Престолонаследникът

ШЕСТА ГЛАВА

— Етел, за „Котката“ ми трябва още един бял комбинезон.

С бележник в ръка Ив оглеждаше един по един костюмите в гардеробната.

— Бял комбинезон. Размер тридесет и четири.

— Да не е много дълъг. Искам нещо по-изящно.

— По-изящен бял комбинезон. Размер тридесет и четири.

Ив се подсмихна и продължи да прехвърля костюмите за първата пиеса.

— Трябва да се придържаме към бюджета, затова нека бъде найлонов, стига да изглежда като копринен.

— Аз да не върша чудеса?

— Винаги. И още нещо, отпусни сакото на Стария, да речем с около четири сантиметра. За Джералд ще са нужни малко по-големи подплънки.

Етел, владетелка на гардеробната, дъвчеше неизменната си ментова дъвка и записваше даваните й наставления. Беше прекарала в театъра двадесет и две години и можеше за срок от четиридесет и пет минути да направи копринена чантичка от свинско ухо.

— Ако всички продължават да ядат така, като оная вечер, никакви подплънки няма да са нужни.

— Смятам да ги държа под око и в това отношение.

— Не се и съмнявам. — Етел смъкна очилата си по-надолу и я изгледа над рамката. — А теб кой ще те държи под око? Май съвсем престана да спиш.

— Кажи речи. Може да се наложи тези да се преправят — посочи Ив два детски костюма. — Прослушването на децата е утре. Само се моля да открием две, които да могат да изиграят противните малки чудовища.

— Разполагам с такива, които охотно давам под наем.

— Бри! Надявах се да се отбиеш. — Ив пъхна бележника под мишница и я прегърна със свободната си ръка.

— Щях да го направя още вчера, но се оказа, че имам четири посещения при зъболекаря, две подстригвания и среща с една небивало стисната бюджетна комисия.

— С други думи, един приятно безгрижен ден на принцеса Габриела. Да ти представя госпожица Етел Коен, моята шивачка, вълшебницата на иглата и конеца.

Смутена, Етел се поклони несръчно.

— Ваше Величество.

— В Кордина се задоволяваме с „Ваше Височество“ — усмихна се Габриела и протегна ръка. — Толкова много костюми! — започна да оглежда тя закачалките с дрехи, рафтовете и кутиите, пълни с всевъзможни аксесоари. Пипна с любопитство рокля, цялата извезана със стъклени мъниста, повъртя се още малко и като усети, че притеснението на Етел бе попреминало, попита: — Как, за Бога, се ориентирате във всичко това?

— Имам си система, Ваше Височество. Доколкото мога да опазя някои хора да не внасят безпорядък наоколо. — Към Ив беше отправен кос поглед.

— Аз само проверявам — оправда се тя. — Нищо не пипам.

— Засега — промърмори Етел.

— Правилно ли чух, че някой трябва да държи Ив под око?

— Да, мадам. Ваше Височество. Прекалено се вълнува и не спи като хората. Ще съм признателна на всеки, който може да ми я махне от главата поне за малко.

— Страхотно уважение към продуцента цари наоколо!

— Загрижеността често е по-важна — отбеляза Габриела. — Мисля, че мога да ви окажа известна помощ, госпожице Коен. Имам двадесет свободни минути. Ив, бих изпила чашка кафе някъде.

— Бри, затънала съм до гуша.

— Не ме карай да се позовавам на сан и титла.

Ив въздъхна шумно.

— Добре, ала ще ги сведем до петнадесет и не навън, а в кабинета ми.

— Става. — Бри я хвана под ръка, обърна се през рамо към Етел и беззвучно, само с устни каза „двадесет“.

— А ти как така имаш свободно време в средата на деня?

— Късмет. Бавачката е с децата във фермата, Рийв има разговор с папа и Алекс, а следобедната ми среща пропадна поради грипно заболяване на отсрещната страна.

— Не изглеждаш разстроена.

— Направо си отдъхнах. Нямаш представа колко е досадно да седиш и дъвчеш сандвичи с кресон, страшна гадост между другото, обмисляйки начини за набиране на средства с една особа, в чиято глава има повече въздух под налягане, отколкото въображение. Ако наистина имам късмет, този вирус ще я държи поне три-четири дни, за да свърша всичко без нея.

