През дивия Кюрдистан

Пета глава Сред кръвните отмъстители

От хълмовете зад Амадие скалистият път се спускаше надолу към равнината на Невдаж. Когато я достигнахме, пришпорихме конете и полетяхме като птици по изсъхналата почва, характерна за тази равнина.

Озовахме се в село Мангалана, за което кюрдът от Дохуб ни беше говорил. Тук живеят главно кюрди, които са в непрекъсната вражда с халдейските християни от околността. Спряхме се само за да питаме за пътя, и после продължихме напред. Минахме през запустели селища. При гибелта им опожарените колиби бяха обагрени с кръвта на обитателите. Останките лежаха в безпорядък. Горските животни бяха оглозгали костите, които виждахме тук-там. Побиха ме тръпки.

Отдясно или отляво в далечината понякога се издигаше пушек. Натъкнахме се на полуразрушения зид на една къща. Внезапно пред нас изскочи конник, той ни забеляза и бързо сви настрани. Земите, през които минавахме, не бяха миролюбиви и мъжът забеляза, че сме няколко души. Точно така се чувстват и птиците в гората, които при всеки плясък на крилата могат да очакват неприятел и единственото им спасение е да намерят някое убежище.

Нощта настъпваше, когато пред нас видяхме около трийсетина къщурки. Това беше селцето Тиах, където мислехме да пренощуваме. Как щяха да ни посрещнат, не знаехме.

Забелязаха ни отдалеч и няколко мъже се метнаха на конете, за да ни отблъснат, ако сме врагове, или да ни посрещнат като приятели. Спряха на около две хиляди крачки пред селото, за да ни изчакат.

— Останете малко назад! — казах аз и продължих сам напред. Забелязах, че при вида на врания ми кон кюрдите се спогледаха. Колкото горд ме правеше тяхното възхищение, толкова ме караше да бъда и предпазлив. Хубавият кон, красивите оръжия и парите: който притежава дори едно от тези три неща, при тези грабливи племена, е вечно изложен на опасност да загуби собствеността или живота си.

Един от тях излезе пред останалите.

— Ивари л’кер! (Добър вечер!) — поздравих го аз. След като ми благодари, той ме огледа от върха на тюрбана до копитата на коня ми и започна нещо като разпит:

— Откъде идваш?

— От Амадие.

— Накъде отиваш?

— Към Кала Гумри.

— Какъв си? Турчин или арабин?

— Нито едното, нито другото. Аз съм…

— Мълчи! — заповяда ми той. — Аз питам, а ти отговаряш. Говориш кюрдски, но не си кюрд. Да не си грък или може би руснак или персиец?

Отговорих му отрицателно и той не знаеше какво повече да ме пита. Този човек ме бе взел за руски наблюдател по границата. Не исках веднага да му кажа какъв съм, а той се мислеше за много проницателен и се мъчеше да отгатне. Тъй като не му се удаде, той ядосано удари с юмрук коня си над окото. Животното високо изцвили от болка.

— Какъв си тогава? — попита най-сетне кюрдът.

— Алеман — отвърнах му гордо.

— Алеман? — повтори той. — Алманларите ги познавам. Родът им е от бреговете на езерото Урмиа, а жалките им колиби са от тръстика.

Той говореше с голямо презрение.

— Лъжеш се — отговорих аз. — Ние не живеем на брега на езерото и не обитаваме бедни тръстикови колиби.

— Мълчи! Познавам арманларите и щом не знаеш къде живеят, значи не си от тях. Кой е този кюрд? — Той посочи към англичанина.

— Той не е кюрд, а само носи кюрдско облекло.

— Щом като само носи кюрдско облекло, значи не е кюрд.

— Това и казах.

— И щом не е кюрд, няма право да носи кюрдско облекло. Забраняваме му! Що за човек е той?

— Един ингло — отговорих кратко.

— Ингло? Познавам инглите. Те живеят от другата страна на планината Арарат, ограбват керваните и ядат гумгумуку гаурана.

— Ти отново се лъжеш. Инглите не живеят при Арарат, те не са разбойници и не ядат гущери.

— Мълчи! Бил съм в страната на инглите и самият аз съм ял с тях гумгумуку гуарана и дори гумгумуку фелана. Щом като не яде от тях, значи не е никакъв ингло. Кои са останалите трима конници?

— Араби са.

[#1 Гущер: — Бел. нем. изд.]

— От кое племе?

— Принадлежат към племето на шаммарите.

Казах истината, защото разчитах на враждата между турците и шаммарите. А всеки враг на турците беше приятел на кюрдите. Макар и да знаех, че северните племена на шаммарите понякога са във вражда с южните кюрдски племена заради техните набези. Самите кюрдски племена се намират във вечна вражда помежду си и си отмъщават с кръв. Тук обаче бяхме в сърцето на Кюрдистан, където не бе пристъпвал нито един враждебен арабин, и затова отговорих така с пълното убеждение, че не ще ни причинят никакво зло.

— Познавам шаммарите — започна отново кюрдът. — Те живеят при устието на Фрат, пият морска вода и имат зли очи. Те се женят за собствените си майки и правят салами от месото на свинете.

— Пак се лъжеш. Шаммарите не живеят до морето и никога не ядат свинско месо.

— Мълчи! Самият аз съм бил при тях и всичко съм видял с очите си. Щом като тези хора не живеят до морето и не ядат свински салами, то не са шаммари. А и шаммарите живеят в кръвна вражда с кюрдите зидари и с жителите на Пир Хасан, значи са и наши врагове. Какво търсите тук?

— Искаме да питаме дали имате колиба, в която да отпочинем тази нощ.

— Нямаме колиби. Ние сме кюрди беруари и имаме къщи. Ще получите къща, ако докажете, че не сте наши врагове.

— Как да го докажем?

— Като ни предадете конете и оръжията си.

Ах, ти, дърт лъжец, който яде гущери! Смяташ хората, които правят салами, за кръгли глупаци. Тези мисли ми минаха през главата, но казах на глас:

— Истинският мъж никога не се дели от коня и оръжията си.

— Тогава не може да останете при нас — отговори троснато беруарът.

— Значи ще продължим нататък — казах аз и се отправих към спътниците си. Кюрдите образуваха кръг около своя предводител.

— Какво каза? — ме попита англичанинът.

— Кюрдът иска конете и оръжията ни, ако останем тук.

— Нека сам ги вземе! — изръмжа Линдси.

— За Бога, сър Дейвид, нито изстрел днес. Що се отнася до кръвното отмъщение, кюрдите са по-неотстъпчиви от арабите.

[#1 Ефрат. Бел. нем. изд.]

Ако се държат с нас като с врагове и раним или убием някого, сме загубени. А те са поне пет пъти по-многобройни.

— Какво да правим? — попита англичанинът.

— Най-напред ще продължим пътя си и ако се опитат да ни попречат, ще преговаряме.

Това споделих и с останалите и те ми дадоха право, макар между нас да нямаше нито един страхливец. Сигурно не всички кюрди бяха от селото, в което не можеше да има толкова много възрастни бойци. Поради някаква причина те се бяха събрали тук и се държаха така войнствено. Кръгът им се разтвори и те образуваха в привиден безпорядък полукръг, като очевидно изчакваха нашето решение.

— Искат да ни препречат пътя — каза Мохамед Емин.

— Така изглежда — съгласих се с него. — Не посягайте към оръжията, ако животът ни наистина не е застрашен.

— Да опишем по-широка дъга около селото — предложи моят Халеф.

— Трябва да го направим. Елате!

Ние се отбихме встрани, но кюрдите веднага ни последваха и предводителят им отново пришпори коня си към мен.

— Накъде си се запътил? — попита той.

— За Гумри — отговорих му натъртено. Отговорът ми очевидно не беше по вкуса на кюрдския главатар и той отвърна:

— Много е далеч, а нощта вече настъпва. Няма да можете да стигнете до Гумри.

— Ще намерим някое друго село или ще спим на открито.

— Дивите животни могат да ви нападнат, а оръжията ви не струват.

Той само искаше да опипа почвата. Може би щеше да е добре за нас, ако го убедях в противното, макар че това щеше да усили желанието му да притежава нашите оръжия. Затова му казах:

— Оръжията ни са много добри.

— Не вярвам — гласеше отговорът му.

— Охо, ние имаме оръжия, от които само едно е достатъчно, за да ви умъртви.

Беруарът се разсмя и после добави:

— Големи приказки говориш. Покажи ми някое такова оръжие?

Взех един от моите револвери и попитах кюрда:

— Виждаш ли този малък предмет?

После извиках Халеф и му заповядах: — Отчупи клон от онзи храст. Остави само шест листа на него и го дръж високо. Ще стрелям по него.

Дребосъкът го стори и тъй като и останалите кюрди забелязаха какво става, се приближиха. Отдалечих коня си на възможно най-голямото разстояние и се прицелих. Шестте изстрела последваха бързо един след друг, а после Халеф подаде клона на кюрда.

— Катера Ходех — извика мъжът. — Всичките шест листа са улучени!

— Това не е трудно — взех да се перча аз. — Може да го направи всяко дете при нас. Но чудото е там, че с подобно оръжие може да се стреля и без да го зареждаш.

Беруарът подаде клона на своите хора и докато те го оглеждаха, извадих шест патрона и отново заредих револвера, прикривайки се зад врата на коня.

— Какви са тези оръжия? — попита кюрдът.

— Виждаш ли онова ту? Внимавай!

Слязох от коня и се прицелих с карабината «Хенри». Прозвуча изстрел, два, три, пет, осем, единайсет. При всеки нов гърмеж кюрдите удивено се провикваха, след което отново прибрах оръжието си.

— Вървете и огледайте дървото!

Всички забързаха и повечето слязоха от конете си, за да видят по-добре. Така имах възможност да заредя повторно. С подобен фокус някога бях спечелил уважението на команчите и сега също се надявах да постигна подобно въздействие.

Предводителят на кюрдите отново дойде при мен и извика:

— Ходих, всички единайсет куршума са забити в дървото, един под друг!

Че се обърна към мен с «господарю», бе добър знак.

— Запозна се с някои от нашите оръжия — казах аз. — Можеш да ми вярваш, че не се страхувам от дивите животни.

— Покажи ни и другите оръжия!

— Нямам време. Слънцето вече залязва и трябва да продължим пътя си.

— Почакай малко!

Той се върна при своите хора и започна да преговаря с тях. После отново дойде и каза:

— Може да останете при нас.

— Но няма да ви предадем оръжията и конете си — отговорих му аз.

— Няма нужда. Вие сте пет души и петима от нашите предложиха да ви вземат при себе си. Ти ще живееш у мен.

[#1 За Бога.]

[#2 Черничево дърво.]

[#3 Господар, повелител. Бел. нем. изд.]

Хм, трябваше да бъда предпазлив. Защо хората изведнъж се съгласиха? Защо не ни оставиха да продължим?

— Ще яздим нататък — казах му аз, — защото не искаме да се разделим. Ние сме приятели и ще останем само там, където можем да живеем заедно.

— Тогава почакай малко!

Той отново започна да преговаря. Това се проточи малко по-дълго, отколкото преди и на мен ми се стори, че го правят, за да ни задържат, докато се стъмни напълно и не можем да продължим. Най-сетне беруарът се върна и ни обясни:

— Ходих, волята ти ще бъде зачетена. Ще ви предоставим къща, в която да преспите заедно.

— Ще има ли място и за конете ни?

— Да. Къщата е с двор, където можете да ги оставите.

— Сами ли ще бъдем?

— Никой друг няма да бъде при вас. Виж, един от конниците ми е вече на път, за да предаде заповедта ми. Храната даром ли ще получите, или ще я платите?

— Искаме да бъдем ваши гости. Обещаваш ли?

— Обещавам!

— Ти ли си малкоегундът на това село?

— Да.

— Тогава подай ръка и кажи, че съм твой хемшер.

Той го направи, макар и с известно нежелание. Сега се чувствах доста по-сигурен и махнах с ръка на спътниците си да се приближат. Кюрдите ни заобиколиха и така в галоп се отправихме за селото, където спряхме пред една сравнително представителна къща.

— Това е домът, в който ще нощувате — обясни малкоегундът. — Влезте!

Огледах къщата отвън, преди да сляза от коня. Тя беше само на един етаж и върху плоския покрив имаше нещо като малък навес, където, изглежда, държаха сеното. Дворът на сградата бе обграден с дебел зид, висок повече от два метра, над който се извисяваше тънка ивица храсти. Тя опасваше цялата задна страна на зида. В двора можеше да се проникне само през къщата.

— Доволни сме от жилището — казах аз и добавих: — Откъде да вземем храна за конете?

— Ще ви изпратя — беше отговорът.

— Тук има — подметнах аз и показах сеното.

Малкоегундът видимо се смути и след малко каза:

— Не е добър, може да навреди на животните ви.

[#1 Приятел, другар. — Бел. нем. изд.]

— И кой ще ни донесе яденето?

— Самият аз, ще се погрижа и за свещ. Ако имате нужда от мен, знайте, че живея отсреща.

Той посочи към къща, която беше в непосредствена близост с нашата. Слязохме от конете и ги отведохме в двора. После огледахме къщата отвътре. Състоеше се само от една-единствена голяма стая, разделена на две различни по големина помещения посредством стена от върбови пръчки. Всяко помещение имаше по два отвора, които служеха за прозорци и можеха да бъдат затулени с някоя рогозка. Тези отвори бяха доста нависоко и толкова тесни, че едва ли някой можеше да подаде глава през тях. Подът бе от утъпкана глина и в дъното на всяко от двете помещения беше покрито с рогозки. Нямаше друго обзавеждане.

Вратите можеха да се залостят с дебело резе. Тук поне бяхме на сигурно място. В двора имаше нахвърляни стари греди, а до тях — най-различни сечива, които не знаех за какво служат.

Бяхме сами, тъй като и малкоегундът остана отвън, и седнахме да се съветваме.

— Мислиш ли, че тук сме на сигурно място? — ме попита шейхът.

— И аз се колебая. Малкоегундът ми обеща всичко, което поисках от него, и сигурно ще удържи на думата си. Ние сме негови гости и гости на цялото село. Но имаше и много хора, които не бяха оттук.

— Тези хора не биха могли да ни навредят — отвърна Мохамед Емин, — Ако убият някого от нас, ще им бъде отмъстено с кръв от цялото село, на което сме гости.

— А ако не искат да ни убият, а само да ни ограбят?

— Какво могат да ни отнемат беруарите?

— Конете, оръжията, а може би и още неща!

Сериозният шейх поглади брадата си, усмихвайки се, и каза:

— Ще се отбраняваме.

— И ще станем жертва на кръвното им отмъщение — допълних аз.

— Да изчакаме! — каза той.

Влезе англичанинът, който оправяше нещо отвън на двора. Носът му сочеше надясно, а устата му бе изкривена наляво, сигурен признак, че беше забелязал нещо подозрително.

— Хм! — изкашля се той. — Видял нещо! Йес!

— Къде? Какво?

— Шт! Не поглежда нагоре! Бил в двора. Мръсно място това. Видял храсти до зида и се качил горе. Хубаво нападение става отвън. Възхитително! Поглеждам нагоре към покрива и забелязвам крак. Уел! Мъжки крак! Човекът гледаше от бърлогата, където е сеното.

— Видяхте ли добре, сър Дейвид?

— Много добре! Йес!

Едва сега ми хрумна, че не бях видял стълба, която да води към покрива. Излязохме в двора, за да я потърсим. Не намерихме никаква. И във вътрешността на къщата не можехме да открием нищо, което да ни покаже как се стига до покрива. Трябваше да разберем, защото нощта настъпваше.

Отгоре над задната врата се подаваше греда, която стърчеше малко над стената. Взех ласото, направих четворен възел на една голяма примка и я хвърлих. Тя се закачи за гредата, така че долу можех да хвана края й. Изкачих се по въжето нагоре. Скоро бях на покрива. Отидох към навеса, който беше натъпкан със сено. Промъкнах се вътре, но не видях нищо подозрително. Когато изпълзях до дъното, ръцете ми напипаха главата на някакъв човек, който се бе сгушил в най-далечния ъгъл.

— Кой си? — го запитах.

— У-а! — чу се прозявка. Мъжът се преструваше, че е спал.

— Излез навън! — му заповядах.

— У-аа! — прозя се той отново. После блъсна ръката ми и бавно изпълзя. Все още беше достатъчно светло, за да видя, че мъжът не е и мигвал. Той ме зяпна и се направи на учуден.

— Чужд човек! Кой си? — попита кюрдът.

— Кажи първо ти кой си!

— Тази къща е моя! — отговори той.

— Така! Много добре, ще ми кажеш ли как си се качил тук?

— По стълбата.

— Къде е тя?

— В двора.

— Няма я!

Едва сега можах да се огледам внимателно и видях една стълба да лежи до ръба на покрива.

— Ей, ама ти си още сънлив, защото си забравил, че си изтеглил стълбата след себе си. Ето я тук.

Стопанинът на къщата се огледа слисано и после каза:

— Тук? Да, наистина съм заспал.

— Събуди се най-сетне! Ела с мен! — С тези думи бутнах стълбата долу. Мъжът слезе пред мен и после напусна къщата, без да каже и дума. Първо се престори на изненадан, че вижда чужд човек, а след това спокойно се отправи към малкоегунда, без дори и да ме запита с какво право съм се настанил в дома му.

— Кой беше човекът? — осведоми се англичанинът.

— Стопанинът на къщата.

— Какво търсеше горе?

— Правеше се на заспал.

— Не е спал! Познавам дангалака. Беше онзи, който яздеше първи. Вие не можехте да го забележите, защото бяхме заети със стрелбата. Йес!

— Значи е сигурно, че намеренията им са враждебни.

— И аз тъй мисля. Но какви?

— Не искат живота ни, а нашето имущество.

— Човекът се е качил, за да види кога заспиваме. После дава знак, другите идват, взимат конете и всичко друго.

На същото мнение бяха и останалите ми спътници. И в двете стаи вече беше съвсем тъмно, така че нямаше как да се види дали от покрива може да се проникне във вътрешността на къщата. Струваше ми се, че е възможно. Мислех да запаля някое дърво, понеже нямаше никаква светлина, когато се почука вън на вратата. Отидох и отворих. Малкоегундът и още двама мъже носеха храна, вода и две свещи. Свещите бяха направени примитивно от восък с примеси и горяха слабо.

Тримата мъже не споменаха нищо друго освен имената на нещата, които оставиха на рогозката. Аз обаче запитах селския старейшина:

— Открих някакъв мъж на покрива. Наистина ли беше стопанинът на къщата?

— Да — отговори той едносрично.

— Какво е търсил беруарът горе?

— Спал е.

— Защо е изтеглил стълбата?

— Не е искал да го смущават.

— Ти ни каза, че ще живеем сами.

— Вече е бил горе. Не знаех, а й той не е знаел, че са дошли гости.

— Знаел е.

— Откъде? — попита малкоегундът грубо.

— Той беше с теб вън, когато се срещнахме пред селото.

— Мълчи! Той е бил вкъщи.

Старейшината отново започна да говори със своя нетърпящ възражение тон, но аз не се оставих да ме сплаши и попитах:

— Къде са мъжете, които не са от твоето село?

— Тръгнаха си вече.

— Кажи им да не се връщат повече!

— Защо?

— Може и сам да се сетиш.

— Мълчи! Нямам нужда от съвети! Той си тръгна, а останалите двама го последваха. Вечерята беше много скромна: сушени черници, хляб, тиква, печена в пепел, и накрая вода. За щастие имахме още храна и нямаше опасност да останем гладни. Докато Халеф носеше яденето, изпратих младия хадедихн с едната свещ навън, в коридора. Входната врата до самия ъгъл на къщата водеше право към него, тъй че всъщност той бе образуван от външния зид и стената на стаята. Докато Амад ал Гандур стоеше там със свещта, аз се изкачих на покрива и огледах пода. Над коридора, където светеше свещта, забелязах тънка цепнатина, която образуваше четириъгълник. Промуших ножа си вътре и… повдигнах един четириъгълен капак. Тайната бе разгадана.

Като претърсих по-нататък, забелязах над двете помещения няколко пролуки, които даваха възможност да се погледне надолу и не само да се види всичко, а и да се подслуша всеки разговор.

Слезнах отново долу, набързо се реших, хванах врания си кон за юздите и го вкарах в стаята.

— Ехей! — извика англичанинът. — Какво става?

— Доведете и вие коня си, защото са хвърлили око на животните. Вън над коридора има отвор, през който може да се слезе долу и да се отвори отвътре входната врата. Кюрдите само са чакали да заспим и щяха да избягат с конете ни.

— Правилно! Ще го направим! Йес!

И останалите бяха съгласни. Затулихме прозорците и прибрахме конете в задната част на помещението. После изтеглих стълбата в коридора и замъкнах Доян на покрива. Сега вече кюрдите можеха да прескочат зида и се спуснат в двора. Щяха да го намерят празен и да се върнат обратно. А може би се лъжех и те не възнамеряваха да ни окрадат. Толкова по-добре!

Най-сетне можехме да говорим за по-нататъшните си планове. В Амадие не го направихме, защото всеки миг можеше да ни донесе нещо ново, а по пътя мислехме как само да се придвижим по-бързо. Трябваше най-напред да обсъдим маршрута, който щеше да ни отведе обратно към Тигър.

— Най-късият път минава през земите на джесидите — спомена Мохамед Емин.

— Не може да тръгнем по него — отговори Амад ал Гандур. — Там вече са ме виждали и ще ме познаят.

— И в едно друго отношение този път не е сигурен — добавих аз. — Ние не знаем какво е писал мютеселимът в своето съобщение. Право на юг няма да можем да вървим.

— Тогава ни остават две възможности — обясни Мохамед Емин. — Едната е да минем през местностите на Тиари и после да се отправим западно към Бутан. Другата — да поемем надолу покрай Саб.

— И двата пътя са опасни — отвърнах аз. — И то не за избягалия затворник, а за всички нас. Все пак аз съм за пътя, който се спуска покрай Саб, макар и да ни заведе в областта на Абу Салман.

С моето мнение се съгласиха и останалите, а това съвпадаше и с плановете на англичанина. Решихме да яздим през Гумри към Лисан, после да следваме Саб до мястото, където реката прави голям завой в земите на кюрдите ширвани и зибари. Можехме да съкратим този завой, като минем напряко през планините на Тура Гара и Хаир. После щяхме да се доберем до брега на Акра, която отново да ни отведе към Саб.

След малко постигнахме съгласие и легнахме да спим. Бях потънал в дълбок сън, когато легналият до мен англичанин ме разтърси.

— Сър! — прошепна той. — Стъпки, вън! Някой се промъква!

Ослушах се внимателно, но конете бяха неспокойни и не можех да се осланям на слуха си.

— Сигурно не означава нищо — помислих си аз. — В края на краищата не бяхме сред дивите прерии, където всеки шум можеше да означава приближаваща се опасност. Може би в селото още не бяха легнали да спят.

— Само да посмеят! Ще натрием носовете! Уел! Лека нощ! Той се обърна на другата страна. Не след дълго обаче отново се ослуша. И аз вече ясно различих някакъв шум в двора.

