Прекрасният нов свят

Глава шеста

Чудак, чудак, чудак! — гласеше присъдата на Линайна за Бърнард Маркс. Такъв чудак наистина, че през последвалите седмици тя неведнъж се питаше дали не трябва да промени намеренията си за ваканцията в Ню Мексико и вместо това да отиде на Северния полюс с Бенито Хувър. Бедата бе там, че тя вече бе виждала Северния полюс — бе ходила там с Джордж Едзъл, и то предишното лято, и дори нещо повече — там всичко й се бе сторило твърде мрачно. Пълна скука, а хотелът — безнадеждно старомоден: в спалните нямаше инсталирани телевизори, нямаше цветоуханен орган, само най-долнопробна синтетична музика и не повече от двадесет и пет корта за ескалаторен тенис за над двеста посетители. Не, в никакъв случай не би могла да помисли отново за Северния полюс. Освен това досега бе ходила в Америка само веднъж. И то за ден-два. Евтина екскурзия до Ню Йорк за уикенда — май с Жан-Жак Хабибула или с Бокановски Джоунс? Не можеше да си спомни точно. Във всеки случай това нямаше абсолютно никакво значение. Възможността да лети отново на запад и да прекара там цяла седмица бе толкова примамлива. Още повече че щяха да прекарат най-малко три от тези седем дни в Резервата за диваци. В целия Център едва ли имаше повече от пет-шест човека, които са посещавали някога Резервата за диваци. Като психолог алфа-плюс Бърнард бе един от малцината й познати, които имаха право на пропуск. За Линайна тази възможност бе неповторима. Но и чудатият нрав на Бърнард бе толкова неповторим, че тя се колебаеше да се възползува от тази възможност и в действителност си мислеше дали да не рискува да замине отново за полюса със смешния добричък Бенито. Бенито поне бе нормален. Докато Бърнард…

— Причината е в сипания в кръвозаместителя му алкохол — това бе обяснението на Фани за всяка чудатост на Бърнард. А Хенри, с когото една вечер, докато бяха в леглото, Линайна доста угрижено се бе заела да обсъжда своя нов любовник, Хенри бе сравнил горкия Бърнард с носорог.

— Човек не може да научи един носорог на разни номера — бе обяснил Хенри в своя лаконичен и убедителен стил. — Някои хора са почти носорози, те не се поддават на обучение. Нещастници! Бърнард е един от тях. Има късмет, че е доста добър в работата си. Иначе Директорът изобщо не би го търпял. — И добави утешително. — Но според мен той е съвсем безвреден.

Безвреден може би, но и опасен. Да започнем с тази му мания да върши нещата в усамотение. Което на практика означаваше, че изобщо не върши нищо. Защото кои бяха онези неща, които човек би могъл да извърши в усамотение? (Освен, разбира се, да си легне, само че човек не може да прави това непрекъснато.) Да, наистина, кои неща? Ужасно малко. В първия следобед, в който те излязоха заедно, бе изключително приятен. Линайна бе предложила да поплуват в открития клубен басейн в Торкий, а след това да вечерят в „Оксфорд Юниън“. Според Бърнард обаче и на двете места щеше да е прекалено многолюдно. Тогава може би рунд електромагнитен голф в Сейнт Андрюс? Ала отново отказ. Бърнард смяташе, че електромагнитният голф е губене на време.

— Тогава за какво ни е това време? — попита Линайна с известно учудване.

Очевидно да се ходи на разходка в Езерната област, защото сега той предложи именно това. Да кацнат на билото на Скидо и да се поразходят два-три часа из онази пустош.

— Само двамата с теб, Линайна.

— Но, Бърнард, та ние ще бъдем сами цяла нощ! Бърнард се изчерви и отвърна очи.

— Имах предвид да бъдем сами, за да си поговорим — промълви той.

— Да си поговорим ли? Но за какво? — Да се разхождат и да си говорят — това й изглеждаше твърде странен начин да се прекара един следобед.

Накрая тя го склони, и то пряко волята му, да отскочат с вертолета до Амстердам, за да наблюдават четвъртфиналите на шампионата по борба за жени, тежка категория.

— И както винаги заобиколени от тълпи — измърмори той. През целия следобед си остана все така мрачен, не желаеше да разговаря с приятелите на Линайна (десетки от които срещнаха в соматичния млечен бар в паузите между отделните срещи от шампионата), но въпреки унинието си категорично отказа да вземе малиновия млечен коктейл с половин грам сома, който тя го увещаваше да изпие. — Предпочитам да си бъда самият аз — рече той. — Противен, но самият аз. А не някой друг, та бил той и приятен.

— „Грам навреме взет, ти спестява други пет“ — издекламира Линайна, като извади на показ една от блестящите, усвоени по време на сън мъдрости.

Бърнард отблъсна нетърпеливо предложената му чаша.

— Не се ядосвай! — каза тя. — Припомни си: „Грамче сома си глътни — десет грижи забрави!“

— О, замълчи, за Форда! — възкликна той.

Линайна сви рамене.

— „По-добре грам, отколкото срам!“ — изрече тя накрая с достойнство и сама изпи коктейла.

На връщане, докато пресичаха Ламанша, Бърнард настоя да спрат предната перка и с помощта на вертолетните витла да увиснат на стотина стъпки от вълните. Времето се бе влошило — беше излязъл югозападен вятър, небето се бе смръщило.

— Гледай! — заповяда й Бърнард.

— Но това е ужасно! — възкликна Линайна, като се отдръпна от прозореца. Тя се ужаси от връхлитащата пустош на нощта, от черната разпенена вода, която се надигаше долу, под тях, от бледия лик на луната, така измъчен и смутен сред препускащите облаци.

— Да включим радиото. По-бързо! — тя протегна ръка към бутона за скалата и го завъртя напосоки.

— … твоето лоно небесата синеят… — пееха тремолиращо шестнадесет фалцета. — Слънчице грее и бури не веят…

После нещо изхълца и настъпи тишина. Бърнард бе изключил радиото.

— Искам да погледам морето на спокойствие — рече той. — Човек не може да хвърли дори един поглед без този отвратителен шум наоколо.

— Но песента бе прекрасна. А аз не искам да гледам.

— Аз обаче искам — упорствуваше той. — Като гледам морето, се чувствувам така, сякаш… — той се поколеба, търсейки подходящите думи, — сякаш съм повече самият аз, ако разбираш какво искам да кажа. Вече в по-голяма степен съм отделна личност, а не частица, изцяло зависима от нещо друго. Не само клетка в обществения организъм. А теб морето не те ли кара да се чувствуваш така, Линайна?

Но Линайна плачеше.

— Ужасно е, ужасно е — непрекъснато повтаряше тя. — И как можеш да говориш така, че не искаш да си клетка в обществения организъм? В края на краищата всеки работи за всички останали. Не можем да се лишим от никого. Даже и епсилоните…

— Да, знам! — рече Бърнард подигравателно. — Даже и епсилоните са полезни! Аз също! А как дяволски много ми се иска да не съм!

Линайна бе потресена от сквернословието му.

— Бърнард! — възнегодува тя с глас, в който се долавяше изумление и болка. — Как можеш да говориш така?

— Как мога ли? — повтори той замислено, с по-друг тон. — Не, истинският проблем е: как е възможно да не мога — или по-скоро, тъй като ми е съвсем добре известно защо не мога — какво би било, ако можех да съм свободен, а не поробен от своето обучение.

— Но, Бърнард, та ти говориш най-ужасни неща!

— А нима на теб не ти се иска да си свободна, Линайна?

— Не разбирам за какво говориш. Та аз съм свободна! Свободна да се забавлявам и веселя. В наши дни всеки е щастлив.

Той се изсмя.

— Да, „В наши дни всеки е щастлив.“ Започваме да внушаваме това на децата още щом станат петгодишни. Но нима не би искала да си свободна да бъдеш щастлива по различен начин, Линайна? По твой собствен начин например, а не като всички останали?

— Не разбирам за какво говориш — повтори тя. После се обърна към него: — О, нека се върнем, Бърнард — замоли го тя настоятелно. — Толкова ми е противно тук.

— Не ти ли харесва да си с мен?

— Разбира се, че ми харесва, Бърнард! Но ми е противно това ужасно място.

