Преспанските камбани

I

След вечерята Ния и Неда седнаха да навиват прежда. Ния въртеше в малката си ръка нарастващо кълбо, а Неда, надянала преждата на двете си ръце, поднасяше й нишката с равномерни движения. В къта, откъм другата страна на високата газена ламба, седеше Лазар, разтворил получен днес цариградски вестник. По белите стени на стаята смешно се кривяха три тъмни сенки. Насреща, в светлината на ламбата тихо трептяха и сияеха ярките шарки на спуснатите завеси на прозорците. Зад тях се дочуваше глухият вой на мартенска нощна буря. Неда позабави движенията на ръцете си, Ния спря да навива и я погледна. Девойката срещна погледа й със замижали очи, сетне отеднаж ги разтвори широко, празни, уплашени. По устните на Ния премина едва доловима усмивка. Тя рече тихо:

— Ей сега ще свършим…

— Аха… — отвърна като ехо Неда. Пристъпите на нощната буря зад яките прозорци на новата къща предизвикваха в девойката страх, но и чувство на здравина и сигурност, та я унасяха в сладка дрямка. Ния започна да навива кълбото по-бързо, а Неда продължаваше да се бори все тъй безуспешно с непобедимата дрямка.

— Е, хайде, хайде — рече тихо Ния. — Върви да спиш.

— Не, аз…

— Върви, върви. Аз сама ще довърша още малко. Не ми се спи.

Лазар и Ния останаха сами. Ния протегна нозе върху меката ямболия, придръпна свенливо фъстана си и надяна останалата прежда на малките си, тесни стъпала, обути в шарени чорапи. Върху новия мутаф, там, дето почиваше дебелата ямболия, тя бе оставила чехличките си от тъмночервено кадифе, допрели едно до друго тесните си връхчета. Ръката на младата жена отново започна да върти кълбото, а другата й ръка ритмично подръпваше проточилата се нишка. Лазар прошумоля с вестника и го остави встрани, загледан пред себе си. Сетне рече:

— Иде веке време…

Ния отпусна ръце в скута си и се ослуша. Той продължи:

— Херцеговците и бошняците пак започват. Спрели беха през зимата, сега пак започват. Не можа да се справи с них падишахът. Неспокойно е и по сръбската, по черногорската граница. И нашите горе не стоят веке мирно; започна в Стара Загора лани, ама то ще продължи. А се вижда: страхът на турците иде от по-далеко, от московците иде. Не могат да скрият. Веке и насън им се привижда Московецът… — Той стоеше все тъй загледан пред себе си и като че ли четеше някъде това, което говореше. Поспря се за минутка, сетне бързо, живо сви нозе, прехвана ги с две ръце и продължи, а на устните му трептеше мечтателна усмивка: — Едно време, Ния… дете бех аз тогава… дойде да нощува у нас, в старата къща оттатък, един рилски монах. Чуден човек беше той и словото му беше като жив огън. Верваш ли, аз още помня неговите думи, ето, кажи го, двайсет и пет години оттогава. Сега още по-ясни ми са тия думи, още по-прави. „Ние сме — така рече той, — ние сме многоброен народ со свой език. Но ние сме един залив от големото славянско море, а то хваща почти половината земя. Докъде се простира чак Русия — чак до Великия океан, а ние сме дошли оттам преди векове. Русите са наши кръвни братя, и поляците, и чехите, и сърбите, и хърватите, ето и бошняците, херцеговците… Могъщ славянски род!“ Тогава аз почувствувах каква голема сила сме ние и от сърцето ми излезе секакъв страх. И сега става с мене такова нещо. Да сме сички заедно… Да се дигнем сега сички срещу турчина — ето бошняци, херцеговци, черногорци, сърбите, а с нас и Русия! Сърцето ми трепери… Така си мисля сега: иде време! Нели и учителката, Руменова, нели и тя каза: след три-четири години Русия ще воюва с Туркия.

Той пак млъкна, усмивката изчезна от устните му, лицето му прие израз на загриженост и тъга. Като заговори наново, гласът му беше станал по-тих, по-глух, той сякаш забрави Ния край себе си: — Да ни събере некой сички заедно, да се съберем сички заедно, братя… Ние тук засега сме само с надеждата си в Русия. Чакаме. Ама така не бива! Ние сами требва най-напред да помислим за себе си. Дочувам аз нагоре са излезли народни люде, ходят сред народа и по планините ходят с оружие.

Той наведе глава, замисли се. Ния седеше с ръце в скута, чакаше да чуе отново гласа на мъжа си, думите му пълни със смисъл, макар той още да не беше се изказал ясно и докрай, Така заслушана, тя като че ли едва сега чу тревожния вой и тътнеж на бурята вън и през сърцето й премина хлад, Но Лазар пак започна и тя наостри слух:

— Виде се що може нашият народ… ето с Арап ага. Ама тъй — нещо да го раздруса, да го заболи чак до сърцето. Като е робувал пет века… Кой ще го раздруса, пък и оружие ще бъде нужно, много оружие, за сички, и топове ще бъдат нужни. Аз съм като пред планина… извисила връх чак до небето. Нужно е да раздвижиш секо камъче, сека песъчинка, сека тревичка, да раздрусаш целата планина и тя ще тръгне, после Сама ще тръгне. А що си ти — един човек. Да са и десет, да са и сто души!

— Ама ти що мислиш, Лазе… — промълви тихо Ния и тъй, думите й сами се откъснаха от устата й.

Той се обърна бързо към нея, погледна я и нищо не отговори. После стана, изви ръце отдире и както беше по чорапи, тръгна из стаята — по ямболията, по мутафа към вратата и пак назад. Той обмисляше какво да каже на жена си, и какво да премълчи: жената и мъжът са различни люде, но не могат един без друг; не могат да бъдат във всяко нещо заедно, различни са те и по душа, и по тяло, различни са в много неща, но винаги е по-добре, когато са заедно, когато са с една мисъл. Той се спря пред нея и се загледа в прозорците насреща, в шарените завеси там:

— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствувал като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувствуват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми било леко да ходя до тебе…

Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. Тя долавяше, усещаше с какви мисли се бореше той, знаеше накъде го теглеше винаги мъжкото му сърце. Но тя и сега беше в сърцето му — каза го той. Не беше се отделил от нея с нищо. Минали бяха единайсет години, започваше дванайсета година задружен живот, човешкото сърце на всичко се насища, и на младост, и на хубост, а тя беше като безплоден корен до него и цветът й скоро ще повехне, ще окапе. Мил, верен, свой единствен човек… Тя съжаляваше себе си, че не можеше да го направи щастлив или може би по-щастлив — каква е жената, която няма да даде рожба на своя мъж! Сега неволно се изтръгна от гърдите й дълбока въздишка.

— Ти пак се разтъжи — погледна я той загрижен и дори сложи ръка на главата й.

Тя улови ръката му, после с двете си ръце придърпа го нежно:

— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.

Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:

— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…

Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.

На другата вечер, едва що се прибра от чаршиЯта, Лазар каза на жена си още от вратата:

— Да вечеряме, Нийо, аз ще излеза след вечеря. Той забеляза, че в погледа й пробягна тревога, но му отговори със спокоен глас:

— Добре, Лазе.

Той излезе пак на двора, да се умие на чешмата, а Неда, братовчедката му, припна след него да му занесе чиста кърпа. После седнаха да се хранят и тримата. Ния попита:

— Ще се позабавиш ли вън? — И сякаш се уплаши от въпроса си, бързо додаде: — Питам дали да те почакаме, да ти отворим портата, като се връщаш.

Лазар отговори късо:

— Сам ще заключа портата, сам ще я отключа.

— Ще вземеш ли ключа?

— Дадох да ми направят още един ключ. Да ми се намира, когато ми се случи да излизам. Защо да чукам нощем на портата? Вие с Неда легнете си спокойно.

Веднага след вечеря той излезе. Тихо отключи и пак заключи портата; да не го усетят и Костадиновите люде, че излиза по това време…

Събраха се в квартирата на Вардарски осмината членове на комитета. Стаята беше толкова малка, че изглеждаше чудно как се побираха в нея толкова мъже — насядали бяха всички, обръщаха се на една, на друга страна, движеха ръце, нозе. Тук бяха Лазар Глаушев, Вардарски, Андрея Бенков, Миле Рибар, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривиот, Аце Кутрев. На тая втора среща на комитета Миле Рибар дойде въоръжен с кама и револвер — виждаха се те набучени в пояса му. Вардарски се улови за него:

— Ти, Миле, какво. Да не си тръгнал да превземаш конака!

Миле Рибар поизпъчи широките си гърди, погледна изкосо учителя, който изглеждаше още по-дребен и по-сух срещу него, и рече нетърпеливо:

— Аз, даскале, така я разбирам тая работа, дето сме я почнали сега: оружието да е секога в ръката ти.

— Той нели е ловджия… — усмихна се само с устните си Алекса Кочов, който седеше до него.

Те тримата с Бориса Мутафчия бяха нови люде в тая дружина, С оръжието на Мило Рибар започна и Лазар съвещанието на комитета тая вечер.

— Ние, Миле — каза той, — едва що започваме и най-напред ще ореме и ще сейме. Както се каза оная вечер, да съберем най-напред народа около себе си. То се знай, каза се и това, и за оружие ще мислим, и оружие ще събираме и набавяме, сега ние нема да се борим с патриката за църкви и училища, а искаме да съборим султана и царщината му. Нека сега да каже секой от нас що е свършил от това, което решихме миналия път, и да видим как да продължим по-нататък. Ние с Андрея — погледна той приятеля си — намерихме още по двама души, които мислят като нас, дори Андрея има веке трима свои люде, та ние двамата станахме седмина. Така излиза тая работа, като да е чакал секи досега да му заговориш. Щом само отвориш дума, и се прилепва към тебе: хайде, готов съм! Дай, боже, се така да върви.

Всички слушаха мълчаливо. Гласът на Глаушев звучеше тихо, спокойно в малката стая, само шарената дървена табакера на Вардарски минаваше от ръка на ръка, свиваха си цигара и тия, които не пушеха, после палеха цигарите си един от друг. Но Миле Рибар не издържа докрай.

— И моите така — прекъсна той Лазара, но избухна в кашлица от тютюна и през кашлицата си добави: — И аз събрах трима… аха!

— Наистина — продължи Лазар, — ние сега почваме от най-близките си люде… роднини, приятели, ама нели си знайме, на сички е дошло веке до гуша от турска управия и золуми. Разтуриха панаира, а нови вергии разхвърлиха, люде убиват… Не ще да търпи народът повеке.

— Не ще да търпи! — тупна по коляното с големия си юмрук Миле, — Иде ми да влеза некой ден в некое от турските кафенета и както са наседали там агаларите… ни един да не стане веке!

Алекса Кочов го бутна с лакът — да мълчи, а самият той рече:

— Аз имам двама сега. Калфите ми. Ама са огън момчета.

Той се усмихваше все тъй — само с устните си, а сивите му очи гледаха зорко изпод вежди. Беше бояджия, цял миришеше на кисело, щипливо, ръцете му бяха винаги едва ли не до лактите в боя — ту зелена, ту червена, ту модра, а и сега се тъмнееше някакво петно на бузата му.

Сух и блед, с тясно, продълговато лице, седеше до него Борис Мутафчия. Кръстосал в скута си дълги възлести ръце, с които двайсет години прехвърляше тежката совалка на мутафчийския разбой, навиваше козина, усукваше конопени въжета и дебели ортоми, той слушаше с плътно стиснати тънки устни и сякаш никога няма да отвори уста да продума. Но дойде ред и той да се изкаже:

— Брат ми Йоан, по-малкият… Те са цела дружина, се млади люде. Сичките ще дойдат с нас.

И тоя път Борис Мутафчия не каза ни една излишна дума.

Разлаяха се кучетата по цялата махала. Старото куче на Аце Кутрев влачеше из двора синджира си (той не беше го пуснал тая нощ заради гостите) и лаеше дрезгаво, продрано; звънко отекваше край него лаят на по-младото, още незаякнало куче, което Аце доведе неотдавна в двора си отнякъде. Той се ослуша за миг, стана бързо, както беше седнал до вратата, и се провря навън. Тъкмо в същия момент се раздвижи на мястото си Атанас Кривиот и рече, като попогледна Лазара, после Вардарски:

— А моята дружина, тя…

Той не довърши. В стаята се вмъкна все тъй ловко и бързо Аце Кутрев.

— Турци. Деврие — прошепна той тихо. Вардарски скочи. Изправи се и Миле Рибар с ръка върху дръжката на револвера си. По лицата на всички премина и сякаш се спря там бледа някаква светлина. Лазар махна отсечено с ръка и пошушна:

— Ще кажем… жито се уговаряме да купуваме тая година. Ортаци сме.

— Не, не! — дигна ръка Аце и всички го погледнаха, като знаеха какъв сдържан човек беше той. Вън кучетата лаеха разярено; дочуваха се оттам и човешки гласове. Аце продължи бързо: — Вървете след мене сички. Учителят нека си остане…

Той мина през тях и едва ли не ги разбута, отвори прозореца откъм градината и прекрачи вън. Струпаха се всички там и прекрачваха един след друг, прекрачи прозореца и Атанас с кривата си нога. В стаята остана само Вардарски сред облак пушък, който се залюля на широка струя и се понесе през отворения прозорец, оттам нахлу хладен, влажен нощен въздух. Докато подреди набързо столчетата край стената, пооправи леглото си, дето бяха седели Лазар и Андрея Бенков — в стаята пак се вмъкна Аце Кутрев през отворения прозорец и рече, като се обърна да го затвори:

— Преведох ги през градината. Отидоха си… Ама тия сега вън… — обърна се той към учителя и като че ли едва сега го улови страх.

— Аз ще ида — дръпна вратата Вардарски и излезе.

Той срещна турците вече в двора — те бяха прескочили оградата. Нощта беше много тъмна, едвам проникваше насам светлинка през отворената врата на стаята на Вардарски. Турците ругаеха високо, размахваше там един пушката си срещу младото куче, което се нахвърляше с писклив лай, бухкаше по-нататък и се дърпаше на синджира си и Караман. Вардарски позна сърдития глас на Шериф чауш от конака:

— Защо не отваряте бре… не спирате кучетата. Докога ще чакам!

Вардарски отговори на своя анадолски турски език, с който винаги забъркваше местните турци, които говореха на някакво грубо, бедно турско наречие.

— Прощавай, Шериф чауш — каза той, — не съм чул да се тропа, а кучетата лаят по цяла нощ.

Тоя път Шериф чауш не се уплаши много от анадолския му език и продължаваше да вика сърдито:

— А някой излезе и пак се скри. Що говориш ти, даскале, как тъй не си чул! Ти сам ли си тук? — попита той изеднаж. — Я да видя вътре.

— Заповядай…

Вардарски го поведе към стаята си, а други петима заптии тръгнаха след него в тъмното с подкованите си обуща. Шериф чауш надзърна предпазливо в стаята, огледа я внимателно и сякаш не искаше да повярва, че малката гола стая беше празна. В гласа му прозвучаха примамливи, угоднически звуци:

— Е, даскал ефенди, ще дойдеш сега с мене в конака. Вика те каймакаминът за малко.

— Как тъй — сопна се Вардарски. — Сега ли, посред нощ?!

— За малко, даскал ефенди. Няма да скършиш хатъра на каймакамина.

Те и двамата стояха пред отворената врата на стаята, ламбата ги осветяваше отвътре. Чаушинът гледаше учителя нетърпеливо и злобно. Заптиетата бяха изпълнили малкия чардак и чакаха с пушки в ръце. Все пак Вардарски се опита да се противи:

— В никой закон не пише такова нещо — да дигнеш човека посред нощ от леглото. Утре аз сам ще дойда при каймакамина, сабахлен още.

— Каймакаминът чака, даскал. Ти да не си по-голям от него!

Вардарски се обърна мълчаливо, влезе в стаята да вземе горната си дреха и мина пред чаушина към двора. Чаушинът тръгна след него, а Вардарски, дигнал глава с високия си фес, не искаше и да го чака. Тръгнаха след тях и заптиетата. Вардарски и чаушинът бяха вече в двора и срещу тях в тъмното внезапно се показа Аце Кутрев: отишъл бе да прогони кучетата и сега се връщаше.

— Кой е тоя? — попита чаушинът стреснат. — Кой си те бре?

Вардарски отговори, без да се обърне:

— Хазаинът ми.

— Хайде и той! Хайде, тръгвай и ти с нас. Сега Вардарски бързо се обърна:

— Какво искате от него пък! Сиромах човек.

— Не, не, не! Хайде бре! Върви с нас! — побутна той Ацета Кутрев.

Отдире скръцна врата и се чу гласът на Митра Кутрева:

— Що ти сторил човекът ми бре, турчине! Той знай само мотиката… децата ни гладни ли ще стоят!

Тя, изглежда, бе следила всичко от стаята си. Шериф чауш нищо не и отговори и отново побутна Ацета Кутрев. Вардарски го изгледа през рамо:

— Остави човека да си вземе поне горна дреха. Като излязоха на улицата и двамата задържани вървяха между заптиетата, Шериф чауш изви глас присмехулно:

— Ти, даскал, струва ми се, и друг път си излизал така, та се сещаш да си вземеш и дреха!

— Да, чауш. Излизал съм — отвърна късо Вардарски. После той се извърна към чаушина и едва-едва се поспря: — И един като тебе ми извади окото с камшик. Но после, чауш — повиши той глас, — сам пашата ми отвори вратата да излеза.

— Брей, брей, брей.

— Да, чауш.

Шериф чауш отведе задържаните право в затвора, който беше в един обграден със здрава стена двор до конака. Вардарски не се и обърна да изкаже недоволството си, че чаушинът го бе излъгал. Затворът беше ниска, стара каменна сграда с тесен ходник и с по два кауша от двете му страни. На тавана на ходника беше закачен фенер с газена ламба; мижава червеникава светлина се процеждаше през зацапаните стъкла на фенера. Тъмничарят, Фаик онбаши41, отвори първата врата вдясно и чаушинът побутна вътре Вардарски, сетне и Ацета Кутрев. В кауша беше тъмно, вонеше на застоял спарен въздух и на нечист човешки дъх. Някъде към дъното му някой се раздвижи, дочуваше се оттам как друг някой диша издълбоко, с отворена уста. Вратата хлопна, изтрака ключ. Аце докосна леко с ръка учителя и продума:

— Не мога да я разбера тая работа…

— Ще я разберем… — отвърна неохотно Вардарски.

— Кои сте вие бре? — чу се оттатък продран глас, провлечен, по арнаутски напевен.

— Тукашни люде — отвърна напосоки Аце в тъмнината.

— Тукашни… утре ще ви видя, Седнете там, до вратата.

— Гледай си ти работата… — рече недружелюбно Вардарски.

— Ор бре… Кой си ти бре! Аз и в тъмното ще ти извия врата!

Вардарски нищо не отговори. Той протегна ръце напред и пристъпи нетърпеливо, припряно докосна грапава, влажна стена и се спря. Придвижи се след него предпазливо и Аце.

— Да седнем ли, учителю…

Аз нема да седам. Кой знай какво е тука. Стоя дълго край него и Аце, но после току седна на пода край стената.

След убийството на Арап ага и пазачите му Атанас Кривиот се позакри някое време, но после се прибра с жена си в една къщурка в същата махала, дето живееше Аце Кутрев. Едва що беше влязъл в къщурката си тая нощ, след като Аце Кутрев ги изведе през градината си, нахълтаха в неговия двор трима заптии; дворът беше разграден и турците направо почукаха на вратата му. Кривиот не успя нито да помисли дори за бягство. Турците го извикаха вън и го отведоха. Уплаши се Атанас Кривиот — мислеше си, че няма вече кой да го търси за убийството на Арап ага, а сега ето бяха дошли да го вземат.

Сънливият тъмничар отвори за него втория кауш на същата страна на ходника — селянин беше той, а вторият кауш беше тъкмо за такива люде. Това беше най-лошият от четирите кауша на затвора — с пръстен под, с едно малко прозорче, та и през деня едвам проникваше тук светлина. Като влизаше Кривиот и още на вратата беше, чу откъм вътрешността на кауша името си. Фаик онбаши дръпна вратата и я заключи отново, а вътре в кауша беше съвсем тъмно. Тогава Кривиот чу гласа на шурея си Богоя:

— Тука сме, Атанасе, ние сичките…

— Кои сте бре?… — попита Кривиот в тъмното, но той знаеше какъв отговор ще получи.

Зачуха се няколко гласа едновременно:

— Сички… ето… Гьоре, Никола, Кръсте, Ордан, Недан…

Това бяха людете, с които Кривиот нападна кулата на Арап ага.

— Има ли тука други люде? — попита той с пресипнал глас.

— Нема… нема… Сами сме… — чуха се пак няколко гласа и Кривиот забеляза, че шуреят му вече не се обаждаше. — Ела по-близу… Седни тука…

Кривиот пристъпи нататък предпазливо. Подът на кауша беше влажен и размекнат. Кривиот се спъна в нечии нозе, протегна ръце и най-сетне се намери между другарите си, седна върху някаква дреха край стената.

— Е, Атанасе… загинахме… — въздъхна, едва ли не проплака един от селяните и току добави сърдито: — Богоя ни я нареди тая работа. Той.

— Той… Богоя… — обадиха се и други.

— Къде е той… — раздвижи се Кривиот и дори протегна ръка в тъмнината.

— Тука съм — чу се наблизо угасналият гъгнив глас на Богоя.

Кривиот изеднаж цял се преметна нататък, мина през нозете на двама от другарите си, прегази ги. И кой знай как набара в тъмнината жилестия, тъничък врат на шурея си:

— Кажи що си сторил! Нищо нема да скриеш!

— Пущи ме… пущи ме… Живота си не ща…

— Говори!

Богоя помълча малко, Кривиот усещаше как дишаше той издълбоко, пресекнало, поотпусна шията му и тоя започна:

— Беше на Благовец, събрахме се у Никола. Пихме ракия. Много пихме..

— Ти пи най-много, като улав! — чу се укорен глас.

— Е, аз най-много. Мене ме хвана. Нещо ми вели: мълчи, не говори! А езикът ми сам започна да меле. Казах как влезохме в кулата и как стана с агите. Те сички там знаеха и некой ми рече да не ломотя, ама аз… се за това ме сърбеше езикът. Сичко си казах… и казах, че, такова, че аз заклах Арап ага с ножа си, Зеха сички да ми се смеят, а мене кръвта… съвсем веке в главата. И почнах да се карам, да викам: аз го заклах бре Арапа, ей с тоя нож! И въртя ножа…

— А в това време — чу се пак същият глас — туп! Полякът Асан ага на вратата.

— А в това време Асан ага на вратата — повтори Богоя, преглътна и продължи: — Влезе, нищо не вели. Не взе и ракия. Мене отеднаж ми се събра умът, ама… После, като си отиде, започна кавга: чул е, не е чул. И още на другата нощ дойдоха заптии, дигнаха ни сички. Затвориха ни тука…

Той млъкна. И пак се чу същият глас, сърдит и предизвикателен:

— Ха де! Разправяй по-нататък. Защо мълчиш…

— Не си ща живота веке, Атанасе, брате… — проплака Богоя. Преглътна сълзите си и продължи: — Днеска ме заведоха при един… може би забитин42. Кажи, вели, сичко. Ние, вели, сичко знайме, но ти си кажи. Мене сега умът ми е в главата, ама… грабнаха ме, свалиха ме долу и — бой, бой! Загубих се от мъка. И се това: кажи! Не изтърпех, Атанасе — проплака той пак. — Сичко казах. И за даскала, и за бачо Лазара, та и за Аце Кутрев, че сме били в неговата къща.

— Жив нема да те оставя веке! — затисна го цял Кривиот и Богоя писна с изтънял глас:

— Аман… прости ми, Атанасе, брате!… Атанас се отдръпна от него с отвращение.

— Лайно! Изял си ни сички. Ама аз съм крив — нели те знаех що за лайно смрадливо си!

Седяха един до друг край влажната каменна стена седмината селяци и дълго никой нищо не продума. Чуваше се само дишането им — тежък беше въздухът тук, а двама от тях бяха заспали в късния нощен час…

Лазар Глаушев мина незабелязано по тъмните пусти улици, тихо влезе в къщата си. Ния го чакаше будна. Някое време той все се ослушваше накъм улицата — да не би да са тръгнали турците подир него, — и едва когато си легна и духна ламбата, рече на жена си в тъмнината:

— Знайш ли… аз искам така да бъде, че с нищо да не те тревожа. Защо не спиш? Като знам, че ме чакаш будна, мъчно ми е. Ама от тебе повеке зависи, ти требва да намериш повеке сили в себе си.

Ния като че ли обмисляше отговора си. После рече:

— Ти си гледай своята работа спокойно. За нищо нема да те питам, нема да ти преча в нищо. Ти не мисли за мене. Будна съм… ама не ми се спи и затова съм будна. — Тя обърна към него глава в тъмнината и гласът й прозвуча по-ясно, близу до него: — Аз едно знам: каквото вършиш ти, се е добро. И е нещо важно… и за нас, и за другите люде.

— Сега ще се случва по-често да закъсневам нощем — каза той доверчиво, но на нея й се стори, че той остана по-далеко, зад някаква ограда.

През сърцето и минаха студени тръпки, тя обърна глава и нечуто въздъхна. Ослушан в нощната тишина, Лазар кой знай за кой път се питаше: как бяха ги подушили турците, как бяха узнали, че се бяха събрали тая нощ в квартирата на Вардарски? По-добре, че се измъкнаха през прозореца — и той заспа успокоен.

Едва що бе започнало да се зазорява и той чу гласа на Ния:

— Лазе… — Тя леко го побутна: — Лазе, некой тропа на портата.

Лазар и сам чу бързи, нетърпеливи удари с чукчето на портата им, скочи веднага и премина в отсрещната стая, която беше над улицата. Той видя в ранния още здрач сенките на трима заптии пред портата. Върна се бързо, скри револвера си в едно малко скривалище, което му бе направил майстор Дуко в дебелата външна стена под един прозорец, поприбра се и излезе да отвори. В двора бяха наскачали и Костадин, и Траяна.

— Кой ли е по това време… — питаха се те и Костадин вече отваряше портата.

Лазар посрещна Шериф чауш на входната врата на къщата си, а другите две заптиета останаха в двора.

— Що има, Шериф чауш… толкова рано?

— Каймакаминът те вика, чорбаджи — отвърна почтително чаушинът и направи селям43 с ръка, докосна едва-едва челото си, а отзад се люлееше дългият пискюл на феса му. — Хайде, чорбаджи, чакат те…

Лазар го попогледна — не беше трудно да подхване човек чаушина — и рече:

— Заповедай, Шериф чауш, влез за малко, докато се облека.

Турчинът влезе. Лазар му подаде стол в широкото преддверие и продължи:

— Аз ей сега… Ама каква е тая работа, Шериф ага, що съм потребвал толкова на каймакамина. Заповедай една цигара.

Турчинът си мислеше: „Казаха ми да го отведа в затвора и аз ще го отведа, в ръцете ми е. Но такъв човек е той, че ако му помогна с нещо, все ще имам някакъв хаир от него.“ Като завиваше цигарата, той гласно каза на развален преспански говор:

— Чорбаджи, нема да крия от тебе… казано ми е право в хапуза да те заведа. Земи си некой по-топло дреха. Рекоха ми през нощта да дойда, ама аз не исках да ти развалям съня. — Без да бърза, той наплюнчи цигарената книжка с езика си и залепи цигарата, после додаде: — Некакъв хаирсъзин казал лоши думи за тебе, чорбаджи. За тебе, демек44, и за оня, кьоравия даскал.

Лазар му поднесе огнивото — знаеше ли нещо повече турчинът? — и рече гласно:

— Човек не знай, Шериф чауш, що може да го сполети изневиделица. Ами оня, даскала, взехте ли го и него?

— Аха. Взехме го.

Лазар влезе в стаята да се облече, Ния мълчаливо му помагаше, ръцете й едва-едва трепереха. Той й каза:

— Некой ме наклеветил нещо. Или некакво подозрение. Вервам да ме пуснат още днеска. Дай ми за секи случай и зимното палто. „Ами ако са узнали за Арап ага?“ — мина му изеднаж през ума и той усети как изстина лицето му, покри се със студена влага.

Ния погали пребледнялото му лице и тихо попита:

— Ама ти боиш ли се от нещо?

— Не, не! — сепна се Лазар. Той се показа на прага и попита чауша: — А други има ли дали сте задържали и други люде, Шериф чауш?

Сега турчинът излъга:

— Нема други, чорбаджи. — После той продължи с доброжелателски тон: — Ти, чорбаджи, ще правиш инкяр45. Не знам, не съм чул, не съм видел. Каквото и да е. И сто души да казват, че ти си сторил, демек, това или онова, щом правиш инкяр — не бой се. Пък ние в конака — надебели глас чаушът — нели знайме какъв човек си ти. Хазър46 ли си веке?

Лазар се върна отново в стаята и Ния мушна във вътрешния джеб на палтото му една малка кесийка, задържа там ръката си:

— Вътре са десет половинки лири. Да ти са на сгода. От баща си го знам: с тоя ключ секакви врати се отварят.

Вън едва що се бе развиделило, но по улиците вече се мяркаха люде и повечето излизаха за полето, с мотики и копачки, в това пролетно утро…

Затвориха и Лазара в кауша при Вардарски и Аце Кутрев. През двете прозорчета на кауша — с дебели железни решетки — едвам проникваше утринната светлина. Вардарски веднага се спусна към Лазара — той бе стоял през цялата нощ подпрян на стената — гнусеше се да седне на пода.

— Каква е тая работа, а?

— Наклеветил ни некой…

— Ами ако… — и Вардарски отеднаж млъкна. Приближи се и Аце. Лазар усети удар в сърцето си.

И попита стреснат:

— Ами ти… защо? Има ли и други?

— Доведоха снощи некого и след нас.

— Ор бре! — чу се дрезгав сънлив глас: — Що сте се развикали, вашата майка гяурска, още е нощ вънка!

Вардарски рязко се обърна и току понечи да се втурне нататък, но Лазар го улови за ръката:

— Остави…

Край стената насреща бяха налягали трима дрипави арнаути и единият от тях бе се надигнал на лакът и въртеше глава заканително:

— Ще ви строша кокалите! Сус там, вашата майка.

Вардарски пак се дръпна, но Лазар го стисна по-здраво и сам се обърна към арнаутина:

— Ние сме другари сега тука. Защо псуваш? Стой си там мирно.

— Искам да спя! — тръсна глава арнаутинът.

— Е хайде, спи! — И Лазар подръпна Вардарски към другата стена: — Немаме ние работа с них. Ела да седнем тук, ето върху моята дреха.

Ставаше все по-светло, мътна дневна светлина изпълни през двете нечисти прозорчета целия кауш.

По едно време ключът на вратата изтрака, показа се там Фаик онбаши — тъмничарят.

— Хайде. Излизайте.

Наскачаха тримата арнаути, отправиха се към отворената врата и пръв между тях, разкривил бабаитски рамена, същият, който напсува новите гости на затвора. Той и сега ги изгледа изкосо, предизвикателно — да не сте посмеяли да излезете преди мене!

Станаха да излязат Лазар, Вардарски, Аце и тъкмо Лазар да прекрачи прага на вратата — по ходника пред него се полюшна Атанас. Лазар бързо го дръпна в кауша:

— Какво! — прошепна той в лицето на Кривио, кой тонесе? Атанас веднага се съвзе и отговори също шепнешком:

— Моят… шурей сичко издал. Тука са и те сичките.

И Лазар видя как зад широкия гръб на Кривио минаха другите селяни, и последен, с наведени очи, с отпуснати рамена — Богоя.

— Сичко ще отричате! — зашепна отново Лазар. — И на огън да ни сложат. И не се познаваме, чу ли, не се познаваме! Излизай… — И той го побутна навън.

В двора бяха излезли около двайсетина затворници. Тъмничарят стоеше до оградата, която делеше двора на две половини, а зад оградата стоеше друго заптие с пушка. До кладенеца на единия край на отсамната част на двора бяха застанали тримата арнаути — миеха се, пълнеха с вода една очукана стомна. Като се отстраниха те от кладенеца, приближиха се там да пълнят стомни и бардучета неколцина цигани. Там наблизу чакаха реда си неколцина селяни от железнишките села — окъсани, рошави, брадясали, види се отдавна бяха в затвора. Малко по-отсам стоеше Атанас Кривия и край него — шестимата му другари, но Богоя стоеше встрани от тях и пак тъй, с наведени очи, с отпуснати рамена, дори някак цял приклекнал на тънките си нозе.

Около един час по-късно тъмничарят викна на турски:

— Влизай. Влизай!

Лазар пусна в ръката му половин лира:

— Ще те моля, онбаши, поръчай шест кафета за нашия кауш.

Лицето на тъмничаря просия:

— Бъди рахат, чорбаджи. Гледай си кефа… Като влязоха отново в кауша Лазар, Вардарски и Аце Кутрев, а скоро след тях и тримата арнаути, тъмничарят затвори вратата, но не я заключи. Спря се същият арнаутин сред кауша, изви ръце на хълбоците си и рече на Лазара със своя завален, по арнаутски напевен преспански говор:

— Ор бре… Ти ли си уредил бре Хайредин ага? Чухме ние за него. Е, аферим бре, аферим бре, алал ти вера!

Той говореше с искрено възхищение. Лазар отговори смирено:

— Грешка имаш, ага… как ти беше името… Не съм уреждал аз никого.

— Ех, ех, ех… Немой така бре! От мойто уста никога нема да излезе, аз съм Джафер ага бре и аферим ти велям, ако си каурин! Ихтибар47 ти правя, щом си такъв бабаитин, алал ти вера бре!

— Не, Джафер ага, грешка имаш.

Арнаутинът сви дебелите си черни вежди, които сякаш подпираха силно изпъкналото му чело, махна снизходително с ръка:

— Е, харно, харно, щом си рекъл да мълчиш. — После изеднаж отвори широко очи, разкриви цялото си лице в някаква хитра усмивка, стисна в кръг палеца и показалеца си, размаха ги и продължи полугласно: — Знайш ли… Инкяр ша правиш! Сос инкяр от бесилка можеш да слезеш. Мене слушай!

Влезе заптие с тенекиен поднос и на него — шест кафени чаши и шест тенекиени джезвенца пълни с кафе. Лазар посочи тримата арнаути:

— Дай първо на агите. Буйрюнус, агалар! Вардарски гледаше мрачно някъде пред себе си, сега сърдито изръмжа през зъби:

— Чудя ти се на ума!…

Джафер ага пристъпи и седна кръстнозе на пода срещу тримата гяури; седнаха до него и другарите му. Заптието поднесе кафетата, а Лазар извади кутията си с тютюн и огнивото. Арнаутите си свиха цигари, запалиха ги, шумно сръбна от кафето си Джафер ага, след него и двамата му другари. Запалиха цигари и тримата гяури, сръбнаха и те от кафето си. Джафер ага като че ли тъкмо това бе чакал — изпъчи гърди, изправи горделиво глава:

— Е, чорбаджи… Ние не сме турци бре, ако ни е верата турска. Хвърлят вина върху нас, че сме убили двоица заптии. Не! Не сме ние. — Той сръбна пак от кафето си и едва ли не смукна половината чашка. И продължи нехайно: — Тука, в съседния кауш, има един ваш… селянин некакъв, вчера ме извикаха да го бия с дърво, да каже що знай, що не знай. Плаче кератиЯта като жена. Не може да изтрай. Сега вънка научих, че той за вас казал, че вие сте уредили Хайредин ага, Ти, ето и тоя, и тоя… Така рекъл кодошът48 му с кодош! Ако ми го дадат още еднаж в ръцете — жив нема да го пусна. Голем ихтибар правя аз, чорбаджи, на такива като тебе.

