Престолонаследникът

ДЕСЕТА ГЛАВА

Кабинетът й изглеждаше като след бомбардировка. Макар самата тя да бе преживяла случилото се, макар да й бяха разказали за пораженията и да бе чела за инцидента във вестниците, Ив не бе подготвена за истинската картина.

Беше спазила обещанието си да не излиза, главно защото не й бе дадена възможност. Сега стоеше на вратата, всъщност на прага, където би трябвало да е вратата, и гледаше останките от кабинета си.

По заповед на полицията нищо не беше разчиствано. Вечерта след взрива бяха ровили и търсили сред пепелта и отломъците, както и през целия следващ ден, когато тя трябваше да лежи вкъщи, въпреки че не я свърташе на едно място и нямаше търпение отново да се заеме с работата си. И да имаше някакъв смисъл в това разследване, Ив не го виждаше.

На една от стените зееше дупка, по-голяма от човешки бой и достатъчно широка, за да се види, че съседната незаета стая също бе в незавидно състояние. Голяма част от мазилката беше изпадала, подът в кабинета бе засипан с дървени отломки, а шкафът представляваше огъната и усукана метална купчина, съдържанието му, естествено, превърнато в пепел. Килимът го нямаше, просто липсваше, подът под него бе разкъртен и обгорен. Прозорците бяха заковани с дъски, така че отвън не влизаше светлина. Ремонтната бригада трябваше да пристигне всеки момент, но тя искаше сама да види всичко, преди да бъде разчистено.

Не я побиха тръпки, както си бе мислила на идване. Страхът, който очакваше да изпита и бе готова да приеме като естествен, не се появи. В останалата на негово място празнина се настани гняв — дълбок, осъзнат и пречистващ.

Всичките й бележки, записки, материали бяха унищожени. Ив влезе и подритна парче мазилка от тавана. Седмици, месеци, дори години работа се бяха превърнали за секунда в купчина пепел. Някои неща можеха да бъдат направени отново, ала други просто бе невъзможно да се възстановят.

Фотографията, която бе донесла със себе си и държеше върху бюрото — любимата й, на която бяха двете с Крис — представляваше част от пепелището. Изгорели бяха също готовата й пиеса и тази, върху която работеше. Очите й се напълниха със сълзи. Колкото от мъка, толкова и от безсилна ярост. Може творбата й да не беше кой знае какво, може да беше наивна, дори глупава, но си беше нейна.

Сега една мечта беше разкъсана на части, бяха й отнели част от живота, щяха дори и живота да й отнемат, без да се замислят.

Ще си платят, зарече се тя, застанала насред развалините.

— Ив…

Бързо изтри очи с опакото на ръката и се обърна.

— Крис! — В този момент я напуснаха всякакви мисли. Сега отново беше само по-малката сестра. Проправи си път сред отломъците и се хвърли в ръцете на сестра си. — Толкова се радвам, че дойде! Толкова се радвам!

— Естествено, че ще дойда. Тръгнах веднага, щом разбрах. — Крис я прегърна силно. Ужасът, изживян през дългите часове на пътуването, постепенно се сменяше с облекчение. — Първо отидох в двореца. Никога преди не съм виждала толкова много охрана. Ако не беше Бенет, сигурно и досега щях да се разправям пред вратите. За Бога. Ив, какво става тук?

— Нищо не остана. Абсолютно нищо. Снимката ни от премиерата на първата пиеса. Беше върху бюрото. Китайското котенце, което мама ми подари, когато бях десетгодишна. Винаги го носех с мен. И него го няма. Нищичко няма.

— О, скъпа! — Без да я пуска от прегръдките си. Крис вгледа стаята над рамото й. За разлика от сестра си, нея я побиха тръпки. При мисълта какво бе могло да се случи. — Толкова ми е мъчно. Но нали ти си жива и здрава… — Обзета отново от безпокойство, тя я отдръпна леко от себе си и я изгледа внимателно. — Не си пострадала, нали?

— Не, бях почти извън сградата. Рийв каза, че била малка пластична бомба. С неголям обсег.

— Малка бомба — повтори Крис и отново я прегърна. — Просто една такава мъничка бомба. — Постепенно собственият й гняв започна да взима превес и тя раздруса сестра си. — Ив, даваш ли си сметка как се чувствах да чуя за това по новините?

— Извинявай, Крис. Всичко стана толкова бързо, не можех да разсъждавам нормално. Трябваше да ти се обадя.

— Да, трябваше! Ама да се сетиш по-рано. — Тя замълча и остави ядът й да премине. Все пак можеше да си представи какво й е било. — Бри ми позвъни, а принц Арманд се обадил на татко лично. За малко да скочи на първия самолет и да те прибере обратно в Хюстън.

— О, Крис…

— Размина ти се само защото го убедих, че има по-голям шанс да послушаш мен.

— Ще му се обадя. Наистина, не съм предполагала, че случилото се така бързо ще стигне до Щатите.

— Искам всичко да ми разкажеш, Ив, не разводнената история, която разправят по новините в шест. — Гласът на Крис придоби твърдия майчински тон, който бе възприела, откакто Ив навърши петнадесет. — Ще го направиш на път за двореца и докато си стягаш багажа.

— Няма да заминавам. Крис.

Крис се дръпна и отметна гъстата си къса коса от челото.

— Виж какво…

— Обичам те — прекъсна я Ив. — И ми е ясно как се чувстваш, като гледаш всичко това. — Тя млъкна и сама се обърна да хвърли още веднъж поглед на разрушенията. Гневът отново я обзе с пълна сила. — Ала не искам да бягам. Дойдох тук да представя четири пиеси и нищо няма да ме спре, докато не ги представя и четирите.

Ядосана, Крис започна да вика, после се усети. Заповедите бяха единствения начин, по който човек не можеше да се оправи със сестра й.

— Ив, знаеш колко уважавам твоята работа, това, което правиш, но е до болка ясно, че Кордина в момента е опасно място. Не си струва да рискуват живота си.

— Бомбата не беше предназначена за мен. Само са ме използвали, за да се доберат до Бисет. — Тя умолително погледна сестра си. — Не мога да тръгна, Крис. Сигурно ако ти обясня всичко, ще разбереш.

— Ами тогава хубавичко се постарай.

— Добре. — Ив се усмихна и я целуна по бузата. — Ала не тук. Ще идем в кабинета на управителя. — Изведе я в коридора, като скришом хвърли поглед на часовника си. Смяташе до час да се е захванала за работа.

Двадесет минути по-късно седяха на красивия сиворозов диван пред втора чаша кафе. Крис го пиеше чисто, с надеждата леко горчивият му вкус да поуспокои нервите й.

— Дебок. — Чашата й издрънча в чинийката. — След толкова години пак причинява тревоги.

— Според Алекс това ще продължи. — Докато е жив, добави мислено. Никога не си бе представяла, че ще желае нечия смърт. — Дори не зная що за човек е. Зъл, естествено, и, струва ми се, вманиачен. Този, който се обаждаше по телефона, говореше за справедливост — спомена го и двата пъти. Чувството за справедливост на Дебок няма да бъде удовлетворено, докато не погуби принц Арманд. Рийв смята, че взривът в театъра е бил демонстрация на сила. Крис, това, което действително ме плаши, е, че зная, просто съм сигурна, че следващата мишена ще е някой от семейството. — Тя помисли за Александър и стисна зъби. — Може да е всеки от тях, дори децата. Затова Рийв и Бри се върнаха временно в двореца.

Крис мълчеше. В душата й се водеше борба.

— Ив — обади се накрая, — известни са ти чувствата ми към Бисет. Те са ми като второ семейство. Но колкото да ги обичам, ти си на първо място. Искам те у дома. Далеч от това тук.

— Не мога да замина. Трупата и това, за което сме дошли, което се опитваме да направим, е една от причините. Моля те, изслушай ме — продължи бързо, щом Крис понечи да я прекъсне. После стана. Не я свърташе на едно място, изпитваше нужда да се движи. Имаше чувството, че времето я притиска отвсякъде — Имам възможността да докажа нещо — тук, на себе си, на теб и татко, на всички в бранша.

— На мен няма какво да доказваш, Ив.

