Преспанските камбани

I

Лазар Глаушев пролежа в затвора близу три години. Чу се скоро след като ги осъдиха, че петимата преспанци ще ги пращат на заточение в остров Родос. Така пращаха турските власти мнозина затворници, които биваха осъждани на повече години — по Родос, по Мала Азия, по Северна Африка, където имаше турски владения. Настана зима, а преспанците с Лазара Глаушев продължаваха да лежат в битолския зандан. Отложило се бе еднаж пращането им на заточение и вече ги забравиха. Близките на затворниците се радваха, че бяха останали те близу, та да могат да им пращат по нещо и да ги виждат от време на време. Едва по-късно се узна как било отложено пращането им на заточение.

В казанджииницата на Глаушеви влезе един ден Георги Баболев. Не знаеха де да то поканят да седне дядо Стоян и Кочо — навред из дюкяна им беше нечисто, покрито с въглищен прах и сажди, а неочакваният гост беше облечен от глава до пети в хубави, чисти дрехи. Кочо подсмърчаше край него от смущение, а дядо Стоян махаше и с глава, и с ръка на калфите да не чукат и тропат по наковалните. Гостът сам си намери място де да седне, издуха там и постла носната си кърпа.

— Как е работата, дедо Стояне?…

Дълго кима дядо Стоян Глаушев, преди да отговори:

— Слабо, Георги, слабо върви, синко. — Той подаде на госта тютюневата си кесия и продължи: — Осиромаша народът повеке. Затвори се некак, сърцето си затвори. Никой не ще да купува… защо ми е, вели, и така ще минем, со старото. А като купят едно от мене, и аз ще отида да купя. Ти помниш ли как беше по време на панаира тука?

— Помня, дедо Стояне.

— Нема веке в народа воля за нищо.… Георги запали цигарата си и попита:

— Имате ли известие от бачо Лазара?

Стоян Глаушев тъкмо бе започнал също да си свива цигара и отеднаж спря, втренчи в младия човек сините си, вече старчески очи, пълни с тревожно любопитство: не бе дошъл току-така той в дюкяна му, никога не бе стъпвал тук преди.

— Имаме.. Майка му ходи миналата неделя — отговори старецът, но чакаше той да чуе госта си и продължи, негли да го предизвика: — Лежи там, мъчи се…

Георги Баболев се поогледа — няма ли да ги подслушва някой, — а дядо Стоян досетливо се приближи и нададе ухо към него. Младият човек рече тихо:

— Не сте ли помислили да го извадите некак оттам… Цел живот ли ще гние в затвора… такъв човек…

— Мислиме ние — подигна рамене Кочо, — мислиме, ама как…

— Се може да се намери некакъв начин.

Стоян Глаушев ловеше думите му с трепетно нетърпение. Гостът продължи предпазливо:

— Как е той, бачо Лазар… остави ли некоя пара в къщи?

— Не му знайме ние сметките — рече Кочо и разтърка с цяла длан гъсто прошарената си вече брада, небръсната от една седмица. — И да е оставил нещо, не ще да е много. Той от години веке глава не може да дигне… по затвори, по…

Дядо Стоян побутна леко, с върха на пръстите си младия човек:

— Ха идете вие с Кочо при Ния Лазаровица. Тя сичко ще ти каже, тя е разбран човек.

Ния посрещна двамата мъже и с нищо не издаде изненадата си, но и уплахата си — защо идваха те, не й ли носеха лоши вести за Лазара? Георги Баболев я виждаше за пръв път, откакто се бе върнал от Виена, и отдавна вече не беше чувствувал такова силно желание да покаже своето европейско възпитание и блясък както сега. Той се поклони по стар, позабравен навик, пристъпи леко и почака да му подаде тя ръка, поклони се отново. Хубостта на Ния беше още в своята зряла сила, която сякаш нямаше да премине никога, но тя очарова и дори уплаши младия човек повече с усмивката си. Тая лека, приветлива усмивка не можа да скрие сдържаната скръб по бледото й, доста изтъняло лице, но цяло го озари с чуден блясък. Ния покани гостите да седнат, ала Георги Баболев не се реши Да седне преди нея, макар да не беше това по обичаите в Преспа, дето гостите са винаги на по-голяма почит.

— Не знам дали сте се научили — започна бързо-бързо младият човек (той почувствува непреодолимо желание да зарадва Ния), — но за да останат нашите преспанци в Битоля, вместо да отидат чак в Родос, както отидоха други нашенци, много помогна австрийският консул. Аз се познавам со секретаря му, другари сме още от Виена. Ама сега… затова съм дошъл аз, да видим дали не можем да извадим бачо Лазар и съвсем от затвора.

Бледността по лицето на Ния отеднаж се засили и пропълзя дори някъде зад крайчетата на ушите й, очите й потъмняха още повече и не мигваха. Георги Баболев продължи, но като че ли все избягваше нещо важно, обикаляше предпазливо около него:

— В Туркия сичко е възможно… Аз се върнах вчера от Битоля, моят приятел, секретарят на консула, сам ми заговори за нашите затворници Той може да накара консула пак да помогне. В Туркия сичко може — повтори той и най-сетне се реши да каже най-важното: — Ама пари требват, пари.

— Пари — рече тихо Ния. — Много ли пари са нужни?

— Ами… до триста лири. Те, моят приятел и консулът, не искат нищо за себе си… къде ще ги подкупиш них…европейци, ама за пашата ли са нужни тия пари, за председателя на съда ли… не знам, моят приятел не ми каза. Само това ми каза: „С около триста лири моят шеф — така нарича той консула — може би ще успей да извади от затвора Лазара Глаушев.“ Ния погледна с тъга девера си Кочо, който седеше търпеливо на стола срещу нея. После тя въздъхна:

— Къде ли ще намеря толкова пари, не са малко триста лири.

Георги Баболев седеше неподвижен на стола си, смирено бе навел очи с тъжно присвити вежди и по тясното му лице беше изписана неговата мисъл: „Дойдох да ви помогна от все сърце, да! Лазар Глаушев е народен вожд, страда за нашето общо отечество, пък аз също съм добър патриот. Но парите… това си е ваша работа.“ Ния не го и погледна и заговори направо на Кочо:

— Да видим за къщата… Да я продадем. Защо ми е къща, щом Лазар е в затвора.

Двамата мъже продължаваха да мълчат. Ния попипа леко челото си, поприглади машинално косите си над ухото:

— Да помисля, да помисля ден-два…

Георги Баболев стана и пак се поклони:

— Аз съм на разположение. Щом се намерят парите, веднага ще ги занеса на моя приятел в Битоля.

Вечерта, на връщане от чаршията, отбиха се при Ния дядо Стоян и Кочо.

— До петдесет лири ние с Кочо ще дадем за Лазе — рече старият Глаушев.

Същата вечер, като се прибраха мъжете и стана дума за Лазара, старата Глаушица излезе мълчаливо, прекоси улицата и влезе у Бенковци. Тъмнееше вече, но Бенковица не беше запалила ламба; Султана я завари да седи на тъмно в предната стая и да плаче. По това време Андрея Бенков се бе прибирал в къщи, старата му майка чакаше и сега умрелия…

— Смири сърцето си, Бенковице, сестро — проплака и сама Султана. При здрачната светлина, която идеше откъм прозорците, тя пристъпи и седна до разтъжената майка. Бенковица промълви:

— Изгори ме преголем огън мене, сестро… Ама ето, душа не излиза, само за мъки живея…

Стана тя да запали ламбата и Султана рече:

— За моя Лазе дойдох при тебе.

— Кажи, кажи що има, Султано…

— Искат ни триста лири, за да го пуснат. Ние немаме толкова пари, а Ния искала къщата да продава. Чакай, рекох, да те питам, ако имаш некоя пара.

Бенковица запали мълчаливо ламбата, едвам се виждаше лицето й, забулено в диплите на черната й кърпа. Тя сложи ламбата върху стряхата на огнището, подпря ръка там:

— За Лазара аз, нели знайш… Той ми е сега и мене син — потрепера отпадналият й глас. — Ще дам, колкото е нужно. До двеста или триста лири мога. Пари имам аз, ама къде ми са людете…

— Господ утеха да ти даде, сестро. Знаех си, че нема да ми откажеш.

— Как ще ти откажа! За Лазе. Мене нищо не ми требва…

Замина Георги Баболев за Битоля с триста лири, но Лазар Глаушев лежа още доста време в затвора. Пуснаха го късно през есента на 1881 година. Излязоха с него и другите преспанци. Така успя да нареди работата Георги Баболев със своя приятел в Битоля.

Не беше лесно за Лазар Глаушев да подхване отново работата си, отново да подреди целия си живот. Когато се завърна от Битоля, през къщата му се източи едва ли не цяла Преспа; всеки бързаше да го види, след толкова време, да го поздрави. В същото време той сядаше с Ния и Неда на трапезата си с черен, клисав хляб и чорбица едва ли не от гола вода и сол. В дюкяна му сега работеха други люде. Дойде да го види и калфата му — Илия. Като стана да си върви, почеса се по врата и току рече:

— Бачо Лазаре… ти знайш… имам да вземам от платата си една лира… ако можеш да ми я дадеш, че…

Смути се Лазар, позачерви се дори, като да беше откраднал тия пари. И каза с мъка:

— Ще ме почакаш малко, Илия.

Бенковица дойде да го види още същия час, когато се върна. Прегърна я Лазар, просълзи се и той с нея за другаря си, за Андрея. После й каза:

— Ти ме спаси, майчице, тоя път Ти ми си втора майка.

Няколко дни след това той пък отиде да я види. На излизане й каза:

— Пари аз сега немам, но от мене, майко Бенковице, нема да ти се загубят.

— Що говориш! Мене пари не ми требват. Нищо не ми требва. За хлеб нема да умра… нивици, лозе, пък и некоя пара имам още. Да знайш, сине: като умра, сичко на училището ще остане. За душите на Климента и Андрея.

Лазар й дължеше двеста и петдесет лири — толкова бе дала тя за освобождението му, — но сега виждаше че ги дължи не толкова на нея, колкото на училището, на паметта на Климента и Андрея Бенкови.

Зимата чукаше на вратата, а животът в Преспа беше така нареден, че всеки, и най-бедният преспанец гледаше да я посрещне поне с петдесет оки брашно, с един товар дърва, с едно каче туршия. И за Неда си мислеше Лазар: станала, бе мома за омъжване, времето й минаваше. Поразпита тук-там дали не би купил някой къщата му. Никой сега в Преспа не искаше, никой не можеше да купува такава къща. Чаршията глъхнеше в безделие, пътищата пустееха, дошли бяха тежки дни за цялата страна и кой каквото бе успял да запази в ръцете си, връзваше го в три възела. А Георги Баболев му рече:

— Никой сега, бачо Лазаре, нема да затвори пари за такава къща, да му я дадеш и на половината й цена. Война беше, знайш, нови граници, забърка се животът, държавата пропада.

Бедните трепереха за залъка си, а неколцината по-богати люде в Преспа стискаха здраво кесиите си.

Лазар криеше големите си грижи, а людете, които се досещаха за положението му, се преструваха, че нищо не забелязват. Всеки беше уплашен за себе си и не искаше дори да мисли за другия. И открай време, като бе живял тоя народ все в сиромашия и всякакви нужди, парата и всеки имот ценеше повече от живота си, от живота на другия, ценеше я повече от голямата душевна радост да помогнеш на другия. Лазар влезе пак в общината, навред го посрещаха с още по-голяма почит, но грижите му си оставаха негови грижи.

Само те двамата с Ния се надпреварваха да си вдъхват сила и всякакви надежди.

— Ами къде бех аз, Нийо! В самия пъкъл, на бесилка можех да увисна, по далечни места можех да загина. Сега съм свободен и тука съм си, в къщи.

— Само здрави да сме, Лазе. Господ нема да ни погуби.

— Да изкараме еднаж зимата.

— Ще изкараме криво-лево.

Не ги забравяше и Султана, майка им. Нямаше сега голямо изобилие и в нейната къща, но все ще изпрати едно-друго по някое от Кочовите деца, по Неда: брашно — да опитали от това брашно, месо и мас — заклали си прасето за Божик, фасул ще им прати — бързо се сварявал тоя фасул, и така за всяко нещо ще намери и някакво, макар привидно оправдание. Но тя и сега не стъпваше в къщата им.

За Лазар беше по-трудно да си намери каквато и да е работа. Нямаше да отиде той да се глави калфа някъде, а в Преспа и всеки гледаше със своите си ръце да върти работата си, за да прибере за себе си облагата й; така беше нареден целият живот и още повече сега — скромен, сиромашки, затворен най-вече във всекидневните човешки нужди. По-лесно си намери работа Ния. Тя беше изкусна да тъче тънки платна, да плете кенета и тантели, да вези на гергеф. Ала колко можеше да извади една жена с такава работа — да събираш нишка по нишка, бримка по бримка, бод по бод, а времето тече и бърза, не усещаш кога се мръква, кога се съмва. И що е наглед — в шепата си ще събереш работата си за цяла неделя, свидно им е на преспанки за такова малко нещо да покажат по-голяма щедрост. Ния впрегна в работа и Неда. Тя криеше най-напред, че взема да работи чуждо — тя, щерката на Аврама Немтур, който мереше с кантара парите си. Преспанки цъкаха, клатеха глави, като че ли не знаеха те всички що е нужда. Криеше се Ния, свенеше се от безсмислени съжаления и пращаше ту Неда, ту Костадиница да вземе някоя нова работа, да занесе каквото беше готово. Опита се да крие тя и от Лазара — щадеше неговата гордост. Сядаше да работи, щом той излезеше от къщи, а като седне нощем край ламбата и Лазар ще се загледа в ръцете й, тя все намираше да каже:

— За Неда е… Да помогна малко на Раца… на Манда… на Нона.

Но като се разчу, че работи и как работи, започнаха жени да я търсят чак в къщи и вече нямаше как да се крие ни от тях, ни от мъжа си.

— Срамота ли е да се бориш за хлеба си, Лазе?

— Не е срамота. Но хлебът в къщата ми е моя грижа, пък ти… Сърцето ме боли, като те гледам. Аз ходя из чаршията като… С ръце в джебовете.

— Хайде, хайде… Нема да бъде се така. Нема да останеш без работа.

Сега Ния беше по-весела, по-разговорлива, макар вечер очите й да тежаха от умора. Радваше се на работата си — като започне нещо и сърцето й трепти ог нетърпение да го види по-скоро как расте и се оформява, как оживяват в ръцете й шарките му, трепти сърцето й, като свърши нещо, и тя чувствува сладката радост на сполуката. Така сред грижите, в умората духът й се разведри, закрепна. Тя посрещаше приветливо жените, които й донасяха работа, изпращаше ги весело, смееше се добродушно на тяхното нетърпение, на скъперничеството им или когато не знаеха що искат. Вечер споделяше всичко с Лазара, ставаше дори бъбрива и не го оставяше, докато не се поразведри и неговото лице. Идваха за тях и по-весели минути.

Колкото и да бяха големи грижите му и огорчението му от людете, които не можеха да преминат някои граници на себелюбието, да надвият в себе си робското малодушие и дребнавост, да очистят душите си от нездравата чернилка и мрак на робския живот, Лазар се радваше на жена си както през първите години на техния общ живот. Бодрият й дух озаряваше хубостта й, сякаш я подновяваше, и той я обичаше с нова сила, с нова любовна радост. Когато се завърна от затвора, тя му изглеждаше като сянка на предишната Ния, но бързо придоби своята жива плът и здрава кръв, която пак заливаше страните й, шията й, алена и гореща. Само в очите й продължаваше да тлее незагаснала скръб, неутолен копнеж и Ния често скриваше погледа си.

По едно време Лазар долови нова промяна в жена си. Беше след Божик, а това продължи през целия Голям Сечко и докъм средата на Малък Сечко. Не повехна, не се разтъжи отново, дори беше все тъй разговорлива, но като че ли се затвори в себе си, като да се ослушваше в себе си и по лицето й дори падна едвам доловима, загадъчна сянка. Тя се криеше ловко, но и когато се смееше весело, очите й като че ли бяха обърнати другаде с погледа си. Лазар всичко забелязваше, още по-ясно забеляза той, когато тая странна сянка по лицето й започна бързо да изчезва, погледът й се съсредоточаваше и пламтеше с нов блясък. Не можеше да крие дълго тя от него своята радостна тайна. От преголям страх — да не би да се лъже, да не излъже и него, тя почака вече с неудърживо нетърпение да навлезе във втор свой месец и му призна, че е бременна.

Чу я Лазар и виждаше лицето й — пламнало от свян, от радост. Отиде той и се изправи пред иконата като баща си:

— Благодаря ти, господи… за тая милост велика в тия мои горчиви дни…

Не беше го виждала Ния такъв набожник и каго се обърна той наново към нея, срещна хитро засмените й очи:

— Ти що тъй… — започна тя

— Ами как иначе, Нийо! Аз това само на господа мога да го кажа най-напред, тая радост моя сега…

II

Ния имаше още от баща си един наниз от стари златни пари и два пръстена с едри скъпоценни камъни — купувал ги някога Аврам Немтур за майка й. Колкото бяха хубави и скъпи, толкова и мили бяха на Ния тия накити — носила ги бе покойната й майка. Колко пъти през последните години бяха изпадали в нужда те с Лазар, но тя не посегна към тях, за нея те не бяха злато и елмази, а по-скъпо нещо — мил и драг спомен от родната й майка. Когато стана нужда да се търсят пари за освобождението на Лазара, тя помисли и реши за накитите, а после много се радваше, че не излязоха тогава от ръцете й.

Щом се запролети, Ния забеляза, че Лазар ставаше все по-неспокоен, макар да криеше от нея тревогите си. През тая дълга и гладна зима белите косми на главата му станаха още повече, позавехна и лицето му, сега тя често го улавяше, че не я слуша, а стои унесен в мислите си, погледът му блуждае.

— Сега аз — рече той еднаж — требва да си запретна ръкавите. Стига лежах цела зима, сичко живо тръгнало веке да работи.

— Що мислиш, Лазе… каква работа?

— Най-добре старата си работа да започна. Ама пари са нужни, малко поне, пусти да останат… И що да е, най-сетне — така ли ще живея аз!…

Нямаше що да мисли Ния и да премисля — Лазар трябваше да се залови за работа. Тя извади една сутрин накитите, както бяха в кутийките си и вързани в една везана кърпа, и ги сложи пред него. Знаеше ги той, позна везаната кърпа, но не посегна да ги вземе. Аврам Немтур ги купувал: негови бяха те. Как ще ги вземе Лазар Глаушев, за да отваря дюкян! Да се преклони унизен позна пред сянката на стария чорбаджия… Ния като че ли усети що ставаше с него и рече:

— От мама ми са спомен… но сега ние требва да мислим не само за себе си.

