Предговор (към „Теодор Траянов — Избрани произведения“)

5

Един толкова дълъг път на творчески лутания не може да не завърши с вътрешно разрешение, с разтворена спокойна страница. Макар че и тук бушуват вълнения, но вече от по-друг характер, проблясъци на реалния свят. Това е ликвидацията на една борба, завършила без победа. В душата си поетът вижда, че се е сражавал с вятърни мелници, но търси утеха в съзнанието, че е стигнал невредим до равносметката: „Романтични песни“ (1925). Тия песни започват със стихотворението „Май“: и тук, както някога, „високо чучулига плува, припламват леките крила“. А едновременно: „Не питай защо потъмняха лъчите на светла любов.“ В „Среднощният вятър“ поетът разкрива сякаш развръзката на живота си:

„Романтични песни“ са епилог на чувствата, залез на страстите, прегаряне на болките, когато „над гроба на щастие бледно дремливо се сипе спокойния сняг“ („Солвейг“). Чудно и възхитително! Двойствено и еднолично! „Романтични песни“ са сякаш ехо на „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков, с тази разлика, че в „Сън за щастие“ носталгията е реална. осезаема, докато у Траянов се борят по-дълбоки чувства за самота, погребана любов, смърт…

В такива стихотворения като „Скитнишка песен“, „Горският чар“, „Росен“ и други се разкрива интимната любов към природата, в чийто багри поетът олицетворява свои душевни тревоги, съмнения, блуждения, мисли за смъртта и т.н. Елементи от народните песни се преплитат с реални преживявания, с един подтекст, който говори за пантеизъм в най-чистия смисъл на думата. За това нашепва стихотворението „Малка балада“, една от скъпоценните перли на поезията ни: