Престолонаследникът

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— В последно време толкова много се щураш напред-назад, че просто не мога да те видя.

Ив сгъна една от най-старите си и удобни тениски, сложи я в куфара и чак тогава вдигна поглед.

— Нещата са под пара. Направо съм луднала и все по-зле ще става.

— Върна се от Кордина преди два месеца, а съм говорила с телефонния ти секретар повече, отколкото с теб.

Крис се отпусна на ръба на леглото и се загледа в сапфирено синята копринена блуза, която Ив пъхна до тениската. Понечи да й каже, че е по-добре да я сложи в найлонов плик, но си замълча. От време на време й се налагаше да си напомня, че малката й сестричка вече бе пораснала. И двете имаха гъсти черни коси, ала Ив я бе сплела на дълга плитка, а Крис я носеше свободно с дължина до брадичката. Налице беше и семейната прилика — в загатнатите скули, млечнобялата кожа. Не толкова възрастта ги отличаваше, колкото стилът. Крис имаше лустро, придобито от годините, прекарани в артистичния свят и сред тези, които бяха достатъчно богати, за да си доставят удоволствие с изкуство. Ив притежаваше вродена естествена чувственост, която навремето бе създавала на по-голямата й сестра доста притеснения. Сега Крис можеше само да се възхищава на тази й дарба.

— Ето, сега пак заминаваш. Явно, че ако искам да видя сестра си, трябва да го сторя в Кордина.

— На това и разчитам. — Ив сложи малка кожена козметична чантичка в страничния джоб на куфара. — Колкото и да не ми се ще да си го призная, но ще имам нужда от цялата морална подкрепа, която мога да получа.

— Страх ли те е? — Крис подви коляно и го обгърна с ръце. — Точно теб?

— Страх ме е. Точно мен. Никога не съм се захващала с нещо толкова голямо. Четири пиеси! — Тя провери съдържанието на ръчното куфарче за трети път. — Да влача на другия край на света артисти, сценични работници, асистенти, шивачки и да ги изтъпаня пред чуждестранна публика с претенцията, че представям американския театър. — Ив извади бележник, разлисти го, после го пъхна обратно в куфарчето. — Това е върхът на самохвалството.

— Твърде късно е за разкаяние — отсече Крис. Приглади назад падналите върху челото й кичури. — Освен това театрална трупа „Хамилтън“ действително е американски театрален състав, нали така?

— Да, но…

— И ще играе американски пиеси, вярно ли е?

— Вярно, обаче…

— Никакви „но“ и никакви „обаче“ — махна с ръка Крис да пресече възраженията й. Три пръстена проблеснаха, отразявайки светлината. — Ти действително представяш американския театър. И ще го направиш фантастично.

— Ясно. — Ив се наведе през куфара и я целуна но бузата. — Ето защо имам нужда от теб.

— С всички сили ще се постарая да уредя работите си така, че да бъда там за първото представление. Макар да знам, че от заетост едва ли ще ме удостоиш с повече от един поглед.

— Обещавам да е с повече от един. Дано след първото представление се успокоя донякъде. — Тя нагъна по ръба два чифта панталони, сложи ги в куфара и грижливо ги приглади. — Защото формалната страна на цялата подготовка е това, което ме изнервя най-много. Договаряне, тичане, уреждане…

— Притежаваш татковото умение да се справяш с детайлите — факт, който не спира да ме удивлява. — Въпреки това Крис почти насила се въздържа от въпроса дали Ив си бе взела паспорта. — Не се и съмнявам, че всичко ще мине като по вода.

Дали бе сложила червения костюм? Ив понечи да провери за пореден път, ала си наложи да престане. Сложила го е. Всичко бе сложила.

— Ще ми се да тръгнеш с мен, за да ми го повтаряш непрекъснато.

— Всички там ти имат доверие. В противен случай нищо подобно нямате да се случи. Мен и да ме няма, имаш Бри до себе си. Алекс и Бенет също стоят зад теб.

Ив затвори ципа с едно дълго движение.

— Не мисля, че ми харесва идеята Александър да стои зад мен.

— Още ли те дразни?

— Най-малкото. С Бри и Бен никога не изпитвам желание да направя реверанс и да се изплезя. А с него…

— С него не те съветвам — засмя се Крис. — Той взема положението си твърде на сериозно. И правилно. Длъжен е.

— Сигурно.