Той погледна Лазара и после едвам доловимо му намигна.

Стана Джафер ага, станаха след него и двамата му другари, отидоха си в своя ъгъл насреща. Дълго стоя замислен Лазар Глаушев — обмисляше той, претегляше всяка дума, която чу от арнаутина. После се обърна към Вардарски, обърна се и към Ацета Кутрев, да ги призове с поглед. Нададоха те ухо и двамата, дори Аце се приподигна, приближи се повече. Лазар тихо заговори и гледаше пред себе си, премисляше и сега всяка дума:

— Тоя тука, насреща, ясно ми каза: ако му попадне Богоя още еднаж в ръцете, може да го умъртви. И той наистина пак ще му падне в ръцете. Сега, като сме сички заедно и сички ще отричаме, ще отрече и той, Богоя, каквото е казал. Атанас ще го принуди и той да се държи по-здраво. Тогава ще го предадат пак в ръцете на арнаутина. Сега само той, Богоя, е слабото ни место. Ако дам една-две лири на оня, там, насреща — жив нема да го пусне от ръцете си.

Лазар млъкна. Млъкнаха някое време и другите двама мъже от двете му страни. Раздвижи се отеднаж Аце Кутрев, изправи се на колената си и се приведе към Лазара с лице близу до лицето му. Лазар дори се поотдръпна — като пламък го полъхна дъхът на Ацета. Лицето на градинаря, обрасло с червеникава четина, беше побледняло, той гледаше Лазара отблизу с остри, студени очи, нямаше в тях ни жал, ни милост. Той изрече с тих, но ясен глас:

— Нека му извие врата. Ти сам велиш: той, Богоя, ни е слабото место. Другите аз ги знам сичките — ни един нема и дума да изтърве. Богоя сичките ще ни обеси. Само той. Щом той млъкне, от нас нема веке кой да проговори.

Аце чакаше отговор и погледът му беше все тъй твърд и студен. Чу се от другата страна и гласът на Вардарски — сърдит, издрезгавял, но някак далечен:

— И аз така мисля, макар че…

Той не каза нищо повече. Лазар го погледна изкосо — Вардарски припряно оправяше превръзката на окото си. Приподигна се Лазар, опря гръб плътно на стената и рече:

— Ами вие, да попаднете под дървото на тоя там насреща, сигурни ли сте, че нема да се разприказвате?

Още не сте опитали.

— Аз нема да кажа ни дума — отвърна бързо Аце. — На парчета да ме направят. Ни дума! Вардарски мълчеше.

— Аз пък не знам дали ще устоя — рече Лазар и като помълча малко, добави: — Как да предам тогава Богоя в ръцете на този джелатин!

Аце махна с ръка и се дръпна на мястото си.

— Загасвай огъня, където се подхванал — рече той, ядно. — Да не отиде сичко. Така знам аз. Богоя се издал — запуши му устата. Пък ако не можем да изтрай-ме и ние — каквото си надробим, това ще си сърбаме.

Лазар не отговори. Малко по-късно той стана, пристъпи към средата на кауша, извади тютюневата си кутия.

— Джафер ага — подвикна някак весело, — ела да свием по една. Веке отдавна не сме палили цигара.

Скочи арнаутинът, приближи се. Лукава усмивка пробягна по лицето му:

— Да запали ме, чорбаджи…

Той взе кутията и като я отвори — върху тютюна светнаха две половинки лири. Арнаутинът ловко ги прибра и започна да си свива цигара. Лазар тихо продума:

— Пък ако ти падне оня… кодоша, де — ти не го бий много. Слаб човек е той, може още повеке да се уплаши и да каже още повеке лоши приказки за нас. Ти немой, гледай по-кротко с него.

— Бъди рахат, чорбаджи.

Вардарски чу късия им разговор, въздъхна и се присви към стената, притихна.

Още щом влязоха седмината селяни в своя кауш и ключът на вратата зад тях изтрака, Атанас Кривиот пак сграбчи шурея си, разтърси го цял:

— Ще отричаш сичко, ще отричаш сичко! Биха ме, кажи, уплаших се. И тия там — бачо Лазара, даскала… не ги познаваш, не си ги виждал!

— Няма веке… нема… Каквото и да става… — тракаше с челюстите си Богоя, увиснал като дрипа в силните ръце на Кривио.

— И да си знайш: жив нема да те оставя, ако не отречеш сичко, каквото си издърдорил. Нели знайш, като кажа аз еднаж…

Той го бутна напред, но не сваляше очи от него, после отиде и седна край стената. Насядаха там и другите селяци. Бяха постлали горни дрехи, пропити вече с влага. През единственото прозорче едва се процеждаше светлинка, сива, здрачна, ъглите на кауша тънеха и сега в мрак; тук-там по влажния пръстен под проблясваше размазана рядка кал. И беше студено в тая влажна, мрачна дупка, а вън, зад тия дебели каменни стени, сияеше ведър, топъл мартенски ден.

Богоя пак се отдели от другарите си, сви се в най-тъмния ъгъл, тъкмо под прозореца, сякаш да се скрие там. Но те и шестимата го виждаха — малка купчинка там, в ъгъла. Мрачно проблясваха очите им в полумрака и каквото да продумваха — всяка тяхна дума идеше от една и съща, постоянна, обща мисъл: за Богоя, От него бе им дошло това зло, от него можеше да им дойде още по-голямо зло, да им дойде и гибел.

— Да бехме хапнали по един залък…

Те не всички бяха успели за си вземат хляб от къщи, яли бяха вече от донесената храна и сега изсипаха от няколко торби само изостанали късчета черен хляб.

— И от глад ще измреме тука… Кой ще ни погледне…

— Немаме и стомна за вода.

— Като те пуснат вън, тогава ще пиеш.

— Кога ще ни пуснат пак… Трай ли се без вода!

И пак всички попоглеждаха към Богоя, мрачно святкаха очите им. Не го покани никой да вземе и той един залък от общата храна. Селяните прибраха торбите вече празни. Умълчаха се. Що ги чакаше в тая дупка? Глад, жажда и тоя страх, който разяжда човека отвътре като червей.

— Той, Атанас, нели му е шурей, жали го…

— Жали го Атанас, ама той сички ще ни изяде.

— Изял ни е веке.

Кривиот мълчеше. Богоя беше брат на жена му; той го жалеше нея, а не него. Ще го пита тя един ден, ще писне: „Къде е Богоя, брат ми… Ти си го убил в затвора, удушил си го с тия ръце!“ Как ще й дадеш отговор? Ами ако не устои Богоя пак!… И ако трябва да го стисне за гърлото — той трябва да го стисне, Атанас, макар да му е шурей. Той, Атанас, взе най-напред на душата си тия люде. И Атанас се смъкна долу, сви се до стената, обхвана глава с двете си ръце — да не вижда нищо, да не чува, да не мисли нищо и сякаш сам да се задържи, както бе уловил с две ръце главата си, да се задържи, да не скочи…

Другарите му не го и поглеждаха, не очакваха нищо от него — жално му беше нему за шурея, Богоя следеше от тъмния ъгъл погледите им, движенията им и да не беше толкова тъмно, те биха видели как трепереше цял, както беше събран на купчинка. Но те не поглеждаха сега и него. Те се гледаха помежду си и, очите им говореха ясно, открито. Оставаше, още да скочи някой пръв, да се хвърли пръв върху предателя…

Ключът на вратата скръцна остро и тракна два пъти. На вратата се показа тъмничарят, а зад него стояха двама заптии с пушки. Тъмничарят викна от вратата:

— Ставай ти бре, Богой… Излизай!

Богоя скочи с неподозирана сила и се втурна към вратата. Тъмничарят я дръпна, ключът отново скръцна и изтрака в ръждясалата ключалка.

— Изпуснахме го… — рече някой от селяците в кауша. Надигна се и Атанас Кривиот, огледа се. Чу се и друг глас:

— Сега веке, съвсем ще ни нареди Богойче… Недан беше най-младият между тия селски люде.

Нямаше още ни двадесет години. Той мълчеше през цялото време и току се озърташе, като че ли с пламтящия си поглед да срине тия влажни, каменни стени наоколо. Умълчаха се всички и едва сега рече той с въздишка:

— Да знаех… да знаех… щех да побегна към Железник. Немаше да се дам. Там, по планините, ходят едни люде и аз со них. Виж къде ни докараха, в това тъмнило…

Никой не му отговори. А те всички знаеха, че от някое време по Железник ходеше една хайдушка дружина. Но сега те бяха тук, в тъмното, между тия каменни стени. Късно беше да въздишат за Железник…

Мина час време, минаха и два часа. Вратата пак се отвори, влезе в кауша Богоя, тъмничарят затвори отвън, а той като че ли нямаше сили да стои на нозете си, подпря се с гръб върху дървената врата. Но сега лицето му сияеше и се виждаше отдалеко как дишаше бързо-бързо, с полуотворена уста.

— Отрекох! — викна той и спря, да си поеме дъх. После продължи пак на пресекулки: — Отрекох сичко… Нищо не знам, рекох, за Арап ага… Аз вчера от страх, биха ме… Нищо не знам… Тия люде… даскала, бачо Лазар… не ги знам… тъй, в града съм ги виждал, а иначе… Те това е, братя. — Той се усмихна и дребното му лице цяло се набръчка: — И оня, арнаутинът, тоя път не ме би много… Вика, замахва, а като удари — не боли много…

Бледа светлинка мина по лицата, в очите на шестимата селяци насреща. Богоя мина през кауша — чуваше се как лепнеха по калта на пода босите му нозе, — отиде и приседна до Кривио.

Ния веднага изпрати Неда да съобщи на старите, че заптии бяха забрали Лазара. Дядо Стоян и Кочо току-що бяха излезли за чаршията и Неда разказа всичко на старата Глаушица, каквото бе чула и видяла девойката иззад вратата на стаята си.

— Е, защо го взеха? — попита старата жена и сама си отговори: — Ама що те питам… Откраднал ли е Лазе, или е убил некого… Душмани, това е. Ами даскала? Него пък защо… Той и в общината не се меси. Ха си върви сега, Недо. Ако научите нещо повеке, да дойдеш да ми кажеш. Ама те може да го пуснат още днеска.

Тя отпусна ръкавите си, както бе се запретнала да мие съдове, попристегна кърпата на главата си и отиде у Бенковци насреща. Бенковица току-що бе отворила портата, за да натири кравата, която държеше заради Андрея — да има той всеки ден прясно мляко и масло. Глаушевица я намери в двора.

— Стана ли Андрея?

— Още спи, ама време му е веке да става. — Ами тая сутрин заптии са забрали Лазара.

— Що думаш! Защо мори, сестро, що е сторил човекът?

— Дойдох и аз да питам Андрея. Знай ли той нещо…

— Влез, влез…

Андрея, сънен още, подигна рамена, стисна устни, но старата Глаушица забеляза как побледня лицето му.

— Не знам каква е тая работа — рече той с пресъхнало гърло и си помисли: „Те и за мене ще дойдат…“

— Нямаше какво да пита повече Султана, нямаше тя време за губене сега. И каза припряно:

— Ти, Андрея, ако научиш нещо, прати некой от калфите да ми каже. И ако не си дойде Лазе до обед, прати ми единия от калфите да му занесем храна, постилки. И учителят бил с него, Вардарски.

— И Вардарски ли?… — попита Андрея и лицето му още повече побледня.

— За него пък кой ще се погрижи… постилки, храна… Нема си никого. Е, нема да го оставим така, ама дано да ги пуснат.

Тя млъкна и си мислеше: „Андрея знай нещо. На два пъти се промени лицето му, Те знаят нещо тримата: Лазе, Андрея, учителят…“ Дигна тя наново очи към Андрея, негли да познае нещо по лицето му, да проникне с поглед в мислите му, Смутен беше той и все поглеждаше майка си. Султана рече:

— Андрея, сине: кажи, ако знайш нещо. От майка нищо не се крие.

Той пак погледна майка си и като че ли тя го бе попитала, на нея отговори, нея искаше да предупреди, но и да успокои:

— Смутно време… народът се тревожи, не ще да трай повеке… А и турците се боят… Знам ли, може за това да са задържали Лазара и Вардарски, от страх. Може и мене да дойдат да ме вземат, може и други да решат, но нема нищо, нема нищо…

Погледа го Султана, погледа го и рече:

— Ти не ми казваш сичко, Андрея, и нема да ми кажеш. Ама само живи да сте и здрави. А ние, майките, то се знай нашето. Е, хайде да вървя. И не забравяй, Андрея, за калфата.

Тя се върна бързо в къщи, събуди Благоя — по-голямото Кочово момче:

— Иди кажи на стрина си Ния да приготви постилки, завивки за чичо ти. Да приготви и ядене, а пък аз ще му източа баница. Нека има повеке, там са повеке люде и учителят е с него, Кажи й, баба ще отиде към обед, да му ги занесе с калфата, Тичай, сине. — И тя додаде като на себе си: — Ако пък го пуснат до обед… ама кой знай дали ще го пуснат, кой знай…

И се запретна да точи баница. Като се върна Благоя, тя не го остави да си отдъхне:

— Върви сега при учителя си… Нели знаеш къде живей! — Старата жена забеляза недоволство по лицето на внука си, тръсна брашнените си ръце и викна: — Ами нели ти е учител бре! Заптии го взели тая сутрин, в тъмница го затворили. Не ти ли е жал! Ха тичай! Кажи на тая там, Ацевица, да му приготви постилка, завивка, да ги върже, чичовият ти калфа ще отиде да ги земе към обед и ще му ги занесем в затвора. Така й кажи. Ама тичай. Грехота е учителят ти, нема си никого…

Детето беше вече на улицата. И скоро се върна:

— Тя, Ацевица, рече и нейния мъж го взели снощи с учителя. Ще дойде и тя, заедно да идете в затвора…

Глаушица се нахвърли върху току-що замесеното тесто да прогони лошите си мисли. Не ще да са току-тъй тия задържания, а може да има и други задържани люде. Що ли става? А тя да побърза; да не оставя детето си без храна, без завивка…

Не остави тя никого на мира — нито Ния, нито Андрея, нито Ацевица. Все току разпращаше Кочовите деца, изпрати и Кочовица да помогне на Ния, макар да бяха там три жени.

— Върви, върви. Да не закъсней Ния.

Тъкмо по обед време пред оградата на градския затвор се изправи старата Глаушица, а току зад нея застанаха Ацевица, с две бохчи и торба, надяната на ръката й, единият от Лазаровите калфи, натоварен с два големи вързопа постилки и завивки, двете по-големи Кочови деца — и те с разни неща в ръцете си. Спряха се там всички задъхани — Султана ги бе накарала да обиколят, за да не минат през чаршията. Тя не беше стъпвала досега в чаршията.

— Що е туй море, бабо? — спря срещу тях заптието, което пазеше пред оградата на затвора. — Вай, Вай, вай! Много нещо бре…

— Ами като сте затворили толкова люде! — сопна му се Султана.

Заптието повика тъмничаря.

— Това е за Лазара Глаушев, за учителя и за Аце Кутрев — каза на тъмничаря баба Султана. — Иди, ага, пусни ги да дойдат да си ги вземат. Храна, завивки…

— Е, бабо, е, бабо… — усмихна се в рошавите си мустаки Фаик онбаши. — Ще дойдат други люде да вземат туй нещо. Ти почакай…

— Кои други люде? — прекъсна го Султана. — Какви други люде… аз нема да ги дам на други люде. Повикай сина ми, Лазара Глаушев. Нему ще му ги дам.

— Не може, бабо…

— Как да не може бре, ага? Искам да видя сина си.

— Ела после, бабо. Сега не може. След пет саати, Ще пуснем всички в двора, ще гледаш ти твойто син.

— Ами като съм дошла сега, така ли ще се върна бре, ага! Без да го видя! Ти немаш ли майка бре, турчине? — Не беше лесно да се откаже нещо на Султана Глаушева. Не бяха само думите, всякога изричани с голяма сила, още по-трудно беше да се устои на погледа й, срещу цялата й осанка, макар да се бе смалила съвсем тя, откакто Лазар и Ния напуснаха къщата й. Върна се тъмничарят, изведе Лазара от кауша, наруши реда. И сякаш да се оправдае, той рече:

— Сербез49 майка имаш, чорбаджи… Ама да не се бавиш много, да не се бавиш…

Застана Лазар до оградата, на няколко стъпки пред него стоеше майка му; не я пускаха да се приближи повече. Погледна го тя една минутка — да прочете по лицето му това, което искаше да узнае; иначе той може да я излъже или няма да каже всичко пред турците там. Бодър беше той и дори весел, а какво ли е на сърцето му? Такъв си е бил всякога Лазар: трудно ще познаеш по лицето му дали се бои, дали го мъчи нещо… Той й се усмихна:

— Е, майко… Виж ти къде ни било писано да се видим!

— Такъв е човешкият живот, сине. Сичко ще види човек, и затвор.

Радостно му беше, че я виждаше сега, през тая ограда, и, все тъй безстрашна, дейна, да види тая светлина в очите й, да чуе бодрия й глас. Той рече:

— Нема нищо, майко. Изтървал се там един… но сега призна, че е лъгал. Ще ни подържат некое време и ще ни пуснат. Не бой се, майко.

— Ти не мисли за нас, които сме вън, сине. Тебе ти е нужна сега по-яка душа. Крепи се и не се предавай на лоши мисли.

— Аз съм като тебе, майко: юнак! — засмя се Лазар и не без известна гордост.

— Хайде, чорбаджи… — обади се зад него тъмничарят.

— Пак ще дойда, Лазе.

Тя отиваше всяка сутрин по оня час, когато пускаха затворниците в двора. Още щом излезеше на вратата на затвора, Лазар я виждаше да стои вече там, пред оградата, с някой вързоп в ръце. Идваха често с нея и дядо Стоян, и Кочо, и Ацевица, та и Атанасовица. За Ния не беше място тук — да я зяпат турците, безсрамни и мръсни са някои от тях, когато е за гяурка. Не спомена нищо за това ни Лазар, ни Султана, ни пък сама Ния — то се знаеше само по себе си.

Заклела се бе Султана да не стъпва в Лазаровата къща. И не стъпваше. Преди да тръгне сутрин за затвора, тя ще изпрати някое от Кочовите деца:

— Иди кажи на стрина ти, време е веке.

И Неда, или пък самата Ния ще донесе каквото е приготвила за Лазара. А когато се връщаше старата от затвора — пак ще прати някое от Кочовите деца или ще почака да дойде Неда или Ния:

— Лазар е добре. Много здраве праща.

Тя и преди не продумваше с Ния нищо повече от това, което беше необходимо.

А като застана дядо Стоян за пръв път пред оградата на затвора, разхлипа се и не можеше да се успокои, но Султана му се скара чак когато си тръгнаха:

— Ти мъж ли си бре! Детето ни в затвора, а ти… да нажалиш повеке сърцето му.

Научи тя за шестимата селяни в затвора — никой не идваше за тях, ни хляб да им донесе, ни дреха. Имаха и те свои люде, но агите не ги пущаха да идват в града и още повече сега, по най-работното време. Султана влезе в някои къщи, където можеше да влезе, притекоха се на помощ добри люде, ала не беше за ден или два, или за десет дни — проточи се много време. Тогава тя сама, по свой ум, отиде при поп Димитрия Тошев, който сега беше председател на църковната община; и не в общинската канцелария — нямаше работа там, където отиваха жени да се развеждат с мъжете си, — отиде в дома му, та и попадията да помогне.

— Тия люде ще измрат, отче, гладни, въшки ще ги изядат.

— Те не им ли дават по нещо в затвора?…

— Дават им по два залъка сух хляб, ама това са селски люде, в тъмница са, как ще живеят с два залъка хлеб…

Тогава се реши в общината и се сложиха в двете църкви нови дискуси. И докато се научи народът за новите дискуси, епитропите, които продаваха свещи на пангара, току подсещаха:

— Ето тука за помощ на затворниците… Събираха се за бедните затворници всеки празник по двайсет, по петдесет гроша, пък и повече.

Навикнаха затворниците да виждат старата жена всеки ден пред оградата на затвора и си казваха:

— Майка Султана пак дошла…

Чу се по едно време, че ще пуснат задържаните за Арап ага. Дори Лазар побърза да зарадва майка си.

— Може да ни пуснат тия дни.

Бяха ги питали и препитвали по десет, по двайсет пъти. Биха пак Богоя, биха и другите селяни, та и Кривио, и Ацета Кутрев. Заплашиха с бой и мъки и Лазара, и Вардарски. Не излезе вече нищо налице, никой нищо не призна. Богоя като че ли сега беше по-смел от всички. Все това повтаряше пред следователя, пред заптиите:

— Аз тогай се уплаших… Нищо не знам за Арап ага!

Дойде следовател и от Битоля, но скоро си отиде, Тогава се чу, че ще пуснат задържаните. Тъкмо по тия дни в Преспа нахлу цяла орда аскер и башибозук — турци и арнаути. Водеше я янинският паша.

Пашата разпъна шатър вън от града, та каймакаминът и реизът, и всички преспански агалари отидоха чак там да му направят темане, но аскерът му и башибозукът се повлякоха по улиците. И все повече по чаршията, също и по християнските махали. Изпълниха ханищата, влизаха по дюкяните, надзъртаха по дворовете. Взимаха каквото им попадне и без да питат. Дигна се олелия по целия град. Преспанци започнаха един по един да затварят дюкяните си, но тогава аскерът се нахвърли да разбива затворените дюкяни и колкото грабеше за себе си, много повече разхвърляше и тъпчеше с нозете си по улиците. Залостиха преспанци и портите си, а турците блъскаха по тях с прикладите на пушките си, някъде бяха успели да влязат по къщите и бяха посегнали на жени.

Още като започна да се затваря чаршията и уплашени люде пребягваха по улиците, старата Глаушица не можеше да си намери място вече ни в къщи, ни по двора и току излизаше на портата да надзърне — идат ли си людете и. А като видя да се задават те — Стоян и Кочо, — спусна се срещу тях:

— Скоро да доведете тука, у нас, Ния и оная…

Неда!

— Защо, майко… — отвърна Кочо. — Има там люде, не са сами, и портата им е яка…

— Не, не! Тука да са, со нас. И гледайте да не срещнете турци…

Не беше далеко до новата къща на Лазара, малко по-надолу по същата улица: Стоян и Кочо скоро се върнаха, а с тях — и Ния с Неда. Като се прибраха всички в къщи, Султана сама заключи портата, накара Кочо да я подпре с една дебела греда.

Не се успокои тя и сега — виждаше се: пожълтя лицето й, потъмня и не се промени вече. Не казваше тя нищо на домашните си, но с друга зла, мъчителна мисъл се бореше сега: „Нема ли да влезат турците в затвора… да мъчат християнските души там… и, помилуй ни, Богородице майчице, може и по-лошо да се случи…“

Чуваше се ту по-близу, ту по-далеко как тропаха турците по портите, негде се надигнаха и писъци — влезли бяха някъде изедниците. Спряха се турци и пред портите на Глаушевци. Заудряха с пушките си. Кочо прибра жена си и децата си в своята стая, дядо Стоян се хвърли на колена пред иконата, да се моли и да се вайка, скри се негде и Неда. Ния седеше на едно столче в стаята с огнището, по лицето й не беше останала ни капка кръв. Султана излезе един-два пъти на чардака, а турците не преставаха да блъскат, портата започна да пращи и да се поклаща. Султана каза на Ния:

— Прибери се и ти там, в малката стая.

Ния стана и влезе в малката стая. А Султана излезе пак вън, слезе в двора и започна да вика:

— Що искате, бре, аги! Що сте тръгнали по чужди порти, срамота е, царски аскер сте! Ха си вървете по пътя!…

Турците спряха да блъскат портата, ослушаха се, после някой от тях продума нещо. Чуха се стъпки. Отминаха.

Стъмни се. Стана още по-страшно. Никой не смееше да запали светлинка и градът потъна в черен мрак. Месечината късно изгряваше. Преспанци прескачаха стени, прехвърляха жените и децата си, мушкаха се през съседски вратички — събираха се в по-здравите къщи, пък и да не бъдат сами в тая страшна нощ. Събраха се съседи и в Глаушевата къща. Яка беше Глаушевата порта, пък и стената откъм улицата беше доста висока. И баба Султана беше там. Ала още щом се стъмни, улиците стихнаха. Прибраха се турците. Тръби някакви тръбяха откъм шатъра на пашата. Прибра той аскера си, но не от милост към гяурите, а още в зори на другия ден продължи похода си към североизток.

Отмина ордата на янинския паша, но и след нея остана голям страх сред народа в Преспа. Разчу се, че нагоре, по Стара планина, целият народ се дигнал на въстание. Отвориха дюкяните си преспанци, но се спотайваха из по-затулените ъгли; тихо прекосяваха улиците, избягваха всяка среща с турчин. Запъти се старата Глаушица за затвора като всяка сутрин, и сега дори по-рано. Не я пуснаха тоя път да види сина си, Пресрещна я тъмничарят начумерен пред оградата:

— Ха си върви, бабо! Не може днеска, не може секи ден!

Върна се тя в къщи и рече:

— Нема да ги пуснат скоро, милите… Ще ги мъчат още много време.

II

Чу се, че в Цариград убили султана. Дошъл нов султан, но бил побъркан, та и него прогонили, Седнал там трети султан — Абдул Хамид, После се чу, че са се дигнали на война срещу турчина Сърбия и Черна гора. В страх и трепет мина цялото лято на 1876 година. Уплашени бяха и турците, и техният страх беше по-голям. Пак се събираха агалари и безделници в двора на чаршийската джамия, в двете кафенета на чаршията. Някой ще рече:

— Нашият падишах с малкия си пръст ще смаже и тия по Коджа Балкан50, и Сърбия, и Карадаг51 и бошняците, и херцеговците!

А друг срещу него ще отвърне в настъпилата тишина:

— А Московецът! Той е зад тях, кардашлар… Чаршията замря, затихна и скъпотия стана голяма.

Нощем преспанци се събираха по къщите — от уличка в уличка, през съседски вратички, през огради и прелези. Дойде есен, зима, дълги бяха нощите, как ще изтрае човек сам с толкова страх в сърцето си, но и с толкова надежди за спасение…

Започна да се шепне — макар да се криеха людете между четири стени и на прозорците се окачваха дебели черги, та да не прониква вън никаква светлинка, страхът стискаше гърлото, задушаваше гласа:

— Турците влезли в Сърбия…

И тъкмо в най-големите страхове от турската сила тръгна по Преспа нова приказка:

— Отишъл руският консул, отишъл при султана. В сараите му влезъл. Прибери си, рекъл му, султане, аскера, че и твоята глава ще падне!

През първите дни на новата година, а нали тогава са и през ден, през два все празници, най-сладкодумните люде в Преспа разказваха от къща в къща, макар пак на тих глас, още по-нова и още по-хубава приказка:

— Събрал руският консул в Стамбул ингилизина, аустриеца, немеца, французина… Не се търпи веке, рекъл им, тая християнска мъка по Турско. Реките по-червенеха от християнска кръв. Дете в майка проплака. Не се щади ни имот, ни чест християнска. Народът християнски живей в беда и сиромашия, а го мъчат и ограбват сички, от царя до пъдаря. Нели и сички ние сме християни? Дайте си ръката да свиеме врата на турчина, да даде той свобода на Болгаряя, на Босна И Херцеговина.

Съгласили се, подали ръка и аустриецът, и немецът, и французинът, подал ръка и ингилизинът. Но той, ингилизинът, влязъл тайно при султана и го подучил:

— Ти кажи, че веке си дал свобода на Болгария, на Босна и Херцеговина.

И когато влезли после сички консули при султана, той рекъл:

— Що искате вие от мене? Аз веке дадох свобода и в моя дьовлет сички са братя: и турци, и българи, и гърци, и арнаути, и евреи…

Приели думата на султана ингилизинът, немецът, аустриецът, французинът, похвалили го. Само руският консул казал:

— Ако и сега не изпълниш каквото каза, друг цар ще се смили над християнския народ в твоето царство…

През месец декември 1876 година в Цариград се бе събрала европейска конференция.

На сам ден Водици в двора на преспанския затвор влязоха каймакаминът, следователят и началникът на заптиетата. Тъмничарят изведе пред тях Лазара Глаушев, Вардарски, Ацета Кутрев, Атанаса Кривио и шестимата му другари. Времето беше студено, от устата излизаше цели валма пара, замръзналият сняг скърцаше под нозете. Струпаха се десетмината затворници пред вратата на затвора. Лазар Глаушев напред и всички други около него, а насреща стои каймакаминът с ръце в джебовете си и се крие зиморничаво в дигнатата яка на горната си дреха. От студ или може би и сам не вярваше на думите си, каймакаминът заговори бързо, неясно:

— Каквото сте сторили, сторили сте го, нашият милостив падишах ви прощава. Той иска да има мир и спокойствие в царството му. Но ако дигне някой отсега нататък ръка срещу дьовлета и верните му люде, няма да има милост за него. Чуйте и запомнете. Свободни сте всички вие да се приберете по домовете си.

— Благодарим, каймакам ефенди — рече Лазар, като видя, че турците чакаха някакъв отговор. И продължи: — Ние лежим близу година време, без да сме съдени и осъдени, но наистина, ако дойде за всички в тая държава мир, ред и закон, грехота ще бъде да ги смущава който и да е.

Посивяло от студа, лицето на каймакамина нито потрепна и гледаше той с присвити очи, някак занесено, отдалеко. Той кимна към тъмничаря:

— Освободи ги да си вървят.

Тогава се чу гласът на Вардарски — дрезгав и хриплив на студа:

— Ефендилер, да кажа и аз две думи… Каймакаминът се намръщи, но началникът на заптиите опули очи, слиса го турският език на Вардарски — такъв чист, истамбулски език. Вардарски стоеше насреща с рошава, вече силно прошарена брада, с подпухнало око, с изтънял врат, изпомачкано, похабено беше и облеклото му, но дигна той глава и продължи:

— Говори се за нов живот, за ред и закон, а се започва пак със старите грешки. Все ние ли сме виновни за всички золуми и насилия, и неправди, та пак срещу нас се отправят заплахи? Ние лежахме тук близу една година заради Арап ага, а преди това същият Арап ага, години наред убиваше, ограбваше, мъчеше невинни и нямаше кой да го спре, кой да…

— Стига! — прекъсна го сърдито каймакаминът. — Заповядано ми е да ви пусна на свобода и ето аз ви пущам. Но мене ми се струва, че ние с вас ще се видим някой ден пак тука, в тоя двор. И тогава…

Той не довърши. Обърна се все тъй с ръце в джебовете и се отдалечи, следван от следователя и полицейския началник.

Към края на месец януари Ния Глаушева получи следното писмо от Иванка Руменова, която беше все още учителка в Скопие:

По-нататък Руменова пишеше за своята малка щерка и както във всяко свое писмо, молеше Ния да пази тайната и — боеше се да не би Таки Брашнаров да узнае, че тя бе родила дъщеря от него.

Ния подаде писмото на мъжа си и рече: — Виж… прочети го и ти. Мене не ми е много ясно.

Лазар започна да го чете и сякаш се забрави в него; прочете го един път и още един път. Изнрази се и не го изпущаше ог ръцете си, а лицето му сияеше:

— Ясно е и преясно, Нийо. Те ще дойдат веке… русите, Нийо! Така й писал Васил Брашнаров. Нейният познайник е оня русин, който й казал, че ще има война. Ето така пише: тая работа ще стане и секи ден се чака! Войната, Нийо. Нели и нашият Тръпко тръгна с него… Готвят се там и ще дойдат скоро! В Скопие били като замаяни от радост… Ами питаш ли ме?

— Дай, боже, дай боже, Лазе! Не е живот нашият живот, се в страх и трепет. Дай ми писмото. Ти кажи, комуто ще казваш, но писмото друг не бива да го чете.

В Преспа се завърна вторият син на Миро Баболев — Георги Баболев, който живееше от пет години във Виена. Когато чичо му Ицо го заведе за пръв път в големия далечен град, Георги бе плакал и бе го молил да го върне пак в Преспа, но после той, през тия пет години, не помисли ни еднаж да се върне в родния си край. Бързо навикна с тамошния живот и се привърза. И сега, още като се показа в Преспа, виждаше се, че иде от чужд, далечен свят. Младият преспанец живееше там в богата, търговска среда и с течение на времето бе се сродил с нея, придобил бе нейните нрави и схващания, та с това още повече бе се отдалечил от своята родна среда. Но Георги Баболев беше младеж с жив ум и не пропиля напразно времето си в чуждата страна, в едно от най-оживените средища на Европа.

Той пристигна от Битоля сам в една битолска кочия с яйове и с три коня. Когато спря колата пред бащината му порта, младият човек трепна от изненада. Във Виена бе живял с детските си спомени за бащиния си дом — една от най-големите къщи в Преспа, и той дори го бе сравнявал с някои от по-малките виенски дворци. Бащината му къща бе нараснала още повече във въображението му и каква беше сега тая дървена, двукрила порта, обкована с широкоглави цигански гвоздеи, с грубо желязно чукче; тая стена, която допреди малко в спомените му изглеждаше като крепостна ограда, и тая двукатна къща с широки стрехи и безброй малки прозорци, която приличаше на някаква селска къща в околностите на Виена! Погледа, погледа младият човек и току отхвърли дебелото вълнено одеяло, с което бе завил нозете си. Ами такава беше цяла Преспа, с тия къщурки и тесни криви улички — едно голямо, извехтяло, бедно село! И откъде изникнаха толкова деца, струпаха се там дрипави, мършави като децата от бедните виенски квартали! Младият Баболев и това бе забравил, че едва ли не във всяка преспанска къща имаше по цял рояк малки човеци, че и той самият бе израснал в бащината си къща между три други деца. Той скочи от колата и тупна глухо с лъскавите си полуботуши върху разкривения калдъръм, който едва що бе засъхнал от последните предпролетни дъждове, и там, по края на тясното тротоарче, лениво течеше мътна, кална вада. Децата наоколо и не поглеждаха шарената битолска кочия, а сгъстиха кръга си около него и не можеха да откъснат очи от необикновеното му облекло, от чудноватата му капела. Той носеше тъмен полуцилиндър, доста тежка горна дреха с дигната висока яка и пелерина почти до кръста. Носеше и тънък, лъскав бастун със сребърна топка на горния край, та не можеха да се начудят децата: млад човек, пък с тояжка се подпира като старец! Кочияшът свали от колата и четири големи куфари. Най-сетне през двора се зададе Мировица. Уплаши се тя от младия човек, но веднага го позна:

— Геор… сине!

Погледна той позастарялата, доста бедничко облечена преспанка и позна майка си, но пак с голямо разочарование. Изправи се пред нея, извишил ръст две педи над главата й, свали капелата си и целуна почтително майчината ръка, а майката проплака и не смееше да го прегърне.

В къщи поиска да му дадат отделна стая. Имаше стаи в Мировата къща — избра си той най-хубавата на горния кат. Младият човек се учудваше и сепваше постоянно, едва ли не пред всяко нещо в бащиния си дом, не можеше да се освободи от своите виенски привички, но младата му памет идваше на помощ и все по-бързо си спомняше той някогашния си живот в същата родна негова къща. Като му нареждаха стаята, той попита:

— Тъй ли, на пода ли ще спя, мамо? Още ли немате кревати в Преспа?

— Кревати?! — учуди се Мировица на новата, непозната дума. И бързо продължи, за да излезе от затруднението си: — Ами тука, сине, ще ти постелем, на ястъка, мека, вълнена постеля. Ние сички тъй, нели знайш…

И езикът му беше чуден — някак твърд, като да имаше камъче в устата, запъваше се, търсеше думите си, не можеше отеднаж да си ги спомни, говореше и някакви непознати думи. Не оставяше да подвият нозе ни майка му, ни по-малката му сестра, която се унесе по него, прилепи се и бързаше да му угоди във всичко: постлаха в стаята му нов килим, донесоха му столове от гостната и някаква масичка — нямаше по-голяма, — сложиха двойни завеси на прозорците. Сетне той, с тяхна помощ и при непрестанните ахкания и хлипания на слисаната му сестра, пререди и четирите си куфари, пълни с горни и долни дрехи, с разни чудновати дреболии, кутии, шишенца, извади оттам други три шапки и още два бастуна, те вече със златни топки на горния край. Стаята се изпълни с гъста миризма на кьолнска вода и с други някакви приятни миризми; като видя младият човек неудържимото възхищение на сестра си, великодушно й подари едно шишенце с благоуханна вода и едно също тъй благоуханно, червено сапунче, нашарено с изпъкнали по него цветя и букви, Той улови майка си за ръката и някак с твърде голямо съжаление каза:

— Останах без пари, преди да си тръгна, боях се дали ще ми стигнат за път и не можах да ви донеса… аа… подаръци, но аз, мамо, се ще намеря нещо за тебе в моите куфари.

— Ех, сине… ти не идваш от печалби… Учил си там.

— Учих, мамо — каза той с гордост и нареди на масичката седем-осем красиво подвързани немски книги, няколко пера и една тежка мастилница, която се затваряше с някакъв сложен механизъм.

— Цъ-цъ-цъ!… — чуваше се често-често по стаята цъкането на прехласнатата майка. После той се разположи да се бръсне. Извади бръсначи, каиши, сапуни, пудри, кремове, шише с кьолнска вода. Поиска топла вода. Майка му сега съвсем се сащиса и за пръв път й мина през ума, че синчето й малко нещо прекалява. Какъв е станал, същински шваба!

— Ами, сине… утре не е празник… и немаш нищо по брадата…

— Хехе… майчице… — засмя се и шеговито, и снизходително младият мъж. — Секи благороден човек требва да се бръсне ката ден.

Обръсна се той, бързо, ловко, но възрусите, лъскави брадички от двете страни на бледото му тясно лице, чак до крайчеца на ушите останаха небръснати. Майка му посегна, но не смееше да се докосне:

— Защо ти е това… бръснат, пък с две бради…

— Това е по виенска мода, мамо.

Щом се обръсна, облече се пак, сега в други, по-нови дрехи, като че се готвеше да иде на гости.

Свечеряваше се вече, но и Миро Баболев побърза тая вечер да затвори по-рано магазина си, като научи, че синът му пристигнал от Беч. Той беше позастарял, понатежал малко, но пак личеше лекият му нрав. Нахвърли се шумно да прегръща, да целува сина си, а той, Георги, се подръпна, опъна се пред него почтително, поклони му се дълбоко, та и бащата се позабърка в своя изблик на радост. Виж го ти Георги! Цял шваба. И той като че ли едва сега забеляза колко се бе променил синът му.

По-големият Миров син — Сандо, — който работеше с баща си в магазина, гледаше виенчанина изпод вежди, подаде му сдържано ръка, но го поздрави с пълен глас:

— Добре дошъл!

Това беше от приличие, а иначе, като гледаше брат си, той изпитваше смесено чувство на страх, на ревност и на презрение. След убийството на Ицо Баболев на мястото му зад стъклената преграда седна Миро. Той не можеше да се задържи там по цял ден, като покойния си брат, и току излизаше вън да се пазари с купувачите било по навик, било от притеснение — не беше по нрава му да стои зад оградата, да се рови по тефтерите, да се чумери важно. Някога Ицо оттам командуваше целия магазин, като капитан кораба си, но Миро нямаше ни лице, ни глас за команди. Той и не помисли да ходи като брат си по Виена и Липиска, а и панаирът в Преспа вече не се събра, по-голямата търговия сега ставаше в Битоля, държаха я там евреи и гърци. Работата в големия магазин на Баболевци намаля, не беше както по време на панаирите, но и не спря съвсем, пак там се трупаха и граждани, и селяни за платове, басми, тантели, конци и всякакви подобни стоки. Стигаше му на Миро Баболев и това. Сандо, по-големият му син, все поглеждаше към мястото на баща си зад стъклената ограда, пък и свикна с мисълта, че един ден ще го наследи, мечтаеше да стане голям търговец, като чичо си Ицо, но беше непохватен човек и не много схватлив. Той виждаше, че баща му не беше на мястото си там, зад оградата, но и бащата забелязваше, че той често бъркаше сметките или влизаше в лоши разправии с калфите, с купувачите от глупава надменност. От време на време Георги им пращаше от Виена по някой сандък със стока и като че ли само тогава си спомняше Сандо за него и никога не бе помислял, че един ден по-младият брат ще се върне в Преспа. На вечерята и след това всички следяха как се държи „швабата“ — как се храни, как ще седне и как ще стане, какво ще отговори. Дори и Миро в своята веселост и бъбривост току го поглеждаше час по час или се ослушваше за миг в приказките му, а Сандо не пропущаше ни една дума, ни едно движение на по-младия си брат. Той беше техният Георги, но все пак беше толкова чужд сред тях, като временен и неочакван гост. С всяко нещо стоеше далеко от тях, всяко нещо правеше по друг някакъв начин, ала те не можеха да забележат веднага, че той още от първия миг започна полека-лека да се връща все повече към тях, към общия ред в къщата, към общите привички. Като седнаха да се хранят, той едвам се присви с тесните си панталони край ниската трапеза; въпреки голямото си богатство Миро Баболев не беше променил някогашния ред в къщата си — семейството се хранеше на ниска софра и всички сърбаха или топяха от една обща паница или общ сахан. Посегна и Георги към общия сахан, но се усмихна примирително и рече:

— Не бива така, сички от един сахан. Во Виена това и най-сиромасите не го правят.

— Е, во Виена… Други люде са там — дигна рошавите си вежди Миро и сякаш се пообиди от бележката на сина си. Но току се засмя: — Е, сине, сахани у нас колкото щеш, майка ти и не знай колко са… саани, тенджери, вагани, гюмове! — И току се обърна към жена си: — Дай му, дай му друг сахан!

— Не, не, татко — побърза да го успокои Георги. — з и така… но не само заради мене. И после, стига с тия сахани, с тоя бакър. Сега сички люде се хранят в порцелан.

Настана тишина — що е пък това чудо: порцелан! Миро се реши да попита:

— Що е то пор… пор…

— Ами ето — посочи Георги сложеното там пиято. — Ето порцелан. Но има секакви… по-големи, по-малки, дълбоки, плитки.

— Ами какво ще правят казанджиите бре, сине, ако почнем ние с пията?

— Нихна работа — подигна рамена „швабата“. Поиска той и нож. Дадоха му ножа за рязане на хляба.

— Не, не. Инакъв нож ми требва. Во Виена секи се храни с вилица и нож.

— Ех, во Виена, во Виена — подигна пак вежди Миро. — С вилицата мене никакъв нож не ми требва. Добре си работя аз и без нож.

— Ето и аз — съгласи се Георги, ала по-късно той накара баща си да поръча маса за хранене, накара майка си и сестра си да слагат на трапезата повече сахани, да слагат чинии, та и ножове.

На другата сутрин той спа до късно и като стана, пак се обръсна, уми се с много вода, среса грижливо гъстите си дълги коси, бакембардите си, намаза леко с помада тънките си мустачки. Облече се с тесни сиви панталони, с кафяв сюртук, сложи още по-висока лъскава, черна капела, взе бастунче със златна дръжка. Като излезе на улицата, всички се спираха да го гледат, струпваха се по портите жени, по вратите из чаршията — мъже и никой не посмя да го заговори, макар всички да го знаеха още от малък. Най-напред отиде в магазина на баща си, седна за малко зад стъклената ограда, после обходи целия магазин, разгледа, разпита едно и друго. Сега брат му Сандо едвам се сдържаше да не го хване за шията, да го събори на земята като някога и да го мачка до премаляване, да пухне на земята лъскавата му капела, да я стъпче с нозе. Но Сандо пак се уплаши от по-малкия си брат, когато каза той, по-малкият, някак пренебрежително:

— Отивам, татко, да направя визита на каймакамина.

Още повече се слиса Миро:

— Ще велиш… каймакамина! Защо бре, сине!

— Така е редно. Той е управител на града.

Каймакаминът се стъписа малко пред тоя млад европеец, който бе довтасал внезапно в касабата му и кой знай каква беля можеше да му докара, но като разбра, че младият „келеш“ е син на Миро Баболев, отеднаж се наежи срещу него. Георги Баболев седеше на посочения му стол в прилична поза, с ръце върху златната дръжка на бастунчето си и бе прихванал с два пръста цилиндъра си. Той не знаеше турски и попита с най-голяма предупредителност:

— Каймакам ефенди говори ли немски?

— Йок52.

Късият им разговор продължи на преспански. Каймакаминът това намери да му каже:

— Ти, челеби, махни тая капела. Сички поданици на падишаха носят фесове. — И кой знай по какви съображения или може би не знаеше що друго да каже, току попита: — Какво прави аустрийският цар?

— Ами… добре е — усмихна се скромно младият човек. — Царува.

Намръщеният каймакамин изпрати госта си до вратата — все пак той беше син на един от най-богатите преспанци.

Георги Баболев посети реиза, който остана поласкан от вниманието на младия челебия, разпита го за живота във Виена, за намеренията му, като се върнел в родния си град.

— Оставам тук — отговори младият човек. — В магазина на баща си.

— Много добре, много добре. Не може ли пак да се събира панаир в нашия град? Добре беше за целия град тогава. Твоят чичо некога пръв започнал.

— Да — отвърна с нужната сериозност младият Баболев. — Аз също имам големи връзки во Виена, но…

— Е, ашколсун, ашколсун…

Реизът мислеше за доброто на своя град, но все пак челебията беше още толкова млад… Георги Баболев мина пак през чаршията с цилиндъра и с тънкото си бастунче и отиде да посети стрина си Ицовица. Там остана той и да обядва. Стрина му беше все тъй болнава и вече стара жена, но се зарадва на вниманието му към нея и дълго, с голямо любопитство наблюдаваше облеклото му: тя се чувствуваше някак сродена с големия далечен град, където бе отивал толкова пъти покойният и мъж. Гледай ти какви били виенчани! Георги се държеше с нея като с някоя виенска фрау, а това харесваше на старата жена, колкото и да я учудваше в същото време. Нейният Ицо никога не бе й разказвал за Виена, а сега Георги не преставаше да й говори за големия швабски град, за людете там, за къщите, за наредбата им. Слушаше го тя и сама го питаше, съживи я, развесели я младият й гост. Откакто бе умрял мъжът й, тя живееше самотна в голямата си къща, прибрала бе само една своя бедна роднина, с която мълчаха по цели дни. Весел и бодър влезе при нея младият човек, беше сладкодумен и толкова внимателен, а някога Ицо, макар да беше такъв, тежък, кадърен човек, все й се караше. Добро момче, добро момче. Георги забеляза, че й хареса. А тя и сега беше равноправен съдружник в магазина. Всяка година, в първия неделен ден след годишнината от убийството на Ицо, при нея отиваше МирО деверът й, с всички тефтери от магазина. Предаваше й той сметките, както сам ги нареждаше, и всяка година записваше по няколкостотин лири на нейно име, като неин дял от печалбите. Какъвто си беше Миро, тя знаеше, че я мами, но беше доволна и на толкова. За да го насърчава в добрата му воля към нея, тя му казваше всяка година на тоя ден:

— Аз, Миро, нели знайш, свои деца немам… Георги Баболев искаше да спечели благоволението й, за да стъпи по-здраво в общия магазин. Като бъдещ наследник на баща си, но още по-добре, ако може, и като бъдещ единствен наследник на чичо си. Той дори успя да се пооплаче от по-стария си брат, от Сандо:

— Знайш ли, стринке… хич не се зарадва, като ме виде.

— Такъв си е той — съгласи се старата жена. — Ето и тука веке не знам от колко време не е стъпвал.

Харесаха се те двамата — племенникът и старата стрина.

На другия ден Георги Баболев посети някои от по-първите граждани между търговците в чаршията. Тоя път той носеше по-скромна шапка — сив полуцилиндър, — но беше облечен в същия сюртук и същите сиви панталони. Най-напред влезе в брашнарския дюкян на Таки Брашнаров, който го посрещна много студено и през цялото време разглеждаше с ревниви очи облеклото му; досега той, Таки Брашнаров, държеше лаврата на първенството по модно, контешко обличане в Преспа, а ето изеднаж се явяваше опасен съперник. С такова ревниво нетърпение подхвана Таки и разговора си с младия човек: прекъсна го още в самото начало и не го остави вече да продума, разказа му за своите пътувания по Солун, Атина, Цариград. Като забеляза, че младият Баболев го слушаше внимателно и все току поклаща одобрително глава, Брашнаров съвсем се въодушеви от своите попресилени, както ги разказа той, приключения по тия места, на няколко пъти го задържа да остане още малко и на края го покани да го посещава по-често. Най-после Георги Баболев стана да си върви, поклони се, сложи с доста грациозно движение шапката на главата си и се отправи към вратата. Загледа се след него Таки Брашнаров със стиснати устни, като че ли искаше да спре думите, които напираха на езика му.

— Копиле… Сложих ли те на местото ти аз! Георги Баболев влезе и при Лазар Глаушев. Покани го Лазар да седне на миндерчето до него и гостът доста се загледа в извехтялото олизано килимче, но седна храбро там. Той помнеше Лазара Глаушев още отпреди, слушал бе още като юноша негови беседи в читалището и подхвана с него разговор не за търговия и далечни пътувания.

— Времето, бачо Лазаре, още не е за такъв дълъг път… дъждове, бури, та и снег ме настигна, но побързах да се прибера.

— Що толкова бързане пък, Гьорче…

Поогледа се младият човек, подкани с поглед и Андрея Бенков да дойде по-близу и рече с подходящ тон:

— Война ще има, бачо Лазаре. Никой не знай докъде ще стигне. Може цела Европа като Наполеон едно време. Най-добре е сега човек да си е в родното место, макар да не се знай какво ще става и тука…

— И ние чуваме такова нещо… Що се чува там, по Виена, що пишат вестниците?

Младият Баболев почука тихо с бастунчето си по пода, пое си дъх и премерваше всяка своя дума:

— Русия е в пълна мобилизация. Готви се и Австро-Унгария. Те ще ударят — той пак се огледа и тихо продължи, — ще ударят Туркия. Едната за Цариград, другата за Солун. Тука ще дойде Австрия.

— Ха… — обади се Андрея Бенков. — Тука нема работа Австрия!

Младият човек го погледна отвисоко и рече бързо:

— Е, да… нашите люде тука чакат… дедо Ивана, но тука ще дойде Австрия и ще бъде по-харно за нас.

— По-харно, велиш? — попита Лазар.

— По-харно. Европа… Богата, силна, уредена държава. Само да видите как се живей там…

— Австрия ни е чужда, Гьорче — загледа се в него Лазар. — Русия е наша кръв, славянска. Австрия ще дойде да ни владей и ще сменим един господар с друг. Русия ще дойде да ни освободи. Виждаш ли разликата? Австрия богата, силна… за нея си ще бъде, не за нас.

— А Русия за нас ли ще удари Туркия? За Цариград ще удари. Откога още се готви и се не е готова. Бъркотия. И се бои от Англия. Англия е с Туркия. Не се знай и Бисмарк накъде ще удари. Сички гледат да грабнат нещо от „болния човек“… така наричат сички Туркия. Австрия знай що прави. Като тръгне еднаж, ще стигне до Солун. Като тръгне Русия, сички ще се дигнат срещу нея.

— Как ще се дигнат срещу нея! — придръпна се Ла зар. — Тя ще тръгне за правда. За нас сички тука, за християнския народ. А нели и те са християни… Австрия, Англия! Ти си се поуплашил нещо, Гьорче…

— Не съм се уплашил. Слушах що говорят тамошни люде. И вестниците четех. Ще ми пращат и тука вестници.

— Австрийски?

— Австрийски.

— Те се пишат каквото им е сгодно — обади се пак Андрея.

— Ами нели се вижда що е и какво е! — отговори младият Баболев.

— Русия е най-силната държава — зачерви се цял Андрея. — И си е наша.

— Наша… — повтори пренебрежително Георги Баболев. — И тя като Туркия — болен човек. Сички така я…

— Наша, славянска велика държава, Гьорче — прекъсна го Лазар с твърд глас. — Повеке от сто милиона народ. Сички треперят от нея. Ти идеш от Виена. А защо се бунтуват там чехите, хърватите, пък и унгарците през 1848-а? Не ще да е толкова добре за них в Австрия. Ама ти не знайш, не си чул, не си видел. Ще те завладей, ще иска да те понемчи. Ще иска за нея да работиш.

— И Русия ще те завладей, бачо Лазаре. Тя ще дойде тука заради Цариград. Това е руската политика.

— Каквато и да е политиката, руският народ ще си бъде с нас. За наше добро ще тръгне кръв да пролива.

— Кой ще пита народа…

— А който върви против волята на народа, ще намери гибел. Целият наш народ чака Русия, Гьорче. И ние сички с него.

— Нашият народ е още прост. Не знай що иска.

— Народът секога знай що иска. Народът секога търси правдата. Ето ти сега говориш за Австрия. Живеял си там, харно ти е било, но тя ще иска да ни прегази, за да стигне до морето. С нея ли е правдата? Бисмарк чака другите да се изпотрепат, за да се издигне той над сички. С него ли е правдата? Англия държи за Туркия, за нашия мъчител. С нея ли е правдата? Русия вели: аз дигам оружие, за да освободя християните в Туркия от претежка мъка и зло. Къде требва да бъдем ние, на кого да се надеваме? Ти за това помисли, Гьорче. Сега ти си велиш: мене ще ми е добре, като дойде Австрия тук: езика й Знам, приятели имам во Виена. Човек требва да мисли за целия си народ.

— Мисля, бачо Лазаре. Австрийската политика е по-мудра.

— По-мудра… Нема по-велико нещо от правдата, Гьорче.

Младият човек току почукваше неспокойно с бастунчето си, по бузите му пламтеше руменина, но той не се смущаваше толкова от думите на Лазара, колкото от погледите на Андрея, който го гледаше с презрение, с едвам сдържан гняв. Уплаши се и Лазар, като забеляза размътения блясък в сините очи на своя другар — в гнева си Андрея се забравяше и можеше да изпъди госта, можеше да го удари, макар иначе да беше кротък, свенлив човек. Лазар промени разговора:

— Сега ти, Гьорче, що мислиш… в магазина ли?

— Да. В магазина с татко.

— Е, харно, харно…

Гостът стана да си върви, поклони се към Лазара, към Андрея и току рече някак заговорнически:

— Каквото сме си говорили… между нас, нели… Лазар се усмихна:

— Бъди спокоен, Гьорче…

Младият Баболев се поклони още еднаж и си отиде.

На другата сутрин, още докато бяха всички в къщи, той каза на баща си:

— Стига съм се излежавал. Днеска постъпвам в магазина.

— Ох, ох, ох — викна весело Миро. — Още една от мена за мене!

— Сички ще работим, татко. Скоро ние тука ще завъртим такава търговия, че ще надминем десет пъти катвото беше преди. Керваните ни ще идват направо от Виена…

Той мислеше за предстоящите политически промени, но не се доизказа.

— Еха! — викна пак Миро. — Да е жив сега стрико ти Ицо.

— Сега ние да сме живи, татко, ние…

Като влязоха в магазина, Георги свали шапката си и я окачи на един пирон в стъклената стаичка, после седна да прегледа тефтерите на баща си. Обръщаше лист по лист, мръщеше лице и каза:

— Не така, татко, не така. Това не са търговски тефтери.

— Добри ми са мене тефтерите, дете.

— Ще ги направим още по-добри. Нели това съм учил аз?

Брат му Сандо го гледаше с потъмнял поглед. Но Георги излезе от стъклената стаичка и се нареди с него и с калфите да продава — гологлав (а никой в преспанската чаршия не сваляше феса си, грижливо сресан, бърз и ловък, търпелив и любезен с купувачите.

„— Шваба…“ — повтаряха дълго за него преспанци.

За Чисти понеделник тази година се случи най-хубаво време: тихо, слънчево, топло. Преспанки извадиха всичко от къщите си, от най-тъмните ъгли на избите си. Дворовете приличаха на панаирджийски сергии. Прозорците зееха с извадени рамки, стаите кънтяха празни, с голи стени, с разтворени долапи и мусандри. Във всеки двор пушеха огньове — топлеше се вода, изваряваха се блажните съдовеГ Дигаше се на цели облаци бяла пара — във всеки двор се гасеше вар. По чешмите се трупаха боси жени с котли и гюмове, бързо прекосяваха улиците. Навред се чукаше, стържеше се, търкаше се, плискаше се вода, чуваха се бодри гласове, плачеха изоставени деца. Мъжете се спотайваха в чаршията, обядваха с купешки хляб и солчица или тахан халва, или с по-няколко маслинки; не се отиваше днес в къщи, не се стъпваше, всичко беше обърнато наопаки, нямаше дори хляб в нощвите. Само някой женски Пейо се навърташе там около жена си, да й помага под нейна команда.

Отдавна, може би никога, не се е случвал в Преспа такъв оживен, шумен Чисти понеделник. Времето беше много хубаво, но не беше само времето…

— Ама, стрино Васко, ти и отвънка ли ще варосваш?!

— И отвънка. После с модро ето тука, долу, по края, и около прозорците. Да ми светне къщата и отвънка. Нели чакаме мори, щерко, мили гости!

Други съседки по-нататък са изкарали на двора и най-новия си килим.

— Що, вие… пак ли килима? Нели го газихте в за Божик?

— Ако, ако… Да светне още повеке. На чисто и шарено да стъпи дедо Иван.

В друг двор още по-нататък са насядали жените и децата да обядват на слънце; сух, изостанал хлебец или току-що опечено набързо прясно кравайче и сърбат шумно с дървени лъжици разсол, със ситно нарязан крехък праз, останал още от зимата. Запретнатите, подгизнали ръце потреперват от умора, но и от глад, и от сладост в глада. Едно момченце, което всяка сутрин плаче подир батковците си, когато тръгват за училище, а то остава в къщи, побутва майка си и пита нетърпеливо с пълна уста:

— Ще дойде ли у нас дедо Иван?

— Ще дойде, мило, ще дойде и у нас.

От прозореца на горния кат се показва Маца Чучурска, оглежда се бързо, пълното й лице, вече с провиснали бузи, просиява, дебелите й вежди отскачат нагоре, младежки светят очите й. Тя вижда по дворищата наоколо разбързали се съседки и не се сдържа:

Хайде, сестрици! Мийте, търкайте! Иде веке дедо ви Иван, иде!…

Мъжете се прибират по-късно тая вечер по къщите си. Здрач е вече и още по-тъмно става, но жените току притичват по двора, влизат, излизат — все още има какво да довършват…

— Тука, тука стъпи, Риете! Немой с прашните кондури по измитото. А сега събуй се, събуй се! Как ще влезеш тъй в къщи…

Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените — на прясна вар, всичко трепти измито, изпрано, подновено. По полиците блестят излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла зима не бяха отваряни.

Андрея Бенков влиза по чорапи в къщи, по изпраните черги и килими. Баба Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едвам се държи на нозете си от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда по-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла гори кандилото — измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе сребърният венец около потъмнялото скръбно лице на Богородица, Андрея се оглежда:

— Хубаво, майко. Ти като че ли господа бога ще посрещаш…

— Ами да, синко… Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година сам господ да влезе во сека християнска къща…

Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка.

III

През един от последните дни на месец април, още щом се раздени, новината тръгна от врата на врата, от човек на човек:

— Русия обявила война… Русия обявила война!… Някои подранили дюкянджии се връщаха от портата, от улицата, за да съобщят в къщи:

— Русия… война!

Никой не смееше да покаже външно своята радост. Идваше краят на християнската неволя, но още не беше дошъл. Война и докато дойдат русите, ятаганът ще бъде все в ръцете на турчина. Сега в злобата си, в страха си, агарянецът ще направи още по-големи поразии. Дано да са малко вече дните на проклетата му сила…

Преспанци отвориха чаршията, както всеки ден, Още по-тихо, по-смирено. Ако някой чирак или по-млад калфа не може да се сдържа в радостта си, че ще има война и турците ще бягат — майсторът го хваща за ухото:

— Събирай си ума! Ако ни забележат агите, че се радваме, на пастърма ще ни направят.

Но самият той уж случайно се поспира край дюкяна на съседа си и пита изтихо:

— Чу ли?… Научи ли се?

— Чух… чух…

И тихо е в цялата чаршия. Не се чува тропот ни откъм папукчиите, ни откъм казанджиите. Не се работи никому, всеки се помайва, слухти, чака, тръпне…

Още рано тая сутрин джамиите почнаха да се пълнят с турци. Сам каймакаминът — никога преди това не бяха го виждали преспанци толкова рано по улиците, — а след него и реизът и други някои от хюкюмата минаха през чаршията и влязоха в чаршийската джамия. Пълна беше голямата джамия от стена до стена. Сред гробна тишина главният ходжа четеше с глух, треперлив глас редове от корана. И такъв беше гласът му, такива бяха думите, които изричаше — неясни, тайнствени за повечето от богомолците — че час по час в тишината под високите сводове на джамията се надигаше общ, сподавен вик, неудържим стон:

— Аллах… Бисмилях…

Ходжата призоваваше правоверните да се съберат под свещеното знаме на пророка, за да спечелят с мъжество и безстрашие най-голямата награда за всеки мюсюлманин, който излезе на бойното поле в защита на истинската вяра: вечно блаженство в задгробния живот. Той дигна ръце към небето и гласът му прозвуча пълен със закана:

— Братя по вяра и по кръв! Заклетият наш душманин, най-злият наш душманин от векове, проклетият Московец, пак извади нож срещу нас, срещу нашата държава! От четири дни той бие нашата граница в Кавказ и се приближава към Дунава от север. Аз викам към вас, братя, с всички сили: вземете оръжието! Да пресечем пътя му, да го сразим, да влезем в земята му и камък върху камък да не остане там, да не остане ни една мъжка глава на рамената си, да вземем богатствата му, жените и дъщерите му да молят за милост в нозете ни! Правоверни! Всеки от вас да намери своето място в табурите на падишаха, всеки да намери другаря си и аллах няма да изостави своя народ…

И пак се надигаше час по час общ вик и стон:

— Аллах… Бисмилях…

После се изпълни с турци дворът на джамията. Те приказваха бързо, възбудено, ала никой не изпреварваше другия. Навред се чуваше и се повтаряше едно и също име:

— Московецът… Московецът… Московецът… Каймакаминът, реизът и другите управници от хюкюмата минаха през тълпата, всеки мълчаливо се отдръпваше да им отвори път. Те минаха през целия двор и не се спряха да заприказват с никого: каза се и се обяви, което беше нужно, нека сега всеки намери своя път. Тъкмо на излизане от портата на джамията каймакаминът срещна Кючук Кадри; заместникът на султана в Преспа се престори, че не вижда убиеца, и го отмина. След убийството на Ицо Баболев Кадрията не се вестяваше вече в Преспа. Сега той стоеше там въоръжен пак с пушка, препасан със силяхлък, събрал бе около себе си и неколцина от предишните си другари: Като се отдалечиха от портата на джамията, реизът попита каймакамина, без да го погледне:

— Видя ли го? Кючук Кадри.

— Да.

— Няма ли да го задържиш? — Ба… Сега е време тъкмо за люде като него. Реизът тихо въздъхна.

В джамията беше и Реджеб сарачът. Той беше набожен турчин и също се боеше от Московеца. Но Реджеб беше вече застарял човек и аллах не беше му отредил такъв дял — да заслужи с оръжие вечно блаженство в рая на правоверните. Сиромах човек беше той, цял живот бе се борил с иглата и сарачкия нож, такъв ще бъде и задгробният му живот. Ех, така му е било писано…

Той излезе от джамията със сърце, натежало от тъга, от страх. Пак се разбъркваше дюнята и не за доброто на бедните люде. Той мина край своя дюкян — не беше го отворил тая сутрин — и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка.

— Повели, Реджеб ага… — посрещна го съседът му.

Сложиха един нов самар да седне комшията. И пак тъй бяха наредени тук — долу, на пода: Нестор, брат му, по-старият му син, седнал бе вече и вторият му син, и всички работеха, пълнеха самари с ръженица, разпорваха едни, шиеха и кърпеха други. Реджеб знаеше че от него се чакаше първата дума. Още повече днес и нали той идеше от джамията, а там бяха всички аги и бесове, там беше и каймакаминът, и реизът…

— Е, Нестор, Нестор… Лошо!

— Що има, Реджеб ага?

— Морабе53, Пак морабе.

— Що думаш…

— Московецът ударил. Иде отгоре.

Старият Нестор Чашка не можеше да отговори на тия думи с лъжливи думи. Стар приятел му беше Реджеб ага, добър човек беше, ама беше турчин. Че идеше Московецът отгоре, Нестор Чашка се радваше, а Реджеб ага не можеше да се радва на такова нещо. Виж ти как са разделени людете! Но Реджеб и не чакаше отговора на тия си думи. Той повече искаше да изкаже своите мисли и мъката в сърцето си, та дано му олекне. И той продължи тъй, като на себе си:

— Московецът… Да дойде тука Московецът, ако не ми тегли ножа, аз пак ще си бъда сарач… с иглата, с ножа. Да му мислят Исмаил бей, Рамадан ага, да му мислят каймакаминът, валията в Битоля, те без хлеб ще останат. Ама, Нестор… пак за нас, сиромасите, идат най-много тия бели. — Той въздъхна и продължи с отпаднал глас: — Имам аз… ехе, в Анадола, имам син аскер. Ето шест години на султана служи. Шест години не съм го виждал. Сега ще го пратят да се бие с Московеца… Дали ще го видя още еднаж…

Погледна Нестор Чашка синовете си — те бяха тук, живи и здрави, дожаля му още повече за турчина:

— Бог ще ти го пази, Реджеб ага. Не бери кахър.

— Аллах… ех, аллах… Ама ето пак война иде. — Той си сви цигара, запали я и се загледа някъде: — Ходжата вели: тръгвайте сички. А той ще тръгне ли? Ама те моя син ще пратят срещу Московеца… Ходжата нема да върви, каймакаминът нема да върви, султанът нема да върви, Исмаил бей и той нема да върви, че коремът му е колкото една бъчва…

Дочу се някъде отдалеко, откъм турските махали, глухо думкане на тъпани, писклив вой на зурли. Ослуша се Реджеб, поклати глава:

— Хвана ги бесът, тия, нашите. Ще идат да бият Московеца. И повекето са голтаци като мене. Не си гледат хала ки! Пък бейовете сеир ще си правят. Ех, Нестор, Нестор… Некак наопаки върви тая дюня!…

— Белки се оправи некак, Реджеб ага…

— Цел живот чакам аз да се оправи, ама белки се оправи най-сетне. — И кой знай как дойде тая мисъл в ума му, турчинът току добави: — Ти помниш ли, като ме изгони от стария ми дюкян вашият Ицо Баболе?

Ама после пък него Кючук Кадри го уби с един куршум. Той стана.

— Що бързаш, Реджеб ага, поседи… — обади се по-старият син на Нестор Чашка.

— Ще вървя в дюкяна. Работа имам… Нели трябва да се живей некак…

Една тълпа от около сто или сто и петдесет души турци се събра на площада при градския часовник. Това бяха редифи54 или такива, които се готвеха да тръгват с башибозука и мнозина бяха въоръжени. Двама цигани надуваха зурли с изблещени очи, други двама до тях блъскаха тъпани. Изправен беше там зелен байрак и край него се перчеха неколцина млади бейски синове, облечени в скъпо облекло, нагиздено със сърма и гайтани, на поясите им бяха пристегнати пълни с оръжие силяхлъци. Малко встрани от тях стоеше още по-наперен Кючук Кадри с мартинката си в ръце, а около него стояха група негови другари, и те с пушки и претоварени силяхлъци. И не те, бейските синове, а Кючук Кадри даде знак за тръгване. Трябваше да се покаже на гяурите турската сила, да се покаже и на ония турци, които не проявяваха достатъчно омраза към московския гяурин. Циганите размахаха зурлите, задумкаха по-бързо тъпаните, полюшна се, развя се зеленият байрак, тръгна след него Кадрията с тайфата си, но редом с него и младите бегове — да не останат по-назад. Проточи се дълго шествие и навлезе в чаршията, от улица в улица.

Всички християни се изпокриха по дюкяните си, а някои се поизмъкнаха и към махалите. Както наближаваше бумтежът на тъпаните, улиците опустяваха една след друга, криеха се дори и малките чирачета, които и не знаеха накъде бяха тръгнали тия турци със зеления байрак. А турците вървяха мълчаливи, едва-едва поглеждаха изпод вежди — ето те са бабаитите, които Ще сразят московския гяурин, нека трепери всеки враг на исляма и падишаха!

Тъкмо шествието завиваше по улицата, дето беше рибарницата на Миле Рибар, той излезе от дюкяна си да изтърси там, във вадата край тясното тротоарче, някакво кошче; сега, като нямаше да дойде риба от Охрид или Костур и людете се заглеждаха повече в тлъстите агнета по касапниците, той продаваше спанак и пресен лук. Това изтърси той във вадата — спаначени листа, перца от лук. И се изправи с кошчето в ръка да погледа — тъпаните гърмяха току пред дюкяна му. Той и не помисли да бяга, да се крие. И рибарският му нож, с голяма дървена дръжка, стърчеше отдясно в пояса му. Забеляза го Кючук Кадри, втренчи очи в него, в ножа му. Той свали пушката си, както беше на рамото му, взе я в лявата си ръка и току мина пред байрака. Миле се почуди, като го видя пред себе си, и го гледаше отвисоко, едър човек беше той и беше застанал на тротоарчето горе; срещу него Кючук Кадри изглеждаше като недорасло момче. Турчинът замахна, подскочи дори и удари една плесница на рибаря. Шествието поспря, но зурлите и тъпаните запищяха, задумкаха още по-силно. Трепна, дръпна се Миле Рибар изненадан от удара, а Кадрията посегна да вземе ножа му. Миле стисна с едрата си шепа ръката на турчина върху дръжката на ножа, та Кючук Кадри сви лице от болка и веднага дръпна ръката си като опарен. Сега турчинът посегна към револвера в силяхлъка си, но Миле го ритна в корема, нурна се назад Кадрията и едвам го задържаха неколцина от турците там, да не падне. Тъпаните спряха, жаловито изписука една от зурлите и също млъкна. Погледна Миле Рибар спрялата се на улицата тълпа, погледна я някак учуден и с презрение, после бързо се обърна с кошчето в ръка, да си влезе, да се скрие в дюкяна. Тресна изстрел и още няколко. Миле посегна да се улови за рамката на вратата и препречи цялата врата с широкия си гръб, полюшна се, кошчето падна от ръката му, падна и той навътре в дюкяна, само едната му нога остана да стърчи вън от вратата.

Сред турците се надигна бърза врява, чуха се сърдити викове, писна пак една от зурлите, последваха я с гръм двата тъпана. Полюшна се и зеленият байрак, размърда се цялата тълпа, задните побутваха по-предните, и току се повлякоха всички надолу по улицата…

На другия ден заминаха за Битоля всички редифи и двайсетина души от башибозука. С тях замина и Кючук Кадри. Каймакаминът бе казал:

— Да се махне от града, че иначе ще бъда принуден да го затворя.

Същия ден замина за Битоля и целият преспански гарнизон.

Откакто се чу за обявяването на войната между Русия и Турция, учителят Райко Вардарски беше в непрестанна възбуда, която едновременно беше и радост, и ненавист, и борческо въодушевение. Тоя ден той влезе два пъти в дюкяна на Глаушев и Бенков, сядаше там на тясното миндерче, пушеше цигара след цигара и все с това започваше разговора си отново и отново:

— Сега ние в никой случай не бива да седим со скръстени ръце! Сега ние требва да помагаме со сички сили. Требва да решим нещо, нели сме комитет, да съберем повече люде около нас…

— Право е — съгласяваше се Лазар. — Русите во война влизат за нас, а ние що… сеир ли ще гледаме само? И аз се за това мисля, Райко. Ама какво ще измислиш, какво ще решиш… Немаме ние голема сила — ни люде имаме готови, ни оружие, а сме много далеко от Дунава. Не е работа да предизвикаме само турците, та върху нашите глави да излеят сега яда си.

— Ние се умуваме. Ако бехме почнали по с време, сега и люде повече щехме да имаме, и оружие, и повече смелост. Ама ти с твоите мудрости…

— Нема да тръскам аз дървото, преди да са узрели крушите. Нема полза, вреда има голема. Ние требва да мислим за целия народ, като сме рекли да го водиме. И простият овчар нема да тръгне из полето со затворени очи.

Когато кажеше своята дума учителят, сините очи на Андрея Бенков заблестяваха още по-силно и плувваха във влага; сега него все го избиваше на плач от някакво непрестанно умиление към всяко нещо. Той се улавяше за думите на учителя, готов беше да ги повтори като свои, възбуден и той като него, ала и сега не можеше да се отдели от Лазара; щом чуеше отговора му, той не намираше какво да възрази, отпущаше ръце, макар миг преди това да беше готов да посегне и към оръжие.

А имаше той вече и револвер, и пушка.

За убийството на Миле Рибар Вардарски чу в училището. Той не се откъсваше лесно от училищната си работа, търпеливо дочака обедната почивка, но после се спусна гологлав през чаршията — забравил си бе феса в учителската стая, тръгна направо от клас — и се втурна задъхан в Лазаровия дюкян:

— Виде ли що става!

— Видех и не се чудя — отвърна спокойно Лазар. Вардарски избухна:

— Ама не може тъй бре, човече! Ти пак почна като по-рано? Люде ли сме ние най-сетне, или овци търпеливи и волове безсловесни!

Лазар придръпна учителя към миндерчето:

— Седни, седни… Чакай… Не викай… Вардарски опипа черната превръзка на окото си и седна. Но веднага пак започна да буботи, макар и със сподавен глас:

— Ние образувахме комитет за борба. Ето сега, като да е нарочно, върху нас дигат най-напред ръка, върху комитета. Наш човек убиха, Милета, член на комитета убиха.

— Както узнах аз — отвърна Лазар, — убийството станало случайно. Миле така си стоял пред дюкяна, а Кадрията посегнал да му вземе ножа. Ако си стоял Миле в дюкяна, нищо немало да се случи.

— Е, що сега? Милета бог да го прости, и нищо повече! Ние требва да отмъстим за него бре! И ние требва да ударим сега поне двама или трима от агаларите.

— После те ще нахвърлят да изколят целата чаршия. Не може така.

— Те сега и без това може да се нахвърлят да ни колят сичките. Започват с Милета и като виждат, че сме рая покорна, още повече ще се нахвърлят.

— Не знам дали започват веке, но ако ние предизвикаме, сигурно ще започнат.

— Аз вече не знам: от голем ум ли е това, нашето, или от страх.

Лазар почака малко, като че ли да прекипи яростта на Вардарски, и рече:

— Ето що съм наумил аз, учителю: ние ще убием само Кючук Кадри. Не знайме дали той убил Милета, ударен е сиромахът с четири куршума, но Кадрията пръв захванал. Той уби Ицо Баболев, той беше и с Арап ага. Ще го убием, за да се знай, че не сме рая покорна, както велиш, а и секи разумен турчин ще си рече: Кадрията отдавна си влачеше пояса. Нищо повеке нам не ни требва, ние нема защо да дърпаме тъкмо сега дявола за опашката.

— Това е друго нещо, макар…

Ала Кючук Кадри още на другия ден изчезна от Преспа.

Докато стоя Лазар в затвора, Андрея Бенков изостави дюкяна. По гумно той закупи малко жито и скоро го разпродаде — още през зимата. Така стояха те с Лазара сега, в началото на лятото, без работа — нямаше ни що да купуват, ни що да продават. Задържали бяха само единия от калфите си, повече поради привързаност към него — беше ведър, работлив млад човек, с пълна уста разкривени, но бели, здрави зъби и все се усмихваше. Оставиха го те в празния дюкян, да не стои без работа и без плата, женен човек беше с две деца.

Не се смущаваха ни Лазар, ни Андрея от своето безделие — време ли беше сега да мислят за търговия и печалби? Илия, калфата им, повече се тревожеше от тях:

— Как ще седим тъй до ново жито…

И все гледаше да си намери някаква работа из дюкяна — да изчисти, да закове нещо, да размести нещо:

— Житарски дюкян, пък мишка не остана! Ще измрат от глад тука мишките, в празните хамбари.

— Потърпи, потърпи… — отвръщаше му понякога Лазар. — Нема да останем без работа. Нашата работа отсега нататък ще почне…

Откакто започна войната и макар да беше през най-гладното време на годината, когато всичко расте още и зрее по полето, пазарите в Преспа ставаха много оживени. Идваха селяни от най-далечните села, но повече да ходят по улиците, да се срещат, да ходят по дюкяните на своите приятели из чаршията. Намаля и страхът им от турците, напущаха и своите, и господарските ниви, идваха в града радостно възбудени, да се срещат тук от разни села, да питат и разпитват. В пазарни дни дюкянът на Лазара беше пълен със селски народ, макар нищо да не се купуваше, нищо да не се продаваше. Лазар и Андрея черпеха селските си приятели с цигари и кафета — това беше сега работата на Илия: да отива да поръчва кафета в близкото кафене за селските гости. А те все повече около Лазара:

— Е, сега, бачо Лазаре, що… война, а? Какво ще става? Иде ли веке дедо Иван? Кога ще дойде, скоро ли? Хайде, не се трай повеке! Траяхме петстотин години, сега по не можем да трайме.

Радваха се тия груби, селски люде като деца, нетърпеливи, развълнувани, и беше хубава тая радост, като сияеше по техните селски лица, опърлени от слънчевия огън, от зимните ветрове, набръчкани, брадясали, измъчени. Лазар намираше за всекиго по две-три думи:

— Потрайте още малко. Иде веке дедо Иван. Нашият живот сега ще започне. Агите ще си отидат и вие ще си останете там, по селата. Свободни!

В дюкяна идваха всеки ден и граждани — да поразпитат за войната, да кажат и те какво бяха чули, да изкажат и радостите, и тревогите си.

— Сега какво, бачо Лазаре, като дойдат русите, хюкюматът ще бъде наш, нели? Каймакаминът, заптиите, се наши люде, а?

— Наши.

— Ще плащаме ли данъци?

— То се знай: как се крепи държава без данъци! Ама като е наша държавата, и данъците ще се събират за обща полза.

— И аскерът ще си бъде наш…

— Наш.

— Какво ще става с турците?

— Ще се откажат от агалъка си. Ще запретнат ръкави и те като нас, нема да лежат по цел ден по кафенетата.

— Некои ще избегат.

— Ще избегат. Който иска да си стои тука — нека си стои, нека си живей свободно. Ние нема да сме за никого изедници.

— Дали ще става пак панаир в Преспа, а, Лазаре…

— Може да става. Нема кой да ти пречи, върви да работиш свободно, да живейш свободно. Нема ни Кючук Кадри, ни страх да не замръкнеш на открито. И голема ще бъде държавата ни, широка…

Така по цял ден ходеха люде по чаршията, от дюкян в дюкян, срещаха се, събираха се, всеки да чуе нещо, да каже, каквото бе чул:

— Те, русите, с хиляда топа са тръгнали, само коне имали до сто хиляди, пушките им биели на цел час место! Нема сила да излезе срещу них, да ги спре, нема по-голема сила! Идат веке, братя!

Така се събираха преспанци и по къщите вечерно време.

Започна да се шушука из града, че от Кръстец — планински връх на три часа път североизточно от Преспа — нощем се чуват руските топове. Селяни разправяли, дървари. Илия каза на Лазара и се смее с всичките си бели, криви зъби:

— Събират се некои, ще вървят тая вечер на Кръстец… — И той додаде заговорнически: — Да чуят топовете. Руските.

— А ти?

— Ами аз, ако речете, работа немам, така седя тука по цял ден…

Андрея изпревари Лазара:

— Върви, Илия, върви и ти да чуеш!

Веднага щом се стъмни, тръгнаха за Кръстец петдесетина души, все по-млади мъже и момчетии. Върнаха се чак на втория ден и пак по тъмно — да не забележат нещо турците, силата беше още в техни ръце, пусти да останат! Илия разправяше с нажалено лице, макар и сега да се белееха весело зъбите му:

— Лежиме и слушаме на сам ти Кръстец, по каменаците. Цела нощ. Нищо. Само ветърът: фуу! И кучета лаят далеко некъде. Само Андон Чорбев, той само току подвикне: „Чакайте, тихо! Чувам. Ето: бууу!“ Друг никой нищо не може да чуе. Скоро се раздени, колко ти е сега нощта! Привикаха некои да се връщаме в града. И яденето ни се свърши: слушаш, слушаш през нощта, па току бръкнеш в торбата. Като се наканихме да си тръгваме, се ни се чинеше, че ще оставим нещо на Кръстец, че ще забравим нещо, ще изпуснем. Ама как тъй да не чуем топовете, как ще се върнем, без да ги чуем. Ха да останем и тая нощ! Останахме. Гладни. РазшЯвахме се да търсим разни треви, коренчета, ама що има по Кръстец. Голо. Камен. Позалъгахме се с това-онова и повеке вода гълтахме, макар тя, колкото пиеш, повеке ти се яде от нея… Пак цела нощ. Ама пак само ветърът: фууу! Може пък тия дни да не е имало битки. Немали сме късмет. Некои пак мислят да идат на Кръстец…

По тия дни, в началото на юли, руските войски едва що бяха преминали Дунава. Доста по-късно, вече през август, в дюкяна на Лазара влезе една сутрин Георги Баболев. Предния ден, кой знае по какви пътища, той беше получил виенски вестници. Чете ги до късни полунощи — бяха все със стара дата, но имаше в тях много вести за войната. В Преспа други вестници не идваха, рядко идваха сега дори и цариградските вестници, в които пишеше повече за лъжливи турски победи. Не се получаваха вести за войната и в хюкомата, не знаеха там и това, което се носеше от ухо на ухо между християните, та каймакаминът изпрати един ден Кемал бея да научи що се говори из чаршията. Кемал бей беше сдържан и добродушен турчин, имаше приятели между християните, влезе в много дюкяни, влезе и при Лазара Глаушев, но не научи много нещо за войната. Каквото знаеха българите, все беше за турски поражения и всички залъгваха бея. Глаушев му каза:

— Чувам, бей, че се бият некъде към Дунава. Нашият падишах голем аскер изкарал срещу московците. — И на свой ред попита: — Ти какво чуваш, бей?

— И аз това знам, Лазар ефенди: нататък към Дунава се бият. — И беят въздъхна: — Войната е лошо нещо… Не знаеш какво ще ти дойде на главата. — И току добави унило, със скръбно лице: — Московците са голема сила, чорбаджи…

Сега Георги Баболев влезе в дюкяна на Лазара без много поклони и теманета, поздрави по преспански с добър ден, а Лазар го покани да седне до него на миндерчето. За това късо време, откакто се бе върнал, виенското лустро на младия човек доста се поотърка. Ходеше той все хубаво облечен, във виенското си облекло, с бяла яка и ярка връзка на нея, но беше малко поомачкан — види се, от работата му в магазина, — обръснал бе и бакенбардите си, захвърлил бе и швабските капели, та бе сложил, както всички преспанци, фес (сам бе разсъдил да не предизвиква турците в това тревожно време). В дюкяна на Лазара нямаше никого, не беше дори и Андрея, а калфата кърпеше врещи нататък край хамбарите. Младият Баболев веднага започна:

— Немски вестници получих, бачо Лазаре. Аз нели ти казах…

Не се зарадва много Лазар — нищо добро за Русия няма да пишат немските вестници, — но попита:

— Що има, що пишат…

Младият човек изкриви очи някъде встрани и сдържано се усмихваше, но някак не за себе си, а от снизходителна щедрост към своя събеседник, когото ей сега ще зарадва великодушно:

— Хвалят русите. Преминали Дунава. Показали голема сила. Голема храброст показали.

Лицето на Лазара се покри с руменина и засия, засмя се той, побутна феса си назад. Мълча дълго, сякаш да изпита докрай голямата си радост, но после бързо улови младия човек над лакътя, стисна го силно:

— Друго що… що пишат още?

— Ами… — бавеше се важно и хитро младият Баболев. — Това… турците навсекъде бегат, отстъпват… Русите бързат към Стара планина веке. Много се прочул некой си генерал Гурко.

— Ама немските ли вестници пишат тия работи?! — като да не вярваше на собствените си уши Лазар.

— Немските.

— Щом те пишат така, руските победи требва да са още по-големи.

— Не, бачо Лазаре… — обърна се към него Георги Баболев едва ли не обиден заради немските вестници. — Те пишат, както си е работата. Досега не се знай да е мината с войска такава голема река и толкова бързо. Нашият брег отсам — висок, и на него стоят турците с топове. Русите — срещу них през водата. Турски куршуми, гюллета като дъжд, а русите — с лодки, и мост са направили, а други направо, хвърлят се во водата, плават, и с коне плават, държат се за опашките им, не се боят ни от вода, ни от куршум. Чудо, ти казвам! И вестниците така пишат: чудо! Голема руска сила.

Лазар шумно въздъхна:

— Е, да си жив, Гьорче! Да си жив, брате… Зарадва ме ти мене много.

— Ама ти, бачо Лазаре, немой никому, че аз съм ти казал…

— Не бой се. Знам аз. — И отеднаж попита: — Ами тия… австрийците, що правят?

Младият Баболев пак поприсви устни хитро и каза:

— Нищо. Гледат сеир и чакат.

— Що чакат?

— Да дойде време и за них.

— Лов дебнат. Плячка.

— Ами тъй, бачо Лазаре. Такава е нихната политика.

— Ти пак ли ще кажеш, че тука, в Македония, те ще дойдат, а не русите?

— Така ще бъде, бачо Лазаре.

— Така, Гьорче, ама генерал Гурко ще им пресече пътя. Русите са минали веке Дунава, ще минат тия дни и Стара планина, а оттам ще дойдат и тука. Нема кой да ги спре. Нека стоят австрийците, нека чакат. Те искат сухи да ловят риба, ама рибата дедо Иван ще я улови. Кой ще посмей сега да го спре? Ти сам велиш: сички се чудят на силата му.

Нямаше какво да възрази Георги Баболев, не се решаваше да възразява. Стана да си върви и рече сговорчиво:

— Като науча нещо, аз пак ще дойда да ти кажа. Каквото чу Лазар от младия Баболев, каза го на Андрея, каза го и на Вардарски и на други свои приятели. Можеше ли да се крие такава радост и нямаше защо да се крие. Но той дори и на Андрея не каза откъде бе научил радостните вести. Следващата неделя в новата преспанска църква се кръстиха четири мъжки отрочета. И четирите момчета бяха кръстени с името Гурко.

Вършитбата закъсняваше всяка година, ронеха се и гапеха снопите по нивите чак до август и все така, докато не се продаде йошурът55 и не го прибере хюкюматът в царската хазна. Тая година снопите останаха още по-късно по нивите. Не се решаваше ни един от градските чорбаджии, пък и от беговете и агаларите, да купи данъка — ще смогне ли да го прибере, след като го е платил предварително на държавата, която — ето вече пропадаше? И цялата чаршия се зачуди, като се узна, че Таки Брашнаров и Миро Баболев купили де, сетъка за цялата Преспанска кааза; с тях бил и Исмаил бей. Даде се най-сетне разрешение да почне вършитбата, а беше вече месец септември.

Към края на август Георги Баболев получи пак няколко вестника от Виена. Прочете ги той, но не отиде да съобщи закъснелите новини на Лазара Глаушев, а влезе при Таки Брашнаров. И като човек, който е дошъл да върши работа и не желае да губи времето си напразно, той каза на Таки:

— Говорих и с татко, искаш ли да купим йошура заедно тая година?

Таки го изгледа от глава до пети с нескрито пренебрежение:

— Ти, младо, имаш ли ум?! Влизам ли аз в такъв капан сега? Светът се е запалил, а ти?!

Дори и старият Брашнаров, който бе отстъпил на сина си всичките си права, не се сдържа:

— Не се затварят сега пари в нищо. Дръж парите си в такова време…

А младият Баболев спокойно го изслуша и рече с твърд глас:

— Войната горе се затегна. Знам от сигурно место. Русите си удариха главата в Плевен, та свет им се зави. Не ще могат да минат те скоро Стара планина. Стъписва се и Австрия. Затега се тая работа и тъкмо сега можем да вземем ние йошура и да го приберем бързо-бързо. Ще го вземем по-евтино и ще натискаме после да го прибереме по-бързо, военно време е, нема да чакаме никого. Ще вземем за ортак и некого от бейовете — християни сме ние, а той да ни бъде арка56.

Докато говореше младият човек, лицето на Таки Брашнаров се променяше с всяка негова дума: присвито презрително, то, дума по дума, сякаш се разтвори, разтегна се от учудване, но и от алчност. Подуши той лесна и голяма плячка. Умно говореше хлапакът! Таки само това попита.

— Ама ти насигурно ли знайш, че русите нема да дойдат скоро тука?

Притвори очи надменно младият Баболев и рече:

— Русите нема да дойдат тука никога Тука ще дойдат австрийци. Ама ще мине време.

— Откъде знайш ти толкова, джанъм?! Кажи да видиме.

Георги Баболев процеди — той знаеше цената си:

— Имам черно на бело. — Той извади, без да бърза, един от вестниците, които бе получил ден, два преди това, и го удари с другата си ръка. — Тука пише. И за Плевен, и за други руски бъркотии.

— Прочети да видиме. Ама то е по швабски…

— Ще те лъжа ли? Нели ти казвам ортаци да бъдем, заедно да бъдем…

Той прочете и преведе по няколко реда от вестника. Брашнаров рече:

— И аз четох за Плевен в гръчките вестници, ама си рекох, като ги пишат в Цариград, може да е лъжа тая работа.

Купиха те йошура за тридесет и пет хиляди лири. И още с купуването му спечелиха до пет и повече хиляди лири — така се продаваше всяка година йошурът за Преспанската кааза: най-малко за четиридесет хиляди. И само за име взеха за съдружник Исмаил бей. Така му каза Брашнаров:

— Ти, бей, в тая работа само с хюкюмата ще се разправяш. Заптии ще поискаш, да речем, ако стане нужда. За тая твоя грижа, бей, ще имаш петстотин лири чиста печалба. Пък ние ще спечелим ли, ще загубим ли, това тебе нема да те засегне. Твоите петстотин лири ти ще си ги получиш и ето ти още сега сто лири.

Взе парите Исмаил бей и сам, по своя воля, стана като заптия на Миро Баболев и Таки Брашнаров. Гледаха преспанци и се чудеха, но скоро стана всичко ясно: Миро и Таки бяха хвърлили срекме в мътна вода. То се знай, в края на краищата, парите при пари ще отидат и кой друг ще може да купи йошура за цялата кааза, но младият Баболев слиса всички: тичаше на кон от село на село, а подир него цяла сурия заптии и колджии57, забрави той съвсем и швабските си капели, и бастунчето си…

Като започна вършитбата и по улиците на Преспа заскърцаха коли, натоварени с ново жито, Андрея пръв заговори:

— Е, хайде да тръгваме. Да посъберем нещо по селата, че хамбарите цела година веке стоят празни. — И като че ли трябваше да се оправдава, той продължи: — Не ми е мене сега толкова до работа, место не ме хваща веке от нетърпение, ама се требва да се работи, пък и повеке хлеб ще е нужен тая година, нели чакаме гости. След като построи новата си къща и после близу една година лежа в затвора, Лазар Глаушев нямаше много пари за търговия. Той каза на Андрея:

— Повеке от триста лири аз не мога да вложа в нашата работа сега. И мене ми стигат. Се ще изкарам от них за прехрана.

— Защо се делиш така? — попита Андрея с огорчение.

— Ами аз не мога с повеке, а ти можеш. Да се знай колко ще е моето.

— Аз никога не съм се делил от тебе и сега нема да се деля. Може да имам сега аз малко повеке от тебе, ама моите пари секога са и твои.

— Знам, знам, Андрея, ама мене не ми требва повеке.

— Не ми требва и мене много нещо…

Така започнаха те двамата търговията си и тая година.

През лятото и докъм средата на месец септември русите удариха Плевен три пъти, но не успяха да го вземат. Тук участвуваха и румънски войски. Застояха се русите и по Стара планина. Турците се опитваха да променят в своя полза хода на войната. Осман паша събираше сили в Плевен и се опитваше да пробие обсадата. Сюлейман паша атакуваше яростно руските и българските дружини на Шипка, за да разкъса фронта и да премине в Северна България. Напираха турците и към Черни Лом. Враговете на Русия и на цялото славянство злорадствуваха, сочеха шумно грешките на върховното руско командуване, на някои руски генерали, Англия подтикваше Австро-Унгария да се намеси в помощ на Турция. Грешки имаше, имаше и неспособни руски генерали, но в руската войска имаше и генерали като Гурко, Скобелев, Драгомиров, а голяма беше храбростта на простия руски войник, на руския офицер, непреодолимо беше търпението им във всички страдания, лишения и всякакви трудности.

И тъкмо когато малцина очакваха, пред самия праг на зимата, руската войска отново показа своята мощ. Плевен бе превзет, започнало бе стремително настъпление по целия фронт, сред зимни студове и бури бе премината и Стара планина, през Пловдив и Одрин русите, бързо се насочваха към Цариград. Светът отново спотаи дъх пред подвизите на руския човек…

Спотаи дъх и Преспа — наближаваше бързо денят на спасението.

Чу се, че казашки разезди са стигнали до Вардара между Велес и Скопие. Не беше далеко оттам до Преспа. Тъкмо по тия дни пред дюкяна на Лазара мина Георги Баболев. Лазар му се усмихна отдалеко, но Андрея не се сдържа, излезе вън, на тротоарчето пред дюкяна, и му каза:

— Отдавна не си идвал, Гьорче, да ни видиш.

Спря се младият Баболев с ръце в джебовете на горната си дреха, понамръщи лице зиморничаво — денят беше студен.

— Ама работа… — отвърна той.

Сините очи на Андрея светеха присмехулно. Той продължи:

— Идат веке, а?

— Идат — отвърна младият Баболев и отеднаж се съживи, засмя се: — Идат, наистина идат, готвим се да ги посрещнем.

— Целият град се готви, целият град…

— А ние с Таки пратихме люде в Тиквешко да закупят там вино. Колкото има, колкото намерят. Сега тичаме да търсим бъчви, чакаме да ни докарат повеке от сто хиляди оки. Казаците, нели знайш, обичат вино.

— Не го обичат по-малко и преспанци. А вие… пара да падне, а?

— Е, защо не… Пък и вино ще има в Преспа повечко.

— Върви, върви, Гьорче. В Преспа ще се намерят бъчви…

Няколко дни по-късно започнаха да се точат цели кервани — коли, коне, катъри, магарета — и всичко пренасяше тиквешко вино в бъчви, в бурета, в мехове. Размириса се целият град на вино. Напълниха се много изби в преспанската чаршия, пък и по махалите, с бъчви и мехове. Нахвърлиха се да купуват от тиквешкото вино всички преспанци, които нямаха лозя и не бяха си сипали свое; който не можеше да си напълни бъчва или буре, вземаше поне по десетина оки. За милите гости… Току виж, някой ден — изтропотили казаци с конете си по преспанските улици! С празни ли ръце ще ги посрещнеш, па да си и последен сиромах! Пък и преспанци доста си попийваха тия дни, от нетърпение да чакат гостите…

Минаха големите празници — Божик, Водици. Нека минават. Идеше друг, по-голям празник…

През месец януари на 1878 година руските войски превзеха Одрин и стигнаха на осемдесет километра до Цариград. Турското правителство помоли за примирие. Руските войски стигнаха до Сан Стефано, на дванайсет километра до Цариград. В същото време английска флота мина през Дарданелите и навлезе в Мраморно море.

IV

Към края на месец февруари същата година преспанският каймакамин получи следното тайно писмо от битолския валия:

„Поради нашите големи грехове тоя път аллах ни изостави и ни лиши от своята милост. На 19 т.м. в Сан Стефано при Стамбул се подписа с русите мирен договор и по силата на тоя договор повереният ми Битолски вилает влиза в границите на новата българска държава. Но аллах никога не е изоставял съвсем своя избран отомански народ и затова още не са загубени всички надежди. Нашите врагове са силни, но силни са и нашите приятели. Когато русите се приближиха до Стамбул, в Мраморно море навлезе на два пъти голяма английска флота, за да ни помогне. Руският аскер е при Стамбул, но зад гърба на Русия стоят немците, французите, италианците и са готови да хвърлят въже на шията й. И тъй, да не губим надежда. Поради всичко това, заповядвам ви следното: правоверните османлии, а също и арнаутите в каазата ви от 18 до 60 години да бъдат поставени под вашите заповеди и на пълно ваше разположение, за да отхвърлят всяка чужда власт, ако бъде установена; ако има в каазата ви гърци или други християни, които признават гръцката патриаршия, вземете ги под своя пълна закрила и ги подпомагайте с всички сили и средства в техните действия срещу всяка нетурска власт, която може да бъде установена, а също и във всичките им враждебни действия срещу българския милет в поверената ви кааза; това последното важи и за всички други народности в каазата ви, които не желаят да влязат в границите на една българска държава; поставете под най-строга бдителност българския милет в поверената ви кааза, като спъвате дейно, осуетявате и унищожавате всякакъв опит от негова страна да установи каквато и да е своя власт в каазата ви или всеки опит да подпомага нова някаква власт или какъвто и да е опит да се наруши сегашното положение на нещата. Във всички нужни и необходими действия от ваша страна при изпълнението на тия наши заповеди предпазвайте се от излишен шум или каквото и да е, което би привлякло в наша вреда вниманието на външния свят. Донасяйте ни своевременно и незабавно за всичко във връзка с тия ни заповеди и тяхното изпълнение…“

По същото време бързоходец на битолската българска община донесе в Преспа и предаде лично на председателя на преспанската община следното писмо:

„До почтения Председатель на българската църковна община въ градъ Преспа и до сички нейни почтени членове.

Известяваме ве за знаше: на 19-ий день отъ месецъ фефруаря 1878 год. во Санъ Стефано ся подписа миръ между Русая и Туркия и ся призна свободно болгарско Княжество, а въ него влиза и цълата наша Македоня. Известяваме ве, защо може да не са стигнали тия въсти до васъ и защо сички неприятели на славяно болгарски народъ ся дигатъ да развалятъ това дъло на нашата освободителка Русая. Тука ще сме на голъма мака най-веке отъ нъкои гърци воглавъ со владиката имъ, тръгнали са да сбиратъ подписи и мюхюри да остане Македошя пакъ подъ Туршя, нъ нъма да прокопсатъ.“

Щом получи това писмо и го прочете един път и още един път, председателят на общината поп Димитрия Тошев веднага се отправи към дюкана на Лазара Глаушев. Едва що влезе в дюкяна, той дигна очи и ръце към небето, проплака:

— Нине отпущаеши раба твоего, владико… Лазар скочи да го посрещне, а поп Димитри се хвърли да го прегръща:

— Лазаре… брате… Спасение… спасение!…

Лицето му беше мокро от сълзи, но сияеше от радост. Не се учуди Лазар на това посещение и на тия сълзи — такова беше времето сега, пък и той усети как се присви гърлото му за плач. Поп Димитри поривисто мушна писмото в ръцете му.

— Ела, седни, отче…

— Чети, чети!

Още щом прочете Лазар първите редове на писмото, ръцете му започнаха да треперят, гърлото му още повече се сви и той спря да чете задъхан.

— Лазаре… брате… — проплака отново поп Димитри.

— Ама кажете що има! — пристъпи към тях Андрея Бенков и лицето му, колкото беше бледо, станало бе въззеленикаво.

Поп Димитри го погледна разсеяно, а Лазар отново бе зачел писмото със строго, съсредоточено лице и само ръцете му трепереха. После той мълчаливо подаде писмото на Андрея и се обърна към поп Димитрия с тих глас:

— Ела, отче, да седнем…

Андрея Бенков изхлипа, но не откъсваше очи от писмото.

— Какво ще правим сега, Лазаре — каза поп Димитри угрижен, щом седнаха двамата на тясното миндерче; той искаше да покаже своето съзнание за дълг като председател на църковната община, но все не можеше да задържи сълзите си и току извади голяма, шарена кърпа да бърше мокрите си мустаки и брада.

Лазар се усмихваше на собствените си мисли и като че ли не забелязваше попа. Тих беше гласът му, пречупен от внезапна умора след толкова продължително напрежение. Тиха беше и радостта му — отеднаж премаля сърцето му от нея и той нямаше повече сили да й даде по-ярък израз, само лицето му, едва-едва побледняло, беше озарено от вътрешна светлина. Той каза, но повече на себе си:

— Нели се това чакахме, а сега, като дойде, дори не ти се верва… но това е от преголема радост…

— Ха де, ха де… — клатеше глава поп Димитри със зачервени очи. После рече: — Какво ще кажеш, Лазаре… Да бием камбаните, да съберем народа…

Лазар се умълча.

— Ами да бием камбаните! Хайде! — чу се гласът на Андрея и не би го познал човек такъв възбуден, припрян, нетърпелив. — Да сберем целия народ, да известим на сички… Свободно болгарско княжество!…

Лазар мълчеше. Умълчаха се и те двамата, чакаха го да проговори.

— Не, не — рече той и гласът му бе закрепнал. — Не со камбани… со шум. Рано е още. Да почакаме. Ама излез на улицата сега, кажи само на двамина и за половин час ще узнай целият град. Това стига засега.

— Ще излеза! — викна Андрея. — Ей сега… и когото срещна…

На вратата той едва що не се сблъска с Камбер онбаши. И както беше възбуден, припрян, той попита грубо заптието:

— Що има, турчине?

Онбашията едва го погледна, но сякаш не забеляза грубия му глас и пристъпи към Лазара:

— Чорбаджи… И ти също, попе… тамам и тебе търся… вика ви сички каймакам ефенди, ама сички, целиот опущина. Сега, веднага.

Погледна го Лазар и после рече:

— Кажи, Камбер онбаши, на каймакам ефенди, че нема да дойдем веднага. Имаме малко работа. Ще дойдем след един саат. Така му кажи.

Потрепнаха едва-едва провисналите мустаки на онбашията, някакъв бърз блясък премина в погледа му, но кротко отвърна:

— Харно, чорбаджи. Така ще река: след един саат. Той направи темане мълчаливо и си излезе.

— Илия! — подвикна Лазар на калфата си и го изпрати да съобщи на всички общинари да се съберат веднага в общината.

Когато след един час време общинарите тръгнаха от общината на път за хюкюмата, минаването им през чаршията се превърна в тържествено шествие. Целият град знаеше вече за щастливото събитие в Сан Стефано. Щом се зададоха общинарите в чаршията, наскачаха от всички дюкяни, струпаха се по тесните тротоари та и долу, на самата улица, стари и млади, майстори, калфи, чираци, разнесе се, разля се от улица в улица радостен, несдържан викот:

— Хайде, братя! Да живей! Вървете да вземете хюкюмата, стига им на агите! Тука е веке наше царство!…

Блажено се усмихваше поп Димитрия Тошев, усмихваше се и Лазар Глаушев — не бе лъгал той никога тоя народ, бодро пристъпваха край тях и след тях останалите общинари.

Минаха те всички през двора на конака и тъкмо пред вратата на каймакамина пред тях се изпречи пазачът му Камбер онбаши:

— Каймакам ефенди рече да почакате малко, чорбаджилар…

Излезе пред него Лазар Глаушев и каза с леден глас:

— Ако каймакам ефенди не ни приеме веднага, ние си отиваме. Влез, онбаши, и кажи му това от наша страна.

Заптието влезе и скоро се върна:

— Буйрюнус, чорбаджилар…

Каймакам ефенди си бе отмъстил за тяхното закъснение, сега те можеха да влязат.

Той не беше сам в стаята си. По широките миндери край стените бяха насядали около петнайсет души бейове и агалари, седяха там и двама от преспанските власи — Миту Чука и Кости Пучура. Каймаканинът едвам се приподигна от мястото си зад една маса, покрита с червено сукно, и посочи с ръка миндерите насреща:

— Буйрюнус…

Общинарите насядаха тясно един до друг на края на единия миндер, а двама от по-младите дори останаха прави край стената — нямаше де да седнат. Агаларите насреща бяха се разположили нашироко, ала никой не се и помръдна да направи място. Каймакаминът се преструваше, че нищо не забелязва, и тъкмо се готвеше да говори, но Лазар Глаушев го изпревари:

— Прощавайте, каймакам ефенди — рече той на преспански със зачервено лице, — но тука, у вас, е доста тесно, ето прави стоят людете.

Разбърза се отеднаж каймакаминът, плесна с ръце? Камбер онбаши донесе няколко стола. Виждаше се, каймакаминът едвам сдържаше гнева си и така започна, с едвам сдържан гняв, и езикът му не беше много ясен, употребяваше непознати турски или арабски думи:

— Събрах ви първенци от мюсюлманите в Преспа, от власите и гърците, от българите, да чуете какво ще ви кажа и което чуете, да го разгласите между своите в града. Има някои в нашия град, които забравят, че тука е турска държава и турска власт. Военно време е, властта няма да се шегува, всекиго ще тури на мястото му. Никому няма да се позволи да нарушава реда и закона, да смущава и тревожи мирните граждани… Той не каза нищо повече, а само повтори и потрети с по-други думи казаното и както беше още преди това уговорено, веднага след него заговори най-старият от събраните там агалари — Мехмед Али ага:

— Между нас, мюсюлманите в Преспа, няма кой да нарушава реда и закона, кой да смущава и тревожи. Но това ще кажа аз, да се знае, че ако други някои се опитат да смущават държавата, ние всички турци в Преспа ще излезем срещу тях. Между мюсюлманите в Преспа има още мнозина, които могат да държат оръжие. Това ще кажа да се знае и да се помни от всички.

Стана да говори и Кости Пучура. Той беше нисък човек, а иначе беше с широки рамена и дебел, зачервен врат, с голяма, някак четвъртита глава, с много висок ален фес, сякаш да увеличи с него ръста си.

— От наша страна, каймакам ефенди, и вие, почтени агалари — започна той и все искаше да покаже колко правилно говори на турски, — от наша страна, искам да кажа, никога не е имало никакви смущения, ние гърците и патриаршистите винаги сме били мирни граждани и верни поданици на падишаха. Така е било досега, така ще бъде и занапред…

Поп Димитрия Тошев все току попоглеждаше към Лазара Глаушев и като че ли следеше как се преливаше по лицето му ту бледност, ту гъста червенина. Като млъкна Кости Пучура и седна на мястото си, Лазар погледна каймакамина:

— Изглежда, и ние ще требва да си кажем думата… Каймаканинът разглеждаше едната си ръка през спуснатите си клепки и едва-едва кимна с глава, но Лазар още преди това бе станал прав и лицето му беше бледо.

— Аз ще говоря на български — каза той с напрегнат глас, а лицето му стана още по-бледо. — Секи тука знай български. — Той не сваляше очи от каймакамина и продължи, като произнасяше ясно, отсечено всяка дума: — Ние получихме в нашата община известие, че на 19-ий февруари во Сан Стефано е подписан договор между руския цар и султана. Войната е свършена победоносно за Русия и от тоя ден се създава свободно българско княжество, в което влиза и наша Преспа. Каймакам ефенди, ти никакъв хабер ли немаш за това нещо? Надигна се от всички страни глуха врява — говореха помежду си и турците, и българите, и двамата власи възбудено се караха, макар и с потиснати гласове. Каймакаминът гледаше Лазара с широко разтворени очи, но бързо се съвзе и рече:

— Не знам аз нищо за никакво българско княжество. А войната е свършена, каза се тук още преди да дойдете вие.

Лазар повиши глас, да заглуши надигналата се врява.

— Който не знай, да чуе: тука не е веке Туркия. Нема да мине много време и там — посочи той с ръка масата пред каймакамина, — там ще седне друг човек и сичко ще се промени. Нема защо да ни заплашвате, каймакам ефенди: никой от нас нема да смути реда и спокойствието в града или некъде по селата! Отсега нататък в тая земя наистина ще има ред и закон. Като ни заплашвате, че сме размирници, ето какво ще кажа аз: ние, българите, тука сега не сме сички. Нема го между нас Милета Рибар и неговото место е още празно в нашата община. Като говорите за ред и закон и ни заплашвате, аз ще попитам каймакам ефенди: що направихте вие с убийците на Милета Рибар, защо не ги заловихте? Къде е Кючук Кадри, каймакам ефенди, защо го оставихте да се скрие, а той уби на времето и Ицо Баболев… Но тия злодейства в Преспа и по целата тая земя веке нема да стават, тука е веке друго царство.

— Слушай, слушай, Глаушев… — викна срещу него Кости Пучура. — Още нищо не се знай! Русия едно вели, ама да видиме какво ще рече ингилизинът и сички други държави. Сан Стефано… а Мраморно море е пълно с ингилизки вапори. Рано е още да се радвате вие.

— Тебе аз, Кости Пучура — обърна се към него Лазар, — искам да ти кажа нещо отделно. Не знам аз какъв грък си ти, влах си, а за гърци говориш, но щом се радваме ние, не требва ли и вие да се радвате като истински християни? Новото царство ще бъде християнско царство и Русия тръгна за доброто на всички християни в Туркия. А ти що, с твоите ингилизи? Искаш да ти стои на главата Кючук Кадри…

— Е, харно, ама не сте само вие тука, в Македония… Има и гърци, и други, а вие българско царство ще правите!

— Има гърци, Кости Пучура, и власи има, и евреи, ето и турци има, и арнаути, ама ние сме от сички повеке. Гърци, власи, турци — нека си бъдат, никой нема да им пречи. В новата държава сички ще бъдат свободни. Като патихме толкова време, цели векове, ние никого нема да потискаме. Така вели Русия: свобода за сички. За правда тръгна тя кръв да пролива…

Размърда се на миндера, изправи се разкрачен Мех, мед Али ага и върти на всички страни тъмни, гневни очи:

— Вие що бре?! Седнали сте тука да делите нашия дьовлет! Гърци, българи, ингилизи, руси… Ние сме тука бре, ние! Да не смей никой да дига глава, бога ми, на парчета ще го сториме! Лазар Глауш, Туркия е тука и толкоз.

— Мехмед Али ага — отвърна Лазар. — Свали си ръката от оружието. Никого нема да уплашиш.

Отново се надигна врява откъм турците, уговаряха се, изглежда, за нещо, ръмжаха и шушукаха и каймакаминът бързо се обърна към тях разтревожен:

— Не, не… оставете! Не така, кардашлар!… — Сетне се приподигна към Лазара: — Дръж езика си, Лазар Глауш! Ти още не си станал каймакамин тука…

— Аз каймакамин нема да стана — отговори Лазар. — Друг ще седне там, на това место, по-достоен.

— А вие защо мълчите?! — обърна се каймакаминът към другите общинари. — Само той ли ще говори, Лазар Глауш?

— Ние сме сички с него — рече поп Димитри Тошев.

— Сички сме с него — рече и Борис Мутафчия.

— Станете сега да си вървите — махна с ръка каймакаминът и дигна пръст, размаха го заканително: — И добре запомнете какво ви се каза.

— Ще си вървим — изправи срещу него глава Лазар. — Ама скоро и вие ще ся вървите оттука и завинаги.

Общинарите се отправиха към вратата, а заедно с тях излезе и Миту Чука.

— Не ме е яд на турците — рече той. — Нихно царство беше досега, мъка им е, че го загубват. Ама тоя погърчен влах, Пучура — той по турчин и от турците иска да излезе, той ще крепи султана…

Всеки ден преспанци очакваха да влезе руска войска в града им. Всеки ден се слагаше да ври на огнището тенджера с по-хубава гозба или поне каква да е чорбица — да не е къщата без топло ядене, както ставаше иначе много пъти по сиромашките къщи: човек сам в къщата си всякак може, но дойде ли ти гост — трябва да му сипеш нещо в паничката. Всеки ден преспанки бяха като пред голям празник — тревожни, припрени, със запретнати ръкави — да измият, да изтупат, да преметат още еднаж новите чорги и килими, да по-нагледат подаръците, кой каквото си е приготвил за милите гости — кошули, чорапи, кърпи, всичко да е в ред и готово. Всяка минута гостите може да изпълнят улицата и тичай да разтваряш врати и порти! Всеки ден и колко пъти на ден ту един, ту друг от къщи ще мине през двора, ще отиде да надзърне на портата — нагоре и надолу — не идат ли вече, не се ли задават най-сетне? Цели ята деца от разни махали се събираха на битолския път и там пренесоха игрите си — чакаха първи да видят русите. В чаршията всеки ден беше празник: изоставиха людете работата си, събираха се на весели разговори по дюкяните — от дюкян на дюкян, пращаха по кръчмите чирачета за вино и ракия и чуваха се песни — кога е било то песни да се пеят по дюкяните! От много радости през деня някои вечер се връщаха весели и превесели и ту към едната стена ще се гурне, ту към другата, портата си не може да познай, а кога ще видиш преди пияни люде да се кандилкат по улиците! Чаршията се пълнеше със селяни всеки ден и които имаха приятели по дюкяните — ще се отбият по два, по три пъти и все това ще питат:

— Нема ли ги още? Их… изгорехме веке да чакаме…

През пазарните дни се стичаха в града по цели села, с жените и децата, и само ходят нагоре-надолу, ходят и никого не питат, пък и в механата ще седнат. Ходиха селяци от чифлигарските села и в общината:

— Кажете ни, братя, какво ще става со чифлиците? Да си вземем ли веке земята, наша си е…

— Потрайте още малко. Земята на вас ще се даде. Така бяха решили в общината — по всяко време да има там от общинарите, че по цял ден влизаха люде да питат за какво ли не. Човешките нужди никога не се свършват и общината по тия дни бе станала градско управление за всяко нещо, към хюкюмата и конака никой не поглеждаше.

Русите още не идваха. Не се чуваше да са дошли и по другите места наоколо — ни в Битоля, ни в Охрид, ни в Прилеп, ни във Велес, макар да се чу по едно време, че казаци са стигнали до Вардара. Някои ходиха и нарочно до Битоля, отиде и Лазар Глаушев да научи нещо в това шумно средище на вилаета. Още нищо не се знаеше, нищо не се чуваше! Дните минаваха, дойде нова пролет, затопли се времето. Трудно беше, от голям копнеж, да се задържи човек по дюкяни и по ниви, та и полето взе да позакъснява. Излезе повеля от общината, пратиха люде и по най-далечните села, най-вече където имаше турска земя и чифлици:

— Да не се изоставя полето! Тая година е нужен още повеке хлеб и секаква храна било за люде, било за добитък. Може отведнаж да довтаса цела войска…

Турците се спотайваха. Събираха се тихо и мирно по селямлъците в своята махала, по двете турски кафенета, по джамиите. Каймакаминът седеше сам в стаята си, реизът също, заптиите се разтакаха по двора на конака. Рядко ще мине турчин през чаршията, кротко, с наведени очи, а ни един от беговете и агите не отиваше да види чифлика си в полето. Дошли бяха по турските махали мухаджири58 от горе, имаше чак от Плевенско, върнали се бяха и някои от редифите и всиччи бяха изплашени до смърт от московците:

— Аман… московгяур! Ни с пушка ще го спреш, ни с топ…

Много изби в чаршията и по махалите бяха пълни с бъчви и бурета тиквешко вино. Навреме бяха го докарали от Тиквеш Таки Брашнаров и Георги Баболев, но русите не идваха и виното остана неизпито. Всеки преспанец имаше си свое или които бяха купили от тиквешкото — купили бяха вече, не им беше нужно — и по избите останаха до сто хиляди оки непродадено вино. Като започна времето да се затопля, из чаршията, а тук-там и по махалите, взе да се усеща издалеко-издалеко, после все по-силно миризма на кисело. Нямаше в Преспа сгодни изби и съдове за такова вино, а и някои от механджиите бяха накупили повечко тая година — и те, и Таки Брашнаров със съдружника си мислеха, че русите ще го изпият за месец-два и ще напълнят кесиите им с рубли. Но русите не идваха и виното се превръщаше в оцет по топлите изби, в топлите пролетни дни. Старият Марко Брашнаров, който бе започнал да изглупява, ходеше по приятелите си из чаршията и едва ли не плачеше с глас:

— Те, руснаците, и за търговия не ги бива… За них купихме толкова вино. Ама това копиле, Баболевчето, то ни подлъга. До хиляда лири ще загубим и повеке. Да си беха стояли в Русията…

Русите не идваха. Радостта на преспанци започна неусетно да стихва, да гасне. То не беше поради продължителното очакване — преспанци не биха се уморили да чакат и още толкова. Сега всеки знаеше за руската победа, за Сан Стефано, за пълното турско поражение. Но защо не идваха още русите? С тоя въпрос започна една обща и все по-голяма тревога. После се чу:

— Нема да дойдат!

Кой изрече пръв тия жестоки, лъжливи думи? Може би Кости Пучура… Някакъв пътник дошъл от Битоля. Писмо някакво дошло, вестник някакъв писал… Преспанци забелязаха, че и турците започнаха да се посъживяват, някои от тях пак тръгнаха с оръжие из чаршията. Както през първите дни, когато се каза, че русите вече идат, започнаха все повече люде да се отбиват в общината или в дюкяна на Лазара Глаушев.

— Що има?… Що се чува?… В очите тлееше тревога, страх.

— Нищо лошо нема.

— Дай, боже!

И все пак тревогата ставаше по-голяма, страхът ставаше по-голям с всеки нов ден, радостта гаснеше, в сърцата отново оживяваше старата, вековна тъга…

През първите дни на месец май в преспанската община пак се получи писмо от битолската община. Събраха се бързо преспанските общинари, като да почувствуваха всички какво съдържаше това писмо, преди още да го отворят, наведе се ниско над него секретарят Ордан Чингелов и колкото трепереше хартията в ръцете му, още повече трепереше гласът му:

„общинари отъ Пръспа и сички Пръспански граждани, дойде връме да браниме нашата слобода пръди уще да я имаме. Както що ви се извести пръди връме, врагове напи и душмани сакатъ да посъгнат на Санъ-Стефанский миръ и на Болгарското Княжество, сбиратъ подписи противъ насъ и проче. Ръши се и дойде извъсте одъ многу мъста низъ Македошя да се собере цъ-лиотъ народъ по сички градища и одъ селата и да подай прошеше до сички чужди консули во най-голъмиотъ градъ на Македошя Солунъ, оти не сака да се дъли одъ другитъ братя свои Болгари одъ общото ново Болгарско Княжество. Сберете го сичкиотъ народъ и да се избератъ двоица достойни люге, да се потпишатъ на прошенето и да ударатъ общинартй вашъ печатъ. За сичко ще ви се извъсти на връме, кога избраните отъ васъ да тръгнатъ за Солунъ, каде ще се сбератъ сички избрани одъ цъла Македоня.“

Рано на другата сутрин, след като се получи в Преспа това писмо, Лазар Глаушев се качи на една хочия и замина за Битоля. Върна се на втория ден вечерта по тъмно и преди да се прибере у дома си, отиде да намери общинския слуга и клисарите на двете църкви, нареди им да съобщят на всички общинари и на всички първомайстори на еснафите да се съберат на другата сутрин в общината. Клисарят на новата църква пошавна с куцата си нога, разгледа я с нажалено лице и промънка:

— Ама ние сега цела нощ требва да ходиме… много люде са това.

— Нема да пропуснете ни един — рече Лазар остро. — Ще кажете и на учителите, на поповете от двете църкви и те да дойдат.

Сутринта общинската стая се напълни с люде и които дойдоха малко по-късно, трябваше да стоят прави. Дойдоха и люде, които не бяха ни общинари, ни първомайстори, а бяха подтиквани от голяма ревност към народните работи, или пък от любопитство. Такова време беше сега — всеки чувствуваше, че се решава съдбата на целия народ. Вратата на общинската стая остана отворена, пък и задушно беше вътре в топлия майски ден, струпаха се люде вън чак до стълбата. Вътре в стаята бе останало малко свободно място пред миндера, дето седеше председателят, и малко по-нататък, дето беше масичката на секретаря Ордан Чингелов. Само първомайсторите бяха тридесет и двама, колкото бяха и еснафите в Преспа. В стаята и вън, пред вратата й, се чуваше само шепот или тих говор, никой не повишаваше глас, а тая обща сдържаност идеше от Лазара Глаушев. Всички знаеха, че той бе ходил в Битоля и бе ги събрал сега тук, всички поглеждаха към него, а той седеше замислен до поп Димитрия Тошев с потъмняло, затворено лице. Последни дойдоха поповете, направиха им път и те седнаха на миндера от другата страна на председателя. Лазар като че ли това бе чакал, стана и без да дава никакъв знак — в стаята и вън настана пълна тишина. И гласът на Лазара сякаш бе потъмнял като лицето му, когато заговори:

— Пет века страдания и как, с какво си спечелил тоя наш народ толкова много врагове? Кому сторил зло нашият народ, та сега, като дочака деня на своето спасение, сички са се дигнали срещу него да му попречат да свали робските синджири! — Той млъкна за минутка и отеднаж се чу гласът му плътен, силен, дори остър: — Сега веке, братя, ние требва да покажем дали сме достойни за свобода и за свое царство! Нашата спасителка и майка Русия победи и порази Туркия, а сега християнска Европа се дига да спасява тая същата Туркия. Това е от страх, от завист и за плячка. Ние сега требва да дигнем силен глас за своето право, да покажем на целия свет, че искаме да живейме свободни. Туркия иска да задържи Македония, не я дава, макар да се подписа в Сан Стефано. На такъв ум я учи християнска Европа, а и фанариотите й помагат. Реши се да се даде едно прошение от целия народ в Македония до консулите в Солун и да каже тоя народ що иска. Нека дойдат консулите тук, и тука, в Преспа и навсекъде по Македония да видят и чуят що иска тоя народ. Такова прошение ще се подаде от името на целия македонски народ. Ще изберем ние двама достойни люде да отидат в Солун и да се подпишат на това прошение от наше име и да ударят нашия общински печат за здравина и потвърждение. Те ще отидат в Солун да подпишат и ако дойдат тука консулите, ние сички требва да потвърдим, което те ще кажат там и подпишат. Щом изберем ние тука сега тия люде, секи еснаф още днеска или най-късно утре ще се събере и ще реши за них и ще потвърди с печата си дали е съгласен и секи има право да се изкаже и тука сега, и където и да е, за да се знай, че те ще отидат в Солун от името на целия народ. Да се разгласи също и по селата, да знай за тая наша работа и селският народ, да дойдат консулите и него да питат. На пратениците в Солун ще се даде пълномощно и ще им се даде общинският печат, за да го ударят на общото прошение.

Лазар седна, свали феса, обърса с кърпа лицето си. Наоколо беше тихо, като че ли всички чакаха Лазар да продължи словото си, гледаха го насреща, следяха движенията му. И тъй, в тишината, се чу откъм вратата ясен глас:

— Що има да избираме: ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ето и Андрея Бенков, ако са нужни двама.

Това беше като даден знак, зачуха се гласове от всички страни, викаха и тия пред вратата, макар да не бяха канени за това събрание, и все това се чуваше най-вече:

— Ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ти и Андрея Бенков…

Така и записа в протоколната книга Ордан Чингелов: „… Сичкиотъ народъ пръспанский викна съ единъ гласъ: ти, Лазаре Глаушевъ, ще идешъ за Пръспа и Андрея Бенковъ съ тебе.“

Утихнаха виковете, посочи се и се избра Лазар Глаушев, но общата врява и шум не спираше. Тогава стана първомайсторът на кантарджийския еснаф — човек на около петдесет години, с мешинената си престилка, както бе дошъл от дюкяна си, с разкопчана кошуля, зацапана с чернило, и с такива думи започна той, с такъв тъжен глас, че всички замълчаха, за да го чуят:

— Лазаре… ти ще идеш в Солун и Андрея, рекохме веке. Ама ти, брате, криеш нещо от нас, не ни казваш сичко. Кажи ни сичко и нищо не крий. Каквото и да е, лошо или добро, щом е за народа, не го крий, нека го знай целият народ и така ще бъде за сички по-харно. — И току додаде кантарджията: — Имай, брате, доверие в народа, нема да те остави той никогаш.

Той се огледа срамежливо и седна там, скри се между другите люде. Пак се надигна врява и Лазар позна, и дочу, че всички тия люде чакаха отговор от него. И мнозина видяха как изеднаж лъсна лицето му от влага. Стана, поклати глава:

— Да… Нищо не требва да се крие от народа, което е за народа. Да не бъде той в заблуда, когато се решава целият му живот. Русия, братя, победи Туркия. И тя никога нема да ни изостави. Но руси по нашите места сега засега нема да дойдат. — Лазар въздъхна и бе станало толкова тихо наоколо, че въздишката му се чу чак вън, суха и мъчителна. Сега той като че ли се почувствува по-свободен, по-смел и продължи някак сърдито, повелително: — Да видим сега ние сами какво ще направим за себе си. Сега нашият живот най-много от нас зависи, сичко е в нашите ръце и както го направим, така ще бъде. Русия сега я викат на съд, а с нея и нас ще ни съдят. Каквото покажем пред света, такава и присъда ще ни отсекат. Реши се да дадем прошение до консулите в Солун, да дойдат да видят с очите си що иска тоя народ, а утре, ако не стигне това и ако е нужно нещо повеке да направим, ние требва да го направим. Ето, братя, сичко ви казах и веке нищо не крия от вас.

Откъм ъгъла до вратата се чу гласът на Вардарски; той бе седнал там, в ъгъла, людете бяха го притиснали и като заговори, гласът му се чу като изпод земята:

— Ясно е веке сичко. Бехме сложили трапезата и чакахме да ни дойдат гости, та заедно с тех да седнем да се гощаваме. Хубаво нещо е това и весело, но ето не иде нищо наготово. Руси нема да дойдат по нашите места, ами малко ли е това, което направиха те за нас? Ние остава само да довършим. Погледнете се колко сме тука, погледнете целия град и наоколо и още по-нататък, що има да чакаме още!

— Къде бре, даскале, къде ще ни водиш?! — попита нетърпеливо йовче Златев, който беше закачлив и присмехулник, но не можеше да се познае дали се присмиваше сега на учителя.

Видя се как замахна с ръка Вардарски над главите на всички и викна с още по-силен, разтреперан глас:

— Към конака ще вървим! Още ли ще седят там тия злодейци, колцина са те, а ние сме цел град люде! Конакът е вече наш и управлението, нели това се реши и се подписа в Сан Стефано!

Надигна се пак шумна врява, заозъртаха се людете, всеки се привеждаше към ухото на съседа си, ширеше очи, пръсти и току се чу отново гласът на Йовче Златев:

— Какво ще кажеш ти, Лазаре…

— Ти погледни сички и попитай какво ще кажат — отвърна Лазар, без да става от мястото си, и гледаше мрачно йовчета Златев. Сетне продължи: — Е, щом питате мене — да кажа: може и за това да дойде време, може и към конака да тръгнем. — Глъчката се засили, отеднаж заговориха всички, раздвижиха се, станаха някои от миндерите, още повече викаха и шумяха тия, които бяха се струпали пред вратата. Гласът на Лазара изеднаж заглуши дигналия се шум и викот: — Стига, стига! Каза се сичко. Да си вървим веке и нека първомайсторите изпълнят, което се реши тука…

Потече по широката стълба народът, бавно заглъхваше врявата и тропотът на толкова люде. В широката общинска стая останаха само поп Димитри Тошев, Лазар Глаушев и там, до масичката си, секретарят Ордан Чингелов. Заслушан в отдалечаващите се гласове и стъпки, поп Димитри бавно се прекръсти и промълви:

— Ръка милостива протегни, господи, над тоя народ… — Сетне поклати глава и сякаш продължи молитвата си: — Лазаре… Накъде тръгваме ние и къде ще спрем…

— А тука ли да останем, отче, дето сме сега? В тъмнина и неизвестност… Напред ще вървим, напред! Където виждаме светлина да ни се мерка. Да излезем на път, на отворено…

Остро проскърцваше перото на Ордан Чингелов по коравата хартия на общинската протоколна книга.

Прибра се в дюкяна си и Лазар Глаушев. Навред из чаршията се забелязваше оживление, макар да не се дочуваше отникъде всекидневният шум и тропот. Всички еснафи се събираха на съвещание и всеки на своето място — в някой от по-широките дюкяни, по кафенетата или по ханищата. На тридесет и две такива места из чаршията се събираха къде двадесет, къде петдесет, къде до сто души и повече, както беше с казанджийския еснаф, който имаше над тридесет работилници, а също и с кантарджийския еснаф, който имаше също така тридесет работилници. Като се знаеше защо се събираха, първомайсторите разгласиха да отидат на събранията не само майсторите, а и мнозина от калфите — не се решаваха еснафски въпроси за цените или за продажбата, или за вергиите, а се решаваше всеобщ народен въпрос. Никъде не се пита и не се говори много — кой не познаваше в Преспа Лазара Глаушев и Андрея Бенков, — бързо се записваше в еснафския тефтер, че народът ги праща да дадат прошение до консулите в Солун, но щом се удареше там печатът на еснафа и се затваряше дебелият тефтер, някой с нажален, с тревожен глас ще попита: — Ами русите? Наистина ли нема да дойдат? Що рече Лазар?…

Ни един еснаф не отложи събранието си за другия ден, а на третия ден общинският слуга пак събра първомайсторите в общината и те подписаха, подпечатаха с еснафските печати пълномощието, което бе дадено на Лазара Глаушев и Андрея Бенков като на народни пратеници и застъпници. Докато чакаха те да получат вест, за да заминат за Солун на определен ден, в дюкяна им идваха Селяни от разни села в Преспанската околия и които от селата имаха печати — удряха и тях върху пълномощието.

На 15 май Лазар Глаушев и Андрея Бенков затвориха дюкяна си и заминаха за Солун. По същото време там се събраха представители на почти всички македонски градове и на 20 май бе подадено до чуждите консули в тоя град (английски, австрийски, французки и италиански) следното прошение:

[# Вергия — данък.]

„Ваше Високопревосходителство! Познатм си вече на цъль свътъ въковннте страдашя и мъки, на които беха беззащитно изложени хриспяните подъ турското фанатическо господство. Познато е също, че адските изтязашя които особено претърпе въ послъдне връме миролюбив български народъ отъ турското безпримермо варварство во всего пространство на бащиното му огнище в Мизия, Тракия и Македония, подигнаха общо негодуваше въ образование, и най-после извика Русо-Турската война, която недавно пръстана по слъдстше на сключенний въ Св. Стефано по между двете воюващи страни мирен договоръ.

Всички й българи народъ ся зарадва като видъ, че желашята му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний, вснте българе въ Македоня съ силата на Св. Стефански договоръ, чекахме съ големо нетърпеше освобождешето си от бъснующето още надъ насъ Турско варварство. Но на мъсто това, за голема жалъ виждаме, че местньте власти! отъ една страна, и гръцкото духовенство отъ друга, съ различни сръдства изнудиха отъ неком наиш невинни братя подпись, за да ги злоупотребатъ, като увъратъ ВеликУте Поручительнь Сълъ, че ужъ ньй сме бьвши гърци, а сме желаеле само улучшвно, а не присоединешето си съ новоучреждаемото българско княжество. Това безнаказано подиграваше съ нашьпе подписи, сиръчъ с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни особито при предложението, че такво едно лжжливо изявлене отъ страната на Македонските българе, можъ да ся е вече падало и на Ваше Високопревосходителство. Поради това по-корноподписаннте представители отъ разни общини в Македожя, осмеляваме ся днесъ най-смирено да B поднесемъ настоящето прошеше, съ което като протестуваме противъ всякой злоупо-требитель на нашите подписи същевременно умоляваме Ваше Високопревосходителство въ името на правдата и човеколюбето, да благоволите да подъйетвувате предъ честното Правителство на

Негово (Оставено празно място за дописването на името на съответния държавен глава), за да се опредъли, ако би било нужно, една комися, която ще може най-здраво и най-безпристрастно да испита и да се увъри на местото, че нашите желаня и нужди са общи и неразлучни съ тия на нашите братия блльгаре, които населяватъ Мазя и Траия, и съ таковъ начииъ да пръстанатъ еднажъ за всякога безсрамнь Ь викове на незначителни помежду ни гръцки елементъ, който непрестанува да бвапамои човеколюбива Европа въ возвишеньпъ й чуиства и намърення къмъ страдаю

!тб.

В твърда увереность, че милостиво ще погледнете на тая ни смирена просба, зимаме чвоть съ най-дльбоко почитанье да ся наричаме на Ваше Високопревосходителство покоръниьи слуги.

Македонски българи

Представители одъ разни общини одъ Македоня Солунъ, 20-го мая 1878 г.

Печат на Велешкото църковно настоятелство, 1868 г.

Печат на Струмишката църковна община, 1870 г.

Печат на Скопското българско общество, 1870 г.

Представители Велешки Саздо Петрушевъ Шулевъ Ан Георговъ

Представители Струмички Ставрушъ Тимовъ Констандинъ Русовичъ

Представители Скопски

Тодоръ Стевковичъ Иованъ Карагеорговъ

Печат на българската община в Битоля, 1872 г.

Печат на Прилепската българска община

Печат на Неготинската българска община, 1871 г.

Представители Прилепски

Христо х. Илювъ Христо Фукара

Представителм Тиквешки х. Арсо Христо Николовъ

Печат на Гевгелийската българска община, 1871 г.

Печат на Кукушката българска община

Печат на Солунската българска община

Печат на Баташката община

Печат на Тетовската българска община, 1869 г.

Печат на Кумановската българска община, 1870 г.

Представители Гевгелски Георги Баялцали Ичо Догановъ

Представители Кукушки Андонъ х. Стойковъ Михаилъ х. Диновъ

Представители Солунски Паунчевъ Никола Наето Стояновъ

Представители (отъ) Ваташа Мише Ризовъ

Ризо Добревъ (Имената не личат ясно)

Представители Тетовски

Икономъ папа Серафимъ: Заф1ръ Нжоловъ

Представителн Кумановски Попъ Божинъ:

Д1мо Ивановъ

Представители(ь) Радовишъ Христофоръ Константиновъ Хрисго Ико(но)мовъ

Представителн Воденскн Трпче Стояновъ Иованъ Безо

Печат на СъреквгМелиичко-Драмско-Неврокопското учителско дружество

Печат на Петричкия казалийски съвет

Печат на Неврокопската българска община

Настоятели училищни Стефанъ Шаманджиевъ Георги Любаховскьш

Представители Петрички Стоянъ Герпевъ Георги Урумовъ яп авителн. Нввронваеш

Печат на Д. Хисарския казалийски евветъ

Представители Демиръ Хисарь Попъ ДмЬри Кърчевскй ванъ Голагановъ

Печат на Щипската българска община

Кюстендилска епархия

Печат на Сърската българска църковна община

Печат на Драмската българска църковна община

Представители Щипски Мано Панаютовъ

Лазо х. Димитровъ

Представители Сърскн Ил1я Иоваловъ Касарозъ Иванъ Братановъ

Представителн Драмски

Печу х. Оглу Алекси Чановъ“

Представителите на Радовиш и Воден не бяха донесли със себе си печатите на своите общини и сложиха само подписите си, а представителите на Битоля и Неврокоп удариха само печатите на общините си.

Когато се завърнаха в Преспа Лазар Глаушев и Андрея Бенков, целият град знаеше къде бяха ходили и що бяха вършили. Узна и каймакаминът, узнаха и мнозина от преспанските турци. Лазар и Андрея не бяха се крили много ни в Преспа, ни в Битоля, ни в Солун. Турците в Преспа кротуваха и изчакваха. Чу се за турски бунтове и размирици само някъде по Родопите.

На 13 юни 1878 година се откри Берлинският конгрес Англия, Германия и Австрия разкъсаха Санстефанска България на три части: от Северна България се създаде не напълно свободно княжество; така наречената Източна Румелия с главен град Пловдив бе превърната в автономна турска област, а Македония оставаше и занапред под пълна турска власт. Без да пролее ни капка кръв, Австрия успя да си присвои Босна и Херцеговина, а като награда за своето приятелство към Турция Англия получи остров Кипър.

[# Един екземпляр от това прошение се пази в Пловдивската на родна библиотека и музей.]

Щом се разчу по Преспа за берлинското злодеяние, мнозина преспанци изпаднаха в смут и страх. Те не бяха крили радостта си от руската победа и сега се бояха от турско отмъщение, ала още по-голям беше страхът им и смущението им пред бъдещето, след като бяха повярвали, че няма да бъдат повече турски роби. И които бяха по-предприемчиви, взеха да бягат от Преспа; продаваха набързо каквото имаха от имот и покъщнина или пък изоставяха и дом, и всякакъв имот и бягаха на север, към свободната българска земя. Бягаха отделни люде от по-младите, но бягаха и цели домочадия.

— Да побързаме, докато турците не са затворили пътищата и новите граници!

За едно късо време, докато започнаха първите студове, само от Преспа избягаха над две хиляди души, а имаше бежанци и от селата. Бежанци имаше и от цяла Македония.

И Ния Глаушева тогава отвори дума пред Лазара за бягство.

— Тежък ще бъде животът ни, нели знайме що е под турско — каза тя. — Ето мнозина тръгнаха. За нас ще бъде по-лесно, като сме… сами. Как да е, гладни нема да останем там…

— По-лесно е да го каже човек — отговори Лазар. — Не ми се бега мене от Преспа, сърце не ми дава. Знам сичко какво ще бъде сега, турците ще са още по-зли към нас, но има нещо, държи ме тука и не мога да го скъсам, не мога Нийо… Пък и още не се знай какво ще бъде с Македония, макар тия юди в Берлин… Русия нема да ни остави така нас, а и ние може да си помогнем некак…

Така подхвърли Лазар Глаушев на жена си, но той носеше по-ясна мисъл в себе си: Македония може да си помогне, трябва да си помогне, сега, докато е още време! Руските войски бяха още тук — на границата на Македония и в самата Македония — в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая. Турците бяха още в смущение и безредие, в Преспа и в много други градове нямаше ни един турски войник. Лазар ходи на няколко пъти в Битоля. Там се събираха люде от целия вилает, идваха и от други, по-далечни места. Още през месец юли, като се разчу за Берлинския договор, по цяла Македония започна едно общо брожение сред българите. Сега се знаеше, че по Струма, от двете и страни, селата са се дигнали да прогонят турците. В началото на октомври въстават най-напред селата Кресна, Влахи и Ощава, а след тях и много други села навътре в Мелнишко. Въстанието бързо се разширява и към Паланечно, обхваща много села в Разложко, превзет е град Банско с прохода Предел, въстават и селата в серски Демирхисар, оттатък Рупел. На 10 ноември същата 1878 година ръководството на въстанието издава в Пирин от името на „Привременно Българско управление в Македония“ възвание, което завършва с две пламенни думи:

— Свобода или смърт!

В тоя призив се вслушваше цяла Македония, а най-вече ония, които имаха по-горещи сърца, защото много по-големи бяха надеждите, отколкото действителните изгледи за успех За първи път откакто се знаеха и помнеха, сега Андрея Бенков беше против Лазара. Колко пъти вече бе повтарял Андрея:

— Времето минава, а ние чакаме турците да съберат сила. Чакаме да си отидат русите. Чакаме Македония да опустей от люде. Ето, нели се чу: по Пирин планина веке се бият!… Да мога да дигна тоя народ… Ама аз не мога, ти можеш и с една дума.

— Не може с голи ръце, Андрея. И после, само ние ли тука, в Преспа? Пирин — е, харно. Ама нека и другаде да се захване; да се дигне цела Македония. Това чакам аз. Дедо Иван е още тука, не бой се. Ти сега гледай да съберем повеке пушки.

Райко Вардарски и не говореше вече с Лазара. Избягваше да минава дори пред дюкяна му. Той събираше в малката си стая едва ли не всяка вечер Атанаса Кривио, хазаина си Аце Кутрев, покрай тях идваха и някои селяни, идваха и други по-разпалени млади люде, слушаха гневните му словесни избухвания, но погледите им бяха насочени към Лазара — чакаха да чуят той какво ще каже, той какво ще направи. А той, когато влизаха в дюкяна му, се това повтаряше, както и на Андрея:

— Дедо Иван е още тука, не бойте се. Ще почакаме още не кое време. Вие гледайте пушки да съберем повеке, пушки ни требват…

Тая година зимата беше люта и продължителна. Затвори се сякаш, заключи се целият живот, особено то тия най-отдалечени краища на Македония. Но после отеднаж избухна всичко, що бе тлеяло под студената зимна кора и мраз…

След великденската седмица Лазар пак отиде в Битоля. Не се бави там ни два дни. И каза на Андрея веднага щом се върна:

— Тая пролет требва да се дигнем. Немаме много пушки, немаме, кажи-речи, нищо в ръцете си, ама иначе още по-лошо ще бъде. Требва, докато русите са още тука. Нагоре на много места са станали битки. В Мариово са се дигнали към петстотин души. Ех, повеке со тояги и секири, ама се са живи люде. По Костурско са се дигнали още повеке, също по Бабуна, между Прилеп и Велес. Става нещо и по Албания, ври нещо и там. Но и турците се съвземат. Пратили много войска към Струма. Да можеше некак сички заедно, цела Македония, отеднаж, па да се дигне и Албания… Ама нема веке време за губене. Ако сега изпуснем — свършено е с нас кой знай за колко години. Като се започне еднаж тук и там — ето по Струма, в Паланечко, Малашевията също, ето в Мариово, в Костурско, по Бабуна… сичко ще се запали. Ще дойдат и руси, то се знай. Казаха в Битоля, готови били за Македония седемдесет души руски офицери. Ще дойде и руска конница за секи град. А тия в Европа, щом видят, че целият народ тука…

Още същата вечер Лазар Глаушев събра Андрея Бенков, Вардарски, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривио и Аце Кутрев. Събраха се те в стаичката на Вардарски.

— Е, Аце, Атанасе — най-напред към тях двамата се обърна Лазар. — Кажете да видим сега колко пушки сме събрали, колко куршуми, какво друго оружие имаме.

Той и сам знаеше какво оръжие беше събрано, ала сега трябваше всичко да се прави на ясно. Пушките бяха само осемдесет и две с хиляда седемстотин и двадесет патрона.

— Имаме и пищови, има и от тия с по пет куршума. — побърза да каже Атанас Кривиот и като че ли се боеше да не би Лазар пак да отложи цялата работа. Аце Кутрев, който беше винаги по-спокоен и по-самоуверен, рече с равен глас и дори не подигна очи да погледне Лазара:

— Знам аз… в града ще се намерят и други люде, които имат оружие. Кой пушка, кой пищов или нож.

Лазар нищо не отговори, а седеше с ръце отпуснати на колената. Сетне попита:

— А людете? Колко люде, мислите, ще излезат, ако речем да станем…

— Колко… — повтори Кривиот колебливо.

— Колко — повтори и Аце, но веднага добави: — Колкото пушки, толкова и люде. На когото дадеш пушка в ръцете, той ще тръгне с тебе. Люде колкото искаш… целият град.

Както бе седнал Глаушев — неподвижен, с мрачно лице, — Вардарски на няколко пъти го попогледна и окото му святкаше присмехулно. Сега той стана, рови дълго под постелката си върху тясното дървено легло и пак се върна на мястото си. Разтвори голям, жълтеникав лист хартия и гласът му отеднаж изпълни малката стая:

— Четиридесет и осем души са записани тук. Сички доброволно и клетва са дали да мрат.

Лазар го погледна изненадан:

— Ти ли? Ти ли ги закле сичките?

— И ние тука седмина — продължи Вардарски, — това прави петдесет и петима, които са се обрекли и клетва са дали.

Съживи се и Атанас Кривиот.

— Да има пушки — рече той, — аз ще дигна сичките села.

Едвам забележимо, но все повече бледнееше лицето на Лазара Глаушев; той се приведе напред и каза:

— В града има трийсет и шестима заптии и ще излезат срещу нас не по-малко от двеста души други въоружени турци. Но пък ние… ние ще гледаме да ги изненадаме и тъй… отеднаж да ги затиснем. — Той се изправи, поприглади нервно с опакото на ръката мустаките си и продължи с изяснен глас, сърдито, сякаш спореше с някого: — Е, това е! Като требва — требва!

— Е, най-после — не се сдържа Вардарски и погледна изкосо Лазара.

Бавно обърна към него Лазар бледо, строго лице и повтори:

— Най-после. Да! Не знам как е с тебе, с вас тука, но мене тая работа ми тежи като цела планина на рамената.

— Да не е от… страх — рече Вардарски и прошумоля смутено с хартията в ръцете си.

— Ами да — отговори просто Лазар. — Наистина се боя… за тебе, за себе си, за целия град. — Той посегна и взе от ръцете му списъка на заклелите се въстаници и току рече: — А ето започваме. — Погледна Вардарски в лицето, сякаш да види какво впечатление направиха на учителя тия две думи, сетне погледна той и останалите си другари, разгъна хартията, прочете целия списък докрай. И тъй, загледан в списъка, продължи: — Като се връщах от Битоля, видех з друга кочия Кючук Кадри. Връщаше се и той в Преспа с други двама турци. Ще го убием още тия дни, ама насред чаршията. Сам ли ще бъде, с двама ли, с трима ли — сичките ще паднат. Аз ще я наредя тая работа. — Той се загледа още за минута в списъка, после го сгъна, скри го във вътрешния джеб на дрехата си. — Нели така бехме решили… Това ще бъде първият знак. И да поуплашим агаларите. На другата сутрин, два часа преди да се раздени, ще вземем и конака. Райко Вардарски отеднаж скочи, бързо се изправи срещу него и Лазар. Учителят се хвърли и буйно го прегърна:

— Лазаре, брате!…

Наскачаха и другите, Андрея Бенков проплака с глас.

От два дни по няколкото улици, които водеха от турската махала към чаршията, се навъртаха някакви младежи — калфи ту от железарите, ту от обущарите, ту от другите еснафи. — стояха там, зяпаха по цели часозе, та почнаха някои от близките дюкяни да ги закачат:

— Що бре, изпъдил ли те майсторът ти?

— Ела бре, ела да ми напълниш бардучето с пресна вода… Щом стоиш тъй, без работа.

Младите люде подхващаха шегите или пък мръдваха по-нагоре или по-надолу и пак се връщаха. Като си отиваха едни, идваха други. Людете наоколо вече не ги закачаха, но все повече се заглеждаха в тях: каква ли е тая работа?! На втория ден, доста късно следобед, откъм турската махала се зададе Кючук Кадри с двама свои другари, но като минаваха през площада при градския часовник, единият от тях се отдели и влезе в чаршийската джамия. Кючук Кадри продължи към чаршията, а половин стъпка по-назад от него вървеше другарят му; и двамата бяха с тежки силяхлъци, носеха и пушки в ръцете си, като да бяха тръгнали по лов из полето. Двамата калфи, които тъкмо по това време стояха наблизу, отеднаж изчезнаха.

Турците навлязоха в чаршията и все ръмжаха навъсени, мятаха на всички страни предизвикателни погледи, та людете избягваха да им се изпречват на пътя. Внезапно, на един кръстопът към касапската чаршия, върху двамата турци се нахвърлиха четирима младежи с револвери в ръце и започнаха да стрелят по тях. Кючук Кадри веднага падна, пушката му остана под него. Другарят му изпусна пушката и приподигна ръце, негли да се защити, отвори уста да викне, но не се чу ни вик, ни глас, види се, поради изстрелите. Падна и той там, до тротоара пред един дюкян. Двама от младежите веднага побягнаха по посока към българските махали, но другите двама сякаш и не мислеха да бягат, дигнаха пушките на убитите, бръкнаха и в силяхлъците им, извадиха револвери и ножове, а единият гръмна още един път в главата на Кючук Кадри със собствения му револвер. Едва след това те и двамата също побягнаха по посока на християнските махали.

Когато се чуха изстрелите, Андрея Бенков беше някъде навътре в дюкяна с калфата и току се приближи с бързи стъпки към Лазара, който седеше на миндерчето.

— Те са… — пошушна Андрея.

Лазар кимна мълчаливо с глава.

Тихо беше из цялата чаршия. Ала изеднаж откъм горния край на улицата се зададе голяма група люде, които бързаха, някои и тичаха към махалите. Веднага след тях и около тях започнаха да се затварят дюкяни, групата на бягащите се увеличаваше и бързо се приближаваше насам, по посока на махалите. Лазар скочи, излезе на улицата, след него и Андрея. Те пресрещнаха бягащите и Лазар викна:

— Къде… къде сте тръгнали! Що не си стоите по дюкяните?

— Турци убиха там… Кючук Кадри убиха…

— Е, та що! Вие ли сте ги убили, та бегате? Връщайте се сички по дюкяните си… — Между тия изплашени люде имаше и от заклелите се въстаници, които на другата сутрин трябваше да превземат с оръжие конака. Лазар извика някои от тях по име: — Иоско… Петре Нунков… Здраве… и вие ли! Връщайте се сички по дюкяните си бре, люде!…

Някои започнаха да се връщат, след тях и други. Които бяха затворили дюкяните си наоколо, започнаха пак да ги отварят. Все пак някои отминаха към махалите, но повечето се върнаха и улицата бързо се разчисти. Върнаха се в дюкяна си и Лазар с Андрея.

— Да беше се позакрил поне ти — рече колебливо Андрея.

— Ха!… — махна с ръка Лазар. — Хубава работа. Излезехме да спираме людете, пък сега ние да побегнем, а?

Из чаршията отново стана тихо. Всеки се спотайваше в дюкяна си, рядко ще прекоси някой улицата. Не мина много време, по чаршийните улици излязоха заптии, по двама, по трима, с пушки в ръце.

— Виждаш ли — усмихна се Лазар. — Ще ни пазят.

Малко по-късно по улицата насреща се зададе Шериф чауш с други двама заптии, също и те тримата с пушките си. Като наближиха на десетина стъпки, те изеднаж се насочиха право към дюкяна на Лазар а.

— Скоро бегай! — изшушука Андрея бързо.

— Късно е веке… — отвърна Лазар. — Ще видим що е…

Шериф чауш влезе в дюкяна, след него и другите двама заптии.

— Хайде с мене, чорбаджи — рече чаушинът на Лазара. — Вика те за малко каймакам ефенди.

Лазар се усмихна горчиво, само с устни:

— Пак ли ме вика… или — пак в затвора, а? — Без да чака отговор, той стана от миндерчето и се обърна към Андрея, но много повече говореха очите му: — Изпратете утре рано житото… Може и без мене. Андрея кимна — разбрал бе той, на другата сутрин нападението върху конака трябваше да стане, макар и без Лазара. Но в същото време към него се обърна и Шериф чауш:

— И ти ще дойдеш с нас, чорбаджи.

Тясното лице на Андрея побеля, останаха там само сините му очи и в миг потъмняха, размътиха се. Той облиза бързо пресъхналите си устни, посегна под жилетката си и викна пресипнало:

— Бегай, Лазаре!… Аз ще избия тия кучета!

В бледата му ръка блесна револвер и веднага се чу изстрел. Шериф чауш притисна пушката към гърдите си, а с другата ръка се улови за рамото. Андрея успя да гръмне върху другото заптие, но третото от заптиетата го изпревари с пушката и го уби с един куршум. После и тримата турци насочиха пушките си към Лазара, развикаха се на турски:

— Излизай! Излизай! Тръгвай!

Той пристъпи, приведе се към убития си другар, погали изстиващата му ръка, челото му:

— Андрея… брате мой…

— Хайди! Хайди! — дръпна го Шериф чауш.

— Не ме пипай, чауш! — изправи се срещу него Лазар. Сетне погледна още еднаж мъртвия и излезе от дюкяна, следван от тримата заптии.

В дюкяна остана само калфата и дълго не се решаваше да се приближи до мъртвия. После дюкянът се напълни с люде.

Затвориха Лазара в същия вътрешен кауш на тъмницата, в който преди време бяха затворили Атанаса Кривио и другите селяни. Сега каушът беше празен, студената мътна светлина в единственото прозорче сякаш и не можеше да премине през решетката от дебели, ръждясали железа. Лазар отиде и се подпря с рамо на влажната стена, по-близу до прозорчето, загледа се там — не можеше да се откъсне от света, от който идеше тая светлина, живия свят, дето бяха останали всички други люде, и Ния там, и майка му, и Вардарски… и мъртвият вече Андрей. Сега Лазар мислеше най-вече за него, за Андрея, и някъде по-нататък, в здрач някакъв, бяха другите му мисли, мярваше се по-ясно там пребледнялото, скръбно лице на Ния, зорките очи на майка му, загледани в него, рошавата глава на Вардарски, черната превръзка на окото му, която разсичаше надве лицето му, и той говореше нещо, викаше сърдито… Но по-близу там, пред него, в застиналата светлина на малкия прозорец беше Андрея. Макар че всичко бе станало толкова бързо и неочаквано, Лазар не се учудваше, не беше изненадан от постъпката на другаря си, от внезапната му смърт. Андрея винаги бе готов да се хвърли пръв във всяко нещо, да се хвърли пръв и в огън. Той бе живял с мисълта, че ще умре скоро, млад още, че смъртта го е набелязала и върви по стъпките му, той бе свикнал много с тая мисъл и може би не се боеше вече от смъртта, не бе тя много страшна за него, може би не бе и помислил той за нея, когато изтегли оръжието си. Сега Лазар мислеше и за преголямата, ревнива обич на Андрея към него. Но не беше само това, не беше само неговата голяма разпаленост, безстрашието му пред смъртта, голямата му обич към него — Андрея сигурно бе помислил, че като задържат него — Лазара, — ще пропадне въстанието, което бе решено за другата сутрин; като задържаха и него — Андрея, той не можеше да предаде на другарите си поръчките на Лазара — да дигнат бунт и без него… Андрея Бенков бе легнал на пода в дюкяна с отметната назад глава, фесът му се бе дръпнал и челото му стоеше открито, мраморнобяло и гладко; побеляло бе и цялото му лице, но не беше изчезнала и сега от него тъжната, морна сянка, едва-едва бяха отворени устните му и някак горчиво присвити. Очите му, в които винаги бе горял чист огън и смелост, и жажда за живот, сега бяха плътно затворени, върху лицето му бе останала само скръбната сянка на смъртта.

— Андрея… брате мой… — повтори Лазар тихо и отново се разделяше с другаря си, но чувствуваше, че тая скръб не беше всичката му скръб по него, тая болка не беше цялата му болка, и едва не продума гласно: — Ами майка му сега!… Как ще го прежали…

Лазар се дръпна от прозорчето, сякаш да се отдалечи от мъртвия си приятел, от прескръбната му майка, от Ния, от собствената си майка — не беше сега време за скърби… Той се отдалечи към отсрещния тъмен ъгъл, сетне пак се върна и пак назад. Друго беше по-важно сега: „Не започнахме ли с грешка?… Убийството на Кючук Кадри…“ И Лазар се оправдаваше пред себе си: убийството на Кадрията беше решено и поради смъртта на Миле Рибар; така влезе и остана тая мисъл в главите на всички. И така трябваше да бъде заради Милета! Но Кючук Кадри беше и много опасен турчин, той би повел утре всички турци, щом се дигне въстанието. Така турците могат да се уплашат, да се стъписат… Не са вече гяурите рая покорна, а бият с оръжие!…

Е, каквото и да е, каквото и да е… Което станало, вече е станало. И мислите на Лазара преляха в друг, близък улей: какво ще стане тая нощ, рано утре, преди да се съмне? Ще се дигнат ли преспанци и кой ще ги поведе — Вардарски, Атанас Кривиот, Аце?… Ще излязат ли всички, които са се клели, и всички, които имат оръжие… Това е сега най-важното. Ния, Андрея, сиротата му майчица, неговата собствена майчица… това после, всичко това после, после… И Лазар ходи кой знае колко време от ъгъл до ъгъл, прозорчето неусетно бе започнало да тъмнее.

Вън се чуваха гласове, стъпки, звъннаха ключове, проскърцаха врати. Мина доста време и всички тия шумове и гласове отново се повториха. Пуснали бяха другите затворници на следобедна разходка из двора — Лазар си спомняше предишното си престояване в тоя мрачен зандан. Тогава с него бяха и Вардарски, и Аце Кутрев…

Но няма да стои дълго тук Лазар! Тая нощ и преди още да се раздени, ще дойдат Вардарски, Кривиот… ще разбият вратата или разтрепераният тъмничар ще раздрънка ключовете и сам ще я отвори. Докато още светлееше в кауша, Лазар избра най-сухото кътче край една от стените и се спря там, после отеднаж седна направо върху пръстения под. Сивото петно на прозорчето бързо чезнеше и Лазар неволно започна да се ослушва навън — няма ли да екнат изстрели наблизу…

Така мина цялата нощ. Гърмежи не се чуха тая нощ. Лазар видя как на същото място срещу него се показа четвъртитото петно на прозорчето и ставаше все по-светло, докато застина в същата мътна, студена светлина.

Преди още да пуснат затворниците на утринна разходка в двора, тъмничарят отвори вратата на неговия кауш и мълчаливо хвърли вътре един голям вързоп с постилки и завивки; сетне се върна и донесе торба, един голям сахан с похлупак, сложи ги на пода до вратата и затвори кауша. Лазар дълго гледа вързопа сред кауша, лъскавия похлупак на сахана до вратата и само това си помисли:

„Требва да е дошел некой от нашите… Сигурно майка…“

Друга мисъл бе обладала цялото му съзнание:

„Нема въстание в Преспа.“

Като се дочу вън шум и тропот — вече пущаха затворниците в двора, — Лазар се съживи:

„Дано да ме пуснат и мене… Ще видя, ще попитам що става…“

Изведоха го, след като прибраха другите затворници. Пред оградата на затвора стоеше само заптието часовой. Същото стана и за следобедната разходка, същото стана и на другия ден. Сега Лазар се бореше с друга мисъл: дали турците не бяха подушили бунта?… Тъмничарят мълчеше навъсен, а Лазар нямаше ни един грош в джеба си, за да го накара да проговори. Едва на четвъртия ден го изведоха заедно с другите затворници. И още отдалеко видя майка си пред оградата на затвора, близу до нея стоеше и калфата му. Те носеха пак храна и друга някаква завивка. Подаде му часовоят всичко това през оградата, а Султана в същото време се караше:

— Що е това! Толкова дни веке не можем да те видим! Аз и при каймакамина ходих… да не убил некого моят син!…

— Нищо, майко — прекъсна я Лазар, — и това ще мине… ами… Що има, що нема там… как сте в къщи сички…

Тя се загледа в него и той по очите й позна, че бе го разбрала. Кимна й мълчаливо, за да я насърчи, и тя каза:

— Нищо нема. Сички сме си в къщи. Само Андрея, синко… — потрепера гласът й. — Отиде си момчето, погребахме го завчера, учителят му каза слово и сички плакаха…

— А стрина Бенковица…

— За нея де — побърза Султана. — За нея и аз искам да ти кажа. Изгоре веке. Почерне. Топи се като восък на огън секи ден.

— Учителят ли му каза слово?

— Учителят Вардарски.

— Имаше ли много народ?

— Мноого, много!

В скръбта си за Андрея, за старата му майка, Лазар си помисли: „Преспа нема да въстане. С това ще се свърши сичко…“ Той чу пак гласа на майка си:

— Оня, едноокият де… като улав. Ама той се кога си е бил… От къща на къща, от човек на човек и знайш ли що дърдори? Косите ти да се дигнат…

Тя забеляза как просия лицето на Лазара и млъкна. Лазар си мислеше: „Ами той е там… Вардарски. Той ще запали огъня…“ Преди да си отиде, Султана му предаде пак чрез заптието една малка кесийка. Лазар напипа едри монети — меджидии.

— Донесе я Ния в къщи — рече майка му и току се сопна: — Ама тебе нещо ти е много весело тука!…

Лазар наистина се усмихна, та се бялнаха зъбите му отдалеко, но забави отговора си. После каза:

— Ами скоро ще излеза оттука, майко. И кажи на едноокия да си стои на думата, на думата да си стои, така му кажи. Още днеска, майко.

Пак се загледа в него Султана и му кимна с очи.

— Ще му кажа.

Тая вечер Вардарски започна:

— Днес Лазар поръчал на майка си да ми каже, че требва да устоя на думата си. Разбирате ли що значи това? Друга дума аз не съм му давал, освен за въстание. На тая дума иска Лазар да устоя.

Аце Кутрев каза мрачно:

— Ние стоиме на думата си, ама другите не стоят.

— Другите, другите… — повтори като ехо след него Атанас Кривиот.

Те тримата се събираха всяка вечер в стаята на Вардарски.

Както бе уговорено, на другата сутрин след убийството на Кючук Кадри, два часа преди да се съмне, на три определени места недалеко от конака трябваше да се явят заклелите се преспанци с пушките си. Те бяха четиридесет и осем души, а се явиха в уговорения час само двадесет и двама заедно с останалите членове на комитета. И те, като видяха, че никой друг не идва, бързо се разотидоха. След убийството на Андрея Бенков и след задържането на Лазара Глаушев всички се бяха уплашили. И тия също, които все пак излязоха на уговорените места. В словото си при погребението на Андрея учителят открито говори за бунт, за борба, за смелост, за позори и я страх на отреклите се от клетвата си, после той ходи от къща в къща, от човек на човек да увещава заклелите се мъже да тръгна г срещу конака, да им внушава храброст. Тридесети на души пак дадоха дума да излязат с пушките си, но никой друг не се решаваше да тръгне след него. А когато съставяха плана за въстанието, те всички — и Лазар, и Андрея — бяха уверени, че щом превземат конака, щом обезвредят заптиите и ударят камбаните на двете църкви, ще се дигнат с оръжие поне още стотина мъже, ще се дигнат на крак всички преспанци. Такъв дух владееше над целия християнски народ в Преспа, та и по селата също. А сега? Какво бе станало, кой вдъхна отново страх и трепет в сърцата на преспанци?

Вардарски, Аце Кутрев и Атанас Кривиот се събираха всяка вечер в тясната стаичка на учителя да се вайкат, да ругаят, да кроят безплодни планове. Тая вечер Вардарски каза и това:

— Лазар иска да устоя на думата си и аз ще устоя! Макар и сам да остана.

— Що говориш, даскале… — рече унило Кутрев. — Не е там работата, да се хвърлим с главата надолу. Работа требва да се свърши. А как ще бъде то без люде?…

— Вие нема ли да дойдете с мене? — пулеше учителят в тях пламналото си око. — Да гръмнем поне по един куршум в конака… А ще дойдат и други, ще излезат…

От тая махала, край реката, бяха излезли дванайсет души по уговорените места; в една къща наблизу се криеха четиримата убийци на Кючук Кадри. Ще излязат и те — друг път нямаше за тях. Атанас Кривиот въздъхна:

— Ех… ще излезат пак двайсетина души, ама… Тъкмо в тоя миг някой тихо почука на прозореца откъм градината. Вардарски скочи и го отвори: там бе застанал зетят на Тръпко Велев, който все още живееше в съседната стаичка със семейството си, но отдавна се бе облякъл в граждански дрехи.

— Даскале — продума той тихо. — Идат ти гости. Отвори оттатък.

По чардака вън се чуха неколко тихи стъпки. Скочи да отвори Аце Кутрев и дръпна вратата широко, чак до стената, от някакво смесено чувство на изненада и тревожно любопитство, пък и на страх. Показаха се там, осветени от бледата червеникава светлина на ламбата, трима въоръжени мъже, и тримата з непозната униформа, вече доста износена, пропита с прах, само на рамената им бодро се червенееха широки пагони. Руси! И тримата носеха високи калпаци, а по тях искряха някакви знаци, разярени лъвчета, дигнали се на задните си нозе, жълтеникави искри проблясваха и по копчетата им на гърдите. Руси!! Препасани бяха с ремъци, отпред с по две кожени сумки, през рамената им висяха навити шинели, торби. И тримата бяха обути в прашни ботуши, бяха се спрели пред вратата, подпрени на пушките си, по които стърчаха дълги, островърхи щикове. Вардарски се взираше отдалеко в тях, привел малко встрани глава, после се втурна и бутна с лакът Ацета Кутрев, да им стори по-широк път:

— Моля… влезете! Заповедайте. — И току извика развълнуван, но и с нотка на разочарование в гласа си: — Васил Брашнаров… Тръпко… вие ли сте?

Той протегна ръка да се ръкува с нощните си гости и ги въвеждаше един по един в стаята си. Те бяха Васил Брашнаров, Тръпко Велев и още един около тридесетгодишен, непознат мъж, и тримата в опълченска униформа. Не бяха руси, но все пак…

Десетина минути по-късно тримата неочаквани гости седяха един до друг върху тясното легло на Вардарски, а в ъгъла срещу тях бяха пушките им с щикове едва ли не до тавана, поясоците им с по две сумки, шинелите им, раниците. Насядали бяха там и Вардарски, Аце Кутрев, Кривиот, зетят на Тръпко Велев и не можеха да откъснат очи от тримата опълченци. Тръпко не беше се променил, а тънките мустачки и едва що подкаралата брадичка на Васил Брашнаров не можеше да скрие неговото все още почти детско лице, само в погледа му се долавяше някаква строгост и съсредоточеност. Третият опълченец беше непознат.

— А вие откъде сте, ваша милост? — попита Вардарски.

Мургавото лице на непознатия опълченец просия и той показа едри бели зъби, усмихваха се и очите му хитро, загадъчно:

— Ами аз… и аз съм преспанец.

И тримата мъже насреща се взираха в него, мъчеха се да го познаят, а той продължи:

— Наум Овчаров ме викат. Не ме познавате, отдавна съм напуснал аз Преспа, немам никого тук. Забегнахме преди петнайсет години с баща ми чак в Кишинев. Знаете ли де е? Оттатък Влашко, в Бесарабия. Там се записах опълченец, воювахме ние и тримата тук, а сега, ето, пак в родния край…

Вардарски веднага се улови за тримата опълченци:

— Тъкмо навреме идвате.

— Чакай, даскале — побутна го Аце Кутрев. — Не сме ги попитали още дали не са гладни.

— Гладни сме — рече Тръпко Велев. — Много сме гладни. — И той се обърна към зет си. — Нема ли нещо, Стойко, там у вас… да похапнем…

Скочи Аце Кутрев, след него и Стойко. Сложиха на гостите да вечерят.

Най-напред започна Наум Овчаров:

— …Минахме в Плоещ, в Романия, и там се събраха към пет хиляди българи от всички краища, имаше и оттук, от нашите места мнозина. Събраха ни в шест дружини и сички под руска команда с генерал Столетов. После се събрахме докъм осем хиляди, имаше между нас секакви люде: и учени, и прости, и дюкянджии, и градинари, и секакви работници, народ, секакъв. Идваха и други да се записват, много още, но дойде команда: стига са тия българи, руският цар има войска! Преминахме Дунава след руската войска, а идеше много войска и след нас. После ние минахме под командата на генерал Гурко. И никъде турците не можаха да устоят срещу руската сила, а и ние вървехме насакъде с русите. Минахме през много места. Превзехме Велико Търново — старата българска престолнина. Минахме през Стара планина. Познахме що е глад и жажда през ония юлски дни. А се случваше да останем и без патрони, само со щиковете си срещу турчина. Не знам дали се боят от нещо тия руски люде — не се плашеха те ни от глад, ни от жажда, ни от куршум. И ние с тех, и ние…

После той разказа и за битката при Стара Загора: — Ние търсихме да се срещнем со Сюлейман паша. Взехме Стара Загора и минахме в полето надолу — ехеее, широко, широко поле! — а срещу нас безбройна турска войска. Не даваха и те лесно царството си, а беха седем пъти повеке от нас! Те се дигнат срещу нас, с нозе да ни прегазят, скачаме и ние: — На щики!… С пушките, со щиковете, с ножове и саби, с нокти и зъби… И пак се дръпнем повалени и двете страни, а между нас остават натръшками из полето стотици мъртви — и техни, и наши. Кой знай колко пъти се дигнахме така. Не мислиш дали ще умреш, или ще останеш жив. Искаш само да убиваш, все повеке, искаш само да надвиеш. Там, между нас, беше подполковник Калитин. Руски офицер. Два пъти го раниха и той не излезе от боя. Знаменосецът падна. Към знамето посегат турци. Хвърли се към него подполковник Калитин, дигна го: — Вперед, ребята! — Ние сички след него. Как ще се жалиш! Убиха го там, загина там Калитин. Четири часа се бихме в самия град. Не можеш да ги спреш: убиеш един — трима се хвърлят върху тебе. Даде се команда за отстъпление. С нас се дигна целият град — жени, деца… бегат. Гореше и градът. Турците ще помнят тоя бой. И ние ще го помним, останаха там много наши другари. За нас генерал Гурко каза: „Вие се показахте такива герои, че целата руска армия може да се гордей с вас. Вие сте ядро на бъдещата българска армия. Ще минат години и тая бъдеща българска армия ще каже с гордост: «Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.»“ Това запомних аз дума по дума…

Овчаров млъкна и стоя тъй, сякаш още се вслушваше в думите на руския генерал. Аце Кутрев му подаде кутията си с тютюн. Вардарски се обърна към Васил Брашнаров:

— Разкажи и ти нещо. Къде си бил… Ние тука не можахме да ви видим, не можахме да ви посрещнем. Разказвайте, поне да чуем…

Младият опълченец взе кутията да си свие и той цигара. Някогашният му учител се навъси:

— И ти ли пушиш…

Васил дигна към него хубавите си млади очи:

— Знаеш ли, учителю… Дълго време там, в Русия, при много случаи като че ли се още чувах гласа ти. Ти ме поучаваше и там кое е добро и кое е зло, Вервай, през целото време там се не се решавах да запуша с другарите си, се чувах твоя глас: „Тютюнът е отрова!“ Но… войната променя човека. — Той смукна от цигарата си два пъти едно след друго и продължи: — Аз се записах опълченец в Киев. После нашата дружина мина под командата на генерал Радецки, а ни водеше пак генерал Столетов. Минахме през цела Мизия и се спрехме на Шипка — голем проход по средата на Стара планина. Оттам, стръмно надолу, се слиза в Средногорието и още по-нататък, в Тракия. Не бехме ние много войска на Шипка, руси и българи. А беха ни сложили на такова место… Дочу се по едно време, че срещу нас иде голема турска войска. Беше през първите дни на август. Ще изгорим по нагорещените камънаци. Виждаше се, наближаваше към нас голема сила. Позасилихме ние позициите си, чакахме да ни дойде помощ. Започнаха да се изкачват нагоре към нас най-напред бежанци от тракийските села и градове, хиляди уплашени люде с добитък и покъщнина, кой каквото е успел да дигне. Надолу по полето се дигнаха стълбове дим, гореха нашите села, а по пътищата се дигаха облаци прах — движеше се насам многобройна турска войска. Към нас се приближаваше Сюлейман паша, да пробие тук нашите линии, да мине планината, да се съедини с Осман паша в Плевен и с друга една голема турска армия на река Черни Лом. На такова место бехме ние, а никаква помощ не ни идваше и останахме сами да посрещнем армията на Сюлейман паша. Не беше много сгодна и позицията ни — от двете ни страни се издигаха големи височини, каменисто беше и не можехме да се окопаем по-добре. Но под нас беше много стръмно и ние се готвехме да отблъснем турците. Надолу всичко се виждаше. На 7 август, привечер, долу почерне от аскер. Едва сега видехме колко малко сме ние горе. Турците беха пет пъти повече от нас…

Той млъкна. В стаята беше тихо. В градината вън шумолеше нощен ветрец, тихо шушнеха младите листа по дървесата. Вардарски не се сдържа:

— После?

Васил Брашнаров продължи и сякаш не бе спирал:

— Турците започнаха да нападат сутринта на 8 август. И право срещу нас, в центъра. Лазеха нагоре по цели тълпи. Ние ги посрещнахме с огън, с пушки и топове, и колкото гърмят пушките и топовете, планината ги засилва и ги повтаря още повече. Приближават се, приближават се турците, почервене сичко пред нас от фесове, лазят нагоре, но изеднаж некаква сила ги блъсва назад — не могат да преминат през нашия огън. И пак отново започват. Те се дигнаха срещу нас шест пъти едно след друго. Пушките ни се нагорещиха, не можем да ги държим вече в ръцете си. Тогава започнахме да търкаляме надолу камъни, по-големи, по-малки, пък и цели канари. Камъни, дървета. Убивахме, мачкахме, а турците като да извират. Те вече стигнаха позициите ни, ще влезат в окопите и тогава ние се хвърляхме на щик и гуша за гуша. Така цел ден. И на другия ден. Паднаха мнозина и от нас. На третия ден ние се видехме вече обградени, оставаше само да измрем. Не ни оставаха вече и много патрони за пушките, свършваха се и камъните и дърветата наоколо. Тогава започнахме да хвърляме срещу турците и телата на убитите наши другари. Сюлейман паша не биваше да мине през Шипка… Най-сетне, тъкмо в най-тежкия час, дойде ни помощ. Колкото имаше казаци с коне, спуснаха се към другата страна на прохода да посрещнат нашата войска и качваха на конете си отзад по един пехотинец, за да стигнат по-скоро до нас. Още скачайки от конете — хвърляха се и новите в боя. Турците напираха още три дни. Напразно. Стръмнината надолу почерне от турски трупове. Сюлейман паша не можа да мине през Шипка. Но боевете за Шипка още не беха свършили…

Васил Бръшнаров отново посегна за цигара. Всички наоколо чакаха нетърпеливо да я запали и да продължи разказа си. И пак Вардарски не се сдържа:

— После, после, Василе…

— Да, после… — подзе младият опълченец. — После дойде най-страшното. Турците не предприеха нови нападения срещу нас, но беха ни обградили от три страни, и постоянно ни обстрелваха. Бързо мина летото горе, в планината, и още през месец септември започна да ни мъчи студът. Не беше толкова страшно да се биеш с врага с пушка в ръка, да го срещнеш гърди с гърди; по-страшно стана, като започна зимата. Задуха ветър, дни наред не можехме да се покажем от окопа; ще те отнесе. После започнаха и снежните бури. Немахме ни топли дрехи, ни здрави обувки. Хранехме се повече със сухари, не хапвахме топъл залък. Не можехме да палим и огньове. Дрехите ни замръзваха върху нас. Не можем да се движим и който падне в снега, не може да стане без чужда помощ. Полите на шинелите ни не се свиваха, а се чупеха. Събирахме се на купчини и се мъчехме да се стоплим взаимно. Немаше къде да се скрием от студа. Колко пъти намирахме в снега замръзнали часовои… Големи беха страданията ни от студа, но още по-големо беше търпението на руските войници и на нашите — да, и на нашите люде. Учителю — протегна младият човек ръка към Вардарски, — там ние издържахме с търпението си. И вервай: по-трудно е да покажеш търпение, когато е нужно, отколкото да излезеш и срещу самата смърт с щик в ръка… — Той въздъхна издълбоко и негли беше пак там, на Шипка, в страшната зимна буря. Бързо привърши разказа си: — Долу срещу нас сега беше Вессел паша, настанил се бе при село Шейново, в подножието на прохода. Руси и наши минаха планината влево и вдесно от Шипка и генерал Скобелев удари турците в лагера им. Ние се спуснахме отгоре. Вессел паша се предаде с 22 хиляди аскер и 93 оръдия. Планината бе премината пак посред зима и от генерал Гурко. Турците не можаха да се спрат вече никъде. Ние ги преследвахме по петите им чак до Сан Стефано при Цариград.

Сега Вардарски, Аце, Атанас, Стойко обърнаха жадни очи към Тръпко Велев. Нека разкаже и той за войната. Остана тя далеко, отмина. Да чуят те поне заглъхващия й тътнеж…

— Като е за студ и зима — започна Тръпко, но изеднаж промени приказката си: — Ти, даскале, и ти, Аце… вие помните двамата ония руснаци, които беха дошли тука за панаира и нели аз заминах с них. Заведоха ме те чак в Русия и аз веке не се отделих от Павел Сергеевич… помните ли го оня, по-слабичкия. Той беше офицер. Нареди ме там да работя, баща му имаше голема градина край Киев. А щом се обяви войната, аз пак с него. Искаше да ме вземе като вестовой, но аз казах, че искам да вървя с пушка. Ну, харашо! Ще воюваме за освобождението на България, чак в Преспа ще идем. Убиха го него при Плевен. До мене падна. Подигнах го — мъртъв. Предаде се Осман паша, взехме Плевен. Нашият полк мина под командата на генерал Гурко. Още не бехме се съвзели ог битката при Плевен, даде се команда за два дни да минем Стара планина. Тръгнахме. Войска, топове, коне. Ние — се нагоре. Студ — камен и дърво се пука. Газихме снег до пояс. Такъв студ, а от тебе тече пот. Войници хвърляха дрехите си, торбите со сухари. Започна буря и сичкият снег се дигна от земята, завърте се, в очите влиза, в носа, не можеш да дишаш. Изкачихме се по една стръмнина и вървим един зад друг — тесна е пътечката и плъзгава. Току до нозете ни зей пропаст, не се вижда докъде е надолу. Чуваш, писне некой, преметне се и изчезне в пропастта, Тесно, плъзгаво, а ветърът те блъска право в пропастта. Страхът те лови за нозете, лази до сърцето ти чак. Некои от войниците се уловиха за опашките на конете, за стремената, и ха нагоре. А с топовете каква мъка! Генералът казал: „със зъби макар, ще ги изтеглите нагоре!“ Теглихме ги, дърпахме с въжета и ги пазехме повеке от людете. Къде без них, без топове! Плъзна се един надолу, премаза двама, а други двама държат, не искат да изпуснат въжето, повлече ги топът в пропастта… Па мъгла, току връхлети, не можеш нищо да видиш на две крачки. А как нощувахме там, в планината, без огън, без подслон… И сега ми става студено, като си спомням — засмя се Тръпко и бързо добави: — Но минахме, минахме планината. Превзехме София. Ударихме после към Цариград…

Тръпко млъкна и Вардарски повтори след него:

— Към Цариград… — После учителят се раздвижи върху ниското столче и попита нетърпеливо: — А ние тук?… Македония…

Поизкашля се Васил Брашнаров и рече:

— Македония сега требва сама да си помогне.

— Да, сама — улови се припряно за думите му Вардарски и продължи: — Но русите… нема ли те да ни помогнат?

— Ще ни помогнат. И свободните вече българи ще ни помогнат. Но ние требва първо да покажем пред света, че Македония не ще да бъде повече турска робиня. Затова дойдохме и пие тук…

Вардарски размаха юмрук:

— Ще покажем! Цела Европа ще чуе и ще види.

На другата сутрин, рано още. Вардарски тръгна из града, горделиво дигнал глава, тревожен, дързък. Той влизаше по къщи и дюкяни, търсеше мъжете, които бяха се заклели да се дигнат с оръжие срещу турската тирания. Които бяха по-смели, сами излизаха да го посрещнат, но някои се опитваха да го избягнат или се криеха от него. Той се връщаше по няколко пъти да ги търси, дебнеше ги пред вратите им. И буботеше немного предпазливо:

— Клетва сме дали… Тая нощ ще излезем. — После добавяше тайнствено, с изблещено око: — С нас ще има руски войници. Наши люде, но са руски войници…

Из града тръгна радостна, вълнуваща мълва: — Руски войници… Идат руски войници в Преспа…

Изеднаж се съживиха всички надежди, отново пламна прегорялата радост на преспанци. Настана голямо оживение из чаршията, по махалите, срещаха се людете, търсеха се, питаха:

— Къде са русите? Кога ще дойдат… Разнесе се тогава и нова мълва:

— Щом чуете камбаните, излизайте! Всеки да дигне каквото оръжие има, ще гоним турците…

Градът замръкна в смут и тревожна радост..

Още рано след полунощ, ту по-близу, ту по-далеч из града се чуваше да скръцва порта, предпазливо се затваряше и тихи стъпки заглъхваха някъде в тъмнината. От разни страни, от разни улички наоколо се промъкваха бързи сенки и хлътнаха в двора на новата църква. Тук бяха тримата опълченци, Вардарски, Атанас Кривиот, Аце Кутрев, Алекса Кочов, Борис Мутафчия; бързо се насъбра около тях голяма група мъже, които се обаждаха, питаха се помежду си с шепот. Всички се трупаха, блъскаха се да видят опълченците, доколкото можеха в тъмнината.

— Те ли са?

— Нема ли други?

— Ще дойдат и други… сигурно ще дойдат.

Беше тъмна, безлунна нощ; между невидими по небето, разкъсани облаци трептяха редки звезди. В тъмния звезден здрач, в ръцете на тия люде се мяркаха пушки или стърчаха високо над главите им дългите цеви; мътно проблясваха железата по тях или излъсканият пиринч на гилзите по патронташите, препасали на кръста или през рамо.

Уреченият час наближаваше. Примъкнаха се още неколцина преспанци и вече никой не дойде в църковния двор.

— Разделете се на три — чу се далеко по двора сподавеният глас на Вардарски.

Разбъркаха се людете, чуха се непредпазливи гласове, подрънкване на оръжие, разделиха се край стената на църквата три неголеми групи. Излезли бяха тая нощ с пушките си тридесет и девет души преспанци. Присъединиха се към всяка група Вардарски с Наум Овчаров, Аце Кутрев с Васил Брашнаров и Атанас Кривиот с Тръпчо Велев. Поведоха най-напред дружинката си Вардарски и Овчаров, с тях бяха и другите двама членове на комитета — Алекса Кочов и Борис Мутафчия. Отправиха се към чаршията. Веднага след тях излязоха една след друга и другите две дружинки. През стихналия църковен двор преминаха други две семки и изчезнаха в малката вратичка на камбанарията.

Трите дружинки се насочиха към конака. Там, з същия двор, беше и помещението на заптиетата — ниска тухлена сграда с дълги редици прозорчета и към двете улици, които минаваха от двете страни на конака. Въстаниците трябваше да ударят най-напред тая малка казарма — така бе уговорено. Едната дружинка, която беше предвождала от Вардарски и Овчаров, трябваше да нахлуе в двора на конака, а другите две — да бият в прозорците на помещението на заптиетата. По улиците не срещнаха те ни жива душа, само някакво бездомно куче лавна и избяга подплашено в тъмнината. Когато наближаваха вече конака, един от въстаниците поизостана и току се скри под сянката на една широка стряха. И щом заглъхнаха стъпките на другарите му нататък, той хукна да бяга назад, към дома си. Като не излизаше никой да попречи, и трите дружинки ускоряваха стъпки, колкото повече се приближаваха към конака. Дружината на Вардарски вече мина край помещението на заптиетата и се насочи към широката порта на конака. На двайсетина стъпки след нея вървеше дружината на Аце Кутрев, а по другата улица оттатък се движеше дружината на Атанас Кривио. Тогава се чу откъм двора на конака силен, уплашен глас.

— Ким сънъз сиз бре?! Дурунус орда бре!59 Зачуха се оттатък и други тревожни гласове, изтупотиха стъпки, тропна врата, някаква светлина угасна. Вардарски носеше два револвера в ръцете си — той не можеше да стреля с пушка поради сляпото си око — дигна високо револверите и викна:

— Напред, братя! Долу Туркия!…

Чу се силно блъсване наблизу — турците затваряха тежката порта на конака. Когато Вардарски и Овчарски изтичаха нататък, портата беше вече здраво затворена и се чуваше отвъд бърз, припрян говор на турски:

— Излизайте! Хващайте стените. Дръжте прозорците!…

— Отворете! — викна Вардарски също на турски и ритна портата.

До голямата порта имаше друга, по-малка порта. Овчаров я натисна с рамо, блъсна я с приклада на пушката си — не се помръдваше и тя.

Струпа се там цялата дружинка. В тъмнината нататък се мяркаха и други люде.

— Да прескочим — рече Вардарски.

— Къде, даскале — обади се Алекс а Кочов. — Високо е. Тука не може без стълба.

Стената беше наистина висока, с доста широчка стряха над улицата.

— Да има сега един фугас — рече Овчаров, но никой не се обади: въстаниците за пръв път чуваха такава военна дума.

— Секири… неколко секири требват! — рече пак Алекса Кочов.

— За нищо не сме помислили ние — каза вразумително пак някой от въстаниците. — Така ли ще ни посрещнат агите, с отворени порти!

— Тя, портата, се си стои отворена, ама сега… — промърмори друг.

Оттатък, откъм другата страна на конашкия двор, изпукаха пушки, закипя и се проточи бърза стрелба. Засвяткаха изстрели и надолу по улицата — стрелбата се пренесе и отсам.

— Залегайте! — викна Овчаров. — Стреляйте по прозорците.

Той се втурна към отсрещната страна на улицата, въстаниците се разбъркаха, но после и те се спуснаха нататък, по един, по двама; пред конашката порта остана само Вардарски с двата револвера в ръцете си, като че ли чакаше някой да му отвори. В тъмнината по цялата улица надолу святкаха и трещяха изстрели, святкаше се и по прозорците на помещението на заптиетата, през мигновените затишия се чуваше остър звън на счупени стъкла.

Изеднаж, през разбърканата стрелба и сякаш някъде високо, се зачу бърз камбанен звън:

— Бимбимбам! Бимбимбам!

Стрелбата се засили от всички страни около помещението на заптиите. Зачуха се по улицата надолу и гласове, провиквания. Камбаните продължаваха да бият и по едно време, някъде още по-далеко, се зачуха и други, по-тихи звуци на камбана, но и те сякаш надвиваха трясъка наоколо, чуваха се ясни и чисти. Сега биеха камбаните на двете църкви:

— Бимбимбам! Бимбимбам!.. И после по-далеко:

— Дандандан! Дандандан!…

Вардарски дигна револверите си, гръмна два пъти едно след друго нагоре към звездите и викна с нечовешки глас:

— Напред, братя! Да живей! Удряйте… Протегнал напред двата си револвера, той тръгна край високата конашка стена да атакува направо прозорците на малката казарма.

— Даскале! — викна подире му Овчаров. — Къде си тръгнал! Връщай се! Ще те ударим, връщай се назад!

Вардарски пристъпи към най-близкия прозорец, подпря се там, на стената. Оттук не се стреляше. Вардарски предпазливо се приведе напред, надзърна в тъмния прозорец. Нямаше там никого, прозорецът зееше с изпочупени стъкла, но беше обкован с Яка желязна мрежа. Вардарски стисна гневно зъби, дръпна се назад и току се ослуша: стрелбата зад него бе стихнала; бързо затихваше и надолу по улицата, а от прозорците на казармата трещяха все по-чести изстрели. Той чу наблизу гласове, позна гласа на Овчаров:

— Бегай насам! Бегай насам! Турци идат, обграждат ни!

Едвам сега дочу Вардарски, че откъм другата страна на конака бе кипнала нова, още по-честа стрелба. Насреща, малко по-надолу, дето започваше една тясна, пряка уличка, се мяркаха бързи сенки — другарите му бягаха. Стрелбата оттатък се засили още повече за няколко мига, сгъсти се, но после се разкъса, разпиля се и започна да се отдалечава. Само камбаните не преставаха да бият, сега още по-ясно, по-бойко в тревожната нощ:

— Бимбимбам! Бимбимбам!…

— Дандандаи! Дандандан!…

Стрелбата около конака престана. Само някъде към българските махали се чуваха редки, глухи изстрели.

Вардарски чу зад себе си сърдити гласове, сетне вик:

— Дур! Ким сън сен бре? Дур!60

Той бързо се обърна. Покрай стената на конака тичаха насам голяма група турци — чуваше се ясно сърдитата им врява. Вардарски насочи към тях револверите си и започна да стреля напосоки, докато замлъкнаха и двата револвера в ръцете му. Той захвърли единия, после другия. Обърна се да избяга, но зад него се чуха изстрели. Вардарски усети някакъв твърд удар: по главата си, писнаха в миг двете му уши и той загуби съзнание.

Замлъкнаха скоро и камбаните на двете църкви — най-напред на едната, а после и на другата…

Лазар Глаушев се събуди още при първите изстрели. В кауша беше тъмно, само прозорчето насреща едва-едва се мержелееше. Изстрелите вън се засилваха и като че ли се ронеха глухо някъде зад стените на затвора. Лазар скочи от постелката си, пристъпи към вратата в мрака, сетне отиде и се прилепи на стената до прозорчето. Затворът беше зад конака, изстрелите тук се чуваха като изпод земята, но ясно, сякаш падаха едри дъждовни капки по сухата, твърда земя. Ето и камбаните на новата църква, после заби и камбаната на старата църква, някъде по-далеко, по-глухо, Лазар усети как бързо изсъхна гърлото му, той дишаше с мъка и чуваше в ушите си как лудо, отсечено биеше сърцето му, сякаш ехтеше цялото му тяло. Нямаше съмнение — другарите му нападаха конака. Той пак пристъпи опипом в черния мрак към вратата — те сега ще дойдат да разбият тая врата… Стрелбата позатихна, после се засили още повече. Кипна, сгъсти се някъде наблизу и друга стрелба. В затвора не се чуваше никакъв шум, никакъв глас. Лазар пак се приближи до прозореца. Стрелбата започна бързо да затихва и да се отдалечава, разреди се на отделни изстрели, чуха се по-наблизу още няколко гърмежа и всичко утихна. Престанаха да бият и камбаните най-напред на новата църква, после замлъкна и малката камбана на старата църква. Какво ставаше вън? В затвора беше все тъй тихо. Лазар отново мина от прозореца към вратата и пак се върна към прозореца. Не знаеше вече колко време беше минало в тъмнината и в тая оживяла тишина…

Изтрака ключът на външната врата на затвора. Идат ли вече! Вратата се блъсна в стената, чу се врява, тропот на стъпки, които се преплитаха. Сърцето на Лазар замря — той чу пред вратата на кауша разбъркан говор и шумно, хрипливо дишане. Ето и ключа. Не, това не бяха неговите другари! Вратата широко се разтвори и в тъмния кауш нахлу треперлива, червеникава светлина. Лазар видя там, в ходника, тъмйичаря със запален фенер в ръка, а други две заптиета и неколцина преспански турци държаха в ръцете си тялото на някакъв човек, тъкмо до прага на вратата висяха отпуснатите му нозе. В следващия миг Лазар позна Вардарски — може би само по нозете му, по обувките му, лицето на учителя не се виждаше. Турците ругаеха гневно, нахълтаха в кауша и оставиха тялото на учителя направо върху влажния пръстен под. Лазар зърна за миг, че лицето на учителя беше окървавено. Турците излязоха пак вън, тъмничарят, както беше с фенера в едната си ръка, пресегна се с другата да затвори вратата. Лазар бързо пристъпи към него:

Фаик онбаши… остави ми фенера… фенера!!…

Турчинът го изгледа ивкосо и дръпна вратата, заключи я отвън. Стана още по-тъмно. Стъпка по стъпка, Лазар се приближи към Вардарски, напипа го. Когато го подигна да го повлече към леглото си, учителят тихо простена. Жив беше… турците и не биха го донесли тук, ако беше мъртъв. Лазар го настани в леглото си, доколкото беше възможно в тъмнината, и сам приседна там, до него. Друго сега той не можеше да стори за учителя.

Нямаше съмнение: нападението на конака беше несполучливо. Ето Вардарски… Какво ли е станало по-нататък! Лазар пак чуваше отсечените, твърди удари на сърцето си. Вардарски простена. Тихо въздъхна след него и Лазар. Нямаше ли да се раздени най-после! Той предпазливо напипа ръката на ранения. Студена, отпусната лежеше тя край тялото му. Лазар я взе в двете си ръце, негли да я стопли. Не можеше да му помогне, не можеше да му помогне, а той може би умираше… И Лазар тихо, колебливо извика:

— Райко… брате…

Той усети, че Вардарски помръдна, раздвижи се там на възглавницата главата му и внезапно се чу гласът му, пресипнал, угаснал:

— Къде съм…

Лазар бързо се приподигна:

— Тука си, Райко, при мене! Аз съм, Лазар Глаушев…

— Ах! — въздъхна шумно Вардарски. — Хванали са ме…

— Къде си ранен… къде усещаш?…

— Не знам. В главата усетих… като да ме удари чук. Имаш ли вода? — И Вардарски се раздвижи, опита се да стане.

— Имам вода, но да не си ударен негде в корема или в гърдите…

— Само главата ме боли. Бучи. Другаде не ме боли. Лазар му даде вода. Той пи жадно, два пъти едно след друго.

— Що стана, що стана? — попита Лазар сега нетърпеливо.

— Що стана… Побегнаха сички! Знам ли що стана… Хванахме конака от три страни. Портата затворена. Усетиха ни и затвориха. Стрелят. На прозорците — железа. Стрелят те, стреляме ние. По едно време ми викат: бегай, турци, обграждат ни! И сички бегат. Гледам зад мене — турци. Обърнах се и — до последния куршум. Немаше що, требваше и аз да бегам. Стреляха по мене и… ето тука. Аз не се помня.

— Дотичали са турци от махалата. Нели е наблизу. Ами нашите? Колцина излезоха?

— Тридесет и девет души. Ни един повече. И ние с тех…

— А портата на конака затворена…

— Затвориха я.

Лазар помълча малко и рече:

— Не я премислихме ние харно тая работа. Ех… — подзе той след късо мълчание: — Се пак Преспа се опита да се дигне. Немаме оружие, какво ще направиш с голи ръце. Пострада ли и друг некой от нашите?

— Не знам. Може да е пострадал. Голема стрелба беше. А знаеш ли — съживи се Вардарски. — Дойдоха с нас и трима опълченци… на война били заедно с русите: Тръпко, спомняш ли си… Васил Брашнаров и още един преспанец — Наум Овчаров. С оръжието си дойдоха и облечени като войници. Право за Преспа тръгнали. Сега, казват, сами требва да си помогнем. Затова са дошли в Преспа.

— Само те ли са… тримата.

— Тримата. Мнозина били нашите во войната. Чудесии разправят… голема руска сила.

— Ех, майчице Не стигна тя до нас…

— Стигна тя, но зли душмани попречиха. Европа Замълчаха и двамата. Прозорчето насреща сякаш помръдна и започна да светлее по-ясно. Съмваше се. Щом стана по-светло, Лазар проми раната на Вардарски, разкъса една своя прана риза и го превърза.

— Не е страшно. Ще мине. Куршумът разцепил кожата. Замаял си се от удара.

— Колкото да ме хванат. Сега оттука — право на бесилката. — И Вардарски току попита: — Не си ли видел моя фес.

Лазар се огледа:

— Нема тука друг фес, не виждам. Моят само…

— Задигнали ми го гаджалите. Нов беше още. Ама… нема да ми е нужен повече — и той грижливо оправи превръзката на сляпото си око.

Лазар помълча малко и рече:

— Ти що… нема да мислиш за най-страшното. Бесилка и не знам що. Нищо се не знай. Нели знайш що са казали старите елини: докато съм жив — жив съм, щом умра — нищо нема да усещам.

Вардарски се вгледа строго в него:

— А ти що мислиш… Че се плаша ли? От нищо не се плаша. И от бесилка не се плаша. Още по-добре ще бъде да умра. Да беха ни избили сички там, при конака. Да се знае, че сме се дигнали да умрем!

Учителят рязко извърна глава към прозорчето. По бялата превръзка на главата му бе избило неголямо кърваво петно. Лазар почувствува как се надигна топла вълна в гърдите му от умиление към тоя човек, но нищо не рече и нито го докосна с ръка.

Вън се чу тропот и врява. Дали бе дошло време да ги пущат в двора? Скоро пак сичко затихна. Но малко по-късно пак се чу да влизат люде в затвора. След това — пак тропот и врява.

— Знайш ли що е това? — рече Лазар и не дочака отговор: — Чини ми се, нови затворници водят тука.

Докъм обед вратата на тъмницата се отвори още много пъти. Заптиетата довеждаха преспанци на цели групи и ги затваряха по каушите. Напълни се с нови затворници и каушът на Лазара, напълни се и тремъг вън — чуваше се през вратата глуха врява на много люде. Сега стана всичко шумно — новите затворници разговаряха един през друг:

— Тая сутрин некои нападнали конака. Имало и руски войници с них! Наши люде, ама руски войници. Камбаните биели да се дига целият град, ама що — людете немат оружие! Дипнали се сичги турци от махалата, да бранят конака. Нашите побетнали. Паднали там двама, убили ги турците. Сега в затвора има до двеста души. Турците от къща на къща. Прибират. Чаршията вън е затворена… Що ли ще става!?

— Двеста души — повтори ядно Вардарски. — Да беха излезли тия двеста души тая сутрин, щеше да вземем конака! Ама овцата… защо я колят…

В кауша стана тихо. После някой хитро, предпазливо попита:

— Ти… даскале… там ли беше?

— Бех — отговори бързо Вардарски и добави: — Там ме хванаха турците.

— Аха — отвърна сговорчиво същият глас: — Така рекоха и в града.

— Оставете това — рече остро Лазар и повиши глас: — Сега, братя, като сме тука, кой каквото чул, видел, за себе си да го знай. Ще ни питат, ще ни разпитват, може и да ударят некого, ама нема и що да ни правят, като са ни сбрали толкова люде. Ако вземем да приказваме много, може и да пострада некой от нас.

Между затворниците той бе познал и неколцина от тия, които се бяха клели да излязат с оръжие.

Няколко дни по-късно в затвора бяха докарани и селяни. После заптиетата почнаха да извеждат по двама, по трима от затворниците и ги водеха на разпит в конака. Затворът взе да се изпразва. Повечето от затворниците след разпита биваха освобождавани. След около два месеца време, доста късно следобед един ден, в двора на тъмницата бяха изведени Лазар Глаушев, Вардарски, Аце Кутрев, Атанас Кривиот и още двайсетина други преспанци, но между тия двайсетима мъже нямаше нито един от участвувалите в нападението срещу конака. Двама цигани ковачи оковаха в тежки вериги двайсет и четиримата затворници, по четирима ръка за ръка, в шест редици. На първата редица бяха Лазар, Аце Кутрев, Атанас Кривиот и Вардарски. Учителят бе дигнал високо рошавата си глава, раната му беше вече оздравяла, но един нов белег личеше към края на широкото му чело, над сляпото око. Тъмничарят Фаик онбаши бе им пошушнал:

— Ще ви водят в Битоля. Пеша.

Никой от затворниците не се обърна към заптиетата наоколо да се оплаче, да поиска нещо. Битоля — е, харно, нека бъде в Битоля!

— Не искам, как ще докуцам аз, бачо Лазаре… — рече Кривиот.

Лазар се приведе напред да го види:

— Не бой се, Атанасе. Яка кост си ти. И полека ще вървим ние, полека.

Беше към края на месец юни. Дългият летен ден нямаше край. Накараха затворниците, както бяха във веригите, да насядат край стената на затвора. И едва като се стъмни добре, петнайсетмина въоръжени заптии на коне ги подкараха край конака, през чаршията, на път за Битоля.

VI

Старият битолски зандан беше пълен със затворници от целия вилает. Преспанците бяха освободени от веригите и едвам успяха да се настанят в един широк кауш, и той пълен — човек до човек. Имаше тук люде от Охрид, Струга, Дебър, Кичево, Ресен, Прилеп, Лерин, от костурските села и от други села по целия вилает, от самия град Битоля.

Лазар Глаушев и Вардарски лежаха един до друг и толкова беше мястото им край стената — колкото да лежат на едната си страна. В претъпкания чауш не можеше да се диша от задуха и смрад. Срещу вратата на кауша светлееха две прозорчета с железни решетки със зацапани стъкла и бяха плътно затворени. По телата на неволниците и по пода, по стените, по тавана пълзеше безбройна гад — дървеници, въшки, бълхи, паяци, стоножки, мокрици… Нощем тъмничарят запалваше мъничка газена ламба с опушено стъкло, близу до вратата беше сложена ръждясала, воняща тенекия, в целия кауш имаше само една стомна и щом я донесеха пълна с вода, веднага тръгваше от ръка на ръка, а после стоеше цяла нощ празна там, до вонящата тенекия. Всяка сутрин на затворниците се раздаваше по половин войнишки хляб.

На втория или на третия ден Вардарски рече тихо на Лазара:

— Не ми е за пръв път, но такова нещо не съм виждал… Василчо Брашнаров разправяше за търпението на руските войници. Посред зима горе, на Стара планина. Без огън, без дрехи, без храна. Дрехите замръзвали по тех. Да видим сега ние тук. Ние пък от горещина ще измрем, без въздух. Но…

И той скочи, присвил глава между рамената си, сякаш дебнеше да се хвърли върху някого. Някои от налягалите наоколо затворници се загледаха в него с любопитство — очакваха да видят какво ще направи: толкова еднообразен беше животът тук, че дори и едно по-рязко движение привличаше вниманието им. Вардарски тръгна стремително, направо през налягалите на пода, стъпи върху ръката на един, прескочи с нога друг, който бе седнал да се пощи, дигнаха се след него викове и гневни думи. Протегнал напред тънкия си врат, Вардарски се улови за железата на едното от прозорчетата, изкриви лакът и в следващия миг се чу трясък и звън на счупено стъкло. В кауша настана тишина, като да изтрещя внезапно гръмотевица. Някой тихо рече:

— Ами сега?

В гласа му се долавяше страх, но и доволство. Друг по-нататък викна:

— Що направи бре, човече! Сега сичките ще ни накажат. Не дават да се отварят прозорците.

Вардарски стоеше до прозореца и жадно вдишваше нахлуващия пресен въздух, а край едната страна на лицето му полъхваше друга — топла, воняща струя, откъм вътрешността на кауша. Раздвижилият се въздух дигаше по главата му дълги, сплъстени кичури коса. Вардарски се обърна и огледа целия кауш, това купище от ръце, нозе, глави, обърнатите към него нечисти лица, втренчените погледи.

— Дишайте сега — рече той глухо и се върна на мястото си.

Лазар го погледна изкосо и нищо не каза. Тъмничарят вече тропаше с ключа в ключалката на вратата и се втурна вътре настръхнал, с къс, дебел бич в ръката си; седналите до вратата бързо прибраха нозете си.

— Кой счупи джама бре! Кажи бре!

— Аз — отговори Вардарски от мястото си, без да се помръдне.

— Ти ли, а! Ти ли… — спусна се към него турчинът и дигна бича.

Лазар бързо се изправи на колена между него и Вардарски:

— Ето, чауш (тъмничарят беше обикновено заптие), ето… плаща! Той си плаща джама, не искаше да го счупи.

Тъмничарят зърна едрата бяла меджидия в ръката на Лазара, после изкриви поглед към Вардарски, но ловко прибра метгджидията:

— Да не смейш друг път… кокалите ти ще изпотроша!

Лазар плащаше стъклото двайсет пъти по-скъпо и тъмничарят побърза да си излезе. Като се дръпна Глаушев отново на мястото си, тихо продума:

— Ти немой друг път, че скъпо излезе… Имаме само две меджидии още.

— Защо му даде толкова пари…

— Да го оставя да те удари ли?

Вардарски мълчаливо го погледна, в окото му просия мека, топла светлина. После рече:

— Какъв си… здрав, умен, чист човек… спокоен…

Лазар стеснително побърза да го прекъсне:

— На секо нещо требва да се гледа ясно… ама то, човек не може да не сгреши.

— Аз… винаги съм грешил много — въздъхна Вардарски, но някак пренебрежително и дори присмехулно. И току добави строго: — Ама винаги съм вървел право, по правия път… Кой знай пък дали и това е верно.

Той млъкна. Мълчеше до него и Лазар. Всеки се понесе подир мислите си.

Откакто го заловиха турците с ранена глава край стените на конака, Вардарски често се връщаше в мислите си към своя изминал живот. Той вече не виждаше свое бъдеще — каквото оставаше пред него, смяташе го за бързо, неизбежно и някакво общо заключение на живота му. Дотук бе стигнал той, по-нататък нямаше да отиде, оставаше още да свърши добре, оставаше само краят…

Кой редеше и нареждаше човешкия живот? Бог или… Не бе наредил добре неговия живот. В целия негов живот — мислеше си той — винаги бе липсвало по нещо много важно. И острата му, жива, буйна мисъл се стремеше да разбули загадката на собствения му живот: в неговия живот никога не бе имало радост, чиста, здрава радост. Не идеше ли всяко зло от сиромашията, в която се бе родил, и от лошия, разбъркан, нещастен живот на всички люде около него? В какъв мрак преминаха детските му години, а толкова ясно слънце грееше до него — майка му; тяхната бедност помрачаваше целия им живот, и неговия, и нейния. После той се сблъска с господарската злина на турците, също и с робската несрета на своите, с покорството им, с робския им страх, с робската жажда за живот и страха за жалкия им живот. Там беше и сиромашията им, Оттам идеше злото в неговия живот, в техния живот, оттам идеше тая неизлечима тъга в сърцето му, която помрачаваше, отравяше всяка радост. Какво бе постигнал той в живота си, докъде бе стигнал? Едва бе направил няколко стъпки и чувствуваше, знаеше, че тъкмо оттам нататък започваше истинският живот, отваряха се необятни простори в светлина и невиждана хубост. Докъде бе стигнал той в науката? Едва бе вкусил от нея, колкото да знае каква е нейната сладост, и цял живот да жадува, да копнее за нея, едва бе надзърнал в страниците на книгите, едва бе стигнал до няколкото прости струни на тамбурата си… Да беше успял да отиде в Русия, или във Виена, или в Липиска, или… Той бе стигнал до село Ерекьой край Бруса, в Анадола и бе ходил толкова години по света с едно око.

А Ния… От тринайсет години беше тя в живота му. Друго едно слънце, като майка му някога, като майка му и сега, в неговите спомени. Още по-хубаво слънце, изгряло високо на неговото небе, високо горе, недостижимо високо и той не може да му се радва свободно, с цяло сърце. Гледа хубостта му, чувствува топлината му скришом, като крадец. Ния беше чужда жена, беше жена на тоя човек до него, най-близкия му другар, ето и сега рамото му, коляното му се допираше до него, братски — в общата неволя. Той не мразеше Лазара, не му завиждаше — достоен беше Лазар за нейната обич и по-достоен от него, само понякога неволно се надигаше в сърцето му горчилка и подло желание да го засегне някак, да го нарани. Това ставаше против волята му и също помрачаваше чистата му радост от Ния, от нейната хубост. Щом не можеше да я обича открито, да очаква взаимност, защо не можеше да запази скритата си обич чиста от всякакъв грях, от всяко греховно пожелание? Имаше мигове на греховна сладост, когато против волята си я пожелаваше, потрепваше ръката му в неукротимо желание да я докосне, замечтаваше се той за близост с нея. Щом беше непостижимо далечна за него и толкова хубава и чиста, защо не бяха и мислите му за нея винаги чисти, та да се радва с чисто сърце на своята скрита обич? За любовта си към Ния той не търсеше ни бога, ни друг някой разпоредител с човешкия живот, а проклинаше само своето алчно сърце, алчното човешко сърце, и се боеше от своята тайна, пазеше я от чужди поглед, от чужда помисъл зорко и с голям страх. Тук никой не бе разбъркал живота му, а сам бе се заплел и се ненавиждаше за своята греховна страст. Но сякаш скришом и от себе си той се радваше на своята обич, когато му се случваше да види Ния, да чуе гласа й, да се унесе в мечти по нея.

Той стисна очи, негли да се скрие от Лазара — стори му се, че Лазар можеше да прочете мислите му и с поглед. И тихо промълви с горчивина и съжаление към себе си:

— Да, да… И това не е верно, че аз се по правия път…

Още на петия ден след като ги бяха довели в Битоля, извикаха Лазар през време на следобедната разходка да види майка си. Струпали се бяха много затворници на оградата на двора и Лазар едвам си проправи път да застане и той там, до оградата. На три-четири аршина от оградата беше опнато въже и зад него се бе струпал народ от всички краища на вилаета — мъже, жени, деца, дошли да видят своите близки между затворниците. Заптиета с пушки непрекъснато сновяха между оградата и въжето, час по час прибягваше по някое дете, мушнало се изпод опнатото въже.

Дигаше се шумна врява от двете страни — всеки искаше да каже по нещо на милия си човек тук, или затворникът — на близките си, които бяха дошли от родния край. Всеки искаше да каже по нещо особено важно, за което бе мислил преди това и бе се заричал да не го забрави, а сега за какво ли не се говореше, но това, най-важното, бе изчезнало от паметта. Всъщност казано бе всичко и повторено, а това, което изглеждаше недоизказано, забравено, беше мъката, копнежът в тая неволя. И все това се повтаряше най-често от двете страни:

— Ти не се тревожи за нас, добре сме ние, за тебе, мислим, че си тука.

— Вие не се тревожете за мене, добре съм, казват, че скоро ще ни пуснат.

В тия взаимни успокоявания и уверения имаше много скрита скръб и много обич. Гостите на затворниците най-напред предаваха оттатък въжето разните вещи, които бяха донесли от родния дом — храна, дрехи, — та в първите минути не успяваха, не се и сещаха да избършат бликналите сълзи. Плачеха и мнозина от затворниците, но и мнозина се смееха през сълзите си от радост, че виждаха своите близки. Заптиетата важно пренасяха от едната на другата страна пълни торби, кошници, вързопи, лакомо ги опипваха и криеха в разкопчаните си пазви това, което се даваше и на тях като на омразни натрапници.

Султана Глаушева не беше сама — с нея беше и Ния, а с тях стоеше и някакъв битолчанец, роднина на Ния по майка. Имаше там и други преспанки и преспанци, дошли и те за своите люде. Лазар дълго гледа Ния, вече отдавна не беше я виждал, а тя му се усмихваше насреща, но не можеше да се сдържи и очите й плуваха в сълзи. Той се опита да надвие някак, да провре гласа си през шумната глъчка наоколо:

— Добре си сторила, Ния, че си дошла и ти. Чинеше ми се кой знай откога съм в затвора… от сто години.

Той я виждаше ясно, блестяха влажните й очи, а милият глас едвам се чуваше сред общата глъчка, сякаш идеше от много далеко и всеки миг да се скъса, да заглъхне:

— Така решихме с майка, заедно да дойдем. Добре ли си ти, здрав ли си…

Старата Глаушица не криеше мъката си, нито гнева си, че бяха затворили сина й, нито своето безстрашие и всичко личеше в погледа й, изпод ниско придръпнатата черна кърпа. Най-напред се погрижи тя да предаде на сина си каквото му бяха донесли. Лазар викаше отсреща:

— Не ми давай много завивки, майко, само една-две черги, колкото да си постелем с Вардарски. Много е горещо вътре и нема место за повеке дрехи.

— А това на Аце Кутрев… това пък на оня, Кривио — предаваше Султана торби, веленца, едно кожухче. — Не могат жените им, сиромашките, да дойдат чак тука…

Като предаде тя всичко, видя как прибраха всичко и застаналите зад него Кутрев и Кривиот, погледа, погледа сина си, па току обърса с края на кърпата едното си око, после другото. И тук най-напред беше грижата за несретното дете, а след това идваше мъката и по него.

Говориха те дълго за едно и друго, после Ния рече:

— Ами що не излезе Вардарски да го видим. Добре ли е той…

— Не го оставяй, Лазаре — подвикна и старата жена. — Нема си никого той…

— Ей сега ще го доведа — дръпна се Лазар от оградата.

Намери учителя в най-отдалечения край на двора.

— И Ния е дошла… Ела, ела. Искат да те видят.

Вардарски бързо, смутено попипа превръзката на окото си и понечи да тръгне, но веднага се дръпна:

— Не, не… Върви ти…

— Ама аз оттам идвам… Тебе искат да те видят. Ще ги пита некой в Преспа как си, що си…

— Не, не… Виж на какво приличам. Плашило. Кажи им много здраве.

Не беше само това, че той наистина приличаше на плашило с изпомачкани, нечисти дрехи, с рошава сплъстена брада и дълги, отдавна нестригани коси. Той не искаше, не можеше да приеме тъкмо от Лазара тая милост на съдбата — да види Ния в тия свои най-черни часове. А сърцето му примираше от болка. Лазар погледна разсеяно посивялото му лице и го остави.

Всеки ден и по цял ден извеждаха затворници от каушите и ги водеха на разпит. Някои изчезваха по цели дни и после ги довеждаха премазани от бой, с посинели нокти на ръцете и краката, изпогорени под мишниците с горещи яйца или надупчени с горещо желязо. Между затворниците, от кауш на кауш, от човек на човек се носеха приказки, ту пълни със страхотии, ту пълни с надежда:

— Ще дигнат бесилки. Ще ни пратят на заточение. Ще ни изколят сички тука некоя нощ.…

— Некой може и да пострада, но не сички, не сички. Консулите нема да позволят. Руският консул казал: „Никому косъм да не падне от главата, че ние пак ще прегазим Дунава…“

Дойде ред и на преспанци. Най-напред изведоха Лазара Глаушев. Двама заптии го заведоха в една ниска сградата близу до затвора. Минаха през един мрачен ходник с разкривени, скърцащи дъски на пода, побутнаха го да влезе в малка стая с единствен, тесен прозорец срещу вратата и целият обкован с гъста, желязна мрежа. Заптиетата останаха вън, до вратата. Край стената насреща седеше следователят — дребен, сух турчин в чиновнически, тъмносин сюртук, закопчан чак до гърлото му. Пред него беше сложена ниска маса, покрита с избеляло зелено сукно, зацапано на няколко места с мораво мастило. Сложени бяха там широки листа хартия, стъклена мастилница, зацапана с цели пластове засъхнало мастило, а до нея, направо върху сукното, лежаха снопче турски, тръстикови пера. Следователят се загледа продължително в Лазара с натежали клепки и някак отдалеко, а тежкият пискюл на феса му, увиснал над лявото ухо, безспирно се поклащаше. Без да се помръдне и едвам отлепил тънките си устни в сянката на редки, провиснали мустаки, следователят рече на турски:

— Лазар Стоян Глауш… преспанец.

— Евет, ефенди.61

Следователят продължи все тъй безучастно на своя книжовен турски език:

— Позната ми е цялата ти история. Безполезно е да криеш каквото и да е. Ти си главатар на Преспа от много години. По тебе са стреляли да те убият. И това си има своето значение.

Лазар не се сдържа:

— И това ли е моя вина, ефенди?

— Да. И това е твоя вина. Ти не си откраднал нищо, не си убил никого, а стрелят по тебе да те убият. Някои са били против тебе и ти си бил против тях. Немирен човек. Тартор на всички бунтовници в Преспа. От малък още. Да ти припомня ли някои неща, ако твоята памет е отслабнала? Ти си дигнал преспанци някога да правят нова църква без позволение, а още си нямал ни два косъма под носа. Това е от начало до край. И ти сам го знаеш. Ами какво ще кажеш за убийството на Хайредин Арап ага от Преспа? Или — мина-замина, а? Не е минало, не е заминало.

Еднозвучният тих глас на следователя изеднаж утихна, сякаш го отряза някой с ножица, като нишка, която се точеше равномерно от устата му. Но турчинът пак отлепи тънките си устни:

— Ти не си глупав човек и да не си губим времето ние с тебе… Да ти припомня, може твоята памет да е отслабнала. Повикал те преспанският каймакамин, и тебе, и всички от вашата община, а ти си казал: „Каймакаминът да почака!“ После си казал: „Да стане каймакаминът да ме посрещне на вратата.“ Тогава московците бяха близу до Стамбул. Силен си бил ти. Не си се боял от каймакамина. И това си казал тогава: „Тук, в Преспа, е вече българско царство. Тук не е вече Турция.“ Така си казал ти пред всички първенци в Преспа и това стига. Стига и това, Лазар Стоян Глауш, но ти си казал и си направил нещо повече: казал си за Кючук Кадри и после си пратил хора да го убият. Ние и това знаем. Нападението на конака в Преспа е също твоя работа. Не може да стане такова нещо в Преспа, а ти да не знаещ. — Турчинът пак млъкна, обърна се към прозореца и рече: — Говори, Глауш, да те чуя.

Като се обърна следователят към прозореца, искаше да покаже своето пренебрежение към Лазара, към това, което можеше да каже той. Тъкмо оттам почна Лазар и макар да усещаше бързите, отсечени удари на сърцето си, напрягаше всички сили да защити живота си. Той чувствуваше лека парлива болка дълбоко в гърлото, някакво леко стържене по врата си — с ловки, жилави пръсти следователят слагаше въже около шията му. Колкото напрягаше Лазар ума си да подбира всяка дума, толкова се напрягаше той да поддържа гласа си спокоен и твърд, да запази спокоен израз на лицето си. Той каза също на турски:

— Лошо са те осведомили, следовател ефенди. Не е вярно това, което са ти казали против мене. Всичко е наредено така, че да ме погуби, а не както е според истината и правдата.

Следователят се обърна към него с едва-едва учудено лице:

— Отричаш ли?

— Отричам, следовател ефенди.

— Свидетели за всичките ти думи и деяния са всички първенци в Преспа.

— Извинявам се, следовател ефенди, но ако има свидетели срещу мене, това ще са хора от другите народности в Преспа. Няма да се намери нито един мой сънародник в Преспа, който ще потвърди техните обвинения срещу мене.

Следователят изеднаж отвори очи изненадан и сега изглеждаше чудно, че имаше такива големи, опулени очи. Бързо се съвзе и каза:

— То се знае, твоите ще бъдат с тебе!

— Може да е така, но също така се знае, че чуждите ще бъдат против мене.

Следователят подскочи, загуби власт над себе си.

— Ние не можем — викна той кресливо, — не можем да не вярваме нашите първи хора в Преспа!

— Тогава, следовател ефенди, господ да ми е на помощ.

— Признай всичко и съдът ще бъде снизходителен към тебе.

Лазар усети как изчезна парливата болка в гърлото му: следователят не беше вече толкова самоуверен.

— Няма какво да признавам, следовател ефенди, Работил съм за християнския народ в моя роден край, за църкви, за училища, но всичко е било по закон. Какво е станало с преспанския конак, аз не знам. Чух гърмежи една нощ, но бях в затвора, затвориха ме много време преди това.

Загледа се в него следователят със зли, враждебни очи. Дигна едно от перата пред себе си, показа го на Лазара, завъртя го между розовите си, пухкави пръсти:

— Аз ще говоря вместо тебе… — и без да дочака отговора на Лазара, плесна по масата: — Чауш! — На вратата се показаха и двамата заптии: — Отведете го!

Около един час по-късно пред следователя се изправи Вардарски. Ефендията току-що бе написал две големи страници и в заключение ги сочеше като безспорен следствен материал срещу Лазар Глаушев. Беше доволен от работата си и бе възстановил отново своето самочувствие на ловък, изкусен следовател. Но той не можа да скрие учудването си, като видя насреща учителя. Едрата глава на Вардарски беше едно валмо от разбъркани, нечисти косми, бледото му лице беше прерязано от черната превръзка на сляпото око, а здравото му око пламтеше още по-силно и в цялата му външност личеше нападателна стремителност, по измачканата му дреха се виждаха засъхнали кървави петна. Той не дочака следователя и заговори пръв, а турчинът още повече се учуди на анадолския му турски език. Вардарски рече:

— С мене вие, следовател ефенди, нямате никаква работа, нито пък аз с вас.

— Как тъй… — и следователят още по-плътно стисна тънките си устни.

— Аз отивам направо пред съда и там ще кажа, което имам да кажа.

— В съда мога да те пратя само аз. Без мене ти не можеш да се явиш пред съда.

— Прати ме тогава. Искам да се явя там. Но ти и без това, нали?

— Чуден човек! Ти ли разпитваш мене или аз тебе…

— Както се случи.

— Я мълчи там! И не забравяй къде се намираш!

— Хе, следовател ефенди, как ще забравя къде се намирам!…

Следователят нервно премести по масата едно от перата си, после пак го върна на мястото му.

— Ти взе ли участие в нападението на конака в Преспа?

— Да. Взех участие.

— Там ли, на самото място те заловиха и с оръжие в ръка, нали?

— Там. На самото място. С оръжие в ръка.

— Имаше ли други хора с тебе? — продължаваше да разпитва следователят с нарастващо въодушевение и в гласа му взеха да прозвучават сладникави нотки.

Втренчи в него Вардарски окото си и рече:

— Нищо повече няма да чуеш от мене. Няма полза. Кажи да ме върнат в кауша.

— Ако се държиш така и пред съда, няма да отминеш бесилката. — Вардарски нищо не отговори, а обърна рошавата си глава към прозореца. Гласът на следователя стана по-твърд: — Заловили са те на местопрестъплението. С оръжие в ръка… — Вардарски мълчеше. — Ти и сам признаваш. — Следователят почака един миг и гласът му отеднаж се пречупи, омекна: — Ами защити се по някакъв начин бре, човече! Говори. Кажи, че са те подмамили, че си бил пиян или… Кажи кой те подмами, ти не ми изглеждаш лош човек, учител си бил. Защо искаш сам да сложиш въже на шията си…

— Остави, следователю, не си губи времето. Ще ти повярвам ли, че ме жалиш? Тия, като вас, никого не жалят. Ти искаш да изтръгнеш повече приказки от мене. Да се похвалиш, че добра работа си свършил. Аз пред съда ще кажа повече. Заповядай там, да послушаш. Следователят се опита още няколко пъти да предизвика Вардарски към по-голяма словоохотливост, но напразно. Най-после повика заптиите да върнат даскала в затвора. Стигаше и това, което призна и сам даскалът. И Вардарски още не беше излязъл от стаята, когато тръстиковото перо на следователя заскърца остро и пискливо по твърдата хартия, меката му пухкава ръка се залюшка с къси, равномерни движения отдясно наляво по хартията.

Тоя ден бяха изведени на разпит и останалите преспанци; Никой от тях не призна, мямаше против тях и никакви улики, но което не достигаше, за да се образува дело, следователят го набавяше по свой ум и през целия този ден тръстиковото му перо усърдно скърцаше и писукаше в малката стая. Срещу Аце Кутрев и Атанас Кривио той използува нашироко предишното им задържане. Още като му се възложи следствието по това дело, казано му бе, че в Преспа трябва да се издигне бесилка.

Ни един от задържаните не излезе от затвора през цялото лято. Довеждаха все нови затворници от всички краища на битолската област. Разкрити бяха на много места съзаклятия за бунт и се узна, че някои македонски градове бяха изпратили тайно свои представители на Учредителното народно събрание във Велико Търново. Знаеше се и за прошението до чуждите консули в Солун. Турската власт искаше да задуши и с най-сурови мерки революционното брожение в Македония. Ала руските представители в Турция бдяха; те подтикваха и другите чужди представители, подканяха ги да изпълняват своя дълг и като пратеници на своите крале и императори, и като християни спрямо потиснатото християнско население в държавата на султана. И турската власт действуваше в две посоки: изпращаше и покровителствуваше из цяла Македония турски разбойнически банди, които избиваха и ограбваха християнското население, а, от друга страна, устройваше процеси привидно по всички правила на съдебната законност и даваше вид, че е в законна самоотбрана срещу размирните елементи в държавата…

Рано една сутрин през втората половина на септември във вътрешния двор на затвора бяха изведени всички преспанци. Беше ясно, свежо утро. Дворът беше още пуст, тънеха в сънна тишина и ниските, мрачни сгради на затвора. Поискаха преспанци да се поразходят из празния двор, да се поумият свободно на бунарите, докато бяха още сами тук. Обградили ги бяха въоръжени заптиета и не им даваха да отидат никъде. Ала дойде някакъв полицейски юзбашия и викна на чаушина, който командуваше заптиетата:

— Накарайте ги да се умият! Да се поприберат… — После той добави по-тихо: — В съда може да ги видят, консулите.

Лазар Глаушев и Вардарски се спогледаха:

— Ще ни съдят.

— И консули ще има в съда — опули окото си Вардарски и пръв се втурна към бунара; той винаги се измъчваше и се гневеше, че поради навалицата в затвора не можеше да се умие добре. Сега дълго се плиска с твърдата стипчива вода, разтърсваше мократа си глава и пръхтеше от удоволствие.

Турците доведоха и двама бръснари, също затворници. Вардарски не позволи да се докоснат до него.

— На какво приличаш с това брадище бре! — викна юзбашията.

— Брадата ми е още от рождение, юзбаши — отвърна учителят на своя гърлен анадолски език.

— Ще уплашиш хората в съда… — провеси дебелите си устни юзбашията, но не каза нищо повече.

Сградата на вилаетския съд беше наблизу, на другия бряг на Драгоар. Въведоха двайсет и четиримата преспанци в една неголяма зала с нисък, почернял таван; разхлабените, пропити с прах дъски на пода глухо скърцаха под стъпките им. Прибраха ги край една от стените, обградиха ги от всички страни, заптиетата потупваха с пушките си по неравния протъркан под. Дълго стояха затворниците така и тихо приказваха помежду си. Чаушинът им позволи да изпушат по една-две цигари. Септемврийското слънце вече приличаше през тесните прозорци, в струите слънчева светлина се мотаеха прашинки и валма тютюнев дим. По ходника вън често се чуваха скърцащи стъпки, но в залата никой не влизаше. Към горния край на залата беше сложена и сякаш закована там широка маса, покрита със зелено сукно, виждаха се през нея високите гърбове на три стола. Две масички със столове бяха сложени от двете й страни, а край стената бяха наредени пет ниски кресла, подплатени с протъркан червен плюш, с проскубани висулки по краищата.

В дъното, зад голямата маса, се виждаше друга врата. Най-сетне тя се отвори. Влезе председателят на съда — приведен, дребен, около петдесетгодишен човек в черен сюртук и с ярко ален фес, с подстригана, доста побеляла брада, с напрегнат поглед, сякаш недочуваше й все се ослушваше. След него се проточи целият състав на съда и всеки зае мястото си, последен от всички кятипинът с дебел сноп книжа под мишницата, сграбчил в едната си ръка стъклена мастилница и цяло снопче тръстикови пера. Той сложи на масичката си книжата, мастилницата, подострените пера и сам седна там, чинно, на крайчеца на дървен, разклатен стол.

Председателят на съда вече на два пъти извади изпод сюртука си, между последното и предпоследното му копче, едър джебен часовник с издути капаци, с мъничко ключенце, което се люшкаше насам-натам. И на два пъти прибра търпеливо часовника си, закопча предпоследното копче на сюртука си. Най-сетне взе да се оглежда — готвеше се да отвори заседанието на съда, но в същия миг вратата насреща скръцна и в залата влезе висок, млад мъж, с полуцилиндър в ръка. Той се поклони към съда още от вратата, после мина бавно през цялата зала и седна удобно на едно от креслата край стената, поглади едва-едва тъмнорусите си мустаки. Това беше руският консул. Минута след него в залата влезе друг един мъж в европейско облекло, нисък, тантурест, с къс врат и ниско остригана глава. Той също се поклони, мина през залата и седна до руския консул. Това беше австрийският консул. Малко след него влезе италианският консул — сух, дребен мъж, с матово лице и гъсти, рошави черни мустаки. Мина и той през залата с бързи, пъргави стъпки и седна до австрийския консул. Мина още някое време. Председателят за трети път извади големия си часовник, натисна капака му, който бързо отскочи, чу се после как цъкна в шепата му. Вратата насреща пак се отвори. Влезе невисок, също млад мъж с бръснато, румено лице, в ездашки костюм, с мъничък камшик в ръката си и едва сега свали ездашкия си каскет. Той кимна към съда навъсен, мина бавно през залата, изгледа колегите си сякаш ядосан, че ги вижда там, и седна не на следващото, а на крайното кресло. Това беше английският консул.

Председателят бе поканил четиримата консули за това дело и трябваше да ги чака, сега изеднаж се чу гласът му — тих и еднозвучен. Разглеждането на делото започна. Пръв бе извикан пред съда Лазар Глаушев.

Той отхвърли всички обвинения против него, едно след друго, със спокоен глас, на доста правилен турски език, и на края дори се оплака, че лежи в затвора вече пет месеца.

— Ето, сами виждате — рече той. — Как може да бъда обвиняван за някакво си нападение на конака в Преспа, когато в същото време и дни преди това аз бях в затвора?!

Председателят не го и погледна, а направи знак с лениво движение на разсилния при вратата. В залата влязоха петима преспански бейове и агалари, след тях и Кости Пучура. Те излизаха един след друг пред съда и повтаряха едни и същи обвинения срещу Лазара:

— Водач на бунтовниците в Преспа. Убиец на Хайредин Арап ага, на Кючук Кадри и другарите им…

Влахътгъркоманин Кости Пучура се опита да бъде по-убедителен:

— Да, ще повторя и аз същото, което казаха тук тия почтени аги. И сега, откакто Лазар Глаушев е в затвора, в Преспа е мирно и тихо. Няма го вече там размирника и хората спокойно си гледат работата.

Председателят погледна четиримата консули, сдържан и скромен в своето тържество, леко приподигна рамена: какво искате повече? Ала чу се отново гласът на Лазара, спокоен и ясен:

— Защо почитаемият съд не е намерил ни един мой сънародник в Преспа, който да излезе тук и да каже, че аз съм там най-големият размирник и убиец? Ако наистина е било смутно в Преспа с мене и сега там е спокойно без мене, все ще се намери и някой мой сънародник да потвърди това. А ти, Кости Пучура, можеш ли да се прекръстиш тук и да се закълнеш в името на нашия християнски бог…

— Стига, стига, стига… — прекъсна го нетърпеливо председателят.

Английският консул плесна с камшик по ботуша си.

Свидетелите се отдръпнаха към насрещната стена, до вратата. Лазар се върна между подсъдимите. Повикаха пред съда Вардарски. Докато пристъпи и застана там учителят, между свидетелите насреща се забеляза раздвижване; поразместиха се, загледаха се с любопитство в него и консулите. Дигнал високо рошавата си глава, той изгледа едните, сетне другите и току впи остър поглед върху председателя. Гледаха го учудени или с присмехулно присвити устни и съдиите, и свидетелите им, та и консулите, но те всички останаха изненадани, когато от тесните гърди на тоя слаб, изтощен човек прогърмя силен, твърд глас:

— За бунта в Преспа, за всички размирия там и за убийствата виновен съм само аз! Не, не съм виновен, а именно аз съм човекът, който дигна бунта в Преспа, който преди това нареди да бъдат убити Хайредин Арап, Кючук Кадри и другарите им. Съдете мене, аз ще отговарям тук и никой друг — посочи той с ръка зад себе си, без да се обръща, — никой друг от тия хора не е виновен, напразно ги държите в затвора и ги мъчиде.

Председателят му направи знак да млъкне и попита изтихо:

— Къде си научил турски?

— В Анадола.

— Как си попаднал там?

— Бях изпратен на заточение!

— Защо?

— За непокорство — дигна още по-високо глава учителят.

— Тъй… тъй. Стар размирник. Ти и сега признаваш само това, което не можеш да отречеш. Заловен си на местопрестъплението с оръжие в ръка.

— Да, с оръжие в ръка…

— Но… но… — направи му пак знак с ръка председателят — ти, разбира се, не си бил сам в своите злодеяния. Не си убил сам толкова хора, не си нападнал сам конака в Преспа, с тебе…

— Не бях сам, разбира се — прекъсна го на свой ред Вардарски и дигна ръка, замахна: — С мене беше целият народ!

— Как тъй, как тъй целият народ! Не бил целият народ, ами ти кажи кои бяха с тебе, точно, име по име.

— Аха… име по име. Предател ли искате да стана? Казах: целият народ. Дигна се целият народ да се бори за свободата си. Не може да търпи повече насилия, неправди и злодейства. Преди да ни изправите нас тука на съд…

— Ти ли ще говориш за насилия и злодейства — прекъсна го председателят, — ти ли, който сам призна, че си вършил убийства?!

— Преди да ни изправите нас тук — продължи Вардарски, — трябваше да попитате кой беше Хайредин Арап ага, кой беше Кючук Кадри, защо дигна срещу тях ръка народът и ги уби. Цялото Преспанско поле проплака от Арапа, а Кючук Кадри уби и ограби сред преспанската чаршия…

— Чауш! — приподигна се от мястото си председателят и махна с ръка: — Отстранете тоя дързък човек!

Спусна се чаушът и двама от заптиите, издърпаха Вардарски, но той и сам се върна при своите. В залата се надигна шум — дочуваше се шушукане, покашлюване, скърцане на столове и разхлабени дъски по пода, стържене на повлечени нозе. Англичанинът пошушна нещо на австриеца и стана; стана след него и австриецът. Поклониха се сдържано на съда и напуснаха залата. Лазар стискаше развълнуван ръката на Вардарски и промълви с голяма скръб:

— Какво направи ти… какво направи… Повикаха пред съда и Аце Кутрев. После и Атанас Кривио. След тях един по един и всички останали преспанци. Отговорите на всички бяха едни и същи:

— Не знам. Не съм бил…

Председателят приключи разпита на обвиняемите някак набързо, сетне стана и обяви, че за следващото заседание на съда ще се съобщи своевременно. Той искаше да отстрани от съда двамата неудобни сега свидетели, които преди това сам бе поканил — руския и италианския консули: англичанинът и австриецът сами си бяха отишли, за да се чувствуват съдиите с развързани ръце. Съдът напусна залата в целия си състав: отидоха си и двамата консули; отидоха си и преспанските турци, повлече се след тях и Кости Пучура. Чаушът махна с досада ръка към подсъдимите:

— Тука ще чакате вие… Така ми е наредено. Лазар се хвърли върху Вардарски, прегърна го, опипваше го с ръце, стисна пак ръцете му:

— Ама защо… защо им се даде!… Защо им призна, защо и сам се обвини! Ти се погуби…

Вардарски пооправи превръзката на окото си — беше и сам смутен, развълнуван от постъпката си пред съда.

— Ние с тебе нема да избегнем въжето… — рече той глухо.

— И така да е, ние пак ще се борим докрай! Нема да им се дадем и не се знай какво ще бъде в края на краищата.

— Най-сетне мене ми е се едно… — продължи пренебрежително Вардарски, но изеднаж се вгледа в Лазара и рече с остър глас: — Нема да им дам аз главата си мърцина. Казах им сичко, тук беха и консулите: народът се бори за свободата си! Нека сега ме обесят. Народът ще ме помни.

— Ами ние ще продължаваме да се борим за него, щом сме живи…

— Лазаре — стисна Вардарски на свой ред ръката му: — Исус Христос умре на кръста, за да стане истина и живо дело сека негова дума. Да живеем и да се борим… но като умра, народът ще поверва в мене. — Той наведе глава и рече: — И… от се сърце ще се радвам, ако моята смърт ги задоволи и нема да посегнат върху тебе, върху другарите ни тук…

В тоя миг той мислеше пак за Ния.

Стояха там, около тях, и слушаха и другите преспанци. Аце Кутрев, хазаинът на Вардарски, шумно се изсекна, за да скрие вълнението си и сълзите си.

Съдът отвори второто си заседание още същия ден следобед. За голяма изненада на председателя, пък и на всички там, в залата пак се яви руският консул и седна на старото си място. Присъдата по това дело бе прочетена след неколкократни отлагания и пак, за голямо огорчение на председателя, в присъствието на руския консул. Вардарски бе осъден на смърт, Лазар Глаушев на сто и една година затвор, Аце Кутрев и Атанас Кривиот — по на десет години, други двама преспанци — по на пет години, а останалите бяха оправдани. Веднага след прочитането на присъдата Вардарски бе отделен от другарите си. Два дена по-късно се получи от Цариград телеграфно потвърждение на присъдата му и още на другия ден го върнаха в преспанския затвор.

Беше последният ден на септември. Рано, още в зори, насред атпазар в Преспа цигани и заптиета дигнаха бесилка от три дебели греди, като разтворена селска порта. Опитваха я циганите дали е здрава, по-бутваха я с рамо:

— Охо! Нема да я събори кьоравият даскал. Колко тежи той…

Изгря ведър, слънчев ден. Но градът беше буден още по тъмно — разбудили го бяха негли ударите на циганските чукове и тесли, които ковяха бесилката. Ходеха люде по дворовете, събираха се пред портите говореха тихо, шепнеха уплашени, жени бършеха насълзени очи с престилките си. Как се бе разчуло из целия град, че тая сутрин ще бесят учителя Вардарски? Никой не бързаше да отиде в чаршията, никой не се решаваше да отвори дюкяна си.

От беледието62 излезе рано още телялинът63 Юсуф, мина през чаршията, по пустите още улици, между затворените дюкяни, бавно се движеше той, спираше се тук и там, както винаги, озърташе се, но нямаше кой да го чуе. И веднага щом навлезе в българските махали, спря се на първия кръстопът и проточи през носа си дрезгав глас, сякаш се оплакваше от нещо:

— Хей, люде, сбирайте се сички на атпазар, ще бесят кьоравия даскал, пръв душманин на царщината! Хюкюматът така заповедвааа… — Той винаги добавяше и нещо свое, добави и сега: — Секи да си тури обица на ухотоооо…

Людете наоколо го слушаха мълчаливо, някаква жена прокле гласно и глашатая, и султана, и царщината му, после всички влязоха в портите си. Повлече се турчинът нататък, спря се на следващия кръстопът. Дълго се чуваше проточеният му глас из стихналите махали.

После той премина в турската махала. Скоро след това по улиците, които водеха от турската махала към чаршията и атпазар, затропотиха с калеврите си, зашляпаха с чехли турци и цигани, по двама, по трима, на цели групи: циганите огласяха улиците с шумна глъчка. Зададоха се на големи групи и забулени кадъни, въртяха край тях пъстрите си шалварки и деца. Струпаха се те всички на атпазар — мъжете, цяла тълпа, край бесилката, а по-далеко зад тях — кадъните и децата. Рано беше още, търпеливо чакаха агите, над главите им се издигаха струи синкав дим от цигари и чибуци. Някое от турчетата вироглаво се откъсваше от ръката на майка си и се спускаше да види бесилката по-отблизу, прогонваше го оттам с дрезгав вик бащата.

Пръв откъм християнската махала се зададе Кости Пучура, извил ръце отзад. Спря се той срамежливо и по-далечко, откъм другата страна на бесилката, срещу търпеливата турска тълпа, претърси без нужда всичките джебове на салтамарката си, на дългата си антерия и току извади кесията си с тютюн. Като претърсваше всичките си джебове, макар да напипа два и три пъти тютюневата си кесия, и като свиваше после цигара, току попоглеждаше през рамо дали няма да дойде и друг някой християнин на губилището. Не идваше никой; пусти бяха улиците нататък, към чаршията и към християнските махали. Слънцето още не беше изгряло, но над града, над цялата околност сияеше ясно небе студеносинкаво, безучастно.

Веднага щом мина глашатаят и заглъхна зловещият му глас, улиците по християнските махали пак се оживиха.

— Ще отидем ли да гледаме…

— Грехота е да се събираме там на сеир!

— Грехота е и срамота! Учителят ще ни види. Какво ще си помисли за нас, милият…

— Да бехме отворили барем чаршията…

Тогава излязоха някои по-млади мъже, от улица в улица:

— Хайде сички на атпазар! Как ще оставим учителя! Излезли са там сички турци… и кадъните им, а ние тука… Сам ще умре между них. Ще се ругаят те с него и как ще го оставим самичък в последния му час! Хайде сички.

Потекоха цели потоци народ към атпазар. Мълчаливо бързаха навъсени мъже, а много от жените, и по-млади между тях, бяха се привързали с черни кърпи; ходеха и нареждаха някои от тях, плачеха на глас:

— Леле, учителе, изядоха те душмани… Знай ли те сега пустата ти майчица…

Струпа се на широкия площад цяло море народ, а над главите на всички стърчи бесилката, отдалеко се вижда.

Вардарски беше затворен сам в кауша с пръстения под, в дъното на затвора. Не бе спал и тая нощ — бореше се той в голяма мъка със смъртта. Колко пъти вече мина през мислите му целият му живот. Събираше в ума си всичката мъдрост и в сърцето — всичката си душевна сила. Струваше му се, че носи на плещите си огромен, смазващ товар и нозете му вече трепереха от немощ, трепереше цялото му тяло и самото му сърце от някаква болезнена студенина. Но той бе дал дума… пред народа си, пред целия народ и това беше тоя огромен товар, той трябваше да го изнесе до самия връх. Далече ли беше още върхът? Защо беше толкова трудно за човека да се отдели от живота? Той нямаше какво да жали в своя несретен живот и не затова страдаше сега, но ето, не можеше да притъпи, да заглуши тая болка в сърцето си, да премахне тая резлива студенина в самото сърце. Понякога, и цели часове наред, струваше му се, че всичко това — и пътуването му до Битоля, и съдът, и връщането му оттам, и тоя кауш с малкото мижаво прозорче, и тоя влажен, лепкав здрач — всичко това е тежък, мъчителен сън и той ей сега ще се събуди в малката си стаичка и ще види насреща ниския, отворен към градината прозорец, тамбурата на стената до него… Само в тия минути се облекчаваше сърцето му, но ето помръдваше ръка или нога и се чуваше тихият глух звън на веригите, дръпваше го, сякаш да го събуди, студената, смазваща тежест на ръждивите железа, които бяха захапали ръцете и нозете му. Като слаб и отдалечен глас звучаха в ушите му, в самата му памет, смелите думи, които каза пред съда и пред чуждите консули, всички безстрашни думи, които бе казал на Лазара Глаушев и сам на себе си за своето решение да умре и да не се плаши от смъртта. Защо угасна — едвам гори и тлее силата, която бе чувствувал в сърцето си през целия си живот и която бе го водила и тласкала във всичките му дела?… Това е страхът от гроба — тая немощ на сърцето, тая тъга, макар и за живот като неговия. Но нямаше връщане назад, нямаше пробуждане от тоя мъчителен сън. Той бе дал дума в себе си, но и пред целия народ, обрекъл се бе да умре храбро и се ловеше за тая си мисъл като за твърда опора, подпираше се с цялото си тяло и с огромния товар на плещите си като о някаква яка стена. Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…

Малко преди зори Вардарски заспа дълбоко, без сънища. Тъмничарят и петимата заптии, които влязоха в кауша, с големи усилия разбудиха заспалия неволник. Той се стресна и бързо се приподигна на лакът. Разбра всичко, още в първия миг: дошъл бе последният му час. Сърцето му се сви в бърза, остра болезнена тръпка и отеднаж утихна, умири се. Той се изправи — глухо, ръждиво звънтяха веригите му — и спокойно попита:

— Къде е бесилката?

Никой не му отговори, а чаушът на заптиите посегна да го поведе навън. Вардарски се дръпна и отново, настойчиво попита:

— Кажете къде е бесилката бре, турци?!

— На атпазар — рече тихо Фаик онбаши, тъмничарят.

Вардарски въздъхна:

— Близу е…

Скоро всичко ще се свърши… Близу е до върха. Той приподигна веригите и сам се отправи към вратата.

Излязоха на двора. Светлината на септемврийското утро го удари с болка в здравото му око, той отвори уста и пое издълбоко свежия утринен въздух. В двора беше полицейският юзбашия — намръщен, но с бледо, уплашено лице. Приближиха се към затворника двама цигани ковачи — същите, които оковаха преславските затворници, преди да потеглят за Битоля, — свалиха с няколко удара на чуковете си оковите му. Отново въздъхна Вардарски с облекчение, огледа се, опипа превръзката на окото си.

— Фаик — се обърна той към тъмничаря и гласът му прозвуча дори весело, — моля те, дай да си свия една цигара.

Извади турчинът тютюневата си кесия и му я подаде с разтреперана ръка. Вардарски си сви цигара с привична ловкост. Турците наоколо наблюдаваха търпеливо движенията му и чаушът вече цъкаше на огнивото си, подаде му да запали. Жадно смукна тютюневия дим Вардарски, един път и още един път. Като че ли тъкмо това бе чакал, към него се приближи едно заптие с въже в ръцете си. Вардарски се обърна към юзбашията насреща и рече с развълнуван глас:

— Юзбаши ефенди… Имам една молба: не ме връзвайте. Нема да ви направя никакви неприятности. Поколеба се юзбашията един миг, после махна с ръка:

— Добре. Не го връзвайте. И хайде.

Учителят шумно въздъхна, виждаше се как се вълнуват гърдите му изпод зацапаната риза. Цигарата димеше в ръката му — той като че ли бе я забравил. Не се подигаха нозете му от земята, оловно тежки. Огледа се той, като да се срамуваше от някого за изпомачканото си облекло, за нечистата си риза. После, все тъй задъхан, дигна цигарата му към устата си, засмука я жадно едно след друго. Цигарата опари устните му, той не усети острата болка, но някак се забърза, напрегна се с голяма сила да повлече нозете си и рече с дълбок, хриплив глас:

— Хайде, господи, помагай…

Едва направи няколко стъпки и походката му отеднаж олекна, стъпваше той здраво и пъргаво върху прашната земя, та заптиетата около него трябваше да поизбързат. Когато излязоха на широкия площад, срещу, тях се надигна глух, многоглас, неясен вик:

— Ааа…

Вардарски захвърли цигарата с рязко движение, изправи глава. Нататък се белееха гредите на бесилката. Широка пътека през площада, между две живи стени, водеше право към нея. Учителят вървеше нататък От двете страни на пътеката надзъртаха през тесните цепки на булата си кадъни. Някоя от тях изсъска:

— Хаирсъз64… душман…

Десетгодишно турче с бяло, везано фесче бързо се наведе да вземе камък, но не се реши да го хвърли по осъдения.

Вардарски и обкръжилите го заптиета минаха през тълпата турци, които мълчаливо го наблюдаваха. Сетне се отвори широко място около самата бесилка. Там наблизу стоеше каймакаминът и цяла група люде от хюкюмата. Насреща, широко по площада, се бе струпало в гъста, смълчана тълпа едва ли не цялото християнско население на Преспа. Вардарски се спря и приподигна ръце, да ги протегне нататък, но пак ги отпусна.

Едва сега забеляза той колко тихо беше наоколо, при толкова люде. Въведоха го под самата бесилка и заптиетата се отдръпнаха. Изправи се срещу него и пристъпи по-близу един от градските свещеници, дигнал в ръката си неголям, посребрен кръст. Вардарски бавно се прекръсти, приведе се и целуна кръста, който трепереше близу до лицето му ведно с ръката на свещеника.

— Учителю… учителю… — чу Вардарски глух, негли далечен шепот, — пред тебе е разтворена самата врата на рая… Ти, мъченик и праведник…

После край осъдения останаха само двама цигани, опулили очи, с отпуснати, провиснали устни, и чу той как дишаха бързо, задавено. До нозете му бе сложен сандък, дигна той поглед, щръкна нагоре разрешената му брада: над главата му едва-едва се полюляваше дебело въже, обилно намазано със сапун. За последен път усети Вардарски мъчителната, болезнена тръпка през тялото си, сви се тя и замря в гърдите му.

Двамата цигани посегнаха от двете му страни, но той бързо се дръпна стъпка назад:

— Оставете ме… Аз сам…

И се качи на сандъка; въжето висеше край главата му. Той беше с гръб към турската тълпа, а навред пред него, по целия площад вляво и вдясно, чак до отсрещните сгради се притискаха сякаш все познати люде, там бяха и учениците му от тринайсет години и тия, които трябваше да посрещне тая година в широките класни стаи на новото училище…

— Народе… братя… деца мои! — се изтръгна вик от гърдите му, силен, треперлив. Той дигна ръка, замахна: — За свободата загивам аз и не жаля! Сбогом, братя…

Той млъкна, огледа се пак; високо над главите на занемелите там люде светлееше ясното утринно небе. Вардарски и сега попипа с върха на пръстите черната превръзка на окото си, после изеднаж посегна; и сам надяна въжето на шията си.

Двамата цигани се нахвърлиха хищно, издърпаха сандъка изпод нозете му.

— Аааа… — надигна се вик, понесе над целия площад многоглас стон, сетне изеднаж го проряза остър женски писък.