Да, те трябваше да мислят сега и за детето си. Още като видя Лазар накитите, почувствува, че упорството му срещу умрелия не беше вече така силно. Може би защото бяха минали толкова години и ненавистта към стария чорбаджия, изгнил вече в гроба, не беше така силна, а може би и душевната сила на Лазара беше намаляла. Като чу той сега Ния да споменава, макар и отдалеко за детето им — то беше вече въз всичките му мисли, — почувствува как изеднаж нещо се размекна в душата му, разпадна се, а това беше някогашната горда упоритост дори и срещу името на Немтур. Ами Немтур беше баща на Ния… да! В жилите на детето му ще тече и негова кръв… Как се променя човек! В гърдите на Лазара — и в мислите му също — остана да тежи нещо, остана нещо тъмно и забъркано, но той посегна и взе кърпата с накитите. Задържа ги в ръцете си… Заради детето. Ами дългът му към старата Бенковица! И той мушна бързо накитите във вътрешния джеб на дрехата си.

Занесе ги на Георги Баболев. Младият Баболев сега държеше в ръцете си цялата търговия на баща си, а баща му и брат му Сандо ходеха във всичко по него като негови помощници. Той посрещна Лазара в стъклената стаичка в магазина и разгледа с любопитство хубавите накити.

— Кажи, бачо Лазаре.

— Нужни ми са пари. За работа. Ти направи сметка за тия неща и лихвата за една година. Виж колко ще ми дадеш и ще оставя тия неща у тебе за една година. Ако не ти върна парите за една година… накитите остават твои.

Георги Баболев пак разгледа накитите и с още по-голямо любопитство преброи златните пари по наниза, после прибра пръстените в кутийките им, върза ги заедно с наниза в кърпата, но в същото време правеше сметката си. Най-сетне рече:

— Мене, бачо Лазаре, тия неща сега не ми са нужни. Още не съм наумил да се женя, макар да ми чукнаха веке двайсет и пет. Ех, за твой хатър, ще ти дам за них петдесет лири. И ще те чакам една година. Лихва аз от тебе нема да взема. Ама слушай сега и аз какво ще ти кажа, пък ти помисли и реши кое ще бъде за тебе по-харно. Търговията ни от некое време не върви: осиромаша народът, не купува такива стоки, като нашите. Ама без хлеб никой не може да живей и натам съм хвърлил аз око. Аз и Таки Брашнаров. Решихме ние с него да посъживим работата си. Решихме да дигнем тука, в Преспа, голема парна мелница. Аз съм виждал такива в Австрия и оттам ще купим машините. С такава мелница, бачо Лазаре, ще съберем ние работата, кажи-речи, на сички воденици около Преспа. А може и другаде да изнасяме брашно, по други места наоколо. Който дойде да меле жито за хлеб, ще си смеле, който пък иска и направо брашно, ще си купи от нас. А ние ще събираме зърното от целата Преспанска кааза. Голема ще бъде мелницата ни, с петдесет аршина комин. Още това лето ще я дигнем. След Великден аз тръгвам за Виена. Ще купя машините и ще ги докарам. Какво ще кажеш ти, бачо Лазаре?..

— Големо нещо сте наумили.

— Големо. А ти що мислиш сега, старата ли работа?…

— Старата работа. Жито ще събирам, ще продавам. Друго аз и не знам.

— Затова и те питам. И слушай сега какво ще ти река аз от моя страна: знам те аз кой си и що си, опитен човек си в тая работа, но с тия петдесет лири, които ще ти дам, пък и още толкова да имаш, далеко нема да отидеш. Колко жито ще събереш и колко ще спечелиш от него… Ами ела ти да работиш с нас. За мене най-веке Да ми бъдеш опора в новата работа. Аз тая мааза нема да я затворя, а между нас да си остане, боя се от Таки Брашнаров, той си е малко нещо въртоверец. Ти ще бъдеш до мене като свой човек. Ще бъде добре с тебе и за целата ни работа.

— Не мога да влеза с вас, Георги, в такава голема работа. Немам аз толкова пари, нели виждаш. Ето — посочи той накитите, — това ми е сичко. А и не е само това.

— Не става дума за пари. Аз ще внеса пари и за тебе, пък ще делим… по сметка, разбира се. Да бех се сетил по-рано, можехме и сами да започнем. Пари имам.

— Не, не. С Таки Брашнаров не влизам в обща работа.

— Ама защо, бачо Лазаре! За твое добро…

— Не. С Таки Брашнаров никога. Ако ще и райски порти да отвори пред мене.

— Какво ще правиш ти сам и с толкова пари… Ние с него ще вземем сичко в ръцете си по цела Преспа.

— Ще отворя дюкяна и се ще изкарвам по нещо. Мене много и не ми требва.

— Ти помисли пак. Не бегай от късмета си.

— Ясно ми е сичко. Нема що да мисля. С жито работя отдавна. Ама за мене това… с Таки Брашнаров не е никакъв късмет. Човек не бива на сека цена…

— Ти знайш, бачо Лазаре, аз нема да седна да те уча, ама човек требва со сметка да живей и с ясен разум.

— Разумът ни, Гьорче не е само за нашите сметки. В нашите сметки повеке дяволът се меси и ни учи.

Младият човек прибра накитите в касата си, върна кърпата на Лазара и му наброи петдесет лири. Тъкмо толкова бе преценил и Лазар наниза и двата пръстена — младият търговец не се полакоми да го изнуди, но не се излъга ни с един грош повече.

Лазар нае един по-малък дюкян близу до житни пазар. Имаше той време сега — цяло лято, и сам се зае да стегне дюкяна си за житарница. Сглоби и скова хамбари край стените, направи си и миндерче. През цялото време, откакто влезе в тоя дюкян, все си мислеше за Андрея, с голяма тъга. Дори като постла миндерчето с една вехта черга и седна там, неволно се огледа, сякаш търсеше с очи другаря си. И друга тревога смущаваше мислите му, тревога и страх — поуплаши се той от съдружието на Таки Брашнаров и Георги Баболев. Не ще бъде лесно да се бори с тях на един и същ мегдан, да изтръгва от ръцете им по нещо за себе си. Но и не беше преголям страхът му — ще се бори мъжки той с тях, почивка няма да знае. Все натам го отвеждаше мисълта му: „Преклоних се аз пред Аврама Немтур, но нема да се преклоня никога пред Таки Брашнаров.“

Нова сила гореше сега в него, нови крила имаше на рамената си: детето! Като мислеше за още нероденото дете, той пак мислеше само за Ния, но сега тя беше някак нова и като че ли имаше някакво двойно име в мислите му. Тя беше във всяка негова мисъл, ала вече не беше самичка — там до нея, с нея имаше и друг някакъв, неясен образ, друго някакво същество, непознато още, но също тъй мило.

В къщи присъствието на очакваното дете се чувствуваше по-определено. Стройното тяло на Ния още не беше се променило видимо, пък и тя все гледаше да облече някоя връхна дрешка, не беше се променило много и лицето й, но погледът й беше по-друг. И най-напред по погледа познаха някои жени, че е бременна, та се разчу из целия град. Омекна силният блясък на тъмните й очи, погледът им стана по-дълбок през разширените зеници, превърна се в някакво постоянно сияние, топло и милващо. Това беше поглед на две щастливи очи. Не беше това много ясно за Лазара, но когато го милваше тя с топлия блясък на очите си, той все мислеше за нероденото дете. То беше там, в нея, в утробата й, а също и в тоя поглед. Тя прекара доста леко първите месеци на своята бременност, но все й се случиха няколко пъти неприятни, болезнени смущения и Лазар си мислеше: „Ето, почва то да мъчи майка си…“ Целият им живот в къщи постепенно взе да се променя и да влиза в друг ред, да се приспособява пак към него — очакваното дете Ния изпитваше непреодолимо отвращение към някои яденета и такива яденета вече не се готвеха у тях. Това нямаше никакво значение за Лазара, той не беше лакомец, но го забеляза.

— Отдавна не сме яли леща, Нийо…

Тя отеднаж побледня, очите й се разтвориха уплашени.

— Аха — досети се Лазар. — То не иска леща.

— Лошо ми стана само като я спомена.

— Немой, тогава, немой. И аз не искам.

— Искаш ли за утре спанак. Има пресен. И мене ми се прияло.

— Искам, искам. Щом то иска спанак, и аз. Ние с него се разбираме.

Ния продължаваше да взема чужда работа и нощем оставаше до по-късно, задържаше и Неда. Сега тя трябваше да приготвя едно-друго и за детето си — ризки, пеленки, чорапки, а времето не й стигаше. Поизоставаше и всекидневната домашна работа. Като намереше някое незашито копче на ризата си, Лазар се оплакваше на жена си престорено:

— Аз веке не мога да се вредя от него. Кога се е случвало преди, да ми дадеш ти кошуля со скъсано копче…

— Ето, ето… — бързаше Ния с игла и конец в ръка.

— Ти немой… Аз с него се карам. То, нероденото, беше вече в къщи. То беше в сърцето му. Заедно с Ния. Лазар имаше големи грижи и се боеше за предстоящата си работа, но и не помисляше да се спре, да потърси друг някакъв изход. За работата си — тук, с житарството, се чувствуваше най-сигурен и тъкмо тревогите му, страхът му го правеха по-силен и нетърпелив, да мине по-скоро през тях.

Веднага след Великден Георги Баболев замина за Австрия. По същото време в една ливада край пътя за Железник, дето свършваха последните къщи на града, цяла една дружина аргати започнаха да копаят основите на мелницата. Таки Брашнаров отиваше там всяка сутрин, измерваше с въже по колко да изкопават аргатите, а вечер отиваше да проверява дали са изкопали премереното място. Той се караше всеки ден с тях:

— Като ти плащам по три гроша на ден, искам да знам и каква работа ще ми свършиш!

— А ти, чорбаджи, мериш с въжето за два дни наеднаж! Земи ти копачката да видиш как се копа.

Целия град следеше какво става там — за пръв път се правеше в Преспа „фабрика“ и такава голяма сграда. Край самата ливада течеше доста голяма вада и людете се подсмиваха:

— Ама каква е тая работа: уж воденица с огън, пък то пак водата да е наблизу. Де да видим какво ще излезе…

Започнаха цели кервани коли да пренасят и да разтоварват в ливадата печени тухли, тежки камъни, разположиха се там каменоделци и от тъмно до тъмно чукаха с длета и чукове, дялаха големи каменни блокове. Чак от Мариово превозваха с разтеглени коли борови трупи по един аршин дебели, прави като свещ, други коли превозваха пък от Железник дъбово и буково дърво. Разположи се там и цяла дружина дърводелци и бичкиджии, дялаха и бичеха греди, дъски. Тъкмо в разгара на тая подготвителна работа в Преспа пристигнаха двама италианци — инженер и негов помощник. Те и двамата бяха с бели, сламени капели — не бяха виждали преспанци такива капи и сякаш това ги слиса най-много.

— Брей, нема шега тука! Талянци. Пара играй тука брей, люде!

Италианците се настаниха в един от ханищата на атпазар. Сутрин отиваха на ливадата край града, разтваряха там големи хартии, размахваха линии, пергели и взеха те двамата командата за изкопите, за камъните, за гредите, та копачите, каменарите и дърводелците се чудеха как да разбират езика им. Когато след много викове и ръкомахания най-сетне се разбираха по някакъв начин, смееха се всички от сърце, и италианците и преспанците — радваха се, че са се разбрали. Това беше през първите няколко дни, докато инженерът и помощникът му влязоха в работата. Строежът всъщност още не беше започнал и те двамата имаха доста свободно време, та ходеха надолу край вадата, дето тя се разливаше по ниските места, ловяха там жаби. Пържеха и ядяха задните им крачка. Людете по Преспа се потърсваха от тоя им лов и взеха да им викат:

— Жабарите!

Шумни, весели люде бяха те и двамата.

Лазар Глаушев надаваше ухо накъм ливадата край града с глуха тревога в сърцето си, а още по-често поглеждаше и накъм полето — следеше как растяха тая година посевите. Случваше се да мине пред дюкяна му Таки Брашнаров. Не беше се променил Таки много през изминалите години, само две леки бръчки се бяха очертали от двете страни на носа му, сякаш колкото да личи, че и той бе преминал билото на човешкия живот. Той поглеждаше надменно празния дюкян на Лазара, презрително приподигнал само едната си вежда. Седнал на миндерчето си, Лазар Глаушев срещаше спокойно дръзкия му поглед, макар да се разтуптяваше сърцето му при всяка такава среща. Не само от тревога пред тоя опасен човек, но в него се надигаше и борческа сила.

Като узна Султана Глаушева, че Ния е вече бременна, за пръв път се засмя кой знай от колко време, може би още отпреди смъртта на Катето. Дойдоха да й кажат Манда и Нона, щерките и, наканили се бяха и двете заедно. Седна при тях и Раца Кочовица. Не можеха да се начудят, не можеха да се нарадват трите по-млади жени на смеха й. Та колко пъти са я виждали да се смее и усмихва! Не беше само това, ами цялото й лице се промени, да не го познае човек. Светлина го огрея отвътре, та се разхубави — старческо чисто и ясно лице.

— Мамо, мамо… — плесна с ръце Нона, която винаги си е била по-шумна. — Ами засмей се така, майчице, що стоиш се смуртена; виж сега като да си друга и да му е драго на човек да те погледне!

Бързо угасна усмивката на старата жена, ала остана да догаря светлината по лицето й, очите й гледаха умилно. И както беше сега цяла разнежена, хаджи Серафимовата внука рече:

— Да се засмея ли велиш? Що си мислиш ти: не иска ли и моята душа смех и радост? Ама кога затрепери сърцето ти… Питаш ли ме, щерко, какъв живот съм живеяла? Какви мъки и нужди съм познала, и сиромашия, и смърт, и колко черни грижи и ядозе, докато ви изправя на нозе сичките, та и татко ви най-напред. Ето Лазе — за Катето тя не спомена — две недели го държах в ръцете си ни жив, ни умрел. Само това ли?… Харно е човек да се посмей, да се порадва, ама не може в тоя пусти човешки живот само со хахаха и хихихи. Не може. Мъчен е нашият човешки живот и с гърди требва да вървиш срещу него. — И старата жена изеднаж току се сопна: — Ами защо не е дошла Ния да ми каже, че е трудна! Най-напред при мене требваше да дойде.

— Не е ходила тя никъде, майко — опита се Нона да защити по-младата си снаха. — Отидохме да я видим ние с Манда и ни каза. Ама то — не се сдържа Нона — целият град веке говори.

— Виждате ли… Целият град знай, само аз не знам.

Тоя ден тя не каза нищо повече. Чак привечер прати едно от Кочовите деца да й повика Лазара. Той веднага дойде и Султана го въведе насаме в малката стая. И с това започна:

— Ами ти? Ти барем защо не дойде да ми кажеш! Майка ли съм аз? Тя, Ния, си е чужда кучка, не иска да ме знай, ами ти къде си!

Гневеше се тя, но се виждаше колко беше развълнувана. И нито изслуша оправданията на Лазара.

— Ще й кажеш — рече тя строго — още утре да дойде при мене. И се с мене ще се държи. Сега тя е на такъв ред… и пак не е като другите жени. За Раца тука аз и не мисля; носи ги и ги ражда като крава. С Ния е друго. Седемнайсет години минаха, откакто сте женени, броила съм ги ден след ден, сега тя пръв път… Требва да се пази десет пъти повеке. Да не дига тежко, да не се подхлъзне, да не й остане мерак по нещо за ядене и по каквото и да е, да не се уплаши. Тя не може сама; макар да не е веке много млада, се е аджамия в тия работи. А ти си мъж. Тука требва да е тя, по-близу до мене. Може да съм й казвала по някоя крива дума аз, ама… ето, майка съм, зло никога не съм мислила.

Колкото и да беше смела, Султана не се реши да изкаже докрай своята мисъл: Ния и Лазар да се приберат отново в къщата й. Сама виждаше: кой ще я послуша? Нема да се върнат те вече никога в къщата й. Но тя продължаваше да ги тегли към себе си, да ги държи по-близу до себе си. Лазар рече:

— Харно велиш, майко. Ния наистина, както е сега…ами ела ти да поживейш при нас! Знайш ли колко ще ти се радваме!

Султана не беше изненадана от думите му, но отговори твърдо:

— Там аз нема да влеза никога.

— Не е разумно да се зарича човек, майко. И аз казвах едно време, нели знайш, че нема да влеза в двора на Аврам Немтур, ама влезох.

— Аз пък нема да влеза.

— Не е само това, майко — продължи Лазар. — Ето сега отворих дюкян, кажи го, с негови пари…

— Вие мъжете уж сте по-твърди от нас, ама човек вас по-лесно може да ви прекърши.

— Не е така, майко. Животът се променя. Сичко се променя. Човек не бива сам да си слага букаи на ръцете. Вчера е било едно, днеска пък е друго. Аврам Немтур ми беше враг, ама сега той, бог да го прости, на пръст се е превърнал и прах, а ето щерка му дете ще ми роди. Нели виждаш как е сичко в човешкия живот.

Старата жена се поколеба; не беше тя никога глуха към умни думи. Най-сетне намери отговор:

— Може да е така с тебе. Ама ти се откърши от мене, избега с жена си от мене и аз сега нема да тичам по петите ти. — И обърна приказката си: — Кажи на Ния още утре да дойде при мене. Ето тука ще си седнем, ще си затворим вратата. Каквото и да е, каквото и да е ставало между нас, аз съм ви майка и на двамата, и на нея, като си нема своя майка.

Ния отиде още на другата сутрин при старата. Затвориха се сами в малката стая. Султана се загледа в нея, да я прониже с поглед, но веднага — види се, да не я уплаши — посегна и я погали по бузата с твърдата си суха длан.

— Благослови те и тебе Богородица, щерко…-продума с несигурен глас старата жена, откроените й очи бързо се наляха с влага. Тя се изкашля сърдига и попита: — В кой месец си веке?

— В четвъртия.

— Така си мислех. Е, добре — добре си; да немаш никакъв страх. Излезли са ти вече знаци и щом те са в ред, сичко си е в ред. Затова ги праща бог за секо нещо.

— Добре ми е, майко. Само понекога…

— Е, то се знай. Затова се вели: трудна жена. Така сме благословени сички ние, така сме прокълнати. С труд и мъка да носиш рожбата си в утробата, с мъка да я родиш. Ама ти не бой се. Което е дадено от бога, не е страшно. Сега гледай само харно да се вардиш. Като не си родила толкова време, още повеке ще се вардиш…

Тя повтори сичките правила и целия ред, който трябва да спазва всяка бременна жена, за да износи благополучно плода си. Разказа и за себе си как бе носила всяко свое дете и току подитна пак към Ния строги очи:

— Ще се пазиш сега и от мъжа си. — Ния наведе поглед, лицето й пламна, ситна роса покри челото й. А Султана я гледаше упорито, трябваше да й каже всичко докрай и дори не подбираше много думите си; в такива неща не се хитрува и извърта, всичко се казва ясно, за да не стават лоши грешки: — Мъжът си е мъж. Те са едно, ние сме друго. Те много не придирват, като им дойде. За нас сичко е рожбата, а мъжът е ненаситен. Ще го държиш настрана от себе си, по-далеко. Може да те повреди, а не е харно и за душата ти сега. Ти сега само за детето си ще мислиш, нему ще угаждаш сека, да лежи то спокойно в утробата ти, да расте. — Като каза всичко това, старата жена въздъхна с облекчение и веднага обърна приказката си в друга посока: — Работата си нема да изоставяш. Ще си гледаш работата, както секи ден. Нема да се излежаваш и да се отпущаш, ами ще си шеташ по къщи и в двора ще поизлезеш. Не си болна! Гледай и залъкът ти да е сладък, и сънят ти да е сладък, та и детето ти още в тебе да расте здраво и силно.

Султана бе приготвила още преди това едно вързопче, развърза го сега пред Ния. Показаха се стари, чисто изпрани пелени и детски дрешки.

— Запазила съм по нещо от моите деца. Виж дали ще ти влезе нещо в работа. А тоя повой тука ще го вземеш. С него аз и Лазара съм повивала. Сега ти пък повий с него детето му. Да бъде и то като него. Нели се казва: в какъвто повой майка ти те повивала…

Ния разгъна повоя и беше й чудно, че с него е бил повиван Лазар. Това беше дълга, ситно тъкана лента от бяла вълна и цяла везана с алени трендафили, с извити клонки и зелени, назъбени листенца по тях. Вълната бе пожълтяла от времето, но везбата по нея личеше сякаш още по-ярко. Ния се усмихна:

— И бодлите се виждат по тревдафила, като остри нокти.

— С них трендафилът пази хубостта си… То и за човека прилега, като го помислиш.

Ния тръпна да си върви, излязоха да я изпратят чак до улицата и Султана, и Раца, и по-малките Рацини деца, които бяха в къщи.

— Ти идвай по-често, секи ден — рече Султана.

— Ами и ти, майко, ела у нас… — реши се да я покани на свой ред Ния.

Старата жена нищо не отговори. Омекнало бе много сърцето й сега, но все оставаше една преграда между нея и по-младата снаха. Ния бе излязла от къщата й, бе се отделила от нея и ето, дошла бе, но пак си отиваше, като чужда. Няма да се повлече подире й Султана Глаушица.

По тия дни беше, изеднаж легна болна старата Бенковица. Какъв живот бе живяла и колко несрети бяха и се случили, и с мъж, и с деца, но тя все се държеше на нозе. Сега изеднаж падна в легло. Дойде да я полекува Султана, но се виждаше, че душата на болната беше вече в гърлото й.

— Остави се, сестро… — рече тя и едвам диша. — Не съм аз за лекуване… И по-харно… да си ида и аз при моите… Прати, прати да ми повикат Лазара.

Лазар дойде и седна до леглото й. Тя посегна за ръката му и едвам събра душа да му проговори:

— Ето, Лазе… не ме бива… Ех, стига ми мене… държа ме господ последна. Ти си ми на местото на Андрея… Мене веке душата ми излиза… Ех, аз съм ти казала веке, ама… ето: каквото ми е останало от Климета, от Андрея, имот, пари… за училището ги остазям. Дрехи, покъщнина… на сиромаси ще ги раздадете… за душите ни. В сандъка имам още некоя пара, ти ще видиш… сичко, Лазе, за училището. Двата по-нови килима… ще ги видите… за тебе и за Ния… да ме помните.

— Бъди спокойна, майчице. Сичко ще бъде, както ти искаш и нареждаш. Парите, които си дала за мене, двесте и петдесет лири, аз до пара ще ги дам за училището, по твоя воля. Сега аз немам пари, но със зъби и и нокти ще се боря и нема да се посрамя.

— Знам, сине. Ти си като моя Климе… чист човек. Не се мъчи много, ще успейш, млад си още.

— Нема да се бавя много, майчице.

— Когато успейш, чедо… Това исках да ти кажа… поръка да ти оставя.

Една неделя по-късно старата Бвнковица тихо угасна. Още на другия ден след погребението й Лазар рече на председателя на общината да събере всички общинари и училищни настоятели. Изправи се пред тях Лазар и това им каза:

— Вчера погребахме баба Бенковица. Тука, в Преспа, по-старите люде знаят кой беше мъжът й, Климент Бенков. Виждате ли новата ни църква — той стана причина да се съгради. Той цел изгоре от любов към род и народ, за името народно болгарского. Какъвто беше бащата, също такъв беше и синът му Андрея Бенков по сърце и душа, макар да беше скромен и сдържан човек. Вие сички го знайте, между нас беше, верен и предан другар до смърт. Сега ще чуете каква поръка ми остави баба Бенковица да ви предам, на вас и на целия ни народ, каква беше последната й воля на смъртното й легло. Целият й имот: къща, две ниви, лозе, остават на преспанските училища. В сандъка й, с нейно позволение, намерих осемдесет и една лира и сто и четиринайсет гроша дребни пари. За погребението й се похарчи лира и половина. Целата останала сума е за училищата. Общината и училищното настоятелство ще имат грижата да се почита паметта й, също паметта на покойните Климент, Андрея и Божана Бенкови, както е ред според нашия църковен закон. Покъщнината й ще се раздаде на бедни люде. Но има и друго нещо, най-много за него искам да ме чуете. Преди некое време за мои важни нужди покойната Бенковица ми брои двесте и петдесет лири златни. Сега аз не съм во състояние да ги върна. А и тия пари са за училищата. На смъртното си легло тя ми даде позволение да ги върна, когато успея. Аз моля да се запише по книгите тоя мой дълг и да ми се даде време, докато го върна. То се знай, както му е ред, сичко това, което казах, ще се запише в протоколната книга на общината и аз ще го подпиша заедно с вас. Той седна и веднага се чуха наоколо гласове:

— Бог да я прости старицата… Щедър дар за училищата ни.

— Чувал съм аз от баща си за Климента Бенков… Ами Андрея! Живота си даде сам…

— Бравос на тебе, Лазаре, че сичко си запазил и изпълнил! За тия двесте и петдесет лири… Знайме ние къде беше ти. Не са загубени тия пари в ръцете ти, само жив да си и здрав.

Но се чу още един глас:

— Ами ние откъде ще знайме, че сичко е било, както го каза тука Лазар Глаушев? Аз нищо нема да кажа против него, ама да знайме некак по-точно.

Стана тихо в общинската стая. Всички чакаха да чуят какво ще отговори Лазар. Той пак се изправи:

— За сичко, що казах тука гласно пред вас, знаят само съпругата ми, моята майка и… бог. Знае го — повиши той едва-едва глас — и моята совйест.

Председателят, поп Димитрия Тошев, който седеше до него, подръпна го леко за ръката:

— Седни, седни, Лазаре. Не те ли знайме ние кой си и какъв си! — Той изгледа общинарите един по един и добави: — Е, що… Знай се: който скрие едно, може да скрие и сичко. А комуто сърце и совйест не дава — той нема да присвои ни една аспра, ни цел товар жълтици.

III

Общественият живот в Преспа излезе от общинската стая — не можеше да се задържи повече между четирите й опушени стени. Съживи се отново читалището, а в чаршията се отвори ново кафене, в което се събираха по-будни преспанци „да бистрят политиката“.

В Преспа имаше нови люде и не бяха вече само общинарите и неколцина по-грамотни преспанци, които промишляваха за църква и училище, за напредък и благополучие. В Преспа имаше вече осем учители и три учителки, имаше мнозина местни люди от чаршията, които бяха свършили разни училища, четяха книги и вестници, а една дружина преспански младежи се учеха в Солунската гимназия и през ваканциите младите им гласове се чуваха из целия град.

Всяка вечер в читалището се събираха по-будни люде, та Лазар Глаушев поръча да купят чак от Солун с общински пари една голяма газена ламба и я окачиха на тавана да осветява цялата читалищна стая. Често пъти людете се застояваха до късно и винаги имаше що да се говори и спори. Ще каже някой нещо по-важно, по-любопитно, нещо, което прочел или чул, или пък сам измислил, и ще почнат да се обаждат гласове от всички страни — всеки бърза да каже своето мнение, да оспори или да потвърди.

Прочете еднаж Лазар Глаушев в един цариградски вестник за някакво злодеяние в Енидже вардарско, остави вестника и въздъхна. Около голямата читалищна маса седяха седем-осем души и четяха вестници или книги, но тихата въздишка на Лазара привлече вниманието на неколцина от тях.

— Що има, бачо Лазаре? — попита Васил Брашнаров, или както се наричаше той сега, Марков.

Поклати глава мълчаливо Лазар и после рече:

— Нема да се умири веке тая наша земя македонска.

Прошумоляха вестници и книги, дигнаха погледи всички насядали там и чакаха Лазар да продължи приказката си. Така се отваряха винаги вечерите в читалището и най-често Лазар подхващаше разговорите. Сега той продължи:

— Прочетете тука… Некакъв си ениджевардарека бег искал да грабне за харема си мома от некакво село там. Селяните го били с тояги. Отива той после с цела тайфа и половината село изклал. Пишат го по вестниците без срам и страх. Та само това ли е? Не ходиха ли цела година разбойници по Железник? Колко пъти веке сме чували за убийства и секакви злодеяния? Ама това си мисля: преди, до войната, ние бехме само рая и за властта, и за секакви там агалари: гледаха само да ни държат в покорство и много не ни зачитаха. Сега е нещо по-друго, сега раята стана опасен враг. Турците ни бият, ама и се боят от нас. Пък и нашите: на удара с удар. Ето и сега: дошъл бегът в селото да граби момата, а селяните — с тоягите.

— То не е само от турците, бачо Лазаре — каза Васил Марков Брашнаров. — Турците се промениха, а раята се промени. Турците преди, както казваш, гледаха да ни държат в покорство и страх, а сега има борба. Раята не се дава, противи се, бори се. Раята виде как русите стигнаха до Цариград, виде, че от турската сила има още по-голема сила. Сега има българска държава. Като му причернее нему тук или турците го подгонят — там ще побегне. Намалява страхът у нашите люде.

— Намалява — кимна Лазар. — По-друг стана народът ни, по-гневен, по-смел. Ама ние пак сме в ръцете на турците. Русите дойдоха до Цариград и си отидоха. Горе има българска държава, ама между нея и нас стена се издига. Ние останахме сами срещу турците.

— Бачо Лазаре — обади се от другата му страна Илия Роглев, син на стария Пере Роглев. — Така е сега, ама тия нашите отвъд стената, както велиш, се нема да ни забравят, като са те сега свободни. Нели сме един народ…

— Един народ, то се знай — отвърна Лазар. — Ама ето сега между нас стена се издига. Разделиха ни и кой знай докога ще бъде това и докъде ще стигне.

— Докато бутнем стената… — засмя се Роглев.

— Не се бутат лесно тия стени, младо. С каква сила се дигна Русия и би здраво агите, ама нели видехме що стана. Англия, Германия, Австрия… целият свет се дигна на нозе.

— Ами Русия може пак да дойде тука — рече Кирил Глаушев, племенникът на Лазар Глаушев.

— И това не става лесно — отвърна чичо му и продължи: — Това искам да река аз: останахме ние пак в пъклото и нема да се усмири веке нашата земя. Русия дойде до Цариград: возкресе стара България след пет века, а ние тука рано или късно ще се уловим с агите гуша за гуша. Не може веке да се върнем назад, щом видехме и повервахме еднаж, че можем да бъдем свободни.

— Нема да се връщаме — повтори след него Васил Марков. След нападението на конака Васил Марков Брашнаров се скри за някое време, скри също опълченската си униформа и оръжието си. Другите опълченци — Наум Овчаров и Тръпко Велев — забягнаха по тайни пътища в свободното вече българско княжество. Васил Марков излезе като мирен гражданин и каза, че се върнал от учение. Той представи в общината свидетелство, че бе завършил шести клас в една от киевските гимназии, и бе назначен за учител в класното училище.

В читалището се събираха повече млади люде като него. Илия Роглев беше двайсет и няколко годишен, търговец, непримирим съперник на Георги Баболев и като се стремеше да го настигне във всичко и да го надмине, обличаше се като него, кроеше планове за голяма търговия, идваше в читалището да чете книги и вестници, да се среща с най-будните продавачи. Георги Баболев бе заминал пак за Виена, а Илия Роглев се тъкмеше да отиде поне до София, но все още беше във властта на баща си, който стискаше здраво кесията си, пък и не беше богат колкото Баболевци. Племенникът на Лазар Глаушев — вторият Кочов син Кирил — беше от две години ученик в Солунската гимназия и бе се върнал през лятото в Преспа. Той не се отделяше от чичо си, седеше по цял ден в празния му дюкян и вечер тръгваха заедно за читалището. Баща му, Кочо, се оплакваше на жена си:

— Се при Лазара. Не стъпва в нашия дюкян. Може да седне да почука с нас, да помогне. Малко ли харча за него в Солун?

Раца Кочовица се радваше, че синът й бягаше от казанджийницата на баща си, и се опитваше да го защити:

— Ами що… Те с Лазара са учени. Разбират си приказката. Кирил нема да стане казанджия, като е отишъл чак в Солун да учи наука.

В това беше скритата гордост и на Кочо. Той винаги бе ублажавал брат си, че е по-щастлив от него, въпреки тревожния живот на Лазара. Затова той изпрати чак в Солун Кирила, който се учеше по-добре от другите му деца — да стане и той учен човек, за да живее по-щастливо. Кирил отиде в Солун, след като бе чукал бакър в дюкяна на баща си и дядо си няколко години, и под носа му се чернееха мустачки. Чу се тогава, че в Солун се отваря най-голямото българско училище…

Към средата на лятото в Преспа се върна Георги Баболев. Върна се през Солун; пътувал бе с кораб от Фиуме. Две недели след като се върна той в Преспа, от Градско, през Прилеп и Битоля, пристигна цял керван коли, претоварени с разни сандъци и железа, а една от тях беше нарочно правена и в нея бяха впрегнати шестнайсет чифта биволи. Докарал бе младият Баболев по море от Австрия до Солун, а после с железницата до Градско машините за мелницата и други някои стоки. От Градско до Преспа машините и стоките — с тях и парният котел за мелницата — бяха прекарани с коли. До Преспа колите бяха пътували десет дни — голямата кола се бе чупила много пъти под огромната тежест на котела и бяха умрели три от впрегнатите в нея биволи. Завиха тия коли право към ливадата, дето се строеше мелницата, разтовариха там цели грамади железа — колела, винтове, лостове, и много народ отиде да гледа, най-вече големия котел:

— Бре, майката… цела къща от железо! Какъв ти котел!…

Спряха се коли и пред магазина на Баболевци. Разтовариха двайсетина големи сандъци. Струпа се и тук много свят да гледа. Калфите на Баболевци, а между тях и Миро Баболев — да командува — отваряха сандъците един по един и вадеха оттам всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина. Веднага се разчу из цялата чаршия за това ново чудо и за малко време пред магазина на Баболевци се събраха мнозина от бакърджиите и калайджиите. Сам Миро излезе да им покаже новите съдове: тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе. Няколко от тях минаваха от ръка на ръка, а в същото време Миро Баболев хвалеше новата си стока:

— Бакър не хваща и калай не иска! Виж какво е гладко, като сърча. Модро, зелено, шарено, каквото искаш. По-големо, по-малко. Леко, здраво и по-евтино!

И виж какво е хубаво, чисто. Машина го брави, брате, машина го прави.

Мълчаливо разглеждаха бакърджиите и калайджиите новите съдове, но много ръце трепереха, много лица: побледняха. Най-сетне викна един от тях и каза, което всички мислеха сега, но не се решаваха да го кажат:

— Ами вие бре, Баболевци, без хлеб ще ни оставите!

Избухнаха сърдити или плачливи гласове от всички страни:

— Залъка ни вземате! От глад ще измрем! Децата ни ще погубите! И без това работата ни отслабна, сега и вие… ръцете ще ни отрежете!

Макар да беше застарял вече Миро Баболев, цялата му коса беше побеляла, пак си бе останал лекомислен човек и това каза на уплашените люде от казанджийската чаршия:

— Без хлеб ще останете… За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз!

Голяма врява и викот се дигна пред магазина на Баболевци, та Миро избяга и се скри чак в стъклената си стая.

Откраднал бе някой от бакърджиите едно малко ваганче, като чаша, от новата стока на Баболевци — да не им върви с нея. Тръгна ваганчето от дюкян на дюкян, разглеждаха го, въртяха го в ръцете си и тия, които бяха виждали вече новата стока, и тия, които не бяха я виждали. Дойде ред, взе го в ръцете си и Стоян Глаушев, въртя го дълго между изкривените си пръсти с позеленели нокти от бакъра. Усмихна се:

— Хубаво, дяволското… Виж ти как са го докарали! Ами не можем ли и ние да направим такова нещо?!

— Машина го прави него, дедо Стояне — рече някой от събралите се там съседи.

— Машина… — дигна белите си вежди Стоян Глаушев.

— Машина! — дръпна го от ръцете му Кочо, цял пламнал от ярост, и с все сила го удари о земята: — Дяволът го прави него!

Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега се спуснаха всички там, да видят що бе станало с него. Дигнаха го няколко ръце. Глечта бе се олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина, Зачуха се развеселени гласове:

— Ето какво е… Виде му се силата! Колко време ще изтрай на огън такова нещо!

Някой рече унило:

— Не се радвайте толкова… Взе ни хлеба тая паничка. Хитро са я направили швабите…

В читалището идваше понякога и Георги Баболев. С Васила Марков те винаги се хващаха в спор и людете се трупаха около тях да ги слушат. Влезе Георги Баболев в читалището и сега, няколко дни след като се върна от Виена. Чакаха го там да разкаже какво бе чул и видял по Европа. Беше неделен ден след отпуск църква и както винаги в празник, читалището беше пълно с люде. Георги Баболев отиде и седна при Лазара Глаушев, а там беше и Васил Марков. Спорът между двамата млади мъже веднага започна. Подхвана го най-напред Васил Марков — той като че ли тъкмо за това бе чакал Баболева.

— Е, какво — започна Марков и се зачерви от едвам сдържан гняв — Басми, тантели, разни там джунджурии, а сега и съдове…

— Да — отговори едва-едва усмихнат Баболев. — Взех малко, да опитам. Ако вървят, ще доставя по-веке. Вервам, че ще вървят. Хубави са и евтини.

— А какво ще прави цела чаршия бакърджии?

— Това не е моя грижа.

— И ти като баща си отговаряш. Така рекъл той: „За вашия хлеб нема да мисля.“

— Василе… Ти си учител. От търговия не разбираш. Където да намеря аз каквато и да е стока, която ще ми даде печалби, веднага ще я доставя. Иначе ще бъда лош търговец.

— От търговия аз не разбирам, но кажи ми по съвест: какво ще стане сега с казанджиите в Преспа? Тридесет и неколко дюкяна. Майстори, калфи, чираци. Може да има до двеста души.

— Повеке са… — чуха се гласове. — Ами калайджиите?

— Е, харно — кимна присвил мъдро вежди Георги Баболев. — Двеста или триста души. От новите съдове пък целият град ще се ползува.

— Така е. Нема да откажа. Но — плесна с ръка Марков върху масата — в целата тая работа има нещо нечисто, има една несправедливост: ти ще печелиш от тия съдове и двама-трима като тебе, а триста души ще останат без работа, без хлеб.

— Кой е виновен за това?

— Най-напред ти!

— Но, Василе… ти сам призна. От новите съдове ще има полза целият град.

Васил Марков млъкна и още повече се изчерви, тъмните му очи плувнаха във влага; той дишаше тежко, в напрежение да намери отговор. Чувствуваше, че истината беше в неговото възмущение срещу търговеца и въпреки ползата от търговията му, но не можеше да я посочи, да я изясни с думи. Чакаха отговора му и другите наоколо, а Георги Баболев се облегна на стола си, улови деликатно с два пръста някакъв косъм по дрехата си, пусна го на пода. Сложил сплетени ръце върху масата, Лазар Глаушев продума:

— В нашия човешки живот има и некакви забъркани, неясни работи, ние не можем да ги разясним. Ама и мене ми се чини, че е по-справедливо да мислим за тия триста души казанджии — не защото и моят баща и брат ми са казанджии, а защото тия триста души сега ще страдат за един залък хлеб, а градът може да вари чорба и в бакърените си съдове. И аз не мога да го кажа по-ясно, ама така ми се чини.

Георги Баболев се обърна към него:

— Бачо Лазаре… Забъркани работи велиш… Нема тук нищо забъркано. Сичко е ясно. Никой нема право да спира човешкия прогрес. Новите съдове са по-хубави и по-евтини. За обща полза ще бъдат. Къде са бакърените, къде са тия, новите! Е, триста души бакърджии ще гладуват, щом не може иначе.

— Прогрес значи напредък — подзе отново Васил Марков. — Но истинският прогрес, истинският напредък не значи убийство. С тия твои хубави съдове ти, Баболев, подхвърляш на страдание и гладна смърт триста невинни човешки създания, и тях, и семействата им. Това не е прогрес! Прогресът требва да бъде в обща полза, за общо добро.

— Чудни думи говориш! В Европа не те питат, никого не питат, щом може да се направи нещо по-хубаво, по-евтино. Цела Европа си служи с такива съдове, а ние тука, в Преспа, за бакъра ще държим!

— Не мога да ти обясня — въздъхна Васил Марков, — но умът ми се бунтува, целата ми душа… аз не мога така лесно да приема да измрат триста човеци. Аз не съм, не съм против хубавото и полезното… ето и против тия нови съдове, може би са наистина по-хубави, но сърцето ме боли за тия честни люде, които стават жертва. Не ме ли разбирате? Аз искам хубавото да е хубаво за сички човеци. Това е по-важното, което искам да кажа… да оставим най-сетне тия съдове. И после, Баболев… ти защо сичко обясняваш се с тая Европа, като че ли се криеш зад нея.

— Ами както ти правиш с твоята Русия — приподигна рамена Баболев.

— Аз не съм против Европа, както ти си против Русия. И после, твоята Европа не е истинската Европа, доколкото съм чувал и съм чел за нея. Твоята Европа е търговска Европа. Европа на Бисмарка и на Дизраели. Има и друга, за която ти никога не си и споменал. Така знам аз.

— От Европа иде сичкият прогрес.

— Да. Това е верно. Наука и секакви знания, изкуства. Но има и друга Европа, която остави Македония под робство.

— А Русия? Тя мина Дунава през седемдесет и седма не за нас, а за Цариград, за морето.

Пламналото лице на Васил Марков изеднаж побледня, отля се от него всичката му кръв. Той не повиши глас, дори гласът му стана по-тих, но в така стихналия му глас се чувствуваше още по-ясно голямото му вълнение и всичката сила, която напираше в него.

— Аз не знам — рече той, — не знам каква е била руската политика…

— Виде ли… — усмихна се тържествуващ Георги Баболев. Васил Марков втренчи за миг в него учуден поглед и продължи:

— каква е била политиката на царя, на министрите му, и това е друга Русия, но руският народ тръгна да воюва, за да освободи българският народ от вековно робство. Двеста хиляди руси паднаха по бойните полета. Аз бех там и зная. Ти говориш за прогрес — да! А руският народ се бори за правда, търси правдата…

Върху устните на Георги Баболев бе застинала високомерна, пренебрежителна усмивка. Васил Марков забеляза тая усмивка и млъкна. Към него бяха Обърнати много погледи, но той махна с ръка и вече не продума. Мълчаха и всички наоколо, притиснали се, обградили широката маса. Тогава заговори пак Лазар Глаушев:

— Не съм ходил като вас… едва тука, около Преспа и до Солун. Не съм и учен, живеял съм тука, и аз както сички преспанци, като целия наш народ, в тъмно, тревожно време и такъв е бил винаги нашият живот, тежък и претежък, без правда. Ето и сега, през седемдесет и осма в Берлин, за нас пак не се намери правда. По това знам и ще знам аз и Европа, и Русия. А нашият народ, сички ние така ще живейме и занапред: правда ще търсим, за правда ще се борим…

Той млъкна, без да погледне никого, в широката читалищна стая стана още по-тихо. После всички наоколо заговориха изеднаж, завикаха, дигна се шумна врява. И всички се струпаха около Лазара Глаушев, подръпваха го някои дори за дрехата, искаха той да ги чуе, пред него да се изкажат. А повтаряха, всеки по своему, неговите думи.

IV

Вършитбата закъсня и тая година докъм Голяма Богородица. Пак поради десетъка — нямаше кой да го откупи и хюкюматът не даваше позволение да се вършее. Намериха се най-сетне закупвачи и вършитбата почна.

Лазар Глаушев се готвеше да тръгне по селата за жито с четиридесет лири в пазвата си. Нищо не бяха тия пари за такава работа, но повече не можеше да намери. Имаше той много приятели между селяните, там бяха и бащините му роднини, надяваше се да вземе стока и на почек. Друга беше сега по-голямата му грижа: както очакваше Ния, тъкмо след Голяма Богородица трябваше да роди. Как ще я остави сама в такъв час?

Последните няколко месеца бяха много трудни за нея. Една сутрин, току-що станала от леглото, стори и се, че нещо се бе променило в нея, дълбоко в утробата и. Тя не можеше да каже нищо определено, не чувствуваше никакви болки и повече с душата си усещаше, че бе станала някаква промяна. Лазар забеляза уплахата по лицето и, но Ния разсея тревогата му:

— Нели знайш как сме ние жените, щом сме на такъв ред… Нищо не ми е.

Не се оплака тя никому, не знаеше от какво да се оплаче. Седмия месец прекара в голяма тревога — боеше се да не роди предивременно. А после това й чувство за някаква промяна в нея стана по-определено: започна да я мъчи една все по-голяма тежест в кръста и ниско в корема. Сега тя се уплаши много, но не за себе си, а за детето. Както винаги, както във всяко нещо, откакто беше бременна; дори и когато посегнеше да изпие глътка вода — и то беше за него. Уплаши се тя сега за него и се реши да се оплаче на свекърва си. Сепна се и Султана, но и тя скри уплахата си. Помисли, помисли и рече:

— Така е винаги в последния месец. Тежи надолу… наближава му време да се отдели от тебе.

Тревогата от тая нова мъка остана в Ния. Нали тя все пак не беше както всички други жени — раждаше след толкова много време от женитбата си и близу на четиридесет години… Но тя през цялото време и, струваше й се, през целия си живот бе набирала смелост в сърцето си тъкмо за тоя час, който трябваше вече да дойде и нямаше да я отмине. И си мислеше: „Да го родя здраво и живо, пък с мене да става каквото ще… ако ще и както с майка ми… щом така требва да бъде…“

Дойде време и Лазар да тръгва по селата.

— Но… ти веке чакаш секи ден…

— Да…

— Ами да остана, ако е нужно.

— Не, Лазе. Ти върви по работата си. Откога още чакаш да тръгнеш за жито. — Тя се усмихна свенливо: — Мъжете не са нужни в такова време за нас. Имам си аз бабичка. Върви, върви…

Преди да тръгне, той помисли да се отбие при майка си, да я помоли да не оставя Ния сама. Но махна с ръка и се надигна в него гняв спрямо майка му: „Нема да прекрачи тя прага на моята къща, клетва е дала!…“ Само на Неда каза:

— Отваряйте си очите, Недо, като сте тука сами! Мома беше Неда, не се реши той да й рече нещо повече. Каза и на Костадиница, вече на тръгване:

— Траяно… нели знайш Ния… Сама остава.

— Немай страх, бачо Лазаре.

Но той тръгна с натежало сърце от страх и тревога. Как се случи тъкмо сега да остави Ния сама! А не можеше да не тръгне, трябваше да се бори за хляба си.

Като остана Ния сама с Неда, пак почувствува страх, но бързо й мина: това беше навика й да търси за всяко нещо опора в мъжа си и още повече сега. Но с какво можеше да и помогне Лазар наистина и дори й стана по-леко, че той няма да бъде в къщи, да се тревожи и мъчи заедно с нея.

Първата болка я прониза вечерта на Симеон Стълпник, тъкмо се бе стъмнило. Тя се спря сред стаята а сякаш се ослуша в себе си. И щом дойде болката за втори, за трети път, Ния каза на Неда:

— Е, хайде… идете с Костадиница да кажете на бабата да дойде веке. Ама никому другиму ни дума, нели знайш!…

Неда я гледаше с опулени очи, като че ли очакваше ей сега да стане някакво невероятно чудо с Ния, и машинално отвърна:

— Никому… никому ни дума, знам.

Така беше открай време — да не се разгласява, когато ражда жена, а Ния и сама не искаше да се разчуе из града, че ще ражда.

Мина доста време, докато се върнаха Костадиница и Неда с бабата. Ния беше сама в къщи. Все същата болка се повтори още няколко пъти на определено време, но може би само с една минута по-скоро и все по-силна при всеки пристъп. Като че ли оживя нещо в тялото на Ния — на детето й, което беше отдавна живо в нея, а тая болка и родилката я усещаше как се приближава, как преминава през кръста й, извиваше се, пропълзяваше все по-продължително, по-мъчително. Или това беше някаква невидима ръка, която се замахваше отдалеко и забиваше в кръста й остър, нагорещен шиш, завъртваше го все по-бавно и все по-бавно го изтегляше през цялото й тяло. Ния влизаше от стая в стая, не се застояваше, за да не я принуди болката да легне, само час по час ще се подпре с ръка на стената, ще избърше потта от лицето си с една голяма, мека кърпа. Прегледа отново всичко, наведе се да пооправи без нужда и леглото си долу, върху дебелия дюшек на пода. Всяко нещо беше на мястото си. В готварницата огънят гореше добре и съдът с гореща вода вече шумеше: в спалнята беше и малкото коритце, измито с гореща вода и мек, критски сапун, там, близу до леглото, бяха и пелените — блестяха от чистота на ламбата. Нямаше го още него — мъничкото, но идеше вече и то… И откъде идеше още сега тая радост, по-силна и от оживялата болка! Идеше закъснялото гостенче, желано и чакано от много години… Най-напред се втурна Неда, задъхана, после влезе бабата, а Костадиница бе останала по-назад, да заключи портата. Скоро влезе и тя. Като видя Ния, че бабата започва да пипа едно и друго с немити ръце, както беше дошла отвън, каза на Неда:

— Заведи бабичката да си умие в мутвака ръцете, че тя не знай къде, и нели така требва.

Сети се бабата и отиде да си умие ръцете. Ния все още беше на крак и току бършеше лицето си с кърпата. Костадиница нищо не забелязваше — нали селянките все така раждат, до последния миг на крак и колко пъти по нивите! Ала щом се върна бабата от готварницата и погледна Ния, веднага се развика:

— Ха легай, легай! Не бива да стоиш повеке на нозе…

Не искаше Ния да се предаде още — нали за детето било по-добре, по-лесно ще дойде, ако стои права повечко време, но най-сетне легна. И започна една безкрайна, мъчителна нощ.

Бабата прогони и Неда, и Костадиница.

— Хайде, излезте вие, не е харно да се сбираме много люде тука. Ако стане нужда, ще ви повикам. Ния би желала да излезе и тя — бабата. По-лесно би се борила сама, а болките ставаха още по-чести и по-мъчителни. Остри железни куки се забождаха дълбоко в тялото на родилката. Разтрепераното й сърце напираше в гърлото й, сякаш да изхвръкне, и вече примираше с остра болка, но изеднаж, когато Ния мислеше, че душата й ще излезе в следващия миг, че вече излиза, болката спираше, отдръпваше се някъде за известно време. Докато си поемеше дъх няколко пъти, докато избърше потта, рукнала обилно по лицето й, по гърдите. После пак същите железни куки през кръста и, през корема и още по-дълбоко, още по-болезнено и тая мъчителна пауза нямаше край. През едно от късите затишия между два пристъпа на болките, Ния рече с отпаднал глас: — Забравила съм да запаля кандилото.

— А… Ще го запалим, ще го запалим. Не бой се. Богородица нема да ти се сърди.

— Бех го приготвила, а забравих да го запаля. Бабата отиде да извика Костадиница да запали кандилото пред иконостаса в ъгъла, а по лицето на Ния пак бликна пот от нови болки. Щом запали кандилото с разтреперани ръце, Костадиница попита тихо, уплашена и дори се страхуваше да погледне родилката:

— Още ли нема нищо?…

— Излизай, излизай! — махна й с ръка бабичката. И току викна след нея:

— Що се кокориш така! Ти не си ли раждала мори? Излизай…

Бабата също бе започнала да се плаши. Тя все поглеждаше родилката, опипваше корема й. Минало бе доста време, а още нямаше признаци за скорошно раждане. Нямаше да бъде лесно. И тя едва сега се сети:

— Ами ти, невесто, защо не викаш? Викай! Силно викай, не се срамувай. По-лесно ще ти бъде.

Ния й кимна с очи.

Защо да вика, щом не се отваряше гърлото й за вик и писък? Само да я чуват съседите или ако мине някой вън по улицата. Ами нали всичко това трябва да се претърпи и защо ще викаш, защо ще бягаш от болката! Нека боли, нека боли! Само да изтрае сърцето й…

Мина полунощ. Започваше втората половина на нощта. Бабата се помири с мисълта, че раждането ще бъде трудно, продължително; излезе вън и поиска да й сварят кафе. В готварницата Неда плачеше с обилни сълзи.

— Що мори! Да не би ти да раждаш… Ха виж кафето!

— И на кака Ния ли… кафе? — изхлипа Неда.

— Ехе! — млясна бабата с хлътналите си устни: — На нея сега нищо не й се ще. Да й е — сто пъти да умре от мъка. Такава е нашата женска проклетия.

— Аз толкова деца съм родила — присви рамена Костадиница, — ама такова нещо, толкова мъка не съм имала.

— Е, тъй… Едни по-лесно, други по-мъчно. Тая, като не е раждала толкова години… Може да има и грехове да плаща…

— Грехове тя нема — сопна се Костадиница. — Да знайш само каква невеста е!…

— Е — проточи лице бабата. — Чужди грехове може да плаща, не свои. Иначе, ще речеш, защо да се мъчи толкова човек…

Ния лежеше оттатък и беше й по-добре сама. Но бабата скоро се върна. Повъртя се около родилката и отиде, присви нозе върху ямболията насреща, опря се с гръб на стената. Ния видя как се бореше старата жена с дрямката си, скоро дочу и досадно пуфкане на сбръчканите й пресъхнали устни — дълбоко спеше тя върху меката ямболия. Нека спи. И Ния като че ли я забрави.

Колко време бе минало? Наближаваше ли да се раздени? Дали така се бе мъчила и нейната майка с нея? Ния бе я жалила през целия си живот, но сега още повече я жалеше — познала бе и тя сега нейната мъка. Ще умре ли и тя като майка си? Де е сега Лазар? Той нищо не знае. Мъчи се там някъде, мисли за нея, но по-добре, че не е тук. Не би заспал той тая нощ… Ния посрещаше храбро, мълчаливо задушаващите я вълни на болката, те минаваха през нея една след друга, отминаваха и пак се връщаха. Кой знай колко време бе минало, колко безкрайни часове и най-сетне прозорците на стаята започнаха да светлеят през шарените завеси.

Бабата се събуди и попита дрезгаво:

— Още ли нема нищо?

Подпря присвити ръце на пода и се изправи.

— Нема нищо, бабо… — рече Ния.

Гласът й бе отпаднал, изтънял, тя сама не можеше да го познае. Бабата я погледна с кръгли, тревожни очи.

— Ама ти… Не се предавай.

Ния не й отговори. Портата вън се отвори и пак се затвори. По улицата нагоре се чуха бързи стъпки. Някой тичаше нататък — Ния чуваше стъпките му, докато заглъхнаха.

Неда и Костадиница не мигнаха цяла нощ. Цяла нощ шепотиха в готварницата. Млъкнат за някое време и пак започнат.

— Ти не плачи, Недо. Раждането с мъка иде. Така е со сички жени.

— Жажално ми е… Мъ-мъчи се цела нощ…

— И мене ми е жално. Много стана, брей! Откога е почнало. Сипи пак вода в котела. Пак извря. Виж и огъня.

Седят една срещу друга и се ослушват накъм стаята на родилката. Тихо е из цялата къща, из целия град. Пазвантинът мина, като почукваше отдалеко с тоягата си, отмина и пак всичко утихна.

— Пък не вика мори, Недо! Твърдо сърце. Аз да съм, целата махала ще разбудя. Не се трай на такова нещо.

Неда подсмърча и нищо не отговаря. Струва й се, че сърцето й се е свило колкото един орех.

— Знайш ли как е! — продължава да шушука Костадиница. — Като куче хапе, с ей такива зъби. Къса, червата ти мъкне едно по едно.

Неда пак се разплаква.

Така цяла нощ. И щом се развидели, Траяна Костадиница рече:

— А иди ти, кажи на свекърва й.

— Не, как ще ида! — сепна се Неда. — Вуйна Султана нема да дойде тука. И кака Ния нищо не ми е казвала.

— Ама виж… цела нощ мина. Още нищо нема. Ти знайш ли… сичко може да се случи…

— Не говори така…

— Да не говоря, ама… Те пак са си свои. Ето, нема го бачо ти Лазара.

— Иди да я попиташ… иди попитай кака Ния.

— Какво ще я питаме сега? Малко ли й е на нея… Може и баба Султана да се сърди, че не сме й казали. Ти върви й кажи, пък тя, ако не иска, да не идва. Върви, върви!

И сама преплашена, Неда изтича да съобщи на старата Глаушица. Тъкмо пред Глаушевата порта девойката срещна дядо Стояна, Кочо и по-големия Кочов син — тръгнали бяха те тримата за чаршията.

— Що си се затичала, Недо? — попита Кочо.

— Кака Ния… цела нощ… — заекна Неда. Мустаките на дядо Стоян потрепнаха в усмивка, той пръв се досети:

— Що, ражда ли веке? — После присви побелелите си вежди: — Ама ти защо плачеш?!

— Мъчи се много… и още нищо…

— Ай, господи… — прекръсти се старият човек. — Тичай бързо при вуйна ти Султана! Ай, господи, помагай, господи… Да беше барем Лазе тука…

Тримата мъже отминаха. Неда се втурна в двора. А Султана като че ли бе чакала до вратата — още щом се показа Неда в двора, излезе да я посрещне:

— Що има, Недо? Ти що така! Думай де!

Неда едвам събра душата си, за да отговори, от страх, от жал за Ния, от умора, докато бе тичала дотук:

— Цела нощ се мъчи… И още нищо.

И девойката пак изкриви лице на плач. Султана я погледа, погледа и само това рече:

— Ами защо не дойдохте да ми кажете? Още снощи мори! Ха се връщай… може да има нужда от тебе там…

Тя влезе в къщи, уми се, облече си по-чисти дрехи и забърза към къщата на сина си. За клетвата си да не стъпва в тая къща и не помисли. Само когато влезе вече вътре и Костадиница и Неда излязоха да я посрещнат, мярна се бързо през ума й мисъл за прага на тая къща, но мина и замина. Други мисли бяха завладели ума й сега. Тя бързо попита:

— Къде е… заведете ме!

Старата жена сви нозе на пода до леглото, нахвърли се върху снаха си и започна да я милва с такава нежност, да й говори такива думи, че Ния забрави за няколко мига мъката си и я гледаше учудена. А после заплака и току се сгуши в малките, изпръхнали длани на свекърва си.

— Милата ми щерка… — продължаваше Султана. — Да не знам аз, че ми се мъчиш цела нощ… Нели съм ти майчичка аз тебе сега… вема да те оставя да ми се мъчиш толкова. Не бой се чедо, сичко ще мине…

Ния премаля в нов пристъп на родилните мъки, но чувствуваше ръката си в двете силни, Цилави ръце на свекървата. И докато потъваше без дъх в страшните мрачини на болката, — не угасна в нея Съзнанието, че тия две ръце я държаха здраво, нямаше да я изпуснат. После, като се разтвори пак светлина пред очите й, тя пак чу гласа на Султана — пълен със сила, топлина и нежност:

— Ти само не бой ми се, чедо. Много боли, нели знам, щерко, ама от тия болки не се умира. Ще мине, ще го забравиш… Ама ти, старо — сопна се тя на бабата, — защо си ми го оставила девойчето да се мъчи цела нощ! Хайде де! Помагай… — И пак се обърна към Ния. — Е, скоро ще мине, скоро веке… Бабата стоеше настрана с отпуснати ръце — що можеше да стори тя сега, щом Глаушица беше тука, такава твърда и люта жена, нали я знаеше целият град, силна и безстрашна. И пак от страх пред Глаушица, да не би да помисли тя, че бабата не я бива в работата й, пораздвижи се, мина от другата й страна и рече:

— Помагам аз, ама требва още да се почака.

— Е, харно — отвърна веднага Султана. — Ще почакаме, щом требва. Още ще почакаме… Иди ти сега, бабичко, иди оттатък да ти дадат да закусиш, сигурно още не си закусила.

— Не съм…

— Върви, върви… Щом останаха сами, Султана взе кърпата и докато бършеше лицето на снаха си, гушата, гърдите й, рече, без да я погледне:

— Ти от мене, чедо, нема що да се боиш… Майка съм ти аз… Дай сега да видя що става… иде ли веке миличкото.

— Добре, майчице… — прошепна Ния.

Султана дигна предпазливо дрехата й. Нямаше още нищо: само едно малко, розово петно едва-едва се червенееше върху белия чаршаф. Султана сега наистина се уплаши. След цяла нощ мъчителни напъни нямаше още никакъв признак за скорошно раждане. Имаше такива нещастни случаи — затваряше се утробата, стягаше се и рожбата оставаше вътре, така и загиваше заедно с майката. Немой, господи, така!… Що ти е сторила толкова тая душица, ето цел живот чака да я благословиш с рожба!…

Не издаде с нищо Султана големия си страх и тревожните си мисли, а силите й като да се удвоиха.

— Ще дойде, ще дойде — каза тя бързо, делово, завивайки отново родилката. Взе пак кърпата да обърше лицето й, полепналите коси по слепите очи, по челото и продължи: — Напъвай се, чедо, со сички сили. Да му е по-лесно…

— Немам сили веке, майко… — рече без глас Ния. — И ми се спи… да знайш само… колко ми се спи…

— Ами да поспиш, сине… ама то, милото нема да те остави. Иска да излезе по-скоро.

— Да… усещам го… Да не му стане нещо… майчице, щом… щом толкова време зеке и още не…

— Нищо нема да му стане!

— Ето… ето пак… О… о… майко… — простена за пръв път Ния и виждаше се как се загуби в болката.

Лицето й се бе стопило, с хлътнали страни, и беше тебеширено бяло заедно с устните; по краищата на нежния овал, по изпъкналите скули, по слепите очи, между полепналите там черни, влажни коси едва-едва се синееше мъртвешка сянка. И пак беше хубаво това лице, с призрачна някаква хубост, останало без капка кръв, озарено негли от лунен блясък. Страшна беше тая хубост и тъжна. Притворените очи тънеха в сянка и като че ли тежеше върху тях покоят на вечния сън. Султана едва задържаше в гърлото си надигнал се вик.

— Ния… Не се давай, чедо!…

Тя пипаше непрекъснато родилката, оправяше косите й, галеше челото й, бузите, ловеше я за брадичката, подръпваше я, стискаше ръцете й — да не я остави да заспи, непрестанно й говореше, за да я държи будна и жива, да прикрие и собствения си страх.

— Ето в такъв час, чедо, не бива да се предава човек. Стегни си сърцето. Страшното веке минало. Искаш ли да ти дам водичка? Ето веке и слънцето изгрея, и днеска ще бъде хубав ден…

Докато й говореше и стискаше изстиналата й влажна ръка, за да я държи в живота, докато се бореше и сама със страха си старата жена чувствуваше с голяма болка и скръб близу там, до рамото си, сянката на своята Катерина. И както тогава, със същата сила в сърцето си, беше готова да се бори за живота на Ния сега. И като че ли всичко това беше пак за Катето…

Ния отваряше очи и в тях гореше живот, съживяваше се цялото й лице от техния трескав блясък. Двете хубави очи гледаха с доверие и благодарност старата жена, те бяха живи. В сърцето на Султана бликваше радост със сладка болка. Чакала бе тя тогава, чакала бе да се отворят очите на Катето с такава светлина в тях и ето те се отваряха, боже, светли и живи…

— Да бехме пратили некого… да потърси Лазара… — чу някъде отдалеко Султана гласа на Ния.

— Защо ти е Лазе, щерко! — сепна се старата жена. И пак беше тя там, да застане бодра и силна срещу всяко зло.

— Ами… да го видя поне още еднаж…

— Гледай ти сега що ти е дошло на ума! Немой така, сине! Ами това не е за умирачка! Не се предавай така, ще уплашиш и малкото. И още повеке ще се забави то. Ами давам ли те аз, чедо! Ето аз не мисля за умирачка, че съм веке на седемдесет и четири, та ти ли! Нека си гледа там работата Лазе. Нема никаква работа той тука сега и по-харно е, че заминал.

Ния гледаше свекърва си без сълзи, бодрият едва-едва сърдит глас на старата жена се вливаше направо в сърцето й.

— Подигни завесите, майко… Да влезе слънцето…

— Ей сега…

Стаята се напълни със слънчев блясък; в чистите стъкла на прозорците сияеше ясна небесна синева.

— Хубаво е, майко…

— Ами хубаво е, чедо! Хубаво е. И мене ми се разигра сърцето, ако съм толкова стара… Ей сега ще ти донеса да пийнеш малко топло млекце.

— Донеси, майко… Кажи на Неда…

Дойде пладне и мина, но никой в тревожната къща не забелязваше времето. По улицата вън минаваха жени по-често, отколкото друг път, забавяха стъпки, заглеждаха се в портата и по прозорците. Разчуло се бе из целия град, че по-младата Глаушева снаха, Лазаровата невеста, се мъчи да роди, а не може. Скоро след пладне дойде и Раца, дойдоха една след друга и Манда, и Нона. Султана ги затвори в готварницата и не даде да се чуе дори гласът им. Никой с нищо не можеше да помогне. Само господ!

Но човек не бива да седи тъкмо в такива часове със скръстени ръце. Султана ли ще седи тъй и ще чака? Докога? Трябва да се направи нещо, трябва да се помогне някак? Билки някакви — няма. Врачки, вещици — пусти да останат! Ето и бабата нищо не знае. Жените в готварницата споменаха нещо за поп… да дойде да пее на родилката, да прогони лошата сила. Поп — какво ще търси той при родилка? Само да я уплаши… Султана не можеше място да си намери. Очите и горяха, главата й се цепеше от какви ли не мисли. Блъскаше се тя в някаква стена, и пак и все отново. Да измисли нещо, да намери изход някакъв. Очите й горяха, гореше в огън и мозъкът й, душата и. Вече доста късно след пладне Ния започна видимо да отпада; тя все по-често и не усещаше вече болките — губеше съзнание. Слънцето се отдръпна от стаята, промъкна се едвам доловим здрач — далечна невидима сянка на нощта. Не! Ния не биваше да дочака още една нощ в такова състояние!

Султана скочи и повика от готварницата Манда (тя беше по-яка и по-смела), повика и Костадиница. Затвори вратата на стаята след тях.

— Ха сега — рече тя на двете жени, минете да я дигнем за рамената. Да я изправим… и ако може, да походи малко, да й се пораздвижи малко кръвта. Хващайте… ти, Мандо, от едната й страна, ти пък от другата. Полека, внимавайте, полека… — И тя сама се наведе към родилката, улови ръцете й, негли да я поведе като дете, което прохожда: — Хайде, чедо… Дай си повеке сила!

Двете жени провряха ръце под мишниците на родилката, изправиха я бавно и започнаха да я дигат.

— Боли, майко… — пошушна Ния и това не беше глас, а едвам чута въздишка. Ох, много боли…

— Боли, чедо… — попритегли Султана ръцете й. — Още малко, сине… още малко… Стискай зъби.

Манда и Кочовица се задъхваха — Ния цяла се отпусна в ръцете им. После тя неочаквано се позадържа на нозете си, направи няколко стъпки по леглото и дори стъпи долу, на пода, но пак се отпусна съвсем, загубила съзнание, главата й увисна назад. Тя глухо простена, по нозете й потече влага и бързо намокри чаршафа върху постелята.

— Сложете я, сложете я пак да си легне! — викна бързо Султана, после въздъхна: — Хайде, господи… белки започне веке.

Манда и Костадиница сложиха удобно в леглото Ния и се дръпнаха. Костадиница рече:

— Там, у нас, на село, се така правят, когато иде мъчно. Изправят я и я карат да прескочи нещо там… Как не се сетих по-рано да кажа…

— Ти не си се сетила… ето аз се сетих… — промърмори Султана и после каза: — Хайде сега, излизайте.

След малко влезе бабата и започна от вратата:

— И аз знам така… помага. Ама и в ръцете ти може да умре.

Султана потрепера чак до петите си. Боже мили… да се случи такова нещо! Още един път да й се случи… в ръцете й! Обърна се с цялото си тяло, мъничка вече, стопена от годините, и ужасът, който изеднаж бе оживял в нея, беше още в очите й. Присвитата й твърда брадичка потрепера:

— Като си знаела, защо не дойде да помогнеш! Нели си баба, затова сме те повикали… Аз ли требваше!…

— Ами ти се захвана. Пък и не смея аз много… чужда челяд е, сичко може да се случи.

— Моето сърце да не е от камен! Чужда челяд… не те боли. А като е твое, и в огъня ще влезеш направо…

— Казаха… водата изтекла.

— Изтече.

— Е, харно, харно…

Силен вик отеднаж заглуши треперливите гласове на двете стари жени. Султана махна с ръка на бабата и бързо се отпусна на колене до леглото на родилката…

Детето се роди едва привечер. Беше мъничко, посиняло момченце, но с голяма глава. Султана Глаушица промърмори някак сърдито:

— Глауш…

Ала новия Глауш беше като мъртъв й бабата трябваше да го съживи с няколко плесници на коравата си ръка. Чу се тъничък, слаб гласец.

Доста късно през нощта на портата се почука нетърпеливо. Излезе да отвори Костадиница. Беше Лазар.

— Що става… как е Ния? — попита той бързо и едвам дочака отговора на Костадиница.

— Хайде да ти е живо! Момченце си имаш.

— А Ния… Ния?

— Ния спи.

На вратата на къщата го посрещна Султана.

— Майко… — прозвуча в ушите й гласът му, както някога, преди много години, когато беше още малко момче. — Ти тука ли си!

Старата жена си помисли за миг: „Те секогаш се втурват тъй към майка си… децата. И когато станат ей такива мъже. Със същия глас. Секогаш, когато ги подгони беда…“ Тя каза гласно:

— Да ти е живо. Мъжко. Ей с такава глава. Глауш!

— Ния, майко, Ния… Казаха ми зле била…

— Не е зле. Ти затова ли тичаш! Кой ти каза чак там, на село…

— Братучедите в Гранче. Кочо казал днеска и… Там бех аз днеска.

— Е, поизмъчи се тя. Спи сега. Едвам успехме да й дадем малко млеко. Веднага заспа. Душа не й остана.

Лазар въздъхна издълбоко.

— Ех, деца, деца… — скри своята въздишка Султана.

Влязоха вътре…

Цяла една неделя Ния не можеше да се съвземе от изтощение — изтекла бе много кръв от нея. Новороденото плачеше почти непрекъснато. С тъничък, жален гласец. Искаха да го отделят от Ния, но тя не даваше; все питаше за него или се ослушваше да чуе жалния му плач. И сама плачеше без глас, с дребни оскъдни сълзи. А Султана все между тях — болната майка и немощното дете.

— Е защо плачеш сега, щерко… Ето сичко мина.

— Ох, майчиде… Не го ли чуваш как плаче, като че ли ще плаче през целия си живот.

— Гледай ти, що говориш! Ами и то си има мъка. Човешките мъки започват още от първия час.

Завиваха го в памук малкото; хранеха го повече с млака, сладка водица. На втория ден го сложиха на гърдите на майка му и то повече заради нея — да не би да се запушат гърдите й, пък и да потегли то, че млякото на майката едвам се процеждаше. Султана не спеше по цели нощи. Ту ще погледне синкавото, безкръвно лице на снаха си, ту жалният плач на новороденото ще прониже ухото й, ще я стресне в едва що надвилата я дрямка и кому по-скоро да помогне… А и Лазар се прилепи към нея с тревогата си, с мъката си за Ния — за детето все късно си спомняше, дори и когато чуваше гласеца му. Всяка вечер идваше и Стоян, подсмърчаше разтъжен, та Султана и него трябваше да успокоява. Пък и Неда — и тя се пулеше в нея с уплашени очи, забравяше яденето на огъня, забравяше да налее вода от чешмата. Като че ли само тя, престарялата вече жена, не се плашеше за снаха си, не жалеше внучето си, не се уморяваше. Ама нали можеше да държи сърцето си…

Към края на неделята Ния започна да се съвзема, дойде по-обилно и млякото й. Малкото продължаваше да плаче — плачеше непрекъснато, докато беше будно. Поспи час, два и отново започне. Когато го развиваха, трепереше цяло в памука, тъничките му ръце и крачка едвам се присвиваха от слабост… Само лицето му бързо се изчисти, побеля, а на високото му чело блестяха цяло снопче златисти косички.

Когато се поуспокоиха всички, Лазар се спря една сутрин до леглото на Ния. Детето беше на гърдите й. Лазар го посочи с поглед:

— Как ще го кръстим, а, Ния…

— Не знам. Ти кажи.

— Борис. Така мисля аз, Ния. Какво ще речеш?

— Нека бъде Борис, щом искаш.

— Да бъде силен мъж, борец. Ния помълча малко и рече:

— Аз искам да бъде добър човек, чист и хубав.

— Е, е — обади се от другата страна на леглото Султана. — Какво сте почнали като наречници! Силен да бъде, хубав… Каквото сърце му е дал господ, такъв ще бъде. Оставете го сега детето да си глътне майчино млекце. Друго сега не му требва. Ни име, ни хубост. Мочко! Само плаче и моча. Майка му не може да мигне от него… Майка. Нема да има за нея веке ни мир, ни сън. Уф… И аз като некоя наречница!

V

Към края на следващата пролет, вече пак пред ново жито, Лазар Глаушев изпразни до дъно хамбарите си — и тия в дюкяна, и тия в бащината му къща, и тия в Бенковата къща, дето сега стопанин беше общината. Той взе тефтера си и сметката беше ясна, тръгнал бе предната година с четиридесет лири по селата, а закупи от селяните „на почек“ за триста и осемдесет лири; разплатил се бе на селяните, отделил бе и петдесет лири, които взе от Георги Баболев срещу накитите на жена си, останаха му чиста печалба тридесет и четири лири. Да не беше прекъснал закупуването поради раждането на детето си, би могъл да закупи повече и повече да спечели. Изпревариха го и го надминаха други закупвачи, най-вече новите съдружници Таки Брашнаров и Георги Баболев, макар мелницата им още да не беше напълно построена. Стискали бяха те с Ния здраво всяка пара, но до следващата вършитба той не можеше да задържи повече от двайсетина лири свои пари. Като се навърши година, откакто бе взел петдесетте лири от Георги Баболев, той взе тия пари и отиде при младия търговец.

— Нося ти, Георги, колкото ти дължа. Ето. Ама мене още ми са нужни тия пари. Можеш ли да ми ги оставиш за още една година? Нанизите и пръстените, то се знай, ще стоят пак у тебе.

Що бяха за Георги Баболев петдесет лири? Баща му Миро Баболев не беше успял да увеличи богатството си, но не беше го намалил и те сега заедно с вдовицата на Ицо Баболев имаха пак — в имоти, в стоки и пари — до шест милиона гроша. За мелницата бяха дали досега над три хиляди лири за своя дял, но и то не беше преголяма сума за тях. Мелницата още не работеше, ала работеше магазинът им непрекъснато. Не отговори Георги Баболев направо на въпроса му, а рече:

— Пак ще ти кажа аз, бачо Лазаре: ела да работиш с нас.

— Не, Гьорче. С Таки аз не мога да работя заедно. Той и миналото лето казвал на селяните да не ми продават жито. Защо? Що му влиза нему в работа да ми пречи по тоя начин? И търговията требва честно да се прави. Има и друго, Георги: както и да ме наредиш ти при вас, аз ще ви бъда като слуга. Не ставам аз слуга никому, докато ми е здрава главата и ръцете ми са здрави.

— Защо слуга, бачо Лазаре! Съдружник ще ни бъдеш. Ще те оставим ти да закупваш житото от целата наша околия.

— Съдружник, ама пак с твои пари.

— Ами как ще вървиш срещу нас, бачо Лазаре? Ние ще закупим сичко, до зърно.

— Се ще остане и за мене.

— Е, повеке нема да ти говоря — махна с досада ръка Георги Баболев.

— Кажи сега за тия петдесет лири.

— Да ти ги оставя за още една година, щом искаш. Ама тоя път ще ми платиш лихва.

— Колко?

— Ами колкото е средната печалба, нели знайш, десет на сто. Догодина ще ми върнеш петдесет и пет лири и ще вземеш наниза и пръстените.

Лазар отвори дума и в общината за своя дълг.

— Не съм забравил и нема да забравя, ама пак не мога да върна нищо.

Тоя път се дигна по-голяма врява; позабравили бяха людете защо бе направил тоя дълг Лазар и че би могъл да го скрие. Стана дума дори да му отсекат лихва. Той веднага се улови за тая дума, макар да я изрече само един от общинарите:

— Е, харно. И лихва, щом искате. Кажете колко лихва ще ми вземе общината…

Никой не се реши да повтори тая дума.

Лазар влезе и в дюкяна на баща си и брат си. Те бяха там тримата, с по-големия син на Кочо, имаха и две момчета като калфи. Нямаше го някогашния шум и тропот ни в дюкяна на Глаушевци, ни в цялата казанджийска чаршия.

— Виждам… — започна Лазар. — И на вас не ви е лесно. Ама не мога да ви върна сега петдесетте лири.

Дядо Стоян дигна към него сините си, поизбелели вече очи и все влажни бяха те от някое време, сълзяха:

— Кой ти иска пари! Не знайме ли как ти е и тебе? Кочо нищо не рече за парите, но взе да се оплаква:

— Немаме веке работа ни на половина. Се така върви от години, ама откакто излезоха новите съдове… хептен веке…

Тогава той за пръв път спомена, че иска да бяга от Преспа.

Лазар се готвеше да посрещне тоя път вършитбата с около седемдесет лири. Но тъкмо през това време се случи друго нещо. Влезе един ден в дюкяна майстор Дуко, който бе строил къщата му. Запушиха по цигара и майсторът рече:

— Дошъл съм при тебе по една работа, ама де да видим какво ще кажеш…

— Хаирлия да е, майстор Дуко! Кажи да видим. Майсторът духна пушък през провисналите си мустаки:

— Ти нели имаш едно девойче у тебе… братучедка ти е.

— Имам. Братучедка ми е.

— Ами ха да я задомим, Лазаре!

— Да я задомим. Време й е. Стига да излезе добро место.

— Излезло е. По-добро место — здраве. Дошъл съм ти аз стройник за Спирко Крайчев, терзията. Нели го знайш?

— Знам го.

Лазар се замисли. Шивашкото дюкянче на Спирко Крайчев беше наблизу. Кротък, смирен момък беше Спирко и добър майстор в занаята си; преди време той бе ушил панталони на Лазара. А на Неда отдавна й беше време за женитба. Но една сватба сега… А Крайчев може би ще иска и зестра в пари… Лазар попита:

— Знай ли ни момата Крайчев?

— Ами, ами… Нели той ме праща.

— Ще требва да попитаме и нея.

— Ти я попитай, ама те се знаят.

— Знаят ли се? — усмихна се Лазар. — Я виж ти…

Неда!

Сватбата стана в неделята преди богородични пости. Лазар похарчи за Неда десет лири, други десет лири даде баща му. Пооблече се Неда за сватбата си, а Спирко Крайчев прилепи още една стаичка към къщурката си, купи си и нова шевна машина. Капиталът на Лазара значително намаля, но можеше ли той да застане на пътя на братовчедка си заради своите сметки?

В деня на Недината сватба за пръв път се чу из цяла Преспа свирката на новата мелница. Много народ отиде там да гледа как работеха машините. Мелницата беше цяла от червени тухли, високо се издигаше коминът й. Как бяха го направили пустите му майстори, като свещ нагоре, а имаше до тридесет и пет метра! Широкият двор се изпълни с народ, влизаха людете и вътре да гледат. Те, машините, като да бяха живи. С огън. Какво ли няма да измисли човек! И желязото ще завладей, и огъня… И свирката пак:

УУУУ.

Да ти прониже ушите! Тогава излезе пред всички там Таки Брашнаров и рече горделиво:

— Отсега нататък преспанци нема да имат нужда от часовник. Нашата мелница ще свири секи ден по три пъти: сутрин в дванайсет, на обед в шест и вечер пак в дванайсет часа65.

Така и навикнаха преспанци да познават времето.

Още преди да почне вършитбата, Лазар научи, че Таки Брашнаров и Георги Баболев — новите мелничари — събирали закупвачи и ги пращали по селата, а сами ходили по преспанските бегове и агалари да купуват още отсега житото им. Васил Марков влезе при Лазара и му каза:

— Таки, брат ми, се хвали в къщи, че ще те съсипе. Където даде Глаушев, казва, пара, моите люде ще дадат два пъти повече. Зърно нема да му дам да закупи. Така се хвали.

Откакто се върна в Преспа Васил Марков, те двамата с брат си Таки бяха в постоянна вражда. Старият Брашнаров бе умрял и Таки сложи ръка върху цялото му богатство. Когато по-малкият брат поиска дела си от бащиния имот, Таки му отвърна:

— Ти избяга от къщи… и пари открадна тогава. Аз стоях тука и работих. Що искаш ти! Не си внесъл в къщи ни един грош и сега искаш наготово да ми станеш ортак. И татко, откога още не го биваше за никаква работа и сичко аз съм печелил. Ти по Русия скита и с пушка дойде тук, ама благодари, че си ми брат. И ти можеше да увиснеш като оня, смахнатия Вардарски.

Той му призна право само върху част от бащината им къща. И му повтаряше великодушно:

— Това ти е от баща ни. Твоето не ми е нужно мене.

— Не ми е нужно и мене твоето богатство — отвръщаше му по-младият брат в честите им разпри. — Дай ми само да отида да довърша науките си, да свърша университет в Русия.

— Продай си дела от къщата.

— Купи го ти…

— Мене не ми требва. Имам си аз свой дял.

А никой друг не искаше да купи дела на по-малкия — кой би влязъл да живее в една врата с Таки Брашнаров? Отделно живееха и двамата братя — всеки в свои стай. Майка им — между двамата, но повече беше склонна към по-големия. Васил, по-малкият, се отказа и от общото фамилно име — наричаше се на баща си: Марков.

— Бачо Лазаре — оплака се той и сега от брат си: — Вълк е той, а не човек. Пази се ти от него.

— Ще се пазя, Василе.

Нямаше и с кого да сподели тревогите си Лазар по това време. Негов изповедник открай време беше Ния. С нея делеше той всичко и колко пъти бе му давала добри съвети или тъй, някак си по женски, ще го насочи, ще го подсети. Сега той не искаше да я тревожи със своите грижи. Имаше си тя свои грижи и по-големи за една майка: детето им беше все болнаво. Не растеше, както всички деца. Наближаваше да навърши година, а още не можеше да се изправи на нозете си, дори не можеше да седи по-продължително време. Все протяга ръчички към майка си — да го вземе в скута си или на ръце. И проплаква — тихо, жално. Боли го нещо, мъчи го, а не може да каже. Нямаше и спокоен сън, проплакваше и нощем. Никога няма да огладнее, да заплаче от глад, да се нахвърли. Залапа гърдата на майка си, сложи ръчичка отгоре и така стои, едвам ще се сети час по час да глътне от майчиното мляко. Стои така и гледа майка си в очите. Косите му се бяха сгъстили и бяха като златно калпаче на главата му. Приличаше на майка си, но приличаше и на дядо си Стоян Глаушев — още отсега беше по-голяма главата му, с изпъкнало чело. И очите му бяха сини като очите на дядо Стояна.

— Гледай ти стария дъркул! — чудеше се старата Глаушица. — Прероди се во внучето си…

Тя може и да позавиждаше малко, че внучето не приличаше на нея, та все за тая прилика с дядо Стояна приказваше и не можеше да се начуди…

Щом чу за злите закани на Таки Брашнаров, Лазар реши да заложи къщата си или дори да я продаде, за да има повече пари. Как ще излезе да се бори с новите мелничари с шестдесет лири в кесията си! Въпреки заканите на Таки, ще се намерят селяни и нему да продадат жито; най-малко роднините му от Гранче, а имаше той и други приятели по селата. Но как ще иска от тях да му дадат житото си по-евтино, пък и на почек? Нали казал Таки, че ще го плаща по-скъпо от него, и то се знай, пари на Таки не му липсват… Ходи Лазар при всички по-заможни преспанци да предлага къщата си. Искаше четиристотин лири, колкото бе похарчил за направата й, а тя имаше и място повече от един долюм, и чешма в двора. Никой не искаше да я вземе ни под залог, нито пък да я купи. От войната насам чаршията беше все замряла, не бяха малко пари четиристотин лири и никой от по-заможните не искаше да ги затвори в къща, да ги извади от ръцете си. А колцина бяха по-заможни в Преспа — едва ли десетина души в цялата чаршия.

Тъкмо по тия дни в дюкяна на Лазара влезе Атанас Кривиот. Все същият си беше Атанас — едър и як, мъж, само бе станал още по-сиромах през последните години, откакто бе излязъл от затвора. Отдалеко личеше сиромашията му, нямаше, види се, да си купи и един фес за два гроша, та бе вързал голямата си селска глава с кърпа.

— Що има, Атанасе… — посрещна го Лазар. — Отдавна не съм те виждал. Ха седни да свием по една.

Виждаше се, че Кривиот отдавна не беше пушил, та си сви дебела цигара от Лазаровата тютюнева кутия — своя кутия той нямаше.

— Ще сбираш ли жито тая година, бачо Лазаре?

— Ще сбирам, Атанасе. Нели това ми е работа.

— Земи ме да ти помагам, бачо Лазаре. Кривиот държеше гласа си, но очите му молеха с голямо отчаяние. Лазар си мислеше с горчивина: „Гледай ти съдружник, гледай ти помощник… Той не знай, сиромашкият, че и аз едвам се държа…“ И каза гласно:

— Атанасе… немам аз, брате, работа за двама. Докато ходя по селата, ще оставя тук, в дюкяна, едно от братовите ми деца. И калфи веке не държа, Атанасе.

Но Атанас не искаше да се пусне лесно от него:

— Сички ме знаят там, по селата, нели знайш. С половината поле съм свой. Ще намерим жито, колкото искаш, и по-евтино. Нема нищо да ти искам аз, колкото ти се откъсне от сърцето…

Замисли се Лазар. Запали втора цигара. Ами Атанас Кривиот наистина можеше да му бъде полезен. Колкото имаше той свои люде в полските села, Кривиот имаше два пъти повече. Нали там бе израснал Кривиот, нали оттам бе дошъл! Там бяха още и другарите му, с които уби Хайредин Арап ага…

— Колко ще ми искаш, Атанасе. На чисто да си бъдем.

— Казах ти: на тебе оставям. Не те ли знам кой си? Ако извадиш повеке, повеке ще ми дадеш; ако извадиш по-малко — по-малко ще… Ако не извадиш нищо — за махна Кривиот едрия си кокалест юмрук и го тръсна във въздуха, — нема нищо да ми дадеш! Не ме пъди, бачо Лазаре…

Лазар сложи ръка върху коляното му: — Нема да те пъдя. Ама така да знайш: може и нищо да не извадим ние с тебе.

Посегна Кривиот да си направи втора цигара и големите му ръце трепереха от вълнение и радост. Погледа го Лазар и току извади и му даде две лири:

— Скоро ще тръгваме… да оставиш у дома некой грош.

Сега Кривиот се просълзи. И призна:

— От два дни, бачо Лазаре… дома нема ни щипка брашънце…

Като сключи неочаквано Лазар Глаушев такова съдружие, дойде му на ум и за друго съдружие. В Преспа имаше още шестима житари, по-средна ръка люде като него, и единият от тях беше турчин. Те всички бяха еднакво застрашени от Брашнаров и Баболев, които искаха да закупят житото от цялата околия. Лазар ходи при всеки един от тях, по един път и по два пъти, предложи им да направят общо съдружие. Все това им повтаряше:

— Като сме заедно, по-лесно ще се борим с Брашнаров и Баболев, ще; успеем и ние да закупим по нещо, а така, един по един, те лесно ще ни прегазят.

Неколцина от житарите веднага отказаха:

— Секи с късмета си, Лазаре…

Другите доста се позаслушаха в думите му, но и те отказаха. Само турчинът се съгласи, по-после и той се отказа: беговете и агаларите нямаше да го оставят без жито. Като чуха двамата нови мелничари за тия опити на Лазара да сдружи срещу тях всичките преспански житари, и двамата открито му се заканваха. Георги Баболев дойде в дюкяна му:

— За тебе нема полза, бачо Лазаре, да тръгваш срещу нас. Сега Таки хептен ще те съсипе.

— Таки… ами ти? — навъси се Лазар и не дочака отговора му: — Така не се живей с людете, Георги, така не се работи… Ще ме съсипе… защо? Немам ли аз право на един залък хлеб? Во секо нещо требва да има чест и човещина…

— В търговията, бачо Лазаре…

— И в търговията.

— Ама и ти си тръгнал да събираш срещу нас…

— Тръгнах, като научих, че Таки се готви да ме съсипва… и мене, и сички като мене. — Той усети как заигра сърцето му и повиши глас: — Ще ме съсипе, а? Де да видим!

Младият търговец присви устни насмешливо:

— Ти значи, поемаш ръкавицата.

— Що е то… аз ръкавици не нося.

— Аз, бачо Лазаре, те обичам и те жаля. Ти си патриот човек и…

— Немой да ме жалиш, не ща да ме жалиш. Но аз ще бъда честен търговец, млади момко. Парите и богатството не са най-важното нещо на тоя свят. И не са трайно нещо те, парите…

Тоя път Лазар тръгна по селата няколко дни по-рано и като да излизаше на бойно поле. С него тръгна и Атанас Кривиот. Най-напред влязоха в Гранче.

Роднините му го посрещнаха сдържано и все въртяха очи, кривяха голи вратове, не смееха да го погледнат.

— Много работа, Лазаре…

— Е, то се знай. Вършитба. — И той попита: — Колко жито ще ми дадете тая година?

Отговори един от братовчедите му:

— Още не сме овършали. Бегът още не ни е дал нашето.

— Ще овършите. Ще си приберете вашето, както сека година Нели знам, не ни е за пръв път. Кажете колко жито ще ми дадете и аз сега засега нема да ви дам ни пара. Ще ме чакате.

Лазар говореше с твърд глас, но и братовчедът му се сопна:

— Не можем да те чакаме. Пари ни требват. Малко ли чакаме вършитбата цела година!

Лазар го улови за пояса, поразтърси го:

— Слушай, братучед: знам аз сичко. Казали са ви да не ми продавате жито. Ще ви го платят по-скъпо от мене. А вие ще ме предадете ли, за да земете два гроша повеке? Слушай сега и друго нещо да ти кажа: и аз ще ви платя толкова, колкото ще ви плащат другите. Само едно нещо искам от вас: да ме почакате за парите.

Той остави роднините си и замина с Кривиот за съседното село. Ден след ден, те обиколиха почти всички села от двете страни на битолското шосе. Навсякъде Лазар говори със селяните, както с роднините си в Гранче. Навсякъде те въртяха очи и кривяха голите си вратове; людете на Таки бяха размътили главите им. А и те сега, закупвачите на Брашнаров и Баболев, ходеха по селата. Като чуха, че и Лазар ще плаща колкото и те — закупвачите на новите мелничари не повишаваха цената на житото и това беше първото им отстъпление. И сега не Лазар, а Кривиот подръпваше и разтърсваше селяните за широките им пояси:

— Що бре… Вие со чорбаджиите ли, дето имат цели врещи с алтъни? И бачо Лазар ще ви плати, колкото них. Не знайте ли кой е бачо ви Лазар, та не искате да го почакате с парите? Кому е изял и една пара досега? Ето и той ще ви даде по некой грош, а за другите ще го почакате, както винаги досега. Е, той нема пълни врещи…

Лазар не можа да раздаде всичките си пари. Някои от селяните приемаха да им дава нещо като предплата, но други не приемаха и Лазар не знаеше що мислеха те. ПрибрАха се с Кривио угрижени. И за една цяла неделя след като се върнаха в града, едва дойдоха за Лазара десетинапетнайсет селски коли с жито. Атанас Кривиот се опитваше да го успокоява:

— Почакай, бачо Лазаре. Селските глави не увират лесно. Пустата пара ги блазни… Друго е да земеш на ръка. Пуста сиромашия! Ама почакай ти, бачо Лазаре…

И така излезе. Цяла неделя влизаха и излизаха селски коли все през портата на новата мелница. Селяните извиваха очи към високия кумин и цъкаха с език: що беше това чудо! Оглушителният вой на парната свирка плашеше воловете им. Голяма сила, брей! Но изеднаж селяните започнаха да обръщат колите си към дюкяна на Лазара Глаушев, към неговите хамбари. Мнозина се оплакваха:

— Казаха ще ни плащат по-скъпо, а на кантара гледат да ни ударят. Изедници! Ние от тебе, бачо Лазаре, нема да се делиме…

Тая година излезе благополучна за Лазара. Също и другата година. Той задържа и Атанаса Кривио в дюкяна си. Но парите се оказаха по-силни и от двамата. Житото на преспанското поле пак потече към новата мелница. За Лазара Глаушев и за другите житари в Преспа веке оставаха само трохи.

VI

Щом започваше да се смрачава, детето все по-често попоглеждаше към вратата и се ослушваше навън. Скоро след това се дочуваха познатите стъпки по ходника, тежки и бавни, вратата се отваряше предпазливо и влизаше дядо Стоян. Още щом скръцнеше вратата, детето започваше да размахва ръчички и надаваше викове с лице, светнало от радост, дребни, редки зъбчета се белееха в широко разтворената, влажна уста, чуваха се отделни думи:

— Деде… иде… Боко, Боко…

Това значеше, че дядо иде пак при Борко.

То едва изричаше първите си детски думи и още не можеше да се задържа на крачката си. А първите му две годинки бяха се търкулнали. Дядо Стоян протягаше големите си начернени ръце и дигаше малкия човек на рамото си. Борко надаваше нови викове: колко високо беше на дядовото рамо, стаята ставаше по-широка, през прозорците се виждаше в двора и в съседните дворове, виждаше се и улицата — какъв широк свят! После те сядаха на меката ямболия и започваше безкрайна игра с ръце, с пръсти, с побелелите мустаки на дядото, с капата му, с бодливата му брада, с коравите космати уши. Не спираше и разговорът между двамата, малкият усвояваше нови думи, а старият после ги повтаряше на детския език. Ния влизаше, излизаше по работата си, но те и не я забелязваха. Когато прозорците потъмняваха, дядото ставаше да си върви. Детето го гледаше учудено, понякога и проплакваше недоволно, ала бързо се примиряваше с тая необходимост и викаше:

— Деде… пак!… Деде… пак…

— Пак ще дойда, сине, пак ще дойда…

И дядо Стоян идваше всяка вечер да види внука си, на връщане от чаршията. Понякога те двамата толкова се улисваха един в друг, че баба Султана идваше да прибере стария и се караше на Ния:

— Що не го изпъдиш! Той не се сеща да стане, а нощ е веке.

Заварваше ги често заедно и Лазар, който се прибираше по-късно. Дядо Стоян все намираше с какво да се похвали от малкия:

— Не съм виждал такова дете! Какво е маленко, а сичко разбира! Ама ние с него сме веке на един ум…

Детето често боледуваше. Дядо Стоян така се застояваше край леглото му, че Ния понякога трябваше наистина да го подсети за баба Султана. Старецът се връщаше в къщи и казваше съкрушен:

— Борко пак е болен…

И се хвърляше пред иконостаса да се моли по цели часове. Молеше се не за малкия — каква вина и грях можеше да има такова дете! — а се молеше и плачеше за себе си, грешния, и за всички грешни люде, милостив да бъде бог към тях, слабите човеци, ето и такива дечица трябваше да страдат заради грешния човешки род…

Като влезе в третата си година, малкият най-сетне проходи, отпусна се бързо и да приказва. Сега и игрите станаха по-други, и разговорите между тях двамата. Детето питаше и разпитваше ненаситно: откъде иде дядо, къде отива, що има в къщи, що има в дюкяна, ами видял ли е той кучето на улицата…

Дядо Стоян пак се хвалеше:

— Какво чудно дете! Бога ми, то сега знай повеке от мене…

Детето често се заглеждаше ту в майка си, ту в дядо си, ту в баща си. Мама — от нея идеше всичко хубаво и сладко в неговия свят; с дядо беше много весело, но татко не беше като дядо. И татко го вземаше на колената си, милваше го, но понякога го забравяше в скута си или ръката му някак сама се движеше по малката главичка; то чувствуваше как отслабваше силата й все повече, докато спреше да се движи, и татко също седеше неподвижен, не виждаше нищо и не чуваше. Долавяше то нещо тревожно и в разговорите между мама, дядо и татко — следеше то израза на лицата им, колебанията на гласовете им. Ами татко никога не се смееше и когато се усмихваше — очите му сякаш не виждаха Борко.

— Що му мислиш толкова, Лазе… — каза еднаж дядо Стоян. — Нели си плати всичките борчове! Никому не дължиш веке нищо.

— Платих ги, татко. Тая година сичко платих. Никому нищо не дължа веке. Що мисля ли? За сичко мисля. Целият ни живот се промени.

— Промени се. Право е. На по-лошо се обърна. Ама пак ще се обърне на добро, сине. Требва сичко с весело сърце…

— С весело сърце… А вие в дюкяна по ден работите, по два дни стоите со скръстени ръце. Аз пък со зъби и нокти требва да се боря за секо зърно. Така е со целия народ. Само Брашнаровата мелница се върти секи ден. Преди години знаехме накъде вървим сички, сега — наникъде. На едно место, в един батак киснем сички.

— Ти пък немой да се кахъриш за сички… За сички да мислиш…

Детето се ослушваше в гласовете им, долавяше нещо в тях, което караше да се свива малкото му сърце от уплаха и от други някакви неясни чувства, от гърдите му се откъсна въздишка и то изхлипа с учудени, уплашени очи.

— Гледай го ти — притисна го дядо му на широките си гърди. — И то въздиша…

Ния посегна да вземе детето, като да усещаше наблизу някаква опасност. Тя седна встрани, с детето си в скута, и рече:

— Наистина, Лазе… Добре ти казва татко. Малко по-широко сърце…

— За себе си мисля и за сички. То е се едно. Накъде бехме повели тоя народ и докъде стигнахме?

— То… народ не гине, синко. Мравуняк.

— Поведохте го… — повтори Ния след мъжа си и добави: — Нема да се върне той, където беше.

Детето слушаше и сърцето му се пълнеше със смътна тревога.

Старият стана да си върви. Изпратиха го тримата до вратата. Детето размахваше ръчички след него:

— Дедо, пак…

— Пак ще дойда, синче.

По улицата за към дома той усети, че нещо натежава в гърдите му, и си помисли: „Разтъжи ме Лазе…“ Тая вечер той не яде с охота.

— Ти що… — загледа се в него Султана.

— Нещо като да не ми е много харно…

— Гледай да ни се поболиш… Кой ще те гледа… Не мога веке аз — нареждаше Султана и се взираше в лицето му: нищо му няма Все това бяло, румено лице и като че ли още повече се отвори, откакто побеляха мустаките и веждите му; под провисналите мустаки се спотайваше все същата весела, добродушно-хитра усмивка.

— Е, старо… — завъртя той голямата си глава, оголяла на темето: — Може и да се поболея еднаж и аз… Седемдесет и една веке…

Той стана от софрата все тъй разширил рамена, здраво стои на нозете си, здраво стъпва. Султана го погледна няколко пъти: нищо му няма! Преди да си легнат, той пак застана пред иконостаса, както всяка вечер, отпусна се на колена и се моли дълго, усърдно. Отдавна не беше се молил толкова дълго и така разпалено. Търпеливо го чакаше тоя път Султана, не го прекъсна, както друг път, когато старият се увличаше в своите молитви, а тя никога не лягаше преди него. След молитвата, лицето му още повече се разведри и едва като си легна, рече:

— Поразтъжи ме тая вечер Лазе…

Султана го покри и притисна завивката към гърба, към кръста му — да не му хладнее през нощта, есен беше вече, нощите ставаха хладни. После тя попита:

— Що те разтъжи толкова?

— Нели го знайш него… Той бере грижите на сички. Открай време…

Старата жена нищо не отговори. Такъв беше Лазар. Ето и дете му се роди — нема да си седне в къщи, своята си работа да гледа. Дядо Стоян продължи:

— Ама пък и в него сички се кръстят, в него гледат. Султана пак нищо не отговори. Така е — няма що да отговаря. Преди да духне ламбата, тя поглежда стареца още еднаж: той е затворил очи и се усмихва на мислите си.

Така го завари тя и на другата сутрин — усмихнат. Само лицето му бе леко побледняло и постоянната руменина по бузите му се бе събрала на петна. Побутна го, а миг преди това се досети, че той беше мъртъв. Още през нощта забеляза тя, че бе притихнал някак особено, не го усети да се помръдва, не го чу да хърка или да се изкашля. Ето какво било! Тя не писна, не се завайка, а го погледна остро: как я оставя така! Улови ръката му — студена, твърда, неподвижна! И простена глухо, с потисната скръб:

— Ох, Стояне… Що ми стори. Как не те полекувах нещо снощи… Ама и ти… нищо не рече. Ох…

Тя скочи. Предстоеше й най-важна работа. Нямаше време да плаче и да тъгува сега. Свило се бе сърцето й с голяма болка, но сега камък върху него. Най-напред трябва да се тури в ред мъртвият. А в същото време и друга мисъл оживя в ума й:

— Сега… сама! Отиде си. Заспа си и това беше. И пред иконата стоя с молитва. Сега сама света Богородица ще те посрещне горе и ангелите. Праведна душица, чиста. Не стори ти зло никому. И краят ти такъв… ни болка, ни страх. Ама мене защо ме остави така отеднаж… като от ръцете ми да избега…

Откъм стаята на Кочо и Раца не се дочуваше никакъв шум: рано беше още. Тихо беше и в малката стая, дето спяха по-големите Кочови деца. Старата жена не отиде да вика, да тропа. Нека спят. Мъртвият не бърза. Тя сложи да се топли голям котел с вода. После отвори големия сандък в стаята си, извади оттам вързоп с чисти, нови долни дрехи: отдавна бе ги приготвила за тоя час. Виж как идва смъртта, когато и никак не я чакаш. Там, до тоя вързоп, имаше и друг, с нейните дрехи за последно обличане. Извади тя и най-новите горни дрехи на умрелия — да го премени за последен път. После се спря пред вратата на Кочовата стая:

— Кочо… ставай, сине. — Когато се показа Кочо на вратата, тя му рече: — Ти бъди жив, синко. Баща ти умре.

Кочо сякаш не я дочу:

— Що велиш, майко… Ами кога?

— Снощи. И аз не съм го усетила. Иди, сине, кажи на Лазара. Елате после двамата, да наредите татко си, както е прилично. Прати да кажат и на Манда, на Нона.

Едва когато беше всичко готово — мъртвият бе изкъпан и лежеше с ръка върху ръка на гърдите, проснат върху бял чаршаф сред голямата стая, облечен в най-новите си дрехи, с бели чорапи, — Султана подви нозе и седна до главата му, облечена и тя в най-новите си дрехи, с голяма, черна кърпа. Над главата на мъртвия горяха няколко восъчни свещи. Ния бе сложила там няколко есенни китки. Светлината на свещите играеше по чистото лице на умрелия, бузите му все още се руменеха. Постоянната усмивка на Стоян Глаушев и сега не беше изчезнала съвсем от лицето му. Привела се над него с отпуснати краища на черната си кърпа, Султана тихо рече:

— Вижте го как се е усмихнал… Ангела си вижда, райската врата вижда. — И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот, целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: — Изпусна чуковете най-после, Стояне… Нема да влезеш веке в дюкяна си… Едва сега заплака старата жена.

Една сутрин, скоро след като бе минала година от смъртта на стария, Кочо излезе малко по-рано от стаята си — не дочака да го извика майка му, както винаги.

— Още не съм запалила огъня — рече тя, приседнала пред огнището. — Не може веке без огън. Димитровден мина.

Кочо нищо не отговори. Излезе вън да се умие на чешмата и пак се върна. Султана забеляза, че Раца все още не излизаше от стаята, както друг път. Мързи я, магарицата ниедна! Тя вече нямаше малко дете, та да се бави… Кочо приседна до огнището и въздъхна пресекнало. Тежи му нещо. Старата жена чакаше.

— Майко… — започна той пресипнало, изкашля се и продължи: — Аз, такова, ще замина за България.

Аха, що било! Затова Раца не бърза да излезе. Така са наредили те двамата. Бои се тя сега да излезе пред очите на свекърва си. И Султана викна:

— Хайде, Рацо… Ела да дадеш закуска на мъжа си.

— Нема веке живот за нас тука, майко — започна пак Кочо.

Султана мълчеше, И Кочо вече не чакаше отговор, когато тя заговори, загледана в подхваналия се огън:

— Ти веке много пъти споменаваш за България. И татко ти беше още жив. Тука, велиш, нема живот… ами там!

— Там е друго — разбърза се Кочо, но не можа да каже много нещо: — Там е веке свободно и… Сички отиват сега там.

— Отиват. Знам. Мнозина веке отидоха. Ама ти не си видел с очите си как е, що е. Тука новите съдове ви зеха хлеба, здои там нема ли нови съдове?

— В София ще ида. Голем град. Ако не може едно, друго ще може.

— Ти не можеш веке друго, не можеш веке много нещо. На петдесет години не се захваща нов занаят, А тук, криво-лево, без залък нема да останеш.

— Ами може и там со занаята. Се по-лесно ще бъде там.

Тя го погледна през рамото си и рече остро:

— Секи камен на местото си тежи. — И току викна: — Рацо, мори! Хайде, мъжът ти чака закуска да му дадеш!

За някое време Кочо не се реши пак да отвори дума пред майка си за България. А и тя нищо не споменаваше. Кочо и сега още се прибояваше от нея. Но тогава се случи и друго нещо: разчу се из целия град и вестниците писаха, че България и Сърбия се бият. Сръбският крал Милан нахлул с войска в България и българите го бият. Завидял кралят, че са се съединили Княжеството и Румелия, и дигнал войската си срещу тях. Българите тичали на бойното поле по двама на кон, както русите при Шипка, и бият краля.

По това време беше, излезе една нощ Султана Глаушица да пообиколи двора, преди да си легне, да види дали портата е добре затворена, и току нададе вик:

— Скоро, Кочо, да видиш що става!…

Зачуха се гласове и по съседните дворове. Кочо изтича вън, след него и Раца, и децата, по-големите, които бяха още будни. Нямаше що да питат — всичко се виждаше: ясното ноемврийско небе цяло се бе разбунило. Понесли се бяха рояци звезди една срещу друга, пръскаха и отскачаха пламтящи искри по всички посоки, та цялото нощно небе сияеше. Невиждано чудо и знак — наизлезлите люде по дворовете в студената есенна нощ гледаха небесния огън разтреперани. Старата Глаушица се прекръсти три пъти и рече:

— Ето що става, когато брат срещу брата се дига с оружие… Ще ни накаже бог, ще ни затрие…

Не продума вече Кочо за България. Пък и зима настана, затвориха се пътищата, не беше сега време за такова пътуване. Но Султана забелязваше, че Кочо не беше се отказал от мисълта си за България и дори се готвеше той с едно и друго за път. Също и Раца. Дочу старата жена, че той продавал разни вещи от дюкяна, а Раца все току стягаше и прибираше, каквото имаха по-ново от облекло и покъщнина. Споменаваха и децата за България, като бъбреха вечер край огнището. Виждаше се, цялото семейство на Кочо знаеше за това пътуване и се готвеше.

Нова рана се отвори в сърцето на старата жена. Но майка беше тя, никой няма да я пита за раните и, за болките й. По цели нощи тя си цепеше ума как да спре по-големия си син. По-малкият изхвръкна от ръцете й, но поне беше тук, наблизу, можеше да го вижда, а тоя сега искаше съвсем да я изостави. Ами децата! И децата си ще вземе Кочо, празна ще остане къщата й, пуста и празна… А как ще го спре? Парите, петдесет лири, които им върна Лазар, бяха у нея, в нейния сандък. Няма да ги даде на Кочо! И той да не продава бащиния си алат в дюкяна — баща му е още цял в гроба! Ако рече да тръгне, тя ще дигне ръка и ще го прокълне. На прага ще легне, да я прескочи. В нозете му ще падне, ще плаче, ще го моли… Така я лъжеше умът и виждаше тя. Щом не можа да задържи Лазара ни с думи, ни с молби, ни със заплахи — Кочо ли ще задържи! Лазар има по-милостиво сърце, а Кочо през нея ще мине, ще я прегази — такъв е той още от малък, не отстъпва, щом науми нещо. А като е рекъл да тръгва на такъв път с пет деца, тя парите ли ще му спре? Къде ще го пусне без пари? Цепеше си тя ума по цели нощи, а раната зееше на сърцето й отворена…

Мина зимата и тъкмо на поклади беше, на „прошка“. Дойдоха привечер да се простят с майка си, както беше обичай, Лазар и Ния, доведоха те и малкия Борис. Дойдоха Манда и Нона с мъжете си, с децата си, но те скоро си отидоха. Дойде и Неда с мъжа си, Спирко Крайчев — нали и тя беше като своя в Глаушевата къща. Събра къщата людете си — нямаше го само дядо Стояна, нямаше го и Кирила Кочов, той беше и тая година в Солун, да се учи. Не беше шумно и весело, както други години на тоя празник, докато беше жив старият, а той беше най-шумен и най-весел на тоя ден — но сърцето на Султана беше пълно, стихнали бяха и облагнали всичките й рани и болки. И тъкмо сега намери Кочо време да заговори пак за България, а и Раца зяпна в него — чакаше го да заговори, те пак се бяха наговорили. Тя беше зад него в тая работа, кучката, тя го подтикваше, макар да си остана иначе все тъй отпусната и хлабава! Нали беше Кочо малко тежък в езика, това намери да каже: — Хайде да се прощаваме, че кой знай дали ще се видиме още еднаж на тоя ден… След Великден ние с децата тръгваме за България.

Султана и това забеляза, че никой не се изненада от приказката му — всички знаеха за решението му да замине; дори и Неда, и мъжът й Спирко Крайчев, който сякаш не знаеше да говори от стеснение. Старата жена чакаше да чуе Лазар какво ще отговори на тия приказки на по-стария брат. А и с него те двамата като да бяха се наговорили. Лазар започна:

— Както е тръгнало, Македония ще запустей.. Лоша ли ни е земята, не може ли да ни изхрани, ама ето, такова време дойде да бегаме от нея. Зло ни гони. Аз нема да те спра, Кочо, колкото и да ми е жално.

„Виж го ти и него!“ — втренчи Султана очи в по-младия си син, но погледът й бързо омекна. Колкото и да бе мислила какво да каже тъкмо сега — всичко изчезна от старата глава; някак против волята й отпадна и гласът й, та като заговори, всички наоколо я гледаха със съжаление.

— Ами барем върви ти сам — рече тя. — Остави децата тука, върви първо ти или ето, с Благоя, да видите какво е, що е там. Никъде не дават наготово и со лесно. А как ще тръгнеш така, с толкова деца, жена…

— Аз, майко, питах и разпитах — отвърна по-смело Кочо. — И писмо писах, и отговор получих. В София работа секаква. И по цела България, където искаш. Свободно е там, веке, майко, нема ни турци, ни…

Натежаха очите от сълзи на старата жена и тя викна, но гласът й прозвуча като плач:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори бре? Нигде нема по-хубаво от Преспа. И как ще ми вземеш децата бре… тука сама аз, като кукувица…

— Ела, и ти с нас, майко! — изправи се живо на колената си Кочо; виждаше той, прекършил бе волята й. Обади се и Раца:

— Ние и за тебе си говорихме да… да те вземем с нас.

— Аз ще те кача на кончето, бабо — викна Благой, най-големият Кочов син, и додаде като на присмех: — Ще те кача на коня като селска невеста…

Всички бяха против нея. Е, харно! И тя ще застане срещу тях. И викна гневно на внука си:

— Куче! Един път съм била аз невеста, втори път нема да бъда. Как ще оставя гроба на дедо ти бре! Не излизам аз от тая къща.

Обади се пак Лазар и той я удари право в сърцето:

— Гробът си гроб, майко. Нема да го забравим никога, но… Я ние да се дигнем, сичките… и ти, и аз, и Ния… па да идем в София. Мъчно се живей тука.

Загледа се в него Султана, лицето й потъмня. Само очите й горяха — само в тях имаше тя още сила и огън. И нямаше глас да викне, а прошепна задавено:

— Ако тръгнеш и ти… да знайш, аз ще умра.

Сговориха се двамата братя и продадоха бащиния си имот — дюкяна, нивиците и лозето за сто и двайсет лири (повече и не можеха да вземат по това време), разделиха си братски парите, дадоха на Манда и Нона каквото им беше дял. Казаха, че къщата остава за майка им, а тя, Султана, сега в нищо не им се бъркаше. Веднага след Великден Кочо замина за София с цялото си семейство. По едно време Султана бе наумила да му рече да й остави поне Царева — по-малката си щерка, — но после старата жена махна с ръка: нека вървят всички, тя нищо вече няма да продума, щом той сам не се сеща да помисли и за майка си. Остана Султана Глаушева сам-сама в празната къща.

Всеки ден и по два пъти на ден идваха при нея ту Лазар, ту Ния, пък и двамата заедно да я молят да се прибере при тях. Старата жена отказваше и най-сетне им се скара:

— Оставете ме бре, деца! Що знайте вие! Как ще оставя огнището си да угасне, да изстине! Тука съм се родила аз, тука съм раждала и вас, тука умре и татко ви… Що разбирате вие от такава мъка!…

Минаха по няколко пъти и Манда, и Нона, но те си бяха все чужди. Мина един или два пъти и Неда, и тя от жал към вуйна си, но и повече от приличие, че бе яла хляба на старата жена толкова време. Отбиваха се първите дни и някои от съседките, но те пък повече за да научат нещо, да разпитват и сами да се показват в чуждата, неволя. Скоро Султана остана съвсем сама и дни наред не стъпваше човек в двора й. То се знай, Лазар и Ния не я забравяха, но не можеха да идват всеки ден; имаха си те свои грижи, а и детето им пак се разболя по това време.

Не наруши с нищо реда в къщата си Султана Глаушева. Ставаше все тъй рано, лягаше си късно и беше все на крак, все имаше какво да върши, а беше чудно как се държеше още на нозете си. Колкото се беше смалила, откакто застаря, сега се стопи още повече от мъка, но и от глад. Мъката беше нестихващ огън в душата й, не спираше силата му, но тя и гладуваше — заключило се бе сърцето й, едва ще хапне по няколко залъка на обед и вечер, та дори и водата не й беше сладка; Кой знай дали по навик от толкова години или подтиквана от неясна и празна мисъл, че ще дойдат людете й, да ги нахрани, тя слагаше всяка сутрин на огнището да вари някаква гозбица, слагаше и софрата на обед и вечер, както му е ред, но сама едва ли изяждаше по три-четири залъка. Гозбата после даваше на съседите, а завъди и куче. Спомни си еднаж за кучето на дядо Стояна — колко години бяха минали оттогава, но човек все се връща към миналото време. Завъди си куче тя и за да има поне такъв един другар в самотията си, да чува лая му из двора, да му приказва като на човек. Нарече го Шаро, както наричаше и дядо Стоян кучето си. Тая залъгалка с гозбата и със софрата не продължи много — самотията надви, старата жена нямаше кого да чака, кого да храни и дори хляб си замесваше по един път за цяла неделя.

Изтощи се тя, отслабна, та нозете й се люлееха, но по цял ден шеташе из къщи, по двора. Кочо не дигна много нещо от покъщнината и стаите бяха наредени, както преди. Старата жена всеки ден чистеше, редеше и пререждаше — да бъде, както е било, за да не запустява съвсем къщата й. После тръгваше из двора, в градината — пролет беше, и лято дойде, разкопа тя лехи, садеше и пресаждаше. И пак сега си спомняше за Стояна, когато разкопа той за пръв път тая същата градина. Все той, старият, беше с нея, до рамото й, само той и от гроба си не я изоставяше…

Дните минаваха по-лесно — с работата из къщи и по двора, чуваха се гласове по съседните дворове, врява и тропот по улицата, залисва се човек и се залъгва. Ала нощите бяха тежки и претежки за старата самотница. Още като вземеше да се смрачва, в тоя час, когато людете й преди се прибираха в къщи… Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище66. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец:

— Бабооо…

— Чуя, Царе.

— Да дойда ли да спя с тебе? С тебе и с дедо…

— Дедо ти хърка нощно време, Царе. Като мечар67, хърка, ще те уплаши.

— Ако, бабичко…

— А Стоян ще почне да се кикоти от сърце:

— Като мечар, а! Не съм мечар аз… Царето си е мое девойче…

И на шега не ще каже той, проклетникът, лоша дума… Ала не се чуваше сега в къщата ни гласът на Царето, ни неговият смях. Летни нощи бяха, но като че ли пак бяха много дълги. Само вятърът ломоти нещо в кумина, някакъв червей дълбае по гредите или мишка ще изтропоти по тавана.

Никога досега Султана не бе плакала толкова много. Нито дори за Катерина, когато след смъртта й се криеше в малката стая или вън, в плевнята — да не видят людете сълзите й. Сега тя и нямаше от кого да се крие. Сълзите сами течаха ситни, солени, ще изгорят очите й, ще ослепее от сълзи и тъга.

Отиде няколко пъти у Лазарови. Да види болното — иначе не й се излизаше вън от прага на къщата; тя поне да не изоставя къщата си, макар и за малко време. Лазар я попита дали има пари, дали има брашно, не се ли нуждае от нещо. Всичко имаше Султана: и пари (Кочо й бе оставил десет лири), и брашно имаше до ново, и дърва, само люде нямаше в къщата й, само живи люде нямаше… И сега Лазар й спомена да се прибере у тях, и Ния също спомена. Дойде й на Султана да викне на сина си:

— Ами ти защо не се връщаш в къщата, където съм те родила, а искаш и аз да я напусна, та да се развъдят у нея утки и бухали!

Това беше на сърцето й, но не рече ни дума; не искаше Султана да говори ненужни, безполезни думи. Няма да оставят те двамата сега своята си къща зарида старото огнище, което бяха напуснали. В сърцето на старата жена още тлееше яд срещу тях двамата — те първи излитнаха от нейното гнездо. И тя не влизаше сега в къщата им заради тях — не! Сложи ключ на своята къща на няколко пъти само заради болното им дете, заради тоя малък мъченик.

Не можеше да дигне глава от болести това дете. Докато се понадигнеше от една, настигаше го друга. Изпоредиха го всички детски болести — шарки и сипаници, гърла и кашлици, а още не беше навършило четири години. Така почна то още от рождение, още от първия ден. Късно проходи, от немощ, късно проговори. И сега крачетата му бяха като тънки тояжки и вратлето му бе се проточило като на петле, та едвам крепеше голямата му глаушевска глава. Но говореше като старец, приказката му не беше според възрастта. Може би защото растеше самичко между такива люде като Лазара и Ния, които можеха да му дадат отговор за всяко нещо, всяко нещо да му покажат. Но и детето си беше такова — будно, всичко ще види, всичко ще забележи и всичко иска да знае. Това беше — кой знай — може би защото стоеше повече затворено в стаята и през прозореца гледаше как играеха и лудуваха децата по улицата, та се разгаряше жажда в душицата му да види повече, да знае повече. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата — тъй искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде; те го оставяха и с гостите, когато им дойдеха гости — само да не говори и да не разпитва. А то за какво ли не питаше и баща му няколко пъти ходи в читалището да рови и търси по книгите, за да му даде отговор. Накъде ли не се обръща и не лети детският му ум, та понякога баща му и майка му не можеха да намерят отговор дори и в книгите.

Може би защото почти винаги го болеше нещо, или пък бе заседнала някаква тъга в душата му, то много пъти току ще въздъхне. Пак също като старец, обременен с грижи: стои, стои замислено, сините му очи блуждаят премрежени и току въздъхне:

— Що въздишаш, Борко?

— Не знам. Но понякога ще отговори:

— Искам да порасна като татко.

— Ще порастнеш, Борко. Защо бързаш толкова?

— Татко никога не е болен. Татко е много силен! Или други неочаквани думи ще изрече. Когато умря дядо му Стоян, то питаше всеки ден за него и много се разтъжи. Казаха му и му повториха, че дядо Стоян се качил на едно конче и отишъл някъде по работа; скоро щял да дойде пак при Борко. Детето престана да пита за дядо си. Мина доста време след това и когато детето пак въздъхна еднаж, майка му го попита:

— Що въздишаш, Борко? Що има…

— Мисля си къде ли е дедо… Нема да дойде той при Борко.

Не беше попитало то вече за дядо си, но не беше го забравило и тъгуваше за него. Споменаваше го и по-късно, ала дядото, който бе останал в мислите му, беше вече друг някакъв дядо, който прескочил с кон двете тополи насреща и отишъл някъде; детето, види се, разправяше някакъв свой сън.

Разболяло се бе пак и дойде да го види баба му Султана. То стана от леглото — можеше да става за малко, — заклати се на слабичките си нозе, отиде и взе от ъгъла своето малко столче, повлече го през стаята, сложи го до леглото си:

— Седни, бабо. Пък аз ще легна, болен съм.

— Болен си, чедо. Ами що е, мило, що те боли? То натисна с юмручета корема си.

— Тука ме боли, бабо.

Султана гледаше разголените му ръце — тънички, бледи, със сини жилки. Лицето му — с хлътнали бузички и цялото беше негли от бял звеък. Но като дитнеше към нея сините си очи с едва-едва подкарали златисти вежди — сякаш я гледаше сам нейният Стоян. Каква прилика, боже! Сякаш се бе преродил той във внука си, но къде беше неговото здраве и сила, а това дете… Приседна там, до леглото му, и Ния. Погледна я Султана да й проговори, но думите й спряха на устните, задържа тя само погледа си върху снахата. Нямаше много радост и в нейното сърце от преголеми грижи за това дете, по косите й блестяха вече доста сребърни жички, около ушите й бяха на цели снопчета. Това беше, откакто бе родила малкия — затова ли бе го чакала близу осемнайсет години!

— Що го лекуваш, Нийо?

— Нана68 му сварих.

— Харно.

Султана продължаваше да гледа посърналото й лице, както бе седнала Ния там, до леглото, и не сваляше очи от детето си. „Това те яде тебе, щерко — мислеше си старата жена, — ще задържиш ли тоя ангел в ръцете си… Късно ти долете той, голем е страхът ти…“ Винаги, когато трябваше да преодолее нещо, в сърцето на Султана Глаушица бликваше сила, надигаше се гняв и нетърпение. Така и сега, заради снахата, заради това дете, пак се съживи старото вече сърце, разтуптя се, затрепера:

— Не се предавай, щерко, на лоши мисли!… Дяволът се радва. Ти дръж божията страна и от нищо да не се боиш.

Ния нищо не отвърна, не се помръдна дори. Дали разбра думите й?. Как няма да ги разбере — тя мислеше само за детето си. Погледа я Султана още някое време, а детето пък гледаше нея. Каква беше безстрашна баба му Султана! Караше се и на мама, а тя, мама, беше все тъжна и угрижена, едва-едва ще се усмихне. То неочаквано попита баба си:

— Ти сама ли живейш сега, бабо?

— Сама, чедо.

— Нема го ни чичо Кочо, ни Царева, ни стрина Раца…

— Нема ги.

— Ти мама ли си на татко?

— Мама съм му, сине.

— Ами той защо не живей при тебе?

По бузите на Ния пропълзя бледа руменина. Султана подсмръкна:

— Не живей при мене, ама той при тебе живей, при твоята мама.

— Аз ще живея при моята мама, а той… Детето се замисли: „Но татко требва да живей при детето си… нели е татко!…“ То не можеше да разреши сега такава трудна задача…

Борко пак оздравя. Ния го пусна в двора да си играе с децата на по-голямата щерка на Траяна Костадиница. Беше слънчево утро към края на лятото. Но детето не се спря в двора — то друго бе наумило. Мина край двете внучета на Костадиница и излезе на улицата.

Султана тъкмо бе приседнала на едно коляно пред огнището и требеше боб в една тепсийка; виждаше тя добре с очите си и кажи го, само те, очите й, бяха още здрави. Вратата насреща беше отворена, утринното слънце току-що бе стъпило на прага й. Отеднаж се изправи там и Борко. Погледна го баба му изпод вежди — гледай ти! Оздравяло вече, милото… Никога не бе идвало само в дядовата си къща. Косите му пламтяха на слънцето, но цялото беше някак прозрачно — с това личице и бледите ръчички, облечено в светли дрешки.

— Ела, чедо. Влез.

Прекрачвайки високия праг, то чукна кондурките си. Баба му остави тепсийката с боба, стана да му подаде столче.

— Седни, милото ми гостенче… — Тя приседна до него и пак взе тепсийката, сложи я с две ръце на коляното си. Сетило си се за баба, чедо…

— Бабо, аз при тебе ще живея.

— Харно, сине.

Как бе усетило, как бе разбрало то най-голямага й мъка? Но то й подсказа:

— Татко вели: уф, мъчно ми е за майка. И мама така вели: и мене ми е мъчно, се сама седи. Пък аз дойдох при тебе да живея. Татко при мама ще живей.

— Харно, чедо.

Започна безкраен разговор. Най-напред за кучето на баба. То се спря пред отворената врата, дигна муцуна да подуши, поклати опашка и отмина. После за боба, за тепсийката и оттам за дядо Стоян.

— Нема го още да се върне, бабо, дедо ми Стоян.

— Нема го, сине — и баба Султана подсмърча. Уф, каква плачлива стана от някое време, сама се ядосва на сълзите си. После тя разказва на внучето си за дядо Стоян. От село дошъл той, имал куче, сняг газил до колената си, дърва цепил с голяма секира…

Султана сложи боба да се вари в огнището. Разговорът не спираше. После тя отиде в градината и донесе оттам едра, зряла праскова. Обели люспата й — да не тежи на чревцата на малкия. Детето взе прасковата със светнали очи, лепкав сок потече по бледата му ръчица и то лакомо го облиза.

— Ха, така, сине! Сичко да ти е сладко.

Дойде Ния да търси детето си. По устните му, по брадичката лепнеше сладък уханен сок; една залутана пчела жужнеше и се люлееше във въздуха наблизу — търсеше и тя детето. Баба Султана сърдито я прогони.

— Мамо, аз ще живея при баба.

— Ами какво ще прави мама без дете?

Тогава те седнаха и тримата. Детето ще идва всеки ден при баба си; ще играе из двора, в градината. Но вечер то ще се прибира в къщи — иначе мама и татко ще плачат нощем за детето си…

Малкият Борис Глаушев идваше всяка сутрин при баба си. Не пропущаше ни една сутрин — нали така беше казано. Султана го чакаше нетърпеливо — все попоглеждаше към вратата, когато се случеше детето да закъснее — тя излизаше и на портата да погледне. Техните разговори не се свършваха. Султана казваше:

— Ами с него можеш за сичко да си говориш;. Сичко разбира и ще ти отговори на место.

Разказа му тя целия си живот; за Стояна, за баща си, за дядо си Серафим, за прадядо си Марко; разказа му и за умрелите си деца. И за Катето — погубил я лош човек.

— Какъв беше той, бабо? — попита детето с уплашени очи.

— Лош… безумец. Напива се со вино и не знай що върши. Ама и тя беше безумна. Жива изгоре. Стори голем грех, а един грех носи и други след себе си.

Детето приемаше думите й по своему или я разпитваше, докато и тя се забъркваше. Тя му разказа целия си живот, но не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде; където влизаше в противоречие с очевидната действителност, старата жена се впущаше в разсъждения и в спор с живи и мъртви, дори и със себе си. Еднаж каза:

— Не беше лесен моят живот…

Детето я слушаше с напрегнато внимание, жадно за всяка нейна дума. Тя поддържаше в ума му непрестанно брожение на всякакви мисли, то виждаше — разбира се, по своему — целия й живот, учеше се да вижда живота и всяко нещо около себе си. То не помнеше за дълго и всяко нещо, което чуеше от нея, но някои нейни думи попадаха в младия му мозък като живи семена.

За старата жена тая дружба беше като закъснял, есенен слънчев лъч. Тя не помнеше да се е радвала толкова дори и на собствените си деца, както се радваше на това свое закъсняло гостенче. Но нали и то — беше нейно дете — рожба от собствената й рожба… Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост; робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си, а това светло ангелче само дойде на вратата й…

Не продължи много тяхната дружба — твърде късно бе започнала тя за старата жена. За рождения ден на детето — втори септември — тя му изплете нови чорапки. Колко пъти, докато още ги плетеше, то сядаше на земята пред нея и дигаше краче да му ги премери. Излязоха хубави чорапките, като излеяни и с много шарди. На самия ден тя отиде да му ги обуе. Детето беше пак болно.

— Главичката ме боли, бабо. Ей тука, тука, тука…

— Ще ти мине, чедо.

Тя се върна сама в къщи.

Детето боледува близу цял месец, после започнаха дъждове, лошо време. Сега повече тя отиваше да го вижда.

— Като дойде лето, бабо, аз пак ще живея при тебе. Сега мама се бои да не се разболея.

— Харно сине. Ще чакаме пак да дойде лето.

А сега идваше навъсена, дъжделива есен, идваше зима. Започнал бе и здрачът в живота на Султана Глаушева и бързо се сгъстяваше студен, неприветлив. Около свети Никола, при първите студове, и тя легна болна. Не лежа много само два-три дни, дори Лазар и Ния не я усетиха, но вече не се оправи.

— Се ми е студено, деца — оплакваше се. — Не мога да се стопля. Четири фъстана съм наденала и кожухче ето…

Лазар й купи няколко товара дърва.

— Имам си аз още дръвца, сине…

— Ако, майко. Да имаш повечко. Грей се край огнището.

— Ами се там аз от некое време, до огнището. Като мачка.

Тогава той пак й рече:

— Ела си у нас, майко. Поне за зимата. Ето, се си немощлива.

— Нищо не ми е, сине. От старост е това. Ами веке седемдесет и осем, Лазе… Не са премного, да речеш, ама не са и малко.

Но хаджи Серафимовата внука вече мислеше за смъртта си. Кой знай защо, все й се струваше, че и тя ще умре като мъжа си. Може би това беше нейно желание, но, то се знай, човек не може да се бърка в божите работи. Ето, като него да си заспи и вече да не се пробуди. Вечер тя се кръстеше усърдно пред иконата, да не я завари ангелът неподготвена. Ех, блазе му на Стояна! Не можеше тя да се моли и да говори с бога като него. Може би и затова господ му даде такава лека смърт. А тя и с бога бе воювала колко пъти… На десетина дни преди Божик тя пак легна. Някаква голяма тежест затисна гърдите й, та не й даваше да диша. Излезе и ръжда в плюнката й.

— Е, вижда се веке… Не ми остана веке сила… Лазар и Ния бяха все около нея..

— Да знайте — каза им тя една сутрин. — Сичко ми е готово там, в сандъка. Вързано е, най-отгоре. И саван си имам… божигробски.

— Не говори тъй, майко. Ще оздравейш.

— Знам си аз, виждам.

Стана дума да доведат Бориса да я види. Тя сама заговори за него най-напред, но после каза:

— Не, не. Какво ще гледа болна баба. Да ме знай здрава… така да ме помни… здрава.

Дойдоха Манда, Нона, мъжете им, някои от децата им. Тя се скара на щерките си:

— Какво сте се размърсулявили… С орлите ли ще живея!

Получи се по тукашни люде писмо от Кочо. Тя накара Лазара да й го прочете:

„Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, Поздрав от мене и от Раца, и от децата до сички вас. Ако питате за нас ние сички сме добре и молиме бога за вашето здраве. Получихме го вашето писмо и разбрахме, че сички сте здрави и живи. Писах ти, брате Лазаре, преди около месец време, че отворих дюкян тук, в София, на улица Нишка нумеро 26. Едно, друго и пак на стария занаят, пак с бакъра ще си вадим хлеба. Тук има по-веке от новите съдове и какво ли нема, но като е голем град, всекакви хора идват и в моя дюкян и най-вече за тави и тепсии и дълбоки тави за сладко. Без хлеб нема да останем, тук хората и не се пазарят много, има и богати и всекакви. Има много хора от нашите краища, от разни места и шопите ни викат, че сме гъсеници, ние превзехме чаршията и целия град. Да дойдеш ти, брате Лазаре, тук, както си учен, ще станеш чиновник и още по-хубав живот ще живейш. Благой работи с мене, а Кирил влезе във Висшето училище и Стефан ще го учиме за офицер. По-хубаво да се изучат, че с моя занаят нема да продължи още много. Тук от нищо немаме страх. Кажи й на майка да си дойдете и вие сички, много ни е жал за вас и тук по-хубав живот се живее. Но пак ни е жално за Преспа. Родно место ни е, тегли, и Раца още си плаче за Преспа. Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, и вие мили сестри, приемете нашите поздрави и чакаме вашия бърз отговор. Писмото пише Царева и аз й казвам какво да пише, а тя го реди по тукашно. Ваш син и брат и девер Кочо Глаушев.“

Като чу писмото на по-големия си син два пъти едно след друго, Султана въздъхна:

— Да ги чуваме, да ги знайме барем живи и здрави… — После изви към Лазара бдящи очи и рече: — И тебе те вика там… По-хубав живот ще живейш… Жали той за Преспа, ама забравил я веке, излезла е от сърцето му, виждам… Ами тука кой ще остане бре! — напрегна се да викне тя и се задави в кашлица, но тъй, през кашлицата, продължи: — Само нашите гробове ли…

Лазар се приведе към нея, улови ръката й:

— Не, майко… Аз тука ще остана. И аз, и мнозина други наши люде.

Султана не сваляше очи от него и той кимна пред зоркия й поглед, негли да потвърди думите си.

Тя дишаше все по-трудно. Лазар и Ния не се отдалечаваха от леглото й. Привечер старата майка поиска водица и попита:

— Стъмни ли се веке?

Прозорците на стаята още светлееха, но гаснеше вече живата светлина в очите на Султана. Малко по-късно старата жена издъхна. Лазар притисна очите й с върха на пръстите си и това трепетно докосване беше като милувка.