През дивия Кюрдистан

Четвърта глава Извън крепостта

Когато отидох при коменданта, всички служители и офицерите от гарнизона се бяха събрали около него. Компанията беше доста голяма. Предоставиха ми почетно място до бея. Намирахме се в една по-голяма стая, подобна на малка зала. Имаше достатъчно място хората да се движат свободно, но всеки седеше тихо на мястото си, пушеше своята лула, пиеше кафето си и бъбреше тихо със съседа си. Но ако мютеселимът изговореше високо някоя дума, всички протягаха вратове и се заслушваха, като че той беше някой могъщ владетел.

Разговорът ми с Исмаил бей се водеше полугласно. След няколко незначителни реплики той каза:

— Чух, че днес си излекувал едно момиче, което е било обладано от дявола. Моят хеким е видял как той влиза в него и ми предложи да те отпратя, защото си магьосник.

— Твоят хеким е глупак. Момичето е яло отровни плодове и аз й дадох лекарство, което да неутрализира отровата. Какво общо имат тук дяволите и духовете?

— Значи си хеким?

— Не, ти знаеш кой съм. Но на запад оттук, далеч отвъд Стамбул, където съм роден, всеки има по-големи познания за болестите и лечението им, отколкото твоят хеким, който искаше да изгони дявола с една умряла муха.

Мютеселимът се направи, че не чува отговора ми, и се осведоми по-нататък:

— Значи познаваш всички болести?

— Всички! — отговорих му категорично.

— И можеш да приготвиш всякакви питиета?

— Всякакви.

— Има ли питиета, които един добър мюсюлманин не бива да пие?

— Да, тези, които могат да те опият и чиято употреба пророкът е забранил, например виното.

— Виното не е ли понякога лекарство?

— Да, даже много необходимо.

— Кога се пие?

— При известни болести на кръвоносната и нервната система, както и при храносмилането, като укрепващо или стимулиращо средство.

Разговорът отново замря. Присъстващите си шепнеха нещо и не след дълго мютеселимът се обърна с тих глас към мен:

— Ефенди, аз съм много болен!

— Възможно ли е Аллах да ти възвърне здравето!

— Той може би ще го направи, защото съм добър мюсюлманин и верен, благочестив поклонник на Пророка.

— От какво си болен?

— Питах много лекари. Те всички казаха, че страдам от някои болести на кръвоносната и нервната система, както и на храносмилателната.

Едва се удържах да не се изсмея в лицето на Исмаил бей. Значи затова беше странното въведение, което се усукваше около същината на въпроса.

— Дадоха ли ти лекарите лекарства? — попитах аз.

— Да, но те не помогнаха. Тези учени мъже не бяха така умни и образовани като теб. Не смяташ ли, че се нуждая от нещо укрепващо и стимулиращо?

— Уверен съм в това.

— Ще ми дадеш ли такова лекарство?

— Не мога. Пророкът го забранява!

— Пророкът не иска праведните вярващи да загинат от кръвоносната и нервната си система. Чел ли си внимателно Корана?

— Много внимателно.

— Тогава ми кажи дали си срещнал поне едно лекарство, което да е забранено?

— Нито едно! Но аз нямам съставките, които са ми нужни да го приготвя.

— Искаш да се измъкнеш, защото са ти подръка.

— Откъде знаеш?

— Слугата ти купи днес подобни неща.

Аха, мютеселимът ни беше наблюдавал! Той вече знаеше, че дребничкият Халеф е донесъл вино за англичанина. Трябваше да бъдем предпазливи, за да не разгадаят намеренията ни.

— Не е достатъчно само това, което е купил слугата ми — уверих го аз.

— Все пак е по-добре от нищо. Тъй като съм много слабоват, не трябва да се смесват много неща. Няма ли да ми изпратиш нещо за подсилване?

— Добре. Ще го получиш.

— Колко?

— Едно шише, пълно с лекарство.

— Ефенди, това е прекалено малко. Аз съм комендант и висок човек. Питието ще свърши, преди да е минало през цялото ми тяло. Не разбираш ли това?

— Разбирам и затова ще ти изпратя едно голямо шише.

— Само едно? Болният веднъж ли трябва да взема лекарства?

— Е, добре, ще получиш две.

— Предпиши ми да вземам по едно дневно в продължение на седмица.

— Мютеселим, страхувам се, че ще станеш прекалено силен.

— О, ефенди, не трябва да се страхуваш от това.

— Добре, ще опитаме в продължение на една седмица.

— Но имам и една молба.

— Каква молба?

— Един мютеселим не бива да позволява на поданиците си да разберат, че нервната му и храносмилателна система не са наред.

— Това е правилно.

— Значи ще опаковаш така добре лекарството, че никой да не види какво има в шишетата.

— Ще изпълня желанието ти.

— И твоите нерви ли са болни, ефенди?

— Не. Защо питаш?

— Защото и ти нареди да ти вземат от лекарството.

— Не беше за мен.

— За кого иначе? За немия Хаджи Линдси бей?

— Преди малко каза, че един мютеселим не трябва да показва, че нещо не му е наред. Има и други хора, които не желаят същото.

— Или беше за някой друг човек, който въобще не се е показвал? Сигурно е бил много болен, защото не е излизал от стаята си.

Това приличаше на разпит. Мютеселимът искаше да се осведоми за Мохамед Емин.

— Да, той е болен — отговорих аз.

— И от какво?

— От сърце.

— Можеш ли да го излекуваш?

— Надявам се.

— Съжалявам, че поради болестта му не си могъл да го доведеш. Твой приятел ли е?

— Много добър.

— Как се казва?

— Днес още не мога да ти кажа. Приятелят ми ти е подготвил изненада.

— Аха! — обади се Исмаил бей любопитно. — Изненада? И кога?

— Когато болестта му мине.

— И колко ще продължи това?

— Надявам се, само няколко дни.

— Не е ли по-добре аз да го посетя, след като не може да дойде при мен?

— Това посещение ще го превъзбуди. Сърдечните заболявания често са опасни за живота. Не може да не го знаеш.

— Значи трябва да изчакам.

Беят отново се умълча. После подхвана:

— Знаеш ли, че си загадка за мен?

— Ти също.

— Защо?

— Защото ме намираш загадъчен. Кажи ми, осмелявал ли се е някой да говори така откровено и без страх с теб?

— Истина е, ефенди! Никой! Не бих съветвал никой друг да го прави. Ти обаче си под закрилата на султана и мютесарифът горещо те е препоръчал. Затова търпя.

— И при всичката ми откровеност съм загадка за теб?

— Въпреки нея.

— Ще ти помогна да я решиш. Питай ме!

— Преди всичко искам да знам как получи закрилата на султана, какво мисли той за мен и какви планове има относно мен и теб? Но за това днес нямаме време. Ще говорим утре, когато сме сами.

Това ми бе добре дошло. Разговорите секнаха, тъй като въведоха един медах[26], извикан от коменданта, за да забавлява гостите му. Лулите бяха напълнени и запалени отново, чашите повторно налети и тогава всички се заслушаха благоговейно в думите на разказвача.

Човекът застана в средата на помещението и с напевен глас заразказва слушаната хиляди пъти история за Абу Сабр, за завистливия учител, роба на любовта Ганем, за Нуредин Али и Бедредин Хасан. Той беше възнаграден с две пиастри и отпратен.

Мютеселимът се изправи, което беше знак, че приемът е завършил. Казахме си по някоя любезност, поклонихме се един на друг и бяхме щастливи, че благополучно сме се отървали от коменданта, от Кара Бен Немзи ефенди, от тютюна и кафето и от разказвача. След това имах удоволствието да бъда придружен от Селим ага до дома.

— Ефенди, позволи ми да се облегна на ръката ти! — помоли той.

— Ето я.

— Зная, че не би трябвало да го правя, защото си мъдър човек и любимец на Пророка, но аз те обичам и трябва да имаш предвид, че съм храбър ага, който при случай може да защитава тази крепост срещу петдесет хиляди врагове.

— Това го зная. И аз те обичам. Хайде да вървим.

— Кой е този?

Селим ага посочи човек, облегнал се зад един ъгъл. Той се шмугна покрай нас и изчезна сред мрака на къщите. Познах мъжа. Това беше арнаутинът, който ни нападна, но предпочетох да не му казвам нищо.

— Май че беше някой от твоите арнаути.

— Никога не съм виждал лицето му.

— Лунната светлина мами.

С това въпросът бе приключен. След кратка пауза Селим ага започна отново:

— Знаеш ли, ефенди, какво искам да ти кажа?

— Какво?

— Хм. Аз съм болен.

— Какво ти е?

— Болни са нервната ми и кръвоносната система.

— Селим ага, мисля, че си подслушвал.

— О, не, ефенди! Не можех да не чуя разговора ви, тъй като седях до мютеселима.

— Толкова далеч, че трябваше да подслушваш!

— Не трябва ли да слушам, когато се говори за подкрепително средство, от което се нуждая и аз?

— И мислиш, че ще ти го дам?

— А кой? Старият хеким ли? Той ще ми предпише мухи.

— Лекарството в малко шишенце ли искаш или в голямо?

— Искаш да кажеш в няколко големи шишета!

— Кога?

— Сега, ако ти е угодно.

— Тогава да побързаме и се приберем вкъщи.

— О, не, ефенди! Там ще ми пречи Мерсинах. Тя не трябва да знае, че имам болна система.

— Но тя би трябвало да го знае, тъй като ти приготвя храната.

— Мерсинах ще изпие лекарството вместо мен. Знам едно място, където този цяр може да се вземе на спокойствие и в безопасност.

— Къде?

— Ефенди, подобно място може да се намери при някой евреин или грък, никога при правоверен. Не си ли забелязал това?

— Хм! Вярно е. Но ще те видят и тогава ще научи целият град, че системата ти не е наред.

— Никой няма да ни види. Този евреин разполага с малка стая, в която дори и луната не може да проникне.

— Ела тогава! Трябва да бъдем предпазливи, да не ни наблюдават.

И така, ново нападение над кесията ми! Впрочем хубаво беше, че опознах агата като мюсюлманин, на когото е забранено виното, но не и лекарството, изстискано от кръвта на гроздето. Ако агата си пийнеше, можеше да ми бъде от полза.

След като прекосихме няколко тесни криволичещи улички, се спряхме пред малка бедна къщичка, чиято врата беше само подпряна. Влезнахме в тъмния коридор и Селим ага плесна с ръце. Веднага се появи гърбав човек с еврейско лице и освети агата.

— Вие ли сте, ваша милост? Боже на Авраама, как се уплаших, когато видях двама души, а не само вас, когото съм свикнал да посрещам с удоволствие и покорност всеки ден.

— Отваряй, старче!

— Да отворя? Какво? Малката или голямата стая?

— Малката!

— Как да съм сигурен, че мъжът, който има честта да дойде с вас в дома ми, няма да се разприказва за някои неща, за които не е позволено да се говори, и после могъщият мютеселим ще ме накаже!

— Може да си сигурен. Отвори или сам ще си отворя!

Старецът помести няколко дъски настрани и зад тях се откри една врата. Тя водеше към малко помещение, чийто под бе покрит с изпокъсани рогозки от лико. Няколко възглавници, пълни с мъх, служеха за сядане.

— Трябва ли да запаля лампата?

— Разбира се!

— Какво ще пожелаят да пийнат господарите?

— Както обикновено.

Пламнаха две огънчета и стопанинът можеше да ме огледа по-добре, защото, бях стоял все зад Селим.

— Хатир и муза — това е някой емир и голям воин! Окачил си е бляскави оръжия и носи мустаци като Йошуа, завоевателя на страната Ханаан. Тогава няма да донеса от простото питие, а от онова, което е заровено в един от ъглите на килера и е за специални хора.

— Какво е то? — попитах.

— Това е вино от Тюрбеди Хайдари, от една област, която

[#1 В името на Мойсей. — Бел. нем. изд.]

никой не знае. Там расте грозде, чиито зърна са като ябълки, а сокът му може да събори зидовете на цял град.

— Донеси едно шише! — заповяда агата.

— Не, ще донесе две делви. Трябва да знаеш, че виното от Тюрбеди Хайдари се съхранява в големи глинени делви и се пие в малки — казах аз.

— Знаеш го? — попита евреинът.

— Често съм пил от него.

— Къде е тази страна?

— Името, което назова, е на град, който се намира в Тербиджан, в Персия. Виното е добро и се надявам, че добре си го съхранил. Колко струва?

— Ти си важен господар и затова ще ти отбия наполовина от цената. Ще платиш трийсет пиастри за една делва.

— Това ли е половин цена? Донеси две делви. Ще го опитам и тогава ще ти кажа колко давам.

Старецът излезе. В един от ъглите до сандъче с тютюн бяха опрени лули. Седнахме и взехме две без връх. Извадих мундщука от чантата си и го завинтих. После взех от тютюна. Беше от добрия персийски.

— Какво е това от другата страна на къщата, Селим ага? — го попитах.

— Дрогерийно магазинче и кафене. Отзад има стаичка за пушене на опиум и винарна за простолюдието. Тук обаче могат да влизат само важни господари — обясни той със самодоволно изражение на лицето.

Мога да кажа, че се зарадвах на виното. То бе червено, гъсто и много силно натурално питие, от което са достатъчни три глътки, за да замаят някой човек, който никога не е пил. Селим обичаше питието на Ной, но бях уверен, че делвата бързо ще го събори.

Стопанинът се върна с две стомни, всяка от които съдържаше сигурно по литър. Хм, бедни Селим ага! Отпих глътка. Виното беше малко пострадало при транспорта, но можеше да се пие.

— Е, ваша милост, как е? — попита старецът.

— Добре, но мога да ти дам за стомната двайсет пиастри.

— Господарю, предлагаш ми много малко. За двайсет пиастри ще си взема обратно виното и ще ти донеса друго.

— Там, където го произвеждат, за подобна делва давам по четири пиастри по тукашните пари. Както виждаш, плащам ти добре, но ако не ти е достатъчно, вземи го обратно. Аз станах.

— От кое да донеса?

— От никое. Ще пия само от това за двайсет пиастри, което би ми дал и за петнайсет. Не го ли получа, тръгвам и ти можеш и сам да си го пиеш.

— Негова милост, Селим ага, сигурно ще пие?

— Той тръгва с мен.

— Дай двайсет и девет!

— Не.

— Двайсет и осем!

— Лека нощ, старче! Отворих вратата.

— Ела, ефенди! Давам ти го и за двайсет, защото е чест за мен да те видя в дома си.

За задоволство на стареца сделката бе сключена. След като взе парите, той се отдалечи, подсмихвайки се скришом. Агата отпи малка, а после и по-голяма глътка.

— Уаллах, биллях, таллах! Такова вино още не съм пил. Мислиш ли, че е добре за болната ми система, ефенди?

— Много добре!

— О, само да го бе видяла «Мирта»!

— И нейната ли система е болна?

— Много е жадна системата й, ефенди.

Селим отново отпи.

— Това не е чудно — казах. — Тя се грижи за много неща и работи много.

— Но не и за мен. Аллах ми е свидетел.

— Но за затворниците.

— Носи им храна само веднъж на ден — хляб и водниста брашнена каша.

— Колко ти дава мютеселимът за всеки затворник?

— Трийсет пари дневно.

Значи около петнайсет пфенига. Поне половината оставаха в ръцете на Селим.

— И какво получаваш ти като надзирател?

— Две пиастри дневно, които обаче още не съм видял. Чудно ли е тогава, че не познавам това хубаво лекарство?

Агата отново си пийна.

— Две пиастри? Но това е много малко за грижите, които сигурно ти причиняват затворниците.

— Грижи? Никакви! Защо трябва да полагам грижи за тези негодяи? Ходя само веднъж дневно в затвора, за да видя да не е умрял някой. Това е всичко.

— И по кое време ходиш?

— Когато ми скимне.

— Също и нощем?

— Да, когато съм забравил през деня и съм се запилял някъде. Ехей, сетих се, че днес още не съм ходил там.

— Моето идване ти е попречило.

— Вярно е, ефенди.

— Тогава не трябва ли да надникнеш?

— Негодниците не заслужават да си давам зор заради тях.

— Правилно! Но няма ли с това да урониш достойнството си? Ти си ага, офицер. Арнаутите ти трябва да се страхуват от теб. Нали така?

— Да, трябва. Кълна се в Аллаха, трябва! — потвърди тържествено той.

— Също и чаушът, който е в затвора!

— Също и той, естествено! Този дангалак е твърде опърничав. Трябва да се страхува от мен!

— Тогава не е лошо да го контролираш и понякога да го изненадваш, за да се види дали е стриктен в службата си. Иначе той никога няма да се страхува от теб.

— Ще го направя, да, кълна се в Аллаха, ще го направя

— Ако е сигурен, че няма да дойдеш, може би седи при кафеджията или при танцьорките и ти се присмива.

— Само да се осмели! Ще го изненадам утре или още днес. Ефенди, искаш ли да го изненадаме заедно?

Внимавах да не събудя у него съмнение, дали имам право да го придружавам в затвора. Напротив, държах се, като че ли с присъствието си ще окажа на агата голяма чест.

— Заслужава ли този дангалак да види лика на един ефенди? — казах аз.

— Идваш заради мен, а не заради него.

— Тогава трябва да ми окаже почит, която се полага на подобен ефенди.

— Естествено! Ще бъде, като че ме придружава самият мютеселим. Трябва да инспектираш затвора.

— Добре. Тогава идвам.

Селим ага имаше още малко вино в делвата, а и аз бях поддържал същото темпо. Очите му се бяха свили, а върховете на мустаците му — щръкнали.

— Няма ли да поръчаме още по делва? — го попитах.

— Не, ефенди, ако ти е угодно. Жадувам да изненадам чауша. Утре отново ще наминем тук.

Чаушът послужи само за претекст. Всъщност любезният ага бе почувствал опасното въздействие на виното от Тюрбеди Хайдари.

— Как беше тютюнът, ефенди? — осведоми се той.

— Лош. От него получаваш главоболие и ти се вие свят.

— Аллах, имаш право! Този тютюн отслаби кръвоносната и нервната ми система, а исках да ги подсиля. Ела, да вървим!

Селим плесна с ръце. Това беше знак за евреина, че тръгваме. После излязохме навън.

— Ефенди, дай да се облегна на ръката ти! — помоли агата. — Знаеш, че те обичам.

Не бе толкова любовта, колкото слабостта му, която го принуди да изрази молбата си, защото, когато го лъхна свежият вечерен въздух, той не знаеше вече кое е дясно и кое ляво.

— Нали Мохамед е бил умен човек, ефенди? — попита агата толкова високо, че един случайно преминаващ човек спря и сепнато ни изгледа. — Защо?

— Защото Пророкът не е забранил лекарствата. Ако беше направил и това, от гроздето трябваше да се прави мастило. Знаеш ли къде се намира затворът?

— Зад къщата ти.

— Винаги си прав, ефенди. Но къде се намира къщата ми?

Това бе един от онези плоски въпроси, на които трудно можеш да отговориш, ако не искаш и отговорът да е също така глупав като въпроса.

— Точно пред затвора, ага.

Той се спря или по-скоро се мъчеше да стои на едно място и учудено ме изгледа.

— Ефенди, ти си също така умен човек като стария Мохамед. Нали? Тютюнът така проникна в мозъка ми, че тук виждам затвора отдясно, а там — отляво. Кой е истинският?

— Нито едното, нито другото. Това вдясно е дъб, а там горе вляво — облак.

— Облак? Аллах! Позволи ми да се хвана по-здраво за теб.

Храбрият ага ме поведе, люшкайки се на зигзаг. Придвижихме се бързо напред и най-сетне успях да го домъкна до сградата, за която смятах, че е затворът, макар и да не я бях виждал отпред.

— Това занданът ли е? — го запитах. Селим ага тикна тюрбана си на тила и се огледа на всички страни.

— Хм! Прилича на него. Ефенди, не виждаш ли наблизо някой, когото да питаме? Трябваше така здраво да се държа за теб, че ми мержелее пред очите. Това е лошо, защото къщите препускаха покрай мен като галопиращ керван.

— Не виждам никого. Сигурно е затворът. Агата бръкна с ръка в пояса си и започна да рови за нещо, което не намери.

— Какво търсиш?

— Ключа за вратата на затвора.

— В теб ли е?

— Винаги! Бръкни и виж дали ти ще го намериш!

Потърсих и намерих ключа веднага. Не беше трудно, защото той беше огромен, в него можеше да се побере куршум за мечки.

— Тук. Да отворя ли?

— Да, ела! Но аз си мисля, че не би могъл да улучиш ключалката, тъй като системата ти е много пострадала.

Ключът стана и скоро пантите на вратата изскърцаха.

— Открихме я! — каза арнаутският ага. — Познавам добре тези звуци. Да влезем!

— Да заключа ли отново вратата?

— Разбира се! В един затвор е нужна предпазливост.

— Извикай ключаря!

— Чауша? Защо?

— Трябва да ни свети.

— Не трябва да го правя. Нали искаме да изненадаме мошеника.

— Тогава говори по-тихо!

Селим искаше да върви напред, но се препъна и ако не го бях задържал с две ръце, щеше да падне.

— Какво беше това? Ефенди, ние сме попаднали в чужда къща.

— Къде е помещението на чауша? На партера ли е?

— Не, на първия етаж.

— А стълбището отзад ли е или отпред?

— Хм! Къде ли беше? Мисля, че е отпред. От вратата са шест до осем крачки.

— Надясно или наляво?

— Да, къде ли съм застанал? Отсам или оттам? О, ефенди, и на теб не ти понася лекарството, иначе нямаше да ме сложиш толкова накриво — коридорът пред мен не върви направо, а отдолу нагоре.

— Тогава ела насам! Зад теб е вратата. Тук е дясно, там — ляво. От коя страна е стълбата?

— Тук отляво.

Крачехме бавно напред и след малко опипващият ми крак наистина докосна най-долното стъпало на някаква стълба.

— Това са стъпалата, ага.

— Да, това са. Не падай, ефенди. Ти не познаваш къщата и аз внимателно ще те водя.

Селим се увеси с цялото си тяло на мен, така че трябваше буквално да го нося по стълбата, която не познавах.

— Горе сме. Къде е стаичката на чауша?

— Говори по-тихо! Чувам добре. Отдясно, първата врата е.

Задърпа ме, но направо, а не надясно. Аз го завъртях и след няколко крачки усетих вратата, която намерих опипом.

— Напипвам две резета, но не и ключалка.

— Няма такава.

— Резетата са пуснати.

— Значи все пак сме влезли в друга къща.

— Ще отворя.

— Да, направи го, за да видя най-после къде съм.

Дръпнах тежките резета. Вратата се отвори навън. Влезнахме.

— Има ли осветление в стаята на чауша?

— Да, лампата с огнивото е вляво, в ниша на стената.

Облегнах пияния ага до стената и потърсих лампата. Скоро открих нишата и светнах.

Помещението беше тясно и малко. Подът бе застлан с рогозка. Това беше и цялото «обзавеждане». На земята се търкаляха счупена паница, чифт скъсани обувки, един пантоф, празна стомна за вода и камшик.

— Няма го! Къде е този човек? — попита агата.

— Сигурно е при арнаутите, които трябва да пазят., Агата взе лампата и се заклатушка напред, но се удари в дирека на вратата.

— Не ме бутай, ефенди! Ела, дръж ти лампата! По-добре аз да те водя, иначе можеш да ме хвърлиш надолу по стълбите. Аз те обичам и съм ти приятел, твоят най-добър приятел. Затова те и съветвам: не пий никога това персийско лекарство. От него се чувстваш наистина могъщ.

Трябваше да употребя и насилие, за да заведа пияния ага невредим. Когато се добрахме до набелязаната врата, разбрахме, че и тя е залостена. Щом я отворихме, намерихме помещението празно. То приличаше повече на обор, отколкото на стая, в която живеят хора. и можех да предположа в какво окаяно състояние са килиите на затворниците.

— Ей на, и тук никой! Ефенди, имате право. Тези подлеци са се измъкнали, вместо да охраняват. Ще ги науча аз тях! Ще заповядам да ги бият с тояги. Да, ще накарам дори да ги обесят!

Селим ага се опитваше да блещи очи, но не му се удаде. С времето виното им въздействаше все повече и те се затваряха.

— Какво да правим, ефенди?

— На твое място бих чакал, за да посрещна арнаутите както подобава.

— Но къде ще чакаме, тук или горе?

— Тук. Няма да се качвам повторно. Прекалено си тежък, ефенди. Виж как се клатушкаш. Седни долу!

— Мисля, че искахме да инспектираме килиите?

— Да, ще го направим — каза той, прозявайки се. — Но тези хора не струват нищо. Това са истински мошеници, крадци и разбойници, кюрди и един арабин, най-лошият от всички.

— Къде е този тип?

— Тук, до нас, защото трябва да се охранява най-строго. Седни най-сетне!

Седнах до Селим, макар че подът се състоеше от трамбована глина и беше много замърсен. Агата се прозя повторно.

— Уморен ли си? — ме попита той.

— Малко.

— Затова се прозяваш така. Поспи, докато дойдат. Ще те събудя. Уаллахи, изглеждаш омаломощен и грохнал! А аз ще се разположа колкото се може по-удобно.

Селим ага се протегна, опря се на лактите си и подпря главата си с длан. Настъпи безмълвна тишина и не след дълго главата му клюмна — господарят на затвора спеше.

Колко често бях чел, че някой затворник е освободен, след като са напили стражите му, и се бях ядосвал на този изтъркан писателски трик. И сега самият аз благодарение на пиянството на главния пазач разполагах с всички затворници. Трябваше ли да отворя вратата на Амад ал Гандур? Това не би било разумно. Не бяхме готови да напуснем веднага града. На градската порта стояха стражи, които можеха да се усъмнят. Цялата вина щеше да се стовари върху бедния ага и мен щяха да посочат като явния виновник. Това щеше да ме въвлече в голяма беда или най-малкото по-късно щях да имам много неприятности. По-добре беше така да улесня изчезването на затворника, че избавлението му да остане загадка. И така, реших днес само да разговарям с хадедихна, а бягството да осъществя по-късно.

Агата лежеше на пода и хъркаше с отворени уста. Разтърсих го за рамото, отначало леко, а след това и по-силно. Не се събуди. Взех лампата и напуснах стаята, затваряйки тихо вратата. Спуснах и едното резе, за да не бъда изненадан в никакъв случай. Бях внимавал преди и бях забелязал, че всички врати са без ключалки, само с по две резета. Следователно, не се нуждаех от ключ за килията.

Чувствах се малко странно, когато застанах отвън сам в коридора. Оскъдната светлина на лампата едва разкриваше мрака, но бях решен на всичко. Ако обстоятелствата налагаха, бих рискувал всичко, но нямаше да тръгна без затворника. Дръпнах обратно резето, отворих широко вратата и я оставих така, за да чувам всеки шум.

Да, това, което видях, беше истинска яма. Веднага след прага подът рязко се спускаше на около метър надолу. Килията беше дълга около четири и широка две крачки. Стените не бяха варосани, подът — без дъски и глина. Горе близо до тавана се виждаше един от онези отвори, които бях забелязал отвън през деня. Освен съд с вода, така както се слага пред някое куче, в тази дупка не видях нищо друго.

Затворникът лежеше на влажната мухлясала земя, но при появата ми стана. С хлътнали очи и изпито лице той изглеждаше като мъртвец, но държанието му беше гордо и очите му гневно проблясваха, когато ме запита:

— Какво искаш? Не може ли човек поне да се наспи?

— Говори тихо! Не съм от твоите пазачи. Как се казваш?

— Защо питаш?

— Говори по-тихо! Не бива да ни чуят. Питах те, как се казваш?

— Сигурно вече знаеш — отвърна той, но все пак с приглушен глас.

— Предполагам, но искам да чуя от теб кой си.

— Наричат ме Амад ал Гандур.

— Тогава си човекът, когото търся. Обещай ми, че ще запазиш спокойствие каквото и да ти кажа.

— Обещавам.

— Мохамед Емин, баща ти, е наблизо.

— Аллах акб…!

— Мълчи, възгласът ти може да ни издаде!

— Ти кой си?

— Приятел на твоя баща. Дойдох като гост на хадедихните и воювах на страната на баща ти срещу вашите врагове. Дочух, че си заловен, и тръгнахме да те спасим.

— Слава на Аллаха! Още не мога да повярвам!

— Вярвай! Виж, този прозорец гледа към един двор. Той граничи с градината на къщата, в която живеем.

— Колко души сте?

— Само четирима. Баща ти, аз, още един приятел и моят слуга.

— Кой си ти и кой е твоят приятел?

— Ще ти кажа по-късно, защото сега трябва да побързам.

— Тръгваме ли?

— Не. Не сме готови още. Дойдох тук, без да съм предполагал, че ще успея. Можеш ли да четеш?

— Да.

— Но ти липсва светлина.

— На обяд е достатъчно светло.

— Чуй тогава! Бих могъл да те взема още сега със себе си, но ще е прекалено опасно. Обещавам ти обаче, че не след дълго ще бъдеш свободен. Ако видиш камък, хвърлен през прозореца, вдигни го. На него ще закрепя къс хартия и там ще прочетеш какво трябва да правиш.

— Господарю, ти отново ми връщаш живота — аз почти се бях отчаял. Как разбрахте, че са ме довлекли в Амадие?

— Каза ми един джесид. Срещнал си го при реката.

— Вярно е! — потвърди бързо той. — Виждам, че говориш истината. Ще чакам. Засега поздрави баща ми от мен.

— Ще го направя още днес. Гладен ли си?

— Много.

— Можеш ли да скриеш някъде хляб, свещ и кибрит?

— Да. Ще изкопая с ръце дупка в земята.

— Давам ти камата си. Във всеки случай ще е добре, ако имаш оръжие. Държа на нея и внимавай да не я открият.

Амад ад Гандур посегна бързо и долепи камата до устните си.

— Господарю, Аллах ще те възнагради за това в предсмъртния ти час. Най-сетне имам оръжие. Ще се освободя дори и да не дойдете.

— Ще дойдем. Не предприемай нищо прибързано! Това би могло да изложи теб и баща ти на голяма опасност.

— Ще чакам цяла седмица. Ако не се появите дотогава, ще действам сам.

— Добре! Ако ми е възможно, още тази нощ ще ти дам през прозореца храна, свещ и кибрит. Може би ще можем да разменим и някоя дума. Ако не е опасно, ще чуеш и гласа на баща ти. А сега сбогом! Трябва да вървя.

— Господарю, дай ми ръката си!

Протегнах я и той я стисна с две ръце така, че ме заболя.

— Аллах да благослови тази ръка, докато се движи и когато се сключи за вечния ти сън. Нека духът ти се възнесе към радостите на рая! Сега върви, за да не те сполети беда!

Залостих килията и внимателно се промъкнах обратно при агата. Той спеше и все още хъркаше и аз седнах до него. Измина може би час., Долових стъпки, които спряха пред входната врата. Бързо затворих нашата и разтърсих агата, за да го събудя. Това не беше лека работа, а нямах време за губене. Изправих го на крака и той ме изгледа учудено.

— Ти, ефенди? Къде сме?

— В затвора. Съвземи се!

Селим ага се огледа стъписано.

— В затвора? Ах! Как сме се озовали тук?

— Спомни си за евреина и за лекарството! Спомни си и за чауша, когото искахме да изненадаме.

— Чау… машаллах, сега зная! Заспал съм. Къде е той, още ли не се е върнал?

— Говори по-тихо! Не чуваш ли? Хората ти са пред вратата и разговарят. Разтъркай очи!

Клетият ага изглеждаше твърде окаяно. Но той се съвзе и можеше поне да стои изправен на краката си. И сега, когато входната порта беше затворена, той взе лампата в ръка, блъсна нашата врата и излезе в коридора. Аз го последвах. Виновниците се стъписаха ужасени, докато той крачеше към тях.

— Откъде идете, кучи синове? — сопна им се агата. Гласът му отекваше гръмотевично в дългото тясно помещение.

— От кафеджията — отговори чаушът след кратко колебание.

— От кафеджията? Докато аз съм стоял тук на пост? Кой ви разреши да напуснете?

— Никой.

Жал ми беше за хората. Тяхната небрежност ми беше донесла толкова голяма полза. Въпреки малкото пламъче можех да забележа как агата блещи очи. Върховете на мустаците му се тресяха и от яд беше стиснал юмруци. Но той вероятно забеляза, че не може да стои добре на краката си, и му дойде нещо по-добро наум.

— Утре ще бъдете наказани!

Началникът на арнаутите сложи лампата на едно от стъпалата на стълбата и се обърна към мен:

— Или, ефенди, може би смяташ, че още сега трябва да произнеса присъдата? Искаш ли да ги накарам да се бичуват един друг?

— Отложи наказанието за утре, ага. Все едно, твоите хора няма да го избягнат.

— Да бъде волята ти. Ела!

Селим ага отвори вратата и я заключи наново отвън.

Тръгнахме за вкъщи, където ни очакваше «Мирта».

— Толкова ли дълго беше при мютеселима? — го запита подозрително тя.

— Мерсинах — отговори агата. — Ще ти кажа, че бяхме поканени да останем до сутринта. Но аз знаех, че си сама у дома, и отклоних гостоприемството на коменданта. Не искам руснаците да ти отрежат главата. Ще има война!

— Война? Между кого?

— Между турците, руснаците, персийците, арабите и кюрдите. Руснаците са вече на четири часа оттук в Серару със сто хиляди войници и три хиляди оръдия.

— О, Аллах! Умирам! Вече съм умряла! И ти ли трябва да се сражаваш?

— Да. Но не казвай на никого! Войната все още е държавна тайна и хората от Амадие трябва да научат едва утре, когато руснаците обкръжат града.

Жената се олюля и седна обезсилена на първото изпречило й се гърне.

— Още утре? Утре враговете ще бъдат наистина тук?

— Да.

— И те ще стрелят?

— И още как!

— Селим ага, ти не трябва да участваш в битката. Ще те убият.

— Добре! Това е за предпочитане, защото най-сетне мога да отида да спя. Лека нощ, ефенди! Лека нощ, моя скъпа Мерсинах!

Агата влезе вътре. Цветето на къщата го изгледа доста удивена, после се осведоми:

— Ефенди, истина ли е, че руснаците идват?

— Това не е съвсем сигурно. Мисля, че агата взема прекалено на сериозно цялата работа.

— О, ти вля балсам в нараненото ми сърце. Не е ли възможно да се задържат, по-далеч от Амадие?

— Трябва да помислим над това. Раздели ли двата сорта кафе?

— Да. О, господарю, работата не беше приятна. Но този зъл Хаджи Халеф Омар не ме остави на мира, докато не привърших. Искаш ли да видиш?

— Покажи!

Мерсинах донесе кутията и кесията и аз се уверих, че тя наистина беше положила доста усилия.

— И каква ще бъде присъдата ти, о ефенди?

— Тя е благосклонна към теб. Тъй като нежните ти ръце са докосвали толкова много кафето, то трябва да бъде твоя собственост. Също и съдовете, които днес ще купя, ще бъдат твои. Чашите обаче ще подаря на храбрия Селим ага.

— О, ефенди, ти си правдив и мъдър съдия. Твоите добродетели са повече от моите тенджери и това ухаещо кафе е доказателство за великодушието ти. Дано Аллах направлява русите, за да не дойдат и да не те разстрелят. Мислиш ли, че мога да спя спокойно днес?

— Можеш, уверявам те!

— Благодаря ти, защото спането е единственото нещо, на което една изтерзана жена може да се радва.

— Тук долу ли спиш, Мерсинах?

— Да.

— Но не в кухнята, а в преддверието, нали?

— Ефенди, кухнята е за жената и най-добре е тя да спи там.

Хм. Това бе неприятно. А тъпият виц на агата бе съвсем не навреме. «Мирта» положително нямаше да заспи веднага. Качих се горе, но вместо в стаята си отидох при хадедихна. Той беше легнал, но веднага се събуди. Разказах му за приключението в затвора. Това го изуми и зарадва.

После опаковахме храна, свещ и кибрит и се промъкнахме тихо в една от празните стаи, която бе разположена откъм двора на къщата и имаше само един прозорец. Това беше малък четириъгълен отвор, закрит с кепенци. Те бяха отчасти открехнати и когато погледнах навън, видях плоския покрив, който се надвесваше от тази страна на двора само на метър и половина под мен. Ние се спуснахме на покрива, а от него се прехвърлихме в двора. Вратата тук беше заключена. Нямаше, значи, кой да ни попречи и прекосихме градината, където някога красивата Есма катун бе разнасяла благоухание. От затвора ни отделяше само един зид. Можехме да достигнем с ръка най-високата му част.

— Почакай! — помолих Мохамед Емин. — Искам да бъда сигурен, че наистина не ни наблюдават.

Покатерих се и се спуснах отвъд, без да вдигам шум. От първото малко прозорче вдясно на партера идваше бледа светлина. Това беше стаята, в която беше спал Селим. А сега в нея седяха арнаутите, които от страх не можеха да мигнат. Следващият, значи вторият прозорец беше на килията, в която Амад ал Гандур ни очакваше.

Прегледах старателно тясното пространство на двора, без да видя нещо подозрително. Намерих заключена и вратата, която водеше от затвора навън. Върнах се към мястото на зида, зад което ме очакваше Мохамед Емин.

— Всичко е наред. Можеш ли да се прехвърлиш?

— Да — прошепна хадедихнът.

— Само тихо.

Шейхът се покатери. Промъкнахме се през двора и застанахме под прозорчето, което почти можеше да се докосне с ръка.

— Наведи се, шейх, облегни се на стената и подпри ръцете си на колената! — казах аз.

Шейхът зае с гърба си почти хоризонтално положение и аз се качих на него. Можех да погледна през прозорчето на тъмницата.

— Амад ал Гандур! — прошепнах аз и после наострих слух.

— Господарю, ти ли си? — ДОЧУ се глухо отдолу.

— Да.

— Баща ми също ли е тук?

— Тук е. Ще ти спусне храна и свещ с един канап и после ще говори с теб. Чакай! Баща ти веднага ще се покаже.

Слязох от гърба на арабина.

— Тежах ли ти много?

— Дълго трудно се издържа, защото позата не е много удобна — беше отговорът.

— Тогава ще постъпя другояче, тъй като ще разговаряш по-дълго със сина си. Ще коленичиш на раменете ми. Така ще мога да стоя прав и ще издържа колкото искаш.

— Амад чу ли те?

— Да. Пита за теб. Имам и канап, с който ще спуснеш пакета.

Завързахме канапа. Сключих ръцете си на гърба така, че Мохамед Емин да може да стъпи на тях и се качи. След като обхванах колената му с ръце, за да не се подхлъзне, той коленичи на рамената ми така сигурно, както, ако беше на равната земя. Мохамед Емин спусна пакета и започна тих и оживен разговор, от който можех да доловя само неговите думи. От време на време ме питаше дали не ми тежи. Той беше висок, едър мъж и затова въздъхнах с облекчение, когато след около пет минути скочи на земята.

— Ефенди, синът ми трябва да бъде освободен! Не мога да чакам повече! — каза шейхът.

— Засега се налага да си вървим. Прехвърли се преди мен. Трябва да се погрижа да не намерят през деня следи от стъпките ни.

Мохамед Емин тръгна, а аз скоро го последвах. За кратко време преодоляхме пътя, по който бяхме дошли, и се озовахме отново в стаята на шейха. Той искаше веднага да обсъди с мен план за спасението на сина си, но го посъветвах да мисли за това, след като се наспи, и се промъкнах в стаята си.

На следващото утро първо посетих болното момиче. Шакара нямаше повече от какво да се страхува. Само майка й беше при нея, поне аз не видях други хора. След това тръгнах на разходка из града, за да видя някое място в стената, през което можеше да се премине, без да се ползва градска та порта. Имаше едно, но то беше подходящо само за пешеходци.

Когато се върнах вкъщи, Селим ага току-що се беше вдигнал от постелята си.

— Ефенди, вече е ден — каза той.

— Отдавна — му отговорих.

— Искам да кажа, че може по-добре от вчера да говорим за нашата работа.

— Нашата работа?

— Нали беше с мен. Трябва ли да доложа или не? Как мислиш, ефенди?

— На твое място не бих го направил.

— Защо?

— Защото е по-добре, ако се премълчи, че си бил през нощта в затвора. Хората ти във всеки случай забелязаха, че походката ти не беше много сигурна, и при разпита могат да споменат това.

— Вярно е. Когато се събудих преди малко, облеклото ми изглеждаше твърде зле и трябваше дълго да го чистя, за да махна изцапаното. Истинско чудо е, че Мерсинах не го забеляза. Значи мислиш, че трябва да се откажа от рапорта?

— Да. Ти можеш да смъмриш хората си и милостта ти ще ги заслепи като слънчев лъч.

— Добре, ефенди. Най-напред ще им дръпна страхотна реч! Очите му се въртяха като перките на вентилатор. После те внезапно се укротиха и лицето му прие благодушно изражение.

— И после ще ги помилвам като някой султан, който може да подарява живота и имуществото на милиони хора.

Той понечи да тръгне, но се спря на прага, защото отвън един конник скочи от коня си. Дочух познат глас да пита:

— Селям! Ти вероятно си Селим ага, командирът на албанците?

— Да. Аз съм. Какво искаш?

— При теб ли живее Кара Бен Немзи ефенди с двама спътници — слуга и башибозук?

— Тук е.

Селим отстъпи настрани, така че мъжът да ме види. Това беше Селек, джесидът от Баадри.

— Ефенди — викна той радостно, — позволи ми да те поздравя!

Подадохме си ръце. При това забелязах, че язди един От конете на Али бей, който бе плувнал в пот. Сигурно Селек беше бързал много. Можех да предположа, че ми е донесъл някоя важна вест.

— Заведи коня си в двора и после се качи при нас! — му наредих.

Когато останахме сами в моята стая, пратеникът посегна към пояса си и извади оттам писмо.

— Как намери жилището ми?

— Още на градската порта попитах за теб.

— И откъде знаеш, че имам двама спътници? Когато бях при вас, имах само един.

— Научих го в Спиндури.

Отворих писмото. Али бей ми беше писал няколко добри новини, които се отнасяха до джесидите, и една лоша, отнасяща се до мен.

Какво? Толкова голям успех ли е имало пратеничеството на Али бей? — попитах аз.

Анадолският кази аскери е отишъл с него до Мосул?

— Да, господарю. Той обича нашия мир шейх хан и проведе строго следствие. Мютесарифът ще бъде отстранен. На негово място идва друг.

— И махреджът на Мосул е избягал?

— Така е. Кямил ефенди беше виновен за целия хаос, създаден от мютесарифа. Много лоши неща излязоха наяве. От единайсет месеца никой от подчинените на наместника не бе получил полагаемите се пари, никой командир и войник — своето възнаграждение. Укротяването на арабите, което Високата порта беше заповядала, не можеше да стане, защото мютесарифът беше присвоил необходимите за това суми. И още много други неща. Стражите, които трябвало да задържат махреджа, закъснели. Той вече се бил измъкнал. Поради това всички бейове и кехаи от околността получили заповед да го задържат, щом го забележат. Анадолският кази аскери предполага, че Кямил ефенди е избягал в Багдад, тъй като е приятел с тамошния валия[27].

[#1 Военен съдия в Азиатска Турция.]

— Предположението е погрешно. Беглецът се е укрил в планините, където по-трудно може да бъде заловен и по-скоро би отишъл в Персия, отколкото в Багдад. Пари за път лесно би могъл да събере. Той е главен съдия на всички местни съдилища и техните средства са му на разположение.

— Имаш право, ефенди. Още вчера вечерта научихме, че Кямил ефенди е бил сутринта на предния ден в Елкош, а вечерта — вече в Мунгаиши. Изглежда, иска да дойде в Амадие, но по околен път, защото отбягва земите на джесидите, които нападна.

— Али бей с право предполага, че появата на Кямил тук може да ми навлече големи неприятности. Махреджът ще ми навреди и за съжаление не бих могъл да докажа, че самият той е беглец.

— О, ефенди, Али бей е умен. Когато чу за бягството на махреджа, ми заповяда да оседлая най-добрия му кон и дй яздя цялата нощ, за да пристигна преди съдията, ако той наистина има намерение да дойде в Амадие. И когато напуснах Баадри, той ми даде две писма, които получи в Мосул. Ето ги. Виж дали са ти необходими.

Отворих писмата и се зачетох. Едното беше от анадолския кази аскери до мир шейх хана, с което му се съобщаваше за отстраняването на мютесарифа и на махреджа. Другото съдържаше служебно разпореждане до Али бей да задържи Кямил ефенди и да го закара в Мосул, щом се мерне на негова територия. И двете носеха подписа и големия печат на военния съдия.

— Тези писма са наистина много важни — обясних му аз. — Докога мога да ги задържа?

— Те са твои.

— И така, казваш, че завчера вечерта махреджът е бил в Мунгаиши?

— Да.

— Значи, всеки момент би могъл да пристигне тук и книжата ще са ми нужни днес. Можеш ли да изчакаш?

— Ще чакам, докогато заповядаш, ефенди!

— Добре, отиди тогава две врати по-нататък в коридора. Ще срещнеш познати — Хаджи Халеф и Ифра.

Вестта, че махреджът може да дойде в Амадие, ме изпълни отначало с опасения. Но щом имах в ръцете си двата документа, те изчезнаха и очаквах идването му със спокойствие. Да, дори вярвах вече, че известието за свалянето на мютесарифа би могло да доведе до освобождаването на пленения хадедихн. Но аз се отказах от този план, когато прочетох, че враждебните действия на мютесарифа срещу арабите не са били по негова лична инициатива, а извършени по заповед на Високата порта.

По обяд «Мирта» влезе в стаята ми.

— Ефенди, ще дойдеш ли с мен в затвора?

Това ми бе добре дошло, но първо трябваше да говоря с Мохамед Емин. Затова и казах:

— Сега нямам време.

— Но ти ми обеща и спомена, че ще позволиш на затворниците да купят някои неща от мен.

Розата на Амадие, изглежда, държеше много на печалбата, която тази дребна търговия й носеше.

— Ще удържа на думата си, но ще се освободя едва след четвърт час.

— Тогава ще те почакам, ефенди. Но ние не можем да отидем заедно.

— И Селим ага ли ще бъде?

— Не. Той е по служба при мютеселима.

— Тогава кажи на чауша да ми отвори. Върви, ще дойда по-късно.

Мерсинах си тръгна развеселена. При това тя въобще не се замисли дали чаушът ще ми разреши да вляза, тъй като нямах право, а и не можех да покажа разрешение от началника му. Междувременно отидох при Мохамед Емин и го осведомих за предстоящото посещение в затвора. Посъветвах го да бъде готов за бягството и най-напред тайно да купи чрез Халеф за сина си турски дрехи. После тръгнах. Когато съзрях затвора, забелязах, че вратата е отворена. Чаушът стоеше отпред.

— Селям! — поздравих кратко и с достойнство.

— Акшамларинис хайролсън. (Да бъде благословена вечерта ти!) — отговори той. — Аллах да благослови идването ти в тази къща, ефенди! Аз трябва да ти благодаря.

Влязох и той отново заключи вратата.

— Да благодариш? — попитах небрежно. — За какво?

— Селим ага беше тук ужасно разгневен и заповяда да ни бият с камшик. После каза, че ще ни помилва, защото си се застъпил за нас. Ела, следвай ме!

Качихме се по стълбата, по която вчера така се бях измъчвал с агата. В коридора до тенекиен казан стоеше Мерсинах. Той съдържаше брашнена супа, която приличаше на помията от нейната кухня и спалня. Носеше и хляб, изпечен от нежните й ръце. Сигурно и той някога е представлявал размито с вода брашно, добило твърд вид с помощта на огъня и полепналите парчета кюмюр. До нея бяха арнаутите с празни черпаци в ръка, взети като че от някой куп вехтории.

— Ефенди, заповядваш ли да започнем? — попита «Мирта».

— Да.

Веднага беше отворена първата врата. Помещението, в което погледнах, приличаше на дупка, но поне подът беше на едно ниво с коридора. Затворникът бе турчин. Той не се надигна и въобще не ни удостои с поглед.