— Не ми разправяй — отвърна Ив с вид на човек патил и препатил. Спряха пред кабинета й, тя отвори вратата и покани с жест гостенката си вътре.

— Доста сносно — отсъди Габриела, като се завъртя в кръг. — Но тя трябват свежи цветя и да смениш с нещо тази ужасна картина.

— Дори не я забелязвам. По-важното е, че съм снабдена кафе машина. — Ив я включи. — След секунда е готово.

Габриела остави чантата си на бюрото и се приближи до прозореца.

— Жалко, че гледката не е по-добра.

— Едва ли в Кордина има лоша гледка.

Габриела пусна завесата на мястото й и се обърна.

— Знаеш ли, отбих се вкъщи, когато закарах Рийв. Александър ходи със същия сомнамбулски вид като теб.

Ив избягна погледа й, като се зае с чашите и чинийките.

— Има, предполагам, немалко грижи на главата.

— Без съмнение, и не само по отношение на държавни дела. Да не сте се карали?

— Разменихме някои виждания. Чисто ли го искаш, или с това безподобно мляко на прах?

— Чисто. — Изчака я да налее и взе подадената чаша. Ще ми кажеш ли какво е станало?

— Той ти е брат.

— А ти си ми приятелка. — Габриела седна и остави чашата на края на бюрото. — Обичам и двамата достатъчно, струва ми се, за да бъда обективна. Той какво, труден е за общуване ли?

— Не. — Ив отпи дълга глътка. — Невъзможен.

— Да, подходящо определение за Алекс — не можа да скрие усмивката си сестра му. — Ала в негова защита трябва да кажа, че не го прави нарочно спрямо теб, просто си с такъв.

Ив изпи кафето си и веднага стана да си налее още.

— Той ме целуна.

Габриела повдигна вежди, издаде напред устни и се замисли.

— Това не ми изглежда чак толкова ужасно.

— Стига, Бри, говоря за Александър Непогрешимия. И не само ме целуна — добави, защото, изречено на глас, беше прозвучало много глупаво. — Опита се да ме прелъсти.

— Не е за вярване колко време му беше необходимо. — В отговор на изражението й Габриела махна небрежно с ръка. — В крайна сметка, Ив, Алекс може да е непоносим, но далеч не е глупав. Трудно ми е да повярвам, че си била потресена от изненада.

— Потресена бях! — Ив направя кисела физиономия и додаде: — Добре де, може би не шокирана, ала наистина бях изненадана.

— А ти него целуна ли го?

Ако „него“ беше който и да било друг, тя щеше да се разсмее.

— Виж, Бри, не е там работата.

— Напротив, там е работата, но друг е въпросът, че не е моя работа.

— Не искаха да кажа това.

— И да не си, е така. — Габриела най-после опита кафето. — Все пак, щом си му сърдита, едва ли е било заради една целувка. Трябва да има още нещо.

Ив реши да седне, ала почти веднага пак стана и заброди из стаята. Как да й обясни, когато всичко бе толкова обърсано, нищо не бе тъй, както изглеждаше отстрани.

— Той го направи само заради Бенет.

Габриела остави чашата.

— Неприятно ми е да ме мислят за бавно загряваща, какво общо има Бенет с теб и Алекс?

— Просто това, че е мъж — тръсна с негодувание Ив. Не спираше да крачи напред-назад. Широката блуза, пуснато свободно над панталона, се развяваше при движението. Беше се зарекла да не мисли повече за случилото се. Обеща си, че дори и да мисли, то няма да се разстройва. От голи обещания обаче нищо не излезе. Тя замахна с ръката, в която държеше чашата, и едва не плисна кафето. — Като малко момченце, което иска червена лъскава топка, само защото и другото момченце има такава. Е, аз пък не съм червена топка. — Ив тропна чашата чинийката — И не съм нечия.

За момент увисна мълчание, после Габриела кимна бавно.

— Струва ми се, че схващам. Спри ме, ако греша. Ти мислиш, че Алекс се опитва да те прелъсти, защото смята, че Бенет вече го е направил.

— Правилно.

