Престолонаследникът

ОСМА ГЛАВА

Не беше нощ за спане. Едрата кръгла луна светеше в прозорците и хвърляше сребърни отблясъци върху синьо белите пердета. Беше ги дръпнала почти изцяло, но морският бриз се провираше в тях и ги поклащаше в безшумен танц.

Беше опитала да работи, ала се отказа. Листи и папки, донесени от кабинета й, стояха разпилени в дневната. Трудно можеше да се съсредоточи върху костюми, продажба на билети или изгорели крушки, когато Александър не излизаше от ума й.

Нищо не бе предприел за своята безопасност. Дебок така и остана в затвора, а Александър постоянно беше извън двореца. И сега бе отишъл на прием. Да се излага на показ, напълно незащитен, беше според нея глупост. Ив прокара нервно ръка през косата си, безразборно спускаща се по раменете й върху късия копринен халат.

В момента навярно седеше и си приказваше на чашка кафе или коняк, докато тя обикаляше стаите след безуспешния опит да хапне на вечеря каквото и да било. Беше излязъл въпреки опасността. Въпреки всичко.

Дали страстната им, завладяваща целувка го бе хвърлила в същия смут, както и нея? Може би грешеше, може би дълбоко се заблуждаваше, като мислеше, че и в него бушуваха същите чувства. Защото как би могъл в такъв случай, дори при неговата невъзмутимост, да изтърпи една безкрайно дълга официална вечеря?

Но какво й ставаше? Отегчена от самата себе си, Ив разтърка уморено очи. Беше се ядосала, защото мислеше, че той я желае само заради съперничеството си с Бенет, разбесня се, щом разбра, че страни от нея, защото бе смятал, че спи с брат му. После пък се тръшна, че Алекс продължаваше да я желае, след като нещата се бяха изяснили. А сега страдаше, че може би не я желае така силно, както тя си бе представяла.

Какво искаше в крайна сметка? Веднъж решава, че иска него, в следващия момент започва да се колебае, съзнавайки, че от това нищо няма да излезе, че между тях не може да има нещо сериозно и истинско. Личност като Александър бе длъжен да се ожени, и то да се ожени подходящо. Длъжен бе да създаде наследници. Кралски наследници. Дори да я желаеше, дори да изпитваше някакви чувства към нея, той трябваше да си търси партия сред европейската аристокрация.

Удивена, че разсъжденията й бяха поели в тази посока, Ив тръсна глава. Откога взе да мисли за нещо повече извън краткотрайния момент на една авантюра? За нещо, което да има бъдеще?

По принцип мъжете за нея не бяха загадка. Разбираше кога една жена ги привлича, кога я желаят или им е нужно забавление за нощ-две. Умееше да се справя с тях. Защо тогава Александър й беше толкова непонятен? Всички часове, всички дни наред, прекарани в опит да намери отговорите, да го разбере и открие ключ към него, се оказаха едно пътуване към самата нея.

Беше влюбена. Опасенията, дори страхът и постоянните съмнения не можеха да намалят силата на чувството.

А тя наистина се страхуваше. По-голямата част от живота си бе прекарала под крилото на прекалено снизходителен баща и грижовна сестра, които й угаждаха, направо я глезеха. Решението, взето само преди броени години, да поеме по самостоятелен път, беше резултат колкото на приумица, толкова и на любопитство. То не криеше никаква реална опасност. Ако се провалеше, винаги насреща й бе семейството и семейното богатство.

Дори да пропилееше полагаемото й се наследство, едва ли щяха да я оставят на улицата.

Вярно, веднъж започнала, Ив и не помисли да прибягва до помощта на семейството за смекчаване на евентуални удари и несполуки, които можеха да я сполетят. Театралната трупа се превърна в център на живота й, в неин личен успех или провал.

Тя обаче успя, постигна нещо благодарение на собствения си труд и качества. Ала това, както и придобитата увереност в себе си, не заличи съзнанието, че рискът все пак е бил нищожен.