— Има. Ти цял живот се грижиш за мен. — Тя се обърна отново към сестра си. От вълнение гласът й потрепваше. — Беше само с пет години по-голяма, ала когато мама почина, правеше всичко, което бе по силите ти, за да запълниш празнината. Навярно не винаги съм съзнавала какво правиш и какво ти е струвало това, от какво е трябвало да се откажеш, но сега съм наясно. Нужно ми е да ти покажа, че си е заслужавало.

Крис усети, че очите й се пълнят.

— Да не мислиш, че някога съм се съмнявала? Ив, не съм направила нищо повече, освен да съм твоя сестра.

— Напротив, направила си. Ти беше мой приятел. — Отиде и хвана ръцете й. — Дори когато не вярваше, когато не одобряваше, ти стоеше до мен. Това, което правя тук, е колкото за мен самата, толкова и заради теб, не съм могла да ти го обясня преди.

— О, скъпа — стисна Крис ръцете й. — Просто не зная какво да ти кажа.

— Още една минута не казва нищо. Само слушай. В началото, когато започнах, мнозина от бранша се подиграваха зад гърба ми. Разглезена богата наследница, решила да се поразвлече и други подобни. Може би тогава това не бе далеч от истината. Никога не съм правила нещо стойностно в живота си, преди да се заема с трупата.

— Не е вярно.

— Абсолютно вярно е. — Не й бе трудно да признае истината, нито да я използва като ръжен, който я тика напред. — В училище я карах отгоре-отгоре, с възможно най-малко усилия. През лятото се мотаех, без изобщо да върша нещо. Наблюдавах как татко върти бизнеса, как ти се дипломираш и успешно използваш образованието си с тази твоя галерия, докато аз само хващах следващото илюстровано списание. С театъра открих цел, каквато дори не съм съзнавала, че ми с нужна. Крис, когато за първи път застанах на сцената, сякаш прогледнах. Нищо, че мястото ми се оказа не на нея, а зад нея, важното е, че намерих цел. Отне ми две години, преди хората да престанат да се подсмихват иронично. Сега имам шанса да постигна нещо изключително. Не мога да го пропусна.

— Не съм знаела, че по този начин гледаш на нещата. — Крис погали ръката й. — Ала те разбирам и се гордея с теб. Винаги съм се гордяла, а сега още повече. Вярвам, че си способна да направиш нещо изключително, но защо точно в този момент? След шест месеца, след година, когато обстановката се поуспокои…

— Крис, не мога да замина. Дори да сринат театъра до основи, дори цялата трупа да си тръгне, аз не мога. — Наложи се да поеме дълбоко дъх, ала го произнесе високо и ясно. — Влюбена съм в Александър.

— О — успя само да изтърве Крис и занемя.

— Сега трябва да съм до него, особено сега. Преди смятах, че трупата е всичко, но колкото и да е важна за мен, не може да става и дума за сравнение с чувствата ми към Александър. — Ив замълча и си даде сметка, че това, което казваше, винаги бе било там, просто не го бе съзнавала. — Не ми казвай, че от това нищо няма да излезе, и на самата мен ми е ясно. Ала трябва да бъда с него, поне докато мога.

— На времето мислех, че може би ти и Бенет… Дори с радост си ви представях вас двамата. Но Александър?

— Зная. — Ив отново стана. — Престолонаследникът. Винаги съм го обичала. Доста се постарах да объркам всичко, дори себе си, ала това не променя истината.

— Чудя се дали не е някое поредно увлечение.

— Вече съм достатъчно голяма, за да правя разлика — отвърна Ив с усмивка.

— Да — въздъхна Крис. — Той знае ли?

— Не съм му казвала, но Алекс е твърде проницателен. Въпреки че и двамата много внимаваме да не споменем някоя конкретна дума. Да, мисля, че знае.

— А какви са неговите чувства към теб?

— Не е безразличен, може би в по-голяма степен, отколкото би искал, и в по-малка, отколкото на мен би ми се искало. Трудно е човек да го разбере. Има голям опит в прикриване на чувствата си. — Тя пак си пое дълбоко дъх. — Пък и това няма значение.

— Как така?

— Ами така, няма. — Ив се смяташе за здравомислеща жена. Гледаща реално на живота. — Зная, че от това нищо няма да излезе и мога да се справя с този факт. Имам свое занимание, работа, която ми отнема по-голяма част от времето и силите. Дори Алекс да не бе това, което е, съмнявам се дали щеше да се стигне до нещо. Не разполагам с време за брак и семейство. Нямам нужда от тях.