— Ив, ти не разбираш какво е да си първороден. Аз, в известен смисъл, мога да му съчувствам. Хамилтън не притежават държава, по ако питаш татко, имат империя. — Тя леко въздъхна. Нейните решения никога не го бяха задоволявали особено. — Тъй като няма син, на когото да прехвърли бизнеса, върху мен се стовари бремето да го усвоя. След като най-накрая проумя, че това няма да стане, усилията му взеха друга насока — да се омъжа за някой, който да поеме бизнеса. Може би това е причината да не съм го направила.

— Сигурно наистина не съм си давала сметка за това.

— А защо ти е трябвало? При теб нещата стояха другояче.

— Зная. Никакъв натиск. — Ив също въздъхна, облегна се на гардероба и хвърли последен поглед из стаята, която нямаше да види месеци наред. — Трябваше, разбира се, да ходя на училище и да се представям добре, от мен се очакваше да се въздържам от постъпки, петнящи семейството, но ако пожелаех да се излежавам край басейна и да прелиствам списания през целия си живот, в това нямаше да има нищо лошо.

— Е, да си кажем честно, ти много добре укриваше факта, че имаш мозък за нещо повече.

— Нали? — Сега това й бе смешно. — От себе си също. Във всеки случай, когато той излезе наяве, театрална трупа „Хамилтън“ вече си бе създала име и погуби надеждите на татко аз да навляза в семейния бизнеса. Тъй че ти си права. Практически не зная какво с да си наследник и да нямаш думата за собствената си съдба. Ала дори и да го зная, ми е трудно да изпитвам съчувствие към Александър.

— Е, не съм сигурна, че е необходимо. Той е предопределен да управлява, както по рождение, така и като личност. Просто ми се иска вие двамата да се разбирате по-добре. — Крис взе бяла маргаритка от вазата върху тоалетката на Ив, скъси стеблото и я пъхна в бутониерата на сакото й. — Предстои ви да работите заедно и за никого няма да е от полза, ако непрекъснато се заяждате.

Ив взе останалите цветя, попи мокрите им дръжки с кърпа и ги връчи ма сестра си.

— Не съм сигурна, че ще работим заедно.

— Не е ли той президент на Центъра?

— Президентите са почетно представителство — заяви Ив и отвори портмонето си да провери дали самолетните билети бяха на място. — Повярвай, Негово височество няма по-голямо желание да работи рамо до рамо с мен, отколкото аз с него. — Тя щракна портмонето. — Вероятно още по-малко.

— Да не се е случило нещо последния път, когато беше там? — Крис стана и измъкна портмонето от ръцете й, за да престане да си играе неспокойно с него. — Изглеждаше много нервна, когато се върна, но аз го отдадох на предстоящата работа. Сега вече се чудя.

— Прекалено много се чудиш — отвърна небрежно Ив. — Единственото, което се случи, бе, че се потвърди мнението ми, че Александър е надут и високомерен грубиян. Ако това начинание не беше толкова важно за мен, бих го пратила да върви по дяволите заедно с него. Само мисълта за Негово високопарно височество ме вбесява!

— Да, виждам — измърмори Крис и реши да пише на Габриела при първа възможност. — Е, може пък да не се наложи до си имаш работа лично с него.

— Дай Боже! — рече Ив така разпалено, че Крис помисли, че ще е най-добре да телефонира на Габриела в мига, в който сестра й се качи на самолета. — Май съм готова — огледа се за последен път Ив. — Още ли важи предложението да бъда откарана на летището?

— Несъмнено. Единственото, от което имаме нужда, са трима яки мъже и товарен кон, за да свалят багажа ти до колата.

Александър бе свикнал с журналистите и фоторепортерите точно така, както бе свикнал и с бодигардовете Всички те бяха част от неговия живот още от раждането му. Стараеше се да не крачи напред-назад пред панорамния прозорец, от който се виждаше пистата, ала изпита смътно чувство на облекчение, когато самолетът се приземи. Имаше двадесет минути закъснение и нервите му бяха започнали да се обтягат.

С Ив не бяха контактували от близо три месеца. Каквато и кореспонденция да трябваше да се води, каквито и подробности да се уговарят, всичко се вършеше през нейната секретарка до неговия секретар, чрез негов асистент до неин асистент. И макар да не я бе виждал и чувал, помнеше онези бурни мигове в конюшнята на Габриела така, сякаш се бяха случили вчера. Ако се будеше посред нощ, то бе от спомена за нейното ухание. Ако се улавяше, че бленува посред бял ден, то бе заради лицето й, което си представяше мислено.

Укоряваше се, че изобщо мисли за нея, но как да забрави страстта и силата, които го преизпълниха, когато най сетне я взе в обятията си? Как да не обръща внимание на копнежа и желанието, които избухнаха в него, когато устните им се сляха? Не можеше да я прогони от ума си при положение, че бяха изминали месеци, а усещането за косата и между пръстите му още бе живо и истинско.