— Ив, това с пълен абсурд.

— Именно. Същото, в по-подробни черти, обясних и на Александър.

— Не, не, не — прекъсна Габриела през смях възмутената й реч. — Искам да кажа, че е абсурдна мисълта Алекс и Бенет да си съперничат за каквото и да било. Това просто не им е в характера.

Не че разчиташе на съчувствие. Естествено бе да държат един за друг, но понеже Габриела беше жена, тя очакваше разбиране като от жена.

— А как ще обясниш изявлението му, че съм спала с Бенет?

— Алекс ли го каза?

— Да, каза го. Да не смяташ, че си измислям?

Габриела спря да се усмихва, на лицето й се мярна тревожна сянка.

— Не, разбира се. Просто си мисля, че се заблуждаваш, нещо не си разбрала правилно от това, което е казал или направил. — Безпокойството се задържа още миг, сетне изчезна. — Точно така е станало.

— Всичко беше много ясно, Бри. Алекс мисли, че Бен и аз… — Тя не доизрече очевидното. — Може би всички така мислят — довърши замислено.

— Всеки, който види теб и Бенет заедно и ви познава, разбира, че помежду ви няма нищо, освен привързаност и приятелство. — Габриела млъкна и се подсмихна леко. — Всеки, който гледа трезво.

— Прости ми, но не го намирам за смешно, както на теб май ти се струва.

— Не мога да не се радвам, че Александър изпитва влечение към някого, когото уважавам и обичам.

— Между нас няма влечение.

— Хм.

— Не хъмкай, напомняш ми Крис.

— Чудесно, значи, имайки ме като сестра, ще се вслушаш в някой и друг съвет.

Беше ред на Ив да се засмее.

— Крис е първата, която би те уверила, че това рядко се случва.

— Тогава направи изключение. Аз зная какво е да изпитваш чувства към някой, който изглежда съвършено неподходящ за теб.

— Не съм твърдяла, че изпитвам чувства — отвърна бавно Ив. — Ала да речем, че е така, просто от теоретична гледна точка. Александър наистина е съвършено неподходящ за мен. Нещо повече, аз не съм подходяща за него. Имам работа, на която много държа. Свързана съм с друга страна. Свикнала съм да правя това, което аз реша, както и когато реша, без да мисля как ще изглежда в очите на пресата. Никога не съм била на „ти“ с правилата, което си пролича и в училище. Александър живее по правила. Длъжен е да го прави.

— Правилно — кимна Габриела и отпи от кафето. — Знаеш ли, Ив, доводите ти са абсолютно верни.

— Нали? — Усети леко присвиване в стомаха, но му се противопостави и рече по-твърдо. — Точно така.

— Казах, че те разбирам и това е истина. Спрямо човека, към когото питаех чувства, аргументите бяха почти същите и точно толкова верни.

Ив си наля още кафе. Май живееше само на кофеин, мина й през ум.

— И какво направи?

— Омъжих се за него.

Ив сподави неволната си усмивка и приседна на ръба на бюрото.

— Много благодаря.

Габриела остави чашата си, нищо, че Ив бе изпила вече три кафета, които едва ли щяха да я успокоят. Любовта прави хората много уязвими, независимо от твърденията им колко са силни. Не толкова отдавна самата тя се намираше в същото смутно и объркано състояние, когато изпитваше непреодолима нужда от любов и се страхуваше да обича.

— Обичаш ли Алекс?

Любов. Най-могъщата дума. Лесно бе да отрече. Откровеността изискваше далеч повече усилия. Ала Габриела заслужаваше истината.

— Не съм си позволявала да мисля за това.

— Мисленето няма много общо с тази работа. Но нека не те насилвам повече.

Ив се пресегна и докосна ръката й. В гласа й прозвуча искрена обич.

— Бри, ти никога не ме насилваш.

— А бих могла — отвърна малко рязко Габриела. — Дори се изкушавам. Ала вместо това ще те помоля да не забравяш, че Алекс положи доста усилия, докато се научи да сдържа чувствата си. На страната й с нужен силен и обективен управник. Никак не му е леко понякога, както и на хората около него.

— Бри, в основата на нещата не са чувствата ми към Алекс.

