Преспанските камбани

I

Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода — вечерта всички трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска къща.

Султана Глаушева никак не се зарадва, като видя учителката на вратата, и каза с твърд глас, който се опитваше да бъде приветлив:

— Влизай, влизай да помагаш.

— Има ли работа и за мене? — засмя се Руменова и току добави: — Но вие какво, събрали сте се три жени за една баница!

Султана Глаушица я погледна изкосо, не мислеше да й отговаря, но не се сдържа:

— Секо нещо си иска своето. Три жени… да съм сама, и до утре нема да втасам. Стани, седни, времето минава. Така, трите, завчас ще свършим.

— Хайде свършвайте, че ще ти взема Н и я. Султана Глаушева тоя път искаше да се престори на глуха, но пак не се сдържа:

— Що рече… Ния? Кой ще й гледа работата на Ния днеска?

Ния слушаше мълчаливо, в погледа й се таеше тревога, да не би свекърва й да засегне някак учителката, и тя побърза да й подаде стол:

— Повели, седни, Иванке…

Раца Кочовица бе се засмяла с цялото си лице и току криеше с шепа зъбите си, изпочупени и гнили, каквито, бяха поради честите й забременявания. Старата Глаушица и учителката често се счепкваха, макар и двете да пазеха приличие, та беше любопитно да ги слуша човек. Но Раца се боеше от свекърва си, колкото да й беше любопитно да послуша енергичния й разговор с учителката. Султана Глаушева не бе се откъснала от своята мисъл и пак започна:

— Днеска тука, у нас, во сека къща работа до гуша. Не е ли така и по вас за тоя празник? — И тя раздипли с точилката върху ниската софра недоразточена кора, посипа я с брашно с костеливата си жилеста шепа.

— И у нас е същото.

— А ти какво днеска — врътна пак точилката Султана. — Разпусна децата, имаш си една одаичка, Траяна Костадиница ще ти меси баница… Ние тука сме десет, души.

— Траяна, да — се опита Руменова да отклони двубоя. — Селянките правят хубави баници.

— А знайш ли коя баница е най-вкусна? — И старата жена веднага си отговори: — Която си направиш сама!

— Аз не мога да правя баници.

— Е, не можеш… не си се учила. Ти си учила книга. Старата Глаушица не обичаше учителката — мислеше, че тя развращава по-младата й снаха, — ала винаги се отнасяше с почит към първата учителка в Преспа. — Но като я похвали от една страна, тя продължи и с някаква закана в гласа си:

— Ама ще се научиш да месиш и баници! Като се омъжиш, като ти се народят деца — и баници ще месиш, и пелени ще переш, и…

— Щом трябва, и ще меся, и ще пера — отговори Руменова за голяма изненада на старата жена.

— А сега, що… — започна пак Султана, но Руменова я прекъсна:

— Сега, бабо Султано, ти ще ни позволиш да излезем с Ния. Така сме се уговорили и аз затова съм дошла.

Султана въртя дълго точилката, просна нова кора, нави я пак на точилката и чак след това попита:

— Ами що толкова… къде ще ходите двете…

— В чаршията.

Старата Глаушица веднага спря точилката и дигна с очи към Руменова, в погледа й бързо се набра гняв:

— Що! В чаршията! Нийо!… Имате ли ум вие? — Тя добави с леден глас: — Да си ми щерка, учителке, с точилката ще ти стана.

— Не говори така, майко — каза тихо Ния. — Учителката…

— А за тебе нема и да се замисля — прекъсна я остро Султана. — Тебе аз направо с точилката само ако споменеш за чаршията. Гледай ти, чудни работи!

Настана мълчание. Припряно тропаше точилката по софрата, пляскаше и шумеше недоразточената кора, но се виждаше, че старата жена се бореше с гнева си и мислите и не бяха в работата.

— Бабо Глаушевице — каза спокойно учителката, но се чувствуваше твърдост в гласа й: — Ти помисли: защо да не отиваме ние жените в чаршията?

Султана сякаш не искаше и да чува. Посочи рязко с точилката Ния и рече:

— Тя си има мъж. Да пита него.

— Аз го питах — каза Ния. — Лазар ще ни чака в дюкяна.

— Лазар?… — повтори след нея старата жена машинално.

— Да…

Султана вече съвсем изостави точилката, дълго гледа към младата си снаха и току избухна с голямо огорчение, взе да се кръсти едно след друго:

— Господи, боже мой, Богородичке, майчице… Да се прекръсти човек с лева ръка! И той со същия ум! Що става с вас, вие загубихте веке и срам, и чест…

Раца през цялото време се усмихваше на тая препирня на свекърва си с двете млади жени, дори гласно се засмиваше и криеше зъбите си, но сега отеднаж се уплаши, умълча се — в препирнята нямаше вече никаква шега. А Руменова сякаш и не забелязваше големия гняв на старата жена.

— Бабо Султано — каза тя с равен, спокоен глас, — там, в чаршията, са нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.

— Ами турците! Пълно е с турци там — прекъсна я Султана.

— Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са даже и по-благовъзпитани от нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци. Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да се намери някой да те защити?… Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете, чакаме всичко наготово.

— Така е господ наредил — възрази нетърпеливо Султана: — Мъжът в чаршията, жената — вкъщи.

— Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията, бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по-независими. Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.

— Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се развали.

— Майко — намеси се Ния, — ти со татко…

— Що аз со татко ти! — пламна още повече Султана. — Никогаш не излизам пред него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.

— Ето, виждаш ли? — приведе се към нея учителката. — Същото казвам и аз: мъжът и жената да бъдат другари, а не господар и робиня покорна.

— Ти казваш, ама ето какво ще ти кажа аз: те като огън и барут, мъжът и жената. Да стоят по-настрани един от друг. По-настрана! Ти ще се венчайш за един мъж и с него ще вървиш, по него ще вървиш, с него ще живееш и ще бъдеш като негова сенка. С друг мъж нема да се срещаш. Ех, люде сме, ще се срещащ и с другите люде, секакви нужди и срещи има в човешкия живот, но ти ще стоиш по-далеко от чуждия мъж, той е като огън за тебе, а и ти си като огън за него. — Тя, види се, намери, че е безполезно да спори повече с учителката, и се обърна рязко към снаха си: — Дай ми, Нийо, паницата с маслото! Ния и подаде маслото и каза:

— Майко, аз ще отида с учителката.

Точилката изтрака силно по софрата, но свекървата нищо не продума. Тя продължи работата си с явно пренебрежение и после се обърна не към Ния, а към по-старата си снаха:

— Да побързаме, че… още колко работа ни чака. Времего си върви!

Руменова я погледа, погледа и току стана. Съблече си горната дреха — тъничко дълго палто с кожички на яката — и я метна върху стола. Съблече и жакета си, метна и него там, запретна бързо ръкавите на блузата си до над лактите. Раца Кочовица не сваляше очи от нея, погледна я учудена и Ния, погледна я бързо изпод вежди и Сулгана. Де да видим какво ще излезе! А Руменова се пресегна с разголени ръце и откъсна една неголяма топка от тестото за баницата. Изправи се пак, пораздърпа тестото, заиграха живо пръстите й. Заигра и тестото между тънките пръсти, започна да се разтяга, тя го метна върху ръцете си и го дърпаше безспирно, теглеше го на всички страни с опакото на ръцете. Другите три жени не бяха виждали такова чудо — да се точи кора с голи ръце. Кочовица зяпна насреща и забрави да скрие изпочупените си зъби, следеше и Ния смаяна пъргавите пръсти на учителката, а Султана току поспираше точилката да погледне, после забрави точилката и също се загледа в ръцете на Руменова. Виж я ти нея, даскалицата! Кората се тръскаше и се въртеше с тих, сух шум в тъничките й бели ръце и ставаше все по-широка, по-тънка, проточи се чак до голите и лакти. Най-сетне Руменова ловко метна източената кора върху синията и Султана дръпна някак уплашено, услужливо точилката с недоточената кора, за да направи място. А в същото време учителката посегна и откъсна нова топка от тестото. И докато старата Глаушица заедно с помощта на двете си снахи източи три кори, Руменова разтегли десетина. Повече кори не бяха и нужни. И като че ли нищо не е било, учителката попита:

— Какво ще сложиш за късмет в баницата, бабо Султано?

— Ето… стара сребърна пара. Сека година се нея слагам в баницата за Василица. Тук ще я пъхна, между корите…

Като че ли нищо не е било, но и четирите жени знаеха че още не беше всичко свършено и оставаше най-главното. И пак първа се реши учителката.

— Върви да се облечеш, Нийо — рече тя. — Ги да се върнем по-скоро. — Никой нищо не отговори. Руменова продължи с примирителен тон: — Ще отидем до магазина на Баболеви. Там има хубави неща за млади жени, пък и за стари, бабо Султано.

Пак никой не отвърна. Но когато Ния се отправи към стаята си, старата Глаушица изви глава през рамо и рече строго:

— Нийо!… Ти не искаш да ме послушаш.

— Винаги съм те слушала, майко… И ще те слушам, когато е нужно.

— А сега нема да ме послушаш, а? Ще стъпиш върху думата ми!

Ния отпусна клепки, пристъпи още крачка напред но се спря изеднаж и се обърна към свекърва си съвсем спокойно, с едва-едва побледняло лице. Тя кимна с глава и рече тихо, но ясно:

— Сега нема да те послушам, майко. Когато не след дълго Руменова и Ния тръгнаха да излизат, учителката се обърна да поздрави:

— Сбогом, бабо Султано… Сбогом, Рацо!

— Сбогом, учителке… — отвърна колебливо Раца Кочовица и току се извърна уплашена към свекърва си.

Султана мълчеше мрачно, сетне продума сухо, отсечено:

— Сбогом.

Преспанци бяха свикнали да виждат заедно двете млади жени, но къде са тръгнали те сега, срещу Василица? Макар да нямаше много люде по дворовете, любопитни очи проследиха двете жени чак до чаршията. Ама къде отиват тия жени наистина!

Беше хубаво — снежно, меко време. Предния ден бе навалял до една педя сняг, по неравните калдъръми сега се бяха отворили широки, снежни пътеки, слънцето беше още доста високо на ясното зимно небе, навреди беше светло и чисто, гърдите поемаха издълбоко свежия въздух. Първият човек, които видя двете жени вече в чаршията, беше един млад калфа с тънки мустачки и накривено фесче; Той се бе затичал да прекоси улицата, но се спря на няколко стъпки пред тях и весело се ухили от едното си ухо до другото. Така вървеше и по-нататък. Чаршията бе по-оживена сега, срещу големия празник, ходеха много люде нагоре — надолу, но навсякъде пред двете млади жени пътеките оставаха чисти. Двама-трима от минувачите нагазиха в снега, за да им отворят път, между тях и един възрастен турчин, който помръдна с устни в изненадата си, но стоя в снега, докато жените отминаха, и не подигаше очи да ги погледне. Явно беше — след като бе минала Руменова сама през чаршията, магията беше вече развалена. Нямаше ги насреща ококорените от изненада очи, навъсените погледи, враждебното затишие, като да минаваше мъртвец по чаршийските улици. Сега чаршията посрещаше двете си гостенки с весело любопитство, като че ли бяха като че ли бяха паднали направо от небето върху снежните улици в тоя хубав, слънчев ден и те самите толкова хубави и млади. То се знай — всеки искаше да ги види: извръщаха се минувачите след тях, струпваха се люде по вратите, протягаха се вратовете пред вдигнатите кепенци. Но не се чу лоша дума. Само един папукчия удари с широкия си чук обувката, която ковеше на коляното си, и рече:

— Де да видиме сега какво ще стане, щом тръгнаха веке и жени по чаршията!

Ния не знаеше къде е дюкянът на мъжа й. Руменова спря едно чираче и го попита. То ги погледна, усмихна се хитро, цялото му лице беше изцапано със сажди, та очите му дяволито се бялнаха — и ги поведе мълчаливо. Като стигнаха пред дюкяна на Лазара Глаушев, чирачето пак тъй мълчаливо посочи с ръка, но Глаушев вече излизаше, за да ги посрещне. След него вървеше и Андрея Бенков. Като видя Ния мъжа си, сякаш изеднаж се пукна Някакъв обръч, който стискаше гърдите й до задушаване, по бледите и бузи отеднаж се появи руменина. Пътят й до тук, през чаршията, бе й се видял безкраен.

— Повелете — и Глаушев ги въведе в дюкяна си, а всички съседи наоколо бяха зяпнали насам.

Ния дълго разглежда дюкяна — виждаше й се огромен, с редицата разтворени хамбари в дъното, край стените бяха наслагани пълни врещи, остро миришеше на прах и на мишовина. Това беше някаква непозната част от живота на Лазара.

— дюкянът, цялата чаршия наоколо, минувачите, които забавяха стъпки да погледат. Обзе я неприятно чувство, страх, стори й се, че Лазар се отделя от нея, отдалечи се — ух, тая миризма на мишки! — и тя бързо, уплашено го потърси с очи. Той й се усмихна през рамото на Руменова и каза:

— Е, да вървим, искате ли… д И той поведе двете жени към магазина на Баболеви. Там излезе да ги посрещне самият Ицо Баболев, притича и Миро, а калфите и неколцината купувачи така си останаха кой където беше. Имаше какво да си изберат двете млади жени в големия магазин на Баболевци, а те, двамата братя, какво ли не извадиха от пакети и сандъци, какво ли не свалиха от рафтове и полици, та чак и от горния кат, за да вземат очите на необикновените купувачки — пъстри басми, копринени платове, кадифета, тантела, ленти, кърпи, шарени чехли с пуфки, бели, червени и сини женски чорапи — гледай ти какви са тънки и високи чак до над колената, а Ния сама плетеше чорапите си, и те като мъжките: до колената! Дълго гледаха и разглеждаха двете жени, а Лазар търпеливо чакаше край тях, Избраха си те едно и друго и като прибираше Ицо Баболед с ловки пръсти белите меджидии, рече важно:

— Во Беч жените сами си ходят по чаршията, има там и жени дюкянджии. А ние тука… диви люде.

На връщане към дюкяна на Глаушев Ния каза на мъжа си:

— Как ли ще ме посрещне майка сега вкъщи…

— Ами да се върнем заедно дома. Пък и скоро ще се стъмни. — Не, не. Като че ли съм виновна и ти идваш да ме пазиш. Ще се върна сама.

Двете жени бяха се отдалечили вече от дюкяна на Лазара, когато срещу тях се зададе Таки Брашнаров. Ния отдавна не бе го виждала, но го позна отдалеко. Забеляза го и Руменова. Брашнаров пристъпваше гордо изправен, едър и хубав, с яркоален фес и дълго, черно зимно палто с астраганена кожа на яката. Той също бе ги видял отдалеко, сетне Ния забеляза как бе приковал поглед върху нея. Когато ги наближи на пет-шест стъпки, той се поодръпна да им стори път и се поклони дълбоко, мълчаливо. Малко по-нататък Руменова попита:

— Кой беше тоя господин?

— Таки Брашнаров. Търговец. Най-скъпият ергенин в Преспа.

— Чувала съм за него. Как тъй, най-скъпият!

— Така го наричат. Не може да се намери за него, мома в цела Преспа.

— Хубав мъж — каза след късо мълчание Руменова. Ния нищо не отговори. После каза:

— Не е добър човек.

Като се прибра тя вкъщи, беше още светло, слънцето едва-що залязваше, но щом я видя свекърва й на вратата, каза на по-старата си снаха:

— Запали, Рацо, лампата.

— Рано е още, майко — отвърна Ния на присмехулния намек към нея.

— Рано! Оставаше още да затворите чаршията вие с даскалицата.

Старата не каза нищо повече тая вечер за отиването и в чаршията, но така се държа през цялото време, като че Ния и не съществуваше. Прибраха се и мъжете, седнаха всички да вечерят. Лазар подхвана майка си:

— Е, майко… кога ще дойдеш и ти да видиш дюкяна ми?

— В чаршията аз не отивам — отвърна тя късо. Лазар погледна жена си със засмени очи, сетне пак продума:

— Нио, каза ли на майка що й купи днеска?

— Ами утре… За празника.

Стоян Глаушев побутна сина си с лакът, намигна му, като гледаше никой да не го забележи:

— Ти не закачай майка си тази вечер! Нели я знайш… докато й мине.

Султана му се скара.

— Ти какво току се кривиш! — И добави още по-сърдито — Мене тука никой за нищо не ме зачита!…

Някъде отдалеко стигна до слуха на Ния гласът на свекървата. На няколко пъти тая вечер пред очите на младата жена се мярна едрата фигура на Брашнаров, какъвто го видя днес тя по снежната пътека и с поглед, устремен в нея. Каква досадна сянка! И Ния притваряше очи, за да я прогони.

II

Минали бяха години, откакто бе умряла Благуна — сестрата на Стоян Глаушев, но той не преставаше да я жали. Кого ли не жалеше той със своето милозливо сърце — и умрелите, които гниеха в черната земя, и всички живи, които страдаха на тоя грешен свят, — но Благуна! сестра си, никак не можеше да прежали. Тя беше най-милият му човек от всички негови люде, които остави в родното си село Гранче, когато избяга оттам преди близо четиридесет години. Като умря Благуна, децата й бяха отраснали, но тя остави и едно девойче на пет-шест години. Чуваше Стоян Глаушев, че малкото сираче живеело немило-недраго край по-големите си братя и сестри, край баща си, който беше затворен, навъсен човек, и Стоян все мислеше да прибере девойчето при себе си в града. Най-напред се боеше от Султана, че тя няма да приеме в къщата си чуждото дете. Той едвам се реши да отвори дума пред нея и тя веднага се съгласи, но сирачето бе поизраснало и баща му не искаше да го пусне в града: селските люде не изпущат лесно от ръцете си женската челяд — най-добрите си работници, — та дори и когато дойде ред за омъжване. Стоян все едни и същи думи повтаряше при всяка среща със своя зет, мъжа на Благуна:

— Дай ми ти Неда… Ще я гледам като свое дете. Заради Благуна, да не се мъчи барем най-малкото дете там, на село…

Бащата упорито клатеше глава: не!

Но тая зима и той умря. Стоян Глаушев не можа да отиде за погребението му, късно научи, а отиде в родното си село след няколко дни и пак заради Неда. Сега пък братята й не искаха да я пуснат. Неда бе станала мома на петнайсет-шестнайсет години — тъкмо човек за работа, А и тя се дърпаше — плашеше се от града:

— Не, вуйко Стояне… Харно ми е мене тука.

— Какво ти харно! Не знам ли аз какъв черен и тъмен живот живейте вие тука! Слушай, Недо: при мене ще си ми като щерка; и вуйна ти Султана те сака. И децата, каквито са добри, като сестра ще те имат. Не ме оставяй да се връщам сам в Преспа, за тебе съм дошъл тука.

— Не, вуйко Стояне… Два дни я моли той. Боеше се Неда от града, но още повече се боеше от братята си, които мълчаливо й се заканваха иззад гърба на Стояна. Натъжен си тръгна той от Гранче и това й каза на раздяла:

— Не мога аз да те взема насила, тежък живот ще живейш тука. Да знайш: моята къща е секога отворена за тебе и като ти притъмней некога пред очите…

Не мина много време, едва-що беше се запролетило, една заран пред портата на Стояна Глаушев се спряха две селски коли с волове, дворът се изпълни със селски люде — мъже и жени, по-големички и по-дребни деца. Излезе да ги види Султана, погледна ги от чардака — не позна никого. Тогава излезе напред една слабичка девойка и рече срамежливо:

— Добро утро, вуйно Султано… Аз съм Неда.

— Неда… Аха, Неда! Той, вуйко ти Стоян, не е тука, в чаршията е. Ами какви са тия люде?

— Повекето са от нашия сой, вуйно Султано. Стринки са ми, стрини, братучеди… Избегахме. Аз ги доведох тука. Нели вуйко Стоян дойде в Гранче да ме земе…

— Ами тоя зад тебе, той какъв ти е? — попита Султана подозрително и посочи нататък с очи, с глава.

Неда се изви назад и пак се обърна към вуйна си:

— Той е Трънче… Братучед ми е.

— Аха… Аз пък помислих… — не се доизказа Султана.

Тръпко сдържано й се усмихваше и някак през усмивката си я наблюдаваше с тъмните си, малко мижави очи. Той беше на двайсетина години — на същата възраст, на която срещна тя някога своя Стоян, със същия червен пояс и същата селска руба. Трепна в сърцето й далечен спомен, поучуди се тя, че отеднаж се сети за ония далечни дни, но каза сега с по-мек глас:

— Е що сега, що мислите, като сте избегали от село…

Тогава се обади най-възрастният мъж между тия люде, както се бе подпрял на дълъг остен, поприведен, с покорен поглед:

— Ето, стрино, побегнахме ние от пусти селски мъки, ама и ние не знайме сега какво ще правим в града, немаме свои люде, а Неда рече, елате при моя вуйко. Ето, стрино — започна той отново и тука разтърка от напрежение четинестата си и доста прошарена брада, — ето да се прибереме барем за ден, два, ние сме работни люде, се ще намерим залък хлеб… Страх ни е да отидем в некой хан, там може да ни намери бегът и да ни върне пак в Гранче. А не се живей веке там от турски зулуми, от глад… даде ни бегът тая есен по малко жито, изкарахме докъде Водици и оттогай не дава повеке и се сме си гладни. Кой му работи — ние му работиме като черни роби, ама той себе си гледа и кяите му ножове вадят срещу нас. Така е с целото село. Не се трай веке, сбрахме се тия тука и побегнахме. Неда вели — хайде при моя вуйко…

Той млъкна и още повече увисна на остена си. Мълчеше и Султана. Тя едва бе чула всичките му думи, а разглеждаше нечаканите си гости с острия си поглед и сама премисляше какви люде бяха те, да ги приеме ли всичките, къде да ги дене. И попита без нужда:

— Немате ли свои люде тука бре, в града?

— Немаме… немаме… — чуха се гласове. Султана Глаушева не обичаше селските люде, гнусеше се от тях. И сега тя усещаше, а може би така й се струваше, че я удря в носа миризма на мокър кожух, на мокри опинци. Влажно и кално беше навсякъде в тия ранни предпролетни дни, но повечето от селяните бяха боси, само двама от мъжете носеха опинци и една от жените бе надянала зимното си кожухче. Ала на Султана Глаушица й вонеше на мокри кожуси и опинци, тя гледаше с гнусливо присвито лице и босите, окаляни нозе на селяците. Тая миризма на мокра кожа, на тор, на пот, на вкиснато мляко бе я преследвала години наред, след като се бе омъжила за Стояна Глаушев, макар още от първите дни да го облече от глава до пети в градски дрехи и сама, с ръцете си, го къпеше като дете. „Груби, прости и глупави са селските люде, ама — мислеше си тя — нема по-измъчени люде от них.“ Ето тия в двора й… Султана ги гледаше строго, но сърцето й се бе нажалило. И малки деца с тях… Тя слезе мълчаливо по няколкото стъпала от чардака и се спря пред селяците:

— Къде да ви дена сега бре!

— На твоите ръце се оставяме, майчице… — проплака една от жените.

Султана посочи чардака и рече на Неда:

— Иди ти там, ама умий си преди това нозете. Д вие — обърна се тя към другите — елате след мене.

Посочи им стаята отвъд, дето някога живя Рафе Клинче, а сега беше пълна с разни вехтории и Султана я държеше все затворена — не искаше и да погледне вътре от омраза към резбаря. Посочи им плевнята, дето някога бе прибрала мъжа си, когато и той бе дошъл в двора й като тия селяни. Посочи им и нужника. После каза:

— Наредете се, както можете, тука за некой и друг ден, ама ще пазите чисто, чухте ли! Да не видя мръсотии по двора или… да си търсите место, не мога да ви държа аз тука много време.

— Да вкараме барем само воловете вътре, стрино, там, в градината — примоли се пак най-възрастният селянин. — Колите може и на улицата да останат.

— Ех, карайте ги — махна Султана ръка с досада. — Ще ми направят само лепешки по двора. Колите — вън, на улицата. Нема къде да минат, тука е градска къща… М пазете чисто, брей — повтори тя.

На чардака бяха излезли Раца и Ния и приказваха нещо с Неда, която бе успяла да измие босите си нозе. Султана погледна нозете й и току я попита направо:

— Имаш ли въшки?

Ния се смути повече от тоя въпрос, отколкото Неда, която отговори спокойно:

— Не съм намирала скоро. Може да немам…

— Имаш, нямаш — вземай котела да си стоплиш вода и да си умиеш главата, пък и цела да се умиеш и по-чисти дрехи да си облечеш. Имаш ли, имаш ли други дрехи…

— Имам там в колата една ресачка14 и една кошуля.

— Това ли са ти дрехите — и без да дочака отговора й, Султана се обърна към снахите си: — Дайте дрехи да я облечем.

Не след много Неда стоеше в стаята с огнището измита, сресана и облечена в градски дрехи, обута в чорапи, а селските й дрехи бяха захвърлени в най-отдалечения ъгъл на чардака — да се изветрят от селската им воня. Неда стоеше като полята със студена вода, с отпуснати отпред ръце — не знаеше къде да дене ръцете си, не знаеше и сама къде да се дене и току потреперваше от време на време.

— Що ти е? — попита я Султана.

— Нищо.

— Що ти е? — попита я малко по-късно Раца Кочовица.

— Нищо.

— Що ти е? — попита я после и Ния.

— Студено ми е — протрака със зъби Неда и продължи, шепнейки: — Като да съм гола… не топлят градските дрехи.… — Ния й даде да облече едно свое късо кюркче от тънък, гълъбов български шаяк, подплатено с агнешка кожа и с лисички по краищата.

Като се прибраха мъжете вечерта, Стоян Глаушев ме можеше да се нарадва на племенницата си, не знаеше де да я сложи да седне от радост.

— О, милата ми щерка — милваше я той и с думи, и с ръце и сините му очи плуваха в сълзи. — Да знайш! как жаля за майка ти, за Благуна, каква сестрица ми беше тя и докрай не ме забрави…

Н ай-сетне Султана му се скара:

— Стига си додевал на девойчето, човече! — После той отиде да види и другите си съселяни и роднини в оттатъшната стая, в плевнята. Там вече съвсем се забрави. Стана нужда сама Султана да отиде да го вика и като се връщаха през двора, тя му рече:

— Вари го, печи го… Да ти дам сега селските бечви, нема хич да се различаваш от тия селяци… макар да живейш, кажи го, четиридесет години в града. Що беше това чудо!

— Ех, жено, кръвта ми е селска… Ама да си ми жива ти и здрава!

Той беше разтъжен и се радваше в същото време, че беше между толкова свои люде, а сърцето му преливаше от благодарност към Султана, която ги бе прибрала в къщата си. „Ех, такава е Султана — люта и остра, ама, никога нема да изкриви тя каквато и да е работа, се по правдата върви и сърцето й е милозливо, колкото и да е люта, пък и опака понекога…“ И Стоян побутна жена си уж случайно, а искаше да я докосне тъй, от милост и обич към нея…

Мина цяла седмица, Султана често ходеше по двора, надзърташе в отвъдната стая, в плевнята — бдеше зорко дали селските й гости пазеха чисто, а те, макар да бяха толкова люде и с малки деца, не се чуваше от тях ни глас, ни тропот. Но тя забеляза, че все по-често поглеждаха в ръцете й. Те вече гладуваха. Каквото бяха донесли от село за ядене, още първите дни се бе свършило. Усети ги Султана и се развика:

— Ами вие що сте скръстили ръце, що чакате! Защо не си търсите работа из града…

— Къде, стрино, не знайме… Как ще живейме без работа, ама нема…

— Питайте бре! Има тука люде с ниви, с градини, с дозя. Сега е тъкмо време за такава работа, пролет…

Не се сещаха как да си помогнат селските люде, бяха много наплашени и с потиснат дух, виждаше ги Султана и сама поведе няколко от жените да им търси работа из махалата. Да стори добро — то се знае, но и да се махнат най-сетне тия люде от главата й: прибра ги, а сега трябвате да им подава и по нещо за ядене, гладни бяха, децата все пред чардака й висяха с ей такива големи очи…

На другия ден беше неделя и беше хубав пролетен ден, още рано сутринта бяха наизлезли в двора и Глаушевци, и селските им гости. Върна се по-рано от църква и Стоян, да бъде повечко време между съселяните си, а те бяха се посъживили, поразвеселили се бяха — на другия ден, понеделник, повечето от тях тръгваха на работа. Тук беше и Лазар — не бе имал досега време да се поразговори с тия селски люде, дошли от неволя в къщата му.

Изеднаж дворът нататък, към портата, се изпълни с турци. Една от селските жени нададе грозен вик и побягна в плевнята. Турците бяха шестима, водеше ги Хайредин Арап ага, застанал на няколко стъпки пред тях, а там зад него беше и Кючук Кадри. Настана голямо смущение в двора, но и турците се позабъркаха, като се видяха срещу толкова люде и в чужди двор. Хайредин Арап ага въртеше очи, чупеше вежди и току посочи с ръка един от селяните, който стоеше най-близу, като закован сред двора от уплаха.

— Яла тука бре! — викна турчинът на развален преспански говор.

Селянинът не се и помръдна, но вместо него към агата се приближи Лазар Глаушев. Като видя Стоян Глаушев сина си да се приближава към турците, току се отпусна върху един камък край стената, премалял от уплаха, за себе си той и не мислеше, но съвсем се уплаши, като видя Лазара да се приближава към въоръжените християнски душмани, които не бяха дошли за добро в двора му..

И както винаги, когато се чувствуваше безпомощен, той потърси с очи Султана, жена си, която във всичко ще тури ред и отнищо няма да се уплаши. Тя стоеше на първото стъпало на чардака и гледаше турците с горящи очи. Но и тя, изглежда, бе се уплашила — лицето й, колкото беше дребно, сега се зеленееше още по-дребно под черната й кърпа. Уплашена беше и тя, но бързо се съвзе, слезе от стълбата и пристъпи след Лазара, спря се зад него.

— Що има, Хайредин ага… — попита Лазар.

— Търся ей тия керати там! — посочи нервно с глава турчинът селяните и повиши глас: — Що ги крийш, а! Тука има люде на Рюшди бей.

— Никого не крия, Хайредин ага. Тия люде ми са роднини, дошли са ни на гости. Чакай, чакай, Хайредин ага… Къде…

Турчинът, с ръка върху оръжието си, напираше да мине нататък, към селяците в дъното на двора, но Лазар му препречи пътя. Хайредин ага се сопна срещу него:

— Дръпни се да мина! — И кресна към селяните: — Насам бре, свини! Хайди да вървиш на село, да работиш!

— Хайредин ага — рече строго Лазар. — Тука е мой двор. Каквото искаш, от мене ще го искаш.

— Какво искаш… — изкриви се злобно турчинът. — Ей тия свини, селяните, да вървят на село. Рюшди бей чака. Избегали от село, не работят, Рюшди бей се люти… — Той се извърна към другарите си, махна с ръка и каза на турски: — Я да ги подкараме…

И наново понечи да тръгне към дъното на двора, дето се бяха струпали всички селяни, но Лазар пак му препречи пътя:

— Не, не… Стой, Хайредин ага… Те са ми гости. Ще останат още неколко дни и ще си отидат на село. Чакай…

Турчинът не го слушаше, след него напираше и Кючук Кадри, раздвижиха се и останалите турци. Тогава между тях и Лазара се хвърли Султана, размаха ръце:

— Що искате вие бре! Що сте влезли тука, в двора ми, като хайдуци! Излизайте по-скоро, че като взема некое дърво… Не ви е срам! Хайде вън!

Турците се стъписаха. Лазар обхвана майка си с две ръце и я издърпа назад:

— Ти немой, майко… Стой насам…

— Остави ме аз да се разправя с них — викаше Султана. — Ти се дръпни настрана… Не е твоя работа…

Хайредин блъсна с лакът Лазара и се опита да се втурне нататък, следван от Кючук Кадри, но Лазар посегна и улови агата за празния ръкав на чепкена му:

— Стой… Стой, Хайредин ага… Двамата турци се нахвърлиха върху Лазара, пристъпиха и другарите им. Султана се обърна към другите мъже в двора, нададе вик:

— Що стоите бре! Що гледате… Изядоха ми детето тия кучища!

На първото стъпало на чардака сега стоеше Ния, неподвижна, с пребледняло лице и само очите й се разтвориха широко, когато Лазар се счепка с турците. Край нея бързо мина Кочо, сподирен от сподавения вик на жена си. Ния машинално се отдръпна да му стори път; после тя зашари тревожно с поглед по двора, да види къде са другите мъже, а те вече всички се струпаха около Лазар — и старият Глаушев, и Кочо, и петима селяни. Ния отвори несъзнателно уста, ноздрите й трепереха, тя се задушаваше. Пред портата започна схватка. Турците бяха наизвадили ножове и пищови, размахваха ги застрашително, ала никой не се решаваше да си послужи с оръжие и притиснати един до друг, отстъпваха гърбом към отворената порта, към улицата. Срещу тях, близу пред тях се бяха струпали тримата Глаушевци и петимата селяни, блъскаха ги накъм портата с гърди, с лакти — пръв между тях беше Тръпко и младите му ръце работеха като железни клещи, а веднага до него беше старият Глаушев, който бе забравил страха си. Мъжете и от двете страни се блъскаха с глуха ярост, едва ще извика някой, ще изпсува, ще изпъшка. На две стъпки след своите махаше ръце Султана и викаше през сълзи:

— Дръжте ги… Изпъдете ги… Ха бре, ха бре! Вън! Вън! Що сте дошли тука, бесни песи синове, катили…

На чардака чупеше ръце и пищеше Раца, край нея, в роклята й, бяха се налепили децата й, плачеха и те с глас, нататък, към плевнята, бяха се струпали селянките с Децата си и мълчаливо наблюдаваха схватката. Ния стоеше все там, на първото стъпало, прехапала сега до кръв Долната си устна, но изеднаж глухо ахна: Кючук Кадри смахна отвисоко пищова си и го насочи към гърдите на Лазара. В същия миг Тръпко сграбчи дългата цев на пищова и я дигна нагоре ведно с ръката на турчина. Изтрещя изстрел, извиха се остри женски писъци, над главите на биещите се мъже се пръсна облаче бял дим. С един последен напор осмината българи най-сетне изтласкаха турците на улицата. А тук, пред Глаушевата порта, бе се насъбрал много народ и продължаваха да тичат люде от всички страни. Когато се чу гърмежът, тълпата пред портата се люшна назад, някои бързо се изпокриха по близките порти, но като наскачаха турците един през друг на улицата вън, насъбралите се преспанци — мъже, деца — веднага се струпаха около тях. Чуха се примирителни гласове:

— Що става, агалар… Защо правите така… Защо сте дошли да дигате гюрултия… с оръжие…

През тях и откъм по-задните редове се надигнаха други викове:

— Що ги гледате бре! Що искат тука! Да им вземем пищовите!…

На прага на портата си се изправи Стоян Глаушев, разгърден, с пребледняло лице и цяло мокро от пот.

— Ето, братя — викна той задъхан. — Дошли са, чудо искат да ми сторят в къщата… Дръжте ги, братя, с нозе да ги изгазиме!…

Хайредин Арап ага се поогледа с кръвясали очи и, току тръгна мълчаливо напред. Тълпата пред него веднага му отвори път и той продължи нататък, следван от другарите си, които също се озъртаха ту на една, ту на друга страна и не бързаха да скрият оръжието си. Стоян Глаушев излезе между людете пред портата си и разправяше възбуден какво се бе случило. Около него се надигна врява. Стоян вече за трети или четвърти път започваше разказа си, но спусна се към него през множеството Султана и го издърпа за ръка назад, в двора. Неочаквано изскочи отнякъде сред тълпата Райко Вардарски. Струпаха се около него люде и на свой ред му разправиха и преповториха какво се бе случило:

— Турци, учителю… Навлезоха в двора… Глаушевци… селяните… сбиха се… Гръмнаха с пищов…

Вардарски дигна ръка, сякаш да ги поотстрани, и рече навъсен:

— Те са се били, а вие що… Сеир си гледате! Такава е нашата работа: когото бият — бият, а другите сеир си гледат. И така се ще ни бият, сички ще ни бият.

Наоколо стана тихо, някои наведоха глава, като че ли не им бяха ясни думите на учителя, а други и се уплашиха от опасните му думи. Един доста възрастен преспанлия с гъсти, провиснали вежди и мустаки дълго въртя глава и рече издебело:

— Така е, даскале, право говориш! Ще ни бият, ще ни тъпчат. А ние тука, сбрали сме се може би сто души, с плюнка можем да ги удавим.

Вардарски го погледа, погледа и едвам се въздържа да не подеме приказката му с още по-остри думи срещу турските насилия. Всички наоколо чакаха да чуят какво ще отговори учителят, а Вардарски току се огледа с внезапно озарено лице и рече с гърлен, весело потрепващ глас:

— Народе… Получи се вест от Цариград… Издаден е султански ферман… българската църква се отделя от гръцката и ние ще си имаме своя, отделна екзархия. Дигна се шумна врява и викове:

— Хаирлия да е, учителю! Честито да ни е… Изтичаха насам и жени от портите наоколо — що каза учителят, нещо радостно, та всички се съживиха там, викат!…

Вардарски влезе у Глаушеви, а народът се разпиля из махалата и заедно с него се разнесе из целия град разказът за случката в Глаушевия двор. И всеки ще добави:

— Ами знайш ли: нашите в Цариград са изпъдили гръчкия патрика!

Като изтласкаха турците на улицата, Лазар Глаушев прибра селяците в двора и още личеше голямата му тревога. Той каза:

— Е, братя… сега вие ще требва да се позакриете из гррада, кой където намери, че турците могат пак да Дойдат тука. Вашият бег иска да ви върне в село. Се ще намерите къде да се приберете, да не сте на едно место, скрийте и колите, и воловете. — Той видя, че селяните, колкото бяха смутени и уплашени, смутиха се още повече, и току викна: — Ама вие да не се плашите! Аз не ви пъдя, ама не е хубаво да стоите тука и сички заедно, на едно место.

— Така е, така е — чуха се гласове. — Да сте живи господ живот и здраве да ви дава, прибрахте ни като свои… Сега ни е по-лесно, нема да останем на улицата, ти харно ни велиш.

Лазар слушаше разсеяно благословиите на селяците които започнаха да се оглеждат и всеки търсеше своите си люде.

— Вие немойте веднага — каза им той. — Вижте днеска, потърсете си места, пък може довечера или утре Турците нема да се върнат веднага. И не бойте се. ЩоМ сте решили да бегате от село, нема веке връщане.

— Така е… Нема връщане… Малко встрани стоеше Тръпко, мушнал ръце в широкия си пояс, и само той, изглежда, не се боеше от нищо, не се тревожеше къде ще се прибере. Лазар се загледа в него замислен — момъкът беше височък, с добре развито силно тяло. — Искаш ли да те главя калфа при мене, в моя дюкян? — попита го Лазар.

— Е па… — приподигна рамене младият човек и рече: — Искам.

— Ще кажа да ти дадат некоя дреха от моите… да те погражданчиме. Не може калфа со селска руба. Ще познай и Рюшди бей…

— Хе… Рюшди бей! — поприсви устни Тръпко, т помръднаха предизвикателно и тънките му черни мустачки. — Нема да ме види веке той в Гранче.

Лазар едва сега забеляза отстрани в пояса му кокалена дръжка на кама.

— Ти що… — посегна той и я измъкна, близу две педи кама.

— Взех я от един ага, докато се боричкахме. Ами бех по-мераклия един пищол да си взема от них.

— Скрий я, скрий я — подаде му Лазар камата. Да не се вижда. И гледай да не направиш некоя пакост с нея.

Лазар влезе вкъщи и се отправи към малката стая — знаеше, че там го чака Ния.

— Лазе… — чу той гласа на майка си. Султана бе седнала пред огнището, подпря се на ръцете си и се изправи, загледа се в него:

— Каза ли им да си вървят?

— Казах им. Те не могат повеке тука… знаят ги турците.

— И ти? — Що аз, майко?

— Оружие изтеглиха срещу тебе… Да не беше оноза момче… Ти сега дома ще си седиш некое време, нема да излизаш по чаршията, докато им мине бесът на тия турски кучета.

— Мина им бесът, майко. Те сега нема да повторят.

— Знам ли… По-харно е човек да се варди.

— Ще се вардя, майко. Ти не бой се.

Лазар влезе в малката стая и затвори вратата, а Ния сякаш бе го причаквала, буйно го сграбчи с две ръце и се прилепи към него, притисна до болка глава на гърдите му. Тя мълчеше, но цяла потръпваше и с все сила се притискаше в него. Лазар дори се учуди на голямата и уплаха, която още не беше преминала, и Ния никога не беше проявявала така буйно своите чувства. Лазар я погали по косите:

— Е, нищо… Нема нищо…

— Колко страшно беше!… Можеха да те убият…

— Нищо, нищо… мина.

Тя се притисна към него с нова сила:

— Господ искаше да ме накаже…

— Защо?

Ния изхлипа без сълзи и нищо не отговори. От някое време и доста често, когато мислеше тя за своя живот, за своето безплодие и сърцето й я болеше от непрестанна мъка и копнеж за рожба, нейната мисъл против волята й се отклоняваше, отдалечаваше се от Лазара, тя и съвсем го забравяше, като да го изваждаше от сърцето й някаква зла, нечиста сила. И в мислите й навлизаха други, чужди мъже — пак против волята й, — минаваха, преминаваха пред погледа й, тя никога не бе ги викала, не бе ги търсила, а не можеше да ги спре по-далеко от себе си, да ги прогони.

Лазар излезе пак в двора и завари там баща си, Кочо и Вардарски, седнали и тримата на припек на младото пролетно слънце. Седна и той там на ниско столче. Вардарски мълчаливо му подаде писмо, което бе получил тая сутрин от Цариград. Лазар дълго го чете и с всеки нов ред лицето му все повече побледняваше, но сякаш се изчистваше от някаква сянка и се озаряваше все по-силно с радостна усмивка. Той бавно сгъна писмото и се прекръсти с широк размах на ръката си:

— Благодариме ти, господи!… Сподоби ти най-сетне со пълна сполука нашия народ…

— Е, що сега, деца — попита предпазливо стария Глаушев. — Ще си имаме наш патрика, наши владици.

— Наши, татко — кимна Лазар и подаде писмото на Вардарски: — Да вземем да ударим камбаните, да събере целия народ и да му съобщиме радостната вест, ама не може то, докато не мине през хюкюмата. Ще кажем общината…

— Аз вече казах на мнозина — рече Вардарски. Целият град ще се научи и без камбани.

— И виж ти за нас тука, по Битолския, Солунския, Скопския и Одринския вилает… — рече с огорчение Лазар. — Проверка ще правят, ще питат народа иска ли да мине към Екзархията. Само Велес признават… Нека питат — махна той ядно с ръка: — Ще им даде добър отговор целият наш народ!

Като че ли това не беше вече много важно, Вардарски прибра писмото в джеба си и като гледаше тъй, някак отстрани, рече провлечено, прецеждайки всяка дума:

— Една страница от нашата народна книга се затваря прочетена вече, а другата се отваря още непрочетена…

Лазар Глаушев го гледаше и чу ясно, разбра ясно всяка негова дума; гледаше го и старият Глаушев и се удивяваше на неговата ученост — не можеше той, стария и неук човек, да проумее всякога думите му; попогледна го и Кочо: „Какъв чуден човек е тоя даскал и малко нещо като завеян, не можеш да разбереш секогаш приказката му…“ Лазар мълчеше замислен: отваряше ли се наистина нова страница от народната книга? Вардарски се гневеше, че той не поде приказката му, и го гледаше, като да се тъкмеше да го подигне на единия си рог — тоя откъм здравото си око.

— Днес са ти влезли… — рече той троснато и млъкна за минугка, сетне продължи със същия глас: — Влезли са ти турци в двора.

— Да.

— Били сте се.

— Да.

— Ето! — въздъхна с пълни гърди Вардарски и стисна с цяла шепа брадата си: — Това е.

Лазар пак се умълча. Старият Глаушев почака той да, отговори, като поглеждаше ту него, ту Вардарски, и ТОКУ дигна ръце срещу учителя, разшири пръсти:

— Ами, ами, даскале! Щеха да ни избият сички тука, в двора! С ножове, с пищоли, а ние…

Вардарски го погледна бързо и попита:

— Какво ще правите сега с тия люде, селяните… щом беят иска да ги върне? Той пак ще прати катилите си..

— Ще се пръснат из града. Казах им — отвърна Лазар.

Нека дойдат неколцина у нас. Моят Аце Кутрев построи миналото лето още една стаичка.

Ния се мярна за миг на къщната врата и Вардарски веднага се обърна, но тя вече не се показа. Разговорът между четиримата мъже не вървеше. Лазар мълчеше, едва-едва ще отрони дума с разсеян поглед. Настанала бе някаква бъркотия в мислите му, а той никога няма да изрече неясна, недозряла своя мисъл и тъкмо сега, когато Вардарски насреща сякаш го дебнеше да го улови в грешка. Нова страница… Може и тъй да е. А Вардарски си мислеше, че е отдавна време да стане и да си върви. Окото му само се насочваше към вратата насреща, дето бе Се мярнала Ния. Най-сетне той скочи, сякаш се изтръгна от някаква сила, която го притискаше, задържаше го на мястото му. Изправил глава, той се понесе към портата с широката си походка.

— Даскале — викна след него Стоян Глаушев. — Да беше останал да обедваме… Вардарски махна с ръка: не.

На другата сутрин, като забеляза Султана Глаушева, че Лазар се готви да излезе в чаршията, спря го сред стаята с огнището:

— Ами нели рекохме да не отиваш в чаршията… — и тя направи последно усилие да го спре, повиши глас: — барем днеска не отивай, Лазе!

— Не бой се, майко — хвана я той с две ръце. — Нема нищо. Те нема да посмеят в чаршията и защо ще се разправят с мене?

— Е, не мога да те задържа насила.

Преди да излезе и като остана сам за малко, Лазар извади пищова си от скривалището му в малката стая и го мушна в пазвата под горната си дреха. Сам се усмихна на мислите си: „Ето, новите страници започват…“ Запъти се той към чаршията, а на няколко стъпки след него вървеше новият му калфа Тръпко Велев. Младият селянин беше облечен в един стар костюм на Лазара ходеше поразкрачен, с извити ръце навън — цял измъчен в неудобното градско облекло. Като минаваха двамата мъже през чаршийските улици, людете се извръщаха след тях, а някои и поспираха Лазара, поздравяваха го весело — радваха му се, сякаш отдавна не бяха го виждали. То беше поради вчерашната случка с турците — любопитно беше на людете да го погледнат и се радваха, че бе се спасил от проклети турски ръце. На вратата на дюкяна го посрещна Андрея Бенков — той бе научил късно за вчерашната случка и едва сега виждаше приятеля си. И не се сдържа в голямата си радост, погали го свенливо по ръката, стискайки зъби от страх да не би да избухне в плач. Там наблизу бяха и двамата им калфи. Лазар посочи младия селянин:

— Ето Тръпко Велев, новия ви другар. Те поведоха младия човек към дъното на дюкяна имаше там да се пресява цяло купище ечемик, но не беше чужда на Тръпко Велев миризмата на хамбарите.

Животът в чаршията бе подел своя равномерен, делничен ход сред глуха врява; откъм чаршията на папукчиите се дочуваше бързият, гъст тропот на многобройните чукове, откъм ковачите, казанджиите, дърводелците се чуваха тежки удари, безспирно стържене, звън и трясък, а през всички тия по-близки и по-далечни шумове и скърцания се промъкваше пронизителното бръмчене и дрезгавият писък на лъка на драндарина чак от към горния край на чаршията. Вече доста късно — слънцето бе отскочило високо на хоризонта — през чаршията мина Джемал ефенди, каймакаминът, на път за конака Той вървеше с бавна походка по неравния калдъръм, из вил ръце назад, полите на разкопчания му сюртук се размахваха в колената му; вървеше той с наведена глава и сякаш нищо не виждаше по пътя си, но черните му кюрдски очи крадливо святкаха изпод дебелите, черни вежди — каймакаминът всичко оглеждаше и забелязваше. Малко по-късно по обратния път откъм конака се зададе Камбер онбаши, който стоеше винаги пред вратата на каймакамина в конака и беше негов постоянен куриер. Висок и цял разкривен, с дълги ръце и нозе, той влезе право в дюкяна на Лазар Глаушев:

— Чорбаджи… вика те каймакам ефенди в конака.

Ти сега ще дойдеш, с мене барабар15.

— Харно, Камбер онбаши — отвърна Глаушев. — Ала имам работа малко нещо… Ти върви, аз веднага след тебе, ще те настигна.

— Цък! — поклати глава онбашията. — С мене ще дойдеш ей сега.

Лазар мълчаливо бръкна в чекмеджето, извади един юзлук16 и го подаде на заптието:

— Иди, Камбер онбаши, в кафенето насреща, пий едно кафе. Аз ще дойда там след малко и ще вървим заедно в конака.

Заптието спокойно прибра голямата медна монета, с която можеше да плати двайсет кафета, и излезе. Лазар Глаушев извади от пазвата си пищова и бързо го мушна под дебелата покривка на миндерчето. Няма да иде с оръжие в конака — може да го задържат и претърсят. Сетне той извика онбашията от кафенето и тръгнаха заедно към конака. Поспираха се много люде да ги погледат, други изскачаха бързо от дюкяните си, гледаха дълго след тях, клатеха глави. И пак тръгна мълва по чаршията за Лазара Глаушев — подбрали го към конака, може и да го затворят!

Лазар Глаушев влезе в голямата одая на каймакамина, поздрави и се спря до вратата. Джемал ефенди се бе загледал в един голям лист хартия и не отговори на поздрава му. Не го покани и да седне, а той самият пристъпи, изви ръце отзад и хартията все току прошумоляваше зад него. Дълго гледа каймакаминът някъде долу, в нозете на Лазара, после дигна поглед някъде над главата му:

— Кой гръмна вчера в двора ти?

В турския език на каймакамина се долавяха меките гърлени звуци на родния му кюрдски език. Глаушев отговори също на турски:

— Гръмна Кючук Кадри. Искаше да ме удари.

— Други казват, че ти си гръмнал.

— Аз нямам оръжие, каймакам ефенди.

— Това не знам. Ще видя някой ден имаш ли оръжие или нямаш. Някога ти си бунтувал целия град.

— Наклеветили са ме, каймакам ефенди.

— Наклеветили са те… А вчера в двора ти цяло сражение станало, знам аз.

— Влязоха лоши люде в двора ми.

— Лоши… Те не са влезли за тебе. Ти си ги нападнал с твои люде. Изпокъсали сте им дрехите, били сте ги. Оплакват се срещу тебе, десет лири обезщетение искат. Аз трябва да те затворя и ще те затворя.

Черните очи на кюрда светнаха през гъстите, дебели вежди.

— Каймакам ефенди, аз съм търговец, не мога да губя ни един ден. Ще платя десет лири, но искам да знае те, че в нищо не съм виновен.

— Ти казваш, че не си виновен, а шестима срещу теб казват, че си виновен.

— Ще платя десет лири, но не съм виновен.

— Инат човек си ти. И Рюшди бей се оплаква от теб. Подмамваш му людете, бягат, не искат да работят в чифлика му.

— Те бягат от кехаите му, от него бягат, че ги оставя гладни да му работят. И те са живи души.

— Ще им кажеш да се върнат в чифлика на Рюжди бей. Ти какъв човек си тук, в Преспа, бре. Размирник си, не си гледаш работата, чуждата работа гледаш. Ще кажеш на селяните да се върнат в чифлика.

— Те си отидоха. Не са при мене.

— Къде са…

— Не знам, каймакам ефенди.

Джемал ефенди обърна към него приведения си гръб, отиде до отсрещната стена, като мачкаше в ръцете си хартията, и пак се върна:

— Ще те затворя. И Рюшди бей се оплаква от тебе. На съд ще те изправи той.

Глаушев търсеше скрития поглед на каймакамина и най-сетне намери подходящия отговор:

— Ще платя още днес обезщетението, каймакам ефенди. Ще донеса десет лири, на вас ще ги дам, а вий ги дайте на Хайредин Арап ага. На вас ще ги дам, да зная, че са минали през вашите ръце. Ще ми позволите да изляза и да ги донеса.

Джемал ефенди пак се обърна с гръб към него и рече:

— Върви.

Лазар Глаушев се върна в дюкяна си и каза на Андрея Бенков:

— Каймакаминът ми иска десет лири за вчерашната гюрултия у нас. Заплашва ме, че ще ме затвори.

— Занеси му, скоро занеси му десет лири!

— Ами как иначе… Наистина ще ме затвори и ще ме държи кой знай колко време. Ето какъв е нашият живот: вчера Кючук Кадри за малко не ме уби, а днес каймакам ефенди ми иска десет лири рушвет, за да не ме накаже.

III

Още през пролетта на 1860 година православният български народ в Турция отхвърли гръцкото духовно иго, отказа се от църковното главатарство на гръцкия патриарх и поиска от турското правителство да признае л узакони отделна, независима българска църква. Десет години българските вождове в Цариград биха и блъскаха с юмруци, с гърди и колена турската „Висока порта“17, но тя оставаше затворена. Излезе тогава пред тях руският посланик в Турция граф Н. П. Игнатиев и тежката турска Порта се разтвори широко, с двете си поли. Султанът призна, че има на света български народ, български език и българска църква. Ала докато султанът подаваше на своя външен министър подписания вече ферман за независима българска църква, в същото време той се обърна към вътрешния си министър и рече гневно:

— Натиснете здраво към земята тоя български милет18, да не може да дига повече глава!

Вътрешният министър на негово императорско величество султан Абдул Азис издаде съответна и още по-строга заповед до своите валии и паши по цяла Европейска Турция, а валиите издадоха съответни и още по-строги заповеди до своите мутесарифи, каймаками и мюдури. Такава писмена заповед получи от своя вали паша в Битоля и преспанският каймакамин…

„От известно време насам — пишеше пашата на своя подчинен — по всички места и във всяко нещо българският милет взема голяма преднина. Внимавайте добре, това нещо да не се допуска повече във вашата кааза. Българите са добри чифчии — нека бъдат чифчии; те са добри търговци — нека бъдат търговци. Но пазете строго да не посягат те към оръжие, да не се сдружават тайно и явно, за да смущават нашия, дьовлет, да дигат ръка срещу нашето господарство и власт. Има вече и такива случаи по някои места. Дигнете срещу българите всички други милети и вери, за да бъдат, всички заедно против тях, тъй като те, българите, са: най-многобройни в европейските предели на Отоманската империя. Отсега нататък ще подкрепяте гръцкия милет срещу българския милет, за да не угасва огънят и враждата между тия два милета, за да ги държим и двата здраво в ръцете си. Свикайте първенците на правоверните във вашата кааза и им предайте дословно тая наша заповед, която е заповед от най-високо място и не може да остане неизпълнена. Нека я знаят и изпълняват и: всички други правоверни в каазата ви… Донасяйте ми: своевременно за всяко нещо, което става и което вие ще предприемете във вашата кааза в смисъла на казаното по-горе…“

Преспанският каймакамин Джемал ефенди свика околийския меджлис, но само турските членове в меджлиса. Двамата българи — председателя на общината поп Костадин и стария чорбаджия Марко Брашнаров — каймакаминът не покани тоя път на съвещанието, макар чорбаджи Марко Брашнаров да беше верен и покорен поданик на падишаха. Не покани Джемал ефенди и влашкия представител в меджлиса Кости Пучура — дочул бе каймакаминът, че една част от власите в Преспа държат за българите и също се отказват от гръцкия патриарх.

Насядаха по широките миндери в одаята на каймакамина всички преспански бейове и най-богатите агалари, тук беше и кадията, и реизът19, бяха и главните ходжи на петте джамии. Джемал ефенди прочете гласно заповедта на пашата, сетне я преповтори, както бе я запомнил. Първенците на правоверните в Преспа слушаха мълчаливо каймакамина, неподвижни и неми като идоли, сред гъст облак тютюнев дим. Дълго мълчаха те от почит към високата заповед. Пръв заговори най-старият между тях, Халил бей, който беше схванат в кръста от някаква стара болест и седеше на миндера превит надве, спуснал бяла брада чак до скута си. Гласът му трепереше и беше тлух, угаснал, но голяма беше тишината в широката одая.

— Да бъде жив хиляда години падишахът ни — загочна старият бей. — От него ни идват всички добрини. Той бди над нас денем и нощем. Не ни е забравил и сега. Но, агалар, далеч е той от нас, много далеч. Много стъпала има между него и нас, много стъпала ни делят от него. Високо остана той. Някога падишахът ходеше между народа си. И народът бе по-добър тогава, по чист във вярата си, по-справедлив, по-храбър. И аллах бе тогава с любимия си народ и с падишаха му. Тогава целият свят трепереше от османлиите и най-богатите страни бяха в ръцете им. Но тогава османлиите не слизаха от т конете си. Правоверните се молеха по четири пъти на ден на аллаха, пазеха рамазана и всички закони на истинската вяра. Покорените народи се бояха от тях и ги почитаха. Турчин не оставяше турчина в беда и нужда. Ей, аллах бисмилях1… ти дигна ръка от османлиите, взе силата им. Но преди да сториш ти това, те първи започнаха да се отклоняват от твоята вяра…

Хаджи Халил бей млъкна, задъхан от продължителното говорене, но се виждаше, че той още не беше свършил. И никой не наруши настъпилата тишина, макар да падна сянка на недоволство върху лицата на мнозина от агаларите. Старият бей пое дъх и продължи с още по-голяма сила, затрепера и гласът му от вълнение:

— Нашият падишах, да бъде жив хиляда години, стои в Стамбул, а около него деветдесет и девет плета от достойни и недостойни хора, от хора алчни за големство и слава, за богатство и почести! Не може да види той народа си, не може да го види и народът му. Не живее Добре правоверният народ и няма кой да му помогне. Падна той и пада по-надолу. Живее безпътно, забрави истинската вяра и своя закон, забрави дедите си. Ако не е тъй, прокълнете ме, агалар! Което мога да кажа за всекиго от вас, ще го кажа и за своите собствени синове, аллах бисмилях. Ей, боже милостиви.

По-големият ми син държи в харема си осемнадесет жени. По-малкият ми син изпива по една ока ракия всеки ден. Единият не излиза от харема си, а другият никога не изтрезнява. А около тях по цели тайфуни гладни хора и те все османлии, които не се срамуват да живеят от милостиня. Като търсим злото, ще го намерим най-напред у себе си. И да не се чудим, агалар, че тия, които бяха вчера под нозете ни, сега се качват на рамената ни. Гяурите излизат по-кадърни от нас и нека се сърдим най-напред на себе си. Хаджи Халил бей наведе още по-ниско глава и млъкна, Нямаше да каже той нищо повече. Позамислиха се някои от агаларите върху неговите укорни думи, но то беше докато заглъхна гласът му в широката одая. Човек е повече склонен да търси вината вън от себе си, Наистина — мислеха си агаларите, — имаше хаирсъзи и между правоверните, но гяурите бяха забравили вече всякакъв страх и почит пред господарите си. Така и се изказаха мнозина от събраните тук, като спазваха търпеливо ред и почит помежду си и към приказката си.

— Ако трябва, ние пак ще се качим на конете си — каза Исмаил бей и не поглеждаше огромния си корем.

Нямаше ни два часа, откакто беше тук, а меките му, влажни ръце трепереха от глад и стървотия; в сарая си — той държеше двама ахчии20.

— Не може да бъде, както е било някога — каза провлечено Бахтияр ага. — Ние сега няма къде да ходим, но каквото ни е дал аллах, наше си е и сега ние рахат ще живеем… и… — Той млъкна, изблещи мътни очи и не можеше да продължи, мисълта му бе се загубила. Бахтияр ага пиеше афион и цял беше пожълтял и подпухнал, дори и очите му бяха загубили блясъка си.

— Кардашлар — засука Рамадан ага единия си мустак чак до ухото, сетне засука другия си мустак: — Агалар… Ние няма защо да се бием в гърдите като грешници. Имаме само една грешка: изпуснахме юздата на раята. Да пипнем ние пак тая юзда, да я вземем здраво в ръката си, пък ела да видиш! — И той завъртя наоколо кръгли очи, сложи ръка върху оръжието си, а в силяхлъка му имаше до десет оки желязо — пищови и ножове.

Сега се чуха гласове от всички страни, един след друг:

— Това е! Юздата да им стегнем здраво!

— Те съвсем се забравиха, мръсните му гяури и свини!

— Едно време… Е добре де! Едно време гяуринът ца нозе ще ти стои и в очите не смее да те погледне!

— Бягат от селата, бягат от чифлиците ни! Не искат да работят. А за какво са те, гяурите, аз ли ще ора нивите си!

Мина доста време и се виждаше, че няма какво повече да се говори и повтаря. Бахтияр ага бе изтрезнял от афиона си, та цял клюмна, отпусна се без сили и току залиташе задрямал, с натежала глава. Исмаил бей не можеше да се бори повече с глада си и се обърна към каймакамина, вече понадигнал се да става:

— Каймакам ефенди, каза се всичко… дай позволение да си вървим…

Джемал ефенди кимна, той не искаше да гневи и смущава всички тия аги и бейове и само това рече, преди да дигне меджлиса:

— Агалар, сега всеки от нас знае какво се иска от него и какво трябва да върши. Ще пиша на вали паша, че предадох неговата заповед на всички най-достойни агалари в Преспа и те ще я предадат на всички османлии по-нататък.

Агаларите се разотидоха, отиде си уморен вкъщи и каймакаминът. В широката, вече празна одая остана само гъстият облак тютюнев пушък, който вися дълго между четирите стени, докато се процеди най-сетне през многобройните разхлабени прозорци. От обширната заповед на битолския валия всеки от агаларите запомни само това, което всеки поотделно намираше за важно и доколкото умът му можеше да задържи по нещо от нея. Но в ума на всички преспански агалари остана една мисъл:

— Гяурите надигат глава!

Така отекна тоя ден и на другия ден султанската и пашовската заповед и между стените на преспанските Джамии. Това бяха запомнили от нея и петимата главни ходжи:

— Гяурите надигат глава!

На меджлиса при каймакамина старият Рюшди бей нищо не каза, макар да знаеше, че думата му тежи сред преспанските агалари. Що има да говори повече? Той пръв още преди години бе казал: гяурите надигат глава, и пак той бе пострадал най-много от гяурските своеволия: през последните години над тридесет души селяни бяха избягали от неговите два чифлика и все по-млади, работни люде. Ако продължи така, чифлиците му ще останат без работници. Нему ли ще разправя някой, че раята не признава вече господарите си? Не е нужно пашата от Битоля да му праща писма и заповеди! Пашите и каймакамите това си знаят — писмата си, заповедите си, хартиите си, та да забъркат още повече всяка работа.

Не каза нищо Рюшди бей, но още там, при каймакамина, реши да действува. Мислил бе той и бе решавал още преди това, но ето сега и пашата даваше изин21 на правоверните да превият врата на раята. Още на другия ден събра в селямлъка22 си петима бейове и чифликсайбии, а те владееха едва ли не половината преспанско поле.

— Кардашлар — рече им той. — Чухте какво се каза вчера при каймакамина и не е за пръв път да се казва, че раята се изплъзва от ръцете ни. Сега сам пашата ни дава изин да й стегнем здраво дизгините, а се вижда, че то иде и от по-високо място, самият падишах го казал, да ни е жив хиляда години. Е, агалар… селяците бягат от моите чифлици. Бягат и от вашите. Може и без хора да останем ние и земята ни така ще запустее. Да ги спрем, агалар, да ги вържем здраво и никой да не може да се откъсне от синджира си!

Отговорът и на петимата агалари беше един и същ:

— Да ги спрем. Но как?

И само един от тях се опита да даде акъл:

— Събра ни вчера каймакаминът, заповед има от пашата, а тя иде от най-високо място, да поискаме сега ние той да ни помогне, каймакаминът. Ние най-много патим от гяурите — земята ни ще запустее. Нека ни даде каймакаминът заптии да спират селяците по чифлиците ни и като избяга някой, да го хвърлят в затвора.

Рюшди бей, какъвто беше дребен и сух, скочи на краката си:

— Що говориш ти! Всички тия каймаками н паши все с хартии и писма се занимават и всеки гяурин ще ги купи с по няколко лири. Такъв си е и нашият кюрд. Слушайте тук, агалар, какво ще ви кажа аз! — тупна се той в гърдите с малкото си, сухо юмруче: — Сами ще си свършим работата и къде по-добре.

Той млъкна и пак се отпусна на миндера, сви на кръст нозете си, старчески нозе. Чакаше да го подканят да говори.

— Кажи, Рюшди бей…

Не бързаше да се изкаже старият бей. Гневеше се той на тия мекушави агалари, които няма да си направят труда да дигнат ръка дори и на врата им да стъпиш. Безгрижни дембели! Къде с такива хора?

— Е хайде, Рюшди бей, говори… Слушаме те. Закани се някому с глава старият бей и едва след това почна:

— Имаме ние тук, в Преспа, един юнак мъж и тъкмо той ни трябва сега нам, агалар. Хайредин Арап ага! Той ще ни свърши работа. Има си той добра тайфа, ще го пуснем с нея да ни пази полето, да ни пази чифлиците. И ще ги пази добре, знам аз. — Той прошари с очи по насядалите наоколо и у всекиго срещна съгласие и одобрение; доволни бяха агаларите, че се бе заел с тая работа, че той бе мислил и редил и за тях. Рюшди бей продължи още по смело: няма да пита той тях, а те ще питат него и ще го слушат. — Вие го знаете: Хайредин Арап ага; исмикярин няма да ни остане. Аз няма да седна да правя пазарлък с него за сто или двеста лири. И няма да бъде то работа за месец или два, пък дори и за година, кой знай колко време ще мине, докато укротим селяците. Ще му кажа направо: Хайредин Арап ага, свърши ни тая работа, от нас ще имаш един добър чифлик, ще направим и тебе чифликсайбия. Всеки от нас ще ти отдели от земята си, да речем, по петдесет долюма, ние всички сме комшии, ще ти съберем земята на едно място, а ти няма да пускаш вече селяк да бяга от чифлиците ни. Това е, агалар. И сега отговорът на другите петима агалари беше един и същ:

— Добре си премислил всичко, Рюшди бей. Каквото направиш за себе си, направи го и за нас. Колкото дадеш за себе си, дай и за нас.

На другия ден Рюшди бей повика в селямлъка Хайредин Арап ага. С него старият бей говори с по-голяма почит:

— Какво ще те уча аз, Хайредин ага… Бягат в града ни от селата — ти ще ги спреш да не бягат. Сам знаеш по-добре как ще ги спреш да не бягат, да стоят по местата си, да гледат работата си, да бъдат покорни пред господаря си. Няма да те уча аз, а ще ти кажа с какво ще излезем ние насреща: ще имаш от нас за благодарност един чифлик от триста долюма, Хайредин ага.

Не можа да скрие радостта си Хайредин Арап ага! колкото и да беше лицето му мрачно и черно: дори и през чернилото изби червенина по бузите му, заблестяха черните му очи. Но той беше горделив човек, навъси се сега, в голямата си радост.

— Няма да бъде много голям чифликът ми — рече той с пренебрежение.

— Няма да бъде голям, но повече от триста долюма няма да ти дадем. И ще ги получиш, когато цяла една година няма да избяга ни един селяк от имота ни.

— Ще го получа само след една година, така да знае те. Само една година ще мине, щом изляза по пътищата с хората си — рече надменно Хайредин Арап ага. — Хубав лов ми излиза насреща.

— Дано да сполучиш, Хайредин ага. А каквото ти обещаваме ние, ще го изпълним.

Сарачът Реджеб излезе от джамията веднага след ходжата, щом привърши с молитвите си. Той мина през двора на джамията — край замлъкналия шадраван, край самия нар, който пак бе се раззеленил, и излезе на площада пред джамията, а подир него — сякаш и мислите му, и строгите думи на ходжата като разлютени оси:

— „Пазете, правоверни, истинската вяра!“… Пазя аз вярата си, нали за това съм дошъл в джамията. И рамазана пазя, и чисто живея, и добрини ще направя, според силите си… „Пазете, правоверни, дьовлета си и славата-на нашия падишах!…“ Не храни децата ни дьовлетът, ни падишахът, да е жив той хиляда години. Моят дьовлет е дюкянът ми и сарачкият ми нож. Нека пази славата си сам падишахът, друга работа няма той, нямат ни пашите му, ни садразаминът1 му… „Враг ца нашата вяра, на нашия дьовлет и на падишаха ни е гяуринът! Пазете се, правоверни, от гяурина, не му давайте да дига глава срещу вас, да излиза пред вас, сам аллах го е проклел да бъде рая на правоверния!“… Ех, ех… Що ми мътиш акъла, ходжа ефенди?… Един е аллах за всички живи твари — и за човека, и за хаивана, и за птиците по небето, та и за цветето в бахчата… Преди години… виж ти какво идва на акъла ми… и как ще го забравя!… Преди години Ицо Бабол ме изпъди от дюкяна, но сайбия на дюкяна ми беше Бахтияр ага и той го продаде, за да си направи там Бабол мааза. Изпъдиха ме те двамата, единият е гяурин, а другият е правоверен. Там изкарвах аз и до петнайсет гроша надница, добро място беше, а сега не мога да изкарам и до три гроша в тая дупка на самия край на чаршията. Не ме попитаха тогава къде ми беше по-добре, не ме попита ни гяуринът, ни моят правоверен брат… Такъв е светът, ходжа ефенди…

Поспря се Реджеб пред малкото си дюкянче, на две стъпала в земята, в една глуха уличка на края на чаршията. Преди да тръгне за джамията, той бе дръпнал само вратата на дюкянчето си, а единственият му кепенк бе останал отворен и висяха там няколко камшика, няколко ремъка и една вехта изпокърпена юзда; никой няма да ги вземе, рядко минаваше тук човек, само в пазарен ден ще се спре някой и друг селянин пред дюкянчето му да си купи ремен за пояса или да закърпи Реджеб нещо от такъмите на колата му. Нямаше и сега много работа в дюкянчето си Реджеб. Той се огледа, дигна очи през надвесените стрехи от двете страни на уличката — светлееше високо горе пролетното небе, рано беше още. Реджеб отмина дюкянчето си и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка, а и тук мислите му бръмчаха като оси край главата му, през главата му — зззз…

— Буйрюн, Реджеб ага — посрещна го Нестор Чашка с засмени очи и продължи на преспански: — Седни, на оня новия самар.

Седнал ниско върху някаква постилка на земята Нестор Чашка бе стиснал в ръката си хватка ръжена слама и натъпкваше един самар, а между зъбите си, почернели и изпочупени, стискаше голяма самарджииска игла, в която беше вдянат конопен канап. Край стената до него работеше по-младият му брат, по-нататък, до другата стена, работеше и най-големият му син — петнадесетгодишен момък. Работилницата, и тя ниско в земята беше пълна с нови и вехти самари, някои издънени или разперени за поправка, наслагани бяха в ъгъла дървени части, търкулнати бяха край стената няколко, снопа ръженица и цялата работилница миришеше на животинска пот, на обор. Реджеб седна, а тримата самардджии не прекъсваха работата си: три чифта работни ръце се движеха непрестанно, шумеше сухо ръженицата, изпукваше гладката ярешка кожа под върха на сгъната и закривена игла, тихо и предпазливо почуква теслата си по-младият от братята, да не се разпука тънката, изгладена дъска. Реджеб се огледа — работен народ: „… Такива са, ходжа ефенди, всичките Работят. А ние правоверните, ходжа ефенди, рахатЛ си гледаме и агалъка. Срамуваме се ние от работа. Срамуваме ни да работим, ходжа ефенди, колцина са от нас в чаршията — няколко дюкяна, — колцина излизат в полето, виж, кафенетата са пълни от сутрин до вечер, правоверните по цял ден търкат рогозките там. Сиромашията…“

— Кажи нещо, Реджеб ага. Що има, що нема… прекъсна мислите му Нестор Чашка.

— Що има ли… — започна Реджеб и му дойде езика да каже всичко на тия добри люде, да им каже каква вражда и злоба се надига срещу тях. Защо да смущава и плаши?… Но той пак започна оттам: — В джамията бех, майстор Чашка… Учи ни нас ходжа да да си пазим агалъка. А не ни учи да работиме. Нас, турците, безделието ще ни погуби, дембелъкът. Богати агалари ни развалят. Секи от нас иска да бъде ага, да хатува. Срамува се да работи. Вън се държи като ага, а вкъщи гладува с децата си. Живей от милост край некой бей или става заптия, или пъдар, или излиза да краде и убива.

— Ех, Реджеб ага, ваша си е царщината… — рече Нестор Чашка, докато вдяваше нов канап в иглата.

— Наша… Царщината е на хаджи Халил бей, Рюшди бей. На султана си е царщината, и на пашите му, какво наша… Ако не свия нозе там, в „канчето“ си, от глад ще пукна. Колко са бейовете и агите между нас, комшу, а сиромасите между нас патят повеке от вас, макар да сте вие рая. Вие сички работите, а нашите нема кой да ги научи да работят. Застанал ходжата да ни учи агалъка си да вардим, като песове насъсква…

Реджеб изеднаж млъкна — боеше се да не каже излишна приказка.

— Ядосал си се много ти, Реджеб ага — каза майстор Чашка и току добави: — Да пиеме по едно кафе, а? Иди, Науме… — обърна се той към сина си.

— Късно е за кафе, комшу…

— Не е късно — отвърна Нестор Чашка. Сетне отпусна ръце върху самара, който кърпеше, и каза: — Знайш ли, комшу… Често съм си мислил и с брата тук сме си приказвали… ето, ти си турчин, Реджеб ага, ние сме християни, а харно си живейме, колко години веке, откакто сме комшии, живейме си ние от харно по-харно. Е — надебели глас Нестор Чашка, стори му се, че турчинът искаше да възрази нещо. — Е, то се знай, и между вашите има опаки люде, и между нашите ги има… искам да кажа де: сичко от човека зависи, не е от това, дали е турчин или християнин.

— Тъй е, майстор Чашка, права дума рече ти, комшу…

Реджеб извади кесията си с тютюн, да си свие цигара, докато чакаше кафето, сетне подаде кесията на съседа си. Майстор Чашка потърка грапавите си ръце с весело светнали очи:

— Е, хайде, комшу, да запали ме по една…

— После, когато изпиха кафетата, Реджеб каза:

— Знайш ли, комшу — поолекна ми на душата, като се разговорих с тебе.

— Ами тъй, Реджеб ага… Човек с човека живей.

IV

И тая пролет Ицо Баболев замина за Беч. Замина и сега заедно с втория син на брата си — около шеснадесетгодишно момче. Георги, вторият син на Миро Баболев беше по-схватлив от по-големия си брат, Сандо, когото старите Баболевци преди това още прибраха в магазина си и го държаха наравно с другите си чираци. Пораснали бяха синовете на Миро Баболев и това не беше по волята на Ицо Баболев, но като нямаше свои деца, той трябваше да приеме за свои братовите синове. Най-напред прие в магазина по-големия — Сандо.

После дойде време да помисли и за втория Миров син. И не беше по волята му, но той пръв заговори за по-младия си племенник:

— Георги ми се вижда по-отворен. Ще го заведа него в Беч. Ще го оставя там да се учи в некое училище, а после и търговията да научи. Харно ще бъде да имаме ние там свой човек. — И добави той със скрита мъка: Старея веке аз…

Лек човек беше Миро Баболев и не можеше да прикрие голямата си радост, че синовете му влизаха в общата работа. Ицо се мръщеше на прекалените му умилквания но беше пресметлив човек и не се поддаваше на скритите си желания, не се залъгваше: рано или късно цялото Баболево богатство ще остане в ръцете на Мировите синове. Ех, няма що, най-сетне и те бяха Баболевци!

— Как ли ще живей там самичък Георги… со швабите! — въздъхна Миро, а не можеше да задържи радостната си усмивка.

— Празни приказки!… Малък ли е? За негово добро ще бъде.

— Ех, брате Ицо — разкърши вежди Миро, — моите деца, са и твои деца, прави каквото знайш с них.

Георги учеше вече втора година при Райко Вардарски. Наближаваше време за Ицо да тръгва на далечен път и каза да повикат учителя в магазина.

— Даскале — каза му той, — ти дай веке свидетелство на нашия Георги.

— Как ще му дам свидетелство! Годината още не е свършена. Не може комуто кога текне, в училището има ред. Когато свършат годината сичките деца, тогава ще свърши и той.

— Георги не е като сичките деца.

— Как да не е като сичките! Аз не правя никаква разлика — втренчи сърдито окото си Вардарски, — Георги е наравно с другите, макар да е чорбаджийски син. Да не говорим повече, господин Баболев.

Ицо се видя принуден да изкаже докрай намеренията си.

— Чакай, даскале… Аз него, Георгия, ще го водя в Беч.

Вардарски попипа връзката на сляпото си око:

— Води го в Беч, щом искаш… — Там аз, даскале, ще го дам пак да се учи в некое училище.

Погледна го Вардарски замислен и после кимна:

— Добре, щом е така. Добре е да имаме ние наши люде да се учат в Европа. Ще разтуря аз реда в училището, щом е така. Ще дам свидетелство на Георги. Добре се учи той… е, на още по-добро место отива. Но ти кажи и в общината. Да не рече некой, че има своеволия…

Ицо тръгна с племенника си навреме, както всяка година. Сега той лесно се оправяше във Виена — намерил бе чехи и хървати, които винаги му се притичаха на помощ в чуждия град, а бе издирил също и един българин от Банско. Племенника си той записа в някакво търговско училище и го настани на пансион в дома на един от чиновниците при фирмата, с която работеше най-много. Като дойде време да се върне Ицо в Преспа, момчето много плака, искаше и то да се върне в родния край. То не се решаваше да изкаже докрай тъгата си за Преспа, за майка си и с това се оплака:

— Не мога да им разбера на швабите що ломотят…

— Ще се научиш и ти да ломотиш като них.

— Децата на хер Байер ми се смеят…

— Смей им се и ти.

Георги продължаваше да плаче неутешимо. Чичо му го докосна едва-едва с пръсти, уж да го погали, и това му рече за успокоение, а то всъщност себе си да похвали:

— Един ден ти ще ме благославяш, че те доведох тука.

Ицо не стоя във Виена ни час повече, отколкото беше нужно за работата му. Ще поплаче Георги и ще му мине — за него ли ще седне да губи време? Навреме тръгна от далечния град и пак навреме пристигна в Преспа, докарал след себе си още по-големи кервани.

А тая година в Преспа стана вече истински панаир. Дойдоха люде не само от околните места, но и от много далечни места, кажи го, от цялата турска империя. Прочул се бе надалеко преспанският панаир.

— Готвели се бяха мнозина преспанци, и мъже, и жени, работели бяха дори, през цялата година, трупали бяха всякакви стоки. И още преди да пристигнат керваните на Баболев, по атпазар, по житни пазар, на площада при градския часовник, на всички други по-малки площади из чаршията почнаха да изникват редица сергии и бараки, по дюкяните във всички чаршии започнаха да трупат стоки на цели грамади, като изпод земята да ги изваждат. Работили бяха здраво и казанджиите, и железарите и папукчиите, и кожарите, и кожухарите, и въжарите и мутафчиите, та и дърводелците, и ножарите, и свещарите, и опинчарите, и от всички други по-големи и по-малки еснафи. Всеки от еснафите зае сергия или барака и на ат пазар, и на житни пазар, и при часовника, и по други места — не стигаха вече дюкяните в казанджийската чаршия, в папукчийската чаршия и по всички други чаршии. Тая година стана и друго чудо: по сергиите и бараките, та и по дюкяните наизлязоха и жени. Наистина, по-стари жени, но бяха много, а и стоките им бяха много. Преди те ги даваха на мъжете да ги продават, а сега сами излязоха по сергии и дюкяни, някои бяха насядали, направо на земята пред стоките си, та бяха образували цели улички по Ат пазар, по житни пазар, при часовника и на други места. Натрупали бяха те и продаваха ямболии, велениа, плетени вълнени фанели и чорапи, платна, чаршафи, покривки, везани женски домашни украси, кенета, и беше чудно къде бяха намерили те толкова бои да нашарят стоките си с толкова много всякакви шарки, от хубави по-хубави. Някои жени излязоха да помагат и на мъжете си.

После довтасаха керваните на Баболевци. Но с тях влязоха в града и други кервани и от всичките му страни. Изпълниха се всички ханища, тръгнаха ябанджиите да търсят места и по къщите. Разтичаха се преспанци да отварят странноприемници по къщите си, други отваряха набързо по улиците, по дворища ахчийници и мекичарници, продаваха се на разни места хлябове, баници, кравайчета, сладкиши, варена царевица, плодове и всякакви неща за ядене и пиене. Поразмърдаха се някои и от турците — изнесоха да продават оръжия, барут, рязан тютюн, розова вода, шербет, й дави с реванета, захаросани плодове, някакви захарни пелтета, малеби, биволско мляко с ориз. Започнаха да нареждат стоките си и ябанджиите и се показаха по дузарищата чудеса и хубости, невиждани досега в Преспа.

Надошли бяха тая година много повече люде от околните градове, дошли бяха за пръв път люде от Скопие, от София, от Филибе, от Одрин, от Цариград та дори и от Анадола. Имаше от всички народности по широката турска царщина — българи, гърци, турци, власи, арнаути, евреи, цигани, арменци, дошли бяха и неколцина араби или перси. Прочула, се бе надалеко Преспа, а люде от разни места търсеха препитание, преминаваха по дни и недели път, кръстосваха цялата империя, за да продадат и купят, да изкарат залъка си, а някои и по-големи кярове. Цяла Преспа се превърна на шумно пазарище; врявата, викотът по улиците и площадите затихваше едва за няколко часа след полунощ и започваше наново далеко преди да се раздени. Тая година в Преспа дойде за пръв път и керван от камили, но не бяха само тия гърбави божи твари, на които се чудеше народът от тия краища.

Райко Вардарски изглеждаше затворен, горделив човек и той наистина беше повече тъжен или унесен в какви ли не мисли, но по сърце беше винаги склонен към веселба и радост. Това се виждаше, когато пиеше вино, а той от някое време рядко пропущаше случай да не посегне към чашата. Тогава го избиваше все повече на песни и разговори. Понякога го избиваше и на сълзи или пък на люти разпри, но то беше поради тъгата и също поради гнева, които често надвиваха и тровеха сърцето му. Да беше — по-щастлив, би бил по-весел — такова беше сърцето му, а той събираше и чужди мъки и грижи.

Той обичаше да бъде между люде. През тия шумни панаирски дни беше все из пазарищата, все по улиците. В Преспа учебната година още не беше започнала, както на други места — на първи септември. Тук започваше веднага след панаира — и децата бяха по дюкяните и сергиите, да помагат на бащите си, — та Вардарски бе по цял ден свободен. В деня преди панаира той помогна на хазаите си, Аце и Митра Кутреви, да извадят сергия зеленчук, плодове, мед, восък, разни плетива, Кутревица, та го задяваха някои от съседите:

— Що, даскале, и ти ли на панаир?

— Н аз ами, защо не! Глави ме Аце да му помагам.

— Ти немой, даскале! — разтревожи се Митра.. Ще помислят людете, че наистина…

— Ти що, да не се уплаши, че ще ви искам дел от печалбите!

— Не, ами смеят ти се…

— Нека ми се смеят. Не върша нищо лошо. Помагам.

Дигнал глава, извил ръце отзад, със закопчано палто на всичките копчета, с чиста, снежнобяла риза и черна връзка, той ходеше от улица в улица, спираше се тук там, да погледа, да послуша. Залисани люде се блъсваха в него, побутваха го от една, от друга страна, той сякаш не забелязваше това — нека всеки върши работата си.

Отби се той най-напред в дюкяна на Лазара Глаушев и на Адрея Бенков, но побърза да излезе. Широкият дюкян беше пълен с люде — внасяха се и се изнасяха пълни врещи, едни се изсипваха в хамбарите, а други се пълнеха пак оттам, теглеха се на големи кантари, на пода бяха изсипали купища царевица, пшеница, ръж, ечемик. Облаци прах пълнеха дюкяна чак до откритите, почернели греди на покрива. Двамата житари и не забелязаха любопитния гост — толкова бяха унесени да разговарят и преговарят с много купувачи и продавачи на царевица и жито. Те купуваха и продаваха в същото време. Само Тръпко Велев се усмихна отдалеко на учителя — бялнаха се очите и зъбите на младия калфа, а лицето му беше цяло покрито и замазано с прах. „Ще трябва да прибера и него в неделното училище“ — си помисли Вардарски и напусна шумния дюкян на двамата си приятели.

Като се поспираше тук и там да погледа, Вардар ски мина през върволицата купувачи, които влизаха и излизаха от големия магазин на братя Баболеви, продължи нататък през гъстата навалица чак до широкия мегдан на атпазар. Отдалеко още тук се дочуваше оглушителна врява и викот. Продавачите се надпреварваха да хвалят стоките си и между тях Вардарски позна някои от своите ученици, които го поглеждаха хитро и тъкмо срещу него надаваха още по-силни викове:

— Ножчета, ножчета! Сами режат!

— Игли за шиене, за плетене, за нижене тютюн!

— Сита, решета! Сита, решета! — повтаряше пискливо там наблизу рошав циганин.

Малко по-нататък двама неврокопчани бяха нанизали на дълги върви на редица и на цели гроздове всякакви звънци, час по час ги раздрънкваха и сякаш от всички страни на пазарището се сипваха стада. Към горния край на площада Вардарски забеляза голяма навалица и се отправи нататък. Струпали се бяха там любопитни около десетината камили, които бяха налягали по корем с ПОДБИТИ колена, дигнали високо глави на дългите си извити шии. Не можеха да им се нагледат преспанци и много други люде от тия краища, а и камилите вървяха към тях тъпи, провиснали муцуни. Вардарски дочу наблизо тих говор, като да се предаваха от ухо на ухо големи тайни:

— Казват, че да се провреш под корема й, когато върви, било за здраве.

— Аха… А казват, че и бърбушките им били лековити. Там, виждаш ли, циганчетата затова ги събират.

Голяма част от широкия площад беше задръстен от добитък — коне, магарета, волове, крави, докарани за продажба, чуваха се там продрани викове на цигани-Джамбази, задръстени бяха и съседните улици от цели стада овци и кози. На другата страна на площада Вардарски зърна и своите хазаи между други градинари като тях. Аце Кутрев спокойно, с бавни движения премерваше и продаваше от стоката си, а Митра възбудено, със зачервено лице прибираше парите, колебливо, плахо връщаше остатък — виждаше се отдалеко как бе вдадена в работата си и трепереше над всяка парица. „Да я боднеш и с тютюнджийска игла, нема да усети — мръдна с мустаките си присмехулно Вардарски. — Пари… човек ума си загубва по тех.“ Той отмина, прекоси отново почти цялата чаршия и излезе на площада при градския часовник.

Тук беше по-тихо, рядко ще се чуе по-висок глас, нямаше ни звънци, ни джамбази. Такива бяха и повечето от стоките, които се продаваха тук — не предизвикваха към шумни пазарлъци и надлъгвания, а и много от продавачите бяха жени. Ето шест кръгли, дървени табли с шест вида рязан тютюн: светложълт, по-тъмен и още по-тъмен до тъмнокафяв, по-ситно нарязан и по-едро. Опитай, запуши! Има яваш, татлъ серт, серт и по-серт, има и такъв, който би отровил несвикналия човек само с едно дръпване от лулата. Тук няма място за викане и пазарлък избирай и вземай за грош, за десет гроша, може за за десет пари — ето тия готови фишечета от жълта халва — увити в халваджийска хартия. По-нататък се виждат и други такива! широки, кръгли дървени табли с всякакви тютюни: и преспански, и прилепски, и скопски, и серски, и драмски, пък и елбасански. До тях се продава на калъпи афион — лъщи от тлъстина и мирише отдалеко-отдалеко, сякаш упива. Веднага там редица жени продават коприна — бяла, светложълта и жълта като старо злато, а до тях други жени, пак цяла редица, продават копринени платна, чаршафи, покривки, женски и мъжки ризи, после други снежнобели платна и ризи от нежен серски памук…

В началото на една от улиците, които излизаха на площада, на единия ъгъл там се бяха разположили със стоката си двама светогорски или рилски калугери: всякакви икони, на хартия или на дърво, кръстове сребърни, стъклени и от дърво — абанос, кипарис или зеленика, тънко, майсторски рязано или дълбано, ето писмена по него или Христос разпънат, та се виждат раните му, или Богородица и по приведеното й лице се вижда голямата й скръб. Наредени бяха там на дълги редици и според големината им много книги. Вардарски кимна мълчаливо на монасите и се наведе да разгледа книгите. Те бяха на руски и на църковнославянски език и всички бяха църковни книги. Не се задържа тук много учителят, кимна пак на калугерите и се отдалечи; те двамата и не забелязаха кога се отдалечи той, залисани бяха да продават кръстчета, икони и разни други по-дребни църковни вещи, които купуваха набожни люде.

Вардарски премина на другия ъгъл. Тук бяха наредени още повече книги и всякакви училищни вещи, хартия за писане, пера, мастила, морави и черни. Наредени бяха и тук книгите на дълги редици, а имаше и цели сандъци с книги. Трупаха се тук доста люде, но сториха път на учителя да се приближи. Вардарски се рови дълго и разгледа едва ли не всяка книга поотделно. Те бяха български и руски, имаше някои и френски. Тук беше цялата българска наука и художествена книжнина, всички цариградски издания и много други книги, издавани по разни места. Много по-разнообразни бяха руските книги и колкото си избра Вардарски, за да си купи, те бяха повечето руски. Той подаде цяла купчина — да му каже продавачът цената им. Не беше много сръчен продавачът, но като преглеждаше книгите една след друга, Вардарски хигро попита:

— Харчат ли се книгите ви?

Продавачът, като че ли тъкмо това бе чакал, изви към него весели, пъстри очи и започна словоохотливо, като помръдваше някак смешно малки, но грижливо засукани мустаки:

— Харчат се, господине, как да не се харчат, особено от неколко години… Вие учител ли сте? Познах. Учителите купуват повечко, те вземат и руски книги, че ги разбират и знаят що искат, а гражданинът или понекога и некой селянин, като вземе напосоки некоя книга, скрива я в пазвата си. Повечето мене ме питат какво да земат, аз им казвам, познавам сичките тия книги, до една. Чете народът, господине, обича, но още не знай… нели ходя аз насекъде. — Той прегледа една по една книгите в ръцете си и отсече с подмилкващ се глас: — Трийсет и два гроша, господине.

Вардарски плати книгите, взе ги под мишницата си и отмина.

Той се провираше машинално между людете, на няколко пъти се сблъска с други като него разсеяни минувачи. Внезапно някой леко го подръпна за ръкава:

— Вардарски…

Завъртя глава и като че ли едвам откри сред множеството застаналата там Иванка Руменова. Тя му се усмихваше и го гледаше с любопитство. Зад нея стоеше Траяна Костадиница и също му се усмихваше през рамото на учителката.

— Вие какво тук… — рече Вардарски изненадан от срещата.

— Ето, вижте… — посочи му с глава Руменова. Тя бе се спряла пред един арабин или персиец, който седеше върху плъстена постелка на земята, подвил нозе под себе си. Той беше облечен в дълга роба от памучен плат на бели и сини черти, с доста голяма, пъстра чалма, с бръсната глава, която се синееше изпод широките витки на чалмата му, на мургавото му, почти черно лице сякаш беше залепена дълга, гъста брада, която изглеждаше още по-черна от редките бели косми по нея.

Той погледна Вардарски с бърз поглед, очите му като да се преметнаха бързо и се скриха под клепките, каквито бяха и те смугли, широки, с дълги черни мигли. Арабинът седеше неподвижен, с ръце върху колената си; върху малко килимче пред него беше наредена стоката му: няколко редици различни по големина шишенца и бурканчета и които бяха прозрачни — виждаха се в тях разноцветни течности, прахове, бучки и някакви семена. Наоколо се разнасяше смесена миризма, която проникваше дълбоко в гърдите — силна, тежка, упойваща.

— Какво купувате… — и Вардарски сам се загледа в необикновената стока на арабина. Без да дочака отговор, той се обърна към търговеца на анадолски турски език: — Какво продаваш, добри човече?

Арабинът пак преметна очи и отговори също на турски, но меко, гърлено:

— Продавам балсами, лекарства, благоухания. Кажи, ефенди, какво ти е нужно.

Вардарски извъртя око към Руменова:

— Пита какво ще купим.

— Бих искала някой хубав парфюм, но не знам как да си избера.

— Той ще каже — кимна Вардарски към търговеца. — Или вземете, опитайте…

— Аз ще ви помогна — чу се неочаквано глас зад тях и те двамата се обърнаха да погледнат: застанал бе там Таки Брашнаров, едва-едва усмихнат, и тъй, през усмивката си, се взираше в младата жена. Той додаде, като притвори бавно очи и пак ги отвори — втренчени, жадни: — Аз познавам тия шишенца.

Виждаше се как Вардарски цял настръхна, но нищо не каза и насочи окото си към учителката, чакаше я тя да отговори. Намръщи се той още повече и едвам се задържаше на мястото си. Руменова се бе извърнала към Брашнаров и му се усмихваше, но Вардарски не можеше да види как присмехулно святкаха очите и. Тя каза:

— Благодарна съм ви, господин Брашнаров, но аз сама ще си избера нещо.

Брашнаров мина от другата й страна, наведе се и взе едно от шишенцата на арабина, изправи се, разклати го пред лицето си, разплиска се в него гъста, зеленикава течност.

— Това е — започна Брашнаров тихо и като че ли се напрягаше да си спомни, — това е балсам против Болки в костите. Но не е за вас, а е за стари люде, които почват да охкат, когато се разваля времето. Дали наистина лекува болките в костите, не знам, не съм го опитвал, но е направен от мравя отрова и не се пие, ами се маже на болното место.

Той се наведе пак и взе друго стъкло. Разгледа и него внимателно и пак започна — говореше тихо, бавно, като че ли сам на себе си. Руменова го слушаше с присмехулна усмивка, но после усмивката изчезна от устните и. А Траяна Костадиница бе зяпнала в него, разгледа го цял — едрото му тяло, хубавото му облекло, бялото му лице, очите му, леко смръщени срещу стъклото, в което се виждаше сега някакво жълтеникаво мазило, унесе се тя в гласа му — тих, дълбок, преливащ се меко от един в друг тон. Погледа го някое време и Вардарски, но той и не чуваше какво говори, чуваше само гласа му с едвам сдържано отвращение. После Вардарски отеднаж се обърна с книгите си под мишница и бързо се отдалечи. Не забелязаха, че си бе отишъл ни двете жени, ни Брашнаров, който продължаваше да гугука:

— Това тука е мас за коси. Не знам от какво животно е или птица, мирише много хубаво, косите от нея стават лъскави и меки; ако питаме тоя тука с чалмата, ще каже, че растат буйни и гъсти от тая мас.

Руменова смръщи вежди:

— Не бих сложила на главата си такава нечистотия… мас…

— Защо? — отвори големи очи Брашнаров. — Това е фина, добре изработена мас. Позволено е на жената даа прави сичко за своята хубост.

— Да, ще кажете вие: жената трябва да мисли само за своята хубост.

— Да, учителко. Само за своята хубост. Що друго е жената? Аз не мога и да гледам грозна жена. Сега учителката рече бързо:

— Благодарна съм ви, господин Брашнаров… но аз сама ще си избера каквото ми е нужно.

— Аа! — дигна бялата си едра ръка Брашнаров. — Още нищо не съм казал тъкмо за хубавите миризми тука. Ето… — Наведе се той пак и взе едно продълговато стъкло, но първо се обърна към арабина на турски:

— Може ли да опитаме малко?

— Заповядай, ефенди — погледна го за миг арабинът и пак скри очи в сянката на гъстите си мигли.

Брашнаров мълчаливо се изправи, в стъклото се поклащаше гъста тъмночервена течност, той извади стъклената запушалка и я поднесе към носа на младата жена. Тя прие с видима досада неговата натрапена услужливост и като се поприведе да помирише запушалката, видя отблизо и някак против волята си пръстите на ръката му, дълги и бели, с много чисти нокти. За един кратък миг през сърцето й мина като бърза тръпка едно смесено, противоречиво чувство на страх да не би да я докоснат тия пръсти, на инстинктивно съпротивление, но в него имаше и друго едно неясно чувство, от което цяла потръпна, и може би това беше внезапно пробудилото се желание да усети по лицето си допира на тия пръсти. В същия миг я полъхна силен мирис и тя като че ли го усети с кожата си; вдъхна жадно, тънките й ноздри сами се разшириха, вдъхна още еднаж и усети как сладостно се замая главата й. После това мигновено упоение се разсея, младата жена усети в гърдите си лекота и бодрост, сърцето й туптеше бързо, радостно, току-що освободило се от една сладостна премала. Тя дигна срещу Брашнаров весели, учудени очи, а той й се усмихваше съчувствено, дружески. Той като че ли я чакаше да се съвземе, да се наслади докрай и после рече:

— Хубаво. Човек като че ли се топи, изчезва, но изеднаж пак се съживява и сърцето му се радва. Арабите го наричат „Сън в зори“. Не знам как го правят тия дяволи… Те знаят много тайни…

Руменова кимна весело и си мислеше: „Ти сигурно ме лъжеш, но продължавай, да видя какво ще измислиш още…“ Брашнаров взе друго стъкло — кръгло, издуто, с дълга, тънка шия — и в него трептеше бистра течност с лек сребрист блясък. Той го отпуши и пръв вдъхна от него, после бавно го поднесе на учителката, с някаква тържественост. Руменова се приведе към дългата шийка на стъклото и вдъхна силно, нетърпеливо. Ароматът премина като огън през ноздрите й, бързо изпълни гърдите й, сърцето й сякаш спря да тупти, после младата жена отново усети ударите му — тежки, бавни, замиращи, тя се задушаваше от неизпитано наслаждение. И като почувствува, че то вече преминаваше, тя отново се приведе към стъклото и сега още по-нетърпеливо, а Брашнаров чакаше със стъклото в ръка, сякаш знаеше, че тя ще повтори.

— Това е „Пред вратите на рая“ — чу тя гласа му като насън. — Така го наричат тия дяволи. Тука има поуги, но това е най-хубавият парфюм.

— Не, не! — примига с очи Руменова. — Не ща от него. Много е силен… Упойва като отрова. Не, няма да взема нищо…

Но Брашнаров продължаваше:

— Ето тука, в тия бурканчета и кутийки, има други мазила… белило, червило, бои за коси, за вежди, но… вие немате нужда, вашата кожа тъй, по природа…

Тя обърна към него остър, враждебен поглед и рече бързо, припряно:

— Нищо не ми е нужно. Загубих тук много време.

Сбогом, господин Брашнаров.

И си тръгна.

Траяна Костадиница я погледна изненадана, но побърза да я настигне. Брашнаров дълго следи младата жена с поглед, видя как се обърна към него Костадиница, сякаш да провери дали той беше още там, но двете жени скоро се изгубиха в навалицата. Той държеше все още стъклото с дългата шийка, после го подаде на арабина:

— Дай ми от това нещо за пет гроша.

С бавни, но ловки движения арабинът взе стъклото от ръката му, извади с два пръста друго едно, мъничко стъкълце и като премерваше с очи през присвитите си клепки, отля в него от прозрачния парфюм. Брашнаров прибра мъничкото стъкло и хвърли върху килимчето на арабина един сребърен черек23. Сетне попита с хитра усмивка:

— Как се казва тая вода?

Арабинът отговори с тих, равен глас:

— Паунова плюнка, ефендим.

V

Към десетия ден, откакто бе започнал панаирът, шумната врява по улиците и пазарищата на Преспа взе да стихва. И както десет-петнайсет дни преди това бяха започнали да прииждат от всички страни, по всички пътища, на дълги върволици люде, коли, добитък, сега пък от града тръгваха всеки ден по същите пътища също такива върволици. Панаирджиите, които бяха дошли от други места, си разотиваха. И тъкмо по това време, когато панаирът започваше да се разтуря, двама битолски власи докараха в Преспа три волски коли, натоварени с някаква стока. Те не спряха колите си ни при градския часовник, ни на атпазар, ни пък в търговската чаршия, а завиха към тесните улици, където бяха казанджийските работилници. Усещаше се, трите коли бяха натоварени с тежка стока, макар да не се виждаше нищо отвън. Като минаваха по улиците, ниските кирпичени, дървени сгради потреперваха, а като спряха сред казанджийската чаршия — и шестте вола дишаха тежко, та дори се полюшваха с отпуснати опашки, слабините им се издуваха и спадаха при всяко вдишване и издишване. Никой от казанджиите наоколо не отиде да погледне с какво бяха натоварени трите коли — преситили се бяха людете в Преспа на стоки и товари. Поозърнаха се двамата власи, казаха си нещо на своя език. Сетне и двамата посегнаха в една от колите, ровиха там и извадиха с по две ръце някакви широки, тежки искове, завити в синя хартия. Подпрял на гърдите си тежкия диск, единият от власите мина с бавни стъпки и влезе в работилницата на едната страна на улицата, а другият, също с такъв диск, влезе на другата страна и това беше тъкмо работилницата на Глаушеви.

Тия дни нямаше много работа по казанджийските работилници. Мнозина от людете бяха по сергиите из пазарищата, а които бяха останали тук, също продаваха готова стока. Тихо беше и в работилницата на Глаушев. Стоян Глаушев седеше наметнат с връхната си дреха на широкия тезгях, подпрял лакът на малкото сандъче, в което събираха парите през деня и пазеха тефтера, и тъй, отдалеко, се разпореждаше нещо, но никой не го слушаше. Кочо Глаушев, синът, току-що бе дошъл от сергията на атпазар с двама от калфите да вземе нова стока и подбираше каквото намираше за нужно, без да слуша стария. Двамата калфи прибираха стоката на купчина и също не слушаха стария, който им нареждаше от тезгяха кое къде да сложат. На долния край на тезгяха, откъм вратата, бе приседнал с провесени нозе Милан Къндак, около четиридесетгодишен планина човек, прлв от постоянните чукачи в работилницата на Глаушевци който въртеше леко-леко към три оки чук. Насреща, на едно ниско столче, седеше разкрачен и с луличка в уста Здраве Шойлев — друг един от постоянните чукачи при Глаушевци. И докато Милан Къндак беше цял великан, Шойлев беше доста дребен човек, мършав, с изкорубени плещи, та се чудеха людете как въртеше и той тежък чук при голямата наковалня, когато разплескваха разжарените пити бакър. Зад него, накъм дъното на работилницата, се чернееше голямото огнище, затихнало и студено, лежеше там отпуснат ниско до земята и големият мях.

— Вземи повеке гюмове… повеке гюмове — повтаряше вече кой знае за кой път Стоян Глаушев, но син му подаде на двамата калфи не гюмове, а тепсии.

Тъкмо в това време в работилницата влезе влахът с широкия, тежък диск на гърдите си.

— Добър ден — рече той задъхан на преспански, но пак сякаш говореше на своя влашки език, със стиснати челюсти и някак с предната част на устата си. Той сложи на тезгяха тежкия товар и избърса с длан рукналата пот по челото, по цялото му лице. — Е, люде… — въздъхна той и продължи: — Донесох тука идна стока, ама ни знам какво ще речите.

Всички тук се загледаха учудени в тежкия диск на тезгяха и дори Здраве Шойлев стана от столчето, пристъпи да погледне по-отблизу, стиснал в ръката си угасналата луличка.

— Каква ти е стоката? — попита най-сетне Кочо Глаушев. — Не се вижда.

— Ето, ето — забърза се услужливо влахът. — сега ще покажа. Тъкмо работа за вас.

Той разви синята хартия, под нея лъсна бакър и се разкриваше все по-широко целият диск, но видя се най-сетне, това бяха кръгли медни листове. Влахът дигна един изпука звънливо и лъсна пред очите на учудените люде широк меден кръг, гъвкав и гладък. Влахът продължи словоохотливо:

— Нема веке да чукате по двайсет души, за да разтеглите един лист бакър, и то дебел, неравен, ето ви готови листове за тепсии, за казани, за сахани и за каквото си искате, ще го вземеш и ще го извиеш, както си искаш. Тия листове фабрика ги прави, готови, виж, като злато свети, сичките са еднакви тука, а имаме в колата и големи, и по-малки, за секо нещо. Докара ги чак от Немско нашият битолчанец Питу Кълугрея, малко късно дойдоха за панаира, ама закарайте ги, вели, в Преспа там има много бакърджии. Сега това е сичко, тия три коли две хиляди оки, ама Питу Кълугрея вели, ако искат бакърджиите в Преспа, аз мога да докарам и сто хиляди оки, и двеста хиляди, колкото искат. Ще пиша до фабриката и — хайде… с писмо ще докарам, вели. Е, люде вижте сега и кажете. Я, хубаво нещо, вижте как свети.

Слушаха мълчаливо шестимата казанджии дългата реч на влаха и не откъсваха погледи от лъскавия меден лист, разгънал се на тезгяха, та се оглеждаха в него рафтовете на отсрещната стена. Слушаха те и повече гледаха. Никой не се решаваше да каже ни дума. А всеки със своя си ум схващаше какво бе станало, какво се бе променило така изеднаж и толкова издълбоко. Протегна се по тезгяха старият Глаушев, посегна предпазливо, погали с върха на пръстите си медния лист.

— Като джам… — рече той тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой. И се върна на мястото си, без да оккъсне поглед от медния лист на тезгяха.

Протегна ръка и Кочо, приподигна листа, потгъна пръсти и току каза високо, като че ли отеднаж бе открил слабото място на това ново чудо:

— Ама то… много тънко бре!

Протегнаха бързо ръце и Милан Къндак, и двамата калфи, да опитат и те с пръстите си. Но влахът извиси глас:

— Е… Има и по-дебели, и секакви там, в колите. Дръпнаха ръцете си и Милан Къндак, и двамата калфи. Само Здраве Шойлев не посегна да пипне медния лист, стигаше му и това, което виждаше с очи. Той сложи угасналата луличка в устата си, извади я пак и рече:

— Свършено е с нас. — И не погледна другиго! дигна очи към Милана Къндак и повтори: — Свършено е. За нас, Милане, нема веке хлеб.

Тогава влахът пак започна и махаше ръце, въртеше очи, като да се уплаши от думите на Шойлев:

— Що вие без хлеб… Ами ще седнете и вие на тезгяха! Нема там, на големата наковалня, а ще си седите на тезгяха с малко чукче, ще правите сахани и сичко. Защо без хлеб… това нема да ви вземе хлеба, а е хубаво нещо хубаво, само се вие, да ти е кеф да работиш с него…

— Как го продавате? — попита Кочо.

— На ока — отговори веднага влахът. — Шест гроша оката.

Кочо взе медния лист в ръцете си, а веждите му се свиха на възел, премери го тъй, на око, поогъна го и пак го премери. И така, с листа в ръцете си, дълго мисли и пресмята. Да! Тоя готов за работа бакър беше по-евтин. Другият, с който работеха досега — десет-дванайсет души трябваше да чукат цял ден на голямата наковалня, за да хвърлят не повече от двайсетина готови за работа листа. Нека са осем души чукачи… нека са по сто пари на ден, ами самия бакър да го купиш, ами за въглища… Не, тоя, готовият, е по-евтин, много по-евтин, и ето, готов в ръцете ти!

Все пак нещо го спираше да изрече гласно тази ясна сметка, боеше се пред новото или му беше жално за чукачите — може да имаше до петдесет души в целия еснаф, все сиромаси люде, и ето ще останат без хляб; но се боеше той и от измама — как са направени тия тънки и гладки листове, толкова равно изрязани, кой ли се е сетил да ги направи и как тъй толкова евтино? Сега Кочо не се сдържа и попита троснато влаха:

— Ама това чист бакър ли е?

— Чист! Совсем. Ето, вземи нож или пилата, виж и навътре как лъщи. Тури го, ако искаш, и в огъня. Опитай го секак, ти разбираш от бакър.

Кочо поогъна пак листа в ръцете си, огледа го пак, сетне дигна очи към улицата. Събрали се бяха там, около спрелите коли, мнозина от еснафа, там беше и другият влах, приказваше и той оживено, махаше ръце с разперени пръсти, повтаряше нещо, а людете около него слушаха. Видя Кочо, че там, точно срещу влаха, бе застанал и Нере Шопов и само той разговаряше с продавача, питаше го нещо. „Пере ще купи от новия бакър — рече си Кочо Глаушев. — Такъв си е Пере: веднага ще се нахвърли. — От нищо не се плаши той, пък като забърка сметките си, току се смей само. Като печели пък — печели. Така по-Рано со сахаките с капаци… Направи ги со стотици, никой не иска да ги купува. Пере се смей. Като почнаха после да се трупат мющерии в дюкяна му — се за сахани Пере, Не можеше да навакса. И целият еснаф започна да прави след него сахани с капаци… Да, Пере ще вземе от тоя бакър…“

— Кажи, майсторе… — прекъсна мислите му Влахът.

Кочо продължаваше да гледа към улицата и се очакваше да види какво ще направи Пере Шопов, чака дълго. Другият влах насреща извади от колата, пакет бакърени листове в синя хартия и Пере Шопов го поведе към работилницата си. Но все още не се решаваше Кочо Глаушев. Той се огледа разсеяно, погледна баща си и рече колебливо:

— Какво ще кажеш, татко… Да вземем десет листа.

— Не, не, не! — поклати бързо глава Стоян Глаушев присвил и той русите си, олизани вежди, но лицето му беше повече тъжно, отколкото навъсено. — Не — повтори той. — Не ни требва нам такъв бакър, ние ще си чукаме бакър.

Но Кочо се обърна и каза на влаха:

— Дай пет листа от тия.

— Само пет ли… — приподигна рамена влахъД после живо добави: — Има секакви в колата, и по-големи и по-малки…

— Не, не — прекъсна го Кочо. — Дай пет оки Да видим, да опитаме.

Старият Глаушев се приподигна на колената си и рече ннякак сърдито, но гласът му прозвуча по-скоро тъжно.

— Милане… Здраве… Нема да ви оставиме без хлеб.

— Ех, майсторе… — махна с луличката си Здравко Шойлев. — Харен човек си ти, ама… виждам аз какво става.

Редът в къщата на Глаушевци и сега се пазеше, то бе го наложила Султана Глаушева още от времето когато взе за свой мъж Стоян Глаушев. Но то беше вече привидно, заради остарялата вече майка или страх пред нейната строгост. Спазваше се и според това, доколко всеки член от семейството искаше по с воля да го спазва, според работата си, според нрава. И Султана Глаушева виждаше, че губеше все повече власт над своите люде. Оставаше й неизменно предан и покорен само Стоян, който и сега, почти четиридесет години след женитбата им, се възхищаваше от нея, вярваше непоколебимо в нейния ум, в знанията й, в силата, макар и той понякога да хитруваше и да се отклоняваше, пак със същото наивно, чисто простодушие, с което боготвореше своята жена. Той беше винаги склонен да се залута по някаква странична пътека, но голямата му обич към Султана бе го задържала все до нея през целия им дълъг общ живот и доколкото се дръпваше понякога от общия път — то беше поради малките му слабости: да изпуши една лула повече, да изпие някоя чаша вино или ракия повече, да лежи ничком или да блъска юмрук в гърдите си пред иконостаса, докато не го издърпа Султана насила оттам. Откакто бяха пораснали децата им и Султана бе му забранила да се докосва до нея, Стоян спеше под отделна завивка в общото легло, но сега правеше по-често своите малки бунтове срещу нея; той използуваше с детинско лукавство и покровителството на порасналите синове, които го защищаваха от нейната голяма строгост, но в сърцето си Стоян й оставаше верен и покорен. Султана му беше по своему благодарна за това, макар да не намаляваше своята строгост към него, но напоследък тъкмо с него укротяваше сърцето си, пред него изливаше и гнева, и мъката си, та по своему го чувствуваше като единствена, сигурна опора. Той си остана все същият през тия дълги години и към нея, и към живота около тях, двамата, все тъй добродушен, възторжен, понякога лекомислен или детински хитър. Същата възторженост и склонност към увлечения беше и в неговата преголяма набожност, особено след трагичния край на Катето. По във всяко нещо — и в набожността си, и в тъмната скръб, която се таеше в душата му, и в лекомислието си дори, в своята лесно избухваща веселост, в която сякаш бягаше от постоянната си скръб — в цялата тази противоречивост в душевния му строй Стоян си оставаше същият и тъкмо силната и строга Султана прибягваше напоследък към него като към необходима опора — поне — за да излее яда си, но това беше и за да даде тя за малко поне отдих на сърцето си. Най-напред Лазар се изплъзна от ръцете й. Някак тя самата го изпусна от ръцете си. Лазар беше умен, добър, силен и тя повярва, че като му даде по-голяма свобода — той няма да я изостави, няма да погази думата й, да й се противи. И тъкмо от него сега идваха д горчивите й разочарования. Особено откакто се ожени. Не защото бе станал по-лош или по-глупав, а тъкмо сега искаше да се отдалечи най-много от нея и най-често се противеше. Той и невестата му — Ния. Тя, Ния застанала между тях двамата и все го дърпаше към себе си. На застарялата майка й беше по-лесно да понася мълчаливата упоритост на Кочо, добродушната небрежна Раца Кочовица. Двете си дъщери, Манда и Неда старата жена сякаш бе откъснала от сърцето си; те бяха отишли в чужди домове и все гледаха да дръпнат нещо от бащиния си дом, а не да внесат нещо в него. Сега тя чувствуваше, че тъкмо основите на нейния собствен дом се клатеха застрашително, тъкмо нейните най-близки не бяха с нея. Само Стоян… Но той беше неин мъж и въпреки лудориите му те с него бяха впрегнати в един и същи ярем и теглеха заедно, заедно ще теглят докрая.

Закъсня Лазар и тоя път за вечеря. Гладни бяха другите двама мъже, Стоян и Кочо, а по-малките Кочови деца заспаха. Не се решаваше никой да каже да сложат трапезата без Лазара — Султана би го ударила с лъжицата през устата; на трапезата трябва да седнат всички заедно. Като влезе най-сетне Лазар, тя и тоя път не се скара много остро, беше и тоя път по-мека с него, както винаги.

— Къде си, Лазе, досега? Кашата ще изстине. Не е хубава притопляна каша.

— Ами, майко, вие защо не седате и без мене! дели ми в едно саханче, и толкоз.

— Що говориш ти… — И тя млъкна, с мълчанието си да му покаже своето недоволство. Не знае ли той, че трябва да се хранят всички заедно?

Стоян не дочака да се позасити, ами започна да говори с пълна уста, и едва не се задави:

— Знаеш ли, Лазе, днеска… У… Недо, дай вода… Скоро!

Неда, племенницата му, веднага скочи. Султана погледна изкосо — остаря проклетникът и не се научи да се храни човешки. Стоян глътна шумно няколко глътки от бардучето и продължи:

— Днеска, Лазе, докараха в нашата чаршия бакър.

И нов бакър, кован, ама гладък като… Кочо седна и за един саат време изкова тепсия.

— Как тъй…

— На готови листове, като ламарина — рече Кочо.

— Седиш и чукаш. И тепсия, и гюм, и сичко. Само малко тънки ми се виждат листовете, ама е по-евтин, фабрика го прави.

— Ти остави другото — разтвори загрижено очи Стоян, — а какво ще стане сега с чукачите! Гладни ще измрат. Ама аз не ща от новия бакър.

— Не щеш — изгледа го продължително Кочо. — Защо? По-евтин е и добре се работи, нели опитах. Купиха и другите от еснафа и сички от него ще купуват, ще видиш.

— Как ще ги оставиш без работа тия сиромаси! — опули пак очи Стоян и после протегна към него набръчкания си врат: — А знайш ли ти, че и за нас може да дойде такъв ред!

— Какъв ред… — промърмори нехайно Кочо, дори и не го погледна.

— Какъв… Ами като извадила фабриката готов бакър, може да извади и готови тепсии, готови гюмове, сахани, тенджери. Не е ли така, Лазе?

— Не е чудно — рече Лазар. Сетне продължи: — Четох в един вестник как преди години работниците в една фабрика в Англия изпочупили машините. Влезли во фабриката и сичко изпочупили.

Стоян го гледаше учудено: е, що искаш да кажеш?

— Ами машините им взели хлеба — продължи Лазар. — Което по-рано двайсет души работници извършвали за една неделя, машината го свършвала за дванайсет часа. Останали людете без работа, без хлеб. Ето, да почне некоя фабрика да прави гюмове и тенджери, ще ги прави по-бързо и по-евтино. Кой ще купува тогава от вашите гюмове и тенджери?

