Предговор (към „Теодор Траянов — Избрани произведения“)

3

„Химни и балади“ излизат в 1911 година. Десет години по-късно се явяват „Български балади“ (1921). В този промеждутък са преминали Балканската и Първата световна война, изживени са две национални катастрофи, които сигурно са се отразили болезнено в душата му. Печатани в „Хиперион“ и други списания, тия „български“ балади излъчват някаква оскърбена национална гордост и едновременно съзнание за национално достойнство. Очевидно това, което Вазов изживяваше като болка и патриотичен захлас, Траянов възприема по-трагично и по-дълбоко, въздигайки „жертвата“ — България, българския народ — до някакъв мъченически „кръст“, за да възкликне в „Среднощно видение“:

Траянов възприема националния погром като „съдба“, библейско „възмездие“, върховна „несправедливост“. В „Гибел“ той рисува картини на разруха, без видим контур, без нито един реален образ:

Може би любовта му към поезията на Мицкевич и Словацки (покрай музиката на Шопен) бяха вдъхнали на Траянов от тая идеализация на полския месианизъм, какъвто виждаме в „Български балади“ към българския народ, обречен на страдания и велико бъдеще:

В случая става дума за „българския дух“, който лежи в основата на месианизма на Траянов, за вековната му устойчивост срещу изпитания и национални драми, срещу грабители и поробители, за да събира сили за ново битие, като оня вековен дъб, разперил животворна сянка над народа, възпяван от него неведнъж:

Той ще остане потресен, когато в писмата до цар Симеон от цариградския патриарх Николай Мистик прочете между другото: „Знай, повтарям, че ако колко-годе съм разбрал смисъла на царското движение срещу вас, те — императорите — няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ: и турци, и алани, и печенеги, и руси, и други скитски племена, докато последните не изтребят българския народ напълно.“

Траянов разсъждава така: Николай Мистик би искал това да стане наистина, да се изтреби българският народ съвършено, да изчезне от лицето на земята. Но за щастие има една световна устойчивост, която пази народите от окончателна гибел и която е едно тайнствено обручение между родината и народа, една непромълвена клетва за вярност може би, защото безбройните поколения покойници, които е погълнала, тези незнайни праотци — правят земята тъй свещена, като майката. Оттук — изводът в „Заклинание на земята“:

Става съвсем ясно, че в „Български балади“ имаме задълбочаване, преход от личното към народното, опит да се излезе от хаоса на душевната сложност, халюцинации и неясности, към някакъв по-конкретен идеал. На това се дължи може би фактът, че ранната поезия на Траянов („Regina mortua“ и „Химни и балади“) остана чужда на по-младото поколение поети, не можа да създаде последователи. Докато другите символисти от неговото поколение преодоляват по-безболезнено метафизичната мъгла в стиховете си, Траянов продължава да твори в дълбока самовглъбеност, подчертавайки незаинтересованост към действителността. Тук влиянието на немската поезия от епохата на символизма се оказва пагубно, докато класиците на тази поезия и по-късно Ленау, Новалис, Тик и особено народната немска балада, му разкриват прозорец към живота, към проблемите на епохата.