— За тези, които сами определят съдбата си, чувствата винаги са и основата на нещата.

Де да беше толкова просто. Тогава тя би могла да открехне вратата поне за миг и да застане лице в лице със собствените си чувства и желания. Но не смееше. Те можеха да се окажат по-големи и по-силни от нея. Беше въпрос на самозащита. На самоотбрана. Не искаше да мисли, че бе въпрос на самосъхранение.

— Бри, при положение, че толкова държа на вашето семейство, не мога да си позволя емоционална обвързаност с някой, който трябва да постави дълга и държавата над мен. Звучи егоистично, но…

— Защо, звучи човешко.

— Благодаря ти. Знаеш ли, ако… — Прекъсна я телефонът върху бюрото. — Не, не ставай — спря тя Габриела, която се надигна. — Само секунда. Ало?

— Ив Хамилтън?

— Да?

— Вие сте близка на кралската фамилия. Ако ви вълнува тяхното благополучие, предайте им да вземат пол внимание следното предупреждение. — Гласът я смрази не по-малко от думите. Беше металически, не се разбираше дали бе на мъж, или на жена.

— Кой се обажда?

— Борец за справедливост. Предупреждение. Последно и единствено. Франсоа Дебок да бъде освободен от затвора до четиридесет и осем часа или човек от кралския дворец в Кордина ще умре.

Със сърце в гърлото, Ив хвърли поглед към Габриела. Приятелите й, семейството й. Заплахата не грозеше някаква безлична титла, а хора, които обичаше. Стисна слушалката и се опити да прогони обзелата я паника.

— Само страхливец праща анонимни заплахи.

— Предупреждение — поправи я гласът. — И обещание. Четиридесет и осем часа.

Щракването от прекъсване на връзката отекваше в главата й дълго след като бавно бе поставила слушалката на мястото й.

Стоеше вцепенена от страх, който не остана незабелязан. Габриела стана, приближи се и сложи длан върху ръката й.

— Какво има?

Ив постепенно започна да идва на себе си. Видя напрегнатото лице на Габриела, независимо от старанието й да запази самообладание. Това сякаш я накара да се опомни, бързо се изправи.

— Къде са бодигардовете?

— В коридора.

— Колата ти тук ли е?

— Да.

— А шофьорът?

— Аз сама карах.

— Трябва да отидем в двореца. Някой от охраната ще пътува с нас. Ще ти обясня по пътя.

В кабинета на принц Арманд тримата седяха и подеха напрегнат разговор. Цигарен дим изпиташе помещението, висеше във въздуха и се смесваше с аромата на свежи цветя и миризмата на стара кожа. Често стаите придобиват характера на този, който ги обитава. Тази излъчваше сила, спокойствие, безпрекословност. Решенията, взимани тук, рядко бяха плод на привързаност и никога резултат на емоции. За взетите тук решения после не се съжаляваше, когато пламъкът на гнева или болката от скръбта отшумяваха.

Принц Арманд седеше зад бюрото и слушаше зет си. Рийв Макджий беше човек, ползваш се с уважение и доверие. Беше приятел, част от семейството и освен това опитът му от миналото в специалните служби го правеха незаменим като съветник. Макар да бе отклонявал всяко предложение за титла като член на кралската фамилия или за държавен пост, Рийв се бе съгласил да работи без излишен шум в качеството си на съветник по въпросите на сигурността.

— Малко е това, което би могло да се напрани тук, и двореца, за повишаване на безопасността, ако не се излезе с публично изявление.

— Не желая да правя публично изявление. — Докато говореше. Арманд прехвърляше гладък бял камък от едната си ръка в другата. — Посолството?

— Мерките за безопасност тим са напълно осъвременени, разбира се. Ала според мен в Париж няма да имаме неприятности, след като вие не сте там.

Арманд се съгласи с леко кимване. Знаеше, че той е бил мишената в Париж и още живееше с угризението, което винаги щеше да го измъчва, че друг бе загинал вместо него.

— И?

За Рийв беше ясно, че принцът има предвид Дебок.