— В двора са — прошепна Линдси.

— Така изглежда. Забелязахте ли колко е умно кучето ми? Доян разбра, че трябва да внимава само за онова, което става на покрива, и не лае.

— Благородна раса! Не иска да изплаши мъжагите, а да ги залови!

Мина доста време, но не можахме да заспим. След около половин час от предната страна на къщата долових тихи стъпки. Побутнах Линдси.

— И аз ги чувам — каза той. — Какво ли кроят?

— Кюрдите сигурно си мислят, че сме вкарали конете в коридора, и поставят отвън стълба, за да се изкачат на покрива и оттам да достигнат до животните. Ако успеят, трябва само да отворят предната врата, за да ги измъкнат.

— Няма да успеят!

Едва бях казал тези думи, и над нас прозвуча викът на някакъв човек и краткият, силен лай на кучето.

— Хвана го!

— Пет, тихо! — предупредих аз.

И останалите се бяха събудили и се ослушваха.

— Ще погледна — каза англичанинът.

Той стана и се промъкна навън. След около пет минути се върна обратно.

— Много хубаво! Йес! Отлично! Бях горе. Там лежи един мъжага и над него кучето. Крадецът не смее да говори или да мръдне. Долу на улицата много кюрди. И те не говорят.

— Докато Доян не лае по-силно, сме в безопасност. Но ако поставят повече стълби, трябва да се качим горе.

Дълго време се ослушвахме. Внезапно прозвуча ужасяващ вик. Беше предсмъртен вик, нямаше съмнение. Веднага след това се чу втори, последван от високия, победоносен лай на кучето.

Вече ставаше опасно. Скочихме на крака. Извиках Халеф при мен, тъй като в него бях най-сигурен. Излязохме на пръсти в коридора и се качихме по стълбата на покрива. Там лежеше човек. Огледах го. Кучето му беше прегризало гърлото. Къде се намираше то, разбрах от тихото ръмжене, с което ме приветства. Може би на около пет крачки от мъртвия бе проснато второ тяло и върху него лежеше кучето. И най-малкото движение щеше да означава сигурна смърт за човека.

Като се огледах по-внимателно, видях долу много хора. Нямаше и съмнение, че цялото село бе тръгнало да краде конете или може би ставаше дума за нещо още по-лошо. Първия, който се беше изкачил, Доян бе повалил на пода, а викът му бе предупредил останалите да бъдат по-предпазливи. Когато обаче и вторият се беше изкачил, кучето не е знаело какво да прави и за да се нахвърли върху него, бе прегризало гърлото на първия.

Как трябваше да постъпим?

Слезнах долу, като оставих Халеф да пази. Разбрахме се да не вдигаме шум, а на сутринта да се правим, като че ли нищо не сме чули. Положението ни беше крайно опасно, макар да можехме да се защитим и срещу по-многоброен противник. Но тогава срещу нас щяха да се опълчат всички области, през които трябваше да минем, и нямаше да ни бъде възможно да се върнем обратно.

Някой почука силно на външната врата. Кюрдите се бяха съвещавали и сега щяхме да научим резултата. Отново запалихме една от свещите и излязохме с оръжие в ръце в коридора.

— Кой е там? — осведомих се аз.

— Ходих, отвори! — викна малкоегундът. Познах го по гласа.

— Какво искаш? — попитах.

— Трябва да ти кажа нещо важно!

— Говори тогава!

— Трябва да вляза при вас.

Въобще не го попитах дали е сам, защото и без това нямаше да пусна никой друг. Спътниците ми насочиха оръжия към входа, аз дръпнах резето и застанах така зад вратата, че да се отвори наполовина и вътре само един-единствен човек да влезе. Когато селският старейшина видя насочените срещу него оръжия, се спря на прага.

— Ходих! Ще стреляте по мен?

— Няма. Но сме готови на всичко! Можеше да бъде и някой друг, някой враг.

Той влезе и аз отново залостих резето.

— Какво искаш и защо нарушаваш съня ни? — започнах аз.

— Искам да ви предупредя — отговори той.

— Да ни предупредиш? За какво?

— За една голяма опасност. Вие сте мои гости и мое задължение е да ви обърна внимание на нея.

Погледът му сновеше наоколо и попадна на стълбата и отворената капандура на покрива.

— Къде са конете ви? — попита той.

— Вътре в стаята.

— В стаята? Ходих, та тя е само за хората!

— Добрият кон често е по-ценен от лошия човек.

— Стопанинът на този дом ще се ядоса, защото животните ще разровят с копитата си земята.

— Ще го обезщетим.

— Защо сте прибрали стълбата?

— Трябваше да я приберем, тъй като липсва стълбище.

— Спахте ли?

Кимнах с глава, а той продължи:

— Не чухте ли шум?

— Чухме, че пред къщата ни ходят хора, но не можем да им забраним. Чухме и тези, които прескочиха в двора, и това не ни хареса. Дворът е наш. Ако конете ни бяха отвън, то щяхме да стреляме по натрапниците, защото щяхме да ги сметнем за крадци.

— Конете не могат да бъдат прехвърлени през зида, а в двора е и кучето ти, което видях днес при теб.

Този обрат на разговора не ми беше по вкуса.

— Знаем, че конете не могат да минат през зида, но можеха да ги изведат през този коридор.

— Тук не може да се влезе.

— Малкоегунд, размисли само! Ако някой се изкачи на покрива и оттам се спусне в коридора, той може да отвори вратата на двора и къщата, а тази на стаята — да залости. Тогава нямаше да можем да се защитаваме.

— Кой ли би се качил на покрива?

— О, някакъв мъж вече се беше скрил горе и беше издърпал стълбата. Това естествено ни накара да бъдем предпазливи и да приберем конете. Дори ако там горе се качат и сто крадци, те няма да могат да влязат в къщата, а сутринта труповете им ще бъдат открити на покрива.

— Вие ли ще ги убиете?

— Не, ние спокойно ще спим, защото знаем, че може да разчитаме на кучето ми, което е там.

— Но на кучето мястото му не е на покрива!

— Мястото му е там, където трябва да пази, а ще ти кажа и че кучетата на алманларите обичат нощем да се разхождат по покривите. Но ти всъщност искаше да ни предупредиш! За какво? Каква опасност ни заплашва?

— Някой е откраднал стълбата на един от жителите на селото и когато я потърсил, намерил я облегната на вашия зид. Видяхме да се навъртат няколко непознати мъже, които бързо се измъкнаха. Мислехме, че са крадци, които искат да проникнат в къщата, и затова съм дошъл да ви предупредя.

— Благодаря ти. Но можеш да си спокоен и да си вървиш, а ние ще легнем да спим, защото кучето едва ли ще допусне някого вкъщи.

— А ако убие някой човек?

— Едва ли. То ще го повали и ще чака, докато дойда. Ако някой друг е така непредпазлив също да се изкачи, ще убие първия, за да може да задържи втория.

— Ходих, тогава се е случило нещастие!

— Какво нещастие?

— Още един мъж се качи горе.

— Сигурен ли си? Значи си бил при крадците, когато са искали да ни нападнат! О, малкоегунд, какво да мисля за теб и твоето гостоприемство!

— Не съм бил там, а ми разказаха.

— Тогава този, който ти е разказал, е бил.

— Не, и той само е чул.

— То е все същото. Който пръв го е разказал, е от крадците. И какво ме интересуват тези хора! На никой не съм разрешавал да се качва на покрива ми и ако някой все пак го направи, ще видим как без моя помощ ще слезе обратно. Лека нощ, малкоегунд!

— Няма ли да погледнеш сега?

— Нямам желание!

— Остави ме поне аз да се кача!

— Ще ти позволя, защото не си крадец, а и идваш първо да ме питаш. Но пази се от кучето! Ако те забележи, ще те сграбчи, а преди това ще прегризе гърлото на този, който се е качил преди теб.

— Имам оръжие — упорито държеше кюрдът на своето.

— Кучето ми е по-бързо от теб, а и не можеш да го убиеш, защото трябва да си богат човек, за да можеш да го заплатиш.

— Ходих, ела горе с мен! Аз съм малкоегунд и дългът ми повелява да погледна.

— Щом искаш да изпълниш служебния си дълг, ще ти помогна. Ела с мен горе!

Заизкачвах се пред него и той ме последва. Горе беруаринът се огледа и забеляза мъртвеца. Пред къщата хората вече бяха двойно повече.

— Ходих, тук лежи някой! — извика ужасен старейшината на селото.

Приближих се. Той се наведе и докосна мъжа. — Мъртъв е! О господарю, какво е направило кучето ти!

— Изпълнило е дълга си. Не се оплаквай, а го похвали! Мъжът е искал да нападне стопанина на къщата и не е предполагал, че тук са се настанили хора, които няма да позволят да ги изненада никой крадец или убиец.

— Но къде е кучето? — попита той. Посочих му мястото и кюрдът извика: — О, ходих, някакъв мъж лежи под него. Викни на кучето да се махне!

— Няма да го направя. Но кажи на този човек да не мърда и говори, иначе е загубен.

— Да не мислиш да оставиш мъжа да лежи тук през цялата нощ?

— Умрелия можеш да вземеш, но живия остави на мен.

— Защо трябва да лежи тук?

— Ако още някой се осмели да влезе в къщата или двора, кучето ще го разкъса. Човекът ще остане тук като заложник.

— Искам да ми го предадеш! — каза малкоегундът грубо.

— А аз искам да го задържа! — гласеше отговорът ми.

— Аз съм старейшината на селото и ти забранявам!

— Съветвам те да не го правиш! Ще вземеш ли убития или не?

— Ще взема и двамата — мъртвия и живия.

— Не съм жесток. Обещавам ти, че човекът няма да остане в това неудобно положение. Ще го взема със себе си долу в стаята. Но ако някой се осмели да ни нападне, смъртта му е неизбежна.

Той положи ръка на рамото ми и каза напълно сериозно:

— Човекът, удушен от кучето, е достатъчен, за да бъдете убити. Или вие не сте чували за кръвното отмъщение?

— За какво кръвно отмъщение говориш? Кучето е ухапало някакъв крадец. За подобно нещо не може да последва кръвно отмъщение.

— Ще последва, защото е пролята кръв и вашето куче я е проляло.

— Дори и така да е, това не те засяга. Сам ти ми каза, че крадците са чужди хора.

— Засяга ме и още как, защото кръвта е пролята в моето село и роднините на убития ще търсят сметка от мен и моите хора. Предай ми и двамата!

— Само убития!

— Мълчи! — извика той високо, макар да бяхме разговаряли доста тихо. — Заповядвам ти отново. И ако не ми се подчиниш, знам как ще те накарам да отстъпиш!

— Как?

— Стълбата е облегната на къщата. Ще извикам хората си да се качат и да те принудят.

— Забравяш най-важното: долу са четирима мъже, които не се страхуват от никого, а тук горе съм аз с кучето си.

— И аз съм тук.

— Веднага ще слезнеш долу. Внимавай! Преди още да реагира, го сграбчих за дясната мишница и лявото бедро и го повдигнах.

— Ходих! — ревна той. Пуснах го отново на пода.

— Кой можеше да ми попречи да те бутна долу? Сега върви и кажи на твоите хора какво си чул!

— Значи няма да ми предадеш този човек?

— Засега не!

— Задръж тогава и убития. Ще трябва да платиш за него. Той не влезе отново в къщата, а се спусна по стълбата, облегната на външната стена.

— Кажи на хората си — извиках след него, — че трябва да си тръгнат и да вземат със себе си тази стълба. Около къщата не искам хора и ще стрелям по всеки, който се навърта наоколо.

Той се спусна на земята и започна тихо да разговаря с мъжете. Също така тихо му отговаряха. Не можех да доловя и дума. Не след дълго стълбата беше взета и хората се разпръснаха.

Едва сега извиках Доян при мен. Той остави кюрда, но се отдалечи само на крачка от него.

— Стани! — заповядах на човека.

Той се надигна тромаво и дълбоко си пое дъх. Беше доста слабоват и гласът му звучеше младежки, когато извика:

— Ходих!

Каза само тази дума, но в нея се изразяваха всички отсенки на изживения смъртен страх.

— Носиш ли оръжие?

— Само тази кама.

Отстъпих за по-сигурно малко назад.

— Сложи я на пода и се отдалечи на две крачки.

Той се отдръпна, а аз вдигнах камата и я прибрах.

— Ела с мен долу!

Доян остана на покрива, а ние се спуснахме. Останалите вече ме очакваха. Аз им разказах какво се беше случило горе. Англичанинът се загледа в пленника, който сигурно беше на не повече от двайсет години, и каза:

— Сър, този дангалак прилича много на стария. Йес!

Сега и аз забелязах това. Преди не му бях обърнал внимание.

— Наистина! Може би му е син?

— Сигурно! Попитайте обесника!

Ако това беше вярно, загрижеността на малкоегунда за момчето бе напълно разбираема. Но и така гостоприемството беше най-грубо нарушено.

— Кой си? — попитах пленника.

— Кюрд — опита да се измъкне той.

— Откъде си?

— От Миа.

— Лъжеш!

— Ходих, казвам ти истината.

— Ти си от това село.

Беруаринът се поколеба само за миг, но бе достатъчно да разбера, че съм прав.

— От Миа съм — повтори той.

— Какво правиш толкова далеч от родното си място?

— Изпрати ме малкоегундът на Миа.

— Струва ми се, че този от Миа не познаваш така добре, защото си син на тукашния.

Младежът се уплаши, въпреки че се стараеше да не се издаде.

— Кой ти е казал тази лъжа — попита той.

— Мен не могат да излъжат — нито ти, нито който и да е друг. Още утре сутрин ще разбера кой си и ако си ме излъгал, ще бъда безмилостен.

[#1 О, Боже! — Бел. нем. изд.]

Младежът неловко сведе поглед. Трябваше да му помогна:

— Както се държиш, така и ще се отнесат с теб. Ако говориш истината, ще ти простя, защото си прекалено млад и не съзнаваш последиците от действията ти. Ако обаче се инатиш, то кучето ми отново ще ти прави компания!

— Ходих, вече позна — призна най-после той. — Аз съм синът на малкоегунда.

— Какво търсехте в къщата? — продължих да разпитвам аз.

— Конете!

— Как щяхте да ги вземете?

— Щяхме да ви заключим и да отворим двете врати. Тогава конете щяха да са наши.

Това признание не беше срамно за него, защото при кюрдите кражбата на коне, както и нападението с цел грабеж се смятат за рицарско дело.

— Кой е мъртвият горе?

— Стопанинът на тази къща.

— Добре измислено! Трябвало е да влезе пръв, защото най-добре е познавал тайните изходи. Но защо именно ти си го последвал? Вън имаше и други, по-силни от теб мъже?

— Жребецът, който ти яздеше, ходих, трябваше да принадлежи на баща ми. Никой друг не биваше да улови юздите му пръв, защото според нашите обичаи конят щеше да му принадлежи.

— Значи баща ти е заповядал да ги откраднат? Баща ти, който ми предложи гостоприемството си?

— Той ти го е предлагал, но все пак не сте наши гости.

— Защо? — попитах го учуден.

— Вие живеете сами в къщата. Къде е стопанинът, на когото сте гости? Ако бяхте пожелали той да остане, щяхте да бъдете наши гости.

По-късно този урок можеше да ми бъде от полза.

— Но баща ти ми обеща, че ще бъдем на сигурно място.

