Преспанските камбани

I

В дома на Стоян Глаушев влезе нов човек — Ния, младата невеста на Лазара Глаушев. Не беше тя какъв да е човек и когато влезе в новия си дом, нещо в него като че ли се промени.

Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял ден ходеха из къщи и по двора — тяхната работа никога не се свършваше. Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време — това осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда — и с упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има мир и ред в къщата й. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но чувствуваше в сърцето си някакво смущение.

Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и людете в новия й дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в Глаушевата къща — дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе си по своему.

Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:

„Такава е звездата й… гори, грей на челото и, силна и хубава.“ Старата жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше: „Ами… млада е, хубава..“ В сърцето й се надигаше някакво нетърпение, глух неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се радваше както всичките й люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето й неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука — все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.

Сега имаше само радост в къщата й — всички се радваха, радваше се и тя. Е, добре, добре! Ще дойде време и час за всяко нещо. Тъмните й очи, хлътнали дълбоко и сред гъста мрежа от бръчки, блестяха силно и дебнеха всичко наоколо, но тя говореше тихо и подбираше по-кротки думи, особено спрямо Ния. През тия дни тя не се караше често и на стария, на Стояна, макар той да беше много невъздържан в радостта си за Ния. На сватбата се напи до самозабрава и като че ли още не беше напълно изтрезнял. Колкото и да беше радостен, дори замаян от радост, той и тогава, на сватбата, и сега много често споменаваше умрялата си дъщеря — Катерина, — и затова му се караше понякога Султана. И в нейното сърце беше все още жива, люта рана споменът за Катерина и нямаше да се затвори тя никога, но нека ме споменава старият толкова често сега умрялата… Нима ще я забрави някога тя, проклетата майка, която я уби? Нека не я споменава толкова често старият сега, в общата радост, нека не тревожи умрялата в гроба й. Стоян млъкваше виновно и тъй, мълчаливо, бършеше сълзите си, потекли отеднаж за Катето, после се обръщаше към новата си снаха и сините му очи пак се засмиваха през обилната влага. Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее, лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак страшната тайна и че в тази тайна беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък сега тая радост с Ния… Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога да й се поклони до земята.

И децата на Кочо, по-стария брат, бяха като омагьосани от Ния. Зима беше още. Голям Сечко не беше минал, та малките човечета стояха вкъщи. Те все зяпаха по Ния и току посягаха да се уловят за полите й. Благой, по-голямото (най-голямото бе умряло преди година и половина от лошо гърло), ходеше подир нея като сянка:

— Стрино Нийо, чуваш ли… Стрино Нийо, знайш ли… Стрино Нийо, виж… А баба му Султана се караше:

— Стига де, по цел ден — стрино Нийо! Остави стрина си да си гледа работата!

Една вечер Кочо донесе от чаршията любеница. Беше дебелокора, възлеста зиморка, но голяма рядкост беше да се намери макар и такава любеница сега, толкова късно след Божик. Кочо влезе усмихнат, отиде и подаде любеницата на Ния, а ушите му пламтяха от радостно смущение. Майка му го проследи със строг поглед, но се сдържа — нищо не каза. Добре беше да зачита той снаха си, но какви са сега тия глезеници с любеницата! И тъкмо Кочо… който за десет дни и десет приказки няма да каже! Но едва на вечерята, когато срязаха любеницата, намери тя сгода да изкаже недоволството си:

— Каква ти любеница по това време! Мирише на тиква и… вече изкуфела. Колко даде за нея, Кочо? Язък за парите.

Стоян побърза да глътне залъка си и рече:

— Не е до парите, жено…

— Ами какво… — погледна го навъсено Султана от другата страна на трапезата.

Стоян гледаше засмян Ния, с ласкав поглед и отвърна:

— Кочо заради снахичката си… чест й прави. Пък ти — се обърна той с неочаквана смелост към жена си — какво искаш? Кое време сме сега, а ето замириса ни на любеница, на лето.

Свенливо се усмихваше Кочо, с наведени очи, а Раца, жена му, побутна съучастнически с лакът етърва си и лицето й, погрозняло поради бременността, сияеше. И тя — Раца, — колкото и да бе станала от някое време във всичко по-сдържана, дори отпусната, и тя изпитваше върху себе си чара на Ния, обаятелната й сила.

Ния бе свикнала с възхищението на другите към нея и го приемаше спокойно, мъдро. С тихо доволство и радост приемаше тя и видимото възхищение на людете в новия й дом. Радваше се тя, че им харесва, радваше се заради Лазара. Само от свекърва си, изпитваше стеснение и дори боязън — да не би да сгреши нещо пред нея, да не покаже неумение, неопитност в домашната работа. Друг беше редът в тоя дом и Султана беше единствена негова и безспорна господарка. Но и в тоя страх на Ния беше пак обичта й към Лазара — заради него тя искаше да се харесва на людете му и най-много на неговата майка. Това беше само през първите дни, докато Ния посвикна с новия си живот.

Тя вече не се боеше от свекърва си, макар да чувствуваше върху себе си нейната власт, която тежеше над целия Глаушев дом. Султана не преставаше да бъде внимателна и дори ласкава към Ния — по-внимателна и по-ласкава, отколкото към всички други в къщи, но като искаше да я въведе в реда на къщата не пропускаше случай да я насочва, да я поучава, тя се стремеше, вярна на природата си, да я подчини на своята воля. Ния мълчаливо, смирено се подчиняваше и свекървата доста се поучуди в себе си, че не срещаше никаква съпротива, ала скоро младата снаха започна все по-често да отговаря на нейните нареждания:

— Да, майко. Знам.

Тогава Султана остави в ръцете на Ния цялата работа, която бе й възложила като неин дял в общата грижа за къщата. Но старата не преставаше да я следи и колкото да беше тя предпазлива — Ния навсякъде чувствуваше върху себе си нейния бдящ поглед. Старата за сега не се сдържаше, макар много рядко, да подсети, да подкара Ния за едно или друго, но получаваше един и същ отговор:

— Да, майко.

— Пълни ли са бардучетата, щерко? Донесе ли дърва?

— Да, майко. И старата жена казваше с явно задоволство:

— Е харно, щерко, харно.

Както беше открай време, старата стоеше повече край огнището в общата стая, грижеше се за храната на людете си, а на Ния бе предоставено да се грижи за чистотата и реда в къщата — да помете, да изтърси, да избърше с мокър парцал, да донесе вода, дърва за през нощта. Раца — по-старата снаха — беше в последните месеци и я държаха по-настрана от всекидневната домашна работа, Ния вземаше всичко от ръцете й, караше я да лежи, но и тук се намеси свекървата:

— Ти немой така с Раца. Тя не е за по-тежка работа, но и не е хубаво да лежи по цел ден. Е — потрепна едва-едва усмивка на устните й: — Ще дойде и за тебе такъв ред.

Султана обичаше такива люде, които във всичко излизат насреща. Радваше се тя, че и Ния беше такъв човек, но в недоверчивото й сърце тежаха още много съмнения спрямо галената дъщеря на чорбаджи Аврам Немтур. Тя виждаше все по-ясно, че не беше се излъгала в Ния, но се боеше много за сина си, за Лазара — какво ли не крие човешкото сърце! Жена ленива и разсипница, жена нечестива може да разори, да посрами и най-достойни я мъж.

Мина тъй, в мир, любов и радост, доста време. Султана беше доволна от новата си снаха, макар сърцето й да оставаше все неспокойно. Дай боже да върви все така, пък то, нейното проклето сърце открай време си е такова и във всяка работа — тупти под лъжичката, напира припряно и тревожно. Какво има да се бои тя с Ния? Но ето Султана не може да я извади от ума си и погледът й непрестанно върви след младата невеста, търси я, следи я зорко.

За пръв път двете жени се изправиха една срещу друга заради газената ламба, която Ния донесе в Глаушевата къща с големия си чеиз. Това беше първата газена ламба в Преспа.

II

Като се освободи от смущението си в първите дни на своя нов живот, Ния забеляза, че у Глаушевци не всичко беше тъй, както би желала да бъде. Тя и преди бе влизала в тоя дом, но като чужда, като външен човек, който идва и си отива, без да се заглежда във всяко нещо. И сега също, когато бе станал неин дом, тя не можеше да се сроди напълно с него. Глаушевата къща беше стара, мрачна и студена, с ниски, почернели тавани и малки прозорчета. Останала бе една част от някогашния сарай на хаджи Серафим — дядото на Султана, — после Стоян Глаушев зида и приправя, колкото да има де да прибере нарасналата си челяд. Тясно беше в тая къща, задушно — при толкова люде, — но имаше и нещо друго, с което Ния не можеше да привикне.

Ния бе дошла тук заради Лазара, а всички в тая къща бяха я посрещнали с обич и тя не искаше да огорчава никого — най-малко старата Лазарова майка. Тя искаше тия вече нейни люде да живеят по-добър живот, по-весел, по-радостен. Във всяко нещо в техния живот имаше някакво усилие, някаква принуда или задължение. Ния си мислеше, че това е дошло след смъртта на Катето, че с Катето бе си отишла радостта от тая къща и не се чуваше тук ни висок, волен смях, ни песен. Всичко беше много мъдро, много редно, такава беше и старата Глаушица — прекалено мъдра и грижовна. Но студено беше в тоя дом и нямаше много радост в него.

Такава бе преди и бащината къща на Ния. Но те живееха тогава в голямата къща двама старци и тя самичка с тях. Ния не можеше да стори нищо срещу мрачната воля на баща си. И бе мечтала да уреди по-иначе някога своя собствен дом. Сега срещу нея беше Султана.

Тя, Лазаровата майка, готвеше само по едно ядене и го слагаше на трапезата вечер, когато се прибираха и мъжете вкъщи. През деня жените и децата прекарваха как да е — с по една бучка сирене, с по няколко маслинки или понякога дори само с паница зелева чорба или друга някаква туршия. То не беше от немотия, но Султана дълго бе живяла сиромашки живот, при всякакви лишения, та и сега, когато трима мъже печелеха в къщата й, не можеше да се поотпусне. Или пък си беше по рождение скъперница. Ния жалеше Кочовите деца. През деня те все проплакваха за ядене и вечер се нахвърляха като гладни кученца на топлата гозба. Глаушевци се хранеха още с дървени лъжици, като селяни и като някогашните преспанци. Така бяха свикнали, а Лазар, който още като дете бе ходил да се учи в Охрид и бе вкусвал всякакви гозби, виждал бе и по-друг ред на трапезата, сякаш не забелязваше какво му слагаха да яде. Но Ния тъкмо с него почна и най-напред за дървените лъжици.

— Лазе… никой сега в Преспа не се храни с дървени лъжици. Може само най-бедните или селяните, които идват в града.

— Да, да… — продума Лазар и се виждаше, че за него не беше много важно с какви лъжици яде. И Ния продължи:

— Продават се в чаршията хубави лъжици, като да са от сребро.

— Тя, майка… Ти с нея поговори. Не беше лесно да се говори със Султана, когато трябваше да се харчат пари. Лазар познаваше майка си и побърза да добави, за да успокои младата си жена:

— Скоро ще ида в Битоля по работа и ще донеса оттам лъжици. Ще бъдат като подарък от Битоля.

Ния можеше да донесе лъжици от бащиния си дом — каква ли не покъщнина бе изоставила тя по големите затворени сега стаи там! Но Лазар бе казал, че няма да допусне никой да помисли, че се оженил за Ния заради богатството на Аврам Немтур. Той бе й позволил да донесе чеиз колкото беше редно за невеста като нея, но ни той, ни Султана също ще посегнат да сърбат на трапезата си с лъжици на Немтура, ако ще да са от чисто злато.

А не беше в тая къща само яденето или само дървените лъжици, с които Ния не можеше да се примири.

Тя извади един неделен ден от сандъците си газената ламба. Започнало бе да се смрачава и Ния реши да запали тоя път лампата. Не беше голяма тая чудна ламба — с кръгло стъклено резервоарче за газ, с лъскава, жълта, сякаш позлатена машинка за фитила и шише, издуто като цяла любеничка. Избърса я Ния грижливо и я сложи върху широката стряха на огнището, дето стоеше и старият железен светилник. Каква лъскава, крехка и прозрачна беше новата ламба редом с тежкия, грубо изкован светилник!

Най-напред нададоха вик децата и се спуснаха към огнището да гледат лампата. Кирил, по-малкият, който се бе изправил вече здраво на крачката си, сочеше с пръстче лампата и викаше пискливо:

— Джидже! Джидже!

Благой — по-голямото момче — гледаше лампата с полуотворена уста, взираше се в нея унесено. Като видя Кирил, че по-голямото братче не му обръща внимание, спусна се и цял се протегна, подигна се дори на пръсти, за да стигне лампата с ръка.

— Ей — сграбчи го отдире Благой уплашен. — Ще я счупиш! Каква е хубавааа!

Ния ги гледаше отстрани и се радваше на тяхната радост. Показа се откъм стаята си и Раца, с тежки стъпки, едва-едва разкрачена и цяла се бе отпуснала под тежестта на своето майчинско бреме. Лицето и, повехнало, с хлътнали бузи и потъмняла кожа, отеднаж се съживи.

— Е, що сега, Нийо, … това ли ще ви свети? Ами как ще свети? — не дочака отговор тя. Ния каза:

— Ще сипем вътре… Ето тука, ще сипем газ. Донесох и газ две оки, тетка ми от Битоля ми я изпрати.

Ще запалим после фитила.

— Ами то като светилника… — побърза Раца да покаже, че се е досетила.

— И тя с фитил, лампата, ама това е машина, виждаш ли? Ето тука се върти, подига се фитилът, свива се. Шишето отгоре и… свети колкото и светилника.

— Гледай ти… Ам хубаво, Нио…

— Хубаво ще бъде. По-хубаво.

Султана мълчаливо следеше по-младата си снаха и ту влизаше, ту излизаше от стаята, негли по някаква си важна работа.

— Що велиш, Нийо, щерко? — чу Ния отеднаж гласът й откъм другия край на стаята. — Това ли да ни свети? Добре ни светят нам светилниците, имаме ги три-четири.

Двете млади жени се обърнаха към нея. Тя говореше кротко, примирително и все пак в гласа и се чувствуваше твърдост. И хлътналите й, откроени очи гледаха издълбоко, със сух, остър блясък. Ния почувствува всичката сила, с която старата жена се противеше на нейното желание да запали тая вечер газената ламба, почувствува голямата сила, с която свекърва й искаше да запази в къщата си установения ред. Ния трябваше да й противопостави също такава голяма сила. Тя не искаше да оспорва на старата жена майчинската й власт и право, нито почитта, която й дължеше, но свекървата сега беше явно несправедлива. Старият железен светилник не беше по-добър от газената ламба. Ния бе виждала в Битоля как свети газена ламба — людете там бяха забравили старите светилници. По-хубаво ще бъде да свети ламба, ще бъде за всички по-хубаво и тя, старата майка, ще може да си вдява иглата вечер, няма да се тюхка и да се моли да й я вдява някой от по-младите. Ния наблюдаваше една дълга минута лицето й, взираше се в очите й. Не беше това само заради лампата. С голяма сила стоеше насреща старата жена, застанала бе да брани нещо много скъпо за нея. А тя още не беше виждала как ще свети новата ламба. Да види поне, да види…

— Майко, да запаля… ти ще видиш.

— Какво ще видя… Цел живот аз со светилник, от старо време още… Така сме си навикнали, а това нещо дяволът го измислил. Ти остави това светило, щерко, скрий го пак в сандъка си.

— Не, майко.

Дребното, бледо, възсиво лице на старата жена се опъна, сухият, остър блясък на очите й пронизваше. Тя за пръв път чу от по-младата си снаха „не“. Ния отказа спокойно и смело. Не искаше да отстъпи и нямаше да отстъпи. Сега и Султана почувствува, че снахата се изправя срещу нея с голяма сила. Лека бледност се разля по лицето на младата жена, но тя гледаше свекърва си спокойно и с непоколебима увереност, че е права. Тоя спокоен поглед беше по-силен, по-устойчив. Султана можеше да я принуди да отстъпи, но само със своята власт на свекърва и майка. Тя не искаше така и се колебаеше, Тя не искаше да бъде като други зла, проклета свекърва. Ния не промени, не повиши глас, говореше със същата почит към нея. Как ще се нахвърли тя. Султана, да вика, да крещи, да събори тая проклета ламба от оджака? Но ето снахата дигна глава срещу нея. За пръв път… и нямаше да бъде само тоя път, то се знай…

Влезе Стоян, а с него нахлу отвън, през отворената врата, студен въздух. Той духна в ръцете си разсеяно и повече за да се пошегува:

— Брей… отеднаж стана студено, щом започна да се свечерява… Добър вечер. Х у, ху! Той и Мал Сечко като големия иска да се покаже, ама нему бързо ще му мине… — той се огледа учуден и добави с пречупен глас: — силата… Ама вие що?…

Трите жени стояха мълчаливи, децата също се бяха умълчали и в стаята беше съвсем тихо.

— Добър вечер, татко — отвърна Ния на поздрава му.

— Добър вечер — повтори след нея като ехо и Раца. Стоян Глаушев нищо повече не би забелязал нито дори по уплашеното лице на Раца, но малкият Кирил изтопурка към него, улови го за ръката и го задърпа към оджака:

— Виж, дедо… джидже! Джидже, виж… Стоян едва сега видя лампата.

— Аха, аха! С нея ли ще ни светнеш, невесто? — обърна се той към Ния. — Е, хайде, хайде да видим какво е това светило, това чудо.

Сетне той, по навик, се озърна да потърси погледа на жена си — какво мисли, какво ще каже тя по тая работа. Ала Султана извърна глава, махна с ръка: правете каквото знаете. И без нужда приседна пред огнището, разбута пламтящите главни.

Ния погледна Раца, а тя стоеше там с наведени очи и колкото и да беше поуплашена от свекърва си, по бледите й, подпухнали устни трептеше хитра усмивка. Ния извърна очи към свекъра си. Той я гледаше ухилен, с радостни, любопитни очи. И каза нетърпеливо:

— Хайде де! Пали!

Влезе и Кочо.

— Добър вечер.

— Татко — викна срещу него по-голямото му момче. — Стрина Ния ще пали, ще пали… е това, лампата!

Кочо погледна лампата на оджака, плъзна поглед някъде край Ния-беше свенлив човек и все още се стесняваше от снаха си.

— Де да видим — прозвуча спокойно и равно гласът му и такъв беше тоя глас, че никога не можеше да му се възрази. Кочо говореше рядко и само това, което беше необходимо, което беше уместно.

Ния спря за миг поглед върху свекърва си и мълчаливо излезе вън, сподирена от погледите на всички в стаята; само Султана седеше с ПОДБИТИ колена пред огнището и гледаше пред себе си намръщена. Ния се върна с един лъскав тенекиен съд с похлупаче, една крива, тясна тръбичка излизаше ниско от издутата му долна част — за сипване. Посрещнаха я всички с жадни, любопитни очи и пак само Султана седеше пред огнището, гледаше пред себе си строго. Ния пристъпи към стряхата на огнището, придръпна лампата към себе си. Наредиха се всички около нея в кръг и мълчаливо наблюдаваха всяко нейно движение. Тя остави долу тенекиения съд, свали ловко шишето на лампата, отвинти машинката с фитила, сетне посегна към съда, дигна го.

— Дръпнете се, деца! — викна Стоян. — Тъмно е веке, не се вижда.

А тъкмо той бе засенил най-много оскъдната вече светлина откъм прозорците. Никой не се помръдна. Чу се тих шум на изливаща се течност, стаята изеднаж се изпълни с непозната миризма — остра и някак влажна, проникваща сякаш и до гърлото. Някой шумно изсумтя.

— Уф, смърди! — чу се гласът на Султана. — Що е сега пък това?

— Мене не ми смърди — каза Кочо.

— Ай, колко хубаво миришеее! — проточи гласец Благой, по-голямото момче.

Като завинтваше с бързи пръсти машинката с фитила, Ния рече:

— Това е газ, майко. С нея гори лампата. Вместо лой. Като се затвори добре, нема да мирише.

Тя се наведе към огнището с лампата в ръка, взе с другата си ръка една по-малка запалена главня и я насочи към дигнатия високо влажен фитил. Във въздуха пропълзя синкав дим от главнята, но фитилът пламна, затрептя, залюля се висок пламък и започна да се точи, да се къдри нагоре друга една лента от дим, черен и гъст. Децата, и Стоян с тях, наблюдаваха всичко това с проточени вратове, загледа се в ръцете на Ния дори и Султана, но с презрително свито лице. Ния хвърли главнята в огнището и се изправи. Пушливият пламък на лампата се люлееше по всички посоки пред лицето й, сетне тя бързо врътна машинката и пламъкът се скри, остана да се точи едва ли не само черният му дим. Тогава Ния сложи шишето на лампата, черният дим изчезна и всички видяха как засия лицето й, ръцете й, озарени от тиха, постоянна, ярка светлина. От машинката на лампата се подаваше едва-едва бяло, ярко пламъче и блестеше в светлина цялото шише. Ния пак посегна с два пръста и приподигна фитила. Бялото пламъче се дигна по-високо, подвижно и още по-ярко. Виждаше се цялото лице на Ния и как блестяха очите й, отворени широко срещу светлината на лампата. Младата жена се придърпна и се огледа. Заозъртаха се и другите наоколо. Светло! Хубаво! Ето, всичко се вижда в стаята. Беше се стъмнило доста и само прозорците се синееха там, надничаше през тях гаснещата зимна вечер, но в стаята беше светло; не се спотайваше както преди треперлив мрак по ъглите и много близо около люлеещото се пламъче на светилника. На стряхата на огнището беше и старият светилник. Стоеше на трите си разкривени нозе, тежък, груб, почернял от годините и още по-черен сега — без неговото мижаво пламъче.

Малкият Кирил, дигнал високо брадичка към лампата, разтворил широко очи, не можеше да се нагледа на новото светило. Той въздъхна дълбоко от напрежение и въздишката му се чу из цялата стая. Раздвижиха се всички. Ния изнесе вън тенекиения съд с газта и пак се върна.

— Е що, невесто — посрещна я Стоян, — сега с това ще си светим, а? Ами къде се намира тая миризлива водица за лампата, има ли некъде чешмичка да си наливаме? Май нема такава чешмичка.

Султана се изправи уж забързана по работата си и рече, като просъскваше, с презрение през разредените си, изпочупени зъби:

— Вие пак ще запалите един ден светилника, пак ще се върнете при него, че в него нема лъжа и дяволии, ами де сега, като сте рекли…

Тя се почувствува сама срещу всичките си люде — и малките дори бяха против нея, но тия й думи бяха най-напред за по-младата й снаха и тъкмо тя, Ния й отговори:

— Майко, и на тебе ще ти хареса повеке лампата.

— Никогаш.

— Ще видиш. А Лазе, той като чете нощем, сега ще му бъде по-добре. На светилника очите му се зачервяват. А газ, татко, имаме цели две оки. После ще си купим от Битоля. Има там колкото искаш.

Влезе Лазар, затвори вратата и се спря изненадан от силната светлина на лампата.

— Хубаво — рече той и като забеляза мрачното лице на майка си, пристъпи към нея: — Нели, майко?

— Що?… Не виждаш ли как смърди!

— И лойта мирише, майко, и дори по-тежко.

През цялата вечер се говореше повече за лампата, децата не можеха да откъснат очи от нея. Като седнаха да вечерят, Лазар разказа каквото знаеше за газта.

— От земята извира. Гъсто като катран. Продупчат на дълбоко и започва да извира. От него изваждат и газ, и други горива, във фабрики ги изваждат.

— Ами къде, Лазе, в коя земя? — попита Стоян. — Не ще да е по нас, не ще да е наблизу.

Лазар остави лъжицата, обърса мустаките си с тъкана шарена кърпа, изправи глава, негли всички да го чуят по-лесно, и рече:

— В Русия, татко.

На свой ред остави лъжицата си Стоян Глаушев и не сваляше очи от сина си, пълни с удивление.

— В Русия! — повтори той с дълбок глас. — Бре, бре, бре! Каква земя, какво чудо! Русия…

III

На 3 април — Великден 1860 година, един от първите вождове на българския народ, владиката Иларион Макариополски, обяви в Цариград независимостта на българската църква. През време на великденската църковна служба тоя не спомена, както винаги досега, името на гръцкия патриарх, а изрече с развълнуван глас пред събрания в църквата хиляден народ молитва и славословие за всебългарската църква.

Българският народ вече не признаваше гръцкия патриарх за свой църковен глава. На другата година патриарх Йоаким II свика в Цариград Александрийския, Ерусалимския, Антиохийския и всички бивши цариградски патриарси заедно с още двайсет и седем владици и тоя голям събор призна някои права на българите, но низвергна тримата български владици Иларион Макариополски, Авксенти Велешки и Паисий Пловдивски, които бяха всепризнати български вождове. Така Фенер искаше с привидни обещания и отстъпки да измами и заблуди българския народ, а, от друга страна, се опитваше да го обезглави, като осъди тримата бунтовници владици и ги изпрати на заточение.

Цариград бе станал средище на църковната борба, която беше повече борба за свой славянски, български говор по църкви и училища. Бунтовната молитва на Иларион Макариополски бе подета от целия народ и което стана в Цариград, повтаряше се с голяма смелост по всички краища на Мизия, Тракия и Македония. Преспанци също прогониха от своя град наместника на битолския гръцки владика и вече не споменаваха в църковната служба името на патриарха и на владиката, а Лазар Глаушев, по подражание на Илариона Макариополски, съчини ново славословие:

— Болгарскому свещеноначалнику и преосвещененшим и богоизбраним архипастирем всечестния Болгарския-церкви, всечестних екзархов составляющих Собора Болгария, нашим же отцем и архипастирем многая лета!

За някое време настана затишие в Преспа. Мирно и тихо редяха преспанци своите църковни и училищни работи. Всяка година избираха нова своя община, която ръководеше народните работи, и общинарите бяха повечето от еснафите и от по-младите граждани. Избран бе в общината и Лазар Глаушев, но едва след като се ожени. Като влезе така в общината и за пръв път седна на широкия миндер между другите общинари, дядо поп Костадин, председателят, му рече:

— Ти си достоен и най-учен между нас, но нежененият е свободен човек и не познава той сички човешки грижи и нужди. С друга мерка мери секо нещо жененият човек, който се свързва со жена и челяд ражда и отглежда.

Едновременно с Лазара бе избран за общинар и Таки Брашнаров, който също беше млад човек, но от чорбаджиите.

Битолският гръцки владика не се примири лесно с изхвърлянето на името му, ала сега за него Преспа беше като затворена крепост. Прогонен бе фанариотинът и прокълнатото му име не само в Преспа, но също и от Охрид, от Прилеп, от Лерин, от Ресен — де по-рано, де по-късно, — а което ставаше по тия краища, ставаше и по цяла Македония.

Настъпиха по-спокойни години за Преспа и бяха те години на радост от победата, на общо въодушевение. Животът в града се обърна и потече в друга посока, като река, която си е пробила ново корито.

Имаше в Преспа двама братя — Ицо и Миро Бабодеви, — и с тях двамата започна промяната в живота на преспанци. Баща им някога дошъл от село, като Стояна Глаушев, но умрял рано и ги оставил сираци по на пет-шест години. Родили се бяха те за по-малко от две години и нямаше голяма разлика в тяхната възраст. Приличаха си и по външност, като близнаци, само по-големият, Ицо, беше малко кьосав. Той и по нрав беше по-сдържан, по-затворен. Като поизраснаха, майка им ги пъдеше от къщи — сами да си търсят хляба, че бедната вдовица не можеше ни да ги насити, ни да ги облече. Лятно време те прескачаха оградите на чужди градини или скитаха по полето и не оставаха гладни, дори носеха и за майка си едно и друго в пазвите си. После навикнаха да отиват в чаршията и там намираха залъка си по-лесно и по всякакви начини: ще помогнат в някой дюкян, ще занесат или ще донесат нещо, а когато нямаше кому да помагат — посягаха и да откраднат. Хитри бяха и двамата, ловки и дръзки. Израснаха в чаршията и познаваха всяка работилница, всеки дюкян с людете му и като дойде време да си намерят и те постоянна работа — не отидоха да въртят тежки чукове в някоя казанджийница или в някоя ковачница, а се настаниха в търговската чаршия. Влезе Ицо, по-големият, в един манифактурен дюкян и каза кротко на стопанина:

— Аз… само за хлеба… да помагам, да помета дюкяна…

В такъв дюкян винаги има работа за момче на десетина или дванайсет години — ще заслужи то за един залък хляб. А Ицо така подхвана работата си, че чорбаджията му още към края на първата седмица каза на съседа си:

— Това момче има и на тила си очи.

И Миро се настани като брат си, но той в една бакалница.

Така бяха расли двамата братя, така бяха живели, че рано още познаха людете и живота им. В сърцата им се разгоря алчност, станаха себелюбиви и безогледно използуваха за себе си човешката доверчивост и всички човешки слабости. Хитри и предпазливи бяха двамата братя и най-напред спечелваха доверието на чорбаджиите, дето работеха, а сетне започваха скришом, неусетно да ги крадат и ограбват. Не минаха ни десетина години и двамата братя Баболеви си отвориха свое дюкянче, на самият край на чаршията. И казваха скромно:

— Работихме двамата, поспестихме от залъка си по некой грош, пък и на вересия взехме по нещо стока от-тук-оттам. Да си опитаме късмета, пък каквото бог даде.

Те не бяха скромни — преголяма беше тяхната алчност за пари, за богатство и всичко правеха с трезва сметка. Избраха малко дюкянче на края на чаршията, за да не пада в очи, но то беше на пътя, по който минаваха пазарджиите от полските села и чак оттатък, от планинските села по Железник. Всичко беше с тънка сметка у братя Баболеви: в дюкянчето си продаваха все дреболии, но много нужни на селските люде — игли, копчета, мъниста и всякакви украси за селското облекло, огледалца, ножчета, бои, а после започнаха да се появяват по рафтовете и по няколко топа памучни прежди или басма. Те бяха уловили тъкмо пътя на селските пазарджии, а по-малкият брат, Миро, пазарен ден излизаше пред дюкянчето и не пропущаше да мине селянин или селянка, та да не ги покани:

— Влез, стрико, в дюкяна, влез, стрино! Игли, конци, огледалца, сичко имаме, евтино продаваме, за сиромаси люде.

А по-големият, Ицо, седеше в дюкянчето и лъжеше наивните селяци със сладки и медени думи, та им вземаше два пъти, три пъти, пък и десет пъти по-скъпо. Парите бяха оскъдни и още повече у селските люде, но братя Баболеви вземаха за стоката си и яйца, и кокошки, и масло, и кожи. Пазарен ден дюкянчето се пълнеше с люде, но братята се оплакваха из чаршията:

— Немаме работа. Какво ще спечелиш от игли и конци?

На третата или четвъртата година те изоставиха малкото дюкянче и наеха голям дюкян в търговската чаршия. Още месеци преди това казваха на своите селски купувачи:

— От Димитровден нататък ще ни търсите в чаршията, в новия ни дюкян, на ъгъла срещу сарачницата на Реджеб ага.

Селяните научиха да отиват и в новия им дюкян, а братя Баболеви отиваха да купуват стоката си направо от големите търговци в Битоля-, в Солун.

Преспанци минаха през всякакви изпитания, вълнуваха се и се бориха, издигнаха нова църква, уреждаха училище, мечтаеха за някакъв нов живот, а братя Баболеви търгуваха и трупаха богатство. Посегнаха и те към книга и калем, но колкото да се научат да правят сметките си. Ожениха се и двамата за богати моми, разшириха дюкяна си и го напълниха със стоки от пода до тавана.. Те не изоставяха селските люде, но в дюкяна им сега влизаха и граждани да купуват всякакви платове и украси за празници, за сватби и кръщавки, пък и за погребения. Братя Баболеви още един път разшириха дюкяна си, напълниха го пак с всякакви стоки от пода до тавана и в него сега шетаха петима калфи и чираци.

Минаха години. Богати и пребогати бяха братя Баболеви, но не се насищаха на богатство. Направиха си и двамата нови къщи-сараи. На по-малкия, на Миро, се родиха двама синове и две щерки, но Ицо, по-големият, нямаше деца.

В дъното на големия дюкян заградиха единия ъгъл с джамове и там седеше по цял ден Ицо Баболев. Какъвто стана, щом навърши четиридесет години, такъв си остана той и много по-късно. Тънки мустаки, доста раздалечени един от друг, висяха от двете страни на широката му уста с едва цепнати устни. Към края на всяка седмица, преди да се обръсне, по брадата му щръкваха редки, тънки пепеливи косъмчета и берберинът Шабан ага, при когото се бръснеше за по-евтино, би очистил мършавото му лице с две-три дръпвания на широкия си бръснач, но се бавеше и с него, както и с другите си мющерии, за да не докундиса1 чорбаджията. Окапали бяха и веждите на Ицо Баболев, та лицето му беше цяло разголено и покрито със ситни бръчки. Бледо беше това лице, затворено и без израз. Ицо стоеше повече с отпуснати клепки, но когато подигнеше очи да погледне някого — лицето му се оживяваше и погледът му тежеше, като да се слагаше върху човека или предмета, върху който се спираше. Седеше той зад мътните стъкла в дъното на големия дюкян, премяташе разсеяно стара една броеница от някакви си костилки и все мислеше нещо. Той стоеше повече с отпуснати клепки, но лицето му винаги се белееше обърнато към дюкяна и калфите си мислеха, че непрестанно ги наблюдава. Той наистина следеше непрестанно какво става в дюкяна и много пъти се случваше да повика някого от калфите — и с обиди, за да го докачи:

— Що искаше селянинът, дето си излезе ей сега? Защо го остави да си отиде?

Така той следеше петимата калфи и чираци — крадял бе някога от чорбаджиите си, боеше се да не го окрадат, следеше как посрещат и изпращат те купувачите, следеше какви стоки се търсят и каквото липсваше в дюкяна му, бързаше да го набави.

Двамата братя във всяко нещо си приличаха, но по-младият, Миро, беше подвижен и по-разговорлив, по-приветлив човек. Приличаха си те и по чертите на лицето, та веднага можеше да се познае, че са родни братя, но лицето на по-младия беше по-живо, с румени бузи, погледът му беше открит, весел. Миро пазеше големия дюкян отвън, той беше винаги между калфите и купувачите, умееше да привлече купувач, да го задържи в дюкяна, да го склони да купи едно или друго. Двамата братя бяха винаги на един ум — Ицо, по-старият, мислеше и премисляше за двамата, а Миро бързаше да се съгласи с него. Миро беше по-весел човек и по-лекомислен, може би защото беше по-щастлив от брат си с четирите си деца, а Ицо нямаше деца и жена му беше болнава. Ето тук двамата братя имаха различни мисли и ги криеха един от друг. Миро беше сговорчив, послушен по-млад брат и се отнасяше много почтително към по-стария, но той си мислеше: „Ицо нема деца, жена му нема да живей много, той работи за мене, за моите деца!“ Ала Ицо не мислеше така. Ицо не мислеше в работата си за децата на по-младия си брат, а мислеше за себе си, той работеше и печелеше за себе си — да пълни повече кесии с жълтици, да разраства работата в дюкяна, да набавя нови стоки и това беше постоянна жажда в него и сладост, на която не можеше да се насити. Когато двамата братя преглеждаха сметките си и деляха печалбите си, по-старият не пропущаше удобен случай да не дръпне от общия куп нещо повече за себе си. По-младият не беше по-доверчив или по-нехаен към печалбите — той си мислеше: „И Ицо работи и трупа за мене, за децата ми.“ Иначе и той би дръпнал от общия куп повече за себе си. Но братята криеха един от друг тия свои мисли и по-старият все тъй мислеше и премисляше за двамата, а по-младият бързаше да се съгласи с него.

По едно време Ицо започна да се заглежда в дюкяните на отсрещната страна на улицата, дето беше и сарачницата на Реджеб ага. Нямаше какво да мисли дълго той и каза на по-младия си брат:

— Както сме в тоя дюкян, за една нощ можем да изгорим. Да вземем и да купим ъгъла отсреща заедно со сарачницата на Реджеб ага и да дигнем там това лето мааза. Пожари често стават в чаршията, а маазата со каменни стени и со железни кепенци нема да изгори. Ще я дигнем на два ката и с изба с тухлени сводове и железо. Мисля аз, не ще ни са нужни повеке от две хиляди лири, а здраво нещо и сигурно ще бъде и наше ще си бъде за век и веков.

— Ами добре си намислил, брате — съгласи се веднага Миро.

Когато научи сарачът Реджеб, че двамата братя бяха купили дюкяните заедно с неговата сарачница и че ще ги събарят, за да дигнат мааза, изтича при тях бедният човек — и тъй както беше в дюкяна си, със запретнати ръкави и с кривия си сарачки нож в ръката.

— Чорбаджилар… от петнайсет години седя аз в тоя дюкян насреща и честно си плащам кирията на сайбията му, а вие сега искате да ме прогоните оттам. Ами аз с тоя нож вадя хлеба на децата си, чорбаджилар, и къде ще ида сега? Къде ще ида в друг дюкян, ще загубя мющериите си.

— Ще дойдеш тука, Реджеб ага, на нашето место — отвърна му спокойно Ицо Баболев. После прибави негли с приятелска загриженост: — Ако пък ти е голем нашият дюкян, кажи на сайбията му да ти прегради за сарачница.

— Чорбаджи — каза бедният сарач, — вие ще съборите дюкяна ми насреща и ще градите там мааза цело лето. Цело лето ще седите тука, докато се направи маазата ви, а къде ще ида аз през това време? Ако само два дни не работя, децата ми без хлеб ще останат.

Ицо подигна рамена, стисна още по-плътно тънките си устни. Всеки да си носи своите грижи! И не се боеше той от сарача, макар да беше турчин: стопанинът, от който бе купил сарачницата му и другите дюкяни насреща, беше също турчин и бе му наброил Ицо цяла шепа алтъни.

Към края на лятото братя Баболеви се преместиха в новата си мааза и такава беше тя, че ключът й от кован челик тежеше цяла ока. Преместиха се там и за късо време напълниха със стоки и двата й ката, напълниха и избата. Не загубиха ни един купувач, а станаха купувачите им още повече.

През пролетта на 1866 година, след великденската седмица. Ицо Баболев изчезна от Преспа. Никой не се учуди — Ицо често пътуваше до Битоля, до Солун, до Филибе, а ходил бе еднаж и чак до Цариград. Но мина доста време и людете започнаха да подпитват за него. Миро отговаряше:

— Ами той… по работа…

По-големият брат бе заминал за Беч. Баболеви криеха това далечно пътуване, както скриха и подготовката му. Като научиха с течение на годините всички хитрини на занаята си и най-вече като напълниха цял сандък с жълтици, Ицо каза на по-младия брат:

— Докато стигне до нас, нашата стока минава през много ръце и сека ръка тегли към себе си. Защо да не отидем да пием вода направо от извора? Каквото спечелим, ще си бъде само за нас, нема да делим с никого. Ще купуваме направо от фабриките. Един от нас да отиде в Беч. Там ще намериме люде от секакви фабрики.

— Ти ще идеш — отвърна Миро. — Не ме бива мене за такова нещо. Ама, Ицо… Беч… далеко бре! И швабски не знайш, как ще се разправяш с разни там шваби?

По-големнят брат посегна към касата — един обкован с желязо сандък — и извади оттам цяла шепа жълтици.

— Ето ключ за секакви врати. И на швабски език ще те научи, секи шваба поклон ще ти направи. — Той добави: — И други люде от нашите места са ходили до Беч и по-далеко…

— Е, върви, върви, Ицо…

Най-напред Ицо Баболев отиде в Битоля, два пъти едно след друго. Там той научи как ще отиде до Беч и как ще пренесе на такова далечно място до тридесет хиляди лири чисто злато. И приятелите му евреи и власи — търговци в Битоля — го поглеждаха учудени, като им каза, че има на ръка такава сума суха пара. Един от тях не се сдържа и му рече:

— Не знаех досега, чорбаджи Ицо, че може да има в една Преспа човек с толкова пари. Аферим!

— Дамла дамла гьол олур1 — отговори скромно на турски Ицо Баболев.

— Ех, чорбаджи Ицо — поглади брадата си битолският туджарин2. — Тебе сигурно са те настигали и поройни дъждове.

Ицо Баболев едва-едва се поусмихна, както му беше обичай понякога, наведе очи и не бързаше да отговори. Така, с притворени очи, той и сега виждаше гъмжилото от купувачи в маазата му, особено в пазарен ден, когато Преспа се изпълваше със селяни от околните села. И пак се усмихна Ицо, по кьосавото му лице се разля едвам доловима руменина и отговори неясно:

— Ние с моя брат сме като в кошер. Прелитат пчели и оставят меда си. — После той отеднаж дигна тежкия си поглед и продължи: — Такава е стоката ни: не се знай цената и. Искай, колкото ще искаш. А людете повекето са глупави. Само да знайш как да ги посрещнеш и как да ги изпратиш. Излъгал си го еднаж и като има нужда, пак ще дойде да го излъжеш. — Той пак млъкна, но, види се, му се стори, че бе проявил прекалена откровеност, и току попита: — И вие тъй, нели?

Битолчанинът се замисли за миг и после на свой ред се усмихна:

— И ние тъй.

Като се разчу между приятелите му в Битоля, че се готви да пътува за Беч с тридесет хиляди лири, Ицо Баболев вече нямаше защо да ги търси из битолската чаршия — те сами идваха при него и му предлагаха някой по две, по три хиляди лири за съдружие. Ицо отговаряше:

— Е, ако отида до Беч, ще донеса стока и за вас. Досега аз купувах от вас, пък сега може и вие да купувате от мене.

Той замина за Беч с едни кожени, поотъркани дисаги и с един поизносен кюрк — да не влиза в очи през Дългия път, а времето беше още хладно и можеше да му се случи да нощува дори на открито. В дисагите си носеше две премени долни дрехи от домашно платно, няколко чифта чорапи от домашна прежда, едни похлупци, пълни с небито сирене, два сомуна домашен хляб. Макар да хапваше колкото едно пиле, до Беч с тия хлябове той нямаше да изкара, но и по пътя ще си взема по нещо. На голо, под учкурлука на чакширите му и под широкия, тъмночервен пояс, той препаса кемер с петдесет лири. На ризата му, под лявата мишница, близу там, дето туптеше сърцето му, беше изкусно и здраво пришит чек за тридесет хиляди турски лири в австрийски пари. Той и в съня си дори усещаше там, под лявата си мишница, сгънатата пъстра хартия. И от тая хартия се преливаше в сърцето му голяма сила и смелост.

Ицо Баболев мина през Скопие, през Враня и Ниш и като влезе в Сърбия с възморавия си фес, започнаха там да му викат „турак“. Той не се тревожеше, че го наричат турчин, а се боеше само да не подуши някой в чуждата земя чека под лявата му мишница и кемера на кръста му. В Смедерево се качи на един маджарски кораб и продължи пътя си по Дунава накъм Будапеща и Беч. Той не се учуди много на голямата река — на нищо не се учудваше, по цял ден седеше до дисагите си на палубата и се припичаше на пролетното слънце. Само когато се спираха на многобройните пристанища, Ицо се промъкваше до борда и с любопитство наблюдаваше какви стоки се товареха и разтоварваха. Корабът се движеше бавно нагоре, срещу течението, Ицо едва-едва надаваше ухо на чуждата врява наоколо и погледът му се рееше празен по необятните равнини от двете страни на реката.

В Беч пристигна рано преди обед. Спря се на кея, облечен с кюрка си, с дисагите на рамо, с възморавия си фес. Не бе виждал той толкова много свят, такава широка улица, покрита цяла с равен калдъръм, такива сгради, изправени срещу него като планини. Чуждо място, друг свят! И облеклото по-друго, и тия толкова леки коли на яйове, а ги теглят по два или три коня, силни като аждери3, и колкото мъже, толкова и жени между тях с някакви чудни капели на главите си… Друг свят. Многогласата чужда врява по улицата идеше до ушите му като през вода, не можеше да долови той ни една изпусната дума. Е, как ще се разправя с тия човеци? Някакво смущение едва докосна сърцето му и той премести дисагите си на другото рамо. Но Ицо Баболев не се уплаши, На кръста му тежеше пълен кемер с алтъни.

Пред него се спря дребен човек с изпито лице, с големи, гъсти, вече прошарени мустаки и мънички, елипсовидни очила. Поизгледа го тоя непознат човек, докосна с върха на пръстите шапката си и попита:

— Тюрк?

Попримига срещу него Ицо и си мислеше: „Е, харно: като сте рекли турчин — нека бъда турчин. Може би е по-добре така, на турчина по-голема чест ще правят…“ И отговори:

— Турк.

Гледай ти чудо: непознатият му заговори на турски и ушите на Ицо като че ли се отпушиха. Виенчанинът едва ли знаеше повече от двайсет или трийсет турски думи, но Ицо разбра, че той бил някое време в Солун. После те тръгнаха заедно.

IV

Преспанската община сега нямаше големи грижи около двете градски църкви. Председателят поп Костадин и петима епитропи се грижеха за платата на свещениците, за восък, за някоя поправка и за разни други обикновени нужди. Откакто се обяви българската народна църква за независима и отхвърли гръцкия патриарх, Преспанската община, както и всички други общини, пращаше в Цариград до петдесет и повече лири годишно за нуждите на общото народно дело. А откакто преспанци прогониха наместника на битолския гръцки владика, престанаха да плащат и владишнина на владиката. Всяка година той пращаше до общината по няколко писма и молеше почтително да му се праща владишнината, а преспанските общинари нито отговаряха на тия писма. Тая година владиката прати нарочен човек и пак с едно дълго писмо до общината, но като се яви владишкият пратеник пред общинарите и им поднесе владишкото писмо, поп Костадин отказа да приеме писмото и само това отговори:

— Ние сме се отказали веке и от патриарха, и от владиците му.

Владишкият пратеник рече смирено:

— Вие поне прочетете какво ви пише дедо владика и отговорете му също писмено, както подобава. Сега му отговори Лазар Глаушев:

— Ние сме се отказали от него и нема защо да отговаряме на писма, които не желаем да получим.