В случая с Александър нямаше какво да омекоти падането й, ако се препънеше. То би било едно гмуркане в неизвестното надолу с главата. Не, един скок със завързани очи от опасна височина. Риск, колкото плашещ, толкова и пълен с изкушение да бъде поет.

Да прекрачи ръба на бездната, разчитайки, че ще оцелее, бе глупаво. Но нещо й подсказваше, че да бъде предпазлива и да не направи нито крачка, бе дваж по-глупаво.

Разкъсвана между здравия разум и чувствата, Ив седна до прозореца и подложи лице на свежия и прохладен морския въздух.

Не знаеше дали ще изкара още една нощ така. Без риза и обувки Александър крачеше из спалнята в усилие да приведе в ред чувствата си, които го бяха преследвали по време на досадно продължителната и скучна вечеря.

В покоите му цареше тишина и комфорт. Обзавеждането беше в зелено и слонова кост, създаващи усещане за прохлада в горещините. По стените висяха предимно пейзажи — на брега и морето. Спокойно лазурно море в спалнята, където най-често се усамотяваше, когато искаше да мисли. В дневната цветовете бяха по-наситени, в по-живи оттенъци. Именно тук по-често, отколкото в кабинета или някоя от гостните в двореца, той обичаше да поседи с приятели. Място имаше достатъчно било за дружеска вечеря, било за игра на карти.

Александър пъхна свитите си юмруци в джобовете.

Не, съвсем не бе сигурен, че ще изтърпи това още една нощ.

Тя се намираше само през няколко стаи, деляха ги десетина стени, които вече за кой ли път си представяше и минаваше мислено. Вече си бе легнала. Положително бе заспала, след като часовниците в двореца скоро щяха да ударят дванадесет.

Бе полунощ и Ив спеше. А той я желаеше. До болка. Никакви навици, никакви жертви, никаква самодисциплина не го бяха подготвили за тази тъпа, нестихваща болка, която Ив му причиняваше.

Дали самата тя я изпитваше? Надяваше се да бе така, та страданията да не бяха само негови. Искаше и Ив да усета същата болка. А едновременно искаше да я предпази от всички злини. Тази нощ обаче, Боже Господи, тази нощ Алекс само я желаеше.

Това желание, расло с годините, сега беше станало остро и нетърпимо. Често се бе залъгвал, че ще изчезне. Понякога дори си вярваше. Случвало се бе с месеци да не я види, ала и тогава се будеше призори с образа й, загнезден някъде в подсъзнанието. Успяваше да се пребори, да го изтика още по-назад, да притъпи копнежа, който изглеждаше толкова неясен на фона на задълженията му, запълващи една почти изнурителна дневна програма.

Но когато тя бе тук, когато можеше да протегне ръка и да я докосне, желанието вече не бе смътно и той нямаше сили да се бори с него и да го превъзмогне.

Сега, след като я бе докосвал, усещал, след като го измъчваха картини на собственото му въображение, трябваше ли да се отказва, да си забранява останалото?

Как обаче да отиде при нея, когато бе в състояние да й предложи или един изпълнен с увъртания живот, или живот на саможертва. Ако бе негова любовница, не можеше да я представя публично за нещо повече, освен като приятел на семейството. А като негова жена…

Александър притисна с пръсти очите си. Как да й предложи да се омъжи за него? Той бе неразривно свързан със страната си, със своя дълг. И така щеше да е винаги, независимо каква съпруга щеше да си избере. Нима Ив с нейния силен характер и независим нрав щеше да приеме ограниченията, налагани от титлата му? Това означаваше да й предложи да се откаже от страната си, личния си живот, кариерата си. Трябваше да поиска от нея да се подчини на правилата, по които Алекс се ръководеше от рождение и чието спазване далеч не бе безболезнено. Как би могъл да очаква от нея същата любов към Кордина, същото чувство на гордост? И изобщо, как би могъл да иска целия й живот?