— Не е било нужно да спазва обещанието си, тъй като не сте наши гости.

— Кучето е умъртвило стопанина на къщата. Ще бъде ли отмъстено с кръв?

Младият беруарин потвърди, а аз продължих:

— Кой ще отмъсти?

— Убитият има син.

— Доволен съм от това, което ми каза. Можеш да си вървиш!

— Ходих — извика той зарадван! — Наистина ли? Да, нали ти казах, че от поведението ти ще зависи и нашето отношение към теб. Ти беше откровен и ти връщаме свободата. Кажи на баща си, че сме мирни хора, които не искат да отнемат живота на никой човек, но умеят да се защитават, ако ги обидят или нападнат. Съжалявам, че стопанинът загуби живота си, но той сам си е виновен и аз не се страхувам от кръвното отмъщение.

— Можеш да му заплатиш. Ще говоря с него.

— Няма да му платя. Ако мъжът не бе искал да ни ограби, нищо лошо нямаше да му се случи.

— Но, ходих, след като настъпи денят, ще ви избият до крак!

— Въпреки че ти дарих свободата и живота?

— Да, ти беше добър с мен и затова искам да те предупредя. Ще ви вземат конете, оръжията и парите и няма да ви позволят да напуснете селото, докато не предадете всичко. А и синът на убития ще иска да отмъсти.

— Няма да получат нито парите, нито нашите оръжия и коне, а животът ми е в ръцете на Бога, а не на някакъв си кюрд. Вие видяхте оръжията ни, когато стрелях по дървото и клона. Ще се запознаете с истинската им сила, щом хората ви станат наши мишени.

— Ходих, оръжията ви не могат да сторят нищо, защото ще се укрием в двете къщи отсреща и ще стреляме през прозорците, без да можете да ни видите.

— Значи ще ни обсадите! — забелязах аз. — Няма да продължи дълго.

— Знаем го. Вие нямате никаква храна и вода за пиене и накрая ще ни дадете това, което искаме — каза младият кюрд.

— Още не се знае. Кажи на баща си, че сме приятели на бея от Гумри.

— Няма да ме послуша. Един кон е по-ценен, отколкото приятелството на някой бей.

— Няма какво повече да си кажем. Можеш да си вървиш. Тук е камата ти!

— Ходих, ние ще ви вземем конете и всичко останало, но ще ви почетем като храбри и достойни хора.

В нашето положение подобно нещо можеше да ми каже само някой кюрд. Оставих го да си тръгне, а зад мен се дочуха високи гласове.

— Сър — извика Линдси. — Вие го пускате?

— Така ще бъде по-добре за нас.

— Кажете! Какво каза! Трябва всичко да зная! Йес!

Разказах им за разговора си с кюрда. Новината, че малкоегун-дът е искал да ни нападне, бе посрещната с доста цветисти изрази.

— И ти пусна младежа да си ходи, ефенди?— каза Мохамед Емин с укор. — Защо?

— Първоначално от съчувствие, но после — от пресметливост. Ако го оставехме тук, щеше да ни пречи, а и трябваше да го храним, когато храната не достига и за нас. Но сега той е изпълнен с благодарност и ще ги съветва да се помирим, а не да задълбочаваме разпрата. Не знаем какво ще се случи и ще действаме необезпокоявани и в безопасност само ако сме сами.

Моите думи получиха одобрението на всички. Вече не можехме да заспим и решихме да бъдем нащрек.

Халеф ме побутна по рамото и каза:

— Сихди, сега имаш време да погледнеш подаръка, който мъжът в Амадие даде за теб. Наистина, бях го забравил.

— Донеси го! — наредих му аз.

Отворих пакета и не можах да сподавя възклицанието си. Под обвивката се показа красиво, безупречно изработено сандъче. Но и то не представляваше нищо в сравнение със съдържанието му — персийски калюн за пушене по време на езда. За тази скъпоценна лула дори и англичанинът ми завиждаше. Жалко, че не можех веднага да запуша, защото имахме само няколко глътки вода.

— А на теб какво ти даде? — попитах Халеф.

— Пет златни меджидиета, сихди. Понякога е добре, когато Аллах позволява на отровното биле да расте, както ти нарече онези гроздове.

Щом започна да се развиделява, се отправихме на покрива, откъдето можехме да наблюдаваме по-голямата част на селото. Само в далечината забелязахме няколко мъже, които като че ли наблюдаваха къщата. Наоколо не видяхме никого. Не след дълго обаче вратата на една от отсрещните къщи се отвори и излязоха двама мъже, които се насочиха към нас. На половината път те спряха.

— Ще стреляте ли? — попита единият.

— Не, защото още нищо не сте ни направили — им отвърнах.

— Ние сме без оръжия. Може ли да приберем мъртвия?

— Елате горе!

Халеф слезе, за да отключи вратата, и двамата кюрди се изкачиха на покрива.

— Роднини ли сте на мъртвия? — заговорих ги аз.

— Не, ако бяхме негови роднини, нямаше да се качим при теб.

— Защо?

— Можем по-добре да отмъстим, ако не ни познаваш.

Отново поука, която ми показваше, че човек се учи, докато е жив.

[#1 Наргиле. — Бел. нем. изд.]

— Добре! — казах аз. — Отнесете мъртвеца.

— Най-напред трябва да ти предам послание от малкоегунда. Той ти благодари, че си освободил сина му, който беше в твоите ръце.

— Това ли е всичко?

— Той иска от вас конете, оръжията и парите, които носите. После можете да си тръгнете по живо по здраво. Дрехите ви няма да вземе, защото си пощадил сина му.

— Кажете му, че нищо няма да получи.

— Сигурно ще премислиш, ходих. Имаме и друго послание за теб.

— От кого?

— От сина на убития.

— Какво предаде да ми кажете?

— Животът ти му принадлежи.

— Ще му го дам.

— Господарю, вярно ли е? — попита удивен мъжът.

— Да, кажи му, че трябва само да дойде и да го вземе.

— Ходих, шегуваш се с нещо сериозно. Поръчаха да ти кажем, че искат или живота ти, или да платиш кръвнина.

— Колко предлага отмъстителят?

— Четири от вашите пушки, които стрелят непрекъснато, и пет малки пищова, като този, с който даде шест изстрела. Още — три коня и две мулета.

— Не разполагам с тези неща.

— Тогава ще изпратиш някой да ги донесе, а дотогава ще останеш тук.

— Нищо няма да дам.

— Искаш да умреш? Виждаш ли дулото, насочено от прозореца там? Това е пушката му. От момента, в който предам отказа ти на сина на убития, той ще стреля по теб.

— Нека стреля!

— Значи приемаш битката?

Двамата беруари вдигнаха умрелия и го свалиха по стълбата, а после го изнесоха навън. Заключихме вратата зад тях. Трябваше да преведа на спътниците си исканията на двамата пратеници. Арабите бяха много угрижени. Те познаваха коварствата и жестокостите на кръвните отмъстители. Линдси обаче изглеждаше доволен.

— Чудесно! Обсада! Правим пробив! Атакуваме! Уел! Но няма да го правим, сър!

— Беруарите ще го направят, сър Дейвид. Само да се покажем, и ще стрелят срещу нас, защото…

В потвърждение на думите ми прозвуча изстрел, после втори, трети, четвърти. На покрива Доян започна високо да лае. Изкачих се чевръсто по стълбата и предпазливо погледнах от капандурата навън. Гледката беше забавна. От двете къщи отсреща стреляха по кучето. Доян забеляза това и лаеше по свистящите около него куршуми. Викнах му, подхванах го и слязохме по стълбата.

Преди да затворя капандурата, отсреща прозвуча вик. Изтрещя изстрел и куршумът мина над главата ми. Това сигурно беше синът на убития, който с вика си искаше да ми покаже, че куршумът идва от оръжието на кръвния отмъстител. Значи положението наистина беше сериозно.

