Прекрасният нов свят

Глава четиринадесета

Мортаториумът на „Парк Лейн“ представляваше шестдесет и седем етажна кула, облицована с плочки в светложълт цвят. Щом Дивакът слезе от таксилета, от покрива излетя конвой от ярко боядисани въздушни катафалки и се понесе над Парка с курс на запад, към Слауския крематориум. На вратата на асансьора главният портиер му даде поисканата информация и той се спусна към Отделение 81 (Отделението за скоростно напредваща старост, както му обясни портиерът) на седемнадесетия етаж.

Отделението представляваше огромно помещение, много слънчево, боядисано в жълто, в което се намираха двадесет легла, заети до едно. Линда умираше сред хора — сред хора, заобиколена от всякакви съвременни удобства. Из въздуха несекващо се лееха весели синтетични мелодии. В долния край на всяко легло, с обърнат към умиращия му обитател екран, стоеше телевизионна кутия. Оставяха я включена, като отворен кран, от сутрин до вечер. На всеки четвърт час преобладаващият аромат в помещението автоматично се сменяше.

— Стараем се — обясни сестрата, която бе поела Дивака от вратата. — Стараем се да създадем тук съвършено приятна атмосфера — нещо средно между първокласен хотел и луксозна емоцино-зала, ако разбирате какво имам предвид.

— Къде е тя? — попита Дивакът, без да обръща внимание на тези любезни обяснения.

Сестрата се засегна.

— Вие като че ли бързате.

— Има ли някаква надежда? — попита той.

— Искате да кажете надежда да не умре ли? (Той кимна.) Не, разбира се, че няма. Когато изпратят някого тук, значи няма никаква… — Слисана от страдалческото изражение на бледото му лице, тя внезапно млъкна. — Ама какво ви става? — Тя не бе свикнала на такива реакции от страна на посетителите. А и посетителите във всеки случай не бяха чак толкова много, нито пък имаше някаква причина да са много. — Да не би да ви е зле?

Той поклати глава.

— Тя ми е майка — изрече той едва чуто. Сестрата втренчи в него учудени, ужасени очи, после бързо отмести поглед. Беше почервеняла чак до върховете на ушите си.

— Заведете ме при нея — помоли Дивакът, като полагаше усилия да говори с обичайния си тон.

Все така зачервена, тя го поведе през отделението. При преминаването им към тях се обръщаха все още свежи и ненабръчкани лица (тъй като старостта напредваше така скоростно, че не разполагаше с време да порази бузите — поразяваше само сърцето и мозъка). Напредваха, изпращани от празните, равнодушни погледи на второто детство. Гледката накара Дивака да потрепери.

Линда лежеше в последното от дългата редица легла, досами стената. Подпряна с възглавници, тя гледаше полуфиналната среща от южноамериканския шампионат по тенис на риманови повърхности, която преминаваше в мълчание и се възпроизвеждаше в умален вид върху екрана на телевизионната кутия в долния край на леглото. Фигурките безшумно се стрелкаха насам-натам по квадрата на осветеното стъкло като рибки в аквариум — безмълвни, но неспокойни обитатели на един друг свят.

Линда продължаваше да гледа, като се усмихваше неопределено и неразбиращо. Бледото й подпухнало лице имаше щастливото изражение на малоумна. От време на време клепачите й се затваряха и тя като че ли задрямваше за няколко секунди. После с леко потрепване се събуждаше отново — събуждаше се и ето че гротескните фигурки от аквариума продължаваха да се стрелкат; от „Супер Вокс Вурлицериана“-та се лееше изпълнението на „Притисни ме страстно, скъпи…“, а от вентилатора над главата й се носеше полъх на върбинка. Събуждаше се сред всичките тези неща, които, преобразени и разкрасени от сомата в кръвта й, се сливаха в един изумителен сън и Линда пак се усмихваше със своята смирена и безцветна усмивка на детинско доволство.

— Е, аз трябва да вървя — рече — сестрата. — А ще дойде и следващата партида деца. Освен това трябва да наглеждам и легло номер 3. — Тя посочи в другия край на отделението. — Може да се помине вече всяка минута. И така, чувствувайте се удобно. — И тя си тръгна с пъргава походка.

Дивакът приседна до леглото.

