Прелъстяване

Глава 10

Джулиан се отпусна тежко върху стройното нежно тяло на съпругата си, щастлив, както не се бе усещал от години. Знаеше, че скоро ще трябва да стане, дори и само за да изгаси свещите. Но единственото, което искаше в момента, бе да лежи неподвижно, погълнат от несравнимата наслада, при никнала цялото му тяло.

Въздухът все още бе наситен с ухание на любов и чувственост, изпълваш го с първично задоволство, както и ехото от думите на Софи — Обичам те, Джулиан.

„Тя едва ли съзнаваше напълно какво говори“ — напомни си той. Като жена едва сега откриваше своята чувственост и естествено бе благодарна на мъжа, накарал я да познае удоволствието на сексуалното освобождаване. Едва ли можеше да разчита напълно на думи, произнесени при такива обстоятелства, но част от него действително триумфираше.

Още първия път, когато я целуна, усети, че тя откликва на ласките му, но дори и не можеше да мечтае, че реакцията й ще го развълнува толкова дълбоко. Чувствуваше се като всемогъщ завоевател, който току-що е пожънал плодовете на победата си. Но не по-малко силно бе и желанието да защити своето скъпоценно завоевание. Софи най-сетне му се бе отдала напълно и той бе длъжен да се грижи за нея.

В мига, когато тази мисъл стигна до съзнанието му, Софи се раздвижи под него и с усилие надигна клепките си. Джулиан прехвърли тежестта върху лактите си и се гмурна в замаяния й възхитен поглед.

— Джулиан?

Той притисна устни към нейните, опитвайки се да я успокои без думи.

— Точно така трябва да бъде между един мъж и една жена. И винаги ще бъде така оттук нататък. Хубаво ли ти беше, мъничката ми?

Тя се усмихна тъжно и обви ръце около врата му.

— Знаеш много добре, че да.

— Зная, но искам и ти да ми го кажеш.

— Ти ми достави голямо удоволствие — прошепна тя. Радостта изведнъж угасна в очите й. — Бе съвсем различно от всичко, което съм знаела досега.

Той целуна връхчето на носа й, бузата и ъгълчето на устните.

— Тогава най-сетне всичко между нас е наред. Ти също ми достави огромно удоволствие.

— Истината ли казваш? — Тя съсредоточено изучаваше лицето му.

— Истина е. — „Нищо в живота ми не е било по-вярно и по-сигурно“ — помисли си той.

— Радвам се. Опитай се да го запомниш и занапред, независимо какво може да се случи, нали, Джулиан?

Неочакваната тревога в думите й предизвика у него някакво смътно безпокойство. Но той съзнателно го потисна и се усмихна.

— Твърде малко вероятно е да го забравя.

— Бих искала да ти вярвам. — Тя също се усмихна, макар и тъжно.

Джулиан леко се намръщи, тъй като не разбираше откъде идва тази й потиснатост. Имаше нещо различно у нея тази нощ. Никога не я бе виждал такава и това го разтревожи.

— Какво те безпокои, Софи? Да не се боиш, че следващият път, когато направиш нещо, което да ме ядоса, аз веднага ще забравя колко хубаво ни е било в леглото? Или не ти харесва, че мога да те накарам да ме искаш, дори и когато си ми сърдита?

— Не знам — рече тя бавно. — Тази история с прелъстяването е доста странна, нали?

Фактът, че тя гледа на случилото се помежду им просто като на прелъстяване, го смути. За първи път си даде сметка, че не му е приятно Софи да използува тази дума за онова, което той правеше с нея в леглото. Случилото се с по-малката й сестра е било прелъстяване. Той не искаше Софи също да поставя себе си в тази категория.

— Не мисли за това като за прелъстяване — настоя той меко. — Ние просто се любихме, ти и аз.

— Така ли? — Очите й изведнъж проблеснаха силно. — Обичаш ли ме, Джулиан?

Надигащата се у него тревога изведнъж се превърна в гняв, когато усети накъде бие тя. Какъв глупак беше. Жените наистина са невероятни в тия неща. Нима тя допускаше, че само защото бе откликнала на ласките му и защото му бе казала, че го обича, ще може вече да го върти на малкия си пръст? Джулиан усети познатият капан да се стяга около него и инстинктивно се приготви за съпротива.