Можеше обаче да поиска една нощ. Само една.

Ако му я дадеше, това можеше и да е достатъчно.

Той се загледа през прозореца. Виждаше същата градина, същото море, същото небе, както и тя. Щеше да получи тази единствена нощ, а после все някак щеше да понесе безкрайността на останалите.

Алекс не почука. Неговата надменна самоувереност. Вратата се отвори безшумно, ала Ив го усети още преди да го бе видяла. Силата на неговото присъствие.

Тя не помръдна. Нейната неизменна гордост. Остана седнала до прозореца, само леко изви глава от звездната нощ към него. Докато съзерцаваше небето, незнайно как беше добила увереността, че той ще дойде. И че това, срещу което се бе съпротивлявала, което бе отхвърляла и желала, щеше да се случи тази нощ. Знаеше го, очакваше го, беше се примирила.

Стояха безмълвни в двата края на стаята, а въздухът в нея като да не бе безплътен, а тежък и твърд.

— Няма да стана и да се поклоня — обади се Ив с учудващо хладнокръвен глас.

Алекс повдигна вежда — развеселено или удивено, тя така и не разбра.

— А аз няма да падна на колене.

По гърба й полазиха тръпки, но външно остана безстрастна. Сплете ръце в скута си.

— На равна нога?

Стомахът му бе свит на възел от потисканото желание, но го обзе някаква странна приповдигнатост.

— На равна.

Ив впери поглед в неподвижно лежащите си ръце, после вдигна очи. Той стоеше изпънат, почти скован, ала от очите му струеше всичко друго, освен отчужденост. Познаваше го, но още колко много й оставеше тепърва да проумее.

— Преди смятах, че ме искаш, само защото мислиш, че с Бенет сме любовници.

— Преди се презирах за това, че те искам, мислейки, че с Бенет сте любовници.

Кроткият му, спокоен тон я накара да замълчи. Да, Алекс се бе упреквал, бе се мразил, бе страдал. Била е глупачка да не го разбере.

— А сега?

— Да речем, че ми олекна, ала това е без значение. Нараненото достойнство трудно изпитва облекчение.

Гордост. Чест. Достойнството. За него те бяха толкова жизненоважни, както и кръвта, течаща във вените. Тя имаше властта да ги изложи на риск. Но любовта й нямаше да позволи. По-скоро щеше да бди това да не се случи. Ив стана. Въпреки все тъй сплетените й отпред ръце, тя ни най-малко нямаше смирен вид.

— Не звучи като ласкателство.

— Защото не е предназначено да бъде. Бих могъл да кажа, че си красива. — Погледът му се плъзна по лицето й. — За мен си по-красива от която и да било друга. Да кажа, че образът ти ме дебне нощем и преследва денем, че от копнеж по теб се чувствам кух и празен. И няма да е ласкателство.

С всяка дума сърцето й биеше все по-силно, докато започва да отеква в ушите. С усилие остана на място, когато то я тласкаше напред, подтикваше я да отвори обятия, да предложи всичко. На равна нога, напомни си сама. Достойнство и за двамата. За любов не се говореше.

— Навярно е по-добре да не казваш нищо — успя Ив да се усмихне криво-ляво. Дори вдигна глава и го погледна в очите. — Освен защо дойде.

— Нужна си ми. Имам нужда от теб. Искам те.

Думите я разтърсиха не по-малко от самия него. В настъпилата тишина те сякаш набъбнаха и запълниха пространството помежду им. Той видя как в очите й се менят удивление, нежност, съгласие. Луната я обливаше със сияние през прозореца и я правеше да изглежда някак нереална, далечна и недостижима като звездите… И тогава тя протегна ръка…

Пръстите им се докоснаха, замряха за миг, преплетоха се. Времето на думите беше отминало.

С приковани в него очи Ив поднесе сплетените им ръце към устните си. Тишина.

Без да откъсва поглед от нея. Алекс на свой ред притисна устни към дланта й. Никакви думи.

Тя леко прокара пръсти по лицето му, докосвайки трепет това, което никога не бе мислила, че има право да докосва. Кожата му гореше въпреки прохладния бриз, играеш в пердетата. Не бе нужно да казват нищо.

Той плъзна ръка по бузата й, разтвори пръсти и ги зарови в косата й, бавно, без да бърза, така, както Ив някога си бе мечтала. Часовникът удари полунощ.

Не думи, а чувства, тайно и дълго подхранвани, сега разцъфваха в първите секунди на новия ден. Желания, отричани и отхвърляни, сега се срещаха с взаимност в призрачната лунна светлина.

За много неща Алекс нямаше да попита, други тя не би признала. Така те се съединиха без въпроси и отговори, само със своите чувства, на каквото бяха способни най-смелите възлюблени.

Ив разтвори ръце. Той повдигна глава. Прегърна я. Устните му се сведоха. С притиснати едно в друго тела те си размениха първата целувка в началото на новия ден.

Нежна, безкрайно нежна, макар да усещаха глухия тътен, мощно налитащата се вълна на възбудата. Сега изпитваха нещо повече от желание — завършека на нещо, започнало преди много време. Тази нощ. Най-после.

Въздухът натежа от сладостния трепет на нейната въздишка, която пусна на воля желанието. Целувката се изпълни с вълнуващото очакване, което преливаше от двамата. Устните му лекичко потъркаха нейните. Не закачливо, а в обещание за наслади, които предстояха, за желания, които щяха да се сбъднат. Тя потръпна в ръцете му, както веднъж й бе казал, ала Алекс не почувства победно ликуване, а само благодарност, че силата на нейното желание бе не по-малка от неговата.

Бавно прокара ръце по раменете й, по гърба, като изпитваше сладкото терзание да си представя какво се крие под тънката коприна. Колко пъти само си го бе представял. Когато отметна дрехата и я остави да прошумоли в краката й, откри, че въображението му бе било далеч от истината. Ив стоеше пред него гола, обгърната като с плащ от лунна светлина.

Поетът би намерил думи. Музикантът би излял струпаната в душата му мелодия. Той беше само принц, който никога не се бе смятал за нещо повече от обикновен смъртен, особено сега, с обляното в сребристите лъчи видение пред себе си.

Тя нямаше нужда от стих или песен. Това, което виждаше в очите му, й стигаше. Алекс не й нашепваше красиви думи, мелодични рими, но за какво й бяха, когато само един негов поглед говореше много повече. Усмихната, Ив пристъпи в обятията му и притисна устни там, където биеше сърцето му.

Биеше бързо и мощно. За миг тя стисна очи, сякаш за да улови ритъма, да го поеме в себе си. Кожата му бе бронзова на фона на нейното тяло с цвят на слонова кост. Омагьосана от контраста, Ив го докосна с върха на пръстите си, после разпери длан върху гърдите му. От този допир го пронизаха хиляди стрели. Остриетата на неудържимо напиращото желание. Тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

Плът до плът, устни до устни. Езикът й се забави върху неговите, после се плъзна навътре към по-потайно и вълнуващо усещане.

Още! Отново я разкъсваше жаждата за още. Откри опипом копчетата на панталона и усети със задоволство как коремът му потръпна от докосването. Времето увисна неподвижно, след това запрепуска. Той стоеше гол като нея.

Ив, също мечтала за този миг, разбра колко бледи са били мечтите.

Алекс я вдигна на ръце, а тя го прегърна през врата и притисна лице върху гърдите му. През прозореца се промъкваше соленият морски бриз.

Чаршафите прошумоляха под телата им. Той зарови лице и косите й, остави уханието им да попие в него, да стопи сетните ледени късчета на самообладанието му. Ив се долепи до него покорно, пламенно, всеотдайно.