— Май ще ми трябват по-убедителни доводи — на теб също.

— Не ми трябват. — Колко пъти бе изнасяла тази лекция на самата себе си през последната седмица? — Много жени не желаят брак. Погледни себе си.

— М-да — подсмихна се Крис. — Виж, единствената причина да не съм омъжена и майка на шест деца е, че така и не съм срещнала още мъж, който да е по-важен за мен от работата ми. А при теб, както разбрах, е обратното.

— Това е без значение. Няма никакво значение. — В гласа й се долавяше страх. — Крис, нима не разбираш, че независимо от желанията ми, независимо от предпочитанията, аз трябва да се справям с действителността. Ако не приема нещата каквито са, ще загубя. Най-малко от всичко друго бих искала да загубя него. Макар че някой ден това ще стане. — Тя прокара неспокойно ръка през косата си. — Той ще трябва да се ожени, да създаде семейство. Негов дълг е и няма да го потъпче. Ала дотогава ще споделя част от съществуването си с него.

— Много го обичаш — прошепва Крис. — Не зная дали да плача, дали да се радвам.

— Радвай се. На света и бездруго има достатъчно причини за сълзи.

— Така да бъде. — Крис стана и прегърна сестра си. — Радвам се за теб. — За себе си запази правото да вярва, че приказните сънища се сбъдват. — Да те питам ли дали ще дойдеш с мен по магазините?

— О, не, не мога. Налага се да звъня в Хюстън, за да ми пратят копия на сценариите. Вече трябваше да съм на репетицията, трябва да се уверя, че всички са дошли на себе и са се успокоили. Нужно е още да огледам и избера някое подходящо за кабинет място. — Ив спря да изрежда, макар наум вече да бе по-нататък и списъка със задачи. — Какво ще купуваш?

— Долетях с малка ръчна чанта. Прекалена самонадеяност — добави. — Бях сигурна, че двете ще вечеряме в самолета. А сега, както изглежда, ще трябва да търся официален тоалет за премиерното представление.

— Значи оставаш?

— Разбира се. Как мислиш, дали ще ме огрее някоя стаичка в двореца?

Ив я стисна така, че щеше да й изпотроши ребрата.

— Ще ти ходатайствам.

Часове по късно тя седеше пред лаптопа в дневната си. Денят бе минал бързо покрай проблемите, които трябваше да се решат, но вечерта се точеше бавно. Александър не се бе върнал за вечеря.

Въпреки шегите и привидно веселото настроение Бенет изглеждаше угрижен. Рийв и Арманд също ги нямаше. Вечеряха в семеен кръг с Габриела и децата, Бенет, Ив и Крис. Празните столове бяха за отсъстващите членове на семейството. Веднага щом приключиха, Бенет се извини и ги остави. Напрежението, което дори неговото непринудено държане не можа да разсее, остана да тегне с пълна сила.

Ив спомена, че има някои неща, които трябва да свърши, а Крис и Габриела се качиха при децата. Горе в стаята си тя опита да запълни вечерта с работа.

Сценариите на предстоящите представления бяха унищожени, ала преди обяд пристигнаха поръчаните копия. Нямаше смисъл да ги преглежда. Знаеше наизуст всяка дума, всеки детайл от сценичната постановка. При необходимост би могла да замести който и да е от актьорите.

Откриването беше само след няколко дни и макар този следобед екипът да бе разбираемо нервен, репетицията мина доста добре. Втората постановка също бе доизградена, а репетициите на третата пиеса щяха да започнат идната седмица. Стига да нямаше повече инциденти.

Всички билети за първите три представления бяха продадени, продажбата за останалите непрекъснато растеше. Пийт дори беше успял да се справи с декорите и останалото, за което бяха говорили.

Смяташе да прегледа бюджета и как вървят дотук разходите, но да се занимава с цифри и сметки й се стори в момента крайно непривлекателно. На няколко пъти погледна часовника, взе си вана, върна се в дневната и пак погледна часа. Наближаваше десет, когато седна пред компютъра с мисълта, че с Александър всичко бе наред и вероятно вече бе в леглото след тежкия ден.

А тя щеше да работи. Ръкописите на собствените й пиеси бяха унищожени. Сама си бе виновна, че не бе направила копие. А може и да е за добро, каза си. И без друго първата бе прекалено емоционална, твърде претрупана. Втората — е, беше й отнело шест месеца да се добере до второ действие.

И така, почваше на чисто. Нова идея, ново настроение и донякъде нов човек. Първо действие, първа картина, рече мислено и кликна върху иконата да отвори нов файл.

Времето минаваше. Беше разпечатила и смачкала на топка безброй листа. Ала друга задоволителна купчинка стоеше подредена отстрани. Този път ще стане, помисли решително. А когато свършеше, сама щеше да постави пиесата, можеше дори сама да я режисира. Усмихна се и разкърши рамене. Не беше ли започнала със същата мисъл да пише и първия път?

Така и я завари Александър — да работи, наведена над клавиатурата, с вдигната коса и подвити под себе си крака. Настолната лампа осветяваше ръцете й, движещи се бързо по клавишите. Носеше съшия светлосин копринен халат като първата нощ когато бе отишъл при нея. Ръкавите бяха навити до лакътя, а краищата му падаха небрежно и откриваха бедрата.

Всеки път наново се удивяваше колко бе прелестна. Независимо дали полагаше старания за външния си вид, или пък небрежно не му обръщаше внимание. Винаги беше възхитителна. Но имаше още нещо в добавка към красотата, което й придаваше съдържание. Какво бе то? Вещина? Нещо, което подсказваше, че ще направи онова, с което се бе захванала, и ще го направи добре?

Ръцете й изглеждаха нежни, раменете крехки, лицето младо, чувствено и уязвимо. Дори всичко да бе така, Ив притежаваше сила и целеустременост, които я правеха способна да се справи с всичко, което и поднася животът.

Това ли бе причината да я обича? Нейните качества? Александър уморено прекара ръка през лицето си. Едва бе започнал по-пълно да си дава сметка, да се опитва да анализира и разбере. Привличането далеч беше надхвърлило външната хубост. Желанието се бе превърнало в много повече от плътски копнеж.

Веднъж й каза, че има нужда от нея. Беше вярно както тогава, така и сега. Ала не й бе казал, може би защото сам не го осъзнаваше ясно, за дълбочината и силата на тази нужда.

Когато помисли, че можеше да я е загуби, сърцето му бе спряло да бие. Той сякаш спря да чува, да вижда, да чувства. Това любов ли означаваше?

Де да беше сигурен. Никога не си бе позволявал да обича извън любовта към семейството и страната. С Ив го бе допуснал и бе станал жертва на чувствата. Може би това бе любовта. Да си уязвим, да си зависим, да изпитваш потребност от някого. Такъв огромен риск. Риск, който здравият разум му подсказвате, че не бива да допуска. Нито сега, нито, вероятно, когато и да било. И все пак се бе случило.

Ако имаше някакво желание в момента, то бе да я отведе някъде, където двамата да са обикновени хора в обикновено време. Може би тази нощ за няколко часа биха могли да си представят, че това е така.

Видя я как се протегна и скръсти ръце зад врата.

— Обеща, че няма да се преуморяваш.

Ив остана в същата поза, но обърна сепнато глава. В очите й се появи облекчение, сетне радост.

— Кой само ми го казва! — Тя го измери с жаден поглед, от който изнуреният й вид напълно изчезна. — Изглеждаш капнал, Алекс. Мислех, че вече си в леглото.

— Работа — пристъпи той навътре. — Съжалявам, че не можах да вечерям с вас.

— Липсваше ми. — Тя хвана ръката му и пръстите им се преплетоха. — Не смятах да ти го казвам, ала се безпокоях.

— Не е трябвало. В двореца съм от пет часа.

— Исках да попитам, но… — Ив се усмихна плахо и тръсна глава. — Стори ми се неудобно.

— Бенет и Габриела щяха да ти кажат.

— Важното е, че сега си тук. Ял ли си?

— Хапнахме нещо в кабинета на баща ми. — Не помнеше какво. В ума му бяха останали само проведените разговори и обсъждания. — Разбрах, че сестра ти е тук.

— Пристигна днес преди обяд. — Тя свали крака от стола и отиде до малък шкаф в стил „рококо“. Изрови бутилка коняк и наля в две чаши. — Надявам се Бри да я успокои. Побъркала се беше от притеснение, докато дойде.

— Може би ще успее да те убеди да се върнеш в Америка.

Ив му подаде едната чаша и чукна своята в нея.

— Изключено.

— За представленията може да бъде насрочена друга дата, след месец, да речем, или след година.

Тя отпи с повдигната вежда.

— Приказвал ли си вече с Крис?

— Не, защо?

— Нищо. — Ив се усмихна и отиде да включи касетофона. Стаята се изпълни с тиха музика. Когато имаш намерение да съблазниш принц, помисли тя, трябва да използваш всички възможности, нищо не бива да те спира. — Няма да замина, Алекс, така че е губене на време да спорим за това. — Ив докосна с език ръба на чашата. — А аз мразя да си губя времето.

Само като я гледаше, само като чуваше гласа й, сърцето му ускоряваше ход.

— Ти просто си голям инат. Навярно ако не ми се искаше тъй страшно да съм с теб, можех да те заставя да тръгнеш.

— Не, нямаше да можеш. Ала не можеш да си представиш как копнеех да чуя, че искаш да съм с теб. — Тя се приближи. Двамата стояха до бюрото, светлината падаше встрани.

— Не съм ли ти го казвал?

— Не си — хвана ръката му Ив. — Не ми казваш кой знае какво с думи.

— Съжалявам. — Той поднесе ръката й към устните си.

— Не искам да съжаляваш — остави тя чашата. — Не искам да си друг, освен това, което си.

— Странно. — Алекс притисна ръката й до бузата си. — Напоследък толкова често желаех да съм нещо различно от това, което съм.

— Напразно. — Точно от силата й се нуждаеше той в момента. Ив го чувстваше, неизвестно защо бе сигурна. — Никога не бива да съжаляваме за това, което сме. И двамата. Нека да се радваме. — Тя лекичко го погали с пръст по брадата. — Просто да се радваме един на друг.

— Ив… — Алекс не знаеше какво да й каже, какво трябва да бъде казано и какво все още да остане вътре в него засега. Понечи да остави чашата си върху купчината листа, но се усети и я постави редом. — Да не разваля нещо. Като гледам, доста си се потрудила. Какво е това? Нова пиеса?

— Нищо не е — започна Ив да събира страниците, ала той ги затисна с длан.

— Това заглавие не ми е познато. Какво е. „Спряло време“! Не е някой от резервните варианти, нали?

— Не — отвърна тя смутено, като се чудеше как да отвлече вниманието му. — Нищо не е — повтори.

— Вече мислиш върху следващите си постановки? — А той самият мислеше как Ив ще си замине, как ще продължи — своя живот и своята работа. Струваше му усилие да покаже интерес, а не тъга. — Що за пиеса е?

— Ще бъде. — Това е нещо като семейна драма. Слушай, защо да не…

— Много малко ми се струва — попрелисти страниците Алекс, като прецени, че са не повече от петнадесетина. После изведнъж му просветна — начина, по който се бе сгърбила над компютъра, смачканите топки хартия. Вдигна глава и я погледна с кротка усмивка. — Ти я пишеш.

Заловена на местопрестъплението, тя сви рамене и опита да се измъкне.

— Само като хоби.

— Изчерви се.

— Не съм, разбира се. Стига глупости. — Взе отново чашата с коняка и се постара да звучи нехайно: — Просто колкото да върша нещо в свободното си време. — Повъртя чашата в ръка, после отпи. Алекс със съжаление си помисли, че никога не я бе виждал на сцената.

— Скъпа, през последните седмици имах възможност лично да се убедя с колко свободно време разполагаш. — Протегна ръка и прибра косата й зад ухото. — Никога не си ми споменавала, че имаш желание да пишеш.

— Когато човек е посредствен, не се старае да го разгласява.

— Посредствен. Предпочитам сам да преценя. — Посегна към листата, но Ив бе по-бърза.

— Съвсем в чернови вид е. Нищо не съм изглаждала.