— Мислех си, че тук ще се почувствуваме някак си… по-близки — насаме единствено с морето и луната. По-близки, отколкото сред тълпата или дори в моя апартамент. Не го ли разбираш?

— Нищо не разбирам — рече тя непоколебимо, решена да запази непокътнато своето неразбиране. — Нищичко. — И продължи вече с по-различен тон: — Защо поне не вземаш сома, когато те спохождат тези твои ужасни мисли? Тогава би забравил изобщо за тях. И вместо да ти е тъжно, ще ти е весело. Толкова весело — повтори тя и се усмихна въпреки цялото объркване и тревога в очите й — с усмивка, която трябваше да изразява изкусително и сластно подмилкване.

Той я изгледа мълчешком; изражението му бе сурово и твърде мрачно; изгледа я вторачено. След няколко секунди Линайна отмести погледа си, нервно се изсмя и се опита неуспешно да измисли какво да каже. Паузата се проточи.

Когато Бърнард накрая се обади, той заговори с тих, уморен глас:

— Добре тогава — рече той. — Връщаме се. — И настъпи настървено педала за ускорение — машината се стрелна право нагоре в небето. На височина четири хиляди стъпки той включи и предната перка. Минута-две летяха в мълчание. И ненадейно Бърнард се разсмя. „Доста странно се смее“ — помисли си Линайна, но все пак това бе смях.

— По-добре ли се чувствуваш? — осмели се да попита тя.

В отговор той свали едната си ръка от лостовете, прегърна я и започна да я гали по гърдите.

„Слава Форду! — рече си мислено тя. — Отново е добре.“

Половин час по-късно те бяха вече в апартамента му. Бърнард изгълта на един път четири таблетки сома, включи радиото и телевизора и започна да се съблича.

— Е? — попита Линайна многозначително-лукаво, когато на следващия следобед се срещнаха на покрива. — Приятно ли ти беше вчера?

Бърнард кимна. Те се качиха във вертолета. Леко подрусване и излетяха.

— Всички твърдят, че съм ужасно пневматична — рече Линайна замислено, като галеше с ръка коленете си.

— Наистина ужасно! — Но в очите на Бърнард се четеше болка. „Като мръвка месо“ — помисли си той.

Тя го погледна с известна тревога.

— Но нали не ме намираш твърде закръглена, а?

Той поклати глава. „Като мръвка месо.“

— Как смяташ — бива ли ме? — Ново кимване. — Във всяко отношение ли?

— Абсолютно — рече той гласно. А мислено продължи: „Ето как гледа тя на себе си. Хич не я е и грижа, че е мръвка месо.“

Линайна се засмя победоносно. Но радостта й бе преждевременна.

— И въпреки това — продължи той след кратко мълчание. — Все пак ми се иска всичко да бе завършило по-различно.

— По-различно ли? А нима можеше да се завършва и другояче?

— Не исках да завършваме вечерта в леглото — уточни той.

Линайна бе смаяна.

— Не така отведнъж, не още от първата вечер.

— Но тогава какво…?

Той наговори цял куп неразбираеми и опасни безсмислици. Линайна положи всички усилия мислено да запуши уши, но от време на време някой и друг израз упорствуваше да бъде чут.

— … да опитам въздействието от забавянето на поривите си — чу го тя да казва. Думите като че ли докоснаха някаква струна в съзнанието й.

— Никога не отлагай за утре удоволствието, което можеш да изпиташ днес — рече тя важно.

— Двеста повторения, два пъти седмично от четиринадесет до шестнадесет и половина — бе целият му коментар.

Смахнатият противен разговор продължаваше.

— Искам да опозная страстта — чу го тя да казва. — Искам да изпитам някакво чувство.

— „Щом чувство някое те задушава — обществото ни се олюлява“ — произнесе Линайна.

— Няма да му е излишно да се поолюлее малко.

— Бърнард!

Но Бърнард остана невъзмутим.

— В умствено отношение през работно време сме зрели хора — продължи той. — А щом се отнася до чувства и желания, сме невръстни деца.

— Нашият Форд е обичал невръстните деца.

Без да обръща внимание на забележката й, Бърнард продължи:

— Преди няколко дни неочаквано открих, че през цялото време може да бъдеш зрял човек.

— Не разбирам — гласът на Линайна прозвуча твърдо.

— Знам, че не разбираш. И по тази причина вчера направо се хвърлихме в кревата — като деца невръстни, — вместо да се държим като зрели хора и да изчакаме.

— Но беше приятно — не отстъпваше Линайна. — Нали?

— О, изключително приятно — отвърна той, но с такъв скръбен глас, с толкова отчаяно изражение, че Линайна почувствува как цялото й тържество внезапно се изпари. Може би все пак му се е видяла прекалено закръглена.

— Нали ти казвах — това бе целият коментар на Фани, когато Линайна дойде и сподели с нея. — Причината е алкохолът, който са сипали в кръвозаместителя му.

— И въпреки това — заяви твърдо Линайна — той наистина ми допада. Има такива страшно приятни ръце. И как само привлекателно разкършва рамене. Но как бих искала да не е такъв чудак!

Поспрял се за миг пред вратата на директорския кабинет, Бърнард си пое дълбоко въздух и изопна рамене, готов да посрещне неприязънта и неодобрението, които бе уверен, че ще намери вътре. Почука и влезе.

— Пропуск за подпис, господин Директоре — каза той колкото се може по-безгрижно и постави листа върху писалището.

Директорът го изгледа кисело. Но в горния ъгъл на листа се мъдреше печатът на Управлението на Вселенските контрольори, а в долния му край чернееше самоуверено подписът на Мустафа Монд. Всичко бе в безупречен ред. Директорът нямаше избор. Той изрисува инициалите си — две жалки бледи буквички, коленичили пред подписа на Мустафа Монд — и тъкмо се канеше да върне листа без думица коментар или жизнерадостното „Форд с теб!“, когато погледът му бе привлечен от две думи, написани в същинската част на пропуска.

— За Резервата в Ню Мексико ли? — запита той и както тонът, така и изражението на повдигнатото към Бърнард лице издаваха някакво развълнувано удивление.

Изненадан от изненадата му, Бърнард кимна. Настъпи мълчание.

Директорът се облегна назад в креслото си и се навъси.

— Колко ли години са минали оттогава? — въздъхна той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Бърнард. — Струва ми се, двадесет. А може и двадесет и пет. Трябва да съм бил на вашата възраст… — Той въздъхна и поклати глава.

На Бърнард му стана крайно неловко. Толкова порядъчен, толкова педантично благовъзпитан човек като Директора, а да си позволява такова просташко поведение! На Бърнард му се прииска да си скрие лицето, да избяга от стаята. Не че той лично виждаше нещо чак толкова осъдително у хората, говорещи за далечното минало — това бе един от онези хипнопедични предразсъдъци, от които той (поне така си мислеше) изцяло се бе отърсил. Онова, което го караше да се чувствува неловко, бе съзнанието, че Директорът не одобрява подобно поведение — не одобрява, но въпреки това се бе изкушил да отиде против забраната. По каква ли вътрешна принуда? Въпреки притеснението си Бърнард жадно се заслуша.

— И аз имах намерение като вашето — заговори Директорът. — Искаше ми се да видя диваците. Взех пропуск за Ню Мексико и отидох да прекарам там лятната си ваканция. Заедно с момичето, с което по това време се взаимообладавахме. Тя беше бета-минус и ми се струва (той притвори очи), струва ми се, че косата й бе сламеножълта. Във всеки случай помня, че беше пневматична, извънредно пневматична. И така, отидохме там, видяхме диваците, яздихме коне, изобщо живяхме сред природата. И тогава — това бе, кажи-речи, последният ден от отпуската ми — тогава… тя изчезна. Бяхме изкачили с коне билото на една от онези отвратителни планини, беше противно горещо и задушно и след като обядвахме, легнахме да поспим. По-скоро аз си легнах. Тя сигурно бе отишла да се поразходи сама. Във всеки случай, когато се събудих, нея я нямаше. А тъкмо тогава ни връхлетя и най-ужасната гръмотевична буря, каквато някога съм виждал. Валеше като из ведро, трещеше и святкаше, конете се отскубнаха и избягаха и докато се опитвах да ги уловя, паднах на земята и така си ударих коляното, че едва пристъпвах. Въпреки това аз я търсих и виках, и пак търсих и виках. Но от нея нямаше и следа. Тогава ми хрумна, че сигурно се е върнала сама в хижата. Ето защо се спуснах пълзешком през долината по същия път, по който бяхме дошли. Коляното ме болеше мъчително, а си бях изгубил и сомата. Лазих часове наред. В хижата се върнах едва след полунощ. Но нея я нямаше, нямаше я — повтори Директорът. Настъпи мълчание. — Е — заговори той отново, — на другия ден организирахме търсене. Ала не успяхме да я намерим. Сигурно бе паднала в някое дере или е била изядена от планински лъв. Форд знае. Във всеки случай беше ужасно. Тогава тази случка много ме беше разстроила. Дори бих казал изключително много. Защото в края на краищата това е един от онези нещастни случаи, които може да сполетят всекиго; естествено, общественият организъм се запазва, въпреки че изграждащите го клетки може да се подменят. — Това научено насън утешение, изглежда, не помагаше много. Като разтърси глава. Директорът продължи с тих глас: — Всъщност сънувам понякога всичко това. Сънувам, че се събуждам от тътена на бурята, и разбирам, че момичето е изчезнало, че все я търся и търся сред дърветата. — Той замълча, отдаден на спомена.

— За вас това сигурно е било голямо сътресение — обади се почти завистливо Бърнард.

При звука на неговия глас Директорът се сепна, осъзнал с чувство за вина къде се намира, стрелна с очи Бърнард и като отбягна погледа му, силно се изчерви, отново го погледна с внезапно подозрение и като се държеше на положение, рече ядно:

— Не си въобразявайте, че съм имал някакви непристойни отношения с момичето. Нищо емоционално, нищо продължително. Всичко бе абсолютно здравословно и нормално. — Той подаде пропуска на Бърнард. — Наистина не знам защо ви отегчих с този досаден анекдот. — Ядосан на себе си, че е издал една толкова недостойна тайна, той изля гнева си върху Бърнард. Сега погледът в очите му бе откровено злобен. — И бих искал да се възползувам от случая, господин Маркс — продължи той, — за да ви заявя, че съм крайно недоволен от сведенията, които получавам за поведението ви в извънработно време. Може би ще кажете, че това не е моя работа. А е моя. Аз трябва да мисля за доброто име на Центъра. Моите служители трябва да са извън всякакво съмнение, особено онези от висшите касти. Обучението на алфите е такова, че те не са задължени да са инфантилни в своето емоционално поведение. Но за тях това е още по-сериозна причина да полагат максимални усилия да се приспособяват. Техен дълг е да бъдат инфантилни, макар и това да не им е в нрава. И така, господин Маркс, вече сте предупреден. — Гласът на Директора потрепваше от възмущение, което бе станало сега напълно искрено и безпристрастно и изразяваше неодобрението на самото Общество. — Ако някога отново науча за някое отклонение от стандартното инфантилно благоприличие, ще помоля да бъдете преместен в някой Подцентър — за предпочитане в Исландия. Довиждане. — И като се завъртя в креслото, той взе писалката си и започна да пише.

„Това ще му е за урок“ — рече си мислено той. Ала грешеше. Защото Бърнард напусна кабинета му с наперена походка и затръшна вратата след себе си, ликувайки при мисълта, че се е изправил сам на бой срещу порядъка на нещата, въодушевен от опияняващото съзнание за личната си значимост и важност. Дори мисълта за гонения не го обезсърчаваше — тя по-скоро го ободряваше, отколкото потискаше. Чувствуваше се достатъчно силен да посрещне и преодолее мъките, достатъчно силен, за да приеме храбро даже Исландия. И тази увереност укрепваше, тъй като той дори за миг не вярваше, че може наистина да се наложи да посреща храбро каквото и да било. Просто хората не ги преместваха за подобни неща. Исландия бе само заплаха. Една ободряваща и живителна заплаха. И както си вървеше по коридора, той дори започна да си подсвирква.

Герой — ето как се представи той още същата вечер, описвайки своя разговор с Д.И.О.

— След което — завърши той — направо му казах да върви в Бездънното минало и напуснах кабинета. И толкова. — Той очаквателно погледна към Хелмхолц Уотсън, надявайки се да получи полагаемата му се награда от съчувствие, насърчение и възхита. Но не чу и думица. Хелмхолц седеше мълчалив, втренчил поглед в пода.

Той харесваше Бърнард, беше му благодарен за това, че е единственият сред познатите му, с когото можеше да разговаря по въпросите, които смяташе за важни. И въпреки това у Бърнард имаше неща, които той ненавиждаше. Това перчене например, което се редуваше с изблици на унизително самосъжаление. И този жалък навик да се показва храбър след събитието и изпълнен с най-невероятно присъствие на духа. Той мразеше тези неща — просто защото харесваше Бърнард. Секундите минаваха. Хелмхолц продължаваше да се взира в пода. И неочаквано Бърнард се изчерви и се извърна настрани.

Пътуването мина без особени произшествия. Ракетата „Синият Пасифик“ пристигна две минути и половина по-рано в Ню Орлиънс, изгуби четири минути в един ураган над Тексас, но на 95° западна дължина попадна на благоприятно въздушно течение и успя да кацне в Санта Фе с по-малко от четиридесет секунди закъснение.

— Четиридесет секунди за полет от шест часа и половина. Не е толкова зле — призна Линайна.

Преспаха в Санта Фе. Хотелът беше отличен — несравнимо по-добър, отколкото например онзи ужасен хотел „Северно сияние“, в който Линайна бе изстрадала толкова много предишното лято. Във всяка спалня имаше кранче за втечнен въздух, телевизия, вибровакуумен масаж, радио, врял кофеинов разтвор, най-новите противозачатъчни средства и осем различни кранчета за благоухания. Когато влязоха във фоайето, апаратурата за синтетична музика работеше и нямаше за какво повече да мечтаят. Обява в асансьора съобщаваше, че хотелът разполага с шестдесет корта за ескалаторен тенис и че в парка може да се играе електромагнитен голф и голф с препятствия.

— Но това звучи направо прекрасно! — възкликна Линайна. — Направо ми се иска да останем тук. Шестдесет тенис корта…

— В Резервата няма да има нито един — предупреди я Бърнард. — И никакви благоухания, никаква телевизия и дори никаква гореща вода. Ако мислиш, че няма да издържиш, остани тук, докато се върна.

Линайна направо се обиди.

— Разбира се, че ще издържа. Казах само, че тук е прекрасно, защото… ами защото прогресът е наистина нещо прекрасно, нали така?

— Петстотин повторения веднъж седмично от тринадесет до седемнадесетгодишна възраст — отегчено, сякаш на себе си, рече Бърнард.

— Какво каза?

— Казах, че прогресът е наистина нещо прекрасно. Ето защо не бива да идваш в Резервата, освен ако наистина не искаш да дойдеш.

— Но аз искам.

— Много добре тогава — рече Бърнард и това прозвуча почти като закана.

Пропускът им трябваше да бъде заверен и от Управителя на Резервата, в чийто кабинет те надлежно се представиха на следващата сутрин. Един портиер негър епсилон-плюс съобщи за идването им и те бяха приети почти веднага.

Управителят бе русокос и късоглав алфа-минус — нисък, червендалест, кръглолик и широкоплещест, с гръмлив глас, отлично школуван за декламиране на хипнопедични мъдрости. Той бе непресъхващ извор на ненужна информация и непоискани доброжелателни съвети. Веднъж започнал, той говореше, без да спира.

— … петстотин и шестдесет хиляди квадратни километра, разделени на четири отделни подрезервата, всеки заграден с телена ограда, по която минава високо напрежение.

Точно в този миг, без никаква видима причина, Бърнард внезапно си спомни, че е забравил кранчето на одеколонната инсталация в банята си отворено докрай.

— … захранва се с ток от водноелектрическата централа „Гранд Каньон“.

„Ще ми струва цяло състояние за времето до завръщането ми.“ Бърнард мислено видя стрелката на ароматомера да пълзи неуморно като мравка по скалата. „Трябва спешно да телефонирам на Хелмхолц Уотсън.“

— … над петстотин километра ограда под напрежение шестдесет хиляди волта.

— Нима? — рече любезно Линайна. Тя нямаше и най-малка представа за онова, което бе казал управителят, но се съобрази с драматичната му пауза. Когато управителят започна своята гръмовита реч, тя незабележимо бе глътнала половин грам сома, в резултат на което можеше сега да си седи кротко, без да трябва да слуша или изобщо да мисли за нещо, а само да впери огромните си сини очи в Управителя и да им придаде израз на прехласнато внимание.

— Докосването до оградата означава мигновена смърт — изрече с тържествуващ тон управителят. — От Резервата за диваци няма измъкване.

Думата „измъкване“ подтикваше към размисъл.

— Може би — обади се Бърнард и се понадигна — трябва вече да помислим за тръгване. — Черната стрелка препускаше като насекомо, което си погризваше от времето и гълташе парите на Бърнард.

— Няма измъкване — повтори Управителят, като му махна с ръка да си седне обратно на стола, и тъй като пропускът все още не бе заверен, Бърнард нямаше друг избор, освен да се подчини. — Родените в Резервата — а запомнете, скъпа ми госпожичке — добави той, като погледна похотливо към Линайна и продължи с непристоен шепот: — Запомнете, че в Резервата децата все още се раждат, да, те наистина се раждат, колкото и гнусно може да ви се стори това… — Той се надяваше, че при засягането на тази неприлична тема Линайна ще се изчерви, но тя само се усмихна с престорена интелигентност и рече: „Така ли?“ Разочарован, Управителят отново заговори: — Онези, повтарям, които се раждат в Резервата, са обречени и да умрат в него.

Обречени да умрат… Всяка минута по цял децилитър одеколон. Шест литра на час.

— Може би — опита отново Бърнард — ние вече трябва да…

Като се приведе напред. Управителят почука с показалец по масата.

— Питате колко души живеят в Резервата. И аз отговарям — продължи той ликуващо, — отговарям, че това не ни е известно. Можем само да гадаем.

— Така ли?

— Точно така, скъпа ми госпожичке.

Шест, умножено по двадесет и четири — не, не, по-точно по тридесет и шест. Бърнард пребледня и потрепера от нетърпение. Но гръмливият глас продължаваше неумолимо:

— … около шестдесет хиляди индианци и метиси… абсолютни диваци… нашите инспектори понякога посещават… иначе не съществуват каквито и да било връзки с цивилизования свят… все още съхраняват своите отвратителни привички и обичаи… брак, ако ви е известно какво означава това, скъпа ми госпожичке, семейства… никакво обучение… чудовищни суеверия… християнство и тотемизъм, и древни култове… мъртви езици като зуни, испански, атапаскански… пуми, бодливи прасета и други свирепи животни… заразни болести… жреци… живораждащи гущери…

— Така ли?

Най-сетне си тръгнаха. Бърнард се втурна към телефона. По-бързо, по-бързо, но минаха цели три минути, преди да се свърже с Хелмхолц Уотсън.

— Можеше вече да сме при диваците — оплака се той. — Ама че некадърност!

— Глътни си един грам — предложи Линайна:

Той отказа, като предпочете гнева си. Най-сетне, слава Форду, успя да се свърже и ето че насреща бе Хелмхолц, Хелмхолц, комуто той обясни за случилото се и който обеща да отиде незабавно и да спре кранчето, но се възползува от случая, за да му съобщи какво е заявил на всеослушание предишната вечер Д.И.О.

— Какво? Търси човек за моето място ли? — гласът на Бърнард прозвуча отчаяно. — Значи вече е решено? А спомена ли за Исландия? Спомена. Така ли? О, Форд! Исландия… — Той окачи слушалката и се върна при Линайна. Лицето му бе бледо, а изражението — мрачно.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Случило ли? — Той се отпусна тежко в креслото. — Ще ме прехвърлят в Исландия.