— Охраната в затвора е безупречна. Обаче никакви мерки за сигурност не могат да попречат на Дебок да издава заповеди. Пощата му може да бъде цензурирана, естествено, но е прекалено умен, за да оставя писмени доказателства за нещо уличаващо го. Като всички останали, той има право на посетители.

— В такъв случай сме на общото мнение, че парижкият инцидент и другите по-малки и не толкова трагични инциденти през последните няколко години са дело на Дебок.

— Той е заложил бомбите, точно както и с дирижирал кражбата на Лоримарските диаманти от музея преди две години. Той все още ръководи наркотрафика, както си седи в килията. До три години или две, ако се сдобие с условно пускане под гаранция, ще е отново на свобода.

Такова беше правораздаването. Такъв беше законът.

— Освен ако не докажем, че Сюар е бил убит в резултат на неговите заповеди.

— Точно така. Ала това не може да бъде лесно доказано.

— Седим тук и обсъждаме мерките за сигурност. Защитните мерки. — Александър смачка цигарата си в пъпния пепелник, но гласът му звучеше спокойно. — А нападателните?

Арманд задържа белият камък малко по-дълго, сетне го остави върху бюрото. Той разбираше Александър по-добре от всеки друг — здраво държаните юзди на гнева, постоянно контролираните емоции. На един баща може да му е мъчно за сина дори когато се гордее с него.

— Имаш ли предложение?

— Колкото повече седим и не правим нищо друго, освен да се отбраняваме, толкова повече той може да се вихри безнаказано. По закон има право на посещения. Знаем, че който ходи при Дебок, е свързан с него. — Всеки път, когато произнасяше името му, Александър усещаше горчив вкус и устата си. — Рийв със сигурност може да ни даде отчет за всички и всеки един от посетителите през последните седем години. — Хвърли поглед към зет си и получи кимване в отговор. — Знаем кои са, какви са и къде са. Не е ли време да използваме тези сведения по-осезаемо?

— Намират се под наблюдение — напомни Арманд.

— Наблюдението над определени членове от организацията на Дебок с нищо не помогна на Сюар. — Болката още бе жива и усърдно прикривана от двамата — баща и син. За момент настъпи тишина, нарушена само от щракването на запалка. — Трябва ни някой, който да е вътре.

— Александър е прав — издуха Рийв струйка дим. — Това е нещо, което дълго съм обмислял. Проблемът ще е първо да намерим подходящия човек и после да им го подхвърлим. Внедряването в организацията на Дебок може да отнеме месеци.

— На него не му отне много време, за да уреди свой човек като секретарка на Габриела. — Негодуванието на Александър не беше затихнало през тези седем години, само се бе превърнало в неугасващо желание за възмездие. Рийв разбираше чувствата му, ала поклати глава.

— По-лесно е да се премине през ситото за благонадеждност, да се измисли минало и фалшифицира досие, отколкото да се спечели доверието на човек като Дебок. Той сега е в затвора само благодарение на петгодишните сериозни усилия на Интерпол.

— И все още дърпа конците — промърмори Александър.

— И все още дърпа конците. — Рийв посегна към изстиналото кафе, само за да премахне неприятния вкус в устата си. — Дори ако успеем да внедрим наш човек вътре, ще му е нужно немалко време, докато заслужи доверие там. Нужен ни е някой, който да свидетелства, че Дебок лично е дал заповедта.

Александър стана. Имаше нужда да изразходи излишната енергия, натрупала се от сдържаното желание за действие, вместо за приказки. С разума си съзнаваше правотата на Рийв. Успешното елиминиране на Дебок изискваше време и търпение. Но в душата си… Той искаше разплата, нейното мрачно удовлетворение. Ала и сега, както винаги, нямаше друг избор, освен да постави желанията си на второ място след необходимостта.

— Имаш ли някого предвид?

Рийв изтръска цигарата си.

— Ще имам след седмица.

— А междувременно?

— Междувременно предлагам да продължим с подобряване на мерките за сигурност, да продължим наблюдението над хората на Дебок и да се готвим за следващия му ход. Такъв ще има. — Той говореше в началото на Александър, после обърна поглед, спокоен и невъзмутим, към принц Арманд — И то скоро.

Арманд кимна.

— Оставям на теб да се свържеш с Жермен в посолството в Париж. Навярно утре, след разговора ги с Линът, ще си готов с доклада за охраната на двореца.