Не знаеше какво точно трябва да каже сега, когато лежеше върху нея и умът му биеше тревога. В този момент Софи се усмихна с нейната странна, тъжна усмивка и докосна с пръст устните му.

— Не — каза тя, — няма нужда да казваш нищо. Всичко е наред. Разбирам.

— Какво разбираш? Софи, слушай…

— Мисля, че ще е най-добре повече да не обсъждаме този въпрос. Казах го просто ей така, без да се замисля. — Главата й неспокойно се мяташе върху възглавницата. — Сигурно вече е много късно.

Той простена, но прие с облекчение смяната на темата.

— Да, много е късно. — Неохотно се отдели от нея, ръцете му собственически проследиха всяка извивка на тялото й.

— Джулиан?

— Какво има, Софи?

— Няма ли да се върнеш в стаята си?

Това го сепна.

— Нямах такова намерение — отвърна грубо.

— Бих предпочела да го направиш — рече тя много тихо.

— И защо? — Той раздразнено се изправи на лактите си. Смяташе за съвсем естествено да прекара нощта в леглото й.

— Така направи миналия път.

Само защото знаеше, че ако бе останал през цялата онази първа нощ, нямаше да устои и щеше да я люби втори път, и нея щеше да я боли, а той не искаше тя да го смята за разгонен пръч. Просто бе искал да прояви известна деликатност към преживяванията от онази първа нощ.

— Това не означава, че смятам да се връщам в стаята си всеки път, когато се любим.

— О! — На светлината на свещите Софи изглеждаше някак странно объркана. — Бих искала да остана сама тази нощ, Джулиан. Моля те.

— А, струва ми се, че започвам да разбирам. — Той ядосано отхвърли завивките. — Настояваш да останеш сама, защото не ти хареса, че не отговорих на въпроса ти преди малко. Не ти позволих да ме манипулираш чрез безконечни уверения във вечна любов, и ти реши да ме накажеш по своя женски начин.

— Не, Джулиан, не е така.

Той не обърна внимание на молбата в гласа й. Грабна халата си и с едри крачки тръгна към междинната врата. Там се спря и намръщено се извърна.

— И докато лежиш сама в леглото си, наслаждавайки се на твоето усамотение, мисли за удоволствието, което бихме могли да си дарим един на друг. Няма закон, който да забранява на мъжа и жената да го правят повече от веднъж на нощ, скъпа.

Затръшна вратата зад себе си, без дори да се опитва да прикрие гнева и безсилието си. По дяволите тая хлапачка! Как изобщо си позволяваше да му се налага? Откъде идваше увереността й? Та той бе имал работа с далеч по-обиграни жени, за чиито талант да манипулират мъжете Софи никога не би могла да мечтае. Жалките й опити да го владее чрез секс бяха направо смешни. И ако само не беше толкова бесен, той наистина щеше да се разсмее.

По отношение на тези неща Софи бе малко неопитно момиченце въпреки своите двадесет и три години. Но дори и на петдесет нямаше да притежава и половината от опита в манипулирането на мъжете, който бе имала Елизабет, още когато е завършила училище.

Джулиан метна халата върху едно кресло и се хвърли в леглото си. С ръце скръстени под главата той мрачно се взираше в тъмния таван, надявайки се, че Софи вече съжалява за прибързаните си действия. Ако се канеше да го накаже и да го принуди да й се подчини чрез такива елементарни ходове, жестоко грешеше. Той вече притежаваше опита от далеч по-рафинирани и сложни сблъсъци.

Но Софи не беше Елизабет и никога нямаше да бъде. И имаше причина да се страхува от прелъстяване. Подозираше също, че дълбоко в душата си неговата нова жена е романтичка.

Джулиан изпъшка и разтърка очи, когато най-сетне гневът му започна да утихва. Все пак не биваше да я упреква за съмненията, които я изпълваха. Вярно бе, че тя се опита чрез ласките си да изтръгне от него любовни клетви, но също така бе вярно, че имаше сериозна причина да се бои от страст, която не е любов.