— Дай му две порции, защото е османлия! — заповяда чаушът. Мъжът получи две пълни лъжици от супата и парче хляб. В следващата килия лежеше също турчин. И на него се полагаше подобна порция. Обитателят на третата дупка беше кюрд.

— Този кучи син ще получи само черпак, защото е от Балан[28].

Какво любезно нареждане! Идваше ми да ударя шамар на дангалака. Към тези правила той се придържаше през цялото време, докато раздаваше яденето. Когато затворниците от горния етаж свършиха, слезнахме долу. — Кои са тук? — попитах.

— Най-лошите. Един арабин, един евреин и двама кюрди от племето буламух. Говориш ли кюрдски, ефенди?

— Да.

— Няма ли да поговориш със затворниците?

— Не, защото е под моето достойнство.

— Вярно е. Но ние не говорим нито кюрдски, нито арабски, тези кучи синове все искат да ни кажат нещо.

— Добре, тогава ще разменя няколко думи с тях. Това беше, което очаквах с нетърпение. Не бях предвидил само, че така ще окажа услуга и на пазачите.

Отвориха килията на единия кюрд. Той стоеше най-отпред.

Бедният дявол така беше изгладнял, че след като получи черпак супа, помоли да му дадат по-голямо парче хляб.

— Какво иска? — попита чаушът.

— Още малко хляб. Дай му!

— Ще получи, защото ти се застъпи за него.

После се озовахме при евреина. Мълчах, защото човекът говореше турски. Той започна с куп оплаквания, които бяха справедливи, но не го изслушаха.

Вторият кюрд беше възрастен мъж. Той само помоли да го изправят пред някой съдия. Чаушът обеща през смях.

Най-сетне беше отворена и последната килия. Амад ал Гандур седеше свит в един от ъглите и не искаше да ни обърне внимание, но като ме видя, се надигна.

— Това ли е арабинът? — попитах.

— Да.

— Не говори ли турски?

— Въобще не си отваря устата. Затова и досега не е получавал топло ядене.

— Да поговоря ли с него?

— Опитай!

Приближих се и му прошепнах:

— Не говори с мен.

Амад ме послуша.

— Виждаш ли, че не отговаря! — каза ядосано чаушът. — Кажи му, че си прочут учен. Тогава сигурно ще разговаря с теб.

Вече се уверих, че пазачите наистина не разбират арабски. Но дори и да разбираха, хадедихните говорят на особено наречие.

— Бъди готов за тази вечер! — казах на Амад ал Гандур. — Може би ще успея да дойда още веднъж.

Хадедихнът стоеше горд и изправен, без да трепне дори.

— И сега не иска да говори! — извика подофицерът. — За днес няма да получи хляб, тъй като не отговаря дори и на ефендито.

Посещението на килиите приключи. Обиколихме сградата и аз всъщност бях изпълнил мисията си. След като свършихме, Мерсинах ме изгледа изпитателно.

— Може ли да свариш кафе на затворниците? — осведомих се аз.

— Да.

— И да им дадеш по голям комат хляб?

— Да.

— Колко ще струва?

— Трийсет пиастри, ефенди.

Значи приблизително два талера. Затворниците щяха да получат нещо, което едва ли струваше и една марка. Извадих парите и ги дадох.

— Ето. Но искам на всички да раздадеш.

— На всички ще дам, ефенди.

Оставих на старата и чауша по петнайсет, а на арнаутите по десет пиастри, бакшиш, който сигурно не бяха очаквали. Те се впуснаха в екзалтирани благодарности и когато излязох от къщата, се кланяха дори и след като се бях добрал до уличката и можеха да виждат само гърба ми.

У дома потърсих Мохамед Емин. При него срещнах Халеф, който му беше донесъл дрехи. Това бе станало незабелязано, тъй като нито агата, нито Мерсинах си бяха вкъщи.

Описах на шейха посещението си при сина му.

— Значи довечера! — каза той зарадван.

— Ако е възможно — добавих.

— Но как ще го направиш?

— Ако не се предостави по-добра възможност, ще гледам да взема ключа от агата и…

— Няма да ти го даде.

— Ще му го отнема. Ще изчакам, докато заспят пазачите и ще отворя килията на Амад.

— Прекалено е опасно, ефенди. Ще те чуят.

— Хората не спаха през последната нощ и сигурно ще са уморени. Дадох им и бакшиш, който може би ще превърнат в ракия. Това ще ги приспи. Междувременно внимавах много добре и забелязах, че ключалката на входната врата се отваря безшумно. Ако съм по-предпазлив, ще успея.

— А ако те заловят?

— Не се Притеснявай. Ще измисля някакъв претекст пред пазачите, а ако ме срещнат със затворника, ще трябва да действаме бързо.

— Накъде ще отведеш Амад?

— Той веднага ще напусне града.

— С кого?

— С Халеф. Сега ще яздя с Халеф, за да открием в околностите на града място, удобно за скривалище. Халеф ще запомни пътя и ще отведе там сина ти.

— Но стражите на портата?

— Те няма изобщо да ги видят. Знам къде може да се прескочи стената.

— Ние трябва веднага да ги последваме.

— В никакъв случай. Налага се да останем поне още ден, за да не събудим никакво подозрение.

— Но Амад ще бъде изложен на най-голяма опасност, защото ще го търсят из цялата околност.

— И за това се погрижих. Недалеч от едната порта, скалата, на която е разположен Амадие, се издига над пропаст, в която малко хора се осмеляват да се спуснат. Там ще занесем парчета от старата му дреха, която предварително ще накъсаме. Ще ги намерят и ще предположат, че синът ти е паднал в пропастта след нощното си бягство.

— Къде ще се преоблече Амад?

— Тук. И трябва веднага да си обръсне брадата.

— Значи ще го видя? О, рафик, каква радост!

— Имам обаче едно условие — да не вдигате шум!

— Ще го изпълним. Но хазяйката ни ще види Амад, когато идва, защото стои непрекъснато в откритата кухня.

— Тогава ще вземеш инициативата в ръцете си. Халеф ще те предупреди за Амад. Слизаш долу и почваш да занимаваш старицата. Това не е трудна работа, а междувременно Хаджията ще го доведе в стаята ти, която ще заключиш, докато се върна.

Чух, когато Халеф докара конете и после тръгна. Отвън намерих вратата на англичанина отключена. Той ми даде знак да вляза и попита:

— Може ли да ми кажете, сър?

— Да.

— Чувам коне. Яздят. Накъде?

— Извън града.

— Уел, и аз яздя с тях.

— Възнамерявам да отида на кон в гората. Ще бъдете принуден да се провирате с мен през храсталака.

— Ще се провирам.

Линдси се приготви бързо. И неговият кон беше оседлан и поехме към портата, която водеше за Манглана и Миа. Описанието съвпадаше с разказа на кюрда Дохуб. Пътеката бе така стръмна, че трябваше да водим конете. На портата не ни спряха, защото стражата беше от арнаути, които ме познаваха от предишния ден.

Долу, в долината, щяхме да се озовем вдясно от летните къщи на жителите на Амадие, които се бяха оттеглили в планината. Затова свихме наляво, право към гората. Беше толкова светло, че яздехме спокойно и след четвърт час стигнахме до поляна, където слезнахме, за да си отпочинем.

— Защо тук доведен? — попита Линдси.

— Търся скривалище за Амад ал Гандур.

— Аха! Скоро свободен?

Споделих с него плана си.

— Великолепно! — каза той. — Красиви опасности при това. Залавяме! Боксираме! Стреляме! Уел, и аз ще освобождавам!

— Няма да ми помогнете с нищо — усмихнах се аз.

— Не? Защо? Повалям всеки, който ни се изпречи. Йес!

— Добре, да се огледаме първо. Тук горе, отляво, е мястото, където стената може да се премине. Но в тази местност трябва да намерим скривалище. Ще търсите ли с мен?

— Много!

— Тогава да се разделим. Вие ще вървите направо, а аз ще заобиколя. Който пръв намери някое подходящо място, ще даде изстрел с револвера си и ще чака, докато дойде другият.

Халеф остана назад при конете, а ние потеглихме. Гората ставаше все по-гъста, но аз търсих дълго време, без да намеря нещо подходящо. Внезапно от лявата си страна чух изстрел. Отправих се в тази посока, от която дойде гърмежът, и скоро в непосредствена близост дочух още един. Англичанинът беше застанал до един храсталак, от който стърчаха четири огромни дъба. Той бе бос и без връхна дреха. Червеният кариран огромен тюрбан лежеше на земята.

— Два пъти стрелял. Можехте да се разминете с мен, защото ехото в гората лъже. Скривалище намерил?

— Не.

— Имам едно.

— Къде?

— Познайте! Не ще познайте!

— Да видим.

Тъй като Линдси беше бос и полугол, сигурно се беше катерил и убежището трябваше да търся на някой от дъбовете. Но тези дървета бяха толкова дебели, че беше невъзможно да се качиш по тях. Все пак до единия се извисяваше стройното стебло на една пиния, която бе сплела подобната на чадър корона в широко разклонения дъб. Доста високо стеблото се опираше на голям клон, така че от пинията лесно можеше да се премине на него, и точно под клона забелязах дупка в дъба.

— Открих, сър Дейвид! — казах аз.

— Къде?

— Там горе. Стволът е кух.

— Уел, намерил! Бях вече горе.

— Добре ли можете да се катерите?

— Като катеричка! Йес!

— Но във всеки случай дървото е изцяло кухо.

— Много.

— И който се спусне горе, ще се подхлъзне и няма да може да излезе.

— Йес! Въобще не може навън.

— Тогава скривалището не струва и пукната пара.

— Скривалището добро. Само за това да се погрижим, нищо да не падне.

— Как ще стане?

— Аха, не знаете? Хм, Дейвид Линдси има ум! Красиво приключение! Великолепно! Искам да платя, добре да платя! Отрязвам пръчки и ги слагам напречно в дупката. Наоколо — много мъх. Слагам отгоре. Скривалището готово! Красива къща! Великолепна вила!

— Имате право. Колко е широка горе кухината?

— Приблизително четири стъпки. Надолу още повече. Може ли да се катерите?

— Да, ще видя дали е подходяща.

— Не с празни ръце горе. Още сега вземете пръчки!

— Това наистина е по-практично. Тук^има достатъчно дъбови върлини, сър Дейвид.

— Но как да носим нагоре? Катерене и носене? Не става!

— Имам у себе си ласо, което винаги ме придружава при пътуванията ми. Подобно въже е винаги полезно.

— Уел, да режем!

— Но да не забравяме да бъдем предпазливи, сър Дейвид! Най-напред трябва да се уверим дали сме сами. Нашия разговор няма да разбере никой, но преди да започнем да действаме, трябва да се подсигурим.

— Търсете, а аз приготвям пръти.

Обиколих наоколо и се уверих, че не ни наблюдават. После помогнах на англичанина, който настървено правеше «вилата». Отрязахме дузина пръчки от гъсталака, малко над метър всяка. Внимавахме да не оставим никакви следи. После развързах пояса си, тъй като отдолу бях навил около тялото си ласото. С него можех да достигна първия клон на пинията. Докато англичанинът събра стъблата и ги завърза с осемкратно преплетения ремък, аз захапах другия край на ласото и започнах да се катеря. Дрехите, които ми пречеха, бях оставил на земята. Достигнах първия клон и изтеглих снопа. Линдси се изкатери след мен и така довлякохме «пръчките» до отвора, където ги прикрепихме.

Огледах кухината. Тя имаше споменатата ширина, надолу ставаше все по-широка и стигаше до земята.

Започнахме да преплитаме стеблата, за да стане нещо като под. Трябваше да бъде направено много внимателно, за да не пропадне Амад ал Гандур. След като си помогнахме с нож и положихме доста усилия, бяхме готови. Подът изглеждаше стабилен и сигурен.

— Сега мъх, съчки и шума, да изтеглим ласото нагоре! Спуснахме се отново долу и скоро събрахме това, което ни бе необходимо. Увихме го в моя хаик и дрехата на Линдси и след като на два пъти се качвахме и слизахме, кухината беше превърната в скривалище, в което можеше да се седи удобно и безопасно.

— Доблестно работили! — каза англичанинът, като бършеше потта си от челото. — Амад ще живее добре. Само да набавим ядене и пиене, лула и тютюн и така подслонът е готов.

Върнахме се обратно при Халеф, който вече се притесняваше за нас. Бяхме се забавили доста дълго.

— Сър Дейвид, сега вие ще останете при конете, а аз ще покажа скривалището и на нашия Халеф — казах му аз.

— Уел! Но скоро се връщайте! Йес!

— Можеш ли да се катериш — попитах Халеф, когато стигнахме до дъба.

— Да, сихди. Брал съм фурми от някои палми. Защо питаш?

— Това е друг вид катерене. Стволът тук е гладък и нямаш опора, а ти липсва и кърпа, която се употребява при брането на фурми. Виждаш ли отвора на ствола на дъба, там над клона?

— Да, сихди.

— Качи се горе и го разгледай! Трябва да се изкачиш по пинията и после да се прехвърлиш на дъба.

Халеф опита и, виж, справи се твърде добре.

— Сихди, но това е кьошк — каза дребосъкът, когато отново слезе долу. — И това го изградихте сега?

— Да. Знаеш ли в каква посока е Амадие?

— Отляво и нагоре.

— Тогава чуй какво ще ти кажа! Вярвам, че още тази нощ ще измъкна Амад ал Гандур от затвора. Той трябва да бъде изведен от града още през нощта и това ще направиш ти.

— Сихди, стражите ще ни видят!

— Не. Има едно място, където стената е толкова порутена, че може незабелязано да излезете навън. Ще ти го покажа при нашето завръщане. Но става дума за това, да не подминете

[#1 Градински павилион, беседка. — Бел. нем. изд.]

мястото през нощта, тъй като дупката горе ще служи за скривалище на затворника, докато го вземем оттук. Затова ще минеш наляво и ще тръгнеш нагоре по пътя, който трябва да извървите довечера. Опознай го добре, после се върни обратно. Запомни точно местността. Когато Амад е в безопасност, трябва тайно да се върнеш в нашето жилище, защото никой не бива да разбере, че някой от нас е напускал града.

— Сихди, благодаря ти, че ми позволяваш отново и аз сам да предприема нещо. От дълго време само наблюдавах отстрани.

Халеф тръгна и аз се върнах при Линдси, който се беше изтегнал върху мъха и отправил поглед към небето.

— Великолепно в Кюрдистан! Липсват само руини! — каза той.

— Има достатъчно развалини тук, макар и не хилядолетни, като при Тигър. Може би ще бъдем принудени да потърсим области, където ще се убедите, че такива развалини съществуват. От долините на Кюрдистан пушекът на горящите села и миризмата на потоците пролята кръв са се извисявали до небето. Ние се намираме в страна, в която животът, свободата и собствеността на хората са застрашени повече, откъдето и да било другаде. Да се надяваме, че не трябва да се убеждаваме в това и от собствен опит.

— Но аз желая да се убедя, сър! Желая авантюри! Искам да воювам, да се боксирам, стрелям! Ще платя!

— Сигурно ще ви се удаде възможност и без да плащате, сър Дейвид, защото веднага след Амадие свършват турските области и започват земите на кюрдите, които само на хартия са подчинени на Високата порта и дори не й плащат данъци. Там паспортите ни не ни гарантират и най-малката сигурност. Да, тъкмо поради това, че имаме препоръките на турците и на консулите, можем да бъдем посрещнати враждебно.

— Тогава да не показваме!

— Наистина. Благоразположението на тези войнствени племена ще спечелиш най-добре, като се довериш на гостоприемството им. Арабинът може да има коварни мисли, когато приема чужденеца в палатката си, кюрдът обаче никога. И ако това все пак се случи и ако няма друга възможност за спасение, тогава трябва да потърсиш закрила от жените. При тях си в безопасност.

— Уел, ще оставя жените да ме защитят! Великолепно! Много добра мисъл!

След около час Халеф се върна. Той уверяваше, че ще намери скривалището и нощем, само да може да се измъкне от града. С това целта на нашата разходка на кон беше постигната и ние се върнахме в Амадие. По пътя нагласих нещата така, че минахме покрай разрушената част от стената.

— Това е мястото, за което ти говорих, Халеф. Когато после излезеш из града, разгледай внимателно този отвор, но така, че да не направи впечатление.

— Ще го направя колкото се може по-скоро, сихди — отговори той, — защото скоро ще се свечери.

Когато се прибрахме вкъщи, денят почти бе превалил. Нямах време да си почина след ездата, защото Селим ага ме посрещна още на прага:

— Хамдулиллях (слава на Аллах), ти най-после се върна! Очаквах те опечален.

— Защо?

— Изпраша ме мютеселимът, за да те отведа при него.

— Какво ще правя там?

— Трябва да разговаряш с един ефенди, който пристигна преди малко.

— Кой е той?

— Исмаил бей ми забрани да ти кажа.

— Ами! Мютеселимът не може нищо да скрие от мен. Отдавна знам, че този ефенди ще пристигне.

— Знаеш? Но това е тайна!

— Ще ти докажа, че тази голяма тайна ми е известна. Дошъл е махреджът на Мосул.

— Наистина, значи знаеш! — възкликна той учуден. — Но Кямил ефенди не е сам при мютеселима.

— Кой е с него?

— Един арнаутин.

Аха, досетих се за кой арнаутин става дума и казах:

— И това ми беше известно. Познаваш ли мъжа?

— Не.

— Той не носи оръжие.

— Аллах акбар, точно така е! Ефенди, ти знаеш всичко.

— Сега разбра поне, че мютеселимът не е човекът, който може да ме изненада.

— Но, ефенди, сигурно са му говорили лоши неща за теб.

— Защо?

— Трябва да мълча. Знаеш, че те обичам, но службата ми изисква да се подчинявам.

— Тогава ще ти кажа, че още днес ще ти дам заповеди, на които трябва да се подчиниш точно така, все едно че са ти дадени от коменданта. Откога е тук махреджът?

— От около два часа.

— И толкова дълго време ме очакваш?

— Не. Кямил ефенди пристига сам, без свита. Тъкмо бях при Исмаил бей, когато той дойде. Каза, че идва тайно, защото пътува по много важна работа, за която никой не трябва да разбере. Разговаряха и по едно време комендантът спомена за теб и твоите спътници. Сигурно махреджът те познава, защото веднага наостри слух и мютеселимът трябваше да те опише. «Той е!» — извика Кямил ефенди и помоли Исмаил бей да ме изпрати тук. Бях повикан и получих заповедта да те доведа и…

— И какво?

— … и, ефенди, истина е, че те обичам, затова ще ти кажа. Но нали няма да ме издадеш?

— Не. Обещавам ти.

— Трябваше да взема с мен повечето от арнаутите ми. И да завардя мястото, за да не може да се изплъзнат спътниците ти. И теб в двореца очакват няколко от моите арнаути. Трябва да те задържа и отведа в затвора.

— Аха, но това е прекрасно, Селим ага! Сигурно вече си приготвил някоя от килиите?

— Да, ще те настаня до арабина и ще сложа вътре няколко рогозки, защото мютеселимът каза, че ти си ефенди и с теб трябва да се отнасяме по-изискано, отколкото с другите мошеници.

— За това благоволение съм му наистина много задължен. И моите спътници ли ще бъдат затворени?

— Да, но за тях нямам никакви специални заповеди.

— Какво казва Мерсинах за това?

— Разказах й. Тя седи в кухнята и направо си изплака очите.

— Милата! Но ти спомена и за някакъв арнаутин?

— Да, беше тук още преди махреджа и дълго говори с мютеселима. После ме извикаха и разпитаха.

— За какво?

— Дали Хаджи Линдси бей не говори и вкъщи.

— И ти какво им каза?

— Истината. Досега не съм чул беят да е проронил и дума.

— Добре, ела. Да тръгваме!

— Ефенди, трябва да те отведа, това е така. Но аз те обичам. Не би ли желал по-скоро да избягаш?

Този добродушен ага наистина ми беше приятел.

— Не, няма да избягам, Селим ага. Нямам основание да се страхувам от мютеселима или от махреджа. Но ще те моля да вземеш още един човек освен мен.

— Кой?

— Пратеника, който пристигна при мен.

— Мога да го извикам, той е на двора.

Междувременно влязох в кухнята. Мерсинах се беше свила на пода с такава печална физиономия, че наистина ме разчувства.

— О, ти ли си, ефенди! — извика тя, като чевръсто се изправи.

— Бързай, бързай! Заповядах на агата да те остави да избягаш.

— Благодаря ти, Мерсинах. Но аз ще остана.

— Махреджът и мютеселимът ще те затворят, ефенди.

— Ще видим.

— Ако го направят, ефенди, ще си изплача очите и ще ти правя най-хубавите супи на света. Ти няма да гладуваш.

— Не трябва да готвиш за мен, защото няма да ме затворят. Обещавам ти!

— О, ефенди, ти отново ме връщаш към живота! Но те все пак могат да го направят и тогава ще ти вземат всичко. Ще ми оставиш ли парите си, а също и другите по-ценни неща? Ще ги пазя и няма да кажа на никого.

— Вярвам ти, закрилник и ангел на тази къща! Но подобна предпазливост не е нужна.

— Тогава постъпи, както сметнеш за добре. Сега върви и Аллах да ти е на помощ със своя Пророк, който да те закриля.

Тръгнахме. Когато минахме през площада, забелязах зад вратите на някои от къщите арнаутите, за които Селим спомена. Значи работата беше наистина сериозна. Също и в двореца, в коридора, по стълбата, дори и в преддверието имаше войници. Това все пак ме караше да не бъда чак толкова безгрижен.

Комендантът не беше сам в стаята си. Двамата лейтенанти седяха до входа, а и Селим ага не се оттегли, а също седна.

— Акшамларинис хайролсън! — поздравих колкото се може по-непринудено, макар да се намирах в клопка.

— Хайролсън! — отговори Исмаил бей сдържано и посочи едно килимче, постлано близо до него.

Направих се, че не виждам или не разбирам жеста му, и седнах до него, където вече бях седял.

— Изпратих хора до теб — започна той, — но не дойде. Къде беше, ефенди?

— Разхождах се на кон из околностите на града.

— Какво си търсил там?

— Да разходя коня си. Знаеш, че един такъв благороден жребец се нуждае от движение.

— Кой беше с теб?

— Хаджи Линдси бей.

— Този, който не спазва така строго обета да мълчи.

— Така ли?

— Беят може да говори.

— Така ли?

— Говорил е и с теб?

— Така ли?

— Знам го със сигурност.

— Така ли?

Това многократно «така ли?» го озадачи.

— Би трябвало да го знаеш! — каза той.

— Кой ти съобщи, че беят говори?

— Някой, който го е чул.

— И кой е той?

— Арнаутин, който дойде тук, за да се оплаче от вас.

— Аллах, Аллах, значи заради оплакването на някакъв подъл арнаутин ми изпращаш хабер и се отнасяш с мен, като че ли съм също такъв мерзавец! Мютеселим, дано Аллах благослови мъдростта ти, за да не я загубиш.

— Ефенди, сам моли Бог да ти даде мъдрост, защото ще имаш нужда от нея.

— Заплашваш ли ме?

— Думите ти звучаха като обида.

— След като ти ме обиди. Позволи ми да ти кажа нещо, мютеселим. Тук, в този барабанлия, имам шест куршума, а в другия — също толкова. Казвай каквото има да ми казваш, но помни, че един ефенди от Алемания не е някакъв си арнаутин! Ако моят спътник не е удържал обета си, какво го интересува арнаутина? Къде е този човек?

— Той е на служба при мен.

— Откога?

— Отдавна.

— Мютеселим, говориш неверни неща! Арнаутинът е на служба при теб от днес. Той е човек, за когото мога да ти кажа доста неща. Ако Хаджи Линдси бей говори, това предоставям на съвестта му. Другите не ги засяга.

— Щеше да си прав, ако само това знаех за него.

— Какво има още?

— Той е приятел на един човек, който е твърде подозрителен.

— Кой е този човек?

— Самият ти.

Направих се на много изненадан.

— Аз? Аллах керим! (Бог е милостив!) Ще бъде великодушен и с теб.

— Ти ми говори за мютесарифа и ми каза, че Шекиб Халил паша е твой приятел.

— Казах истината.

— Не е вярно!

— Какво? Обвиняваш ме, че лъжа! Не мога да остана повече тук. Трябва да докажеш това оскърбление!

Надигнах се и се престорих, че искам да напусна селямлъка.

— Стой! — извика комендантът. — Ще останеш!

Извърнах се към него.

— И ако не остана?

— Ще те принудя! Ти си мой пленник!

Двамата лейтенанти станаха. И Селим ага се надигна, но както забелязах, бавно и с неудоволствие.

— Твой пленник? Какво си въобразяваш? Селям! Отново се извърнах към вратата.

— Хванете го! — заповяда им той.

Двамата лейтенанти ме сграбчиха от двете страни, после полетяха един през друг из стаята и се строполиха на пода пред мютеселима.

— Пращам ти ги, мютеселим! — му извиках. — Казах ти, че ще тръгна, когато ми е угодно, и никой от твоите арнаути не може да ме спре! Но ще остана, защото трябва да говоря още с теб. Искам да ти докажа, че не се страхувам. Питай ме това, което те интересува.

Горкият човечец не се бе сблъсквал с подобни обноски. Той беше свикнал всеки да му се кланя й сега не знаеше какво да прави.

— Казах — поде най-сетне Исмаил бей, — че ти не си приятел на мютесарифа.

— Нали чете писмото му.

— Но ти си воювал срещу него в Шейх Ади.

— Докажи го!

— Имам свидетел.

— Нека дойде!

— Ще изпълня желанието ти. По знак на мютеселима Селим ага напусна стаята. Не след дълго той се върна с махреджа на Мосул. Кямил ефенди не ме удостои с поглед, мина покрай мен и седна до коменданта, там, където и аз бях седял, и посегна към наргилето, поставено в близост.

— Това ли е човекът, за когото говориш? — попита Исмаил бей.

Кямил ефенди ме погледна изкосо и с презрение и отвърна:

— Това е.

— Виждаш ли? — обърна се комендантът към мен. — Махреджът от Мосул, който ти би трябвало да познаваш, е свидетел, че си воювал срещу мютесарифа.

— Той е лъжец!

Съдията се втренчи в мен.

— Червей! — изсъска той.

— Ще има да го опознаеш този червей — му отговорих спокойно. — Повтарям: ти си лъжец, защото не си ме видял да вадя оръжие срещу войниците на пашата.

— Но други са видели.

— Ала не и ти! А комендантът каза, че ти лично си ме видял. Назови свидетелите си!

— Топчиите ми разказаха.

— Значи и те са излъгали. Аз не съм воювал с тях. Не бе пролята и капка кръв. Те се предадоха без съпротива. И след като бяхте обкръжени в Шейх Ади, посъветвах Али бей да бъде добър и милостив. Само на мен може да сте благодарни, че не бяхте пометени от огъня на оръдията. Може ли да твърдиш, че съм враг на мютесарифа?

— Ти си нападнал и пленил оръдията.

— Признавам го.

— И ще трябва да отговаряш за деянията си в Мосул.

— Охо!

— Да. Мютеселимът ще те задържи и изпрати в Мосул, теб и всички, които те придружават. Има само един начин да се спасите. Кямил ефенди посочи вратата и тримата офицери излязоха.

— Ти си ефенди от Франкистан — започна махреджът. — Знам, че си под закрилата на консулите, значи не може да те убием. Но ти си извършил престъпление, за което у нас се полага смъртно наказание. Трябва да те изпратим през Мосул в Стамбул, където сигурно ще получиш наказанието си.

Той направи пауза. Изглежда, не знаеше как да продължи нататък.

— Говори! — подканих го аз.

— Ти си бил под закрилата на мютесарифа, а и мютеселимът те е посрещнал дружелюбно. Те двамата не биха желали да имаш такава тъжна участ.

— Аллах да ги възнагради в последния им час.

— Да, поради това е възможно да не те преследваме, ако…

— Ако?…

— Ако ни кажеш колко струва животът на един ефенди от Алемания.

— Нищо не струва!

— Нищо? Ти се шегуваш.

— Говоря сериозно, не струва нищо.

— Как така?

— Защото Аллах може да повика всеки миг при себе си и един ефенди.

— Имаш право. Животът е в ръцете на Аллах. Но той е благо, което трябва да се защитава и пази.

— Ти, изглежда, не си добър мюсюлманин. Иначе щеше да знаеш, че животът на хората е предначертан в свещените книги.

— Но човек може да се погуби, ако не се подчинява на тях. Би ли го направил?

— Добре, махредж. На колко би оценил собствения си живот?

— Поне на десет хиляди пиастри.

— Тогава животът на един алеман ще струва десет хиляди пъти повече, значи сто милиона пиастри. Каква е причината на турчина да му е толкова ниска цената?

Кямил ефенди ме изгледа удивен.

— Толкова ли си богат?

— Да, защото животът ми е скъпоценен.

— Значи тук, в Амадие, ще оцениш живота си на двайсет хиляди пиастри.

— Сигурно.

— А на твоя приятел Линдси бей също ли?

— Съгласен!

— А десет хиляди за третия.

— Не е много.

— А слугата ти?

— Той е храбър и верен човек, който струва колкото всеки друг.

— Мислиш ли, че струва десет хиляди?

— Да.

— Пресметна ли цялата сума?

— Шейсет хиляди пиастри. Нали?

— Да. Имате ли толкова пари у себе си?

— Ние сме много богати.

— Кога ще платите?

— Въобще няма да платим.

Наистина бе забавно да се наблюдава с каква физиономия двамата мъже изгледаха първо мен, а след това размениха погледи и помежду си. После махреджът попита:

— Какво искаш да кажеш, ефенди?

— Искам да кажа, че идвам от страна, в която цари правдата. Там пред съдията просякът струва точно толкова, колкото и кралят. И ако някой от водачите й съгреши, то законът ще го накаже. Никой не може да откупи живота си, защото няма и един съдия, който да е подлец. Вие обаче търгувате с правдата. Не мога да платя живота си, ако съм заслужил да ми се отнеме.

— Тогава ще го загубиш!

— Не вярвам. Един алеман никога не би се пазарил за живота си, защото знае как да го защити.

— Ефенди, всяка защита е безсмислена!

— Защо?

— Защото вината ти е доказана и ти вече я призна.

— Не е вярно. Не съм признал никаква вина, а само се съгласих с това, че съм отнел оръдията ви. Това деяние не може да бъде наказвано.

— Така си мислиш. Значи отказваш нашето любезно предложение?

— Да, отказвам!

— Тогава ще те задържим.

— Опитай!

Исмаил бей се опита дружелюбно да ме убеди, но останах непреклонен. Тогава той плесна с ръце и тримата офицери се появиха отново.

— Отведете го! — заповяда им той. — Ефенди, надявам се, че няма да окажеш съпротива и ще тръгнеш с тях. Навън има достатъчно хора, за да сломят всяка твоя съпротива. Ти ще бъдеш добре третиран, докато си задържан и…

— Мълчи, мютеселим! — го прекъснах. — Бих искал да видя този, който ще дръзне да ме нападне. С вас петимата ще приключа за броени секунди, а твоите болнави арнаути ще се разбягат само от погледа ми. Бъди сигурен! Че ще се чувствам, добре като затворник, вярвам. Това ви налага собствената изгода. Няма да ме пратите в Мосул, защото махреджът няма да има полза. Тои иска да се откупя, тъй като се нуждае от пари, за да премине границата.

— Премине границата ли? — попита мютеселимът. — Как да разбирам думите ти?

— Сам го питай!

Исмаил бей погледна махреджа, който внезапно се изчерви.

— Какво имаше франкът предвид? — попита беят съдията.

— Не знам за какво говори — отвърна Кямил ефенди.

— Твърде добре ме разбира — казах аз. — Мютеселим, ти ме обиди. Искаш да ме арестуваш. Направи ми предложение, което ще има тежки последици за теб, ако го разпространя. Двамата ме заплашихте, но и аз сега ще ви покажа моето оръжие, след като видях колко далеч отидохте. Знаеш ли кой е този човек?

— Махреджът на Мосул.

— Лъжеш се. Той не е махреджът на Мосул, защото го снеха от длъжност.

— Снеха го от длъжност? — извика комендантът.

— Лъжец! — изкрещя махреджът. — Ще те обеся.

— Снет? — извика още веднъж комендантът, с нотки на ужас в гласа.

— Да. Селим ага, преди малко ти казах, че днес ще ти покажа заповед, на която трябва да се подчиниш. Сега я чуй: арестувай този човек и го пъхни в килията, където искаше да затвориш мен. После той трябва да бъде отведен в Мосул.

Агата на арнаутите ме изгледа удивен, а след него и двамата лейтенанти, но не се помръдна, за да изпълни думите ми.

— Франкът е обезумял — каза махреджът и се изправи.

— Сигурно ти си обезумял, защото си се осмелил да дойдеш в Амадие. Защо не пристигна направо, а си яздил по околен път през Мунгаиши? Виждаш, че всичко ми е известно. Тук, мютеселим, е доказателството, че съм в правото си да искам неговото задържане! — Подадох писмото, което беше предназначено за Али бей. Най-напред той погледна подписа.

— От анадолския кази аскери?

— Да. Той е в Мосул и изисква този човек да му бъде предаден. Чети!

— Вярно е! — изненада се Исмаил бей. — Но какво прави мютесарифът?

— И той е свален. Чети и това писмо!

Дадох му го и той се зачете.

— Аллах керим! Станали са големи работи!

— Наистина. Мютесарифът е загубил службата си, махреджът — също. Искаш ли и теб да постигне същата участ?

— Ефенди, ти си таен пратеник на анадолския кази аскери или дори на султана!

— Кой съм, не е важно. Но виждаш, че всичко ми е известно и очаквам да изпълниш дълга си.

— Ще го направя, ефенди! Махредж, не мога да постъпя другояче. Тук е написано. Трябва да те задържа.

— Направи го! — заплаши Кямил.

В ръката му блесна кама и за миг той профуча край мен, прекосявайки стаята. Стремеше се да се измъкне през вратата. Хукнахме след него и видяхме как бе съборен отвън на пода. Селек, който ме придружаваше, коленичи над него и се мъчеше да му изтръгне камата. Махреджът не можеше Да се измъкне. Кямил беше обезоръжен и отведен обратно в селямлъка.

— Кой е този човек? — попита комендантът, сочейки Селек.

— Това е пратеникът на Али бей, дошъл от Баадри. Той ще се върне пак там и можеш да му позволиш да придружи конвоя. Така ще сме сигурни, че махреджът няма да се изплъзне. Но аз ще ти предам още един затворник.

— Кой, ефенди?

— Извикай арнаутина, който ме обвини!

— Доведете го!

Един от лейтенантите излезе и после се върна с мъжа. Той не предполагаше, че нещата се бяха обърнали срещу него.

— Попитай го — казах аз — къде са оръжията му.

— Къде ги остави?

— Отнеха ми ги, когато съм спал.

— Лъже, мютеселим! Този човек бе предоставен от мютесарифа на моя спътник Линдси бей. Той стреля по мен и избяга. После ни издебна по пътя и изстреля от гъсталака на една гора още два куршума по мен, които не ме улучиха. Кучето ми го сграбчи, но аз бях милостив, простих му и го пуснах да си ходи. Взехме му оръжията, които са у моя гавазин. Трябва ли да призова свидетели за всичко това?

— Господарю, вярвам ти. Хванете този кучи син и го отведете в най-сигурната килия на затвора!

— Да отведа ли и махреджа — попита Селим ага коменданта.

— Да.

— Мютеселим, завържи го преди това — намесих се аз. — Той направи вече опит да избяга и сигурно ще се опита отново.

— Завържете го!

И двамата бяха отведени. Останах сам с Исмаил бей. Мютеселимът беше така разтърсен от случилото се, че се отпусна изтощен на килима.

— Кой би го помислил! — изпъшка той.

— Не и ти, о, мютеселим!

— Ефенди, извини ме! Не знаех нищо за тези неща.

— Сигурно арнаутинът се е срещнал преди това с махреджа и се е уговорил с него, иначе не би се осмелил да се яви пред очите ни. Ние имахме достатъчно основание да го накажем.

— Арнаутинът няма вече да стреля по хора! Позволи ми да ти дам наргилето!

Исмаил бей поръча да донесат още едно наргиле и собственоръчно го запали. После почти раболепно попита:

— Мислиш ли, че говорех сериозно, ефенди?

— Какво?

— Че искам да взема пари от теб?

— Да.

— Ефенди, лъжеш се! Подчиних се на волята на махреджа и щях да ти върна моя дял.

— Щеше ли да ми дадеш възможност да се измъкна?

— Да. Виждаш, че ти мислех само доброто!

— Нямаше право да го сториш, ако обвинението срещу мен беше справедливо.

— Все за това ли ще мислиш?

— Не, ако се погрижиш да го забравя.

— Не бива да мислиш повече за това, ефенди. Забрави го, както забрави и една друга работа.

— Коя?

— Лекарството.

— Да, мютеселим. Него наистина забравих. Но ще го получиш още днес. Обещавам ти!

Един от слугите влезе.

— О, мютеселим, вън е дошъл един баш чауш[29] — докладва той.

— Какво иска този баш чауш?

— Той идва от Мосул и казва, че носи важно известие.

— Прати го насам!

Старшината влезе и предаде на коменданта писмо, подпечатано с голям печат. Това беше печатът на анадолския кази аскери. Исмаил бей го счупи и зачете. После каза на пратеника, че ще му предаде отговора на следващото утро.

— Ефенди, знаеш ли какво е това? — попита той, след като войникът излезе.

— Писмото на главния съдия на Анадола?

— Да. Пише ми за свалянето на мютесарифа и махреджа. Трябва да го задържа, ако дойде насам, и веднага да го отпратя в Мосул. Ще му предам отговора си утре по този баш чауш. Да спомена ли и нещо за теб в писмото си?

— Не. Ще му пиша сам. Изпрати достатъчно хора, да го придружат.

— Ще го направя. Още повече, че с него ще отиде и един друг важен затворник.

Сепнах се.

— Кой?

— Арабинът. Анадолският кази аскери ми заповядва и пише, че синът на шейх Мохамед Емин трябва да бъде отведен като заложник в Стамбул.

— Кога тръгва конвоят?

— Утре преди обед. Ще напиша веднага писмото.

— Тогава не трябва да те притеснявам повече.

— О, ефенди, присъствието ти ми е по-драго от всичко останало.

— Но времето ти е скъпоценно. Не бива да ти го отнемам.

— Ще дойдеш ли утре сутрин?

— Може би.

— Трябва да присъстваш при потеглянето на конвоя, за да се увериш, че съм се погрижил за всичко.

— Тогава ще дойда. Селям!

— Аллах да те закриля!

Когато се завърнах вкъщи, ликуващ глас ми извика:

— Хамдулиллях, ефенди, ти си жив и свободен!

Това беше «Мирта». Тя ми сграбчи ръцете и дълбоко въздъхна.

— Ти си голям герой. Слугата ти и чуждият пратеник ми казаха. Ако те бяха задържали, сигурно щеше да заколиш всички в двореца, дори и Селим ага.

— Него нямаше, но всички останали. Може да бъдеш уверена в това — отговорих развеселен.

— Да, ти си като Келад силния. Брадата ти стърчи в две посоки като козината на пантера, а ръцете ти са като краката на слон!

Всичко това наистина бе изразено твърде картинно. Но все пак какво покушение над тъмнорусата украса на лицето ми и прелестната съразмерност на незаменимите ми крайници! Трябваше да бъда също така учтив:

— Устата ти говори със стиха на поета, Мерсинах, а думите ти преливат като гърне със сладък мед. Те са като балсам върху рана, а който веднъж е чул звука на гласа ти, не може да го забрави. Ето, вземи пет пиастри, за да си купиш чернило и къна, за да изпишеш клепачите си и розовите нокти на ръцете. Ще зарадваш сърцето ми, ако душата ти остане млада, а очите ми ще се наслаждават на грациозната ти походка.

— Ефенди! — извика тя. — Ти си по-храбър от Али, по-мъдър от Абу Бекир, по-силен от Симса и по-красив от Хюсеин, флотоводеца. Повели ми какво да ти сготвя! Или искаш да ти опека или омеся нещо? Ще направя всичко за теб. Защото ти донесе радостта и благословията в дома ми.

— Добротата ти ме трогва, Мерсинах. Не бих могъл да ти се отблагодаря. Но забравям глад и жажда, когато съзра блясъка на очите ти, цвета на бузите ти и миловидните ти ръце. Беше ли тук Селим ага?

— Да, той ми разказа всичко. Враговете ти са унищожени. Влизай и успокой твоите хора, които бяха много угрижени. Влязох вътре.

— Най-сетне се върна! — възкликна англичанинът. — Големи грижи! Искахме да отидем и доведем. Щастие, че сте тук!

— Опасност ли те застрашаваше? — попита Мохамед Емин.

— Тя отмина. Знаеш ли, че мютесарифът е свален?

— Този от Мосул?

— Да, също и махреджът.

— Значи затова Селек е тук.

[#1 Самсон. — Бел. нем. изд.]

— Нищо ли не е казвал, когато следобед излязохме да се поразходим с конете?

— Нищо. Той умее да мълчи. Но тогава сигурно ще освободят Амад ал Гандур. Само мютесарифът го държеше като затворник.

— И аз се надявах, но нещата са се влошили. Султанът одобрявал действията, насочени срещу вас, и военният съдия на Анадола заповядал синът ти да бъде отведен в Стамбул като заложник.

— Аллах керим! Кога трябва да тръгне?

— Още утре сутрин.

— По пътя ще нападнем придружвачите му.

— Докато все още има надежда да го освободим чрез хитрост, не бих искал да застраша дори и един човешки живот.

— Но на нас ни остава само тази нощ.

— Времето е достатъчно.

После се обърнах към англичанина:

— Сър Дейвид, нуждая се от вино за мютеселима.

— Заслужава ли вино този тип? Вода да пие! Кафе, липов чай, валериан и мътеница.

— Той ме помоли за вино.

— Хитрец! Не бива да пие! Нали е мохамеданин!

— Мюсюлманите пият вино с наслада, както и ние. Искам да запазя благоразположението му към нас, докато ни е необходимо.

— Добре. Получава вино! Колко!

— Дузина шишета. От мен — половината, от вас — останалите.

— Пфу! Не купувам наполовина! Тук има пари.

Линдси ми подаде кесията си, без да погледне какво вземам от нея.

— Как е? — попита той. — Ще освободим Амад?

— Да, днес.

— Как?

— Довечера ще отида със Селим ага да пием вино и ще потърся…

— Той също пие вино? — прекъсна ме англичанинът.

— Много обича.

— Хубави мюсюлмани. Заслужават бой.

— Но точно в тези техни слабости е нашето предимство. Селим ще се напие и тогава незабелязано ще му взема ключа от затвора. Ще отведа арабина при баща му. Там той ще се преоблече. После Халеф ще го заведе във «вилата», която сме му приготвили.

— Уел! Много добре! Какво ще правя аз?

— Преди всичко бъдете внимателен. Когато доведа освободения затворник, ще дам знак от отсрещния ъгъл. Ще изграча като гарван, който е смутен в съня си. Тогава Халеф трябва да се спусне, за да отвори вратата и да отклони вниманието на хазяйката в кухнята. С Мохамед Емин ще посрещнете Амад ал Гандур на стълбата, за да го заведете горе. Той ще се преоблече и ще ме чакате да се върна вкъщи.

— Излизате ли пак?

— Да. Трябва да отида при Селим ага, за да не събудя подозрението му и за да му пъхна отново ключа в джоба.

— Трудна задача. Ако ви хванат?

— Разчитам на юмрука си, а ако не е достатъчно, имам и оръжия. Но сега да вечеряме.

Докато се хранехме, Мохамед Емин бе подробно осведомен. Халеф донесе виното и го опакова добре.

— Ще го занесеш сега на мютеселима — упътих го аз.

— Иска да го пие, сихди? — попита той удивен.

— Да прави каквото ще с него! Няма да предаваш пакета на никой друг, а само на него лично и ще кажеш, че му изпращам лекарството. А сега чуй! Когато изляза със Селим ага, ще се промъкнеш тайно след нас и ще запомниш точно къщата, която ще посетим. И ако се нуждаете от мен, идваш и ме викаш!

— Как ще те открия в къщата?

— Зад вратата ще вървиш по коридора около осем крачки и ще почукаш на друга врата, отдясно. Там ще ме намериш. Ако стопанинът те види, кажи, че търсиш чужденеца ефенди, който е пил от делвата. Разбра ли?

Халеф изчезна с пакета си.

Мохамед Емин бе силно развълнуван. Дори и в стъпаловидната долина, когато пленявахме враговете си, не го бях видял в подобно състояние. Беше взел всичките си оръжия и заредил наново пушката си. Не можех да му се присмея за това. Сърцето на бащата е свята работа. У дома и мен ме очакваше баща, който често понасяше лишения и грижи заради сина си, и можех да го разбера.

Най-после и Селим ага се върна от мютеселима. Той набързо вечеря. После се отправихме тайно за евреина. Селим ага беше опознал въздействието на силното вино и бе много предпазлив. Пиеше само на малки глътки и бавно.

Сигурно бяхме седели около три четвърти час, пиехме, но виното не оказваше друго въздействие, освен че агата ставаше все по-тих и мечтателен. Той се облегна в ъгъла си и потъна в размисъл. Възнамерявах да го накарам да си допие и да наредя да донесат още две делви, когато вън се почука.

— Кой е? — извика агата уплашен.

— Сигурно е Хаджи Халеф.

— Знае ли къде сме?

— Да.

— Ефенди, какво си направил?

— Успокой се! Той не знае с какво се занимаваме.

— Не го пускай!

Колко хубаво, че бях посветил Халеф в тайната си. Идваше да ме вземе, а това означаваше, че се е случило нещо особено. Отворих и излязох в коридора.

— Халеф!

— Сихди, ти ли си?

— Да, какво има?

— Мютеселимът пристигна.

— Това е лошо. Може да провали всичките ни планове. Върви! Идваме веднага. Стой през цялото време до вратата на стаята ми, за да си ми подръка.

Върнах се отново в малката стаичка.

— Селим ага, имаш късмет, че казах на Хаджи къде сме. Мютеселимът е пристигнал и те очаква.

— Аман, за Бога! Да побързаме, ефенди! Какво иска?

— Халеф не знаеше.

— Сигурно е нещо важно. Тръгвай!

Оставихме виното недопито и забързахме към къщата. Когато се прибрахме у дома, комендантът седеше на мястото ми в моята стая. Червеният книжен фенер призрачно го осветяваше, а той смучеше от моето наргиле. Когато ме видя, мютеселимът любезно стана.

— О, мютеселим! Ти тук, в жилището ми? Аллах да благослови идването ти!

Наум обаче си мислех съвсем други неща.

— Ефенди, прости, че се качих при теб! Стопанката на тази къща, която Аллах е дарил с неповторимо лице, ме прати тук. Исках да говоря със Селим ага.

— Тогава позволи ми отново да се отдалеча.

Сега пък Исмаил бей бе принуден да ме покани да остана, ако не искаше да наруши добрите нрави.

— Остани, ефенди, седни! И Селим ага може да седне, защото това, което искам от него, можеш да узнаеш и ти.

Трябваше да донесат още лули. Докато палехме, наблюдавах внимателно коменданта. Светлината на фенера не ми позволяваше да видя ясно лицето му, но гласът му звучеше несигурно.

— Какво мислиш, ефенди! Махреджът важен затворник ли е? — започна Исмаил бей.

— Важен е.

— И аз смятам така. Мисълта, че би могъл да избяга, ми тежи.

— Кямил сигурно е под ключ.

— Да, но това не е достатъчно. Селим ага, тази нощ няма да спя и два или три пъти ще посетя затвора, за да се уверя, че той е в килията си.

— О, мютеселим, ще го направя вместо теб.

— Ти ще го видиш, но не и аз. Не бих могъл да спя тази нощ. Ще отида сам. Дай ми ключа!

