Прелъстяване

Глава 15

Джулиан неспокойно крачеше из спалнята си, напълно съзнавайки, че не може да заспи само защото Софи не е зад вратата, в нейната стая. Където трябваше да бъде. Прокара пръсти през вече разрошената си коса и се запита в кой ли момент нещата бяха стигнали дотам, че да не може да спи, когато Софи не е наблизо.

Отпусна се в креслото, купено от младия Чипъндейл преди няколко години, когато и той, и човекът, занимаващ се с обзавеждането, бяха увлечени по неокласическия стил. „Креслото е своеобразно отражение на идеализма на младостта ми“ — помисли си Джулиан в един рядък миг на самовглъбяване.

През онова отдавна минало време той бе способен да спори върху гръцките и римските класици до късно през нощта, да се ангажира с радикалната политика на реформаторите и дори да счита за необходимо да простреля в раменете двама мъже, осмелили се да поставят под съмнение честта на Елизабет.

„Много неща се промениха през последните няколко години“ — помисли си Джулиан. Сега рядко имаше време и настроение да говори за класиците, стигнал бе до заключението, че и вигите, дори и най-либералните от тях, са не по-малко корумпирани от торите, както и че самата представа Елизабет да има някаква чест е смешна.

Ръцете му разсеяно гладеха красивата махагонова резба на креслото. Една част от него все още откликваше на изчистените класически мотиви. Установи това с известна изненада. Също както и част от него настояваше да съчини няколко стиха, които да придружат гривната и билкарската книга на Софи. Но стиховете се оказаха безлични и нескопосани.

Не бе писал поезия от Кеймбридж и ранните дни с Елизабет и честно си признаваше, че няма талант за това. След един или два опита нервно смачка листа в големия си юмрук и написа сдържаната бележка, която в края на краищата получи Софи.

Но очевидно това не бе краят на историята. Тази нощ той бе получил още едно обезпокояващо доказателство, че нещо от неговия младежки идеализъм все пак е оцеляло, въпреки че бе направил всичко, за да го смаже, за сметка на едно цинично и реалистично отношение към живота. Не искаше да отрича, че нещо у него откликна съвсем спонтанно на настояването на Софи за доказателство, че той уважава чувството и за чест.

Джулиан се зачуди дали трябваше да се съгласява тя да прекара нощта с Фани и Хариет. Но пък как ли би променил решението й? От момента, в който получи съобщението от Гупи, тя бе буквално неудържима в нетърпението си да отиде и помогне на Фани.

Той реши да не спори. И също бе искрено загрижен за леля си. Фани бе ексцентрична, непредсказуема и понякога невъзможна, но Джулиан по своему бе привързан към нея. След смъртта на възрастните му родители тя бе единственият човек от рода, на който той действително държеше.

Софи веднага изтича да се преоблече и събуди камериерката си. Момичето се засуети, събирайки нещата й, докато тя приготвяше медицинското си сандъче и книгата на Кълпепър.

— Почти съм свършила някои билки — оплака се на Джулиан, докато той й помагаше да се качи в каретата. — Дано някой от тукашните аптекари ме снабди с лайка и ревен с добро качество. Ужасно е, че старата Бес е толкова далеко. Нейните билки са най-сигурните.

У Фани на вратата ги посрещна разстроената Хариет.

Голямата тревога на иначе винаги толкова спокойната Хари накара Джулиан да мисли, че леля му наистина е твърде зле.

— Слава Богу, че дойде, Софи. Толкова се безпокоях. Исках да изпратя за доктор Хигс, но Фани не иска и да чуе за него. Казва, че е шарлатан и че няма да го пусне да влезе в стаята. Не мога да я упреквам. Той губи много повече пациенти, отколкото спасява. Не знаех какво друго да направя, освен да изпратя да те повикат. Надявам се, че нямаш нищо против?

— Естествено. Веднага отивам при нея, Хари. — Софи припряно се сбогува с Джулиан и полетя нагоре по стълбите, следвана от слугата, който носеше медицинското и сандъче.

Хариет се извърна към Джулиан, който все още стоеше в преддверието, и го погледна неспокойно.

— Благодаря ви, че й разрешихте да дойде в такъв късен час.

— Не бих могъл да я спра, дори и да исках. Знаете, че много обичам Фани. Тя трябва да се лекува по най-добрия начин и почти съм съгласен с нея за доктора. Единствените лекове, които Хигс прилага, са пускането на кръв и очистителното.

Хариет въздъхна.

— Боя се, че сте прав. Никога не съм вярвала в пускането на кръв, а бедната Фани не се нуждае от никакво очистително повече след тази отвратителна болест. Софи и нейните билки са последната ни надежда.

— Софи знае много за билките — рече успокоително Джулиан. — Аз лично мога да свидетелствам за това. Със сигурност имам най-здравата прислуга в града този сезон.

Хариет се усмихна унесено на опита му да я разведри.

— Да, знам. Нашият персонал също се чувствува добре благодарение на многобройните й препоръки. А и моят ревматизъм е далеч по-поносим, откакто започнах да пия нейното лекарство. Какво щяхме да правим сега без нея, милорд?

Въпросът кой знае защо притесни Джулиан.

— Не зная — отвърна той.

Двадесет минути по-късно Софи се появи отново на горната площадка на стълбището и им съобщи, че неразположението на Фани вероятно е причинено от развалена риба на вечеря и че ще й е необходимо доста време, за да я лекува и да наблюдава подобрението й.

— Със сигурност ще остана цялата нощ, Джулиан.

Разбирайки, че нищо не може да се направи, той неохотно се върна вкъщи с каретата.

Но неспокойството му се върна съвсем скоро, след като отпрати Кнептън и се приготви да легне в самотното легло.

Чудеше се дали да слезе долу в библиотеката и да намери някоя скучна книга, когато изведнъж се сети за черния пръстен. Покрай тревогата, че откри Софи в градината с Уейкот и че Фани се е разболяла, той бе забравил за проклетия пръстен.

Даргейт беше прав. Веднага трябваше да се отърве от него. Джулиан реши да го вземе от малкото ковчеже за бижута на Софи. Самият факт, че пръстенът все още й принадлежи, го изпълваше с тревога. Като нищо можеше да й хрумне да го носи отново.

Взе една свещ и мина през междинната врата. Спалнята на Софи изглеждаше празна и изоставена без нея. Той отново си даде сметка колко неотменимо бе станало вече присъствието й в живота му. Празното легло бе повече от достатъчно, за да го накара да проклина всички продавачи на развалена риба. Ако не бе болестта на Фани, сега той щеше да люби своята вироглава, нежна, страстна, почтена жена.

Джулиан се приближи до тоалетката и отвори капака на ковчежето. Вгледа се в оскъдната колекция от бижута на Софи. Единствената ценна вещ бе диамантената гривна, която й бе подарил. Тя бе сложена на почетно място върху подложката от червено кадифе.

Необходими бяха и чифт обици, които да се съчетаят с гривната, реши Джулиан.

После погледът му падна върху черния пръстен в ъгъла на ковчежето. Сложен бе върху малко, сгънато листче хартия. Дори само видът му предизвика глухо раздразнение у Джулиан. Софи знаеше, че пръстенът е даден на сестра й от някакъв безсърдечен развратник, прелъстил без угризения една невинна девойка. Но дори и тя нямаше представа колко опасна бе тази метална халкичка и какво означаваше.

Джулиан протегна ръка и взе пръстена. Пръстите му докоснаха сгънатата хартия под него. Подтикнат от някакво ново безпокойство, той я взе и разгърна.

На листчето бяха написани три имена: Ътъридж, Варли и Ормистън.

Глухото раздразнение на Джулиан само за миг се превърна в ярост.

— Наистина ли ще се оправи? — Хариет стоеше до леглото на Фани и тревожно се вглеждаше в бледото лице на приятелката си. След часове на спазматично повръщане и стомашни болки най-сетне Фани, напълно изтощена, бе заспала.

— Надявам се. — Софи смеси още една щипка билки в чаша вода. — Тя изхвърли по-голямата част от развалената храна и, както виждаш, вече не я боли чак толкова. Ще я наблюдавам до сутринта. Почти съм сигурна, че кризата вече мина, но все пак не смея да я оставя.

— Ще стоя при теб.

— Няма нужда, Хари. Моля те да си легнеш. Изтощена си почти колкото Фани.

Хариет отхвърли съвета с небрежно движение на ръката.

— Глупости. Не бих могла да заспя, като знам, че все още е в опасност.

Софи се усмихна с разбиране.

— Ти действително си й много добра приятелка, Фани е щастлива да те има до себе си.

Хариет седна на един стол до леглото, разсеяно намествайки алените си поли.

— Не, не, Софи. Точно обратното. Аз съм щастлива, че Фани е моята най-скъпа приятелка. Тя е радостта в живота ми — единственият човек на света, на когото мога да кажа всичко, независимо дали е глупаво или мъдро. Единствената, с която мога да споделя както най-дребната клюка, така и най-монументалната новина. Единствената, в чието присъствие мога да плача и да се смея и с която от време на време мога да си позволя малко повечко шери.

Софи се бе облегнала на стола от другата страна на леглото и наблюдаваше Хариет с някакво внезапно просветление.

— Тя е единственият човек на света, с когото действително можеш да се почувствуваш свободна.

Хариет за миг й се усмихна ослепително.

— Да. Напълно си права. Единственият човек, с когото мога да бъда свободна. — Тя докосна ръката на Фани, отпусната безсилно на бродирания чаршаф.

Софи проследи с поглед малкия жест и усети обичта, с която бе проникнат. Един познат копнеж се събуди в нея и тя се замисли за връзката си с Джулиан.

— Ти си много щастлива, Хари — каза меко. — Дори между семейните двойки едва ли има много хора, които да са така дълбоко свързани, както вие с Фани.

— Знам. Тъжно е, но донякъде и разбираемо. Как един мъж и една жена биха могли да се разбират, както ние с Фани? — запита простичко Хариет.

Софи сплете пръсти в скута си.

— Може би — изрече тя бавно, — може би пълното разбиране не е необходимо, ако съществуват искрена любов, взаимно уважение и толерантност.

Хариет я погледна остро, а после я понита внимателно:

— И това ли се надяваш да намериш с Рейвънуд, скъпа?

— Да.

— Както съм казвала и преди, той не е лош човек, но не знам дали ще може да ти даде онова, което търсиш. Фани и аз бяхме безпомощни свидетели как Елизабет унищожи почти всичките му добри качества, които ти сега се опитваш да пробудиш. Аз лично съвсем не съм сигурна, че който и да е мъж е в състояние да даде на една жена онова, от което тя действително има нужда.

Софи стисна пръсти още по-силно.

— Той е мой съпруг и аз го обичам. Не отричам, че понякога е арогантен, упорит и извънредно труден, но както и ти каза, той е добър човек, честен човек. И гледа много сериозно на отговорностите си. Никога не бих се омъжила за него, ако не бях сигурна в тези неща. А по едно време мислех изобщо да не се женя.

Хариет кимна с разбиране.

— За жената бракът е една доста рискована авантюра.

— Е, аз поех риска. И по един или друг начин ще се постарая нещата да тръгнат добре. — Софи се усмихна при спомена за сцената между нея и Джулиан в градината малко по-рано същата вечер. — Винаги, когато загубя всяка надежда, Джулиан ми дарява малък лъч светлина и аз отново се въодушевявам от авантюрата.

Фани се раздвижи и отвори очи малко след зазоряване. Погледна първо Хариет, която похъркваше в креслото, и уморено се усмихна с дълбока привързаност. После се обърна и съзря Софи, която точно в този момент яко се прозяваше.

— Виждам, че съм била пазена добре от своите ангели-хранители. — Гласът на Фани все още бе слаб, но тя очевидно бе в обичайното си настроение. — Боя се, че и за двете ви нощта е била твърде дълга. Моля да ме извините.

Софи се разсмя, стана и се протегна.

— Да смятам ли, че вече се чувстваш по-добре?

— Безкрайно по-добре, макар че се заклевам никога вече да не ям студен калкан. — Фани се надигна, облегна се на възглавниците и взе ръката на Софи.

— Никога не ще мога да се отблагодаря за добрината ти скъпа. Такава отвратителна история. Трябваше да се разболея от нещо поне малко по-изискано, като сплин или невроза.

Тихото похъркване откъм другия стол внезапно спря.

— Скъпа моя Фани — разбуди се бързо Хариет, — ти една ли някога ще страдаш от сплин или нещо подобно. — Тя се наведе и взе ръката на приятелката си. — Как се чувстваш, мила? Толкова ме изплаши. Дано никога вече не се случва.

— Ще се постарая да не се повтаря — обеща Фани.

Софи с удивление видя неподправеното чувство, изписано върху лицата на двете жени. Връзката между Фани и Хариет бе нещо отвъд приятелството, осъзна тя с внезапно прозрение. Реши, че е време да се сбогува. Не бе сигурна, че разбира напълно отношенията между лелята на Джулиан и нейната приятелка, но бе сигурна, че е най-добре да ги остави сами. Тя стана и започна да опакова медицинското си сандъче.

— Мога ли да помоля иконома да нареди да приготвят каретата ти? — запита тя Фани.

— Трябва да закусиш, скъпа Софи — рече веднага Хариет — Та ти изобщо не си спала и не бива да тръгваш, без да хапнеш нещо.

Софи хвърли поглед към високия часовник в ъгъла и поклати глава.

— Ако побързам, ще мога да се присъединя към Джулиан на закуска.

Половин час по-късно Софи влезе в собствената си спалня, прозина се отново и реши, че леглото е много по-привлекателно от закуската. Никога в живота си не се бе чувствала толкова изтощена. Изпрати Мери от стаята с уверението, че не се нуждае от помощта й, и седна на тоалетката. Нощта, прекарана в креслото, твърде много бе допринесла за безпорядъка на прическата й, осъзна тя самокритично. Косата й бе направо ужасна.

Посегна към четката с посребрена дръжка и блясъкът на диаманти привлече погледа й. Намръщи се, когато сепнато установи, че е забравила отворено ковчежето с бижутата. Но снощи ужасно бързаше. И вероятно бе пропуснала да го затвори, след като сложи вътре диамантената гривна.

Понечи да сложи капака и в следващия миг с ужас осъзна, че черният пръстен и бележката с трите имена са изчезнали.

— Това ли търсиш, Софи?

Студеният глас на Джулиан я накара да подскочи и да се извърне към него. Той стоеше до междинната врата. Облечен бе в костюм за езда и любимите си високи, лъснати ботуши. Държеше пръстена в ръката си. В другата му ръка бе познатото късче хартия.

Софи се втренчи отначало в пръстена, после в искрящите очи на Джулиан. Почувствува, че се вледенява.

— Не разбирам, милорд. Защо сте взел пръстена от ковчежето ми?

Говореше храбро и спокойно, но тонът далеч не отразяваше душевното й състояние. Коленете й омекнаха при мисълта, че Джулиан е намерил бележката с имената.

— Защо съм взел пръстена, е дълга история. Но преди да се впуснем в нея, може би все пак ще ми кажеш как е Фани.

Софи преглътна.

— Възстановява се, милорд.

Той кимна, влезе в стаята и се настани в едно кресло до прозореца. Сложи пръстена и листчето на масичката до себе си. Утринната светлина за миг се отрази в тъмния метал.

— Отлично. Вие сте съвършена болногледачка, мадам. И след като този въпрос вече не е от първостепенна важност, може би ще ми обясните какво смятате да правите с този списък от имена.

Софи се отпусна на столчето до тоалетката си и сключи ръце в скута си, чудейки се как да се справи с този неочакван обрат на събитията. Съзнанието й бе замъглено от дългата безсънна нощ.

— Предполагам, пак съм ви ядосала, милорд.

— Пак? — Веждите му се сключиха по познатия заплашителен начин. — Да не би да намекваш, че това е обичайното ми отношение към теб?

— Така изглежда, милорд — рече нещастно Софи. — Всеки път, когато помисля, че нещата помежду ни започват да се оправят, се случва нещо, което съсипва всичко.

— И чия е вината, Софи?

— Не може вечно да ме обвинявате — заяви тя, усещайки, че е на края на силите си. Дошло й бе твърде много. — Макар и да се съмнявам, че ви интересува, ще си позволя да ви напомня, че имах дълга и изтощителна нощ. Буквално не съм мигвала и не съм готова за инквизиции. Смятате ли, че можем да отложим всичко това за малко по-късно, след като подремна?

— Не, Софи. Няма да отлагаме този разговор нито минута. Но ако това е някаква утеха за теб, и двамата сме в еднакво положение. И аз не спах много тази нощ. През по-голямата част от времето се опитвах да си представя откъде си се добрала до този списък и защо го свързваш с пръстена? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Какво знаеш ти, мътните да го вземат, за тези мъже и какво възнамеряваш да правиш с информацията, която имаш за тях?

Софи го изгледа уморено. Нещо в начина, по който бе задал въпроса, й подсказа, че той знае за пръстена и за имената върху листчето дори повече от нея.

— Обясних ти, че пръстенът е бил даден на сестра ми.

— Това вече го знам. А списъкът с имената?

Софи прехапа долната си устна.

— Ако ви кажа и за списъка, вие ще се ядосате още повече, милорд.

— Нямаш друг избор. Откъде се сдоби с този списък?

— От Шарлот Федърстоун. — Нямаше смисъл сега да го отрича. Не й се удаваше да лъже, дори и когато бе в най-добра форма, а тази сутрин бе толкова изтощена, че не се и опита. А и без друго бе ясно, че Джулиан знаеше достатъчно.

— Федърстоун! Проклятие! Трябваше да се сетя. Кажи ми скъпа, каква репутация очакваш да имаш, когато се разчуе, че общуваш с една представителка на демимонда, или изобщо не те интересува, че клюкарите ще те разкъсат, когато всичко излезе наяве?

Софи сведе поглед към ръцете си.

— Не съм разговаряла лично с нея. Една приятелка й занесе писмото ми. Госпожица Федърстоун отговори съвсем дискретно. Тя действително е много мила, Джулиан. Мисля, че можем да станем приятелки.

— Идеята без съмнение ще й се стори твърде забавна — рече брутално Джулиан. — Безкраен източник на развлечение за някой толкова преситен като нея. И от какво естество бе посланието, което й изпрати?

— Пожелах да узная дали някога е виждала такъв пръстен и кой го е носил. — Софи храбро срещна погледа му. — Трябва да разберете, милорд, че всичко това бе свързано с плановете, за които ви говорих.

— Какви планове?

— На всичко отгоре, поне през половината от времето вие изобщо не ме слушате! Става дума за онези планове, които щяха да ме ангажират и държат настрана от вас известно време. Помните ли, че смятах да се посветя на своите собствени цели? Обещах ви, че ще бъда точно онзи вид съпруга, който желаете. Че ще стоя настрана от вас и няма да ви създавам неприятности. Казах ви го, след като ми дадохте ясно да разбера, че не се интересувате от моята любов и привързаност.

— По дяволите, Софи. Никога не съм го мислил. Ти нарочно се правиш, че не ме разбираш.

— Не, милорд, разбрах ви много добре.

Джулиан потисна едно проклятие.

— Само не измествай разговора сега, за Бога. По-късно ще се върнем към тези неща. В момента ме интересува само какво си научила за пръстена.

— Посредством някои проучвания, направени в библиотеката на лейди Фани, открих, че по всяка вероятност пръстенът е бил носен от членовете на някакво тайно общество.

— Какво тайно общество, Софи?

— Имам впечатлението, че вече знаете отговора на въпроса си, милорд. Някакво общество, което е имало доста хищническо отношение към жените. След като установих това, се обърнах към Шарлот Федърстоун за информация по отношение на мъжете, които биха могли да са членове на този клуб. Предположих, че тя се е движела в онези кръгове на обществото, където е било възможно да се сблъска с хора от този род. И се оказах права. Тя си спомни за трима души, които по едно или друго време са носили пръстена в нейно присъствие.

Джулиан присви очи.

— Господ да ни е на помощ. Опитваш се да откриеш любовника на Амелия, нали? Трябваше да се сетя. И какво смяташе да направиш, след като го откриеш, дявол да го вземе?

— Да го изоблича пред обществото.

Джулиан я погледна озадачено.

— Моля?

Софи неспокойно се раздвижи на стола си.

— Той без съмнение е един от хищниците, за които ме предупреди, Джулиан. Един от онези, за които жените са само плячка. Но те вероятно ценят общественото си положение повече от всичко, нали? Защото ако го изгубят, ще изгубят и всякакъв достъп до плячката си. Смятам да лиша собственика на пръстена от връзките му в обществото, ако не от всичките, то поне от повечето.

— Кълна се в Бога, смелостта ти просто ме оставя без дъх. Но и понятие си нямаш колко опасно е всичко това, нали? И с какво всъщност си се захванала. Как може да си толкова мъдра по отношение на твоите билки и чудотворни лекове, и така невероятно глупава за неща, при които репутацията и дори животът ти са поставени на карта?

— Джулиан, няма никакъв риск, уверявам те. — Софи се наведе напред, надявайки се искрено да го убеди. — Правя го изключително предпазливо. Възнамерявам по някакъв начин да се срещна и с тримата мъже в този списък и да ги разпитам.

— Да ги разпиташ? Велики Боже! Да ги разпиташ!

— Със заобикалки, естествено.

— Естествено. — Джулиан смаяно поклати глава. — Софи, позволи ми да ти кажа, че твоето умение да хитруваш е сравнимо само с моята способност да бродирам. Още повече, че тримата мъже в този списък са отракани копелета — развратници от най-лошия вид. Те лъжат на карти, прелъстяват всяка жена, която се изпречи на пътя им, и имат чувство за чест колкото едно улично куче. Всъщност, би било разумно да се каже, че чувството на чест на кучето е далеч по-приемливо. И ти си смятала да разпитваш тези тримата?

— Смятах да приложа дедуктивната логика, за да реша кой от тях е виновен.

— Всеки един от тях би те разкъсал на парчета, без да се колебае нито миг. И би те съсипал, много преди ти да съсипеш него. — Гласът на Джулиан бе натежал от гняв.

Софи вирна брадичка.

— Не виждам как би го направил, ако съм достатъчно внимателна.

— Дано господ ми даде сили — изрече през зъби Джулиан. — Имам си работа с луда жена.

И последните остатъци от самоконтрол напуснаха Софи.

Тя скочи и ръката й от само себе си посегна към най-близкия твърд предмет. Пръстите й стиснаха кристалния лебед на тоалетката.

— Да те вземат дяволите, Джулиан, но аз не съм луда жена! Елизабет е била луда, но аз не съм. Може да съм наивна и глупава, според теб, но поне не съм луда. За бога, милорд, ще ви накарам да престанете да ме бъркате с първата си жена, дори и това да е последното нещо, което ще свърша на този свят.

И тя с всичка сила хвърли украшението по него. Джулиан, който в началото на тирадата й бе понечил да се надигне, едва успя да избегне удара. Лебедът прелетя над рамото му и се разби в отсрещната стена. Той пренебрегна нападението и прекоси стаята само с три големи крачки.

— Не се бойте, мадам — сграбчи я яростно. — Няма никаква опасност да ви объркам с Елизабет. Абсолютно невъзможно е. Ти, Софи, повярвай ми, си напълно уникална. Изтъкана си от парадокси, които просто не се поддават на описание. И си съвсем права. Ти не си луда. Но аз вече съм кандидат за „Бедлам“.

Той се извърна към леглото и безцеремонно я повали върху завивките. Тя скочи и при това движение косата й окончателно се пръсна но раменете й. Джулиан седна на края на леглото и започна да събува ботушите си.

Софи остана без дъх.

— Какво смяташ да правиш?

— А какво изглежда, че смятам да правя? Търся единствения лек за нещастието си. — Той стана и разкопча панталоните си.

Шокирана, тя видя напрегнатата му мъжественост. Той вече бе напълно, великолепно възбуден. Тя със закъснение овладя замаяните си сетива и започна да се отдръпва към другия край на леглото.

Джулиан посегна почти небрежно, хвана китката й и спря отстъплението.

— Не, мадам, не можете да се оттеглите точно сега.

— Джулиан… не искай това от мен — заяви ядосано тя. — Та ние сме по средата на спора.

— Няма никакъв смисъл да споря с теб. Ти не проявяваш никакъв разум. И май че и с мен става същото. Затова ми се струва, че трябва да прибегнем до други средства, за да прекратим тази неприятна дискусия. Ако не постигна нищо друго, поне ще намеря мъничко покой.