— Точно така.

— Добре. А сега ще си позволя да отделя малко време и да се поинтересувам за своите внуци. — Арманд се усмихна и в очите му се появи топлина. Осанката му остана непроменена.

— Те са палавници.

— Слава Богу — засмя се принцът доволно и смехът разведри напрегнатата атмосферата. — Дано някой ден най-голямата ни грижа да са техните пакости в градината.

На вратата се почука припряно и силно. Арманд само леко повдигна вежда при това неочаквано прекъсване, но не помръдна. Стойката му беше все така изпъната. Понеже Александър беше прав, той му направи знак да види какво има. Щом вратата се отвори. Ив пристъпи напред.

Алекс на мига забеляза необичайната й бледност, трескаво разширените й очи. Чу учестеното й дишане. Стоеше пред нея на прага, като отчасти й препречваше пътя и отчасти я скриваше от поглед.

— Александър — протегна тя несъзнателно ръце към него. Благодари на Бога, че бе жив и здрав, а гърлото й се сви само при мисълта какво може да стане.

— Трябва да говорим с татко — каза Габриела. — Къде е Бенет?

— В Хавър. Връща се утре.

Не му беше нужно обяснение. Очите на Ив, тонът на сестра му бяха достатъчни. Мълчаливо отстъпи назад и ги пусна да влязат.

Забравила за протокола и официалния поздрав, Ив се втурна напред. Отиде право при Арманд. Той беше станал иззад бюрото. Въпреки състоянието си, тя забеляза осанката му на принц, а не на приятел.

— Ваше Височество, обадиха ми се по телефона в Центъра само преди минути. Трябва да пуснете Дебок от затвора до четиридесет и осем часа.

Очите му станаха непроницаеми. Тя можеше да се закълне, че бе видяла как върху им бе паднало було.

— Това настояване ли е, или съвет?

Преди да отговори, Габриела сложи ръка на рамото й.

— Чрез Ив беше предадено предупреждение. Казаха й, че ако Дебок не бъде освободен, член от кралското семейство ще умре.

Къде са чувствата му, питаше се Ив, без да сваля очи от принца. Къде бе страхът за близките, за него самия? Той я гледаше спокойно, после й посочи с жест да седне.

— Александър, мисля, че на Ив ще й се отрази добре малко коняк.

— Ваше Височество, моля ви, не за мен трябва да се тревожите. Никой не заплашва мен.

— Моля те, Ив, седни. Много си бледа.

— Аз не… — Лек натиск от ръката на Габриела върху рамото й спря протеста. Пое дълбоко дъх, за да успокои трескавата си реч и опита наново: — Ваше Височество, не мисля, че това е празна заплаха. Ако Дебок все още е в затвора, след две денонощия ще последва опит за покушения върху някой от вас.

Александър постави чаша в ръцете й. Тя вдигна поглед и за миг забрави всички присъстващи в стаята, освен него.

Това може да си ти, помисли с внезапен ужас. Ако го убият, животът й бе свършен.

Щом мисълта придоби ясни очертания, я порази като гръм. И без това бледо, лицето й съвсем побеля. Сведе бързо поглед и го заби в чашата. Ала беше видяла истината в очите. Обичаше го и винаги го бе обичала, колкото и невъзможно да бе това. Преди можеше да отрича, да не признава. Сега, когато над него бе надвиснала опасност, чувствата й завладяха не само сърцето, но и разума.

— Ив?

Тя притисна с пръсти очите си. Виеше й се свят.

— Извинявай, не те чух.

Рийв заговори търпеливо:

— Може да ни е от помощ, ако знаем какво точно казаха по телефона или поне това, което си спомняш.

— Добре. — Това й помогна, някак си й помогна да се съвземе. Върна мислите й към действителността. Първо отпи от коняка, носле поле малко по-спокойно: — Отначало той попита за името ми.

— Сигурна ли си, че беше мъж?

Ив понечи да отговори бързо, ала се спря.

— Не, не съм. Гласът веднага ме обезпокои, направи ми впечатление, че е някак механичен, не като изкуствен, а сякаш пуснат през машина.