— Линда — прошепна той, като взе ръката й.

Щом чу името си, тя се обърна. Позна го — помътнелите й очи се проясниха. Тя му стисна ръката, усмихна се, устните й се размърдаха; после най-неочаквано главата й клюмна напред. Заспа. Той седна и се загледа в нея, като претърсваше с очи уморената плът, претърсваше и намираше онова младо, ведро лице, което се навеждаше над детството му в Малпаис, като си спомняше (и притвори очи) гласа й, движенията й, всички събития от съвместния им живот. „Стрептококи и бацили, армия несметна…“ Колко красиво пееше тя!

Ами онези вълшебно-странни и загадъчни детски стихчета!

Когато си припомни тези думи и гласа, с който Линда ги повтаряше, усети как изпод клепачите му бликват горещи сълзи. Ами уроците по четене: „Детенцето е в шишенцето. Котката е при топката“ и „Практическото ръководство за обслужващия Зародишната зала персонал от каста «Бета»“. А дългите вечери край огъня или през лятото върху покрива на къщичката, когато тя му разказваше онези приказки за Другия свят, извън Резервата: онзи красив, красив Друг свят, за който Джон си спомняше като за рай, рай на добротата и прекрасното и пазеше този спомен цял и непокътнат, неосквернен от сблъсъка с действителността на този истински Лондон и с тези истински цивилизовани мъже и жени.

Някъде откъм вратата ненадейно долетяха пронизителни гласове — той отново отвори очи и след като набързо избърса сълзите си, се огледа. В помещението нахлуваше безкраен поток от еднояйчни осемгодишни момчета близнаци. Нижеха се близнак подир близнак, близнак подир близнак — истински кошмар. Лицата им — всъщност тяхното повтарящо се лице — бяха с вирнати чипи носове, широко зейнали ноздри и светли опулени очи. Униформата им бе сиво-кафява. Устите на всички бяха отворени. Влязоха с глъч и олелия и сякаш само след миг помещението вече гъмжеше от тях. Те се струпваха между леглата, катереха се по тях, пълзяха отдолу, пулеха се в телевизионните кутии и се кривяха на пациентите.

Линда ги слиса и даже разтревожи. Една групичка момчета се скупчиха в долния край на леглото и се втренчиха в нея с ужасеното и тъпо любопитство на животни, озовали се неочаквано лице в лице срещу непознатото.

— Я вижте, вижте! — говореха те с тихи, изплашени гласове. — Какво ли й има? Защо ли е толкова дебела?

Никога досега те не бяха виждали лице като нейното — никога не бяха виждали лице, което да не е свежо, с изопната кожа или тяло, което вече не е стройно и изправено. Всички тези умиращи шестдесетгодишни жени изглеждаха като девойки. Със своите четиридесет и четири години Линда в сравнение с тях приличаше на сбръчкано и разкривено от старост чудовище.

— Колко е отвратителна! — коментираха те шепнешком. — Вижте й зъбите.

Неочаквано изпод леглото между стола на Джон и стената изпълзя чипонос близнак и започна да се взира в спящото лице на Линда.

— Май вече… — започна момчето, но изречението му завърши преждевременно с писък. Дивакът го бе сграбчил за яката, беше го прехвърлил през облегалката на стола и с един хубавичък плесник го бе изгонил оттам.

Писъците му доведоха втурналата се на помощ Главна сестра.

— Какво правите на момчето? — запита тя свирепо. — Няма да ви позволя да удряте децата.

— В такъв случай дръжте ги далеч от това легло — гласът на Дивака трепереше от възмущение. — Какво изобщо правят тук тези отвратителни гадинки? Това е безобразие!

— Безобразие ли? Какво искате да кажете? Те имат час по смъртообучение. И имайте предвид — предупреди го злобно тя, — че ако още веднъж прекъснете занятията, ще повикам портиерите да ви изхвърлят оттук.

Дивакът стана и направи няколко крачки към нея. Движенията и изражението му бяха така заплашителни, че сестрата в ужас заотстъпва назад. С неимоверно усилие Джон се овладя и без да продума, се извърна и отново седна до леглото.

Поуспокоена, но все още напрегната и неуверена, сестрата продължи:

— Предупредих ви, така че внимавайте.