— Зачитам нежеланието на един творец да виждат работата му преди да е завършена. — Ала той възнамеряваше да я види, и то възможно най-скоро. — Първата ли ти е?

— Не. — Тя пъхна разпечатаните страници в чекмедже то и го затвори. — Бях написала една и част от друга.

— Тогава дай да видя готовата.

— Унищожена е — помъчи се Ив пак да каже равнодушно. — Беше в кабинета.

— Значи работата ти е отишла на вятъра. — Алекс пристъпи напред и взе лицето й в шепи. — Толкова съжалявам, Ив. Сигурно когато пишеш нещо, то става част от самия теб, нещо живо. Да го загубиш е голям удар.

Не беше очаквала той да я разбере. Писането представляваше усещане, не по-малко важно от дарбата и умението. Сърцето й трепна признателно.

— Не беше нищо особено — отрони. — По-скоро един опит. Дано съм научила нещо и тази да излезе по-сполучлива.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— Едно време искаше да ставаш актриса. Защо не играеш?

— Защото актьорът с длъжен да прави каквото му наредят. Продуцентът е този, който командва парада.

Алекс не можа да не се усмихне.

— Това ли е само?

— В добавка и факта, че съм по-добра като продуцент, отколкото някога съм била като актриса.

— А писането?

— Вид предизвикателство към самата себе си. — Веднъж започнала, вече й бе лесно да говори. Нямаше място за тайни или неудобство. Не и с него. — Щом претендирам да разбирам от театър, да зная какво се харесва на публиката, как се продуцира и поставя една пиеса на сцената, защо да не мога и да напиша някоя? Някоя добра — добави тя, после пресуши коняка. — Първият опит беше толкова злополучен, та реших, че няма накъде по-лошо, бих могла само да се усъвършенствам.

— Обичаш предизвикателствата. Театър, фехтовка, бойни изкуства.

— Разбрах, вярно, по-късно от мнозина, че да изпитваш силите си, означава да живееш, не просто да съществуваш. — Ив тръсна глава и остави празната чаша. — А ти ми пречиш.

— Аз?

— Да. Караш ме да философствам тъкмо когато бях решила да те съблазня.

— Моля за извинение — разтегли той устни в усмивка.

— Предполагам, и друг път си бил прелъстяван. — Тя отиде до вратата, превъртя ключа и се обърна.

— Безброй пъти.

— Сериозно? — изви вежда Ив и се облегна с гръб на вратата. — От кого?

Алекс се усмихна по-широко.

— Мадмоазел, от малък са ме възпитавали като джентълмен.

— Всъщност няма значение — махна тя с ръка. — Стига да не е онази блондинка, с която танцува тогава, вместо да поканиш мен.

Той дискретно замълча.

— Хм. Така, я да видим. Напоих те с коняк. Прибавих музика. Сега, струва ми се — очите й светнаха лукаво. — Да, мисля, че имам точно каквото е нужно. Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се.

Ив мина край него и изчезна в съседната спалня.

Без да трепне. Алекс отвори чекмеджето, където бе скрила пиесата, и започна да чете. Веднага го грабна диалогът между една вече немлада жена и нейното отражение в огледалото.

— Ваше Височество.

Той бутна настрана чекмеджето и се обърна. Искаше да й каже, че е чудесно. Дори чувствата му да го правеха предубеден, усещаше, че написаното бе изключително. Щом я видя обаче, не можа да промълви и дума.

Беше облякла обточен с дантела корсаж и дълъг отворен халат отгоре — и двете с цвета на езерна вода. Косата й бе пусната и свободно падаше по раменете. Зад нея, хвърляйки сенки и отблясъци, играеха светлини. Очите й бяха дълбоки и загадъчни, но в тях Алекс видя отражение на собственото си желание. Тогава, както бе направила и първия път, тя протегна ръце.

Той тръгна към нея. Беше като замаян от миризмата на восък, от предусещането на женски тайни. Ив безмълвно го въведе в спалнята.

— Цял ден чакам да бъда с теб. — Тя бавно започна да разкопчава ризата му. — Да те докосна — плъзна ръка по гърдите му, преди да свали ризата. — Да бъда докосвана.

— Когато не съм с теб, мисля само за неща, за които не би трябвало да мисля. — Алекс смъкна халата от раменете й и го остави да се свлече на пода. — Когато съм с теб, не мога да мисля за нищо друго, освен за теб.