— Твърде възможно — промърмори Рийв. — Продължавай.

— Той каза… Спомена нещо от сорта, че съм близка на кралското семейство и трябва да им предам предупреждението. Франсоа Дебок да бъде пуснат от затвора до четиридесет и осем часа или човек от двореца в Кордина ще умре. — Тя отпи отново. Устните й бяха пресъхнали. — Аз само успях да му кажа, че анонимни заплахи изпращат страхливците.

Не забеляза одобрителния проблясък в очите на Арманд, който я наблюдаваше, нито ръката на Александър върху облегалката на стола й. Той погали лекичко косата й. Ив и това не усети, но се почувства успокоена.

— Тогава пак повтори, че това е предупреждение и обещание.

— Какъв беше акцентът? — попита Рийв. — Американски, европейски?

Тя притисна слепоочията си, сякаш напъвайки се да си спомни.

— Нямаше акцент, не се усещаше никакъв акцент. Гласът беше много равен и безизразен.

— През оператор ли се обаждаше?

Ив вдигна поглед от чашата.

— Не зная.

— Това можем да го проверим. Щом веднъж са я използвали, възможно е пак да го направят. Предлагам да подслушваме телефона на Ив в Центъра и да й назначим охрана.

— Не ми трябва охрана — заяви тя с почти надменна решителност, която накара Арманд отново да я изгледа. — Никой не заплашва мен, Ваше Височество, аз се безпокоя за вас. За нас и вашето семейство. Искам да помогна.

Арманд стана и заобиколи бюрото. Постави леко ръце на раменете й я и целуна по двете бузи.

— Твоята загриженост, скъпа моя, е искрена, идва от сърцето. Оценяваме я и сме ти признателни. Ала трябва да ни позволиш и ние да имаме грижа за теб.

— Ще приема охраната, ако това ще намали тревогата ви.

Неохотното й съгласие го накара да се подсмихне незабележимо. Не беше нито страхлива, нито глупава, а упорита, дори твърдоглава. Като собствените му деца.

— Благодаря ти.

И да бе доловила ироничната нотка, Ив не й обърна внимание.

— Какво ще направите?

Каквото е необходимо да се направи.

— Няма ли да пуснете Дебок?

— Не, няма да го пуснем.

Не се изненада. Нищо друго не бе и очаквала. Капитулацията не слагаше край на заплахите.

— Но ще вземете предпазни мерки, нали? Всички вие?

Погледът й се плъзна към Александър и спря там. За миг, дори само за част от мига, сърцето й говореше чрез очите. Той видя там нещо повече от загриженост, повече от тревога. Нищо друго не бе желал досега така, както да се потопи в онова, което видя, да потъне в меката му топлина. Остана неподвижен, обвързан завинаги от своя ранг и своя дълг.

— Не за първи път и не за последен Дворецът получава заплахи — заяви Алекс.

Тя усети надменността в тона му. Ала под нея, някъде съвсем под повърхността долови жаждата му за ответни действия, за решителен отпор. Обърна глава.

— Габриела — отрони с плаха надежда.

— Ив, не можем да позволим заплахи да управляват живота ни. Отговорни сме за нашия народ.

— Ние принадлежим на народа си, малката ми — добави Арманд меко и хвана ръцете й в своите. — Стените на този дворец са не за да се крием зад тях, а за да ги защитаваме.

— Но не може всичко да продължава просто така, все едно нищо не се е случило!

— Ще бъде направено всичко необходимо. — Гласът на Арманд сега беше по-твърд, по-властен. — Няма безогледно да рискувам живота на семейството си. Няма да се излагаме на риск.

Тя сякаш се бе изправила пред непоклатима стена — Арманд с Александър и Габриела от двете му страни, Рийв до тях. Помисли си за Бенет. Безгрижния и нехаен Бен, който също щеше твърдо да застане редом с тях.

— Явно трябва да съм доволна и на това.

— Ти си ми като собствено дете — целуна Арманд ръката й. — Моля те като баща, като приятел, имай ми доверие.

— Стига да ми е позволено да се тревожа.

— Имаш позволението ми.

Ив нищо повече не можеше да направи, нямаше какво повече да каже. Колкото и да им бе близка, си оставаше външен човек.