— Знаеш ли, о бей, че ме обиждаш?

— Не искам да те обидя, но желая да съм спокоен. Анадолският кази аскери е строг човек. Ще заслужа копринената примка, ако оставя затворника да се изплъзне.

Така изпълнението на нашия план се проваляше. Нямаше ли изход? Бързо се реших. Вино или насилие! Докато агата укоряваше своя началник, станах и излязох в коридора, където ме чакаше Халеф.

— Донеси от най-хубавия тютюн! Ето ти пари. Отиди в къщата, откъдето ме взе, и искай от стопанина вино от Тюрбеди Хайдари, от което пих преди малко.

— Колко да донеса?

— Голям съд, който побира десет делви. Ще ти дадат на заем.

— Трябва ли да донеса тази дяволска напитка в стаята?

— Не. Ще я взема от твоята стая. Но башибозукът не бива нищо да разбере. Дай му този бакшиш. Той може да се поразходи и остане навън колкото иска. Ифра да отиде на пост и да се представи на баш чауша, с когото утре ще пътува. Така ще се отървем от него.

Когато отново се върнах, агата тъкмо предаваше ключа на коменданта. Мютеселимът го прибра в пояса си и ми каза:

— Знаеш ли, че махреджът е бил непокорен?

— Да, той първо искаше да подкупи агата, а после — дори да посегне на живота му, както чух.

— Кямил ще ми плати!

— И — добави Селим ага — когато го поканих да изпразни джобовете си, той не го направи.

— Какво имаше в тях?

— Много пари.

— Ефенди, на кого принадлежат парите? — попита ме той изпитателно.

— Ти трябва да ги вземеш.

— Правилно. Да вървим!

— Мютеселим, вече тръгваш? — го попитах. — Искаш да ме обидиш.

— Дошъл съм да те посетя, но не съм твой гост.

— Не знаех, че ще дойдеш. Позволи ми да напълня за теб една лула, каквато тук рядко пушат.

В този момент Халеф влезе с тютюна. Това беше сортът на Линдси. Исмаил бей го намери за добър. Бях твърдо решил да не тръгне против волята ми. Но за щастие не стигнахме дотам, защото прие лулата. В последвалия разговор забелязах, че очите му са приковани с очакване към вратата. Той поиска кафе. Затова се и осведомих:

— Получи ли лекарството, о, бей?

— Да, благодаря ти, ефенди.

— Опита ли го?

— Взех малко.

— Как беше?

— Много добре. Но чух, че имало още по-сладко лекарство.

Добрият ага знаеше точно за какво става дума. Той се усмихна самодоволно и ме изгледа с искрящи очи.

— Подобно лекарство се намира рядко.

— Не.

— И е изцеляващо.

— Много. Прилича на млякото, което тече в райските градини.,

— Но в Амадие можеш ли да го намериш?

— Бих могъл да го приготвя навсякъде, дори в Амадие.

— И за колко време става?

— Десет минути. Ако почакаш малко, ще опиташ райското питие, което хурийте са давали на Мохамед.

— Ще чакам.

Очите му блестяха от доволство, още повече обаче очите на достопочтения Селим ага. Напуснах стаята и използвах времето, което имах на разположение, за да отида при Мохамед Емин.

— Ефенди, готово ли е? — ме посрещна шейхът.

— Напротив, борбата започва.

— Но ти няма да можеше да вземеш ключа.

— Може би няма и да ми дотрябва. Чакай търпеливо.

И Линдси се промъкна при нас.

— Вземали от моя тютюн! Кой пуши?

— Комендантът.

— Много добре! Пие моето вино, пуши моя тютюн! Отлично!

— Защо да не го прави?

— Нека да остане вкъщи. Да не смущава бягството!

— Може би ще го подпомогне. Изпратих за вино.

— Пак?

— Да. За персийско. Ще събори дори и слон. Сладко като мед и силно като лъв.

— Уел! И аз пия персийско вино!

— Погрижих се да има и за вас. Ще развеселя двамата ни приятели и ще видим после какво можем да направим.

Отидох в кухнята и запалих огън. Още не се беше разгорял, когато се върна Халеф. Той носеше голям съд с опасното питие. Сложих една пълна догоре делва над огъня и я поверих на грижите на Мерсинах. После се върнах при англичанина.

— Персийското е тук. Но донесете чаши! Те са при вас.

Когато влязох в стаята си, двамата турци ме изгледаха с очакване.

— Нося ти лекарството, о мютеселим. Опитай го първо изстудено. После ще видиш как ще се развесели сърцето ти, когато го опиташ горещо.

— Кажи ми, ефенди, вино ли е това или лекарство?

— Това питие е най-доброто лекарство, което познавам. Пий и ми кажи, дали не радва душата ти?

Исмаил бей опита, после отпи отново. Неговите остри бледи черти се преобразиха.

— Ти ли си го изнамерил?

— Не, но Аллах го дава на тези, които обича най-много.

— Значи смяташ, че и нас обича?

— Сигурно.

— От теб знам, че си любимец на Аллаха. Имаш ли още от това питие?

— Ето! Изпий всичко!

Налях отново.

Очите му заблестяха още по-доволно отпреди.

— Ефенди, какво представляват лидикийският, джебелският и шираският тютюн пред това лекарство. То е по-добро и от най-ароматното кафе. Ще ми дадеш ли рецептата как се приготовлява?

— Припомни ми да ти запиша рецептата, преди още да напусна Амадие. Ето делвата. Пий! Трябва да прескоча до кухнята, за да приготвя другото лекарство.

Нарочно се изкачих тихо по стълбата и открехнах незабележимо кухненската врата. Имах право! «Мирта» стоеше пред

[#1 Лидакия се нарича в Европа Латакия. Произхождащият от Сирия «джебелски», носи името си от местността Джебел. Тези тютюни се наричат и «абу риха» — «баща на благоуханието» и се сушат на пушека на смолисти дървета. — Бел. нем. изд.]

делвата ми и с малката чашка за турско кафе изливаше безспирно вече доста горещото вино в широко отворената си уста, която след всяка чаша се затваряше с шумно мляскане.

— Мерсинах, да не си изгориш езика!

Тя уплашено се отдръпна и изпусна чашата.

— О, сихди, в делвата имаше йорумдшек и исках да го изгреба.

— И изля паяка в устата си?

— Не, ефенди, излях течността около него.

— Дай ми малката делва отдолу!

— Ето, емир!

— Напълни я с това питие!

— Какво е то, емир?!

— Лекарство, изнамерено от един персийски хеким, което подмладява. Който пийне порядъчно от него, ще го осени върховното блаженство, а който пие, без да спре, ще постигне вечния живот.

Старата ми благодари с цветисти изрази, а аз занесох останалото горе. Въпреки разликата в чина им двамата гуляйджии се бяха доближили един до друг и, изглежда, разговаряха задушевно.

— Знаеш ли, ефенди, за какво спорехме? — попита комендантът. — Спорехме чия система е по-пострадала — неговата или моята. Кой е прав?!

— Ще ви кажа: на който лекарството принесе повече полза, неговата система е имала по-голяма нужда!

— Мъдростта ти е прекалено голяма, за да можем да проникнем в нея. Какво носиш в делвата?

— Това е итшкилери итшкиси, с което никое друго питие не може да се сравнява.

— И смяташ, че може да го опитаме?

— Ако искаш, ще ти сипя от него.

— Сипвай!

— И на мен, ефенди! — помоли агата.

На двамата «бръмбарът» им беше влезнал в главата и малко оставаше да се превърнат в маймуни. Горещото натурално вино, което пиеха гостите ми, ги доведе скоро до състоянието на «Прегърнете се, милиони». Те пиеха вече само от една чаша и мютеселимът избърса веднъж дори и брадата на своя ага, когато няколко капки от скъпоценното лекарство протекоха по нея.

[#1 Паяк, паяк кръстоносец.]

[#2 Питие над питиетата. — Бел. нем. изд.]

[#3 Стих от Шилеровата «Ода на радостта», с който започва и четвъртата част на Девета симфония от Бетовен. — Бел. прев.]

Разговорът им, глуповат и завален, беше като на истински новаци, които се борят с чашките. Дори и аз пострадах, макар че се преструвах, че пия. Станах жертва на страстите им — мютеселимът непрекъснато ме прегръщаше, а агата бе обвил врата ми фамилиарно с ръка.

Изведнъж Селим ага се надигна, за да донесе нова свещ за фенера. Той успя да се изправи, но инстинктивно разпери ръце и краката му несигурно затрепераха като на човек, който за първи път се качва на кънки.

— Какво ти е, ага? — попита комендантът.

— О, бей, имам балдър тшекилмес. Мисля, че трябва да седна отново.

— Седни! Ще ти помогна!

— Знаеш ли как мога да премахна схващането?

— Знам, седни!

Селим ага отново зае мястото си. Неговият комендант се понамести и се осведоми с любезно снизхождение:

— Кой прасец ти се схвана?

— Десният.

— Дай насам крака си!

Агата го протегна и началникът му започна с всички сили да го тегли и дърпа.

— О, вай, вай, олеле, господарю! Мисля, че е левият!

— Дай го и него насам!

Селим протегна другия си крак, а «избавителят» го задърпа неистово. Наистина бе комично-покъртително да се види как този високопоставен служител, който беше свикнал да го обслужват и за най-малките неща, масажира и потупва прасеца на своя подчинен.

— Добре! Мисля, че ми мина! — каза агата.

— Тогава стани и се раздвижи!

Селим се надигна и този път се постара да се задържи. За момент застана прав като свещ. Но походката му! Вървеше като птиче, което за първи път се осмелява да лети.

— Върви, върви! — заповяда мютеселимът. — Ела, аз ще те подкрепям.

Исмаил бей се помъчи да се изправи с обичайната си пъргавост, но загуби равновесие и седна отново. Но той знаеше как да си помогне. Подпря се с ръка на рамото ми и се изправи. После широко разкрачи крака, за да запази равновесие, и впери учуден поглед в лампата.

— Ефенди, лампата пада надолу!

[#1 Схващане на прасците. — Бел. нем. изд.]

— Мисля, че виси както трябва.

— Пада и хартията ще се запали. Виждам как пламъкът трепти.

— Нищо не виждам.

— Машаллах! Виждам я как пада и въпреки това остава горе. Не се клатушкай така, Селим ага, иначе ще паднеш!

— Не се клатушкам, ефенди.

— Виждам добре!

— Самият ти се клатушкаш, о, бей!

— Аз? Ага, започвам вече да се плаша за твоята система. Нервите ти се движат насам-натам, а стомахът ти е отишъл в краката. Ти разтърсваш рамене и клатиш глава, като че искаш да плуваш. О, Селим ага, това лекарство като че ли беше прекалено силно за теб. Ще те простре на пода.

— О, господарю, лъжеш се. Това, което казваш, се отнася за теб. Виждам как краката ти танцуват и ръцете ти подскачат. Главата ти се върти на всички страни. Ти си много болен. Дано Аллах ти помогне, за да не се повреди напълно кръвоносната ти система.

Това беше вече прекалено много за мютеселима. Той сви ръка в юмрук и заплаши:

— Селим ага, внимавай! Който само спомене, че системата ми не е наред, ще наредя да го бият с камшик или ще го опандизя. Уаллахи! Къде съм пъхнал ключа?

Той бръкна в джоба си и намери това, което търсеше.

— Селим ага, приготви се да ме съпроводиш! Ще разгледам затвора. Ефенди, лекарството ти наистина е като райско мляко. Но то е направило тялото ти немощно. Главата ти виси надолу. Разрешаваш ли да тръгнем?

— Ако волята ти е да навестиш затворниците, то няма да преча на изпълнението на дълга ти.

— Добре, тръгваме. Благодаря ти за пратката, от която вкусихме. Ще приготвиш ли пак лекарство?

— Само да пожелаеш.

— Горещото е по-добро от студеното. Но то те разтърсва издъно и ти размества кокалите. Аллах да те закриля и да те дари със спокоен сън.

Исмаил бей пристъпи към агата и го хвана под ръка. Двамата тръгнаха, аз ги последвах. На стълбата те се спряха.

— Селим ага, слизай първи ти!

— О, бей, тази чест ти принадлежи.

— Не съм честолюбив, нали знаеш.

Стъпало по стъпало, агата внимателно заслиза надолу, придържайки се с ръце за парапета. Мютеселимът го следваше.

Очевидно той не се чувстваше напълно сигурен, защото и стълбата му беше непозната.

— Ефенди, там ли си още? — попита той.

— Да.

— Не знаеш ли, че има обичай да изпращаш гостите си до вратата?

— Зная.

— Но ти не ме придружаваш!

— Тогава ми позволи да го направя. Хванах го за ръката и го подкрепих. Той стъпваше вече по-добре. Долу пред вратата Исмаил бей спря и си пое дълбоко дъх.

— Ефенди, този махредж е всъщност и твой затворник — каза той.

— Справедливо погледнато, е така.

— Тогава би трябвало и ти да се убедиш дали Кямил е още в затвора.

— Ще ви придружа.

— Това е добре! Ела, подай ми ръка!

— Ти имаш две ръце, ефенди — каза агата. — Подай и другата!

Двамата мъже се увесиха на мен. Опиянението им все още беше в стадий, когато горе-долу си господар на себе си. Походката им беше несигурна, но ние бързо се придвижихме напред. Улиците бяха тъмни и пусти. Нямаше жива душа.

— Арнаутите ти ще се уплашат, когато отида — каза мютеселимът на агата.

— И аз с теб! — перчеше се Селим.

— И аз с вас! — добавих.

— Арабинът там ли е още?

— Мислиш ли, о, бей, че бих оставил подобни хора да се измъкнат! — каза Селим бей обиден.

— Ще го видя и него. Имаше ли пари у себе си?

— Не.

— А колко, мислиш, има у себе си махреджът?

— Не зная.

— Трябва да ни ги предаде. Но, Селим, твоите арнаути не бива да разберат.

— Ще им заповядам да излязат.

— А ако подслушват?

— Ще ги заключа!

— Добре. Но когато тръгнем, твоите хора ще говорят със затворниците.

— Ще останат под ключ.

— Правилно! Парите трябва да отидат в касата на мютеселима, който ще даде много добър бакшиш на арнаутския ага.

— Колко, бей?

— Още не знам, трябва първо да видя какво носи махреджът със себе си.

Стигнахме пред затвора.

— Отключи, Селим ага!

— О, мютеселим, нали ключът е в теб?

— Да, вярно!

Исмаил бей бръкна в пояса си и извади ключа, за да отвори. Той опита на няколко пъти, но не можа да улучи ключалката. На това се и бях надявал.

— Позволи ми да ти отворя! — му казах учтиво. Взех ключа от ръката му, отворих, извадих го и щом се озовах в коридора, го пъхнах от другата страна.

— Влизайте! Ще заключа отново.

Влязоха вътре. Престорих се, че заключвам, но бързо завъртях ключа обратно и привидно проверих дали вратата е залостена добре.

— Заключено е. Вземи ключа си, мютеселим!

Исмаил бей го пое. От килиите в дъното и от горния етаж дойдоха арнаутите. Те носеха лампи в ръце.

— Всичко наред ли е? — попита мютеселимът с достойнство.

— Да, о, господарю!

— Някой да не е избягал?

— Не, о, мютеселим.

— А махреджът?

— И той не е — отговори чаушът на «остроумния» разпит.

— Имате късмет, кучи синове, иначе щях да ви бичувам до смърт. Заминавайте обратно в стаята си! Селим ага, заключи ги!

— Ефенди, можеш ли ти да свършиш тази работа? — попита командирът на арнаутите.

— С удоволствие.

Агата взе едната от лампите, а аз отведох хората горе.

— Защо ще ни заключват, ефенди? — попита чаушът.

— Трябва да разпитат затворниците.

Оставих ги в стаята им, залостих с резето и отново слязох по стълбата долу. Тъй като комендантът и неговият ага бяха отишли към дъното на коридора, външната врата остана на тъмно. Шмугнах се натам и я отворих, като я оставих леко открехната. После се забързах след двамата.

— Къде лежи? — чух да пита мютеселимът.

— Тук.

— А къде е килията на хадедихна? — попитах, за да предотвратя отварянето на другата врата, тъй като трябваше да внимавам първо да се отключи при арабина.

— Тук, втората врата.

— Тогава отвори!

Исмаил бей се съгласи с моето предложение. Той махна с ръка и Селим отключи.

Затворникът беше чул шумното ни идване и се беше изправил в дупката си. Мютеселимът пристъпи напред.

— Ти ли си Амад ал Гандур, синът на Мохамед Емин?

Отговор не получи.

Отново последва мълчание.

— Кучи сине, ще ти отворят най-сетне устата! Утре ще те отведат!

Амад не каза и дума, но внимателно ме гледаше, за да не изпусне и най-малкото трепване на лицето ми. С повдигане и спускане на веждите му дадох да разбере, че трябва да внимава. После Селим отново залости резето.

Отвориха и другата врата. Кямил ефенди се беше облегнал на стената. Погледът му се насочи към нас с очакване.

— Махредж, как ти харесва? — с едва прикрита ирония попита комендантът, сигурно под въздействието на виното.

— Ако Аллах пожелае, можеше да бъдеш на моето място.

— Пророкът ще ме предпази! Лошо ти се пише!

— Не се страхувам.

— Искал си да убиеш този ага.

— Заслужава го.

— Искал си да го подкупиш.

— Той е олицетворение на глупостта.

— Искал си да му заплатиш веднага.

— Този човек заслужава да бъде обесен.

— Може би желанията ти щяха да се изпълнят — каза комендантът с хитра усмивка. Под влиянието на виното и предвкусвайки богата плячка, лицето му сияеше.

— Как? — трепна махреджът. — Сериозно ли говориш? Желаеш да се спазариш с мен?

— Да.

— Колко искате?

— Колко имаш при себе си?

— Мютеселим, нуждая се от пари за път.

— Ще се задоволим с толкова малко, че ще имаш и за път.

— Добре, можем да преговаряме. Но не в тази дупка!

— Къде другаде?

— В някое помещение, подходящо за хора, а не за плъхове.

— Ела тогава горе!

— Подайте ми ръка!

— Селим ага, помогни му — каза комендантът, който очевидно не се доверяваше на своето равновесие.

Агата обаче бе обзет от същото съмнение, защото приятелски ме побутна и посъветва:

— Ефенди, направи го ти!

Протегнах ръка, за да не протакам повече работата, и издърпах махреджа.

— Къде трябва да отиде? — попитах аз.

— В караулното! — реши комендантът.

— Да оставя ли вратата отворена, или…

— Само я притвори!

Исках да хлопна вратата, като ги оставя първо да влязат, но не сполучих. Комендантът ме чакаше. Значи трябваше да измисля нещо друго.

Най-напред влезе махреджът, след него комендантът с лампата, после агата и накрая аз. Когато те бяха вече в стаята, а аз — — на прага, бързо посегнах зад агата и блъснах лакътя на коменданта. Той изпусна лампата.

— Ага, какво ти става? — извика мютеселимът.

— Не бях аз, бей!

— Ти се блъсна в мен. Нищо не се вижда. Донеси друга лампа!

— Ще взема от арнаутите — казах аз, изскочих бързо, залостих вратата и тихо изтеглих резето на съседната килия.

— Излизай бързо!

Амад се измъкна с моя помощ, след което отново бутнах резето.

— Не говори! Трябва да бързаме! — прошепнах му аз. Веднага заведох хадедихна до външната врата, излязох с него навън и отново затворих вратата. Свежият въздух почти зашемети арабина. Той беше твърде отпаднал. Хванах го под ръка и бързо завихме, по две от улиците. На ъгъла на третата спряхме.

— Съвземи се! Отсреща е жилището ми, там е твоят баща. Изграчих, както бе уговорено, и на часа съзрях светлина, по която разбрах, че входната врата е отворена.

Изтичахме през площадчето. Зад вратата стоеше Халеф.

— Бързо вътре!

Забързах обратно. Стигнах до затвора за по-малко от две минути, откакто го бях напуснал. Затворих вратата и се изкачих в тъмнината по стълбите, които вече познавах достатъчно добре, за да взема лампа от арнаутите. За броени секунди бях отново долу.

— Дълго време те нямаше, ефенди! — отбеляза мютеселимът.

— Пазачите искат да знаят защо са затворени.

— Трябваше да им удариш по един шамар вместо отговор! Защо ни заключи?

— Защото един от затворниците е при вас.

— Предпазлив си, ефенди! Правилно си постъпил. Остави тук лампата и да започнем.

Беше ми ясно, че Исмаил бей не възнамерява да освободи затворника срещу пари. Той искаше с хитрост да се добере до кесията му, тъй като се боеше открито да го ограби. Но подобно вероломство само можеше да ме отврати.

— Кажи ми, колко пари имаш у себе си? — започна комендантът.

— По-добре ти ми кажи колко искате от мен!

— Мога да кажа определена сума, ако знам, че си в състояние да я заплатиш.

— Питай ме тогава!

— Даваш ли три хиляди пиастри?

— Много е — каза сдържано Кямил ефенди.

— Тогава ще дадеш четири хиляди.

— Бей! Та ти увеличаваш цената!

— Махредж, а ти я намаляваш. Един мютеселим не би се пазарил за подобно нещо. Ако не кажеш «да», ще искам повече.

— Нямам толкова. Мога да ти дам две хиляди.

— Шепата ти е стисната, но ще трябва да я поразтвориш. Сега искам пет хиляди.

— Е, добре, ще дам три хиляди.

— Пет, казах!

Махреджът впи гневен поглед в коменданта и страхът да не загуби парите си се изписа на неговото чело. Но загрижеността за свободата му бе още по-голяма.

— Обещаваш ли ми, че ще ме пуснеш, ако ти платя?

— Обещавам ти.

— Закълни се в брадата на Пророка!

— Кълна се.

Тези думи Исмаил бей изговори многозначително.

— Брой тогава! — каза махреджът.

Кямил ефенди бръкна в джоба на широките си панталони и извади пакет, увит в копринена кърпа. Той го отвори и започна да брои на пода сумата, при което агата му светеше.

— Точно ли са? — попита съдията, след като свърши. Мютеселимът ги преброи още веднъж и каза:

— Това са каймета за общо пет хиляди пиастри. Но ти не

[#1 Книжни пари. — Бел. нем. изд.]

може да не знаеш, че тези пари са обезценени. Сега фунтът стерлинг струва спрямо кайметата сто и четиридесет, а не сто и десет пиастри. Значи трябва да сложиш отгоре още две хиляди пиастри.

— Не забравяй, че кайметата носят шест процента лихва!

— Това беше по-рано и не при всички пари, а и султанът не плащаше за тях лихва. Давай още две хиляди пиастри!

— Исмаил бей, не си прав!

— Добре, върви обратно в килията!

Челото на Кямил ефенди бе оросено от пот.

— Но това въобще не прави две хиляди, а само хиляда триста шейсет и три.

— Все едно. Което съм казал, важи. Трябва да дадеш още две хиляди.

— Мютеселим, свиреп си като тигър.

— А теб ще те убие скъперничеството.

С едва сдържан яд махреджът започна отново да брои.

— Ето, вземи! — каза той накрая, като пое дълбоко дъх. Исмаил бей отново преброи банкнотите, събра ги на пачка и ги мушна в джоба си.

— Точно са! — каза той. — Благодаря на Пророка, че дари сърцето ти с разбиране. Иначе щях да искам още повече.

— Сега ме остави да си вървя! — пожела Кямил ефенди, увивайки останалите банкноти с кърпата.

Комендантът го изгледа с добре изиграно учудване.

— Да си вървиш? Да! Но едва когато платиш!

— Вече го направих!

— Как така? На мен плати, но не и на този ага на арнаутите.

— Недей! — извика гневно затворникът. — Ти поиска само пет хиляди пиастри.

— Аллах е замъглил ума ти. Защо не попита за кого са петте хиляди пиастри? Те, бяха само за мен. Селим ага не е получил своя дял.

— Колко?

— Колкото и на мен.

— Исмаил бей, чрез теб говори сатаната!

— Плати, за да млъкне.

— Няма да платя!

— Тогава ще се върнеш обратно в дупката.

— О, Мохамед, о халифи, вие чухте клетвата ми! Шейтанът се е вселил в него. Той ще го погуби.

— Маслото на тази лампа свършва. Ще платиш ли или не?.

— Ще дам хиляда на Селим ага.

— Пет хиляди! Не се пазари, иначе ще искам повече.

— Нямам толкова.

— Имаш. Видях, че ще ти стигнат.

— Тогава ще дам…

— Да поискам ли шест хиляди?

— Ти си тиранин, да, ти си самият дявол!

— Махредж, няма какво повече да говорим.

Бавно и внимателно мютеселимът се изправи.

— Стой! — извика затворникът. — Ще платя.

В края на краищата свободата му беше по-скъпа от парите. Той започна да брои отново, а комендантът пак седна. Парите наистина стигнаха, но на мъченика му останаха само няколко банкноти.

— Ето ги — каза той — и Аллах да прокълне този, който ги взема!

— Правилно го каза, махредж — спокойно отговори неговият доскорошен съюзник и сегашен враг. — Агата на арнаутите няма да вземе парите.

— Защо?

— Тук са само пет хиляди. Забрави да добавиш още две хиляди отгоре.

Кямил ефенди направи жест, като че искаше да се хвърли върху коменданта. Но все пак се овладя.

— Нямам нищо друго освен трите банкноти.

— Тогава ще те затворя отново. Може би ще си спомниш, че носиш още пари със себе си. Ела!

Махреджът направи гримаса, сякаш се задушаваше, но посегна още един път в джоба си и извади кесия, която държеше така, че само той можеше да погледне вътре.

— Ще се опитам да събера сумата — въздъхна той. — Сърцето ти е от камък, а душата ти се е превърнала в къс скала. Тук имам само дребни сребърни монети и няколко златни меджидиета между тях. Тези златни монети ще получиш, ако сметнеш, че са достатъчни.

Кямил постави трите банкноти и бавно сложи една след друга златните монети.

— Ето! Сега съм беден, тъй като в най-добрия случай имам още четиридесет пиастри у себе си и тях трябва да задържа, ако не искам да умра от глад.

Предполагах, че ще измъкнат от махреджа и последната пара. Мютеселимът като че беше изтрезнял при гледката на толкова много пари. И на Селим ага не личеше да е пил. Той жадно посегна да прибере сумата.

— Стой! — спря го комендантът. — Ще се погрижа временно да съхраня тези пари.

Той ги събра накуп и ги прибра.

— Сега най-сетне съм свободен! — каза махреджът. Исмаил бей учуден вдигна глава.

— Свободен? — попита той. — Ти въобще плати ли?

— Да не си загубил ума си! — избухна махреджът. — Току-що прибра парите.

— Моите и на Селим ага, да! Но този ефенди не е получил нищо.

— Нищо няма и да получи!

— Кой ти каза? Кара Бен Немзи ефенди е тук и следователно трябва и на него да му се плати.

— Но франкът няма право да ми заповядва!

— Не възнамеряваше ли той да те плени? Махредж, сигурно имаш температура, иначе щеше да разбереш, че той трябва да получи повече от нас двамата, взети заедно.

— Чужденецът няма да получи нищо! — изкрещя мъченикът гневно. — Той няма да получи нищо, защото и без това нищо не ми остана и аз няма да му дам и пиастър и една пара, дори и да имах в себе си милиони.

— Ти имаш още пари.

— Четиридесет пиастри, както вече ти казах.

— О, махредж, жал ми е за теб. Мислиш ли, че не мога да различа звука на златото, от този на среброто? Кесията ти още е пълна със златни меджидиета от по сто и петдесет пиастри и нейният търбух е толкова голям, че ще събереш повече, отколкото са ти нужни, за да платиш на ефендито. Снабдил си се с доста пари за път.

— Лъжеш се.

— Покажи си кесията!

— Тя е моя.

— Добре, задръж я, но ми плати.

Кямил ефенди се гърчеше като червей под безпощадните искания на жадния за пари бей. Това беше една отвратителна сцена, която хвърляше ярка светлина върху някогашните порядки в провинциите, отдалечени най-много от падишаха.

— Не мога! — отговори решително съдията.

— Тогава ни последвай в килията!

— Няма да отида! Аз платих.

— Знаем как да те принудим.

— Тогава ми върни обратно парите.

— Вече ми принадлежат. Не забравяй, че аз те задържах и съм задължен да ти взема всичко, което носиш със себе си.

— Бих платил и тази сума, ако имах.

— Имаш я. Ако кесията ти не е достатъчно пълна, то видях, че носиш красив часовник, а и на ръцете ти блестят пръстени.

— Държа на думите си, не мога! Ще дам петстотин пиастри на този човек, който е моят най-коварен враг.

Кямил ефенди ме изгледа с поглед, в който можеше да се прочете най-голяма омраза.

— Това ли беше последното ти предложение? — попита комендантът.

— Да.

— Тогава напред. Следвай ни! Исмаил бей се изправи решително, също и Селим ага. Бях до вратата и отстъпих, за да направя място на мютеселима. От пояса му се подаваше ключът. Очите на арестанта блеснаха. Той скочи, грабна ключа и блъсна коменданта към агата. Те се строполиха върху мен и почти ме събориха. После изтича към вратата и се спусна да бяга в тъмния коридор. Лампата падна и ни обгърна мрак.

— След него! — извика комендантът.

Кямил ефенди можеше да се спаси, ако бе запазил присъствие на духа. Той трябваше да блъсне вратата на караулното зад себе си и да спусне резето. Време за това имаше, защото двамата мъже се бяха оплели един в друг, а аз, за да мога бързо да се измъкна навън, трябваше да ги изблъскам настрани от вратата.

Дочувах вече прещракването на ключа в бравата. Обстоятелството, че бях оставил незаключена входната врата, бе пагубно за махреджа. Той отчаяно се мъчеше да отключи, без да се сети да натисне дръжката. Така обаче резето не можеше да се отвори. Озовах се до него и го сграбчих. Той се извърна и ме улови за колана. Усетих това и посегнах надолу. На съдията му се удаде да измъкне ножа ми, разбрах го, тъй като острието о драска ръката ми. Беше толкова тъмно, че не можех да следя движенията му. Докато с дясната ръка бях сграбчил Кямил, посегнах с лявата към дясното му рамо и оттам я плъзнах надолу до китката. Сторих го тъкмо навреме, защото той се канеше да замахне, за да ме промуши.

Междувременно останалите двама с викове се озоваха до нас.

Комендантът ме сграбчи.

— Пусни ме, мютеселим, аз съм!

— Държиш ли го здраво, Кара Бен Немзи?

— Да. Бързо заключи вратата и запали лампата! Няма да ни се изплъзне.

— Можеш ли сам да удържиш съдията, ефенди? — попита Селим ага.

— Да.

— Тогава ще запаля отново лампата.

Исмаил бей заключи вратата, но не се реши да ни приближи. Примъкнах затворника до насрещната стена, но не успях да го поваля на земята, защото не можех да освободя ръката си, с която се предпазвах от ножа. Успях да го удържа, докато след доста време агата се върна с лампата. Той трябваше да налее масло горе при чауша. Селим постави лампата на едно от стъпалата и се приближи.

— Вземи ножа от Кямил ефенди — помолих го аз.

Селим ага изтръгна оръжието му и най-сетне ръката ми бе свободна. Сграбчих махреджа за дрехата. Той се нахвърли върху мен, но мигновено се наведох и докато размахваше ръце във въздуха, го хванах за левия глезен. Дръпнах го нагоре, той изгуби равновесие и се просна на пода.

— Завържете го с колана му — казах им аз. Кямил лежеше безмълвен и безучастен. След огромното напрежение той изпадна в безсъзнание.

— Дръж му краката! — заповяда мютеселимът на своя ага. След това Исмаил бей най-напред изпразни джобовете на затворника. После му свали и пръстените и прибра всичко. Агата повлече арестанта за единия крак и го захвърли в килията. После залостиха вратата. Селим се качи горе и пусна пазачите, като строго им заповяда да си отварят очите.

— Вземи им ключа за портата! — му извика комендантът.

Тогава никой няма да може да отвори, те — също. Селим го послуша и най-сетне напуснахме затвора. Отвън мютеселимът се спря. Той напълно бе изтрезнял и каза:

— Ага, ще направя описание на всичко, което махреджът имаше у себе си, защото трябва да го изпратя с него за Мосул. Ти също ще се подпишеш, за да мога да докажа, че съм написал истината, ако Кямил ефенди твърди, че е имал още неща.

— Кога да дойда? — попита Селим.

— Както обикновено.

— Ти ли ще задържиш ключа?

— Да. Може би ще ми се наложи да дойда още веднъж тук през нощта. Лека нощ, ефенди! Помогна ми много тази вечер и ще ми кажеш как да ти изразя благодарността си.

Исмаил бей си тръгна, а ние се упътихме за дома.

— Ефенди! — загрижено каза по пътя арнаутският ага. — Оставих му седем хиляди пиастри, които ми принадлежат.

— Ще ти ги даде.

— Да ги даде? На мен? Знаеш ли какво ще стане утре? Мютеселимът ще направи опис, в който ще пише, че махреджът е имал хиляда пиастри, и аз ще трябва да подпиша. Останалото, часовника и пръстените, той ще запази за себе си, а аз ще получа всичко на всичко сто пиастри.

— И ще им се зарадваш ли?

— Ще умра от яд.

— Баш чаушът ли ще вземе описа?

— Да.

— Тогава ще получиш повече.

— Кой ще ми ги даде?

— Мютеселимът или аз.

— Знам, че си с добро сърце. О, ефенди, поне да имаше още от твоето лекарство!

— Имам. Ще ти донеса пълна делва.

Намерихме вратата отключена. В кухнята «Мирта» лежеше върху няколко стари парцала, които през деня използваше за бърсане, а нощем — за постеля. Тя спеше съня на праведниците.

— Мерсинах! — извика й агата. Старата не го чу.

— Остави я да спи! — казах аз. — Ще ти донеса лекарството и после можеш да си починеш. Всички имаме нужда от това.

— Аллах знае, че съм го заслужил.

Горе заварих всички съучастници, събрани, в стаята на шейха на хадедихните. Те ме засипаха с порой от думи и трябваше да ги помоля да замълчат. Първо занесох виното на агата, после се върнах при спътниците си.

Амад ал Гандур беше облякъл новите си дрехи, баща му го беше избръснал и измил. Сега изглеждаше съвсем различно от преди в килията. Приликата с Мохамед Емин беше очебийна. Той стана и пристъпи към мен.

— Ефенди, аз съм арабин, а не бъбрив грък. Чух какво си направил за племенника ми и за мен. Отсега нататък животът ми и всичко, което имам, ти принадлежи.

Той говореше простичко, но от все сърце.

— Все още не си в безопасност. Хаджи Халеф ще те заведе в едно скривалище — му отговорих аз.

— Готов съм. Очаквахме само теб.

— Можеш ли да се катериш?

— Да, ще мога да намеря убежището, макар и още да се чувствам слаб.

— Тук е ласото ми. Ако силите ти изневерят, то Хаджи Халеф Омар ще се изкачи преди теб и ще те изтегли. Имаш ли оръжия?

— Там са. Купил ги е баща ми. Вземи камата си. Благодаря ти.

— А храна?

— Всичко е опаковано.

— Тогава вървете! Ние скоро ще те вземем.

Синът на шейха напусна предпазливо с Халеф къщата и скоро и аз се промъкнах със старите му дрехи в ръце. Незабелязано стигнах до пропастта, разкъсах хайка му на парчета и ги закачих на ръба на скалата и клоните на трънака.

Вкъщи англичанинът ме отведе в стаята си. Лицето му беше сърдито.

— Влизате и сядате, сър! — каза той грубо. — Хубава управия! Всичко мизерно!

— Защо?

— Седя при тези араби и не разбирам дума. Виното ми свърши, тютюнът ми свърши и аз ще свърша. Йес!

— На ваше разположение съм и ще ви разкажа всичко.

Трябваше да му угодя, макар че умирах за сън. А трябваше да изчакам и връщането на Халеф. Дребосъкът ме накара да чакам доста дълго и когато дойде, денят започваше да просветлява.

— Как е? — осведоми се Линдси. — Добре пристигнали във «вилата»?

— Имахме и трудности — отвърна Халеф, след като му преведох въпроса.

— Уел! Дрехата на Халеф е пострадала. Тук, Халеф, бакшиш!

Халеф не разбираше английски, но чу твърде добре последната дума на изречението. Той протегна ръка и получи монета от сто пиастри.

— Ново палто купува, кажете му, сър!

Тази неприятна вечер най-сетне отмина и аз можех да полегна поне за няколко часа. Заспал съм дълбоко, без да сънувам. Не се събудих сам, а от един висок, припрян глас.

— Ефенди! Събуди се! Бързо!

Отворих очи. Пред мен стоеше Селим ага, без връхна дреха и тюрбан. Къдриците му падаха над лицето. От ужас мустаците му бяха настръхнали. Той се мъчеше да блещи все още помътнелите си от виното очи, но не му се удаваше.

— Какво има? — попитах спокойно.

— Ставай! Случило се е нещо ужасно.

Постепенно успях да измъкна от него, че мютеселимът е открил бягството на младия арабин и е ужасно разгневен. Уплашеният ага настойчиво ме молеше да го придружа до затвора и да усмиря бея.

След малко тръгнахме. Пред вратата на затвора мютеселимът очакваше агата. Исмаил бей въобще не ме поздрави, а сграбчи Селим ага за рамото и го тикна в коридора, където стояха разтрепераните пазачи.

— Нещастнико, какво си направил?! — изкрещя мютеселимът на своя ага.

— Аз ли, бей? Нищо, нищо не съм направил.

— В това се състои престъплението ти, че не си направил нищо, ама съвсем нищо! Не си си отварял очите!

— Защо, о, Исмаил бей?

— Какво е станало тук, в затвора?

— Но аз въобще не бих могъл да вляза вътре.

Комендантът го зяпна. Подобна мисъл, изглежда, изобщо не му беше минавала през главата.

— Нали нямах ключ! — допълни агата.

— Нямаш ключ!… Да, Селим ага, това е вярно. Имаш късмет, иначе здравата щеше да си изпатиш. Ела и надникни тук в килията!

Минахме по коридора. Вратата на килията на младия арабин беше отворена, а в дупката нищо не можеше да се види.

— Няма го! — каза арнаутският ага.

— Да, няма го! — гневеше се Исмаил бей.

— Кой му е отворил?

— Кой де? Кажи, Селим ага!

— Не съм аз, о, мютеселим.

— И аз не съм. Само пазачите бяха тук.

Селим ага се обърна към своите арнаути.

— Елате насам, кучи синове!

Те колебливо се приближиха.

— Вие ли сте отворили?

Чаушът се осмели да отговори:

— Ага, никой от нас не е докосвал резетата. Ние отваряме вратите едва следобед, когато се разнася храната.

— Значи съм бил първият, който е отключил тази килия? — попита Исмаил бей.

— Да, господарю!

— И когато отворих, тя беше празна. Затворникът е избягал. Но как е успял? Вчера вечерта беше все още тук, а сега го няма. През това време само вие сте били тук. Един от вас трябва да го е пуснал.

— Кълна се в Аллах, че не сме докосвали тази врата! — увери чаушът.

— О, мютеселим — намесих се аз. — Хората ти нямат ключ от входната врата. Ако някой от тях е пуснал затворника от килията, то той трябва да е някъде тук.

— Имаш право. И двата ключа са у мен. Ще претърсим навсякъде.

— Изпроводи някой до градската стража, за да се установи дали се знае нещо за беглеца.

— Да — заповяда Исмаил бей на един от арнаутите, — бягай бързо до стражата и предай заповедта ми да бъде претърсен целият град.

Огледаха внимателно затвора, което продължи около час. От беглеца не бе открита и следа. Тъкмо се канехме да го напуснем, когато се появиха двама арнаути с парчета от разкъсаната Дреха.

— Намерихме ги вън при пропастта — докладва единият. Агата взе плата в ръка и го огледа.

— О, бей, това е от връхната дреха на затворника — каза той на мютеселима. — Познавам я добре.

— Сигурен ли си?

— Сигурен, както в собствената си брада.

— Значи все пак е успял да се измъкне оттук.

— Но е паднал в пропастта — допълних аз.

— Нека да проверим! — заповяда Исмаил бей. Напуснахме затвора и отидохме до мястото, където бях разкъсал и разпръснал парчета от дрехата на Амад ал Гандур. Сам се чудех как не съм паднал в пропастта в нощния мрак. Мютеселимът внимателно огледа терена и каза:

— Амад ал Гандур е паднал долу и сигурно е мъртъв. Оттам никой не може да се измъкне. Но как е излязъл от затвора?

На този въпрос естествено нямаше кой да отговори колкото и да се мъчеше комендантът да разкрие тайната през следващите няколко часа. Той се гневеше и беснееше срещу всеки, който се осмеляваше да го приближи, и не беше чудно, че и аз го отбягвах. Времето ми мина бързо, защото имах да свърша много неща. Първо купих кон за Амад ал Гандур и после се отправих за моята пациентка, която бях пренебрегнал през последно време.

Пред къщната врата чакаше оседлано муле. По седлото личеше, че е предназначено за някоя жена. Отпред стоеше бащата, който радостно ме приветства.

Намерих Шакара седнала. Бузите й отново бяха възвърнали руменината си, а очите й гледаха ведро и открито. До постелята й стояха майката и нейната прабаба. Старицата бе облечена като за път. Върху бялата си дреха тя носеше черна, подобна на плащ наметка, а на главата й беше закрепен черен воал, който падаше на раменете й. Момичето ми подаде ръка.

— Благодаря ти, ефенди, вече съм вън от всяка опасност.

— Да, тя ще живее — каза старата. — Бог те изпрати, за да запазиш един живот, който ми е по-скъп от всичко на света. Пари няма да ти предложа, защото имаш всичко, от което се нуждаеш. И тъй, кажи ми как бих могла да ти се отблагодаря, ефенди?

— Благодари на Бога вместо на мен, тогава благодарността ти ще бъде на място, защото Бог е този, който спаси правнучката ти.

— Ще го направя, но ще се моля и за теб, ефенди, господарю мой. Молитвите на една жена, която вече не принадлежи на този свят, ще бъдат чути от Бога. Колко време ще останеш в Амадие?

— Не много дълго.

— И къде заминаваш?

— Никой не трябва да знае, защото може би ще имам основания да го премълча. На вас обаче ще кажа, че ще следвам изгрева на слънцето.

— Тогава ще попаднеш в местностите, към които и аз съм се запътила, ефенди. Мулето ме чака отвън. Може би никога повече няма да се видим. Затова приеми благословията на една стара жена, която не може да ти даде нищо по-добро. Но все пак ще ти издам една тайна, а тя може да ти бъде от полза. Над местностите на изток често се разразяват бури и е възможно да попаднеш там в такъв ден. Ако си в беда и те грози опасност, ако се намираш в местността между Ашита и Гундука, най-източното село на Тхума, и никой не може да ти помогне, кажи на първия, когото срещнеш, че си под закрилата на Рух’и кулян[30]. Ако не се вслуша, питай по-нататък, докато намериш някой, който да те извести.

— Рух’и кулян? Кой носи такова необикновено име? — попитах старицата.

— Това никой няма да ти каже.

— Но ти говориш за него и можеш да ми кажеш.

— Рух’и кулян е същество, което никой не познава. То е ту тук, ту там, навсякъде, където някой моли за помощ и заслужава да му бъде помогнато. В много села има специално място, където може да се разговаря с него. Натам в полунощ се отправят онези, които търсят помощ. Те му казват какво ги гнети. Рух’и кулян им дава съвет и утеха, но той знае и как да заповядва и наказва и не един големец изпълнява това, което духът желае. За него никога не се говори пред някой чужд човек, защото само добрите хора и приятелите знаят къде да го намерят.

— Тогава твоята тайна не би ми принесла полза.

— Защо?

— Няма кой да ми каже къде да търся духа, макар и да видят, че зная името му.

— Само кажи, че Съм ти разказала за него. Тогава ще ти назоват мястото, където ще го намериш. Името ми е известно по

земите на Тиари и добрите хора знаят, че могат да се доверят на приятелите ми.

— Как е името ти?

— Казвам се Марах Дуримех.

Това тайнствено известие звучеше толкова чудновато, че не му отдадох голямо значение. Сбогувах се и тръгнах към къщи. Там дочух от кухнята голяма олелия. Нещо се беше случило с «Мирта». То бе предизвикало гнева й. При сегашните обстоятелства и най-малката дреболия можеше да бъде от значение, затова се отбих. Мерсинах четеше конско на своя храбър ага. Тя заплашително размахваше ръце пред него, а той беше свел очи като момченце, което е мъмрено от своя възпитател. Двамата ме видяха да влизам и «Мирта» се захвана с мен.

— Виждаш ли го този Селим ага!

Старата посочи с повелителен жест бедния грешник, а аз обърнах глава и го изгледах както подобава.

— Този човек може ли да бъде ага на арнаутите? — запита най-сетне тя.

— Да.

Казах го с най-уверен тон, но именно това отново предизвика яростта й.

— Как? И ти смяташ, че може да командва храбрите войници? Ще ти кажа кой е той: той е ага на страхливците!

Селим вдигна очи и се опита да предизвика съчувствие с погледа си, но не успя.

— Не ме карай да се разлютя, Мерсинах, защото знаеш, че после ставам страшен.

— Кое ви ядоса толкова? — осмелих се да попитам.

— Тези петдесет пиастри! — отговори «Мирта» и посочи с презрителен жест към пода.

Погледнах надолу и видях две сребърни монети от по двайсет пиастри и една от десет.

— Какви са тези пари?

— Те са от мютеселима.

Едва сега започнах да проумявам станалото и попитах:

— За какво?

— За залавянето на махреджа. Ефенди, знаеш ли приблизително колко пари е имал у себе си този човек?

— Мисля, че носеше около двайсет и четири хиляди пиастри.

— Значи Селим ми е казал истината. Всичките тези пари комендантът е отнел от махреджа и от тях е дал на агата петдесет пиастри.

При тези думи лицето на Мерсинах заприлича на възмутена питанка. Тя побутна сребърните пари с крак и ме попита:

— И знаеш ли какво е направил този ага на арнаутите? Той взел парите и си тръгнал, без да каже и дума. Питай го дали те лъжа!

— Какво можех да направя? — извини се Селим.

— Да хвърлиш парите в лицето на Исмаил бей! Аз положително щях да го направя. Вярваш ли ми, ефенди!

— Вярвам ти!

С това уверение казвах истината. Тя ме дари с благодарен поглед и после ме попита:

— Трябва ли да му ги върне?

— Не.

— Не?

Вместо да отговоря, се обърнах към агата:

— Подписа ли описа, който комендантът ще изпрати в Мосул?

— Да.

— Какво е написал там?

— Четиристотин пиастри в злато и осемдесет и един в сребро.

— И нищо друго? А часовника и пръстените?

— И тях не е вписал!

— Исмаил бей ти е началник и не трябва да го превръщаш в твой враг. Затова си постъпил правилно, като си взел парите без възражение. Спомняш ли си какво ти бях обещал?

— Спомням си.

— Ще удържа на думата си и ще говоря с коменданта., Най-малко хиляда пиастри трябва да получиш.

— Вярно ли е, ефенди? — започна да се превъзнася Мерсинах.

— Да. Парите не са нито на мютеселима, нито на арнаутския ага. Но във всеки случай те отиват в ръце, които не ги заслужават и Селим не бива да бъде така срамно лъган.

— Не трябва ли да получи поне седем хиляди?

— Няма да му ги даде. Това ще бъде само претекст. Селим, баш чаушът вече тръгна ли?

— Не, ефенди.

— Нали щеше да отпътува преди обяд?

— Мютеселимът трябва да състави ново сведение, тъй-като в старото пишеше, че изпраща и арабина. Може би баш чаушът ще чака, докато намерим беглеца.

— Няма надежда за това — паднал е в бездната.

— А ако се лъжем?

— Как така?

— Мютеселимът смята, че арабинът е жив.

— Разказа ли ти Исмаил бей по-подробно за това?

— Не, не можех да заключа от думите му.

— Дано не е на погрешен път.

Отправих се за моята стая. Дали нещо непредвидено бе предизвикало подозрението на коменданта? Възможно беше. Тогава можех да очаквам всичко. Но преди да предупредя спътниците си, още веднъж прехвърлих мислено цялата история. Не можех нищо да открия и още се двоумях, когато агата се качи по стълбите и дойде при мен.

— Ефенди, дошъл е пратеник на мютеселима. Той ми предаде, че трябва още веднъж да отидем в затвора.

— Исмаил бей там ли е вече?

— Да.

— Чакай ме долу! Идвам веднага.

Дали с мир или с вражда щеше да ме посрещне беят? Бях готов на всичко. Револверите ми бяха заредени. Аз ги пъхнах и отидох при Халеф. Хаджи беше сам. в стаята си.

— Къде е бюлюк емини?

— Баш чаушът дойде за Ифра.

В това нямаше нищо особено, но все пак се усъмних.

— Колко време мина оттогава?

— Веднага след като ти излезе, за да купиш коня.

— Ела да отидем отсреща при шейха на хадедихните.

Мохамед Емин се беше излегнал на килима и пушеше.

— Ефенди — посрещна ме той. — Аллах не ме е дарил с търпение да чакам дълго нещо, към което съм се стремил. Какво правим още в този град?

— Може би ще го напуснем в най-близко време. Изглежда, че някой ни е предал.

Шейхът бавно се надигна. Той приличаше на човек, който е изненадан, но се чувства достатъчно силен, за да скрие изненадата си и да се противопостави на последствията й.

— Кое те кара да мислиш така, ефенди?

— Подозренията ми не са потвърдени. Исмаил бей е пратил да ме повикат. Трябва да отида в затвора, където той ме очаква. Ще отида, но ще бъда предпазлив. Ако не се върна до час, значи нещо се е случило с мен.

— Тогава ще те потърся! — извика Халеф.

— Не бива да идваш при мен, защото може би ще ме затворят. Трябва да изберете: да избягате или да се опитате да ме освободите.

— Няма да те изоставим! — увери ме спокойно Мохамед Емин. Както стоеше пред мен — горд и изправен, с дългата си бяла брада, която се стелеше до пояса му, — изглеждаше като храбър, но благоразумен човек.

— Благодаря ти. Ако ме задържат, това ще стане само след ожесточена борба. Няма да се оставя да ме вържат и може би ще ми е възможно да ви посоча килията, където ще бъда.

— Как ще го направиш, сихди?

— Ще се опитам да се изкача по стената и да ви дам знак с някоя дреха, като ще я държа така на прозореца, че да я видите. Тогава може би ще успеете да ми изпратите чрез агата или Мерсинах някое известие. Дълго няма да се оставя да ме държат затворен. За всеки случай конете ви трябва да бъдат оседлани. Обмислете и сами работата. Нямам време, тъй като мютеселимът ме очаква, а трябва да видя и англичанина.

Линдси седеше на своя килим и пушеше.

— Добре, че идвате, сър! — поздрави ме той. — Тръгваме ли?

— Защо?

— Застрашени сме.

— Говорете по-ясно!

Той стана, доближи се до прозореца и посочи покрива на отсрещната къща.

— Вижте там!

Погледнах и съзрях един арнаутин, който лежеше по корем и наблюдаваше къщата ни.

— Качвам се и аз на покрива — каза Линдси спокойно — и ще му пратя куршум.

— Отивам в затвора, където ме очаква мютеселимът — обясних аз. — Ако до един час не се върна, значи ми се е случило нещо и съм задържан. Тогава ще провеся някоя дреха от прозореца на килията, в която ще бъда. Вие ще можете да я видите от вашия прозорец или от покрива.

— Много хубаво! Ще опознаят Дейвид Линдси!

— Разберете се с Халеф. Той вече говори малко английски.

— Ще направя жеста, йес!

Тръгнах. Над мен бдяха трима мъже, на които можех да разчитам. Но и цялото Амадие не можеше да ми внуши страх.

Селим ага ме чакаше пред входната врата. Моите разговори го бяха забавили и той се опита с бърз ход да навакса закъснението. Както и сутринта, комендантът чакаше пред вратата на затвора. Когато ни видя, той се дръпна. По пътя се оглеждах внимателно, но не забелязах някой да ни следи. Уличките, по които минахме, бяха пусти, а и около затвора никой не се показа. Исмаил бей ме поздрави много учтиво, но нещо ми подсказваше, че зад тази любезност се крие коварство.

— Ефенди — започна той, след като заключи зад нас вратата. — Не намерихме тялото на беглеца.

— Търси ли в пропастта?

— Да. Спуснахме с въжета хора. Никъде не откриха затворника.

— Но дрехите му намерихте там.

— Може би арабинът само ги е оставил.

— Но тогава би трябвало да има друго облекло.

— Сигурно е имал. Вчера са купени един кат дрехи. При тези думи Исмаил бей изпитателно ме погледна. Той смяташе, че изражението ми може да ме издаде. Но той самият се разкри чрез забележката си, защото сега знаех точно какво можех да очаквам от него.

— За арабина? — попитах го с невярваща усмивка.

— Предполагам. Да, дори е купен и кон.

— Също за Амад ал Гандур?

— Така мисля. И този кон е още в града.

— Значи иска открито и свободно да премине през портата? О, мютеселим, сигурно системата ти още не е в ред. Трябва пак да ти пратя от лекарството.

— Никога вече няма да пия такова лекарство — отговори Исмаил бей доста смутен. — Стигнах до убеждението, че арабинът се е измъкнал от затвора, но се намира още в града.

— И разбра ли как се е измъкнал?

— Не. Но съм убеден, че нито Селим ага, нито пазачите са виновни.

— И къде мислиш, че се е скрил Амад ал Гандур?

— Ще разбера, ефенди, и ти трябва да ми помогнеш.

— Аз? Разбира се, само да мога.

Докато влизах, бях хвърлил поглед нагоре към стълбата и бях забелязал повече арнаути, отколкото преди. Значи имаха намерение да ме задържат. Увереността ми се затвърди и от непредпазливите думи на коменданта. Погледнах прямото лице на агата и предположих, че той сигурно няма и представа за намеренията на мютеселима. Значи и него подозираха и заключих, че смятат да намерят беглеца в неговото и моето жилище.

— Дочух — започна отново Исмаил бей, — че разпознаваш всякакви следи.

— Кой ти каза?

— Твоят башибозук е научил от слугата ти, Халеф.

Значи бюлюк емини бе разпитван. За това Ифра беше повикан от баш чауша. Комендантът продължи:

— Искам да те помоля да огледаш затвора.

— Вече го направих.

— Но не така подробно, както ако трябва да откриеш следи. Тогава и някоя дреболия, която ти е убягнала отначало, може да е от голямо значение.

— Това е вярно. Значи трябва да претърся цялата сграда.

— Да. Но ще започнеш от килията, в която беше затворен арабинът. Оттам е започнало бягството му.

Хитрата лисица! Зад мен дочух скърцащите стълби. Арнаутите слизаха тихо надолу.

— Това е правилно — подметнах, сякаш не разбирах за какво става дума. — Нареди да отворят вратата на килията!

— Отвори, Селим ага! — заповяда пашата. Агата дръпна резето и отвори вратата чак до стената. Доближих се предпазливо, за да не ме блъсне някой изотзад. Огледах се внимателно.

— Не виждам нищо, което да ми направи впечатление, о мютеселим.

— Оттук нищо не би могъл да видиш. Трябва да влезеш вътре, ефенди.

— Щом смяташ, че е необходимо, ще го направя — отговорих привидно равнодушно.

Пристъпих настрани, извадих вратата от пантите и я поставих напречно на пода пред прага, така че да ми бъде под око. Комендантът не го очакваше. Сметката му излизаше крива.

— Какво правиш? — извика той разочаровано и ядосано.

— Както виждаш, поместих вратата — отговорих му аз.

— Защо?

— Ако искаш да откриеш следи, трябва да си много предпазлив и всичко да е пред погледа ти.

— Нямаше нужда да сваляш вратата. Вътре няма да стане по-светло.

— Вярно. Но знаеш ли кои следи са най-сигурните?

— Кои?

— Онези, които можеш да разгадаеш по лицето на някой човек. И тях — при това потупах турчина приятелски по рамото — един ефенди от Алемания знае как да намери и прочете.

— Какво искаш да кажеш? — попита турчинът засегнат.

— Искам да кажа, че още веднъж виждам що за дипломат си. Умееш прекрасно да прикриваш своите намерения и затова ще изпълня волята ти и ще се спусна долу.

— За какви намерения намекваш?

— Мъдростта ти те е навела на мисълта, че само един затворник е в състояние да познае как някой друг затворник може да се измъкне. Благодаря на Аллаха, че е създал толкова умни мъже.

Скочих в дупката и се наведох, като че оглеждах пода. Погледнах през рамо и видях как мютеселимът даде знак на агата. Двамата искаха да вдигнат тежката врата и да я поставят обратно на пантите. Аз се извърнах:

— Исмаил бей, остави вратата на пода!

— Трябва да бъде поставена на мястото й.

Направих усилие да се изкача обратно, което не бе много лесно, тъй като дупката бе доста дълбока.

— Стой, оставаш вътре! — заповяда ми Исмаил бей и махна с ръка, при което дотичаха няколко въоръжени арнаути. — Ти си мой пленник!

Добродушният Селим се стъписа. Той впери безмълвен поглед първо в началника си, после в мен.

— Твой затворник? — попитах. — Ти се шегуваш.

— Говоря сериозно!

— Тогава си загубил ума си тази нощ. Мислиш ли, че ти си човекът, който може да ме арестува?

— Ти си задържан и няма да бъдеш освободен, докато не открия беглеца.

— Мютеселим, не вярвам, че ще го откриеш.

— Защо не вярваш?

— За това е нужен някой, който е надарен със смелост и ум, а тези две блага Аллах мъдро ти е отказал.

— Подиграваш ми се! Не виждаш ли сам докъде си стигнал със собствената си мъдрост! Поставете обратно вратата и дръпнете резетата!

Извадих единия от двата си револвера.

— Съветвам ви да оставите вратата долу!

Арнаутите се колебаеха смутени.

— Хванете го, кучи синове! — заповяда заплашително мютеселимът.

— Ще стрелям, хора! — предупредих ги.

— Само да посмееш! — извика гневно беят.

— Да посмея? О, мютеселим, нищо няма да ми попречи. И ти си първият, когото ще улучи куршумът ми!

Въздействието бе поразително. Героят на Амадие изчезна мигновено от отвора на вратата. Гласът му прокънтя:

— Заключете го, мерзавци!

— Не го правете, хора, защото ще пратя в джехенема всеки, който дръзне да се доближи!

— Стреляйте тогава! — прозвуча отстрани.

— Мютеселим, не забравяй кой съм! Ако ме нараниш, може да ти струва главата.

— Няма ли да ми се подчините, нечестивци! Или аз ще ви разстрелям. Селим ага, залови го!

Командирът на арнаутите беше последвал примера на своя началник и се бе отдалечил на сигурно място. Той се беше прилепил до стената. Селим също изпадна в неловко положение, от което трябваше да го избавя.

Насочих оръжието си към него и така си освободих пътя към вратата. За миг се озовах горе при Исмаил бей и тикнах револвера си под носа му.

— Ла иляаха иллялах! Ефенди, махни оръжието!

На бея не му и хрумна, че в пояса си има подобно оръжие, с което може да се защити.

— Ще го махна едва когато и пазачите се махнат. Селим ага, отстрани ги!

Селим ага на часа изпълни заповедта ми:

— Омитайте се и да ви няма! — заповяда им той.

Арнаутите се изкачиха възможно най-бързо по стълбата.

— Така, тогава и аз ще прибера оръжието си. А сега чуй, мютеселим! Какъв позор си навлече! Лукавството ти не успя. Насилието ти не послужи за нищо и сега стоиш пред мен като някой мискин гюнахкияр[31], който трябва да моли за милост. Защо искаше да ме затвориш?

— Защото исках да претърся къщата ти.

— Какво пречеше и аз да бъда там?

— Щеше да се съпротивляваш.

— Аха, значи се страхуваш от мен? Приятно ми е да го чуя. И ти мислиш, че останалите нямаше да се защитават?

— Ти си най-опасният. От тях нямаше да се страхуваме.

— Мютеселим, лъжеш се. Аз съм най-добродушният от тях. Моят Хаджи Халеф Омар е герой, Хаджи Линдси бей е истински кръволок, а третият, когото още не си видял, превъзхожда и двамата. Не би се измъкнал жив от тях. Колко дълго мислиш, че щях да остана в тази дупка?

— Дотогава, докато ми е угодно.

— Смяташ ли? Щях да прострелям резето или куките на вратата и само за минута-две щях да бъда там, където съм сега. И още при първия изстрел моите хора щяха да знаят, че съм в опасност. Те щяха да се притекат на помощ.

— Нямаше да успеят.

— Само един изстрел, и старата ключалка на твоята порта ще се отвори без усилие. Ела насам, искам да ти покажа нещо.

Обърнах Исмаил бей с лице към килията и му посочих прозорчето, от което се виждаше къс небе и част от покрива на къщата на Селим ага. Можеше да се забележи и един човек, който носеше черно-червени карирани одежди с пушка в ръка. Той внимателно наблюдаваше затвора.

— Познаваш ли този мъж? — попитах.

— Хаджи Линдси бей.

— Да, той е. Качил се е на покрива на жилището ми и само

чака знака, който бяхме уговорили. Мютеселим, животът ти виси на косъм. Какво искаш от мен?

— Ти си освободил беглеца.

— Кой казва това?

— Имам свидетели.

— И трябваше да ме арестуваш, мен, един ефенди, който притежава буюрулду от султана и който вече ти даде не едно доказателство, че никой не може да го уплаши.

— Да, ти не се страхуваш от никого и затова исках да бъдеш на сигурно място, докато претърсвам жилището ти.

— Можеш да го претърсиш и в мое присъствие.

— Няма да го направя. Ще изпратя хората си.

Аха, той се страхуваше от «героя», от «кръволока» и от този, който превъзхожда и двамата.

— И това ще позволя, ако стане незабелязано. Твоите хора могат да огледат всеки ъгъл. Нямам нищо против. Следователно виждаш, че не е трябвало да ме затваряш, мютеселим!

— Не съм знаел!

— Но твоята най-голяма грешка беше — поучих Исмаил бей, — че ме смяташе за сляп и че ще се оставя безропотно да ме затвориш. Повече никога не прави това, защото животът ти висеше на косъм.

— Но, ефенди, ако открием при теб затворника, ще бъда принуден да те задържа.

— Няма да се съпротивлявам.

— Не мога да те пусна сега да се прибереш вкъщи. Трябва да бъда сигурен, че няма да дадеш заповед да укрият затворника.

— Добре. Но аз ще ти кажа, че спътниците ми няма да допуснат никой да претърси къщата. Те ще стрелят срещу всеки, който се осмели да пристъпи прага.

— Тогава им пиши, че трябва да пуснат хората ми.

— Ще го направя, Селим ага ще занесе писмото.

— Не. Той може да е съучастник и да предупреди спътниците ти.

— Охо, арнаутският ага ти е верен и не знае нищо за местонахождението на затворника. Нали така, Селим ага?

— О, мютеселим — обърна се агата към своя началник. — Кълна ти се, че нямам никаква представа и че ефенди също е невинен.

— Във второто не можеш да се закълнеш, но в първото ми се иска да ти повярвам. Ефенди, ще дойдеш с мен, за да обсъдим по-нататък тази работа. Ще те изправя пред хората, които те обвиняват.

— Това искам и аз.

— Един от тях можеш да чуеш и сега.

— Кой е той?

— Арнаутинът, който заради теб е затворен. Днес още веднъж минах по килиите и питах всеки затворник дали е видял нещо. Отидох и при него и чух работи, които много могат да ти навредят.

— Възможно е. Той иска да си отмъсти. Но не е ли по-добре, ако първо изпратиш някой човек в къщата? Той трябва да доведе Халеф Омар. Халеф ще се убеди тогава, че лично съм дал съгласието си да претърсите жилището.

— Ще говориш ли с Хаджи Халеф само в мое присъствие?

— Да.

— Тогава ще наредя да го доведат. Исмаил бей извика един арнаутин и му даде съответната заповед. После Селим ага отвори килията, в която беше затворен бившият гавазин на англичанина.

— Стани — заповяда му кратко мютеселимът — и повтори това, което ми каза днес!

— Линдси бей е англичанин. Той нае мен и един преводач от Мосул. На преводача е разказал, че търси един човек, който е тръгнал да освобождава някакъв затворник.

Значи мистър Крилат бик все пак се беше раздрънкал.

— Назова ли ти името на този човек?

— Не.

— Линдси бей казвал ли е на преводача името на затворника, който трябва да бъде освободен?,

— Не.

— А споменавал ли е мястото, където този затворник лежи?

— Не е споменавал.

— Исмаил бей, това ли е всичко, което този арнаутин има да ни каже?

— Да.

— Но то не е нищо. Селим ага, затвори отново! О, мютеселим, ти наистина си толкова голям дипломат, че в Стамбул сигурно ще те похваля! И тогава ще се затичат да ти дадат още по-голяма служба. А може би султанът дори ще те направи наместник на Багдад. Хаджи Линдси бей търси някакъв човек. Казал ли е, че аз съм този човек? Той искал да освободи един затворник. Казал ли е, че е твоят затворник? Ще напусне ли англичанинът страната си, която е отдалечена оттук на кажи-речи, хиляда дни път с камила, и то за да освободи някакъв арабин от затворничество?

— Но ти си приятел на Амад ал Гандур.

— Казвам ти, че никога не съм го срещал, преди да го видя тук, в килията. Хаджи Линдси бей не разбира турски и арабски и неговият преводач не можеше да говори добре английски. Кой знае какво е чул и разбрал този човек. Може би англичанинът го е баламосвал.

— Но нали Линдси бей не говори?

— Тогава все още говореше. Той даде обет едва по-късно.

— Ела, чуй и останалите свидетели! Слушай! Чука се на вратата. Сигурно е твоят слуга.

Той отвори външната врата. Арнаутинът бе довел Халеф. Казах му, че разрешавам да се претърси къщата, и добавих:

— Ще докажа на мютеселима, че съм негов приятел. Хората може да огледат навсякъде. Сега върви!

— А къде отиваш ти?

— При Исмаил бей.

— Кога ще се върнеш?

— Още не зная.

— Сихди, за един час могат да бъдат свършени и уговорени много неща. Ако не се върнеш дотогава, ще дойдем да те вземем.

Халеф тръгна. Исмаил бей го изгледа замислено. Мъжественото излъчване на моя дребен Халеф му беше направило впечатление.

След това се отправихме за жилището на мютеселима. В преддверието на неговия селямлък имаше много чиновници и слуги. Той махна с ръка на един от чиновниците, който влезе с нас. Седнахме, но чибук не получих.

— Това е човекът — каза беят, като посочи чиновника.

— Какъв човек?

— Видял те е в уличката, която води към затвора. Ибрахим, разказвай!

Чиновникът видя, че съм на свобода. Той ме погледна разколебан и започна разказа си:

— Идвах от двореца, о, бей. Беше по късна доба, когато отворих къщната врата. Тъкмо се канех да я заключа, и дочух припрени стъпки. Двама мъже бързаха много. Единият подкрепяше другия, а той бе останал без дъх. На ъгъла се изгубиха и веднага след това дочух крясък на гарван.

— Разпозна ли двамата мъже?

— Само този ефенди. Беше доста тъмно, но го познах по фигурата.

— Как изглеждаше другият?

— По-дребен.

— Видяха ли те?

— Не, защото бях застанал зад вратата.

— Добре. Можеш да си вървиш!

Мъжът излезе.

— Е, ефенди, какво ще кажеш? — попита мютеселимът.

— Цялата вечер бях с теб.

— Но за няколко минути те нямаше, когато отиде да вземеш лампата. Тогава си измъкнал затворника и си бързал, защото те очаквахме.

Изсмях се.

— О, мютеселим, кога най-сетне ще станеш истински дипломат? Виждам, че системата ти наистина се нуждае от подсилване. Позволи ми да ти задам няколко въпроса. У кого беше ключът от външната врата на затвора?

— У мен.

— Могъл ли съм да изляза навън, дори и да съм искал?

— Не — отвърна турчинът колебливо.

— И с кого се прибрах вкъщи?

— Със Селим ага.

— Агата на арнаутите по-нисък ли е от мен или по-висок?

— По-нисък.

— А сега, Селим ага, питам те: бързо или бавно вървяхме?

— Бързо — отговори агата.

— Крепяхме ли се един друг?

— Крепяхме се.

— Мютеселим, може ли някой гарван, който грачи в кулата, да има нещо общо с беглеца?

— Ефенди, всичко е ясно като бял ден — учуди се той.

— Да, всичко е толкова просто и естествено, че ме обзема страх от обърканите ти мисли. Започвам сериозно да се притеснявам за теб. Беше взел ключа и никой не можеше да излезе от затвора. Това ти е известно. Тръгнах си с агата за къщи, и то по уличката, на която живее оня Ибрахим. И това ти е известно. И само въз основа на някакви си приказки, които са ти казали и които в крайна сметка служат за мое оправдание, искаш да ме съдиш? Бях твой приятел. Дадох ти и подаръци. Помогнах ти да заловиш махреджа, което ще ти донесе почести и повишение. Дадох ти лекарство, за да зарадвам душата ти, и за всичко това ми се отблагодаряваш, като искаш да ме тикнеш в затвора. Върви си! Разочарован съм от теб! И което е много жалко: недоверието ти се разпростира и върху арнаутския ага, чиято вярност познаваш. Той би воювал за теб, дори и да загуби живота си.

Селим ага като че ли се издължи с няколко сантиметра.

— Вярно е — потвърди той, като стисна дръжката на сабята си и опули очи. — Животът ми ти принадлежи, о, бей. Бих го дал за теб.

Доказателството беше твърде ярко. Исмаил бей помоли:

— Извинявай, ефенди! Ти си оправдан и аз няма да претърсвам жилището ти.

— Ще го претърсиш! Сам го искам.

— Вече няма смисъл.

— Настоявам да го направиш.

Мютеселимът стана и излезе навън.

— Ефенди, благодаря ти, че ме освободи от подозрението му! — каза Селим ага.

— Ще разбереш веднага, че ще направя още нещо за теб.

Когато Исмаил бей влезе отново, лицето му изразяваше досада. Той започна:

— Вън е баш чаушът, който трябва да отиде в Мосул…

— И който отведе моя башибозук, за да можеш да го разпиташ — го прекъснах аз. — Чу ли поне дума, че ме подозира?

— Не. Ифра само те хвалеше. Но кажи ми, какво да пиша на анадолския кази аскери за избягалия затворник?

— Пиши му истината!

— Това много ще ми навреди, ефенди. Мога ли да му пиша, че е умрял?

— Прави каквото знаеш.

— Ще ме издадеш ли?

— Не бих го направил, докато си мой приятел.

— Ще бъда!

— Но ако го заловиш отново или ако той щастливо се добере до родината си?

— Ще кажа, че сваленият мютесариф се е излъгал и е изпратил някой, за когото е мислел, че е Амад ал Гандур. И ако отново го заловя… Ефенди, няма ли да бъде най-добре, ако изобщо не го търся?

И това беше начин да се избави от бедата. За мен обаче бе добре дошъл.

— Но баш чаушът знае, че арабинът е избягал — вметнах предпазливо.

— Това е бил друг арабин — каза мютеселимът. — Някой си Абу Селман, който бе отказал да ми плати мито.

— Добре — казах аз. — Но тогава побързай, за да нямаш повече ядове с махреджа. Ако и той успее да се измъкне, ти си загубен.

— До един час конвоят ще тръгне.

— Направи ли опис на нещата, които Кямил ефенди носеше със себе си?

— Готов е. Подписан е от мен и Селим ага.

— Пропуснал си един подпис, мютеселим. Моя.

— Ефенди, той не е необходим.

— Но е желателен.

— Защо?