Работата не подейства, въпреки че се бе затрупал с нея като защитно средство. Грижите и тревогите също не помогнаха, макар да ги имаше в изобилие. Баща му се върна в Кордина. Сюар го погребаха. Извършителите останаха неизвестни. Или недоказани. Животът на баща му, благото на страната му се намираха в опасност, а той не бе в състояние да заличи една жена от съзнанието си. Една жена, която нямаше право да желае.

Ала я желаеше. И това желание се разгоря още по-силно в мига, в който я зърна отново.

Тя изглеждаше малко уморена, малко отпаднала, но много делова. Косата й бе сплетена и вдигната на кок, носеше големи слънчеви очила със светли рамки. Вървеше и разговаряше с няколко души край нея, като същевременно нахлузваше широко червено сако. Яркият цвят й придаваше уверен и енергичен вид. Александър не се съмняваше, че го бе избрала именно поради тази причина. В едната си ръка носеше малко куфарче, на другото й рамо висеше сак. За десетте, да речем петнайсетте секунди, откакто бе влязла в залата, той успя да забележи всяка подробност по нея.

Червилото й беше поизтрито, ала бузите леко руменееха. Червеното сако имаше златни копчета. Къдрав кичур се бе освободил покрай лявото й ухо. Бяла маргаритка, малко посърнала, се подаваше от илика на ревера и го накара да се запита кой ли й бе дал цветето, кой бе гледал излитането на самолета, както той наблюдаваше приземяването му.

Когато Ив го видя, руменината изчезна от лицето й и стойката й се вдърви.

Не го беше очаквала тук. Знаеше, разбира се, че ще бъдат посрещнати от официално лице, но не предполагаше, че това ще е Александър. Беше си представяла първата им среща. Тя щеше да е отпочинала, освежена след продължително киснене във ваната на хотела. Щеше да е облякла дългата лъскава вечерна рокля, която специално купи за случая. И щеше да се държи с учтива, ала несъмнена студенина.

Сега всичко това излетя от ума й, виждаше само, че той бе тук и изглеждаше чудесно. Висок, стегнат. Очите му така дълбоки и непроницаемо тайнствени, че й се искаше да разбере какво криеше от всички. Изпита желание да се усмихне, да протегне ръце и да му каже колко се да го види. Гордостта я накара да приклекне в прост реверанс.

— Ваше Височество.

Алекс не забелязваше фойерверка от светкавици, нито тълпата журналисти. Беше приковал поглед в надменната извивка на устните й, в очите, които срещнаха неговите по-скоро с предизвикателство, отколкото с поздрав.

— Госпожице Хамилтън. — Протегна ръка. Когато забеляза колебанието й, защото Ив наистина се поколеба, той нарочно и преднамерено бавно я поднесе към устните си. Чу я как задавено си пое дъх. — Добре дошли и Кордина вие и вашата трупа.

Ръката й се размърда, но Алекс я стисна здраво.

— Благодаря, Ваше Височество.

— За багажа и превоза ще се погрижат. — Той й се усмихна истински се усмихна, с радост, каквато не бе изпитвал от заминаването й насам. — Двама от моите хора ще придружат групата до хотела и ще се погрижат за настаняването.

Ноктите й се впиха в дланта му.

— Много мило от ваша страна.

Алекс се почуди дали някой друг не бе забелязал прикритата обида зад тези думи.

— Нашето желание е да направим престоя ви тук приятен. Да вървим, ако обичате. — Репортерите ги бяха на обиколили плътно и му се наложи да ги отпрати: — Госпожица Хамилтън ще отговори на всичките ви въпроси утре на пресконференцията. Сега тя има нужда от почивка след дългия полет.

Няколко по-упорити журналисти тръгнаха след тях. Той просто хвана Ив за лакътя и бързо я поведе.

— Ваше Височество, навярно е по-добре да съм заедно с трупата.

— Нали имаш асистент?

— Да, разбира се. — Тя трябваше да ускори ход, за да е в крачка с него.

— Ами асистентите са точно за това. — Усещаше ръката й под ръкава на сакото — твърда и стегната. Каква ли би била протегната към него с готовност да го приеме? — Много по умно ще постъпиш, ако се добереш бързо до двореца и избегнеш нападението на пресата.

— Мога да се справя с пресата — започна Ив, ала внезапно млъкна. — Отивам в хотела. В двореца вечерята няма да бъде сервирана още с часове.

