Предговор (към „Теодор Траянов — Избрани произведения“)

2

В сборника „Химни и балади“ (1911) като че ли кошмарът се разсейва: като че поетът излиза от здрачния лабиринт и пред него засияват нови брегове и висоти. В стихотворението „Полонеза“ имаме музикална интерпретация на чувствата, изблик на радост, когато клавишите трябва да разкрият „на радостта невидимия лик“:

Очевидно поетът се адресира към жената (все едно реална или имагинерна), която е причина за неговата душевна неустойчивост, като в най-различни образни вариации съпоставя себе си с нея и нея със себе си. Това е един дълъг и често досаден монолог, в който поетическият герой изживява свои вътрешни драматични конфликти: „Настъпи златно пладне и твоя чар огрея.“ „В душата не поглеждай“, защото там „видения крайбрежни чертаят твойто име край гибелна река“. В „Близка и далечна“ четем: „Тъй близка аз те сещам, но нявга ми се струва, че пътища неземни отвека ни делят.“ Широкият читател, уви, остава чужд на тази непрестанна гоненица на противоречиви изповеди, които могат да увлекат само отделна паралелно настроена психика. В „Земна радост“ се повтаря същата ситуация: „В уплаха ти отмина, когато взор извърна към ледения образ на моите мечти.“ Понякога образите се сплитат в странни съчетания и почти достигат ad absurdum.

Можем да кажем без преувеличение, че в тази своя сбирка Траянов е платил скъп данък особено на немския символизъм, такъв, какъвто го характеризира Пенчо Славейков.

Разбира се, не са само поетите на „модернизма“, които влияят върху поезията на Траянов. Това са преди всичко Гьоте, Шилер, Хайне, които хвърлят първите ярки лъчи в душата на поетически настроения младеж, но го свързват едновременно с романтичните традиции на следовниците, както и с отделни течения и писатели от началото на века, вече по-близки до възлюбената мода на съвремеността. Така, преодолявайки джунглите на „модернизма“, Траянов прокарва гьотенска идея в края на стихотворението „Към пролетта“:

Характерно явление в „Химни и балади“ е оптимистическият завършък, сякаш някакво освобождение от мрежите на душевните противоречия, пробуждане от някакъв мъчителен сън, който в „Regina mortua“ е нещо постоянно, кошмарно, виждаме как тук се уталожва, както след дъжд се избистря вечерното небе. „Празничен химн“ завършва също примирително, успокоено:

В „Химни и балади“ откриваме един нов, различен Траянов, който, като Гьотевия „Прометей“, лети над света с нови, укрепнали крила. Макар че все още тъмните сенки блуждаят в съзнанието му, сякаш отзвук от ранното му стихотворение „Новият ден“ (1905). Характерно е стихотворението „В родния лес“, изпълнено с есенна печал и резигнация, за да стигне до финала, където сякаш се възражда надеждата, все още имагинерна, чужда на нормалната психика:

Дъхът на „родното“ (макари в образа на „русалка“), на „сетните листа“ в старата гора като че раздиплят миражите на съня, за да може поетът да се пробуди от мистическата поетическа упойка и фаустовски съмнения и да простене (в стихотворението „Към майка си“):