Прелъстяване

Глава 9

Парфюмираното писмо с елегантния виолетов печат а появи върху подноса за чай на Софи на следващата утрин. Тя седна в леглото, прозявайки се, и погледна любопитно неочакваното послание.

— Кога пристигна това, Мери?

— Слугата каза, че някакво момче го е донесло преди малко повече от половин час, милейди. — Мери се суетеше из стая та, дърпайки завесите и приготвяйки за господарката си кокетен памучен халат, избран от Фани и Софи преди няколко дни.

Софи отпи от чая и разчупи печата. Прегледа небрежни написаното и се намръщи, защото в първия момент не схвана смисъла му. Накрая нямаше никакъв подпис, само някакви инициали. Наложи се да прочете писмото втори път, за да разбере значението му.

Софи препрочете трети път писмото, стиснала го с разтреперани ръце. Гневът, надигнал се в нея, заплашваше да я задуши. Влудяваше я не толкова самият факт, че някога Джулиан е имал връзка с Шарлот Федърстоун. И дори не и заплахата, че подробностите от тази връзка можеха да станат достояние на всички, колкото и унизително да бе това.

Онова, което я накара да обезумее от ярост, бе фактът, че някога Джулиан си бе направил труда да пише любовни писма на една професионална куртизанка, а сега не би си помръднал и пръста поне за един любовен стих на новата си съпруга.

— Мери, прибери халата и ми приготви зеления костюм за езда.

Камериерката я погледна изненадано.

— Решихте да пояздите ли тази сутрин, госпожо?

— Да, точно така.

— Ще се присъедини ли и лорд Рейвънуд към вас? — запита по навик Мери.

— Едва ли. — Софи отметна завивките и скочи от леглото, все още с писмото на Шарлот Федърстоун в ръка. — Ан Силвърторн и Джейн Морланд яздят в парка почти всяка сутрин. Днес ще се отида с тях.

Мери кимна.

— Ще кажа да ви приготвят коня и един лакей да ви придружи.

— Моля те да го сториш, Мери.

Малко по-късно облеченият в ливрея лакей помогна на Софи да се качи на дорестата кобила, а после и той самият яхна понито си. Тя препусна нетърпеливо към парка, оставяйки лакея да се оправя както може.

Не беше трудно да открие Ан и Джейн, които се движеха в тръс по една от главните алеи. Лакеите им ги следваха на дискретно разстояние, говорейки тихо помежду си.

Червените кичури на Ан проблеснаха на утринната светлина и тя радушно се усмихна, когато я забеляза.

— Софи, толкова се радвам, че реши да се присъединиш към нас тази сутрин. Ние току-що дойдохме. Денят е чудесен нали?

— За някои хора може би — каза мрачно Софи. — Но не и за други. Трябва да говоря с вас.

Неизменно сериозното изражение на Джейн буквално по тъмня от загриженост.

— Случило ли се е нещо, Софи?

— Да. Просто не знам как да ви обясня. Това е отвъд всичко, което някога съм допускала. Никога не съм била унижавана така. Ето. Прочетете това. — Софи подаде писмото на Шарлот на Джейн и трите жени забавиха конете си, които тръгнаха успоредно по пътеката.

— О, небеса! — Джейн бе напълно шокирана. Без нито дума тя подаде листа на Ан.

Ан бързо прегледа съдържанието му, после вдигна очи, очевидно напълно споделяйки впечатлението на приятелка та си.

— Значи, тя смята да напечата писмата, които Рейвънуд и е писал?

Софи кимна с гневно присвити устни.

— Така изглежда. Ако не платя двестате лири, разбира се.

— Това е нечувано — възкликна Ан.

— Но можеше да се очаква — каза Джейн малко по-прозаично. — Федърстоун не се бе поколебала да назове някои членове на доброто общество в първата част. Споменаваше дори един от херцозите на кралството, помните ли? След като Рейвънуд някога е имал връзка с нея, логично е да се предположи, че рано или късно и неговият ред ще дойде.

— Как е посмял? — прошепна като че ли на себе си Софи.

Джейн я погледна съчувствено.

— Софи, скъпа, не вярвам да си чак толкова наивна. Повечето светски мъже си имат любовници. Но тя поне не твърди, че Рейвънуд и сега е сред почитателите й. Бъди благодарна и на това.

— Благодарна! — Софи едва можеше да говори.

— Но нали заедно четохме първата част на „Мемоарите“? И ти много добре чу всички онези известни имена, с които Федърстоун е имала връзка по едно или друго време. И повечето от тях са били женени, когато са имали работа с нея.

— Толкова много мъже водят двойствен живот — поклати огорчено глава Софи. — И имат нахалството да поучават жените си как да пазят честта си и да се държат прилично. Чудовищно е.

— И толкова нечестно — добави мрачно Ан. — Още един случай, който потвърждава убеждението ми, че бракът няма какво да предложи на една интелигентна жена.

— Но защо му е трябвало да пише любовни писма на Федърстоун? — запита измъчено Софи.

— След като е изразявал чувствата си в писмена форма, цялата история трябва да се е случила много отдавна. Само един твърде млад човек би направил подобна грешка — забеляза Джейн.

„А, да — помисли си Софи. — Един млад мъж.“ Един млад мъж, който все още е бил способен да изпитва силни, романтични чувства. Но изглежда всякакви подобни сантименти отдавна бяха прегорели у Джулиан. Чувствата, за които тя копнееше да чуе от него, още преди години бяха пропилени по жени като Шарлот Федърстоун и Елизабет. И като че ли нищо не бе останало за Софи. Абсолютно нищо.

В този миг тя мразеше Елизабет и Шарлот с цялата си душа.

— Чудя се защо Федърстоун не е изпратила бележката си на Рейвънуд — замисли се Ан.

Джейн се усмихна накриво.

— Вероятно защото много добре знае, че Рейвънуд ще я прати по дяволите. Съпругът на Софи няма вид на човек, който би се поддал на изнудване, не мислите ли?

— Не го познавам достатъчно добре — призна Ан. — Но едва ли ще си направи труда да изпраща двеста лири на тази Федърстоун. Дори не и за да спести на Софи унижението от публикуването на тези ужасни писма.

— И тъй — заключи Джейн, — след като Федърстоун знае, че няма особени шансове да получи парите от Рейвънуд е решила да се опита да изнуди Софи.

— Няма да позволя на тази жена да ме изнудва! — Думи те й прозвучаха като клетва и тя така стегна юздите, че кобилата подскочи сепнато.

— Но какво друго можеш да направиш? — попита тихо Ан. — Едва ли ще позволиш писмата да бъдат отпечатани. Помисли само за приказките, които ще тръгнат.

— Няма да е чак толкова страшно — опита се да ги успокои Джейн. — Всички ще знаят, че това се е случило много преди Рейвънуд да се ожени за Софи.

— Давността на аферата едва ли ще е от значение — рече мрачно Софи. — Ще има приказки и всички го знаем много добре. И това, което хората ще коментират, няма да бъдат дрънканиците на Федърстоун, а писмата, написани от самия Джулиан. Всички ще обсъждат тези проклети любовни бележчици. Ще ги цитират по баловете и в операта, без съмнение. Целият град ще се чуди дали е писал и на мен подобни писма и дали при това не е плагиатствал сам себе си. Няма да го понеса, казвам ви.

— Софи е права — съгласи се Ан. — И тя е още по-уязвима, защото е омъжена съвсем отскоро. Хората все още не са я опознали. А това ще направи клюките още по-противни.

Нямаше как да отрекат тази проста истина. И трите жени замълчаха, докато конете им крачеха по алеята. Мозъкът на Софи бушуваше. Трудно й бе да разсъждава разумно. Всеки път, когато се опиташе да подреди мислите си, се сещаше за любовните писма, които Джулиан бе писал на някаква друга жена.

— Вие знаете, разбира се, какво би станало в обратния случай — каза тя изведнъж.

Джейн се намръщи, а Ан погледна Софи, обзета от внезапно предчувствие.

— Не се измъчвай, мила — опита се да я успокои Джейн — Покажи писмото на Рейвънуд и го остави да се оправя.

— Но ти сама каза, че той ще се оправи с нея, като я прати по дяволите. И писмата все пак ще бъдат отпечатани.

— А това е най-лошото — потвърди Ан. — Не виждам никакво решение.

Софи се поколеба за момент, а после каза тихо:

— Мислим така, защото сме жени и сме свикнали да бъдем безсилни. Но има решение, ако погледнем на въпроса по начина, както би го видял един мъж.

Джейн я погледна тревожно.

— За какво говориш, Софи?

— Това — обяви Софи с някаква неочаквана решителност — е несъмнено въпрос на чест.

Джейн и Ан се спогледаха, после неспокойно се извърнаха към нея.

— Съгласна съм — изрече бавно Ан. — Но положението си остава същото.

— Ако един мъж получи писмо, с което се опитват да го изнудват заради някаква минала връзка на жена му, той не би се поколебал да извика на дуел изнудвача — каза Софи.

— Да го извика на дуел! — Джейн беше смаяна. — Но, Софи, това съвсем не е същата ситуация!

— Не е ли?

— Не, не е — каза бързо Джейн. — Софи, това засяга теб и една друга жена. Няма как да предприемеш подобна стъпка.

— И защо не? — поиска да узнае Софи. — Дядо ми ме научи да стрелям, а и зная откъде мога да си намеря пистолети за случая.

— Откъде ще вземеш пистолетите? — запита тревожно Джейн.

— Чифт пистолети са окачени на стената в библиотеката на Джулиан.

— Велики Боже! — простена Джейн.

Ан остро си пое дъх, лицето й изразяваше категорична решителност.

— Тя е права, Джейн. Защо да не извика на дуел Шарлот Федърстоун? Със сигурност това е въпрос на чест. Ясно е, че в обратния случай, ако връзката бе на Софи, Рейвънуд с положителност щеше да пролее кръв.

— Ще ми трябват секунданти. — Планът постепенно започна да се оформя в главата на Софи.

— Аз ще бъда едната — заяви предано Ан. — По една случайност знам как се зарежда пистолет. А Джейн ще е другият доброволец, нали?

От устните на Джейн се изтръгна някакво отчаяно проклятие.

— Това е лудост. Няма да го направиш, Софи!

— Защо не?

— Ами, защото първо ще трябва да накараш Федърстоун да се съгласи на дуел. А това е твърде малко вероятно.

— Не съм чак толкова сигурна, че ще откаже. Тя е необикновена жена, истинска авантюристка. Вече всички се убедихме. И не би стигнала до сегашното си положение, ако бе и страхлива.

— Но защо ще рискува живота си на дуел? — запита Джейн.

— Ако е почтена жена, ще го направи.

— Но точно там е работата! Тя не е почтена жена, Софи! — възкликна Джейн. — Тя е жена от демимонда, куртизанка професионална проститутка!

— Това не значи, че няма чест — каза Софи. — Нещо и „Мемоарите“ й ме навежда на мисълта, че тя има свой собствен кодекс и държи на него.

— Почтените хора не се занимават с изнудване — изтъкна Джейн.

— Вероятно. — Софи замълча за момент. — Но може и да го правят при определени обстоятелства, Федърстоун без съмнение смята, че мъжете, които някога са я използвали, й дължат пенсия на старини. И тя просто се опитва да си я събере.

— Ако се вярва на приказките, тя държи на думата си да не споменава имената на онези, които са й платили — продължи услужливо Ан. — А това също предполага известна почтеност.

— Само не се опитвайте да я оправдавате! — Джейн изглеждаше смаяна.

— Не ме интересува какво мисли тя за другите, но аз няма да позволя любовните писма на Джулиан да бъдат отпечатани.

— Тогава й изпрати двеста лири — настоя Джейн. — Ако тя е чак толкова почтена, няма да ги отпечата.

— Това няма да е правилно.

— Да плащаш на изнудвач е проява на страх и самоунижение — рече Софи. — Както виждате, нямам никакъв друг избор, освен да я извикам на дуел. Точно както би постъпим един мъж при подобни обстоятелства.

— Всемилостиви боже — прошепна безпомощно Джейн. — Вашата логика ми е напълно непонятна. Дори не си представям, че подобно нещо може да се случи.

— Ще ми помогнете ли и двете? — запита Софи приятелките си.

— Разчитай на мен — каза Ан. — И на Джейн също. На нея просто й трябва време, за да свикне със ситуацията.

— Велики боже! — възкликна отново Джейн.

— Отлично. Първото нещо, което трябва да предприемем, е да разберем дали Федърстоун ще се съгласи да се срещне с мен на полето на честта. Ще й пиша още днес.

— Като твой секундант аз ще се погрижа писмото да бъде предадено.

Джейн я погледна ужасена.

— Да не си полудяла? Ти не може току-така да посетиш жена като Федърстоун. Ще те видят. И за теб това ще означава пълен провал в обществото. Ще бъдеш принудена да се върнеш в имението на втория си баща в провинцията. Това ли искаш?

Ан пребледня и за миг в очите й трепна страх.

— Не, със сигурност не искам това.

Софи се разтревожи от опасността, на която излагаше приятелката си, и се намръщи угрижено.

— Ан, не желая да поемаш никакви рискове заради мен.

Ан тръсна глава, бузите й възвърнаха нормалния си цвят, и очите й проблеснаха.

— Всичко е наред. Знам как да уредим тази работа. Ще изпратя едно момче да вземе твоята бележка до Федърстоун и да ми я донесе. После ще се промъкна преоблечена у Федърстоун и ще чакам за отговор. Не се тревожи, никой няма да ме разпознае. Ако се маскирам добре, изглеждам точно като млад мъж. Правила съм го и преди и беше много забавно.

— Да — рече замислено Софи. — Това ще свърши работа.

Джейн тревожно местеше поглед от Ан към Софи и обратно.

— Това е лудост.

— Това е единственият достоен изход — рече мрачно Софи. — Да се надяваме, че Федърстоун ще приеме предизвикателството.

— Аз лично ще се моля да откаже — изохка Джейн.

Когато половин час по-късно Софи се прибра от езда, й казаха, че Джулиан желае да я види в библиотеката. Първият й импулс бе да помоли да му предадат, че не се чувства добре. Не бе сигурна, че се е овладяла достатъчно, за да се срещне със съпруга си. А и писмото-предизвикателство към Шарлот Федърстоун чакаше да бъде написано.

Но да избегне срещата с Джулиан щеше да е проява на страх, а този ден, повече от всякога, Софи бе решила да не бъде страхлива. Трябваше да се мобилизира за онова, което предстоеше.

— Благодаря, Гупи — каза тя на иконома. — Веднага ще отида при него. — Завъртя се на токовете си и смело тръгна към библиотеката.

Джулиан вдигна глава от счетоводната книга, когато влетя в стаята. Учтиво се надигна от мястото си.

— Добро утро, Софи. Както виждам, ходила си да яздиш.

— Да, милорд. Утринта беше чудесна. — Очите й неволно се заковаха на двата пистолета за дуел, закачени точно над главата му. Това бяха смъртоносни, едрокалибрени оръжия с дълги цеви, дело на Ментон, един от най-прочутите оръжейници в Лондон.

Джулиан й се усмихна с лек упрек.

— Ако ми бе съобщила, че имаш желание да яздиш днес, щях да съм щастлив да ти правя компания.

— Яздих с приятели.

— Разбирам. — Веждите му се надигнаха по характерния начин, който издаваше известно раздразнение. — Това трябва ли да означава, че не ме считаш за приятел?

Софи мислено се запита дали някога човек би рискувал живота си просто заради един приятел.

— Не, милорд. Вие не сте ми приятел. Вие сте мой съпруг.

Изражението му се втвърди.

— Бих искал да бъда и двете, Софи.

— Наистина ли, милорд?

Той седна и бавно затвори книгата.

— Като че ли не го смяташ за възможно.

— А възможно ли е наистина?

— Мисля, че да, ако и двамата се опитаме. Следващия път, когато решиш да пояздиш, Софи, трябва да ми разрешиш да те придружа.

— Благодаря, милорд. Ще го имам предвид. Но не бих искала да ви откъсвам от работата ви.

— Ще ми бъде приятно. — Той се усмихна предразполагащо. — Винаги можем да оползотворим времето си с дискусии по селскостопанските методи.

— Боя се, че вече изчерпихме темата за овцевъдството, милорд. А сега ви моля да ме извините, защото трябва да тръгвам.

Неспособна да издържи нито миг повече този директен сблъсък, Софи се завъртя и избяга от стаята. Прибирайки колите на дрехата, тя хукна нагоре по стълбите към усамотението на спалнята си.

Неспокойно закрачи из нея, съчинявайки писмото до Шарлот Федърстоун, когато Мери почука на вратата.

— Влез — махна тя с ръка и камериерката и се появи с нейната малка зелена шапчица за езда. — О, Боже, да не съм я загубила в хола, Мери?

— Лорд Рейвънуд казал на слугата, че сте я изгубила преди няколко минути в библиотеката, мадам. Изпраща ви я, за да не се чудите къде е.

— Ясно. Благодаря. А сега, Мери, бих искала да остана сама. Смятам да се заема с кореспонденцията си.

— Разбира се, госпожо. Ще се погрижа никой да не ви безпокои.

— Благодаря. — Софи се отпусна до писалищната маса, за да напише писмото.

Наложи се да направи няколко опита, но най-сетне остана доволна от резултата.

Софи грижливо сгъна бележката и я запечата. Сълзи пареха очите й. По никакъв начин не можеше да прогони от съзнанието си мисълта за любовните писма на Джулиан до една куртизанка. Любовни писма! Софи знаеше, че би продала душата си за подобен знак на привързаност от Рейвънуд. И той имаше нахалството да претендира за приятелството й, както и за съпружеските си права над нея!

По жестока ирония на съдбата утре призори Софи щеше да рискува живота си за един мъж, който не я обичаше и вероятно не можеше да я обича.

Отговорът на Шарлот Федърстоун пристигна късно следобед и бе донесен от някакъв мърляв червенокос хлапак направо в кухнята. Бележката бе кратка и делова. Софи затаи дъх, когато седна, за да я прочете.

Вечерта, когато се готвеше да си легне, чувствата на Софи бяха в пълен хаос. Знаеше, че продължителното й мълчание по време на вечерята раздразни Джулиан, но изобщо не бе в състояние да води някакъв обикновен разговор. Когато той се оттегли в библиотеката, тя се извини и се прибра в стаята си.

По-късно, в усамотението на спалнята си, тя за стотен път прочете ужасяващата кратичка бележка на Федърстоун, чудейки се как събра смелост за подобно нещо. Но вече бе късно за отстъпление. Утре животът й щеше да бъде в ръцете на съдбата.

Софи извърши обичайните си приготовления за лягане, но знаеше, че няма да заспи тази нощ. След като Мери й пожела „лека нощ“, тя застана до прозореца и втренчено се загледа навън, питайки се дали само след няколко часа на Джулиан няма да му се наложи да подготви погребението й.

„А може би само ще бъда ранена“ — каза си тя, докато въображението й отчаяно рисуваше кървави сцени. Може би смъртта й щеше да бъде дълга и мъчителна, резултат на инфекция, причинена от огнестрелни рани.

А може би Шарлот Федърстоун щеше да бъде тази, която ще умре.

При мисълта за убийството на друго човешко същество на Софи съвсем й премаля. Тя преглътна мъчително, питайки се дали нервите й ще издържат, докато удовлетвори изискванията на честта. Не смееше и да вземе нещо успокоително, за да не повлияе на реакциите й сутринта.

Опита се да се успокои, казвайки си, че с малко повече късмет и тя, и Шарлот щяха да се отърват с по едно леко нараняване. Или пък и двете нямаше да улучат и никоя дори нямаше да бъде ранена. Това би било най-добрият финал на историята.

Но малко по-късно отново я обзеха мрачни мисли. Малко вероятно бе нещата да минат чак толкова гладко. Напоследък съдбата съвсем не се бе оказала благосклонна към нея.

Побиха я хладни тръпки. „Как понасят мъжете това ужасно очакване на опасността и смъртта?“ — питаше се тя, продължавайки да крачи из стаята. Те се сблъскваха с него не само в навечерието на дуел, но и на бойното поле, и в морето. Софи изтръпна.

Запита се дали Джулиан е преживял някога това кошмарно очакване и си спомни историята за дуела, на който той се бе бил за честта на Елизабет. Сигурно е имал и моменти, подобни на тези, в дългите часове преди битката. А може би като мъж той не бе чак дотам склонен да се поддава на лоши предчувствия. Или се бе научил да ги контролира.

За първи път на Софи й се стори, че този мъжки кодекс на честта е прекалено суров, безпощаден и претенциозен. Но спазването му поне гарантираше на мъжете респект от страна на себеподобните им. И ако не друго, след като всичко свършеше, Джулиан поне малко щеше да я уважава.

Но дали наистина? Дали един мъж бе способен да уважава жената, опитала се да спази неговия мъжки кодекс на честта, или самата идея би му се сторила смешна?

С тази мисъл Софи се отдалечи от прозореца. Очите й се спряха на малкото ковчеже за бижута на тоалетката и тя си спомни черния пръстен.

Тръпка на съжаление я прониза. Ако утре я убиеха, нямаше вече кой да отмъсти за Амелия. „И кое е по-важно? — запита се тя. — Да отмъстя за Амелия или да не позволя любовните писма на Джулиан да бъдат отпечатани?“

Не, тя наистина нямаше никакъв избор. От доста време вече знаеше, че чувствата й към Джулиан бяха много по-силни от някогашното й желание да открие прелъстителя на сестра си.

Но нима любовта към Джулиан я караше да бъде непочтена към паметта на сестра си?

Изведнъж всичко стана така ужасно сложно. За момент чудовищността на ситуацията заплашваше да я задуши. Софи имаше желание да избяга и да се скрие някъде, докато в света се възцари някакъв нормален порядък. Дотолкова бе погълната от мислите си, че изобщо не забеляза кога междинната врата зад нея се отвори.

— Софи?

— Джулиан! — Тя сепнато се извърна. — Не ви очаквах милорд.

— Ти твърде рядко ме очакваш. — Той бавно прекрачи н стаята, наблюдавайки я напрегнато. — Нещо не е наред ли, скъпа? Изглеждаше ми доста разстроена по време на вечерята.

— Аз… аз не се чувствах добре.

— Главоболие? — информира се той сухо.

— Не, главата не ме боли, благодаря. — Тя говореше съвсем механично и изведнъж си даде сметка, че го каза прекалено бързо. А трябваше да се хване за първото подхвърлено й извинение. Намръщи се, неспособна да измисли някакъв убедителен отговор. Може би стомахът…

Джулиан се усмихна.

— Не се опитвай да измисляш подходящи болести за толкова кратко време. И двамата знаем, че не ги умееш много тези неща. — Той застана точно пред нея. — Защо не ми кажеш истината? Сърдиш ми се, нали?

Софи вдигна очи и в тях се отрази целият калейдоскоп от емоции, които изпитваше тази вечер към него. Гняв, любов, негодувание, страст и над всичко — сковаващ страх, че никога вече няма да го види, няма да лежи в ръцете му и да изпита отново онази крехка близост, появила се предишната нощ помежду им.

— Да, Джулиан, сърдя ти се.

Той кимна, сякаш всичко му беше ясно.

— Заради онази глупава сцена в операта, нали? Не ти хареса, че ти забраних да четеш „Мемоарите“.

Софи сви рамене, играейки си с капака на ковчежето за бижута.

— Бяхме се разбрали по отношение на четивата ми, милорд.

Джулиан спря поглед на малкото ковчеже, после го премести на извърнатото й лице.

— Изглежда успях да те разочаровам като съпруг не само в леглото, но и извън него.

Тя сепнато вдигна глава, очите й се разшириха.

— О, не, милорд, никога не съм мислила, че сте ме разочаровал в леглото. Искам да кажа, случилото се онази нощ бе напълно поносимо, дори приятно в някои отношения. Не бива да си мислите нещо друго.

Джулиан обгърна брадичката й с пръсти и задържа погледа й.

— Ще ми се да ме считаш за малко повече от поносим в леглото, Софи.

Тя внезапно осъзна, че той иска отново да я люби. Затова бе дошъл. Сърцето й подскочи. Още веднъж щеше да го усети до себе си, да изпита зашеметяващото чувство на тази прекрасна близост.

— О, Джулиан! — Софи заглуши един стон и се хвърли в обятията му. — Толкова бих искала да останеш поне малко при мен тази нощ.

Ръцете му мигновено я поеха, но в гласа му все още се усещаше изненада и смях, когато промълви в косите й:

— Ако винаги, когато си ми сърдита, ме приемаш по този начин, ще се старая да те ядосвам по-често.

— Не ме дразни тази нощ, Джулиан. Само ме прегърни както миналия път — прошепна тя, притисната до гърдите му.

— Желанията ти са закон за мен, скъпа. — Той нежно свали халата от раменете й, обсипвайки шията й с целувки. — Този път ще се опитам да не те разочаровам.

Софи притвори очи, докато той бавно я събличаше. Искаше да се наслади на всеки миг от тази нощ, която за тях можеше да се окаже последна. Искаше да изпита всичко докрай, макар и миналия път самият акт да не й бе доставил голямо удоволствие. Онова, от което имаше нужда, бе невероятното чувство на близост, което го съпровождаше. Тази близост може би щеше да е последното, което ще получи от Джулиан.

— Софи, толкова си прекрасна, толкова нежна — шепнеше той, докато дрехите падаха една след друга в краката й. Очите му жадно поглъщаха голото й тяло, ръцете му ги следваха.

Софи потръпна и политна към него, когато дланите му обгърнаха гърдите й. Пръстите му замилваха зърната им, Предизвиквайки незабавна реакция. Когато нежните розови връхчета се втвърдиха, Джулиан въздъхна с дълбоко удовлетворение.

Ръцете му проследиха извивката на бедрата и залюляха ханша й.

Софи се вкопчи в раменете му, изцяло погълната от невероятното усещане за сила, което се излъчваше от тялото му.

— Докосни ме, миличка — гласът на Джулиан бе станал съвсем дрезгав. — Мушни ръцете си под халата и ме докосни.

Тя не можа да устои. Дланите й се плъзнаха под копринения плат и се спряха върху гърдите му.

— Толкова си силен — прошепна тя смаяно.

— Ти ме караш да се чувствам такъв — рече Джулиан очарован. — И ти притежаваш властта да ме направиш съвсем слаб. — Обгърна талията й и я вдигна, тъй че не трябваше да гледа надолу към него.

Ръцете й се опряха на раменете му и й се стори, че с изгубва напълно в смарагдовия блясък на очите му.

Халатът му се разтвори и той бавно я пусна по дължина на тялото си, докато най-сетне тя стъпи на пода. Интимното докосване предизвика вълнуваща тръпка по цялото й тяло а я накара да се притисне към него. Притвори очи отново и усети, че той я вдигна на ръце.

Отнесе я до леглото и я отпусна върху него. Само след миг бедрата им се преплетоха. Джулиан я замилва нежно, пръстите му изследваха с безкрайно внимание всяка извивка и всяка вдлъбнатинка по тялото й.

Той й говореше непрекъснато — настойчиви, умолителни, чувствени думи, които я потопиха в някаква огнена омая Софи се вкопчваше във всяко обещание, във всяка нежна команда, във всяко вълнуващо описание на всичко онова което Джулиан искаше да прави с нея.

— Ще затрепериш в ръцете ми, скъпа. Ще те накарам да ме искаш толкова много, че просто ще ме молиш да те взема. Ще ми кажеш кога ти е най-хубаво и само така и моето удоволствие ще бъде пълно. Искам да те направя щастлива тази нощ, Софи.

Устните му жадно погълнаха нейните. Тя трепетно реагира, изпълнена с копнеж да приеме колкото се може повече ос огъня и страстта му. „Дали някога отново ще имам такава възможност?“ — мислеше си тя отчаяно. Или щеше да лежи мъртва и студена на Лейтънфийлд при изгрев слънце. Езикът й посрещна неговия, приемайки мъжкото предизвикателство. Тази нощ за нея Джулиан означаваше животът и тя инстинктивно се вкопчи в него.

Когато най-сетне ръката му се плъзна между бедрата й, тя тихо извика и се притисна към пръстите му.

Удоволствието от реакцията й го прониза, но този път той очевидно се владееше напълно.

— Полека, мъничката ми. Остави се на мен. Точно така исках да бъде, напълно да се отвориш за мен. Сладка, влажна и нетърпелива. Довери ми се, скъпа. Този път ще бъде много хубаво.

Думите му я обгръщаха отвсякъде, понасяйки я на вълната на някакво невероятно желание, което не познаваше граници. Джулиан продължаваше да я гали, водейки я към нещо велико и непознато, което запълни изцяло чувствения й хоризонт.

Когато езикът му докосна връхчетата на гърдите й, на Софи й се стори, че ще се пръсне на хиляди частици. Тя притисна главата му.

— Джулиан, почакай, моля те. Не бива… — Пръстите й се заровиха в тъмната му коса и тя отново извика. Джулиан залюля ханша й в големите си ръце и не й позволи да го отмести.

— Джулиан, не, не искам… О, да, моля те… да! — Разтърси я дълбока конвулсия, последвана от изумително чувство на лекота и блаженство. В този миг тя забрави всичко — предстоящия дуел, страховете си и колко странно бе, че се любят по този начин — всичко, с изключение на мъжа, който я докосваше толкова интимно.

— Да, мила — промълви с тъмно задоволство Джулиан и бързо я покри с тялото си. Ръцете му потънаха в косите й, езикът му разтвори устните й.

Все още я разтърсваха тръпките на нейното собствено освобождаване, когато той потъна дълбоко в нея и сам достигна до върха.

Невярващо, тялото й още веднъж нежно се обви около него и тя възторжено промълви думите, които толкова дълго бе таила в сърцето си.

— Обичам те, Джулиан. Обичам те.