— Нямаш причина да ходиш в хотела. — Излязоха от страничния изход на залата, както бе уговорено с охраната. Отпред чакаше лимузина. — Твоят асистент и моите хора ще направят всичко необходимо за трупата.

— Това хубаво — подхвана отново тя, докато настоятелно бе подканена да се качи в колата, — но искам да си разопаковам багажа, да се оправя. Сигурна съм, че каквото и да имаме за обсъждане, може да почака някой и друг час.

— Естествено. — Алекс също седна отзад и даде знак на шофьора.

— Няма нужда да се отклонявате от пътя, за да ме закарате, когато мога да отида с останалите.

— Няма да живееш в хотел. Ще се настаниш в двореца. Уредено е.

— Тогава го отменете. — Официалностите, както и краткият момент на слабост бяха отминали. — Ще остана заедно с хората си в хотела.

— За никого не от полза да си в хотела, нито за теб, нито за мен. — Той невъзмутимо натисна един бутон. Между тях и шофьора се спусна плътна преграда. — Искаш ли едно питие?

— Не, не искам. Искам обяснение защо съм отвлечена.

Беше забравил, че Ив успяваше да го развесели. Наля си чаша минерална вода и се усмихна.

— Сериозно обвинение, Ив. Баща ми силно ще се изненада, че намираш поканата в двореца за равносилна на отвличане.

— Това няма нищо общо с баща ви.

— Негово е настояването да ни гостуваш. Охраната на хотела, разбира се, е засилена.

— Защо?

— Времената са трудни.

В душата й се прокрадна тревога, ала не за нея и трупата, а за него.

— Същото каза и сестра ви преди два-три месеца. Ваше Височество, ако баща ви смята, че съществува някаква опасност, искам да съм с хората си.

— Разбирам. — Той остави чашата. — Хотелът е напълно сигурен, Ив, и не смятаме, че трупата ти я грози опасност. Баща ми смята и аз съм съгласен с него, че ти, поради личните ти отношения с нашето семейство, си друго нещо. Предпочитаме да отседнеш в двореца, ако не поради друга причина, то поне за да избегнеш напора на журналистите, които ще обсадят фоайето на хотела през следващите няколко седмици. Или просто приеми поканата, защото баща ми те харесва.

— Поставяте така нещата, че ако направя това, което предпочитам, ще бъде неучтиво.

— Именно — усмихна се Алекс.

— Добре, приемам поканата. Ще изпия и една диетична кола, нещо с кофеин, с много кофеин.

— Уморена си от полета. — Той добави лед в чашата.

— Да. И от седмиците преди полета. Мисля, че между обсъжданията, прослушванията, репетициите и купищата документи ми се събираше средно по около пет часа сън на нощ. Не знаех, че всички трябва да получат разрешително от органите за сигурност. — Тя разсеяно поглаждаше листенцата на маргаритката, а той следеше пръстите й. — А когато наех двама нови актьори, трябваше бързо да вадим и за тях. Дано всичко да си е заслужавало. — Ив отпи от колата с надеждата да върне организма й към живот.

— Съмняваш ли се?

— По няколко пъти на ден. — Почти беше изула обувките си, очевидно съвсем несъзнателно, раменете й бяха отпуснати, а натежалите й очи все повече се премрежваха. — Доволна съм от новото ни попълнение. Тя е съвсем млада, идва направо от колежа, но крие големи заложби. Ще дублира втората женска роля в пиесата на Нийл Саймън. А пък Ръс Талбът е истински професионалист. Играл е на много камерни сцени, има сериозни постижения в новаторски постановки извън Бродуей. Смятам, че с него извадихме късмет. Ще участва в „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Първото ни представление тук. — Ив се надяваше да не греши с този ход. Пиесата беше много пламенна, страстна. Дълго се бе колебала дали да не започнат с комедия, за да дадат на публиката и трупата летящ старт. Интуицията обаче я накара да избере все пак Тенеси Уилямс за начало. — Предварително изпратих всички сценарии заедно със сценичната постановка на пиесите. Надявам се вашият асистент да ги е прочел.

— Прочетени са — отвърна лаконично Александър. Той ги бе прочел. Нямаше защо още отсега тя да разбере колко тясно възнамеряваше да работи заедно с нея. — И са одобрени — като първоначален вариант.

— Първоначален, значи. — Дълго се беше бунтувала срещу това условие в договора. — Трудно ми е все пак да разбера защо са необходими резервни варианти. От художествената гледна точка, и от практическа също, ще бъде много сложно, ако тепърва трябва да променяме нещата. Откриването е след три седмици.