При нейния ограничен опит единствената алтернатива на любовта вероятно бе жестокото и безсърдечно прелъстяване, от което бе забременяла сестра й. Софи, естествено, се нуждаеше от известна увереност, че няма да бъде изложена на същата опасност. Искаше да знае, че е обичана, за да не я застигне същата съдба като сестра й.

Но тя бе омъжена жена, която споделяше леглото със своя съпруг, напомни си ядно Джулиан. И нямаше никакви основания да се бои, че ще бъде изоставена като сестра си. Да, той искаше наследник, дявол да го вземе — точно това му бе нужно. Последното нещо, което би направил, бе да я отхвърли, когато тя носи детето му.

Софи имаше защитата на закона и личната клетва на графа на Рейвънуд да я пази и да се грижи за нея. Да се сравнява със сестра си бе проява на типично женско слабоумие и той нямаше да го търпи. Длъжен бе да я накара да разбере, че между съдбата на сестра й и нейната няма нищо общо.

Защото със сигурност нямаше намерение да прекарва повече самотни нощи в леглото.

Джулиан дълго лежа буден, умувайки как точно да внуши тези неща на жена си, и най-сетне задряма. Но сънят му бе неспокоен и няколко часа по-късно притварянето на вратата на Софи към коридора го сепна в просъницата му.

Той се раздвижи, питайки се дали вече е време за ставане. Но когато отвори едното си око и хвърли сърдит поглед към прозореца, видя, че навън все още е тъмно.

Никой не излизаше толкова рано на езда в Лондон, дори Софи. Джулиан се обърна и си каза, че трябва да се опита да заспи. Но някакъв инстинкт му попречи да задреме отново. Зачуди се кой бе отворил вратата на Софи в този безбожен час.

Най-накрая, неспособен да устои на надигналото се любопитство, той стана от леглото и се приближи към междинната врата. Отвори я съвсем тихо.

Минаха няколко секунди докато разбере, че леглото на Софи е празно. В момента, когато тази мисъл достигна до съзнанието му, чу лекият тропот на карета под прозорците. Ослуша се и разбра, че е спряла.

Прониза го внезапен и необясним страх.

Хвърли се към прозореца и разтвори завесите в същия миг, когато познатата слабичка фигура, облечена в мъжки панталони и риза, скочи в затворената карета. Кестенявата коса на Софи бе сплетена на плитки и навита под шапката. В ръката си тя носеше някакво дървено сандъче. Кочияшът — слаб, червенокос младеж, облечен в черно — шибна конете и каретата бързо се отдалечи надолу по улицата.

— Дявол да те вземе, Софи! — Пръстите на Джулиан се вкопчиха толкова силно в завесите, че едва не ги смъкнаха от корниза. — И да те отнесе в ада, проклета мръснице!

Обичам те. А ти обичаш ли ме, Джулиан?

Сладка, лъжлива мръсница.

— Ти си моя — скръцна със зъби той. — Ти си моя и по-скоро ще те изпратя в пъкъла, отколкото да позволя да идеш при някой друг.

Пусна пердето и се втурна в стаята си, навличайки една риза и чифт панталони. Грабна ботушите си и изтича в преддверието. На стълбището спря за момент, за да ги обуе, после хукна към задния вход. Трябваше да изведе един кон от конюшните и да се опита да догони каретата, докато все още не бе станало късно.

В последния момент той се извърна и се хвърли към библиотеката. Трябваше му оръжие. Сигурно щеше да се наложи да убие мъжа, отвлякъл Софи. А после щеше да реши какво да прави с невярната си съпруга. Ако тя си мислеше, че ще търпи и с нея онова, което бе търпял с Елизабет, дълбоко се лъжеше.

Пистолетите ги нямаше на стената!

Джулиан едва успя да осъзнае този факт, когато от улицата се чу конски тропот. Той изтича към предната врата и я отвори тъкмо в момента, когато една жена в черно, с плътен воал пред лицето, тъкмо се готвеше да слезе от висок сив жребец. Забеляза, че тя яздеше по мъжки, а не със странично седло.