— Може да ме попитат в Мосул или Стамбул за тази работа, ако нещо не е наред. А и за теб ще е добре дошло да имаш един свидетел повече, защото предполагам, че Кямил ефенди ще те наклевети, за да си отмъсти.

Исмаил ефенди очевидно изпадна в неловко положение.

— Описът вече е приключен и запечатан — каза той.

— Покажи ми го! Беят отново стана и отиде в съседната стая.

— Ефенди — прошепна страхливо агата, — не издавай, че съм ти разказал всичко.

— Не се притеснявай!

Мютеселимът се върна, в ръката си държеше запечатано писмо. Без да се подвоуми, той ми го подаде.

Взех го, за да се уверя, че е истинското. При това така сгънах дългите страници, че се образува фуния и можех да погледна вътре. Тъй като писмото беше без плик, видях по някои думи, че Исмаил бей не ме мами, но цифрите, които ме интересуваха, не бяха на мястото, което можех да прочета. Но аз се престорих, че ги виждам, и зачетох бавно и високо:

— Четиристотин пиастри в злато и осемдесет и един в сребро. Мютеселим, отново трябва да разпечаташ писмото. Сбъркал си цифрите!

— Ефенди, това не е твоя работа!

— Само твоя ли беше, когато ти помогнах да заловиш Кямил ефенди и да му вземеш парите?

— Да — отговори турчинът безобидно.

— Добре! Но ти ми обеща пет хиляди пиастри, и още две хиляди отгоре, тъй като книжните банкноти нямат пълно покритие. Къде е тази сума?

— Казваш, че си ми приятел, а ме измъчваш.

— Казваш, че си ми приятел, а искаш да ме измамиш.

— Трябва да изпратя парите в Мосул.

— Да, всички пари на махреджа, както и часовника и пръстените. Ако го направиш, няма да искам нищо. Но ако не го направиш, искам моя дял.

— Не ти се полага нищо — възрази алчният комендант.

— Тогава и на теб не се полага, както и на Селим ага. Той получи ли нещо?

— Седем хиляди пиастри в банкноти — отговори бързо Исмаил бей, за да не даде възможност на измамения да му възрази.

Селим ага направи такава физиономия, че едва се удържах да не се разсмея гръмко.

— Е, добре — казах аз, — защо искаш тогава да задържиш моя дял?

— Ти си чужденец и не си на служба при мен.

— Прав си. Но тогава отстъпвам моята част за касата на султана. Кажи на баш чауша, че трябва да се отбие в жилището ми, преди да отпътува! Ще му дам моя отчет за анадолския кази аскери. Сбогом, мютеселим, и позволи ми довечера да те посетя отново.

Тръгнах към вратата, но още не бях стигнал до нея, когато той ми извика:

— Каква сума ще споменеш?

— Общо двайсет и пет хиляди пиастри, часовник и четири пръстена с брилянти.

— Колко искаш да получиш?

— Целия ми дял. Седем хиляди пиастри в банкноти или пет хиляди в злато или сребро.

— Ефенди, наистина нямаше толкова много злато!

— Мога добре да различа звука на златото от този на среброто, а кесията бе доста издута — повторих собствените му думи.

— Ти си богат, ефенди, и петстотин пиастри ще ти бъдат достатъчни.

— Две хиляди в злато, това е последната ми дума!

— Аллах керим, няма да мога!

— Тогава сбогом!

Отново закрачих към вратата. Исмаил бей изчака, докато я отворя, и отново ме повика. Аз не се спрях и бях вече на улицата, когато дочух забързани стъпки. Беше Селим ага, който ме върна обратно.

Когато отново пристъпих в селямлъка, коменданта го нямаше, но скоро се появи от съседната стая. Погледът му беше мрачен и враждебен, а гласът му звучеше дрезгаво, когато ме попита:

— Значи искаш две хиляди?

— В злато.

Исмаил бей седна и отброи на килима двадесет монети от по сто пиастри.

Наведох се, взех парите и ги прибрах. Той изчака малко и после, свъсвайки чело, ме запита:

— И ти не ми благодариш?

— Аз? Напротив, очаквам ти да ми благодариш, защото ти подарих три хиляди пиастри.

— Платено ти е и нищо не си ми подарил. Кога ще отпътуваш?

— Още не знам.

— Съветвам те да напуснеш града още днес.

— Защо?

— Получи златото си, сега върви! Но не се връщай никога вече!

— Мютеселим, овладей се, иначе ще ти върна обратно пиастрите и ще напиша отчета си. Ако ми харесва да остана, ще остана и ако дойда при теб, трябва да ме посрещнеш учтиво. Но за да премахна грижите, притиснали твоето сърце, ще ти кажа, че ще отпътувам още днес. Преди това обаче ще дойда, за да се сбогувам с теб, и, надявам се, ще се разделим с мир.

Най-сетне напуснах повелителя на Амадие и се върнах при спътниците си. Още преди да стигна до къщата, срещнах отделение арнаути, които плахо се отдръпнаха и ме пропуснаха покрай себе си. Пред вратата стоеше Мерсинах, която гледаше след тях. Лицето й пламтеше в гняв.

— Ефенди, случвало ли ти се е някога подобно нещо? — извика тя вместо поздрав. — Мютеселимът претърси къщата на своя арнаутски ага. И знаеш ли какво и кого търсеха?

— Не, кажи?

— Избягалия арабин! Да търсиш беглец при пазача на затвора! Но този Селим ага, само да се върне вкъщи, ще му кажа аз какво бих направила на негово място!

— Не му се карай! Той и бездруго ще страда.

— За какво?

— Заминавам с моите спътници.

— Заминаваш?

Старата направо се стъписа.

— Да, скарах се с мютеселима и не искам да остана повече там, където той заповядва.

— Аллах, уаллах, таллах! Ефенди, остани тук! Ще накарам този човек да те посрещне с почит.

Щеше да е забавно да присъствам на изпълнението на това обещание, но за съжаление не можах да го направя и оставих Мерсинах сама. Гласът й продължаваше да боботи като далечна гръмотевица. Горе Ифра стоеше пред стълбата. Той бе дочул гласа ми и ме очакваше.

— Ефенди, искам да се сбогуваме.

— Влизай вътре, ще ти платя!

— О, ефенди, вече ми платиха.

— Кой?

— Беят с продълговатото лице.

— Колко ти даде?

— Толкова.

Той бръкна с блеснали от радост очи в пояса и извади цяла шепа големи сребърни монети, които ми показа.

— Все пак ела! Щом е така, беят ти е платил, а аз ще платя за магарето ти.

— Аллах керим, няма да го продам! — извика дебелакът ужасен.

— Исках да кажа, че ще му платя само възнаграждение.

— Машаллах, тогава идвам!

Ифра дойде с мен в стаята, където нямаше никой. Приготвих му един документ и му дадох още пари, при което той загуби ума и дума от радост.

— Ефенди, никога не съм имал такъв добър господар като теб. Бих желал да бъдеш мой капитан, майор или полковник. Тогава щях да те защитавам в битката и да сека около себе си, както, когато загубих носа си. Това беше в голямата битка при…

— Остави, Ифра! Убеден съм в твоята храброст. Днес си бил при мютеселима?

— Баш чаушът ме заведе при него и трябваше да отговоря на много въпроси.

— На кои?

— Дали някакъв затворник не е при нас. Дали си убил много турци при джесидите. Дали не си министър от Стамбул и още много неща, на които не обърнах особено внимание.

— Знам. И запомни, Ифра! Вашият път ще ви отведе към Спиндури. Кажи на селския старейшина там, че ще тръгна днес за Гумри и вече съм пратил подаръка за Кадир бей. А в Баадри ще отидеш при Али бей, за да допълниш това, което Селек му разкаже.

— И Селек ли ще дойде с мен?

— Да, къде е той?

— При своя кон.

— Кажи на Селек, че ще трябва да го оседлае! Ще му дам едно писмо. А сега сбогом, Ифра! Аллах да закриля теб и магарето ти! И да не забравяш никога да връзваш камък на опашката му!

Тримата ми спътници седяха с готови за бой оръжия в стаята на англичанина. Халеф искаше да ме прегърне от възторг, а англичанинът радостно ми подаде ръка.

— Било опасно, сър? — попита той.

— Сам бях в килията, от която нощес измъкнах Амад ал Гандур.

— Аха! Великолепно приключение! Бил затворник? Колко време?

— Две минути.

— Сам се освободил?

— Сам! Да ви разкажа ли историята?

— Разбира се! Уел! Йес! Хубава страна, тук, много хубава! Всеки ден по-интересно приключение.

Разказах му на английски и добавих:

— След един час тръгваме.

Лицето на англичанина доби въпросително изражение.

— За Гумри — добавих аз.

— О, беше хубаво тук, много хубаво! Забавно!

— А вчера все още смятахте, че не е толкова хубаво, сър Дейвид.

— Бях гневен. Нямах какво да правя. Все пак беше хубаво, много хубаво! Йес! Как е в Гумри?

— Много по-романтично.

— Уел! Тогава тръгваме!

Линдси веднага стана и се отправи да нагледа коня си. Така, можех да разкажа последните си преживявания и на останалите двама. Мохамед Емин най-много се радваше, че заминаваме. Неговото най-съкровено желание беше да се събере със сина си, И той стана чевръсто, за да се приготви за пътуването. Отидох в стаята си да напиша писмо до Али бей. Описах му всичко накратко и му благодарих за двете писма, които ми бяха оказали такава неоценима услуга. Писмото дадох на Селек, който веднага напусна Амадие. Като джесид той предпочиташе да не пътува с конвоя на турците, а сам.

Дочух бързите стъпки на двама души по стълбата. Селим ага влезе с Мерсинах.

— Ефенди, сериозно ли искаш да напуснеш Амадие? — попита той.

— Нали го чу при мютеселима.

— Те вече оседлават конете — изхлипа Мерсинах, която искаше да си избърше сълзите, но ръката й докосна само също така опечаления й нос.

— Накъде отивате? — попита агата.

— Мютеселимът няма защо да го научава, Селим ага. Ще яздим към Гумри.

— Днес няма да успеете да стигнете дотам.

— Тогава ще пътуваме и през нощта.

— Господарю — помоли Мерсинах, — остани още поне тази нощ при нас! Ще ти приготвя най-добрия си пилаф.

— Вече е решено — ще потеглим!

— Значи все пак не се страхуваш от мютеселима?

— Исмаил бей знае много добре, че не се страхувам от него.

— Също и аз, ефенди — вметна агата. — Нали го принуди да ти даде двете хиляди пиастри! «Мирта» опули очи.

— Машаллах, толкова много пари!

— И то в злато! — добави Селим.

— На кого принадлежи този куп пари?

— Разбира се, че на ефенди. Трябваше да кажеш някоя дума и за мен.

— Не го ли направи, ефенди? — осведоми се Мерсинах. — Нали ни обеща!

— Удържах на думата си.

— Наистина? Ефенди, кога говори с мютеселима за това?

— Когато Селим ага беше при мен.

— Ефенди, нищо не съм чул! — увери Селим.

— Напротив! — усмихнах се аз. — Мютеселимът ми предложи петстотин пиастри вместо двете хиляди, които му исках.

— Но те бяха за теб, ефенди!

— Селим ага, нали каза, че ме обичаш и че си мой приятел, и въпреки това смяташ, че не държа на думата си? Трябваше да се престоря, сякаш са за мен.

— Как така да се престориш?

Агата ме изгледа втренчено.

— Да се престориш? — извика Мерсинах. Тя по-бързо схвана каква беше работата. — Защо е трябвало да се престориш? Казвай бързо, ефенди!

— Вече казах на твоя ага…

— Ефенди — извика тя, — не му обяснявай на този арнаутски ага. И без това няма да разбере! Кажи го по-добре на мен!

— Ако бях поискал пари за агата, то мютеселимът щеше да се превърне в негов враг…

— Вярно е, ефенди — прекъсна ме припряно тя. — Да, щеше да се случи и нещо по-лошо, защото след отпътуването ти трябваше да върнем парите.

— Така си мислех и аз и затова се държах, като че парите са за мен.

— А всъщност не са ли за теб? О, казвай бързо!

Благородната «Мирта» цялата се разтрепери от алчност.

— Бяха за агата — отвърнах аз.

— Машаллах! Вярно ли е?

— Разбира се!

— И той ще получи още пари освен тези петдесет пиастри?

— Много пари.

— Колко?

— Всичко.

— Аллах ил Аллах! Кога, кога!

— Сега, веднага!

— Хамдулиллях, слава и благодарност на Аллаха! Той ще ни дари с богатство чрез теб. Време е да ги дадеш!

— Ето ги. Ела, Селим ага!

Преброих цялата сума и я тикнах в ръката му. Той понечи да стисне шепата си, но «Мирта» го изпревари и с ловко движение му грабна повечето стопиастрови монети.

— Мерсинах! — прогърмя той.

— Селим ага! — изфуча тя.

— Мои са! — избоботи той.

— Твои са! — увери тържествено тя.

— Мога и сам да ги съхранявам! — промърмори той.

— При мен са на по-сигурно място! — увери го тя.

— Дай ми поне част от тях! — помоли той.

— Остави ги на мен! — взе да се умилква тя.

— Поне ми дай вчерашните петдесет пиастри!

— Ще ги получиш, Селим ага!

— Всички?

— Всички, но двайсет и три вече похарчих.

— Вече си похарчила двайсет, и три! Къде?

— За брашно и вода на затворниците.

— За вода? Че тя нищо не струва!

— Затворниците не получават нищо безплатно, запомни го, Селим ага! Но, емир, за теб нищо не остана!

Едва сега, след като бе пипнала парите, тя стана внимателна към мен.

— Не желая нищо, тъй като нямам право да ги взема.

— Нямаш право? Защо?

— Вярата ми забранява.

— Вярата ти? Аллах ил Аллах! Вярата не може да ти забрани да вземаш пари!

— Напротив! Тези пари не принадлежат нито на махреджа, той сигурно се е сдобил с тях по нечестен начин, нито на мютеселима или на агата. Но те сигурно щяха да се разпилеят и нямаше да попаднат обратно в ръцете на истинските си притежатели. Само поради това принудих мютеселима да ми даде част от тях. Те все едно няма да отидат където трябва. По-добре е и вие да имате част от парите, отколкото мютеселимът да задържи всичко.

— Ефенди, вярата ти е много правдива! — потвърди Мерсинах. — Ти си истински последовател на Пророка. Аллах да те благослови за това,

— Чуй, Мерсинах! Ако бях последовател на Пророка, нямаше да получите нищо, а всичко щях да пъхна в собствения си джоб. Аз не съм мюсюлманин.

— Не си мюсюлманин? — извика тя учудено. — А какъв си?

— Християнин.

— Машаллах! Да не си несторианец?

— Не. Вярата ми е друга, не като на несторианците.

— Значи вярваш в светата Божия майка Марця?

— Да.

— О, емир. Християните, които вярват в нея, са добри хора.

— Откъде знаеш?

— Виждам го по теб, но го зная и от старата Марах Дуримех.

— Аха! Познаваш ли я?

— Цяло Амадие я познава. Марах Дуримех идва много рядко тук, но когато дойде, дарява с обич всички хора, които срещне. Тя е благословия за всички. Сега се сещам, че трябваше да я навестя.

— Марах Дуримех вече я няма.

— Но аз все пак трябва да я видя.

— Защо?

— Трябва да й кажа, че заминаваш.

— Кой те помоли за това?

— Бащата на момичето, на което помогна да оздравее.

— Мерсинах, остани! Заповядвам ти!

Думите ми не помогнаха. Старата се забърза по стълбите надолу и когато пристъпих към прозореца, видях как прекосява площада.

— Остави я, ефенди! — каза Селим ага. — Мерсинах им е обещала. Ох, защо ми даде купчината пари в нейно присъствие! Сега няма да получа и грош от нея!

— За себе си ли ще ги изхарчи?

— Няма. Но Мерсинах е голяма скъперничка, ефенди. Което не й е нужно за нас или за затворниците, го скрива така, че да не мога да го намеря. Моята стопанка е много горда, че когато умре някой ден, аз ще имам много пари. Но на мен това не ми харесва, защото трябва да тегля сега. Аз пуша най-лошия тютюн и когато ходя при евреина, мога да си позволя да пия само от най-евтиното му лекарство.

Арнаутският ага си тръгна нажален и аз го последвах до двора, където конете вече бяха оседлани. После още веднъж обиколих с англичанина из града, за да направя някои покупки. Когато се върнахме, всички се бяха събрали пред входа на къщата. При тях беше и един друг мъж. Отдалеч познах, че е бащата на моята пациентка.

— Ефенди, господарю мой, чух, че се каниш да отпътуваш — започна той, след като ме пресрещна. — Затова съм и дошъл, да се сбогувам с теб. Дъщеря ми скоро ще бъде излекувана напълно. Шакара, жена ми и аз ще се молим на Аллах да те закриля. И за дда си спомняш за нас, ти донесох един малък ядигар.

— Ако е някоя уфак-тефек, ще я взема, иначе не.

— Той е толкова незначителен и малък, че ми е неудобно да ти го предам лично. Позволи да го поверя на слугата ти! Кой е той?

— Там до врания ми кон е Хаджи Халеф. Мъжът извади изпод широките си дрехи кожен, обшит с

[#1 Сувенир. — Бел. нем. изд.]

перли калъф и го подаде на Халеф. Видях, че даде още нещо на дребосъка. Благодарих му и се разделихме.

Сега дойде най-лошото: раздялата със Селим ага и особено с «Мирта». Агата обикаляше около конете и дооправяше ремъците и токите им, които и без това бяха наред. Той блещеше очи, както никога досега. Краищата на мустаците му се вдигаха и спускаха като рамото на някоя везна. От време на време се хващаше с ръка за гърлото, като че ли нещо го душеше. Най-сетне той подаде ръка на Халеф за раздяла. Започна много отдалеч:

— Сбогом, Хаджи Халеф Омар! Аллах да бъде винаги с теб! Селим въобще не чу това, което дребният Халеф му отговори, а скочи към коня на Мохамед, за да убие една муха, кацнала на врата му. След това грабна ръката на шейха и я раздруса енергично:

— Аллах да бъде с теб и всички твои близки! Отбий се пак при нас, когато имаш път към Амадие!

Внезапно Селим ага забеляза, че коланът на седлото на англичанина е изтеглен малко назад. Той изтича при него, мушна се под коня и започна да дърпа и тегли, като че трябваше да премести някаква огромна тежест. Най-сетне беше готов и протегна десницата си на ездача:

— О, бей, пътят ти…

— Уел! — прекъсна го Линдси. — Ето!

Бакшишът отиде в ръцете на агата и доколкото познавах англичанина, сигурно беше доста голям. Този жест още повече обърка разчувствания предводител на арнаутите. И така, той започна отново:

— О, бей, пътят ти е като пътя…

— Уел! — избоботи Линдси добродушно и последва нов бакшиш. Дарителят бе помислил, че протегнатата за раздяла ръка иска нещо.

— О, бей! — започна агата, повишавайки глас. — Пътят ти е като пътя на праведните и…

— Уел! — прозвуча за трети път.

Но агата внезапно дръпна ръката си и се възползва от факта, че тъкмо се качвах на коня си, за да ми държи стремето. Лицето му изглеждаше ту като слънчев лъч, ту като облачна сянка над някое развълнувано житно поле. Той отвори уста, но дълго сдържаният порой потече от очите му. Селим поиска да каже нещо, вместо това се чу само неразбираем звук. Агата ми подаде ръка. Поех я и я стиснах, сам дълбоко развълнуван. После той бързо се оттегли в коридора.

Това бе чакала Мерсинах. Тя пристъпи напред така, както изплува слънцето на зазоряване. Тъкмо се канеше да започне с Халеф, когато отправих коня си към него и му казах:

— Халеф, тръгвай с останалите надолу към долината! Трябва да се отбия още веднъж при мютеселима и ще ви настигна бързо.

— После се обърнах към Мерсинах: — Ето ръката ми! Благодаря ти за всичко. Сбогом, живей вечно и винаги мисли за мен, когато готвиш прелестните ястия за твоите затворници.

— Сбогом, ефенди! Ти си най-великодушният…

Повече не можах да чуя. Яздех бързо към двореца на коменданта, следван от кучето ми. Оставих коня си пред портата и влязох вътре. Доян ме последва и не го спрях. В преддверието срещнах няколко души, които бях виждал и преди. Те се отдръпнаха уплашено, когато видяха кучето. Никой досега не се бе осмелявал да направи подобно нещо.

— Къде е мютеселимът? — попитах.

— В селямлъка — отговори един от тях.

— Сам ли е?

— Надзирателят на двореца е при него.

Влязох, без да дочакам да съобщят за идването ми. Кучето застана до мен. Надзирателят отстъпи ужасен, а мютеселимът веднага се изправи.

— Ефенди, какво правиш? — извика той.

— Дошъл съм да се сбогуваме.

— С кучето си?

— То е по-добро от някои хора. Каза ми, че не бива да ти се мяркам повече пред очите, а аз идвам с кучето си. Това е отговорът на един ефенди от Алемания. Селям!

Напуснах Исмаил бей така енергично, както бях и влязъл. Слязох долу. Навън вече не бързах, но никой не дойде да ми поиска обяснение. Метнах се на коня си и се отдалечих. Спътниците ми тъкмо бяха минали през градската порта, когато ги догоних. Прощалните слова на Мерсинах им бяха отнели доста време.

— Какво още правили при мютеселима? — попита Линдси. Разказах му.

— Отлично! Хм! Превъзходно хрумване! Плащам добре, ако бяхте някой друг! Йес!

След известно време се наложи да слезем от конете, за да ги водим по стръмния склон. Затова пък долу се придвижихме много бързо до мястото, където бяхме свили вляво. Тук Халеф трябваше да остане и да се скрие, за да ни предупреди, ако ни наблюдават. Достигнахме малката горска поляна, вързахме конете и продължихме пеша.

— Тук! — каза англичанинът, щом стигнахме до дъба, — Чудесна вила там горе! Уел! Пуши тютюн!

Наистина, кълба дим се стелеха от вила «Амад». Арабинът лежеше на дъното на дупката и не ни забеляза, докато не му извикахме. Той подаде глава и веднага ни позна. Свежият животворен горски въздух и питателната храна го бяха укрепили така, че без чужда помощ можеше да се спусне долу. Получих обратно и ласото си, което му бях дал предишния ден.

Не трябваше да губим и миг, върнахме се обратно и се качихме на конете, тъй като искахме още същия ден да се отдалечим колкото се може повече от Амадие. Халеф съобщи, че не е забелязал нищо подозрително, и така ние се отклонихме надясно по пътя, който водеше към летните къщи на жителите на Амадие.

Яздехме през една долина. Дъното й се пресичаше от широк планински поток. Склоновете му бяха обрасли с буйна зеленина. В далечината потокът се разделяше на няколко ръкава. Долината се разширяваше и видяхме многобройни палатки и колиби, разпръснати живописно. Това бяха летните жилища, или ялаци, както местните хора ги наричаха.

Мястото беше много добре подбрано. Зелените диви и овощни дървета хвърляха сянка върху палатките и колибите, а пълзящите растения по скатовете образуваха истински килим. Това прелестно кътче за щастие представляваше истинска противоположност на нездравословния въздух в Амадие.

Докато останалите продължиха да яздят бързо, за да избягнат любопитните погледи, спрях с англичанина пред къщата на един сарафин, защото Линдси се нуждаеше от тукашни пари.

След около половин час стигнахме до възвишението, макар разстоянието да беше две английски мили, и най-сетне се добрахме до долината на Беруари, където можехме да сме спокойни, че турците няма да ни преследват.

В далечината се синееха планините Тиари, над които се извисяваше конусовидният връх на Ашитан. Най-високата му част блестеше в бяло, тъй като бе покрита със сняг. Не много отдавна конете ни бяха тъпкали там тучните пасища на хадедихните.

Вдясно от нас, зад богатите на вода долини около река Саб, се издигаха планините на Ткума, а на юг се виждаха хълмовете на Тура Гара, Джебел Хаир и земите на кюрдите зибари. За Тиари и Ткума ми беше говорила старата Марах Дуримех. Неволно се замислих за тайната й, за «духа на пещерата», който живее там, между онези планини. Дали щяхме някога да го срещнем?