— Достатъчно време, за да подменим някоя от постановките ти, ако я намерим за неуместна.

— Неуместна ли? И кой прави този род преценки? Вие?

Свел поглед към чашата си с минерална вода, Алекс не отговори веднага. Никой извън най-близките му не се осмеляваше да държи такъв тон с него. Той реши да прояви търпимост, като същевременно се питаше дали американките изобщо са си безочливо дръзки, или Ив правеше изключение.

— В качеството ми на президент на Центъра крайната преценка ще бъде моя.

Тя си наля сода и я изпи на един дъх.

— Принц или президент, във всички случаи не правите живота ми по-лек. Избрах тези четири пиеси, защото…

— Ще чуя аргументите ти утре. Имаме среща, определена за… За девет, струва ми се. Ще се запознаеш с Корнилиъс Манлерсън, който е управител на Центъра. Сестра ми също ще присъства.

— Слава Богу, ще има поне един разумен човек наоколо.

— Ив, готова си да се сражаваш, преди да е станало необходимо.

— Добре, сега няма да се караме. Утре е друг въпрос. Ала наистина съм готова да се боря със зъби и нокти, Ваше Височество, и ще разберете, че не се предавам лесно.

— Вече съм наясно с това. — И го очакваше. — Може би е най-разумно да не намесваме личните си отношения в съвместната работа, която ни предстои.

С чаша в ръката тя гледаше през прозореца. Бяха наближили, а дворецът винаги й внушаваше чувство на спокойствие и сигурност. Но не и този път. Ив се размърда на седалката.

— Ние нямаме лични отношения — отвърна.

— Нямаме ли?

Обърна се и остана изненадана, а и малко объркана от развеселеното му изражение. Намираше за по-трудно да се справя с неговите усмивки, отколкото с мръщенето му.

— Не. Онова, което се случи миналия път, беше… — Не се сети за нищо подходящо в момента и вдигна раздразнено рамене.

— Беше злополучно — довърши той, взе празната й чаша и я остави. Минаваха през външните порти на двореца. — Злополучно, защото лошо почна и зле свърши. Да поднеса ли извиненията си?

— Не, предпочитам да не ги поднасяте.

— Защо?

— Защото ще се наложи да ги приема. — Тя си пое дъх и го погледна решително. — А ако не се извините, ще си остана сърдита и тогава онова нещо никога повече няма да се повтори.

— В логиката ти има сериозен пропуск, Ив. — Алекс продължаваше да седи, макар колата да бе спряла прел стълбището на двореца. Дори след като шофьорът отвори вратата, той продължи да седи, приковал очи в нея, като така я принуждаваше и тя да го гледа. — Ти и бездруго ми беше сърдита почти през цяло го време, а пък то все пак се случи. Ала за да не ти развалям теорията, няма да се извинявам.

Александър слезе и й протегна ръка, без да й даде възможност да откаже.

— Май нещо бях изиграна — промърмори Ив.

— Беше — усмихна се той колкото внезапно, толкова и очарователно. Поведе я за ръка нагоре по стъпалата.

Тя успяваше да върви в крачка, но за първи път изпита колебание да прекрачи прага на двореца.

— Никога не съм ви смятала за любител на игрите, Ваше Височество.

— Напротив, много обичам игрите.

— Шахмат, фехтовка, поло. — Ив сви недоволно рамене. — Имах предвид игри с хората.

От нея се носеше същото ухание като последния път, когато я беше видял, когато я беше докоснал. Уханието й го будеше посред нощ, когато тя бе на хиляди километри оттук.

— Каза, че съм политик. Какво е политиката, ако не игра с хората? — Тежките, богато украсени врати безшумно се отвориха. Преди да прекрачи вътре, Ив го изгледа продължително. — Баща ми желае да те види. Ще те заведа при него. Багажа ти би трябвало скоро да пристигне.

— Хубаво. — Тя тръгна редом с него нагоре. — Как е Негово височество принцът? Добре ли е?

— Да. — Не смяташе да дава допълнителни подробности в отговор на неизказания й въпрос. Парижкият инцидент не беше затворена страница, ала засега не искаше се връща на нея.

Усетила това, Ив замълча, докато се качваха. Горе на площадката все пак попита:

— Не искате да разговарям с баща ви за случилото се в Париж, нали?

— Не виждам причина да се говори за това.

— О, не, разбира се. — Думите прозвучаха с горчивина незаслужена обида. — В крайна сметка аз какво отношение имам към всичко това? — Тя тръгна пред него по коридора, но Александър я задържа пред затворената врата на кабинета.

