Предговор (към „Теодор Траянов — Избрани произведения“)

4

Трябва да добавим, че като индивидуалист Траянов издаваше широка литературна и философска образованост, познаване на античните и нови литератури, произведения на поети от разни страни. За него идеал на поета беше Гьоте. Той често декламираше стихотворението „Баядерка“ от Гьоте и не само него. Особено дълбока ерудиция проявяваше в музиката като изкуство и като познаване на музикалните гении. Често в другарска обстановка ни изненадваше с виртуозно изпълнение на композиция за пиано от някои знаменит музикант, на „Погребален марш“ от Шопен или „Сватбен марш“ от „Лоенгрин“ на Вагнер. Познаваше Бетховен от „Фюр Елизе“ до Деветата симфония.

От руските поети обичаше Пушкин („Я помню чудное мгновенье“, „Анчар“, „Подражания Корану“ и други), Лермонтов („Бородино“, „И скучно и грустно“, „Пророк“, „Демон“, „Мцьори)“, Некрасов, Тютчев… Руската поезия го привличаше и той правеше видими усилия да се освободи от тежкото бреме на германския средновековен дух и мистика, да вдишва свежия дъх на руския поетичен гений.

Животът му във Виена (и за кратко време в Берн) като дипломатически секретар и управляващ легация му позволява да опознае културата на предвоенна Германия, да завърже връзки с някои австрийски писатели, поети и критици, с които се среща в знаменитото кафене „Мендел“, да участвува в културния живот на австрийската столица. Във Фолкзопер е поставена от режисьора Райнер Симонс приказката „Младият крал“ от Оскар Уайлд, драматизация от Траянов и музика от композитора Д. Караджов, приета с възторг от виенската музикална публика. По свидетелства на близки на Траянов приказката издържала 150 представления, „Хомо дуплекс“ бихме могли да наречем Теодор Траянов през този период, „двойствен човек“, чиято душевна организация се двои между Запад и Изток, между изтънчената буржоазна култура на австро-унгарската столица и бедното духовно наследство на родната земя. Присъщо е на човека да обича своята родина, дори много повече, когато е изоставена и низша, особено ако той е принуден да твори далеч от нея, в чужда и в известен смисъл враждебна обстановка. Оттам — дълбоката народностна драма на поета, чиято обществено философска ограниченост го тласка в сферата на месианските предубеждения.

Може би при по-близък контакт с живота в родината, с нейните обществени борби, с общуването със социалистическите среди, с усвояването на материалистическата философия на историята и поуките от воините Траянов би видял по-ясно причините за националните катастрофи и не би дирил в тях метафизична основа. Фактът обаче е един: приемайки българския „дух“ като някаква платоновска „идея“, той превръща любовта към родното в някаква религия и слави народа, предопределен за велики дела. В това трябва да дирим голямата разлика между „серафическата“ поезия на Траянов и главоломната шовинистична антинародна „муза“ на един Кирил Христов.

Ето защо в „Българска песен“ Траянов се обръща към „ветровете пустинни“: „В песните си понесете на тринадесет столетия пламенните знамена!“ Той очевидно има предвид делото на Кирил и Методий, създаването на азбуката и предаването й на славянското море, в което той влага преди всичко своите месиански мечти, своя идеал за историческата роля на българския народ. В „Заклинание на земята“ той призовава някаква „сила нетленна“, „душа чудотворна на мойта земя“:

Никой комай до днес не е посочил тази особеност на поезията на Траянов, нейната обемност и правото й да бъде съкровена изповед пред прага на народна победа или народна гибел!

Според Траянов най-здравата опора на духа в изпитанията на народната душа остава народната реч, словото като обединяваща сила и знак на благородство. Той казва (в „Заклинание на словото“):

Както бе казано, Балканската война, завършила тъй трагично за българския народ, отваря в поетическия свят на Траянов нова страница, показва и реално темата на „гибелта“. В пълния разгром на „народните идеали“ (не в смисъла на великобългарския шовинизъм на обезумялата буржоазия, а в аспекта на неговия „месианизъм“) той намира оправдание на своите предчувствия, на своето „пророчество“ за трагичната съдба на българския народ, предопределен между Изток и Запад да бъде страж на свободата и цивилизацията, застрашени от източните варварски орди.

В стихотворението „Тайната на Струма“ Траянов е отразил като никой друг наш поет жалостта, скритите сълзи на народа, плача на природните стихии от настъпилия погром, истинската национална бездна:

В мълчанието на природата „само изворът извира на дълбока страшна скръб“. И отново в съзнанието на поета отеква ехо от далечно минало:

И после — чисто човешкият завършък на драмата, нейният траурен край:

Тук се долавят ноти от трагичната музика на Шопен.

В стихотворението „Смърт в равнините“ падналият смъртно ранен далеч от родния край български войник в полусън премисля:

Стихотворението е посветено на Панайот Киселков, паднал в сипеите при Чаталджа, приятел на Траянов, и изразява едно общо чувство на протест срещу войната, която поставя хората в най-неочаквани, трагични положения: