Прекрасният нов свят

Глава втора

Господин Фостър остана в Залата за преточване. Д.И.О. и студентите влязоха в най-близкия асансьор, който ги отведе до петия етаж.

„ДЕТСКИ ЯСЛИ. ЗАЛИ ЗА НЕОПАВЛОВСКО ОБУЧЕНИЕ“ — гласеше надписът.

Директорът отвори вратата. Озоваха се в просторно голо помещение, много светло и слънчево, тъй като цялата южна стена представляваше един огромен прозорец. Шест сестри, облечени в панталоните и жакетите на установената от правилника бяла вискозно-ленена униформа, с коса, стерилно прибрана под белите бонета, подреждаха в дълги редици по пода вази с рози. Големи вази, здраво натъпкани с цвят. Хиляди разпукнали се венцелистчета, копринено меки като бузките на безброй херувимчета, но на тази ярка светлина се виждаха бузките не само на розови и индоевропейски херувимчета, а и на сияйни китайски и мексикански, и силно зачервени от прекалено многото надуване на небесните тръби, и мъртвешки бледи, бледи с посмъртната белота на мрамора.

Щом Д.И.О. влезе, сестрите застанаха мирно.

— Подредете книгите! — рече той рязко.

Сестрите мълчешком изпълниха заповедта му. Книгите бяха надлежно подредени между вазите с рози — низ от детски книжки голям формат, всяка от които се отвори приканващо на ярко оцветена картинка на звяр, риба или птица.

— А сега доведете децата.

Те излязоха бързешком от залата и след минута-две се върнаха — всяка буташе нещо подобно на висока масичка за сервиране на колелца, с четири мрежести лавици, натоварени с осеммесечни бебета, които до едно си приличаха (очевидно бяха от една партида „Бокановски“) и всички (тъй като кастата им бе „Делта“) бяха облечени в сиво-кафяво.

— Поставете ги на пода!

Бебетата бяха разтоварени.

— А сега ги обърнете така, че да виждат цветята и книгите.

Щом ги обърнаха, бебетата отведнъж се умълчаха, после запълзяха към тези китки от пъстри цветове и към тези изображения, така ярки и блестящи върху белите страници. Когато ги наближиха, слънцето излезе иззад облака, който за миг го бе скрил. Розите запламтяха сякаш с бликнала изневиделица вътрешна страст, а бляскавите страници на книгите като че ли се изпълниха с някакъв нов и дълбок смисъл. От редичките на плъзналите бебета долетяха леки писъци на възбуда, гукане и радостно цвъртене.

Директорът потри ръце.

— Отлично! — възкликна той. — Стана почти като по поръчка.

Най-бързите пълзачи бяха вече достигнали целта си. Малките ръчички се протягаха неуверено, докосваха, сграбчваха, късаха листенцата на внезапно преобразените рози и мачкаха огрените от слънцето страници. Директорът изчака, докато всички радостно се заловиха с нещо. После извика:

— Наблюдавайте внимателно! — И като вдигна ръка, даде знак.

Старшата сестра, която стоеше до едно командно табло в другия край на помещението, натисна малък лост.

Избухна бясна врява. Някаква сирена пищеше все по-пронизително и по-пронизително. Алармени звънци влудяващо дрънчаха.

Децата се стреснаха, запищяха; личицата им се изкривиха от ужас.

— А сега — провикна се Директорът (тъй като шумът бе оглушителен), — сега пристъпваме към втълпяване на урока с умерен електрически ток.

Той отново махна с ръка и старшата сестра натисна втори лост. Писъкът на бебетата внезапно промени своя тон. Сега в пискливия им, конвулсивен, скимтящ хленч имаше нещо отчаяно, почти безумно. Телцата им ту потрепваха, ту се изопваха, крайниците им се движеха рязко, сякаш дърпани от невидими конци.

— Можем да пуснем ток по цялата тази подова ивица — обясни гръмогласно Директорът. — Но това е достатъчно. — Той даде знак на сестрата.

Врявата утихна, звънците спряха да дрънчат, воят на сирената полека-лека замря. Сковано потрепващите телца се отпуснаха и онова, което се бе превърнало в безумни ридания и писъци, премина отново в нормален плач от обикновен ужас.

— Отново им предложете цветята и книгите.