И все пак тя отведе със себе си най-досадните близнаци и ги накара да се включат в играта „Търси ципа“, която една от колежките й бе организирала в другия край на отделението.

— А сега бягай да си пийнеш чашка кофеинов разтвор, скъпа — рече тя на другата сестра. Това, че отново разпореждаше, й възвърна увереността; почувствува се по-добре. — Хайде, деца! — извика тя.

Линда се размърда неспокойно, отвори за миг очи, обходи със замъглен поглед помещението и отново заспа. Седнал до нея, Дивакът се помъчи да си възвърне предишното настроение. „Витамини А, В, С и Д…“ — повтори си мислено той, сякаш думичките бяха някакво заклинание, което щеше да възкреси мъртвото минало. Но заклинанието не помагаше. Красивите спомени упорито отказваха да оживеят — оживяваха само омразните спомени за ревност и грозота и страдание, Попе и кръвта, която струи бавно от раненото му рамо, и Линда, противно захъркала, и мухите, забръмчали над разлетия по пода мескал, и момчетата, които я наричаха с онези долни имена всеки път, когато минаваше… О не, не! Той затвори очи и разтърси глава в ревностно усилие да прогони тези спомени. „Витамини А, В, С и Д…“ Помъчи се да мисли за това, как понякога сядаше на коленете й, а тя го притискаше в обятията си и пееше, непрекъснато пееше и го люлееше и люлееше да заспи. „Витамини А, В, С и Д, витамини А, В, С и Д, витамини…“

Звуците от „Супер Вокс Вулрицериана“-та се извисиха до ридаещо кресчендо, а разпръскваният по ароматоциркулационната система аромат на върбинка отстъпи място на наситено благоухание на пачули. Линда се размърда, събуди се, втренчи за секунди недоумяващ поглед в полуфиналистите, после повдигна лице, вдъхна веднъж-дваж от новото благоухание и внезапно се усмихна — усмивка на детински възторг.

— Попе! — промълви тя и затвори очи. — О, колко ми е хубаво, наистина колко… — Тя въздъхна и отново се отпусна сред възглавниците.

— Но, Линда! — заговори умолително Дивакът. — Не ме ли познаваш? — Беше се постарал толкова много, бе положил всички усилия — защо тя не му позволяваше да се отърве от тези спомени? Почти яростно стисна отпуснатата й ръка, като че ли така щеше да я принуди да се върне от този сън на долни удоволствия, от онези отвратителни и ненавистни спомени — да се върне към настоящето, към действителността — ужасното настояще и противната действителност. Но и величествени, възвишени и забележително значими именно поради неизбежността на онова, което ги правеше толкова страшни. — Не ме ли познаваш, Линда?

В отговор ръката й немощно го стисна. От очите му бликнаха сълзи. Той се наведе и я целуна.

Устните й се размърдаха.

— Попе! — прошепна отново тя и Джон се почувствува така, сякаш плиснаха в лицето му кофа с изпражнения.

В гърдите му заклокочи гняв. Заприщена за втори път, мъката му намери друг изход — тя се превърна в пристъп на отчаяна ярост.

— Но аз съм Джон! — изкрещя той. — Аз съм Джон! — И в гневното си страдание той направо я сграбчи за рамото и я разтърси.

Клепачите на Линда потрепнаха и се вдигнаха — тя го видя, позна го: „Джон!“ — но постави това истинско лице и тези истински жестоки ръце в един въображаем свят — сред своите вътрешни, лични равностойности на пачули и „Супер Вокс Вурлицер“, сред преобразените спомени и причудливо изкривени усещания, които населяваха вселената на нейния сън. Тя позна, че това е Джон, нейният син, но си въобрази, че той връхлита като неканен гостенин в райския Малпаис, където тя прекарва своя соматичен излет с Попе. Сега се гневеше, защото тя харесва Попе, разтърсваше я, защото Попе беше в леглото й — сякаш в това има нещо нередно, сякаш всички цивилизоваш хора не правят същото?

— Всеки принадлежи на всички…

Гласът й изведнъж заглъхна в почти бездиханен грак: тя отвори уста в отчаян опит да напълни дробовете си с въздух. Но сякаш бе забравила как се диша. Опита се да изкрещи — но от гърлото й не излезе нито звук — единствено ужасът в изцъклените й очи разкриваше колко страда. Ръцете й се вдигнаха към гърлото, после се опитаха да загребат въздух — въздуха, който тя повече не можеше да вдишва, въздуха, който за нея вече не съществуваше.