— Просто не умееш да прикриваш чувствата си — опита да й обясни. Отдавна го беше забелязал и дори завиждаше като човек, принуден да го прави постоянно, ден след ден. — Не беше казано с цел да те обиди.

— Правилно, няма нужда да се стараете, за да обидите някого.

— Туш — рече той с крива усмивка и нещо подобно на въздишка.

— Не искам да кръстосвам шпаги с вас. Не очаквам да ме допуснете до нещата, вълнуващи семейството. — Ив бе извила очи настрани и не забеляза изпитателния му поглед. — Най-печално е неразбирането ви, че не ми с безразлично. — Тя скръсти ръце, сякаш като преграда помежду им. — Ще почукате ли?

Алекс не почука. Човек с неговото положение не можеше да си позволи да греши често. Ала ако все пак направеше грешка, най-правилното бе веднага да си я признае.

— Ще ти се стори поизмъчен, отслабнал. Инцидентът в Париж го е разстроил и му тежи. — Алекс отмести очи към затворената врата. Една барикада, която някой ден той самият щеше да използва. — Не спи добре — добави.

— Мога ли да помогна?

Господи, колко естествено го каза. Представи си как опира чело в нейното, само за малко, да отдъхне, да се и й пусне от напрежението, до намери утеха. За него това никога нямаше да бъде така просто и естествено.

— Вече го правиш — отговори лаконично и почука.

— Влезте.

— Татко? — Александър отстъпи встрани. — Донесох ти подарък.

Принц Арманд стана иззад бюрото. Беше мъж със сурова красота, изправена стойка и стегнато телосложение Когато Ив го видя за първи път, в косата му се сребрееха отделни нишки. Сега беше стоманеносиво, като очите му. Щом я зърна, той се усмихна и строгите му черти омекнаха.

— Прекрасен подарък. — Заобиколи бюрото и протегна ръце — дружелюбен жест, който проявяваше към малцина. Тя направи реверанс, а принцът взе ръцете й в своите. Ив почувства силата им. Ако възрастта се бе отразила леко на външния му вид, то тя явно нямаше влияние върху останалото. Но Ив откри върху лицето му следите от безсъние и тревога и забрави за протокола. Повдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи.

— Хубаво е човек да се върне тук, Ваше Височество.

— Хубавото е, че ти си тук. Александър, не си ми казал, че станала още по-красива.

— Той не забелязва такива неща — отвърна тя с небрежен поглед през рамо.

— Напротив. Просто не мисля, че е нужно да обяснявам неща, в които баща ми сам ще се убеди с очите си.

— Роден дипломат — засмя се Арманд. — Алекс, позвъни да донесат чай, моля те. Известно време ще задържа Ив само за нас, преди да трябва да я делим с цяла Кордина. И така, младата дама сега е известен продуцент. — Той я съпроводи до едно кресло. — Идваш да ни забавляваш.

— Надявам се.

— Синът ми казва, че за Центъра е късмет да му гостува твоята трупа. Популярността ви в Америка расте и за нас, като ваши първи чуждестранни домакини, е чест.

Тя се усмихна.

— Бенет обича да ласкае.

— Съвсем вярно. — Арманд извади цигара. — Ала в този случай е Алекс.

— Алекс ли? — Хваната неподготвена, Ив се обърна. Александър седна на стол до нея.

— Ив не очаква от мен похвала, татко. — Той извади запалка и поднесе огънче на баща си. — По-скоро е готова да избегне удар.

— Ами, след като човек го е правил седем години, то започва да става… — Тя не довърши и реши, че бе по-умно си държи езика зад зъбите, после отново се обърна към Арманд. — Моля за извинение, Ваше Височество.

— Не е нужно. Свикнал съм на джафкащи се деца. Ето го и чая! Би ли наляла, Ив?

— Да, разбира се.

Позволил си лукса да се отпусне. Арманд се облегна удобно.

— Александър ми каза, че си подбрала четири интересни пиеси. Първата била доста вълнуваща и… Как се изрази ти, Алекс?

— Пламенна — отвърна той и се усмихна, уловил бързия й поглед.

— Да, пламенна история, разиграла се във вашия американски Юг. Става дума за едно семейство, нали така?

— Да, Ваше Височество. — Тя му подаде чая. — Борба на поколенията в едно семейство, както за надмощие, така и за пари и любов. Богат властен баща, двама братя, единият — черната овца, другият — слаб и безхарактерен, и техните жени. Наистина е една вълнуваща история, в която се говори колкото за желанията и стремежите, толкова и за разочарованията.

— История, която има място навсякъде но света.