Докосване и сладостна тръпка. Въздишка на очакване. Бавно, търпеливо, с наслада те се откривала един друг.

Податлива мекота, възбуждаща твърдост. Тя бе тъй благоуханна. Тялото й представляваше градина на удоволствията за всичките му сетива. Ако прокараше език по него, щеше да вкуси едновременно страст и нежност.

Как досега е била сляпа за неговата чувствителност, нежност, доброта? И пак го беше обичала, ала сега, откривайки всичко това, чувството й стана толкова дълбоко и всеобхватно, на каквото и не подозираше, че бе способна. Алекс притежаваше търпение, каквото никога не бе забелязвала, нежност, за каквато не бе и бленувала. Даваше й всичко, без Ив да го иска. Даряваше я с любовни ласки, каквито тя изобщо не си бе помисляла да жадува.

Този миг нямаше да трае вечно. Знаеше, съзнаваше го. Щеше да дойде ред на необуздани желания, невъздържана страст и безразсъдство. Ив щеше да ги приеме, когато настъпеше моментът. Но сега, този път, този първи път той сякаш разбираше, че тя се нуждае от нежност. И което бе по-важно, Алекс изглежда искаше и имаше нужда от същото.

Ръцете й галеха. Устните му милваха. И двамата доказваха един на друг, че бяха способни да ценят и да бъдат ценени. Дори когато дъхът им се преплете, задавен и пресеклив, те не забързаха, не се устремиха припряно към края. Дълго… По-дълго…

Щом се сляха в едно, движенията им не бяха трескави. Не се хвърлиха като изнемощели от жажда в бистър поток. Бяха чакали да утолят тази жажда седем години. Заедно се потопиха в живителната влага, която ги обгърни спокойно и неизбежно като слънчев изгрев.

Луната още светеше. Пердетата все така се поклащаха. Явно светът бе решил да продължи такъв, какъвто бе, макар всичко вече да бе различно.

Завивките, неотгърнати и ненужни, бяха избутани в края на леглото. Нея и него ги сгряваше топлината на другия.

Ив лежеше с глава върху рамото му — място, сякаш запазено само за нея. Място, за което не бе и мислила, че може да претендира. Долавяше все още бързите удари на сърцето му. Той я беше придърпал плътно до себе си, а между тях се беше настанил мир и покой, каквито преди не съществуваха.

Дали бяха породени от любовта, или от това, че се бяха любили? Тя не знаеше отговора, ала това едва ли имаше значение Важното бе, че бяха заедно.

— Седем години… — Ив въздъхна дълбоко и наруши шината. — Седем години бях бленувала за това.

Алекс остана да лежи неподвижно, докато думите се разтвориха в мрака. После прокара пръсти по лицето й, хвана я за брадичката и го обърна към себе си. Предпазливата недоверчивост в очите му я накара да се усмихне.

— През цялото време? От самото начало? — попита я.

— Беше облечен в офицерска униформа, а залата пълна с красиви жени и ослепителни мъже, също като насън. Но аз виждах само теб. — Тя не се срамуваше от признанието си, нито съжаляваше, че не му го бе казвала досега. Бяха имали нужда от изминалите години. — Навред имаше цветя. Въздухът ухаеше на пролет. И всичко обляно в блясък и светлина. Сребърни подноси, вино в кристални чаши, цигулки. Ти носеше сабя отстрани на колана. Така страшно ми се искаше да ме поканиш на танц. Да ме забележиш.

— Забелязах те — каза той тихо и я целуна по слепоочието.

— Сега, като се сещам, наистина ми хвърли намръщен поглед веднъж — усмихна се Ив и се понамести върху гърдите му. — Танцуваше валс с една възхитителна стройна блондинка. Веднага я намразих.

Алекс се усмихна и я погали по бузата. Какво невероятно усещане бе да си отпуснат, спокоен, да си просто човек.

— Дори не си спомням коя е била.