Дивакът скочи на крака и се наведе над нея.

— Какво ти е, Линда? Какво ти е? — Гласът му звучеше умолително, сякаш той настояваше да му вдъхнат увереност.

Погледът, който тя му отправи, бе изпълнен с неизказан ужас — с ужас и, както му се стори, с укор. Тя се помъчи да се надигне в леглото, ала падна назад върху възглавниците. Лицето й бе ужасно изкривено, устните — посинели.

Дивакът се обърна и хукна из отделението.

— По-бързо! По-бързо! — крещеше той. — По-бързо.

Застанала в средата на кръга на търсещите ципа близнаци, Главната сестра се огледа. Първоначалното учудване отстъпи почти незабавно място на упрека.

— Престанете да крещите! Помислете за малките! — рече тя навъсено. — Можете да им разградите хипнопедичните внушения. Ама какво правите? — Той бе разкъсал кръга. — Внимавайте! — Някакво дете изпищя.

— По-бързо, по-бързо! — Той я улови за ръкава и задърпа след себе си. — По-бързо! Нещо се случи. Аз я убих.

Докато стигнаха до другия край на отделението, Линда бе издъхнала.

Дивакът замръзна за миг в мълчание, после падна на колене до леглото и като зарови лицето си в длани, зарида неудържимо.

Сестрата стоеше нерешително, но като гледаше ту към коленичилия до леглото мъж (какво скандално поведение!), ту към близнаците (горките деца!), които бяха преустановили търсенето на ципа и се взираха откъм другия край на отделението — взираха се с широко отворени очи и ноздри в потресаващата сцена, която се разиграваше край легло №20. Дали да не му поговори? Дали да не се помъчи да го вразуми да се държи прилично? Дали да не му напомни къде се намира? И за това, колко фатално може да навреди на тези нещастни невинни младенци? Да опропасти всичко постигнато в часовете по смъртообучение с тази отвратителна врява — като че ли смъртта бе нещо ужасно и като че ли заслужава да се ридае за някой смъртен! Всичко това можеше да създаде на децата най-гибелни представи за смъртта, можеше да ги разстрои дотолкова, че да реагират по изцяло погрешен и напълно противообществен начин.

Тя пристъпи напред и го докосна по рамото.

— Не можете ли да се държите прилично? — попита тя с тих, сърдит глас. Но като се огледа, забеляза, че пет-шест близнаци вече се бяха изправили и бяха тръгнали към тях. Кръгът се разпадаше. Още миг и… Не, опасността бе прекалено голяма, смъртообучението на цялата партида можеше да се върне с шест-седем месеца назад. Тя се завтече към застрашените си възпитаници.

— А сега кой иска шоколадов еклер? — провикна се тя с весел глас.

— Аз! — изкрещя в хор цялата партида „Бокановски“. Легло №20 бе напълно забравено.

— О, господи, господи, господи… — продължаваше да си повтаря Дивакът. Сред целия хаос от скръб и тъга, който изпълваше съзнанието му, това бе единствената членоразделна дума. — Господи! — прошепна той гласно. — Господи…

— Какво ли си бъбри този? — обади се съвсем наблизо някакъв глас, който прозвуча ясно и пронизително сред брътвежите на „Супер Вурлицера“.

Дивакът рязко се сепна и като откри лице, се огледа. Петима близнаци, облечени в сиво-кафяво, чиито досущ еднакви лица бяха различно омацани с течен шоколад, стояха в редичка, уловили по един недоизяден еклер в дясната си ръка и вирнали чипите си носове насреща му.

Щом срещнала погледа му, те едновременно се ухилиха. Единият от тях посочи с еклера си към леглото.

— Умря ли? — попита близнакът.

Дивакът безмълвно се втренчи в него. Все така безмълвно се изправи на крака; безмълвно и бавно се отправи към вратата.

— Умря ли? — повтори досадният близнак, подтичвайки редом с него.

Дивакът го изгледа отгоре и пак така безмълвно го блъсна встрани. Близнакът падна на пода и на часа започна да реве. Дивакът даже и не се огледа.