— Сихди — каза Халеф, когато слязох долу при спътниците си. — Няма ли да стреляме и ние?

— Засега още не.

— Защо не? Стрелбата ни е по-точна от тази на беруарите и ако се целим по прозорците им, тогава те ще трябва да се крият.

— Зная. Но трябва да видим дали не може да се измъкнем, без да убиваме някого от тях. А и кучето вече умъртви един човек.

— Как ще се изплъзнем? Само да излезем с конете навън, и ще ни обсипят с куршуми.

— Вярно е. Но тези хора искат да вземат конете ни и няма да се целят по тях. Ако се прикрием зад животните, може би няма да стрелят.

— О, сихди, кюрдите няма да ни оставят да се измъкнем с конете. По-скоро ще убият животните.

Той имаше право. Размислях как да излезем от това опасно положение, без да пролеем кръв, но напразно! Тогава англичанинът се обади:

— За какво мислите, сър?

Казах му.

— Защо да не стреляме, когато те стрелят? После — няколко кюрдски крадци по-малко. Да се измъкнем, без да се отбраняваме. Хм! Не може.

— Защо не може?

— Защото ще прилича на бягство!

— Няма значение. Знаете, че не бих направил нещо, което да ни представи като страхливци. Споделете вашия план!

— Първо трябва да знаем дали и в гръб сме обсадени,

— Там няма друга къща.

— Но откъм полето! Може да пробием дупка в зида!

— Аха, наистина! Хрумването не е лошо.

— Уел! Много добре! Отлично! Йес!

— Липсват ни обаче инструменти.

— Нали нося мотичката.

Наистина, «мотичката» му висеше постоянно на неговото седло. Ала с нея можеше да се направи дупка за някой зеленчук в градинската леха, но не и да се разбие зид.

— Мотиката е неподходяща за подобно нещо, сър Дейвид. Може би ще намерим в двора някакъв инструмент. Елате с мен!

Казах и на останалите какво сме замислили и те ни придружиха. В двора отзад се изкачих на зида и забелязах, че на тази страна на къщата никой не беше обърнал внимание. Никъде не се виждаше и жива душа. Във всеки случай кюрдите смятаха, че заради конете можем да напуснем къщата само през портата. Те държаха само нея под око и смятаха, че сме в клопка.

— Тук! — чух да вика Линдси. — Тук има нещо, сър!

Това, което триумфално размахваше с ръка, приличаше на лост, а върхът му беше обкован в желязо. С него наистина можеше да се откърти парче от стария зид.

— Става! — кимнах с глава. — Трябва само да се погрижим да работим, без да ни пречат, и да не предизвикваме подозрението на стрелците отсреща. Нека Халеф отведе конете в двора. Амад ал Гандур да се качи на покрива и да внимава някой да не забележи какво правим тук. Линдси и аз ще разбиваме зида, а Мохамед Емин от време на време ще стреля от прозореца, за да мислят кюрдите, че още сме в стаята. Ако успеем да се измъкнем по този начин, няма нужда безславно да бягаме., а ще минем гордо покрай тези, които ни обсаждат. От изненада те ще забравят да стрелят.

Това разпределение на задачите се оказа чудесно. Халеф се занимаваше с конете. Шейхът на хадедихните най-спокойно можеше да се упражнява в стрелба, а англичанинът яростно къртеше зида. Не биваше да разрушаваме стената в горния край, което беше много по-лесно, защото щеше да ни издаде. Започнахме отдолу, за да разгадаят намеренията ни едва когато няколко силни удара щяха да са достатъчни, за да завършим делото си.

Най-сетне успяхме да измъкнем първия голям камък, скоро последваха и други. Когато бяхме почти готови, повикахме двамата хадедихни. Всеки пое коня си. Линдси вдигна лоста за последен удар.

— Сега всичко ще съборя! Йес!

Англичанинът се затича към зида и го удари с такава сила, че той рухна. И последните камъни се разлетяха по земята. Проправихме път в отломките. После се метнахме на конете. Прескочихме над камънака и се измъкнахме през отвора навън. Неволята ни приключи още преди да беше започнала, и напуснахме подслона си, без да заплатим сметката.

— Сега накъде? — попита Линдси.

— В тръс, докато завием зад къщата, и после в галоп през селото. Пръв ли ще яздите?

Англичанинът застана начело. Следваха го тримата араби, а аз бях накрая. Минахме между изоставеното вече жилище и двете къщи, от които бяха стреляли срещу нас, и предвижданията ми наистина се оправдаха — никой не стреля срещу нас. Но не бяхме стигнали далеч, когато зад гърба ни се чуха силни викове. Смушкахме конете с шпорите и препуснахме извън селото.

Тук видяхме, че повечето от конете на беруарите са на поляната. Те пасяха трева доста отдалечени от селото, така че се надявахме да се измъкнем, преди конниците да ги възседнат.

Пътят ни минаваше през равнина, прорязана от множество потоци. Конете ни препускаха с всички сили. Трябваше да укротявам врания си жребец, който, усетил водата, пръхтеше и едва удържах да не изпревари далеч останалите коне.

Най-сетне зад нас забелязахме широка редица от конници, които ни преследваха.

Мохамед Емин загрижено погледна коня, който яздеше неговият син, и подхвърли:

— Ако имахме някой друг жребец, никога нямаше да ни догонят.

Имаше право. Това беше най-добрият кон, който можеше да се купи в Амадие, но ходът му бе тромав и дишаше трудно, така че при една продължителна, бърза езда скоро щеше да рухне.

— Сихди — попита Халеф. — Не искаш да убиеш никой от кюрдите, нали?

— Докато може да се предотврати, не.

— Но по конете им можем да стреляме.

— Не ни остава нищо друго.

Халеф смъкна от рамото си дългата арабска пушка и се прицели. На петстотин крачки той никога не беше пропускал целта, а моята карабина биеше и по-далеч.

Преследвачите ни доближаваха все повече. Виковете им звучаха заплашително, работата ставаше сериозна. Един от тях яздеше начело. Доближиха се на около петстотин крачки, но първият продължаваше да препуска. После внезапно спря коня си, прицели се и стреля. Пушката му не беше лоша. Куршумът улучи един камък в непосредствена близост до нас и парчета от него се разхвърчаха. Стрелецът беше млад кюрд, може би кръвният отмъстител.

— Уел! — каза англичанинът и обърна коня си. — Слизай долу, момче!

Прицели се и дръпна спусъка. Конят на кюрда подскочи, олюля се й се строполи.

— Може да си върви вкъщи! Йес!

Този хладнокръвен, сигурен изстрел бе последван от рева на кюрдите. Те се спряха и започнаха да говорят помежду си, но скоро отново ни последваха. Не след дълго стигнахме до широк поток, през който нямаше мост. Потокът беше буен и дълбок, така че трябваше да намерим място, където да преминем. Това ни лиши от преднината. Кюрдите спряха. Някои от тях все пак се придвижиха още малко, слязоха от конете и се изправиха зад тях. Видяхме, че опряха пушките си на гърбовете на животните.

И ние бързо слязохме от седлата и направихме същото. Миг след техните изстрели изтрещяха и нашите. Само аз не стрелях. Пролича си, че имахме по-добрите оръжия. От четирите изстрела три улучиха целта, докато само един кюрдски куршум засегна опашката на коня на англичанина. Линдси поклати глава.

— Имат лоши идеи! — каза той. — Искат да застрелят коня отзад.

— Потърсете някой брод! — извиках аз. — С Халеф междувременно ще държим тези хора в шах.

Стопаните на улучените коне изтичаха обратно при своите. Двама обаче не мръднаха от мястото си. Видях, че отново пълнят пушките си.

— Сихди, не стреляй още! — помоли Халеф. — Остави за мен тази чест.

— Добре!