— О, слава Богу! — Жената видимо се сепна от появата му на вратата. — Боях се, че ще се наложи да събудя цялата прислуга, за да стигна до вас. Така е много по-добре. Може би все пак ще успеем да предотвратим скандала. Те тръгнаха към Лейтънфийлд.

— Лейтънфийлд? — Това нямаше никакъв смисъл. Там имаше само добитък и дуелисти.

— Побързайте, за Бога! Може да вземете коня ми. Седлото не е дамско, както виждате.

Джулиан не се поколеба. Хвана юздата на сивия кон и скочи на седлото.

— Коя, по дяволите, сте вие? — запита той властно жената с воала. — Неговата съпруга?

— Не, няма как да разберете сега, но скоро и това ще стане. Само побързайте!

— Влезте в къщата — нареди Джулиан, докато сивият кон танцуваше под него. — Почакайте вътре. Ако някой от прислугата ви открие, кажете, че аз съм ви поканил.

Пришпори коня, без да дочака отговора й. Защо, за Бога Софи и нейният любовник бяха тръгнали към Лейтънфийлд? Но скоро изостави този въпрос, премисляйки кой ли от мъжете в града бе подпечатал съдбата си, отвличайки жена му тази сутрин.

Лейтънфийлд бе студен и влажен в смътната светлина преди зазоряване. Тъмна групичка дървета с натежали от влага клони стояха приведени под притихналото небе. От земята се надигаше мъгла и увисваше гъста и сивкава на височината на коленете. Малката затворена карета на Ан, жълтият кабриолет недалеч от нея и самите коне сякаш плуваха във въздуха.

Когато Софи стъпи на земята, краката й буквално изчезнаха в мъглата. Тя погледна към Ан, която все още се занимаваше с конете. Мъжката й дегизировка бе невероятно сполучлива. Ако не знаеше коя е, Софи със сигурност би взета червенокосата фигура с изцапаното лице за някой млад мъж.

— Софи, сигурна ли си, че искаш да доведеш докрай всичко това? — запита неспокойно Ан, като се приближи към нея.

Софи се извърна към кабриолета, спрян няколко ярда по-нататък. Облечената в черно фигура с воал все още не бе слязла от него. Шарлот Федърстоун изглежда беше сама.

— Нямам друг избор, Ан.

— Чудя се къде е Джейн. Тя каза, че след като си решила да се правиш на глупачка, се чувствува задължена да присъства.

— Може би е променила намеренията си.

Ан поклати глава.

— Не е в неин стил.

— Е — рече Софи, изпъвайки рамене, — най-добре ще е да започваме. Скоро ще съмне. Доколкото знам, тези неща винаги стават на зазоряване. — Тя тръгна към обвития в мъгла кабриолет.

При приближаването на Софи самотната фигура се раздвижи. Шарлот Федърстоун, облечена в красив черен костюм за езда, слезе. Въпреки че куртизанката бе с воал, Софи забеляза, че косата й е грижливо фризирана за случая и че Шарлот носи чифт ослепителни перлени обици. Елегантният й вид накара Софи да се почувствува съвсем невзрачна. Очевидно великата Федърстоун знаеше за добрия стил всичко, което бе възможно да се знае. Тя се бе облякла съвършено дори за един дуел на зазоряване.

Ан се приближи, за да спъне конете на кабриолета.

— Знаете ли, мадам — рече Шарлот, като повдигна воала си и хладно се усмихна. — Не вярвам, че някой мъж си заслужава труда да станеш толкова рано.

— Тогава защо го направихте? — отвърна Софи, усетила предизвикателството.

— И аз не знам — призна Шарлот. — Но в никой случай не е заради графа на Рейвънуд, колкото й очарователен да бе някога. Може би защото всичко е съвсем ново за мен.

— Давам си сметка, че при вашата твърде авантюристична кариера малко неща биха ви се сторили нови.

Шарлот погледна твърдо Софи в очите. Гласът й изгуби подигравателната си нотка и стана сериозен.

— Уверявам ви, че това, една графиня да ме сметне за достоен противник, действително е рядко събитие. Дори уникално. Вие естествено знаете, че никоя жена с вашето обществено положение никога не би говорила с мен, камо ли да ми окаже подобна чест.

Софи леко сведе глава, изучавайки съперницата си.

— Можете да ми вярвате, че изпитвам голямо уважение към вас, госпожице Федърстоун. Четох „Мемоарите“ ви и мога да си представя какво ви е струвало да се издигнете до сегашното си положение.

— Наистина ли можете? — промълви Шарлот. — Изглежда имате твърде богато въображение.

Софи се изчерви, смутена за миг от мисълта колко наивна вероятно изглежда в очите на тази обиграна светска жена.

— Простете — извини се тя тихо. — Всъщност едва ли мога да разбера какво сте преживяла. Но ме респектира фактът, че сте си проправила път в живота, и то по ваш собствен избор.

— Разбирам. И защото изпитвате такова безгранично уважение към мен, предложихте да забиете тази сутрин един куршум в сърцето ми.

Софи сви устни.

— Разбирам защо сте решила да напишете „Мемоарите“. Разбирам дори защо предлагате на бившите си любовници възможността да се откупят. Но избирайки моя съпруг за поредната си жертва, вие отидохте твърде далеч. Няма да допусна тези любовни писма да бъдат отпечатани и целия свят да ги види и да се подиграва с тях.

— Би било далеч по-просто да ми платите, мадам, и да си спестите всички тези неприятности.

— Не мога да го направя. Да плащаш на изнудвачи е унизително и недостойно. И аз няма да се принизя до такава степен. Ще уредим нещата тук тази сутрин, за да сложим край на тази история.

— Така ли? И какво ви кара да мислите, че ако аз имам късмета да оцелея, въпреки всичко няма да отпечатам писмата?

— Това, че приехте предизвикателството ми. И че се съгласихте да уредим нашия спор с пистолети.

— И смятате, че ще спазя уговорката? Че това ще бъде краят на историята, независимо от изхода на дуела?

— Нямаше да си направите труда да дойдете тук тази сутрин, ако не искахте да приключим с тази история.

Шарлот сведе глава.

— Права сте. Точно това е заложено в оня проклет мъжки кодекс, нали? Ще уредим всичко тук с пистолетите.

— Да. И това ще бъде краят.

Шарлот удивено поклати глава.

— Бедният Рейвънуд. Съмнявам се, че изобщо има някаква представа с каква жена се е сдобил. Сигурно ще му подействате като истински шок след Елизабет.

— Не сме тук, за да обсъждаме съпруга ми или неговата бивша жена — рече нервно Софи. Утринният въздух бе хладен, но тя изведнъж усети, че се поти. Нервите й бяха опънати до скъсване. Искаше най-сетне да свършат с всичко.

— Не, ние сме тук, защото вашето чувство за чест изисква удовлетворение и защото си мислите, че споделям виждането ви по въпроса. Интересно предложение. А осъзнавате ли, че разбирането за чест, към което се присъединяваме тази сутрин, е именно мъжкото разбиране?

— Изглежда няма някакво друго разбиране за чест, което да внушава същото уважение.

Очите на Шарлот пламнаха.

— Разбирам — каза тя меко. — И ако не друго, вие поне ще имате уважението на Рейвънуд, нали така, мадам?

— Достатъчно обсъждахме този въпрос.

— Уважението е нещо добро и хубаво, мадам — продължи замислено Шарлот. — Но бих ви посъветвала да не си губите времето, за да накарате Рейвънуд да ви обича. Всички знаят, че след онова, което той преживя с Елизабет, едва ли някога отново ще рискува да се влюби. И за всеки случай ще си позволя да ви предупредя, че както честта на никой мъж не заслужава ставането в такъв ранен час, така и любовта на никой мъж не си струва големия риск, който поемате.

— Тук не става дума нито за любовта, нито за честта на никой мъж — заяви хладно Софи.

— Не, съвсем ясно ми е. Онова, за което става дума, са нашата чест и вашата любов. — Шарлот леко се усмихна — Признавам, че това не са неща без значение. И може би си струват малко кръв.

— Да започваме ли тогава? — Страхът прониза Софи, когато се обърна към Ан, стояща недалеч със сандъчето с пистолетите. — Ние сме готови. Няма смисъл да се бавим повече.

Ан местеше очи от Софи към Шарлот.

— Направих известни проучвания по въпроса за уреждането на такъв род спорове. Има няколко неща, които трябва да изпълним, преди да заредя пистолетите. Първо, мой дълг е да ви кажа, че съществува и друг достоен начин да се справите с предизвикателството. Моля и двете да го обмислите.

Софи се намръщи.

— Какъв друг начин?

— Предизвикателството произлиза от вас, лейди Рейвънуд. И ако все пак госпожица Федърстоун се съгласи да се извини за действията, породили това предизвикателство, нещата могат да се уредят без нито един изстрел.

Софи премигна.

— И цялата тази история ще приключи само с едно извинение?

— Подчертавам, това е почтена алтернатива и за двете ви. — Ан погледна към Шарлот Федърстоун.

— Прекрасно — промълви Шарлот. — Само си помислете, че можем да се отървем, без да си цапаме дрехите с кръв. Но не съм толкова сигурна, че съм длъжна да се извиня.

— Зависи от вас, разбира се — изрече Софи сковано.

— Всъщност е прекалено рано за такъв жесток спорт, не мислите ли? А аз по принцип винаги избирам по-разумния изход, стига да има такъв. — Шарлот бавно се усмихна на Софи. — Убедена ли сте, че честта ви ще бъде удовлетворена, ако просто ви се извиня?

— Ще трябва да обещаете, че няма да напечатате любовните писма — напомни й бързо Софи.

Преди Шарлот да успее да отговори, в мъглата се разнесе конски тропот.

— Сигурно е Джейн — произнесе облекчено Ан. — Знаех, че ще дойде. Трябва да я изчакаме. Тя е един от секундантите.

Софи вдигна поглед точно в момента, когато един голям сив жребец се материализира от надвисналата над дървета и мъгла. Конят се приближаваше към тях в пълен галоп, подобен на видение, носещо се над покрилите земята изпарения „Един призрачен кон — помисли си за миг Софи, — язден от самия дявол.“

— Джулиан — прошепна тя.

— Кой знае защо, това не ме изненадва — забеляза Шарлот. — Нашата малка драма става все по-забавна.

— Но какво прави той на коня на Джейн! — ядоса се Ан.

Сивият жребец рязко спря пред трите жени. Блестящи и очи на Джулиан се спряха първо на Софи, после на Шарлот и Ан. Видя сандъчето с пистолетите в ръцете й.

— Какво, по дяволите, става тук?

Софи едва устоя на внезапното и силно желание да избяга.

— Не се намесвайте в неща, които не ви засягат, милорд.

Джулиан я погледна тъй, сякаш си бе загубила ума. Скочи от коня и хвърли юздите на Ан, която ги пое механично със свободната си ръка.

— Не ме засяга ли, мадам? Как изобщо можахте да го кажете? — Лицето му бе застинало от гняв. — Вие сте моя жена. Какво става тук, мътните да го вземат?

— Нима не е ясно, Рейвънуд? — От трите жени единствено Шарлот не изглеждаше ни най-малко уплашена. В хубавите й очи просветваше весело, цинично пламъче. — Вашата съпруга ме извика на дуел на честта. — Тя кимна към сандъчето с пистолетите. — Както виждате, току-що се канехме да уредим нещата по традиционния достоен мъжки начин.

— Не вярвам нито дума от това! — Джулиан смаяно се втренчи в Софи. — Ти си предизвикала Шарлот? Извикала си я на дуел?

Софи само кимна, все още неспособна да говори.

— Но защо, за бога?

Шарлот се усмихна ядосано.

— Със сигурност можеш да си отговориш и на този въпрос, Рейвънуд.

Джулиан пристъпи към нея.

— Проклятие! Ти си й изпратила някое от твоите гадни изнудвачески писъмца, нали?