— Аз си спомням. Беше…

— Но затова пък помня червената ти рокля с гол гръб. Носеше и красива гривна тук. — Той допря устни до китката й. — От масивно злато и рубини. С яд си представях, че ти с подарък от някой възлюблен.

— От баща ми — отрони тя, поразена, че Алекс й бе обърнал внимание, че дори с нещо го бе накарала да се развълнува. — В знак на благодарност и облекчение, когато завърших училите. — Ив отметна коса назад и се засмя. — Значи си спомняш? И наистина си ме забелязал?

Той вече не изпитваше тежкото чувство на стаени съмнения, на сдържани и несподелени желания. Изчезнало беше и неясното чувство за вина, като бе оставило място единствено на удовлетворението. На кроткото задоволство. От себе си, от нея.

— Да, и от този момент натам никога не си ми излизала от ума.

Надяваше се да е истина. Ала съвсем безразсъдно дори не я беше грижа дали бе истина, или не.

— Но така и не ме покани на танц.

Алекс си играеше с къдрица от косата й.

— Знаех, че ако те докосна, това ще погуби разсъдъка ми. Видях те да напускаш балната зала заедно с Бенет.

— Ревнувал си? — прехапа тя устни в опит да сподави усмивката си.

— Ревнувал е твърде слабо казано. — Той плъзна ръка надолу по гърба й. — Бях разкъсван, изяждан жив от ревност.

Ив се разсмя с пълно гърло.

— О, Алекс, толкова се радвам! Сигурно е пълна глупост, ала много се радвам.

— Тогава едва не тръгнах след вас — добави той като на себе си и лицето му доби затворен израз. — Казах си, че постъпвам идиотски, но ако бях излязъл…

— Не — сложи тя ръка върху устните му. — Нямаше как да знаеш какво ще се случи.

Алекс целуна пръстите й.

— Видях те да се връщаш сама, бледа и трепереща. Единственото, което ми мина през ум, бе, че Бенет те е разстроил. Приближих се точно когато казваше на Рийв и на баща ми какво е станало на терасата. Беше бяла като платно, цялата се тресеше, ала дойде с нас обратно там.

— Когато се върнахме и видях Бенет да лежи облян в кръв… Реших, че е мъртъв. — Ив притвори за миг очи. — Не можех да разсъждавам, само си повтарях, че не е справедливо, че не е честно. Та той беше тъй жизнен. — Съвсем ясно виждаше картината дори със затворени очи. — Толкова отдавна беше, но нищичко не съм забравила. Когато Джанет Смидърс и Лубе бяха арестувани, се успокоих, че всичко е свършило и повече няма опасност за никой. А ето че сега…

— За никой няма опасност.

— Не е вярно — вдигна тя глава от гърдите му. — Алекс, не ме дръж настрани от всичко това. Нали се обадиха на мен. Чрез мен предадоха предупреждението. Прели седем години присъствах и видях какво е в състояние да направи Дебок от затворническата си килия. Сега пак съм тук.

— Не ти е работа да се притесняваш относно Дебок.

— Държиш се с мен като с дете, както навярно смяташ, че трябва да се отнасяш към една жена.

Той не успя да скрие усмивката си.

— Как можеш да ме обвиняваш в подобно нещо, при положение, че имам сестра като Габриела? От малък съм учен да не очаквам една жена да е във възторг от подобно отношение. Просто исках да кажа, че нищо не можеш да направиш в случая с Дебок и е излишно да се безпокоиш. — Алекс плъзна палец по лицето й. — Ако това ще те успокои, мога те осведомя, че Рийв работи по въпроса и търси решение.

— Не ме успокоява. Всеки път, щом излезеш от двореца по някаква работа, изтръпвам от страх.

— Скъпа моя, нали не смяташ, че мога да стоя в двореца, докато Дебок е жив? — Забелязал тревогата й, той говореше спокойно. Ала по-добре беше Ив да е наясно, и то преди да предприемат следващата стъпка. — А и не си мисли, че всичко ще свърши преди това. Докато е жив, той ще търси отмъщение. Нали именно в Кордина беше тикнат в затвора.