Владишкият пратеник си отиде. Преспанските общинари и Лазар Глаушев между тях, и всички, които четяха в читалището цариградските вестници, знаеха, че борбата с фанариотите тъкмо сега бе навлязла в решителна фаза — в Цариград, а също и по други някои места, се водеше с голяма разгорещеност. Турската власт, която нарочно подстрекаваше борбата между българи и гърци, сега, като виждаше, че победата наклонява накъм българска страна, поддържаше Фенер и все отлагаше да сложи справедлив край на дългогодишната разпра…

Всички грижи на Преспанските народни избраници сега бяха около училището и читалището. Имаше двама-трима между тях, които още държаха и за елинска наука в училището, но техният глас не се чуваше. Преспанци бяха обладани от ревност тяхното училище да застане между първите в страната. Църковният дискус, който бе определен за училището, празничен ден се пълнеше със сребърни и медни пари и по това се познаваше и народната воля. Решено бе да се отворят в училището още два класа, та да стане то шестгодишно, каквито бяха училищата и по други по-големи градове. Решено бе, но нямаше учители, а те трябваше да бъдат най-добри. Лазар Глаушев писа писма за учители и в Цариград, и в Пловдив, и в Самоков, и навсякъде, където се знаеше, че има най-добри училища, писа писма и лично на Неофита Рилски, на Якима Груев, на Христо Данов и под всяко от тия писма, пълни с молби, с ревност за наука, с патриотично въодушевение, се подписваха с особено усърдие всички общинари и училищни настоятели. Получаваха се отговори, и те пълни с ревност за наука, с патриотично въодушевение, с похвали за преспанци, но и със съжаления, че не можеше да се помогне на Преспа: учители нямаше и доколкото имаше добри учители — никой град или село не искаше да се лиши от тях, даваше мило и драго, за да ги задържи за себе си.

Беше през първите дни на май, когато една ранна сутрин в житарския дюкян на Лазар Глаушев и Андрея Бенков се яви един непознат мъж. Те и двамата бяха в дюкяна си, Лазар и Андрея, и току-що бяха подхванали всекидневната си работа. Пристъпи към тях непознатият — среден на ръст човек и доста мършав, с тесни рамена, но с голяма глава, която държеше високо изправена, гордо и дори надменно, предизвикателно, а се виждаше, че така се държеше той по рождение. Носеше висок ален фес. Тясното му лице с доста голям, леко изгърбеннос беше обрасло с гъста, широка брада, в която се губеха също тъй гъсти мустаки. Хвърляше се веднага в очи чистата бледност на лицето му и още повече това, че той гледаше само с едно око, а другото му око — дясното — беше затулено с тънка черна превръзка, която минаваше през челото и под едното му ухо и се губеше под ниско прихлупения фес. И още едно нещо биеше в очи: облечен беше в извехтяло, но много чисто френско облекло от тъмносив сливенски шаяк, със снежнобяла, чупната яка и черна връзка. Гласът му, гърлен и плътен, прозвуча твърде силен за неговия ръст:

— Добро утро — и непознатият продължи, без да дочака отговор: — Кой от ваша милост е Лазар Глаушев?

Изправи се срещу него Лазар, а стана и Андрея Бенков — в непознатия имаше нещо, което внушаваше почит, пък и предизвикваше любопитство. Лазар рече:

— Аз съм Глаушев.

Непознатият му подаде бледа, но доста едра ръка и го гледаше втренчено с единственото си око:

— Аз се казвам Райко Вардарски. Търсили сте учители за Преспа — бързаше той. — Пратиха ме при ваша милост. Аз съм учител.

Лазар мълчаливо стисна ръката му, сетне каза:

— Търсим учители за Преспа. Дай боже вие да сте такъв, какъвто търсим. Повелете, седнете.

Седнаха и тримата. Единственото око на Вардарски се втренчи още по-силно в Лазара — голямо, тъмнокафяво и гореше дълбоко в него такъв блясък, че сякаш бе преминала там светлината и на другото око. Лазар забеляза, че Вардарски така се отпусна на посоченото му място, като че ли едвам се бе държал на нозете си до тоя миг. Подаде му тютюневата си кесия. Вардарски взе кесията и рече заядливо:

— С нас, даскалите, като с просяци: щом ни видят на портата, бързат да ни поднесат коматче.

Той си сви дебела цигара — бързо, нетърпеливо. Андрея му поднесе огнивото си и гостът жадно засмука цигарата. Лазар предпазливо го оглеждаше и нищо не отговори, а подвикна на калфата:

— Поръчай три кафета.

За тия няколко мига около Вардарски се образува цял облак тютюнев дим — така жадно смучеше той цигарата си и гледаше някъде пред себе си, обмисляше нещо или просто се наслаждаваше на тютюневата упойка. И така заговори той пак — загледан пред себе си, — но плътният му глас сега потреперваше:

— Говориха ми за вас и ще започна направо, пък нема и що да крия. Аз ида от заточение. Близу четири години бех в Анадола, в едно село на три часа път от Бруса. Наказа ме скопският валия за непокорство. Да продължавам ли? — попита той внезапно и с опнати жили на тънката си, мършава шия изсмука самия крайчец на цигарата.

— Ами… да — отвърна Лазар. — Моля, продължавайте.

— Знам ли? Може и дотук да се вижда ще ме бъде ли за учител, или нема да ме бъде. Вие кажете…

— Моля, продължавайте — повтори Лазар и пак му подаде тютюневата си кесия.

Вардарски обърна към него окото си, взе кесията и пак си сви дебела цигара. Запали я, духна пушък. И продължи по-спокойно:

— Преди това бех дванайсет години учител. От Скопие съм. Учил съм се в Самоков, в Прилеп и в Габрово. Ще ви покажа черно на бело — и той пак изви окото си към Лазара, пълно с подозрение.

— Тука нема нужда. Ще покажете в общината. Редът е такъв. Женен ли сте?

— Не — сви дебелите си черни вежди Райко Вардарски и пипна едва-едва черната превръзка на сляпото си око.

Лазар се загледа в него да познае възрастта му. Той не изглеждаше по-стар от тридесет и пет години, макар да се бяха появили по брадата му, по мустаките му и около слепите очи доста бели косми. В единственото му око гореше млада сила, движенията му бяха гъвкави и сигурни. Изеднаж лицето му побеля като вар, дори през гъстите косми на брадата му, долната му челюст се отпусна, той преглътна мъчително, по челото му изби обилна пот. С отпуснато движение захвърли недопушената цигара и се облегна на стената. Андрея Бенков скочи смутен, Лазар улови ръката на Вардарски — изстинала, с влажна длан:

— Що ви стана?

Вардарски веднага се съвзе, изправи се, нетърпеливо побутна ръката на Лазара:

— Нищо… От цигарата. Здрав съм като камък аз — дигна той пак голямата си глава, сетне просия в окото му нещо като усмивка: — Вие ме урочасахте… бехте се загледали в мене…

Усмихна се и Лазар едва-едва — как бе доловил погледа му Вардарски? В тоя миг влезе кафеджията, поднесе чинно кафетата. С изненадваща бързина взе кафето си Вардарски и бързо го изсърба. Глаушев си помисли:

„Тоя човек е гладен.“ И попита:

— Направо ли от Анадола се връщате?

— Направо. През Солун, Битоля… Право тук. Така ме насочиха, пък аз търся работа. — Вардарски се съвзе напълно и пак гледаше надменно, гласът му буботеше-пак тъй силен и дълбок. Той продължи: — Сега е краят на годината, скоро ще разпуснат училищата, но аз, какво: не можех да дойда по-рано.

Глаушев стана:

— Да излезем за малко.

Излязоха на улицата и Лазар поведе Вардарски към една механа наблизу. Влязоха мълчаливо и седнаха край ниска масичка. Лазар подвикна на механджията:

— Набързо, Милане… опечи в жарта нещо там, да позакусим с учителя.

Вардарски бе насочил някъде лъча на погледа си и като че ли нищо не чуваше. Те и двамата мълчаха, после все тъй мълчаливо започнаха да ядат. Вардарски късаше едри залъци от белия и мек купешки хляб, късаше с по два пръста крехкото печено месо, по което бе полепнала бяла пепел. Той дъвчеше бързо и се виждаше, че има пълна уста здрави зъби. Глаушев едва-едва преглъщаше, колкото да му прави дружина, но Вардарски и не го поглеждаше. Вече към края на закуската Вардарски спря да дъвчи и с нов залък в ръката си попита някак сърдито:

— Ще може ли една малка чаша вино? Глаушев забърза:

— Прощавайте, как не се сетих! Аз нели не пия…

— И аз не пия често. Но сега ето… една малка чаша.

Механджията донесе две дебели зеленикави чаши с червено вино. Като свършиха закуската. Вардарски извади голяма шарена кърпа и внимателно, дълго бърса пръстите си, мустаките, брадата си. И все гледаше някъде встрани. Глаушев повика механджията и му плати. Като останаха пак сами, Вардарски насочи към него навъсен поглед, но гласът му прозвуча неочаквано меко:

— Благодаря ти. — Той млъкна, но Лазар виждаше, че иска да продължи, и чакаше. Окото на Вардарски се окъпа във влага, омекна и погледът му: — От два дни не бях ял.

Лазар мълчаливо кимна и понечи да стане:

— Да вървим, а?

Вардарски посегна бързо, улови ръката му и я стисна:

— Чакай… Как позна, че съм гладен? — Той скочи: — За такива люде аз главата си давам!

Като стана дума за назначаването на Райко Вардарски, някои от общинарите се тегавеха: не го познавали, да се поразпитало за него, краят на годината бил, защо да му се плаща през разпуса…

— Ето тука пред нас са сичките му свидетелства и защо да протакаме, щом имаме такава нужда от учител? — настояваше Лазар Глаушев. — Най-сетне, ако не е достоен, нищо нема да ни попречи да се откажем от него секи и час.

Така продължи цяла седмица. Райко Вардарски ходеше из града, спираше се тук-там по чаршията, ходеше и по полето наоколо в тия хубави майски дни. Лазар Глаушев бе му дал три бели меджидии, настани се той в един хан и там се хранеше. Людете се заглеждаха по него, а той стъпваше гордо, с твърди стъпки, дигнал голямата си глава и цял трептеше от чистота. Виждаше се някак странен на преспанци и оттам идеше колебанието и сред общинарите, което дори и Лазар Глаушев не можеше да надвие лесно. Вардарски избягваше да се среща често с Глаушева и му каза еднаж:

— Не ща да помислиш, че се навъртам около тебе от угодничество или за нова просия…

— Не говори така, човече…

— Държите ме толкова дни като просяк пред вратата на общината ви. Да знаеш: стоя и чакам само заради тебе, да не бъда неблагодарник, като ме посрещна и прие братски, но нема да чакам още дълго.

На другия ден беше празникът на солунските братя Кирил и Методий и Глаушев му каза:

— Утре следобед общинарите пак ще се съберат. Ще вземем решение и за тебе.

— Ако не вземете решение още утре — вдругиден си заминавам.

— Къде?

— Широка е Македония — рече Вардарски и пипна бързо превръзката на окото си.

— Не, не. Тука ще останеш.

— Ами тука вие как празнувате деня на светите братя?

— Празнуваме — отговори Глаушев. — Чаршията стои затворена, докато трае църковната служба, учителите довеждат сички ученици в църква и тоя ден училището е затворено.

— Това не е достатъчно.

— Така празнуваме ние… — приподигна рамена Глаушев.

Още в зори на другия ден, на самия празник на двамата солунци, в двора на новата църква влезе Райко Вардарски. Пуст беше широкият църковен двор. Дървесата край високата ограда дремеха неподвижни в утринния здрач, обилната млада шума сякаш тежеше по гранките им, стените на църквата се белееха надалеко в здрача и някак звънливо в глухата тишина се чуваше шуртенето на чешмата край западната църковна порта. Насреща се издигаше дървената камбанария с тесни, стръмни стълби и две площадки, чернееха се върху избелялото небе дебелите, яки греди, а горе, под самия покрив, висяха неподвижни и тежки двете камбани.

Райко Вардарски се спря пред заключената църковна врата, огледа се, сякаш търсеше някого, сетне започна да се разхожда нагоре-надолу пред самата църква и стъпките му кънтяха в тишината бързи, неспокойни. Но не мина много време и откъм западната църковна порта се зададе клисарят, като понакуцваше с едната си нога. Той се учуди, като видя Райко Вардарски толкова рано в църковния двор, но мина край него мълчаливо. Сподири го силният глас на Вардарски:

— Ти ли си клисарят? Добро утро бре, човек. Чакай малко.

Клисарят се обърна към него:

— Добрутро…

Вардарски пристъпи по-близу и го гледаше упорито. Клисарят мигаше срещу него поуплашен, но Вардарски сложи ръка на рамото му:

— Отвори църквата и бий камбаните.

— Ами рано е за камбаните — промълви клисарят.

— Не е рано. Днес е нашият най-голем празник.

— Празник е… Свети Кирил.

— Не, човече — разтърси рамото му Вардарски. — Нашият най-голем празник е днес! Свети Кирил и Методий са наши светци. Качи се да биеш камбаните, да се събере целият народ.

— Ще ги бия. Почакай. Знам си аз работата. И клисарят свали ръката му от рамото си. Окото на Вардарски заблестя още повече, то гореше. Клисарят изви очи и понечи да се обърне отново към вратата на църквата. Вардарски леко го побутна:

— Виж какво: ти отвори църквата, пък аз ще се кача да бия камбаните. — Клисарят стисна устни, заозърта се, но Вардарски бързо продължи и като че ли се поусмихна: — Е, днес мене ми се пада… аз съм учител.

— Знам, но… Е, хайде. Бий ги, щом искаш. Ама ти… можеш ли?

— Мога.

— Ето ти ключа, даскале. Удари ги там десетина пъти, а после ще повторим.

Вардарски взе ключа и забърза към камбанарията.

— Ама ти не бързай толкова, има време — подвикна след него клисарят, но Вардарски вече слагаше ключа в малката вратичка на камбанарията.

Той влезе и притвори вратичката отвътре. Изкачи се на първата площадка и разхлабените дъски скърцаха остро под нозете му, после се изкачи на втората — ниско над главата му зееха двете камбани. Тежките железни езици на камбаните висяха неподвижни, за тях бяха вързани въжета, които се спущаха чак долу. Тук горе беше по-светло. През цепнатините и пролуките на дървената камбанария свиреше тихо, едвам доловимо утринният ветрец. На изток изгряваше алена, ясна зора, небесният купол цял светлееше чист и прозрачен. Синееха се планините наоколо, през утринната мъглица над гюлето неравната стена на Железник сякаш се бе отдръпнала още по-далеко на запад. Ниско долу и над цялото поле в далечината на юг и на запад все още лежеше хладна предутринна сянка, градът спеше дълбоко и сладко в тия последни мигове на отлитащата, къса майска нощ. Плахо и сънливо се обаждаха птички тук-там по съседните градини, но никакъв друг шум или глас не нарушаваше тишината над спящия град. Райко Вардарски обръщаше окото си на всички страни и оглеждаше цялата околност, тоя нов за него хоризонт, загледа се учуден в занемелия град — и тук, и там, и по-нататък, — а беше пълно с люде под всички тия покриви, зад всички тия стени, врати, прозорци. В гърдите му напираше бодро чувство от свежия утринен въздух, от изгряващата светлина, напираше и постоянната сила на сърцето му — тревожна и неукротима, — а светлото празнично утро и видът на успалия се град предизвикваше в гърдите му и чувство на детинска палавост. Той сграбчи в широките си длани въжетата на камбаните, нави ги няколко пъти близу до железните езици, които изскърцаха остро. Той бе опулил окото си, та н тъмната, дебела вежда на другото око бе се извила високо над черната превръзка — взираше се някъде в далечината и като че ли очакваше знак. Дойдоха някакви думи, нахлуха в мисълта му, подреждаха се, напираха на устните му.. Тогава той разпери двете си ръце и замахна, блъсна с тежкия железен език два пъти едно след друго по-малката камбана:

— Бим-бам! — после веднага другата, по-голямата: — изеднаж

— Мъммм… — застенаха звънко двете камбани, а Вардарски не преставаше да ги блъска с все сила: — Бим-бим! Бам!

— Разбуди се, граде… и вие сички люде… — викаше Вардарски, а гласът му ту се преплиташе, ту се сливаше с мощния звън на камбаните, преля се в него и звучеше като песен заедно с него, трептеше наоколо, отлиташе надалеко: — Разбуди се, граде… Бим-бим-бам! Ден светъл изгрева, празник велик… Бим-бим-бам!

Той размахваше ръце и удряше камбаните, изблещил око, от челото му се стичаше обилна пот, пълзяха едри потни капки по лицето му, по протегнатия му врат.

— Стига бре, стига! — чуваше се някъде отдолу сърдит, но глух глас, който чезнеше в мощния звън на двете камбани. — Стига бре, даскале! Спри — чу се по-близу.

По тесните стълби на камбанарията се изкачваше с привична ловкост понакуцващият клисар, но Вардарски нищо не чуваше и не забелязваше, вдаден в работата си, унесен в песента на камбаните. Едва когато разгневеният клисар размаха ръце пред лицето му. Вардарски насочи към него пламналото си око и повече от ръкомаханията му и по сърдитото му лице разбра какво искаше от него църковният служител. Разтърси Вардарски едрата си глава, та пискюлът на феса му се преметна високо във въздуха, размаха ръце с още по-голяма сила, разлюля се цялото му тяло:

— Махай се, клисарю!… Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!…

Тогава клисарят посегна и сграбчи като с клещи ръцете му, изкривил лице близу до лицето му. Двете камбани млъкнаха и се разнесе гласът на клисаря, писклив, задавен от ярост:

— Ти си побъркан бре! Затова ли те пуснах да биеш камбаните! Що е това! Да не е Великден или свети Петър и Павел! Слизай долу! Пусни! Ще помислят…

Вардарски отви въжетата от ръцете си, отпусна и двете си ръце, изтръпнали и премалели, въздъхна издълбоко:

— Да, клисарю… Днес е велик ден и по-велик за нас…

— Ще помислят, че съм пиян — продължаваше клисарят. — Какъв джуваб ще дам на дедо поп Костадин! Като се улови за въжетата…

Вардарски не го слушаше. Втренчено, едва ли не да излезе от орбитата си, окото му шареше по всички посоки надолу, та дори и клисарят се заозърта. Градът се бе преобразил. Разтворили се бяха врати и прозорци и навред-по улици, по дворища, по градини — бяха се раздвижили люде и като че ли отеднаж нахлу под високия покрив на камбанарията многогласият викот и шум на пробудилия се град. Райко Вардарски се спусна бързо по стълбата надолу, сподирен от сърдития глас на клисаря.

Учителят се отправи към църквата и чуваше с радостно сърце тропота на много стъпки след себе си, а други люде вече влизаха в отсамната, — широко разтворена църковна врата. Той влезе вътре, изви глава на-лязо, после надясно — нямаше много свят в църквата и бяха все по-стари люде. Пристъпи към олтара, спря се с прибрани нозе пред царските двери и се прекръсти три пъти едно след друго с широк размах, тържествено, с изправена глава, като че ли искаше да покаже себе си ка бога, да покаже и своето набожно смирение. Изпълнил тоя свой християнски дълг, той се отдръпна зад владишкия стол и се потули там. През цялото време Вардарски се ослушваше на всички страни в шума на стъпките и тихия говор, който изпълваше църквата. Службата още не беше започнала, но и откъм олтара се дочуваха гласове — види се, свещениците бяха вече там и нещо се препираха. Лукави пламъчета проблясваха в живото, бдящо око на Вардарски — той се досещаше защо се препираха поповете — събудил ги бе рано тая сутрин. А църквата бързо се пълнеше с люде. Те влизаха на големи групи през трите църковни врати, озъртаха се, споглеждаха се позачудени, усмихваха се уж някак досетливо, питаха се с очи, но бързо се подреждаха всеки на своя стол край стените или дето е свикнал да стои. Най-младите се трупаха по-близу до вратите. Откъм женското отделение горе, през гъстите дървени решетки се дочуваше глуха, неспирна врява, проплакваше пеленаче; събираха се там и жените, някоя невеста бе дигнала и детенцето си. Вардарски всичко чуваше, всичко забелязваше, а окото му се разтваряше все по-широко, светлееше по-възбудено. Започна и службата, а люде продължаваха да влизат. Сега Вардарски забеляза насреща и Лазара Глаушев, проследи го къде ще застане. Службата продължаваше и ставаше по-тържествена. Внезапно нахлу нова врява и шум от много стъпки, чуваха се прекъснати, сърдити шишикания, сподавени, усмиряващи подвиквания — тримата градски учители въвеждаха учениците в църквата, подреждаха ги по цялата дължина на лявото й крило и беше чудно как се сместиха и те в претъпканата църква. Сега богомолците стояха плътно един до друг, притискаха се, едвам успяваха да се прекръстят, да превият гръб по посока към олтара. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтовете откъм двата аналоя, тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона, само откъм женското отделение ще прелитне бързо пресекнал глас, ще заплаче дете някъде там и пак ще утихне. Слънцето бе изгряло вън, три широки лъча разсипаха здрача в църквата и в тях се виеше на валма синкав дим, проблясваха тук-там стъклени или посребрени и позлатени украси по иконите и полилеите, а запалените свещи наоколо трептяха тихи и бледи.

Учителят забеляза, че и Лазар Глаушев огледа църквата на няколко пъти, сетне потърси погледа му между толкова глави и рамена, които ги разделяха, и леко му кимна със засмени очи. Доволен беше Глаушев, че се бе събрал днес толкова народ в църквата, и като че ли искаше да му се похвали. Вардарски посрещна веселия му поглед и лявото му здраво око гледаше строго — не, той, Глаушев, не знаеше тайната на това стичане на народа в църквата! Камбаните събраха тоя народ. Както позовеш народа, така и той ще ти отвърне. А вие какво досега? Празник и не празник… Ала учителят нямаше време да мисли за едно или друго, за странични неща: той напрягаше ум, събираше най-хубави мисли за днешния празник, за двамата солунски братя и се готвеше да ги изрече пред събраните тук люде, чакаше сгодния миг, за да излезе пред целия този народ. Не му беше за пръв път да излиза пред толкова народ, но сърцето му се блъскаше тревожно в гърдите, нечия ръка стискаше гърлото му. Той знаеше, че ще премине това и сърцето му ще затихне, гласът му няма и да потрепери, но някак бързо мина времето, бързо дойде мигът, когато трябваше да се качи на първото стъпало пред владишкия стол и после на второто.

Утихна отеднаж, сякаш се изпразни цялата църква, и все пак всички бяха тук, гъсто около него, обърнали всички насам лица и втренчени очи. Не започна Вардарски с молитва и набожни думи, а викна с пълен глас и цялата църква притаи дъх:

— Народе болгарски… Дойдох аз от чуждо место между вас, но ние сички сме болгари, братя рождени и чисти славяни. А що е това болгарин? Народ, дошъл от Волга — велика река, — народ, от бога произлезъл, затова и богарин се нарича, народ богарски се нарича. Такъв народ сме ние — болгарски и славянски, народ чист, що не знае ни лъжа, ни кражба, ни лукавство, ни коварство, народ гостолюбив и секога на помощ ще ти се притече, народ многоброен и храбър, и милостив. Ако ми рече некой, че това е самохвалство, тогава аз ще го попитам: кои са по-добрите от нас? Дали гърци или турци, или власи, или сърби, или немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех. А като поверваш в доброто, ще влезе то в сърцето ти и сичко, що е добро. Благодарен съм на бога, че ме создал болгарин, и се гордея пред сички с името си болгарско. А кой от вас не ще каже същото, братя мои?…

Събраните тук люде, притиснати рамо до рамо, глава до глава, не се помръдваха, втренчили очи в тоя непознат човек, който се бе изправил на стъпалата на владишкия стол. Но те с още по-голямо съсредоточение бяха се заслушали в гласа му, който ехтеше силен, гръмлив, изпълваше цялата църква, властен и сладкозвучен в същото време. Вардарски изричаше смели, дръзки, горди думи, а преспанци не бяха чували друг да им говори така. Те бяха чували от същото място, от същите тия стъпала жалби и молитви, клетви и роптания, а сега тоя човек искаше да събуди тяхната поругана гордост. Те го слушаха изненадани, смутени и всяка негова дума разгаряше в сърцата им нова, непозната жажда, неизпитана сладост.

— Народът наш иска своята правда — продължаваше Райко Вардарски и гласът му не отслабваше, а ставаше негли по-силен, с още по-голяма сила се вливаше в сърцата на тия люде, като жив огън. — Народът наш воюва за своята правда. В мъки адови живее той от векове и неговата правда е света, неговата правда е чиста и велика. Той нема да се уплаши, нема да отстъпи и кога дигне меч за своята правда, не ще погази чуждата правда. Вървете, братя мои, не се спирайте, не се оглеждайте, пътят е избран и ясен пред очите ни: в тая църква ще се слави бог на болгарски език, в училището ще се чете и ще се пише на болгарски език, както се говори в твоя болгарски дом. Но ти, народе преспански, дали си и ти там, дето са сички твои братя?

Тишината в църквата като че ли отеднаж стана още по-дълбока. Млъкна за един дълъг миг и Вардарски, като че ли очакваше отговор. Някой нататък с мъка се бореше с кашлицата си — да я задържи, да я заглуши. Наблизу срещу Вардарски бе застанал около петдесетгодишен мъж, изправил глава над околните, и гледаше с опулени очи, с увиснала челюст, та се чуваше наоколо хрипливото му дишане. Вардарски се придръпна назад, сетне се вдаде напред и дори се приподигна на пръсти, дигна ръка:

— Ти, народе преспански, с какви мисли се разбуди днес и какво бе наумил да правиш на тоя ден? Ти мислеше за дюкяна си, за нивата си, ти се готвеше и днес за трудове и кярове, но църковните камбани те повикаха в божия дом! А днес, братя болгари, е нашият най-голем празник! Благословен да бъде тоя светъл ден на светите братя Кирила и Методия, на двамата братя от Солуна, които просветиха болгарския народ и целия славянски род! Когато ти, народе, забрави името им, ти живея в тъмна тъмнина и под чужда воля и власт, защото те са твоето слънце и без тех ти ще бъдеш слеп и глух. Те ни дадоха наше писмо и наша книга, те ни дадоха живот, защото мъртъв и безплоден е секи народ, който нема свое писмо и своя книга. Фанариотинът зъл и лукав, за да вземе душата ни, хвърли в огъня най-напред книгата ни. Забравете днес, мили братя, земните си грижи, отдайте се на радост и празнично веселие и пейте благодарствено славословие към нашите славяноболгарски апостоли свети Кирил и Методий!…

Още много такива думи изрече Райко Вардарски, размахваше ръце, сякаш да извади и сърцето от гърдите си, а гласът му не отслабна, не престана да пламти единственото му око, той привличаше с магическа сила погледите на всички събрани в църквата. Когато най-сетне млъкна, изправил гордо глава, като да предизвикваше някакъв невидим противник, той направи бавно широк кръст на гърдите си и слезе от стъпалата на владишкия стол. Цялото множество в църквата проследи и последното му движение, като че ли очакваше да чуе още нещо от него, искаше да го погледа още един миг — застанал там, размахал ръце над главите на всички, възторжен и зовящ като някакъв стар пророк. После се надигна глуха врява и се засили, та забуча цялата църква, дочуха се отделни гласове, но никой никого не чуваше и всички бяха обзети от голямо въодушевение. Към долния край на църквата кой знае как се насъбра голяма група млади люде, понесоха се като жива струя през цялото множество и всеки се дърпаше и се блъскаше да им стори път, а те отидоха и откачиха от един позатулен иконостас неголямата икона на Кирил и Методий. Издигна се дървената икона, заклати се високо, та се виждаше от всички краища на църквата; проблясваха по нея посребрени украси и се понесе тя като знаме към средата на църквата, а пред нея се отваряше пътечка, която стигна до владишкия стол. Младите мъже сложиха там иконата, а всички свещеници в своите одежди, поведени от поп Костадина, минаха на редица през множеството и застанаха по неколцина от двете страни на владишкия стол.

— Яко апостолов еднопървний… — започна да пее поп Костадин тропара на двамата солунски братя. — Ааа… — надуха гуши и другите свещеници, а звънкият тенор на дякона екна из цялата църква.

Ала пеенето на свещениците не можа да надвие общата врява. Кой знай по чие указание започнаха да се подреждат люде пред иконата на Кирил и Методий, един зад друг, един до друг и всеки се кръстеше и се покланяше доземи, кръстеше се пак и отминаваше нататък. Раздвижи се, разблъска се множеството между четирите църковни стени — всеки искаше да се доближи, да се поклони пред иконата на двамата равноапостоли, свещениците повтаряха едно след друго тропара им, подзеха го и някои от богомолците, скоро забуча цялата църква, като да се надигаше изпод земята мощен тътнеж.

Които бяха минали вече пред иконата и бяха й се поклонили, започнаха да излизат от църквата. И всички се трупаха около Райко Вардарски, който също бе излязъл и стоеше там, сред двора, със запалена цигара в ръка. Стоеше той мълчалив, намръщен и често-често поднасяше цигарата към устата си или попипваше бързо превръзката на сляпото си око. Някое време людете го гледаха мълчаливо, с нескрито любопитство и почуда — тоя ли слабичък, брадат и надменен човек беше същият, който ги бе развълнувал, който ги бе въодушевил с чудните си думи, с гласа си, като ангелска тръба, за която се пее в църковните песни? Те го виждаха от една седмица по улиците на града, чу се, че бил учител, и ето какъв бил той! Най-сетне някой попита:

— Даскале… сега какво?… Какво ще правим днес, а?

Вардарски като че ли бе чакал тъкмо тоя въпрос:

— Какво ли? Веселете се, празнувайте. Облечете се в най-хубавите си дрехи. Които са между вас Кириловци и Методиевци, да разтворят вратите на къщите си, да посрещат гости за празника си. Пейте песни, извийте хоро. Радвайте се, люде! Пет века сме плакали…

Приближи се Лазар Глаушев, а с него вървяха и мнозина от младите преспанци, които се събираха в читалището. Мина Глаушев през живия пръстен около Вардарски, спря се до него и се обърна към насъбраните тук люде:

— Ще вървим ли днес в чаршията?

— Нема, нема! — дочу се от всички страни. — Днеска ще празнуваме цел ден. И сека година на тоя ден, во веки веков!…

Лазар улови дружелюбно Вардарски за ръката:

— Ще те запомни Преспа, учителю. С празника на нашите първи учители… — После той пак се обърна към събраните наоколо и каза: — Сега, който обича, повелете у нас. Днес ние имаме у дома имен ден. Братовото ми дете… Хайде.

Тръгнаха те двамата, Глаушев и Вардарски, а след тях тръгна и голяма група по-млади люде. Някой извика:

— После пък у нас! И ние имаме днеска именник… Тоя ден Райко Вардарски за пръв път влезе в дома на Глаушев и за пръв път видя Ния Глаушева.

Денят започна и продължи като истински празник. Не отиде никой от преспанци да отвори дюкяна си — дори и власите празнуваха. Свещениците и общинарите, а също и мнозина от гражданите отидоха в училището да честитят празника на учителите, а други групи граждани ходеха по къщите на Кириловци и Методиевци. Следобед на поляната край града, дето всяка година ставаше великденското хоро, писнаха гайди, задумкаха тъпани. Излезе там целият град.

Още преди това бе решено да се събере общината тоя следобед на редовно свое заседание. Пръв влезе в общинската стая поп Костадин, председателят, и дълго стоя там, кашля, въздиша отегчен, докато започнаха да се събират един след друг и останалите общинари. И всеки с това започваше да се оправдава за закъснението си:

— Днес… с новия празник…

Последен дойде Таки Брашнаров. Той беше надменен човек, но пазеше приличие в обноските си към людете, а това беше всъщност една студена, сдържана снизходителност. Така и сега — той не се извини за закъснението си, а поздрави хладно, мина през цялата стая и седна на постоянното си място на миндера край отсрещната стена. Беше хубав, висок и строен тъмноок мъж, не по-стар от тридесет години. За разлика от повечето преспанци той се обличаше „а ла франга“, с черна връзчица на ризата си.

Наредиха се по миндерите край стените на широката стая всички общинари. Тук бяха и тримата училищни настоятели, също и епитропите на двете църкви — Глаушев нарочно бе изпратил да повикат и тях, та се събра целият преспански синедрион. Както на всяко заседание от някое време насам, секретарят Ордан Чингелов започна да чете протокола от предидущото заседание. Той беше късоглед и се навеждаше близу до хартията, с перо също близу до очите си и четеше глухо, с еднозвучен глас, та общинарите го слушаха нетърпеливо, извръщаха глави от него — да не го гледат тъй, с нос в хартията. Но той пишеше красиво, с много ситен, четлив почерк и умееше, както никой друг в Преспа, да състави протокол, да съчини писмо с най-подбрани, често пъти чудновати думи и не на обикновен преспански език, а както бе ги учил и схващал той от цариградските вестници. Чингелов беше по-голям граматик и краснописец и от Лазара Глаушев, и от всички по-учени членове на общината. В незакрепналата още граматика и книжовен език той беше изкусен съчинител и изобретател. Преспанци, като търсеха напоследък учители за своето училище, бяха научили, че имало добър учител в Дупница, и решиха да го поканят в Преспа. Ордан Чингелов седна да му пише писмо. Избра той чист лист хартия, разгледа внимателно перото си, опита го няколко пъти, после въздъхна издълбоко, сякаш да събере всичката си душа, и се наведе над хартията. Размаха, завъртя перото някак по посока на буквата, с която трябваше да започне, и написа на горния край на листа с хубавия си почерк: „Преспа на 8 мая 1865“. После се замисли — как да се обърне към учителя, за да го поласкае и привлече, и написа малко по-долу:

„Словесни?! учителю господине Г. Е…“ Сега се замисли още по-дълго, дори се изправи и с перото в ръка потърка челото си. Е, да — Дупница… но това беше грубо, срамотно име и не биваше да се напише така върху чистата хартия! И Чингелов най-сетне написа под името на учителя: „Въ Дъпницъ“. Такъв добър граматик и съчинител беше в Преспа Ордан Чингелов и тъкмо затова преспанци го избраха за член на общината, макар той иначе да беше мълчалив и затворен човек.

Като прочете Ордан Чингелов протокола докрай, изправи се с наведени очи и почака известно време дали някой от общинарите няма да направи някаква забележка. Чу се тихият глас на председателя поп Костадин — тих и малко напрегнат, сякаш все го напъваше кашлица:

— Сичко харно си наредил, Ордане. Дай сега, дай да подпишем.

Чингелов топна перото в голямата мастилница, дигна протоколната книга и я занесе на председателя, показа му де да се подпише. Председателят подаде книгата на Якима Ортомар, който седеше винаги на дясната му страна, и на свой ред му показа с пръст де да се подпише. Яким Ортомар никога не бе ходил на училище и в търговията си с въжета и коноп си служеше с рабош. Той презираше всякакво писмо и книга и не пропущаше случай да се похвали:

— Е, що: като не съм писмен, не станах ли на шейсет и пет, не спечелих ли имот и чест между людете?

Той и сега драсна презрително с перото един голям кръст на посоченото място и капчици мораво мастило пръснаха върху красивото, ситно нанизано писмо на Ордан Чингелов.

След Якима Ортомар взе книгата Таки Брашнаров. Те двамата винаги седяха един до друг на миндера, вдясно от председателя, и във всичко по общинските работи бяха заедно, макар да бяха различни и по възраст, и по външност, и по нрав. Яким Ортомар беше дребен човек, подвижен и неспокоен.

Докато минаваше протоколната книга от ръка на ръка, поп Костадин се обърна към Лазара Глаушев:

— Що имахме за днеска да решаваме? Глаушев почака някое време — нека се обади друг някой, но така започваше всяко заседание на преспанската община: все от него, от Глаушева, чакаха да посочи що имаше да се върши. Към масата на секретаря прошумоля книга — Ордан Чингелов се приготви да пише, а Лазар погледна разсеяно към него и рече:

— Да видиме днеска за празника. Народът празнува, чаршията остана затворена. Да решим веке каквото ще решим и за новия учител. — Лазар млъкна, но виждаше се, както винаги, всички очакваха най-напред той да се изкаже. Лазар стана и продължи: — Досега днешният празник беше само на училището и беше полупразник. Както и за много други неща, беше се затъмнило в паметта ни, забравили бехме и не си спомняхме добре какво са били за нас двамата солунски братя свети Кирил и Методий. Видехме какво стана днеска в църквата и какво става по целия град. Чухме сички словото на учителя Райко Вардарски. Аз казвам да приемем и прогласим днешния ден като най-голем наш празник и свети Кирил и Методий да прогласим за наши най-големи светци. Така се прави и по много други места. Кирил и Методий са наши славянски светци, наши народни и първи учители и просветители…

Като започна да повишава тон Лазар Глаушев, някои от общинарите попоглеждаха вече към Таки Брашнаров, който винаги го прекъсваше. Послуша и сега Брашнаров, присвил дебелите си черни вежди, и току изкриви презрително алените си, доста пълни устни.

— Много празници ще станат — прозвуча из цялата стая гласът му, но той веднага се опита да потисне недоволството си, както правеше винаги: — Другите, поучените народности немат толкова празници като нас. Ние се празнуваме и работите ни назад остават.

— Да — кимна рязко Глаушев, — право е това, ние много празнуваме. Но аз съм готов да се откажа от секи друг празник, а нема веке да се откажа от днешния празник.

— Що бре! И от Богородица ли ще се откажеш, и от свети Никола, и от свети Георги? — размаха сърдито ръце срещу него Яким Ортомар, та цигарата падна от дългия му чибук и той хищно се хвърли да я дигне. Грозно беше да го гледа човек — едва ли не пропълзя по пода с белите си коси.

— Не, дедо Якиме — отвърна Глаушев. — От Богородица ние нема защо да се отказваме, от верата си нема да се откажем, но свети Кирил и Методий са просветили нашия народ и сички славянски народи. Без вера не може, а може ли без просвета?

Пере Роглев, стар търговец на памук и басми, който също гледаше да седне все по-близу до председателя, се опита да намери средно решение.

— Ами нека бъде празник днеска — каза той и цялото му закръглено, розово лице се ухили угоднически срещу Таки Брашнаров. — Нека бъде, ама следобед да си отворим чаршията. Да не остава назад и работата ни.

Никой не обърна внимание на думите му и той почеса без нужда дебелата си гуша, цяла обрасла с доста дълги, бели косъмчета. Лазар продължи:

— Предлагам и моля да се вземе решение, да се запише в протоколната книга и да се разгласи между народа, че днешният ден, 11 май, ден на светите братя и равноапостоли Кирил и Методий, става наш истински празник, който ще се празнува сека година тържествено, и чаршията през целия ден ще бъде затворена, и никаква работа нема да се работи на тоя ден. Народът и сам го направи веке, но да се реши и обяви, та никой да не се двоуми и да не променя по своему.

Таки Брашнаров подръпна черните си мустаки — единия, после другия — и това беше знак, че се гневи, но не издаваше гнева си, а рече бързо, пренебрежително:

— Да не сме ние патриаршески събор, та ще прогласяваме нови празници!

— Ха де, ха де! Що сме ние? — викна пак Ортомар. — Патрици.

Лазар Глаушев се загледа в Таки Брашнаров, после премести погледа си, навъсен и тежък, върху Якима Ортомар, а после, за един миг, и върху Пере Роглев. Глаушев си мислеше: „Какво търсят тия трима човеци гука, кой ги доведе между преспанските общинари? За каква полза? Те са винаги като камен пред колелото. Избрахме ги общинари за хатъра на по-заможните. Да нема недоволни в Преспа. А те като камен пред колелото за сека работа. Но коларят спира колата си и отстранява камена…“ Сетне Глаушев изви поглед накъм другите общинари. Ето Андрея Бенков — о, ти, чиста и вярна душице! — ето дядо Димо Пърлев, той още чука с обущарския си чук, а е близу на седемдесет години, но като е за народни работи-захвърля и чук, и дюкяна си ще запали. Ето Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Найдо Вирчев, ето Миле Рибар — те всички и в огън ще се хвърлят за народно добро… Гледаха го те с пламнали погледи и чакаха да чуят какво ще отговори. Вярна дружина бяха и сговорна, и няма да го изоставят никога… И Лазар отговори:

— Патрици ние не сме, дедо Якиме. Но ние тука решаваме за Преспа. И нема да слушаме веке патриците, като е за наши народни работи.

Стана Миле Рибар — широк, силен мъж, със строго лице, с ръце като лопати, та не знаеше къде да ги дене. Той беше рибар и голям ловец, все с ножове и пушки се разправяше, гледаше смело с големите си тъмни очи, та и най-злите агалари в Преспа приказваха по-кротко с него, когато се спираха пред дюкяна му за риба. Сега той попогледна изпод вежди Таки Брашнаров и Якима Ортомар, после тръсна и двете си ръце, като да искаше сам себе си да насърчи, че не му беше лесно да говори пред толкова люде. Но и не беше много дълго словото му.

— Ние, рибарите — рече той, — сме нов еснаф в Преспа и още немаме свой празник. Ето аз казвам, ако решите, общината да препоручи на нашия рибарски еснаф да приеме за свой днешния празник свети Кирил и да не бъде веке по-назад от другите еснафи.

Надигна се одобрителна врява. Миле Рибар се въртеше на разни страни цял засмян, та строгото му лице сега изглеждаше приветливо и добродушно — радваше се той, че бе предизвикал общо одобрение. Само Таки Брашнаров и Яким Ортомар седяха на миндера, мълчаливи и недоволни. А секретарят Ордата Чингелов вече пишеше за новия празник, наведен ниско над масата си, и нищо не чуваше, нищо не виждаше наоколо, вдаден в работата си да измисли най-хубави, най-сложни, най-учени думи за днешния необикновен протокол на Преспанската община. Той по своему ненавиждаше Таки Брашнаров и неговата надменност: Оддата често пропущаше името му в протоколите, макар че Таки много често се оплакваше от неговата небрежност. Сега Чингелов се зае с особено, усърдие да съчинява протокола — и защото беше за такъв тържествен случай, и, защото беше целият против злата воля и упоритост на Таки Брашнаров.

Утихна врявата в общинската стая. Миле Рибар седна на мястото си близу до вратата, лицето му пак придоби своя строг израз и ръцете му тежаха неподвижни на широкия му скут. Лазар Глаушев отново заговори:

— Сега за новия учител… Сички го видехме и чухме днес в църквата, а тук, у нас, са и всичките му свидетелства. Що има да се говори повеке? Нам именно такъв човек ни требва, с такъв огън в сърцето. Преподава по новата метода и години наред е водил сам по два класа в Скопие, в Струмица и другаде. Човекът чака отговор от нас и ще си иде, ако не решиме днеска.

Таки се опита да се пошегува, но, лицето му остана непроменено, замръзнало в някаква маска на презрение и надменност:

— Ние него какво… За клисар ли ще го условим? Чух, че тая сутрин той ударил камбаните. Щел е та събори камбанарията. Да не бил нещо рано-рано… — Той направи с дългия си палец движение, като да изпиваше чаша, и добави: — Да знайме: учител ли е или пиян клисар.

Сега пръв му възрази поп Костадин и цял се напрягаше да позасили гласа си:

— Що, Таки, ти да не мислиш, че е грех да бие човек църковните камбани? Не е грех то, а, е праведно дело. И харно ги удари той, учителят, та събра целия град в църквата.

Пак избухна врява и някои от тия общинари, които седяха по-близу до вратата, размахваха сърдито ръце срещу Таки Брашнаров. Сегашната община в Преспа не беше като някогашната, когато по широките миндери седяха стари люде с дълги чибуци и с кехлибарени броеници, та рядко се случваше някой да замахне с ръка, и да повиши глас. Сега общинарите бяха повече еснафлии, имаше между тях и някои по-груби, които и не умееха да се държат много прилично.

Не се уплаши Таки Брашнаров, а стана прав и най-напред с погледа си искаше да срази тия там, до вратата, които дигаха глас срещу него. Като помълча малко, а врявата не стихваше, той разтегна устни, та се показаха белите му, едри зъби:

— Какво сте се развикали бре? Тука не е атпазар! Аслъ вие там неколцина, тъкмо на атпазар ви е местото. Ти, Миле Рибар, що ме гледаш така… целият ти род идва в дюкяна ми да иска брашно на вересия. И брат ти Нуне, и зет ти Богоя Грувач. Ами ти бре, Найдо Вирчев, баща ти е бил последен слуга при баща ми! Вие ли ще ми се ежите и ще ме учите на ум и разум?

— Брашнаров — дигна се срещу него Глаушев, но каза с дълбок, сдържан глас: — Не ти прилича, Таки Брашнаров, като се хвалиш постоянно, че си праксан човек, не ти прилича да се поругаваш тъй с бедните люде. Идвали да ти искат на вересия… С това ли ще покажеш сила?

— Аз нему… — изръмжа глухо, издебело Миле Рибар — ще му извия аз некогаш белия врат…

— Миле, спокойно… — обърна се към него Лазар, но Таки Брашнаров го прекъсна и вече не даде никому да го спре или да го надвика:

— Ти, Глаушев, ти си им главатар на тия и ти ги събра тук, направи ги общинари. Искаш сега нов учител да условим!, а защо прогонихте от училището елинските учители? Не ви требват. Не ви са нужни вам. Що знайте вие? От шест години ходя аз по чужди места, и в Битоля, и в Солун, и в Атина, и в Цариград. Там на елински со секиго ще се разбереш. С нашия език само со селяните ще се разбереш. Що знайте вие, що сте видели? Едно време и аз с тебе, Глаушев, в читалището киснех, четех там неколкото стари книги, слушах глупави сказки, колкото ума да ти разбъркат. Прост народ сме ние, такива са и книгите ни, и езикът ни е такъв. Как ще до мерим с елинския учител — благовъзпитан, опитен, сръчен. Как ще стигнем другите, като сме се заврели в нашата селска плевня и не излизаме от нея? Не искаме да учим елински, а как ще се научим на по-добро? Идете да видите как е в Солун, в Атина, да видите що е книга и наука, що е пракса, що е обноска между людете, а не като нас. Що ме гледате така? Не съм се погърчил аз, ама до гуша ми е дошло веке от нашата простотия и селящина. Аз не съм съгласен да се услови новият учител — имаме ги трима по български и славянски, стигат ни. По-харно е да намерим некой достоен учител по елински, да учи по-големите деца и да ги пракса. Който има ум, ще разбере. Тоя новият, дето е дошъл кой знай откъде, условете го за клисар, че хубаво бие камбаните.

Той седна и като че ли не се интересуваше повече какво впечатление бяха направили думите му. Някои тук бяха се замислили, други някои тихо се озъртаха, види се, разколебани и смутени. Ами що, наистина — прост и неук народ сме ние, и беден, потиснат народ! Но други от общинарите — и те бяха повечето, — едвам се задържаха по местата си, разгневени, обидени от младия чорбаджия. Миле Рибар го гледаше, без да мигне, дебелите пръсти на ръцете му трепереха, като че ли усещаше между тях врата на чорбаджията. Гледаше го и Андрея Бенков и сините му очи плуваха във влага. Той рядко се обаждаше да каже нещо и всички се изненадаха, като заговори пръв срещу Таки Брашнаров, а гласът му потреперваше не толкова от гняв, колкото от скръб и отвращение:

— Ти не си наш човек! Не знам защо си дошъл между нас. Защо не си остана там — в Солун, в Атина, в Цариград? Тебе само там ти е хубаво. Ти се срамуваш от нас и ни мразиш. А си седнал между нас да уреждаш народните работи. Чудно нещо!

Лазар Глаушев започна тъкмо с тия думи на своя приятел и другар в работата. Но преди да почне, той мълча някое време, загледан с широко разтворени очи в Таки Брашнаров, като да виждаше чудовище пред себе си, и се чуваше в настъпилата тишина как дишаше дълбоко и шумно, с мъка:

— Не си наш ти! Не мислиш като нас, не обичаш като нас, не жалиш като нас. Ами защо не си остана там, където ти е по-хубаво? Ти не можеш без нас. Ти се храниш с хлеба на тоя народ. Вервам ти, че не си се погърчил. Ти не си никакъв. Ни грък, ни българин, ни влах, макар да тече и гръцка кръв в жилите ти, по майка. Там си ти, дето ти е по-сладко да живейш. Но коренът ти е тука, оттука смучиш влага. Не искаш да ги изкорениш оттука, не смейш. Ще останеш без влага. Ами като знайш кое е по-хубаво, защо не се запретнеш и в нашата градина да стане хубаво? Задушаваме се от тръни и бурени, ами да дигнем мотиката, да се развъртим, та и у нас да стане хубаво, цветя да се разцъфтят. Ти не щеш. Ръцете ти не са за мотика. Ти плюеш върху земята, която те родила. Трудното тебе не ти харесва, бегаш от него, мразиш го. Ами хубавото нема да дойде, ако не се потрудиш!

Тихо говореше Лазар Глаушев, но всички го слушаха, дори и Таки се бе заслушал. По едно време Таки бързо се приподигна и тръсна юмрук с несвойствена за него разгорещеност:

— И аз съм българин!

— Българин си — продължи все тъй тихо Глаушев. — Българин, но какъв! Ти смисляш за народно добро дотолкова, доколкото е за тебе добро. Да ти кажа ли защо си тука, защо влезе в нашата община? За да не останеш по-назад от другите, да си между първите, да нареждаш работите тука по свой кеф, а народът да казва, че ето и Таки е в общината, и да пълни дюкяна ти заради твоето народолюбие. Чакай, чакай, още не съм свършил, пък и какво има да кажеш ти, сичко е ясно. Ние прогонихме елинските учители не защото искаха да ни учат и просвещават, а защото искаха да ни правят елини. Като те боли сърцето за своето, ти ще разбереш кое е добро за тебе и кое не е добро. Тебе не те боли за народа, ти и не виждаш кое е добро за него и кое не е добро. Знаем я ние и много я ценим елинската наука и пракса, чуждата наука и пракса, но ще я учиме со своя си език. Ти чуждото обичаш и мразиш своя народ, защото бил неук и селяшки народ, а има люде и негови синове, които го любят горещо тъкмо защото е прост, беден и нещастен…

Тихо беше в стаята и когато Лазар Глаушев престана да говори и седна с тъжно лице на мястото си, чу се как поп Костадин подсмръкна, после извади голяма, шарена кърпа, избърса едното си око, избърса и Другото. Таки Брашнаров не отговори ни с половин Дума, ни с някакъв жест. Той седеше с каменно лице, стиснал плътно алените си устни. Обмисляше нещо или беше смутен, но не се издаде ни с дума, ни с движение. Поп Костадин прибра грижливо кърпата си и рече с глухия си, напрегнат глас:

— Какво ще решите сега… каква плата да отделиме за новия учител?

Сега всичко се реши с две думи и общинарите станаха да си вървят.

В широката и празна стая остана само Ордан Чингелов. Беше късно следобед, камбаните отдавна бяха били за вечерня. Вече към залез, майското слънце крадливо проточи през един от прозорците все още ярък лъч и на отсрещната стена пламна алено, начупено слънчево петно. Стаята като че ли стана още по-широка, като че ли още звучаха в нея гласовете на общинарите и тропотът на стъпките им, ниско под тавана тежеше цял облак тютюнев дим и едвам-едвам чезнеше между опушените стени. Чингелов седеше на мястото си пред ниската маса, загледан пред себе си с късогледите си и нищо невиждащи очи, сложил длани на колената си. Вратата на стаята се открехна предпазливо, подаде глава оттам общинският слуга Начо Дзвер, кимна към Чингелов с отчаяно лице и пак се дръпна, тихо притвори вратата. Няма да излезе скоро Ордан Чингелов! Чуха се вън стъпките на слугата, после по дървената стълба надолу и всичко утихна. Тихо беше в цялата сграда и вън, по широкия църковен двор, но в тишината ясно се дочуваше през затворените прозорци на опушената стая далечно думкане на тъпани. Народът продължаваше да се весели на поляната край града. Ордан Чингелов нищо не виждаше, нищо не чуваше.

Той трябваше да съчини протокол за днешното заседание на общинарите. Пред него бяха бележките му, но те не бяха достатъчни. Какво ще пише той за новия празник, за това, което каза Лазар Глаушев, и за поражението на Таки Брашнаров? Не бяха достатъчни само бележките, колкото и да бяха точни и подробни. Имаше нещо друго, което Чингелов не бе успял да улови в бележките си, а остана неизказано в сърцето му, гореше то и сега там като жив огън. Какви думи да намери той тъкмо за него, какви думи да измисли? Да се излее то върху жълтеникавите корави страници на протоколната книга и да остане там за вечни времена!…

Мина доста време, слънчевото петно на отсрещната стена започна да червенее, да намалява и гасне. Най-после Ордан Чингелов грабна перото и хищно го размаха близу до очите си. Топна го в голямата мастилница и едва ли не легна цял върху ниската маса, с нос до самата хартия. Между четирите стени на стаята сега се чуваше острото скърцане на перото и върху жълтеникавата хартия бавно се проточи дълъг ред от еднакво замъглени и надебелени, еднакво правилни и четливи, хубави букви, а след него започна да се ниже също такъв, вече втори ред, после трети… Слънчевото петно на стената отсреща бе угаснало и широката стая беше се изпълнила с предвечерен здрач, — когато Ордан Чингелов се изправи с отпуснати, уморени ръце върху масата, опулил очи пред себе си като бухал. Някъде наблизо край прозорците на стаята цвърчаха оглушително цяло ято врабчета и все още думкаха далеко там тъпаните. Чингелов пак нищо не чуваше и свали с умиление очи върху страниците на протоколната книга. Трептяха като живи дългите редици ясни, красиви букви и в тях блестеше, в тях пламтеше сега огънят, който бе горял в сърцето му:

„Преспанска Болгарска Община: 11 мая 1866… ч ся ръши днешний день да бъде общий народенъ празникъ за слава и признаюе Свети Свети Кирила и Методиа двоицата Солунски братия учители и просветители болгарски и славянски, во цьрквити да ся служи тържествена служба и чаршията да ся затвори, вси да ся применятъ и да ся веселятъ, училището да ся украси и всие именици да отворятъ домовете си, ядене и тене да има изобилно и който има повеке да даде на сиромаси и да ся излиза на зелена трева сосъ пъсни и веселба. Великдень е първи Божи празяккъ, Рождество е втори и после е за насъ днешнй день на Овети Кирила и Методя и наредъ сички други следъ нихъ. Така же ся рьши н да бъде во веки вековъ и който промЬни да бъде проклетъ и презрянъ: а също ся рьши това да ся разгласи средъ народъть и да ся прочете отъ църковни амвонъ за знание на сички благочестиви християни.

И второ ся реши на днешнй же день да ся услови за класний учитель во градското ни училище учительтъ г-нъ Райко Вардарски, който да отвори новъ классъ за по-големите деца. Като за първа година Общината му нареди плата 6000 (шесъ хиляди) гроша годишно и ще му се плати на три плати… Общинаротъ

Таки Брашнаровъ дигна вопросъ за прогонените елински учители) но му се отказа и той остана засраменъ…“

Ордан Чингелов прочете два пъти протокола от край до край. Не намери никаква грешка. Ала все пак останало бе в сърцето му нещо недоизказано. Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце. И не бе учил много Чингелов, усърдието му и ревността му за народните работи бяха много по-големи от знанията му.

V

Училищните настоятели повикаха в общината Райко Вардарски и му прочетоха протокола за неговото назначение.

— Съгласен ли си с нашите условия, учителю?

— Съгласен съм.

— Подпиши се тука, учителю. Да се знай. Райко Вардарски подписа протокола с цялото си име. Наброиха му от общинската каса две хиляди гроша — цели шепи бели меджидии и череци, една трета от годишната му плата.

— Може да имаш нужда, учителю, та рекохме, макар още да не си захванал работа…

— Имам нужда — каза той просто и добави: — И работата ще си почна.

— Ами лето иде, горещини големи захващат и полска работа има… не ще можеш да събереш много деня.

— Ще отворя най-напред неделно училище. За по-възрастни, които не са учили четмо и писмо, а искат да се учат.

— Харно си намислил, учителю.

— А докато поразминат горещините и понамали полската работа, да постегнем училището. Ще водя аз два класа: първи и втори. Големата стая в училището ще я преградите со стена, за да не си пречат децата. Ще има врата, да влизам от едната стая в другата. Ще ми направите и двайсет нови чинове. Аз ще покажа на дърводелеца какви да бъдат.

— Ама, учителю… Пари ще са нужни, а ние толкова пари немаме.

— Нема да са нужни повече от три хиляди гроша. Аз сичко прегледах и пресметнах.

— Засега немаме и три хиляди гроша за нови разноски. Общината много се похарчи покрай новата църква.

— Спрете от моята плата хиляда гроша и вие ще дадете още две хиляди.

— А, не, учителю. Не приемаме… Ти сега мини как да е, пък ще видиме до другата година, ако е рекъл господ.

— Искам добра работа да върша и това е най-малкото, което ми е нужно. Пак ще ви кажа: спрете от моята плата хиляда гроша.

— Не, учителю. Не приемаме. Е, да видим, да се посъветваме с другите общинари…

Като излезе от общината, Райко Вардарски най-напред отиде и намери Лазара Глаушев, върна му трите бели меджидии, които му бе дал преди това Глаушев. Сетне отиде и си поръча нов костюм от черен плат при Коне Звезда — единствения френктерзия4 в Преспа. Шивачът беше още млад човек и с голяма страст бе се отдал на тоя нов занаят.

— Само да знайш, даскале, какви дрехи ще ти ушия… — не се въздържа и се похвали той, а големите му очи, сини и с дълги тъмни ресници, плуваха във влага. — Ако ще и две недели да вися над них!

Вардарски втренчи в него окото си, сетне рече:

— Такива люде харесвам. Като тебе. Такива, които захващат работа с душа и сърце. А колко да ти платя — това аз ще кажа после. Тебе нема да те питам.

— Нема да ме питаш, даскале. Аз първо работа да свърша.

Чрез шивача Вардарски си поръча и четири бели горни ризи от тънко домашно платно.

— Ей с такива високи яки — подигна той с опакото на ръката брадата си, за да покаже яката на ризата.

— Имам аз, даскале, една братучедка; тя и тънко платно ще намери, и ще ги ушие като мраз да бъдат.

Още като дойде Райко Вардарски в Преспа, още от първия ден, целият град обърна очи към него. Беше непознат човек, а правеше впечатление и с горделивата си походка, и с широката си буйна брада, пък и с френските си дрехи, които бяха още новост в Преспа, макар вече и някои преспанци между по-младите да се обличаха с подобни дрехи, особено в празник. Десетина дни по-късно цяла Преспа познаваше даскал Райко, а и той познаваше целия град. Обходи той всички улици, опита се да проникне и в турската махала, но някои от познатите му граждани го придумаха да не наднича много нататък — не обичат агаларите да скита гяурин по махалата им, може да го обиди някой от по-лютите турци. Скиташе той също из околностите на Преспа, особено по градините край реката, към долния край на града. И не пропущаше човек да не го заприказва — възрастен или дете, спираше се да поприказва и с някоя по-стара жена, доколкото беше прилично. Влизаше по дюкяните из чаршията, също и по дворищата, където беше сгодно или го канеха да влезе.

Щом го условиха за учител, той още същия ден тръгна да си търси жилище. Омразно му беше да живее в нечистия хан и по цели нощи не спеше от дървеници. Отмина по-хубавите къщи около двете църкви и училището, макар че тук би му било по-сгодно, а се запъти към долния край на града, където бяха и любимите му места за разходка нататък по реката. Къщите тук бяха повечето малки, но с широки дворове и градини, потънали в зеленина. Заселили се бяха тук и мнозина селяни от околните села — така беше от някое време, все пребягваха селяни и в града от по-близки и по-далечни села. Вардарски ходеше по кривите улички, оглеждаше се и сам не знаеше къде да спре. Срещаше той цели ята от деца — босоноги, с рошави глави, дрипави и често само по ризки в тия топли майски дни. Не се виждаше по-възрастен човек в това работно време и само жени се мяркаха тук-там по дворовете.

Тъкмо минаваше Вардарски край един вратник, когато внезапно се показа там млад мъж, доста едър, в селска риза, но в градски беневреци от домашен тъмносин памучен плат, гологлав и бос.

— Помози бог, даскале…

— Дал ти бог добро — отвърна Вардарски и се спря. Непознатият човек го гледаше с приветлива усмивка изпод русите си мустаки, но още по-засмени бяха очите му — пъстри и някак дълбоко скрити под надвесени, изрусели, гъсти вежди. Даскал Райко го разгледа от глава до пети и спря за миг поглед върху босите му нозе: грамадни стъпала с едри, разперени пръсти, а от крачолите на беневреците му се подаваха широки, кокалести пищялки. „Здраво стои на нозете си тоя мъж“ — рече си Вардарски и гласно попита:

— Тук ли живейш?

— Тука, даскале. Ами повели, влез.

Вардарски се поозърна: вратникът беше здраво закован, а дворът и градината по-нататък бяха оградени с плет, по селски, но доста висок и със здраво забити колове. Стопанинът се отдръпна и Вардарски влезе в широчък двор. В дъното на двора се виждаше малка къща, на едно стъпало от земята, с две стаи и също тъй ниско чардаче. Нататък се виждаше и градината — широка, простираше се чак до брега на реката и цяла беше разработена и засадена, а на припек край оградата й бяха наредени дълги редици кошери.

— Баф… — чу се отеднаж. — Ау-ау! Затича се насам едър, сив и космат селски пес и Райко Вардарски се стресна уплашен.

— Не бой се, даскале… щом съм тука. Ош бре, Караман, чиба!

Кучето се спря и ръмжеше глухо, вперило в непознатия човек огнени очи.

— Опасен пазач имаш… Уплаши ме.

— Страшен е. Не пуща чужд човек. Пази двора, как иначе? Децата отвън ще оберат градината.

Тук реши да живее Райко Вардарски. Стаята, която излизаше на малкия чардак, беше недовършена — без врата и стъкла, с голи, още неизмазани стени от непечени тухли. Вардарски повика един зидар и един дърводелец.

— Ама, даскале — каза срамежливо Аце Кутрев, стопанинът, — аз не мога сега да влизам в харчове. Стига ми мене, с децата, другата соба…

— Не ти искам харчове. Лошо ли е да стегнем и другата стая?

— Не е лошо. И аз си мислех, ама пари нема.

— Сичко това, даскале, ние от нищо го направихме, само с голи ръце — показа се там и невестата на Аце Кутрев. Тя беше дребна жена и сякаш никога не се спираше на едно място. Непрестанно беше заета с някаква работа в градината, в двора или вкъщи, а все до полата й или някъде наблизу бяха децата й — три едно след друго. Митра Ацевица за всичко намираше време.

Като каза Вардарски, че иска да живее у тях, Аце Кутрев и за децата отвори дума:

— Даскале, три са, да са живи, дигат врева… нема ли да ти пречат нещо?

— Аз нели съм учител? Не бегам от деца. Най-напред тъкмо заради децата Райко Вардарски реши да се настани в тоя беден дом. Заради децата, заради сиромашията в него, заради голямата градина край реката, заради свенливата усмивка на Аце Кутрев, а какъв силен човек беше той — от камъка вода ще изстиска.

— Ама защо тъй — каза и Лазар Глаушев на Вардарски. — Можехме да ти намерим по-хубаво жилище.

— Добре ще ми бъде там. Добри люде и по-весело ще бъде с децата. И нека по-добре Аце Кутрев да вземе по некой грош кирия.

Когато стаята беше вече готова — измазана с вар, с нови прозорци и врата, — Вардарски донесе от хана само един малък вързоп и друг един предмет, дълъг, грижливо увит в някакъв плат. Още преди това той бе дал на хазаите си пари да му наредят легло, сложили бяха те в стаята му и няколко стола със седалища от камъш, една малка масичка, постлали бяха една шарена черга върху новия под и всичко беше ново, чисто. Вардарски влезе в стаята си, а на отворената врата застанаха двете по-големички деца. Той се преструваше, че не ги вижда, и се залови най-напред да развързва чудноватия дълъг предмет. Оказа се, че е тамбура и цялата беше лъскава, шарена като яребица. Вардарски я окачи на стената близу до леглото си и като се удари тя в твърдата стена — цяла иззвънтя, продължително и многогласно, та децата я гледаха като чудо. Те не можеха да се начудят на тоя брадат чичо — не беше ни стар дядо, ни поп! — причакваха го пред вратника и го изпращаха чак до вратата на стаята му, а като минаваше през двора, пазеха го от всички страни да не би Караман да му скъса френските беневреци. Но и Караман не налиташе вече по него, само тихо ръмжеше отдалеко.

Вече се стъмваше. Митра Кутрева изтича боса откъм градината, прогони и сега децата от вратата на учителя, донесе му стомничка с прясна вода, донесе и запален свещник. После тя пак изчезна някъде накъм градината — да поработят с мъжа си, докато още светлееше. Вардарски дълго се ми на бунара в двора, плискаше се обилно със студена кладенчова вода и се прибра в стаята си освежен, с весело сърце.

Седна край отворения прозорец към градината разгърден и с още влажни коси. Градината вън тънеше вече в мрак и само високо горе, над леко полюляващите се върхове на дървесата светлееше едва-едва небето, блестяха там две ярки звезди. Дочуваха се гласове откъм съседните дворове и градини, приказваха някъде в тъмнината и хазаите му, които още не бяха се прибрали, чу се наблизу тих, звънък удар на мотика или лопата. Ала бързо затихваха гласове и звуци — людете се прибираха по домовете си и вън остана само тихата топла майска нощ. Вардарски едва сега дочу шума на реката оттатък градината и въздишките на вечерника, който сновеше между дървесата вън, в тъмното. Чу се пред вратата гласът на Ацевица:

— Дали ти требва нещо, даскале?

— Нищо не ми требва.

Вардарски поглади разголените си гърди, усетил прохладния дъх на вечерния ветрец. О, хубаво, хубаво… Той погледна към тамбурата на стената, но махна с ръка; тая нощ ще спи, ще си отспи в новото чисто легло. И все пак не бързаше да стане, заслушан в тихите шумове на топлата безлунна нощ. Искаше да се порадва на тая тишина, на покоя, който бе настъпил най-сетне в душата му. Докога? Е, поне до утре, поне в тоя нощен час…

Преди непълни два месеца той бе още в Анадола, заточен в едно село край Бруса. Заптие го доведе в Бруса за да му съобщят, че е вече свободен. Поиска да го види и тамошният вали паша — нямаше много работа големецът в далечна, забравена Бруса. Но още щом се показа неволникът на вратата на одаята му, пашата дигна ръка:

— Стой там! Не влизай… Ти… учител ли си наистина?

— Бях — отговори заточеникът.

— Но как тъй… погледни се! Вардарски беше цял в дрипи. Бос. Въшки пъплеха по дрипите му.

— От близо четири години съм в Ерекьой — каза той на пашата. — Доведоха ме заптии само с дрехите ми на гърба и с едно око. Бедно село е Ерекьой, а не можех аз ни да ора, ни да копая.

— Как живееше през тия четири години?

— Бедни са людете в Ерекьой и гладни. Но и бедните люде обичат да се повеселят, да послушат песен. Научих се да свиря на тамбура и добри хора не ме оставиха да пукна от глад. Помагах по нещо и в работата им.

— Защо те пратиха на заточение?

— Вие знаете, паша ефенди.

— Искам ти да ми кажеш.

— Обидих гръцкия владика в Струмица. Той и тамошните чорбаджии ме наклеветиха, че съм бил бунтовник и враг на падишаха. Откараха ме в родния ми град. Затвориха ме, биха ме, извадиха ми окото с бич…

— Ето, сега падишахът ти прощава…

— Какво има да ми прощава той, вали паша ефенди… Пашата се загледа в него със строги очи и после рече:

— Малко ти са, изглежда, тия четири години. Виждам: непокорен човек си ти. Гледай да не те доведат пак тук. Тогава може да извадят и другото ти око. Къде ще отидеш сега?

— Ще се върна в родния си край. Като птицата лети, лети и пак се връща в гнездото си. Пашата поглади брадата си замислен.

— Чуден милет5 сте вие там, в Румелия — каза той. — Неспокоен милет, непокорен.

— О, вали паша ефенди… Такива сме ние, човеците: обичаме кроткото агне и го хвалим, че то лесно ляга под ножа ни. А мразим вълка, който иска да ни го отнеме. Не според истината и правдата съдим ние, а според ползата, която имаме.

Пашата изблещи срещу него очи. Долавяше той смисъла на думите му, но не напълно и се боеше да не се покаже глупав. И току махна с ръка:

— Върви си.

Вардарски и сега се усмихна едва-едва в брадата си, а мисълта му беше все там, в далечния Анадол…

Върна се той от Бруса пак в Ерекьой. Не искаше да напусне бедните анадолци, без да им се обади. Не бяха го оставили те да умре от глад — добри люде бяха, смирени, макар и от друга вяра. Пък и тамбурата си бе оставил в Ерекьой, а нямаше никакво друго богатство.

Каза в селото, че се връща в родния си край. Турците клатеха глави съчувствено, после си пошушнаха нещо и селският коджабашия му рече:

— Ти ще останеш с нас още тая нощ. Да ни посвириш с тамбурата още еднаж.

Те ядяха хляб като черна кал, но тоя път заклаха овен. Събраха се всички мъже ерекьойци в къщата на селския коджабашия. Свири и пя Вардарски до късна нощ, а в песните му беше тъгата по далечния роден край и радостта му, че се връща там. Мълчаливо слушаха простодушните селяци — и те със своите тъги и копнежи, но, според обичая си, бяха сдържани или пък не умееха да дават израз на чувствата си. Само час по час някои ще въздъхне или ще прошепне тихо:

— Аферим…

Тъжен народ, потиснат, мрачен. На другата сутрин всички мъже ерекьойци излязоха да изпратят неволника чак вън от селото. Той беше само с тамбурата си в ръце и премина пеша от Бруса до Цариград. Там намери свои люде — костурци, ресенци, копривщенци, панагюрци — и те го облякоха, обуха го и го качиха на кораб, та стигна в Солун…

Какъв живот, какъв живот! Като апостолите Христови тръгна той по родната земя да учи народа си на това, което и сам бе учил дълги години и с голямо усърдие. Но не беше само науката и знанието — по-важно и по-трудно беше да се разгори вярата в изстиналото сърце на народа, вярата в собствената му правда… Учителю! По примера на Христовите апостоли ще оставиш и родната си майка дори заради народа си, заради неговата велика правда! Ще оставиш всичко свое и ще презреш — и дом, и богатство, и всяко лично свое благо заради народа си и ще възлюбиш неговата правда повече от всяко друго благо на тоя свят…

Вардарски стана и започна да се разхожда по тясната стая. Бялото пламъче на светилника ту заставаше неподвижно, ту започваше да трепти, да трепти — аха да се откъсне от фитилчето си. Вардарски ходеше от ъгъл в ъгъл, по стените зад него ту се надигаше до тавана, ту се снишаваше чак до пода разкривената му сянка. Къде се бе върнала мисълта му — чак в Анадола, към ония най-черни негови дни, когато едва не умря от горест по родната земя, сред люде, с които не можеше да проговори ни една дума на своя език, прогонен там от насилници? Къде се луташе сега мисълта му тревожна назад през изминалите дни? Той бягаше от себе си, а никой никога не е успявал да избяга от себе си, да избяга от своя грях…

Днес той видя за втори път Ния Глаушева. И не я погледна като жена на ближния си, а в сърцето му се надигна греховен смут.

Тъкмо на пладне срещна го на улицата Лазар Глаушев.

— Нареди ли се веке в новото си жилище?

— Довечера ще спя за пръв път там — отвърна Вардарски. — Сичко е готово. Дотегна ми в хана.

— Обедвал ли си?

— Още не съм.

— Да вървим у нас. Не знам що имат днеска у дома, но гладни нема да ни оставят.

Султана Глаушева не се зарадва на нечакания гост. Тя не обичаше такива самотни пришълци, които все поглеждат към чуждото гнездо, привлича ги топлината му. Много пресен беше в паметта й споменът за Рафе Клинче, много дълбока и все още отворена беше раната й за Катето, злочестата й щерка. Тя не хареса едноокия учител още от първото му идване у дома й на празника на свети Кирил, но иначе горделивото му държане й внушаваше известна почит към него. Строг човек! Тоя път тя го посрещна със сдържана любезност, както беше нужно според приличието, което трябваше да пази като стопанка в тоя дом.

— Повели, даскале. Добре дошъл. Ами ти, Лазаре — не се сдържа тя все пак, — защо не ни обади некак, че ще ни доведеш гост? Да бехме сготвили нещо по-хубаво.

Ния се показа тъкмо когато сядаха на трапезата. Тя излезе от стаята на Кочовица и Вардарски веднага я видя. Може би защото вратата на тази стая беше срещу него, както бе седнал на трапезата, но стори му се, че тъкмо нея бе чакал да види тук и бе търсил да я види. Смути го още повече и това, че сам се бе уловил в такава мисъл. Но не можеше да откъсне погледа си от нея за един дълъг миг, окото му се напрягаше до болка. Необикновената хубост на възмургавото лице на Ния озарено от лека бледост, погледът й бе потъмнял още повече, беше скръбен и влажен. В съседната стая лежеше болно най-малкото дете на Раца Кочовица и Ния бе стояла при него да го залисва и гали, докато заспи. То бе се привързало към нея и откакто беше болно, не заспиваше, докато не вземе тя ръчицата му в ръцете си — Малката ръчица пареше като жар, та това я разтревожи. Вече заспивайки, детето промълви:

— Мамо… мамо…

Това още повече я развълнува. В сърцето й бе оживяла скрита мъка: вече втора година, откакто бе омъжена, а още нямаше никакви признаци, че и тя ще стане майка.

Така разтъжена я видя Вардарски и сега му изглеждаше по-хубава, отколкото първия път. И окото му се напрягаше, сякаш да я погълне. В следващия миг той насочи бързо, уплашено погледа си към старата Глаушица ц срещна очите й, които го прерязаха със своя студен, остър блясък. Вардарски се смути още повече и както правеше винаги при такива случаи, попипа черната превръзка на другото си око, сякаш да я поправи или някак да я прикрие. Той се срамуваше от тая превръзка, боеше се, че другите ще му се присмеят за нея. Тогава чу гласа на Ния:

— Добро дошъл, господине…

Вардарски бързо насочи окото си пак в нея — сега поне за още един миг той можеше пак да я погледне и нямаше от що да се бои. Тя бе се приближила срещу него и му кимна; едвам доловима, приветлива усмивка трептеше на устните й и сега друга някаква светлина озаряваше лицето й.

Райко Вардарски отговори на поздрава й с по-силен глас, отколкото беше нужно, за да прикрие смущението си. И вече не я погледна до края на обеда, но непрестанно чувствуваше присъствието й, следеше с мисълта си всяко нейно движение. С мъчително усилие се раздвояваше мисълта му, за да следи той и разговора на трапезата — Лазар Глаушев постоянно се обръщаше към него от домакинска любезност. Вардарски не забелязваше какво яде, бореше се със себе си, гневеше се на себе си. Бореше се с желанието си да я погледне още еднаж и се гневеше на себе си поради това непреодолимо желание. Той избягваше погледа на старата Глаушица, боеше се от тоя поглед, боеше се да не би тъкмо тя да прозре обхваналото го смущение. Ала въпреки всичко туй, когато ставаха от трапезата, Вардарски отново погледна Ния. Сега тя стоеше насреща с наведени очи, станала от трапезата преди всички други, и чакаше да помогне при раздигането. Лицето й беше спокойно, тя си мислеше нещо свое и Вардарски с болка, но и с още по-голям гняв към себе си забеляза, че тя сега беше съвсем далеко от него, той сякаш и не съществуваше за нея. Не го поглеждаше и старата Глаушица, която с привична деловитост и по навик командуваше двете си снахи при раздигането на трапезата.

„Що си мислиш ти, еднооки дяволе! — каза си тогава той с укор към себе си, но и с болка. — Ти ли ще привлечеш с едното си око тая жена… И в тоя дом, където те посрещат като роден брат… Безсрамник!…“

Въздъхна и сега Вардарски с дълбока, неясна болка, с глух гняв, с тъга за себе си. А в същото време, докато мисълта му се луташе, топлата майска нощ сякаш бе оживяла. Отвъд градината, някъде край реката пееше славей и звънеше като че ли не възторжената му песен, а самата нощ. Вардарски пристъпи и посегна към тамбурата си, но ръката му сама се отпусна.

„Со славея ли ще се надпеваш ти? — усмихна се той горчиво сам на себе си. И продължи: — Да бъдем мъдри… Да бъдем мъдри и чисти в мислите си, в желанията си… Пей, птичко, както те е благословил бог…

А твоята малка женичка лежи в топлото гнездо и те слуша…“

Вардарски бързо се приготви за спане, легна на твърдото, тясно легло и преди да дръпне завивката върху себе си, духна светилника. И скоро заспа, заслушан разсеяно в звънката песен на славея.

VI

Отново се изправиха една срещу друга двете жени — Султана Глаушева и Ния Глаушева. Първа започна старата:

— Не искам Лазе да ми води такива гости.

— Ами защо, майко! — учуди се Ния. — Той е учител, Вардарски, и е дошъл от чуждо место. А Лазе, нели знаеш, обича да дружи с такива люде.

— Не се довежда тъй гостенин, неочаквано. Секак ще те завари чуждият човек. И какъв е тоя: с едно око. Господ го белязал. По-далеко от такива…

— Немой, майчице, грехота е да говориш така. Той пострадал от турци, бил и на заточение. Турци са му извадили окото.

— Ти откъде знайш? — втренчи в нея ревнив поглед старата.

— Лазе… той ми каза. И целият град говори.

— Ами защо гледа така, пули се в тебе като… като некой турчин.

Султана не каза нищо повече, не каза нищо и Ния, ала не се уталожи в сърцето на старата жена ни ревността, ни страхът, ни злобата й срещу Вардарски. Тя се боеше за сина си, да не му се случи несрета, а снахата, колкото и да беше свой човек, своя челяд, изеднаж може да се превърне в опасен враг. Много пъти досега бе изпитвала старата майка тоя страх за сина си, това недоверие и подозрителност към снахата, но смътно и само като глуха неприязън, която винаги можеше да потисне, да скрие. Сега тя почувствува остро и ясно и страха, и недоверието си. За всичко беше виновен, мислеше си тя, Вардарски. Но беше виновен и Лазар със своето лекомислие и непредпазливост, който има такава жена, трябва да си отваря очите на четири. Виновна беше и Ния. Наистина, нищо не бе направила, но и тя беше като всички млади и хубави жени: няма да се докачи, ако я погледнат с нечисти очи, ами драго ще й стане. Ь то, яви се в защита на поканения гост.

Султана бе приседнала пред огнището и за втори път поразбутваше главните. Огънят печеше лицето и в топлия майски ден, но тя седеше там, вдадена в мислите си: не беше тя аджамия и нищо няма да се скрие от очите й! Като видя учителят Ния, лицето му отеднаж се промени, обтегна се и едва-едва побледня. Това не е от стеснение, а от мъжки бяс. И окото му гори, макар да го скри бързо. През цялото време умът му е раздвоен: Лазе говори, а той слуша с едното си ухо. Хранеше се като замаян — ще остави лъжицата, ще вземе хляба, ще остави и хляба. Не беше умът му на мястото си. Все дебнеше да погледне Ния, но тя, старата, улавяше всеки негов поглед. А Ния се мъдри пред него, кипри се. Едвам преглъща залците си, стиска устни. Това е от женска проклетия — да се хареса повече, да се хареса н на последния мъж, и никога не се знае докъде може да стигне жената, къде ще спре. Дръж здраво юздата, не пущай, спирай, докато е време. Да Лазе… те всички са такива, глупави. Мъжете не знаят докъде може да отиде и най-малкото нещо в тия работи, не могат да предвидят, не се досещат. Самият черен дявол стои между мъжа и жената, а той се радва, проклетият, на всяка пакост. И Ния мисли някое време за Вардарски след разговора й със свекървата. Ния също бе забелязала погледите на госта, смущението му, неговата разсеяност. Тя познаваше тия мъжки погледи, бе ги срещала много пъти през живота си, пълни с възхищение, с почуда, с покорно угодничество или с безсрамна алчност. Вардарски я погледна два или три пъти, като да беше изненадан, уплашен от нея, от нейната женствена сила, и тя се радваше на неговото смущение. През цялото време несъзнателно се стремеше да поддържа в него възхищението му от нея, но това ставаше без всякакво усилие от нейна страна, като дишането й, което става само по себе си. Мисълта й беше повече при болното дете в съседната стая. Тя никога не се бе стремила съзнателно да се харесва, да привлича върху себе си чуждото внимание, а си оставаше такава, каквато беше по рождение, и често дори нехайна към ония, които я гледаха като жена. Това беше в нрава й — сдържан, уравновесен и не без една скрита, ненатрапчива гордост, — но това беше и едно постоянно, дълбоко, ясно съзнание за силата на своята хубост и своя женски чар. И сега също мисълта й не се задържа дълго около гостуването на Вардарски, а се върна, както много пъти преди това и все по-често напоследък, върху отношенията й със свекървата, върху целия й нов живот.

Не й се нравеше нейният нов живот. Тя криеше недоволството си и понасяше търпеливо всяка неприятност най-напред заради Лазара. Той би се огорчил много, ако знаеше, че тя не се чувствуваше щастлива с домашните му. Но тя спотайваше недоволството си и поради своята търпеливост във всяко нещо. Може би за щото усети в късия си разговор със свекървата нейната кипнала подозрителност, сега Ния почувствува с особена острота недоволството си най-напред тъкмо от нея, от свекървата. Султана искаше да влезе, да се разпорежда и във вътрешния, личния живот на всекиго от людете си, непоколебима в своята увереност, че знае за всяко нещо кое е най-доброто. Колкото и да беше, и по своему, предпазлива, внимателна в отношенията си към другите, Султана не се сдържа и каза на Ния преди една неделя:

— Аз навремето още на втория месец се усетих не сама.

Ния веднага схвана смисъла на тия думи на старата и цяла пламна от свян. Те бяха сами в голямата стая с огнището, но Ния гореше от срам, не знаеше къде да погледне. А свекървата не спря дотук. Тя попита направо младата си снаха и само това беше, че не се обърна да я погледне:

— Ами ти, Нийо, още ли не усещаш нищо? Веке втора година… Да потърсим некакво чаре, а, какво ще кажеш?

— Остави ме, майко… — промълви Ния и влезе, избяга в своята, по-малката стая, но чу подире си гласа на свекървата:

— Не може повеке така. Що има да чакаме? Ето Раца: едно след друго ги ражда. Ти може да имаш нещо.

И сама Ния се страхуваше, че може би някакъв неин недъг й пречеше да стане майка. Все по-често си мислеше тя сега за своята майка, която бе родила нея, единственото си дете, на седемнайсетата година от женитбата си. И тъкмо защото и сама се страхуваше да не остане без деца, тревожеше се и се измъчваше от тая мисъл, тя прие с болка грубата намеса на свекървата в интимния й живот, в скритите й тревоги. Ния и тук чувствуваше върху себе си властта на свекървата, признатото й право Да влиза в живота й, да следи, да пита и разпитва, да иска сметка.

Сега дойде тая незначителна случка с учителя Вардарски. Старата Глаушица не й каза нищо направо, не я обвини направо, но Ния долови и скритата причина на нейната неприязън спрямо новия учител. Като говореше така грубо за окото на Вардарски, свекървата мислеше за погледите му, пък и го каза донякъде. На ли и самата Ния бе забелязала погледите на учителя промяната по лицето му, смущението му. Старата не го обвини направо, но Ния почувствува укора в думите й, почувствува някаква наложена виновност. Защо, как во бе направила? Старата бе несправедлива и я засегна болезнено, обиди я в нейните най-чисти, най-дълбоки чувства — обиди тя нейната обич към Лазара. В сърце то на Ния се надигна и се засили ново чувство — на съпротива, на възмущение. Това беше не за пръв път в новия й живот, но сега то не прегоря, а остана в сърцето й.

Ния често мислеше за бащината си къща със скрита мъка. Според желанието на Лазара, след женитбата им те я изоставиха. Старата леля на Ния умря скоро след сватбата й. В къщата на Аврам Немтур не живееше никой. Заключена стоеше широката й порта, дворът й бе запустял, обрасъл с бурени и храсти, лехите в градината бяха се заличили, изсъхнали бяха цветя и китки и само чешмата шуртеше в позеленялото корито. Тънеше в гробна тишина и запустение тоя стар дом, широките одаи бяха раздигани и голи, прозорците бяха премрежени от прахуляк и паяжини, вратите бяха плътно затворени. Не бе имало никога много радост в тоя дом, но сега приличаше на гробница и като че ли в него се бе поселил мрачният дух на умрелия му стопанин, Аврам Немтур. Ния идваше тук от време на време, отваряше портата, ходеше по двора и градината, по тихите чардаци, по празните стаи и сякаш да пооправи едно и друго, да подреди и поизчисти, а тя ходеше мълчаливо из напуснатата си родна къща и често си поплакваше. Лазар не беше стъпвал тук след женитбата им. А къщата вече се рушеше. Остро скърцаше на ръждясалите панти тежката порта. През последните пролетни дъждове покривът бе протекъл, дървеният таван на една одая на горния кат бе набъбнал от влага, резбите по него бяха се разкривили и попукали, мазилката на една стена там бе паднала и се виждаха разголени тухли и греди…

Ния никога не отвори уста да се оплаче, да изкаже мъката си за изоставения бащин дом, който се рушеше. Не от гордост, а само да не погази думата и волята на мъжа си. Той бе казал, че няма да стъпи в тая къща, и дори не даваше да се говори за нея. Иначе Лазар никога не упрекна жена си, че ходеше от време на време в бащината си къща, но се виждаше, че той помни думата си.

Ала полека-лека, неусетно, може би още от първия ден, когато влезе Ния в малката стаичка на новия си дом, в нея се породи едно решение: рано или късно да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. Тая мисъл беше най-напред в скръбта й за изоставената бащина къща, после беше в недоволството й от новия живот. Тя прие покорно решението на Лазара — може би така трябваше да бъде, да не мислят людете, че той бе се оженил за нея, защото беше дъщеря на Аврам Немтур и заради сараите на чорбаджията, но ден след ден тя виждаше все по-ясно, че това беше най-напред от мъжка упоритост и надменност. Ето сега — дребна беше наистина тая случка с новия учител и Ния още на втория ден я забрави, но в съзнанието й тъкмо след тая случка се изясни решението й да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. И като че ли отеднаж всичко се промени — тя виждаше вече с други очи всяко нещо в новия си живот.

Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата покривка и постла върху софрата нова покривка. Султана сипваше яденето в саханн до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.

— Що е това, Нийо? Защо нов софралък?

— Ами ето, майко — разгъна Ния старата покривка. — На нищо не прилича веке.

Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други няколко места — кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използува докрай.

— Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.

— От сандъка си го извадих, от чеиза — рече Ния, но не за да се похвали, а тъй, че го дава за общата трапеза.

— Стария пък аз сама съм го ткала — отвърна веднага Султана. — Ще ни служи той още дълго.

— По-хубаво е с ново, майко — намеси се кротко и Раца.

— Е, по-хубаво… ама който не пази, нема да има ни ново, ни вехто.

Ния прибра старата покривка и на софрата остана новата. Докато приказваха и старата Глаушица стоеше там с голяма дървена лъжица в ръка, двете млади жени, като по мълчаливо съгласие, бързо наредиха трапезата: сложиха хляба, ножа, лъжици, пълни с гозба сахани и паници. До голямата софра бе сложена Друга, по-малка — за децата, а там сядаше обикновено и Раца.

— Не ме слушате веке вие мене… — каза с укор старата Глаушица, тя не искаше да се кара, но не искаше и да отстъпи. В приказката й се чувствуваше и едното, и другото.

— Слушаме те, майко — продума Раца. Ния мълчеше, но се виждаше и по лицето й, и по движенията й, че няма да отстъпи. Тя не се въсеше, не гледаше изпод вежди, а със спокойна самоувереност донареждаше трапезата, но по лицето й бе угаснала оная постоянна мекота, която приличаше на едва зараждаща се усмивка и придаваше на това красиво лице особена прелест.

В стаята бяха и тримата мъже — старият Глаушев, Кочо и Лазар — и чакаха да седнат за обед. В съседната стая шумяха децата.

— Слушате ме вие, ама не ме слушате — каза рязко Султана и продължи със същия тон, в който имаше пак тъй повече укор, отколкото гняв: — Да сте деца, ще ви натупам, ама вие сте коскоджами ти жени…

Мъжете слушаха и никой не се намеси, само Стоян Глаушев се усмихваше някак виновно. Те и тримата не знаеха на коя от жените да дадат право — на Султана или на Ния, — разправията им беше женска, за някаква си покривка, но и тримата доловиха в разговора им някаква твърдост. И старата Глаушица не искаше да се примири, макар да се опита да покаже отстъпчивост:

— Е хайде… днеска е света неделя. Нека бъде днеска на твоето, снахо.

Ния пак нищо не отговори. Някакъв студен полъх премина за пръв път между тия люде и би се чувствувала още студенината му, но от съседната стая навлязоха Кочовите деца и около тях, около двете трапези пак започна обикновената врява. По едно време, докато се хранеха, Ния забеляза, че свекърва й бе останала без хляб, свършил се бе хлябът в малкото панерче. Тя остави бързо лъжицата си, скочи и донесе нов хляб, наряза няколко филии и подаде една на свекърва си. Султана я погледна с оня свой особен поглед, в който се отразяваше понякога сякаш цялата й душа, всичката й душевна сила, цялата й мъдрост и знание и разбиране, в който проблясваше и дълбоко скрита топлота. Погледна я и рече:

— Да си ми жива, щерко.

В тоя й поглед, в тия добри думи, в гласа й беше всичката й майчинска обич към тая нейна челяд, всичгата й грижа за тоя дом — да има в него ред, мир и сговор, да има в него благополучие и разумен човешки живот. Но пак поради тая обич и грижа тя няма да отстъпи пред снаха си за новата покривка. Тя бе свикнала да държи всичко в ръката си, да държи всичко с желязна ръка и нито бе помислила някога, че може да бъде иначе. Тя бе пазила досега реда в тая къща, ще го пази и занапред. „Да си ми жива и здрава, щерко, но ти мене ще слушаш, и за свое добро и за общо добро!“

Празничният обед бе привършил. Децата наскачаха от своята трапеза, а Стоян Глаушев се прекръсти — един път, два пъти, три пъти:

— Господ да умножи, господ да придай! Благодарни сме ти, господи, отче наш…

Гласът му потреперваше от набожно усърдие, както винаги, когато приказваше със своя дядо господ, а сега тоя глас беше пълен с покорна благодарност към всемогъщия бог. Но като свърши късата си молитва, той обърна към Ния сините си очи, светнали от детински нетърпелива, хитра алчност, и рече бързо, изтихо — дано не чуят другите, дано не чуе Султана:

— Сипни ми още половин чашка… от винцето. Султана подигна към него строги очи, а Лазар се засмя гласно и като забеляза, че Ния се колебае, види се от страх да не разсърди без нужда свекърва си — каза й, за да я насърчи:

— Сипи, сипи на татко още една чаша. Днеска е неделя.

Султана нищо не продума.

Прибраха се всички по стаите си на неделна следобедна почивка. Вън остана само Раца — днес беше неин ред да измие паниците и саханите.

— Се ти е малко това пусто вино… Още една чаша, а!

С това започна Султана, като влязоха двамата със Стояна в стаята си. Той нищо не отговори — боеше се да не му се скара Султана повече, а му беше весело и леко на сърцето след празничния обед. Престъпил бе нейните наредби, голям грях беше при това да се пие вино и още повече — да се препива, но ето че от него, от виното, иде тая топлина в сърцето, това веселие, като че ли никога не си познал скръб и мъка, никога не си имал черни дни. А като се разтъжи понякога сърцето ти от него — така, цял ще се стопиш от жалост и сълзи. Такава е проклетата му сила — чини ти се, че всичко е лесно, загубваш и страх, и срам, а като се разбудиш от упойката му — мислиш, че все ти си изпочупил грънците, разкайваш се за всичките си сторени и несторени грехове. Ама тъкмо за тая проклета сила посяга човек към него — да те развесели, да те разтъжи от все сърце, да те понесе кой знае накъде, като да имаш крила на рамената си. Затова го търси човек и го желае, а не, да речеш, че е от мед по-сладко. Сега той изеднаж каза гласно:

— Не бива да пие вино човек, не бива. По-харно е да си винаги с ума си за секо нещо. Ама тегли проклетого… лъже се човек, че то му дава сила. — И като се досети пак изеднаж, че не бива да се захваща с жена си, той добави бързо, виновно: — Аз само половина чаша поисках и колко пих на трапезата: две или три чаши…

— Знам те аз. Веке тридесет и три години живея с тебе. Ти същи премудри Соломон, като отвориш уста. А да те пусна сега при бъчвата, нема да станеш оттам.

Стоян побърза да легне върху меката ямболия в ъгъла и за да отклони някак мисълта на жена си, гласно въздъхна:

— Ох, господи… Тежи ми веке мършата, жено. Се гледам да си полегна и ми е харно. Къде ти некога да ме накараш да легна посред бел ден!

Султана взе някаква дреха и го покри — той никога няма а да се сети сам да се покрие, а насън човек най-лесно изстива; после тя взе една тепсийка с цяла купчина ориз в нея и приседна на постлания под край ниските прозорци, сложи на изправеното си коляно тепсийката, прибра с цяла шепа ориза в единия й край. Стоян я попоглеждаше скришом — няма да легне тя да си почине, намери си пак работа и днес, в света неделя, ориза ще треби… А през цялото време Султана все си говореше, колкото на него, толкова и сама на себе си:

— … аз така искам: на думата си да стои човек. Още повеке мъж. Като говориш така за виното и сичко знайш, защо пиеш?

— Да не съм аз пияница като Ицо Шмаке! — приподигна се Стоян срещу явната несправедливост.

— Не си. Право е. Работен човек си. Ама като немаш сила да се сдържаш, и пияница можеш да станеш. А тя, снаха ти Ния, се да ти угоди: ти половин чаша искаш, тя пълна ти налея.

— Той и Лазе рече… — обади се пак Стоян.

— И той като нея. Не слушат. Млади, умни, учени, а не мислят кое къде може да отиде. Не мислят за утрешния ден, що може да ти дойде утре на главата. Защо сега нов софралък, като имаме софралък? Оня ден го прахме, ще го поизкърпим… За ново секогаш е лесно…

„Ето къде я боли — мислеше си Стоян. — Виждам я аз, че пак е нещо люта. Не може да се смири. А бре, жено: остави младите да си живеят свободно! Добри ни са децата — и Ния, и Раца, сички!…“ Но той не посмя да изрече гласно тия си мисли. И на стари години той не загуби страх и почит пред тая мъничка жена, както се бе сбрала и присвила още повече след смъртта на щерка им Катерина. Какъв страх беше то — не можеше ли той да я удари, да й каже и всякаква дума? А никога не му даде сърце да дигне ръка срещу нея, да я напсува. Колкото и да беше срещу него и често с люти приказки — все излизаше, че тя е права, че тя знае повече. Така още от първия им ден. Той и сега не знаеше как умря Катето и как я тласна в смъртта родната й майка. Но и да узнаеше, той пак би повярвал, че Султана не е могла да постъпи иначе спрямо неразумната им щерка, колкото да тъгуваше Стоян и до тоя час за нещастното си дете. Такава беше неговата обич към Султана, вярата му в нея, неговият страх и почит пред нея. Такова беше сърцето му и с такава сила бе се привързало то към нея, иначе той все гледаше да се води по своите си мисли, но като не можеше да преодолее вярата си в Султана, в нейната мъдрост — често прибягваше до детински хитрости и лукавства. Така и днес с виното: като поиска от Ния, тя няма да му откаже, а и другите деца бяха там — Султана може и да не се реши да му се скара. Право е — човек не бива да пие много вино и най-добре е никак да не пие, но ето сърцето го иска, червото ни проклето е жадно за него… Само във вярата си към бога Стоян Глаушев беше изцяло предан, искрен и без всякакви хитрини, вдаден беше в мисълта си за бога с покорна, всеотдайна любов.

Султана млъкна, но се виждаше по съсредоточения израз на лицето й, че мисълта й работеше безспирно, докато пръстите й машинално подбираха камъчетата и люспите между здравите оризови зрънца. По едно време тя дочу, че Стоян тихо хъркаше. Погледна го, сложи тепсийката на пода и стана. Пристъпи към него и се приведе да го завие по-добре с дрехата. Така се бе грижила тя винаги за него, през целия им дълъг общ живот, като за дете. Така бе го пазила от всякакви недомислия, детински склонности, а какъв силен и здрав мъж беше той! Ето и сега бе заспал като безгрижно дете, а знаеше тя и какви болки можеше да носи сърцето му. Нека поспи, днес е празник. От тъмно до тъмно бие той всеки ден бакъра, ето и сега, на стари години…

Тя пак се върна на мястото си, сложи тепсийката на изправеното си коляно. И пак я понесоха мислите й, но каквото и да мислеше, пред очите й все току се изправяше Ния… Тя сама бе помогнала да влезе в къщата й Аврамовата щерка, сама бе искала тъкмо нея да си вземе за снаха. И не се разкайваше за това. Не бе сбъркала, не бе сбъркала поне за Лазара. Като мислеше сега за щастието на сина си, изброяваше и повтаряше една след друга всички добродетели на снаха си, от едното й око капна в тепсийката мъничка сълза, после капна такава дребна, старческа сълза и от другото й око. Стана й отеднаж тежко за нея самата и за нещо друго — не голямо, по-важно, за това, което беше нейният дом — вената й, техните жени и деца, ето и Стоян, мъжът й, и тия нейни люде мили и премили, тяхното добро, тяхното щастие и спокойствие, техният живот. Тя не можеше да нарече всичко това с едно име, а всичко това беше в едно чувство, което изпълваше майчиното й сърце. В тая внезапна тъга — откъде дойде тя, всичките й деца, слава богу, бяха здрави и прави в тоя час, — но в тая тъга еднаж обладала сърцето й, Султана почувствува и студените тръпки на смътен страх. Задаваше се отдалеко някаква опасност за нейния дом, за децата й… Ами защо е тя на тоя свят? Нали за да пази децата си от всяко зло, от всяка напаст. И тя бързо, дори гневно обърса очите си първо с едната ръка, после и с другата.

Раца Кочовица влезе в тяхната си стая, като бършеше мокрите си ръце в престилката. Току-що бе измила съдовете. Удари я тежка воня и тя веднага подири с очи най-малкото си дете. То беше момиченце, спотаило се бе сега в ъгъла зад вратата и гледаше майка си с широко разтворени уплашени очи.

— Пак ли, мори, пак ли… — завайка се Раца, но без особено вълнение и огледа стаята, сякаш да види какво ставаше по другите й ъгли.

Край прозорците насреща, върху сламеник, постлан с дебела ямболия, бе се излегнал Кочо, подпрял с ръка доста голямата си глава, а в другата си ръка държеше дебела, димяща цигара. Той погледна сънливо жена си — нямаше навик да поспива след обед, но все пак Дрямка бе засенила погледа му след обилния обед н в това празнично безделие. В ъгъла насреща бяха седнали другите им деца. Кирил въртеше нещо в ръцете си, Разправяше нещо и с ръце, и с очи, и с глава — забавляваше колкото себе си, толкова и по-голямото си братле: той беше умникът между трите Кочови деца.

Докато чистеше мъничката си щерка със спокойни движения, Раца погледна един-два пъти по-големите в ъгъла и рече:

— Що не излезете да играете вън, що сте се затворили тука… Хайде! Ама полека, че дедо ви и стрико ви ситурно спят.

Пръв скочи Кирил, след него се повлече и Благой. Раца сложи най-малкото в дървената люлка и сама приседна край него, като го полюшваше едва-едва:

— Хайде спи… хайде. Нани, наниии… Детето я разглеждаше и някаква неясна мисъл светеше в очите му, после клепачите му започнаха да се притварят, докато заспа. Раца спусна запретнатите си ръкави, сложи ръце в скута си и се умълча. Кочо продължаваше да лежи върху сламеника, крайчецът на цигарата все още димеше, както го бе прищипнал с палеца и показалеца си. Най-сетне, види се, го опари и той смачка остатъка от цигарата в малката пиринчена пепелничка пред него. В стаята беше тихо, горещо, задушно. Същата воня все още тежеше във въздуха, по стъклата на един от прозорците неуморно бръмчеше и се биеше едра муха. Двамата съпрузи мълчаха — нямаше какво да си кажат, но добре им беше тъй да поседят близо един до друг в тоя празничен следобед. Това не беше някаква любовна радост, някакво съзнавано удоволствие от тая близост, а беше само навик да бъдат заедно, да се чувствуват близу един до друг, беше спокойно доволство на две тела и две души, които са се сдружили до пълно срастване. Техният живот беше много прост и много ясен.

Кочо израсна здрав и силен мъж, научи занаята на баща си и дори по-добре от него. Сега те двамата топяха бакър или чукаха с малките чукове всеки на свое място и пред своя наковалня на широкия тезгях. Имаха неколцина калфи и чираци, а когато ставаше нужда да топят бакър, събираха до десет-дванайсет души да чукат на голямата наковалня. Вадеха си добре хляба те двамата, не бяха ни голи, ни гладни децата на Кочо и все по нещо ново им купуваха за Божик или Великден, къщата беше пълна според както беше редно и прилично — да има що да сложат на трапезата си, да има де да седнат и да легнат, пък да могат да посрещнат и чужди люде. Като започнаха те да работят и да печелят заедно, събраха ден след ден, година след година цяла шепа алтъни и купиха от Исмаил бей работилницата, в която работеха от редица години и плащаха наем. Турчинът им продаде дюкяна — нужни му бяха пари, така беше сега в Преспа: бейовете и агаларите продаваха имотите си, а тия, които въртяха чуковете и стържеха с пили, с рендета, с бичкии — купуваха. Доскоро повечето от дюкяните бяха бейски имоти.

— Благодариме ти, господи, и не ни изпущай от ръка га си!… — кланяше се вечер, преди да си легне, Стоян Глаушев пред иконостаса, а лицето на Кочо все повече се разведряваше в спокойно, постоянно доволство й това каза той еднаж на жена си:

— Да можеше да се слеят денят с нощта! Работа имаме много, за нищо не стига времето.

Той научи по-добре занаята и купувачите умееше да задържа по-добре, да ги котка, но иначе във всичко даваше път на стария. Така беше редно, така бе го учила Султана, майка му, а и той виждаше със своя ум, че които пази ред и приличие, ще има сполука и в работата си, и между людете. Ами ще дойде време, когато и неговите синове ще го почитат, както е почитал и той баща си и майка си. Кочо и сега не запалваше цигара пред баща си и майка си, макар те да знаеха, че пуши. Човешката душа е все склонна към грях и ето, научил се бе и той да пуши тютюн, но не се решаваше да излезе пред родителите си със своя грях. Стоян се радваше на тая почит на сина си, макар често да му идваше да каже:

— Ти, що… Не си веке малък. Пий си тютюна и пред мене.

Кочо беше във всяко нещо редовен човек — и в работата си, и в целия си живот. Работеше неуморно и в нищо не пропущаше грешка, не допущаше времето му да минава напразно. От ръцете му излизаха усърдно, добросъвестно изработени гюмове, тенджери, сахани, паници, тепсии и макар да беше иначе мълчалив човек, с купувачите ставаше дори сладкодумен. Пък и внушавате доверие — винаги изглеждаше спокоен, ведър. В работата му, в целия му живот имаше един най-важен момент: благополучието на децата му, на жена му, на дома му, доволството, спокойствието в тоя дом и най-вече в тази, тяхната стая. Той знаеше цената на това доволство: да работиш добре, да печелиш добре, да се носиш с людете добре. Той пръв се сети да каже на баща си:

— Да купим дюкяна. Да си бъде наш, да не плащаме кирия на бея.

В народните работи той не се бъркаше. Още като от млад остана и в науката по-назад от Лазара, а такъв бе нравът му. Беше свенлив, мълчалив, боеше се от всяка неясна, забъркана работа, а тъкмо народните работи около църквата и училището му изглеждаха твърде сложни, твърде далечни, чужди за него. Но с брат си се гордееше, че бе излязъл Лазар между първите преспанци, а когато се намесваше в народните работи целият еснаф — и Кочо приемаше с готовност своя дял: да пусне в общата народна кесия няколко гроша, да сложи подписа си под някой общ харзовал6 — и както винаги, без главни букви, — да затвори дюкяна си по общо решение, като тая година на Свети Кирил, или по друга някоя обща причина и нужда.

С Раца те двамата бяха като рало волове. И колкото повече време минаваше в задружен живот, толкова по-права бразда изтегляха. Не бяха се скарвали никога, а и да се случеше да му възрази нещо Раца — накрая пак тя ще отстъпи. Раца знаеше още от бащината си къща — жената винаги ще отстъпва, за да има мир и сговор. Мъжът е като гост в къщата — сутрин излиза, вечер се връща, ще го посрещнеш като гост, с чест и почит, ще му сложиш трапеза, ще умиеш нозете му и риза ще му дадеш да смени, пък и в леглото ще го посрещнеш. Мъжът е главният стълб на къщата — той крепи къщата, неговите грижи са винаги по-големи. А каква е женската работа, какви са женските грижи, все дребни и нищожни, макар те, пусти да останат, никога не се свършват! Такава жена беше Раца Кочовица, с такъв ум. Кочо никога не бе повишил глас да й се скара, никога не дигна ръка да я удари и нямаше защо — ни той беше такъв човек, ни тя даваше повод за лоши разпри. Тя се отпусна още повече напоследък, види се, от често раждане, и беше бавна във всяка своя работа, дори и в говора си провлачаше всяка дума, но беше все тъй кротка, търпелива: лесно ще й мине болка и мъка, още по-лесно ще се засмее. Умря й най-голямото детенце и тя горко плака тогава, но скоро пак забременя. Раждаше почти всяка втора година и както беше редно, сама кърмеше децата си, та гърдите й бяха увиснали едва ли не до корема, но след всяко раждане почваше бързо да пълнее, пущаше гушка и Кочо не поглеждаше друга жена.

Мълчаха и сега дълго двамата съпрузи, еднакво отдадени на празничното следобедно доволство и блаженство.

И двамата заслушани в детската глъчка вън, зад ниските прозорци, плътно затворени и в тоя доста горещ майски ден.

— Ще ида — започна по едно време Кочо и гласът му бе прехрипнал от дълго мълчание. Той се изкашля и отново започна: — Ще ида днеска да видя афиона дали не е станал за резане.

Глаушевци имаха лозе, две нивици и едната бяха посели тая година с мак. Стоян Глаушев се грижеше за земята си със селяшка обич, но и Кочо се грижеше за тия две-три късчета земя като баща си. Ттия късчета земя даваха хляба и виното за цялото семейство.

Минаха няколко минути пак в мълчание и Кочо продължи:

— Ще взема и децата, ама горещо е още. Нека се позахладни.

— Нека се позахлади — отвърна като ехо Раца.

В най-малката стая на Глаушевата къща бяха най-младите съпрузи: Ния и Лазар. Това беше някогашната ергенска стая на Лазара, но когато си доведе той невеста и баща му спомена да се приберат в малката стая те — старите, — Султана веднага пресече приказката му: те, старите, ще живеят и ще умрат на същото място, в същата стая, дето са живели през целия си общ живот, дето са делили легло. Пък и двете по-големички внучета спяха при тях. Лазар и Ния ще спят в Лазевата стая, като почнат да им се раждат деца — може пак да се превади нещо, да се поразшири къщата. А и техните деца, щом почнат да растат едно след друго, ще спят при старите. Така живеят всички люде с по-голяма челяд.

Ния нареди своята малка стая по свой вкус, старата се опита и там да се понабърка, но и нямаше какво да се бърка — в малката стая всичко трептеше от чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима, по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място, навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.

Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско слънце над къщата-малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата млади люде бяха седнали един до друг близу до прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха заедно, щом се прибереха в стаята си. Единият четеше с глас, а Другият слушаше или пък спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата, сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та лицето на младата жена сияеше, в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената, гладка, тънка шия в ниската яка на бледо-синя блуза, предизвикателно разкопчана на две копчета… Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му, ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й — гъсти, черни, — усещаше той и топлината на тялото й — младо, здраво, пълно със замайваща сила.

— Ще ме удушиш — тихо прошепна тя и усмивка потрепна на устните й. Виждаше се, не искаше да го отблъсне, но и не отвръщаше с милувка на милувката му.

Горещата вълна, която бе заляла сърцето му, бързо се отдръпна. Той отпусна ръце и сам се поотдръпна, но сега Ния потърси ръката му с ръка и нежно, дружески я погали, без да го погледне — тя, изглежда, не можеше да се откъсне от мислите си. Тъй, загледана пред себе си, Ния тихо рече:

— Какво ще речеш, Лазе… да взема да изткая това лето един килим…

— Килим… Немаме ли килими?

— Имаме. Ама не е лошо да са повеке. Само за вълна и за основа ще дадеш некоя пара и за бои малко нещо, а всичко друго аз сама… — Тя живо се обърна към него: — Знайш ли? Искам да измисля нова шарка. От некое време се за това мисля, за шарката: какви бои да има, как да я наредя и после как да я изткая. Понекога ми се чини, че я виждам ясно пред очите си — ето, с ръка да я уловиш, а понекога сичко ми се разбърква и се върти, мота се на сички страни и е като мъгла пред очите ми. Ама аз ще я уловя, Лазе ти, почакай само…

— Е, харно, харно… щом искаш.

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе очи и каза със сподавена въздишка:

— Що друго ще правя през целото лето?… Три жени сме вкъщи и колко ни е работата… Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно хубава и все същата — Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение на Цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот — тя винаги носеше важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се радваше и винаги — дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше милувките му, и затова може би беше такава нежна, топла нейната необикновена хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка вся ка ценна милувка, дори всяко докосване.

Като заговори за новия килим, тя не каза всичко на мъжа си. От обич и милост към него тя не искаше да го смущава без нужда със своите грижи и скърби. С новия килим тя искаше да задоволи една своя постоянна жажда, един постоянен копнеж на сърцето си — да върши нещо, да постига нещо, да запълва с нещо дългите дни и нощи. Как можеше да се живее със скръстени ръце? А нямаше работа за три жени в Глаушевата къща. Но с новия килим тя искаше и да се откъсне от всекидневния живот в новия си дом, да попритъпи своите лични болки и най-голямата от тях, която идеше от нарастващия й страх, че ще остане без деца. Тя се нахвърляше да поеме цялата работа вкъщи, но свекърва й я отклоняваше и отстраняваше, и от майчинска загриженост — да не се пресилва, да не се уморява, — и поради голямата енергия в самата нея, поради своята ненаситна работливост и също тъй постоянна склонност към всякаква дейност. Ния се залавяше с децата на етърва си и вършеше с майчинска грижовност дори и най-грубата работа около тях. Така времето минаваше по-бързо. Раца, която никога не смогваше, я гледаше с благодарност, децата бяха привързани към нея и я обичаха, но все пак сърцето й оставаше незадоволено-децата бяха чужди, друга беше тяхната родна майка и Ния не можеше да я замести, не можеха и те да утолят копнежа й за своя рожба. Но тя не искаше да смущава мъжа си със своите лични скърби и болки — те си бяха само нейни. Тя не му каза нищо и за мълчаливата борба, която бе започнала между нея и неговата майка, за мъчителния трепет, който изпитваше в тая борба, за своята решителност. Султана Глаушева беше негова майка и тя не искаше да помрачава синовните му чувства — Султана Глаушева ги заслужаваше, — но Ния не искаше и да разтуря тоя дом. Тя не беше доволна от реда в къщата и искаше да го промени към по-добро, да го промени поне за себе си, за своя мъж. Защо беше нужно да живеят всички в тая стара, тясна къща, когато нейната бащина къща стоеше празна и се рушеше? Ако отидат те с Лазара да живеят в бащината й къща — за всички ще бъде по-добре. Иначе Ния не искаше да отнеме само за себе си любимия син на старата майка, да го обърне срещу нея. Нека Лазар стои по-настрана от започналата борба, нека да мине тя и свърши по-тихо, по-безболезнено за всички и нека остане по-голямата горчилка за нея самата, за Ния. И все пак — нужна беше и неговата помощ. Тя много се колеба дали да започне с него тъкмо днес и най-сетне рече:

— Мисля си за татковата ми къща.

— Що пък сега… — нададе той ухо.

— Ами така остана и се руши. Ще се събори. — Лазар мълчеше и тя продължи: — Да беше пратил един-двама майстори, покривът тече.

— Харно. Ще пратя.

Едно време тя и с баща си така се бори — стъпка по стъпка. Стигаше засега и с Лазара; ще намери сгода друг път да продължи, докато стигне, стъпка по стъпка, до своята цел. Такъв беше и баща й, като застане на едно място, и не мърда — нужно е да подкопаеш земята под нозете му. Такъв упорит беше ето и Лазар и тя нанесе първия удар под нозете му. Не можеше с тях иначе, не можеше с тях направо — не ще отстъпят никога. Но Лазар беше по-досетлив от Аврама Немтур. Той се досети, че младата жена, като изказа своята загриженост за бащината си къща, не каза нищо за своето желание да отиде да живее там. То се знай, че Аврамовата щерка би желала да живее в бащиния си сарай вместо в тая тясна стаичка. И Лазар се опита още сега да прегради пътя й нататък:

— Не искаш ли ти, Нийо, да продадеш тая къща?

Ще имаш по-голема полза от парите й. Можем да ги дадем некъде да растат. Руши се тя, ами. Изоставена къща. Да я дадем пък под кирия, ако искаш. Да има люде в нея и п о-добре ще се пази.

Ния усети твърдост в гласа му, в доброжелателските думи, но скри смущението си и като присви скръбно вежди, рече тихо, спокойно:

— Имотът е по-сигурно нещо. Парите можеш лесно Да загубиш. А чужди люде не ще да пусна в татковата къща. Ти прати, Лазе, майстори да я постегнат. Пък ще видим после, ще помислим…

— Аз нема що да мисля. Къщата е твоя. Но майстори ще пратя, щом искаш. Още утре.

В очите му тя долови остър блясък и повече не пророни дума. Умълча се и Лазар, отпусна клепки. Няма да се остави той жена да го поведе към къщата на Аврам Немтур, да го върже там като добиче на ясли. Нейният баща Аврам Немтур и в гроба си ще остане зъл народен враг и изедник — такъв спомен остави той в паметта на лютеде. И тя не знае и не може да знае какъв беше баща й. Но той, Лазар, реши и каза тогава да не влиза в къщата на чорбаджията и няма да влезе. Ния е друго нещо. Ния е жив човек и той я взе за своя жена не заради имота на баща й.

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си оставаше неин баща. Но: като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към нея — пожали я той все едно га, че не бе я родил такъв човек като Немтур. Итая жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич към нея… Отново се обърна той към младата си жена — сега по-бърз, по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си, той цял се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно, колкото и с душата си.

VII

Към средата на август Ицо Баболев се върна от Беч в Преспа. Върна се със същия кюрк, със същите отъркани дисаги, но бе отслабнал много, та чакширите едва се задържаха на хлътналия му корем. Лицето му се бе изсушило и каквото бе кьосаво и бледо, сега бе станало още по-строго, дори зло. В погледа му тежеше голяма грижа и още по-упорито стискаше той тънките си устни, да не изрече излишна дума. Беше късно следобед, като се върна, но не се спря вкъщи да си отдъхне от пътя, да се поизчисти, а веднага отиде в чаршията — да види що става с маазата. Миро, по-младият брат, се изненада, като го видя, макар да го очакваше всеки ден. В изненадата му имаше и страх, и съжаление, но и някакво радостно нетърпение. Той се развика, разтича се да посреща по-стария си брат след толкова дълга раздяла, макар да знаеше, че Ицо не обичаше прекалена врява и шум. Но докато бъбреше несвързани приветствени думи и махаше ръце, по лицето му преминаваше ту червенина, ту бледност, а очите му шареха на всички страни неспокойно. Може да беше всичко това от радост, но и не беше само от радост. Миро бързо утихна, само очите му останаха плахо опулени срещу лицето на по-стария, който се навъси още повече, като го видя такъв шумен и припрян.

— Кога пристигна, брате Ицо? Добре дошъл!… Ние се чакахме…

— Ей сега. Що има, що нема тука…

— Ами добре сме. Сичко е добре.

Ицо мина мълчаливо край калфите, които също бяха пристъпили да посрещнат по-стария чорбаджия, кимна на двама-трима купувачи там и влезе в малката конторка в дъното на магазина, следван от брат си. Ицо се огледа, за да види всичко ли е в ред, седна изтежко край малката ниска масичка. И едва сега рече:

— Затворих сичките пари. До мангър.

— Е харно, брате Ицо, щом…

— Харно — прекъсна го той. — Ще видим. — И гласът му стана още по-твърд, по-рязък: — Стока много. Иде с коли подир мене. От Дунава чак иде. Сега да видим Де да я приберем. Нещо тук, нещо при мене вкъщи, нещо при тебе. Утре ще довтасат първите коли и други идат след них. Кажи там да се стегнат и калфите, место да се отваря.

— Що носиш, що накупи толкова…

— Много нещо. Разни работи, ама, то се знай, най-много от нашата стока. Какво ли нема там, в Беч. Само пари да имаш.

Ицо сега съвсем замлъкна — стори му се, изглежда, че много бе се разприказвал. Погледна в чекмеджето на масичката, дето събираха парите от всекидневната продажба, поразгледа и тефтерите, но не се бави много тук и се върна пак вкъщи. Като мина той на два пъти през чаршията, людете го проследяваха с любопитни погледи, подхвърляха подире му присмехулни думи и злобни закачки. Не го обичаха преспанци такъв, неприветлив човек и тежък чорбаджия. Само някои притичваха тук там н го посрещаха угоднически:

— Добре дошъл, Йцо! Е, хайде, хайде… Цело лето те чакаме да си дойдеш.

Вкъщи той завари цялото си братово семейство — дошла бе Мировица да го посрещне с всичките си де ца. Но не развърза Ицо дисагите си, не извади армагани, както беше обичай още от старо време. Мировите деца, пък и Мировица все в ръцете му гледаха — върнал, се бе чак от Беч и кой знай какви хубави неща има там, в това далечно и прочуто място! Ицо като че ли нищо не забелязваше и само това каза и тук:

— Затворих сичките пари за стока. До мангър. Стоката започна да пристига още рано на другия ден. Зададе се керван от двайсетина коли, които бяха тръгнали от последната си спирка още към полунощ. Излязъл бе да ги посрещне на края на града сам Миро, та да ги поведе към братовата си къща — уговорили, бяха двамата братя там да се разтовари първият керван. Миро и сега беше много възбуден и припрян, не беше спал спокойно тая нощ, но не само поради керваните които бе повел брат му, а беше неспокоен и уплашен: през последните няколко месеца, докато беше сам господар в магазина, той отдели и скри за себе си петдесет лири. Не бяха много тия пари, нямаше нищо да се усети и ги отдели той само от печалбата през това време. Няма да посегне никога върху общия капитал — не е глупав той да подкопава темела на общата работа, но можеше да прибере само за себе си поне една част от печалбата. Що, нели има пълна къща с деца и после все той е на нога в магазина! Не можа да се сдържи Миро, като остана толкова време общата каса в ръцете му. Но сега, като се изправи пред лицето на по-стария брат, в сърцето му оживя голям страх. Всичко виждаше Ицо, всичко можеше да забележи, а зло би било да загуби той доверието му. Може и да го отдели от общата работа, да го прогони от магазина. И Миро шумеше, дигаше врява, изтича рано-рано да посрещне кервана — да заглуши някак собствената си тревога, да отклонява някак вниманието на брат си по-далеко от касата, докато непрестанният златен поток залее и затрупа в нея следите на лакомата му, крадлива ръка.

Ицо нямаше време сега да се заглежда тук и там, дори и в касата си, колкото и да беше подозрителен към всекиго, а не по-малко и към своя брат и съдружник. Първия керван дойде още на другия ден, дойде втор, а, на третия ден дойде и трети, който беше най-голям. С третия керван в Преспа пристигна и хер Артур.

— Кой е тоя? — попита Миро брат си изненадан.

— Шваба — отговори Ицо. — От Беч. Хер Артур. Тоя сам ми каза, че така му е името. Намери ми се много в Беч още от първия ден. Знай по нещо турски, в СОЛУН е живел, там отива и сега. Харен човек, ама и голтак, гледаше и некоя пара да изкара около мене. От тия е, дето насекъде скитат, а никъде не хващат корен. Повлече се и подир мене, късмета си търси.

Хер Артур, застанал там, при тях, долови, че приказват за него, и току кимаше одобрително, приветливо ту към единия брат, ту към другия. Миро не бе виждал досега немец и го разглеждаше с детинско любопитство — чудно му изглеждаше и облеклото му, и мустаките му, и очилата му, и шапката му. И той човек, но по-иначе стои, по-иначе гледа, някак горделив и свободен. Миро каза:

— Требва да ти е взел доста пари…

— Неее… Дай, вели, малко кронен7 за път и аз с керваните, ще ги пазя. За сичко го бива.

— Що е това кронен!? — не можеше да се начуди Миро.

Ицо разправяше с охота за австриеца. Колкото да беше сдържан и затворен, веднага подхващаше дума за живота си във Виена и като че ли искаше да се похвали.

— Те, швабите, на парите им казват кронен.

— Да… да… — процеди през зъби хер Артур и пак закима вежливо към двамата братя.

— Научил си се по техному! — отвори широко възхитени очи Миро.

— Научих по нещо — отвърна скромно Ицо. — шпациир ще рече прошетка, васер — вода, брот — хлеб, ама то не ядат много хлеб…

— Да… — кимаше усърдно хер Артур.

— Той май и по нашенски разбира — каза досетливо Миро.

— Ломоти по нещо като на църковен язик… Може да е сръбски или чешки язик. Има ги много в Беч и чехи, и маджари, и секакви. Намерих и наши там, знайш ли?…

Двамата братя нямаха сега много време да се занимават с хер Артур и той ходеше сам из града, сподирен навсякъде от любопитните погледи на преспанци. На втория ден той незабелязано изчезна от Преспа и чак на третия или четвъртия ден Миро се сети и попита:

— Ама що стана швабата, къде се загуби!…

— Кой го знай… Да върви където ще — махна с ръка Ицо.

Не беше само немецът, който привличаше тия дни вниманието на Преспанци. Още по-любопитни бяха за тях многобройните, добре обковани сандъци, които разтовариха братя Баболеви. Напълниха те двете къщи, не остана и в магазина им празно място. Подбираха ги и ги подреждаха по цели дни двамата братя, а Ицо знаеше що има във всеки сандък поотделно. После те раз-коваха няколко от сандъците и наредиха в магазина си какви ли не чудесии, та се изреди едва ли не целият град да гледа и да се чуди. Имаше всякакви платове и тъкани за всякакви човешки нужди, имаше готови някакви дрешки и какви ли не женски украси и дреболии, имаше огледала и разни други стъклени предмети, а цял един голям сандък беше пълен с газени ламби, всички завити една по една в мека слама. Мнозина стояха пред магазина и гледаха ненаситно, други, по-смели, влизаха и вътре да погледат, питаха и разпитваха, някои почнаха и да купуват по нещо. А жени от целия град се тълпяха в къщите на Баболевци и бяха още по-любопитни и още по-нетърпеливи да си купят от разните чудесии, които бе донесъл Ицо чак от Беч. Което беше вече извадено от сандъците и наредено по стаите — всичко беше изкусно прибрано и вързано с цветни върви и панделки или пък беше в шарени кутии — на кутиите само да не се нагледа човек. Ходеха по дворовете и по стаите жени на шумни групи — надаваха викове и писъци от възхищение, пляскаха с ръце, въртяха ококорени очи, цъкаха с език, шумна глъчка дигаха и децата с тях, посягаха поне да докоснат едно или друго от многобройните лъскави, шарени, често пъти и невиждани досега предмети. Там беше цялата челяд на Миро — да бди да не би някой да открадне нещо, а сам Ицо бе казал:

— Оставете ги да гледат и ще почнат да бъркат по кесиите на мъжете си.

Влязоха в магазина двама от другите манифактуристи в града и потърсиха Ицо. Той ги посрещна прав в стъклената си конторка — нямаше време за губене.

— Добре дошъл, Ицо.

— Добре намерил.

— Далеко ходи ти.

— Ходих.

— Ами ти сега само на ръка ли ще продаваш толкова стока?

— Както намеря. Сичката е за продаване. Може и тонтан1, ако има кой да купува.

— Ето, ние, Ицо… Ще има ли и за нас? — попитаха те несмело.

Ицо не отговори веднага. За да ги подплаши и да може да ги оскубе по-добре. Сетне каза пренебрежително:

— Може да има и за вас, но ще почакате малко. Да приберем, да подредим.

— Е, харно, Ицо. Ще почакаме.

Дойдоха и други неколцина, които продаваха всякакви дреболии, както някога братя Баболеви. И тях изпрати Ицо с полуобещания — да се сплашат и те, да бъдат нащрек, докато почнат всички да се надпреварват кой да вземе повече от новата стока. Но Ицо имаше и друго на ум.

За десетина дни двамата братя прибраха и подредиха разните стоки, пресметнаха и кое колко ще се продава. Сетне Ицо изпрати по-младия си брат в Битоля да каже на тамошните търговци какви стоки бяха докарали от Беч. И още с Миро пристигнаха в Преспа неколцина от битолските търговци. Дойдоха после и други, почнаха да идват търговци и от Прилеп, и от Лерпи, и от Охрид, и от всички места наоколо. Преди всички тия люде ходеха и се събираха в Битоля. Там се струпваха повече стоки и оттам купуваха търговците от другите места в Битолския вилает и по-далеко. Сега братя Баболевци сами бяха намерили прекия път към складовете на фабриките и бяха се натрупали в Преспа всякакви стоки за три милиона гроша. Събраха се в Преспа търговци от всички краища на вилаета, дойдоха и тия от Битоля, от които преди това и сам Ицо Баболев бе купувал, за да пълни своя си магазин. Започна разпродажба, звънтяха цели шепи златни лири. Ицо седеше в конторката си, посрещаше и изпращаше, броеше жълтици и ги прибираше в големи кесии. Миро развеждаше търговците от магазина към двете къщи и пак назад към магазина, а те ходеха между отрупаните там сандъци, питаха и разпитваха, надзъртаха тук и там, искаха да видят, да попипат, смятаха и пресмятаха наум или на глас, влизаха в стъклената конторка при Ицо и бъркаха в дълбоките си кесии. Пред магазина на братя Баболеви и пред къщите им се трупаха и други люде — носачи, колари и още повече любопитни, та улиците там понякога и съвсем се задръстваха. Притичваха се да помагат, да дигат и свалят и люде по-свободни от работа, за да изкарат и те по няколко металика. Съживи се чаршията, а преди, по тия дни в началото на септември, беше мъртвило по чаршийските улици и само в пазарен ден наставаше оживление. Тръгнаха на цели кервани натоварени коли по шосето за Битоля, а оттам отиваха и по-далеко, връщаха се празни и пак тръгваха претоварени нататък. Разпродажбата и целият шум около нея продължи към две недели, а и след това още доста време коли разнасяха стоки към Битоля и по другите места наоколо. Като дойдоха толкова търговци да купуват от стоките на Баболевци, накупиха те и други стоки от Преспа, най-вече бакърени и железарски изделия, а пък и кожи, и готови евтини обувки от папукчиите, които бяха цяла чаршия, и сурова коприна, килими, черги, вълна и разни други неща, които излизаха на преспанския пазар. Надпреварваха се людете по чаршията, пък и жените по махалите — всеки гледаше да продаде нещо, да спечели по някой грош, ако не може по някоя златна лира. Съживи се Преспа през тия две недели, раздвижи се необикновено и още дълго след това се разказваше и повтаряше, кой какво е видял и чул, какво е продал и купил. Каза се, че братя Баболеви мерили с кантар парите си. Влезе по някоя жълтица в кесиите и на мнозина други преспанци, а нощем вече в много преспански къщи светеха газени ламби.

По същото време хер Артур плаваше с един австрийски кораб по посока на Триест, на път за своята родина. И се качи на кораба от Солунското пристанище и веднага показа лично на капитана някакви книжа. Капитана се разпореди да му се даде отделна каюта и матросите го поглеждаха изпод око, като виждаха, че беше нищо, никакъв човек, а сам капитанът се погрижи за него. Хер Артур се затвори в каютата си веднага и я напущаше само за малко на обед и вечер: хранеше се в общата трапезария и никой не му обръщаше внимание. Излизаше той и късно през нощта, да се разхожда на въздух по горната палуба, сетне пак се прибираше в каютата си и я заключваше отвътре.

Затворен в каютата си, хер Артур пишеше подробен доклад за своето пътуване от Виена до Солун. Винаги, преди да започне работа, той изваждаше на малката маса, закована здраво на пода, някакви мънички листенца хартия, покрити с гъсти редове букви, цифри и разни други знаци, в които се взираше често и понякога доста дълго. Щом престанеше да пише, той скриваше грижливо тия листенца, както и всичко написано. Заключваше редовно и каютата си, та прислужникът не можеше да влезе и да почисти.

Хер Артур пишеше доклад до своя шеф във Виена, които беше полковник от австрийския генерален щаб и началник на отдел при военното разузнаване. Докладът започваше с многобройните титли и чинове на шефа и продължаваше нататък:

„… Както Ви донесох своевременно, на Дунавския бряг, където обикалям толкова често, за да следя кой пристига и кой заминава по реката надолу и изобщо на юг, на 12 май т.г. случайно попаднах на един османлия, който беше много удобен, както установих още веднага, да ми послужи като водач за едно второ мое плуване до Солун, но сега по суша. Използувах муждите му във Виена и му станах необходим, без той да подозира с каква цел му предложих услугите си. Той накупи тук разни стоки и като беше в голямо затруднение около изпращането им до неговото родно място в Турция, предложих му и той прие да го придружа като негов платен помощник. Стоките превозихме по Дунава до Дунавското сръбско пристанище Смедерево и оттам ги стоварихме на коли. Моят «работодател» беше много неопитен и аз използувах това обстоятелство, за да ръководя цялата работа по превоза на стоките му, което ми помогна да прикрия добре истинските цели на това мое пътуване…

Минах през цялото днешно княжество Сърбия, от Смедерево до границата му с Турция. Както Ви е известно, Сърбия се освободи от турските гарнизони едва преди три години и сега е независимо княжество, но съвсем не е уредена държава. Навсякъде личи беднотия и голяма изостаналост. Столицата Белград е малък и стар град с криви и тесни улици и няколко църкви, които стърчат над ниските къщурки, но има и доста здрави крепостни стени, особено откъм двете реки — Дунав и Сава. Доколкото можах да установя през време на късия ми престой в тоя град, крепостта е в същото състояние, в което са я оставили турците. В нея квартирува многоброен сръбски гарнизон, но се виждат само няколко стари топове, а рововете край стените на много места, може би и навсякъде, са запълнени с пръст и кал; личи, че много отдавна не са почиствани и не се поддържат в ред. Също и пристанището Смедерево е една купчина от бордеи и стари къщи. Такива са и другите сръбски градчета, а селата са още по-мизерни. Трябва да отбележа, че се прави доста широк път от Белград до Смедерево и по-нататък край десния бряг на Дунав. Това е всичко, което забелязах да се строи в тая държава. Народът е лошо облечен и войската също. Само офицерите и някои по-богати хора се различават между всички други с облеклото си. Войниците са с цървули, но видях и съвсем боси между тях, с лошо съшити униформи от груб плат, а някои ходят със селските си дрехи. Въоръжението им е разнообразно: видях и турски пушки, и наши, и руски пушки. Народът още се радва на освобождението си от турците, вижда се, че е храбър и буен, и една инвазия от наша страна ще срещне силен отпор.

После влязохме в българските земи… Езикът на българите прилича на сръбския и тия два сродни славянски народа си приличат в много отношения, но като раздухваме вражда и съперничество между тях, ние, ще можем да ги държим в ръцете си. Иначе, ако те намерят начин да се съединят, ще бъдат опасна пречка за нашето проникване към Егейско море и Адриатика… Българите са по-сдържани, по-мрачни, може би задето: са още под турска власт… Минах през Скопие, Велес, Прилеп до Преспа в Битолския вилает, дето оставих своя «работодател», а после продължих през Битоля, Черни, Воден, Енидже Вардар за Солун. Това са стари турски градчета, освен Скопие и Битоля, които са по-големи, и Солун също, който е оживено пристанище. Минах и през много села, отбивах се, където беше възможно, от пътя и видях отблизу тая земя. Не мога да се сдържа тук и да не дам израз на своите патриотични чувства: щастлив ще бъде за нас денят, когато всички тия земи до Егейско море и до Адриатика, заедно със Сърбия и албанската страна, ще бъдат завинаги присъединени към нашата империя! Тук се издигат високи планини, които сигурно крият големи богатства, а зад всяка планинска верига се разкриват плодородни долини и полета или езера, както е в югозападните предели на древната земя Македония…

В заключение ще кажа следното: народът по тия места е многоброен, но изостанал във всяко отношение, земята е богата, но нейните богатства стоят неизползувани, така че за нас тия страни ще бъдат широк пазар и източник на всякакви богатства. Но за нашето успешно проникване в тия страни ще бъде по-голяма пречка Русия, отколкото Турция, която е напълно прогнила държава. Сред тукашното славянско население Русия се ползува с авторитет и доверие, а тая страна е населена предимно със славяни — турци, гърци и други народности се срещат на малки острови и главно по градовете и край морския бряг. Ние трябва да намерим начин, за да изтръгнем тукашните славяни от руското влияние, да използуваме също тъй и враждата между сърбите и българите, като я раздухваме още повече. Славяните се поддават на взаимна вражда и съперничество, а ние ще приложим върху тях силата на стария изпитан принцип — разделяй и владей. Моля към тоя ми рапорт да се има предвид рапортът ми от 27 октомври 1864 г., за гр. Солун, околностите му и неговото пристанище, което е широка врата към целия Балкан и към цяла Югозападна Европа… Рапортът на хер Артур беше много обширен и пълен с подробни данни около всеки въпрос, който се засягаше в него. Към него имаше и няколко подробни карти.

Хер Артур беше изкусен агент на австрийското военно разузнаване, а по-късно премина на служба във външното министерство и вече с пълното си име: хер Артур Милер.“

VIII

В двора на преславската чаршийска джамия имаше мраморен водоскок, а край него бе построена широка дървена беседка, цяла обвита в зелени бръшлянови клонки. Предната част на беседката откъм водоскока беше открита, а вътре беше запълнена от широк дъсчен одър, покрит от край до край с протъркани рогозки. При хубаво време, след късната следобедна молитва в джамията, тук се отбиваха най-тежките преспански агалари — бейове и чифликсайбии8 — на безкрайни разговори, пушеха чибуци и наргилета и се изтягаха на широкия одър често пъти до здрач. Малко преди да излязат от джамията, старият прислужник отиваше и пускаше тънката струя на водоскока, който стоеше затворен през целия ден, понеже водата не беше много изобилна в тая част на града. Като почнеше да шурти водоскокът, спираше да тече чешмата срещу входа на джамията, дето набожните мюсюлмани се измиваха, преди да влязат за молитва.

Тоя следобед пръв се отби в беседката Хайредин ага или както още го наричаха, Арап ага, понеже беше много черен. Той изу долу йеменците си и се качи на одъра по чорапи, седна там кръстато и нетърпеливо извади от широкия си пояс дълъг сребърен чибук и кожена кесия за тютюн. Не бе пушил от половин час и бързаше да си свие цигара. Едва когато дръпна от чибука си няколко пъти едно след друго, той въздъхна и погледът му се укроти. Той беше около четиридесетгодишен, не много висок, сух, но с дебели, възсинкави устни и много черни очи, та и бялото в тях изглеждаше жълтеникаво. Арап ага нямаше ни чифлици, ни дюкяни в чаршията, нито други някакви имоти, но дружеше с най-богатите и най-силните турци, които държаха за достлука си с него и го приемаха в средата си с почит. Силата на Арап ага беше в ножа му и в пищовите му, той беше безстрашен яростен бранител на турския агалък и собственици на чифлици.

С пищова си той печелеше и своя залък, хранеше и харем с четири жени…

— Кардашлар9 — каза той еднаж на своите достове в тая същата беседка, — нам аллах ни е дал оръжието, както е дал мотиката и сърпа в ръцете на раята.

Скоро след Хайредин Арап ага в беседката се отбиха още седем-осем агалари и последен се качи на одъра Рюшди бей — към седемдесетгодишен, дребен, цял изсъхнал старец. Насядали край дървените стени на беседката, турците мълчаха известно време и само час по час някой от тях ще подхвърли кесията си с тютюн към другия ага насреща и тихо ще промълви:

— Буйрюн10…

Малцината богомолци безшумно се изнизаха от тъмната врата на джамията, излезе след тях и ходжата, изчезна някъде и старият прислужник. Дворът опустя и цял тънеше в сянка, врявата откъм съседните чаршийски улици спираше до високите стени наоколо. Звънко шуртеше тънката струя на водоскока, извила се като камшик, и трептеше сребриста в прозрачния въздух. Тихо беше между високите стени тук. В отсрещния ъгъл стар явор ширеше неподвижни гранки, час по час ще се отрони рано пожълтял лист, ще се преметне и завърти във въздуха и безшумно ще падне край разкривения, възлест и грапав вековен дънер. А току над стените наоколо, дори по сводестия покрив на джамията, също и в по-високите гранки на стария явор все още ярко грееше топлият септемврийски ден. Ясносиньо се ширеше небето високо горе и сякаш до него стигаше минарето на джамията, наскоро варосано, та блестеше срещу слънцето като бял пламък.

Турците в беседката не бързаха с разговорите си — за всяко нещо аллах е дал достатъчно време и всеки чакаше със смирена почтителност друг да започне.

— Ейх, аллах, аллах… какво време ни пращаш, какви дни дочакахме! — въздъхна старият Рюшди бей, повече за да предизвика разговора, и пак млъкна. Но като не подхвана никой приказката му, той продължи: — Какво да ви кажа, кардашлар… раята се изплъзва от ръцете ни. Едно време чаршията беше само занаятчии, дюкян до дюкян, ще работи там гяуринът цял ден за един или два гроша, ще чука, ще търка, ще дърпа, да направи каквото ти е нужно, я дреха, я обувка, я саха, или, да речем, корито и едвам ще изкара да ти плати кирията на дюкяна, пеша ще ти целува, ще те моли да го почакаш… Сега виждате ли какво става? С пари играят гяурите.

Старият бей пак млъкна, като спираше навъсен пог лед ту върху един, ту върху друг от агаларите. И всек един от тях даде своя отговор, но никой не бързаше да изпревари другия — по-стария, по-богатия.

— Като нямат те друга сила в ръцете си, търсят силата на парата.

— Хубав хесап си правят те. С пари и до падишаха ще стигнеш, и той селям ще ти даде.

— Ами чааре11 да търсим на тая работа, кардашлар! Гяурите и на главата ще ни се качат.

— Те и ни са се качили вече. Минаваш край него, а той не те и поглежда, за нищо не те сайдисва.

— Църкви дигнаха, камбани окачиха, по цял ден дан-дан-дан!

— Разправят, Ицо Бабол с кантар мери парите си. Той, с толкова пари, и паша може да стане.

— И селската рая надига глава. Селяните бягат от чифлиците ни тук, в града бягат, не се покоряват, свое; искат…

Млъкнаха отново един след друг кахърните агалари. Смутено беше тяхното господарско безгрижие, застрашено беше блаженото безделие, в което бяха живели и те, и бащите им, и дедите им. Невесело започна сега разговорът им и у никого нямаше воля да го продължи. Хайредин Арап ага никак и не продума. Далеко бяха от него грижите на тия богати агалари, които бяха свикнали раята да пълни хамбарите им, да им носи на нога кирии за дюкяни, ханища и безистени, голямата част от полето наоколо беше тяхна, също и много още от дюкяните в чаршията. Той, Арап ага, беше като ловец и разчиташе само на оръжието си, на ловджийския си късмет. Той слушаше с доволство злобните оплаквания на агаларите — така те го насърчаваха в неговите ловджийски кроежи и похождения. В него се надигаше вече една мисъл и той каза с укор:

— Мекушави сте вие, агалар.

В гласа му прозвуча и закана: ще чуят пак за Хаиредин Арап ага тия богати бегове и аги, седнали да се вайкат като жени!

— Право е — отвърна един от тях. — Мекушави сме.

— Право е — обади се и друг. — Раята надига глава, ти стъпи върху нея! Отсечи я!

Завъртя наоколо Арап ага черните си очи, изкриви в презрителна усмивка дебелите си устни. Агаларите се бяха излегнали върху одъра и никой не се помръдваше. Само Рюшди бей поприсви сухото си старческо юмруче.

— Аллах всичко знае, всичко вижда… — въздъхна примирително някой от тях.

Хайредин Арап ага се изправи — не искаше да слуша повече такива бабешки приказки, спусна нозе от одъра н надяна калеврите си.

— С позволение, агалар… — промърмори той, стана и се отправи към сводестата порта на джамията, като къртеше бабаитски рамена, а празните ръкави на чепкена се полюшваха зад него.

Варосаното минаре на джамията започна да розовее от залязващото слънце. Изви очи нататък и друг от агаларите стана и той да си върви. Свършваше се и тоя ден. Надигнаха се да си вървят и другите агалари, минаха по един, по двама през тихия двор на джамията. На площада насреща бяха наредени сергии с овощия, та п въздухът наоколо тежеше от сладкия аромат на зрели праскови, круши, ябълки, грозде, късни пъпеши. Двамина от агаларите, които нямаше откъде да получат или не бяха отгледали в домашните си градини от тая земна благодат, се отбиха към отрупаните с плодове сергии. Колкото имаше там купувачи българи, отдръпнаха се да им сторят път, а навъсените агалари извадиха от поясите си огромни шарени кърпи и започнаха да ги пълнят, като избираха най-хубавите плодове. Тяхно господарско право беше да си изберат най-хубавото, а Другите купувачи стояха наоколо и чакаха реда си търпеливо. Развързваха агите кесии и плащаха честно — продавачите на овощия бяха също турци. Друго би било да бяха гяури: тогава сам гяуринът продавач ще ти напълни шамията и ти ще се престориш, че си забравил кесията си вкъщи, или просто ще си отминеш с пълната шамия, ще отидеш да зарадваш кадъните си с праскови или грозде.

На горния край на чаршията имаше две турски кафенета, които по цял ден бяха пълни с безделници. Хайредин Арап ага мина край едното и не погледна вътре — знаеше, че е празно по това време; в него се събираха по-смирените османлии, които живееха по стария закон, тачеха всички повели и правила на корана, постеха добросъвестно през време на рамазана, мокреха с вода по три пъти на ден очите си, лактите и стъпалата си, преди да влязат на молитва в джамията — кротки люде, които не влизаха в шумни разпри и дори към раята се отнасяха със снизхождение. Повечето от тях дояждаха каквото им бе останало от бащи и деди, някои бяха и съвсем обеднели, но и те държаха за своя господарски нахъз — не цапаха ръцете си с чук или с мотика, от турските дюкяни вземаха каквото им беше нужно на вересия, която понякога дори и плащаха. Празно беше сега; това кафене — всекидневните му посетители се прибираха по домовете си още преди залез-слънце. Хайредин Арап: ага влезе в другото кафене, малко по-нагоре по същата, улица.

Тук беше пълно с люде, натъркаляли се по лъснатите рогозки върху дъсчения одър край трите стени наоколо, като че ли нямаше да станат никога. Почернелите греди на тавана не се и виждаха през гъстия тютюнев дим, който пълнеше цялото кафене. И беше тихо тук, макар и да имаше толкова люде — не плющяха карти, не тропаха пулове по дървени табли, не се дигаше комарджийска глъчка, а сега, привечер, бяха стихнали и сладникавите лаф-мухабети. Минал бе в безделие и тоя дълъг ден, търпеливо чакаха агите да мине докрай — нямаше къде да бързат. А като падне мрак и чаршййските улици опустеят — нека стане да си върви, който ще си върви, докато е още време. Щом падне мрак, кафеджията запалва — тук-там лоени свещи, а помощникът му излиза вън да спусне кепенците на кафенето. Стават налягалите аги И, се събират на купчини по широкия одър, а кафеджията; и чиракът му за втори път разгарят огнището, изваждат-съдини с люта ракия, раздават между насядалите аги розе и мазни тестета карти. Започва нощният живот в това кафене — по цяла нощ се пие ракия, играе се комар, звънтят медни, сребърни и златни пари и всичко това тихо, сдържано, както подобава на османлии, дори и когато се случи да загубят по цели шепи алтъни на един зар. Понякога се случва да избухне кавга, лъсват ножове, ще тресне и пищов, а се е случвало да изнесат оттук и трупове. Тук идваха всякакви люде, а нощно време идваха и от най-тежките Преспански бейове, да опитат и те късмета си, да се нагълтат от проклетото забранено питие.

Хайредин Арап ага се отправи към ъгъла срещу вратата на кафенето, спря се там, до одъра, а неколцина от налягалите в тоя ъгъл се понадигнаха в очакване. Той кимна към тях:

— Ставайте.

Обърна се отново към вратата и излезе вън с бабаитската си походка, но подир него се повлякоха трима турци на неговата възраст и по-млади от него — и те с ножове и пищови в поясите си. Като се поотдалечиха, изтича от кафенето още един и бързайки да ги настигне, пристягаше пояса си. Той беше с уродливо къси нозе и като че ли заради него се поспря Арап ага, спряха се и другите трима. Настигна ги и късоногият. Хайредин Арап ага присви врат между рамената си, погледна изкосо и четиримата си другари, а те не сваляха очи от него и чакаха.

— Ще влезем в маазата на Баболе — рече със сподавен гърлен глас Арап ага и това беше заповед. Той се огледа бързо и продължи: — Ще влезем вътре само аз и Кючук Кадри, а вие тримата ще стоите на вратите и няма Да пускате никого ни да влезе, ни да излезе, но така, с дикат, уж сте купувачи. Хайде, кардашлар.

Слънцето току-що бе залязло, гаснеше светлият септемврийски ден, неусетно стихваше и всекидневният шум и врява из чаршията. Под ниските стрехи на дюкяните се спотайваха сенки, навъртаха се там и се бавеха майстори и калфи, чакаха нетърпеливо да мине и тоя последен час на деня, за да дръпнат кепенците. Само по бакалниците влизаха и излизаха люде или в механата хлътваше крадешком по някой и се криеше в мрака дълбоко с внимание, и предпазливост, навътре, за да глътне набързо един петдесетдрамник гроздова, преди да се прибере вкъщи. Петимата турци минаха през няколко от чаршийските улици и мнозина ги проследиха с погледи, а някои и се поотдръпнаха в дюкяните си предпазливо — в Преспа всички познаваха тайфата на Хайредин Арап ага и избягваха да се изпречват на пътя й.

По това време в магазина на братя Баболеви няма ще купувачи — кой ще влезе на стъмване да купува басма или конци, не би могъл да познае дали са сини, зелени или черни. Калфите и чираците подреждаха едно друго по многобройните рафтове, там беше и Миро, а в стъклената конторка в дъното на магазина Ицо Баболев бе запалил лоена свещ и записваше дълги сметки с похабеното си перо. Като се показа Арап ага на вратата откъм по-тясната улица и зад него надзърташе цял разкривен Кючук Кадри — калфите, пък и Миро Баболев така си останаха, кой където беше, и гледаха с уплашени очи турците. А в същото време се показваха други двама турци на другата врата, откъм по-широката улица. Не идваха за добро тия бабаити по това време — ето хванаха вратите на магазина. Арап ага влезе мълчаливо вътре, заклати се след него на късите си нозе и Кючук Кадри, а на вратата остана третият от другарите им. Арап ага и Кючук Кадри минаха през целия магазин и се спряха пред вратата на стъклената стаичка. Едва сега, дигна очи Ицо Баболев и видя през треперливата светлина на свещта двамата турци. Лицето му, колкото беше; мършаво и бледо, сега отеднаж стана мътнопрозрачно, а очите му — да изхвръкнат от дълбоките си дупки № тлееха замъглени от уплаха. Но това продължи само няколко мига, Ицо бързо се съвзе и само по лицето му остана мътната бледност. Той затвори тефтера и каза с пресекнал глас:

— Буйрюн, Хайредин ага…

Турчинът пристъпи две крачки и не сваляше от него тъмните си очи. На вратата остана Кючук Кадри, сложил ръка върху дръжката на пищова си. Арап ага, мълчаливо и без да бърза, извади от пояса си шарена шамия, разгъна я с две ръце и я постла на ниската масичка пред Ицо. Сетне се изправи и също сложи ръка върху дръжката на пищова си, а другата си ръка изви бабаиски на кръста. Той не каза нищо н нямаше защо да говори — Ицо Баболев разбра всичко и без думи. Отдавна беше познат на гяурите тоя удобен начин на обир: атата просва кърпата си, а презреният гяурин изсипва всичко каквото има в кесията си. Ицо се поозърна безпомощен, въздъхна. Той издърпа с разтреперани ръце чекмеджето на масичката — виждаше се как бе разделено то с няколко прегради, — обърна го и върху шарената кърпа се изсипа със звън цяла купчина медни и сребърни пари, меко проблясваха между тях и няколко жълтици. Сетне Ицо бързо тикна чекмеджето наново в масичката. Турчинът попита с пресипнал глас на завален преспански говор:

— Туй ли е сичко бре?

— Това е целият ни алъш-вериш днеска — отвърна троснато Ицо, но не да сплаши турчина, а за да изглежда по-убедителен.

— Ша ма накараш да бръкна в пазвата ти… Ицо разпери ръце:

— Бъркай.

— Хм… — поклати глава Арап ага, но не посегна към пазвата на търговеца, а там, в пазвата на Ицо тежеше доста голяма кесия с лири. Арап ага се обърна към другаря си на вратата и му каза на турски. — Прибери.

Кючук Кадри прибра чевръсто краищата на кърпата, завърза я с единия й край, тежка и звънлива, и я бутна, в широкия си пояс. Арап ага вече излизаше от стаичката, повлече се след него и Кадри.

В стаичката се втурна Миро все още задъхан от уплаха, зад него надзърташе и по-старият калфа:

— Що стана? Тия…

— Обраха ни — отвърна Ицо.

— Много ли?

— Имаше към две хиляди гроша.

— Ще ида… ей сега ще ида в конака! — викна Миро със закъсняла решителност.

— Стой си тука. Нема къде да отиваш — рече хладно Ицо.

— Ще отида да се оплача… Обир посред бял ден. Две хиляди…

Ицо махна ръка с досада:

— Кому ще се оплачеш? Кой ще тръгне да лови обирачите? — Той додаде с вразумителен тон: — Никой.

Кой да тръгне да гони Арап ага. Само ще го предизвикаш да ни направи некоя по-голема пакост. Трай, мълчи… това е.

На другия ден към обед в магазина на братя Бабо леви влезе сам преспанският каймакамин Джемал ефенди. Той и друг път бе влизал тук, за да си купи едно или друго на вересия и макар още да не беше платил, ни една от вересиите си — спуснаха се да го посрещнат и Миро, и по-старият калфа, та дори и Ицо се показа на вратата на контората си. Джемал ефенди направи знак с ръка, че нищо не му трябва, и се запъти направо към контората. Посрещна го Ицо Баболев с учтиво темане, отвърна мълчаливо на поздрава му и каймакаминът и рече тихо на турски:

— Да влезем вътре, чорбаджи.

Влязоха. Ицо почака, докато седне каймакаминът, и сам седна срещу него на миндерчето. Той посрещна неканения си гост по всички правила на гостоприемството, но кьосавото му лице изразяваше трагично примирение. Ицо Баболев не се и съмняваше, че и каймакаминът бе дошъл за някаква плячка. Джемал ефенди поглади някак стеснително, с цяла шепа мустаките си, небръснатата си отскоро брада и все тъй тихо попита, сякаш се боеше да не го чуе някой:

— Ставало ли е тия дни нещо тука, у тебе, чорбаджи? Ицо веднага долови скрития смисъл на тоя въпрос. Джемал ефенди беше кюрд, дошъл бе чак от Анадола да управлява Преспа и беше хитър, ловък човек. Той питаше отдалеко, за да може Ицо да отговори според своята досетливост и съобразителност. Каймакаминът, бе дошъл да изпълни своя дълг, но нека чорбаджията сам да даде насока на работата. Ицо си мислеше: „Гарван гарвану око не вади.“ Ако гяуринът се оплаче, каймакаминът ще повика в конака злодееца Арап ага, ще му се закани, а може и да го тикне за няколко дни в хапуса.. Ами после? Как ще се спаси Ицо от гнева на Хайредин Арап ага, който за било и небило посяга към оръжието си? Ще дойде обирникът най-малко още един път тук и пак ще просне кърпата си за нов обир. Ицо няма да влезе между тях двамата — представителя на падишаха и разбойника.

И той отговори унило, за да може и каймакаминът да прояви своята досетливост:

— Нищо не е ставало у мене тия дни, каймакам ефенди.

Каймакаминът кимна мълчаливо, без да погледне чорбаджията. Сетне попита:

— Как върви алъш-веришът, чорбаджи?

— Слава богу, каймакам ефенди. Не мога да се оплача.

— Дай боже, чорбаджи.

Те пиха кафе, изпушиха по една цигара и каймакаминът си отиде. Миро влезе при брат си.

— Що иска тоя?

— Лисица — стисна устни Ицо. — Ама и той се бои от Арап ага.

IX

На другата пролет Ицо Баболев пак тръгна за Беч. Но сега минаваше по познат път. На кея във Виена той не намери хер Артур; по това време хер Артур Ичлер седеше в една от канцелариите на външното министерство и очакваше назначение за някое от австрийските консулства в Турция. Ицо Баболев сам намери тоя път бюрата а и складовете на фабриките и сам вършеше сделките си, дори по-износно — без посредник. Той посочваше стоката, която иска да купи, и кога с думи на преспански, кога със знаци или немски думи показва какво иска, а те любезно му пишат на хартия. Ицо взема хартията и с молива, смята и пресмята дълго, те търпеливо чакат. Най-сетне той им връща хартията с други цифри. Швабите клатят глава угрижени, но и те правят своите цифри. Така няколко пъти. Ицо почуква гърдите си, сочи себе си и вика:

— Тургия.. Преспа…

— Ja-ja-ja! — клатят глави швабите услужливо! — Да те знаят вече, той е от Турция и там ще пратят стоката: — Donau… Beograd… Smederevo…

— Я-я-я — кимна на свой ред Ицо. Той още не знаеше какво значи тази къса думичка, но бе доловил смисъла и.

Ицо Баболев тоя път купи разни стоки за четридесет хиляди златни лири. Швабите се погрижиха да натоварят стоките и да ги изпратят по реката, Ицо и сам следеше всичко. Виждаше се, те бяха доволни от него за тия четиридесет хиляди лири, но и той бе ще доволен от тях. Той внимаваше колко ще даде за всяко нещо, но още по-изтънко пресмяташе колко би могъл да получи в Преспа и за всяка дреболия; то се знае — швабите все ще го излъжат, но за него беше по важно той какво ще вземе в Преспа. Тоя път Ицо пи бира във Виена. Потърси се — видя му се горчива, но после сам подаде чашата си, да му налеят още еднаж. Швабите добродушно се смееха около него. Вечерта, преди да си замине, някои от тях бяха го поканили на вечеря макар да поглеждаха със скрита насмешка чакширите му, изтъркания му кюрк.

В Преспа Ицо се върна пак по същото време — към средата на август. Върна се с последния керван — да наглежда да не би да изостане нещо по пътищата. И бе ще по-ведър тоя път, дори се опита да се пошегува:

— Каниха ме швабите в Беч… ядох от нихните манджи. Може и змии да са ми дали, може и жаби да съм ял…

Баболевци пак напълниха със сандъци, с денкове й магазина, и двете си къщи. Отново се съживи цяла Преспа, довтасаха и тоя път много люде от Битоля и от целия вилает, но не само да купуват, а и те докараха разни стоки да продават. Отвориха се редица сергии на пазарищата и по широките улици, отвориха се набързо дори механи и ханища, някои преспанци водеха и по къщите си чужди люде на квартира и вземаха добри пари. Отвориха сергии и мнозина преспанци и какво ли не изнесоха да продават — за всичко се намираха купувачи. Дни наред от тъмно до тъмно се дигаше пазарна глъчка по цялата чаршия. Събраха се към края на първата седмица общинарите, повикаха и първомайсторите на еснафите, повикаха и от търговците и на първо мястО между тях Ицо Баболев, повикаха мнозина и от чуждите търговци, които бяха дошли в Преспа, та се препълни широката общинска одая и се струпа народ на вратата й.

Реши се с общо съгласие да се обяви времето от първи септември — деня на Симеона Стълпника — до десетия ден на тоя месец за панаир в Преспа. Реши се още да се поиска съгласието и одобрението на хюкюмата, да се разгласи за панаира от амвоните на двете църкви, да се разгласи из цялата чаршия. Помолени бяха чуждите търговци да разгласят и те за преспанския панаир по своите места и да идват всяка година по това време в Преспа, която ще ги посреща и приема с отворени прегръдки. Изправи се един от чуждите търговци — битолски евреин с брада до пояса, с големи, месести уши, а от очите му нищо не може да се скрие. Заговори той на битолски, забърка и турски думи, а извиваше и кършеше глас, като да приказваше на шпаньолски:

— Защо ни каните и ни молите вие, преспанци, туй не става сос покани и сос молби, ефендилер. Като съм дошъл сега в Преспа, никой не ме канил… Туй става сос есап, ефендилер. Като имам есап — ще дойда, като немам есап — нема да дойда. Тука не е сватба, тука е пазар…

Мнозина сега обърнаха очи към Ицо Баболев — знаеше се, че най-напред от него зависеше дали да има панаир в Преспа, или да няма. Той, както винаги, не беше склонен към много приказки и само това каза:

— Ако продам, което донесох тая година, ще ида и догодина в Беч.

— Ще идеш, ще идеш, Ицо, и догодина — чуха се гласове.

Много рядко се случваше това с Ицо Баболев, но ето и сега неговото мършаво, затворено лице се озари от бледа, скъперническа усмивка. И пак само това каза:

— Е… може да ида.

А само до края на първата седмица той бе разпродал голямата част от стоките, които бе докарал, и бе получил от чуждите търговци поръчки за десетина хиляди лири. Преспанци знаеха това — похвалил се бе тук-там Миро Баболев, по-малкият брат, а и мнозина бяха видели керваните от натоварени коли, които тръгваха от къщите и от магазина на Баболевци за Битоля и по-нататък.

— Ще идеш, Ицо, и догодина в Беч! — развикаха се, някои в препълнената общинска одая, а други се озъртаха и повтаряха един на друг: — Ще има панаир в Преспа, ще има панаир…

Така и се разгласи, както се каза вече — и от амвона на двете църкви, и по цялата чаршия, и между новите търговци, които бяха дошли в Преспа:

— Ще има панаир в Преспа всяка година от първия до десетия ден на месец септември.

Такова решение се взе и на каазалинския меджлис в хюкюмата.

Отшумяха и тоя път керваните по пътищата около Преспа, отидоха си чуждите търговци, дигнаха се сергиите от пазарищата, стихна чаршията, но преспанцй не преставаха да говорят, да преповтарят казаното вече за панаира. Пробудиха се много надежди за големи печалби и благополучие, кроеше се и се прекрояваше, правеха се сметки, сключваха се устно договори и сдружения, а някои още отсега започнаха да готвят стоки за панаира — колко беше една година време, няма и да усетиш как ще мине. Най-напред се събраха майсторите от папукчийския еснаф и като каза всеки един по колко обувки повече ще приготви тая година, решиха да си набавят задружно каквото им беше нужно за работа: и кожи, и гьонове, и всички необходими дреболии, като клечки и чириш. След тях се събраха майсторите и на казанджийския еснаф, и на кантарджийския, и на ковашкия. Кантарджиите решиха не само да си набавят задружно желязо и челик, но да отворят на панаира и общи сергии: каквото изработи всеки, да го предава за продажба в общите сергии; всичко ще върви по тефтер и всеки ще получи според това, което е предал за продажба. Сдружаваха се людете, за да си набавят по-евтино каквото им беше нужно, за да спечелят повече от труда си. Трудеха се много те, но не печелеха много. Дано сега с панаира да потръгне повече! Сиромашията и нуждата подучи й калфите. Явиха се те пред първомайсторите на всеки еснаф и като се застъпваха за себе си, застъпиха се и за последното чираче:

— Ще работим сички повеке тая година, помислете и за нас, калфите и чираците. И ние гледаме къщи, бомислете и за нас.

Бориме се со сиромашията… Мнозина от майсторите се противяха — не искаха да делят от бъдещите си печалби за калфите и чираците.

[# Каазалийски меджлис — околийски съвет, събрание.]

Забравили бяха, че и те са били някога като тях. Намеси се общината и се застъпи за калфите и чираците. Реши се по всички еснафи тая година да им се плаща по едно на десет повече: ако калфата получава сто гроша, на края на годината да му се платят сто и десет гроша. Никой никого не можеше да принуди и общината никого не можеше да накара силом за каквото и да е, но людете имаха срам и грях и всичко се оставяше на тяхната дума и чест.

Така всичко се засилваше и развиваше в Преспа, целият живот. Заеха се някои еснафи да си набавят повече материали, заеха се после и да изработят повече стока. Каквото направиха едни от еснафите, започнаха да го правят и другите, всеки според своята работа. Като обещаха майсторите да плащат повече на калфите и чираците, караха ги да идват по-рано сутрин по дюкяните и работилниците, а вечер ги пускаха да си вървят по-късно, караха ги да работят по-усърдно. Раздвижиха се и търговците — да набавят повече стока тая година, пък и нуждите още отсега започнаха да растат. Всеки засилваше работата си, пък и като живееха людете с добри надежди — посягаха за по-сладък залък, за по-хубава дреха. Настана голямо оживление и по махалите: жените бяха във всичко заедно с мъжете си, опитваха се да помогнат в работата им. Имаше жени, които и преди работеха, за да печелят, а сега те ставаха все повече. Купуваха вълна, влачеха я и я предяха, купуваха бои или правеха сами по старовремски начини и плетяха чорапи, фанели, дзиври, тъчаха платна, шаяци, навуща, веленца, ямболци, килими. Но сега не само пълнят сандъците на неомъжените си щерки, а за панаира, за печалба. Никога до сега не са светили толкова много прозорци нощем в Преспа. Мина месец септември и колкото дните ставаха по-къси, а нощите по-дълги — прозорците вечер светеха до по-късно, а сутрин светваха все по-рано, още от тъмни тъмнини.

Учителя Райко Вардарски стоеше настрана от това общо оживление по Преспа. Той наблюдаваше навъсен настаналата залисия и надпревара сред преспанци — не беше тя по неговия вкус. Но неговият хазяин Аце Кутрев бе му казал:

— Такова нещо отдавна не е бивало… Тая есен продадохме всичко, що можахме да извадим от градината, и го дадохме на добра цена.

И медът също мина добре на пазара. Развесели се народът, та и повеке яде.

Митра Кутрева също бе купила няколко оки вълна, пра я, влачи я и сега бе надянала хурката да преде — покрай цялата й работа около децата.

— Ами, даскале — похвали се тя сама, — какво ще правя нощем през зимата… Нощ — година. Ще плета чорапи, фанели, да изкарам и аз некой грош, нищо не ни стига с толкова деца. Ами сички тъй сега…

— Е добре, Кутревице, добре — дигна Вардарски рамена пренебрежително. — Сички сега сте се втурнали за грошове… Нема да седна аз да ви спирам.

Той презираше сребролюбието и всяка алчност, но сам виждаше как работеха двамата Кутревци като мравки и пак не можеха да прогонят сиромашията от своя дом. Вардарски си мислеше: „Зла проклетия има в човешкия живот. Зле е нареден тоя живот, и то иде от самата човешка лошотия, от робството и невежеството сред людете…“ Ала когато забеляза, че неговите мустакатид ученици от неделното училище започнаха явно да пренебрегват заниманията си в училището заради гонитбата на повече грошове, той изпадна в ярост. Тия свои ученицй Вардарски събираше всеки празник след църковния отпуск в новите училищни стаи, в които водеше и двата нови класа на градското училище. Доскоро и двете стай се пълнеха с неграмотни или изостанали в науката младежи, пък и с по-стари преспанци, но сега те не бяха повече от петнайсетина души и пълнеха три-четири чина в едната от класните стаи. Преди да започне обикновените си занимания, той заставаше срещу тях с пламнало лице и възбудено изливаше гневната си мъка:

— Къде са другарите ви? Като започнахме, пълнеха се и двете стаи с народ, немаше де да седнат некои стоеха там, край стените, а сега що? Свърши се бързо жаждата ви за наука и знания, прегоре, изчезна. Сега друга жажда изгаря сърцето ви, за грошове се лакомите, за големи кярове. Ама къде ще вървиш ти, докъде ще стигнеш слеп и глух, без просвета и знания? До никъде нема да стигнеш, в тъмнина ще си останеш и душевна нечистотия ще живееш, пък да спечелиш и два пъти повече от Ицо Баболев…

Учениците му слушаха смирено, някои поклащаха глави други търпеливо чакаха да свърши той словото, си, но един ден се обади Рампо Нердев, — човек на около 28 години, с мустаки до рамената; той беше най-усърдният между другарите си, но и най-несхватливият и той заговори — с очи, пълни с похвална ревност към науката, с добра воля, но умът му, изглежда, не беше много остър:

— Ама така, даскале, не е хубаво, че нашите другари не идват. Като си рекъл да учиш — ще учиш и за сичко има време. Те в работа са далдисали, пък и това е право: като си зарежеш работата, може и без хлеб да останеш. Аз така си казвам: като си писмен и можеш сметка да направиш, работата ще ти върви по-харно и по-големи печалби ще намериш…

— Вие сте поклонници на златния телец! — избухна Вардарски. — Аз ви събрах тук, за да просвещавам ума ви, да разпръсна тъмнината отпред очите ви, да ви изведа на правия път, а вие що? Дошли сте да се учите на сметки! Никога нема да познаете вие сладостта на душевното просветление…

Мустакатите ученици на Вардарски слушаха с наведени очи. Пак само Рампо Нердев се обади, но и той плахо, полугласно:

— Ех, сиромаси люде сме ние, даскале… Те не искаха да се неразбират с учителя си — за тяхно добро бе ги събрал и си цепеше гърдите заради тях, нека той да излее мъката си, че техните неблагодарни Другари бяха го изоставили. Те чувствуваха, макар и смътно, дълбоката правда в неговите думи, но какви ли поклонници на златния телец бяха те — все калфи и занаятчии, които се бореха от тъмно до тъмно за своя залък и пак най-напред заради залъка си бяха дошли Да учат наука? Райко Вардарски ги виждаше каквито бяха, познаваше ги и ги обичаше, жалеше ги и се гневеше заради тях, заради тия прости и бедни люде, които търсеха път към по-хубав живот. Бързо прекипяваше гневът му и тъй, възбуден, но вече с друг пламък в сърцето си и с апостолско въодушевление, им предаваше Уроци и знания. Така беше й когато учеше и другите си ученици — силният му глас ехтеше в същите тия отаи, а в гърдите му напираше воля да прелее в младите умове и сърца всичките си знания и светлината, която сам носеше в себе си, и радостта, че вижда хора с ясни очи, както си мислеше той.

С такова въодушевление Вардарски говореше и на своите чести беседи в читалището, където се събираха люде вече от всички възрасти. Отиваха да го слушат мнозина преспанци. Той говореше на всякакви теми, в които се преплитаха и здрави знания, и легенди, и мечти, и суеверия дори — така, както и сам ги бе поглъщал с неутолима душевна жажда. В тая пъстра бъркотия от знания и легенди обаче имаше няколко здрави постоянни и непоклатими опорни точки: народът, родската земя, вярата в науката, в нейното всемогъщество във всичко и над всичко стоеше народът, който беше й по-реален, беше жива действителност. Ала от известно време и посетителите на читалището започнаха да стават, все по-малко. Тук гневът на Вардарски беше по-голям, тук той нямаше кого да жали, към кого да бъде снизходителен. На последната си беседа държа слушателите си близу три часа и те се чудеха откъде се намериха в него толкова сили да стои прав до масата, да ръкомаха, да втренчва тъй окото си и дори гласът му да не отслабва, откъде се намериха в него толкова знания и такъв порой от думи. Но те се умориха и най-сетне започнаха да се оглеждат, да се въртят на столовете и пейките, очите им започнаха да блуждаят. Вардарски отеднаж им се сопна посред беседата си:

— Знам аз поради що немате търпение сега, за тютюн имате голема мъка, тютюн ви се пуши, а некои от вас са гладни. Не ви се слуша повече, виждам аз, дяволът ви дърпа на своя страна, към себе си ви тегли. Така е в целия човешки живот — от едната ни страна стои ангел, а от другата ни страна стои дявол. Д може да са и вътре в нас те, в сърцето ни. И през целия ни живот се борят за нас, борим се и ние в себе си… Говоря ви за, великия славянски род и за народите, които изхождат от него, и за нашия болгарски народ между тех, който има свое писмо и език, аз знам и виждам — другаде е сега вашата мисъл. С едно ухо ме слушате вие и мислите за секидневните си земни дела, за големи печалби мислите и не се сещате, че дяволът ви тегли надолу, в тъмнината, пък аз искам да ви издигна да видите бел свет, да ви покажа от какъв могъщ корен сте издънка, за да прогоните от сърцето си секи страх и трепет…

И той задържа слушателите си още половин час — съди ги за тяхната склонност към дявола, за тяхната слабост да пренебрегват знанието и мъдростта заради една лула тютюн, заради суетни земни блага. Преспанци не му се сърдеха, макар да беше и груб в своята сприхавост и гневливост. То се виждаше, че неговата гневливост идваше от преголямото му усърдие и пристрастие и апостолството му сред народа.

По едно време Вардарски току се укроти, утихна и като че ли вече не забелязваше комерческата суетня сред преспанци. В училището работеше с неизменно усърдие, от сутрин до вечер преподаваше в двата класа цяла дузина науки, но без предишното въодушевление, като че ли го измъчваше някаква скрита болка или грижа, или голяма скръб. Преди той не можеше да понася спокойно другите трима учители в градското училище, които обучаваха по-малките ученици в четири отделения, и ги ругаеше, изобличаваше ги на всяка стъпка за тяхната изостаналост и дребнавост, но сега минаваше тихо край тях и дори не ги забелязваше. Хазаите, Кутревци, се чудеха на тишината в стаята му, когато се прибираше вечер, караха се на децата да не дигат и те шум, щом даскалът пази такава тишина. Митра Кутрева ходеше на пръсти, като минаваше пред вратата му или влизаше да остави в стаята му стомничка с прясна вода. И напразно поглеждаше тя тамбурата на стената — не посягаше вече Вардарски към любимия си инструмент, не се чуваше вече гласът му, толкова сладък и тъжен. Но крачките му се чуваха всяка нощ и често по всяко време, представяше си как Вардарски ходеше из малката си стая дълго и с тежки стъпки, отваряше прозорец, макар есенните нощи да бяха станали студени и влажни.

— Да не е болен? — попита тихо Митра Кутрева. — Аце, да не е болен учителят?

— Не ми се вижда болен. Ще каже, ако е болен, ще се оплаче, ще поиска нещо, вода да му стоплиш или… Но сам Вардарски не изтрая най-сетне.

Сега, когато бе решил да заговори, той наново стана нетърпелив, припрян, гласът му наново загърмя, но изведе докрай всекидневните занимания в училището, подреди, както винаги, учениците си в двора в редици по двама и ги изпрати по домовете им. Сетне се запъти бързо към общината, изкачи се задъхан по високата дървена стълба. Там, пред вратата на общинската стая, подсмърчаше Начо Дивер — общинският прислужник, с подпухнал, зачервен нос, зацапан с емфие.

— Кои са вътре? — посочи Вардарски затворената врата, зад която се дочуваха гласове и разбъркан говор. — Глаушев вътре ли е?

— Сички са вътре. И Глаушев е вътре.

— Отдавна ли?

— Отдавна. Чакам ги да излезат веке. Ами влез и ти, даскале.

— Не съм общинар.

— Ако. Нема да те изпъдят.

— Ще слеза долу, в читалището. Ти кажи на Глаушев, че го чакам долу. Да не забравиш!

— Как ще забравя… нема да забравя. Вратата на читалището беше заключена, но там, на едно пиронче на рамката на самата врата, беше окачен ключът. Вардарски влезе, намръщи се от застоялия, спарен въздух и се спусна да отвори един от прозорците. На масата към горния край на широката стая бяха оставени още неразпечатани последните броеве на цариградските вестници „Македония“, „Неологос“, „Басарет“; пристигнали бяха, види се, с днешната поща. Край стената насреща светлееха стъклата на двата шкафа, в които бяха наредени читалищните книги. И край четирите стени наоколо бяха наслагани един върху друг прости дървени столове и пейки. Вардарски погледна разсеяно вестниците на масата и почна да се разхожда нетърпеливо, с ръце отзад, в празното място между отрупаните наоколо столове. Късно беше вече и в стаята бързо тъмнееше. И когато не след дълго на вратата се показа Лазар Глаушев, той едвам позна учителя при бледия зрак, който все още струеше през редицата прозорци.

— Ти ли си, Вардарски?

— Аз. Влизай.

Глаушев продължаваше да стои на вратата.

— Тъмно е — каза той и се огледа за общинския слуга: — Начо, къде ти е лампата тука? Учителят вътре на тъмно…

Някъде откъм стълбата се чу гласът на слугата:

— Тя е в шкафа, лампата. При книгите. Ама аз още не съм и навикнал, не умея много да се… Вижте вие там, ако можете… аз…

— Страх те е да я пипаш, а? — засмя се Глаушев. — Страх, ами… греховна работа, крефко нещо…

— Влизай, влизай, Глаушев — избуботи в тъмното гласът на Вардарски нетърпеливо, срещу светлеещите прозорци едвам се очертаваше тънката фигура на учителя.

Глаушев се колебаеше, сетне каза:

— Слушай, Вардарски… да излезем вън. Не искаш ли? Досега стоях затворен горе.

— Не, не — прозвуча рязко гласът на Вардарски. — Влез за малко. Се още се вижда.

Глаушев влезе. Вардарски мина край него в сгъстилия се здрач, затвори плътно вратата. После Глаушев усети как го сграбчи той за ръката, поведе го към прозорците.

— Нема да се бавим много — продума Вардарски, приближи към него лице и изшушука: — Ето, вижда се още… тука е по-добре. — Той продължи още по-тихо: — Преди две недели оттука мина един мой стар приятел. Отгоре, от Самоков. Там става нещо. Народът по ония места вече за оръжието се лови. По Стара планина чети ходят. През ден, през два — битки с турците. Нели научихме и ние тука за Хаджи Димитрия, слгвенлията, за Стефан Караджа… С тех имало — така ми каза моят човек, — имало и двайсетина момчета от нашите места: от Куманово, от Велес, от Охрид, от Прилеп, от Воден, от Кукуш…

Лазар Глаушев чуваше близу до лицето си шепота на Вардарски. После учителят млъкна изеднаж и, види се, чакаше отговора му. Настана мълчание. Вардарски пусна ръката на Глаушев и се поотдръпна.

— Не знам що става горе — тихо подзе Глаушев, — но аз не одобрявам тия работи. Рано и прерано е за нас. Ами чакай: още не сме свършили едно, друго ли да започнем? Борихме се за своя църква, за свой език и училище, отделихме се от Фенер, ама още немаме нищо в ръцете си, турците още нищо не са ни дали и признали. Чакаме, надевамесе ден за ден. Ами как да дигнем оръжие сега, та да загубим отеднаж сичко, що сме спечелили? Само ще си навредим и още по-дълбоко ще ни заровят турците.

— Ха! — полъхна топъл дъх в лицето на Глаушев. — та тех ли ще питаме ние, агарянците проклети, кога Да се дигнем срещу им?

— Н их нема да питаме, то се знай — отвърна бързо, но все тъй тихо Глаушев. — Ще питаме разума си. Ние не можем да се борим срещу турците, беден и прост е още нашият народ, с голи ръце и без сили. Като се дигнат некои тук и там, само ще навредят на народа си. Ей го в Битоля още седи гръцкият владика, а ние още немаме наш владика. Прогонихме гръцките учители, но хюкюматът може пак да ги докара, а тебе може пак да те прати в Анадола. Да градиме народното си дело камен по камен — това знам аз. А да ти кажа ли — сега Глаушев на свой ред посегна в сгъстилата се тъмнина улови Вардарски над лакътя и още по-тихо прошепна: — Нас ще ни освободи от турците… Русия, дедо Иван. Сами не ще можем.

— Хм — изръмжа глухо Вардарски и се дръпна от ръката му. — Ти много накъсо я режеш: дедо Иван. Лежи на гърба си и чакай.

— Секо нещо с времето си ще дойде. Времето ще ни научи. Но ние сами не ще можем. Ти сам знайш докъде стига турската държава. А ние що?

— Ами сърбите, горе, ами гърците? Да не са те по-големи народи от нас!

— Не са. Ама са по-далеко. Ние сме досам Цариград. Султанът ще дигне сичко живо да ни прегази: турци, араби, кюрди и какви ли не.

— Познавам аз анадолския народ. Ние сме по-люти от него. И пак ще ти кажа за сърбите и за гърците.

— Зад Сърбия, до гърба й е Австрия. А Гърция — там, далеко в морето, и ингилизкият цар нож вади за нея.

— А за нас — ти сам го каза: дедо Иван и топове ще извади.

— Ще дойде време и за нас, то се знай. Ама още не е дошло, не е дошло.

— Ти откъде знайш… Ония горе може да знаят повече и затова са излезли в планината.

— Учителю — посегна отново Глаушев и пак го улови за ръката. — Ние още не знайме що е там, горе, чули; сме, не сме видели. Ти погледни тук, у нас: кой би излезъл в планината? Учителю — разтърси той ръката му: — Да задържим и да затвърдим това, що сме извоювали до сега. Да ни се признай наша народна църква, наш език-и народност. Да просветне еднаж пред очите на народа ни.

Но сега е дошло тъкмо твоето време, учителю. Това ще мога да ти кажа аз. И хайде да си вървим, че аз веке нищо не виждам.

Вардарски нито се помръдна.

— Не можеш ти, Глаушев, да усмириш сърцето ми. От две недели немам мира аз ни денем, ни нощем. И още повече и ти ме смути, не знам що да ти отговоря. Дочувам истина в думите ти, но ето не можеш да усмириш сърцето ми, да го задоволиш.

Вън се чу покашлюването на Начо Дивер, затрептя пред вратата светлина. Лазар Глаушев придърпна Вардарски и го поведе. Вън беше тъмна нощ. Пътят им беше в една посока и двамата мъже тръгнаха заедно. В тъмнината светеха прозорци, тук-там по дворовете се чуваха гласове или ще залае куче, ще се блъсне порта. По тесните улици все още се движеха минувачи и които ги познаваха в тъмнината, поздравяваха ги високо с „добър вечер“. Глаушев и Вардарски продължаваха разговора си тихо и с дълги прекъсвания, щом забележеха минувач — млъкваха и чакаха да отмине. Глаушев рече:

— Аз не казвам, че требва да чакаме наготово, со скръстени ръце. Сами не ще можем, това е. Никой друг не ще ни помогне, а дедо Иван, ще тръгне, когато намери за нужно и сгодно, а не според нашите желания.

— Нека най-напред ние да мислим и работим за себе си.

— И аз това ще река, учителю: да мислим харно и харно да работим. Но сиромашията тежи върху народа колкото и турския ботуш и фенерските тъмнини. Нека се поосвободи народът от сиромашията си.

— А… и ти, значи. И ти от общата болест…

— Каква болест…

— Ами сичко е тръгнало пари да печели.

— Ами, даскале, нема нищо лошо в това.

— Требва да се знае: богу или Мамону. Който служи Мамону, не ще може да служи и богу. Това е сегашната лоша болест.

— Има и друга дума: божието — богу, кесаревото — кесарю. И друга една, народна: гладна мечка хоро не играй. Да събере повеке сила народът ни. Не е болест, че всичко е тръгнало да работи и иска по-сладък залък.

— Може да му се услади и сичко друго да забрави от сладост.

— Не, не… Повеке ще иска. Ще иска което му липсва, което не му стига. Поиска църква, сетне поиска училище, ще поиска и свое господарство. Учителю — спря се Глаушев пред своята порта, — секо нещо иде с времето си.

— Дошло е време и за свобода, защо не? Кой изпратил ония мъже в планината, и Хаджията, и сички други? Секо нещо расте и зрее.

— Ти дали си виждал зрела нива, учителю? Шуми тя, пей, та стопанинът й отдалеко ще я познай. По песента й. — Глаушев го улови за рамото: — Да се отбием у нас, рано е още. Татко ще ти се зарадва, ще пием по една ракия.

Вардарски усети в тъмнината как пропълзя топлина по лицето му. И като че ли отеднаж премаля — нямаше сили да откаже, да си отиде.

— Не… не — промънка колебливо. — Късно е… Глаушев го поведе за ръка и така влязоха те в предната стая у Глаушеви. Тук беше цялото семейство и всички пристъпиха да посрещнат госта, само старата Глаушица не се помръдна, както бе седнала край огнището. Вардарски видя най-напред нея — тя привлече най-напред погледа му с някаква особена сила. Изви глава към него и рече с твърд и някак много висок глас:

— Добре си дошъл, даскале.

А погледът й беше насочен към Лазара. „Той го довел — мислеше си тя с гневно сърце. — Сам го довел при жена си и не забелязва как се пули той в нея. Сам ще си напакости човек най-много — така дяволът ни заслепява…“

— Ами, даскалче, защо не идваш по-често у нас, аз много обичам такива люде, като тебе — развесели се Стоян Глаушев. — Повели, седни отсам, дайте, деца, столче…

Султана погледна и мъжа си: „Гледай го ти стария вещер, ще се намокри от радост. А секи ли е за въвеждане вкъщи бре!…“ Вардарски виждаше само нея и студенината по лицето й, строго и вкаменено, вледеняваше и неговото сърце. Той се боеше от старата жена, тя беше като съдия пред него и нищо не можеше да се скрие от нея. А имаше какво да крие той. В присъствието на старата сякаш и сам надникваше в сърцето си. Сега той чу гласа на Ния, гърлен и неизказано сладък за ухото му:

— Да ви питам и вас, учителю: защо не отворите едно женско училище в Преспа? Не е право само момчетата да учат. На Лазара постоянно му говоря…

Вардарски пипна черната си превръзка и насочи едното си око към Ния. В миг изчезна от сърцето му всякакъв страх и студенина, той сега нищо не виждаше, нищо не чуваше освен нея и нейния глас. Ния бе дигнала лампата да я сложи по-наблизу до госта и червеникавата, златиста светлина заливаше лицето й, пламтеше в двете пухкави венчета тъмни коси над челото й, разделени на две, подаващи се изпод тъмносиньото копринено шкепе, с което бе вързана главата й; разливаше се светлината върху гърдите й, момински изпъкнали и твърди изпод тънката мека дрешка, загърнати леко в белите кожички, с които бе обшита друга, връхна дрешка от също тъмносиньо кадифе, без ръкави. Вардарски виждаше лицето на младата жена с ослепителна яснота и някак много близо до себе си — приведените й очи, скрити в гъсти мигли, устните, предизвикателно издути и тъмночервени в светлината на лампата, правия нос и едва, едва потрепващите нежни ноздри, чистата, възмургава кожа по страните й, по гладкото чело… Колко време продължи всичко туй, откога ли чака тя неговия отговор? Вардарски въздъхна — той се задушаваше от вълнение.

— Трудно се намира учителка… Немаме учителка… Амиии — заекна той и откъде дойде тая смелост в него: — Ами станете вие учителка, нели сте учили…

Най-напред просия усмивка на устните й, раздвижиха се алените устни и блеснаха между тях зъбите й, бели и здрави един до друг, после Ния дигна към него засмени очи и всичко друго потъмня, угасна — остана само блясъкът на тия две тъмни зеници. От дълбоко идеше тоя чист, топъл блясък:

— Не съм аз толкова учена. Не съм учила на гръчки.

— Новели, даскале — побутна го Стоян Глаушев и Вардарски едва сега забеляза, че пред него бе застанала Раца Кочовица с лъснат бакърен поднос и мъничка чашка с ракия. Той посегна машинално и чашката се разплиска в ръката му. Стоян забеляза наивно на по-старата снаха: — Много си ги препълнила, щерко… Ама и нам, чини ми се, много ни се пие. Наздраве, даскале, бог от зло да ни пази и добри мисли да ни дава!

Татко, ти пак цела молитва… — засмя се Кочо.

— Да прогони дявола от ракията — рече и Лазар.

— Ще го прогони той… — промърмори като на себе си старата Глаушица. — Ама дяволът и през вратата ти може да влезе…

Вардарски изпи на един дъх ракията си и скочи:

— Прощавайте…

— Що бързаш, даскале… — протегна ръка да го спре Стоян.

— Късно е вече…

Като излезе Вардарски отново на улицата, в тъмнината пръскаше студен дъжд. Сетне като че ли започна да се развиделява, тук-там по земята се разтвориха широки бели петна и докато стигна учителят до жилището си, всичко наоколо се покри с мек и влажен, ранен сняг. Щом тропна вратникът, Караман бафна няколко пъти откъм двора и млъкна; скрит някъде на сушина, песът отдалеко позна Вардарски, който понякога му носеше чак от чаршията кокали или дроб, за да разнообразява сухите черни залъци, които му подхвърляха стопаните. Вардарски отдалеко забеляза как светлееше на чардака мангал с ярко разгорели се въглища и там се мяркаше едрата фигура на Аце Кутрев.

— Е, даскале, снежец… — обади се Кутрев. — Рекохме да ти разпалим мангала.

— Харно…

— Готов е веке — и Кутрев пръсна върху разгорените въглища малко вода, хвърли там и един ръждив, кован пирон. — Да не те удари в главата въгленът…

Сетне той взе с две ръце пръстения мангал и го внесе в стаята на Вардарски, който също влезе след него и рече:

— Седни, Аце, да изпушим по една.

Аце нищо не отговори и само подсмръкна: не беше за пръв път да го кани Вардарски на разговор. Той свойски посегна да затвори вратата, но Вардарски мълчаливо го спря и тръсна вън мократа си горна дреха, сетне сам затвори вратата и окачи на един пирон дрехата си. От жарта в мангала белите стени наоколо тихо сияеха, Аце Кутрев изглеждаше огромен в розовия здрач.

— Седни, седни… — повтори Вардарски и Аце придръпна към мангала един стол.

— Да седна, даскале, щом… Тя, жената, веке си легна с децата.

Вардарски запали лампата и също седна край мангала, извади кесията си с тютюн и я подаде на госта.

— Казах аз, че ще го обърне на снег, познах… — започна Аце Кутрев, но повече за да наруши мълчанието.

Вардарски нищо не отговори и на свой ред взе да свива цигара, пали я дълго от мангала и току попита:

— Ти, Аце, защо избега от село?

— Как защо? — отвърна веднага Кутрев, сетне каза с твърд глас: — Немаше веке живот за нас там, даскале. — Вардарски се взираше с окото си и чакаше. Аце смукна непривично от цигарата си и продължи: — От лоши турци, даскале. Ние по селата сме си черни роби. Най-веке надолу, низ полето. Повекето от нас си немат нищо, ни покривът над главата ти е твой, сичко е на бея. Ако има некой от нас по некое парче земя, къща или… и то никогаш не стига. Работим повеке за бея. От ангария глава не можеш да дигнеш. Или на изполица и като вола за сламата. Каквото откраднем, това ни остава в повеке, ама що… живей ли се така? И пак се живей, пусто да остане. Какво ще правиш, не се лега да умреш, мил ти е животът, какъв да е. Сички там, и аз. Ама… — пое той дъх, но млъкна, загледа се в цигарата си замислен.

Вардарски не сваляше поглед от него. Хубав мъж е този Аце Кутрев, приветлив, светъл. Изпомачканият му фес без пискюл покриваше ниско буйните му коси, от ръба наоколо се подаваха като венец едри, златисти къдри. Всяка черта на лицето му беше издялана като с длето — правилна, красива, чиста. Русите му клепки бяха едва присвити и придаваха на погледа му загадъчност, той като че ли във всяко нещо се заглеждаше внимателно; още по-руси бяха мустаките му, спуснати надолу, оставени да растат свободно и само от време на време поглаждаше той краищата им с опакото на ръката си. Така и сега, види се, от вълнение, се връщаше в мислите си към родното село и предишния живот.

И после?… — подкани го Вардарски. Можех, даскале, аз и сега да си живея на село, ама… — Той се изкашля смутен и току продължи с твърд глас:

— Имах аз сестра. Мома. Немаше и седемнайсет години. Полякът, Меемед ага му викахме, почна да я задиря. В двора ни влиза, вкъщи влиза по нея. Сега ми е чудно колко се плашехме сички ние тогава, къде ни беше и умът, и срамът. Не смейме нищо да му речем. Сестра ми още повеке се уплаши от турчина ами дете беше още. Той се по нея. Еднаж посегнал да я улови и тя едвам се спасила от ръцете му. Започна да линей, легна болна от уплах и за три месеца свърши, закопахме я. Такива сме ние селяните: като вързани, за секо нещо късно се сещаме, ама то е от голема мъка, от уплаха и отчаяние. Нас понекогаш и за люде не ни имат, не само турците, ами и нашите…

Кутрев въздъхна и млъкна, загледа се в огъня пред себе си. Вардарски мълчаливо му подаде пак кесията с тютюн, но Кутрев поклати глава — не му се пуши или пък не можеше да се откъсне от мислите си. И сам продължи:

— Като я сложихме Кита до гроба, преди да я спуснем, погледнах я аз — стопила се беше досъщ като дете. И така ми се стори — аха да отвори очи, да ми продума. Скъса ми се нещо тука, в самото сърце. Как я оста вихме ние да я погуби турчинът! И татко беше там, стои до мъртвата, ни да викне, ни да заплаче, само брадата му трепери. Върнахме се дома, а кехаите на бея, нашия бей, ни подкараха на работа. Взех секирата и тръгнах низ полето. Там, където го срещнах поляка, там и го съсекох со секирата. На парчета го насекох, ама беше веке късно Отиде си Кита. Видеха ме някои наши люде как ударих Меемед ага, но никой нищо не каза. Откараха ни в града заптии — мене, татко, двама мои братучеди, — затвориха ни, ама пак ни пуснаха. Държеше се целото село, никой нищо не издаде. Върнахме се ние в село, ама аз не стоях: ни една неделя. Взех секирата, взехме си детето — малечко беше още първото ни дете, на два месеца — и хдойдохме тука, в града. Ето седем години веке, даскале. Това тука, дворът, беше изоставена бахча. И тя турска. Взех я под кирия и с жената по цел ден над нея. Селски люде сме, дай ни ти нам земя. Е, по-харно сме тука, гладни не сме останали. Немаше за мене живот на село. И кехаите се заглеждаха в мене, а на них не им е трудно да вземат живота на един селянин — ние за них не сме и люде.

Той взе да оправя огъня с машата, да не издаде вълнението си Вардарски не го и погледна, втренчил око някъде пред себе си. И тъй, без да се помръдне, Вардарски рече:

— Късно се сещаме сички. Може да е наистина от голема мъка, от страх и отчаяние. Наближават вече петстотин години… петстотин години робия. И още не се сещаме да грабнем секирата.

Кутрев дигна поглед към него, но не знаеше какво да МУ отвърне, може би и не разбра думите му. Аце Кутрев чакаше да чуе по-нататък. Вардарски отеднаж скочи мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и Започна да се разхожда край отсрещната стена припряно, с бързи стъпки — пет стъпки на едната страна, пет на другата. Откъде дойде в гърдите му тоя гняв спрямо Лазара Глаушев? И Вардарски заговори тъй, в гнева си, с прехрипнал глас:

— Не било още време… А кога ще дойде време, ето вече петстотин години! Ти може да чакаш, но аз нема да чакам да ми извадят и другото око. — Той се спря също тъй внезапно пред Кутрев и каза с променен, потих, по-спокоен глас: — И ти си чакал, докато си стигнал до отворения гроб. И да не мислиш, че само с тебе е тъй, само с твоята сестра! Това е с целия ни народ.

— Така е, даскале. Со целия народ. Там, по сички наши села. — И Кутрев добави негли между другото: — Не мина една година, и кехаите на нашия бей убиха един от моите братучеди. Ами защо, даскале, заради мене ли? Ами що: аз убих поляка заради сестра си. Се ние криви, се нас по главата.

Вардарски като че ли не го и чу, а бе вперил в него окото си и каза:

— Ти не си защитил сестра си от страх и от глупост, ти си излезъл в нейна защита, може би немаше да умре и турчинът би се махнал от нея. А ето тя умрела, ти си убил поляка, кехаите убили братовчеда ти. Да чакаме ли агаларите да докарат целия народ до отворения гроб?

Той гледаше упорито хазаина си. Най-сетне Аце Кутрев приподигна рамене мълчаливо и стеснително. Вардарски пристъпи и седна отново на мястото си крайъ гала. Извади тютюневата си кесия, сви си цигара, и даде кесията на хазаина. Като запушиха и двамата, Вардарски се загледа в тъмния прозорец насреща и рече след продължително мълчание:

— Време е да започнем борба за свобода, за… живота си. Доста сме търпели вече. Ти — обърна се той изеднаж към Кутрев. — Какво ще кажеш?

— И аз казах, даскале, и ти го каза: да бех излезъл да защитя сестра си, немаше да я доведа до гроба нели? това там с поляка. Така е со целия народ, со целия наш живот. Той изпуши цигарата си до самия й крайчец и стана да си върви. Вардарски вече нищо не продума, не отговори и на поздрава му. Останал сам в стаята, той подпря ръце на колената си и стисна глава между двете си длани. Огънят в мангала топлееше по лицето му и бе се покрил с тънък пласт бяла, пухкава пепел, но между отделните разгорели се въглени жарта светлееше ярко и пред втренчения поглед на учителя се отваряха там огнени дълбини. Там, в блясъка на тия пролуки между бялата пепел, във всяка една от тях той виждаше Ния Глаушева — цяла озарена и с всичката й хубост, както бе я видял тая вечер край лампата. Той местеше погледа си по огъня и навсякъде виждаше младата жена. Виждаше я ясно и се чудеше на тая игра на огъня и на своето въображение: Ния Глаушева беше в мислите му, тя бе, влязла в душата му. Вардарски се чудеше и се радваше на прекрасния образ пред погледа си. Но се надигаше час по час в сърцето му и друго едно чувство — някакъв неясен гняв и злоба срещу Лазара Глаушев. Това беше от ревност — глуха, несъзната; беше от огорчение и болка поради досегашния несретен живот на учителя. Щастлив, беше Лазар Глаушев, а как бе живял досега самият той?

Неспокойната му мисъл прелиташе ту по-напред, ту по-назад през изминалите години на неговия живот и съживяваше в паметта му все такива спомени, които изпълваха сърцето му с огорчение и тъга. Той се виждаше да леко, далеко назад, дори в ръцете на майка си. Тогава бащината му къща беше пълна с люде — братя, сестри, все по-големи от него, — но след смъртта на бащата те всички се пръснаха един след друг, не можеше да ги задържи бедният бащин покрив. Той остана сам с майка си в родната къщурка в Скопие, досам брега на Вардара. И шума на реката чуваше сега Вардарски, както винаги, когато си спомняше за детските си дни. По-късно той проумя — и то идеше като спомен от ранните му години, едва по-късно проумя и си разясни сред каква страшна немотия бе расъл, но никога не бе познал глад и нужда, поне за най-необходимото. По-късно разбра той, че тъкмо в това беше голямата обич на светата му майка към него, най-малкия от децата й, най-безпомощния. Иначе тя беше все навъсена и строга жена. Макар и да беше едва на преклонна възраст — той си я спомняше все стара, с побелели коси на слепите очи, под черната вдовишка кърпа, — ходеше по цял ден да работи по чужди къщи и му донасяше в саханче гозба и комат хляб. Той мразеше с цялото си детско сърце тия чужди къщи, дето се губеше милата му майчица по цели дни, и се радваше, като се връщаше тя вечер при него, та не бързаше да посегне към саханчето, а гледаше майка си с влажни очи.

— Ти яж — казваше тя кротко. — Аз не съм гладна. Тя бе работила през целия ден и бе яла само еднаж — на обед; донесеното ядене беше вечерята, която й даваха след работата, но тя я донасяше вкъщи за него. По-късно той забелязваше бледността по лицето й, тежката умора, която сковаваше дребното й тяло, но не знаеше как да й помогне, що да й каже. Седеше пред саханчето на ниската софричка и мълчаливо ронеше сълзи. Не знаеше как да го успокои майка му, а сядаше и тя до него, прегръщаше го с едната си ръка и с другата топеше залчета в саханчето, слагаше ги в устата му. Той покорно ги гълташе заедно със сълзите си. Така майка му донасяше понякога и въглища за мангала, че и Дръвца, донасяше му и по някоя дрешка. Когато останеше без работа, тя беше много угрижена и много строга, мълчеше по цели дни с посивяло лице. Тя не можеше да намира всеки ден работа по чуждите богати къщи из града, но и в такива дни той не оставаше без залък и жар в мангала. Такава беше нейната майчинска обич. Тя не го галеше, рядко ще го попритисне към себе си ще го целуне по бузата едва-едва, но може би и за да го нахрани и стопли. Като знаеше какъв суров е животът на бедните люде, тя, види се, не искаше да го разнежва и глези, а го прати в градското училище още по онова време, когато там се събираха едва петдесетина деца, и то по-заможни. Запомнил бе той от майка си думи, пълни с мъдрост и сила. По-късно скопската църковна община реши да го изпрати в Самоков да се учи на по-голяма наука. Вардарски тогава беше само на четиринайсет години, но майка му го изпрати, без да пролее ни една сълза, и му рече:

— Върви, синко, на далечно место отиваш, ама ти никога от нищо да не се плашиш. Учи там наука, ама гледай още повеке да спечелиш добро име и чест между людете.

Той вече не я видя. Когато се върна след години в родния си град, намери само гроба й.

В Самоков той бе стоял две години, сетне бе заминал да се учи в Прилеп, а оттам в Габрово. Ходи след това по разни места вече и сам да учи другите, а после бе захвърлен в Анадола. Тия четири години в далечното анадолско село бяха като тъмна пропаст, която разделяше живота му на две половини. Срещал бе той всякакви люде, но там, в далечното загубено анадолско село, бе срещнал друга една човешка душа, за която си спомняше, както за родната си майка. Той пристигна там изтощен от недояждане и от всички мъки при това дълго и мъчително пътуване, а удареното му око беше отворена рана. Посочиха му една изоставена колиба на края на селото и той легна там, за да умре под пробитата й стряха. Но влезе при него Ибрахим и не го напусна осемнайсет дни, докато се върна той наново към живота. Ибрахим беше млад селянин, хранеше го всеки ден с козе мляко, доведе му и лечител за окото. Един турчин бе му извадил окото а друг турчин го спаси от смърт и от големи страдания. Ибрахим му каза еднаж и го гледаше с големите си кафяви очи:

— Аллах те изпраща при нас в неволята ти и ние не бива да те изоставим.

Като си спомни Вардарски сега за своята майка спомни си и за Ибрахим. Сърцето му преливаше от обич и тъга — за измъчената му майка, за най-добрия човек, когото бе срещнал в далечния Анадол. Разтъжи се той и за себе си — Ния Глаушева беше чужда жена…

Вардарски скочи и дръпна тамбурата си от стенатад Тихо, едвам чуто звъннаха опънатите струни. Той седна пак край огъня и сложи тамбурата в скута си. Но не дръпна ни еднаж по струните с гъвкавата черешова коричка. Седя дълго той и току изхриптя гласът му в малката тиха стая като чужд и пълен със сълзи:

— Не ще засвириш ти, не ще запееш с такава злост в сърцето си.

Влезе Султана Глаушева в малката стая. Отдавна не бе влизала тук. След като се настаниха в тази стая Лазар и Ния, тя рядко влизаше в нея или само ще надникне от прага. Беше слънчева пролетна сутрин и Ния бе раздигала всичко, за да почисти. Сега отново подреждаше стаята.

— Се току раздигаш — рече Султана.

— Да поизчистя, майко. Обичам да ми мирише на чисто.

— Е, докато не ти врекне некое в ръцете. Сега си слободна, а като се улови некое за полите ти, не ще можеш да чистиш толкова.

Ния не отговори. Свекървата не пропущаше случай да не й заговори за деца и всяка нейна дума или намек пробождаше като нож сърцето на младата жена. Не я жалеше много свекървата — толкова голямо беше вече нетърпението й да има внуци и от втория си син.

Ния направи място и каза:

— Седни, майко.

Султана веднага седна, та Ния се учуди. Покани я тя само от учтивост, че нямаше и де да се седне. Колко беше стаята, а край стената бяха наредени три големи сандъка, върху тях сега бяха наслагани постилки, завивки, възглавници. Ния бързаше, но изеднаж се спря, обърна се към свекърва си…

— Майко, нели виждаш в каква теснотия живейме с Лазе, а цела къща стои там празна. Ами защо така, защо…

— Не знам аз, щерко. Той, Лазе, така иска.

— Ами кажи му и ти, майко. Бащина къща ми е. Ще живейме там като люде и на вас тука ще ви стане по-широко. Кажи му и ти.

— Нема що да му казвам аз. Майката… като квачка: иска пилетата й да са се около нея, до нея.

— Това са само думи. Не е разумно човек да държи само за думите, а да не вижда кое е по-добро.

— Думи… Ти искаш да ми отведеш сина, да го отведеш в бащината си къща. Това не са само думи. ц- р Нема да отидем през море — ето: на същата улица. Ела и ти с нас, елате сички с нас, там е по-широко. А! Що говориш, Нийо… Да оставя аз своята къща и да отида в къщата на Аврам Немтур. Ще ми се смей и мало, и големо, ще ме поругай.

— Но помисли, майко. Защо да ти се смей… Там е по-хубаво, по-широко и е моя къща.

— Не.

— Не. Това е от упоритост и тъй, хваща се човек за нещо като слепия за тоягата. Ами вижда се ясно: оная къща е по-голема и защо да не идем поне ние с Лазе там. Много по-харно ще ни бъде там. Ти казваш… като квачка, но ние не сме кокошки, а сме разумни люде.

— Ти остави сега това — махна нетърпеливо с малката си суха ръка Султана. И продължи: — Ето веке пета година. Време е веке да се потърсиш.

По лицето на младата жена отеднаж изби гъста руменина. В смущението си тя бързо се обърна и продължи разсеяно да подрежда стаята. Ето затова бе дошла тук свекървата… Старата изеднаж се втурна в живота и в най-интимния й живот, и не както много пъти преди както преди малко — издалеко, с пожелания и намеци с недомлъвки, — а направо, с твърд, строг глас: време е веке! Ния трябваше да признае своето безплодие, да тръгне да се лекува, да позволи на други, чужди люде да се докосват до нея, до тялото й, да я питат и разпитват. Най-напред свекърва й — ето, започваше и Ния трябваше да й отговори. Това не бяха току-тъй подхвърлени думи и старата нямаше вече да я остави. Сега започваше истинското й страдание, не можеше повече га крие, да смекчава тая постоянна болка на сърцето с надежди и всякакви самозалъгвания: „Ето веке пета година!“ И старата жена продължи без милост:

— Каквото и да е, никоя жена не ще остане тъй ето в пета година. Ти, Нийо, може да си като майка си…

Червенината по лицето на Ния бързо изчезна и показа около носа и устните й жълтеникава бледност която също тъй бързо се разля по цялото й лице и по възмургавата кожа изглеждаше като студена, влажна сянка. Старата Глаушица я удари право в сърцето, пробуди всичките й страхове, цялата тревога и мъка от безплодието й. Ния най-много се страхуваше от това, че може би приличаше на майка си, която бе родила само нея на седемнайсетата година от женитбата си. А сама Ния може и никак да не роди… Ния не отговори веднага на свекърва си. Нямаше сили; би я издал гласът й, всяка изтървана дума. Тя искаше да скрие своето преголямо отвращение от майката на Лазара и гнева си срещу нея, който сам избухна в сърцето и като огън. Престори се, че е много заета с работата си, наведе се там, зад един от сандъците, за да избърше скришом двете сълзи, потекли сами от очите й; поизкашля се тихо и като усети най-сетне сърцето си достатъчно укротено, рече, но пак без да погледне свекървата:

— И аз мисля за това, майко. Ама не знам що да правя. Султана веднага се улови за думите й:

— Ти не знайш, откъде ще знайш ти, ама аз знам. — Старата бе забелязала резките промени по лицето на снаха си, но помисли, че това е поради младежката й свенливост. Тя продължи бързо, сякаш да навакса загубеното време: — Нели сега аз съм ти майка, за сичко аз требва да помисля най-напред. Има тука, в Преспа, една жена, тя разбира от тия работи. Ташка Утката й викат. При нея ще идем. Много невести са имали полза от нея. Богевата снаха с нея роди след цели осем години, на Рамневата снаха пак тя помогнала и колко други още, които аз и не знам. Хайде, Днес или утре да идем да те види.

Отново се показаха сълзи в очите на Ния, но сега не ги скри. И пак изби червенина по цялото й лице. Тя изгаряше от срам и се потърси от погнуса, като помисли, че може би ще бъде принудена да покаже тялото си пред чужди очи, че може би чужда ръка ще я пипа и опипва. Ко нека, нека, щом трябва. Макар да не беше загубила ствсем надежда, голяма беше мъката й, че още не можеше Да роди, не можеше да изпълни това, за което преди всичко друго бе благословена жената. Лазар никога не беше и казал ни една дума и дори бе отклонявал нейни далечни, предпазливи опити да поддържа надежда в него, пък и да се оправдава, но тя знаеше и знае се само по себе, че всеки жив човек милее за рожба, че в рожбите ни продължава нашият живот. Тя не бе загубила надежда, че ще РОДИ, но, наистина, беше вече в петата година, от кактобе омъжена. И сега, щом старата майка… ех — да става по-скоро което трябва да стане!

— Старата Глаушица като че ли позна мислите й, та рече:

— Оная вещица, Утката де, иначе не е цвете за мирисане, ама като си в нужда, не е срамно да потърсиш лек и колай от когото и да е.

Опита се Ния да отклони горчивата чаша, а вече знаеше, че няма да я избегне и ще я изпие до капка:

— Ами, майко… като влезем там, целият град ни види, целият град ще знай защо…

— Да я повикаме, ако искаш, тука. Като й пуснев в ръката един грош повеке, тя и дома ще ти дойде, където искаш.

— То е се едно, майко.

Пак без да иска Ния, очите й плувнаха в сълзи. Ето сега виждаше тя какво проклятие тежеше върху нея Отсега нататък тя не можеше никого да залъже, не можеше да отминава без внимание чуждите зли думи, злия присмех, не можеше да крие мъката си от чужди очи, не можеше и сама себе си да залъгва. Днес или утре ще поеме върху плещите си и пред очите на цяла Преспа тежкия кръст на жена, прокълната с безплодие. И може би за цял живот… Тя се изправи срещу свекърва си, старата жена се учуди, като видя отеднаж лицето й толкова ведро, погледа й ясен и твърд. Ния само попритисна една в друга ръцете си и рече:

— Утре, майко. Утре ще идем.

Още като почна Султана Глаушева да се облича другия ден за излизане, в мислите й пак оживя Катето — най-малката й щерка, която тя сама уби с отрова като се опитваше да я запази от позор. Никога не бе престанала да мисли за злочестото си дете, да си спомня за умрялата си щерка и тя беше в сънищата й едва ли не всяка нощ, но като дойде и сега в мислите й, Султана почувствува в сърцето си студенина и страх. Тя се помъчи да прогони тия си мисли и дори милия образ на клетата си дъщеря, а иначе тъгуваше и се вайкаше, когато случеше да не я види насън няколко нощи. Но защо тъй сега дойде Катето в мислите й?… Помилуй ни, господи, пази ни от всяко зло! Докато връзваше Султана голямата бечка кърпа на главата си, ръцете й леко трепереха.

Ния облече широка тъмночервена вълнена рокля с два волана от тъмночервена коприна, облече и салтамарка от черен атлаз с широки ръкави, макар да беше топъл априлски ден. И лицето й, колкото беше бледо, в тия тъмни дрехи изглеждаше още по-бледо и строго. Като я видя Султана с такова лице, още повече се разтъжи сърцето й за умрялата й щерка, но едва ли не се скара на снаха си:

— Ду, Нийо! Що си се облекла в тия дрехи, в това чернило! Млада си, душко, пролет е вънка. Да не сме тръгнали на… — не се доизказа Султана и дори сепоизчерви от яд за лошата дума, която дойде сама на езика — Тъй де — сопна се тя сама на себе си: — Тръгнали сме за добро.

— Ако, майко — отвърна тихо Ния. — Пък и не сме тръгнали на сватба.

— Ама ти не бой се, щерко! — повиши глас Султана, но повече себе си да успокои. — Ще видим що е там, пък може и така да си дойдем. Наша воля.

— Не се боя, майко.

Султана поведе снаха си по крайни, по-глухи улици, но пак ги срещнаха много люде и кой ли не ги познаваше и двете в Преспа! Поздравяваха ги с почит и мъжете, колкото ги срещнаха, и всеки от тях познаваше майката и невестата на Лазара Глаушев. Двете жени минаха и покрай къщата на Аце Кутрев, потънала сега в зеленина, но те не знаеха, че тук живееше и Райко Вардарски. А къщата на Ташка Утката беше на другата страна на същата улица. Много очи ги видяха, като влязоха там, видя ги и Митра Кутрева през оградата на градината си.

От вратника на Утката започваше малко дворче, тясно и стръмно надолу, та къщурката й беше като в земята заровена. Никой не излезе да ги посрещне, тихо беше в тясното дворче, нямаше ни куче да залае, ни кокошка да пребяга с крясък. Като приближиха двете жени и се поколебаха пред самата врата на къщурката, чу се отвътре силен женски глас:

— Влизайте, влизайте…

Вратата се отвори и пак никой не се показа отвътре Султана прекрачи сърдито високия праг, влезе след нея и Ния. Султана се поспря там — отворила им бе вратата, дребничка невеста с големи черни очи и черен мъх на горната й устна — не беше това Ташка Утката, от Дъното на стаята се чу същият глас:

— Добре дошла, Глаушице!

Стаята беше мрачна, с нисък, дъсчен таван и там, в дъното й, бе застанала една друга жена; Султана веднага позна Утката.

— Не си сама… — рече Султана и стоеше все тъи до вратата, негли беше готова да се върне.

— Не съм сама… Влезте, влезте. Ето тука… И Ташка отвори друга една врата към съседна стая. Повелете вие в тая стая… тя, Илка, тука ще си остане ама и тя си е мой човек.

Двете Глаушеви влязоха мълчаливо в съседната стаЯ влезе след тях и Ташка, затвори вратата. Насреща светлееха две малки прозорчета и се притискаше в тях къс зеленина, та не се виждаше нищо повече нататък, а бяха окачени и на двете прозорчета шарени завески, сега дигнати догоре. Стените бяха наскоро варосани, край едната от тях имаше миндер с твърди възглавници и шарена, добре опъната басмена покривка; край отсрещната стена се ширеше нисък одър, постлан с мека ямболия, наре дени бяха и там възглавници, но бели, пухени. На пода между миндера и одъра бе постлан килим, весело светлееха по него ярки шарки. Чисто беше тук, спретнато и уютно.

— Повелете, седнете — покани Ташка отново гостенките си, а през цялото време не сваляше от Ния своите засмени, живи очи; много млади бяха очите й за нейната възраст — тя беше може би към шестдесет години, спретнато и чисто облечена, макар дрехите й да бяха доста износени. Ния също я поглеждаше с любопитство — дали не беше някоя грозна и страшна вещица, както си е мислила тя, но все пак от нея като че ли се излъчваше някаква тревожна сила. Двете гостенки седнаха на миндера, а Ташка рече: — Знаех аз, че ще дойдете.

— Откъде ще знайш… — попита остро Султана Глаушева. — Ние не сме и мислили допреди два дена.

— Не сте мислили, но като дойде, отеднаж се решава човек. Как нема да дойдете: секоя жена иска да роди Пък аз знам коя тукашна невеста ражда и коя не ражда.

Тя се отдръпна към одъра и седна срещу Ния. Усмивката изчезна от очите й, тя се замисли и цялото й лице се промени, та сега изглеждаше по-стара. Ръцете й бяха много едри, но както бе седнала неподвижно на одъра, стояха като чужди в скута й, може би поради силата, която напираше в тях.

— То си е така от бога — подзе приказката й старата Глаушица. — Сека жена требва да ражда. Моята снаха ето веке в петата година… рекохме да те попитаме има ли лек за такава работа.

Ташка сякаш не я и чу, а заговори като на себе си:

— Отдавна не бех я виждала отблизу: пораснала, станала жена. Голема хубост… Кой знай дали има друга такава жена в Преспа, не съм виждала друга такава жена. Тъга те хваща, като я гледаш. Ама ето и тя лежи с мъж, деца ще ражда. Тебе, синко, за това те създал господ: само за хубост. Да ходиш между людете и се кой да се чуди…

— Ти сега да не искаш да я отделиш от мъжа й! — солна се Султана.

— Не бой се, свекърво. Никой нема да я отдели от мъжа й — такова е сърцето й, привързва се еднаж за секога, нели виждам. Такива са очите й, като бистри кладенци, до сърцето й виждам. И кръвта й е блага, нели виждам как се червеней по лицето й, а да беше кръвта й по-люта, можеше и до царски сараи да стигне.

— Ние си я знайме Ния — спореше Султана. — Тя, ако искаш да знайш, като царица си живей, моят син на ръце я носи, ама ти сега кажи ни това, за което сме дошли при тебе.

— Не се люти — отвърна кротко Ташка и все тъй замислена. — Ти друго и не искаш да знайш, а само това: дали ще ти роди внучета. И син ти затова се оженил за нея — за да спи с нея. А и тя самата като сички. Не мислиме ние много за хубост, не умейме да й се радваме. А нема по-голема хубост от женската. Ни Цветето, ни звездата горе…

Ния се заслуша в думите й, не се изчервяваше така често и дори понечи да й възрази на няколко пъти. Тя знаеше, че е хубава, но доколкото мислеше за своята хубост или какво да облече, каква кърпа да сложи на главата си — то беше най-напред заради Лазара. Така и се радваше тя на своята хубост — с неговото постоянно възхищение от нея самата, с неговата обич към нея, с неговите ласки. Не й трябваха царски сараи!

Ташка отстъпи от одъра, за да успокои най-сетне старата Глаушица, но не млъкна и все тъй, като на себе си:

— Ама пък и такава е женската хубост: гори и прегаря. И мъжът затова посега към нея: да я има, в леглото си да я занесе…

— Пейш като по книга — прекъсна я Султана.

— Мене, сестро, това ми е работа… Виждала съм много жени и много мъже, та знам каква сила играй между них. Е, хайде — поразбърза се тя, — да видим сега що е, какво е с вас… то и трендафилът цъфти и се разцъфтява, докато кацне на него мъжка пчела. После се скапва… Стани сега, щерко, да те видя още еднаж, да те видя по-харно… — Ния стана и като не се сещаше да се покаже от всички страни, Ташка започна да я оглежда, да се върти около нея. И продължи: — Ето…: и под дрехата ти личи. Тесна си. Не си като корито, та секоя година да лежи дете в тебе. Затова и не си хванала! досега, такава е утробата ти. Требва и да те поопипам — посегна тя с двете си едри ръце и бързо добави: — Ама: знам: нема да ми дадеш да те пипам…:

— Не, не… — простена Ния и се отдръпна.

— Знам си аз. Такава си ти. Некои невести ми легат! като крави и като взема да ги барам по корема, примижават… Не бой се, нема да те пипам сега… ама ако стане нужда, то се знай, и ти ще легнеш.

— Их… — намръщи се гнусливо Султана. — Какво женище си!

— Ами тука сме се жени, пък ние жените сме си безсрамни. Седни сега, щерко, и слушай — каза тя на Ния! и сама седна пак на одъра с ръце върху колената си като мъж и ръцете й изглеждаха още по-големи, с разперени пръсти. Тя продължи с равен, професионален тон:

— Жена, която не ражда, може да е вързана с един, може с два, може с три пояса. Първият е най-лесен за развързване. Оттатък Саридере, в една впадина има кладенче, викат му Самодивското кладенче. Ти го знайш, бабо, Глаушице. На деветдесет крачки от него, по височината! над него, има един голем камен, отдалеко се вижда. Викат му Пърчило. Знайш го и него, бабо Глаушице, сичкй го знаят в Преспа. Която жена не ражда и иска да роди, ще стане преди изгрев, ще отиде и ще се измие на Самодивското кладенче. Сетне ще се покатери към Пърчило и ще се завърти около него три пъти и пак ще се върне и още един път ще се измие на кладенчето. Като се измие втори път, ще откъсне парченце от кошулята си или от друга своя дреха и ще го върже на шипката край кладенчето. Това да стане, преди да изгрей слънцето. Ще чака да минат от тоя ден четирийсет дни, да мине и отмине месецът й, пък ще види и познай дали се развързал поясът й. Ако това не помогне, има тя втори пояс за развързване. За втория пояс ще дойде при мене. Ще й дам билки да пие, каквито аз знам. И ще идва при мене секи ден или девет дни, или деветнайсет, или двайсет и девет. Аз ще позная и ще й кажа колко дни да идва. И секи ден ще разтривам корема й со зейтин, както аз знам. Ще ми донесе и една ока зейтин. Ако и това не помогне, тя има трети пояс. За третия пояс — проточи глас Утката и цяла се обърна към младата жена, втренчи в нея поглед; Ния едва сега забеляза, че очите й бяха възчервеникави и като да тлееше жар дълбоко в тях. Утката изеднаж отсече: — За третия пояс требва да ти кажа насаме. Да не е е майка ти тука, пред нея най-после може, ама пред свекърва ти не може. Е, чакай, чакай… Ето аз ще ти пошепна, а ти слушай харно — и тя се дигна от мястото си с ръце на колената, пристъпи и се облегна върху рамото на Ния, която усети старческата й гръд, мека и увиснала, усети и лъха й, топъл, влажен и вонящ: — Шу-шу-шу… ако имаш трети пояс, може да ти го развърже само друг некой мъж, чужд, не твоят. Твоят…

Ния се дръпна — от меката, отпуснала се плът на Утката, от влажния, вонящ дъх, от думите й. Утката се изправи до нея и продължи гласно:

— Твоят, ще рече, не може. Грешката може да е у него. Некога са убивали безплодните жени с камъни, ама сега се знай, че колкото може да бъде виновна жената, толкова може да бъде виновен и мъжът… Аз знам… Омъжи се некоя и с години нема деца; умре мъжът, омъжи се тя повторно и още първата година ражда, що се дърпаш така… Не може ли мъжът, жената да си потърси колай, защо да стои безплодна, щом господ я благословил да ражда?

— Как така мори? Що говориш ти? — настръхна старата Глаушица. — Чужди ли деца ще раждаш при чиъяка си, в къщата му!

— Той може и да не знай — отвърна Утката. — Що, като не го бива? Ще ги направи друг, чудо големо, пък ще ги отгледа и пак ще бъдат негови. Да се плоди светът и множи…

— Не може да се живей с такава лъжа — продума Ния тихо.

— Лъжа — приподигна рамене Утката, присви устни. — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца. Момъкът, като я взел такъв, неспособен, и я държи… Нема лъжа тука, най-важното са децата.

— Що говориш ти, Утка — разшири лакти Султана Глаушева, като да беше готова да посегне и с ръце към безсрамната лечителка. — Во секо нещо требва да има ред и закон. Со чест требва да се живей. Ако искаш да знайш, сичките проклетии са най-напред у жената.

Ташка Утката отговори тъкмо на нейните думи, но гледаше пак в Ния:

— Така се връзваме ние, жените, сами. Децата се раждат от нашата утроба, от нашата кръв. Мъжът мине-замине. Ако не тоя, може и друг да бъде. Те са като кучетата. Елините12 некога живеяли по-слободно. Били по-умни люде. С мъж можеш да се срещнеш секогаш, когато сърцето ти поиска. Не е никакъв грех. А ние сами се връзваме и тогава скришом стават още по-лоши работи. Това било от бога, онова било от дявола, а грех ли е да се наситиш, когато си гладен, да пиеш вода, когато си жаден? И то е като глада и жаждата…

Султана скочи:

— Ама що сме седнали да я слушаме тая! Ти не знайш — обърна се тя към Утката, — ти не знайш що е от бога и що е от дявола, а? От бога е да живейш с ред в живота си и с чест между людете, а тебе дяволът ги е в сърцето и, живейш като кучка! Мъжете били кучета, ами затова са создадени мъжът н жената, да бъдат другари и в добро, и в зло. Кучета били, ами що е жената без мъж — ето, разпасана кучка като тебе! Хайде, Нио, да си вървим…

И старата Глаушица се отправи към вратата с непривично бързи стъпки, но Ния тихо подвикна след нея:

— Майко, чакай… — Тя пристъпи бързо към свекърва си и тихо й пошушна: — Требва да й платим…

Султана Глаушева мълчаливо се наведе, посегна И дигна нагоре черния си фъстан, наведе се пак и дигна втора подобна дреха, наведе се още еднаж и ръката и потъна в дълбок джеб на трета подобна дреха. Извади от там бяла кърпичка, единият край на която беше вързан на голям възел. Започна да развързва възела и попита с тих глас без да погледне Ташка:

— Колко ти чини? обади се бързо Ния:

— Искам да взема от билките… нели каза, имала си некакви билки.

— Имам — отговори Утката. — Ще ти дам. Тя влезе в съседната стая, тропна там сандък или упап. Старата Глаушица я посрещна още като се показа пак на вратата:

— Слушай… да не са отровни билките ти…

— Не са. Сладки билки са. Отварят утробата. Дай си, невесто, кърпата.

Утката развърза една платнена торбичка — полъхна на сухи горски треви. Ния й поднесе кърпичката си. Утката бръкна девет пъти едно след друго в торбичката, изваждаше оттам, доколкото можеше да хване с четирите си пръста, от тревите, и продължи:

— Ето, за девет дни. Нели виждаш по колко вземам. Ще свариш сутрин половин ока вода, ще сложиш от тревите, докато ври, и веднага ще я свалиш от огъня. Като изстине, ще я изпиеш натри пъти през деня. Третия път — преди да си легнеш. Ще ти мирише устата на хубаво и мъжът ти… хм… ще се радва. Ами, нема ли да искаш да ти разтривам корема? То така върви.

Ния неволно погледна големите й ръце и промълви:

— После… Да опитам с тревите…

— Може и после. Ще донесеш и една ока зейтин.

— Кажи сега колко ти чини — повтори старата Глаушица с ядно присвити устни.

— Една меджидия.

— Бре… Много мори… — не се сдържа Султана, и бързо подаде на Утката голяма сребърна пара.

— Според людете: на едни повеке, на други по-малко — отвърна спокойно Утката и додаде: — Па като ти доди внуче, ще ме каниш на нитулици. Хайде со здраве.

В предната стая пак се спусна да им отвори младата жена. Султана Глаушева сега я изгледа враждебно и попита с престорено любопитство:

— Това твоя щерка ли е?

— Не ми е щерка — отвърна иззад нея Утката. Ти нели знайш, аз немам ни син, ни щерка.

— Аха… и на нея ще разпасваш пояси. Затова я държиш тука.

— Хайде, майко — побутна леко Ния свекърва си, уплашена да не би тя да каже и някоя още по-остра дума.

Като излязоха двете Глаушеви от вратника на Ташка Утката, слънцето вече залязваше. Видяха ги и сега люде, а от околните дворове и градини и още там зашумя, запъпли, злорада мълва:

— Султана Глаушица завела младата си снаха у Ташка Утката! Ще я лекува…

— Лекува тя, Утката… Събира в къщата си се ялови невести и всякакви пущове… Като се стъмни добре и по тия крайни улички на Преспа не се мяркаше жива душа, пред вратника на Ташка Утката се спря Таки Брашнаров, озърна се предпазливо и безшумно влезе в двора. В дъното на стръмното дворче светеха две прозорчета със спуснати завеси. Брашнаров се отправи нататък с бързи, тихи стъпки.

Той не забеляза, че иззад оградата насреща го видя и позна в тъмнината пак Митра Кутрева; виждала го беше да влиза и друг път в тоя вратник.

Той почука на вратата на ниската къщурка, но не дочака да му отворят, а сам влезе в предната стая. Изправи се сред стаята с високия си ръст и веднага видя младата невеста при светлината на малката газена ламба, срещна погледа й, втренчен и любопитен; сетне младата жена бързо наведе големите си черни очи, лицето й пламна, черният мъх по горната й устна се очерта още по-ясно.

Брашнаров едва-едва докосна засуканите си мустаки, по устните му заигра крива, мазна усмивка. Той изви големите си, тъмни очи към Утката и кимна леко. Утката хитро му намигна, сетне се обърна към младата жена с кротък глас:

— Ти върви оттатък, Илке…

Младата невеста веднага се врътна и Брашнаров проследи с поглед, докато изчезна тя в съседната стая. И тъй, с поглед нататък, той попита на турски:

— Колко ще иска?

Утката го изгледа с презрително свити устни и отговори също на турски:

— Ти се за парите питаш… Тя пари не иска. Парите на мене ще дадеш. Хайде върви… — побутна го тя и продължи на преспански: — Искам да спя, уморена съм днеска. — Брашнаров се запъти към другата стая, но Утката подвикна след него: — Знайш ли кой беше днеска тука, при мене?

Брашнаров се обърна и попита с мимика:

— Кой?

— Ния Глаушевата.

Той отвори широко очи, долната му челюст увисна, като да се откачи изеднаж. Те се гледаха мълчаливо и Утката примигна с двете си очи. Сетне той преглътна и рече с пресипнал глас:

— Да ме събереш с нея, петдесет алтъна ще ти дам. Сто ще ти дам!

Утката наведе очи:

— Ех, чорбаджи… Такава жена не можеш да купиш и за цела планина алтъни, за никакво богатство. Ама — дигна тя към него лукав поглед — и тя си е жена. Секоя жена, ефенди, ако не за пари и богатство, за хубава руба, ако не по мерак, за детенце ще я покориш. Така сме си прокълнати ние, жените. Хайде, хайде върви…

Брашнаров се обърна и влезе в съседната стая, затвори вратата след себе си.

XI

Ставало бе много пъти дума между преспанските общинари за девическо училище. Дори общината писа писма но някои места, да търси учителка. Но тогава по Българско учителките бяха малко и не се намери учителка за Преспа. Пък и някои от преспанските общинари не влагаха голяма ревност за женското училище.

— Ще минем засега и без женско школо… — рече направо Яким Ортомар. Той винаги все така се противеше.

Като отвори дума Ния Глаушева за женско училище в Преспа, зае се да намери учителка Райко Вардарски. Стана той най-напред пред училищните настоятели да попита каква плата ще отдели общината за учителка.

— Ами, даскале — рекоха те, — учителката, каквато и Да е, тя е жена и голема плата нема да й е нужна…

— Нема тук мъж, нема жена — възрази Вардарски. — А учител по-лесно ще намерите, нежели учителка.

— Е харно, даскале, харно. Добра плата ще й отсечем. Ти пиши…

— Ами училище, сграда за девическо училище?

— Ще намерим, лесно ще намерим — обещаха щедро; училищните настоятели. — Ти само учителка намери.

И Райко Вардарски намери учителка чак в Шумен. Имаше по много места той люде, с които бе учил, и други, които самият той бе учил; писа им пламенни писма да ги моли и увещава, да ги пита и разпитва и се вдъхновяваше за тия многобройни писма колкото от ревност! за народна просвета, толкова и от голямо желание да угоди на Ния Глаушева. Учителката пристигна в Преспа през есента, тъкмо бе започнала учебната година, и потърси най-напред него — учителя Райко Вардарски; в непознатия й град тя знаеше само неговото име.

Отседнала бе в един от преспанските ханища, като мъж, който пътува по своя воля и без страх. Там я намери Вардарски, седнала на едно триножно столче, а край нея — багажът й: един голям вързоп и един сандък, тежък като олово, пълен с дрехи и книги. Ханджията и слугите му стоят далеко от нея, не смеят да й продумат. Не са виждали и те дори — ханджии — да пътува сама жена и толкова млада. Вардарски се приближи и попипа черната превръзка на сляпото си око, както винаги, когато се смущаваше. Учителката каза името си: Иванка Руменова.

— Вие нема да останете тука, в хана — каза Вардарски. — Те ще се погрижат…

— Седнете, седнете — прекъсна го учителката. — Искам да си поговорим с вас, и двамата сме учители. Той придръпна друго едно столче, седна срещу нея.

— Пушите ли? — попита тя изеднаж. И добави: — Дайте ми една цигара!

Вардарски се учуди на желанието й, но не издаде учудването си. Той извади тютюневата си кесия, премести я мълчаливо от едната си ръка в другата — не се решаваше да я подаде тъй на учителката. Тя каза някаК предизвикателно:

— Направете ми една цигара.

Вардарски веднага се залови, сви бързо и ловко цитарата, но не я залепи, а я подаде с хубав жест на учителката — сама да си я залепи, както ставаше това, на езика. Ханджията и слугите огтатък гледаха с облещени очи — в Преспа пушеха само туркините. Сви си цигара и Вардарски, после извади огниво, запали го и го поднесе, към учителката. Тя попримига смутено с очи и мълчаливо, окказа да запали цигарата си. И току попита:

— Вие тукашен ли сте?

— Не.

— Има ли други учители в Преспа?

— Още трима. Тукашни люде. Стари учители.

— Как сте си разпределили работата?

— Те водят четири отделения. Аз — два горни класа.

— Прощавайте, че ви разпитвам така… аз за себе си… Сега аз трябва съвсем отначало с момичетата, нали? И сама, нали?

— Да.

Тя млъкна, загледа се някъде пред себе си. Вардарски я поглеждаше изпод вежди. Както бе седнала на ниското столче, учителката изглеждаше дребна на ръст, но в движенията й се долавяше сила и ловкост. Тя погледна някак учудено незапалената цигара, позавъртя я между пръстите си, после бързо я пусна на пръстения под и я затисна с мъничката си обувка, сякаш искаше да я скрие. Вардарски проследи всичките й движения с присвити устни: „Хм! Твоя воля…“ Учителката пак попита и като че ли искаше да го изпревари:

— Знаете ли защо дойдох тук чак от Шумен?

— Нищо чудно — отвърна Вардарски небрежно. — Даскалска участ. Човек може да ни срещне по сички краища, накъдето ветърът ни отвее.

Тя обърна към него очи и Вардарски видя, че бяха сиви, та погледът й изпод тъмните, доста дебели вежди изглеждаше светъл, ясен и дори остър, но тая острота се смекчаваше от естествената червенина на бузите й, която и сега не беше изчезнала съвсем, макар че лицето и бе побледняло от умора. Смекчаваше се остротата на погледа й от общия израз на лицето й — с бузи, закръглено детски, с нежно и правилно извита брадичка, а Устните й бяха алени и също по детски издути.

— Не само това — каза тя. — Не е само поради нашата даскалска участ, а нещо ме теглеше насам и веднага тръгнах, като научих от вашето писмо, че в Преспа се търси учителка. Македония… звучи ми някак особено това име… Може би защото го чуваме още от детската си люлка: Мизия, Тракия, Македония — три сестри рождени… Не знам как да ви обясня… после в училището… Александър Македонски, свети Кирил и Методий, свети Климент… А има и нещо друго: моят дядо по майка бил някъде оттука, от Костурско, заселил се в Шумен преди години. Той, докато беше жив, постоянно ми говореше за своя роден край и с голяма любов към тая земя.

— Нема да се разкайвате, че сте дошли тук — отвърна Вардарски. — Аз съм роден тук, в Македония, и не знам… винаги, когато ми се е налагало да я напусна, просто се разболевам от тъга по нея. Не знам как да си обясня и аз тая сила… може би защото е много хубава тая земя и людете са некакви… по-особени… Вие сама ще видите, като поживеете тука. Малко ли е хубав Балканът към Габрово — ходил съм аз там, и какво ли не се ражда по равна Тракия, виждал съм и Цариград, людете другаде са по-спокойни, по-тихи, ние, тукашните, сме по-люти, по-упорити… но ето тук има дух и по-сложен живот. Ами като говорят людете тук — пеят, песни нареждат, пък и самите им песни какви са — от самото сърце извират. И вижте как са облечени селските жени, какво художество… ами… това е — жив дух има в тая земя, не можеш да го изкажеш с две думи, но ще го видиш насекъде, во сичко…

Иванка Руменова го слушаше мълчаливо, с любопитство, но и го разглеждаше, виждаше й се любопитен и той самият, като се мъчеше сега да търси думи с оживено лице и припрени, неспокойни движения, а окото му пламтеше. Той също млъкна и се унесе подир мислите си над чудната загадка, каквато беше и за него родната му Македония, нейните люде. После Вардарски гласно продължи и колкото говореше с устата си, толкова и с ръцете си, с лицето си, със светлините в окото си:

— Може би защото ние сме по-близу до стария свет… Атина, Спарта, Рим и по време, и по место… Може би защото сме в непрекъсната борба за живота си и со земята, и с небето, и со чуждите народи около нас, между нас, борим се с тех и се надпреварваме… Вие и сама ще видите — заключи той изеднаж и прибра ръцете си в скута, но така изглеждаха тия ръце, като че ли всеки миг ще нарушат своя покой.

Руменова слушаше мълчаливо и току се усмихна, та просия лицето й, показаха се между алените й устни доста едри, бели зъби, в очите й се отвориха светли, сияещи дълбини:

— Значи, аз добре съм сторила, като съм послушала сърцето си. Тук аз… така тръгнах по сърце, нещо ^е теглеше насам. И добре се работи, нали?

— Добре се работи. Децата са много схватливи, а това е най-важното за учителя: да вижда, че хвърля семе на в хубава почва. Да вижда как расте и зрее плодът на труда му. Това за децата тук. А по-старите… хм! Те са по-други понекога. Ето сега те сички от една обща болест боледуват: за пари, лакомия за пари, пари да печелят. Сички. Пък сиромасите се не се свършват — стисна устни Вардарски презрително.

Те и двамата млъкнаха. Вардарски посегна за тютюневата си кесия, но в същия момент в хана влязоха Лазар Глаушев и Андрея Бенков. Вардарски се извърна цял нататък, да погледне, и рече:

— Двама от общинарите. С тех най-добре ще се разберете…

— Прощавайте, учителко — приближи се Глаушев. — Аз ей сега научих… Добре дошли! Сигурно сте много уморена…

Иванка Руменова му подаде ръка за поздрав и той я пое доста изненадан, а Бенков дори се изчерви от стеснение, като се ръкува с младата учителка. Още не беше прието в Преспа да се ръкуват мъже с толкова млада жена. Глаушев продължи:

— Тука не е за вас. Пътниците тука спят на рогозки. Сега, на първо време, ще сте у Бенкови — посочи той Андрея Бенков. — Докато ви намерим постоянно жилище — Е, хайде, там ще ви заведем, с ваше позволение…

Учителката се изправи бързо, леко и тръгна също тъй с бързи, леки стъпки напред. Сега тя изглеждаше по-височка, беше стройна и във всяко нейно движение личеше силата и гъвкавостта на младото й тяло. Глаушев, се разпореди за багажа й, сетне те и четиримата излязоха пред хана. Отпред се простираше широкият пазар — в пазарни дни тук се купуваше и продаваше добитък и по целия площад се виждаха купчини тор и разпиляна слама; само през средата му се кръстосваха не много широки пътеки, постлани с едър калдъръм, там, дето се кръстосваха те, се издигаше зидана чешма с два чучура и дълго каменно корито. Над чучурите бе вградена мраморна, потъмняла вече плоча с турски надпис за великата милост на аллаха и за големите добродетели на Кязим Мехмед, който бе построил чешмата със свои средства за общо ползуване. Иванка Руменова огледа площада — целият бе обграден с ниски дървени дюкяни, на няколко места едва се белееха отдавна неваросани стените на други няколко хана с механи и широки порти за колите. Но тая неприветлива гледка не смути ни най-малко младата жена: навред, където бе ходила по Българско, та и в родния й град Шумен, бе виждала също такива дървени дюкяни, ханища, калдъръми, дори и също такива чешми по площадите.

— Оттука, през чаршията, е по-близу, но — каза Глаушев, и се обърна към учителката, — но за вас нема да е удобно.

— Защо? — погледна го тя учудена.

— Ами… жена в чаршията… Тука, у нас, жени не отиват в чаршията, може само некоя престарела баба да мине тъй, набързо. Или некоя по-стара селянка.

— Чудно… Каква опасност може да има, или може би преспанци не се държат прилично с жените в чаршията?

— Ние тука имаме доста турци и после… — така е останало открай време.

— А вие лично какво мислите? — попита тя и премести поглед от Глаушева върху Вардарски и после върху Бенков.

Глаушев се усмихна едва-едва и рече благоразумно:

— По-добре е човек да се съобразява с местните нрави и обичаи.

— Що… от вас зависи — рече на свой ред Вардарски и гледаше мрачно с окото си. Той не вярваше, че тя ще се реши да мине през чаршията, както не се реши и да запуши. А Руменова се улови тъкмо за неговите думи:

— От мене ли зависи? Добре. Да вървим през чаршията. — Тя тръгна, подхванала леко с ръка дългата си рокля. Тримата мъже бързо се изравниха с нея. Тя продължи: — Аз се боя от действително страшни неща, а защо ще се боя от някакви си предразсъдъци? Нрави, обичаи — да, но какво е това, жена да не смее да мине през чаршията?

Тримата мъже мълчаха, сякаш и тримата се бяха заслушали в гласа й, в нейния мек, източнобългарски глас. Лазар Глаушев вървеше до нея със свито сърце страхуваше се от тая наистина дръзка постъпка на младата учителка, боеше се от неприятни последици, но вървеше редом със спокойно лице. От другата и страна вървеше Вардарски с широката си походка, размахал, както винаги ръце, дигнал високо глава, и окото му се въртеше предизвикателно ту на една, ту на друга страна. До него вървеше Бенков едва-едва усмихнат, с наведени очи — къде ли не би тръгнал той, срещу какво ли не би тръгнал след Лазара Глаушев, щом Лазар Глаушев вървеше нататък. Късият есенен ден беше към края си. Преспанци започваха да прибират стоките си, изложени пред дюкяните, да се готвят за затваряне, някои бързаха да свършат закъсняла или пък забравена работа и беше доста оживено сега по чаршийските улици, край дългите редици дюкяни. Изеднаж откъм атпазар се зададе младата учителка и редом с нея тримата мъже. Един калфа там, в началото на улицата, опули очи, сетне изкриви врат към калфата от съседния дюкян, посочи с глава:

— Шшшт… скивай, манук… що гура насам13… Малката група навлезе в чаршията и стъпка по стъпка около четиримата люде се възцаряваше тишина, като че ли тишината вървеше пред тях по тесните улички. Които бяха пред дюкяните си, прекъсваха всяка работа и гледаха младата непозната жена, други изтичваха тихо отвътре, едни гледаха навъсени, други с ококорени очи, а някои от по-младите преспанци не можаха да задържат усмивката си от голямо любопитство, от учудване и от някаква радост, че се случваше в чаршията такова чудно нещо: минаваше там посред бял ден млада, хубава жена, Дигнала гордо глава, и гледаше строго пред себе си. Преспанци гледаха мълчаливо, никой не отвори уста да подхвърли дума — редом с непознатата жена вървяха Лазар Глаушев и класният учител.

— Требва и тя да е учителка… — тихо пошушна някой. На един кръстопът пред малката група се изпречи млад турчин със затъкнати в пояса му ножове и пищови. Гой зяпна и отвори срещу учителката черни, кръгли очи, дигна бабаитски ръка към засуканите си тънки мустаки и викна безсрамно:

— Ох, бабам!…

Лазар Глаушев навъси вежди и едва-едва докосна турчина с презрителен поглед, но Вардарски се поспря, окото му се наля с кръв и той изръмжа през зъби на своя анадолски турски език:

— Белята ли си търсиш, турчино! Не закачай мирните люде…

Глаушев бързо подръпна другаря си, да не се спира. Отминаха нататък и четиримата, не се обади повече и турчинът. Никой от четиримата не спомена вече нищо за тая неприятна случка, но и разговорът им не вървеше. Минаха през голяма част от чаршията, навлязоха в махалите и се спряха пред портата на Бенкови; насреща беше Глаушевата къща.

— Вие влезте — каза Глаушев. — Аз ще се отбия у нас за жена си. Андрея Бенков решил да ни гощава тая вечер.

Бенковица посрещна гостите си със запретнати ръкави. Бяха й съобщили късно, че ще има гости, но тя бе успяла да понареди едно и друго. Сина си и Вардарски тя изпрати в гостната стая, а учителката въведе в друга по-малка стая. Тук беше вече и багажът на Руменова — Да си починеш малко, щерке… да се поприбереш. Старата жена гледаше учителката с умиление и дори посегна да я погали по ръкава. Тя и сега си мислеше за оня час, за най-щастливия час в своя тъжен живот, когато нейният Андрей ще си доведе невеста. Друго желание старата жена нямаше ни за себе си, ни за сина си — да си доведе той невеста и да го предаде в ръцете й, от своите ръце в нейните. Имаше тя и друго едно желание, но то беше една постоянна молитва към бога, да запази той, всемогъщият, милостивият, Андрея, да пази здравето му. Като умря нейният мъж, Климент Бенков още преди да навърши четиридесет и пет години, Бенковица се облече цяла в черно а като умря после от същата болест и единствената й щерка Божана — почерня сърцето й. С голямата й скръб по рано загубения мъж — и какъв беше той умен, силен и чист човек! — с още по-голямата й скръб по Божана в сърцето й влезе и един постоянен страх, че същата опасност застрашава и единствения й син. Скръбта си тя не можеше да скрие от людете, но пред никого не бе разкрила своя постоянен страх. Никой не знаеше колко голяма беше мъката й, грижата й, — да го нахрани добре, да го облече, да го стопли, да го запази от всяка опасност за здравето му. Дори самият той не винаги схващаше докъде стигаше тя в своята майчинска обич и грижа, в своята съобразителност — да предусети всяка опасност, и колкото да обичаше и той майка си, понякога приемаше нейните преголеми грижи с отегчение. Бенковица беше и преди най-добра жена и стопанка, както разбираше това всеки в Преспа, но сега, с силната скръб по умрелите, с нейната любов към живия и още повече с непрестанната борба, която водеше със страха си за него, бе заприличала на светица — тиха, предпазлива при всяка своя стъпка, справедлива и снизходителна към чуждите люде, към техните слабости, да не предизвика върху своя тих дом омразата, нито един лош поглед, да не предизвика у никого ни най-малка болка и скръб, сама толкова скръбна. И каквато беше тя в сърцето си, такава беше и в своята външност: стопила се бе цяла — ами какво ядеше, какво пиеше, живееше с по два-три залъка и няколко глътки водица; восъчнобледо беше лицето й, чисто, дори прозрачно от въздържание; благ и успокояващ беше погледът й; всяка нейна дума тежеше с всичката си сила; неуморни бяха ръцете й, около нея всичко беше в ред и чисто и когато нямаше какво повече да върши в своя тих дом, отиваше да помогне с нещо у Глаушевци или у други някои съседи. Тя погледа сега младата учителка и си мислеше: „Такава да си намери Андрея, такава некоя: млада, хубава, силна… Виж как посегна да си подреди вещите…“

— Отдалеко ли идеш, щерко? — попита тя.

— Отдалеко, бабо Бенковице. Ама то, знаеш ли: като те гледам, сякаш виждам моята си майчица. Аз съм и единствена дъщеря. Трепери за мене, а ме пусна още на шестнайсет години чак в Русия. Да се уча. Ех, казваше тя, а сълзи текат от очите й, щом е за твое добро, върви, Дъще… Такива сте вие, майките.

— Такива сме ние сички майки… — И Бенковица въздъхна и добави: — И мене Андрея ми е едничък. Имах и Щерка, но я загубих. — По неясен вътрешен подтик старата жена се опита да завърже някаква връзка между Учителката и своя син. Тя продължи: — Чак в Русия си била.

— Да. Прекарах там пет години.

— Моят мъж, бог да го прости, се за Русия приказваше. Тука, вели, ще дойде Русия и тя ще ни освободи от турците.

Руменова дигна към нея сивите си очи, загледа се в бледото й лице, в цялата й дребничка, леко приведена фигура и като срещна погледа й, кимна с глава:

— Да, майко. Тук ще дойде Русия и ще ни освободи от турците.

Бенковица дигна мършавата си, разголена ръка и бавно се прекръсти:

— Дай, боже!… — Боеше се тя и от турци за своя Андрей; колко мъки бе претеглил християнският народ, колко невинни души бяха загинали от зли турци… И повтори: — Дай, боже.… Тя остави сама гостенката си. Откъм гостната стая се чуваше гръмливият глас на Райко Вардарски и час по час тихият смях на Андрея Бенков. Когато малко по-късно в същата стая влезе и учителката, Вардарски стоеше с гръб към вратата и не я усети, а продължаваше да говори с широки, припрени ръкомахания, разкрачен сред стаята и приведен напред, като да водеше борба с невидим враг.

— Да не беше учителката — викаше той, — да можеше некак да я отстрани некой, веднага щех да измъкна пищова от пояса му и да му разбия главата… Ето какъв живот живеем ние: и последният турски келеш ще обиди!

Той изви нервно ръце отзад и понечи да тръгне из стаята, но забеляза учителката и се спря; скочил бе да я посрещне и Бенков. Хитро светнаха очите на Руменова, присви тя тъмните си вежди, но не можеше да се познае дали се шегува, или говори сериозно; тя поклати бързо глава и рече също тъй бързо:

— Аз нямаше да ви попреча, господин Вардарски. Той отпусна ръце и се придръпна стъпка назад:

— Що… вие мислите, че аз съм некой… Но веднага млъкна, пристъпи бързо към миндера край стената и седна. Приближи се там и Руменова, и преди да седне, рече:

— Не, не… Не мисля нищо лошо. Но аз не бих желала да ознаменувам пристигането си в Преспа с някакъв скандал и още по-малко със сбиване или даже с убийство.

Те мълчаха и тримата някое време, после Вардарски, скочи и тръгна из стаята, той беше много възбуден. Руменова го попоглеждаше учудена, макар да бе доловила, че е неспокоен човек. Вардарски мина един-два пъти из стаята и заговори, без да се спира, думите му бяха отправени към учителката, макар и да не я поглеждаше:

— Забелезахте ли как беха се опулили во вас преспанци? Чудо големо: жена минава през чаршията! — Той се спря пред Бенков и впери в него окото си: — Такива сте сички: староверци. Живеете, както сте живели от памти века, по некакви старовремски закони. Това може, онова не може! Нищо да не се променя, сакън — да не се изкриви нещо, че смърт имало!

— Не сме пък съвсем сички… — започна изтихо Бенков, но Вардарски го прекъсна:

— Сички! Даже и Глаушев, и ти също, макар че днес… Може би вие схващате, че не може да се живее в черупка, но и вие се боите да…

В тоя момент вън се чуха гласове и той веднага долови гласа на Ния Глаушева. Млъкна, седна бързо на миндера и се спотаи. Дочул бе и той — напоследък прошумоля из града някаква нелепа мълва около името на Ния. Не се казваше нищо определено и людското злорадство не беше толкова в това, което се говореше за Ния, колкото в това, което се скриваше зад обикновените думи, в гласа, с който се казваха, в погледа, в израза на лицето. Казваше се, че Ния била бездетна, че тръгнала по врачки и магесници и още (но това вече се предаваше от ухо на ухо и съвсем тихо) — че се заглежда в млади мъже. Бездетна — това е, най-сетне, от бога, но бездетната жена е винаги близу до греха, винаги може да стори грях, за да роди. Хазайката на Вардарски бе му казала, че Ния Глаушева влизала в къщата на старата вещица Ташка Утката, че в къщата на сводницата влизал и Таки Брашнаров. Но що от това? Ния влязла у сводницата заедно със свекърва си, а Брашнаров дошъл късно вечерта. Най-сетне влизаше ли в работата на Вардарски всичко това? Нека Ния Глаушева отива, където си иска, нека Брашнаров влиза, където си иска! Но дълбоко в сърцето на Вардарски се надигаше като мътна вълна силен гняв спрямо Ния Глаушева и той не можеше да го потисне, да се освободи от него. Много пъти тоя гняв се превръщаше в мъчителна тъга, а Вардарски се боеше да попита сам себе си откъде идеше тая тъга. Сега, като чу гласа на Ния, същият гняв, същата тъга пак облада сърцето му и той утихна, угасна изеднаж, а преди това беше толкова зъзбуден, толкова тревожен и пак заради нея, докато очакваше да дойде, докато очакваше да чуе гласа й, да я види.

Като влязоха в стаята Ния и Лазар, той дигна поглед сякаш против волята си и видя младата жена близо пред себе си, застанала бе, за да се поздрави с учителката. Той машинално опипа тънката черна превръзка на сляпото си око, а през здравото му око сякаш нахлу широк слънчев лъч и проникна дълбоко в него, обля със светлина душата му. Ния стоеше срещу младата учителка със спокойна усмивка, но колкото и да беше хубава учителката с нейните светли очи, с чистата, нежна кожа на лицето си, с набъбналите детски устни, тя като че ли отеднаж бе потъмняла, като че ли беше някаква сянка редом с Глаушева. Така виждаше двете млади жени Вардарски и от сърцето му изчезна всяка мъга и гняв, леко и свободно туптеше сега блаженото му сърце. В следващия миг Ния се спря пред него. Той отдавна не беше я виждал и се изправи срещу нея с премалели нозе, а в окото му сияеше цялата блажена радост на душата му.

— Д ти, учителю… нас съвсем ни забрави — каза у тя приветливо, но после пак се обърна към Руменова, весело усмихната: — Що ми разправя Лазар: минали сте през чаршията. Сега цела Преспа ще се разбуни като подплашена — такива сме си ние преспанци, като видим нещо, което не сме виждали. Ама вие не бойте се, не сме лоши люде, само езиците ни работят повеке, от колкото требва. Ще ви се радват сички, като сте дошли; да ни отворите училище и за девойчетата…

Вардарски си мислеше: „Тя знае, че преспанци говорят и за нея, но не се бои… Праведна душа е тя, от какво ще се бои?…“

В стаята започна бързо да тъмнее, но Бенковица покани гостите си в съседната стая, дето бе наредила вече трапезата и светеха там две ламби. Насядаха всички за вечеря, остана да прислужва само Бенковица, но също и Ния отказа да седне, макар да й посочиха място между Руменова и Вардарски.

— Ще ти помогна — рече тя на старата жена, — та да можеш и ти да седнеш с нас.

Малко по-късно тя се пресегна през рамото на Вардарски да сложи пред него сахан с ядене:

— Това за вас. Така рече баба Бенковица. Вие с учителката сте й най-драги гости.

Тя каза това близу до ухото му и се засмя, та усети той върху лицето си нейния дъх и сърцето му потрепера. Сега Вардарски често дигаше поглед към нея и като се улови тъй, сподирил я с погледа си — гласно се засмя, та се обърнаха да го погледнат и Лазар, и Бенков: той се смееше рядко. Глаушев попита:

— Що има, даскале?

Вардарски нищо не отговори, но усмивката стоеше още на лицето му. Той си бе помислил: „Гледай, гледай Ния… Нема я сега старата Глаушица, та да не смееш да погледнеш снаха й…“ Вардарски отеднаж погледна Лазара Глаушев срещу себе си и усмивката му в миг изчезна.

Седнаха на трапезата Ния Глаушева и Бенковица, която се прекръсти три пъти и наново поздрави гостите, макар те да почваха вече второто ядене:

— Хайде добре сте ми дошли, деца… Господ от лошо да ни пази. — Сетне, преди да сложи и тя залък в устата си, обърна се към Руменова: — Пък гледай Да ми харесаш яденето, щерко. Аз може и да не умея както во вашето место…

— Тъкмо това си мислех… — обхвана всички с погледа си Руменова и продължи, като държеше в ръката си мъничко парченце хляб: — Вие готвите също като у нас. Гледам и тия калайдисани сахани, и цялата наредба на трапезата… А и шуменци са такива бърборковци като преспанци, както казахте вие — обърна се тя към Ния. — Такива са, изглежда, хората по всички наши градове: не дават да се променя старият ред в живота им, пазят строго във всяко нещо приличие, което понякога е прекалено и лицемерно.

Вардарски чувствуваше близостта на Ния — тя седеше от лявата му страна; той никога не бе седял толкова близо до нея и толкова дълго. Това предизвикваше У него нарастваща възбуда и тревога, кръвта шумеше в ушите му, той искаше да направи нещо, та да смае всички, да каже нещо неказано досега, в което би блеснал умът му с всичката си сила. В същото време това желание му се виждаше детинско и той през цялото време се бореше със себе си да скрие вълнението си, да се държи спокойно на трапезата, да се храни чисто и тихо. Но Вардарски беше винаги склонен да подхване спор, да се втурне в спор за „истина и правда“, та и сега се улови за думите на Руменова.

— Така е, изглежда, с целия наш народ — започна той спокойно, както подобава на всеки разумен човек, но бързо се увлече и гласът му започна да гърми под почернелия таван на стаята. — Доскоро целият български народ живееше, както бе живял от векове под чуждо иго, живееше вкостенел живот, прост, еднообразен живот и некак по чужда воля. Но от неколко десетилетия насам, откакто влезе народът в борба, животът му бързо се променя, кипи и това плаши спокойните, тревожи ги, надават те викове и писъци, а животът тече, ври, клокочи, тежко му, който задреме, потокът ще го отнесе като тресчица…

Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара — от него очакваше отговор или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои, за „чиста истина“. Не закъсня да се обади и той:

— Да, да… Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога на гръчки: „Панта рей.“ Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.

— Като се опитваш да го спреш — оживи се Вардарски, — да го заприщиш, ще те отнесе и още как. А се променя животът, променя се и секо нещо. Ето и ти си жив пример: некога ти тук, в Преспа, си бил като нубийския лъв, а сега си чудесен търговец. Казват, че на панаира тая година вие с Андрея Беиков сте спечелили цела капа алтъни.

Едвам доловимо смущение премина между сътрапезниците, но Лазар весело се засмя:

— Да беше пълна капа, ние с Андрея не бихме се отказали… И защо не? Време е нашият народ да се пребори и со сиромашията.

— Народната ни борба още не е свършена и не бива да спира. Опасно е народа да се отклонява по други, странични пътища.

— В нашите църкви се пее на славянски. В училищата ни се учи на майчин и на бащин език.

Аз не казвам да се отклоняваме: Ето ние в Преспа отваряме и женско училище.

— Ами тая обща лакомия, тая лудост за пари и печалби?

— Що искаш ти, учителю? — попита все още спокойно Глаушев, но гледаше строго, с присвити вежди. Вардарски забеляза, че Ния Глаушева погледна мъжа си загрижена, готова беше някак да му се притече на помощ, и това го бодна в сърцето.

— Искам животът да не спира — подскочи той на мястото си, — борбата да не спира! Искам ние, учителите народни, ние, водачите народни, аз, ти, Лазар Глаушев, да бъдем винаги на местото си. Казах: борбата не е свършена.

Глаушев дигна чашата си:

— Е, хайде… Стига. Друг път ще поспорим повеке. Дотегнахме на жените. Дай да си чукнем чашите и кажи нещо по-весел о.

Но сега отеднаж се обади Иванка Руменова:

— Господин Глаушев… вие може би мислите, че разговорът ви не е важен. Съжалявам, ако е така. Мене много ме интересува вашият разговор. Ние жените трябва във всичко да ви догоним. И ние имаме ум, имаме сърце, обичаме народа, обичаме свободата, можем и ние да се борим…

— Да, съгласен съм — отвърна Глаушев. — Ама секи на местото си: мъжът на своето, жената на своето си место. И моята жена ми е най-добър другар, ама се пак моят товар не е за нейните плещи.

Мислите ли, че женският товар е по-лек?

— Не е по-лек, как да е по-лек!

— Това е най-важното да се знае…

— Но секи си носи своя си товар…

— А има хора, които мислят, че жената е неспособна за работа, тя е само да ражда деца, да готви яхнии и да бъде играчка в ръцете на мъжа. Мина това време!

Скоро ще дойде денят, в който и българката ще стане свободен човек, свободен от всякакви вериги и предразсъдъци.

— Ами да: нели ние днеска минахме заедно през чаршията! Това не е малко нещо за Преспа.

— Но ти, Глаушев, доста се поколеба, преди да тръгнеш — подхвърли Вардарски заядливо.

— Поколебах се, верно е. Знам аз по-добре от вас двамата с учителката що значи да тръгнеш тъй през целата чаршия. И ще видите: това нема да спре дотука. Но, вервайте ми, не се разкайвам, че го направихме, радвам се, че го направихме. Сега — продължи Глаушев — най-важната обществена работа в Преспа е отварянето на женско училище. Вие, учителко, бъдете знаменосецът, а ние ще сме храбра войска след вас. Е хайде — дигна той пак чашата си, — за ваше здраве!

Всички отпиха от чашите си, а Вардарски изпи своята до дъно и не беше това ни първата, ни втората му чаша.

— Да беше жив сега Климе, да ви послуша… — въздъхна Бенковица.

— Да, стара майко — обхвана я през присвитите й тесни рамена Лазар, който седеше до нея. — Да беше жив сега Климент Бенков… Помня го. Тогава народът беше още като упоен, уплашен беше още, а Климент Бенков носеше голем огън в сърцето си, голема сила. Такива като него поведоха целия народ.

Старата жена поклащаше тъжно глава, а очите на Андрея Бенков се напълниха със сълзи от синовна гордост, но той бе навел глава да скрие сълзите си, голямото си смущение. И в неговото сърце гореше бащиният му огън, но такъв човек се бе родил Бенковият син — непреодолимо стеснение и свенливост сковаваше езика му, ръката му, волята му, особено пред чужди люде — едвам ще пророни няколко, често пъти забъркани думи, не смее да замахне с ръка, да повиши глас и по-често сълзите му показваха неговите душевни вълнения. Във всяко нещо Андрея Бенков вървеше подир Лазар Глаушев и беше като негово вярно отражение. Така беше от най-ранната иМ възраст, когато Климент Бенков отведе и своето, и чуждото дете да се учат в Охрид.

Като мислеше старата Бенковица за умрелия си мъж и го виждаше сега сякаш жив пред очите си, поприведе се към Лазар Глаушев и тихо продума:

— Учителката била в Русия… Нели моят Климе се за Русия говореше…

Глаушев изеднаж се обърна към учителката и всички насочиха към нея погледи, пълни с учудване и любопитство, като че ли тя внезапно се преобрази, като че ли около нея изгря някакво сияние и всичко в нея сега изглеждаше по-светло, по-хубаво и толкова чудно. Глаушев повтори замечтано:

— В Русия… Но — додаде той живо, — но разкажете ни нещо за Русия!

Руменова се усмихваше с наведени очи, личеше по лицето й сдържана, хубава гордост. Сетне тя обърна глава встрани, загледа се далеко някъде и като въздъхна издълбоко, започна:

— Прекарах аз там пет години. В Одеса, после в Киев. Случи ми се да отида и по други някои места, а преди да си тръгна за насам, бях в Москва и в Петербург… Какво да ви кажа… за кое по-скоро? За хората ли, за земята ли? Разбира се, аз не зная всичко за Русия. Първите три години живяхме в пансион и като затворнички. Бяхме шест момичета от разни места в България — от Шумен, Стара Загора, Охрид… Рядко ни извеждаха от пансиона за разходка, а още по-рядко ни пускаха сами да отидем някъде. Но пансионът беше пълен с момичета от цяла Русия и най-много от Южна Русия. Между преподавателите ни имаше интересни хора. Затворени бяхме, но все пак бяхме в Русия. Учехме се, четяхме книги… После и сами влязохме в живота, но и в това отношение Русия е необятна — никой не може да я изучи напълно, да я познава изцяло. Това е най-важният белег за Русия: всичко в нея е голямо, широко. Но, разбира се, най-интересни са хората.

Тя пак въздъхна и млъкна, все тъй загледана далеко някъде, като да виждаше и сега необятните руски равнини и лесове. А слушателите й сякаш и не дишаха, вперили в нея ненаситни очи — да не пропуснат и половин дума, да видят негли с очи тия чудеса, за които им говореше. Тя продължи:

— Аз не зная дали има и другаде такива добри хора, както в Русия. Не зная, може да има, светът е широк но… Имах аз другарки руски момичета, хубави и Добри като ангели. Как иначе да ги нарека? А каква бе нашата учителка по руски език през последните две години!… Казваше се Аглая Осиповна, Всички бяхме влюбени в нея — и ние, и руските ни другарки. Не можехме да й се нагледаме, не можехме да й се наслушаме. Колкото беше умна, толкова беше и хубава. Ще ви разкажа и за една бедна продавачка в едно малко дюкянче в Киев, която си остави дюкянчето, за да ме спаси от замръзване. Бях се загубила по улиците, а беше страшно студено. Отдалеч още ме забелязала, тя се спусна да ми помогне и още повече се загрижи, като видя, че съм чужденка. Прибра ме в една стаичка, раз търка ме, стопли ме, даде ми да пия чай. Тя се зае с ме не като истинска майка и който знае какво значи руски студ, ще разбере какво добро ми направи, а дюкянчето й стоя така цели два часа. Продаваше тя закуски и нищо не бяха й откраднали, но тоя ден нищо не можа да спечели бедната жена. Какво да ви кажа за дядо Прокоп — портиера на нашия пансион, — за господин Алексей Миронович — баща на една от моите другарки, — и само за двамата ли? На нас ни се случваше там и да се разболеем и да останем без пари, и какво ли няма да ти се случи особено на чуждо място. Колко много тъгувахме ние там за родния си край, за близките си… Но не ни оставяха добри хора да страдаме, да търпим нужди, все се намира ще някой да ни помогне, да ни утеши. Добри, добри руски хора. И прости и учени, и мъже и жени…

Руменова погледна един след друг слушателите си и пак млъкна замислена, но веднага продължи: — Да, но… Там стават и някои неща, които. Моята учителка по руски език Аглая Осиповна умря в затвора. Взеха я от училището полицаи, заедно с две наши съученички рускини. Беше към края на последната ни учебна година. Няма да забравя никога Аглая Осиповна и особено как мина през двора на училището, колко хубава беше тогава и горда… Затвориха я, разболяла се в затвора, говореше се, че са я мъчили. После чухме че умряла. Плака целият наш клас, бяхме вече възрасти моми… същото беше и по другите класове. Тогава една от моите съученички рускини ми каза: „Вие — турски робини… А у нас? Ето, погубиха нашата Аглая Осиповна.“

Руменова пак млъкна, но тогава Ния Глаушева попита:

— Ама защо са затворили вашата учителка.

Руменова я погледна, но сякаш не я виждаше:

Защо ли? Аглая Осиповна била членка на някакво тайно дружество, което се борило за свобода и правди ни, за просвещение, за напредък, за народа, за простия народ в Русия. — Руменова веднага забеляза голямата изненада сред слушателите си и погледът й заблестя остър и строг: — Има и друга Русия. Има две Русии и едната се бори против другата. Бедният народ там, простият народ страда, живее в тъмнина и немотия. Допреди седем-осем години руските селяни били същински роби на собствениците на земята. Както работят и робуват нашите селяни на разни бейове, аги. В тъмнина и бедност живее простият руски народ и по градовете. И с него, с простия руски народ по села и градове, са всички просветени, умни и благородни хора. Ето и нашата учителка Аглая Осиповна. Те искат свобода за народа, правда и просвета. Те и народът в Русия са на едната страна. На другата страна са богатите собственици на земята, също богатите търговци, големците…

— Ами царят? — попита отеднаж Вардарски.

— Царят… — повтори Руменова и продължи колебливо: — Аз… не зная… той е много високо… Предишният цар бил много строг.

— Ами аскерът… аскерът? — неочаквано се обади Андрея Бенков и цял почервеня, но не сваляше очи от учителката и чакаше отговор.

Руският аскер е много силен — отговори веднага Руменова. — Като мине по улиците някой полк, земята трепери. Лицата на слушателите и изведнъж се проясниха, бяха потъмнели от смущение и почуда: Как тъй в Русия робство и неправди, взаимни борби! Сетне Лазар Глаушев се опита сам да си разясни смущаващите думи на учителката, недоумението си, съмненията си и заговори гласно, като чувствуваше че всички тук, дори и старата Бенковица, бяха еднакво изненадани и смутени. Той попипваше брадата си загледан пред себе си, и думите му не идваха сега свободно, плавно, както друг път:

— Чудни работи учителке…Ами то като у нас: аги и бейове. Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава, държавата не е наша и народът е под чуждо насилие. Агата е турчин, пашата е турчин, султанът е турчин, не е наш. И в църквата ни до вчера се пейше на чужд език, и в училището също. Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. Ние пък друго знайме за Русия. Сила голема и светлина. Вие ме плашите, учителке. Добро ли да чакаме или още по-големо зло? Ще бъде по-големо, като е свое, от свои…

Вардарски бързо обърна към него глава, да го види по-добре:

— Що се чудиш? Нашите чорбаджии по-харна стока ли са?

Глаушев погледна за миг жена си, която наведе очи засрамена от думите на учителя, по страните й пропълзя едвам доловима руменина и може би само мъжът й забеляза смущението на щерката на някогашния чорбаджия Аврам Немтур. Не пощади жена си и Лазар Глаушев. Той поглади с цяла шепа широкото си чело и рече:

— Нашите чорбаджии — да, макар нихната сила да не е толкова голема. Чудя се, ама и не се чудя много, че има такива люде и в Русия. Управниците свои — от царя до последния кятипин, и все християни, ами да турят ред и правда за народа! Ех, нихна работа. Друго ме яде сега мене. Като е народът там, както рекохте вие, учителке, потиснат и в неволя, как ще се дигне за нас…:

— То е друго нещо — отвърна Руменова. — Тъкмо руският народ ще тръгне да се бори за нас. Войската: нали е от народа… Царят ще даде команда и народът ще тръгне, а такъв народ е той, няма да се жали.

— Ами ние с него, с народа ще вървим! — дигна глава Вардарски и шумно се плесна по коляното. — Ние народа ще гледаме и учените люде.

Настана мълчание. После Ния Глаушева попита:

— Кое ли време е веке?

Вардарски завъртя бързо глава на една, на друга страна, като да се уплаши, погледна Пазара и после Андрея Бенков:

— Е, домакине, дотегнахме ли ти вече?

— Как… — раздвижи се Андрея и скочи: — Аз още, не съм ви почерпил от най-хубавото вино… И той бързо излезе от стаята.

— Нема да ви пуснем така скоро — продължи след него Бенковица. — Дълга е сега нощта…

Вардарски се обърна цял, с окото си към Глаушев и като че ли бързаше да приключи досегашния разговор, тръсна юмрук във въздуха:

— Ето затова ме гневи мене тая сегашна лакомия за пари! Секи иска да стане чорбаджия. Парата, богатството увълчва човека. Ще станеш вълк и звер кръвожаден и за собствения си народ.

— Тука ние с тебе… — поклати Лазар глава пренебрежително — нема да се разберем ние с тебе, даскале. Ти от въздух живейш и со сладки приказки храниш душата си. Не съм мислил аз никога за чорбаджийство — сви вежди той — и мисля за народа: работа да има народът по-сладък залък да има, да му светне повеке пред очите.

Влезе Андрея Бенков с една голяма, шарена бъклица:

— Майко, дай други чаши.

Подпря се на ръце старата Бенковица и стана. Малко след това голямата бъклица започна да хълца весело, игриво в ръцете на Андрея, който обикаляше около гостите си, и в новите, чисти чаши се изливаше гъста струя тъмночервено вино. Вардарски едвам дочака да се напълнят всички чаши и взе своята с цяла шепа. Лазар се усмихна срещу нещо и сам дигна чашата си:

— Това нещо, учителю, влиза като огън в сърцето…

— Негушко е — рече Андрея. — Изпратиха ми го от Битоля.

— Пийнете, учителке — подкани Глаушев, като видя, че Руменова не посягаше към чашата си. — Да видите що ражда Македония.

— А не каниш невестата си — усмихна се пред себе си Ния и дигна своята чаша.

— Наздраве! — избуботи нетърпеливо Вардарски и като че ли отеднаж се сети: — Руменова, за здравето на Руския народ ц за неговите учители!

— За руския — обади се и Глаушев — и за българския народ и за неговите учители!

Вардарски понечи да изпие цялата чаша отеднаж, но изпи само две глътки и свали чашата от устата си:

Какво е това чудо! Тая сладост и топлина… ми ухание на стафиди… — Той пак дигна чашата си и дълго пи глътка по глътка.

— Наистина… — продума тихо и Руменова. — го вино…

— Ето такава е нашата земя, учителке — каза пак Глаушев. — Каквото ражда, сичко е хубаво. Чак от Цариград идват, и чужди люде идват чак от Европа за това вино в Негуш. Царско вино, не ни го оставят ние да си го пиеме…

Трак! — тропна с чашката си Вардарски върху трапезата и бавно дигна глава, притвори окото си, запя из тихо:

— На гости ти дойдоф, Кито моме, тебе не те найдох, Кито моме, китка накитела, Кито моме, китка е от градина!

Гласът му изпълни плътно стаята и такъв глас беше — немного висок и силен, но дълбок и мек, беше пълен с тъга или пък песента беше много тъжна и по думи и по глас.

Разбойот ти найдоф, Кито моме, тебе не те найдоф, Кито моме, китка накитена, Кито моме, китка во градина!

Во разбойот влегоф, Кито моме, нишките се кинат, Кито моме, китка накиюна, Кито моме, китка во градина!

Седнаф да вечерям, Кито моме, без тебе не одит,

Кито моме, китка накитена,

Кито моме, с рака не фатена…

Всички слушаха умълчани, с разсеяни погледи, всеки се бе унесъл по ьякоя своя мисъл, предизвикана от песента, всеки се бе заслушал в тревожния туптеж на сърцето си. Такава беше песента — тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смелй и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и не винаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно, за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента. Най-сетне песента се свърши и Вардарски млъкна, но и той, и другите в стаята, дори и старата Бенковица, останаха още някое време мълчаливи, заслушани сякаш още в тъжната песен, в ударите на сърцето си. Иванка Руменова въздъхна шумно, със стиснато гърло, огледа всички около трапезата с поглед, който търсеше съчувствие, и промълви:

— Хубаво… — Но после като че ли отеднаж й дойдоха думите, които тъкмо искаше да каже, и тя продължи със закрепнал глас: — Щастлива съм, че съм между вас, че дойдох между вас.

Вардарски дигна чашата си:

— Налей, Андрея, още по една от негушкото, па… да удавим в нея, в последната, скърби и ядове… край нямат те, пусти да останат!

— А ти ще ни изпейш още една… да разсейме скърбя и ядове — и Андрея Бенков усърдно напълни чашата му, посегна и за другите чаши.

Вардарски поднесе чашата си към устните и се ослуша: Ния Глаушева седеше тихо до него, не каза тя нищо за нова песен.

— Не, не… — изръмжа той мрачно и стръвно изгълта виното си, тракна с празната чаша на трапезата; недопити капки от гъстото вино бавно се стекоха на дъното й.

Станаха всички от трапезата. Лазар Глаушев пристъпи към Руменова, приближи се към тях и Ния Глаушева, да се сбогува и тя с учителката. Глаушев рече:

— Още утре ще се събере общината за женското училище. Имате ли да ми кажете нещо? Или може да искате сама да дойдете там…

— Нужно ли е?

— Не. Ще гледаме да реши общината каквото е най-добро, ето и Андрея е там.

— Ще видя какво ще реши. Дано да реши, както е най-добре, но аз няма да прося от никого нищо. Ако стане нужда, мога и да се върна, откъдето съм дошла.

— Нема да ви пуснем, учителке.

— И аз не искам да се връщам. Искам да кажа само, че държа твърде много на своето достойнство именно като учителка. Не бих желала да стават някакви унизителни пазарлъци около моята плата. Няма да допусна имайте предвид.

— Нема да допуснем и ние.

— Извинете, но аз вече съм преживяла някои огорчения именно защото съм жена…

Ния слушаше учителката внимателно, едва-едва учудена, но и възхитена от енергичния й тон: каква жена. После тя със същия учуден, възхитен поглед се загледа в косите и, които бяха дигнати и свити на кок, а не спуснати на гърба й на две плитки, като нейните. Руменова забеляза погледа й, бързо, смутено опипа косите си, види се, помисли, че не са в ред. Сега Ния се усмихна и каза:

— По-хубаво е така, с навита коса. Не знам дали мога аз сама…

— Елате утре тук. Ще ви покажа. Вече като си тръгваха, Глаушев каза:

— По-трудно ще бъде со сградата за женско училище, Още не сме намерили сграда.

Тъкмо с тая мисъл тръгна Глаушев към дома си, Като прекосяваха с Ния улицата, за да си влязат в къщи тя рече:

— Да бехме поканили и ние учителката на един обяд или вечеря… Ама с тая наша теснотия… нема къде да се завъртим толкова люде…

— Ти пак с теснотията вкъщи…

— Ами да, Лазе…

XII

Сутрин Глаушевата къща се събуждаше рано. Най-напред ставаше пак старата Глаушица, а тя и сега ош дигаше от леглото Стояна Глаушев и все със същите думи, както всяка сутрин от близу четиридесет години.

— Да те остави човек, до обед ще спиш…

След нея ставаше и Кочовица, да изпрати и тя мъжа си на работа. Преди още да излязат Стоян и по-стария син, измъкваха се от постелките и децата — сънливи оЩ или пък вече огладнели, и викаха едно през друго с пискливи гласове по майка си и баба си. Дигаше се врява и в двете стаи една срещу друга, и в общата стая между тях отваряха се и затваряха шумно врати, звънтяха бакърени съдове. Не можеха да спят до по-късно сутрин и Ния и Лазар, в своята стаичка, но те не бързаха да влязат — Лазар отиваше по-късно в чаршията.

Разбудиха се те двамата и тая сутрин още по тъмно от врявата из къщи. Ния веднага усети, че тоя път ръката на мъжа й не беше мушната както винаги под врата й до възглавницата, тя не усещаше тоя път топлината на твърдите мъжки мускули край рамената си, секнало бе и в сърцето й едно познато чувство на удобство и сигурност. Защо се бе отдръпнал Лазар от нея, бързо мислеше тя. През ума й мина досадна върволица от нелепи мисли — тя също бе дочула злобните приказки, които се разнасяха из града за нея, намерили се бяха тетки и стринки да й ги кажат направо — дали не бе дочул нещо и Лазар? Затова ли се сърди той? Кой може да спре людските уста? Тя едвам бе надала ухо с пренебрежение към людската злина и завист, забравила бе вече и няма тъкмо с мъжа си сега да отваря дума за това, да го пита, пък и сама да отговаря. Не, не ще да е това — Лазар няма да спотайва злоба спрямо нея поради людски празни думи и клевети. Те дълго лежаха тъй, а и двамата знаеха, че са будни. Ния чакаше — нека той да й се обади пръв, нека каже защо бе издърпал ръката си изпод главата й, в сърцето й бе пропълзяла някаква хладина, някаква боязън, но то беше само от преголяма ревност към неговата обич. Тя чакаше да й върне той и сега своята обич пълна, цяла и още по-голяма, още по-голяма, да й върне най-напред ръката си…

А Лазар се готвеше да й нанесе тежък удар, да застане срещу нея както никога досега. Той се готвеше да й каже да дадат бащината й къща за женско училище. С тая мисъл бе заспал снощи той, с тая мисъл и се събуди. Тоя, Лазар Глаушев, никога няма да отиде да живее в къщата на чорбаджи Аврам Немтур и защо да пустее и да се разрушава празна голямата чорбаджийска къща? Ще направят едно добро за народа, като я дадат за женско училище, и няма да искат ни наеми, ни каквито и да е облаги за себе си, а ще поискат от общината само Да се пази добре къщата, да се поправя навреме каквото е нужно. Нали и Ния иска да се отвори женско училище в преспа. Къде ще търси общината сега друга сграда, докато се направи ново училище, а ето учителката беше дошла и времето бе напреднало. Той ще каже всичко на Ния, решил бе да го каже, но все още се бореше със своята преголяма милост към нея, със своята обич към нея. За бащината й къща беше, ще я заболи… Не беше й сгодно в тая къща, в неговата, виж каква врява се чуваше вън тая сутрин, но той… той не искаше нищо повече за себе си, още навремето бе й казал, че ще живеят тук… Е харно: като спечели пари, ще направи нова, голяма къща… И той продума прегракнало:

— Ния… Тя веднага обърна лице към него, а той лежеше на гръб и неподвижен — виждаше се в утринния здрач как трепваха клепачите му, виждаше се и твърдо изрязаният профил на лицето му — широкото, изпъкнало чело, гърбицата на носа, сгъстилите се мустаки, плътно сложените устни под тях, тъмнееше се брадата му, небръсната от няколко дни, широка и твърда. Възмъжал бе вече Лазар — какво строго беше лицето му и винаги тежеше по него, в погледа му, в стиснатите устни някаква мисъл. Само като се усмихне, като се засмее с цялото си лице, виждаше се колко ведър човек беше той — през очите му ще стигнеш до самата му душа. Но сега, като го гледаше в здрача, лицето му изглеждаше още по-строго и тя усети как оживя в сърцето й все същата стара вече болка: не можеше тя, още не можеше да му роди: дете…

— Ния — повтори той пак, без да я погледне, без да се помръдне: — Трудно ще намерим сега набързо сграда за новото училище. Ето и учителката дойде, а времето е напреднало. Да дадем вашата… твоята къща за женско училище. Така мисля аз.

Ния усети как изстина най-напред сърцето й, после бързо-бързо и цялото й тяло. Тя се присви под общата покривка и неусетно се отдръпна едва-едва от мъжа си. Няма да му откаже, не може да му откаже, не иска да се кара с него — и тя побърза да спре първите думи, които дойдоха на устните й, да заглуши, да потисне бликналия гняв в сърцето й. Тя ще му отговори, тя ще се защити, но не със зло, с гневно сърце. И не можеше да мълчи повече, сълзи напираха в очите й, пък не искаше да заплаче като ударено дете. Само гласа си не можеше да спре да не потреперва — тъй, като от студ:

— Жално ми е, Лазе… бащина къща. Ще влезат вътре стотина, може и повеке деца, и секакви други люде ще влизат, ще тропат, ще чупят и къртят… ами ам съм се родила, там умря майка ми и… сега толкова люде ще ходят по стаите. Ще изпотъпкат и градината и секакви пакости ще стават.

— Ще кажа да се пази. Общината ще бъде насреща. Наем нема да искаме, да се знай, че я даваме за народно добро, но да се пази.

— А ние тука… Се така ли ще живейме, Лазе, в тая стаичка…

Той се обърна към нея и тя виждаше сега ясно цялото му лице срещу светналите прозорци нататък, и очите му я гледаха със същата сладка власт, която караше винаги сърцето й да премалява. Той рече:

— Ти нели искаш много да имаме и женско училище в Преспа.

— Много искам…

— Тогава… не жали толкова за бащината си къща: ще я отвориш за добро. Нека тропат децата по чардака й. М как иначе… нема да намерим друга такава, сгодна сграда и ето празна стои.

— Ами да си идем ние там, Лазе, това ти…

— Нели знайш — прекъсна я той. — Аз там нема да отида.

Замълчаха и двамата. Ния едвам задържаше сълзите си. Да я отвори за добро, за женско училище, колко деца ще се съберат там да учат — е, харно… Ала не можеше тя все пак да надвие мъката си. И отеднаж дойдоха в ума й снощните думи на учителката: „… Няма да прося от никого нищо…“ А тя, Ния, ето просеше от мъжа си да я съжали, да не й отнема бащината къща. Видя се унизена. Приподигна се бързо на лакът, но пак задържа гнева си и рече спокойно:

— Лазе… ти мразиш тая къща. Това е повеке от сичко друго. Откога още кроите в общината за женско училище, писахте и за учителката, а не сте и помислили за сграда.

— В общината, Ния, не става сичко, както би искал човек да става. Там се събират секакви люде и секи со своя си ум. И пари немаме много. А сега, за новото училище, какво ли нема да требва. И отделна сграда, и какво ли не. Нещо ще вземем от мъжкото училище, а и нещо ще по требва да се направи. Колко чинове требват само, децата не седат на земята като некога.

Пак млъкнаха и двамата. Лазар чу как тя на два пъти, преглътна сълзите си. Сетне Ния се изправи в леглото посегна да отхвърли покривката, за да стане, но се спря за минутка и рече с глас, прочистен и от сълзи, и от гняв, и от всякаква болка:

— Добре, Лазе. Направи, както си намислил. Дай къщата за женско училище.

Лазар нищо не отговори, а следеше с очи движенията й. Тя поприбра косите си и стана от леглото. Ръцете му потрепнаха — негли да я задържи, да я стисне в прегръдките си, но тя се отдалечи към вратата и взе да се облича, във всекидневните си дрехи с бързи, привични движения.

— Ния — подвикна той и скочи на свой ред от леглото: — Да знайш, ще направя аз, ще направя нова къща… голема, широка!!

Тя го погледа-погледа и едва сега рукнаха сълзите й, но тъмните й очи се смееха през гъстите, мокри мигли.

Събраха се всички общинари заедно с училищни настоятели и епитропите църковни. Не дойде само Андрея Бенков — не можеха те тоя ден да напуснат дюкяна си и двамата с Лазара Глаушев. А Лазар Глаушев влезе в общинската стая с леко сърце — радваше се, че носеше добри вести за женското училище. Ала още щом влезе в стаята, усети, че бе станало нещо недобро, полъхна го студенина и враждебност. Стаята беше пълна с люде, бяха насядали по всички миндери, край стените, там беше и Ордан Чингелов — секретарят, — на мястото си край ниската масичка. Сега и Таки Брашнаров бе дошъл по-рано, а не както почти винаги досега — ще влезе последен, ще мине през цялата стая, за да седне на постоянното си място близу до председателя. През последните няколко години не бяха ставали никакви промени в общината, същият беше и председателят поп Костадин. През последната година се заговори из града да влезе в общината Ицо Баболев и като дойде време за избор, някои граждани отидоха да го канят, но той отказа: нямал време за губене по църковни и училищни работи, по людски разправии.

Тоя път Лазар Глаушев срещна в общинската стая затворени лица; само някои от по-добрите му приятели го погледнаха плахо и бързо, а Таки Брашнаров и старият Яким Ортомар дори не отговориха на поздрава му. Лазар не се уплаши — през много огради и прегради бе минавал в тази стая, много пречки и спънки бе прегазвал. И се досети — нали познаваше преспанци, — заради учителката ще е тая работа, че бе минала предния ден през чаршията, а и той с нея…

Той отиде и седна между дядо Димо Пърлев и Миле Рибар — от тях да научи най-напред какво бе станало, тях да прибере най-напред около себе си, те никога няма да го изоставят, да го оставят сам. Приведе се към дядо Димо и му прошепна:

— Що, дедо Димо… дали не съм сгрешил нещо?…

— Сгрешил си много — отговори му веднага старецът, но също тихо, да не чуят другите. — Сега ще ти кажат.

Глаушев се загледа за минутка в очите му, скрити под присвитите рунтави вежди, и колкото да искаха да бъдат строги тия очи, в тях той и сега прочете неизменна вярност и обич. И не каза нищо повече, а се обърна на другата си страна, към Милета Рибар, и също му прошепна:

— Що, Миле… чорбаджиите пак скърцат нещо зъби срещу мене…

Миле се раздвижи на мястото си смутен, въртеше очи и не се реши да го погледне. Но Глаушев продължаваше да го гледа, чакаше отговор, искаше да види и неговите очи. Най-сетне Рибар промърмори и не дотам тихо:

— Жените са от дявола… Дето влезе жена…

— Де, де… — побутна го Глаушев с лакът. — Да не би аз да съм тръгнал с дявола!

Тоя път Таки Брашнаров поведе заседанието. Той и с това искаше да покаже пренебрежението си към Лазара Глаушев — едвам го дочака да седне, а досега председателят поп Костадин все Лазара питаше дали да почнат заседанието и с какво да почнат. Таки изкриви хубавото си лице като че ли от голямо огорчение и завъртя очи из цялата стая, но нарочно избягна погледа на Глаушев и рече горделиво:

— Ние ли се намерихме тука, в Преспа, да събираме от целото турско царство най-недостойните люде за Учители на нашите деца? Така по-рано с тоя Вардарски, всички го виждат как ходи из града като занесен, а сега некои са довели кой знай откъде некаква си учителка, сички видеха вчера що направи тя пред целия град. Кажете ми вие, почтени преспанци, коя честна и праксанд жена ще тръгне посред бел ден из чаршията и да я задирят пияните турци! Никой от нас не пуска в чаршията ни жена си, ни майка си, ни сестра си, та сички мъже там, да си чешат… хм… с нея. А тая жена, кой знай откъде дошла, вчера мина през целата чаршия безсрамно и наши некои граждани вървеха с нея. Не се намери никой от никъде да й каже, че това могат да правят само развалени жени, Ама не е само това. Вчера същата тая жена пушила тютюн в хана (така се бе разчуло из града) заедно с тоя наш; даскал Райко Вардарски. Намерили са се те двамата лика и прилика. И ханджията Ристо Белоперче, който е виждал секакви люде в хана си, чудил се и маел, като гледал тая жена с цигара. А снощи събрали са се там некои со същата жена, яли и пили до полунощ и песни пеяли. Що да ви кажа друго: не я знайме ни откъде иде, ни що е и как е и по това ще съдиме за нея, което виждаме с очите си. В ръцете на такава безсрамна жена преспанци нема да предадат своята женска челяд, та да учи децата ни да пушат тютюн и да се задеват со секи срещнат турчин. Не и не! — дигна той като заклинател дългия си показалец и повтори: — Не! Да си върви тя, откъдето е дошла. Стига ни нам Райко Вардарски.

Той седна с чувство на безспорен победител. В стаята беше тихо. Само Яким Ортомар въртеше глава и мърмореше нещо одобрително. Огледа стаята Лазар Глаушев и навсякъде срещна навъсени лица и сърдити погледи — явно беше: всички тия люде споделяха сега дръзките клевети на Брашнаров за учителката, за Вардарски, пък и за него. Никой, дори и Брашнаров, не се реши да дигне обвинение направо срещу него, но то личеше по всички тия лица и погледи. В сърцето на Глаушев кипеше гняв и като се изправи да заговори, той нито помисли да подхване по-изкусно приказката си, както други път, когато е ставало нужда да разбива пречки и прегради, а започна с първите думи, които дойдоха на езика му:

— Ти ли, Таки Брашнаров, ще обвиняваш в безсрамие и безчестие една невинна жена! И вие сички тука слушате и мълчите, а не знайте ли и по-харно от мене кой е и какъв е Таки Брашнаров, като е дума за жени и безсрамие? Грехота е и срамота да се поругава такъв човек с една беззащитна жена тука пред вас, в нашата община, а всички ние имаме жени, сестри и щерки. Ама виждам, за срам и позор, сички вие сте се повлекли по ума на тоя човек. Вървете, ваша воля, но помислете. Вие немате право да клеветите, да наскърбявате една невинна жена, дошла между нас отдалеко и с най-добри мисли. Пушила тютюн… Това си е нейна работа, а вие не питате какви науки знай, ще учи ли добре нашите деца. Колко ли са градовете на Македония и по цела Болгария, които имат днеска женски училища, а при нас е дошла най-добра учителка: цели пет години се е учила тя чак в Русия. Да не мислите, че такава учителка ще остане без работа, секой град ще се надпреварва за нея, пък ние искаме да я напъдиме. И що друго още? Минала през чаршията. И аз минах с нея. И стига веке! Да се освободиме веке от тоя черен и тъмен дух. Тя, учителката, смело ни дава пример. Затова тръгнах и аз с нея. Защо да не може да минава жена през чаршията? Не сме ли ние там и с какви очи требва да гледаме, когато пред нашия дюкян мине по работата си некоя наша жена, сестра или майка? Не сме ние турци, да криеме жените си. Или пък сички сме развулени люде. Който таи в себе си неблагочестиви мисли, той ще каже, че и сички други люде са развалени. Сички знайте как си криви Таки Брашнаров врата подир сека срещната млада жена, по какви тъмни сокаци ходи и нема той да ме учи тука кой е почтен и кой не е почтен…

— Не позволявам… — приподигна се Таки Брашнаров и като че ли това беше знак за сички — зачуха се гласове от разни страни.

— Не искаме училище с такава учителка! — викна пръв, Яким Ортомар.

— И що… можем ние и без женско училище!

— Може да си е харна за себе си учителката, ама за нас не чини такава.

— Е, стига, Лазаре…

Обади се дори и дядо Димо Пърлев, макар изтихо и колебливо:

— Не им требва на жените наука и книга… Ти седни си, седни си, Лазе — подръпна той Лазара приятелски за дрехата.

Сега Таки Брашнаров се изправи с целия си ръст и размаха накъм Лазара дългата си ръка:

— Не позволявам да говориш така за мене ти, Лазар Глаушев. Къде ходя ли? То си е моя работа. А където ходя, срещам и други люде — подхвърли той.

— Кого срещаш?

— Кого ли… Жена ти.

Като че ли изтрещя гръм и разцепи тавана над главите на събраните тук люде. Лицето на Лазар Глаушев побеля, студена влага изби по челото му, но той нито се помръдна. Не се решаваше никой да го погледне. Дочули бяха всички тук разни думи за неговата невеста и се срамуваха за него сега, жалеха го някои. И всички го погледнаха изненадани, като чуха гласа му спокоен, само едва-едва притихнал:

— Къде си срещал жена ми?

— У Ташка Утката.

Наведоха пак всички глави — кой ли не познаваше в Преспа старата вещица и сводница Ташка Утката! Само Таки Бращнаров гледаше отвисоко Лазара и дори изви ръце отзад предизвикателно. А още в същия миг Лазар се дръпна от мястото си, всички чуха бързите му стъпки по пода, той се спря пред Брашнаров и го удари по лицето с опакото на ръката си:

— Лъжеш!

Разтърваха ги, отдалечиха ги един от друг. Но никой не отвори уста да каже две успокоителни, съчувствени думи на Лазара Глаушев. Знаеха всички, че Таки беше женкар, но как ще се реши той да лъже пред толкова люде за жената на Лазара Глаушев? Жалко за Лазара. Няма да посмее той вече да дигне очи от срам и унижение. Поруга го щерката на Аврам Немтур… Ала през глухата врява, която пълнеше стаята, пак се чу гласът на Глаушев и сега по-силен, макар да трепереха побелелите му устни:

— Слушай ти, нечестивецо, чуйте и вие, добри люде: утре пак ще се съберем сички тука, во същия този час и ако ти, клеветнико, повториш думите си за моята жена, ще ти дам и аз своя отговор.

Той се обърна и излезе. Никой не го спря.

Беше доста късно, наближаваше време да затворят чаршията, но Лазар Глаушев се върна в дюкяна си. Колената му трепереха. Сърцето му се късаше от неутолен гняв и от някакъв непреодолим страх за Ния.

— Защо се връщаш? — попита го Андрея Бенков, уплашен от лицето му, от погледа му.

— Утре ще научиш.

Сега Андрея се учуди на спокойния му глас, но не се реши да го попита нищо повече. Затвориха дюкяна като всеки ден и Лазар се прибра направо вкъщи. Като го видяха домашните с такава тъмна сянка по лицето му — никой не се изненада: малко ли грижи и ядове носеше той в сърцето си около народните работи! Само майка му не се сдържа през време на вечерята:

— Ти що… Не се храниш…

— Не съм много гладен.

После те останаха сами с Ния в малката стая. Ния се връткаше из стаята, не бързаше да подреди леглото. Предчувствуваше нещо и чакаше. То се виждаше — Лазар беше в голяма тревога и смущение. И като че ли се боеше от нея, избягваше погледа й, не й говореше. Най-сетне той й прегради пътя и чу тя дъха му. Едва сега се уплаши тя — той се задъхваше:

— Била ли си ти при Ташка Утката?

— Това ли било! Очите й се усмихваха виновно, лека руменина заигра по лицето й. Тя отвърна с ясен глас:

— Да.

Ноздрите му потрепераха и се разшириха да поемат по-широка струя въздух — отеднаж се отпуши гърлото му, отвориха се и гърдите му. Е, може би не е толкова страшно — така просто и ясно отговори тя и очите й са чисти както винаги. Но… И той попита бързо, нетърпеливо:

— Що си търсила при тая стара вещица? Сега Ния наведе очи и червенината по лицето й бързо се сгъсти. Лазар я улови за ръката, като че ли искаше да я окуражи или се боеше да не би да избяга.

— С майка бехме — отговори Ния.

— С майка ли? — И той улови и другата й ръка. — Но що сте търсили там, кажи!

— Лек.

— Какъв лек? Ния наведе глава:

— Не ме питай. То е… женска работа.

— Срещнахте ли некого там? Ния подигна учудени очи:

— Дали срещнахме некого… Никого.

— Никого?

— Никого. Там беше и една млада невеста. Не я познавам.

Лазар пусна ръцете й и тръгна из тясната стая с леки стъпки. Сега пък Ния започна да пита:

— Ти… що? Чул ли си нещо?

— Чух.

— И аз съм чувала. Говорят людете без милост за вдовици, за стари моми, за жени като мене…

— Каква жена си ти?

— Ами… — потрепера гласът на Ния. — Немам деца. Накаже господ некого, а людете немат жал. Да беше дошъл да ме попиташ, преди да… преди да се ядосаш толкова много.

Лазар се спря и рече, без да я погледне:

— Днеска Таки Брашнаров ми каза пред целата община, че те срещал при Ташка Утката. Искаше да каже…

— Той лъже. Не съм го виждала аз него кой знае от кое време. Видех го еднаж в църковния двор, като излизахме от църквата, празник беше некакъв.

Те не споменаха вече нищо за Таки Брашнаров. Легнаха си и дълго лежаха в тъмното мълчаливи, един до друг в общото легло. Ния чуваше дишането на мъжа си, усети, че ръцете и нозете му бяха студени — още не беше се успокоил той. Попипа тя в тъмнината челото му — студено беше и то, а Ния обичаше много това широко, изпъкнало чело. Усетил милувката, той каза:

— Ти не отивай веке при тая вещица и не се мъчи повеке, каквото е рекъл бог, това ще бъде. Аз досега в нищо не съм те укорил.

Ния прекара леко и нежно ръката си по цялото му лице и я мушна, задържа я негли на топло под гушата му. После рече:

— Не си ме укорил, Лазе… Ама е много тежко да се чувствуваш наказан, без да знайш вината си. Ти не искаш ли да имаме деца?

— Искам. Ама щом не ни е благословил бог…

— Искаш, то се знай… Ами аз?… Нели съм жена и защо е жената на тоя свет? Горя отвътре, чини ми се, че утробата ми съхне. Сърцето ми е рана, боли. И не знайш защо е така, никому зло не си сторил.

— Млада си още, Нийо… — рече той колебливо. — То и майка ти. Може още да не ти е дошло времето. — Може. В това ми е надеждата. — После тя отеднаж се сепна: — Аз не исках да ти говоря, това са женски работи, Други са твоите грижи, по-големи…

Като оздравя от раната си преди години, Лазар Глаушев купи един пищов и някое време все го носеше в пазвата си под горната дреха — боеше се да не би пак да посегнат върху живота му. Но фанариотите бяха изгонени от Преспа, умириха се и неколцината им приятели в града и нямаше кой да спотайва зла мисъл спрямо Лазара. Той скри пищова в стаята си и вече не помисли за него.

Тая сутрин Глаушев издебна една минута, докато беше сам в стаята, извади пищова от скривалището му, прегледа го и го мушна в пазвата си, на старото му място. Носи го през целия ден. Той забеляза, че мнозина в чаршията го попоглеждаха, дори някои може и нарочно, минаваха пред дюкяна му, за да го видят, но никой не се реши да му продума нещо за вчерашната случка с Таки Брашнаров. А се виждаше — целият град знаеше за тая случка. Ех, нека… И той срещаше със сдържана досада чуждите погледи, толкова любопитни, злоради и нахални.

Щом дойде време, тръгнаха те заедно с Андрея Бенков за общината. Не му каза нищо Андрея, нищо не го попита за случката, но беше нетърпелив, възбуден, та Лазар лесно позна, че и той бе научил за Брашнаров. Те завариха в общинската стая почти всички общинари, там беше и Брашнаров, а последните неколцина влязоха веднага след тях. Побързали бяха да дойдат всички навреме, да не би да пропуснат нещо, и сега се преструваха, че са много заети с цигарите си, с броениците си, с носната си кърпа или със съседа си, а всички чакаха да почне най-сетне Лазар Глаушев, да видят те какъв отговор ще даде, — както бе обещал вчера. Не чакаха дълго.

Лазар стана от мястото си и пристъпи две крачки към председателя поп Костадин, а там беше и Таки Брашнаров. Утихна цялата стая — всеки се спря и се спотаи, както се намери.

— Ти, Таки Брашнаров — рече Лазар и сочеше врага си с ръка, която тръсваше ядно при всяка дума, — ти каза вчера пред сичките тия люде, че си се срещал с жена ми в къщата на Ташка Утката.

— Чакай, човече… — опита се да се усмихне Брашнаров примирително и негли да обърне всичко на шега, но Лазар го прекъсна:

— Ти ще чакаш сега и ще слушаш! Питам те аз: верно ли е това, което каза вчера за жена ми, повтори го и кажи кога си се срещал и с каква цел. Ако пък си излъгал, поискай прошка от тия люде тука-не от мене; аз никога нема да ти простя.

Брашнаров се попридръпна на миндера и се подпря назад с двете си ръце.

— Ти вчера ми каза — започна той и езикът му се преплиташе, — ти ми каза, че ходя там и там, а пък аз ти казах, че там ходи и жена ти…

— Не, не! Не извъртай. Повтори, което каза вчера, или признай, че излъга! — стисна зъби Глаушев и пристъпи още две крачки.

— Излъгах… — предаде се изеднаж Брашнаров.

— Да! — тръсна глава Глаушев. — Излъга ти вчера, долни човече, наклевети моята жена пред толкова люде, пред целия град, днес целият град е говорил за това, безсрамнико! Не си се срещал ти с жена ми у Ташка Утката и аз ще кажа тук как е било: моята жена наистина е ходила един път при Ташка, ходила е посред бял ден да търси там некакви билки и е била там заедно с майка ми.

— Да… мене Ташка ми каза, че ходила там жена ти с майка ти…

— А ти — що… Излъга!

— Излъгах!

Сега Лазар Глаушев се обърна към насядалите по миндерите люде — на едната страна, сетне на другата:

— Ето вижте какъв човек е седнал между вас. Решете вие сега: с него ли ще седите и занапред или с мене.

Рипна неочаквано от мястото си не друг, а Андрея Бенков. Свенлив човек беше той, сдържан и рядко се случваше да избухне, но гневът му беше страшен. Втурна се той към Брашнаров, дръпна го за дрехата:

— Излизай!

Изправи се срещу него Брашнаров — цял аршин по-висок — и го блъсна с лакът:

— Не ме пипай ти…

В същото време между тях мълчаливо застана Миле рибар, сграбчи с ръчищата си Таки и го тласна към вратата.

— Ти… пък… — опита се да се съпротивява Брашнаров, но се чуха гласове от всички страни:

— Излизай! Излизай!

— Излизай! — викна дядо Димо Пърлев.

— Излизай! — викна и Алекса Кочов. Миле Рибар беше силен човек и колкото да беше едър Брашнаров, той не го остави и да се задържи на нозете си: като го тласна още еднаж, Брашнаров се блъсна във вратата. После Рибар отвори и вратата, изблъска го бързо навън и шумно я затвори след него. Никой не подигна глас да защити Брашнарова — ни председателят поп Костадин, нито пък Яким Ортомар, който винаги държеше страната на Брашнаров.

И като че ли нищо не е било, пак се обади от мястото си Лазар Глаушев. Той бе се успокоил по-бързо, отколкото всички други в стаята, а Миле Рибар още пухтеше като ковашки мях с широките си гърди.

— Да видиме сега за женското училище — рече Лазар. Пръв пое думата му Яким Ортомар, та мнозина погледнаха учудени стария чорбаджия. Той каза:

— Да отвориме и женско училище, защо не. Щом и учителка дошла, макар учителката…

— Гледай ти чудо, дедо Якиме — не се сдържа Миле Рибар. — Вчера едно, днеска — друго. Като види човек зор… Чорбаджийска работа!

— Аз вчера нищо не рекох! — дигна вежди като къдели Яким Ортомар.

— Не рече, а?… Ти… каквото каже Таки. Пък аз — ето: каквото рекох вчера, ще река и днеска: не искам женско училище. Две девойчета имам вкъщи — не им требва на них книга, друга наука им требва, домашна.

— Трай ти, Миле… — сбута го съседът му Алекса Кочов.

Никой друг не се обади, не се реши да се изкаже и повече от страх да не засегне Лазара Глаушев с отказа си, а се виждаше, че заради учителката сега общинарите не искаха да се отваря в Преспа женско училище. Заговори пак Лазар Глаушев и се долавяше в гласа му, в думите му скръбна нотка:

— Не ме дарувал мене господ с деца, ама и аз съм порасъл во фамилия християнска. Растехме заедно мъжки и женски деца и мисля, се сме били еднакво мили на татко си и майка си. И женската челяд е мила челяд, а понекогаш от нея има повеке полза, нежели от мъжка… Питайте майката, от нейното сърце се откъсва детето, кое й е по-мило. Еднакво й са мили сички рожби, мъжки или женски. Така требва да бъде. Ти, Миле Рибар, не се ли грижиш да нахраниш, да облечеш и двете си девойчета, както и другите си деца? Така прави секи добър родител. Ние се грижиме за просветата на мъжките деца в Преспа и не е право да държиме в тъмнина и невежество женските деца. Какви са тия тъмни мисли в нас за мъжко, за женско, и се казаха тука недомислени думи. Какъв е тоя робски, нечестив дух в нас да мислиме, че само мъжът е човек, а жената не е човек и не й требва на нея книга и наука. Не е ли човек майката, що ни е родила? Щастлив е секи народ, който има просветени мъже и жени, просветени бащи и майки, просветени синове и щерки. Ние накъде така…

Лазар Глаушев млъкна. Не последва никакъв отговор. Преспанските общинари мълчаха до един. Хубави, справедливи думи каза той и тоя път, но не стигнаха те до сърцата на общинарите. Смутени бяха те поради учителката, разколебани и уплашени, но и никой не се решаваше да дигне глас срещу Лазара. Обади се най-сетне дядо Димо Пърлев, но и той като без сърце:

— Да видиме… да помислиме… Да поразпитаме за учителката…

Раздвижи се на мястото си поп Костадин, напрегна глухия си глас, но и той повече срама ради:

— Немаме пари, Лазаре. Ново училище, то…

— Не е до парите, дедо попе — поклати глава Лазар Глаушев. — Не е до парите, ами виждам аз, размъти ви ума Таки Брашнаров… — Той се изправи и сложи ръка върху рамото на Андрея Бенков, който седеше до него. Сетне каза:

— Слушайте вие, преспански първограждани! В Преспа ще има женско училище. Мене ме е срам да призная пред некой чужд човек, че немаме женско училище, а още повеке ме е срам, като чувам, че сме немали и нужда от женско училище. Слушайте сега: ето ние с Андрея Бенков ще отворим женско училище в Преспа, нашият дюкян ще го издържа. Така ли е, брате Андрея?

Андрея Бенков кимна мълчаливо. Лазар продължи:

— Учителката е тука. А моята жена каза, че ще даде без наем бащината си къща за женско училище. Ще го отворим ние с Андрея и така ще бъде, докато можем И докато се засрами Преспа…

Спогледаха се някои от общинарите, други дори повдигнаха рамена и пак никой не каза ясна дума за новото училище. Вън вече тъмнееше, станаха те всички един след друг и побързаха да се разотидат. В широката празна стая останаха само Глаушев, Андрея Бенков и общинският секретар Ордан Чингелов. Седеше той тъжен и мрачен пред разтворените чисти страници на протоколната книга, а съхнеше захвърлено настрана перото му. Той каза с голяма скръб, без да се помръдне от мястото си пред ниската масичка:

— Нема да запиша аз такъв срам за Преспа! Още в тъмнина живей нашият град и бухали бухат по него…

Лазар Глаушев го погледа-погледа замислен, после отвърна:

— Да, Чингелов… бухали.

Излязоха те двамата с Андрея Бенков. Щом остана сам в стаята, Одран Чингелов отеднаж скочи и дигна ръце към потъмнелия таван като някой стар османлия, който се моли на аллаха си, и викна, та и Глаушев, и Бенков ЧУ ха вън гласа му:

— Но ще светне… ще светне слънце над Преспа и ще разнесе темнини и бухали ще прогони!…

Той се ослуша в собствения си глас, който сякаш още ехтеше между четирите стени на широката, празна стая. Ордан Чингелов често изпадаше в такива словесни изстъпления.

Двамата мъже отидоха направо при Иванка Руменова и още по пътя уговориха какво да й кажат. Бенковица им посочи стаята на учителката — там била тя, учителката, в стаята си. А в стаята на Руменова те завариха и Ния. Младите жени ги посрещнаха весело смутени и току се споглеждаха с хитри очи. Най-сетне учителката плесна с ръце:

— Ама вие, Глаушев, нищо ли не забелязвате!

— Е, да… — започна Лазар с учудени очи, но не можа да каже нещо повече.

— Чуваш ли, Глаушева — обърна се учителката сега към Ния: — Слепи са мъжете, слепи са, нищо не виждат! — Сетне пак към Лазара: — Ама погледнете… Имате, просто, нова булка.

Едва сега видя Глаушев промяната у Ния: тя бе захвърлила коприненото шкепе и с помощта на Руменова бе дигнала косите си, сресала ги бе поновому — на кок и с буфанто. Той я гледаше усмихнат, но усмивката изчезна бързо от лицето му. Сега се виждаше цялата хубост на главата на Ния, на тънката й стройна шия, изпод косите й се подаваха крайчетата на ушите й. Да, това беше някаква нова Ния и може би по-хубава, но му изглеждаше като чужда, по-далечна, той дори изпитваше, някакъв смътен страх от нея сега — не би се решил да я докосне, да не би да развали сложната прическа. А плитките? Той обичаше да ги навива на ръката си — дебели, пръхкави… Но — и той пак се усмихна:

— Харно, харно, Ния… щом ти харесва така. Хубава си, ти си секак хубава.

— Ама аз пак мога на плитки — промълви тя разочарована. — Наистина ли не ти харесва така? Аз мислех…

— Той още не е свикнал — изпревари Руменова и се обърна към двамата мъже. — Но седнете, седнете моля… Какво стана, какво решихте в общината?

Насядаха всички. Глаушев каза на учителката:

— Сега сичко ще зависи само от вас.

— От мене ли?

— Да. Вие требва да ни помогнете. Тука не е въпросът само за вас, дали ще ви назначим и как ще ви назначим. Въпросът е за целото училище и за нещо по-важно.

— Но кажете, кажете…

— Некои от преспанските общинари — продължи Глаушев — се дърпат сега, не искали женско училище.

— Как тъй! Нали ми писахте от името на общината…

— Да, така беше. Но се намери един там, между нас, и обърна ума на общинарите. А те са повекето прости люде, еснафи. Ето затова ви моля да ни помогнете и вие, да се борим заедно против невежеството и простотията наша. Те ще отстъпят най-сетне, но да им дадем един добър урок, един добър пример и да им отворим очите. Прост ни е народът още, колебай се, лута се още.

— Разбирам. Какво се иска от мене сега?

— Да отворите училището и колкото може по-скоро.

— Ама нали…

— Сега ще ви кажа: ето Ния, жена ми, дава бащината си къща за училище. Празна е тя сега, никой не живеи там, ще я постегнем, ще набавим чинове. А за вашата плата…

— Плата аз не ща, докато… Само колкото да мога да живея най-скромно.

— Вие тука — обади се Андрея Бенков, — тука, бъдете като в своя къща, ще се храним заедно…

— Не, не. Така не ща. Ще ми давате по няколко гроша, колкото да не гладувам. Ще ми намерите и една стаичка не ща да тежа никому. Искам да си бъда сама.

— Харно, учителко — каза Глаушев. — Още утре ще ви дадем петстотин гроша на първо време.

— Кой ще ми ги даде?

— Ние… Събрахме се неколцина граждани. Най-важното е да се държим здраво и вие, и ние, докато надвием.

— Ще се държим — рече Руменова, позамисли се и току попита: — Кажете ми откровено: не съм ли аз причината за тая промяна изеднаж?

— Да — започна Глаушев колебливо, — защо да крием… има и такова нещо, ама не е само това. Нашите преспанци са малко староверци, както казва Вардарски. Нели минахме през чаршията и…

— Така си помислих и аз. Сега вие можете напълно да разчитате на мене. За свободата си ще се боря с всички сили.

Отвори се широко тежката порта на Аврам-Немтуровата къща — кой знай от кое време не бяха отваряни така и двете й поли. На стената там бе здраво закован надпис върху дебела хартия в рамка и със стъкло, с едри, краснописни букви: „Българско Народно Девическо Училище“. Цяла неделя преди това изоставената къща се чисти и стяга, заковаха се разковани дъски, поправиха се спукани стъкла по прозорците, варосаха се стаи, почисти се широкият двор и градината, улови се и пак се докара водата на чешмата, която отдавна беше секнала. Къщата бе шест стаи с готварница, килери и зимник, но се подготвиха за училище само две по-големи стаи на горния кат, между тях имаше врата и стигаха те на първо време. Сложиха в тях по четири големи чинове — стигаха! и те на първо време.

Във всичко това помагаше неуморно и учителката Иванка Руменова, като да редеше и гиздеше собствената си къща. Спираха се мнозина пред портата, надзъртаха и вътре да видят що става в Немтуровата къща, та още тогава тръгна из града дума, но редом с другите приказки за учителката и не можеше да се каже дали иде от добро сърце, или се повтаряше като на подбив:

— Мераклия тая, даскалицата. Дъски търка, джамове мие по цел ден, като да чака сватове да й дойдат…!

Идваше да помага с голямо усърдие и Ния Глаушева. За чистенето и варосването Глаушев и Бенков бяха довели една селянка, наскоро избягала от родното си село поради турски насилия. Тя нямаше свой дом в града и остана като постоянна прислужница в училището; настани се да живее в една от стаите на долния кат заедно с децата си и с мъжа си, който беше все болнав. Настани се да живее тук, в най-малката стая на горния кат, и Руменова. Не искаха да я пуснат Бенкови, майка и син, — поне за още някое време, но тя не приемаше да седи повече на чужда трапеза. Отново започнаха да светят прозорците нощем в Немтуровата къща — преспанци бяха свикнали да я гледат пуста и тъмна. За втория понеделник беше всичко готово. Разшета се още рано сутринта Траяна Костадиница, прислужницата, а самият Костадин, наметнат със селския си кожух и покашлювайки, отиде и отвори пак двете поли на портата, подпря ги с камъни. Предния ден, неделя, дяконите и в двете църкви по поръка на Лазара Глаушев обявиха, че в къщата на Аврам Немтур се отваря женско училище. Още при изгрев слънце тая сутрин Иванка Руменова излезе на чардака, на горния кат, пременена, като за празник, разхождаше се там с ръце скръстени на гърдите и чакаше да дойдат ученички. Беше в началото на ноември: след първите есенни дъждове времето се задържа тихо, ведро. Щом се разбули слънцето от утринната мъглица, издигна се право срещу чардака. Време беше да се покажат в двора първите ученички, с майките или с бащите си, както беше редно в първия ден, но още никой не прекрачваше високия праг на портата. Отдолу се обадй Траяна Костадиница:

— Сварих ти млекото, учителко… Да ти го донеса ли?

— Не, не… Не съм гладна.

Траяна се показа изпод чардака в селската си носия, погледна младата учителка и като да усети тревогата и опита се да се пошегува:

— Ето ти ги, тука са моите даскалици… Чакат. Наскачаха още в темно.

— Да, да… — отвърна разсеяно Руменова. — Има време…

Долу, в трема под чардака, се спотайваха уплашени, но и любопитни двете по-големи момичета на Траяна. Още предния ден бе ги записала Руменова в книгата си. И Траяна с това бе започнала:

— Ами, учителке, женска челяд, защо им е наука на пих… Сиромаси люде сме ние…

— На сиромасите повече им трябва наука, Траяно.

Сега двете момичета чакаха долу, те също бяха още в селските си вече износени дрехи, но бяха се измили и сресали чисто. Учителката не бързаше да ги повика горе, в училището. В стаята, дето се бе настанило семейството, се чуваше глъчката на други три, по-малки деца, но Костадин не ги пускаше вън, да не ходят по училищния двор и да сърдят учителката.

Руменова ходеше по чардака, тихо и равномерно потропваха стъпките й. От време на време тя неволно поглеждаше към разтворената порта, но никой не влизаше в двора. По улицата минаваха час по час жени, деца и всички се заглеждаха в отворената порта, някои и се поспираха, но никой не прекрачи прага й. Младата жена влезе в класните стаи, не за пръв път тая сутрин, обиколи между чиновете, седна край ниската масичка в един ъгъл. Всичко беше в ред. Миришеше на вар и влажно дърво от измитите подове, от новите чинове, но през тая смесена миризма се долавяше и упоритата миризма на дом, макар изоставен от години. Малката масичка беше покрита с бяла покривчица, имаше там мастилница и перо, разтворена беше и класната книга, личаха там, на първата страница, две имена: Ягна Костадинова и Звезда Костадинова. Други имена нямаше върху жълтеникавия лист. Самотно и празно беше в широките, разтворени стаи, някъде отдолу се чуваше сподавена детска глъчка и глухият глас на Костадина, пресипналото му покашлюване.

Целият ден мина в напразно очакване. Късно следобед Костадин пусна децата, разшаваха се и петте по двора или висяха по портата, надзъртаха оттам нагоре-надолу по улицата, все още плахи, несвикнали с новия си живот в града. На мръкване дойдоха Ния и Лазар Глаушеви. Учителката ги посрещна бодра, макар усмивката й да не беше много весела:

— Нищо. Трудно ще бъде в началото, изглежда. Реших сама да отида при планината, щом планината не идва при мене. Кажете ми някои семейства, които имат момичета.

Казаха й. Глаушев додаде:

— Упорит народ.

— Нали и ние сме от него?… — усмихна се вече по-весело Руменова.

На другия ден тя сама си доведе четири ученички. Майките им се тегавеха, мърмореха все едни и същи думи за женската челяд, която нямала нужда от книга и наука, но и се разтичваха да подокарат щерките си за училище. Руменова прибра горе и двете селянчета и веднага започна работа с първите свои шест ученички. Привечер, малко преди залез, тя изведе ученичките си на двора, нареди ги по две.

— Утре — каза им тя — ще дойдете веднага щом изгрее слънцето. А сега ще си идете право у дома. Вие, Ягно и Звездо, ще се отделите още оттук. Другите ще вървят тъй, две по две, и всяка ще се отдели пред къщата си. Ще вървите мирно по улиците и щом срещнете по-възрастен човек, ще го поздравите с добър вечер. Като влезете вкъщи, ще кажете на майка си: „Добър вечер, мила мамо“. Я да чуя как ще поздравите!

— Добър вечер, мила мамо! — отвърнаха едно през друго шестте момичета.

— Хайде сега, деца, сбогом.

— Сбогом, учителке… сбогом…

Маца Чучурска миеше паници на кладенеца, когато влезе в двора малката й щерка. Отеднаж се чу зад широкия й гръб звънко гласче:

— Добър вечер, мила мамо!

Маца спря за миг да мие и се ослуша, сякаш не дочула добре. После, каквато беше шишкава и едра, цяла се обърна към детето си, отворила широко очи, и черните й, дебели вежди личаха отдалеко, като да бяха лепнати на зачервеното й чело. Но тя не вярваше и на ушите си и дълго гледа момичето си мълчаливо, с мокра кърпа в разголените си, могъщи ръце. Ами — да, това беше нейното Ленче, мъничко, слабичко, и се кипреше насреща й със светнали очички. То никога досега не беше я поздравявало, никога не беше я наричало така нежно мила мамо, никой в Преспа не учеше децата на по-деликатни обноски. И Маца Чучурска, изненадана, зарадвана, развълнувана, нададе неочаквано тънък, писклив глас от широката си гуша:

— Ох, на майка милото! Да си ми живо и здраво! Добър вечер, мило! Кой те научи, сладко дете, да ми казваш така „мила мамо“?

— Учителката — рече важно малкото девойче.

— Учителката! — извиха се още по-високо черните вежди на Маца.

— Учителката ами! — повтори девойчето и клатеше глава на всяка дума: — И ни каза да поздравяваме по-големите, и ни каза утре пак да идем, щом изгрей слънцето…

Ох, милата майкина щерка! Ще идеш, чедо, и утре. Да е жива и здрава учителката, щом ви учи така… Виж ти, проклетници, не знаеха какво да продумат за нея. Виж каква била тя, милата…

Тя прибра паниците, спусна запретнатите си ръкави, превърза наново кърпата на главата си и преди още да започнат мъжете да се връщат от чаршията, обиколи едва ли не цялата махала от порта на порта:

— Ами да видите, сестри, учителката, ами тя била човек на место!… Връща се моето Ленче, аз пък на бунара, мия паници… „Добър вечер, мила мамо!“ Кой те научи така, Ленче? — Учителката. Е, на сърцето ми пална, сестри. Къде ще се сетиме ние да научим децата си на такива хубави думи! Учителката сама дойде да ми поиска Ленчето за училище и що, вели, ние жените не сме ли люде… За добро е дошла тя между нас. Аз веке моето Ленче нема да го спирам…

Тая вечер по много къщи в Преспа се говореше за учителката и за нейните първи ученички. На другия ден жените се обърнаха на нейна страна:

— Тя ще пракса децата ни…

Какво като са ни женски децата, не са ли и те от нас раждани?

— Още не дошла учителката, преспанци й намериха триста кусури. Проклетия!

— Тя и нас, учителката де, и нас ще ни поучава Науката, вели, е за сички; науката, вели, требва да оттвори и нашите очи, макар да сме жени…

Раздвижиха се жените, зашумяха по целия гради Мъжете едва надаваха ухо към женската врява и се подсмиваха под мустак. Д някои и се караха:

— Що сте пощръклели мори! Но много жени започнаха сами да водят девойчетата си в новото училище:

— Ето, учителке, на твоите ръце оставям детето си учи го на ум и разум…

За няколко дни около Руменова се събраха над стотина девойчета и стана нужда да се отвори и трета стая за новото училище.

Няколко дни преди Божик, докато децата още не бяха разпуснати за празника, в двора на новото училище неочаквано влязоха четиримата учители от мъжкото училище: Райко Вардарски, Тодор Божинов, Никола Димкаров и Сотир Гушлев. Водеше ги класният учител — Вардарски. Учителката ги видя отгоре, пристисна устни учудена, но продължи работата си. Долу Траяна изтича да посрещне гостите, но те минаха важно пред нея и се проточиха по дървената стълба нагоре, тропотейки с подкованите си калеври. Само Вардарски, винаги чисто облечен и по европейска мода, носеше върху високите си обуща и „кайльоши“ — плитки обуща, които поскърцваха високомерно; започнало бе да студенее, улиците бяха кални, но само той, Вардарски, носеше в Преспа такива двойни обувки. Като се спряха пред вратата на първата класна стая, той свали кайльошнте си, за да влезе в стаята с чисти обуща. Влязоха четиримата учители, без да почукат, и едва сега пристъпи Руменова да ги посрещне. В същото време над тридесет ученички, колкото бяха в стаята, скочиха правй и застанаха почтително пред важните гости. И четиримата мъже завъртяха очи, изненадани от тоя нов внушителен начин да се посрещат гости в класната стая. Не се сдържа престарелият Никола Димкаров, който бе учил ученици на славянско писмо още през времето на килийните училища по манастирите и по разни места из Македония, не се сдържа той, а беше малко глух, та изказа високо учудването си:

— Гледай ти каква нова наука. Нашите дангалаци нема да се сетят никогаш да станат, като влезе човек, ама аз ще ги науча и них на такова почитание…

Руменова се ръкува с гостите си и тогава Райко Вардарски каза:

— Говори се из целия град, чувахме и ние за новото в нашия град девическо училище и за вашите големи успехи в него не само научно, но и благовъзпитателно, а също и по ръкоделия, домакински занимания, които са от особено значение за девиците. Чухме и научихме и за вашите нови методи в просветителната ви работа, за вашето дълбоко образование по далечни места и рекохме с очите си да видим сичко това и да се поучим, бидейки ние и четиримата като по-изостанали. Человек се учи, докато е жив, и разумният человек никога немада премълчи своето незнание, а ще пита и разпитва, за да се научи.

Той говореше на учителката, но се обръщаше повече към ученичките по професионален навик, говореше с тържествен някакъв, наставнически тон, а езикът му беше пъстра смесица от думи на местните говори и на непрестанно променящия се, неустановен още език, на който се пишеха българските вестници и книги. Такъв беше езикът на всички просветени люде, изпъстрен обилно с руски и църковнославянски думи, с новосковани думи и форми, често пъти причудливо и по свое разбиране, по свой вкус. Това беше неустановеният още книжовен език, който беше признак на голяма образованост и към който се прибягваше особено при по-тържествени случаи или когато седнеше човек да пише писмо или дописка до някой от цариградските вестници. На такъв език, но върху говора основа от нейния роден шуменски говор и много повече изпъстрен с руски думи, приветствува и Руменова своите гости. Тя каза:

— Голяма чест е за нас и за нашето училище вашето посещение и не ние ще учим вас, най-достойните учители, но ще бъде от голяма полза за нас вашата добрина и снизхождение, ако ни посочите грешките и опущенията, които можем да направим…

Тя направи знак на ученичките си да седнат, и подаде единствения стол в цялото училище на Никола Димкаров — най-стария от гостите си, — а другите пристъпиха и скромно се подпряха на стената зад него. Руменова бързо надви смущението си от неочакваното посещение и продължи работата си. Тихо беше в двете класни стаи, които бяха свързани с широко разтворена врата, и учителката час по час надникваше и оттатък; бодро звучаха гласовете на девойчетата, които ставаха да отговарят, а откъм третата класна стая, която беше п о-отдалечен а, се дочуваше глуха, сподавена врява — там ученичките бяха оставени да се занимават сами до следващия час. Училището работеше.

Подпрян на стената, Вардарски мъдро поглаждаше брадата си и внимателно следеше работата на младата учителка. До него бе застанал Сотир Гушлев; той беше крайно усърден в професията си, следеше и сега с хищен поглед всяко движение на учителката, всяка нейна дума, също и отговорите на ученичките й — дебнеше да улови някоя грешка и току ще дигне застрашително пръст — не тъй! — както правеше в своята класна стая. Малко по-нататък се бе изправил Тодор Божинов — син на някогашния преславски даскал Божии, — тънък, висок, с дълга шия, носът му сякаш бе изтеглил напред цялото му лице, с хлътнала уста и ниско чело, с големи, кръгли очи и над тях — необикновено подвижни вежди, които се свиваха едва ли не в очите му, ту отскачаха нагоре; две от ученичките бяха забелязали тая непрестанна игра на веждите му и дяволито го попоглеждаха, посбутваха се с лакти. Старият Никола Димкар седеше неподвижно на твърдия стол, поклащаше глава, вече цяла оголяла, на двете опнати вратни жили, надаваше ухо да чуе какво говореше учителката и какво отговаряха ученичките й, но трудно задържаше мисълта си, която летеше далеко назад през годините. „Ех, господи“ — клатеше той старата си глава и като виждаше тая светла стая, новите чинове, девойчетата, които скачаха пъргаво от местата си и отговаряха смело, младата и хубава учителка, която ходеше свободно между чиновете, вдадена в работата си, със светнало, въодушевено лице, той си спомняше мрачните и тесни килии по манастирите, влажните, скрити стаи, в които бе учил някога, спомняше си измъчените лица на учениците си, които пишеха с пръсти на пясък и за две-три и четири години едвам научаваха да четат Светчето и Апостола.

— Ех, господи… — продума гласно старият човек. Мина доста време. Учителката сякаш бе забравила гостите си. Вардарски бе спрял ръка върху брадата си; не подигаше вече застрашително пръст Сотир Гушлев дебнещият му поглед бе омекнал; широко бе отворил кръглите си очи Тодор Божинов, веждите му стояха сега неподвижни върху самото му чело, а дядо Никола Димкаров съвсем се забрави в своето далечно време и в своята даскалска тъга…

Дойде време за обедна почивка и четиримата учители напуснаха новото училище. Руменова ги изпрати чак до портата. Като излязоха четиримата на улицата, Вардарски се спря, дръпна с ръка към себе си един по един и тримата свои другари, приведе се към тях и рече:

— Знаете ли… Пет години се е учила в Русия! Те се гледаха мълчаливо една минутка, после Тодор Божинов попита като в захлас:

— В Русия!?

— В Русия… — рече и Сотир Гушлев и пак дебнеше с втренчени очи, сякаш да види какво има още зад това голямо име.

— Русия… Ех, господи — поклати глава старият Никола Димкаров.

Разчу се из града, че учителите ходили при учителката в женското училище — тя била по-учена от тях, дори и от класния учител. Председателят на общината поп Костадин се похвали на попадията си:

— Затуй й отсекохме такава плата… кажи-речи, като на класния учител…

— Аха — закани му се с глава попадията: — Сега тъй, а? Като дойде най-напред учителката, не я искахте. Събрали сте се там, в общината, се мудри глави.

— Ех, попадийо — промърмори примирително поп Костадин. — Во секакви заблуждения изпада човек, во секакви грешки…