— Аз не гледам на тях като на изнудване — каза спокойно Шарлот. — За мен това е обикновена сделка. Жена ви обаче прие моето малко предложение по доста различен начин. Тя реши, че ще бъде непочтено да ми плати, видите ли. Но не би понесла и да види името ви в „Мемоарите“ ми. Тъй че тя прибягна до единствената възможна алтернатива за една почтена дама. Дуел с пистолети на зазоряване.

— Пистолети на зазоряване — повтори Джулиан, сякаш все още не вярваше на очите си. Той направи още една стъпка към Шарлот.

— Махай се оттук. Веднага. Върни се в града и не казвай на никого. Ако чуя и една дума отнякъде за днешната случка, ще се погрижа никога да не получиш своята къщичка в Бат, за която толкова обичаш да приказваш. Както и да бъде отменен наемният ти договор за къщата в града. Ще упражня такъв натиск върху кредиторите ти, че ще са принудени да те прогонят от Лондон. Разбра ли ме, Шарлот?

— Отиваш твърде далеч, Джулиан! — прекъсна го ядосано Софи.

Шарлот вирна глава, но подигравателният израз изчезна от лицето й. Не изглеждаше изплашена, а само някак примирена.

— Разбирам те, Рейвънуд. Ти винаги си се изразявал съвсем ясно.

— Само една дума, Шарлот, и ще намеря начин да съсипя всичко, което си постигнала. Кълна ти се. Знаеш, че мога да го направя.

— Не е нужно да ме заплашваш, Рейвънуд. Нямам никакво намерение да раздрънквам случилото се. — Тя се извърна към Софи. — Това бе личен въпрос на чест между жена ви и мен. И не засяга никой друг.

— Напълно съм съгласна — каза твърдо Софи.

— Бих искала да знаете, мадам — рече меко Шарлот, — че от моя гледна точка нещата са уредени, въпреки че не използвахме пистолети. Няма причина да се боите за онова, което ще се появи в „Мемоарите“ ми.

Софи си отдъхна.

— Благодаря ви.

Шарлот й се усмихна и грациозно се поклони.

— Не, мадам, аз съм тази, която трябва да благодари. За мен бе изключително забавно. Моят свят е пълен с мъже от вашата класа, които твърде много говорят за чест. Но разбиранията им по въпроса са твърде ограничени. Същите теми мъже никога не си дават труда да се държат почтено с жените или с онези, които са по-слаби от тях. Извънредно приятно е най-сетне да срещнеш някого, който разбира значението на тази дума. И не съм изненадана да открия, че този забележително интелигентен човек е именно жена. Сбогом.

— Довиждане. — Софи отвърна на лекия поклон не по малко грациозно.

Шарлот бързо тръгна към малкия кабриолет, хвана поводите и даде знак на конете. Само след миг кабриолетът изчезна в мъглата.

Джулиан проследи отпътуването й, после се извърна п прикова гневен поглед в Ан.

— Кой си ти, момче?

Ан се изкашля и смъкна шапката още по-ниско над очите си. Потърка носа си с ръка и подсмръкна.

— Дамата искаше карета и кон за тази сутрин, сър. Взе назаем кончето на баща ми, щото се надявах и аз да припечеля нещо, сър.

— Ще имаш възможност да припечелиш доста, ако ми обещаеш, че ще си държиш устата за всичко, което се случи тук тази сутрин. Но ако се раздрънкаш, ще се погрижа баща ти да загуби не само коня и каретата, но и всичко, което притежава. Както и да разбере, че е по твоя вина. Разбираш ли ме, момче?

— Аха, ясно, милорд. Съвсем ясно, милорд.

— Много добре. Ще върнеш вкъщи жена ми с каретата Ще яздя непосредствено зад теб. Когато стигнем у дома, ще вземеш една жена, която ни чака там, и ще я закараш, където, поиска. А после ще изчезнеш завинаги от погледа ми.

— Да, сър.

— Виж какво, Джулиан — започна сериозно Софи, — няма нужда да заплашваш никого тук.

Той я прекъсна с вледеняващ поглед.