— Трябва да се върна в Центъра. — Взе чантата си, като се бореше с потискащото чувство, че бе безсилна да стори каквото и да било повече. Хвърли поглед към Рийв. — Пази ги. — Направи кратък реверанс и бързо напусна кабинета.

Насред стълбата се сети, че бе без кола. Това малко неудобство сякаш отприщи нещо в душата й. Закри лице с шепи и стисна зъби, за да не ревне на глас. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и реши, че в това й състояние щеше да е по-добре да иде пеш.

— Ив, нямаш кола — спря я гласът на Александър вече на долната площадка.

Вдигна поглед. Той стоеше твърд и непоклатим като стълб, властен и самоуверен. Приличаше на воин, по-скоро готов да напада, отколкото да се отбранява. Имаше вид на владетел, повече склонен да наказва, отколкото да прощава. На мъж, който взима, а не моли.

Алекс заслиза надолу. С всяко стъпало, с което се приближаваше, тя все по-ясно съзнаваше, че точно това я привличаше. Силата, самообладанието, дори надменността.

— Не искам да ти се случи нещо — каза бързо, преди разумът да бе заглушил думите й.

Той спря на горното стъпало, разтърсен по-силно, отколкото Ив можеше да си представи, от това припряно, изречено на един дъх признание. Тревогата й се разля като топла вълна в тялото му, проправи си път към сърцето. Ала като воин първият му инстинкт бе да се предпази.

— От баща ми получи разрешение да се тревожиш, не от мен.

Завладяваща гледка представляваха очите й, тези толкова сини очи, които сега в миг се превърнаха в прозрачен лед.

— В такъв случай обещавам това да не се повтаря. Щом си решил да се правиш на герой, няма да те спирам.

— Толкова бързо се променяш от сладко вино в кисел оцет. Част от твоето очарование.

— Ще го проявявам не по-често от загрижеността.

— Не желая твоята загриженост — отвърна й. — Искам повече. Много повече.

— Тя е всичко, което смятах да предложа.

Беше й застанал на пътя, притиснал я между себе си и парапета. Ив го забеляза едва сега.

— Съмнявам се. — Взе лицето й в шепите си. От това се нуждаеше, та дори само понякога, само за малко. Да я докосна, да я предизвиква, да забрави, че има друг свят навън. — Не винаги това, което изрича устата ти, е същото, което казват очите.

Ив не искаше Алекс да чете в душата й. Не желаеше чувствата й да са на показ. Самата още не бе наясно с тях. Въпреки онзи миг горе, кога то сърцето й проговори. Самият факт, че неговото бе отвърнало с мълчание, я предизвика:

— За Бенет забрави ли?

Не трепна, дори не мигна, когато пръстите му се впиха в плътта й.

— Не мислеше за Бенет, когато беше в моите прегръдки. В леглото ми няма да се сещаш за никой друг.

Страх ли беше тази тръпка, или сладостно очакване? Откъде знаеше, защо бе сигурна, че в неговото легло щеше да намери всичко, което искаше, и повече, отколкото бе в състояние да понесе?

— Няма да се озова в леглото ти по заповед, Алекс. — С каменно изражение отстрани пръстите му от себе си. — Няма да дойда, както си въобразяваш. Ти искаш да имаш любовницата на брат си. — Болката бе непоносима, затова гласът й беше остър и грапав като натрошено стъкло. — Тази история е стара като света и винаги свършва зле за всички действащи лица.

Хвърленото обвинение го прониза и чувствата, с които ежедневно се сражаваше, заплашила да се излеят през отворената рана. Желанието го връхлетя неочаквано и болезнено.

— Ти ме желаеш. Видях го. Почувствах го.

— Да. — Нямаше защо да отрича. Очите й обаче спокойно издържаха погледа му. — Но също като теб и аз съм се научила да поставям задълженията си преди желанията. Някой ден, Алекс, някой ден ти може би ще дойдеш при мен като мъж, а не като символ. Ще дойдеш със своите нужди, а не изисквания. — Тръгна по коридора и се извърна, колкото да добави: — Благодаря за предложението да ме закарате Ваше Височество, ала предпочитам да се оправя сама.