Често в миналото Бърнард се беше питал как ли би се чувствувал, ако (без сома и без нищо друго, на което да разчита, освен възможностите на собствения си дух) бъде подложен на някое голямо изпитание, на някакво страдание или гонение, и дори бе копнял да го сполети някакво бедствие. Само преди седмица в кабинета на Директора той си бе въобразявал, че храбро се съпротивлява и стоически, без думица даже, приема страданието. Заплахите на Директора всъщност го бяха въодушевили, бяха го накарали да се почувствува неимоверно велик. Но както осъзнаваше сега, той бе реагирал така, защото не бе взел насериозно заплахите и защото не вярваше, че ако се стигне дотам, Директорът може да предприеме нещо. Но сега, когато съществуваше вероятност заплахите наистина да бъдат изпълнени, Бърнард се ужаси. От онзи въображаем стоицизъм и онази измислена храброст не бе останал и помен.

Той се гневеше на себе си — какъв глупак! — гневеше се на Директора — колко несправедливо да не му даде още една възможност — още една възможност, която (сега вече нямаше никакво съмнение) той винаги бе възнамерявал да прегърне. А сега Исландия, Исландия…

Линайна тръсна глава.

— Бъдно, минало ме разболяват: без сегашно ми се вижда малко страшно! — изрецитира тя. — Ако сома си не глътна — утре болна ще се гътна.

Накрая тя го придума да изгълта четири таблетки сома. Само след пет минути бяха заличени и миналото, и бъдещето, а цветът на настоящето засия в розово. Портиерът ги уведоми, че по заповед на Управителя с вертолет е пристигнал страж от Резервата и ги очаква върху покрива на хотела. Те незабавно се отправиха нагоре. Един гама с осминка негърска кръв, облечен в зелена униформа, им отдаде чест и започна да изрежда мероприятията от сутрешната програма.

Облитане на десетина пуебло — индиански селища, — за да добият обща представа за тяхното разположение, после кацане и обяд в долината на Малпайс. Тамошната хижа била много удобна, а горе, в пуеблото, диваците вероятно ще проведат лятното си празненство. Това ще е най-подходящото място да прекарат нощта.

Те се настаниха в самолета и излетяха. След десет минути вече прекосяваха границата, която разделяше цивилизацията от дивачеството. Ту нагоре, ту надолу, над пустините от сол и пясък, през гори, сред лилавите глъбини на каньони, над зъбери и върхове, и равни като длан високи скалисти плата вървеше неотклонно и непреодолимо оградата, тази категорична права линия, геометричният символ на победоносната човешка упоритост. А в подножието й тук-таме се съзираше мозайка от бели кости или върху жълтеникавокафявата земя тъмнееше все още недоизгнил труп и обозначаваше мястото, където някоя сърна или младо биче, пума или бодливо прасе, койот или хищен американски лешояд, привлечени долу от вонята на мърша и водени сякаш от някаква поетична справедливост, се бяха приближили твърде близо до смъртоносните жици.

— Така и не се научиха — обади се пилотът в зелената униформа, като посочи към скелетите по земята. — И никога няма да се научат — добави той и се изсмя, като че ли бе удържал лична победа над убитите от електрическия ток животни.

Бърнард също се засмя — след два грама сома му се стори, че шегата си я бива. Засмя се, след което почти внезапно заспа и докато спеше, бе пренесен над Таос и Тесуке, над Намбе и Пикурис и Похаке, над Сия и Кочити, над Лагуна и Акома и Омагьосаното плато, над Зуни и Сибола и Охо Калиенте, докато най-сетне се събуди и откри, че вече са кацнали и Линайна внася куфарите в една малка квадратна постройка, а пилотът гама с осминка негърска кръв разговаря на някакъв неразбираем език с млад индианец.

— Малпаис — обясни пилотът, когато Бърнард излезе от вертолета. — Ето това е хижата. А днес следобед в пуеблото ще има увеселение с танци. Той ще ви заведе там. — И пилотът в зелената униформа посочи навъсения млад дивак. — Предполагам, че ще е забавно. — Той се ухили. — Всичко, което те вършат, е забавно. — И като каза това, той се качи в хеликоптера и включи двигателите. — Утре отново съм тук. И запомнете — добави той успокояващо към Линайна, — диваците са напълно опитомени, няма да ви сторят нищо лошо. Имат достатъчно опит с химическите бомби, за да знаят вече, че не бива да правят номера. — И като продължаваше да се смее, той включи витлата на хеликоптера, увеличи скоростта и изчезна.