Думите му я развълнуваха. Такива призвания той не изричаше често.

— Тогава мисли за мен.

В стаята горяха дузина свещи. Леглото бе готово и чакаше. През отворената врата долиташе тиха музика. Дебюси. И никакъв друг звук. Все така безмълвно Ив го придърпа върху леглото до нея и започна да го люби така, както един мъж може само да мечтае.

Отначало го целуна нежно, ласкаво, докато ръцете й леко го галеха. Устните й докосваха лицето му, шията. Бавно, за да възбудят, ала не дълго, за да задоволят. Коприната, дантелите, меката й плът се допираха и местеха по тялото му, докато разпалиха в него жарава.

Ив го доразсъблече, като шепнеше и отстраняваше ръцете му, които се опитваха да помогнат. Езикът й обходи сгъвката зад коляното, като изтръгна стонове. С премрежени очи тя съзерцаваше тялото, на което успяваше да достави такава наслада. То изглеждаше златно в светлината на свещите. Златно и блестящо. Ив се залови да стопи в него всяка останала частица самообладание.

Сърцето му биеше до пръсване. Никоя жена не го бе възбуждала така неудържимо. Щом посегнеше към нея, тя му се изплъзваше, после го омаломощаваше с нежни като повей ласки или го захапваше леко с мъчителна сладост. Не му стигаше въздух. Молеше се да спре. Не, да продължи.

Безпомощен. За първи път някой го правеше безпомощен. Това усещане свиваше стомаха му, обезсилваше мускулите, промъкваше се в мозъка. Кожата му овлажня, стана гореща, чувствителна. Всяко нейно докосване предизвикваше безброй тръпки. От гърлото му се изтръгна вопъл. Чу тихия й ответен смях.

Какво невероятно усещане бе да накараш един мъж да тръпне. Какво задоволство бе да откриеш сила, която доставя блаженство. Обзе я вълнение, главата й се замая и Ив престана да вижда и чува.

Сега Алекс й принадлежеше. Беше само неин. Нямаше държава, нямаше дълг, нямаше повели.

На ръба на разума, той се надигна. Обви я с ръка през кръста, привлече я към себе си, под себе си. Наведен над нея, задъхан, се вторачи в лицето й. Тя го гледаше предизвикателно. Очите й блестяха.

— Ти си моето безумство — отрони Алекс и впи устни в нейните.

Повлече ги водовъртеж, от който не искаха да се измъкнат, а да се въртят още по-бързо. Всеки се стараеше не да се освободи, а да се наложи. Веднъж се бяха сблъскали така с шпаги в ръка, бяха противопоставили сила срещу сила. Сега беше същото.

Търкаляха се върху леглото, уста в уста, тяло до тяло. Той смъкна остатъците от дрехите й, но не нежно и внимателно. Пръстите му трепереха от нетърпение, докато махаше слабата преграда помежду им. После стискаха и грабеха, оставяйки мъчително-сладка болка след себе си.

Ив стенеше, ала не от болка, а от удоволствието от това, което бе открила зад здраво заключената врата на неговата сдържаност. Тази сдържаност сега бе рухнала, беше пусната като окован звяр на воля. Неговата страст имаше див вкус, необуздана сила. Водеше я извън всякакъв разум към потайни и бездънни желания, които я поглъщаха изцяло.

Разтърсиха я тръпки на върховна наслада и я оставиха бездиханна. Но преди още да дойде на себе си, преди да си поеме дъх, Алекс отново я тласна нагоре, отново я понесе към шеметни висини.

— Александър — мислеше, че крещи името му, ала беше само сподавен шепот. — Искам те. — Ръцете й полазиха трескаво, откриха го. — Искам те…

В мига, в който краката й се обвиха около него, той разбра какво бе лудост, истинска лудост. Нейните тласъци определяха ритъма. Искаше му се да я гледа, да вижда лицето й, да знае кога бе понесена от вълната на тръпнещо блаженство. Но погледът му бе замъглен.

И двамата бяха поети от неудържима сила. В една ослепителна, безпаметна секунда Алекс извика. На френски. Това бе езикът на сърцето му.