— Тогава защо не го прехвърлите другаде?

— Не е толкова просто. Дебок знае колко дълго и упорито баща ми действаше, за да го вкара зад решетките.

— Но нали Рийв каза, че е благодарение на Интерпол?

— Вярно, ала без намесата на баща ми, без информацията, събрана от нашите органи за сигурност, Дебок още можеше да е на свобода. Моят живот и този на семейството ми не може да се ръководи от страха, какво някой си би могъл да направи.

Нейният обаче можеше. Тя отново се прилепи до него.

— Не бих го преживяла, ако нещо се случи с теб.

— Ами тогава просто ми повярвай, че ще имам грижата да не се случи. Шери, къде си се научила да се фехтуваш?

Опитваше се да й отвлече вниманието. И беше прав. Тази нощ бе тяхна. Защо да позволят на Дебок да им я развали? Да успее да се намеси дори в това?

— В Хюстън.

— В Хюстън има майстори по фехтовка?

Досмеша я.

— Дори и в Америка има място за изтънчени спортове. Да не би да се притесняваш, че те победих?

— Не си ме победила. Не завършихме срещата.

— Но аз нанесох единствения удар. Ако това обаче ще накърнява самолюбието, няма да кажа на никой.

— Ще се погрижа да довършим започнатото — претърколи я по гръб Алекс.

— Искрено се надявам.

Будилникът задрънча пискливо. Сънена, Ив потърси пипнешком бутона. Удари го силно и за малко да прекатури часовника от шкафчето. Днес можеше и да закъснее, помисли си. Една единствена сутрин могат да започнат и без нея. Обърна се, за да се сгуши в ръцете на Александър.

Леглото беше празно. Нямаше го.

Все още замаяна, тя отметна косата от лицето си и седна. Завивката беше придърпана върху й, ала чаршафът беше студен. Бризът все така полюляваше краищата на пердето, все така миришеше на море, по през прозореца вече надничаше слънцето.

Стаята също беше празна. Халатът й беше вдигнат от земята и сложен в края на леглото. Леглото, което двамата бяха делили. Всички следи, че с бил тук, бяха изчезнали. Той самият също.

Без нито една дума. Дори не бе усетила кога си бе тръгнал. Ала какво значение имаше кога? Ив се надигна, взе халата си, облече го и, докато връзваше колана, се приближи до отворения прозореца.

Лодките вече бяха излезли на вода, отправили се за днешния улов. Великолепната бяла яхта стоеше на котва, но върху палубата не се забелязваше никой. Плажът бе пуст с изключение на чайките. Долу градинарят поливаше. Долитащото монотонно подсвиркване беше умълчало птиците. Трио жълти пеперуди се стрелнаха нагоре в бягство от водните струи, после кацнаха върху вече полетите храсти. Мокрите листа блестяха на слънцето, през прозореца нахлуваше смесеното ухание на различни цветя.

Във владение навлизаше денят. Нощта бе свършила.

Не можеше да съжалява. В душата й нямаше място за разкаяние. Това, което се случи между тях с Александър, беше вълшебство, един сбъднат сън. Беше открила у него нежност, ласкавост, внимание. Блаженството още се разливаше в тялото й. Макар и за кратко, той я бе държал в обятията си като най-скъпото нещо на света. Сега, с настъпването на деня идваха и задълженията, които и двамата не можеха да пренебрегнат.

Алекс никога не би ги пренебрегнал, нито заради нея, нито заради Дебок или когото и да било. Колкото и да се притесняваше за него, той щеше да прави онова, което му диктуваше дългът. Как да го упреква за това, което бе неговата същност, щом го обичаше?

Ала, Господи, как й се искаше да е сега с нея, да посрещат заедно деня.

Обърнала гръб на изгрева, тя се приготви да посрещне собствения си ден.