Сестрите се подчиниха, но при доближаването на розите, само при вида на онези яркооцветени изображения на котката-писанка, на петльо герест-златоперест и на овньо-виторог децата ужасени се отдръпнаха, а плачът им отведнъж се усили.

— Наблюдавайте! — рече Директорът победоносно. — Наблюдавайте!

Книги и адски шум, цветя и електрически шок — тези неща бяха вече свързани две по две в детското съзнание, а след двеста повторения на същия или на някой подобен урок щяха да са свързани навеки. Природата е безсилна да раздели съединеното от човека.

— Те ще израснат с онова, което психолозите обикновено наричат „инстинктивна“ омраза към книгите и цветята. Изградени завинаги рефлекси. Цял живот няма да бъдат обезпокоявани нито от книги, нито от ботаника. — Директорът се обърна към сестрите. — Отведете ги.

Все още хленчещи, облечените в сиво-кафяво бебета бяха натоварени на количките и изкарани навън, оставяйки след себе си дъх на вкиснало мляко и въжделена тишина.

Един от студентите вдигна ръка и макар че съзнаваше добре защо не бива да се позволява на хората от нисшите касти да прахосват времето на Обществото за четене на книги и че винаги съществува опасност да прочетат нещо, от което нежелателно да се разпадне някой от рефлексите им, все пак… да, не можеше да проумее въпроса с цветята. Защо трябва да се мъчим да правим психологически невъзможна обичта на делтите към цветята?

Д.И.О. търпеливо обясни. Ако караме децата да пищят при вида на една роза, правим го заради интересите на висшата икономическа политика. Немного отдавна (преди някъде около век) всички гами, делти и епсилони били обучавани да обичат цветята — цветята в частност и изобщо цялата дива природа. Идеята била при всяка възможност у тях да се поражда желание да излизат сред природата и по този начин да бъдат принудени да използуват транспорта.

— Нима те не са използували транспорта? — попита студентът.

— При това доста често — отговори Д.И.О. — Но нищо повече.

Цветенцата и пейзажите, изтъкна той, имат един сериозен недостатък: те са безплатни. Любовта към природата не създава заетост на фабриките. Ето защо било решено на всяка цена да се изкорени любовта към природата сред по-нисшите касти, но не и склонността им към ползуването на транспорта. Защото главното било те да продължават да излизат сред природата, макар и да я мразят. Проблемът бил да се намери по-добре обоснована от икономическа гледна точка причина за използуването на транспорта, отколкото обикновената любов към цветенцата и пейзажите. Такава причина била своевременно намерена.

— Ние обучаваме масите да ненавиждат природата — каза в заключение Директорът. — Но едновременно с това ги обучаваме да обикнат всички спортове на открито. Същевременно полагаме грижи за упражняването на всички спортове на открито да е необходимо използуването на сложни спортни съоръжения. Така че освен транспорта хората да използуват и спортни принадлежности и съоръжения. Затова са и тези електрически шокове.

— Разбирам — рече студентът и онемя от възхищение.

Настъпи мълчание. След малко, като се окашля, Директорът заговори:

— Преди много-много години, когато Нашият Форд все още е бил на земята, живяло едно момченце на име Рувим Рабинович. Рувим било дете на говорещи полски родители. — Директорът направи пауза. — Предполагам, че знаете какво е полски?

— Мъртъв език.

— Като френския и немския — додаде друг студент, изтъквайки нескромно знанията си.

— А „родител“? — попита Д.И.О.

Настъпи неловко мълчание. Няколко от момчетата се изчервиха. Те все още не се бяха научили да усещат съществуващата, но често едва доловима разлика между цинизмите и чисто научните термини. Най-сетне един се осмели да вдигне ръка.

— Човешките същества преди са… — той се поколеба, кръвта нахлу в страните му — … ами… раждали са малките си живи.

— Точно така — кимна Директорът одобрително.

— А когато бебетата са били преточвани…

— Раждани! — долетя поправката.

— Да, е, тогава те ставали родители. Имам предвид не бебетата, разбира се, а другите. — Горкото момче ужасно се смути.

— Накратко — обобщи Директорът, — родители били майката и бащата. — Цинизмите, които бяха наистина научни термини, се врязаха с гръм и трясък в неспокойното мълчание на момчетата. — Майка — повтори той гръмко, като им втълпяваше научния термин. — Знам — добави унило, като се облегна назад в креслото си, — че това са неприятни факти. Но всъщност повечето от историческите факти са неприятни.

Той се върна на въпроса за малкия Рувим — малкия Рувим, в чиято стая една вечер майка му и баща му (тряс и тряс) оставили по недоглеждане радиото включено.

(Защото трябва да запомните, че в онези времена на масово възпроизводство чрез раждане на живи бебета, децата винаги се отглеждали от родителите, а не в Държавни центрове по обучение.)

Докато детето си спяло, изведнъж започнало да се излъчва някакво предаване от Лондон; и на следващата сутрин за изумление на своите тряс и тряс (тук по-безстрашните момчета се осмелиха да си разменят по някоя и друга усмивка), малкият Рувим се събудил, повтаряйки дума по дума дълга лекция от един необикновено стар писател (един от малцината, чиито творби е било разрешено да стигнат до нас), Джордж Бърнард Шоу, който говорел, по напълно достоверна традиция, за своя собствен гений. За тряс и тряс на малкия Рувим (намигвания и смях) тази лекция била напълно неразбираема и като си помислили, че детето неочаквано е полудяло, те повикали лекар. За щастие лекарят разбирал английски, разпознал в лекцията изнесената от Шоу беседа по радиото предишната вечер, осъзнал значението на станалото и изпратил до медицинската преса писмо по този въпрос.

— Бил открит принципът на преподаването по време на сън или хипнопедията — Д.И.О. направи внушителна пауза.

Принципът бил открит, но трябвало да минат много-много години, преди този принцип да бъде успешно приложен.

— Историята с малкия Рувим се случила само двадесет и три години след като първият модел „Т“ на Нашия Форд бил пуснат на пазара.15 (Тук Директорът направи Т-образния знак върху стомаха си и всички студенти благоговейно последваха примера му.) И все пак…

Студентите дращеха с бясно темпо: Хипнопедия, използувана за първи път официално през 214 г. С.Н.Ф. Защо не преди това? По две причини: а…

— Тези ранни експерименти — говореше Д.И.О. — следвали грешна посока. Смятало се, че хипнопедията би могла да се превърне в метод за интелектуално образование…

Малко момче спи легнало на дясната си страна. Дясната му ръка е изопната напред, а от китката надолу е увиснала от ръба на леглото. През кръгла решетка, поставена отстрани на една кутия, се разнася тих глас:

— Нил е най-дългата река в Африка и втора по дължина от всички реки на земното кълбо. Въпреки че отстъпва по дължина на Мисисипи-Мисури, Нил стои начело на всички реки по дължината на басейна си, който се простира на цели 35 градуса географска ширина…

Следващата сутрин на закуска питат момчето:

— Томи, знаеш ли коя е най-дългата река в Африка? — Следва отрицателно поклащане на главата. — А не си ли спомняш нещо, което започва така: „Нил е най-…“

— Нил-е-най-дългата-река-в-Африка-и-втората-по-дължина-от-всички-реки-на-земното-кълбо… — Думите се леят. — Въпреки-че-отстъпва-по дължина…

— Добре тогава, коя е най-дългата река в Африка?

Погледът на момчето е безучастен.

— Не знам.

— Ами Нил, Томи?

— Нил-е-най-дългата-река-в-Африка-и-втората…

— Тогава коя е най-дългата река, Томи?

Томи избухва в сълзи.

— Не знам — ридае той.)

Този плач, обясни Директорът, обезсърчил първите изследователи. Опитите били преустановени. Никой повече не се опитвал да учи децата по време на сън колко е дълга река Нил. И съвсем правилно. Човек не може да усвои една наука, без да знае за какво всъщност става въпрос.

— Докато ако се бяха заели с нравственото възпитание — рече Директорът, като поведе групата към вратата. Студентите го последваха, като вървешком дращеха отчаяно по целия път до асансьора и вътре в него. — С нравственото възпитание, което никога, при никакви обстоятелства не трябва да бъде осъзнато.