— Така де! — удари длан по коляното си Стоян. — това казвам и аз!

— Ще го видим, като дойде — измърмори Кочо с пълна уста. Глътна залъка си и продължи: — Новият бакър е сгоден за нас. Ще купиме утре повеке. И що си се завайкал ти за чукачите?

— Грехота е бре, сине! Сиромаси люде.

— Те да му мислят. Ние ще си гледаме нашата работа. Заради них ли аз ще седна да лея и да чукам бакъри като ми иде готов бакър?

— То е добре, че татко ги жали — намеси се Лазар. Вземете двама-трима на друга работа в дюкяна.

— Ще вземем… — продума неохотно Кочо. — Д имаме повеке работа. Пък и калфи си имаме — додаде той.

— Ще вземем, ще вземем — размаха ръце Стоян.

Ето ще вземем Здравета Шойлев, Милан Къндак, цела къща с деца имат и двоицата.

— Ти ли ще храниш децата им бре! — подхвърли Султана.

— Аз… Сами ще си хранят децата! Ще работят Навечеряха се, жените дигнаха трапезата. Лазар рече на Неда да прибере двете по-големи деца в стаята на старите — там спеше и тя с по-големите деца. Сега разбраха всички, че той искаше да им каже нещо, да им говори нещо. Жените насядаха около лампата и всяка имаше някаква работа в ръцете си, а мъжете — от двете страни на загасналото огнище. Лазар седна до баща си. И той към баща си се обърна, макар думите му да бяха насочени към майката:

— Е, татко, реших аз къща да правя.

Стоян цял засия, свали лулата от устата си:

— Хаирлия да е, Лазе!

Гласът му прозвуча самотен. Не продума никой други. В стаята беше много тихо. А всички поглеждаха Султана чакаха тя какво ще каже. Само Ния не подигна очи, и наведена над някаква везба. Не се смути Стоян от общото мълчание — що имаше лошо в това, че Лазар искаше, да прави къща? И продължи зарадван и някак горделиво.

— Требва да си спечелил коджа пари тая година, Че къща с пари се прави. Иначе ние си имаме къща.

Пак всички замълчаха. Старият бе се докоснал до най-важното и сега всички чакаха да видят какво ще отговори Лазар — чакаха и Султана, и Кочо, и Раца. И Лазар отговори:

— Аз, татко, друга къща ще правя. За мене. А тази къща ще остане за Кочо. Вие пък с майка ще отидете където искате: при мене или при него. Аз искам и Ния иска да дойдете при нас, с нас да живейте. В новата къща — усмихна се той.

Султана отпусна ръцете си на скута заедно с плетивото, което държеше, и се загледа в Лазара, като че ли искаше да то види по-ясно през светлината на лампата. Но заговори тихо, само от време на време гласът й изхриптяваше и тя преглъщаше със сухо гърло:

— Ти, сине Лазе, искаш да се отделиш от нас. И Ния иска, повеке от тебе иска, да си бъде по-слободна. Тя искаше да те заведе в бащината си къща, ама това не стана. Сега ти ще правиш нова къща, за да се отделите вие двамата от нас.

— Нема да те лъжа, майко: ние с Ния искаме да се отделим. Ама не от лошо сърце, майко. Ето казвам: вие с татко ще си дойдете при нас, в новата къща.

— Аз от тая къща не излизам. Тука съм се родила и тука ще умра.

— Защо така, майко? Човек нема да прави гроб от къщата си. Тука ти е харно, знам аз, но още по-харно ще ти бъде в новата къща.

— Тука ми е мене най-харно.

— Тука ни е веке тесно, майко. Децата пораснаха, ето и Неда. За сички ще бъде по-харно, като се разделим. Ами ние пак ще сме си едно, нас не ни свързва само къщата.

— Не ме залъгвай, Лазе, като малко дете. Нас къщата ни свързва най-напред, ето това огнище, дето сме се сбрали. Влезеш ли в друга врата, ти веке си друг човек. Чужд човек си веке. А къщата нам не ни е тесна. В нея могат да живеят още толкова люде. Некогаш и по десет деца под един покров, в едно легло са спали. И сега така живеят мнозина в Преспа.

— Живеят, ама от нужда. Ние пък можем по-нашироко да живейме.

— Това е, синко. Нашироко искате да живейте, слободно. Тесно ви е, ама в сърцето ви е тесно. Ти не ме залъгвай, Лазе. Аз оттука нема да излеза, а и вас нема да ви пусна, така да знайте.

И тя дигна рязко плетивото в ръцете си, започна да плете припряно — не искаше да говори повече. Тогава се обади Кочо, изтихо, примирително:

— Ами нищо лошо, майко… щом Лазе иска да си прави къща…

— Султана впери в него очи, спря да плете:

— Мълчи ти тим! Знам аз: и вие с Раца искате да си живеете по-слободно.

— Майко, аз нищо не съм рекла… — повлече изтънко глас Раца.

— Не си рекла… — сопна се и на нея старата Глаушица, но изеднаж гласът й омекна и потрепера: — Знам аз… и вие с мъжа ти искате да се отървете от нас… Никой не ще старите люде.

— Не говори така, майко… — едва ли не проплака Раца.

Султана в миг се съвзе от временната си слабост, изкашля се сърдито и рече с остър, гневен глас:

— Тука ще седите сички. Тука, барем докато съм жива аз. Никого нема да пусна, тука е нашият дом!

— Не, майко — рече спокойно Лазар. — Да бъдем разумни. Като можем да си наредим по-харен живот, за сички по-харен, защо…

Но Султана не го изслуша докрай:

— Ама ти не разбираш ли? Не е тука до тесно и широко… Ами като излезете вие оттука, като излеземе и ние… къщата ни ще се разтури бре, ние людете ще се разтурим!

— Не, майко. Нема да се разтурим, ами ще си бъдем по-мили. Така сички се мъчим и ще почнем да се сърдиме, да се… караме, може и да се скараме.

— Ти нели си учен, знайш да говориш. Ама много пъти думите са едно, истината е друго. Аз веке рекох: нема да пусна никого да излезе оттука.

— Ще ме прокълнеш ли, майко, че искам да си направя нова къща?

— Нема да те прокълна. Ама ще легна там, на прага, пък ти да ме прегазиш.

Лазар посегна, обхвана я с ръка през тесните, отпуснати вече рамена:

— Ти ще легнеш там, майчице, ама аз ще те дигна на ръце и ще те отнеса в новата къща.

— Ха! Ха! — избухна отеднаж Стоян. — Хубаво ти рече Лазе!

— И ти ли бре! — понадигна се Султана, но после се отпусна, сякаш ръката на сина й я смазваше, и рече ядно, през стиснати зъби: — Сичките сте против мене!

— Не сме, не сме… — полюля, попритисна я галено към себе си Лазар.

Тя посегна мълком и свали ръката му от рамената си. Като отблъсваше в гнева си милувката на Лазара, тя се загледа в Ния, която през цялото време стоя наведена над работата си и само час по час заиграваше руменина по бузите й, по още моминската й шия. Тъкмо в тоя момент и Ния и я дигна очи към свекърва си и срещна погледа й — студен, пронизващ, пълен с омраза. Младата жена бързо се наведе отново над везбата си и не Султана, а тя се смути; засрами се от тоя поглед, та побърза да го избегне тя сякаш не бе го забелязала. И пак заигра руменина по младата й шия, по цялото й лице, дори влага изби по челото й. Никога досега свекървата не беше я поглеждала така, дори когато бе й се сърдила много, както бе при първото й излизане в чаршията. И в най-сърдити нейни думи досега Ния бе чувствувала майчински гняв и недоволство, а сега тя видя в погледа й омраза, която светеше студена, вледеняваща, прониза я като нож. Старата жена не я скри, не се досети да я скрие или не искаше да я скрие.

Глаушевци не говориха повече тая вечер за новата къща на Лазара и скоро станаха да си разотидат по стаите. Изрекоха се по няколко обикновени думи в суетнята преди лягане — има ли вода в бардучетата, кой ще заключи входната врата за през нощта, — а Стоян се опита да се пошегува, тежеше му, че се разделят така отчуждени за през нощта, но никой не подзе шегата му и скоро всеки се скри зад вратата си. Само Стоян остана вън, в общата стая, и се притъкми да се помоли пред иконостаса, прекръсти се няколко пъти, но не идеше молитва на езика му.

— Ай, господи… Ай, господи… — зовеше той своя бог с отпаднал глас и без сърце, нямо и студено беше сърцето му в своето огорчение.

— Хайде, стига… — подаде глава Султана от вратата на стаята им. Тя беше гологлава, свалила бе кърпата си, за да се превърже за през нощта, и се виждаха побелелите й коси, вече доста разредени на темето.

Стоян се прекръсти още два пъти, бързо едно след Друго, и влезе в стаята си още по-разтъжен, още по-огорчен. И с тия зли думи го посрещна Султана:

— Що си застанал да се кръстиш… Дяволът е влезъл веке в тая къща!

В другата стая насреща Кочо шепнеше на жена си, макар да нямаше кой да го чуе:

— … По-харно ще бъде тъй и за нас… Сами тука… Секи на свое бунище. Старите тука ще си остана то се знай… Те, Лазе и Ния, са по-други люде. Ние сме като них… Така по-харно и за них, и за нас, секи и во своя къща…

В малката стаичка Ния и Лазар мълчаливо се готвеха за спане. Ния не отвори уста ни да попита нещо ни да се оплаче. Лазар чувствуваше, че тежеше мъка на сърцето й или тя може би беше и сърдита на майка му, но не се впусна в разговор, за да не засилва собствената си мъка и грижа. Все пак, когато си легнаха вече и бяха угасили лампата, той каза в тъмното:

— Тя, майка, не е лош човек. Така разбира тя държи здраво на своето. Силна е тя и упорита, ама ние ще я укротим полека, полека…

Ния нищо не отговори. Тя още не беше премислила всичко, що бе чула и видяла тая вечер, не знаеше що да отговори, боеше се да не изрече излишни думи. Ама нейният Лазар и свекърва й бяха майка и син… Но чувствуваше тя как и в нейното сърце се надигаше някаква сила, някакво упорство, а може би също и омраза.

Султана Глаушева стана от леглото с пожълтяло лице и още повече се загуби лицето й, като се превърза тя с черната си кърпа и я придръпна над очите. Не бе спала цяла нощ. Унесе се в дрямка малко преди да стане, но като че ли за да се размъти още повече душата й. Уж заспа, пък всичко виждаше ясно пред очите си. Едва що затвори очи и — насреща Катето, умрялата й щерка, и Ръкавите на умрялата бяха запретнати догоре, като да се готвеше за пране, а ръцете й — до лактите в кръв:! висят надолу целите кървави.

— У, Кате! Що е тая кръв!

— Забрави ли… Ти ми го стори!

Катето я гледаше, без да мигне — такива ставаха: очите й винаги, когато се сърдеше за нещо; и се виждаше, че минутка след това очите й ще се засмеят дяволито — такава беше нейната сръдня. А сега се виждаше, че очите й няма да се засмеят. И лицето й беше по-друго — бледо, без кръв, мъртвешко; такова беше лицето й, когато я сложиха в ковчега за погребение, цялото побеляло, студено, а веждите й, миглите й — като залепени по него.

Докато гледаше Султана лицето и, със същата болка, както пред мъртвешкият ковчег тогава, изведнъж забеляза, че очите на Катето бяха изчезнали.

Бледото мъртвешко лице беше все тъй обърнато към нея, но без очи.

— У, Кате… Защо си без очи?

— Ти ми ги извади! Забрави ли?

Заплака Султана, но като че ли не тя, а самото й сърце плачеше:

— Нели съм ти майка, Кате… Нели съм ти майка!…

Катето изеднаж изчезна. Султана тръгна да я търси и ТОКУ хлътна в някаква дълбочина, стресна се и се събуди. По тялото си усети студена влага. Изправи се в леглото, развърза кърпата си и пак се превърза. Беше още тъмно, но тя усещаше, че бе се събудила пак навреме. До нея там Стоян тихо похъркваше в тъмнината. Султана побърза да стане — не можеше да търпи повече хъркането му. „Цела нощ спи и хърка проклетникът, нищо не го тревожи. А къщата ни гори от четири страни!“

Тя мина в съседната стая — няма да сбърка нищо, свикнала бе да се движи и в тъмното, преви колена пред огнището, да стъкне огъня. И така остана — понесоха я мислите й. Защо й се яви Катето и тъкмо тая сутрин? Пак ли за да я съди? Нека я съди — и колко пъти досега — ама няма да я осъди. Е, така беше наистина, тя, Султана, й даде отровата с ръката си, но то беше, за да я пречисти от греха, който бе сторила. Като умря Катето, в сърцето на пустата й триклета майка остана само мъката по умрялата, само лютата болка, която и досега не преминаваше, няма да преболее никога. Не остана в ума й съд, да я съди и да я гори цял живот, и защо ще остане в ума й такава лоша мисъл: тя даде отровата на Катето, за да я пречисти!… Ето и сега като че ли бе дошъл този сън в тежък час…

Султана никога не забравяше що трябва да върши, не забравяше ни най-дребната си работа, а днес повече отнякога помнеше що има да върши. Тя разрови купчината пепел в огнището, засияха там ярко живи жарчета, които бе заровила вечерта, поприбра ги сега и хвърли върху тях сухи лозинки. Почернялото огнище скоро светна от дигналия се пламък. Султана сложи на огъня котлето да ври, сетне отиде да събуди мъжа си, пристъпи към вратата на Кочовата стая:

Хайде, Кочо… Време е.

— Ставам, майко… — чу се гласът на Кочо иззад вратата.

Докато се измиха и облякоха двамата мъже, тя им приготви закуска. Стана да изпрати мъжа си и Кочовица, но едвам се влачеше пак с натежал корем. Свекърва й веднага я върна в леглото:

— Ти лежи там, аз ще изпратя мъжете. Нема защо да ставаш толкова рано, щом си на такъв ред.

Султана изпрати двамата мъже в чаршията, а като се раздени добре, изпрати на училище и двете по-големи Кочови деца. После влезе при Кочовица:

— Ти лежи, не бързай да ставаш. Днеска имам аз разговор с Ния, а ти стой си в стаята, искам да бъдем сами с Ния.

— Харно, майко.

Излезе Ния от малката стая и поздрави както всеки ден:

— Добрутро, майко.

Султана не отговори на поздрава й, а се извърна, погледна я в нозете и рече:

— Майко… Не съм те раждала аз тебе и не иде от сърцето ти тая дума.

Ния се спря там, до вратата, затрепка с очи изненадана, уплашена: никога досега свекърва й не бе говорила така с нея.

Докато стана Лазар и излезе в чаршията, те вече не продумаха. После Султана тикна в ръцете на Неда цяла една тепсия леща и я изпрати да я треби вън, на двора. И се обърна към Ния, сподири я с поглед, както бе започнала младата жена да шета из къщи:

— Ти още като дойде в тая къща, от първия ден още, не тръгна дружно с нас; се стоеше некъде по-настрана. И секога си била срещу мене, во сичко.

Старата Глаушица не викаше, говореше дори тихо, но много ясно, чуваше се ясно всеки звук на думите й. В гърдите й напираше голяма сила, голям, дълго спотайван гняв, но тя го задържаше, владееше го като че ли с друга още по-голяма сила. Ния се поозърна, негли да избяга, да се скрие някъде, и се спря сред стаята, където я настигна сърдитият, рязък глас на свекърва й, само едва-едва се пообърна, за да покаже, че слуша. Старата жена пое на няколко пъти въздух издълбоко, може би за да надвие отново големия си яд, да позадържи гласа си, и пак започна с твърд, но равен глас, който съскаше, подсвиркваше остро през изпочупените, изпопадали зъби:

— Не ти хареса тебе нашият живот. Разгалил те баща ти Аврам, иначе си научена ти, пък ние тука сме други люде, нашият живот е строг. Мъжът ми е селянин, воловар, такъв си остана, кажи-речи, и до днеска. Аз пък израснах в сиромашия, имало и дни, кога съм търпела за един залък хлеб. Ама ще знайш, моят корен е по-дълбок от твоя, ние тука в Преспа и не знайме каква беше майка ти, откъде я доведе Аврам Немтур, влахинка ли беше, гъркинка ли или арнаутка.

Както беше полу извърната Ния, виждаше се как започна да побелява лицето й, побеля и ухото й, сгушено в гъстите, черни къдри, откъдето започваше едната й плитка. Като заговори сега Султана за майка й, тя тихо въздъхна и бавно обърна лице пред себе си, остана с гръб към старата жена, но се виждаше как дишаше издълбоко, рамената й ту се издигаха, ту спадаха. А Султана още повече се настървяваше, пристъпи още една крачка към нея, продължи:

— Аз сама те доведох в къщата си. Дойдох да те уча и поучавам как да влезеш в къщата ми. Аз можех да ти затворя вратата и никогаш да не влезеш тука, ама отворих ти я сама, рекох си, че и ти си като мене сирак, сама остана, ще се събереш с нас, ще се сдушиш, ще ми си благодарна, че съм те прибрала, а можеше и така да си останеш — сам-сама, — отиде, та се не виде богатството на Аврам Немтур и кой знай дали би те взел некой само заради голата ти хубост. Той, татко ти, какъвто беше, боеха се людете и от сенката му, а ти си негова щерка, нема да паднеш далеко…

— Остави мъртвите… майко — продума Ния, както беше обърната с гръб към свекърва си, а рамената й се тъй се подигаха и спадаха.

— Мъртвите… — повтори след нея Султана, докачи търсеше прекъснатата си мисъл, и пак се нахвърли, пак без да повиши тон, само започна още повече да фъфли и да съска през зъбите си: — Още от първия ден застана против мене. Аз кажа едно, ти се друго ще направиш. Каквото да кажа аз, ти своето си знайш. Влезе в къщата, а се погнуси да ядеш от една паница с нас и какво ли не още, секи ден. А с какво излезе ти насреща? По-работна ли си от мене, по-голема уредница, по-голема чистница ли си от мене?

Ния току се поогледа и отиде, та приседна на един стол край стената, отпусна ръце в скута си. Лицето и беше все тъй пребледняло, изглеждаше и възсивкаво поради възмургавата й кожа, но гледаше пред себе си спокойно, очите й бяха сухи. Не промени тон и Султана само пристъпи още една крачка към снаха си, като да бе зарекла да пази определено разстояние. А то беше едно избухване на гнева й, което тя все пак успя да задържи в гласа си, но думите й станаха още по-остри, по-люти и по-тежки:

— Донесе ти несрета в къщата ми, разби ти къщата ми, разтури я. Мислиш, не виждам аз що става? Кой мъж влезе у нас, веке не влиза като свой, като приятел а в тебе му са очите и не мисли добро. Ето, да речем, те улавя даскал Вардарски, и само той ли! Ами — сега съвсем понижи глас и започна да шушне остро, да хрипти, — ами, не виждам ли, и тоя, моят дъртул, свекърът ти и той понекогаш те поглежда с нечисти очи, прости ми господи, може и сам да не се сеща що върши, ама нел виждам очите му и като земе да се лигави около тебе… Ами Кочо? И Кочо тъй… Ти доведе самия сатана в къщата ми!

Ния едва-едва се помръдна, както бе седнала, и разтвори срещу нея само очите си — големи, пълни с отвращение и страх:

— Мислиш ли що говориш…

— Знам що говоря — отвърна пак с равния си гла Султана. — Нема да кажа, че ти се носиш като разпасана кучка, нема да си кривя душата, но дяволът с тебе върви. Такова лице ти е дал, такава снага… нели виждам по улиците: секи ще се обърне да те погледа; само кат погледнеш, само като се помръднеш, и хващаш очите на людете. Такова лице, такава снага не иде от бога, не за добро.

— Мене господ ще ме съди… Той знай какво е душата ми.

— Знай! Ама и сатаната се бърка в работите му. — И Султана започна пак да шушне, да хрипти, протегнала към снаха си зло лице и сиво като пепел: — А защо не раждаш, а? И лекове пи. Да не би господ да те благословил така или пък дяволът заключил утробата!

И остави сина ми без челяд, така ще пресъхне коренът.

Сега Ния още повече побеля, побеляха и устните й, изправи се, но като че ли всеки момент можеше да падне на пода. Пресекна сякаш и дъхът в гърдите й, пристъпи тя да се отдалечи, да се скрие в стаята си, но гласът на Сулгана я закова на мястото й:

— Къде отиваш… Стой тука! Сичко да чуеш, сичко да ти кажа.

Ния промълви с чужд глас:

— Никой не ме е мъчил така, никой досега… Султана не отговори веднага, но и не сваляше очи от снаха си, като че ли се боеше да не я изпусне. Разтвори челюст със стиснати устни и после каза с едва-едва поомекнал глас:

— Искам сичко да чуеш. Па ако имаш ум, може и да се совземеш… да наведеш малко глава, както си я дигнала срещу сички. — Поомекнал за малко гласът й, сега пак се изостри, издрезгавя от един нов пристъп на гняв в гърдите й. Тя рече: — Да знайш и да запомниш: аз нема да пусна да излезе от къщата ми Лазар… най-милата ми рожба! Ти искаш да го изведеш оттука, ама аз нема да го пусна, пък ако треба, и от тебе ще го отделя, така да знайш. Ти върви, където щеш, ако не ти харесва моята къща. Ето и дотам ще стигна, ако стане нужда. Що си мислиш ти — лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да го държи. А Лазе първо е мой, после е твой, аз съм го родила. Не ти го давам, кучке! — Пристъпи още една крачка Султана и дори приподигна разтреперани ръце: — Не ти го давам… Да си знайш мястото. Жена си му, ама аз пък съм му майка.

В тоя миг откъм двора се чу писклив женски глас:

— Стрино Султано!

Старата Глаушица се сепна, посегна да оправи кърпата на главата си и като че ли оправи с ръка и лицето си — то се поразведри, придоби по-спокоен израз: да не може да познае жената отвън, чуждият човек, какво стаеше в къщата й. Тя излезе. Вън, до стъпалата на чардака, бе застанала една съседка:

— Рекох да те попитам, стрино Султано… Имаш ли малко бърдо, за кенарлия платно?

— Имам.

— Да ми го дадеш, много ти се моля… Не е много платното ми, за десетина дни ще го изткая. Мъчно се намира такова малко бърдо, ама знам аз, у тебе сичко се намира…

Султана мълчаливо се обърна и влезе вкъщи, съседката остана да почака вън. След малко старата Глаушица пак излезе на чардака с мъничко бърдо в ръцете си:

— Ето. Ама да го пазиш ще те моля, че аз от трийсет години го пазя. Щом свършиш, ще ми го донесеш.

— Ами как не, стрино Султано… Дума да не става! Как сте вие вкъщи, как ти са невестите? Раца скоро ли…

— Сички сме добре. Е, за Раца чакаме. Хайде здраве.

Султана се върна вкъщи и още като влизаше от вратата, лицето й наново придоби суров израз. Но не беше сега Ния в предната стая — влязла бе в малката стая. Старата Глаушица тръгна по следите й. Тя отвори вратата на малката стая и се спря там, на прага, с ръка на бравата. Ния седеше в ъгъла насреща и, бе скрила лице в ръцете си. Султана я погледна за миг с мрачно светнали очи и каза:

— Да си имаш веке обица на ухото. Секой да си знае местото в тая къща. Аз съм майка и знам секиму какво е нужно.

Ния свали ръце от лицето си, изправи глава и остана тъй, загледана пред себе си.

— Защо мълчиш? — попита Султана все тъй строго но се долавяше едва-едва и тревога в гласа й.

Ния пак нищо не отговори и нито се помръдна. Старата Глаушица стоя още една минутка, сетне дръпна вратата и плътно я затвори.

Тишина легна тоя ден над Глаушевата къща и цялата я изпълни, дори и по-малките деца на Кочовица се бояха да повишат глас. Влезе и се настани в тая къща някаква студенина, която раздели людете тук и ги отчужди. Само очите на Султана горяха в трескав огън, само тя не искаше да се примири пред неизбежното, което идеше, което бе дошло в къщата й. И се бореше най-напред сама със себе си, със собствения си ум и сърце. Против волята си, тя губеше все повече вяра, че ще запази огнището и децата си, двамата й синове, теглеха всеки на своя страна Лазар ще прави нова къща, своя къща ще си прави, откакто излезе новият бакър, макар да поолекна работата.

Кочо все е в някаква тревога, в някакъв страх. Така живеят двамата братя — всеки свой живот и все по-далеко от нея, от своята майка. Но тя няма, няма да ги изпусне лесно от ръцете си…

VI

Ния не каза нищо на мъжа си за лютите думи, с които се нахвърли върху нея майка му. Тежката обида остана като отворена рана в сърцето й, но тя не искаше да смразява сина и майката, да разпалва между тях недоволство и разпри. От страх пред лоши разпри тя едва-едва отговори с няколко тъжни думи на голямата ярост на свекървата и дори побягна да се скрие от нея в стаята си. Бяха и грозни и отвратителни такива отношения между людете и още повече между близки люде. И защо ще сърди тя и тревожи мъжа си, щом той вече каза, че ще прави къща. Новата къща ще се издигне като преграда срещу умразата на свекървата. С новата къща ще започне нов живот. Дори и да дойдат старите да живеят с тях, в новата къща ще бъде господарка вече не свекървата, а най-напред тя — Ния…

Мина една като че ли безкрайна зима и бе още по-дълга за Ния. Старата Глаушица не даваше да се пали огън в другите стаи и повечето от времето си семейството прекарваше в общата стая с огнището. Тук растеше сега петото дете на Кочовица, тук съхнеха и пелените му. По време Ния започна да се застоява в стаята си, макар да зъзнеше там без огън, но свекърва й не я остави да се отделя:

Защо стоиш там сама?… Ще настинеш, ще се поболиш. Ния и сега не се оплакваше на мъжа си. Бяха излезли нови печки от ламарина и те можеха да сложат една в стаичката си, и дърва имаше в изобилие, но тя пак не искаше да изправя сина срещу майката. Лазар не би послушал майка си, ако му кажеше Ния, че иска огън и в тяхната стаичка. Но и омразата на свекървата би се разгорила още повече. Сега Ния чувствуваше тая омраза в задухата на спарената обща стая, в погледа на старата, в мрачното й мълчание — тя едва говореше на по-младата си снаха, само когато беше неизбежно да й продума две-три думи. Още малко, още малко! Лазар обеща да прави къща и Ния чакаше търпеливо. Още малко. Най-сетне свекървата заповяда — на сам чисти понеделник — да разтворят прозорците, които стояха затворени през цялата зима.

Дойде пролет — тъкмо време да започват с новата къща, но Лазар не отваряше дума за строеж. Може да е още рано. Ния чакаше всеки ден да заговори Лазар, да спомене. Ами той още не беше казал де мисли да дйга новата къща: дали тук, в двора на бащината си къща дали в двора на нейната бащина къща, или пък ново място ще купува. Мина Великден, мина и Гьоргьовден, започмнаха и горещини. Едва тогава се реши Ния да заговори тя първа за новата къща:

— Ами, Лазе, що мислиш… Ще правим ли къщата?

Никога не беше го виждала Ния такъв. Смути се та дори и червенинка пропълзя по лицето му, започна та върти очи — да крие погледа си от нея. Стана й грозно да го гледа такъв и тя вместо него наведе очи, чакаше за отговора му с тревожно предчувствие. И мисълта му каточели идваше някъде отдалеко, та и гласът му започна някак изтънко:

— Знаеш ли, Ния… мислех аз много… исках да ти кажа… Хайде да оставим и тая година, нека мине и тая година, пък после веке сигурно.

Той не я поглеждаше и не видя как се промени лицето й. Като да я удари с нож в сърцето. И болеше повече че ударът беше от неговата ръка. Тя не беше го виждала да се колебае, да увърта, да се опитва да я залъгва и мами. Тя знаеше, че той изпълнява всяко свое обещание, винаги гледа човека право в очите. Какво бе станало сега с него? Сигурно майка му бе го продумала — друго не можеше да бъде. Тя му каза:

— Ти сигурно заради майка… Тя не те пуща, не дава да се отделиш от нея.

— И това е… заради майка, но има и друго.

— Що е то?

— Имам аз пари за къща, казах ти, но искам да ги обърна още един път в моята работа, да станат повеке. Едва сега се посъживи той, сложи ръце на рамената и загледа я в очите: — Сега е време, Ния, да се печелят пари за цел живот. Ето, панаирът пак наближава. И Баболев пак замина за Виена, заминаха и други търговци по Немско, чак и в Липиска щели да отиват и още по-далеко. Такова е времето сега, сички като мрави, секой гледа повеке зрънца да събере. Та и аз наумих да обърна всичките си пари, а после по-хубава къща ще направя.

Ния тихо въздъхна:

— Не си помислил ти за мене, Лазе. За сичко друго си помислил — и за майка, и за печалбите си, и за тия, които ходят по Немско, а мене си ме забравил.

— Не съм те забравил, Ния. Още една година… Дойде й до самите устни да му каже всичко, да му разкаже за свекърва си — неговата майка, — да му разкаже как бе прекарала близу цяла година при толкова омраза, в тая теснотия и задуха, колко много бе се надявала… Но тя прехапа устните си — да не треперят толкова, да не я издадат — и нищо повече не каза. Скри нова мъка в сърцето си. Тя не би искала да го принуди да й угажда, не би искала да го накара да направи нова къща с молби и увещания, с подмилквания и сълзи, да го накара против волята му. Тя би искала да влязат двамата в новата къща за обща радост. Така бе говорил и той, така бе обещавал. Сега пак я оставяше в ръцете на майка си, а тя, свекървата, я държеше с ръце на шията и, държеше я и нямаше да я пусне. Но тя, Ния, няма да се кара с него, няма да вика, да плаче, да го моли. Не й е нужна изпросена радост. И пак не беше най-важно това, че тя оставаше да живее както досега — по-важно беше, че нейният Лазе отеднаж се бе показал не такъв, какъвто го знаеше тя и обичаше. За пръв път се размъти в сърцето й, надигна се в нея недоволство против Лазара. И я заболя сърцето й до сълзи.

— Ама ти немой да се ядосваш толкова — се опита да я успокои Лазар.

Той много бързо се освободи от стеснението си пред нея и не забелязваше дори как живееше тя от някое време в бащината му къща. Не се сещаше и сега да я попита. Това негово пренебрежение още повече огорчи младата жена. Той посегна да погали косите й, очите му се засмяха весело, но тя мълчаливо се отдръпна.

— Сърдиш ли ми се, Ния?

Тя нищо не отговори, а и той нищо повече не я попита.

Забеляза Ния, че свекърва й поомекна малко спрямо нея. Умря по това време пак детенце на Кочовица — внесе скръб в къщата, но не беше само това. Поуспокои се изглежда, старата жена, не се боеше толкова, че Ния отдели от нея любимия й син. Така си мислеше Ния. Лазар бе успокоил майка си, казал й бе, че няма да строи нова, своя къща. Имаха си те, майката и любимият син, свой отделен живот, отделна своя връзка и Ния се почувствува сама срещу тях двамата. Тя почувствува голяма тъга, че Лазар бе я изоставил, па макар и зарад майка си. И отеднаж й стана ясно, че той не всякога във всичко бе вървял заедно с нея. Той не беше с нея, не беше до нея в най-голямата й мъка — в мъката й за рожба Сега виждаше Ния, че той бе стоял все някъде по-настрана, като че ли това беше само нейна мъка, само нейна отделна грижа. Ами тя искаше да има рожба не само за себе си, а може би и повече заради него, да не остане той като сухо дърво, и нали те двамата ще я родят! И може би тъкмо неговото сърце е безплодно, щом не гори като нея? но то в тая голяма мъка… И като че ли само свекърът я жалеше повече от всички други в тоя неин дом, повече и от Лазара в тия нейни тежки дни на голямо огорчение, на голяма скръб.

— Ти, чедо — рече й Стоян, — да не си нещо болна?

— Не съм болна, татко. Нищо ми нема.

— Ами защо така… Кой знай от кое време не съм те чул да се засмейш, да се позакачиш с децата, както по-рано.

И колкото имаше съжаление в думите му, още повече имаше в очите му. Той не се досещаше да разпита повече да се загледа по-внимателно около себе си и някак сам със сърцето си долавяше нейната мъка. Така, близу до истината, която оставаше недостатъчно ясна за него, той се огледа да не го чуе друг някой, да не го чуе Султана, каза на по-младата си снаха:

— От некое време не е никак весело в нашата къща, чедо. И никогаш не е било много весело. Мене ми се иска понекогаш и да се посмея, и да попея, ама се нещо ме спира, се с половина сърце… Аз и на господа като се моля, с нажалено сърце се моля. Кой знай защо така. Тя, Султана, свекърва ти, повеке знай, ама не смея да я попитам.

И само като ме погледне, страх ме хваща. Тя се знай, нещо мисли и крои, за нещо се грижи. Така и по-рано: аз хабер още си немам, а очите й, виждам, режат като нож. И току се поболи некое от децата. Аз още хабер си немам, а тя веке го знай, забелязала го. Такава си е тя. Сичко вижда и не смееш да се отпуснеш пред нея, а как иначе ще се пошегуваш или ще попейш, ако не се отпусне сърцето ти. — И току се опита той да утеши снаха си: — — Ама така живеят сички люде, чедо, целият народ. Се в некакъв страх, се с нажалено сърце…

Не бяха много ясни мислите му, той говореше за нея, за себе си, за свекърва й, та и за всички люде и, види се, не бяха дошли едва сега тия мисли в ума му, но в тях имаше топло съчувствие, обич и тъга като нейната, и колкото искаше нея да утеши, толкова и сам искаше да се оплаче — да се оплаче най-напред от Султана, която стоеше като съдия пред него, вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна, вечно бдяща и строга, войнствуваща. Той пък все гледаше да се отпусне — и в скръб, и в радост, да потъне до самото дъно, — ала все нещо му пречеше през целия му живот да освободи сърцето си — Султана, децата му, всички люде с техния забъркан и тъжен живот. Те бяха сами в двора. Ния слушаше стария човек с благодарност, но не искаше и нито помисли да му се оплаче на свой ред от Султана, от Лазара. Не искаше да сподели тя с никого своята горест, разочарованията си, щом не можеше вече да ги сподели с най-близкия си човек, с Лазара. Най-малко би желала да ги сподели с тоя старец, който в своята откровеност не знаеше кое трябва да се премълчи, който нито познаваше, нито пък признаваше сложната и толкова несигурна, толкова изкусна и лъжлива постройка на общоприетите отношения и обноски между людете. Не потръгна разговорът между тях двамата, далеко бяха те един от друг. Старият човек мълчаливо се обърна и се отдалечи накъм плевнята.

Ния остана сама в двора. Беше привечер, насреща се тъмнееха неприветливо разкривените прозорци на старата къща и Ния се огледа да си намери някаква работа из двора или в градината. Откъм улицата се чуха стъпки, тя се обърна да погледне нататък и тъкмо в мига пред отворената порта мина Таки Брашнаров. Понечи да я поздрави, но Ния бързо отклони погледа си. Напоследък за втори път й се случваше да го види по тяхната улица — къде ли ходи насам? Тя влезе в градината да полее цветята, посадила бе там старата Глаушица и няколко лехи със зеленчук. Слънцето бе залязло и в прозрачния предвечерен здрач пъстрите китки ярко блестяха, една до друга в зелените лехи. Водата шуртеше между разперилите се листа и стръкове, от зажаднялата земя се надигна свеж, влажен мирис, полъхнаха на Ветреца от разлюлелите се цветя всякакви благоухания. Вдишваше с разтворени ноздри свежия, благоуханен въздух и натъженото й сърце започна да бие по-бодро, по-радостно.

Неочаквано иззад ниската кирпичена стена, която ограждаше съседната градина, се показа руса главица! Ния чу сподавен детски глас:

— Тетко Нийо…

Беше Любето, по-малката щерка на съседката Василица. Девойчето гледаше Ния с изблещени, светнали очи, цялото й личице изглеждаше уплашено.

— Що има, Любе?

— Мама рече — продължи девойчето със същия задавен и някак тайнствен глас, — мама рече да дойдеш за малко у нас. Вика те мама, болна е.

— Болна ли?… Ще дойда, Любе. След малко ще дойда.

Ния се учуди, че Василица викаше тъкмо нея сега, но ще отиде, разбира се, щом е болна съседката. Макар да бяха стари съседи, Глаушевци не дружаха много с Василица и рядко се случваше да си разменят по някоя дума през ниската кирпичена стена.

— Не ми требва мене тя — бе казала еднаж старата Глаушица. — Нечиста жена е тя, Василица, и такава една никаква… Може би за това момичето й викаше тъкмо Ния Тя се боеше, изглежда да не би да узнае за това старата Глаушица. Като чу отговора й, то я гледа още един миг със същите изблещени очи, после се скри зад стената.

Ния се поприбра набързо и излезе на улицата. Играеха там, край отсрещната стена, няколко по-дребни деца; не се виждаше никакъв друг човек по цялата улица. През една порта по-нагоре беше къщата на Василица. Ния влезе в малък двор, постлан с плочи, сетне отвори вратата на малка, ниска къща и се намери в тъмен трем, също постлан с плочи. Никой не излизаше да я посрещне — нали беше болна. В мрака се виждаха три врати — от всички страни по една — и Ния не знаеше къде да влезе.

— Василице! Къде си…

— Тука съм, Нийо, тука! Повели де, влез… — чу се гласът на Василица иззад една от вратите. Ния пристъпи и посегна да отвори, но вратата сама се отвори, показа се там Василица с превързана глава. Ниска, шишкава, с двойна гуша, тя се поклати на кривите си боси нозе, а превръзката на главата й беше натисната над очите й. — Ох, сестро, ще умра… Като ме зачукала една глава — нищо не виждам! Влез, влез. Ето и моят братучед току-що дойде…

Ния прекрачи прага и там се спря. Край стената в ъгъла но и някак зад вратата седеше Таки Брашнаров на нисък дървен стол, който едвам крепеше едрото му тяло. Щом я видя, Брашнаров бързо се изправи. В първия миг Ния помисли веднага да си излезе, но после се ядоса сама на себе си: защо? Защо ще бяга като дива? Погледът й се плъзна край едрия и хубав мъж, отправи се към прозорците насреща, три един до друг, и през тях се виждаше градината на Василица, по-нататък — познатата кирпичена стена, зад нея пък тяхната, Глаушевата градина. Да можеше. Ния сега да мине през тия прозорци, през тая ниска стена… Тя се обърна рязко към Василица:

— Що ме викаш? Що ти е?

— Умирам от глава… — проплака Василица и току стисна очи, дано да изстиска някоя сълза. — Рекох да те питам що да правя… Седни, седни, че и аз не мога да се Държа на нозете си… — и тя побутна Ния към един стол край вратата.

Ния пристъпи да седне и в тоя миг Таки Брашнаров продума с меден глас:

— Дадох й да помирише едно лекарство… купих го от преди години в Цариград. Веднага й олекна. Искате ли да го видите, госпожо?

И тя дигна към него учудени очи:

— Не, не!

Но той пристъпи към нея, като бъркаше с два пръста в джоба на жилетката си. Ния се озърна разтревожена.

Василица бе изчезнала. Тя се обърна също да излезе от стаята, ала с две широки стъпки Брашнаров се намери между нея и вратата.

— Що значи това! — настръхна Ния и усети как но зете й започнаха да треперят, но гласът й прозвуча твърД и строг. — Пуснете ме да мина!

Брашнаров сбра ръце на гърдите си, като че ли се боеше да не я докосне, и започна с тих, дълбок глас, като да изричаше пламенна молитва:

— Откога още чакам тоя час, да мога да ви кажа как ви любя и съм готов да ида и на смърт за вас…

Ния не бе го виждала така отблизу и усети как полъхваше от него, от дрехите му на ливанто24. Гласът му бучеше в ушите й, колкото и да беше тих и мек. Изправил се бе срещу нея с целия си ръст, грамаден и силен, усети тя как пропълзя от петите й чак по цялото й тяло премала; приподигна малката си, изстинала ръка, сякаш да освободи дъха си, който се спираше в гърлото й. Каква беше тая подла слабост — не само от страх, не само от страх! — която караше сърцето й да замира, и не можеше да откъсне тя очите си от ръцете му, каквито бяха едри, с дълги пръсти, подвижни и силни, чакаше премаляла да я сграбчи той с тях, да я стисне… Той наистина взе ръката й, посегна и я взе, тя я остави само за един къс миг в ръцете му, усети топлината на широките му длани. Тогава отеднаж бликна в сърцето й голяма сила. Тя се отдръпна две стъпки назад и каза с рязък, леден глас:

— Махнете се от вратата!

Брашнаров отпусна ръце сякаш в отчаяние, сетне изкриви широко разтворени очи, та светеше издълбоко синкав мрак в тях, поклати къдрокосата си глава тъжно, с тъжна усмивка на алените си устни:

— Аз не ща насила… Аз искам да те направя щастлива. Да станеш майка, щом като… Знам аз сичко.

Ния усети за миг как същата невярна слабост пак пропълзяваше по нозете й, но сега тя се хвърли яростно към вратата. Брашнаров се отдръпна и докато тя излизаше, той ниско се поклони след нея. В мрачния трем нямаше никой. Ния се спря пред входната врата задъхана, с пламнало лице. Тихо беше из цялата къща. Сърцето й започна да бие по-спокойно.

Тя отвори вратата, бързо прекоси малкия двор. Улицата беше пак пуста, само купчинката деца продължаваха да си играят там, край стената.

Настъпиха за Ния тежки дни. Отдели се тя от своите люде, остана сама и как се разбърка животът й!… Преди тя виждаше целия си живот прост и ясен. Такъв прост и ясен й изглеждаше животът също и на другите люде. Във всяко нещо тя диреше прост и ясен смисъл. Тя не се уплаши, когато след смъртта на баща си остана беден и самотен сирак: живяла бе в богатство, сега ще живее и тя като всички бедни люде. После откъсна едно цвете от бащината си градина и с него изпрати на Лазара вест за себе си. Обичаха се те двамата и се събраха да живеят заедно. Щастливо започна техният живот — и как иначе, какво можеше да попречи на тяхното щастие?

Срещу нея излезе най-напред свекърва й, родната майка на Лазара. Излезе тя със своята власт, със своята непреклонност. И нека, нека! Ала Ния не можеше да отстъпва във всяко нещо, тя искаше да запази свободна и своята воля там, дето я водеше нейната ясна мисъл срещу сляпата упоритост на старата жена. Ния искаше да запази и своето тихо щастие, своя живот заедно с Лазара, да бъдат те двамата свободни и спокойни през най-хубавите часове на техния общ живот, а свекървата и там искаше Да налага своята воля. Тя беше майка, но Ния няма да я лиши от обичта на нейния син. Да дойде, да дойде и тя Да живее в новата къща; ще си има и там своя стая, ще седят и там всички заедно на трапезата, но ето старата жена не иска да се отдели от своето огнище. И как се събра в сърцето на свекървата толкова омраза спрямо Ния. Тя, старата майка, която беше като тигрица за своите Деца в любовта си към тях и в своята готовност да ги защити от всяко зло, тя не искаше да разбере Ния, в чието сърце гореше също такава майчинска любов, и ето че щеше да прегори тая любов безплодна. И тя, старата майка, първа я прокле, първа я пресъди за мъката, с която бе наказана без вина и грях. Това беше от същата и голяма любов към Лазара, но защо не се намери в сърцето на старата майка една капка милост към невинната.

Такива безмилостни са людете към жени като още от времето на Библията — чела бе там Ния за проклятието на безплодните жени. Тя бе забелязала и лукавите присмехулни погледи на свекърва си, на Раца, която беше проста и кротка, покорна душица, но и тя, като раждаше толкова често, обръщаше към нея присмехулни очи. Така и чуждите отвън, така всички, които срещаше — не щадяха ни с думи, ни с поглед. Попита я еднаж и учителката, Иванка Руменова:

— Ама ти никак ли не си раждала? Мислех си да не би да ти е умряло някое детенце.

Иванка Руменова не й се присмиваше, нито искаше да я бодне с дума, но защо се учуди толкова много, че Ния не бе раждала?

Ето какъв бил животът на людете и в него невинният страдаше повече от виновния, който може и да се утеши като каже: „Сторих грях и господ ме наказа.“ В такъв свят, в такъв живот не можеше с нищо да й помогне свекърът й със своето добродушие и съчувствие. Ния не познаваше дремещите сили в него, стихийния гняв, който можеше отеднаж да пламне в него — тя го познаваше с неговата обич към децата му, към жена му, към нея, къ Неда и може би към всеки човек — близък или по-далечен. Такова беше сърцето му и не бе излязъл той пред жена си, пуснал бе нея пред себе си — тя да го води с цялата им челяд, а би могъл да я събере в шепата си.

Но Лазар, Лазар… За него мислеше Ния най-много, за него се бореше със сърцето си. Ненаситно на неговата обич беше сърцето й, а той не я обичаше достатъчно! не я обичаше, както тя го обичаше — непрестанно и все повече. Той беше във всяка нейна мисъл и желание, беше постоянно в ума й, пред погледа й; това беше някаква си радост на душата й, дълбок покой на цялото й същество, дълбока и постоянна радост, от нищо несмущавано блаженство, ведрина на духа й, широка и ясна. Но тя искаше и от него такава обич. Да бъде и неговата обич към нея такава постоянна, дълбока, жива, дейна. Да я чувствува тя непрестанно, дори и в съня си и когато той е далеко от нея, да бъде тя като топлината на тялото й, която поддържа живота й. Но тя не чакаше да извира неговата любов от сърцето му като извор от земята. Тя предизвикваше и поддържаше тая негова любов, като пламъка в лампата, всеки ден, във всички негови желания и нужди и в тия, които сама пораждаше и предугаждаше. Тя сядаше с любов да зашие дори скъсаното копче на ризата му; предизвикваше неговата любов и я разпалваше с милувките си с пламенните си прегръдки, в които цяла се отдаваше.

Лазар не я обичаше достатъчно — така си мислеше младата жена. Особено откакто е престанал, види се, да очаква рожба от нея. Е да, той и сега я обичаше, но беше само добър, внимателен съпруг, честен съпруг, както беше честен човек във всяко нещо. Дотам стигаше неговата обич — не повече. От майка си той не би се отделил заради нея, и мъжкото си честолюбие не би жертвувал заради нея. С леко сърце я залъга той и с новата къща. Не беше то само заради печалбите му в търговията — беше повече заради майка му, заради тая стара къща: не можеше да се отдели, не искаше да се отдели от тях заради нея. Дотам стигаше неговата обич. Загаснала бе тя. И майка му бе казала: „Лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да ги държи…“

Рожба… Ами това беше самата й любов, цялата й любов към Лазара. И още повече: в рожбата й, в копнежа й за рожба беше и неговата любов към нея. Така беше и през първата, през втората година след тяхната женитба, когато Ния живееше в блажено очакване да стане и тя майка, радваше се, наслаждаваше се на своята и на неговата любов, от която трябваше да се родят децата й. После Дойде съмнението и се заби като нож в сърцето й. Там беше и сега — студен, остър нож през цялото й сърце. Ден след ден сладостният трепет на очакването се превърна в страдание. Не стигаше безсмислието на някакво незаслужено наказание, жестокият удар на някаква сляпа съдба, дойде и злобата, и присмехът на чуждите люде, омразата на свекърва й, тоя страшен хлад от сърцето на Лазара. Нямаше вече радост в нейния живот, в нейната обич, която се бе превърнала в мъка с всичката си сила.

С такива мисли се бореше Ния непрестанно. Ходеше из къщи бледа, с хлътнали бузи, тиха, мълчалива. Позанемари и облеклото си, не се замисляше сутрин каква кърпа да върже на главата си, за да бъде по-хубава, не Дигаше на буфанто косите си, не поглеждаше празничните Рокли в дрехарника — поне молци да не проядат меката тъкан или да не се напукат шарените коприни. Не прекрачваше и прага на портата, пък и нямаше къде да отиде. Не се спираха ръцете й — да избяга от мислите си, вдадена в работа непрестанно. Като се свършваше всекидневната работа из къщи, по двора, тя сядаше да вези, да плете кенета, да ткае в разбоя. Тя взе и децата на Кочовица в ръцете си. Хранеше ги, обличаше ги, переше дрешките им. По-малкото момиче, вече поизраснало, гледаше все да се настани в скута й — да го погали стринка му Ния да сплете късичките плитки, — а започна да се мушва и в леглото и да спи с нея. Кръстили го бяха Царева, на името на баба й Султана, както бе го побългарил Лазар. И то, невинното дете, разклати еднаж ножа в сърцето и.

— Ти си немаш деца, стринке, аз ще ти стана дете. Защо си немаш деца, стринке?

— Немам, Царе…

— Защо немаш, стринке? Кой ще те гледа, като остарейш? Мама казва, ти, Царе, ще ме гледаш, като оста рея, ще ми вариш чорбица. Тебе кой ще ти вари чорбица стринке? Аз ще ти варя чорбица. На мама Цонето ще вари чорбица. — Малката бъбривка се загледа в очите на Ния: — Защо плачеш, стринке?

— Нищо, Царе. Зъб ме боли.

Ния бе почувствувала с болка до сълзи своята самотност — не сега, още не, а след години, когато ще започне да съхне като дънер, опърлен от пламъци, самотна, без своя рожба и не ще има кой да й поднесе паничка с чорбица.

Султана следеше изпод вежди по-младата си снаха й Ния винаги чувствуваше в гърба си нейния поглед. Старата, изглежда, се бе успокоила — не ставаше вече дума за нова къща, а Ния не се и опитваше да въвежда по някакъв ред в къщата, да поправи нещо, да поднови нещо, всичко вървеше, както искаше и нареждаше свекървата Но в сърцето на Султана тлееше постоянна подозрителност. Покорила се бе снахата, но старата не очаква нищо добро от нейното мрачно примирение. Те не спираха вече да си поговорят за едно и друго, случваше се и по цял ден да не си продумат, но свекървата, изглежда говореше в стаята си — сама със себе си или със свекъра когато си затваряха вратата нощем. Неда, племенницата, спеше в стаята на старите и подслушваше свекървата.

Прибрана в тоя дом, Неда беше на страната на истинската господарка в него — на страната на старата — и не винаги се покоряваше на Ния, когато я караше тя да донесе вода или да седне до гергефа. Глуповатата, още недорасла мома еднаж й рече:

— Тебе ли ще те слушам? Вуйна Султана вели, ти, да мълчиш, черен дявол има в тебе. — Ния не каза нищо, стопи се, с толкова горчилка в сърце.

— Дълго време Лазар като че ли нищо не забелязваше. Това беше от мъжка небрежност към домашното всекидневие, към женските грижи и залисии. Като виждаше охлаждането между майка си и жена си, той си мислеше: „Колко и двете са мъдри и двете, и те са люде, жени са, и те са снаха и свекърва…“ И не искаше да пита да разпитва, да раздухва вражда — те и двете знаеха да спазват мярка, няма никога да се хванат за косите да съберат махалата. Но еднаж той хвана с две ръце лицето на жена си, загледа се угрижен в очите й:

— Що ти е? Болна ли си? Отслабнала си. Да идем в Битоля да те види некой лекар.

— Не съм болна.

Ех, Лазаре… Колко далеко беше той от нейната мъка! Поразмисли той, досети се донякъде, че тя страдаше поради своето безплодие. Много пъти се бе опитвал преди да я успокоява, стесни се тоя път да повтаря все едни и същи думи — каква полза? Ала Ния би искала пак да чуе тия думи, да ги чува всеки ден, макар все едни и същи. И помисли тя сега: Ето: не иска вече и съвсем да ме знае. Болна ли си — да е болна, ще легне в постелята, ще поиска лек и понуда; друга е нейната болка, но той е сляп да я види и познае…

Затопурка с миши крачки из целия град злорада мълва, от улица в улица, от двор в двор…

— На изпостница заприличала Глаушевата снаха, младата. Те, старите жени, дебелеят, а тя…

— Охтичава е.

— Свекървата я пече на ръжен. Нели я знайте Глаушица каква е люта.

Заговори й еднаж и учителката, Иванка Руменова:

— Какво става с тебе, Ния? Чувам, свекърва ти… Но ти защо търпиш, щом те измъчва? Идете да живеете Другаде с Лазара.

Ния се опита и сама да разясни, да разнищи това зло вплитане в своя живот. Тя каза:

— Свекърва ми… Не! Оттам иде сичко, че немам Деца.

Започнаха да се прокрадват в ума й нови мисли — плахо, отдалеко и като че ли някак отвън, като че ли бяха чужди мисли и идваха в ума й някъде отвън, заслушваше се тя в тях като в далечни, чужди гласове. Това започна скоро след като я примами Таки Брашнаров в къщата на Василица. През първите няколко дни тя само потреперваше от погнуса и страх при спомена за тази нежелана среща. По-късно, и някак против волята започна да се изяснява пред погледа й образът на Брашнаров и всяка подробност при тая среща. Ния се учудваше сега на яснотата, с която си спомняше всяка подробност. Той стоеше тогава много близу до нея и сега й се струваше, че дори бе почувствувала топлината на тялото му. Или това беше топлината на собственото й тяло, разгорила се сега, при тоя спомен. Погледът й бързо пробягна на няколко пъти по него, по лицето му, по ръцете му, но младата жена сега виждаше ясно необикновения блясък на очите му, чистата кожа по лицето му, здравия, свеж руменец по бузите му, бялото гладко чело, устните му — въздебели, алени, твърди, засечени от черни лъскави, едва-едва разрошени мустаки. Той, изглежда, се бе бръснал същия ден, но гъстата му брада се тъмнееше, дори изглеждаше синкава, а на челото му, около ушите му се къдреха гъсти, черни коси. Хубава беше главата му, на дълъг, мускулест, силен врат, и целият беше едър и силен, но още по-ярко виждаше Ния пред себе си сега неговите едри, бели ръце. Тя усещаше дори и в спомена си тяхната сила, топлината им, както бе взел той ръката й. Как бе могла тя, да задържи ръката си в неговите ръце толкова дълго!. А то бе само еди н-два мига. Тя се възмущаваше от себе си, мислеше си, че не бе се държала, както трябва, разумът й, волята й, цялото й съзнание се противеше у нея срещу друга една сила, друга една топлина, която сега идеше от тия едри, бели ръце, проникваше в нея до самото й сърце, дълбоко в утробата й. Оживелият спомен я преследваше навсякъде. Тя бягаше от него залисваше се в работа или излизаше да се разхожда из двора, плискаше лицето си със студена вода, но мъчителният спомен, станал още по-ярък, вървеше навсякъде с нея, беше в нея. Още по-ярък ставаше той в сънищата й — разрастваше се и виждаше тя насън неща, които не бяха станали. Сънуваше, че Брашнаров посяга да я зграбчи за рамената, а тя виждаше, чувствуваше, че раменете и са голи или че дрехите й сами падат от тялото й. Той, вече я докосва, ръцете му горят като огън, тя стои съвсем гола пред него и колената й треперят от слабост, в същото време гърдите й се разкъсваха от ярост — как бе позволила да задържи той ръката й толкова дълго в ръцете си!… А той движеше устни — още по-алени — тя знаеше, че бяха топли, горещи, виждаше белите му зъби, езика му; усещаше по лицето си, по устните си сладостен гъдел от докосването на мустаките му и зашеметена, тръпнеща, но и с непоносима болка под челото, дето се биеше мисълта й, с непоносима болка в гърдите й, които се разкъсваха от ярост, Ния чуваше гласа му — тих, но ясен, топъл, дружелюбен, примамващ:

— Знам сичко и не ща насила… Или:

— Искам да те направя щастлива… Или:

— Искам да те направя майка!

Еднаж, все тъй насън — тя пак виждаше блясъка на очите му, устните му, които се движеха, и чу гласа му близо до ухото си, дори усети топъл дъх:

— Аз ще развържа третия ти пояс…

И посегна да я хване през кръста, а тя стоеше пак съвсем гола пред него.

Друг път, докато Брашнаров движеше устните си и черните му очи пламтяха, ръцете му лежаха на широките и гърди, ослепително бели, Ния чуваше не неговия глас, а острия шепот на Ташка Утката:

— Сега сме сами и сичко ще ти кажа… Нема я свекърва ти да ни чуе. Това се казва само насаме. Може и пред майка ти, но майка ти отдавна е умрела. Слушай, слушай… И ти като сички: искаш да родиш. Да родиш! Такава е женската хубост и мъжът затова посяга: за да я има, да я занесе в леглото си. На трендафила кацва мъжка пчела. Нема да те пипам сега — ти не искаш, знам аз, но като стане нужда, и ти ще легнеш… Третия пояс може да го развърже само друг мъж, не твоят. Друг мъж… Грешката може да е в твоя мъж, а не в тебе. Защо ще стоиш безплодна, да се ругаят сички с теб. ДРУГ мъж, друг мъж… Твоят нема да знай, ще го отгледа и пак ще бъде негово.

— Не искам да живея в лъжа! — викна Ния и искаше Да побегне, но краката й тежаха като олово. А шепотът на Утката продължаваше все тъй настойчив, да пронизва ушите й: — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца! Мъж мине-замине… Може и друг, може и друг. Децата се раждат от нашата утроба… Мъжът мине-замине. Може и друг, може и секи… Само да развърже пояса ти… третия пояс!

Ния се разбуди с вик. Под челото биеше чук, да разбие черепа й.

Сега и тя започна неволно да мисли, че някакъв дявол се е заселил в сърцето й. Нещо се отдели от нея, стоеше чуждо в нея и тя се бореше яростно с него. То беше част от нея, отдели се, откъсна се от нея, но тя го чуствуваше като чуждо нещо в себе си. Дявол се заселил в душата й. То беше някакво малко, зло дяволче, което ходеше по кръвта й. Ния го чувствуваше мъничко, също, като малко черно бръмбарче, което се провираше между жилите й, пълзеше, дращеше с ноктенца по мозъка й, тя би го смазала между пръстите си, но не можеше, да го улови. Ния цяла потреперваше от погнуса, но то разпалваше лош, нечист огън в нея, разбъркваше мислите, довеждаше в сънищата й Таки Брашнаров, Ташка Утката, шепнеше в ушите й скверни думи. И беше непобедима нечистата му сила.

Започна да се мярка и Райко Вардарски в мислите й, в сънищата й. Все по-често. Тя си спомняше всички срещи с него, виждаше го в паметта си все по-ясно. Тя отдавна не беше го виждала, но оживя той в мислите И — чудно, той като че ли беше целият едно око, пламтящо, втренчено в нея, жадно. И гласът му ечеше за нея, в мислите й. Не тя, друг неин глас, вътре в нея все по-често влизаше в разговор с него.