— На това разчитам. — Ив подаде и на Александър чаша чай, като избягваше да го гледа. — Пиесите, които избрах, силно наблягат на чувствата, макар двете комедии да третират нещата откъм веселата им страна. Трупата с нетърпение очаква изявата си тук. Искам да ви благодаря за предоставената ни възможност.

— Алекс беше този, който свърши работата и се справи с управителния съвет на Центъра. Ако съдя по някои от забележките му, разбирам, че не са били с така широки възгледи, както би му се искало.

Александър стисна крехката дръжка на чашата от китайски порцелан.

— Просто се наложи да бъдат убеждавани.

Тя не можеше да си представи той да се застъпва и бори за нея. Усетила приятни тръпки, бързо се стегна. Направил го е заради себе си, по-точно за Кордина, каза си.

— Както и да е, благодарна съм, че е уредено. Няма да ви разочароваме.

— Не се и съмнявам. С нетърпение очаквам да се запозная с останалата част от състава тази вечер.

Разбрала, че това бе учтив край на срещата, Ив се изправи.

— Ако ме извините, бих искала да си подредя багажа. — Понеже такава си беше по природа, тя отново целуна Арманд по бузата. — Наистина е хубаво, че отново съм тук.

Багажа още го нямаше, но стаята й беше напълно готова. Цялата ухаеше на свежи цветя, а прозорците, гледащи към морето, бяха отворени. Ив изу обувките си, съблече сакото и дръпна богато надиплените пердета.

От гледката й секна дъхът. Всеки път се повтаряше едно и също — първо невъзможността да повярва в съществуването на такава красота, после омайната наслада, че бе действителност. Долу се простираше паркът — жив, ярък, потънал в пищни цветове. Който и да го бе създал, който и да се грижеше за него, имаше усет и ценеше нуждата на цветята да растат на воля, а не в спретнати, прилежно подредени лехи. Резултатът беше по-скоро магически, отколкото съвършен.

По-нататък следваше морската дига, разядена от вековете, вятъра и солта. Склонът, осеян с дупки, където гнездяха морските птици, се спускаше към морето почти вертикално, като отрязан. И самото море — дълбоко, тайнствено, искрящо синьо. Огледалните му води браздяха лодки.

Ив видя платноходка с червени платна, надбягваща се с вятъра, голяма увеселителна яхта, от чиято белота заболяваха очите. След бърза моторница някой караше водни ски. Взря се да разбере дали бе мъж, или жена, ала разстоянието не позволяваше да прецени — просто една фигура, пореща синята повърхност. Очарована, тя застана на колене върху диванчето под прозореца, облакъти се перваза и не можеше да откъсне очи от гледката.

Почукването на вратата означаваше, че багажът й бе пристигнал. Унесена Ив не помръдна, само се обади:

— Влезте, моля.

— Предвидена ти е камериерка.

Гласът на Александър я накара да подскочи така, че едва не се катурна.

— О, благодаря, но наистина не е необходимо.

Той тихо нареди на прислужника да остави куфарите и да излезе.

— Може да ти помогне с подреждането на багажа, за твое удобство е. Казва се Колет. Няма да те безпокои, ако не й позвъниш.

— Благодаря.

— Изглеждаш уморена. — Без сакото тя имаше по-крехък вид, по-достъпен, като жена, с която можеше да поседи, да разговаря, просто да бъде обикновен мъж. Искаше му се да оправи падналата на челото й коса, внимателно, дори нежно. Стисна длани. Ръцете му висяха отстрани. — Навярно искаш да си починеш.

— Не, не съм чак толкова изморена. Просто съм опиянена от гледката.

Очакваше Алекс да си тръгне, ала вместо това той се приближи и дръпна още пердетата.

— Същата е и от моя прозорец.

— В такъв случай, предполагам, сте свикнали с нея Макар да не мисля, че аз бих могла.

— Рано, точно преди зазоряване, излизат рибарските лодки. — Алекс подпря ръка на перваза до нея. Ив сведе поглед към дългите му мургави пръсти, широката длан и пръстена с кралския герб. — Изглеждат толкова уязвими сред водната стихия, а ден след ден са в морето.

Ръцете му я хипнотизираха. Бяха я докосвали веднъж, но не плахо, а властно. В тях имаше сила, на която една жена можеше да разчита, ала от която и да се бои. Тя с изненада се запита защо в момента изпитваше само първото.

— Аз самата никога не съм била добър мореплавател, но обичам да гледам лодките. Когато бях малка, баща ми имаше яхта. Вечно обърквах вантите или пък ме удряше гикът. По някое време му омръзна и той купи моторница. Тогава се запалих по водните ски.