— Тишина, тишина! — прошепна някакъв високоговорител, щом слязоха на четиринадесетия етаж, и това „Тишина, тишина!“ заповтаряха неуморно на интервали високоговорителите по всеки коридор. Студентите, та дори и самият Директор запристъпяха машинално на пръсти. Те, разбира се, бяха алфи, но и алфите са получили сериозно обучение. „Тишина, тишина!“ Въздухът из целия четиринадесети етаж бе зареден с тази категорична заповед.

След като изминаха петдесетина метра на пръсти, те стигнаха до една врата, която Директорът предпазливо отвори. Прекрачиха прага и влязоха в сумрачна спалня със спуснати жалузи. До стената стояха в редица осемдесет детски креватчета. Чуваше се леко равномерно дишане и някакво неспирно мърморене, сякаш далеч някъде си шепнеха тихи гласове.

Една сестра се изправи при влизането им и застана мирно пред Директора.

— По какво имате урок? — запита той.

— Първите четиридесет минути имахме урок по Елементарен секс — отговори тя. — А сега имаме урок по Елементарно класово съзнание.

Директорът обходи бавно дългата редица от детски креватчета. Розовички и отпуснати в съня, осемдесетте момченца и момиченца дишаха леко. Изпод всяка възглавница се чуваше шепот. Д.И.О. поспря и като се наведе над едно от легълцата, се заслуша внимателно.

— Елементарно класово съзнание ли казахте? Нека чуем урока, повторен малко по-силно от високоговорителя.

На стената в дъното на стаята имаше високоговорител. Директорът отиде при него и натисна някакъв бутон.

— … всички се обличат в зелено — се разнесе тих, но напълно ясен глас, започвайки изречението по средата, — а децата от каста „Делта“ носят сиво-кафяво. О, не, аз не искам да си играя с делти. А епсилоните са дори още по-лоши. Те са толкова глупави, че не могат да четат и пишат. Освен това се обличат в черно, а това е такъв отвратителен цвят. Толкова съм щастлив, че съм бета.

Настъпи пауза, после гласът заговори отново:

— Децата от каста „Алфа“ се обличат в сиво. Те работят много по-усилено от нас, защото са така страхотно умни. Аз наистина съм ужасно щастлив, че съм бета, защото не работя толкова много. А освен това ние сме много по-добре от тези гами и делти. Гамите са глупави. Всички се обличат в зелено, а децата от каста „Делта“ носят сиво-кафяво. О не, аз не искам да си играя с делти. А епсилоните са дори още по-лоши. Те са толкова глупави, че не могат да…

Директорът изключи бутона. Гласът млъкна. Само сподавеният шепот продължи да мълви изпод осемдесетте възглавници.

— Докато се събудят, това ще им бъде повторено още четиридесет-петдесет пъти и ще го слушат пак в четвъртък и събота. По сто и двадесет повтаряния три пъти седмично в продължение на тридесет месеца. След което преминават към по-трудни уроци.

Рози и електрошокове, сиво-кафявото на делтите и вонята и асафетида са свързани нерушимо, преди още детето да проговори. Но безсловесното обучение е грубо и безразборно — то не може да покаже по-неуловимите различия, не може да внуши по-сложните линии на поведение. За това са необходими думи, но думи без смисъл. С една дума — хипнопедия.

— Най-великата нравоучителна и подготвяща за обществения живот сила за всички времена.

Студентите си го записаха в своите малки бележници. Направо от извора.

Директорът още веднъж натисна бутона.

— … така страхотно умни — редеше тихият, проникновен, неуморим глас. — Аз наистина съм ужасно щастлив, че съм бета, защото…

Не точно като капки вода, макар и да е истина, че водата може да издълбае дупки и в най-твърдия гранит, по-скоро като капки разтопен червен восък, капки, които полепват, напластяват се, сливат се с онова, върху което падат, докато накрая скалата се превръща в едно алено петно.

— Докато накрая детското съзнание се слее с тези внушения, а съвкупността от тези внушения се превърне в съзнанието на детето. И не само детското съзнание. А и съзнанието на възрастния — за през целия му живот. Съзнанието, което преценява, желае и решава — изградено от тези внушения. Но всичките тези внушения са наши внушения! — Директорът едва не изкрещя в своето ликуване. — Внушения на Държавата! — Той удари силно по най-близката маса. — Следователно…

Някакъв шум го накара да се обърне.

— О, Форд! — смени той тона. — Увлякох се и събудих децата.