— Аз те любя — казваше Вардарски или това бе само гласът му, само неговото единствено око, разтворено срещу нея, пламнало, жадно.

— Не влизаш ти като приятел в нашата къща отвръщаше Ния с другия глас в нея и, спомняше си това бяха думи на свекърва й.

— Аз те любя и никога нема да издам тайната. Тъкмо тия негови думи останаха в паметта й: „никога няма да издаде тайната си!“ После дяволчето в кръвта й започна да плете своите мрежи. Тя виждаше Вардарски, окото му, чуваше гласа му да кънти и чуваше и насън и наяве в мислите й, към едно се насочваха и собствените й мисли: ако сгреши с Вардарски, той никога няма да издаде тайната й. Случваше й се да сънува едновременно и Таки Брашнаров, и Вардарски, те бяха в непрестанна борба помежду си, но в нея, в нейните мисли, в нейните сънища. И единият я измъчваше със своята мъжка хубост, а другият — със своя кънтящ глас:

— Никога нема да издам…

Дяволмъчител бе се заселил в душата й. Но уморена, изтерзана в непрестанна борба с незадоволения майчински инстинкт в себе си, изтрезняла, освободила ума си от всякакви самовнушения и заблуди, тя проплакваше:

— Нема… нема дяволи. Самата аз станах дявол за себе си. Запази ме, боже, запази ме да не сгреша, както греша в себе си…

И нямаше с кого, не можеше тя с никого да сподели своята грешна мъка. Чувствувайки се грешница, тя се укроти съвсем и пред свекърва си, и пред Лазара, боеше се понякога да погледне в очите дори и Неда, племенницата. Кротка, тиха ходеше из къщи, усърдна, неуморима в домашната си работа, кротка и покорна лежеше в широкото легло нощем с мъжа си. Той виждаше, че тя страда, и беше дори прекалено предпазлив към нея. Той знаеше, че тя страда поради безплодието си — е да, той мислеше и за себе си, че може би и по негова вина да нямаха деца, — опитваше се често да я утешава, беше ласкав към нея, но и доста сдържан поради мъката й. Макар да не знаеше цялата истина, Лазар беше близу до нея и беше, както винаги, внимателен към жена си, но и не искаше да я смущава, да я тревожи в нейната, както си мислеше, женска мъка. Тая сдържаност, тая предпазливост Ния приемаше като студенина, като небрежност от негова страна, като недоволство от нея — изстинало бе сърцето му! Но нека — падаше й се. Така се кореше сама и лежеше тихо, кротко до него в широкото легло. Но не се сдържа Ния еднаж, хвърли се, легна на гърдите му и дълго плака, дълго рида там, на любимите гърди, разкайваща се, но и толкова невинна. Лазар галеше косите й, нежно притискаше главата й на гърдите си, но не знаеше как да я утеши и само това повтаряше:

— Стига, Нийо… Не плачи. Така ни е благословил бог. Ние не сме виновни…

Ния не можеше да му признае, да му изповяда докрай своята тайна и мъката оставаше неизплакана в сърцето й.

VII

Тоя път Лазар Глаушев поведе и своя калфа Тръпко Велев. Младият момък докара пред портата на Глаушеви тежка, грубо сглобена двуколка с дебели железни шини на колелата и в нея беше впрегнат дребен кон с издут корем. Лазар се показа на портата и помръдна мустаки в усмивка:

— Ще ни вози ли добре тоя ат, Тръпко?

— Уха! — плесна Тръпко с длан коня по задницата. — Сила ни е кончето! Кьораво е малко с едното око, но нему Кралимарковият ат му се пада вуйко.

Пристъпи Лазар, огледа се и бързо извади от пазвата си грамаден револвер с издут барабан, мушна го ловко в сламата под капака на седалката. Каквито бяха малко мижави очите на Тръпко, не можеха да се отлепят от револвера и там останаха, върху капака на седалката. После Тръпко попита:

— Ами защо тука? По-харно е в пояса!

— Добре е и тука. — И Лазар добави: — Немам пояс да го сложа, а тежи това железо може би две оки… Ще плашим чавките с него.

— Аха, чавките! — попримижа с тесните си, тъмни очи Тръпко, присви устни: — А Хайредин Арап ага ходи с цела тайфа по селата.

— Ти откъде знайш?

— Знам.

Лазар махна с ръка.

— По-харно да не го срещаме.

На портата се показаха Султана, Ния, след тях и Неда с кожени дисаги в ръка. Тръпко взе дисагите и ги сложи в двуколката. После те двамата се качиха на колата, Лазар взе поводите и се обърна към жените:

— Сбогом, майко… Нийо…

— Със здраве! Добър път…

Като излязоха от града, Тръпко каза, без да погледне Лазара, и сякаш продължаваше прекъснат разговор:

— Ето веке две недели ходи по селата Арап ага. Изпратили го градските бегове да пази полето, да им пази чифлиците. Да пази да не бегат селяни в града. Уплашили се людете, не смеят на пазар да дойдат в града, по нивите ги страх да излизат. — Младият човек помълча малко, все тъй загледан пред себе си, и додаде. — Сега ни един селянин не смей да бега в граДа. А то… по цели села биха се дигнали. Не се живей веке по селата.

Лазар нищо не отговори. Той подръпваше леко поводите, но конят не ускоряваше равномерния си ход. Ех, стига и толкова! Само да не спре крантата някъде насред пътя. Глухо тропотеха тежките колела по прашния път, остро шумяха и проскърцваха железните шини, когато колата пресичаше песъчливото, пресъхнало корито на някой поток. След дълго мълчание Лазар повтори:

— По-харно да не го срещаме. — И продължи: — Е… пък ако го срещнем, ще видим какво ще правим. Нема сега заради него да се връщаме! Работа сме тръгнали да вършим.

— То се знай! Как така ще се връщаме..

Те млъкнаха. Колата леко се подрусваше, а тук-там внезапно хлътваше ту едното, ту другото й колело и двамата пътници се люшваха ту на една, ту на друга страна. Конят равномерно поклащаше едрата си глава и все тъй — ни ускоряваше, ни забавяше ход. Беше доста късно след пладне, но слънцето пламтеше още високо над хоризонта — дълъг беше августовският ден. И беше още горещо, макар да полъхваше час по час подранил вечерник. Далеко напред и наоколо се ширеше преспанското поле, обградено от всички страни с планини, които се синееха в далечината. По цялата западна страна се издигаше планинската грамада на Железник — един неизбродим лабиринт от хребети и върхове, от впадини, котловини и бездънни долища. Лазар Глаушев мислеше да обходи цялото поле за една неделя или за десетина дни. По полето бяха пръснати доста нагъсто около седемдесет села и чифлици. Те се виждаха от двете страни на пътя, по-близу и по-далеко, малки купчинки от ниски кирпичени къщи и колиби със сламени покриви. Малки бяха селата тук, имаше и с по десетинапетнайсет къщи, но всички имаха хубави имена — звучни, пълни със смисъл или пък подсещаха за някакво далечно събитие. Повечето от тия села и голямата част от полето бяха собственост на преспански и битолски бейове и агалари. Селяните бяха все поробен християнски народ и само нататък, в подножието на железнишките планини имаше две турски села — Бегово и Раздел.

Глаушев насочи коня по пътя за Гранче — родното село на баща си. Имаше там свои люде и мислеше оттам да започне обиколката си. Слънцето бе се надвесило вече ниско над Железник, когато пътниците наближиха Гранче. Лазар се поизвърна към младия момък, изгледа го, както бе седнал до него. Тръпко бе стиснал ръце между колената си и се взираше с жадни очи в селото насреща. Пременил се бе той в градската си „алафранга“ руба от дебел кафяв шаяк. От някогашното му селско облекло бе останала само дебелата платнена кошуля, закопчана високо на гушата му с едно бяло, стъклено копче: виждаше се изпод разгърдената му жилетка и някогашният червен, вълнен пояс. Накривил бе алено фесче с пискюл, провесил бе вече доста гъсти, черни мустаки, брадата му беше гладко обръсната. Но и цялото му лице бе придобило жив, ведър израз, тъмните му очи гледаха през едва присвитите тесни клепки съсредоточено и хитро. Глаушев го побутна с лакът, посочи с глава селото:

— Ще те познаят ли сега тука?

Тръпко се усмихна сякаш първо на себе си, после обърна лице към Лазара:

— То се знай. Ще ме познаят сички. Хе! Къде ще се скриеш от них…

— Ами агите ще те познаят ли? Кехаите, полякът.

— За них не знам. Те са по-будали.

— Ами ако поискат да те задържат пак в село?

— Охо! — махна нехайно с ръка Тръпко. — Нема да ме задържат.

— Ти позасълни се, докато свърша аз работа в Гранче.

— Ами как ще ме задържат… Да не съм аз вол от обора им. Беше то, бачо Лазаре! Пък ако рече некой да ме задържи, ръката му ще прекърша…

Той погледна многозначително Лазара и току попипа пояса си. Лазар го изгледа пак — не ще се уплаши лесно това момче! Той показа с очи червения му пояс и рече, сякаш загрижен за неговата външност:

— Що си навил тоя пояс сега, посред лето! С тия Дрехи не се носи пояс.

— Е ако, бачо Лазаре… Да ми крепи кръста. — Той се усмихна хитро и току приподигна сакото си отДире: там, на кръста му, беше затъкната голяма кама — същата, която бе взел от турците в Глаушевия Двор. Усмивката отеднаж изчезна от лицето му, черните му вежди се сключиха в гневна гънка: — Как Ще тръгна с голи ръце!… Аз, бачо Лазаре, нема веке да преклоня глава пред турчин.

Лазар мълчаливо подръпна поводите на коня, който и сега вървеше със същия равномерен ход и клатеше едрата си глава. Лазар си мислеше за Вардарски: негови бяха тия дръзки думи на младия момък. Откакто бе дошъл в града, Тръпко Велев живееше в къщата на Аце Кутрев, под един покрив с Вардарски. И Лазар виждаше плодовете от това близко съседство — учителят бе разгорил бунтовен дух в младия човек. Но и той изпита някакво чувство на гордост от тия смели думи на Тръпко — не ще чуеш често такива думи от устата на селянин, на довчерашен селянин, който още носи на гърба си селска кошуля. Като чуеш едно или друго за селянин, сърцето ти ще се присвие от жалост, свикнал си да мислиш, че те се раждат само за мъка и никой не може да им помогне. Но Тръпко няма вече да преклони глава пред турчина! В пояса му — кама… Ето пак новата страница и може тя наистина да стои разтворена пред нас, учителю…

Те минаха с колата по пътя пред бейската кула. Тук някъде преди четиридесет години Стоян Глаушев бе удушил с ръцете си хръта на Махамуд бей. Спомняше си Лазар разказа на баща си, който и сега потреперваше от страх пред отдавна умрелия тогавашен господар на Гранче и пред неговия също отдавна умрял кехая Осман. Това беше друга една, печална страница, отдавна обърната и затворена. Стоян Глаушев, старият му баща, тогава е бил на същата възраст, на която беше Тръпко Велев. Някогашният покорен и уплашен роб сега носеше кама на кръста си. Да — наистина бяха се разтворили нови страници… Лазар обърна глава към бейската кула. На широко, равно място към горния й край се виждаше оживено гумно. Препускаха там четири коня, сваляха се снопи, трупаше се на големи купи прясна слама и купища ново жито. Селяните вършееха на Рюшди бей — сегашния господар, там бяха сигурно всички селски роднини на Лазар Глаушев, но никой не се решаваше да изтича да го посрещне или поне да викне от гумното, да му се обади. Все същата е селската неволя…

— Дий… — подръпна поводите Лазар и насочи коня към разградения двор на роднините си.

Разджавкаха се две млади кучета, наскачаха откъм ниската порутена сграда, а като влезе двуколката в двора — излая продрано и друго куче. Нататък, край оградата, играеха залисани няколко дребни деца и друг човек не се мяркаше наоколо. Насреща, към дъното на двора, се виждаше дълга, ниска постройка, измазана с кал, която бе изпопадала тук и там. Вратата й зееше разтворена, тъмнееха се там две малки прозорчета с изпочупени стъкла и грубо налепени с хартия, над цялата постройка тежеше широк, разкривен, гниещ сламен покрив. Това беше старата къща на Глаушевия род, едвам се крепеше тя на кирпичените си стени. Тук бе се родил преди шестдесет години Стоян Глаушев. Не се виждаше по двора ни дръвче, ни цвете, ни тревичка, пуст и беден изглеждаше тоя дом, само към най-отдалечения ъгъл на двора бе се изгърбила хралупата на ниска, стара върба, провесила рано оголели клонки, та с нея изгледът беше още по-тъжен и неприветлив. Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:

— Майкоо!

После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това рече:

— Добре дошли!

Тя стоеше боса в праха, но беше в тежка везана селска руба — дълга кошуля от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг черен пояс, и отпред — с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега беше захабено, протрито и кръпка до кръпка — първа бе го облякла бабата на младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него спеше — и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза — дебело, здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите — червени, зелени, жълти, модри, черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост, говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време, когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но тя е жална, като плач, и в нея за човешки мъки се пее — Върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото сърце ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който ръсел с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се привеждат засмени очи…

На вратата се показа стара селянка — и тя също в Такава руба:

— У, у… гости ни дошли…

— Позна ли ме, бабо Яно?…

Старата селянка дигна ръка над очите си:

— Аха… познах те… Стояновият… по-малкият… — Ха добре дошъл!

Тръпко взе дисагите от колата, а младата селянка я поведе край стената по-нататък, да разпрегне коня под широката стряха. Старицата се разбърза на кривите си, боси, посинели нозе, изнесе на гостите две триножни столчета, сложи ги пред вратата:

— Те, людете ни, сички са на гумното… Ние, с невестата, да опечем хлеб…

— Е, гледай си работата, бабо Яно — рече Лазар. — Ние ще поседим тука.

— Е, харно, харно, сине… Да ви сготвя нещо за вечеря.

— Нема нищо да ни готвиш, бабо Яно… Каквото вие…

— Ние… ти нас не гледай. Ние секак. Само хлеб да има.

— И ние така, бабо Яно. Нели и моят корен е от тая къща!

— Така е, ама гост си ни дошъл…

Свечеряваше се. Небето се бе извишило зеленикаво и прозрачно. Лазар запали цигара и сякаш забрави де се намираше. Тръпко застана встрани с дисагите в нозете си — не се решаваше да седне заедно с Лазара и току въртеше тъмните си очи, да погледне едно, да погледне друго наоколо: малко по-надолу беше неговата родна къща. Той улови на няколко пъти погледа на младата жена, която ту влизаше, ту излизаше от къщи по работата си, и се досети: тя бе го познала. Тихо беше из цялото село; дочуваха се гласове само откъм гумното нататък, откъм бейската кула, също и откъм долния край на селото — види се, вършееха и нататък.

Вече се бе стъмнило, когато дворът се изпълни с люде — мъже, жени, по-големички деца; докараха и две волски коли, един кон и две магарета, няколко овце. Завършили бяха вършитбата тоя ден и се прибираха за спане. Наобиколиха всички градските си гости — поздравяваха ги, радваха им се, някои се пулеха в тях в тъмнината и не можеха да им се начудят — мнозина от най-младите, особено между женската челяд, още не бяха ходили в града и се чудеха на тия градски люде, на облеклото им, на говора им. През тия четиридесет години Глаушевият род бе се роил два пъти — имаше още две Глаушеви къщи в селото и едната бе приела вече друго име. Сега тук живееха тридесет и пет души и глава на челядта беше не старият Йоан Глауш, който бе умрял скоро след бягството на Стояна, а негов братов внук, но и той с неговото име Йоан. Сегашният Йоан Глаушев беше към петдесетгодишен човек и се познаваше отдалеко, че беше много едър, пък имаше тънък, почти женски глас. Откакто бе станал житар, Лазар Глаушев бе идвал много пъти тук и си спомняше, че сегашният Йоан Глаушев, втори братовчед на баща му, го посрещаше все с едни и същи думи:

— Е, внучко… Живи бехме пак да се видиме. Ха, добре дошъл!

Запалиха борина, въведоха гостите в жилището, а то беше жилище и за добитъка при лошо време. Зимно време така беше по-сгодно, по-топло и за людете, и за добичетата, и за кокошките, които спяха накацали по старите почернели греди. Настаниха гостите край огнището, запалила бе там огнец баба Яна и пържеше яйца в почерняло тиганче. Цялото помещение беше пълно с лютив пушък, горещо беше вътре и задушно в тая августовска нощ, та Лазар на два пъти рече:

— Да бехме останали вън… Сега е по-хубаво вън, летно време…

— Що говориш, внучко! — изви тънък гласец Йоан Глаушев. — В двора ли ще посрещаме гостите си! Какво ще рече за мене моят братучед Стоян, като му кажеш как съм те посрещнал!

Тук, при мътната светлина на борината, всички познаха Тръпко. Първа извика една от жените:

— Ау… Тоя бил Тръпче… Тръпче Велев!

Не беше се променил Тръпко много за последните две години, макар и в тия градски дрехи, скроени алафранга, по най-последна мода. А тайно в себе си той все мислеше, че бе станал с тия дрехи съвсем гражданин…

— Е… Тръпче — каза му Йоан Глаушев. — Ти избега от Гранче, ама сега никой не може да бега. Тръгнал по селата един Арап ага — тежко и горко, ако некой нащ човек рече да бега в града! Хваща той роднините му в селото — татко, майка, братя, братучеди — и душа да им знай! Беговете чифлик ще му дадат, да им варди селата, чифлиците. Ти, Тръпче, гледай да не те срещне сега, да не те познай… Куршум ще тегли по тебе.

Тръпко присви черните си вежди, бялнаха се зъбите му и само това рече:

— Знам го аз Арап ага.

Сложиха трапеза — ниска дървена синия, — но само за гостите, за Йоана и за трима-четирима още от по-старите мъже. Сложиха тиганчето с пържени яйца, успяла бе баба Яна да опече и погачка от черно брашно. А на всички други раздаде късове от царевични хлябове, жълти като злато, но напукани, ронливи и сухи, та се виждаше как прегладнелите люде преглъщаха с усилие всеки залък. Някои от тях бяха насядали наоколо и направо върху пръстения под, други стояха наблизу, да бъдат и те с гостите, по-младите майки бяха събрали около себе си децата и всички дъвчеха, преглъщаха шумно сухите залъци. Лазар Глаушев попоглеждаше наоколо и мазните пържени яйца се поспираха на гърлото му. После баба Яна сложи на трапезата голяма пръстена паница с кисело мляко, хванало едва-едва коричка, полъхна от него свеж мирис. Сега Лазар побутна паницата:

— Дай го, бабо Яно, на децата… Йоан Глаушев се придръпна:

— Внучко! — И продължи обидено с тънкия си глас: — Гости сте ми дошли… господ ми влезъл в къщата. Децата гладни нема да останат. — И току се сопна той: — Ами да дойде сега Арап ага с тайфата си? й яйца ще му изпържим, и баница ще му източим от чисто брашно, и бравчето ще му заколим, и телето, ако рече. А нас ще изпъди вън да стоим, пред вратата. Вземи, внучко, от млекото, опитай. Хайде и ти, Тръпче. Немаме со що повеке да ви нагостим, ама това ни е от сърце…

Между людете се появи един голям букар с вода и тръгна от ръка на ръка, тежък, с желязно дуле за пиене, със синджирче на запушалката му, което потропваше глухо по влажния дървен съд. Водата бълбукаше сладко и се изливаше в зажаднелите гърла, да подкара сухите царевични залъци. Надигна го и Тръпко — сладко му беше да пийне водица от букар, макар да беше вече гражданин.

Селските люде се разпиляха след сиромашката вечеря — някои налягаха тук и там върху прогнили разпокъсани сламени рогозки край стените по широкото помещение, други излязоха да спят по двора в топлата нощ, баба Яна дигна и софрата. Край загасналото огнище останаха само Йоан Глаушев и двамата му гости. Лазар му подаде кесията си с тютюн и селянинът сви несръчно дебела цигара, подаде му Лазар и огнивото си. Дръпнаха те от цигарите си и Лазар рече:

— Ти знайш, стрико Йоане… Дошъл съм пак за жито. Какво ще ми дадеш тая година?

Разкашля се Йоан Глауш от цигарата — не беше навикнал той да пуши тютюн като ага — и като стихна кашлицата му, рече:

— Утре ще ти кажа, внучко. — После той се намръщи, обърна глава към огнището, като да се срамуваше да погледне Лазара или внезапно бе се разсърдил за нещо, и продължи: — Ти знайш… Бегът ни дава, колкото да не изпукаме от глад, и се му сме борчлии. А, ще речеш, кой му работи? Той ли, кяите му ли, поляните му?… Ние му работим, от нас е сичко. Ние сме гука, на земята, ние се бориме с нея. Той ни хвърля като на кучища по един залък. И къде ти — не можем да изкараме ни до пролет с това, що ни дава. Е… като дойда в града да взема сол или памук, или опинци, или свещи за мъртвите… нели требат пари! Бегът не мисли: пак и ако ние не си вземем сами от това, що сме изработили — така ще си измреме гладни и голи. Разбираш ли, внучко? — обърна пак лице към Лазара Йоан Глаушев.

— Разбирам. Нели знам и аз…

— Е, утре ще ти кажа що мога да ти дам тая година. Днеска овършахме много и… Той се приведе към Лазара с тайнствено лице и уж да му прошепне, а гласът му, още по-тъничък, затрепера: — Тая нощ ще си вземем нашето докрай. Веке сме си взели нещо, ама сега докрай.

Постлаха на гостите по-нова рогозка и черга край огнището. Изчезна някъде и Йоан Глаушев. Угасна борината, угасна и огнището в тъмнината. Лазар Глаушев лежеше на твърдата ръбеста постилка и не можеше да заспи. До него Тръпко тихо сумтеше с нос — изглежда, веднага бе заспал. Тук-там наоколо се чуваше тежко, равномерно дишане, някой по-нататък хъркаше, Фуг стенеше глухо, проплака дете и пак се умълча. Уморени бяха тия селски люде и спяха дълбоко. Някъде наблизу изцвърча мишка и тупна меко на пръстения под, след нея тупна още една. Лазар присви гнусливо нозете си — не беше чудно да пребяга някоя по него. Усещаше той как шетаха едри бълхи по тялото му и го дупчеха като с шило. Нещо го опари по шията, посегна той там и размаза нещо с пръсти — полъхна го смрад на дървеница. Изпращя остро някоя от гредите горе, червей дълбаеше дърво някъде наблизу, друг някъде по-нататък. Изеднаж над всички тия нощни шумове се издигна сухо, равномерно пъшкане. Лазар се обърна ка другата страна, но като че ли всичко друго утихна и се чуваше само това болезнено пъшкане. Станало бе дума тая вечер, че една овца била болна и, види се, бяха я прибрали вътре. Болното животно пъшкаше непрестанно и досъщ като човек, който гори в треска. Лазар пак се обърна. Не идваше сън…

Той бе ходил много пъти по селата да събира жито и все по това време — по вършитба или веднага след вършитба. Много пъти бе спал на такава твърда постилка, дупчили са го бълхи. И не беше само това, което прогонваше съня от очите му. Ето същата тежина притискаше гърдите му, сега още повече, като воденичен камък. Същата тъга за тия бедни селски люде — и тия тук, роднините му, и сички други по селата из цялото поле. Ами това беше народът, те бяха народът, за който говореше толкова често и той, и Райко Вардарски, и всички като тях, за който пишеха вестниците и книгите. А той, народът, живееше тук, далеко и от него, и от Вардарски, и от вестниците и книгите — тук, в тъмните си колиби из полето, далеко по планините. И какъв тъмен живот живее, какъв несретен живот… Седи там беят в кулата си, край него кехаи, пъдари като бесни кучета, селянинът пълни хамбарите му и живее по-лошо от вола, с който оре. Такъв е селският живот и собственият му баща бе забягнал от селото си, прогонен от неволя, но защо ни той, Лазар Глаушев, ни Вардарски, които говореха непрестанно за народа, защо не бяха помислили никога за тоя селски народ? А тук е народът най-напред, в тия тъмни колиби, ето тук живее семейство от тридесет-четиридесет души! Що можеха да сторят за тоя народ и той, и Вардарски, и всички като тях? Лазар пак се обърна, а мислите му сякаш подир него: като бяха мислили и говорили те за народа, мислили бяха за целия народ. Ами — да! Те бяха мислили и за тоя народ, макар да не беше пред очите им. И което бяха правили за града, ще правят и за селския народ. Църкви, училища… да се разбуди и тоя почерпен народ от сън дълбок! Лазар пак се обърна.

Да се разбуди от сън дълбок… Но това бяха само хубави; думи като по вестниците… И все пак оживялата, тревожна мисъл не спираше. Църкви, училища и за селото, — за всяко село. Пробуждаше се и селото, щом бе тръгнало да търси спасение. Към града, към най-близкото пристанище. Но това не беше спасение — то беше само бягство. Кой ще оре нивите? Селянинът да стои в селото си, да стои при земята си! Хлябът излиза от ръката на селянина. А кой ще укроти бея, кехаите му, кой ще прогони от селата Хайредин Арап ага и тайфата му? Това няма да стане ни с църкви, ни с училища, ни с бягство. Лазар пак се обърна. Ето я и тук разтворена новата страница. Новата страница, новата страница…

Той не усети как заспа. Но не спа дълго и бързо се дигна на лактите си с тяло, пламнало от непоносим сърбеж. Насреща едвам светлееше едно от прозорчетата: вън беше тъмна нощ, месечината още не беше изгряла. Болната овца продължаваше да пъшка в тъмнината, червеите продължаваха да дълбаят усърдно, наоколо пак дишаха заспали люде, но това бяха децата там, край стената, и стори му се, че помещението сега беше празно. Посегна с ръка в тъмното — мястото до него беше също празно: Тръпко бе станал. Лазар се ослуша и като че ли дочу отвън, край самите стени, глух шум от бързи стъпки. Той скочи: ами те вече работят вън! Протегна и двете си ръце, дълго търси в тъмнината, най-сетне набара вратата и излезе.

Пред очите му се ширна звездният простор, който слизаше далеко някъде върху черната земя, и през него лъкатушеше широката светла пътека на Кумова слама. Не можеш да видиш в града такова широко небе. На изток, зад далечните невидими планини, бе се показало бледо сребристо сияние — наближаваше време да изгрее новата месечина. Лазар веднага забеляза в здрача на южната лятна нощ върволица от люде — едни изчезваха някъде зад ъгъла на къщата, а други се връщаха оттам и прекосяваха през двора към улицата. Чуваше се само тих шум м от боси нозе, някой ще пошушне бързо, ще заглуши в шепата си внезапно избухнала кашлица. Селските люде крадяха от бейското гумно овършано жито и слама и ги криеха някъде зад къщата, по дупки и скривалища.

Тръпко бе забелязал Лазара в тъмнината и се приближи.

— Помагам — рече той тихо. — Хитри люде, брей! Приспали са кехаите, та и кучетата. Да си вземат хлеба… Ами как иначе!…

Някъде нататък в тъмнината светна искра и се чу, изстрел. Сетне още еднаж; стреляха, види се, от прозорците на бейската кула. Чу се проточен вик. Разлаяха се всички кучета по селото. Струпаха се изеднаж, сЯкаш израстваха от тъмнината, двайсетина мъже, жени, един до друг пред вратата, задъхани, уплашени, озъртаха се, взираха се да се видят, да се познаят:

— Ами сега! Усетиха ни…

Последен дойде Йоан Глаушев с неколцина още от мъжете и бързо изписука:

— Сички вътре, сички… Секи да легне да спи, да спи!

Навлязоха людете един през друг, влязоха и Лазар, и Тръпко, бързо утихна всичко, като нищо да не е било. Ала вън кучетата не преставаха да лаят, скоро се чуха там сърдити викове. Йоан Глауш дълго се спотайваше — заспал бе сякаш дълбоко или бе оглушал, — но най-сетне изруга и излезе в двора — развика се по кучетата. И още много време се преплиташе тънкият му глас с други гневни гласове, изтънял бе до скъсване гласът му — кълнеше се плачливо Йоан в своята невинност, молеше се да му повярват, че бе спал с людете си през цялата нощ непробудно. Н ай-сетне той се върна в помещението, гласът му проплака и тук умолително…

— Кяите… — Но веднага закрепна звънлив и остър: — Майчичката нихна! Ще ни поотупат утре, ама нищо нема да найдат. — Сетне той изеднаж приседна край Лазара, та Лазар дори се учуди как го намери в тъмното: — Те така живейме ние, внучко… Мъчно живейме! — И се приведе към ухото му: — Ще ти дам аз до десет-дванайсет кила пшеница и две-три кила ръж. И сички от Гранче ще ти дадат по некое кило25. Сички поработихме тая нощ… Те така живейме ние, внучко.

Прозорчето насреща ярко се открои — месечината бе изгряла. Някои от селските люде бяха се спотаили тук и там, да подремнат още, но се чуваше наоколо и тих, прекъсван говор. И пак се чу из цялото помещение гласът на Йоан Глаушев:

— Като се дигне месечината по-високо, ще треба пак да излезем. Кяите искат да работиме и по месечина…

Тръпко впрегна коня в двуколката още в тъмни зори. Притича да изпрати гостите си Йоан Глаушев:

— Ти, внучко, се не искаш да постоиш повеке у нас…

— По работа съм тръгнал, стрико Йоане. Не е сега време за гости.

И сан въздъхна. Наистина не беше време за гости. Кехаите и поляците още не бяха станали от сън, а щом станат — ще се нахвърлят върху селяните като бесни кучета: ще гонят, ще бият, ще мъчат, ще търсят откраднатото жито. Така ще бъде днес по цяло Гранче и не беше време за гости.

Лазар Глаушев развърза кесията и пусна в шепата на Йоан една златна лира:

— Това капаро за твоето жито, което ще ми донесеш. А ето тука още — и той наръси в шепата му половинки и цели лири. — Ще дадеш на сички, които ще ми донесат пшеница или ръж, или ячмен, или какво да е зърно; ще дадеш кому половина, кому по цела лира, да се знай, пък като ми донесат житото в града, секи ще си получи, колкото му се пада, по най-сгодна пазарска цена. Ама да не се бави никой повеке от две недели! Преди панаира.

— Знам, внучко. Нели ние с тебе секоя година… Е, да си жив!

На изток изгряваше зора — бледо сияние по безоблачното небе, — когато Лазар и Тръпко напуснаха Гранче. Лазар все подръпваше поводите, но конят и сега не искаше да ускори своя обикновен ход.

— Дий, кранто!

Глаушев не искаше да го заварят в селото бейовите кехаи — боеше се той да ги срещне днес. И му беше срамно, че трябваше да бяга набързо от Гранче. Той изрече мислите си гласно:

— Се в страх… Ето и ние с тебе, Тръпко, като крадци Бегаме.

— Ще бегаме, как нема да бегаме — засмя се Тръпко. — Аз и на моите роднини не можах да се обадя. Днеска в Гранче мечка ще играй. — И току додаде сърдито: — А те като слепи, селяците! Подкараха ги кяите още по месечина. Да дигнат по една тояга, па…

— Не са само кяите и поляците, Тръпко.

— Не са! Ами и бея по главата!

— Ех, Тръпко…

Тоя ден те минаха през четири села. Лазар не влизаше по бейските кули да купува жито, а търсеше селяните. Да вземат те най-напред по някоя пара. Беят ще донесе житото направо на пазара, ще доведе купувачи и при хамбарите; си, а селянинът трябва да се крие, да обикаля по странични пътища, да минава незабелязано из града с колата си. И ако го уловят Брашнаровци или други някой! от житарите в града, ще искат да му вземат житото едва ли не без пари. Лазар Глаушев и Андрея Бенков сами ходеха по селата и селяните ги чакаха всяка година по вършитба, гледаха на тях да продадат житото си и го продаваха на добра цена, както ще се изравни цената на пазара. Глаушев и Бенков имаха по всички села из полето свои люде. Лазар и сега ходеше от село на село, раздаваше по малко пари срещу закупеното жито и продължаваше пътя си. След ден или два, след една седмица ще започнат да се измъкват по тъмно коли, натоварени с пълни врещи, закрити със слама или сено, ще скърцат плачливо с ненамазаните си колела по неутъпкани пътища и пътеки, ще ги теглят през межди и долища дребните воловци с разтуптени хълбоци. Ще влязат в града със страх, ще се спрат пред портата на Глаушевци или Бенковци и набързо ще оставят товара си, а оттам Лазар и Андрея: пренасяха в дюкяна си пшеница, ръж, ячмен, овес, царевица, колкото им беше нужно. Някои от селяните имаха и свои нивици, но и те пренасяха със страх и трепет зърното, което отделяха за пазара — да не ги срещне ага или кехая и да рече:

— Мое е. Откраднал си го!

На шестия ден Лазар и Тръпко влязоха в село Сърпец. То беше собственост на битолския бей, свършили бяха вече и тук с вършитбата. Селяните забелязаха отдалеко двуколката на Глаушев, посрещнаха го неколцина край селото и го въведоха в един близък двор. Весели бяха тоя път селяците и радостни — позакрили бяха повече жито, някои обещаха на Лазар по десет, та и до двайсет кила. А и в Сърпец имаше неколцина с по малко своя земя. Раздаде и тук Лазар по някоя пара — да се знай, че житото е купено, — сетне те с Тръпко ядоха мека селска баница с овче кисело мляко. На обеда стана дума за Атанас Кривиот. Попита за него Лазар, беше му стар познайник, а не дойде той с другите селяни от Сърпец да му продава жито.

— Болен е — рече един от селяните.

— Болен — обади се друг. — Удари го Арап ага с куршум!

Стана Лазар от трапезата и отиде да види приятеля си. Атанас Кривиот лежеше по гръб на рогозка вън, пред вратата на сиромашката си къща. Казал бе да го изнесат на двора — не можеше да трае вътре, на затворено, от силен огън. Още като влезе в двора му, Лазар чу как стенеше той от мъка. Тръгнал бе с Лазара и Тръпко, също и неколцина от селяните, но Атанас като че ли не ги усети, когато се спряха край него. Лежеше той с разперени ръце, лявата му нога, която беше саката още от детските му години, люшнала се бе някак встрани, главата му — едра, ъглеста — лежеше на ниска тъкана възглавница и червеникавата му брада, небръсната от много дни, стърчеше нагоре, виждаха се едрите кости по лицето му, изпито беше то и бледо, а очите му, извърнати, гледаха високото ведро небе. На разголените му гърди — и те с ребра като шини, — между везаните пазви на кошулята му, се виждаше груба, зацапана превръзка с потъмнели кървави петна по нея. Той дишаше тежко, с полуотворени уста и час по час дъхът му преминаваше в болезнен стон. Лазар го погледна някое време, но някак не се уплаши за приятеля си, макар Атанас да лежеше отпуснат на земята и да стенеше мъчително. Силен изглеждаше той и сега, проснат на земята с кривата си нога, с тая кървава превръзка на гърдите — силен и целият от едри, здрави кости. Лазар от сърце му рече:

— Не бой се, Атанасе… Ще ти мине.

— Вода… — раздвижи пресъхнали, напукани бели УСТНИ раненият.

— Е, потрай. Не е хубаво да пиеш сега много вода — рече пак Лазар.

Атанас изви към него очи и погледът му отеднаж се съживи, избистри се:

— Ти… пак ли си дошъл… за жито? Ех, аз…

— Не бой се, Атанасе. Аз тебе нема да те оставя.

— Виж там со жената… тя знай.

Атанасица като че ли тъкмо това бе чакала, показа се на вратата. Лазар не беше я виждал досега и спря върху нея поглед изненадан. Тя беше на възрастта на мъжа си — около тридесетгодишна — — и в селската си руба изглеждаше като преоблечена гражданка — — толкова бяло и чисто, нежно закръглено беше лицето й, с големи, живи черни очи, които гледаха умно и приветливо изпод придръпнатата напред селска кърпа. Тя се приближи леко, плавно на малките си боси нозе и рече с наведени очи:

— Само вода иска. А рекоха да не му давам много.

Лазар попита младата селянка:

— Имате ли жито за продаване?

— Имаме неколко кила. Лазар й подаде две лири:

— Ще го донесе некой от вашите люде и тогава ще го премерим. Е, хайде, Атанасе, сбогом. Не бой се, брате, ще мине. И аз едно време тъй, дванайсет дни се мъчих ни жив, ни умрел.

Като излязоха от двора на Атанаса, един от селяните побутна Лазара с лакът, поприведе се към него:

— Заради жена му го удари мръсният. Тука, в двора му. Атанас, нели го знайш, с ръце го изхвърли от къщата си, а той с пищола в гърдите. Не легна Атанас дори до вечерта, ама после рече: „Лошо ми е.“ А оня пес, Арап ага, пак се навърта около къщата му. Боим се да не му влезне пак некой ден. Вардиме ги ние, не ги оставяме сами, ама, знайш ли, турска сила. Ще ти влезе с оружие.

— Кой го лекува? — попита Лазар.

— Имаме тука един старец. Ама щом оживе досега, може и да преболей.

Веднага след пладне Лазар и Тръпко тръгнаха с двуколката за други села, сега вече оттатък шосето за Битоля. Беше горещ ден и тъкмо по най-горещите часове, та Лазар извади чиста носна кърпа и я сложи на главата си под феса, да му пази сянка. Попогледна го Тръпко отстрани — би искал и той да си сложи кърпа на главата, види се, така беше по градски, но нямаше носна кърпа. Мълчаливо се полюляваха те върху твърдата седалка. Лазар пак се бе размислил за селските люде, пред очите му беше все Атанас Кривиот, жена му, Хайредин Арап ага, та забравяше дори да подръпне поводите. По едно време Тръпко го сбута с лакът:

— Турци.

Лазар се сепна, подигна очи: по пътя пред тях, оттатък един завой, бяха се задали шестима турци на коне. Арап ага! — — мина през ума на Лазара и бърза тръпка прониза тялото му. Той не сваляше очи от шестимата конници и чу гласа на Тръпко, като ехо на собствените си мисли:

— Арап ага е. Ето ти сега среща!

Лазар се огледа — от двете страни на пътя се издигаха невисоки брегове и къде би могъл да избяга, да се скрие човек тук, из полето, а шестимата конници не бяха ни на двеста стъпки. Срещата беше неизбежна, Лазар забеляза как бе побеляло лицето на Тръпко, но неговото изглеждаше още по-бяло под шарената му носна кърпа. И не се решаваше да заговори, за да не го издаде гласът му Най-сетне каза:

— Ще гледаме да минем така, ама… И нема да слизаш от колата, чу ли? Ще ни сгазят с конете си, ако слезем. Подигни се малко, подигни се…

Той се приподигна и сам, бръкна с ръка под капака на седалката, извади револвера и бързо, незабелязано го мушна в пазвата си.

— Това нещо в пазвата се носи — рече тихо Тръпко. — Да ти е секога подръка…

— Тежи. Пък си рекох, може и да не ни е нужен… Лазар виждаше как трепереха ръцете му. До него Тръпко седеше като вкаменен, пребледнялото му лице беше изопнато, не трепваше той и с очи Сега Лазар го побутна с лакът:

— Чуваш ли… Каквото и да става няма да слизаме. Да не земеш да скачаш! И не бой се, може и нищо да не стане.

Тръпко не се помръдна и като че ли каза на себе си:

— Ще изпия кръвчицата барем на един, па… Само ако…

— Ама ти немой… Само ако стане нужда. Е, бог Да помага…

Турците бяха вече близу.

— Продумаха си нещо — рече тихо Тръпко. — Познаха ни.

Лазар се изкашля пресилено.

Срещата стана тъкмо на завоя. Лазар и Тръпко гледаха пред себе си, като че ли нищо не забелязваха, и от колата нема. Лазар усърдно дърпаше поводите, да отклони коня по дясната страна на пътя. Двама от конниците — Хайредин Арап ага и още един от другарите му — вече отминаваха двуколката, ала точно пред нея се изпречиха другите четирима, та конят от колата дори блъсна едрата си глава в гърдите на един от турските коне. И се чу гласът на Кючук Кадри:

— Полека бре! Ще газиш бре!

Той цял бе се изкривил на коня си, та и дребното му лице бе се сбърчило в злорада усмивка, но очите му гледаха втренчени и мътни.

— Нема да те сгазя… — продума Лазар и чакаше да се дръпне турчинът от пътя му, приподигнал двете си ръце с поводите.

Тогава се обади Хайредин Арап ага, застанал с коня си край колата:

— А бре… Ти пак ли си тръгнал да буниш селяните! — И турчинът изпсува гнусно на турски.

Лазар го погледна и чувствуваше как бие сърцето в гърлото, но вече не от страх. Гласът му изхриптя:

— По работа съм тръгнал, Хайредин ага. Недалеко оттук — нататък, където започваше завоят, — пътят хлътваше в дълбок дол. Тъкмо в тоя миг оттам се зададоха други четирима конници, които яздеха бързо, а около тях припкаха няколко ловджийски кучета. Лазар и не ги забеляза, той следеше зорко неспокойната дясна ръка на Арап ага, както беше увиснала край седлото му — малка и черна, дори синкава; с другата ръка турчинът държеше юздата на коня си, Изеднаж той дигна колебливо свободната си ръка и я сложи върху дръжката на револвера в силяхлъка си. Лазар пусна поводите и скочи в колата, след него и Тръпко.

— Що бре, що бре! — опули черните си очи Арап ага, разтегна презрително дебелите си модри бърни. — Що рипаш такъв…

Довтасаха и другите четирима конници, лавна куче. Лазар се обърна бързо — нова опасност ли бе дошла! — но видя на пътя Кемал бея, господаря на село Койнево, което се виждаше оттатък Сърпец. Беят едва що бе задържал ата си, който дълбаеше с копита в праха, и клатеше малката си суха глава, а досам него бе застанал също на хубав кон Таки Брашнаров и току му прошепна нещо. Беят кимна. Зад тях стояха също на коне други двама турци, види се, люде на бея, по седлата им висяха убити птици и два заека — те и четиримата носеха отпред, в скутовете си, ловджийски пушки. Лазар чу гласа на бея, който каза на турски:

— Остави, Хайредин ага, остави. Хайде с нас. Ще обядваме заедно.

И той отпусна юздата на ата си, който заситни по пътя нататък. Редом с него подкара коня си и Таки Брашнаров, дигнал горделиво глава, и нито се обърна да погледне Лазара. Отминаха те, следвани от двамата слуги на бея, изтупотиха с конете си след тях и другите шестима турци. Погледна Лазар — пътя пред него беше свободен — и току се отпусна върху седалката. Седна мълчаливо до него и Тръпко.

— Гледай ти… — продума глухо Лазар. — Може Таки Брашнаров да ни спаси…

— Аха! Той… на бега! Рече му нещо, видех. Лазар посегна с все още разтреперани ръце към поводите:

— Ако ни е сторил такова добро — добро и него да стигне! Що, християни сме най-после! Дий…

Конят тръгна с обикновения си ход, сякаш никога не бе и спирал. Минаха завоя и наближаваха да се спуснат в дълбокия дол, когато се чу зад тях вик и глух тропот от конски копита. Тръпко се извърна:

— Пак идат! Двама.

Погледна през рамото си и Лазар. Другите турци бяха изчезнали по посока на Сърпец, но двама от тях тичаха насам с конете си. Пак се чу вик.

— Нема да ги чакаме — рече бързо Лазар. — Не идат за добро.

Той задърпа поводите бързо, нетърпеливо, ала конят не променяше своя равномерен ход. Завика и Тръпко, замаха с ръце:

— Дий, пусто! Дий…

Той удари с длан коня по задницата, посегна за камшика и започна да удря безмилостно. Конят само поприсвиваше задницата си, но продължаваше да тепка все тъй равномерно, да поклаща глава, сякаш глух и сляп за виковете и ударите на двамата мъже в колата.

Навлязоха в дола. Беше доста широк, обрасъл бе тук и там с храсти, с къпини и шипки от двете страни на пътя, който извиваше надолу, в дъното на дола се виждаше дървено мостче.

— Да скачаме! — рече Тръпко. — Ще се скрием некъде…

— Ще ни настигнат с конете. Къде ще се скриеш тука! Тогава се чу нов вик, сякаш над главите им:

— Стойте бре, керати! Чакайте бре!

Двамата конници бяха излезли над самия дол. Лазар не преставаше да дърпа поводите. Тежката двуколка се подрусваше и се люшкаше надолу по неравния път. Някъде подрънкваха хлопотари, но не се виждаше наоколо! никакъв друг човек.

Екна изстрел. Още същия миг над главите на двамата пътници бръмна тежък, едър куршум. Още еднаж. Поприведоха се те и двамата в колата, Лазар се поизвърна да погледне — двамата конници, след като бяха изгърмели пушките си, сега дърпаха юздите на конете си, да настигнат колата.

— Дръж! — хвърли поводите Лазар в ръцете на Тръпко и се обърна присвит върху седалката, измъкна револвера от пазвата си.

Чу се гърмеж и сякаш по цялото долище, големият тежък револвер отскочи в ръката на Лазар — той за пръв път стреляше с него. Стисна го по-здраво в ръката си и гръмна още еднаж. Турците горе сега дръпнаха още по-силно юздите на конете си, за да ги задържат по нанадолнището, и току спряха там и двамата. Колата изтропоти по дървеното мостче и скоро се скри зад един близък завой Като излязоха на другия бряг на дола, — двамата пътници видяха как турците се връщаха с конете си по пътя за Сърпец.

Не след много време пътниците стигнаха до битолското шосе. Лазар спря колата. Междуселският път пресичаше шосето и продължаваше да криволичи оттатък. По цялото гюле и отвъд шосето се виждаха разхвърляни тук и там тъмни купчини от селски къщи, белееха се край тях господарски кули. Лазар въздъхна:

— Хайредин Арап ага е сега тука цар и господар… Нема да ни изпусне, ако ни срещне още еднаж.

Той дръпна повода и конят зави по шосето за Преспа.

VIII

Тая година на панаира в Преспа пристигнаха и двама руснаци. Пред тяхната сергия се трупаше повече народ, отколкото навсякъде другаде. И колкото искаха людете да видят стоката им, много повече искаха да видят тях самите. Бяха млади — — по на тридесет, тридесет и пет години. Чуваха ги людете как се наричаха помежду си, та запомниха имената им: Николай Никитич и Иля Андреевич. Някои се връщаха по два и по три пъти да ги погледат, да ги послушат. Н иколай Никитич беше тъкмо руски човек, както си мислеха преспанци и другите панаирджии: едър, с плещи четири педи широки, главата според тялото му, голяма, кръгла, с дълги тъмноруси коси; той гледаше със светлосините си очи някак втренчено, като че ли се готвеше да попита нещо; дебелите му вежди бяха едва-едва присвити и погледът му би изглеждал строг, да не беше лицето му така широко, някак по детски розово, а под дългите му, гъсти мустаки се спотайваше усмивка. Той се смееше с цяло гърло, кънтяха широките му гърди и гласът му беше гръмлив, плътен, чуваше се надалеко. Никитич изглеждаше с няколко години по-стар от Иля Андреевич. Те и двамата бяха еднакво облечени — с рубашки, с широки панталони, мушнати в юфтени ботуши, — — но Иля Андреевич някак се губеше в това руско облекло и би му приличало повече калугерско расо. Времето по тия места беше още горещо, а те и двамата носеха черни кожени калпаци и тясното бледо лице на Иля Андреевич изглеждаше още по-бледо. Той също имаше дълги коси, но почти черни и лъскави, имаше неголяма, доста рядка брада, тъмните му очи гледаха тъжно, замислено и такъв беше Андреевич — тих човек, мълчалив.

Още през първите два-три дни целият град научи две техни думи: харашо и братушка. Николай Никитич постоянно повтаряше с гръмливия си глас:

— Ну… Харашо, братушка!

Преспанци и целият панаир от него научи тия руски думи.

Руснаците Докараха на панаира две брички с шарени Дървени вагончета, по-големи и по-малки, разни други дървени вещи, работени на струг, разни кръстове — от стъкло, от липа, от абанос, — икони всякакви и от всякакви големини, печатани с ярки бои на корава хартия и на гърба им — житието и подвизите на светията, тропарът му и все на руски език; продаваха те и всякакви църковни книги с хубави подвързии и без подвързии, печатани на бяла хартия и пак на руски език. Купувачът ще посочи какво иска да вземе, а Николай Никитич ще рече с гръмливия си глас:

— Харашо, братушка!

И казва цената — малко по-иначе, но се разбира, а което не се разбира — той го показва с дългите си, дебели пръсти. На алените му устни трепти усмивка и пак ще каже на друг някой купувач: — Ну, харашо, братушка!

Откакто започна панаирът, из чаршията ходеше всеки ден чаушът Шериф ага с други двама заптии — да пазят ред. Тоя път на панаира имаше и други чужденци, дошли от далечни, чужди места — италианци, немци, гърци от Гърция, — но чаушът Шериф ага не се спря пред никого от тях да търси тескере, а се спря тъкмо пред двамата руснаци.

— Тескере, тескере! — повтаряше той и с уста, и с очи, и с ръце, та пискюлът на феса му се размахваше на всички страни.

А Николай Никитич и на него каза:

— Харашо, братушка.

Сега бяха се събрали още повече люде пред сергията на руснаците — да видят какво ще стане — и един от тях услужливо подсказа, като посочи с глава отминалия чауш.

— Той е турчин.

— Знааю… — махна нехайно с ръка Николай Никитич.

Другият, Иля Андреевич, рядко ще пророни по някоя дума, но той като че ли по-добре разбираше езика на тукашните люде и никога не сбъркваше, когато връщаше пари или трябваше да подаде някой предмет, поискан от купувачите. Още през първите два дни той на няколко пъти остави Николая Никитича сам на сергията и тръгна да ходи насам-натам из чаршията, като се спираше често да погледа, да послуша. Беше, види се, любопитен човек и не жалеше много парите — купи някои вещи, които по тия места се смятаха за най-обикновени: едно малко кантарче с топуз, едно склопено ножче, един чифт шарени вълнени чорапи, един шарен капаклия сахан, една малка пита мазен афион, няколко вида тютюн и други някои такива неща, които сигурно му се виждаха любопитни и кой знай дали биха му влезли в работа.

Още на втория ден пред сергията на руснаците се спря и Райко Вардарски. Той разгледа книгите, които бяха наредени там, сетне поглади брадата си и попита бавно, разчленено, боеше се, изглежда, дали ще го разберат руснаците:

— Немате ли вие други руски книги?

Николай Никитич се извърна към Иля Андреевич и чакаше той да отговори. Иля Андреевич попогледа с тъжните си очи необикновения купувач и тихо попита:

— Какви други книги бихте желали вие?

— Наука. И за прочит книги.

— Нямаме — отговори Андреевич, но сетне попита: — А вие четете ли руски?

Вардарски пооправи превръзката на окото си:

— Разбирам по малко…

Андреевич не сваляше замисления си поглед от него и пак тихо рече:

— Аз ще ви дам една моя, собствена книга. Почетете от нея, докато сме тук. — Той като че ли също се боеше, че Вардарски няма да го разбере, та продължи и повтори: — Можете да я задържите три-четири дни, ние ще останем тук още три-четири дни, а може и повече. — Той посегна към една кожена чанта, порови там с бледите си, тънки ръце и извади неголямо томче, подвързано с кафява кожа. — Заповядайте.

Вардарски взе книгата, разтвори я, прочете на първата страница: „А. С. Пушкин. Полтава. Борис Годунов“. И така, с поглед в книгата, рече:

— Пушкин. Велик руски книжовник. Чел съм, чел съм…

— Да, да — повтори след него Иля Андреевич. — Велик руски поет.

Вардарски притисна книгата на гърдите си, кимна живо:

— Благодарен съм ви много!

— Ну… моля. Щом и двамата сме приятели на хубавата книга…

Вардарски отеднаж попита:

— Ами вие къде сте настанени, къде сте на квартира?

— В някакъв хан. В двора на един хан.

— В двора!

— Даа… — И Иля Андреевич едва-едва се усмихна с тънките си устни: — Има там две наши брички… в тях спим. В нашите брички.

— Така не може! — викна Вардарски, и той с гръмливия си глас, та дори и Николай Никитич го погледна с любопитство. — Аз ще ви намеря по-хубава квартира; Ще дойдете при мене, в моята квартира!

— Но ние имаме коли, коне…

— Има место и за тех.

Вечерта, по тъмно, Вардарски заведе двамата руснаци в квартирата си, заедно с колите им, със стоката им. Радостно възбуден, нетърпелив, щедър, той дигна на крак всички там — и хазаите си, които едва що бяха се прибрали от панаира, и селското семейство, което живееше също там (омъжена сестра на Тръпко Велев с мъжа си и децата си), прибра се и Тръпко, притичаха на помощ и няколко съседки. Вардарски надонесе меса, риба, тазгодишни пилета, ракия, вино и всичко, що можа да се намери за ядене и пиене, натрупа там, като да се готвеше за сватба. Надойдоха и много други люде от махалата, та дори и Ташка Утката се показа на вратника си — всички искаха да погледат, да се порадват и поначудят на двамата руснаци. После, когато сложиха трапезата на малкото чардаче, седнаха там и мнозина от съседите и не толкова от стървотия, а повече от радост — да седнат на една трапеза с руски люде. Там беше непрекъснато и Тръпко, на крак и той през цялото време — прибра двете брички на сгодно място, поизчисти конете, напои ги, даде им сено, помогна на двамата гости да се умият на кладенеца. Като седна и той на общата трапеза, сякаш не се сещаше да сложи залък в устата си и не сваляше очи от руските люде. Като видя Николай Никитич мъничките ракиени чашки на трапезата, учуди се на тия орехови черупчици и помоли да му сипят ракия във водна чаша. Чукна се той най-напред с Вардарски, но после протегна чашата си към Тръпко:

— Ну, маладец… къде е твоята чаша?

Тръпко се чукна с него с разтуптяно сърце, а после наскачаха всички да се чукнат с веселия русин:

— Наздраве, братушка! Харашо, братушка…

Николай Никитич привличаше погледите на всички. Едър и силен, какъвто беше, той също ядеше и пиеше юнашки, а смехът му, широк и звучен, се чуваше надалеко. Гледаха го людете наоколо и си мислеха със спотаен копнеж: ето истински руснак! Да размаха сабя, не ще устои ни един поганец срещу него, ни самият султан. Ех, господи, смили се над поругания християнски народ.

Тих, кротък беше и сега Иля Андреевич, но и неговите тъжни очи се развеселиха сред толкова радост и обич. До него седеше Вардарски и те дълго говориха за наука и книги, говориха и за много други неща — Иля Андреевич беше любопитен човек, за какво ли не попита и разпита Вардарски и другите люде на трапезата, пък и сам разказа едно и друго за своята далечна родина.

Николай Никитич изпи още една водна чаша с ракия и я чукна празна на ниската софра. И на това му се чудеха людете наоколо, че пиеше ракия и във време на вечерята, а по тия места ракия се пиеше само преди ядене. После той се попридръпна, ниското столче изскърца под великанското му тяло, пооглади Никитич дългите си мустаки, пое издълбоко въздух с притворени очи и запя изтихо през нос. Людете наоколо се умълчаха. Тогава Никитич дръпна едрата си глава назад, та косите му легнаха чак на гърба, и се разля нашироко мощен глас — кънтящ издълбоко, плътен, мина стремителен през сгъстилата се наоколо тишина и полетя далеко-далеко над притихналия град, може би чак до звездите горе, надвесили се ниско над земята, ярки, пламтящи във ведрата септемврийска нощ. Тоя хубав, чист глас ту се връщаше притихнал, укротен, пълен с копнеж и страст, ту се понасяше отново с голяма сила, свободен, преодоляващ всякакви прегради, нашироко и надалеко, до безкрай. Мнозина на трапезата бяха навели очи и слушаха със спотаен дъх — песента бе грабнала мислите им, отлетели бяха те с нея и накъде?… Може би далеко там, по непознатата, велика земя на дядо Иван. Когато Николай Никитич млъкна и от всички страни нахлу разлюляната тишина, чуха се тук много въздишки, но повече от радост, макар неизпитана докрай.

Николай Никитич пя още, но най-сетне разпери ръце срещу своите сътрапезници:

— Ну… попейте и вие, братя! Да чуем и някоя ваша песен.

Тогава стана Вардарски и донесе тамбурата си. Той дръпна няколко пъти с жилавата черешова коричка, разпиляха се наоколо и се стопиха бързо в настаналата тишина няколко еднообразни, меки, нежни звуци. И Вардарски като че ли забрави тамбурата в скута си. Сключиха се скръбно тъмните му вежди, а окото му преди това още се обля във влага и той викна, та запя:

Върни се, Тане, чендо на майка, коньот ти цвили, не йе на арно…

Когато млъкна Вардарски, някои от людете там плачеха. Николай Никитич седеше загледан пред себе си и може би чакаше песента да продължи още. Обърна се Иля Андреевич към Вардарски и му рече тихо:

— Тъжна песен… — Сетне кимна с глава живо и добави: — Но хубава, много хубава!

Обади се и Николай Никитич, както беше загледан пред себе си:

— Хубава… И като че ли разказва нещо, говори. И с мелодия, и с думи… О, хубава!

И току махна той широко с ръка в буен порив, запя отново, екна гласът му пак, с още по-голяма сила.

Не заспа до късно през нощта тая тиха иначе, бедняшка махала на Преспа.

Двамата руснаци останаха в Преспа още четири дни — не дочакаха края на панаира, макар стоката им да не беше съвсем разпродадена.

— Останете още — каза им Вардарски. — Да си разпродадете поне стоката.

— Ще я разпродадем, ще я разпродадем — отвърна Николай Никитич. — Нали ще се спираме тук-там из пътя… Дълъг е нашият път.

Те бяха минали по Дунава до Свищов и оттам — през София, Ниш, Куманово, Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, а сега трябваше да се върнат пак в Битоля и оттам — през Лерин, Воден, Енидже Вардар и през Солун — за Атон. Тръгнали бяха по търговия из тия места в турската империя и като благочестиви, православни християни те нямаше, разбира се, да отминат светия полуостров в Македония. Те, впрочем, не казаха никому къде бяха минали и къде щяха да минат, пък и никой в Преспа не ги попита. Само Тръпко Велев мислеше за дългия им път и беше като в треска през тия няколко дни. Ставаше рано сутрин да се погрижи за конете им — нали и той живееше там, в къщата на Аце Кутрев, със семейството на омъжената си сестра, — а вечер бързаше от дюкяна да им помогне да приберат стоката си, да се приберат в квартирата си. Щом се научи, че вече си тръгват, реши се той и каза на Николай Никитич, а гласът му едвам се процеди през стиснатото, пресъхнало гърло:

— Вземете и мене с вас…

— Що? Що каза?

— Да дойда и аз со вас, в Русия.

— О, братко мой, о, братко мой! Но какво ще търсиш в Русия!

— Там е хубаво. Там… харашо.

— Даа… Хубаво е там.

— Тука има турци… лоши турци.

— Но ти… бий лошите турци!

Тръпко наведе глава, идеше му да заплаче. Погледа го Николай Никитич, сложи ръка на рамото му. Тръпко беше пъргав, работлив момък, досетлив, грижил се бе добре за тях през тия няколко дни, а ето сега — готов беше да заплаче за Русия. Разчувствува се Николай Никитич, дожаля му за младия човек. Стисна, разтърси той рамото му, сякаш да го накара да се разбуди, да се съвземе, и рече:

— Няма по-хубаво нещо от родината, млади човече, от родната земя!

По своему разбра думите му Тръпко и отговори с бликнала надежда в гласа си:

— Аз немам никакви роднини тук, ни баща, ни майка, само сестра ми, но тя е омъжена…

Погледна го пак Никитич, разнежи се от погледа му — влажен, пълен с надежда.

— Ще поговоря с другаря си за тебе — каза той най-сетне.

Учителят Вардарски сложи богата трапеза за двамата си гости и през последната нощ. Той покани тоя път и Лазар Глаушев с Ния, и Андрея Бенков, покани и учителката Руменова. Надойдоха и тоя път съседи и може би повече, отколкото на първата гощавка — да погледат и да послушат още еднаж руските люде. Но сега никой не дойде с празни ръце — всеки донесе или баница, или топла погача от чисто брашно, или печена кокошка, или чифт шарени преспански чорапи, или везана кърпа. Трепереше и буботеше развълнуван гласът на Никитич, ще прегърне той някого, ще стисне другиму ръката.

— Добрие люди! Милие люди! Братья…

Напълниха се три големи синии — човек до човек, а някои насядаха и направо на чардака, чак на стъпалата му. Ядене и пиене имаше за всички. Поканиха Ния Глаушева да седне между двамата далечни гости, а те не можеха да се нагледат на хубостта й. Бледо беше лицето й, косите й, дигнати на буфанто, с тежък кок на тила, изглеждаха още по-черни, погледът й, забулен в дългите мигли, тежеше от душевна умора и скръб, но устните й се усмихваха от любезност към двамата гости, от почит към трапезата. Те двамата не знаеха как да й угодят, ту единият от едната й страна, ту другият от другата страна — Иля Андреевич се посъживи, посепна се, а Николай Никитич не викаше вече тъй гръмко, не ширеше ръце, не изпиваше наеднаж големи чаши ракия. Насреща им седеше Вардарски. Той не погледна нито еднаж Ния, докато седяха на трапезата — да не забележи някой между толкова люде, че я гледа, боеше се той от собствения си поглед. Но беше сита и пресита душата му, щом Ния беше толкова близу и той чуваше гласа й, тихия й смях.

Ала колкото бяха двамата далечни гости очаровани и възхитени от хубостта на Ния Глаушева, те още повече се зарадваха, когато дойде Иванка Руменова и заговори с тях на родния им език. Доведе я Андрея Бенков, поканиха я да седне от другата страна на Иля Андреевич. Макар да беше той по-тих, по-мълчалив и да изглеждаше по-млад от другаря си, забелязали бяха всички, че Николай Никитич се отнасяше към него по-почтително, питаше го за всичко и нищо не вършеше без негово съгласие. Е, нека седне учителката до него — той е може би по-учен, по-богат, по-важен от другаря си — и всички се раздвижиха да й сторят място до Иля Андреевич. А тя изеднаж като че ли се поуплаши, позамисли се, умълча се и току поглеждаше с бързи втренчени погледи съседа си. Той се обръщаше и към нея, както към другата си съседка, дори по-често към нея, най-сетне и тя се съживи, развесели се, забрави внезапната си уплаха. Все й се обаждаше и Николай Никитич, както стърчеше над всички, през главата на Ния и Андреевича, сякаш не можеше да се насити да говори с нея на руски. И това й каза:

— Знаете ли… като ви чух, като че ли отеднаж се намерих в Русия… Такава радост. Ех ти, матушка Русия!…

Весело беше и тоя път на чардака на Аце Кутрев. И докато всеки беше залисан със своите съседи на трапезата — да си поговори, да се посмее, — Иванка Руменова току се поприведе към Иля Андреевич и тихо го попита на руски, без да го погледне:

— Павел Сергеевич… как сте попаднали тук? Иля Андреевич отговори по същия начин — тихо, едва чуто:

— Нямате ли грешка?

— Нямам грешка…

— Да, госпожице Руменова, светът не е много широк, щом ние с вас се срещаме пак. Но за това ще си поговорим после, насаме — и той се обърна към нея с многозначителен поглед: — Разбирате ли? Тук никой нищо не знае за мене.

Тя улови погледа му и кимна леко: — Да. Но, извинете, не мога да се сдържам… само за Таня… Как е тя?

— Добре е. Омъжи се. А вие?

— Не. Аз още не. Учителствувам.

— Вярвам, че сте щастлива. Нали за това мечтаехте: да станете учителка?

— Да. Доволна съм.

Сетне те започнаха друг разговор. Веселбата на трапезата ставаше все по-шумна, започнаха и песни. Иля Андреевич (Павел Сергеевич) не забравяше и другата си съседка — Ния, — не забравяше и другите си сътрапезници. Веселеше се заедно с всички други и Иванка Руменова, отговаряше, когато я питаха нещо, усмихваше се приветливо, поднасяше на Андрея Бенков срещу нея някое по-вкусно късче — знаеше тя, че Андрея се стеснява да си вземе сам. Но през всичкото време мисълта й летеше към далечна Русия, в паметта й оживяваха един след друг незабравими, пък и забравени вече спомени…

Последните си две години в Русия тя прекара не като затворена пансионерка, а живееше в отделна квартира, като свободна гражданка заедно с други две български девойки, които следваха в същата гимназия в Киев. Тяхната ученическа квартира бе станала постоянно свърталище на българските младежи, които следваха по това време в разни киевски учебни заведения. В квартирата им идваха и руски младежи и най-често от всички нейната съученичка Татяна Сергеевна. През един снежен декемврийски ден — спомняше си и сега Руменова — Таня доведе в квартирата й своя по-стар брат, същия този Павел Сергеевич, доста спретнат, но меланхоличен поручик с тънки, черни мустачки, които бе пуснал някак по старчески да растат на воля. Тогава той нямаше брада, но тая рядка брадица и дългите коси не можеха да променят чистата, сякаш прозрачна бледост на тясното му лице, изразът на погледа му оставаше все тъй съсредоточен и тъжен, същото беше и широкото, гладко чело. Руменова позна веднага младия руски офицер. Още при първото си посещение в квартирата й в Киев той бе казал, че иска да учи български език. Помагаха му всички там, а Павел Сергеевич беше усърден ученик. Още тогава, види се, той се е готвил за това свое пътуване.

Малко преди полунощ станаха всички от трапезата. Време беше за почивка и сън. Двамата руски гости тръгнаха на дълъг път рано на другата сутрин. Иванка Руменова и Павел Сергеевич тръгнаха заедно през двора и поизостанаха след другите гости, които си разотиваха. Павел Сергеевич каза тихо:

— Аз съм тук по служба, госпожице Руменова.

— Не се ли боите, че ще ви открият турците?

— Немного. Ние сме пътуващи търговци с най-редовни документи. Освен това в Цариград има руски пълномощник, който влиза направо при султана и се грижи за руските поданици в Турция. Разбира се, ние се пазим да не даваме повод за подозрения, но и тук сме под покровителство на могъща Русия. Видях аз колко много се боят турците от нея.

— А видяхте ли пък ние, българите, колко я обичаме?

— Да, госпожице Руменова! Видях аз колко много любов има във вашия народ към моята родина. И ще кажа именно това най-напред, дето е нужно, и на всички там, да знаят всички затая голяма обич. Но, моля ви, тук никой да не знае, че сте ме познали, дори и най-близкият ви човек.

— Никой няма да узнае.

— А може и пак да се видим и без да става нужда да крием, че се познаваме отдавна.

— О…

Той й подаде ръка. Стигнали бяха до вратника, а на улицата вън бяха се спрели и ги чакаха съпрузите Глаушевци, Андрея Бенков, Вардарски и Николай Никитич, който разправяше нещо оживено, та цялата улица ехтеше от могъщия му глас. Павел Сергеевич каза на учителката все тъй тихо:

— След два или три месеца, когато ние с моя другар ще сме много далеко оттук, кажете на вашите най-близки люде, които заслужават доверие, че след три или четири години, така мисля аз, Русия ще воюва с Турция. Кажете им, за да се радват. Сбогом, госпожице Руменова!

— Сбогом, Павел Сергеевич… — И гласът на Руменова потрепера: — Благодаря ви, благодаря ви за голямото доверие и… за голямата радост! Поздравете Таня. Много, много! Не съм я забравила, милата…

В утихналата къща на Аце Кутрев двама души не мигнаха през цялата нощ: Вардарски и Тръпко Велев. И двамата бяха легнали вън. Вардарски бе отстъпил стаята си на руските си гости и през тия няколко нощи спеше на чардака, а Тръпко през цялото лято спа под един навес до стаята на сестра си.

Ния Глаушева прогони съня от очите на Вардарски. Това ставаше често с него, когато се случеше да я види, да бъде близу до нея. А тая нощ той и поплака в тъмнината; плачеше и със сляпото си око, намокри се превръзката му, та я захвърли. Нямаше от кого да се бои в нощната тъмнина, че ще види грозната дупка на изваденото око, че ще види сълзите му. Той ги остави да текат, да текат — нямаше от кого да се крие в тъмнината. Той плака за себе си, плака тоя път и за Ния. Щастлив беше и блажен, докато седяха тая вечер един срещу друг, макар да се реши да я погледне едва когато станаха всички да си вървят. Но той плака и за нея тая нощ — такова беше нейното лице и много скръб тежеше в погледа й. Какво ставаше с нея от някое време? Щастлива ли беше тя в живота си, или пък страдаше от някаква скрита мъка? Той няма да узнае никога, тя няма да му каже никога — далеко беше от него.

Но той плака може би защото пи много вино тая вечер… Той усети как мина Тръпко откъм другата страна на къщата и прекоси двора с тихи стъпки — отиде да види конете на руснаците. Вардарски знаеше, че младият момък заминаваше днес с двамата руснаци — предния ден те с Лазара Глаушев бяха го снабдили с тескере до Солун, а оттам нататък той оставаше под покровителството на матушка Русия. Така бяха уговорили с Иля Андреевич и Николай Никитич: от солунското пристанище нататък те щяха да го водят. Ще ги дигне руски кораб. Вардарски едвам се беше въздържал да не каже:

— Вземете и мене!

Съживила се бе в сърцето му старата съкровена мечта: Русия! Да се учи там. Ала късно беше вече, много късно беше за него…

Попридигна се на лакът Вардарски. Студени бяха станали вече нощите, едва сега усети той. Наближаваше да се раздени. Изпод самата стряха на чардака надничаше Зорницата — слязла бе ниско тя, бяла, пламтяща искра, да поведе зората иззад тъмните планини на изток. Някъде към кладенеца изникна пак сянката на Тръпко в звездния зрак на ясната нощ. Вардарски тихо подвикна:

— Тръпко…

Младият момък се приближи към оградата на чардака и прошепна:

— И ти ли не спиш, даскале…

— Днес тръгваш, а?

— Тръгвам.

— Радваш ли се?

— За кого ще жаля тука… Сестра ми… деца си има, мъж…

— Ех… Младо си още. А ще ти дожалее и за това камъче — хе, дето е под нозете ти сега, и то даже ще те тегли насам. Но върви, върви. Щастлив си ти с тия добри люде. И да ги слушаш добре. А като ти дойде време, ти пак ще се върнеш тука. Така е то.

Тръпко помръдна с едната си нога, помръдна и с другата, погледна там, долу, сякаш да види в предутринната тъмнина камъчето, което ще го доведе пак тука. Охо! Да отиде еднаж там, там… в Русия!

Той нищо не отговори на учителя.

Откъм стаята на Вардарски се дочу тихият гласна Иля Андреевич:

— Никитич… Време е вече. Никитич…

Тръпко се отдръпна бързо от оградата на чардака и изчезна пак нататък, към колите на руснаците; там бяха и конете им. На изток бе изгряло бледо сияние и сякаш още по-ярко трептеше там бялата предвестница на зората. По двора се чу тропот на конски копита. Тръпко доведе конете на кладенеца, да ги напои. Сетне ги върна и ги впрегна в колите. Изведе и двете коли, една след друга към вратника. Показа се на чардака Николай Никитич. Гласът му разлюля сънната предутринна тишина:

— Маладец, Терпко! Е, хайде… тръгваме след малко. Тръпко прогони кучето и го затвори в плевнята, да не безпокои гостите. После мина на другата страна на къщата, дето беше стаята на сестра му. Тя го чакаше вече там, под навеса, и тихо подсмръкна:

— Леле, Тръпко, братче… Дали ще се видиме пак… И му подаде торба с хлебец, усети Тръпко в ръката си прашилата й влажни от сълзите на сестра му. Той посегна бързо и извади изпод твърдата сламена възглавница на леглото си голямата кама. Нямаше какво друго да вземе Тръпко.

IX

Спомнил си бе Таки Брашнаров отеднаж за своята бедна братовчедка Василица и напоследък отиваше често през свободното си време да я види поне за малко. Махленките го виждаха как се задаваше откъм долния край на улицата, винаги напет, облечен алафранга, по най-новата мода, минаваше пред портата на женското училище — къщата на Аврам Немтур, — после пред портата на Глаушевци и влизаше у братовчедка си. Сетне, обикновено след немного време, връщаше се по същия път. Появяването му на тая улица беше цяло събитие и започна да се повтаря много често, за голяма радост на махленките. Той беше ергенин — изтънчен, богат, — те следяха възбудени всяка негова стъпка, разглеждаха облеклото му, ахкаха по голямата му хубост.

Той започна да минава толкова често по тая улица най-напред заради Ния Глаушева. Срещата му с младата Глаушева мина и замина злополучно за него и толкова бързо, че не я забелязаха дори и най-любопитните махленки. Но Таки Брашнаров не престана да посещава братовчедка си. Като минаваше толкова често по улицата, той видя в двора на женското училище учителката Руменова и сега минаваше тъкмо заради нея. Забелязаха това и махленките. Таки започна да минава по улицата в определено време — на обед, когато учителката пускаше ученичките си на обедна почивка, или вечер, когато ги нареждаше в двора на редици и ги изпращаше по домовете им. Той забавяше стъпки пред портата на училището и все нататък кривеше дългия си, винаги чисто подстриган врат.

Една вечер Руменова излезе да изпрати най-малките си ученички чак на улицата. В същото време насреща се зададе Таки Брашнаров. Спря се той на доста голямо разстояние — знаеше, че в тоя момент го наблюдаваха най-малко двайсет чифта очи — и се поклони дълбоко на учителката. Весело й беше на младата учителка с тоя шумен рояк от малки девойчета, които цвърчаха като врабци и все не можеха да се подредят в две редици въпреки големите си старания, и тя кимна на поздрава му със засмени очи. Тогава Брашнаров каза с почтителен тон, без да се помръдне от мястото си:

— Не мога да се начудя, учителке, как се справяте с толкова деца и по цял ден!

— Няма нищо чудно, господин Брашнаров — отговори му приветливо Руменова. — Аз съм учителка, това е мой дълг и после… аз обичам тия малки човеци.

— Минавам аз понекога оттук, имам роднини по-нагоре, и често виждам с какво търпение вие… да, и винаги весела…

— Децата не обичат мрачни хора и още по-малко сърдити учители.

— Да знаете само как ние едно време… Имахме един даскал тука по старогръцки, кир Пападос, ще застане пред чина — тогава и чиновете бяха нещо ново — с пръчка цел аршин дълга, удари с пръчката по чина и ти скочиш. Почвай! Песен шеста от Омира. И ти почваш на старогръчки, нозете ти треперят. — Той изричаше стиховете на старогръцки, разчленено, отсечено и еднозвучно, а сетне ги преведе със същия тържествен тон:

Тъй рече той и подаде на своята свидна невеста милото чедо и тя го притисна на пазви уханни и се през сълзи усмихна, а Хектор с ръка я погали И тъй й продума и рече: „Скъпа, немой да тъгуваш…“

Присвил черните си вежди престорено-тъжно, а в същото време святкащите му зеници дяволито се усмихваха, Таки попипваше деликатно с пръсти гладко обръснатата си брада и продължи:

— Даскалът удря по чина с пръчката на сека сричка, ти подскачаш, редиш дума след дума и като сбъркаш, некъде — фрас! — с пръчката не по чина, а по главата ти. Така учехме ние некога Омира и… хм — присви той алените си устни, — аз още го помня…

Руменова го слушаше с любопитство и се учуди на неговите неподозирани знания.

— Жалко, че са ви карали насила да изучавате тая велика поезия — рече тя, — вместо да ви разкрият нейната хубост и да я обикнете свободно.

— Моето сърце, госпожице учителке, винаги е било отворено за хубостта — наведе гъстите си, женски мигли Таки Брашнаров, но и сега се виждаше как блестят през тях зениците му. Сетне той изеднаж додаде: — Ще ми позволите ли некой ден да дойда в училището, да видя как работите с тия ангелчета?

— Заповядайте… Заповядайте, когато обичате — рече Руменова и се обърна да дочака друга редица ученички, които излизаха от училищния двор.

— Благодарен съм ви… — поклони се пак тъй отдалеко Брашнаров и отмина.

Той се възползува от гостоприемството на младата учителка още на втория ден. Тя го прие в една от класните стаи, ученичките й скочиха прави да посрещнат важния гост и стояха, докато се ръкува той тържествено с учителката им, а тЯ му подаде, леко поруменяла, единствения стол в стаята. Учителката продължи работата си, но той нищо не слушаше, а през цялото време разглеждаше спокойно, внимателно младата жена, седнал на стола край стената. Руменова беше облечена в дълга, отпусната До земята, широчка, светлосива вълнена пола, с лека връхна дрешка от същия плат и бяла копринена блуза с висока, затворена яка. Долавяха се доста ясно пъргавите, гъвкави движения на младото й тяло, лицето й, обхванато под едва закръглената гушка от бялата коприна на блузата и, поруменяло от смущение, изглеждаше още по-младо със своята моминска, чиста свежест. На няколко пъти тя Докосна разсеяно с поглед госта и той като чели едва сега забеляза колко много блясък имаше в нейните сиви очи.

Но той не стоя много в училището — едва до първото междучасие. Благодари още един път, похвали учителката за работата й с подчертана сериозност на скромен, но възторжен почитател на науката и си отиде. Руменова не го видя доста време след това, но когато се появи той наново пред портата на училището, те се срещнаха вече като стари познати. И така се случваше през следващите дни, че те се срещаха доста често Иванка Руменова скоро се досети, че зачестилите минавания на Брашнаров по тая улица не бяха заради братовчедката му или не бяха поне само заради тая любима братовчедка. Тогава тя стана по-сдържана спрямо него, съкратяваше срещите и много пъти ги избягваше. От това Брашнаров още повече се разпалваше, започна да я търси още по-често, в срещите си с нея проявяваше истинска изобретателност, за да я задържа повече. В него се разгоря с голяма сила ловджийската му страст — лов на дивеч и лов на жени, — той се боеше, че младата учителка може всеки миг да се изплъзне от ръцете му. Тъкмо така се държеше и Руменова към него — винаги беше готова да му обърне гръб; той можеше лесно да я срещне, да я спре на улицата, да я увлече в разговор, тя беше винаги внимателна, приветлива, но винаги умееше да го държи на определено разстояние от себе си. Тя не употребяваше никакви лукавства, никакви хитри клопки, а такъв беше нравът й, такова беше държането й към всички: свободно, прямо, честно. Вдъхновяван от своята засилваща се страст към младата учителка, той й разказваше с увлечение за своите пътувания и срещи; като позна нейната голяма обич към Русия, той сякаш съвсем искрено се отказа от своето поклонничество пред Европа и пред това, което смяташе за европейска култура, за предимства на Европа; като позна нейната голяма обич към книги, към наука, към духовен живот, той започна да чете книги нощно време, вземаше ги от читалището и ги търсеше навред, за да може да й говори за книги, за наука. И той, женолюбецът, който приемаше и познаваше жената само като средство за наслада, започна да прави пред учителката сладкодумни излияния на почит и възхищение пред жената човек. Таки Брашнаров не бе се променил, но се увлече толкова много в своята страст към учителката и в своето честолюбие на завоевател на женски сърца, че и сам започна да вярва, че обича Русия повече от Западна Европа, че обича книгите, поезията, почита жената. Това беше и в природата му, да влиза с увлечение във всякакви роли, особено когато се стремеше да покори някое нежно, доверчиво сърце. Иванка Руменова се поотдръпна от него, а той се втурна подире й с такава разпалена ловджийска стръв, че тя започна да вярва във всяка негова дума и в чувствата му, както ги проявяваше спрямо нея.

Брашнаров лесно долови, че Руменова можеше винаги да се въодушеви и от една приятелска дружба с мъж, дори тя беше по своему суетна и честолюбива по отношение връзките между мъж и жена и той, ловък и съобразителен, дълго време не спомена нищо пред нея за любов, нито дори самата дума любов. Те бяха приятели, сериозни люде, които дружат и се разбират, и тя дори се гордееше пред себе си, че бе успяла по тоя начин да обуздае един сластолюбец, за когото бе дочула да се говори. В Преспа не можеше да остане скрита тая необикновена дружба, но на всеки намек или открито подхвърлена дума Руменова пренебрежително подигаше рамена или отвръщаше също тъй открито:

— Какво си мислите вие! Аз не съм дивачка. Заговори й простодушно Траяна Костадиница, прислужницата в училището, и както разбираше тя тия връзки между мъж и жена:

— Бива си го, учителке. У, какъв е хубав и богат, богат… Ама ти, душко, гледай да го заведеш пред попа. Целият град ще ти завиди!

— Само за това ли се срещат, Костадинице, мъж и жена? Само за женитба!

— Ами за що друго, учителке… то, мъж и жена… Руменова я прекъсна нетърпеливо:

— Да се видят като всички хора, да си поприказват…

— Ех, учителке… И това, ама като сте и двамата хубави и млади, то, другото, само гори во вас и не ще можете да го спрете.

Таки Брашнаров знаеше, че не можеше да скрие играта си с учителката, и като знаеше с какъв човек водеше тая игра, той я играеше открито, пред целия град — те никога не се срещаха насаме, а винаги на улицата, в двора на училището, в двора на църквата, посред бял ден. И никога срещите им не продължаваха прекалено много, никога не заговори той с недомлъвки или тихо, интимно — разговорите им, обикновено сериозни и дори прекалено сериозни, а понякога игриво весели, можеше да чуе всеки. Позавъртяха се около тях двамата доста злоезични приказки, но скоро затихнаха и Преспа сега наблюдаваше тая необикновена дружба някак отстрани и със спотаено любопитство.

Винаги бдящ, винаги нащрек, Брашнаров забеляза по едно време, че в чистите, дълбоки зеници на младата жена започнаха да припламват някакви нови светлини, по-меки, по-топли. Виждаше се все по-ясно, макар че Руменова все още не си даваше сметка за това, че тя бързаше да го види, че се радваше открито на срещите си с него, заглеждаше се в лицето му, в очите му, следеше движенията на устните му и понякога ставаше разсеяна. И той по-скоро разбра какво ставаше с нея. На една от следващите им срещи той и поднесе малкото стъкълце с източен парфюм, който бе купил от арабите на панаира. Тя вдъхна жадно — отеднаж си спомни за тая им среща на площада край градския часовник — сега сърцето й изтръпна с още по-голяма сладост. Той рече, загледан в очите й:

— Спомняш ли си, учителке, как се казваше тая бистра, благоуханна вода?

— Не. Как беше…

— „Пред вратите на рая“.

— Хубаво…

И той повлече дълбок, топъл глас:

— Не сме ли и ние с тебе пред самите врати на рая? Тя го погледна изненадана, стресната. Отеднаж се уплаши, но като че ли не от неговите недвусмислени думи, а от себе си. Тя се задъхваше от внезапно вълнение и каза остро:

— Не ми говори такива думи, Брашнаров!

Той нищо не й отговори, страмежливо наведе очи. Така лицето му изглеждаше трогателно смирено и невинно. Младата жена дори се разкая за острия си тон. Винаги е лесно да заблудиш, да измамиш едно честно сърце.

И сърцето на младата учителка загуби своето спокойствие. Тя все се боеше от нещо, все очакваше да стане нещо необикновено. В тая своя неясна уплаха отново стана по-сдържана към Брашнаров, започна дори пак да го избягва. През цялото време на тая своя дружба с Брашнаров тя споделяше всичко с най-добрата си приятелка — Ния Глаушева. Разказваше й за всяка своя среща с него, преразказваше й каквото бяха говорили, споделяше с нея всяко впечатление от него. Глаушева я предупреди още в самото начало:

— Ти внимавай с него.

— О, знам го аз! Но се държи много добре с мене. Ния беше във всичко предпазлива, предупредителна — не искаше да се меси в работите на своята приятелка. Руменова й разказваше всичко с пълна откровеност, а сама Ния не виждаше нищо страшно в тия доста чести срещи. Но после тя долови, че младата й приятелка говореше за Брашнаров с по-друг тон и може би с по-голямо въодушевление. Тя каза на Руменова:

— Той е опасен човек, Ванче. Ти не знайш сичко за него. Той може зле да те измами. Не искам да ти говоря повеке, но вервай ми, Ванче.

Руменова стана още по-сдържана спрямо Брашнаров, Тя бягаше от него, криеше се. А той наистина забрави играта си, забрави хитрости и уловки и при всяка от редките им срещи сега Руменова чуваше от него буйни, пламенни любовни изповеди:

— Любя те! Вервай ми! Ти ме възроди!

Думите му се вливаха като огън в сърцето й. Но тя все още се боеше от него и се защищаваше отчаяно. Тя му каза еднаж:

— Ти си опасен човек! Така мислят и най-почтените хора в града. Ето, Глаушеви… Аз им вярвам.

— Глаушеви! — избухна той. — Аз спасих живота на Лазара Глаушев. Спасих го от смърт!

Ния се учуди, когато Руменова й предаде думите му: Лазар нищо не бе й казал. И тя попита мъжа си.

— Да — призна Лазар. — Спаси ме той от смърт. Не исках да ти казвам тогава, за да не се тревожиш.

И той разказа на Ния за срещата си с тайфата на Арап ага, за спасителната намеса на Таки Брашнаров.

Таки Брашнаров стана герой за Иванка Руменова Отвори се сърцето й отеднаж и тя призна пред себе си, че люби дръзкия красавец. Първата искра на тая обич бе проникнала в сърцето й още от първата й среща с него. Той ловко я разгори, но още повече със своята страст към младата жена. Тя прие тая страст като чиста обич, каквато беше нейната обич. А доколкото все пак бяха останали някакви колебания в нея, някаква боязън — реши да подложи любимия си на изпитание. Тя му каза, преди да го остави да се докосне до нея:

— Аз така разбирам дружба като нашата: ние трябва да се оженим.

Тя сама бе стигнала до простата мъдрост на Траяна Костадиница, до нейното просто знание за човека и за отношенията между човеците.

Таки Брашнаров отговори:

— Да. Ще се оженим.

Тоя път той се бе увлякъл твърде много в собствената си игра. Впрочем той беше на тридесет и пет години, а винаги у него в края на краищата преодоляваше търговският му, практичен разум. Учителката Иванка Руменова беше млада, хубава. Така приеха неговото решение и старите му родители:

— Време ти беше, Таки, да се ожениш. Ех, можеше на по-харно место, ама…

Сватбата на Иванка Руменова и Таки Брашнаров дигна на нога цяла Преспа, но то беше от голямо любопитство. В новата църква, дето стана венчавката, се събра много народ, макар че поканените бяха малцина и най-вече от по-заможните люде в града. Брашнаровци не признаваха ни приятелство, ни роднинство, а и сега бяха се повели според своята полза и по своята надменност; бяха поканили на сватбата и неколцина бейове и агалари, а не бяха поканили ни един от своите по-бедни роднини и съседи. Събрал се бе много народ в църквата да гледа младоженците, но между людете по църковния двор се дочуваха такива разговори:

— Изгоре учителката…

— Как я замота и нея, брей! Майстор.

— Хубавите круши свинете ги ядат.

— Некоя от приятелките му сега се готвела да го посрещне на църковния праг с копилето му. Да го види и младата му невеста.

— Не е чудно.

— Ще си поплачат днеска и много моми. Такъв-инакъв, ама сички зяпаха по него…

Събра се народ и в двора на Брашнаровци след венчавката. Изнесоха там табли и тепсии с колакшекер26 и чаши с вино — това беше всичко. Не се чу ни песен, ни чалгия27, а людете се присмиваха или ръмжаха сърдито:

— От чорбаджия хаир — от муха лой!

— Сватба ли е, или е погребение!

— Що сме се събрали тука, ха да си вървиме!

— Язък за учителката!

Горе в широката гостна стая Таки Брашнаров и баща му Марко Брашнаров водеха велемудри разговори с поканените агалари и чорбаджии и ги черпеха с благоуханна гръцка мастика; за хатъра на агаларите вино не се поднасяше. В съседната стая бяха чорбаджийките с щерките си, дошли бяха забулени и няколко беици — да видят гяурска сватба. Тук черпеше старата Брашнарица със студен шербет, размесен с гюлсюм28. Тук беше и младоженката и търсеше с тъжни очи познати люде между гостенките. Не бе дошла на сватбата й нито Ния Глаушева, нито дори вярната й Траяна Костадиница, която я изпрати от моминската й стая в женското училище потънала в сълзи; заплака тогава и Руменова, преди да тръгне с жениха си към църквата. Сега тук я поглеждаха чужди, враждебни очи. Чорбаджийските щерки й завиждаха и я мразеха, че им отне най-желания ергенин, а старите чорбаджийки кривяха устни, мръщеха се недоволни: невестата, още щом се върна от църквата — свали сватбения венец от главата си, а сега, вместо да стои права до стената там, с наведени очи, докато те пиеха шербет — седна и тя наред с гостенките. Учена, ама…

После всички си разотидоха.

Изпразни се голямата чорбаджийска къща, утихна. Останаха сами в къщата си Марко Брашнаров, жена му Поликсения, Таки, по-малкият му брат Васил и с тях — Иванка Руменова. Тъкмо се прибраха в широката всекидневна одая на долния кат, влезе там по чорапи Неда, прибраната племенница на Стояна Глаушев, и подаде на Руменова голяма тепсия, покрита с бяла, везана кърпа, подаде й също една китка от градински цветя, вързана с широка, бяла копринена кордела. И рече срамежливо:

— Кака Ния ти праща това за честито… Руменова сложи тепсията на една масичка и я откри: показа се майсторски приготвена, тънкокора, многокора баклава, напоена с шербет, а тепсията лъщеше нова, едва що калайдисана и нашарена по краищата като тантела. Като подигна младоженката очи да каже на момичето няколко думи на благодарност — то бе си отишло. Тогава Таки рече надменно:

— Лазар Глаушев праща тепсията; баща му я правил. Ще праща — охо! И ръка ще ми целува даже.

— Ния Глаушева праща това… Нали каза момичето! — подигна вежди младоженката и отеднаж й стана тъжно, че трябваше да му възразява тъкмо днес, в деня на тяхната сватба, в първия ден на общия им живот. И тъй, с тъга изви тя сивите си очи към него: — Защо трябва да ти целува ръка Лазар Глаушев?!

— Нели знайш… Живота съм му спасявал.

— Знам. Ти вече си ми казвал… — потисна една неволна въздишка младата жена.

В широката одая стана тихо. Някъде вън се чуваше сух, стържещ шум — прислужницата циганка метеше широката дървена стълба за горния кат. Скоро престана и тоя шум. И като че ли едва сега започна големият чорбаджийски дом своя всекидневен живот. Иванка Руменова се почувствува откъсната от целия останал свят, обградена от невидима стена заедно с тия люде, които занапред трябваше да съставят нейното семейство.

Марко Брашнаров изу с досада лачените си калеври и подви горе на миндера късите си обути в чохени чакшири дебели нозе. Събра се там, в ъгъла на широкия миндер, едно купище от тлъсти меса и кожи: късите, пухкави ръце на стария чорбаджия лежаха отпуснати върху корема му, той гледаше разсеяно с мътни, старчески очи, ушите му, месести и червени, бяха плътно залепени сякаш върху широкия, надиплен врат, голият му череп лъщеше мътно на светлината на близкия прозорец. Седеше той мълчалив и неподвижен на мекия миндер и дишаше хрипкаво.

Леко, безшумно се движеше из стаята Поликсения Брашнарова. Тя беше още в сватбеното си облекло — цяло от тежка, черна коприна — и беше дребна, суха, та носеше облеклото си по стаята като плъжок своята къщурка. От самурената якичка на късата й връхна дреха се подаваше изтеглена нагоре тънката, набръчкана шия; такова беше и лицето й — тясно, с хлътнали бузи, с твърд, ръбест нос и две големи очи; малката, суха глава беше превързана с нагъната черна кърпа, светлееха край ушите й сребърнобели коси. От широките ръкави на горната й дрешка се подаваха малки ръце, нашарени с изпъкнали, сини жили, и бяха пъргави, неспокойни. Тя донесе на мъжа си броениците му — дълъг наниз от едри янтарни зърна, — донесе му паничка с готови цигари, които сама бе свивала и лепила с върха на езика си; донесе му и огниво, подаде му цигара — едва сама не я сложи в устата му, — цъкна му огън с огнивото, сетне отиде да донесе и голям пепелник от излъскан пиринч. Не, не — тя не спираше, лека, мъничка, само коприната шумолеше по нея, и все намираше какво да върши в подредената стая. Младата невеста я гледаше учудена и не знаеше как да й помогне, като я виждаше толкова заета и усърдна, не можеше да забележи кое не беше на мястото си, кое бе се изкривило, кое беше нужно сега и кое — малко по-късно.

Иванка Руменова, все още в булченската си рокля от бяла коприна, изви уплашени, питащи очи към Таки, Той и не забелязваше тревогата й — тревога на човек, попаднал в чужд дом, в чужд свят, който го обременяваше с много задължения, но той още не може да ги схване, да ги види, да ги приеме, а те го чакаха с неумолима настойчивост. Тя влезе в тоя дом и стана неин тоя дом, чакаха я тук нови задължения, а не знаеше с какво да почне, ръцете й тежаха в скута в мъчително бездействие, измъчваше я чувството за неизпълнен дълг. Да беше продумала най-сетне свекърва й, да й каже що трябва да върши, да беше поискал свекърът чаша вода! Младата невеста молеше с поглед жениха си да й помогне, а той сякаш нищо не забелязваше. Седнал до един от многобройните прозорци на одаята, Таки беше цял озарен от алените отблясъци на залязващото слънце и сияеше в своята горделива, дръзка хубост. Сега виждаше Руменова колко много приличаше той на майка си: същите очи, същия нос, същите устни, но у него същите тия черти бяха млади, пълни с топла кръв и жив блясък, бяха мъжки, той бе израсъл едър, силен мъж и бе наследил, изглежда, тежката отпуснатост на баща си. Мина доста време и в стаята никой не продумваше; мълчеше и Таки, негли бе забравил младата си невеста, забравил бе, че днес беше сватбеният му ден. Руменова го гледаше от далеко и си мислеше: „Какво стана с него изеднаж? Но той е може би уморен от днешния ден, може би го боли глава…“ И тя се приближи меко, тихо шумеше копринената й дреха, — леко сложи малката си ръка на широкото му рамо и се усмихна приветливо, да срещне погледа му. Той сложи бавно ръка върху ръката й, после дигна лице към нея и също се усмихна. В тъмния му поглед се надигна влажна мътилка, усмивката му се разля, застина угодлива и алчна. През сърцето на младоженката премина хлад. Тя се уплаши още повече и се огледа бързо. Тихо похъркваше на миндера старият Брашнаров и тракаше равномерно с броеницата си. Свекървата прекосяваше стаята кой знай за кой път. Тогава младата жена видя в най-отдалечени я ъгъл малкия Брашнаров.

Там, в ъгъла, вечерният здрач вече се сгъстяваше. Белееше се отдалеко бледото, тясно лице на момчето, с широко чело между венец от гъсти, тъмни коси. И сякаш още повече в здрача, силно лъщяха очите му, и те тъмни като очите на майка му и на по-стария му брат. Види се, в тях се отразяваха светлините на залеза, струящи през редицата прозорци, но блясъкът в живите човешки очи извира най-напред от техните дълбини, иде отвътре. С такава светлина в очите си гледаше момчето своята млада снаха. То беше едва на петнайсет години, с тесни раменца, белееха се там, в здрача, и ръцете му, още малки, нежни, детски. Ето при него отиде Иванка Руменова. Седна там на един стол с извито облегало. Тихо прошепна на малкия мъж:

— Какво правиш, Василе…

Бледият юноша не се обърна да я погледне, но веднага отговори, също тъй тихо, шепнешком:

— Нищо. Седя.

И помръдна ръцете си. Така, с тоя шепот в ъгъла, те се отделиха двамата, макар да не бяха сами между четирите стени на стаята, но се отделиха от другите трима в същата стая — той дори и от майка си, а тя — и със своя мъж. Руменова не бе изгубила напълно своята смелост в тоя дом, между тия нови люде, с които трябваше да свиква, та отеднаж грабна ръката на момчето и се приведе към ухото му, прошепна заговорнически:

— Искаш ли да излезем вън, да излезем оттук?

— Искам — отвърна й то с шепот и току се обърна към нея уплашено, но стиснало упорито бледи, също тъй още детски устни.

Тя скочи, без да пусне ръката му, и го поведе към вратата. Тогава се чу гласът на майката — тих, но твърд, студен:

— Василе… къде?

Руменова се обърна към нея и забеляза, че старата жена гледаше не нея или малкия си син, а ръцете им, как се бяха вкопчили една в друга. И младата невеста отговори високо, сякаш да разбие тая тежка, задушаваща, омразна тишина в широката стая:

— Ще излезем вън. — После добави: — Васил ще ми покаже къщата, двора.

Руменова усети върху себе си погледите на двамата мъже, но не дочака дали ще кажат нещо, не дочака и отговора на старата, а дръпна вратата, изведе вън малкия си девер.

Вън момчето изведнаж се съживи, очите му засвяткаха по-весело, макар то срамежливо да избягваше да погледне снаха си. Тя бе пуснала ръката му, но закачливо го побутна:

— Къде ще ме водиш най-напред?

То не й отговори, а се запъти към изходната врата през широкия трем, постлан с бели квадратни плочи. Излязоха на доста широката площадка пред вратата, също постлана с плочи, но тъмносини, спуснаха се по пет, извити в широк полукръг, каменни стъпала. Широка пътека, също постлана с бели плочи, водеше към чешмата насреща; друга такава пътека водеше към градината оттатък, а целият двор наоколо, чак до градината, беше постлан с едър калдъръм, обрасъл с млада пролетна трева. В мраморното корито на чешмата се плискаше широка струя вода, сребристо проблясваше в светлината на гаснещия пролетен ден. Васил Брашнаров се запъти към градината с бързи, леки стъпки. Руменова го последва.

В дъното на голямата, занемарена градина, обрасла с бурени и храсталаци, момчето бе построило здрава колибка — виждаха се разкривени пирони, чукани с камък — и вътре в нея криеше два гълъба. То отвори вратичката на колибката, бръкна вътре до рамото си чак, извади единия от гълъбите — със синкавозеленикави петна по гърдите му, а главата му, с червени очи, и цЯлата му шия бяха бели, като да се спускаше бяло покривало и чак отпред по издутата му гушка. Момчето мушна мълчаливо гълъба в ръцете на снаха си, също приклекнала там, и бръкна за другия гълъб. Той пък беше съвсем бял. Кротки бяха птиците, свикнали бяха да стоят в ръцете му.

— Те сигурно бяха заспали вече — каза Руменова.

— Исках да ти ги покажа — чу тя за пръв път гласа на момчето, тъничък, тих, но изеднаж се пречупи, прозвуча дрезгав и остър. То продължи: — Тука ги крия, майка не ми дава да държа гълъби.

— Не е ли опасно тук за тях. Някоя котка или друго някое животно…

— Охо! Колибата е здрава. Аз я направих. Хайде да ги оставим да спят… Утре пак ще дойдем да ги видим.

То прибра гълъбите един след друг, грижливо затвори малката вратичка на колибата. Сетне се запъти към къщи, забързано, съсредоточено, като че ли вършеше важна работа.

— Почакай… — подвикна след него Руменова. — Нека постоим тук.

Малкият се обърна изненадан:

— Ти нели рече да ти покажа къщата!

— Е, хайде.

Насреща се издигаше къщата като крепост — с високи стени и редици прозорци на двата ката, предната част на горния кат беше издута в широк еркер от единия до другия й край, също и над двукрилата входна врата. Те влязоха в мрачния трем. Вдясно беше затворената врата на дневната стая, дето бяха сега другите трима членове на семейството, до нея имаше друга затворена врата, насреща беше голямата готварница с широко огнище, а оттам се влизаше в зимника, на седем стъпала в земята. Тъмен и тайнствен беше зимникът, едва проникваше светлина в него през три високи прозорчета, обковани с дебели железа. В него имаше много тъмни г ъгли и потулени места, между големите бъчви, между редиците по-малки бурета, каци, делви, хамбари за брашно, нощви, и там се криеше Васил, когато по-старият му брат искаше да го бие. Но Васил друг път ще покаже на снаха си тъмния, страшен зимник с всичките му затулени ъгли и скривалища, друг път ще послушат те двамата с присвито сърце какви загадъчни звуци и шумове се чуваха тук и посред бял ден, а нощем сигурно се събираха вампири и сенища. Сега вратата вдясно може изеднаж да се отвори и може майка му да ги повика да се върнат в общата стая — и Васил изтича с тихи стъпки нагоре по стълбата, постлана с дебела, мека пътека. Горе ги пресрещна прислужницата — мършава, дребна жена, — ухили се тя раболепно срещу Руменова с почернели, гнили зъби, погали с грапавите си пръсти копринения ръкав на младата си господарка:

— Добре дошла, майчице… Аз тука работя веке пет години…

Васил махна с ръка към нея начумерен — да не се докосва тя до снаха му:

— Върви долу в мутвака, да ти даде майка да вечеряш, па да си вървиш! — Момчето ревниво подръпна снаха си и додаде, негли да я успокои: — Тя не спи тука нощем.

Тук се отваряше широко преддверие с голи, синкави стени, постлано с поизтъркан прилепски килим, та се провиждаше и основата, но шарките му бяха все още ярки и свежи. От двете страни на преддверието се виждаха по три плътно затворени врати, нашарени на неголеми ромбове с тънки, прекарани на струг летвички; вратите не бяха боядисани, но бяха търкани със счукана керемида и светеха от чистота, лимоненожълти. Момчето отмина бързо първата врата и се спря пред втората, натисна с палец желязното мандалце и я бутна; полъхна отвътре на застоял въздух и мухъл. Преди да влязат в стаята, Руменова се озърна и попита:

— Защо не почваме от първата стая?

— Там — рече смутено Васил, — там… спи бате. Младата жена се загледа в миг в съседната врата — там беше нейната нова спалня, общата спалня, там беше брачното й легло… Рамената й потрепераха като от внезапно пронизал я студ и тя влезе бързо след момчето в отворената врата, не пожела нито да надзърне дори в новата си спалня. Стаята, в която влязоха, беше почти тъмна, четирите й прозорци — от единия до другия край на външната стена — бяха засенени с двойни завеси — бели, с везби и тантели по краищата, и върху тях тъмни, от тъмнозелено кадифе, което се спускаше на широка дървена рамка почти от тавана. Между варосаните ъгли горе се тъмнееше невисок шестоъгълен дървен таван, нашарен също с рендосани летвички, които излизаха като лъчи от един изпъкнал дървен кръг в центъра му. По стените от двете страни бяха нарисувани два гигантски пауна с разперени опашки, шарките им едвам светлееха в полумрака, птиците гледаха от двете страни с ококорени, човешки очи. Под прозорците насреща се протягаше миндер с възглавници, край двете стени бяха наредени правени пак на струг тежки дървени столове, подът беше покрит от край до край с килим, а в средата на стаята беше сложена неголяма ниска маса, покрита до пода чак с тежка копринена покривка на разноцветни квадрати. Но виждаше се, в тази стая кой знай откога не бе влизал жив човек. Висяха там тежките завеси и препречваха дневната светлина, ширеше се празен мекият миндер, по дървените столове бе полепнал прах, почти невидими тлееха в мрака шарките на килима, загаснала бе лъскавината на коприната по тежката покривка върху масата — всичко тук, изоставено и безполезно, гниеше неусетно, разяждаше го прахът и застоялият въздух, само двата пауна се пулеха от стените с човежките си очи, та мъртвилото в стаята изглеждаше още п о-п ечал но.

— Влиза ли някой тук? — попита тихо младата жена.

— Кой ще влиза… Никой! — отвърна също тъй тихо момчето.

И те побързаха да излязат. Васил натисна мандалцето на съседната врата. И тук беше същото: студен мрак, тежки завеси на прозорците, миндер, килим, копринени покривки; същото беше и в другите стаи, само в гостната — още по-богато наредена — миришеше на тютюнев дим и на дъвка, столовете бяха поразмърдани, миндерът и възглавниците по него поизмачкани, като че ли сватбарите едва що бяха си отишли. Младата жена приседна на един стол до вратата, която бяха оставили полуотворена, сякаш се бояха да останат сами в затворена стая. Момчето погледна снаха си изпод вежди. Седеше тя там в сватбената си рокля сред цял куп дипли и гънки от бяла коприна, а мислите й като че ли бяха останали оттатък, зад редицата плътно затворени врати, в богато наредените, но пусти, мрачни одаи.

— Майка е битолчанка — чу Руменова гласа на младия си другар и се сепна. Кой можеше да познае къде ще се насочат мислите на едно момче като него, но тя долови във внезапно прегракналия му глас желание да обясни нещо, да оправдае нещо. И Васил продължи след късо мълчание: — Тя има двама братя в Битоля. Те са гърци! — дигна към нея момчето широко отворени очи и някак уплашени, тъжни.

— А тя… майка?

— Тя… тя е като нас. — То като че ли искаше да избегне друг подобен въпрос и продължи бързо, задъхано: — Циганката идва секи ден и майка ходи се по нея. Като дойде Великден — сичко свалят и изваждат вън, после пак го нареждат.

Как бе дошла тя в тая къща! Но… да не мисли, да не мисли за това още в първия ден! После, утре. А чувствуваше как се набираше в душата й огромна тежест. После, утре!… Й тя попита неочаквано високо:

— Какво правиш ти тук!

— Нищо.

— Не играеш ли, не скачаш, не викаш ли като другите момчета?

— Играя. Долу, в градината. Майка се вика по мене.

— А ходиш ли на училище?

— Да. Уча при даскал Райко. Тая година ще ми даде свидетелство.

— А после? Има и други училища, по-големи от преспанското.

— Учителят ни разказва за Русия.

Руменова бързо улови с две ръце малката му ръка:

— Да! Русия… Ти не знаеш, че аз съм учила там пет години.

Момчето срамежливо издърпа ръката си от ръцете й, но после приседна доверчиво на стола до нея:

— Разкажи ми нещо за Русия…

— Ти трябва непременно да отидеш там. Аз ще кажа на бачо ти да те прати да се учиш там.

— Той нема да ме прати. И татко нема да ме прати. Татко само мълчи. Те нема да ме изпратят в Русия и бачо казва: „Хайде още тая година в училище и после Ще дойдеш да работиш в дюкяна.“

— А ти искаш ли да се учиш повече?

— Искам. Учителят ми дава книжки от читалището. Учителят вели да се уча повеке.

— Да. Ти ще идеш в Русия.

— Разкажи…

Младата жена подпря бузата си на едната ръка и се замисли. Не беше само любопитството на това дете, което я караше сега да се връща към най-щастливите години на своя живот. И откъде бе дошла тъкмо днес, в сватбения й ден, тая безнадеждна скръб, от която премаляваше сърцето й!… Няма да се върнат никога вече изминалите щастливи години. Станало бе нещо непоправимо… Но какво бе станало всъщност? Тя беше само разочарована малко, мислила си бе, че тоя неин ден ще бъде по-хубав, по-светъл, по-весел ден… Тя току-що влизаше в новия си живот и сигурно беше малко уплашена…

— Разкажи… — прекъсна момчето тревожните й мисли.

Тя тихо въздъхна, за да успокои, за да облекчи сърцето си. И мисълта й полетя към далечната страна:

— Там хората умеят да се веселят, умеят да се радват… Да ти кажа ли: умеят и да скърбят. Всичко става от сърце, от все сърце. Ето ние днес правим сватба, а като че ли мъртвец е изнесен от къщата. Не дойде на сватбата ми и най-добрата ми приятелка тук. Защо не дойде на сватбата ми Ния Глаушева? А в Одеса, в Киев биха долетели всичките ми дружки — весели, шумни. Биха се радвали от сърце на моята радост. Такива са тамошните хора. Да ги чуеш само как пеят — всички в хор, всички сякаш в една душа. Ние сме сурови, саможиви хора. Седим долу и мълчим. А пък аз влизам днес за пръв път в тая къща. И никой, даже и бачо ти не ми каза ни една радостна дума. Само ти, миличък, ето седиш с мене…

Тя внезапно изхлипа и едва не избухна в плач, но бързо се овладя, само сивите й очи потъмняха и плувнаха във влага. Момчето се въртеше на стола си, местеше ръце, нозе, озърташе се безпомощно и току изеднаж се досети, изеднаж си спомни, дори протегна ръце към нея.

— Знайш ли — почна то задъхано, — знайш ли… Учителят Райко ни разказваше за една бабичка в Русия… как е оставила дюкянчето си, за да спаси едно момиче, а то веке замръзвало. Знайш ли — сви вежди детето, — знайш ли какъв студ хваща там! Руски студ!… И бабичката оставила дюкянчето си, за да спаси момичето. Спасила го тя, ама крадци обрали дюкянчето й.

Нищо, казала руската бабичка, аз не жаля за дюкянчето. Руменова погали косите на момчето и му се усмихна с насълзени очи:

— Да, мойто момче. Аз познавам тая бабичка. А това момиче, замръзналото, бях аз…

Момчето разтвори широко очи, протегна към нея тънкия си врат:

— Ти!

Сякаш бе чуло някаква чудна приказка, която изеднаж оживява, става действителност.

— Да — кимна младата жена. — Самата аз.

— После! По-нататък…

Долу тропна врата, чу се треперлив, изтънял глас:

— Василеее!… Детето подскочи:

— Майка.

Те и двамата се огледаха. Стаята бе се изпълнила с мрак.

— Слизай веднага! — чу се пак гласът на старата Брашнарица.

Слязоха и двамата долу, мълчаливи, тихи. В общата стая беше сложена трапеза за вечеря — кръгла маса с покривка на светли черти. Старата посочи отдалеко, през масата:

— Невесто… ти тук ще седнеш.

— Да ти помогна нещо, майко…

— Не. Днеска не.

Седнаха и петимата: двамата мъже един до друг, срещу тях двете жени и момчето — до майка си. Старата сипа на мъжа си огромно количество ядене, той се нахвърли нетърпелив, лаком, започна да работи и с двете си ръце, с неочаквана подвижност и похватност, макар ръцете му да трепереха, види се, от лакомия. Той дъвчеше и на двете си страни едновременно, върховете на челюстите му под слепите очи напираха в дебелата кожа бързо и ритмично, помръдваха се заедно с тях червените месести уши, старият пулеше алчни, уплашени очи, да не би някой да дръпне яденето му. Руменова не искаше да го гледа, но старецът привличаше погледа й с неотразима сила. Тя чуваше с болезнена яснота лепнещия, пухкащ шум на мляскащите му устни, чуваше как той мачкаше храната с беззъбите си челюсти, как я смучеше и гълташе… Младата жена усети как изби студена пот по челото й от погнуса. Как ще седи на една трапеза с тоя стар чревоугодник!…

Старата Брашнарица посегна да сипе ядене в чинията й.

— Стига… стига… Не съм гладна.

— Само толкова ли?

— Да — отвърна с беззвучен глас Руменова.

— Да не ти е лошо?

— Не.

През време на вечерята Руменова улови на няколко пъти същата угодлива, застинала усмивка на Таки. Той се хранеше чисто, сдържано и някак по женски приподигаше малкия си пръст, нагънат във всичките стави. Не яде много. И се обърна към нея, втренчил сега питащи, нетърпеливи очи: „Свърши ли вече?“ Руменова с мъка преглътна последното си залъче. Таки изви очи към братчето си.

— Сипи ми чаша вода — прозвуча гласът му сурово, заповеднически.

— Аз… — приподигна се Руменова.

— Не, не ти… — сви вежди той-.

Сега видя колко много се боеше от брат си малкият Васил. Видя тя как се разплиска чашата в неговата малка, трепереща ръка.

— Их! Какъв си схванат… — изсъска по-старият брат.

Руменова почувствува за един миг, че губи търпение. И рече бързо:

Това не е негова работа и… той е още малък.

— Хм… — стисна устни Таки.

— Да се учи… да слуша по-старите — изгрухтя с пълна уста отсреща старият Брашнаров.

Тая нощ Иванка Руменова не мигна ни за една минута.

Още преди това, през целия ден, тя беше в тревога и смут, а когато Таки й направи знак с очи да стават вече от трапезата — тя почувствува непреодолимо отвращение; такъв беше погледът му — гнусен, също и безсрамното му нетърпение да я отведе по-скоро в спалнята. Тя тръгна — как би могла да се противи, — но изстиналите й нозе натежаваха при всяка стъпка и едвам стигна до вратата на спалнята, разтреперена от внезапна треска. Той отвори с едната си ръка вратата и я побутна вътре.

Тя се спря там, до вратата, и ясно чу как той я затвори зад нея. Младата невеста почувствува с внезапен, сладостен трепет, че те двамата бяха сами тук. Чувството на гнусливост не изчезна съвсем в нея, но то като че ли остана далеко от съзнанието й. По-силно от всичките й чувства сега беше бурното вълнение, което обхвана цялото й същество — ето тя е сама с тоя мъж, нейния мъж, вратата е здраво затворена и тая широка, хубава стая като че ли беше кът от някаква вълшебна приказка. На една маса в средата на стаята, покрита с тежък, златист атлаз, беше сложена висока стъклена ламба с пъстър стъклен глобус и през него светлината се процеждаше пъстра, весела, топла. Тъмночервени кадифени завеси закриваха плътно прозорците, а миндерът под тях, също и възглавниците по него трептяха в богати, весели шарки. По светлосивите стени от двете страни бяха нарисувани слънце, месечина и рой звезди: цяло от ярка жълта боя, слънцето се хилеше насреща с кръглото си лице като сито бебе, разперило по стената широки жълти лъчи, а насреща, на другата стена — пълна, кръгла месечина, и тя цяла жълта, намигаща лукаво с едното си око, опулила другото си око в наивна почуда; около нея, в четирите ъгли на стената, се тълпяха бели, зелени, жълти, червени звездици, там беше дори и Сатурн с пръстена си. Под слънцето бе разтворило обятия необикновено широко, ниско легло и цяло в коприна заедно с двете хълмчета от възглавници, а двата отметнати йоргана пламтяха светлоалени. Но сърцето на младата жена се развълнува толкова буйно може би от аромата, с който беше изпълнена стаята, и сладко я замая, упои я. Това беше „Пред вратите на рая“.

После Руменова усети как я дигна той на силните си ръце и тя притисна глава доверчиво на широките му гърди. Ето Таки бе се върнал; той беше същият, когото бе обикнала, изчезнал бе някъде и сега пак беше тук, До нея, тя беше цяла в ръцете му. Но тая сладка радост продължи само няколко минути. Той я сложи грубо на леглото и започна да разкопчава нетърпеливо дрехата й, опулил мътни очи. Хубавият сън отеднаж изчезна…

Той я държа дълго и тя беше като вещ в ръцете му. А после и така я остави, като мъртва вещ на леглото.

Повлече едрото си тяло, примъкна се на другата страна на широкото легло и скоро заспа. Тя се сви в най-отдалечения ъгъл и замря. Сега бе видяла истинския му образ. Той беше животно, скот. И какво космато беше тялото му…

Тя не спа цяла нощ и непрестанно беше във вледеняващ страх, че е затворена, че е сама с диво животно, което спи там, но всеки миг може да се събуди и да протегне лапите си. Тя нямаше къде да избяга и как ще избяга, трябваше ли да избяга? Цялата тая грозотия е може би неизбежна — такава, каквато е. И може би ще се промени нещо, може би няма да бъде все така. Къде ще бяга — ето нейния мъж и тя е негова жена. Може би ще утихне тоя бунт в сърцето й, ще изчезне може би с време тая погнуса, която късаше утробата й…

Най-сетне мина тая безкрайна нощ, през тесните пролуки на кадифените завеси се провря изгрелият ден. Руменова стана тихо — все още в ужас да не би той да се събуди, — извади от сандъка в ъгъла, своя момински сандък, една от всекидневните си дрехи и безшумно се облече. Намери там и някакви обувки, обу се бързо. Тъкмо в тоя миг се чу гласът му и тя потрепери:

— Дай ми там… тютюна…

Тя побърза да му услужи с пребледняло лице. Едва след като запали цигарата си, Таки попита отдалеко:

— Що си се облекла така… Къде?

— Отивам в училището. Вече е късно.

Днес едва ли би дошла в училището някоя от ученичките й — в първия ден след сватбата, — но тя искаше да се махне оттук поне за няколко часа. Той каза все тъй отдалеко, изтежко:

— Ти веке нема да отиваш в училището.

— Как…

— Ако им требват на преспанци даскалици — да си намерят друга даскалица. Жената на Таки Брашнаров нема да им слугува за неколко гроша. Това е.

— Не, Таки — отвърна Руменова примирително и дори подигна очи да го погледне. — Ти не бива да ме спираш. Аз не съм никому слугиня, аз съм учителка. Децата ще ме чакат. И сега, към края на учебната година…

— Казах аз веке. Това е.

— Ти ме унижаваш повече тъй! Какъв е тоя господарски тон? Не, ти няма да ме спреш от училището.

Той остави някъде там димящата цигара, измъкна се безсрамно изпод йоргана целият гол, нахлузи захвърлената наблизу нощница и преди да стане, взе отново цигарата. Приближи се към нея бавно, с присвити очи:

— Разбра ли що ти казах? Ти веке даскалица нема да си! Събличай това — и той дръпна грубо дрехата й, която изпращя и се цепна на едното рамо. Сетне добави пак тъй господарски:

— Ей там имаш домашна роба.

— Ти ми скъса дрехата… — промълви тихо, с побелели устни Руменова и някак машинално. Ала отеднаж в гърдите й бликна гореща вълна и като се задъхваше от гняв, рече: — От училището аз няма да се откажа. Пусни ме да мина!

Той приподигна бавно лявата си ръка и тъй, с опакото на едрата си ръка, я плесна по лицето.

— Ах! — изтръгна се глух вик от гърдите на Руменова и притисна тя длани на лицето си, притворила очи от внезапна слабост. — Звяр… Долен човек… — прошепна едвам чуто, но тоя сподавен шепот идеше от дъното на гърдите й.

Таки Брашнаров се обърна самодоволно с гръб към нея и бавно се отдалечи към прозорците. Сега вече никой не можеше да я спре, но той стоеше спокойно там, до прозорците, и току приподигна леко кадифената завеса. Сигурен беше, изглежда, че тя няма да се реши да избяга. Руменова пристъпи с твърди крачки към вратата, отвори я и я дръпна след себе си. Стълбата беше близу, тя се спусна бързо надолу. Някъде из двора се мярна циганката прислужница, портата беше отворена и Руменова изтича на улицата.

Руменова мина бързо през училищния двор, изтропоти по стълбата за втория кат и трасна вратата на стаята си, затвори се вътре. Още от вратата се хвърли на един стол край стената, да си отдъхне, да събере мислите си, Да успокои сърцето си, да събере цялата си душа. Костадиница я забеляза още докато минаваше през двора, излезе слисана подир нея, чу я как се затвори в стаята си. Какво бе станало? Сигурно си е забравила нещо учителката… Но толкова ли беше важно, та да тича така рано още в първия ден след сватбата си? Ай, господи!… Траяна не искаше да я безпокои и се върна да почака в своята стая. Учителката сама ще се обади.

Седнала на стола край стената, Руменова се чувствуваше като захвърлена тук от някакъв вихър, който за късо време бе я издигнал на шеметна височина и отеднаж бе я захвърлил като сухо клонче. Или току-що се бе върнала от някакво далечно, изнурително пътуване, върнала се бе пак в своята скромна стая като на тих, желан бряг. Но сърцето й не се успокояваше, кръвта й не се успокояваше, тя огледа стаята, като че ли да види дали това беше наистина нейната стая, и скочи. Нахвърли се да подрежда вещите, които бе оставила тук — тясното дървено легло, грижливо сгънатите постилки и завивки, малката масичка. Тя нареди отново леглото си — стаята да заприлича по-скоро на предишната нейна стая, — погледна с тъга голата масичка — там бяха стояли любимите и книги, които занесе в… новото свое жилище заедно със сандъка си и всички по-хубави свои вещи. Не можеше изеднаж да скъса всички връзки с тоя човек, който бе навлязъл в живота й така подло, така дръзко и грубо. Тя погледна празното място, дето бе стоял сандъкът й, празния долап в стената, който бе забравила на тръгване полуотворен, и усети как злият вихър отново я подемаше, за да я върне, за да я отнесе наново сред страшната действителност, от която едва що се бе изтръгнала, едва бе успяла да избяга, да се скрие тук, в своята стая.

Тя се хвърли ничком върху тясното, твърдо моминско легло — беше капнала от умора след мъчителната, кошмарна нощ. Ала не идваше сън — да се унесе, да се забрави, да си отдъхне, а мисълта работеше трескаво, с болезнена яснота, повтаряше се непрестанно всичко, чуваше всичко, усещаше с тялото си. Така ще бъде сега цял живот — няма да забрави никога вече тая нощ и вчерашния ден, час по час, минута по минута, ще остане грозният спомен завинаги в паметта й. Може би това, което стана, през нощта с нея, беше неизбежно, щом бе попаднала в ръцете на един развратник, може би с време би го ограничила или би го приела като тежък дълг. Може би това беше нещо от човешкия живот, което тя не бе познавала… но не, не! Това беше той, само той — Таки Брашнаров, който бе се промъкнал подло в сърцето й. Жадувало бе и нейното сърце за милувки, за всички радости на любовта, но бе срещнала един развратен човек, делила бе легло с него. И това непоносимо чувство да си като вещ в ръцете му, отдръпването и сънят му на преситено животно! И тоя удар по лицето й… Тя страдаше за своето поругано тяло — лепнеха и сега по нея ръцете му, — но страдаше още повече за своята потъпкана гордост, разочарована до дъното на душата си, унижена, подиграна, измамена. И не идваше нито сън, да затвори очите й, не идваха сълзи, да облекчат сърцето й.

Траяна Костадиница на няколко пъти се приближи до стълбата, дори се качи на едно-две стъпала, но не се реши да влезе при учителката. Виждаше се, станало бе нещо нередно — какво ще прави учителката днес толкова време сама в стаята и не се обади ни еднаж! Чудна работа, чудна работа… В двора шеткаха двете й щерки — ученички на Руменова — и все току поглеждаха към чардака горе, да видят учителката си и още повече сега, след сватбата й, излизаха там, в широкия двор и другите деца на Костадиница, но не дойде тоя ден нито една от другите ученички. Поизлезе от стаята и Костадин, наметнат със селския си кожух и сега, въпреки топлия пролетен ден, повъртя се и той в трема долу, покашлювайки тихо — хм, гледай ти… Какво ставаше с учителката! Най-сетне каза на жена си с глухия си глас:

— Ами иди горе да видиш…

Костадиница се качи бързо горе и влезе направо в стаята на учителката. Руменова скочи със зачервени, но сухи очи. Траяна я гледаше уплашена н учителката сама почна:

— Избягах… Не мога да живея с тия хора! Траяна стоеше срещу нея, както си беше все още в селските дрехи, погледа я, погледа я и току рукнаха сълзи от очите й.

— Уф, у-учителке — изхлипа тя, — уф, сестро!… Не знаеше що друго да направи, не знаеше как да помогне и каза глупаво:

— Да ти дам да хапнеш нещо… Сварила съм коприва…

Руменова стисна устни, поклати глава мълчаливо. Траяна се обърна да си излезе и току дигна ръка към устата си уплашена:

— Той… Иде!

Току-що беше влязъл в двора Брашнаров и се приближаваше насам с бавни стъпки. Руменова привика бързо, със сподавен глас:

— Не го пускайте тук! Не мога да го гледам… и… той ме удари!

Траяна изви очи към нея, избърса с опакото на ръката си сълзите си и се спусна бързо по чардака, по стълбите надолу.

— Костадинеее! — подвикна тя на мъжа си и отиде, та посрещна Таки на пътеката: — Учителката рече да не се качваш горе!

Погледа, погледа жена си Костадин и току отхвърли от раменете си тежкия кожух. Приближи се към нея с неочаквано бързи стъпки, като да не беше той болнавият, отпаднал Костадин. Струпаха се там, около тях двамата, и децата им. Ала Брашнаров сякаш никого не забелязваше, дигна ръка да отстрани от пътя си Траяна и гледаше някъде нататък, над главата й.

— Ей! — викна иззад жена си Костадин, мина край нея и застана срещу Брашнаров настръхнал: — Нели ти се каза… учителката не иска да се качваш горе!

— Какво сте застанали на пътя ми бре! — изръмжа Брашнаров и току да разблъска и двамата, но срещна твърдия лакът на Костадин.

— Що — протегна Костадин врат, космат и разголен в широката яка на селската му риза, — що искаш ти? Нема да те пуснем бре! Каза ти се…

Таки се огледа: срещу него бе застанала цялата Костадинова челяд — вперили всички в него очи, разкривили яки, жилави ръце, пръсти. Брашнаров сви устни презрително и се обърна към Костадиница, гласът му беше пълен със закана:

— Кажи й да се прибере веднага дома, че… за косите ще я отмъкна чак там!

— Бреее! — изви ръце на хълбоците си Траяна. — Такъв ли си бил ти! За косите…

— Иди й кажи!

— Нема що да й казвам. За косите, а?

— Ще дойда със заптии!

— Ти върви си сега, пък…

Брашнаров завъртя глава заканително, обърна се и тръгна пак тъй с бавни стъпки по пътеката към портата. А Траяна — по петите му. Щом той прекрачи високия праг, тя блъсна портата след него и дръпна тежкия, дъбов лост от единия до другия й край, затвори я здраво, както някога бе я затварял Аврам Немтур.

X

Тая пролет в Преспа стана допитване до народа признава ли Българската екзархия, или остава с гръцкия цариградски патриарх. Това допитване ставаше според султанския ферман за Екзархията. Най-напред се обяви за допитването от амвоните на двете градски църкви. После тръгнаха аази29 от каазалийския меджлис от дюкян на дюкян, от къща на къща; така стана и по селата — от село на село. А като се бояха общинарите да не стане някоя пакост, поискаха от всеки еснаф и от всяко село да направят изложения до меджлиса, подкрепени с еснафските и селските печати. Такова изложение направи и самата община, а друго изпрати до Екзархията в Цариград. Целият християнски народ в преславската кааза обяви, че признава екзарха за свой църковен глава, та дори и повечето от власите в града се обявиха за Екзархията; останаха верни на гръцкия патриарх само няколко влашки семейства. Тихо и спокойно мина допитването за по-малко от два месеца време — нямаше кой да го смущава.

Заминаха и тая пролет търговци за далечните западни страни и не само Ицо Баболев, не само двама, трима, а цяла дружина — едни за Беч, други за Липиска и Мюнхен, двама пък бяха се запътили чак за Лион. И не само за да купуват там разни стоки, а и да продават по тамошните пазари най-вече жито, тютюн, афион, кожи, сурова коприна.

Пак тая пролет преславската църковна община реши Да прави ново мъжко училище. Събираха се вече до петстотин деца, старото училище стана тясно. А бяха се събрали и доста пари в общинската каса, нямаше да откаже и народът своята помощ за такова общополезно Дело. Реши се също женското пък училище да се премести за следващата година в старото мъжко училище: станала бе тясна за училище и къщата на Аврам Немтур — събираха се там до сто и петдесет девойчета. Всеки от учителите — и Руменова също — си имаше помощници от по-възрастните и по-схватливите ученици, но в общината се реши да се потърсят нови трима учители, двама мъже и една жена. По тая причина някак общината даде бързо и лесно развод на Руменова — да я приласкае, та да може по-лесно да я задържи в Преспа. В своята молба за развод учителката се оплакваше, че съпругът й Таки Брашна ров я бил, а това, според повечето от преспанските общинари, не можеше да бъде повод за развод. Йовче Златев, един от новите общинари, човек с весело сърце и винаги склонен към шеги, понамести се без нужда на миндера и рече:

То, ако е само за бой, ние можем да разведем барем половината Преспа.

Не му подеха шегата другите общинари, а Лазар Глаушев рече:

— Учителката може да си има и други причини, но не пожелала да пише за них в прошението.

Йовче Златев, с пъргавия си ум, веднага се съгласи с него:

— Нам учителката ни е сто пъти по-нужна, нежели Таки Брашнаров.

Като реши общината за ново училище, обърна се към Лазара Глаушев да й продаде той къщата и двора на своя тъст Аврам Немтур, дето сега беше женското училище, и на това място да издигне тя новото училище. Лазар отговори:

— Стопанин на тая къща е моята съпруга и тя ще реши. Но мене ми се чини, че ще бъде по-харно да намерим друго некое место за училище. Това место е малко, тесно е. Училището требва да има широк двор и после — ние сега имаме петстотин ученици, а след пет или десет години ще имаме хиляда. Училище не се прави за пет или десет, или за двайсет години.

Намери се друго място за ново училище — по-сгодно, по-широко.

По това време и Лазар Глаушев науми да прави нова къща и като му се предложи от общината да бъде един от тримата общински пълномощници за строежа на новото училище, той отказа. „Не искам — мислеше си Лазар — да се говори после, че от народното училище съм си направил своя къща.“

Ния вече не беше му продумала за нова къща, от както видя, че той гледаше повече на търговията си и не искаше да излиза от бащината си къща, не искаше да наскърбява майка си. Ния вече не продума, щом той предпочиташе печалбите си и търговията, която го хвана като комар, и се вслушваше повече в несправедливите желания на майка си. Нека бъде по тяхна воля! Но макар да се затвори тя със своите скърби и огорчения, Лазар знаеше за какво тъгува тя и не беше забравил нейните желания. Напоследък ясно личеше каква голяма мъка носеше тя в сърцето си, макар всеки, дори и той, по своему да разбираше тая нейна мъка. Младата жена се стопи, не се знаеше от що живее — не помисляше ни за храната си, ни за облеклото си, ни за всички ония радости, които крепят човешкото сърце. Започнаха людете да я гледат със страх — бояха се за нея, да не би да я яде някаква болест. Малко ли свят в Преспа чезнеше от охтика, от скрити рани, от жълтеница, от лоша треска! й хубостта й бе станала по-друга — не се радва сърцето ти, не трепери от желание и сладост, като я гледаш, а стоиш пред нея като пред икона. Изпито, бледо беше лицето й, но много чисто, такива бяха и ръцете й, трептеше от чистота всичко по нея, само очите й, пламтящи и винаги влажни, гледаха все пак по човешки, гледаха с неизказана човешка мъка. Тя живееше сега само с душата си, бореше се с душата си и личеше мъката й. В най-тежките часове на своя живот тя бе помислила и пожелала да сгреши с чужд мъж, за да стане майка, а така мислеше и вярваше сега, че грехът, за който човек е мислил и който е пожелал в сърцето си, е вече сторен грях.

Лазар Глаушев жалеше своята невеста и се боеше за нея. Дете можеше да им даде само бог, но той можеше да я зарадва с нова къща и може би ще се облекчи сърцето й, ще се върне топлата кръв по лицето й. Той й каза:

— От общината искаха да купят бащината ти къща, да я съборят и да дигнат там новото училище. — Ния нищо не отвърна и той продължи: — Мястото е малко там за училище, но щом става дума за това, какво ще речеш, ако ние я съборим и си дигнем там нова къща?

— Ти решавай — рече тихо Ния, но той видя как просия топъл блясък в очите й.

— Е — сви вежди той, — аз нема да влеза в нея ни кога, но ако речем да я съборим, за да дигнем там нова къща, то е друго нещо.

Посъживи се и Ния — виждаше той. — Събори я — рече тя и повтори: — Събори я, щом требва.

— Щом Руменова разпусне децата, веднага ще почнем.

Ния погали едва-едва бузата му — това беше обещание от негова страна и тя му беше благодарна, макар да не се радваше, както би се зарадвала някога.

Далеко беше още краят на учебната година и те чакаха търпеливо да мине нужното време. Лазар не бързаше да каже и на майка си за своето решение — защо да я тревожи преди време? После дойде и нещастието с Иванка Руменова — така нарече сама тя женитбата си с Брашнаров, — а те двамата с Ния бяха все край нея, те бяха най-близките й приятели, и вече не продумваха за новата къща. Но имаше и друго нещо.

Лазар Глаушев реши да направи къща само заради Ния. За едно късо време той изтрезня и от печалбарската упойка. На работата в дюкяна гледаше някак покрай друго нещо, по-важно, по-значи тел но, както някога, на млади години, когато поведе целия народ срещу фанариотите. Все побутваше Андрея Бенков — той да свърши едно или друго, — не се заглеждаше много и в това — колко печелят и колко губят в своята работа. Дори и двамата им калфи забелязаха това негово пренебрежение към работата, забелязаха го и другите житари в чаршията, които винаги се бояха от него да не ги изпревари, да не им подбие цената, да не им пресече пътя по един или друг начин в общото надпреварване. Той не изоставяше съвсем работата си, но загуби охота към нея, изстина. Андрея Бенков забеляза пръв тая промяна в него, но не се решаваше да му каже и половин дума; за Андрея нямаше по-умен, по-редовен, по-справедлив човек от Лазара и как би се решил той да го пита и разпитва, да го съди и укорява? Андрея предусещаше с вярното си сърце, че неговият приятел се бори с някаква голяма мисъл или с някаква душевна болка, и чакаше търпеливо, със скрита загриженост, пръв той, Лазар, да заговори. А Лазар четеше всичко по лицето му — така отворено и ясно беше за него лицето на Андрея — и наистина сам заговори:

— Андрея, брате мой, ние с тебе нема защо да гоним големи кярове. Ти имаш една майка, аз имам една жена, се ще преживейме. То се знай, че работата си ние нема да оставим да се забатачи, нема да оставим да ни каже некой, че сме некадърни за работа, но аз нема веке да тичам по големи кярове. Пък ти, Андрея, знайш още по-харно за себе си, аз в нищо нема да ти преча, ами во секо нещо ще ти помагам. Е, да земеш да се ожениш, да зарадваш майка си… На мене, брате, малко ми требва.

— Не ми требва и мене много нещо — отвърна Андрея Бенков. — За женитба пък и не мисля веке.

Тоя път Глаушев не каза нищо повече и нямаше какво повече да каже на другаря си — как би говорил за работи, които и на него самия още не бяха много ясни.

Раздвижи се нещо ново в него или се съживяваше някогашната негова душевна сила, но той още не знаеше как ще се изяснят мислите му. Това брожение в душата му започна от деня, в който влезе в бащината му къща Хайредин Арап ага с тайфата си и поиска да върне забягналите селяни по селата и чифлиците. После дойде срещата му със същия този Арап ага сред преспанското поле. Лазар Глаушев стоеше още на своята мисъл, че народът в Преспа и Преспанско още няма сили да се бори против турските злодейства и турската власт; за другите места по Македония, по България той и не мислеше много — това беше работа на други, тамошни люде. Но като стоеше на тая своя мисъл и я следваше, той все повече се виждаше обърнат срещу целия живот в Преспа, в селата наоколо, пък, както дочуваше, и по други, по-далечни места. Имаше в живота на целия народ нещо, което още не беше отминало и нямаше да отмине скоро, но редом с него, в него дори се зараждаше и нещо ново, идеше нещо ново, което търсеше своето място.

По-будните селски люде не можеха да търпят повече турското господство. Те изоставяха своите огнища и бягаха в града да търсят по-сигурен залък, по-сигурен живот. Можеше ли да ги спре някой и трябваше ли да ги спира? Дошъл бе да ги върне Хайредин Арап ага и трябваше ли той, Лазар Глаушев, да ги предаде в ръцете му или да се спре да погледа дали те сами ще прогонят турчина? Той пръв се хвърли да ги защити, с гърдите си прегради пътя на насилника и не можеше да бъде иначе. Сега Хайредин Арап ага ходеше по цялото преспанско поле, пронизал бе с куршум Атанаса Кривио, притъкми се злодеят да вземе и неговия живот и самият той, Лазар, Дигна оръжие да се защити. Тъкмо като него се надигаше и народът да се спасява, да се защитава и това беше новото, което идеше, и никой не ще го спре. Знаеше се, че бяха излезли чети по Стара планина и по други места, чу се за някаква българска войска в Белград; четите бяха разбити и прогонени, българската войска в Сърбия била измамена от сръбския княз, но ще се съберат нови чети и нова войска ще се дигне. Не можеше да се сложи предел: дотук народът ще търпи, ще чака, ще събира сили, а оттук нататък ще стане да се бори за свободата си. Лазар Глаушев не можеше да стои дълго на такъв лъжлив, опасен, ненужен предел.

Един ден той се отправи към квартирата на Райко Вардарски. Отдавна не бе виждал приятеля си. Беше хубав ден към края на март и още по-ведър, по-приветлив тук, в окрайнините на града, по-близу до полето. По градините и дворовете наоколо цъфтяха дървеса и храсти, а върбите край реката вече се зеленееха. Щом влезе в двора на Аце Кутрев, дочу Лазар тихо бръмчене, сякаш идеше изпод земята; край оградата нататък се виждаха цели редици кошери, които се бяха пробудили. Лазар се спря да послуша и няколко черни точки се стрелнаха край самите му уши. Кучето откъм дъното на двора повлече синджира си, но Лазар не влизаше за пръв път в тоя двор, та верният пазач го позна, прозина се и пак се отпусна лениво на топлата земя.

В стаята на учителя Лазар Глаушев завари и други гости, но най-много се изненада, като видя тук и Атанаса Кривио. Той бе преболял раната си още през миналата есен и Лазар бе го виждал няколко пъти по чаршията, но не очакваше да го види тук. Седеше направо на пода и пак личеше сакатата му нога, но сред всички тук се виждаше най-напред той с едрото си кокалесто тяло. До него на пода седеше и друг селянин, зад тях се бе изправил на колената си зетят на Тръпко Велев, а на стената до вратата бе се подпрял Аце Кутрев, гологлав, със запретнати ръкави и бос — дошъл бе, изглежда, набързо от градината си. Срещу тях седеше Вардарски на едно ниско столче с някаква хартия в ръцете си, която, изглежда, бе се опитал да скрие, щом бе чул стъпките на Лазара, и така го посрещна той — изненадан, уплашен: — А, ти ли си бил! — Сетне продължи ядно, гневеше се, види се, че бе издал уплахата си: — Седни. Дай столче, Аце! Ние четем нещо тук — добави той бързо, като да се боеше да не прекъсне Глаушев работата му. Лазар кимна на Кривио и рече, сядайки:

— Продължавай. Ще послушам и аз.

— Не. Ще почнем отначало. Да чуеш и ти сичко. Това е огън, а не човешко слово — святкаше с окото си Вардарски, хартията трептеше в ръцете му. Той я приближи към лицето си, пое дъх издълбоко и започна да чете с развълнуван глас, като въртеше косматата си, рошава глава подир здравото си око, което тичаше от ред на ред:

— Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?…

Щом свърши стихотворението, Вардарски се вгледа свирепо в лицето на Лазара Глаушев и отпусна ръце между колената си заедно с хартията, сетне премести гневното си око върху тримата селяни — от човек на човек, — а тоя гняв в погледа му беше от скръб и вълнение. Той се изкашля, за да прикрие сълзите в гласа си, и рече сърдито:

— Тая песен я съчинил Христо Ботев. Така пише тук. Чувал съм аз, има от него и други песни. — Той помълча за миг, сетне продължи и, види се, тъкмо това смяташе за по-важно: — Получих и писмо с тая песен… Преди близу два месеца турците обесили в София голем юнак и пръв народен войвода Васил Левски Дяконът.

Другите петима мъже мълчаха, само зетят на Тръпко поклати глава, намръщен и той като Вардарски, за да му угоди повече. Атанас Кривиот гледаше учителя, заслушан все още в думите на песента, пълни с тъга и безнадеждност, но сетне попита със съжаление:

— Как се оставил да го уловят? Васил… Дяконът.

— Ранили са го. Ранен го уловили. Предала го черна душа. Ходил е да дига народа от град на град, от село на село, горе, по Стара планина. Не знаел що е страх…

Пак настана тишина, после Тръпковият зет попита плахо:

— Защо не дошъл и тука… при нас…

— Защо! — сопна му се Вардарски, но продължи по-кротко: — Почнал оттам, от Стара планина… стигнал До София. Дотам е стигнал животът му. Такива люде не живеят много, ама не остават сами. След тех тръгват и други и стигат, където те не са могли да стигнат. — Окото му пак заблестя гневно, той изпъчи гърди, изправи глава, размаха хартията: — А ние тука — що? Ето, за нас пише тука. Или сме глухи и слепи да разберем!

… Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тех глас за свобода… Смок засмукал живот, смучат го наши и чужди гости! А бедният роб търпи, и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа…

Той млъкна и се чуваше как диша шумно през носа си. Не поглеждаше сега никого и чакаше да се обади Глаушев, който седеше на ниското столче неподвижен, с наведени очи, като че ли мислите му бяха другаде. Тръпковият зет не можа да издържи настъпилото мълчание, той изгледа всички, помръдна с провисналите си, тъмноруси мустаки и като не можеше да измисли свои някакви думи, повтори стих от песента по своему:

— Смок смучи народа…

Вардарски се нахвърли пак срещу него:

— Смок ами… Смок отровен пие му кръвта! Ето тук е Атанас. Хайредин Арап ага с куршум го прониза! Сега ми разправяте, че тоя същият Арап ага убил и друг човек там некъде, по железнишкия път.

— Уби — кимна Атанас Кривиот. — А други бил, с коня си ги газил, жени имало, деца. Вие, казал, в града бегате…

— Тъй! Убил, с коня си газил жени, деца — продължи Вардарски. — Знаем ние сичко, виждаме сичко, ама търпим.

Раздвижи големите си кости Атанас Кривиот и сякаш нямаше за него достатъчно място в стаята. После рече, кривейки глава ту на една, ту на друга страна, не се решаваше да погледне никого, като да се боеше и сам от думите си:

— Търпиме… Ние не търпиме веке, ама… И защо се събираме ние около тебе като около матица. Ето — блъсна се той в разголените си гърди, — оздраве раната ми, ама остана белег от нея, пръста си мога да пъхна и нема да се заличи никогаш. Нощем като се разбудя, се ме боли там вътре, и времето като стане по-влажно… се боли. Къде ще забравя аз що ми стори Арап ага. Не е само за раната, ами нели знайте защо ме удари той. А може пак да влезе в двора ми. Жена ми се поболе от уплах, легна, не иска ни да яде, ни да пие. Той казал, мръсният: не ми треба болна, ще я чакам да се дигне. Може ли да се търпи такова поругание! — Той млъкна за миг и рече с глух глас: — Ще го убия.

Вардарски посегна бързо, сложи ръка на рамото му, разтърси го:

— Така те искам! Най-сетне го каза: ще го убиеш. Друго за тебе не остава.

Селянинът, който седеше до Кривио — дребен, млад човек, с тъмни, неспокойни очи, приподигна тесни рамена, като че ли да отхвърли някаква тежест, продума гъгниво:

— Ние с Атанаса се за това мислиме, ама като сме само двоица, па си немаме и оружие… Мене жената на Атанаса ми е сестра — добави той изеднаж.

Вардарски го погледна и като че ли се учуди, че той беше тук.

— Даскале — започна сега по-смело Атанас, — ти ще ме научиш. Затова сме дошли и днеска ние при тебе, виждам те аз, народен човек си ти… Ето и ти, бачо Лазаре, си тука, научете ме що да правя. Да е сам Арап ага или да са само двоица — нема що да питам. Ама той, мръсният, петима води и как ние с моя шурей тука…

— Атанасе — прекъсна го Лазар Глаушев. — Жаля те, брате, пострада много, ама не искай от мене наука за такава работа. Ще ти кажа, по-стар съм от тебе, и да не говориш много за това нещо. Ако дочуе Арап ага, че му се заканваш, може наистина да влезе пак в двора ти.

Атанас подигна вежди, огледа се, наведе глава срамежливо. Лазар се притъкми да си върви, но Вардарски сложи ръка на коляното му:

— Стой. Нема да си отиваш. — И той продължи, като да се оправдаваше: — Идват те тука понекога, приказваме си, рекох сега да им прочета песента на Христо Ботев. Добри люде са те, селски люде, мъченици… Но ти какво сега — започна той пак да се гневи, — защо ги плашиш! Щом Атанас решил да убие своя убиец и поругател, ние нема да му попречим.

— Това си е негова работа — смръщи вежди Лазар. — Нема защо от мене да иска той совет и поука.

— Ти се боиш.

— Да. Може и да се боя. Ами ти защо си се разпалил толкова?

— Ние сички требва така… Да горим с общата мъка. Не е, да речем, само за Атанаса: цел народ гине!

Лазар млъкна, но сега и не бързаше да си отиде. Умълчаха се и другите четирима мъже в стаята, затихна и Вардарски. Раздвижи се там, до вратата, Аце Кутрев и рече предпазливо:

— Хайде ние, Атанасе, да отидем оттатък, в моята стая… Може да си имат нещо работа бачо Лазар и даскалът.

Глаушев и Вардарски останаха сами. Пръв започна Глаушев:

— Моля те, не се люти, не викай… Да поприказваме спокойно. Аз нема да споря повеке с тебе за… за новата страница. Може тя наистина да е веке обърната. Е, ще погледаме още, ще помислим още. Нема защо да бързаме, макар да е новата страница отворена пред нас. Колкото бехме буйни и нетърпеливи преди, когато се борихме с патриката, сега требва да бъдем сто пъти по-разумни и предпазливи. Сега, брате Райко, насреща иде сам султанът, а не патриката с дългата патерица. Сега глави ще падат, кръв ще се лей.

— Ха, ти ли това! Не те ли продупчиха тъкмо тебе с куршум? Не загинаха ли в зандана през хиляда осемстотин шейсет и втора братята Миладиновци. Падаха глави и тогава. Народът и тогава беше готов и глави да даде. А сега — още повече, още повече!

— Ти не искаш и да ме слушаш, Райко. Търпение немаш. Аз казвам да не се нахвърляме безумно в една сто пъти по-тежка борба. Виж и сам: събрал си тука, в стаята си, четирима души, насърчаваш ги да вършат убийства. Тоя, шурея на Атанаса, откога го знайш, колко пъти си го виждал? Такива опасни думи говориш пред непознати люде.

— Мене ми иде вече на улицата да викна, сред чаршията да викна, а ти! Стига робско търпение и покорство!

— Ще викнеш… Бесилки неке се люлеят.

— Оо! — прогърмя гласът на Вардарски. — Не са страшни такива бесилки! Виж какви мъже висят по тех… най-достойни мъже. Ние с тебе ще се свиваме, ще умуваме.

— Не казвам да умуваме. Казвам да бъдем мъдри.

— Да, мъдри. Съгласен съм. И винаги съм готов да те послушам. Но такава е тая работа, за която ние сега мъдруваме с тебе, че преди да я почнеш, требва да решиш да умреш. Аз съм решил за себе си. Затова говоря такива думи на Атанаса. Мене сега това решение ме води и моята мъдрост е по-смела. Ех, може да сгреша некога, може да попадна на лоши люде… Тогава — и той наду гърди, стисна зъби: — Нека и аз… като Васил Левски!

Дълго не можа да откъсне от него очи Лазар Глаушев.

Никога не е бивал много весел и шумен Глаушевият дом. Такива бяха людете му, особено Султана — майката. Все бяха някак загледани в себе си, все се бореха с някаква мисъл, за всяко нещо търсеха оправдание и право. Такъв беше дори и Кочо, макар иначе да беше простодушен човек; той пък все мислеше как да нареди живота си, децата си, а и Раца, жена му, по него. Султана държеше юздите на всички, не позволяваше никаква волност. Тя взе в малките си жилави ръце и Неда, племенницата; хранеше я, обличаше я, чистеше я и пазеше съня й като на свое дете, но Неда трепереше от нея, особено когато се случваше да сгреши нещо. Султана затискаше под своето коляно и Кочовите деца; не им даваше да дигат врява, да си дерат гърлата от плач, да се смеят прекалено. Те бягаха от нея, криеха се от погледа й, но тя ги намираше навсякъде, следеше ги навсякъде.

Така Султана държеше всички свои люде около огнището. Но не само със своята воля и власт, а пазеше тя и топлината на това огнище, огъня в него, доколкото умееше да го пази. А то беше — да живеят людете й задружно, Да не дърпа никой на своя страна, да си помагат, да живеят здрав, чист живот, да пазят името си. Такова беше нейното знание за човешкия живот. Това беше мъдрост и поука от живота на целия този народ, който живееше от векове в неволя, в немотия, в постоянен страх и несигурност. Ала животът се променяше, целият живот. Променяше се и животът около нейното огнище. Султана не виждаше новия живот, който започваше, не можеше да види и познае всяко нещо — стара беше тя и непримирима, но и ръката й вече отслабваше.

Година след година Кочовите деца растяха, напълниха цялата къща. И най-напред те, децата, губеха все повече страх от Султана. По-големите — Благой и Кирил — не й се даваха да ги удари и не я слушаха. Тя се опита един-два пъти да ги догони, но те бягаха далеко с младите си нозе и се присмиваха на баба си. Каквото правеха по-големите, правеха го и по-малките, дори и Царева, нейната съименница, надуваше устни срещу нея:

— У, лоша баба!

Тя не искаше да се оплаква на Кочо от децата му, да ги клевети — да смразява бащата с децата му, — но сама не можеше да се справи с тях и страдаше от своето безсилие. Още повече се огорчаваше тя от нехайството на Раца, майка им. Тя едва ще подвикне на повилнелите деца с половин уста:

— Брей! Защо сърдите баба си… ей сега ще ви набия!

И не пропускаше напоследък да се обърне и към нея, към старата:

— Деца са, майко… ти пък немой толкова с них… Държеше страната на децата си. А още чакаше от ръцете на свекърва си всяка помощ, че беше хлабав човек и все бременна — с малко дете на гърдите си.

Ния и съвсем се отскубна от ръцете на старата жена, макар Султана да не пропускаше случай да я дръпне наново към своето малко стадо. Ния не се боеше от свекърва си и не й се поддаваше. Когато беше за всекидневните нужди в къщата, за всекидневната работа, тя слушаше старата жена, изпълняваше послушно наредбите й, гледаше и да ги изпреварва. Ала когато свекървата се опитваше да влезе в нейния личен живот — Ния не се обръщаше и да я погледне. Никога не каза тя на свекърва си лоша, тежка дума, дори и след като се нахвърли първа старата срещу нея, но издигна около себе си стена, която Султана не можеше да премине. Те живееха под един покрив, старата беше майка, свекърва, и Ния не забрави това, но когато трябваше да се срещнат тъй, една срещу друга, за добро или зло — снахата минаваше край старата жена сдържана, спокойна, студена.

— Нема вода ни капка — ще рече Султана, без да се обръща към никого.

И ако не е там Неда или някое от по-големите деца да ги накара да изтичат на чешмата в двора, Ния веднага ще вземе гюма, сама да донесе.

Ще се върне Султана от църква в неделя сутрин: — Добрутро. На помощ да ни е света Неделя.

— Добрутро — отговаряше Ния срамно, прилично. — На помощ да ни е.

Но избягваше да нарече свекърва си „майко“.

— Пак ли в чаршията1 — не пропускаше да каже Султана н все с укор. Или: — Пак ли при учителката…

Ния излизаше със спокойно лице, като да не бе чула нищо.

Не се впускаше вече в разправии и спорове и Султана; не беше прилично, а винаги беше по-лошо да се разваля приличието в къщата. Само еднаж избухна тя, изля всичкия си яд и на няколко пъти после едвам се сдържа, но то беше от преголяма мъка. Щом не можеше да се скара като майка, когато беше нужно и редно, а можеше да очаква да й се отвърне — по-харно да си мълчи. В недоволството й от Ния, в гнева й към нея имаше и много скръб. Би желала да бъде иначе животът й с по-младата снаха, съвсем по-иначе… Раца… какъв човек беше Раца — като лицето й някак, замазано, без вежди. По-друг човек беше Ния. Ама ето… И тая скръб в гнева й срещу Ния бе започнала да го разяжда, да го смекчава. Старееше все повече Глаушева.

Най-голямата нейна грижа и мъка си оставаше Лазар. Промени се той много от някое време насам, поизтъня лицето му, погледът му натежа, по двете слепоочия рано се появиха посребрени коси, сгъстиха се, та широкото, изпъкнало чело се отвори още по-широко. Едва що бе навършил тридесет и шест години, а изглеждаше по-стар. Промени се той към всички — изстина, затвори се, углъби се в себе си. Той беше от малък още премного съсредоточен в себе си, но винаги ще те срещне с приветлив поглед, ще те чуе, ще се посмее на шегата ти и сам ще се пошегува. Сега и жена си недочуваше понякога що му говори. Те, двете жени — Султана и Ния, — го обичаха всяка по своему, но и двете сега еднакво си обясняваха причината за промяната в него: не беше той щастлив в живота си, не беше доволен от живота си. Ния обвиняваше себе си за тоя му живот, също и Султана в своята майчинска ревност шушнеше и въздишаше:

— Изгоре чедото ми с тая жена…

А в мислите си Лазар беше много далеко от техните предположения, бе се отдалечил и от самите тях, макар и двете да си стояха всяка на своето си място в сърцето му, отдалечил се бе той и от другите свои люде. Като някога, преди десет и повече години, сега Лазар мислеше за… всички. Пред него и съвсем близу до него бе многоликият образ на народа, пред него беше родината; тия две върховни мисли, тия два живи образа, които той носи в своето съзнание, в кръвта си и са в него като целината на тялото му, и са жива част от душата му; родът — от първия срещнат на улицата в родното градче твой брат по общи мисли, общ език, общи копнения и стремления, до милионите твои братя като него, кои ти не си виждал, но с които си слят в една общност, жива и вечна; родината — от малкия двор, в който си израснал, от родния хоризонт, през всички ония поля и планини които не си и виждал и може би никога няма да видиш, но където живеят твоите братя и ти са мили като родно огнище. Лазар Глаушев не познаваше много люде из Преспа, не бе ходил по-далеко от Охрид, от Битоля и то за една неделя до Солун, ала неговата мисъл бродеше чак до Дунава, до Цариград. И виждаше в мечтите си само това, което бе чувал, бе чел, което бе узнал по един или друг начин за тая широка земя, за людете й. Но не беше тъкмо това и само това, което го привличаше с такава сила към тая земя, към людете й, а ми повече го привързваше към нея съзнанието му, чувството му, че тя е обща родина на всички тия люде, милиони негови братя. Той беше във всичко заедно с тях, както; своите съграждани, с техните общи копнежи и стремления, с това, което беше обща воля, което беше правда за всички — великата народна правда. Това, което желаеха преспанци, към което се стремяха за общо добро, желаеха стремяха се към него и милиони други техни братя, бедата срещу фанариотите беше обща победа. Борба, в която и след това обхвана целият народ, е обща така Ще бъде обща и борбата срещу нея, ще бъде обща и победата над нея. Лазар Глаушев чувствуваше как и сегашните му сили растяха с общите сили на милионите негови братя.

Дребни бяха домашните грижи, личните болки и несполуки. Той обичаше Ния, както винаги бе я обичал, обичаше майка си, всичките си домашни люде, както беше ги обичал, но сега той мислеше за всички, за целия народ, за неволята му, за неговата борба и домашните грижи ставаха по-малки, по-прости. Той махна ръка от големи печалби в работата си, със същата леснина реши да направи нова къща на Ния. Пак тъй, с леко сърце, пристъпи и към майка си, като стана време. Повика я той един неделен следобед в нейната стая, затвориха се сами там. Лазар обхвана с ръка тесните й, отпуснати вече рамена, но не за да я прикотка и замае, а със същата негова синовна обич. Той й каза с равен, спокоен глас:

— Майчице, ние ще си поговориме с тебе сега умната. Така сме си говорили ние с тебе секогаш.

В гласа му имаше може би и малко твърдост, но то идеше пак от добра воля — да хванат място думите му, да усетя добре старата му майка тяхното значение. Тя, не отвърна и той продължи:

— Аз ще правя къща това лето. — Старата потрепера и се полюшна, но той я попритисна към себе си нежно: — Чакай, не се тревожи. Ти виждаш, тука не може да се живей повеке така. Теснотия, дребни деца. За сички ни ще бъде по-харно да се поосвободим. Дал ми господ некоя пара и защо да се мъчиме повеке. И Кочо ще се радва.

— Тебе не ти е за Кочо — рече отеднаж Султана, но стоеше така, в ръката му, а Лазар очакваше, че тя ще избухне, ще се развика, ще се отстрани от прегръдката му.

— Нема да те лъжа — отвърна той. — Не ми е само за Кочо, но като мисля за себе си, за жена си, майко, мисля и за сички вас. Кочо ще остане да живей тук с децата си, а вие, и ти, и татко, и Неда, ще живейме в новата къща. Ще има место за сички там.

— Ти така велиш, а жена ти може и тя да рече така, има нема да е от сърце, знам аз.

— И аз знам майчице: от сърце ще бъде. Тя още не се отдръпваше от него, но Лазар усещаше как рамената й стават още по-тесни под ръката му, по-отпуснати; старата жена сякаш намаляваше, топеше се от тежестта на неговата ръка. Жално му беше за нея, но се радваше, че тя не се противи. И продължи:

Ще си наредим хубаво новата къща. Ти ще си вземеш оттук само което ти е по сърце, но повекето стари работи ще ги оставим на Кочо, че е голема челядта му. А вие с Ния като се развъртите, каквито сте и двете припряни в работата, за две-три години ще напълните новата къща. Аз нема да жаля парите. Ткайте, шийте, а сега чаршията се намират много неща за къщна уредба.

Той издърпа предпазливо ръката си. Стори му се… беше много тежка за поизгърбените плещи на старата му майка, макар да бе протегнал за милувка ръката Сега и гласът й бе се променил, отслабнал. Тя рече:

— Е, синко… виждам аз, ти ще се делиш от мен, А не мога да те спра. Да мога, нема да те оставя да откъснеш от сърцето ми. Ти и като беше малък, се не можех да те ударя. Що бой е ял брат ти Кочо! Пък и другите. Е, върви, върви. Остарех аз веке, никому не съм нужна.

— Майко…

Тя не го слушаше и седеше все тъй неподвижна, свити нозе, върху колената й лежаха малките, сухи ръце и те някак безпомощно неподвижни. Отслабваше все повече гласът й:

— Е, върви, върви. С тебе аз нема да дойда, ние със стария, с татко ти, тука ще си останем. Ние тука ще умрем. Ама това ще ти кажа: каквото ми направи Катерина, сега и ти ми го правиш. С нож право в сърцето ми. Не ми е крива чуждата щерка, жена ти. Сега ти, заби нож, право в сърцето…

— Виж що говориш, майко. Грехота е, майчице — харно помисли. Ние сички се мъчим в тая теснотия и аз не искам да се отделя от тебе. Казах ти: ще дойдете вие с татко в новата къща.

— Това знам аз, синко: като земе да се дели челяд, тя веке се разтуря. А пък аз своето огнище да оставя. Да излеза оттука и да отида на друго ще — чужда ще бъда веке и тука, и там, на новото огнище. Тука ще седне снаха ти, а там ще седне жена ти.

— Не искаш да ме разбереш, майко. Моето огнище ще бъде и твое.

— Ти не разбираш, ако си толкова умен и учен искам да ви запазя сички заедно, както досега съм ви запазила. Ти теглиш на своя страна, утре и брат ти ще задърпа на своя страна. Ама не мога веке да ви спра, не мога… — поклати тя глава и дълго не спря, унесена подир мислите си.

— Ти помисли, майчице, и сама ще видиш, че така ще бъде за сички ни по-харно. Аз така съм решил и нема да се откажа.

Тя нищо не отвърна, не каза нищо повече и той. Като стана да си върви и на излизане от стаята, Лазар чу как тя изхлипа и подсмъркна. Ех, нека си поплаче пък малко старата майчица…

Лазар като че ли все гледаше да избягва грижите около строежа на новата къща. Каза на жена си:

— Е, почваме, щом учителката разпусне децата. Кажи сега да видя каква къща искаш. Ти се си мислила…

Ния — и тя, виждаше се, че се радва на новата къща, но не с пълно сърце, като че ли много късно идеше тая радост, като че ли сърцето й беше преситено от всяко нещо и не можеше нищо да я съблазни, да я привлече. Тъгата й за рожба надви, потисна всички други чувства у нея. Сега тя си мислеше: „Нова къща, а ние с Лазара вътре сами като кукувици…“ Ала все пак тя се радваше — толкова дълго бе мечтала за тая къща и сегашният живот заедно с всички Глаушевци бе й дотегнал много. Щом и старата не иска да дойде в новата къща, Ния ще живее там по-свободно и нашироко, ще бъде поне сама с мъката си. И тя отговори на мъжа си:

— Мислила съм, Лазе! Нели знайш откога още ние тая къща… Виждала съм аз в Битоля хубави къщи. Такава искам, ама — гласът й затрепера — нашата нека бъде по-малка, нели сме сами…

Той погали бледата й буза — не пропускаше случай да я утеши, да я обнадежди в нейната непрестанна скръб — и рече някак троснато:

— Защо? Нека ни бъде широко. Пък още не се знай дали ще останем се тъй сами. Ще направя аз къща на два ката, с камен и печени тухли. Ами и улицата да се разхубави най-сетне! Да остане и след нас тая къща. Кажи сега ти що искаш, ти как мислиш.

Отдавна не беше се появявала руменина по бузите на Ния, та сега като да падна по лицето й далечна светлина, като утринна алена заря.

— Искам — рече тя — широки стаи, с големи прозорци и високи тавани. Цел живот съм живеяла под ниски почернели тавани и мрачина; стрехата не пуща слънцето в стаята, стои то вън, а вътре студеней и зиме, и лете… Ама ти знайш по-харно — додаде тя бързо, негли се уплаши от своя блян за нова къща. — Пък попитай и майсторите.

Лазар отиде при най-добрия майстор в Преспа. И пак тъй — като че ли все искаше другиму да остави грижата за новата къща.

— Да ми направиш къща, майстор Дуко.

— Да ти направя, Лазаре — побутна едва-едва с опакото на ръката си майсторът редките си щръкнали мустаки.

— Аз ще ти кажа що искам, а по-нататък — твоя работа.

— Така искам и аз. Да не ми се пречка много стопанинът. Майсторът съм аз. Има некои, нищо не знаят, а душата ще ти извадят. Ти кажи, Лазаре, що искаш и остави на мене — сложи майстор Дуко на хлътналите си гърди едра ръка с дълги, възлести пръсти; иначе той беше дребен човек, превит едва ли не надве, с дълъг врат и ръбест гръклян, който играеше нагоре-надолу по жилестата гуша; лицето му беше също дребно — само нос и очи, — а челото му, под бутнатия на тила фес, широко, упорито.

— На два ката, майстор Дуко.

— На два ката. Долу — камен.

— Камен. Широки стаи, с големи прозорци, високи тавани. Слънце и топлина да влиза от сички страни. И ще я украсиш. В Битоля съм виждал аз такива къщи.

— Знам що искаш ти, Лазаре. Остави на мене. Къде ти е местото?

— Къщата на жена ми, нели знайш.

— А старата къща, Аврамовата… нея какво?

— Ще я съборим.

— Е, харно. Много харно! Сгодно место за къща. И чешма има.

— Колко ще ми чини, майстор Дуко, такава къща? Майсторът помълча малко, после рече:

— До четиристотин лири. Не повеке.

Лазар извади от пазвата си малка, зелена кесия, издута и тежка.

— Тука са сто лири, майстор Дуко. Купувай каквото ти е нужно. Като ги свършиш тия пари, искай други.

Ще почнем, щом разпуснат децата. Нели е училище там.

— Драго ми е да работя с човек като тебе, Лазаре… Ама и ти нема да се оплачеш от мене.

И майсторът едва сега взе малката тежка кесия.

Лазар имаше още една грижа с новата къща. На другата сутрин, на излизане за чаршията, той се отби в двора на женското училище. Изтича да го посрещне Траяна Костадиница. Тихо беше в широкия двор, само чешмата шуртеше в каменното корито, но откъм къщата насреща, и на горния, и на долния кат, се дочуваше детска врява, която ту стихваше, ту избухваше по-шумно. Руменова работеше там с ученичките си — цялата къща беше пълна, заети бяха сега и долу две стаи, ниски и мрачни, засенчени от широкия чардак.

— Тука ли е Костадин? — попита Лазар. — Искам да говоря с него.

Показа се в трема под чардака Костадин. Пак наметнат със селския си кожух, а след него наизскачаха от мрачината в стаята три още дребни деца, момиче и две момчета, с блеснали от любопитство големи, ясносини очи, като очите на Костадина, баща им.

— Кхекхе… — изкашля се глухо Костадин. — Повели, бачо Лазаре…

Лазар погледна Траяна, погледна Костадина и каза:

— Слушайте сега, добри люде: това лето ще правя къща тука. Нели знайте, ще се прави ново училище и веке е тесно тука за училище. Тука сичко ще се събори. Ама вие не бойте се, това дойдох да ви кажа. Без покрив нема да ви оставя, сиромаси люде сте, с дребни деца. И за учителката ще требва поне една стая.

— Е, сполай ти, да си жив — каза Траяна все още с уплаха в очите. — Къде иначе ние с пет деца…

— Сполай ти… кхекхе… Сполай ти…

— Ами ти, Костадине, не искаш ли да поработиш с майсторите, като захванат? Ще има тука работа цело лето и добра надница. Ще кажа аз на майстор Дуко.

— Ами да поработи, защо не — отговори Траяна вместо мъжа си. — Като седи, още повеке се поболява.

— Аз не съм… кхекхе… дип добре, ама… да поработя през летото. И тука помагам аз… на жената. Не съм дип добре, мъчно се намира като за мене работа…

— Ти поработи с майсторите. По-бързо ще оздравейш. Е, то се знай, ако можеш.

— Може, може — обади се пак Костадиница. — Как да не може! Не е толкова болен.

Лазар си отиде. Като пусна Руменова ученичките си за къса почивка, Траяна се качи горе. Дворът ехтеше от детски викот, класните стаи бяха празни. Учителката се разхождаше с бавни стъпки по широкия чардак, с посърнало лице. Траяна мина край нея:

— Дойде Лазар Глаушев. — И продължи, като влизаше и излизаше по стаите да поприбере едно и друго: — Каза, че ще прави къща тука. Тая тука, училището де, ще го събори. Нели ще правят ново училище… Ама не бойте се, вели, аз нема да оставя децата ви без покрив. Харен човек. И за нас помислил. Ще требва, вели, и за учителката да потърсиме друга стая…

Щом пусна децата надвечер за вкъщи, Руменова се отправи по улицата нагоре за Глаушевци. Ния я забеляза още в двора и излезе на чардака да я посрещне. Учителката рече:

— Да седнем тук, Ния, на чардака. Виж какъв хубав ден! Лято иде вече.

Те седнаха и двете на тесния миндер край стената, до оградата на чардака. Преди няколко години Лазар посади наблизу млада лоза, която бе пуснала сега над чардака яркозелени ластари; полюляваха се те, подухвани от вечерния ветрец, и току посягаха да се уловят ту към оградата, ту към подала се там гредичка или дори към надвесената стряха. Руменова откъсна един млад още, нежен и лъскав лист, налапа го и го сдъвчи.

— Киселичко… — усмихна се тя едва-едва. Двете приятелки не бяха се виждали скоро. Загубили бяха и двете охота за срещи и разговори. Още първия ден, когато Руменова избяга от къщата на Брашнаров, Ния отиде да я види. И не седна да разпитва учителката, а само взе ръката й в скута си и не я изпусна през цялото време. Защо да човърка раната й. Нека учителката сама каже каквото иска да каже. И Руменова не говори много — срамуваше се да разказва по-подробно какво й се бе случило, а не би й олекнало от приказки.

— Страшна нощ преживях. Ужас! — побърза да привърши разказа си тя. — Не съм могла и да помисля, че може да има такива хора. Ужас…

Ния поведе друг някакъв разговор, за да отклони мислите й, заслуша се и Руменова, но после отеднаж каза:

— Ти ме предупреди, Ния… но да бяхте ме спрели някак… ти, Лазар…

— Исках аз пак да ти говоря, но Лазар рече: не се меси много между мъж и жена; боя се и аз, рече Лазар, за учителката, но той, никаквикът, може да се усмири най-сетне, може да се привърже, тя е такава жена…

И само това каза още Руменова:

— Ще забравя може би всичко един ден… но унижението, на което ме подложи той, и особено удара по лицето… никога!

Те не заговориха вече за Брашнаров. Не дотягаха много на учителката и преспанки, колкото и да беше голямо любопитството им. Само ще извие по някоя глас и ще го прокълне. Жалеха те учителката си по женски, разбираха мъката й — нали и тя толкова пъти бе им говорила за женските теглила, за горчивия женски дял в живота. Дадоха й бързо развод и общинарите, всичко мина бързо и като че ли се забрави. Не забравяше само Руменова, лицето й вече не се разведри. И колкото беше уморена, изтощена вече със своите сто и петдесет ученички в четири отделения, нахвърли се с още по-голямо усърдие на работата си, да не мисли за себе си…

Поседяха някое време двете млади жени мълчаливо на тесния миндер. През все още редките листа на лозата се виждаше бистрото вечерно небе. Нататък, към извишилото се пролетно небе, Руменова бе извила замислен поглед и сякаш се забрави. Ния седеше тихо до нея. Откъм вътрешността на къщата се чуваше как проплаква по-малкото момиче на Раца и от време на време сърдитият глас на старата Глаушица. Ния рече:

— За мене плаче малката. Иска да дойде тука.

— Нека дойде…

— Царее, Царее… подвикна Ния.

Детето млъкна. Навътре в къщата стана съвсем тихо. Малката Царева не идваше. Ния въздъхна и рече шепнешком:

— Старата не я пуща… Откакто рече Лазар, че ще прави нова къща, тя не може веке да ме търпи.

— Боли я.

— Боли я, знам. Но Лазар й каза да дойде с нас, моли я.

— Това е пак… от старост, Ния. Не й се сърди.

— Не й се сърдя.

Те млъкнаха пак, после Руменова изеднаж рече:

— Знаеш ли… кажи на Лазара, че аз, щом свърша учебната година, ще напусна Преспа.

— Много ми е жално, Ванче…

— Не мога да остана тук повече.

— Да. Разбирам, Ванче. След това, което ти се случи тука…

— Не, не! Не е само това… — Тя млъкна отново, замисли се. И тъй, загледана пред себе си, посегна, улови ръката на приятелката си, мълчаливо я стисна. Сетне промълви: — Има друго нещо, по-важно. И то съвсем променя… Аз… Аз съм бременна.

Ния я сграбчи с двете си ръце и я стисна:

— Блазе ти… блазе ти!

— Да, Ния. Щастлива съм.

— Господ те награждава за сичките ти мъки.

— И после… Не искам никой да знае. Само ти. Оня нещастник може да ми направи нещо, може да ме спре или…

— Да, мила. А сега що мислиш? — попита Ния развълнувана, нетърпелива и едва освободи учителката от прегръдката си.

— Ще ида другаде. Викат ме в Битоля, в Прилеп, в Скопие. Получих писма. Ще помисля. Имам още време.

— Не бой се. Сичко…

— Не се боя никак — прекъсна я Руменова. — Защо да се боя? Жена съм, да. Сама тук и ми се случи такова нещастие, но… — И тя додаде живо: — Аз държа хляба в ръцете си. Нямам нужда от никого. Детето ми…

Тя отеднаж млъкна и току притисна ръце на гърдите си. Лицето й засия отеднаж, стана пак тъй младо, свежо, както преди. И рече задъхана:

— Знаеш ли… За пръв път го споменавам тъй гласно. И като че ли е вече живо и… тъй, пред очите ми!

— О, мила, о, мила… — погали я Ния. — Щастлива си ти.

— Да, Ния. Най-напред като усетих, че… ето и сега. Каква радост… за него… още недошло на тоя свят!

На вратата отсреща незабелязано бе се показала малката Царева и гледаше със заплакани очи двете млади жени. Руменова първа я видя, скочи, взе я на ръце и се върна на миндера. Ала малкото момиче не искаше да седи в скута й. То се дърпаше и протягаше ръчички към стринка си, към Ния.

— Е, вземи я… — подаде й я Руменова. Момиченцето се прилепи към Ния, обви ръце около шията й. Ния мълчаливо заплака, сълзите сами потекоха от очите й. Руменова я обхвана през рамената, полюшна я гальовно:

— Не плачи… не плачи, Ния. Ще дойде и при тебе някой ден едно малко детенце…

XI

От една неделя портата на Аврам — Немтуровата къща стоеше по цял ден отворена и с двете си поли, подпрени и двете с камъни. Цели редици коли пренасяха тук грубо нацепени гранитни камъни, пясък, вар, тухли, а селяни от железнишките села докарваха дълги, тежки греди от тамошните гори. От сутрин до вечер се чуваше гласът на майстор Дуко, който посрещаше колите и нареждаше кое къде да се разтовари по широкия двор. От два дни там чукаха каменари с тежки чукове, звънтяха в ръцете им железни длета, изскачаха от тях далеко наоколо каменни отломки и пръски, изгладеният зърнест гранит се синееше на правилни геометрични фигури. Като излизаха в двора малките ученички през време на почивките, все там се трупаха да гледат. Край стената зад портата Костадин изкопа голяма четвъртита дупка за вар; Траяна, жена му, едвам го накара да захвърли селския си кожух, но за два дни той изкопа дупка, колкото една одая. И това каза на жена си:

— Ти гледай да не ме разлютиш еднаж…

— Знам те аз, мъжо. Тебе само мързелът ти е душманин.

Майстор Дуко позна с какъв човек има работа и го улови здраво за дебелия врат. Костадин показа сила колкото за два вола и не се чуваше да покашлюва, да стенка.

Лазар Глаушев минаваше оттук всяка сутрин на път за чаршията; ще се поспре едва-едва да погледне от портата и ще отмине. А тая сутрин не се спря и никак. Боеше се да не помисли учителката, пък и майстор Дуко, и други те люде там, че иска да покаже господарска гордост и нетърпение. Нека си гледат людете работата спокойно… Едва що навлезе в чаршията, и забеляза отдалеко цяла тълпа пред портата на един хан. Дочуваше се възбудена врява. Улицата нататък беше пуста, всички се бяха насъбрали пред хана. Лазар ускори стъпки. И го посрещнаха отдалеко гневни гласове:

— Ела да видиш що сторил пак тоя кръвник, Арап ага, майката негова поганска…

— Ама що е това… Изпотрепаха селяните! Лазар мина по тясна пътека между людете и влезе в двора на хана. Там бе се струпал още повече народ около една селска кола с високи ритли. Пред дребните воловце, които поклащаха опашки безучастно, стоеше с дълъг остен в ръка около дванайсетгодишно момче от полските села с бледо, изплашено лице; едрата му глава, силно сплесната отзад, сякаш едвам се държеше на тънкото, мършаво вратле, което се протягаше от широката везана яка на селската му кош уля; гъсти, сплъстени коси висяха изпод плиткото му капе по изпъкналото чело, около широко разперените бледи уши. Тъмните му сухи очи гледаха опулени, то не знаеше къде да ги спре и сякаш нищо не виждаше пред себе си. В колата, край една пълна вреща, върху някакви вълнени селски дрехи и завивки бяха търкулнати баща му и майка му, а ничком до майката лежеше три-четири р и годишно момиче в дрипава селска риза и с боси, прашни крачета. И тримата в колата бяха мъртви. Широки кървави петна се виждаха по селското им облекло. Момичето лежеше кротко до майка си, върху ръката й, но на тясното му гръбче се чернееше едва накървавена дупка от куршум, опърлена наоколо от огъня на изстрела. Лазар се приближи към момчето, людете наоколо се умълчаха.

— Кажи, дете, що е станало с вас… Това майка ти и татко ти ли са?

— Майка и татко… — чу се изтънелият гласец на момчето. Бяха го разпитвали вече мнозина и то отговаряше машинално на въпросите на Лазара. — Татко рече: да бегаме в града. Тука ще измреме. Майка плачеше, а той пак: да бегаме в града. Станахме рано. Тъмно беше. Впрегнахме и тръгнахме. Вървехме, вървехме… По едно време — по нас турци. С коне. Татко рече: Арап ага иде. Подкара силно, ама воловете… Рипнах аз от колата, татко ме накара да гоня воловете, а той с остена. Къде? Настигнаха ни. Майка пищи и пази Бояна. И Бояна пищи. Излезоха ни турците отпред с конете, спреха колата. Арап ага с пушката в татко: „Къде сабайле бре?“ Татко вели: „На пазар, Арап ага, в града.“ Арап ага пак: „Защо не питаш бега къде ходиш, защо си откраднал воловете и колата, защо бегаш в града бре!“ Тогава изпукаха пушки, аз побегнах. Турците се върнаха към село. Излезох аз пак на пътя. От колата капе кръв — цел вир под нея на пътя. Питам татко, а той — нищо. Умрел. Аз… по пътя, по пътя и право тука.

Селянчето млъкна. И очите му пак тъй — блуждаят, сякаш и сега е там, край окървавената кола на пътя сред полето.

— Ами това, малкото в колата — обади се някой. — Него пък защо убили!

— Те него не са и мерили, ама не са и гледали къде гърмят. Какво ще му мислят те за една християнска душица!

Зачуха се и други гласове, надигна се пак врява.

Лазар рече:

— Да вземе некой да ги откара в църквата. Нема защо да стоят тука. Там жени ще ги приготвят за погребение.

Той се загледа в селянчето. Чу се до него гласът на самарджията Нестор Чашка:

— Лазаре… аз ще го взема него… детето. Ще го прибера у мене вкъщи сега засега. Пък вие вижте там, в общината, какво ще решите за него, като е сега то сираче без никого.

— Харно, стрико Несторе. Добре си наумил.

— Да кажем в конака! — викна някой от тълпата.

— Ха, в конака… — обади се друг. — Много искат да знаят там! Кой го праща Арап ага да избива селяните по селата? Веке толкова клети души затри, а конакът си трай, ни чул, ни видел.

— Ха бегайте бре! — викна Нестор Чашка по децата, които се бяха събрали от цялата чаршия и надничаха в колата с изблещени очи. Той взе повода на воловете от ръцете на селянчето: — Е хайде, дете, да вървим към църквата…

Лазар се прибра в дюкяна си, седна мълчаливо на миндерчето там. Андрея Бенков шеташе наоколо уж много зает, но се виждаше, че умът м у не беше в работата. Лазар го погледа, погледа и рече:

— Чу ли какво направил пак Арап ага?

— Чух — отговори веднага Андрея. Той се спря до Лазара с бледо лице и влажни очи: — Место не мога да си намеря! Ходи по селата като бесен вълк, убива… Нема ли кой да го спре?

Лазар нищо не отговори.

Късно следобед в дюкяна влезе Нестор Чашка. Покани го Лазар да седне, но старият самарджия отказа:

— Не съм за седане. Работа ме чака в дюкяна. И без това днеска не можах да свърша много нещо, ама рекох да дойда при тебе. Прибрах момчето вкъщи, бабата ще го погледа с нашите деца, докато вие там в общината решите, или може да го потърси некой от село, двоица стричковци, вели, имам, и тетка имам. Ама аз при тебе за друго, Лазаре… — И той сега пристъпи без покана, седна на крайчеца на миндерчето и се приведе към Лазара, зашепна хрипливо: — Ти нели знайш, там до мене има един сарач, Реджеб ага. Много харен човек, отидох аз при него, що е това, казвам, Реджеб ага, от вашите. Днеска, казвам, така и така… и едно детенце на три години убили с майка му. Слушай, вели той, Несторе, какво ще ти кажа, ама да не разправяш много, че и моята глава може да отиде, ако съм турчин. Те нашите бегове и агалари изпратиха Арап ага и Кючук Кадри и двама-трима други катили да им пазят чифлиците. Вашите селяни, вели Реджеб ага, бегат от селата, без люде ще останат чифлиците. Арап ага пази да не бегат, а нашите бегове и агалари са му обещали награда цел чифлик. Така да знайш, вели, Несторе. Той убил тия люде в колата, той, Арап ага. Аз му казвам: ами как тъй, Реджеб ага, нели има хюкюмат, кадия. Несторе, вели, каквото решат беговете и агаларите, това става. Ако знай много каймакаминът, устата му со злато я запушват или пък с олово ще му я запушат. Това ми рече турчинът, Лазаре, и ето аз при тебе…

— Харно си сторил, стрико Несторе. Да знайме що мислят турците, що кроят. Ама това нещо знаят го и селяните. Сам Арап ага им се заканва: ако бегате в града, ще ви избия.

— Е не знам, Лазаре… Гледайте вие там, в общината, нещо за тия несретни селяци, се те патят, а нема кой да се застъпи за них!

Самарджията си отиде.

Ако бе мислил и размислял Лазар върху тая скръбна, кървава случка преди годинадве, би решил да събере общинарите и най-старите от тях и тия, които знаеха по-добре турски, биха отишли при каймакамина да се застъпят за селяните; или би направила общината оплакване чак до пашата в Битоля. Минаха му и сега такива мисли, но той сам ги отхвърли: каква полза? Ще ги посрещне каймакаминът и ще ги изпрати с празни приказки и обещания, няма да помръдне пръста си и пашата. Не би се решил ни единият, ни другият да излезе срещу бейовете и агаларите заради неколцина селяни. Сам султанът провъзгласяваше с фермани бейовете и агаларите за господари на раята. И сам каймакаминът знаеше какво става из полските села, но се преструваше на сляп и глух. Не, не… някой трябва да научи селяните сами да се бранят, някой трябва да насочи ръката им.

Щом започна да се свечерява, Лазар излезе от дюкяна си и се запъти към старото мъжко училище. Поразходи се из училищния двор, докато учителите пуснаха децата. Вардарски сам изтича при него още като го видя. И още отдалеко завика възбуден, гневен:

— Виде ли що става? Започнаха да избиват и жените, к децата! Срам е за нас да търпим повече…

— Чакай, чакай… Успокой се — стисна Лазар ръката му над лакътя. — Хайде да излезем да се поразходим.

Поведе той учителя и през целия път трябваше да го укротява — да не вика, да не тръби с гръмливия си глас, людете се извръщаха да го гледат, макар да го знаеха какъв е буен и гневен. Те излязоха вън от града по пътя за Битоля и се отбиха по една височинка встрани, седнаха там на младата трева. Оттук се виждаше целият град и полето чак до железнишките планини на запад. Всичко тънеше в буйна зеленина — и градът със своите градини и дворища, и полето надалеч; реката блещукаше през купчини върбалаци, нататък, по междите на зеленчуковите градини, се точеха дълги редици тополи. Сред буйната, все още пролетна зеленина се виждаха вече и първите стъпки на лятото — побелели ечемичени ниви, изрусели пшеници, а тук-там дори и голи стърнища. Слънцето се бе спуснало ниско над Железник, планинските върхове светлееха сребристи в далечината, високо по зеленикавото небе плаваха кой знае накъде цяла редица бели, пухкави облачета. Полъхваха и миризми на разцъфтели се треви, а най-вече острият, свеж дъх на мащерка.

Умълчаха се двамата мъже, полегнали един срещу друг върху меката трева.

— Навика ли се най-после… — рече Лазар. Вардарски нищо не отговори. Лазар се изправи, изтърси машинално ръкава на дрехата си, пропит от топлата влага на тревата, и се загледа в далечината към полето, дълго мълча с ръка върху овлажнелия ръкав. После отеднаж се обърна към приятеля си и като че ли продължаваше едва що прекъснат разговор, рече бавно, дума по дума:

— Арап ага и делата му тайфа требва да бъдат избити. Друг изход нема.

И сега Вардарски сякаш не го чу; пошавнаха само мустаките му. Лазар и не чакаше отговор от него. Той се отпусна отново на тревата и продължи:

— Арап ага ходи с пет-шест души. Срещу него требва да излезат десетина души; уплашени са нашите люде и по е страшно за них, нека бъдат повеке. Това едно. Второ: требва да са добре въоръжени нашите, с пушки. Да имат с пушките повеке смелост и да удрят здраво.

— Трето?… — изръмжа Вардарски, без да се помръдне.

— Да, трето — повтори след него Лазар спокойно. — Има и трето: всичко да се нареди с ум и разум. Голема тайна. Ние сме по-слабата страна. Като ударим, да не ни ударят. Ами що, ние за пръв път сега искаме да дигнем ръка срещу турци, искаме да дигнем десет души с пушки. Тая работа не е лесна и требва очите на четири за секо нещо.

— Четвърто… пето?

— Може да има и четвърто, и пето, и шесто. Ще видим. Ти немой така. Ако ни усетят турците, преди да свършим нещо, или ако я свършим калпаво, те ще избият още сто души селяни и Арап ага ще продължава да върлува по селата. Да ударим здраво и да се скрием под земята. Турците пак може да направят бели, ама и ще се уплашат. И доста ще си помислят дали да изпратят друг Арап ага по селата.

Сега и Вардарски се обърна срещу него, подпрян на лакътя си:

— Виждам, че ти е дошъл най-сетне умът, но пак тънко я предеш. Първо, второ… шесто! Ами работата е по-проста. Защо пък десет? Пет или шест пушки. За люде е по-лесно. Люде по-лесно ще се намерят.

— По-лесно, а? Мислиш, секи, който псува и вика… За такава работа са нужни здрави мъже и не е лесно да ги намериш сред тоя наплашен народ. И друга ще бъде нихната смелост, като са десетмина, като са два пъти повеке от турците.

— Те нема да излезат гърди с гърди срещу турците…

— То се знай. Ама нашите за пръв път ще вземат пушка в ръка и сичко може да се случи. Слушай сега що мисля аз — тупна той с шепа по меката трева: — Ти прати хабер на Атанаса Кривио да дойде, да си поговорим най-напред ние тримата с него. Ама никой друг да не знай, никой. Агата му нема да го пусне, ама той ще намери начин.

Те дълго мълчаха, всеки със своите мисли. И тъй, като на себе си, Лазар продума:

— И аз съм взел къща да правя… Но нека, нека си тече животът, нека не спира. Секога е по-харно тъй, човек да живей с целата си душа.

Обади се и Вардарски:

— Утре, като погребваме убитите, мисля да държа слово.

— Харно си наумил. Ама знайш ли…

— Що? — подвикна Вардарски нетърпеливо.

— Аз не искам да те уча, но… ти помисли: гледай да не се гневиш, да не се заканваш, ще дойдат в църквата много люде и секакви люде, ще се разчуе що си говорил. А ние с тебе, като захващаме такава работа сега, требва харно да премисляме сека своя дума. Може да кажат после: даскалът насъскваше…

— Брей! Чак накъде гледаш…

— Ами и ти требва така да гледаш. Аз мисля, че е по-харно ти утре да предизвикаш со словото си скръб, жалост за убитите. Да се научим най-напред да милейме един за Друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…

Кучето на Аце Кутрев се разлая късно през нощта и се виждаше, че лае по човек. Нощем го отвързваха и сега се мяташе и лаеше яростно към вратника, види се, там стоеше чужд човек. Вардарски излезе да види що става по Двора — беше още буден по това време. Пред вратника стоеше Атанас Кривиот. Вардарски прогони кучето и въведе късния гост в стаята си. Запали ламбата. Кривиот беше потен и прашен, по лицето му бяха потекли потни браздички, мокра беше под мишките му и широката, разгърдена селска кошуля.

— Викал си ме, даскале — рече той уж по-тихо, но гласът му се чу остър и хриплив в затихналата юнска нощ.

По-тих се чу гласът на Вардарски:

— Седни, седни.

И те неусетно започнаха едва ли не да шепнат. Кривиот рече:

— Тръгнах, щом се стъмни, а още преди зори требва да си бъда в село. Започнахме здраво жетвата, глава не можем да дигнем. Нема да ме пуснат кяите — къде ти, и хайде нощем. Ама требва още преди зори. Иначе ще ме изядат.

Вардарски се взираше в него с окото си — хала човек! Три часа път и още три часа назад за една къса юнска нощ с куцата си нога; жънал и връзвал снопи цял ден, утре пак…

— Ти полегни тук, да си починеш. Аз ще требва да излеза.

Кривиот махна с дългата си ръка, подала се разголена и космата от широкия везан ръкав на ризата му:

— Море остави, какво ти легане… Ами кажи сега ти що…

— Ще отида да доведа Лазара Глаушев. Да поговорим за Арап ага.

— Е хайде, даскале. Чакам.

Вардарски се попристегна набързо, подаде на госта си кутия с тютюн и излезе. Към къщата на Глаушеви той винаги тръгваше развълнуван, в някакво смътно очакване да се случи нещо, да види Ния. Сега се породи в него, и друго чувство — виждаше му се тайнствено и опасно нощното посещение на Кривио, това излизане посред нощ и предстоящата среща. Той се промъкваше с дебнещи стъпки по затънтените улици, да не го срещне деврие30 или пазвантин31 — ще го питат къде ходи по това време и без фенер, а това бягство от подобни срещи засилваше вълнението му, чувството, че върши нещо опасно и тайно. Тихо почука на портата на Глаушевци. Почука още еднаж. Предпазливо скръцна входната къщна врата и се чу гласът на старата Глаушица:

— Кой е…

— Нека излезе Лазар. Искам да го питам нещо — отговори бързо, троснато Вардарски, да изпревари други въпроси.

Но Султана пак попита, макар да позна гласа му:

— Кой си ти?

— Вардарски.

— Ама що по това време… Лазар спи.

— Събуди го. Ще почакам.

Старата жена промърмори нещо ядно, входната врата пак скръцна. Като-се показа Лазар на портата в тъмнината, Вардарски му пошушна:

— Кривиот е тук. Току-що дойде и требва веднага да се връща. Хайде!

Вардарски забеляза през рамото на Лазара силуета на старата Глаушица, която стоеше на стълбата на чардака и чакаше. Лазар почеса брадата си и едвам сподави една прозявка:

— Ами защо сега… в полунощ… Не може ли утре?

— Не може. Той избегал. Още преди зори требва да си бъде в село.

— Влез за малко. Да се облека.

Те намериха Кривио заспал; търкулнал се бе върху леглото на Вардарски, с ръце присвити на гърдите, с полуотворена уста, и хъркаше шумно.

— Ей, сиромашкият… — промълви Лазар. Разбудиха го. Селянинът скочи с учудени, уплашени очи. Дадоха му пак да си свие цигара. Вардарски чакаше нетърпеливо Лазар да започне най-сетне. Сви си цигара и Лазар, чука дълго с огнивото. Най-сетне попита:

— Що велиш ти, Атанасе: ще можем ли да отървем селата от Арап ага?

Кривиот изпревари приказката си с едно рязко движение:

— И как още! Нели говорихме… Ето изяде и други люде. Сичките ще ви избия, вели. Не се трай повеке.

— Как мислиш ти, как ще стане тая работа…

— Да имаме три-четири пушки…

— Три-четири нема да стигнат — възрази Лазар бързо и веднага попита с рязък глас: — Ти можеш ли да си намериш дружина от десетмина здрави мъже?

— Десетмина… Защо ми са десетмина?

— Ти нема защо само от вашето село. И да бъдат, ако може, пострадали люде, Да се заловят от сърце?..

— Ще намеря, чичо Лазаре… ама защо толкова много? Арап ага ходи с по четирима-петима турци. Ще му се нахвърлим и — хайде.

— Ти слушай мене, Атанасе: по-харно ще бъде двама наши срещу един турчин: по-сигурно да е. Ако ги изтървем, ще стане още по-лошо, ще пострадате още повеше. Требва изеднаж и до корен да ги затрием. Така и другите турци ще се уплашат, да се скрие сека следа.

— Харно велиш, чичо Лазаре.

— Десетмина. Ще ги избереш, най-здрави люде, и ще ги закълнеш да ти бъдат верни другари. Ако се издадете, турците ще ви избесят, ще пострадат и домашните ви люде. Ти сега подбери си другарите и не им казвай сичко. Само ще им подхвърлиш, колкото да знайш дали ще ти станат другари. После ще им кажеш сичко. Като дойде време. Тая работа требва да се свърши здраво. Иначе полза нема да има и ще стане още по-лошо. Да се научим да се браним, Атанасе, да се браним. Иначе, нели виждаш, нема живот.

— Нема живот, бачо Лазаре…

— Ето, тичаш да се върнеш; кехаята над главата ти.

— Нема живот иначе… Ами пушки, бачо Лазаре?

— Пушки ще се намерят. Ти гледай да намериш люде. И така да бъдете — един за друг, повеке от братя. Може да са и осем души най-сетне. Ама рекохме: мъже на место.

— Люде ще намеря, бачо Лазаре. Черно ни е и пречерно веке на сички.

Глаушев го побутна по коляното:

— И никому ни дума, Атанасе: къде си бил тая нощ, с кого си се срещал, що си говорил. И на ръжен да те пекат. Така и с твоите другари: нема да ги събираш заедно, а един по един; со секиго поотделно ще говориш. Ето така, Атанасе.

— Така, бачо Лазаре. — И селянинът току изпъчи разголените си космати гърди, отвори широко очи: — Олекна ми, бачо Лазаре. Сега аз от нищо не се боя.

Лазар стана:

— Ти легни да поспиш, ако имаш време.

— Ще изпия още една цигара и тръгвам. Ще стигна тъкмо навреме в село. Да не ме усетят.

Вардарски изпрати Лазара до вратника.

Старата Глаушица чакаше сина си и побърза да му отвори още щом се спря той пред портата, за да не става нужда да чука по това късно време. Утре съседите може да попитат, а не е тяхна работа да знаят кой е влизал и кой е излизал от портата й тая нощ. Преди да се качат на чардака, тя попита тихо сина си:

— Що беше това излизане посред нощ?

— По работа, майко — отвърна късо Лазар.

Тя не попита нищо повече. Позна: Лазар няма да й каже нищо повече.

Тежки и отсечени бяха ударите на сърцето му, така прозвуча и гласът му в нощната тишина — тежък и отсечен. Развълнувано и тревожно биеше сърцето му, но той чувствуваше, като лек, сладък дъх, и немного ясна радост от нещо ново в живота си, нещо важно, съдбоносно, от едно дълбоко удовлетворение.

И тоя път краят на учебната година бе отпразнуван с тържествен акт на сам ден Петровден — 29 юни. Тържеството стана пак в широкото преддверие на старото мъжко училище — новото едва що бяха започнали да строят. Преддверието пак се напълни с люде, напълниха се и класните стаи наоколо, та бяха оставени вратите отворени, за да се чува и вътре. Поканени бяха и каймакаминът — наскоро бе дошъл нов каймакамин, — кадията, реизът и бинбашията32 — началник на преспанския гарнизон. Дойдоха те заедно с първите, гости, а тоя път реизът бе повел със себе си и тримата ходжи — учители в преспанското турско училище. Като влязоха в преддверието, реизът се обърна към ходжите и рече:

— Гледайте сега какво ще става тук и поучете се.

Посрещнати бяха тия първи представители на турската власт в града от членовете на църковната община и училищните настоятели, от тримата по-стари учители, а Вардарски се позабави в църквата, за да не става нужда да се кланя пред тия ефендии33. Насядаха те на първата редица столове, дето беше определено място за общинарите и по-първите граждани. Реизът се огледа да види що става с неговите трима ходжи и едва не викна с глас от изненада: ходжите не бяха седнали на столовете, а и тримата бяха наклякали край стената встрани, дремеха смирено и премятаха в ръцете си броеници с дребни зърна и дълги пискюлчета. Не се сдържа реизът, гласно въздъхна и се приведе към каймакамина, рече му тихо, с нескрита болка:

— Виж ги тия нашите нищожни хора как са наклякали край стената, сами себе си не зачитат за нищо, от тъпота и простотия!

В същото време двамата големци видяха как учителят Тодор Божинов канеше турските си колети да седнат и те на столовете.

Скоро пуснаха и двете църкви, нови вълни от люде нахлуха в училището, изпълни се всичко в предверието и по стаите, останаха мнозина и вън, по стълбата и в училищния двор. Време беше тържеството да започне. Райко Вардарски даваше знаци, ала насъбраното множество не преставаше да шуми. Тогава Вардарски изведе на малкото, празно място на горния край на преддверието училищния хор от около тридесетина момчета, подреди ги набързо, дигна двете си ръце и ги размаха в такт. Зачу се нестройно песен на два гласа, но младите певци бързо се съвзеха от смущението си, и гласовете им закрепнаха; плавно се понесе проста, но тържествена мелодия, умълчаха се заслушани всички наоколо, в настаналата тишина песента се чуваше и далеко вън, по училищния двор:

И след тисяща годин у нас все ехтят хвалби, песни в памет за нашите святци. Всекой свое усеща и оценява. Премина цената на чуждо добро! Дуя народен духна, разпръсна тъмнина, че във Болгария светна веч светлина!

Що не може една постоянна душа, душа пълна със любов към народа?

Всекой свое усеща и оценява, премина цената на чуждо добро!

Дух народен духна, разпръсна тъмнина, че във България светна веч светлина!

Песента затихна, свърши се, младите хористи се отдалечиха встрани, но тишината в широкото преддверие и по стаите наоколо продължаваше все тъй дълбока, сякаш събраните тук люде, смълчани и заслушани, чакаха още нещо. Избухнаха тук и там едвам сдържани кашлици. И докато траеше все още тишината, изправи се там Вардарски, пред една неголяма маса сред празното място, покрита с бяла покривка и с две големи китки от алени рози от двете й страни. Негли едва сега, като се отвори там празното, място и застана учителят до масата, зад него, високо на стената, заблестя с позлатата си голяма икона на солунските братя, цяла в един огромен венец пак от рози и зеленина, та изглеждаше в светлия здрач в преддверието, като че ли те двамата се задаваха с одеждите си по някаква светла пътека, разгънали бял свитък със стройните редици на славянската азбука. Екна изеднаж гласът на Вардарски, дигна той глава с високото си чело, замахна с бялата си малка ръка:

— Измина още една дълга година с труд и усърдие в тая священа сграда, в тоя храм на нашите святци Кирила и Методия и ние не сме вече там, където бехме в нейното начало, а сме много по-напред…

Говори той дълго с голямо въодушевение, размахваше ръце, подръпваше немилостиво брадата си, взираше се сърдито с окото си, сякаш да улови кой не го слуша с нужното внимание, изричаше дълги фрази и гръмки думи, може би немного ясни и за него самия, но пълни със страстна обич към народа, към науката, към всеки напредък. Още по-неясни бяха те и за събрания тук народ от занаятчии, работници, търговци, от жени, но ги възприемаха те всички със замрели сърца и по своему разгадаваха техния смисъл — те чувствуваха силата им и не бяха ли достатъчно ясни такива думи като правда народна, любов народна, наука, напредък и светлина, за да разберат тия прости люде и цялото слово на учителя?

Сетне той разгъна шумно дълъг лист хартия и даде отчет за работата през тая година в двете училища — мъжкото и девическото.

— Но ти, народе — завърши той словото си, — не заспивай сладък сън, като виждаш какво си постигнал, не седай да почиваш от умора и трудове, а върви нагоре, да се върнеш, където си бил некога, и още по-нагоре да отидеш. Днес в Цариград имаш своя екзархия и ако не се уморяваш, ако не се жалиш в борба и тежки усилия, ще постигнеш и сичко, що си загубил. Амин!

Той се отстрани от масата и се оглеждаше да изведе наново младите певци на празното място, когато тишината в преддверието стана още по-дълбока. До масата неочаквано се изправи Иванка Руменова. И някаква женица някъде сред събрания тук народ тихо изрече:

— Ох, сладката…

Гласът й се чу надалеко в тишината.

Руменова започна и не трепереше мекият й глас, а се засили и се чуваше ясен, звучен по цялото преддверие:

— Високо просветеният наш учител господин Вардарски каза тук всичко, каквото беше нужно и за девическото училище, както всяка година досега. Но аз напускам вече Преспа и моля да ми се позволи да кажа няколко думи като за сбогом и за благодарение.

Зашумя цялото преддверие, раздвижиха се събралите тук люде, въртяха глави ту към единия, ту към другия си съсед, дочуваха се и отделни гласове; изненадаха се преспанци, като им каза учителката, че си отива. Но шумът бързо стихна — те искаха да чуят какво ще им каже тя.

— Тук аз прекарах ето четвърта година — продължи тя. — Но за мене е най-важно, че децата, с които отворих девическото училище в Преспа, тая година свършват това училище. Най-важно е това, което стана през тия четири години. Когато дойдох, аз трябваше да събирам ученичките си от къща на къща. Сега вие сами ги довеждате в училището. Сега сами виждате ползата. Някои мислят, че жената не е човек. Това е унижение и за тях самите, и за човека. Иде време, когато и жената ще заеме своето важно място в живота. Когато дойдох аз в Преспа, жена не смееше да отиде в чаршията. Сега много жени, в пазарни дни или през време на панаира, помагат на мъжете си. Нека всеки сам да разсъди каква е ползата от това и кога е било по-хубаво, по-разумно. Съпругата е другар в живота и ще имаш голяма помощ, когато тя е просветен човек, а не робиня. Ще кажа и това, че вече и тук, в Преспа, жената се пробужда и скоро ще заеме своето място…

Отново се понесе по цялото преддверие глуха врява, дочу се смях. Видя се отдалеко как силно почервеня лицето на учителката, но тя повиши глас:

— Жените трябва да се борят за своето право! Те трябва да докажат, че заслужават своя залък. И ще бъде за общо добро, когато мъжът и жената заживеят не като господар и робиня, а като свободни хора. Има по света страни, където жената работи наравно с мъжа и там тя е вече свободен човек.

— Ашколсун34 — не се стърпя най-сетне реизът и повтори полугласно: — Ашколсун!

Той не разбираше какво говори учителката, но и всички турци там, които я видяха как застана и започна да говори, сякаш не вярваха на очите си и ушите си. Гледай ти каква жена! Реизът и каймакаминът бяха виждали по Солун и Цариград европейки, които ходеха без страх по улиците, влизаха по магазините и се държаха навсякъде свободно, ала не можеха да се начудят откъде се намери такава свободна жена и в Преспа. Говореше тя като кадия. Ашколсун! А Руменова бе хванала очите на турските големци и със своята външност.

Публиката не можеше вече да се успокои — всеки имаше да каже по нещо на съседа си, а жените се разбъбриха неудържимо. В същото време други от публиката непрекъснато и сърдито подканяха към тишина — махаха с ръце, шишикаха, подвикваха гласно. Учителката побърза да приключи словото си.

— Благодарна съм на всички в Преспа — каза тя с омекнал глас. — Добре прекарах тук, между вас, четири години. Срещнах добри, разбрани хора. Такива са хората тук, че моите усилия като учителка няма да останат напразно и това ще бъде най-голямата награда за мене…

Тя се отдалечи от масата и побърза да се скрие между струпалите се там ученички и ученици, които чакаха да получат свидетелствата си. Хорът изпя още няколко песни, публиката се умълчаваше за късо време, но вече не можеше да се успокои. Пристъпи се към раздаването на свидетелствата и то стана с особена тържественост за учениците и ученичките, които свършваха училището тая година: Вардарски прочиташе гласно името на ученика, успеха му и поведението му, сетне подаваше свидетелството на каймакамина, който пък го предаваше на застаналия чинно пред него ученик. Същото стана и с ученичките, но имената им прочете Руменова, а свидетелствата им раздаде реизът.

Като станаха да си вървят четиримата управници на Преспа, общинарите ги изпратиха чак на улицата. Четиримата ефенди поеха бавно, изтежко своя път към турската махала. На няколко стъпки след тях вървяха почтително тримата ходжи. Когато се бяха отдалечили доста от училището, реизът се обърна към каймакамина и бинбашията вдясно, сетне към кадията вляво и рече:

— Далеко ще отиде тоя народ… Ето и жените, им…

Каймакаминът и бинбашията вървяха мълчаливо.

Мълчеше и кадията от другата му страна. Сега реизът се обърна към тримата ходжи, изгледа ги с презрение и така, с презрение в гласа си, им рече:

— Виждате ли какво прави раята? А вие!… Ходжите наведоха смирено очи, а единият от тях, в смущението си, шумно подсмъркна и обърса без нужда носа си с опакото на ръката.

Иванка Руменова излезе от училищния двор, следвана от цяла тълпа жени и момичета, нейни ученички, които държаха навити в ръка току-що получените свидетелства. В облеклото на жените преобладаваха тъмни цветове въпреки горещия юнски ден. Само учителката между тях беше облечена в бяло, но и тя беше стегната във висока яка и дълги ръкави, с мантела до над колената от сивосинкава коприна. От дясната й страна се клатушкаше на разкривените си нозе, скрити под дългия черен фъстан, около петдесетгодишна стрина с побелели коси, които блестяха под черната кърпа на главата й; тя бе сложила смирено на корема си набръчкани съсухрени ръце — да си починат най-сетне в тоя празничен ден. В едната ръка държеше бяла кърпичка, с която избърсваше от време на време устата си с твърде пестеливо движение от прекалена сдържаност, и пак слагаше ръката си там, върху другата ръка:

— Ами харно велиш, учителке… Аз… и зиме, и лете от темно сутрин и кой знай до кое време вечер… докато сложа сички да спят. Родила съм дванайсет деца… Четири ми са живи. Дали е лесно? Да ги облечеш, да ги нахраниш. От огнището — тичай на коритото с прането; от коритото — тичай в разбоя да ткаеш. Главите да им умиеш, нозете, сека събота да им дадеш прани дрехи. Ами като дойде болест… по цяла нощ над главата му. Така, учителке. Колкото за децата, още повеке за мъжа; в нищо нема да го оставиш по-назад. И пак ще ти рече: хлеба ми ядеш. И ще те напсува… Сега, като поизраснаха децата, по-друго е, ама когато бехме по-млади, той и ръка дигаше по мене. Ще те прикотка, когато му е кеф, а после — през очите…

От лявата й страна вървеше друга стринка, и тя на около петдесет години, но висока и суха, кокалеста, също с черна кърпа и дълъг, черен фъстан, със салтамарка от износена синя чоха. Тя също бе сключила ръце на корема си — приличието е задължително за всички, — говореше някак троснато и едновременно с другата стринка, която вървеше от дясната страна на учителката:

— Аз, учителке, водя трети мъж, такъв ми бил пустият късмет. Ама то, знайш; от човек до човек има разлика. С първия си поживех най-харно, ама само две години. Роди ни се дете, а той сви се и умре за два дни. Не мога да го прежаля, учителке, и досега. За секо нещо ще ме пита: що велиш, Магделино, харно ли съм сторил… От сахана ще извади най-хубавата дробенка и мене ще ми я даде. Ама не биде късмет, умре човекът. Ходих вдовица три години и, пусти късмет, попаднах на катилин. С дърво ме е бил, учителке.

С него родих четири деца. И сега са ми живи, кротки деца, а баща им… треперела съм като лист от него.

Турци го убиха. Ходих вдовица още две години. Къде сама жена с дребни деца! Ама, пусти късмет, попаднах на пияница. Каквото извади — изпива го. Търпех, търпех… че като взех един ден аз пък дървото…

Сега пък той лази пред мене на четири нозе, ама се се напива, пуст да опустей!

Две млади невести поразбутаха стринките и те вече; тръгнаха редом с учителката. И те със смирено сключени ръце, с фъстани до земята, главите им бяха стегнати в цветни шкепета, с провиснали край ушите краища.

— Моят, учителке — започна бързо-бързо едната, — като земе много да вика, да гърми в къщи, това му казвам: в търните ще спиш. Вика, псува, бутне паницата с боба, ама най-сетне пак ще се примоли. И тогава аз знам как да го редя и нареждам…

Едновременно с нея говореше и другата невеста, от другата страна на учителката, с еднозвучен плачлив глас:

— Не знам, учителке, ама така е благословено от бога: жената да е по-покорна. Мъжът се ражда со звезда на челото, той во сичко е по-силен. Мъжът е крило за жената и къде без него. Лош, харен — сама жена за нищо не я бива. Вика, може и да те удари, ама ти за него се дръж, че къде без него, без стопанин… Така ме е учила мене още майка ми, бог да я прости…

Сетне други две жени разбутаха младите невести и до портата на девическото училище спътничките на Руменова постоянно се сменяваха. Пред портата на училището жените се струпаха около нея, обградиха я от всички страни, посягаха да я докоснат:

— Защо си отиваш, учителке…

— Ти ни беше като слънчице. Ние се в тебе гледахме.

Една невеста я погали по рамото и рече:

— Ох, милата… И тя изгоре тука, между нас. И тя си нема късмет…

Тогава друга една невеста мълчаливо грабна ръката на учителката и я целуна. Руменова я притисна до гърдите си.

В двора на девическото училище Руменова завари Ния и Лазар Глаушеви. Те бяха застанали сред струпаните там греди, камъни и тухли. Лазар сочеше нещо на жена си, обясняваше й нещо около строежа на новата им къща. Щом видя учителката, Ния се запъти към нея.

— Чакаме те. Канени сме на обед у Бенкови. И ти, и ние, и Вардарски. Както първия ден, когато дойде в Преспа…

Чу се отдалеко гласът на Траяна Костадиница:

— Ама аз… нели съм й сготвила обед…

— Ех… — извърна се към нея Глаушева. — Ще го дадеш на децата.

— Ела, ела, Костадинице — подвикна Лазар. Костадиница се приближи, като бършеше смутено ръце о престилката си, а откъм къщи се зададе и Костадин, по риза и бодро дигнал глава. Лазар продължи:

— Е, така реши моята жена. Нели тя е стопанин тука? Тия две стаи долу ще ги оставим, нема да ги събаряме. Ще им стегнем отгоре покрив и ще бъдат за вас. Вие ще живейте там. — И току добави: — Да бъде весел и нашият двор с децата…

Ния притвори очи и по лицето й мина едвам доловима бледност. Никой не забеляза мъчителното й вълнение, което бе предизвикал неволно Лазар с тия свои думи за Костадиновите деца.

— Да си жив и здрав, бачо Лазаре! И невестата да ти е жива… — притисна ръка в ръка насреща Траяна Костадиница.

— Да си жив… — повтори след нея отдалеко Костадин.

— А Костадин — каза Руменова — мира няма с таз ваша къща. От сутрин до вечер е на крак, все реди и подрежда камъни, греди, тухли.

— Той — засмя се Лазар, — откакто захвърли кожуха, захвърли и сичките си болести…

Старата Бенкозица посрещна гостите си на чардака; там, на хлад, беше сложена трапезата. Двете млади жени се изкачиха бързо по няколкото стъпала. Бенковица пристъпи и улови Руменова за ръката:

— Ех, щерко… ти си отиваш. Не стоя много при нас…

— Такава е нашата даскалска участ, бабо Бенковице: скитници, от град на град…

— Чергари… — избуботи мрачно насреща Вардарски, който бе заел вече място на трапезата.

Двете жени, старата и младата, се гледаха една минутка и една и съща тъга тлееше в погледите им: Бенковица дълго бе мечтала да си вземе за снаха учителката, да съживи с нея своя дом, а Руменова току се замисли в тоя кратък миг за своя скитнишки, бездомен живот…

През време на обеда Руменова едва пророни няколко думи, макар разговорът да се въртеше все около нейното заминаване. Когато към края Андрей Бенков напълни още еднаж чашите с вино, тя сгъна кърпата си, сложи я на софрата и току попита:

— Спомняте ли си за двамата руснаци, които бяха дошли тука на панаира миналата година?

Всички дигнаха очи към нея, погледна я и старата Бенковица. Учителката стоя един миг загледана пред себе си, после рече:

— Тук сме все наши хора… пък и те сигурно са вече отдавна вън от Турция… аз трябва да ви кажа, преди да си замина… — Тя продължи: — Единият от тях, Иля Андреевич, ми е познат още от Русия. Истинското му име е Павел Сергеевич. Той ми каза, че след три-четири години ще има война. Русия ще воюва с Турция. Аз му вярвам.

Андрея Бенков, най-сдържаният, най-свенливият от тримата мъже, изеднаж скочи мълчаливо, бавно се прекръсти с такова изражение на лицето си, като че ли се кръстеше пред лицето на самия господ. Прекръсти се след него и майка му и промълви с набожна благодарност:

— Милостиви боже, милостиви боже!… — Сетне тя додаде: — Да беше жив сега баща ти, сине…

Вардарски дигна с разтреперана ръка чашата си, пълна догоре с вино, и я изпи жадно, притворил блажено очи. Сетне удари чашата на трапезата, без да я пусне, и рече:

— Налей още една, Андрея. Колко са такивато минути в човешкия живот?!

Ния го наблюдаваше с развеселени очи, сетне изви поглед към мъжа си — да види как той посрещна тая необикновена вест. Лицето на Лазара беше зачервено, пламтяха и ушите му, но тя никога не бе виждала това лице така озарено от някаква вътрешна светлина, дори и през най-щастливите минути на задружния им живот. „Я гледай ти…“ — рече си тя ревниво, но мисълта й бързо изчезна недовършена. Лазар седеше неподвижен, загледан пред себе си, но едва ли виждаше нещо. Той рече унесен:

— Три-четири години… или пет… Що са те спрямо тия близу петстотин години, които са минали! И ето нам ни се падна великото щастие… — Той изеднаж се огледа и продължи със закрепнал глас: — Но ние требва да го заслужим!

— Не сме ли го заслужили?! — попита Руменова учудена и добави: — Колко страдания… тоя наш народ…

— Да… — кимна разсеяно Лазар. И сега беше в ума му все тая мисъл, обладала от някое време цялото му съзнание: борба! Борба срещу турските потисници, борба за народно освобождение. — Да! — повтори той живо и додаде: — Но нашият народ тъкмо сега не бива да чака наготово свободата си, като милостиня. Да помогне поне с нещо, да покаже, че е достоен…

Той забеляза как в погледа на жена му премина тревожна сянка. Но сега трябва всички да се радват и той сложи ръка на коляното й, засмян с цялото си лице:

— Нийо… Ще посрещнем гостите си в нова къща. — Той се обърна закачливо към Руменова: — А ти… защо си мълчала досега!?

— Трябваше да мине време, докато те…

— Да беше ни казала вчера, да беше ни казала Преди една неделя! Една неделя, един ден повеке радост…

Руменова се прибра в жилището си рано следобед. Андрея Бенков обеща да й наеме кочия за Битоля. Тя трябваше да прибере багажа си. Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки, които бяха получили свидетелствата си днес, вървяха след нея и не й даваха нищо да пипне:

— Ти само кажи, учителке… Ние ще приберем. Ти не се уморявай, дълъг път те чака утре…

После дойде и Мия. Да помогне и тя, пък и да поседят заедно. Когато стените на стаята се разголиха, сандъкът стоеше заключен и бутнат до вратата, в ъгъла беше само тясното моминско легло, младата учителка почувствува как отеднаж сграбчи сърцето й голяма, тежка скръб, която сякаш се бе спотайвала далече от нея и бе я дебнела. Тя седна на сандъка, стисна коляно между преплетените си длани. Бяха сами с Ния. Учителката промълви с глух глас:

— Тук, в Преспа, погребах най-хубавата си мечта: да срещна достоен другар. Ние жените всички носим в сърцето си такава мечта.

— Но ти — що… Остарела ли си!? Руменова и не чу приятелката си:

— Знаеш ли… Все ми се чини… съвсем не е случайно, че тъкмо с мене се случи такава страшна грешка. Втурнах се изеднаж, повярвах изеднаж…

— Било каквото било, Ванче. Ще срещнеш друг, по-достоен човек…

— Не. Никога вече няма да допусна мъж близо до себе си.

— Ето, виждаш ли? Сега пак се втурваш…

— Сега детето ми… За него ще живея. Това пък е най-голямата мечта на всяка жена. Благодарна съм на бога. То е тук, в утробата ми.

Ния нищо не продума. Тя пристъпи и седна върху сандъка до приятелката си. И те отеднъж се прегърнаха. Тласна ги едно смесено чувство — всяка го носеше в сърцето си, — чувство на горчива скръб, на съжаление към себе си, на жажда за радост и надежда. Ния въздъхна:

— Такъв е човешкият живот..

— Не, не — трепна Руменова и стисна още по-силно Ния в прегръдките си. — Не! Човешкият живот може да бъде по-хубав, по-щастлив…

Скоро след това Ния Глаушева си отиде. Вече се смрачаваше. Но за Руменова тоя неин последен ден в Преспа още не беше се свършил.

Някой неочаквано почука на вратата й. Тя пристъпи да отвори. Пред вратата стоеше малкият Васил Брашнаров.

— А… Ти ли си? Заповядай, влез… Ето тук, на сандъка… седни.

Руменова затвори вратата. Момчето се озърна, сякаш да види дали бе затворила добре, и се чуваше в тишината на стаята как диша бързо и дълбоко.

— Вземи ме с тебе… — рече то изеднаж.

— Как да те взема… — загледа се в него Руменова учудена и уплашена. — Къде да те взема, Василчо?… Но седни, седни.

Момчето седна машинално на сандъка, приседна и тя до него. То дишаше с полуотворена уста, после преглътна и облиза устните си.

— Аз… Аз искам в Русия.

— В Русия?

— Да. Ето имам пари. Сто лири.

То извади от пазвата си забързано, припряно една неголяма синкава кесия, пълна, здраво завързана, тежка, показа я в малката си шепа колебливо, сетне дръпна ръката си и я отпусна в скута, стиснало кесията. Руменова проследи движенията му разсеяно, мисълта й работеше трескаво. Тя попита:

— Къде си намерил тия пари?

— Взех ги от дома — побърза да отговори момчето. — Ние имаме много.

Младата жена се премести по-близу, обхвана с ръка рамената му, но дълго стоя мълчалива, умислена, сякаш се ослушваше в бързите удари на малкото му сърце, както го усещаше сега близу до гърдите си. Тя си мислеше: „Умно, храбро дете. То ще загине там, в оная къща, в бащината си къща, ще го погубят. Такива хора са те… баща му, майка му… брат му. В Русия… То ще се учи там, ще стане… Но как да го взема със себе си? И после как ще го изпратя в Русия? Още е малък… То ще бъде истинско спасение за него, да замине. Има и доста пари…“ Тя притисна рамената му и продължи гласно:

— Няма ли да тъгуваш за майка си, за Преспа…

— Не, не.

— Далеко е там, няма да можеш да се върнеш скоро.

— Ако. Искам да ида там. Ти ще ме изпратиш, ти знайш.

— Ако тръгнеш утре с мене, вашите веднага ще се сетят, ще изпратят по нас и ще те върнат.

Васил Брашнаров нищо не отговори. Мълча някое време и Руменова. Сетне пак притисна момчето към себе си и каза:

— Добре, Василе. Ти ще заминеш за Русия. Ще бъде хубаво за тебе, много хубаво. Но не утре. Ще пратят по нас и веднага ще те върнат. Ти ще останеш тук и ще чакаш писмо от мене. Аз ще проуча как можеш да заминеш и ще ти пиша. Ще ти пиша чрез твоя учител Вардарски. Иди при него след петнайсет дни и ако дотогава няма писмо от мене, отивай през два-три дни, докато се получи. Аз ще пиша без друго. И той, учителят ти, ще се погрижи да те изпрати до Битоля. Аз ще бъда там, в Битоля. Или ще ти пиша къде ще бъда.

Момчето стана:

— Харно.

Стана и Руменова:

— А ти пак помисли, Василе, дали наистина искаш да заминеш толкова далече. Можеш да почакаш още една-две години. Но аз ще ти пиша.

— Ще замина. Искам. Детето се обърна да си върви.

— Сбогом, Василе.

— Сбогом.

На другата сутрин, още в зори, пред портата на досегашното девическо училище спря кочия с два коня, които подрънкваха с цели гердани малки пиринчени звънчета. Като че ли тъкмо това бяха чакали, по улицата се зададоха в утринния здрач Ния и Лазар Глаушеви, Андрея Бенков и, от другата страна на улицата, Райко Вардарски. Костадин вече изнасяше багажа на учителката. Там беше и тя, готова за път, с пребледняло лице. Край нея подсмърчаха Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки. В кочията имаше и други двама пътници — мъж и жена, няма да бъде учителката сама по пътя.

Руменова подръпна настрана Вардарски и му повери тайната на Васил Брашнаров.

— Е, много хубаво! — избуботи Вардарски. — Много хубаво… Способно момче. И виж ти, обръща гръб на тия фарисеи…

Сбогуваха се без много думи. Дълго се държаха в прегръдките си Ния и Руменова. Сетне учителката прегърна Траяна, щерките й.

— Ай дий! — изплющя с камшика си кочияшът турчин. — Дзънгърдзънгърдзънгър… — запяха пиринчените звънчета по шиите на конете в тишината на сънното лятно утро…

Като се изкачиха на първата височинка по пътя за Битоля, Иванка Руменова се обърна да погледне още еднаж Преспа изпод чергилото на кочията. Зората грееше иззад планинските хребети на изток, но слънцето още не беше се показало. В светлия утринен здрач ясно се виждаше цяла Преспа. Но това ясно видение на града оставаше все по-далеко.

— Дзънгьрдзънгърдзънгър… — пееха неуморно пиринчените звънчета в тишината и самотията на полето наоколо.

Руменова попи с малка, бяла кърпичка сълзата на едното си око, после на другото си око. И току се обърна, загледа се в пътя, който се губеше в далечината напред, по посока към Битоля.

XII

Лазар Глаушев остави всичко около новата къща в ръцете на майстор Дуко. Той се отбиваше да погледа само сутрин по няколко минути и вечер, когато се връщаше от чаршията, ако беше по-ранко. Най-напред започнаха да събарят старата къща на Аврам Немтур, за да се отвори цялото място. Майсторите свалиха покрива само за един ден, започнаха бързо да сриват и стените. Тогава Лазар рече:

— Е, хайде, побързайте да стегнете най-напред двете стаи на Костадина, да се приберат по-скоро децата му, да не скитат по чужди къщи.

Там беше и Костадин, мъкнеше някаква греда. Откакто беше все на открито, селският му врат отново се зачерви, а сега стана още по-червен, но Костадин не издаде ни с една дума радостта си. Той поглеждаше Лазар с предани очи и работеше с неподозирана сила. Ния започна да идва, когато майсторите правеха вече изкопите за основите на новата къща. Тя не можеше да познае бащиния си двор. Изглеждаше й много по-широк и чужд; старата къща бе изчезнала, нататък, в ъгъла се изправи къщурката на Костадина. Ния се не бавеше много тук, да пречи на майсторите, но когато започнаха да градят основите, тя поиска майстор Дуко да прегради зимника на три отделения — едно голямо и две по-малки. После каза:

— Ще ми направите, стрико Дуко, врата за избата и отвътре; да се влиза в избата и от двора, и отвътре со стълба от готварницата.

Щом си отиде тя, един от майсторите каза:

— Чорбаджията не ми се вижда много мераклия, ама чорбаджийката… знай що иска: да не излиза зимно време чак в двора за избата, пък и по секо време ще й е по-сгодно да слиза отвътре. Майстор Дуко каза поучително:

— Като е за къща, жените секога повеке разбират.

Отбиваше се често и Стоян Глаушев — колкото да погледа как се градеше къщата на сина му, толкова и да побъбри с майсторите. Отби се няколко пъти и Кочо, надзърташе и Раца, а децата им все тук се ровеха в купчините пясък. Само Султана не дойде да погледне нито еднаж. Тя отказа да дойде и когато освещаваха основите на новата къща, макар да се събра там много народ, заклаха и мъжко агне за гощавка. Поканиха я и Лазар, и Ния, а тя само това рече:

— Нема да дойда.

Не се отвори вече нито еднаж лицето й, не се разведри, не омекна ни гласът й, ни погледът й. Не викаше, не се караше, ще проговори две-три думи само когато беше необходимо, а когато ставаше нужда да каже нещо на Ния — казваше го на Раца или на някое от децата й, та да го чуе и Ния. Помръкна, помрачи се с нея и цялата къща. Ала и сега Султана не нарушаваше с нищо реда в къщата. Тя не говореше с Ния, не я поглеждаше, не споменаваше името й, но се случи еднаж по-младата снаха да позакъснее за трапезата, улисана с някаква работа в стаята си, и Султана се обърна към седналите там:

— Кажете й, че сме сложили.

И никому не даваше да почне, докато не седна на трапезата и Ния.

Опита се Раца, докато бяха сами, да я заприкаже, да я поразговори — такава си беше тя, дотегна й това мълчание в къщи:

— Ех, майко… те ще се делят веке, Лазе и Ния, нема що, ама ти немой толкова, ще се поболиш. Където се прави нова къща, сички са весели, за радост е новата къща…

— Що! — настръхна срещу нея Султана. — Ти знам, че си весела, сички сте весели… ама мене гроба ми градят там.

И Стоян отвори уста еднаж — дано да е преминало на старата:

— Охо! Първият кат отиде веке нагоре. Майстор Дуко…

— Ха! — сопна му се Султана и така го погледна, че приказката му спря на гърлото недоизречена. Очите й гледаха страшно, с почервенели клепки.

Макар да беше тя все така в огън, не се заглеждаше много сега в людете си. Само Лазара дебнеше непрестанно, с жадни, тъжни очи, търсеше го непрестанно с поглед, когато беше в къщи, и все поглеждаше към вратата, когато наближаваше време да се прибере вечер. Не можеше да му се нагледа, но се пазеше да не забележат другите тая нейна нова жажда. Лазар не й заговори вече за новата си къща и тя изпитваше мрачна радост, когато забеляза, че той не мислеше много за къщата си.

Другаде беше с мислите си Лазар Глаушев.

Райко Вардарски за всяко нещо гореше с цялата си душа, но повече беше склонен да ръкомаха, да надува гуша, да гърми с гласа си, отколкото да действува. Не липсваше смелост на учителя, не му липсваха и сили, но той като че ли все не знаеше как да почне, кога да почне. Около една неделя след заминаването си Руменова му писа, че ще помогне на малкия Брашнаров да замине за Русия; нека бъде готово момчето всеки час да замине и тя ще пише кога да замине. Вардарски дебна два дни пред къщата на Брашнарови, докато успя да предаде на малкия какво бе писала учителката. И после все го преследваше, търсеше го да му повтаря поръчката на Руменова — да не забравя, да бъде готов за път всеки час. Двайсетина дни по-късно той получи второ писмо от Руменова, тоя път от Скопие. Тя му пишеше да изпрати веднага момчето и как ще я намери то в Скопие. Вардарски се смути, забърка се: за Битоля — лесно, ами сега чак в Скопие! Той не знаеше как да изпълни поръчката на Руменова. Далеко е Скопие, а Васил Брашнаров е още малък и трябва да бяга скришом от домашните си, от всички в Преспа! Вардарски изтича при Лазара, откри му тайната на малкия беглец.

— Минава ли ти през ума какво ще стане — каза Глаушев, — ако се узнай, че ние с тебе и учителката сме замесени в тая работа? Нема да е само за бегството на малкия, ами Брашнаровци ще рекат, че ние…

Ама — тръсна той глава отеднаж — добре е да замине това дете. Ние немаме ни едно наше дете в Русия, а от другите градове се заминават да се учат там, се пращат млади люде. И още по-харно, че е Брашнаровче. Брат му и татко му никога нема да го пуснат там, по-скоро в Атина ще го пратят или…

— И е способно дете — рече Вардарски.

— Пък ние с тебе — продължи Лазар — ще гледаме добре да я наредим тая работа. Ние ни сме го подмамили, ни сме го насилили, то по своя воля и желание тръгва. Ще бъде за негово добро и на народа си може да бъде полезен един ден. Да имам аз син или брат като него, веднага ще го пратя в Русия. Така мисля за него аз, като да ми е свое дете, и не мисля, че ще извършва злодеяние, като му помогна да замине. Да можеше, бих отишъл за него при баща му, при брат му, да ги убедя, ама нели знайш аз с них…

— Но и ти — изкриви към него окото си Вардарски — като да се боиш за тая работа…

— Боя се. Дете още, на далечен път тръгва… Ама виждам, че моята совест никога нема да ме мъчи… Поразмисли Лазар два-три дни, посвети в тайната и Андрея Бенков. На края го попита:

— Приемаш ли да помогнеш да свършим тая работа?

— Що ме питаш? Нели знайш…

— Е, харно. Ти ще заведеш Брашнарчето до Скопие.

— Ще го заведа.

— Да тръгна аз с него, може да се усъмни повеке Таки Брашнаров. Не, аз не бива, щом ние с Таки… Ами ще разгласим още днеска, че ти ще пътуваш по работа до Скопие. След ден-два, като се поразчуе, ще наемем един кон и ще тръгнеш нощем: горещо е времето, искаш да пътуваш по хлад. Брашнарчето ще чака вън от града и ще изкарате с коня до Прилеп. Оттам може да наемеш кочия, ами гледай да не ви познай некой.

Така и стана. Като се разчу, че изчезнал по-малкият син на Марко Брашнаров, дигна се голяма врява по Преспа. Сам новият каймакамин отиде в дюкяна на стария Брашнаров да го разпитва за детето му.

— Как стана тая работа, чорбаджи?

— Не знам, каймакам ефенди. Ядохме, прибрахме се да спим и когато потърсихме детето на другия ден — нема го.

— Не знаеш ли кога е излезло от къщи?

— Не знам.

— Съмняваш ли се в некого, чорбаджи?

— Не се съмнявам, каймакам ефенди, но…

— Но все некой го е извел от къщи — намеси се Таки Брашнаров. — Подмамил го, отвлекъл го некъде. Как иначе? Къде ще отиде то само?

Така мислеха всички — и Брашнаровци, и каймакаминът, и целият град: отвлечено е детето за откуп. Малко ли пъти се бяха случвали такива задигания и отвличания, особено по пътищата? Каймакаминът дигна рамена и не знаеше какво да предприеме. Касаеше се, най-сетне, за едно гяурче… А самите Брашнаровци чакаха всеки ден вест за откуп и не се тревожеха толкова за живота на детето, колкото за големината на откупа. Когато се върна Андрея Бенков от Скопие и каза, че малкият Брашнаров заминал за Русия, науми тогава Лазар да изпрати някого при майката на беглеца да й каже, че детето й е живо и здраво.

— Немой — рече му Бенков. — Те, Брашнаровци, ще предадат човека на каймакамина и кой знай що може да стане. Малкият ще пише писмо на баща си, щом пристигне в Русия. Така му поръча учителката.

Мина някое време и по Преспа рядко ще се спомене за Брашнаровчето:

— Бре наистина: що стана с това дете?

Поуталожиха се страховете и на домашните му. Баща му все задържаше пари — да не му поискат откупа внезапно, — а майка му търпеливо го очакваше и все й се струваше, че ще се върне нощно време. Едва през последните дни на панаира се получи писмо от малкия Брашнаров и пишеше той на баща си и майка си, че е в Русия, в град Одеса. Не се узна кой донесе това писмо — оставил го в дюкяна на Брашнарови някакъв непознат човек, а не казал от кого е и се загубил в панаирската навалица. Това беше един скопиянец, пратила го бе учителката и Лазар го научи как да предаде писмото…

На втората неделя след панаира Лазар и Ния отидоха да живеят в новата си къща. Пренесли бяха преди това някои вещи и всичко, що бе донесла Ния у Глаушеви като прикя. Голяма беше новата къща, с широки, светли стаи, не можеха да я подредят със своите вещи младите стопани, не им достигаха за такава къща, и стаите кънтяха като празни. Ния бе запазила много от бащината си покъщнина, но Лазар и сега не искаше да си служи с постилките и съдовете, с каците и бъчвите на Аврам Немтур. Не искаше той и да огорчава жена си с такава, още нестихнала ненавист към баща й, та каза:

— Подбери, Ния, което ти е по-свидно, а другото раздай на сиромаси. Ето Костадин нищо си нема. Каквото не ни достига и ни е нужно, ние ще си го купим ново.

Цялата къща миришеше на вар и на дялано дърво, по подовете и навред лъщяха наскоро забити пирони, по стените на стаята, която определиха за гостна, трептяха свежи, весели шарки. Но повечето от стаите стояха голи — не се събираше къща, не се пълнеше лесно и за късо време. Тогава старият Глаушев се реши и каза на жена си:

— Да им дадем нещо… некой килим, некоя ямболия от по-новите. Празна им е къщата.

Султана рязко отсече:

— Едно влакно нема да извадя аз от къщата си.

Стоян често се прокрадваше и влизаше в новата къща още преди да се настанят там Ния и Лазар, На гощавката, когато младите стопани влязоха в новата си къща, той пи много вино, пя песни, дигна се и хоро да завърти, та Лазар го задържа чак до вечерта, докато му размине от виното, На гощавката бяха дошли и Раца и Кочо с децата си, и Манда и Нона с мъжете и с децата си, събраха се и други люде, дошла бе и Бенковица. Не дойде само Султана. Отиде сам Лазар да я покани, подканиха я на тръгване и Кочо и Раца, та и Стоян се реши, но тя само това отговори на два пъти:

— Там аз нема да стъпя.

Излязоха всички, тя остана в къщи сама. И докато Стоян се веселеше за новата къща на сина си, пееше песни и чукаше чашата си с Вардарски, Султана лежеше ничком в стаята с огнището и стенеше, виеше като вълчица. Така я завариха Кочо и Раца — прибраха се те рано следобед. Тя не попита нищо за стария, нямаше защо и да пита — знаеше и сама за песните му, за чашите, за всичките му лудости, когато има вино край него, а Лазар нищо няма да му спре.

Той се върна късно привечер и беше още развеселен, но щом видя Султана — намръщи лице престорено, а сините му очи, които никога не лъжеха, издайнически святкаха — нему още му се пиеше вино, още му се пееше, още му се искаше да тропа по новите дъски в Лазаровата къща. Султана прочете всичко по очите му, като по книга, и му рече, ала и тя вече притихнала:

— Не виждаш ли бре, не разбираш ли! Къщата ти се дели, синовете ти се делят…

— Е, що да правиме, жено… Те, младите…

— Младите! Като нема кой да държи здраво…

— Как ще държиш човека, жено! Кон ще задържиш, вол ще задържиш, колкото и да е силен, а човека не можеш да задържиш. Него друга сила го води.

— Ти сега, знам аз: като надигнеш чашата — се много знайш, на секо нещо корена и дъното търсиш. Ха върви да си легнеш! Цел смърдиш на вино и тютюн.

Подчини се Стоян, както винаги, но и волята му за още веселби и приказки отеднаж се прекърши. Лицето на старата жена, тъмно-потъмняло, пламтящото чернило на погледа й, загасналият й глас — това беше жива мъка. Попогледна я той и му се доплака за нея. А тя пак ще рече, ще му се скара, че от виното го избива на плач! Отиде той и си легна послушно. И веднага заспа.

Султана му подви отзад — да не му духа в гърба, че нощем започна да студенее, сложи до общата възглавница бардучето с прясна вода — ще стане той през нощта, ще търси вода и още повече сега, като е пил вино. Прибраха се и Кочови в стаята си, утихна цялата къща, а старата жена ходи още дълго насам-натам и все си намираше някаква работа. Настана дълбока нощ, а тя, уж все залисана в работата си, току се ослушваше ту към входната врата, ту към малката стаичка, дето до тая сутрин бяха шумели Ния и Лазар. Тихо беше навред, не се чуваха ни стъпки, ни глас.

С новата къща Лазар Глаушев надви най-голямата си грижа за Ния. Тя беше пак в бащиния си двор, имаше нова, широка и светла къща, разкопаха и разчистиха място за градина, постлаха с плочи нова пътека към чешмата, шуртеше тя още по-засилена — Лазар поднови кюнците и не се губеше ни капка от водата. Прибраха те в новата къща и Неда — станала бе тя голяма мома, та имаше кой да помага в домашната работа, имаше с кого да си поговори Ния. Лазар подканваше жена си да си направи някоя нова дреха, да поизлезе някъде, а откакто почнаха нощите да нарастват, те често събираха гости в новата си къща.

Лазар беше, както всякога, ласкав към Ния, не беше престанал той да се възхищава от нея, от нейната хубост и от всяка нейна постъпка, макар сега не с такава пламенност, но пак с цялото си сърце. Ала Ния забеляза, че той живееше и друг някакъв живот.

Той не се радваше като нея на новата къща. Грижеше се да я нареди, да я украси, но се виждаше — пак заради нея, а не за себе си. Беше мил и ласкав, но като че ли пак само за нея — да не я натъжи, да я зарадва; такива бяха и милувките му, топли, но някак сдържани. Той беше все някъде другаде с мислите си — колко пъти тя бе го залавяла: ту няма да забележи нещо, ту няма да чуе, ту веднага ще забрави. И Ния по своему си обясняваше всичко: Лазар не я обича или поне не я обича, както преди. И нищо чудно, нищо чудно! Човек на всичко се насища, а тя не можеше да му даде нищо повече.

Колкото и да криеше Ния тая своя нова голяма скръб, на няколко пъти се издаде ту с поглед, ту с въздишка, ту с недоизречена дума. Пък и Лазар сам долавяше душевните й терзания след толкова дълга дружба между тях и като знаеше какво става и в него самия. Опита се да я поуспокои, да я утеши, но някак отдалеко, предпазливо, та засили още повече всичките й подозрения.

— Стар съм веке аз… — ще каже той негли на шега. — Ама наистина! Ето виж — и ще покаже белите коси около ушите си.

Тя бе ги забелязала още преди него — не бяха те от старост, като бяха излезли толкова много още на тридесет и шест години. И Ния потъваше по-дълбоко в своята нова мъка. Нахвърли се тя да реди и кити къщата, после почна да трупа чеиз за Неда — наближаваше време да задомят девойката. Но с това минаваше само времето. Човек никъде не може да избяга от себе си.

А мислите на Лазар Глаушев наистина бяха повече другаде. Той не искаше да признае това на жена си — нека стои тя по-далеко от сегашните му мисли и кроежи. Тая есен пресианските агалари дадоха на Хайредин Арап ага обещания чифлик с триста долюма земя, направиха му и кула на два ката, с хамбари.

— Пък ти, Хайредин ага — рекоха му те, — сам ще си събереш хора да ти работят земята, изполичари и ратаи. Вземи от всяко село, ние няма да ти попречим.

Те и тук си правеха своя сметка: ще остане Арап ага постоянен пъдар на чифлиците им и ще сплаши още повече селяните да не бягат. Правеше си своя сметка и Арап ага да стане и той чифликсайбия като тях. Сега той ходеше с тайфата си по селата и принуждаваше люде да се заселват край неговата кула, да стават негови изполичари. Събра там няколко семейства, накара ги да си направят къщи, задигна от другите чифлици разни оръдия и вещи, подбра от цялото поле и добитък.

— Ето бре! — викаше на новите неволници. — Що искате повеке! Къщи ви дадох, добитък и сичко. Тука ще живейте, при мене ще живейте! Ако некой избега, главичката ще късам!

За по-малко от година време, до следващото лято, Хайредин Арап ага издигна ново чифлишко село. Където имаше около чифлика му селска нива, той си я присвои. Не се уморяваше да ходи от село на село и отвсякъде задигаше по нещо за своя чифлик. Искаше той от селяните и пари, налагаше данъци и ги събираше. По това време той уби още двама селяни.

Атанас Кривиот идваше често в града. Лазар почака доста време сам той да заговори, но най-сетне го попита:

— Що има, Атанасе?

— Лошо.

— Лошо. Това го знайме. Чуваме и тука що става по селата. Арап ага ново село събира. Ама аз за друго те питам.

— Не била лесна тая работа, бачо Лазаре. И не може тъй, набързо.

— Не ти казвам да бързаш, ама нели има и една приказка: както сърце болело, така и очи плакали.

— Говорих аз веке с неколцина. Наплашени са много людете, не се решават лесно в такова нещо.

— Наплашени — повтори след него Лазар. — Колко души е избил досега Арап ага? И жена уби, и дете. Още толкова ще избие и два пъти по толкова. Сега и с чифлик се сдоби. Докато е той там, вие бел ден нема да видите. Така им речи. Поразтреси ги, да се разбудят. Злодеят още по-малко ще ви жали, щом му се боите толкова.

Мина пак доста време, Атанас Кривиот пак влезе в дюкяна на Лазара. Мълчаливо му посочи Лазар да седне до него на миндерчето; в дюкяна имаше неколцина купувачи и той ги дочака да си излязат.

— Атанасе — започна Лазар. — Това не е, да речем, заради тебе и заради мене, или само заради тия там, които са пострадали, ами е за целия народ. Арап ага не е само по нашата земя, целият народ страда от такива като него. Разбираш ли… Като ударим ние него, надалеко ще се чуе. И да не мислиш, че само ние… На много места веке народът се дига. А вие що? Още ли ще търпите Арап ага да ви трие сол на главата, да ви коли като овни!

Селянинът търпеливо го изчака да се изкаже и като се обърна да даде отговор — в очите му хитро заиграха светлинки. Кривиот каза:

— Бачо Лазаре, ние сме веке петима.

— Петима? Е, харно.

— Петима. И, ще кажа аз, стига са толкова.

— Не, не. Намери поне още двама-трима. Работата да е в кърпа вързана.

— Е, щом така велиш… Ами… Що става с оружието.

Лазар нищо не отговори. В дюкяна бе влязъл друг купувач и той го чакаше да си излезе. Сетне стана и рече на двамата калфи, които нареждаха край стената насреща врещи, пълни с ячмен:

— Ще слезнем долу, да покажа овеса на Атанаса. Хайде, Атанасе…

Той дигна един дървен капак на пода и се спусна по тясна, дървена стълба в зимника под дюкяна. Атанас предпазливо го последва с кривата си нога. При здрачната светлина, която идеше през отворения капак и от две малки прозорчета към улицата — с железни решетки, цели замрежени от паяжини — Лазар поведе селянина към един хамбар в ъгъла, догоре пълен с овес. Край стените наоколо се виждаха и други такива хамбари, но бяха празни.

— Тука ние редко насипваме и за късо време, че е влажно… — рече Лазар и бръкна с ръка дълбоко в овеса. Той търсеше нещо там и току измъкна една пушка с доста широка цев, която беше запушена с парцалче.

Атанас разтвори жадно очи, посегна да вземе пушката, но Лазар я подпря на хамбара и отново бръкна в овеса. Той извади оттам още три такива пушки една след друга. Сетне извади и четири патронташа. По тях бяха наредени един до друг по около тридесет патрона с лъскави пиринчени гилзи, във всяка от тях беше втъкната едро, синкаво оловено зърно. Атанас не можеше да задържи радостната си усмивка и току посягаше да вземе ту една, ту друга от пушките. Лазар сам му подаде една:

— Мартинки. Силно оружие. Опитахме ги. Ама вие можете ли с пушки? Ето… Дръпни тука. Сложи сега куршум. Затвори. Сега готово. Требвай сички да се научите да стреляте.

— Нема ли други? — попита нетърпеливо селянинът.

— Ще има още. Това е моя грижа.

— Бачо Лазаре — стисна Атанас в големите си ръце пушката, но Лазар го прекъсна, като посочи с пръст отворения капак на пода:

— По-тихо. Да не чуят калфите. Може и чужд човек да влезе.

И Атанас зашепна, но едвам сдържаше гласа си от вълнение:

— Като имаме това оружие… веке от нищо не се боя. Ще му видиме ние сметката на Арап ага… Бачо Лазаре, кога ще ми ги дадеш?

— Тука не бива да стоят дълго. Влажно е, а може некой от калфите да ги набара. Харни момчета са те, но по-харно нищо да не знаят. Ние затова насипахме тоя овес тука…

Дай сега пак да ги скрием. — Сетне той улови селянина за ръката и продължи с тих, но ясен глас дума по дума: — Тия дни ще ми донесеш тука в дюкяна четири снопа ръженица, ама да е по-дълга. Ще гледаш да бъде привечер, малко преди да се затвори чаршиЯта. А рано на другия ден, преди още да се раздени, ще дойдеш да си вземеш ръженицата. Разбираш ли?

— Разбирам — и Атанас хитро намигна.

Той донесе ръженицата след два дни, а още по тъмно на другата сутрин Лазар и Андрея му я върнаха. Във всеки сноп имаше по една пушка, а в една вреща бяха вързани четирите патронташа. Един месец по-късно той пренесе на село по същия начин още три пушки и три патронташа.

XIII

Хайредин Арап ага тая зима прекара в града. Лазар Глаушев го виждаше почти всеки ден из чаршиЯта, винаги заедно с неразделния му другар Кючук Кадри, Новият чифликсайбия бе оставил двама от тайфата си да пазят чифлика му, а той прекарваше зимата на по-топло в града. Преспанските агалари и бейове го посрещаха и изпращаха с големи почести — нямаше вече да бягат селяни от чифлиците им. Те канеха Арап ага на гощавки по селямлъците си, пиеха заедно ракия, наливаха го с кафета по кафенетата. Той приемаше почестите, които му се правеха, но си мислеше:

„Лъжете се, агалар. Пъдар аз вече няма да ви бъда.“

Той имаше сега до петстотин долюма земя, имаше си кула, дигнал бе около кулата ново село от четири къщи с петдесетина селяци — покорна рая. Щом се запролети, накани се да замине за чифлика си: Арап ага знаеше да пази земята си по-добре от някои преспански чифликсайбии, които не знаеха дори колко земя имат. И агаларите пак около него:

— Пази добре там раята, Хайредин ага, пък и ние няма да те изоставим…

— Бъдете рахат, агалар.

Започна да го гложди мисъл, че някой ден най-верният му другар Кючук Кадри може да се изкуши и да се нарече ортак на чифлика му; те бяха винаги заедно, заедно бяха грабили и убивали. Преди още да замине за чифлика, той наброи на Кадрията тридесет лири и му рече:

— Ти, кардаш, гледай си кефа тук. Какво ще скиташ по селата! Стане ли ми нужда от верен приятел и брат като тебе — веднага ще ти пратя хабер.

Кючук Кадри вярваше на всяка негова дума, а тридесетте алтъна още повече го заслепиха. Арап ага замина с останалите свои двама голтаци, а другите двама го чакаха в чифлика му, Още му бяха нужни тия гладни хрътове — тая година кроеше да заграби още земя и добитък — къде силом, къде милом, — та да стане истински ага и чифликсайбия.

Той заповяда на орачите си да навлязат при пролетната оран тук и там — заграби нови няколко селски ниви, разора едно селско пасбище, навлезе и в земята на съседните чифлици. За селските ниви и за пасбището никой не посмея да дойде да се оплаче, но кехаите от съседните чифлици дотичаха един след Друг:

— Какво става, Хайредин ага! Тия твоите кяфири са влезли в наша земя?! Какъв джувап35 ще даваме на нашите аги и бейове…

— Гледай ти, мръсни кяфири! — тюхкаше се Арап ага. — Кой ги е карал да влизат в чужда земя! Ама вие, агалар, не се тревожете: аз ще върна вашата земя. Нека мине тая година, посели са я кяфирите и щом приберем през лятото — всичко ще върна.

Той нищо не мислеше да връща и така заграби още земя. Където не можеше направо да задигне от добитъка, пращаше свои люде да искат временно волове или кон и никога не ги връщаше. Другите чифликсайбии знаеха за тия му заграбвания и завличания, но махваха с ръка:

— Гладна въшка… Ще се награби, ще миряса. Държи барем здраво раята — халал да му е каквото задигнал.

Щом се попривърши пролетната работа и времето улегна, Арап ага тръгна с тайфата си да събира по селата данъци. Навлезе и по някои от железнишките села. Той не отминаваше никого, а от някои несретници взе по два и по три пъти. Селяните стояха пред него окъсани, та месата им се виждаха, с лица потъмнели от немотия и уплаха, а той викаше:

— Давай, давай! Ще ти изпотроша кокалите!

— Немам, ага! Сиромаси люде сме ние…

— Един лира ще дадеш! Три меджидии ще дадеш!

— Немам, ага!…

— Немаш… Ама ако немаш пари, дай един овца бре! Донеси в мойто чифлик…

В село Пещани — едно от най-големите преспански села — живееше поп Петко. Той беше поп на двайсетина села наоколо и повече, за да кръщава новородените и да опява умрелите. В тия села нямаше ни една църква. Попът ходеше, както всички други селяни от полето, носеше черна ресачка и зиме, и лете, носеше и висока, черна капа от шаяк, пуснал си бе брада и дълги коси, та само по капата и по брадата се познаваше, че е поп. Като се съберяха в някое село по няколко новородени — отиваше да ги кръсти, а идваха да го вземат с кон или магаре да погребе някого в друго някое село. Имаше той и малко своя земя, та често трябваше да остави ралото насред нивата или да захвърли сърпа, за да отиде да погребе някого по християнски. Бейовете и агите по селата не го закачаха за нищо, по някакво снизхождение към мръсната вяра на гяурите, но не обичаха да го срещат по пътищата с тая негова черна капа, с нечистите косми, които стърчаха на сплъстени фитили от всички страни на едрата му глава.

— Махай се, папаз! — викаха му те отдалеко. Поп Петко и сам се отбиваше от пътя им. Хайредин Арап ага влезе за втори път в неговия двор. Бе му взел най-напред две лири и една овца, а сега му искаше други пет лири.

— Немой, ага… Немам аз толкова пари…

— Имаш ти, папаз, имаш. Богат си ти. Нашите ходжи са богати, и ти си богат. Попейш, попейш — земеш грош, земеш два гроша. И земя имаш.

Той го срещаше често по пътищата — нали и свещеникът ходеше по селата. И все това се повтаряше:

— Папаз, кога ще ми дадеш парите!

— Немам, ага… Вервай…

— Ти ги дай с добро, папаз. Иначе аз брадата ти косъм по косъм…

Арап ага бе дочул, че жената на Атанас Кривио била болна, и вече не влизаше в двора му. Младата жена често боледуваше от някое време и все от страх да не би Арап ага пак да дойде да я търси. Но ще полежи тя в къщи ден или два, докато събере душата си, и пак ще тръгне по работа. Така един ден Арап ага я срещна пред вратника, дигнала бе ведро, пълно с вода; оставили я бяха тоя ден от работа в полето да изпече хляб. Турчинът спря коня си тъкмо пред нея, спря се и тя — нямаше как да мине. Бузите на младата невеста бяха пламнали от тежкото ведро, а сега лицето й почна да бледнее от уплаха и като че ли стана още по-хубаво.

— Болно, а, болно! Не си веке болно, аха! — разнежи се агата и дори се наведе, посегна да погали жената.

Дръпна се тя, водата се разплиска във ведрото, сетне младата жена перна коня по муцуната и се втурна във вратника.

— Брей! — викна с възхищение Арап ага и едвам задържа подплашения си кон. — Какъв серт жена!

Рано на другата сутрин, едва що бе изгряла зора, Арап ага влезе с коня си в двора на Атанас Кривия, а след нето вървеше и тайфата му. Атанас и жена му тъкмо се канеха да вървят на работа в полето, дочуваше се врява и по съседните дворища. Две кучета лаеха яростно по неканените гости, нахвърляха се да захапят нозете на конете им. Излезе Атанас и се спря пред вратата.

— Спри кучетата бре! — викна Арап ага. — веднага, ще гръмна по них!

Атанас нищо не отговори, само се помръдна едва на кривата си нога. Агата срита коня си — ще сгази селянина, ще влезе чак в къщата с коня. Атанас продължаваше да стои пред вратата. На две стъпки оттук, зад вратата, беше подпряна една пушка; той бе сложил и патрон в нея.

— Е, какъв човек си ти бре! — викна пак агата от коня си, но с омекнал глас. — Дошъл съм за твой добро. Ще ставаш субаша36 на мойто чифлик. Рахат ще живейш. Хайде.

Атанас отговори:

— Ние тука сме люде на Рашид бей.

— Ти мене гледай. Ще дойдеш в мойто чифлик. Субаша. И жена ти — субашица. С твоя бей аз ще се разправям.

— Нема да дойда.

Арап ага го гледаше от коня си с присвити очи и рече през зъби:

— Един път те ударих — отърва. Ако те ударя още еднаж, няма вече да станеш. Жена ти ще вържа за опашката на коня и така ще я откарам в мойто чифлик. Ти сам си направи есап кое е по-харно за тебе.

Атанас Кривиот го гледаше, без да мигне — тъй, край главата на коня му, — и се виждаше, че не е много уплашен. Пушката беше току зад гърба му, пълна.

— Ами ти — обърна изеднаж приказката си Арап ага — защо стоиш още? Ха да вървиш на работа! Така ли слушаш бея си бре!

— Ти не си ми ага. Ти си гледай своята работа… Погледа го една минутка Арап ага и току изръмжа нещо на турски, без да сваля поглед от селянина. Той обмисляше нещо. Сетне току смушка коня си, обърна го и се отправи към вратника, следван от четиримата си пазачи, а двете кучета лаеха току под опашките на конете им.

Атанас Кривиот излезе след турците и ги следеше отдалеко накъде ще вървят. Те минаха през селския мегдан и влязоха през голямата порта в двора на бейската кула. Кривиот се прибра в двора си. Не мина много време и през мегдана се зададе един от кехаите на бея. Кривиот скришом го наблюдаваше и турчинът се спря тъкмо пред неговия вратник. Кучетата се хвърлиха нататък.

— Ей, топал!37 — викна кехаята през лая на кучетата. — Ти днеска нема да ходиш на работа, чу ли! Ще дойдеш в кулата, там има работа за тебе. Чу ли бре?

Хайде, с мене ще дойдеш.

— Чух, чух. Ти върви… ще дойда.

— Ама — ей! Да не ме караш да идвам втори път! И турчинът си отиде.

Виждаше се: Арап ага кроеше нещо, искаше да го подмами в бейската кула. Атанас куцаше насам-натам из двора си, не знаеше къде да се спре. Край оградата му минаваха селяни на групи — мъже, жени; отиваха и днес да копаят царевиците отвъд големия дол. Скоро по къщите ще останат само стари люде и деца, а в кулата беше Арап ага с пазачите си, там бяха и двамата кехаи на Рашид бей, господаря на селото. В къщата на Атанас Кривио бяха скрити седем пушки, но що можеше да стори той сам с тия пушки? Арап ата го канеше да стане субаша в чифлика му — да му заведе там жена си… Е, дошло бе време, дошло бе време!…

Атанас влезе в къщи и рече на жена си:

— И за нас веке, жено, нема живот тука. Ще бегаме в града.

— И аз отдавна си мисля, Атанасе… — Арап ага и сега ми крои нещо, викат ме в кулата. Аз нема да влеза сам в ръцете им, ама нема да седнем тука и да ги чакаме. Селото остава без люде, може да ни дойдат тука мръсните. Ама не бива да тръгваме сега за града, посред бел ден, ще ни видят, ще ни настигнат с конете… Гледай ти как ме сгащиха! Така е, когато оставиш злото да се качи на главата ти. — Атанас ходеше из къщи, а по широкото му лице течеше пот на вадички. Сетне каза на жена си: — Прибери едно-друго, което ти е по за в работа… не може да земем сега всичко, ще ни усетят. Ще идем да копаме и ние царевките отвъд дола. Оттам ще тръгнем за града довечера, щом се стъмни.

Атанасица прибра някои вещи в две торби, пови и детенцето си в груба вълнена пелена. Бяха им умрели две деца и това им беше третото — детенце на пет месеца. Излязоха вън, Атанас заключи къщната врата с голям, самоделски ключ, който си бе поръчал в града, откакто започна да ги преследва Арап ага. Надяна торбите на две мотики, дигна ги на рамо:

— Хайде жено.

Атанасица тръгна след него с детето си на ръце.

Към пладне дойдоха от селото деца на царевичните ниви и казаха, че турци пак са влизали в двора на Атанас Кривио. А пролетният ден сякаш нямаше край и Атанас едвам дочака да се свечери.

— Хайде, жено — пошушна той на жена си. — Дано да имаме късмет да не ни срещнат по пътя, докато се стъмни.

Той взе детето, а жена му — торбите. И тръгнаха направо от нивата. Мълчаливо ги проследиха с очи съселяните им, а те повечето бяха тук…

Атанас Кривиот и тоя път почука на вратника на Аце Кутрев по късна нощ. Атанасица влезе с детето си при Ацевите деца, а сам Кривиот влезе при Вардарски. И така започна той още от вратата:

— Срам ме е веке да те гледам, даскале. И тебе, и бачо Лазара. Сега веке допре нож до кокал.

— Ние се така — изръмжа срещу него Вардарски. — Като допре нож до кокал!

— Доведох и жената, даскале. На вашите ръце я оставям с детето. Аз още тая нощ се връщам в село.

— За жена ти не бой се, за детето… Да видим ти сега каква работа ще свършиш.

— Нема, даскале, сега ни нагоре, ни надолу. Вардарски го гледаше упорито, после мълчаливо му подаде кутията си с тютюн. Атанас сви с разтреперани пръсти дебела цигара, но не я допуши. Излезе на чардака, повика жена си:

— Аз ще се върна в село, жено. Ти тука си при добри люде.

— Леле, Атанасеее — проплака младата селянка. — Ще те убият турците там…

— Нема да ме убият.

Той се върна в Сърпец още преди да се раздени, но не отиде да спи в къщата си. Завря се в една купа миналогодишна слама и там спа, докато изгря зора.

От тоя ден Кривиот заживя като вълк единак, който скита из планината и не знае ни къде ще яде, ни къде ще спи. Селяните от Сърпец, от Койнево и от другите села наоколо го виждаха през всяко време ту да се прокрадва край плетищата, ту да куцука по полето — едър, ъгловат, цял разкривен. Той беше навсякъде, дето не можеше да го срещне Арап ага с тайфата си или кой да е турчин от чифлиците наоколо. Понякога влизаше и в къщата си, но никой не знаеше кога влиза и кога излиза. На два пъти влезе в двора му и Арап ага с пазачите си, уби кучетата му с пушка, разби вратата и тя хлопа на вятъра дни наред, докато се прибра Кривиот и набързо я постегна.

Кривиот имаше четирима другари, които му бяха дали дума да ударят заедно Арап ага и тайфата му. Преди те бяха по-нетърпеливи и той трябваше да ги задържа:

— Чакайте да се съберем барем седмина, колкото пушки имаме, та да бъдем повечко.

Сега Кривиот отиде при всекиго от тях по два, по три пъти и той беше, който бързаше:

— Нема да чакаме повеке. Петима сме ние, петима са и те. Не се намериха повеке мъже на место ни в Сърпец, ни в Койнево, ни в цело Преспанско.

Ала сега пък двама от другарите му почнаха да се тегавят. Дойде време да действуват и те се уплашиха, диреха начин и повод да се отрекат от думата си:

— Ти нели сам каза да се съберем повеке люде… Нема да можем ние сами… Ние за пръв път вземаме пушки в ръцете си, а те, турците…

А като почнаха да се дърпат и отказват те двамата, почнаха и другите двама да подигат рамена, да позамълчават. Само за Атанаса Кривио нямаше връщане назад. Той вече не подбираше с кого говори и що говори. Влизаше от къща в къща по Сърпец и Койнево, по другите села наоколо, спираше людете по пътищата низ полето. Слушаха го всички и клатеха глави одобрително, проблясваше надежда в уплашените им очи, но не се намери ни един мъж да каже:

— Дай пушката, Атанасе, да вървим…

Страх и трепет бе вселил в сърцата на поробените Арап ага.

През това лято Арап ага стоеше повече в своя чифлик, да го пази и наглежда, и той пръв в цялото Преспанско поле навреме ожъна, навреме прибра зърното в новите си хамбари. Едва що бяха привършили людете по другите села и чифлици с жетвата и вършитбата и Хайредин Арап ага тръгна с тайфата си да събира недосъбраните още данъци, които бе разхвърлил между раята. Ала още като влезе в първото село, в първия двор, той се стъписа изненадан: раята не искаше да плаща данъка си. Селяните отговаряха дръзко, поглеждаха го накриво. Така беше по всички села. Рядко ще изтича някой старец, както преди, и ще целуне гологлав широкото желязно стреме на седлото му, а той ще го бутне с прашната си обувка. Като да се бяха заклели селяните, отговаряха с едни и същи думи:

— Немам ага… Не се роди тая година, малко ни даде нашият бей… Ще ни почакаш, ага, още некое време.

Дочу Арап ага, че те дори насъскваха кучетата си по него.

Това идеше от Атанаса Кривио. Той не можеше да намери петима или шестима мъже, с които да удари Арап ага, но като ходеше по селата — разбуни народа, внуши му повече смелост и надежда.

Хайредин Арап ага ходи и в село Пещани, влезе два пъти и в двора на поп Петко. Отказа му попът — и той със същите думи:

— Немам ага… Ще ме почакаш още малко време.

Още там, в двора на свещеника, Арап ага срита гневно коня си с железните стремена и уплашеното животно едва що не прескочи оградата. Разлютеният ага препускаше с другарите си по селските улици и по пътищата, налиташе на людете да ги прегази, биеше ги с волска жила. Той уби с пушката си един селянин от Койнево, а една неделя по-късно срещна поп Петка сред полето, на пътя между Сърпец и Пещани.

— Стой, папаз! — викна му Арап ага и слезе от коня си.

Слязоха от конете и другарите на агата. Отведоха свещеника в един дол край пътя. Накараха го с ножове на гърлото да се съблече гол. Набиха му отзад дървен кол, напълниха попската му капа с изпражнения и я нахлупиха на главата му. Надалеко се чуваха писъците на свещеника, та дори конете на турците цвилеха тревожно, ала никой не му се притече на помош. Така го оставиха турците в дола — премалял от срам и болка. Като се качваше отново на коня си, Арап ага му викна:

— Ето тъй, който не ми плаща! Кажи, папаз, на сички гяурски свини!

Свещеникът се прибра по тъмно в селото си и плака, рида като дете пред своите люде, криеше лицето си. А не спираше и кръвта от тялото му. Така поживя той два дни и умря в големи мъки, изгоря от срам.

Атанас Кривиот по-лесно събра сега четиримата си другари. Събра ги направо в своята къща. Повика и Богоя, шурея си, макар да нямаше голяма вяра в него. Не беше време да се мисли и премисля. Най-напред страхът от Арап ага събра тия люде пак заедно и сега ги подтикваше не юнашка смелост, а някаква мрачна решителност.

— Ще ни избие сичките тоя звер, както започна!

Я попа, сиромашкия…

— Нема ли да се намери още един… — рече Кривиот. — Седем са пушките, та да бъдем барем седмина, да не стои напразно една пушка.

Излезе мълчаливо един от другарите му и се върна заедно с по-младия си брат. Атанас Кривиот на него даде седмата пушка.

Събрали се бяха те по тъмно тук и останаха да почакат до първи петли. От Сърпец до чифлика на Хайредин Арап ага имаше близу два часа път и така крояха те — да стигнат до чифлика по глуха доба. Докато чакаха да дойде време за тръгване, Атанас вече кой знае за кой път учеше другарите си как да си служат с оръжието.

Когато излязоха седмината мъже от къщата на Кривио, месечината се бе дигнала право насреща пълна и ярка, та звездите едвам проблясваха през нейната студена светлина далеко някъде по ведрото септемврийско небе. Поуплашиха се те и седмината от светлата ясна нощ, сбутаха се един в друг, озъртаха се и някак криеха пушките си, да не би да ги види някой отдалеко. Ала нощната тишина бързо ги успокои, самотна и безучастна грееше месечината от високото небе, селските къщи наоколо стърчаха смълчани, не се чуваше никакъв шум и глас ни близу, ни по-далеч. Атанас Кривиот поведе другарите си, вратникът на двора му остана широко разтворен след тях.

Те тръгнаха направо през полето — не се криеха от никого и нямаше от кого да се крият в тая глуха нощ. Вървяха един след друг или по двама, цевите на пушките им святкаха, едвам ще пошушне в босите им нозе засъхнала трева или кой знай откъде долетял лист и само месечината, спряла се високо горе, следеше стъпките им. Спряха се и се събраха накуп едва когато се изправи в далечината насреща кулата на Арап ага с белите си стени. Тя се издигаше на малка височинка, край която минаваше пресъхнала през лятото песъчлива рекичка с ниски брегове, нагъсто обрасли с ракитак и всякакви бурени. Край реката криволичеше пътят за кулата и седмината мъже спряха тъкмо там да пресрещнат агата, скрити в гъсталака. На другата страна на височинката бяха разхвърляни четирите къщи на новото село и бяха доста далеко от реката и пътя край нея. Седмината селяни навлязоха още отдалеко в пресъхналата река, тихо, едвам чуто шумолеше пясъкът под нозете им. После излязоха пак на брега и отеднаж изчезнаха и седмината в ракитака край самия път. Оттук до кулата на Арап ага нямаше ни сто разтега, пътят слизаше оттам полегато и се виждаше всяко камъче по него на ясната месечина. Откога още Атанас Кривиот бе избрал за пусия това сгодно място.

Сгушиха се те, престанаха да шумолят и се чуваше по-ясно дишането им, както бяха насядали един до друг. Кривиот тихо рече:

— Ще излезат те рано още. Знам аз. Както секи ден. Ако пък не излезат, ние ще им влезем, щом отворят портата.

Той не знаеше как ще влязат те в кулата на Арап ага, но повече вярваше, че агата ще излезе на пътя с пазачите си. Месечината незабелязано бе се изместила накъм запад, все тъй тиха беше нощта, мълчаливо и пусто се ширеше далече наоколо полето в сребристия лунен здрач. Нощният хлад пропълзяваше през широките яки на ризите дълбоко под грубото селско облекло и Богоя — шуреят на Кривио — цял потрепера, дори хлопна със зъби.

— Кажи сега, Атанасе — рече той, — кажи да видиме как ще бъде…

— Нели веке толкова пъти аз… — отвърна Кривиот. — Ето тука… един до друг… Пръв аз ще гръмна, като дойде време. После ще нарипаме, ако остане жив некой от них, да му смачкаме главата като на змия.

— Да имахме и по един ятаган… — рече някой в тъмното.

— Имам си аз харен ятаган — изправи се на колена шуреят и над главата му блесна на месечината остър нож. — Да ми падне Арап ага… реже това нещо като брич!

Някъде близу се чу тихо похъркване; някой от седмината селяци бе заспал. Умълчаха се и другите. Едва когато Зорницата затрептя на изток, сякаш искри отскачаха от нея, Кривиот стана и рече:

— Наближава време. Ха сега един до друг. Аз тука. Моята пушка ще чакате и никой да не смей по-рано. Като се зададат насреща, аз ще ви кажа кой в кого да мери. Да не удариме сички в един!

Върбалакът дълго шумоля и пак всичко утихна.

Започна да се усеща приближаването на деня още в тъмното. Пропя петел и в кулата на Арап ага. Гласът му се разнесе като ехо далеко из полето и дълго се повтаряше от всички страни — пееха петли и по дворовете оттатък, и по близките села. Начупената линия на планинските зъбери на изток изеднаж се открои върху бледнеещото небе. Някъде в полето се чу тих, но ясен човешки глас, остро изскърца колело и започна равномерно да се повтаря тоя звук, докато затихна някъде в далечината.

— Ами ако ни усетят, преди да… — подхвана изтихо Богоя, но някой го ритна сърдито и гласът му отеднаж пресекна.

Започна бързо да се развиделява и скритите тук люде, легнали ничком върху пушките, въртяха очи на всички страни, сякаш за пръв път виждаха това поле и живота по него, който пак започваше с новия ден. Откъм новото село се зададоха две жени и се изкачиха по височинката към кулата; едната все току местеше ту в едната, ту в другата си ръка доста голямо, черно котле, види се, пълно с току-що издоено мляко. Спряха се те пред портата на кулата, чуха се гласове. Някой отвори портата отвътре и двете жени влязоха. Портата остана отворена след тях. Шуреят на Кривио току се приподигна на лакти:

— Ами що не влезем ние вътре бре! Какво ще ги чакаме тука?

Кривиот се подпря на пушката си, изправи се на колена. Огледа се наново той през гъстия храсталак. Слънцето още не беше изгряло, много рано беше още, агите няма да развалят толкова рано рахатлъка си. Те са в кулата, те още спят. Портата отвори някой от ратаите и ето още зее насреща… Кривиот пак се подпря на пушката и стана:

— Хайде… Ще влезем.

Виждаше се как закуца напред, храстите се клатушкаха над него. Надигнаха се и другите шестима селяни и тръгнаха през ракитака. На двайсетина разтега от портата рекичката завиваше встрани ведно с ракитака по двата й бряга. Тук Атанас Кривиот изеднаж излезе от гъсталака и като се кривеше на всички страни, изтича към отворената порта; втурнаха се след него и другарите му. Те и седмината почти едновременно влязоха в двора на кулата. На няколко стъпки пред входната врата на кулата стоеше наметнат с някаква дреха един от тайфата на Арап ага, види се, току-що станал от сън. Щом видя въоръжените селяни, той изпсува гласно и остана с отворена уста срещу тях. Нататък, към дъното на двора, стояха двете жени и двамата от ратаите на агата; бяха се извърнали насам и също гледаха като втрещени. Атанас се насочи с пушката в ръце към турчина пред входната врата, току зад него вървяха другарите му. Турчинът посегна с едната си ръка назад — търсеше вратата зад себе си, — но Атанас го сграбчи с голямата си кокалеста ръка за разголената гуша, избута го и го притисна до стената:

— Да не си посмеял да викаш! Ей сега ще те изтърбуша!

Турчинът бързо се окопити, но едвам успя да викне с продран глас:

— Хайредин ага!…

Нахвърлиха се върху него и другите селяни — с ръце, с пушки и след къса борба оставиха го мъртъв край стената. После те нахълтаха в отворената врата на кулата и зашляпаха с босите си нозе по дървената стълба на горния кат. Долу бяха само хамбари, а горе имаше четири стаи. Горе, в тесния ходник между вратите на четирите стаи, се показаха други двама от пазачите на Арап ага, и те без оръжие, по долни дрехи, току-що наскачали от леглата си.

— Удри — викна Атанас и гръмна. Изтрещяха още няколко изстрела. Сгромолясаха се там и двамата турци. Селяните минаха през труповете им. На една от вратите се мярна и друг турчин. — Дръжте го! — викна пак Кривиот; той напълни отново пушката си и блъсна съседната врата в ъгъла.

Отвори се широка стая с цяла редица прозорци насреща. Атанас влезе бързо вътре с насочена пушка, след него влезе и шуреят му. Откъм съседната стая се чуваше тропот и вик — водеше се там отчаяна борба. Надигна се страшен писък, сетне утихна задавено и отеднаж настана тишина. А тук, върху нисък одър край стената, седеше сам Хайредин Арап ага, току-що събудил се. Той беше с някаква нощна капа, с разкопчана, шарена риза. В ъгъла срещу леглото му бяха подпрени две пушки, на едно ниско столче там беше сложен силяхлъкът му с кама и револвер, виждаха се и редица патрони под тънката жълта кожа. Агата гледаше изпод вежди нахълталите в стаята му селяни, но и се ослушваше към другите стаи. Лицето му иначе беше спокойно, сънно, ала под мургавината на кожата му бе избила бледност, та изглеждаше като опърлен.

— Е, Арап ага… Куче бесно! — викна или може би въздъхна срещу него Атанас Кривиот.

Тогава агата пристисна презрително дебелите си — модри устни и понечи да скочи. Хлътна бързо върху кривата си нога Атанас, още еднаж и цял се стовари върху турчина с едрото си тяло. Арап ага напразно се опитваше да се измъкне. Кривиот сложи пушката си на пода, сграбчи турчина за брадата, изви главата му назад.

— Дай ножа — посегна той с другата ръка към шурея си.

И закла агата в леглото му.

Селяните взеха само оръжието на петимата избити катили38. Атанас Кривиот рече:

— Да не посмей некой да вземе нещо друго оттука! Ще кажат после, че сме ги ограбили. Ние не сме за грабеж…

Слязоха и седмината долу, в двора. Стояха там все на същото място двете жени и ратаите на Арап ага. Атанас Кривиот им махна с ръка:

— Елате… — Сетне той продължи: — Само вие тука видехте що стана и ако се разчуе за нас, ще знайме, че вие сте казали.

— Не бери грижа, Атанасе — викна един от ратаите. — От нас нема да излезе. Ние…

— Направихме го, ще знайте, за добро. Ама ако отвори некой от вас уста — ще смогна аз да му откъсна главата. Изтребихме бесни песове, дете в майка беше проплакало от них.

— Така, така, Атанасе… Живи да сте, брате!… Не берете грижа — развикаха се един през друг ратаите и двете жени.

Излязоха от двора на кулата седмината въоръжени селяни, надигали сега по две пушки, силяхлъци и всякакви други оръжия. Те още се виждаха надолу по пътя, когато една от жените в двора викна:

— Ама що стоиме ние тука!

И току се спусна тя навън, накъм новото село, припна след нея и другата, като подрънкваше с празното котле.

Малко по-късно откъм селото се зададе тълпа от петдесетина души мъже, жени, деца. Скърбуцаха между тях няколко коли, клатеха глави дребни кончета, магарета. Нахлуха всички в двора на кулата. Разбиха хамбарите, разбиха вратите и на другите складове нататък към дъното на двора. Дигнаха всичко, що се намери тук за храна, за облекло, и го пренесоха по къщите си, скриха го вдънземя, отведоха и конете на Арап ага. Нямаше какво друго да се взема — останаха само голите стени в кулата, разбитите врати и празните хамбари. Тогава тия възбудени люде дигнаха и хвърлиха в трема долу, под стълбата между хамбарите, и убития в двора турчин. Сетне напълниха долния кат на кулата със слама и я запалиха.

Беше на шестия ден на панаира, когато докараха в двора на чаршийската джамия обгорелите трупове на Хайредин Арап ага и на четиримата му пазачи. Още предния ден се разчу за убийството на Арап ага, но само това се знаеше, че бил нападнат в кулата му от непознати люде, които са запалили и кулата. Настана голям смут из чаршията, когато минаха там, през цялата чаршия, колите с избитите турци. Същия ден заптиета и въоръжени преспански турци прекараха пак през чаршията голяма група селяни — изполичарите на Арап ага и други някои селски люде, които заптиета бяха настигнали по пътищата тоя ден — боси, окъсани селяци, които вървяха като подплашено стадо между настръхналите въоръжени турци. Наблъскаха ги всички в градския затвор — гладни, жадни, премалели от страх. Между тях не беше ни Атанас Кривиот, ни шуреят му, ни друг някой от другарите му.

Настаналото смущение в чаршията премина бързо тоя ден. Никога преди не се бе събирал толкова свят за панаира, никога не бяха ставали толкова много покупки и продажби, дошли бяха тоя път в Преспа и повече камилски кервани, та изкарваха камилите на цели стада в околностите на града. Голяма беше залисията у всички — минаха през чаршията колите с убитите турци, и заминаха, минаха и задържаните селяни, замря, утихна за някое време пазарът, сетне пак всичко зашумя, завика, раздвижи се нагоре-надолу. Шумно, с викот и тропот започна и другият ден. Никой не забелязваше, че в чаршийската джамия се събираха турци. Още рано тоя ден те бяха погребали убитите и сега пак се събираха в джамията, но мнозина от тях бяха надигали оръжието си.

Най-напред всички се струпаха в самата джамия. Глух и някак далечен се чуваше в полумрака между дебелите каменни стени гласът на главния ходжа. Той не изричаше молитви, нито повтаряше изречения от корана, а с несдържана ярост призоваваше правоверните да излязат в защита на своя дьовлет и падишах, на своята мюсюлманска чест. В здрача под сводовете на джамията, над главите на събраните тук османлии, застанали един до друг мълчаливи и неподвижни, се виждаше широката бяла чалма на ходжата и мрачното му лице — мургаво, с хлътнали бузи и дълбоки бръчки, обкръжено с прошарена, кръгло подстригана брада. Той не ръкомахаше, не въртеше очи и глава и само гласът му се носеше из цялата джамия пълен с гняв:

— … Не давайте, което ви е дадено от самия аллах, счупете ръката, която посяга да ви го вземе! Вие сте господарите на тая земя, а всички други, които живеят тук по ваша милост, са ваши роби. Така е отредил аллах и това е неговата воля. Но дали не сме предизвикали върху себе си неговия справедлив гняв? Който се отдели от него и който погази неговия закон — ще загине. Има между нас мнозина, които се отклониха от неговия път и от неговия закон. И ето вашите презрени роби дигнаха ръка срещу вас. Правоверни! Вземете отново оръжието, което ви е дадено от аллаха, за да побеждавате неговите душмани! Правоверни! Вървете срещу душманите на истинската вяра!

Сетне целият двор на джамията се изпълни с възбудени турци, които се събираха на големи групи и слушаха какво ще каже ту един, ту друг между тях. Макар да беше голяма възбудата им, никой не повишаваше глас, не махаше с ръце. Тук бяха и най-богатите преспански аги и бейове, около тях се трупаха бедни люде с изпокърпени потури и джамадани, надянали изпомачкани калеври на боси нозе. Сдържано, изтежко подхвърляха агаларите по някоя дума на гняв и недоволство, а бедняците около тях се ежеха и ръмжаха, стискаха оръжие в ръцете си.

— На главата ни се качиха вече гяурите — рече Исмаил бей и гласът му като че ли излизаше от огромния му корем. — Цялата чаршия е тяхна, а ето дигнаха и оръжие срещу нас. Какво ще ги гледаме още? Удри свинята, да знае мястото си!…

По-нататък Рамадан ага въртеше тъмните си кръгли очи, с едната ръка току подръпваше дългите си мустаки, а другата ръка бе сложил върху силяхлъка си, който беше пълен с револвери и ножове.

— Какво — ръмжеше той. — Московецът ги учи! Московецът ги кара да се дигат против нас! Нашият най-голям душманин, а всички гяури и тия наши келеши са с него…

Край шадравана сред двора бе застанал Кючук Кадри, препасан и той със силях, с пушка в ръце, и току кривеше надменно рамена, ръце:

— Сто гяурски глави ще взема за Хайредин ага! Няма да питам ни каймаками, ни паши. Тях Ицо Бабол с алтън ще ги купи… — Той стисна кокалената дръжка на ятагана си, който беше мушнат в силЯха му, и викна: — Кардашлар! Тръгвайте след мене. С ръка на кривия си ятаган, с пушка в другата ръка Кючук Кадри се заклати на късите си нозе към портата на джамията. Пред него се разтваряше широка пътека между навалицата, а зад него се струпваха все повече турци и се блъскаха, надпреварваха се кой да го настигне по-скоро. Той излезе пред широката порта на джамията, огледа се, като да се колебаеше накъде да тръгне, и току се отправи към чаршията. След него тропаха с кондурите си около стотина агалари и всички бяха въоръжени. Никой не знаеше и не питаше накъде ги води Кючук Кадри, но всички бързаха след него на гъста тълпа.

Преди тях още, като вледеняващ полъх, се разнесе слух из цялата чаршия, че идат насам разярени въоръжени турци, но панаирджийската залисия не спираше. И дори настъпи още по-голямо оживление — всеки бързаше в страха си да купи каквото бе наумил или да продаде още нещо. Само по улицата, по която се зададоха въоръжените турци, и навред, където минаваха, заглъхваше шум и глас, людете ги гледаха с уплашени очи.

Кючук Кадри влезе право в магазина на братята Баболевци. Нахълтаха в големия магазин и други от турците, сблъскаха се на двете му врати, не ги побираше да влязат всички отеднаж. Магазинът беше пълен и с купувачи, които замръзнаха от страх кой където бе застанал или се притискаха край стените да не пречат на агаларите. Кючук Кадри мина през целия магазин, мина край Миро Баболев, който виждаше, че става нещо нередно, ала не се и опита да спре турчина, а другите турци, които се притискаха след КадриЯта, го изблъскаха чак към стената зад него. Кючук Кадри влезе направо при Ицо Баболев, зад стъклената преграда. На миндерчето там седеше и един битолски търговецевреин, който тъкмо в това време бе извадил една голяма кесия с пари и се готвеше да плаща за някакви току-що купени врешки, Ицо се приподигна па мястото си, като че ли за да посрещне турчина или може би да се защити, но Кючук Кадри бързо насочи пушката си в лицето му и гръмна. Лицето на търговеца в миг почерня, той се сви на мястото си, сетне се по-люшна и падна, рухна без глас в нозете на Кючук Кадри. Евреинът стоя един миг занемял и неподвижен, с кесията в ръката си, после скочи и се дръпна назад, блъсна с гръб стъклената стена зад себе си, изпукаха остро стъклата и се пръснаха със звън на пода. Погледна го Кючук Кадри с мътни очи и току премести пушката в другата си ръка, пресегна се и дръпна кесията от ръката му. И докато мушкаше кесията в пазвата си, прекрачи трупа на убития търговец, надвеси се над масичката, дето Баболевци събираха през деня парите си. Дръпна припряно едно чекмедже, звъннаха там купчини пари и Кючук Кадри сграбчи от тях с цяла шепа, мушна в джеба на потурите си, после пак. На пода тупнаха и се търкулнаха изпуснати монети. Нахълтаха в стъклената стаичка и други турци, струпаха се и те около ниската масичка. Другите турци вън се нахвърлиха да разбиват и грабят по целия магазин. Купувачите се разбягаха един през друг, избяга вън и Сандо, по-големият син на Миро Баболев, избягаха и калфите. Само Миро стоеше там до стената, видя как Кючук Кадри уби брат му и едва когато започнаха турците да ограбват магазина, като че ли гърлото му изеднаж се отпуши, нададе той пискливи викове:

— Аман, агалар! Що правите, защо правите така, агалар! Аман…

През счупените стъкла на преградата се пулеше с пребледняло лице евреинът, но там, зад преградата, нямаше вече турци. Сега те всички тарашуваха и се блъскаха пред рафтовете по всички стени на магазина и колкото мушкаха по пазвите си, в поясите, по джебовете си, много повече тъпчеха разни стоки и вещи по прашния под. Сетне отеднаж, като по команда, грабителите се втурнаха към вратите и се изсипаха вън, на двете улици пред магазина. А оттук, от тоя кръстопът, бе започнала страшна бъркотия, която бързо обхващаше цялата чаршия. — По всички улици наоколо бягаха люде на гъсти тълпи, дюкянджиите спущаха с трясък кепенците на дюкяните си, многобройните сергиджии по улиците и пазарищата прибираха с трескава бързина стоките си и в уплахата си често не знаеха с кое да се заловят понапред. Чуваха се викове, вайкания, плач, викаха мъже, жени, деца:

— Бегайте бре, люде! Турци, турци! Убиват! Майчице!

Чуваха се и други викове по дюкяните, около сергиите:

— Затваряйте по-скоро! Пусни кепенците! Прибирай! Носи това, дигай това! Остави, остави, огън да го гори! Избиха ни!…

Турците се струпаха на улицата за към атпазар, Кючук Кадри махна с ръка и ги поведе нататък. Мнозина от тях се отбиваха ту в един, ту в друг от дюкяните, които бяха останали отворени или полуотворени, и задигаха оттам едно или друго, или пък вземаха нещо и току го захвърляха още там, в дюкяна или на улицата. Повечето от дюкяните бяха оставени отворени или пък кепенците бяха набързо спуснати и зееше отворена само вратата. По тесните тротоарчета бяха разхвърляни всякакви стоки и разни други вещи — стопаните бяха се опитали да спасяват по нещо или пък не са усетили как са изпуснали ключовете от дюкяна, тефтерите, някаква дреха, как е паднал фесът от главата. Една бакалница стоеше цялата отворена, с пълни врещи и сандъци чак на тротоара вън — стопанинът й оставил всичко и избягал, без да се обърне да погледне поне още еднаж дюкяна си.

Бъркотията започна от тая улица, след като се чу изстрелът, с който Кючук Кадри уби Ицо Баболев, Разбягаха се най-напред купувачите в магазина на Баболеви, сетне всички се втурнаха да бягат. Като гледаха пред себе си това подплашено човешко стадо, турците се спуснаха подире му с още по-голямо настървение. Чуха се изстрели, засвяткаха ятагани. Някой от бягащите изпищя отчаяно и когато тълпата отмина и се разля, изчезна по съседните улици, насред улицата останаха два трупа — единият ничком, с подвити нозе, а другият се бе проснал по-нататък по гръб, с разперени ръце и нозе. Турците минаха край тях и като че ли се бояха да не ги настъпят, да не стъпят в кървавите локви край тях. Малко по-нататък те настигнаха; един старец, съсякоха и него с ятаганите си. Целият пазар, от единия до другия му край, беше пуст. Насреща, в началото на доста широка улица, бе се струпал добитък — коне, волове, магарета, сритваха се тук-там, въртяха глави, а над цялото стадо стърчаха неподвижни щръкналите самари, кривите вратове и: плоски глави на две камили. По целия площад бяха разхвърляни стоки, виждаха се съборени сергии, а на пътеката за към чешмата се виждаше една стара преспанка, отпуснала се на колена и легнала цяла върху голям куп навити платна, надиплени ризи, чорапи и други подобни вещи. Тя лежеше там, прегърнала с двете ръце стоката си, косите й, доколкото се виждаха под черната кърпа, отдалеко се белееха. Тя беше единственият човек, който се виждаше по целия този широк площад. Останала бе да пази стоката си, легнала като квачка с разперени крила върху платната, новите ризи и чорапи. Дюкяните наоколо бяха затворени — успели бяха людете тук да затворят, затворени бяха здраво и широките порти на ханищата, дето се криеха много люде, които не бяха успели да избягат по махалите. Огледа Кючук Кадри площада с кръвясали очи, като победител напуснатото от врага бойно поле, дигна пушката и я размаха над главата си:

— Кардашлар! Да вървим към затвора! Там са убийците на Хайредин ага. Да им теглим ние сатъра, докато не са ги пуснали!

След Кючук Кадри тръгнаха не повече от тридесет-четиридесет души турци — останалите бяха се пръснали из чаршията да грабят. Друга една тълпа от турци и цигани, надигнали врещи, торби, кошове, нахлуваше в същото време в чаршията откъм турската махала пак за грабеж. А когато Кючук Кадри и следващите го агалари излязоха на улицата, където беше конакът на каймакамина и градският затвор — срещу тях се зададоха две групи от по двайсетина заптиета и им преградиха пътя.

— Назад, агалар — махна с ръка срещу тях юзбашията39 на заптиетата. — Какъв е тоя бузгунлък40? Прибирайте се всички, така е заповядано!

— Кой, каймакаминът ли? — разкрачи се срещу него Кючук Кадри. — Дай ни път, юзбаши, да турим под ножа тия гяури в затвора! Те избиха Хайредин ага и другите наши османлии.

— Назад, Кючук Кадри! — махна сърдито юзбашиЯта. — Прибирайте се, че ето с нас ще се разправяте. — После той изеднаж промени глас и израза на лицето си, пристъпи към убиеца и му рече примирително: — Не може вече, Кючук Кадри. Каквото сте направили досега, направено е. Повече не може, щом ние излизаме вече на улицата. Хайде, кардашлар, вървете си.

Поогледа се Кючук Кадри, поразкърши рамена и току надяна пушката си на шарения й ремък. Юзбашията не можеше да го пусне по-нататък — към затвора, — но му даваше свободен път, да се прибере с тайфата си. И Кючук Кадри сви по една съседна улица, наежените му другари мълчаливо го последваха.

Заптиетата се пръснаха по чаршията на малки групи. Оттук-оттам, като да изникваха от земята, започнаха да се показват все още преплашени преспанци, които се бяха изпокрили по зимниците и по други затулени места в дюкяните си, разтвориха се и портите на ханищата. Двама чауши с по неколцина заптии тръгнаха и по християнските махали. Те се спираха тук-там и подканяха:

— Излизайте, чорбаджилар. Върнете се в чаршията. Излизайте, ние сме тук, никой няма и с ръка да ви докосне…

Наизлязоха люде плахо, предпазливо, сетне се занизаха цели върволици към чаршията. Дигнаха убитите с плач и вик, който бързо затихна. По дюкяните се раздвижиха стопаните им, прибраха едно и друго, ругаеха и проклинаха, но и тук се озъртаха все още уплашени, Оживението из чаршията се засилваше, улиците пак се изпълниха с люде, които бързаха нагоре-надолу, но някак тихо, плахо, не се чуваше шумна пазарна врява и викот, а повече тропот на бързи стъпки или тук-там ще изтрака и ще отмине кола. Чуждите люде, които бяха дошли в Преспа за панаира, се разотиваха. По всички пътища наоколо бяха потеглили кервани и бързаха да се отдалечат от разтревожения град…

Рано следобед през чаршията минаха на голяма, група общинарите, първомайсторите на еснафите и други някои от по-заможните преспански граждани. Отиваха в конака да се оплачат на каймакамина за станалото тая сутрин в чаршията. Когато минаваха пред дюкяна на Лазара Глаушев и Андрея Бенков, поспря се тук председателят на общината и подвикна от улицата:

— Хайде, Лазаре, Андрея… Чакахме ви в общината, ама вие… Ще отидем да се оплачем. Що е това чудо, що се върши в Преспа от лоши люде!

Излезе Лазар на вратата на дюкяна си, а зад него застана и Андрея Бенков. Лазар рече:

— Нема да дойдем ние в конака. Нема полза. Надигна се врява сред спрелите се тук преспански първенци, наизлязоха люде и от съседните дюкяни.

— Как да нема полза… — каза председателят на общината. — Да се оставим да ни изпотрепат ли?!

— Не, не — отвърна Лазар и току повиши глас, да се чуят думите му по далеко: — Не казвам аз да се оставим… Ами кажете на целия народ да затвори чар § шията и да не отваря, докато каймакаминът не залови убийците на Ицо Баболев и на другите невинни люде. Надигна се още по-шумна врява.

— Ама как… Ние против конака ли?… — поозърна се председателят и отмина, следван от другите общинари и първенци.

Каймакаминът посрещна преспанските граждани прав сред стаята си и започна той пръв да се оплаква:

— Бре, бре… Каква беля стана? Какъв джувап ще дам сега на валията и чак в Стамбул ще ми искат джувап за тая работа! Кажете, чорбаджилар, кой уби Хайредин ага и неговите хора, питайте между вашите, че както са се разлютили мюсюлманите в града, може още по-голям бузгунлък да стане.

— Каймакам ефенди — започна председателят на църковната община, — днес пострадаха невинни…

— Знам, знам — прекъсна го каймакаминът. — Ицо чорбаджи беше добър човек, приятел ми беше и бъдете рахат, аз ще заловя виновните.

— Видели са там, Кючук Кадри бил… — започна пак председателят, но каймакаминът пак го прекъсна:

— Знам, знам, чорбаджилар, кой е бил и кой не бил. Знам аз по-добре… и бъдете рахат…

Така възразяваше той на всяка дума и преспанци нямаше какво повече да кажат. Спогледаха се те и току тръгнаха да си вървят. Каймакаминът подвикна след тях:

— И кажете на вашите да не предизвикват мюсюлманите, че, не дай боже, още по-голяма беля може да стане.

Преспанските агалари и бейове скриха на сигурно място Кючук Кадри за известно време. Следователят при конака разпита един по един задържаните селяни, но никой от тях нищо не призна, нищо не издаде. Каймакаминът нареди да ги освободят и прати до валията в Битоля, доклад, в който писа: „Задържаните селяни освободих, понеже не се намериха между тях виновни за убийството на Хайредин Арап ага и хората му. Една голяма тълпа от разярени мюсюлмани нападна чаршията и уби четирима християни. Това беше заради убития Хайредин ага и хората му. Виновният Кючук Кадри не се намери в града. Вярвам, че не ще се намери вече християнин да дигне ръка срещу мюсюлманин и ще настъпи пак мир и тишина в поверената ми кааза…“

Не последва никакъв отговор, никакво нареждане до каймакамина. Това лято бе пламнало въстание в Босна и Херцеговина. После се чу за бунт в Стара Загора. Битолският валия намери, че размирицата в Преспа беше благоприятно приключена.