— Нито дума повече, мадам. В момента изобщо не съм в състояние да разговарям с вас по този въпрос. — Той се приближи до каретата и отвори вратата. — Качвайте се.

Тя се качи без нито дума повече. При това шапката неочаквано се килна над едното ухо. Когато седна, Джулиан раздразнено се наведе над нея и оправи шапката с нервно движение. После хвърли сандъчето с пистолетите в скута й. Отдръпна се мълчаливо и затръшна вратата.

„Без съмнение това е най-дългото пътуване в живота ми“ — реши Софи, потънала в полумрака на полюляващата се карета. Джулиан просто не бе на себе си. Гневът му бе студен и опасен. Можеше единствено да се надява, че най-лошото ще бъде спестено на Ан и Джейн.

Къщата вече се разбуждаше, когато Ан спря пред входната врата. Джейн, все още скрита зад своя плътен воал, неспокойно чакаше в библиотеката, когато Джулиан влезе с едри крачки, влачейки след себе си Софи. Джейн бързо погледна приятелката си.

— Добре ли си? — запита тя шепнешком.

— Добре съм, както виждаш. Всъщност, всички са добре. Но нещата можеха и да са съвсем наред, ако не се бе почувствувала длъжна да се намесиш.

— Съжалявам, Софи, но не можех да позволя…

— Достатъчно — прекъсна я Джулиан в момента, когато Гупи се появи на вратата, припряно оправяйки жакета си. Той смутено погледна мъжките панталони на Софи.

— Всичко наред ли е, милорд?

— Някои от плановете ми за тази сутрин неочаквано бяха отменени, Гупи, но може да сте сигурен, че вече всичко е под мой контрол.

— Разбира се, милорд — произнесе с великолепно достойнство Гупи.

Можеше да му струва службата, ако произнесеше дори и една дума по повод на странната сцена в библиотеката при зазоряване, и Гупи го знаеше много добре. Очевидно господарят му бе в един от своите опасни, мълчаливи пристъпи на гняв. Но също така очевидно бе, че лорд Рейвънуд вече владееше ситуацията. Хвърляйки бърз тревожен поглед на Софи, Гупи дискретно се оттегли към кухнята.

Джулиан се обърна към Джейн.

— Не знам коя сте вие, госпожо, и по воала ви отгатвам, че не желаете да разкриете самоличността си. Но която и да сте, позволете ми да ви уверя, че ще ви бъда вечно задължен. Изглежда вие единствена проявихте известен здрав разум в цялата тази история.

— Здравият ми разум е пословичен, милорд — рече тъжно Джейн. — И вероятно заради това повечето от приятелите ми ме намират за прекалено скучна.

— Ако приятелите ви имаха поне малко собствен разум биха благоговели пред вас заради това ви качество. Желая ви приятен ден, госпожо. Отвън чака едно момче със затворена карета, което ще ви придружи до вкъщи. Вашият кон е завързан за каретата. Необходими ли са ви още придружители? Мога да изпратя някой от лакеите.

— Не. Каретата и момъкът са достатъчни. — Джейн смутено погледна Софи, която само сви рамене. — Благодаря, милорд. Надявам се, че това е краят на тази история.

— Уверявам ви, че действително е така. И разчитам, че вие също никога вече няма да я споменавате.

— Можете да бъдете съвсем сигурен, милорд.

Джулиан тръгна към вратата и я изпрати до малката карета. После изкачи стълбите обратно. Голямата врата леко се затвори зад него. Спря и дълго гледа мълчаливо Софи. Тя затаи дъх, очаквайки удара на съдбата.

— Вървете горе и се преоблечете, мадам. Достатъчно играхте днес на мъжки игри. Ще обсъдим тези неща днес, в десет часа в библиотеката.

— Няма какво да обсъждаме, милорд — каза тя бързо. — Вие вече знаете всичко.

Смарагдовите очи на Джулиан блестяха от гняв и от някакво друго чувство, което всъщност бе облекчение, сепнато си даде сметка Софи.

— Грешите, мадам. Имаме да обсъждаме много неща Ако не бъдете тук точно в десет часа, ще дойда и ще ви доведа.