— Повече ли ти провървя с тях?

— Донякъде. — Ив се извърна отново към морето и потърси с поглед пързалящата се фигура. Тъкмо тогава той или тя падна във водата след впечатляващ, ала неуспешен скок. Ив се засмя. — Това беше почти толкова добре, колкото и аз мога.

— Затова предпочиташ плуването.

— Предпочитам да владея положението. Затова избрах каратето. Обичам аз да решавам, да си планирам ходовете, а не да завися от прищевките на вятъра, от теглича или каквото и да било.

— Не се оставяш на прищевките на вятъра — поправи я Александър. — Вятъра се използва или надхитря.

— Вероятно го умеете.

— Мога да те науча.

Тя вдигна учудено поглед. Не учудено, направо смаяно. Думите му прозвучаха съвсем естествено, но Ив знаеше, че той нищо не казва просто ей така. Представи си как плава с него — морето, вълните. Тялото му, блестящо под слънчевите лъчи. Сякаш го виждаше наяве.

— Благодаря, ала баща ми вече ме е обявил за безнадежден случай.

— Била си малка. — Бризът си играеше с косата й, пухкави кичури докосваха ръката му. — Сега не си дете.

Тя започна да се притеснява, а това я караше да се чувства глупаво. Обърна се и отново зарея поглед през прозореца.

— Съмнявам се обаче и двамата да имаме време за уроци по мореплаване по време на престоя ми тук. Още от утре ни чака работа.

— А днес?

Сърцето и заби в гърлото. Ама че цирк! Та тя никога не бе била подвластна на фантазии, нито бе летяла върху крилете на емоции и блянове. Стегни се, Ив, заповяда си мислено. Ела на себе си и откажи.

— Не разбирам какво целите. Аз не… — Алекс протегна ръка да махне падналата на бузата й коса и думите й просто се изпариха.

— Напротив, разбираш.

Тя намери сили да поклати глава.

— Не, това е невъзможно.

— И аз си го повтарях. — Очите му сега не бяха толкова потайни. В тях Ив видя желание, което породи у нея копнеж да го удовлетвори. — Но ми е все по-трудно да се съглася.

— Ваше Височество. — Тя посегна да свали ръцете му, обрамчили лицето й. — Алекс, моля те, не е редно.

— По дяволите, всичко е редно.

И тогава с устни, които имаха дъха на морето, той взе душата и сърцето й. Пръстите й все по-силно се впиваха в китките му, без никой от двамата да знае дали като жест на отказ, или порив на взаимност.

Алекс дълго бе искал, жадувал, копнял за тази страст и този плам, които бяха нейна неотменна същност. Беше бленувал за тази мекота и нежност, контрастиращи с останалото. Ако това беше нередно, ако бе невъзможно, той щеше да се пребори с всички пречки. От мига, в който я видя отново, знаеше, че няма друг избор.

Как да отрича това, което ставаше с нея? Не й бе в характера да се самозалъгва, да се преструва, че не разбира. Желание, горещо и течно като лава, задушаваше разсъдъка й. Желание не към друг, а към него — Александър, престолонаследника. Желаеше го безумно. Неудържимо. Никакъв разум не бе в състояние да прогони това желание от тялото й. То пулсираше и живееше в нея.

Да бъде негова. Това бе всичко и единственото на света. Ив вдигна ръце и зарови пръсти в косата му.

Той се намираше на ръба на лудостта. От нея лъхаше такава топлина, такава сласт. Огнените езици, които лижеха тялото му, се разгаряха от нейната жарава. Ако това не бъде прекратено веднага, то щеше да погълне и двамата, не биваше да позволи да се случи по този начин, не сега и не тук. Александър я отдръпна от себе си, изруга, после отново впи устни в пея, докато тя омекна податливо в ръцете му.

— Ще трябва да избереш — каза задавено, ала я гледаше право в очите. — И да го направиш скоро.

Прокара трепереща ръка по лицето си.

— Не те разбирам.

— Аз не обичам да губя. — Беше я хванал отзад за косата така, че тя не можеше да помръдне. Не че правеше опит. Погледът му я приковаваше. — Постарай се да го разбереш. Не се извиних предния път, няма да се извинявам и сега.

Пусна я, после се отправи към вратата и излезе.

Останала сама, Ив се отпусна върху дивана под прозореца като човек, замаян от много слънце или много вино. В целувката му имаше и от двете. Тя въздъхна и притисна с длани очите си. Трябваше да помисли. Лошото бе, че нямаше представа откъде да започне.