Той се прицели. Изстрелът му прозвуча едновременно с техните. Дребният Хаджия се бе мерил точно. Единият кон рухна, Халеф го беше улучил в главата. Другият се подплаши и избяга с големи скокове. От куршумите на двамата кюрди обаче не пострадахме.

— Ако продължи така, сихди — изсмя се Халеф, — скоро няма да имат коне и ще трябва сами да си носят седлата вкъщи. Виждаш ли как тичат назад към останалите? Покажи им и на тях, че са се осмелили да се приближат прекалено близо.

— Наистина, не е лошо беруарите да получат някой урок. Нашите преследвачи отново се бяха скупчили. На няколко крачки от тях стоеше малкоегундът, който им разправяше нещо оживено. Те още не бяха виждали пушка, чийто куршум да преодолее такова разстояние, и се чувстваха напълно сигурни. Затова ме изгледаха изненадани, когато застанах зад коня си и опрях пушката. Изстрел — и в следващия момент малкоегундът се просна на земята, а конят му се изтърколи върху него. Прицелих се малко по-далече вдясно и улучих и следващия кон. Със силен рев кюрдите пришпориха конете си далеч назад, а тези, които бяха без коне, хукнаха подир тях с проклятие. Още от миналия ден тези хора се страхуваха от оръжието ни.

Вече спокойно можехме да потърсим брод, какъвто и скоро намерихме. Преминахме потока и продължихме да яздим толкова бързо, колкото ни позволяваше конят на Амад.

Долината на беруарите се напоява от много реки, които се спускат от планината и се съединяват в един от ръкавите на Кабур, която се влива в Тигър. Водните бързеи са обградени от храсти, а в равнините между тях растат многобройни дъбове, тополи и други широколистни дървета. В тази долина живеят както кюрди-беруари, така и несториански християни, но повечето от техните села са изоставени.

Преследвачите ни се изгубиха от погледа. Минахме покрай няколко села, които заобиколихме отдалеч. Не знаехме как ще ни посрещнат. Все пак забелязахме няколко души да работят на полето. Продължихме бързо напред.

За съжаление не познавахме добре пътя, по който трябваше да яздим. Знаех само, че Гумри се намира на север. Това беше всичко. Многобройните водни препятствия, които се налагаше да преодолеем, ни задържаха и принуждаваха да минем по околни пътища. Добрахме се до малко село, състоящо се само от няколко къщи. Не можехме да го заобиколим, защото единият му край опираше на буен поток, а другият — до гъста гора. Селото изглеждаше изоставено и ние необезпокоявани навлязохме в него.

Тъкмо бяхме отминали първата къща, когато изтрещяха изстрели. Те идваха от прозорците на околните постройки.

— По дяволите! — извика англичанинът и се хвана за рамото. Един куршум го беше улучил. Самият аз лежах на земята, а Рих се отдалечаваше в галоп. Станах, изтичах след него и успях щастливо да се измъкна от селото, въпреки че и от другите къщи стреляха. Кървава следа ми показваше, че враният ми кон е ранен. Без да се оглеждам, тичах напред и го открих в края на дъбравата. Куршумът беше одраскал горната част на шията му и причинил болезнена, но безопасна рана. Още оглеждах раната, когато приятелите ми ме настигнаха. Те бяха стреляли напосоки и ме последвали, без да пострада някой. Рамото на англичанина кървеше.

— Опасно ли е, сър? — запитах го аз.

— Не, не е засегната костта. Знаете ли кой беше? Малкоегундът.

— Не е възможно!

— Стреля от покрива. Добре видях.

— Значи беруарите от Тиах са ни изпреварили и препречили пътя. За наше щастие не се бяха качили по покривите, а от тесните прозорци не са могли да се прицелят точно в ездачите. Но сега напред!

— Напред? — попита Линдси. предадем поздравите си.

Мисля, че трябва да им…

— Така ще се изложим на нови опасности. Нужно е и да ви превържа. Не бива да става тук в непосредствена близост с враговете.

— Уел! Да вървим!

Дребничкият Хаджи Халеф Омар не беше съгласен с това. Но и него убедих. Важното беше да стигнем до Гумри, където вероятно щяхме да сме в безопасност.

Продължихме ездата си и не след дълго забелязахме, че кюрдите отново ни следват, макар и отдалеч. След един завой ги загубихме от очи и по-късно отново ги видяхме. Те ни бяха заобиколили, за да ни пресекат повторно пътя или за да влязат преди нас в Гумри. Скоро разбрахме, че възнамеряват да направят второто, тъй като пред нас, макар и в далечината, се очерта силуетът на скалата, върху която се извисява Кала Гумри. Това всъщност е само един малък, изграден от пясъчна глина форт, който можеше да бъде сринат от няколко оръдия. Но кюрдите го смятаха за мощно укрепление.

Бяхме се приближили на една английска миля, когато около нас прозвучаха диви викове и от близките храсти изскочиха и се нахвърлиха стотина кюрдски бойци. Линдси вдигна карабината си.

— За Бога, сър Дейвид, не стреляйте! — му извиках и бутнах цевта на оръжието му надолу.

— Защо? — попита той. — Страхувате ли се, сър? Нямах време да му отговоря. Кюрдите бяха вече сред нас и ни разблъскаха на разни страни. Млад мъж се вкопчи в юздите на коня ми, подскочи и замахна с камата си. Изтръгнах оръжието от ръката му и го захвърлих. После сграбчих един друг кюрд за рамото и извиках:

— Ти си мой закрилник!

— Не мога! Въоръжен си! — отговори той.

— Поверявам ти оръжията си. Ето, вземи ги!

Той взе оръжията ми и положи ръката си върху мен.

— Този човек е мой през целия ден — извика кюрдът високо.

— Също и останалите — добавих аз.

— Те не са молили за закрила — отклони той предложението ми.

— Правя го вместо тях. Те не говорят вашия език.

— Ако предадат оръжието си, мога да бъда техен чалам[32]. Бързо ни разоръжиха, макар никой от спътниците ми да не беше доволен от моята постъпка. С изключение на този, който извади кама срещу мен, изглеждаше, че кюрдите не искат да ни убият, а да ни пленят. Младият кюрд ме гледаше така зловещо, че с право предположих, че е кръвният отмъстител. Не след дълго, когато потеглихме, той отново посегна към камата и се нахвърли върху кучето ми. Доян беше по-бърз от мъжа. Той отскочи назад, за да избегне удара, и захапа врага си за китката, точно над дръжката на камата. Под впитите огромни зъби на животното костите на кюрда изпращяха. Той изкрещя и изпусна ножа. Кучето събори мъжа на земята и го сграбчи за гърлото. Една дузина дула се насочиха към храброто животно.

— Катера Ходех! (За Бога!) — извиках аз, — Махнете пушките, иначе ще го удуши.

Ако някой куршум не убиеше мигновено кучето, кюрдът беше загубен. Противниците ни видяха това и тъй като никой не беше напълно сигурен в изстрела си, свалиха пушките.

— Викни на кучето да се махне! — заповяда ми един от тях.

— Това чудовище умъртви съседа ми! — обади се друг. Беше малкоегундът, който се показа зад един храст. Той благоразумно бе стоял на подобаващо разстояние.

— Имаш право — отвърнах аз. — То веднага ще убие и този човек, ако му заповядам.

— Викни му да се махне! — повтори предишният човек.

— Кажи ми първо, това ли е мъжът, който иска да си отмъсти?

— Той има хеиф[33].

— Ще ви покажа, че не се страхувам от него, Доян, гери (назад)!

Кучето се отдръпна от кюрда. Момчето се изправи. Болката от раната му беше толкова силна, че едва я понасяше. Още по-голяма обаче беше яростта му. Той се приближи плътно до мен и размаха заплашително окървавената си ръка.

— Кучето ти отне силата на моята ръка — изсъска той. — Но не мисли, че ще оставя на някой друг да отмъсти. Ще го направя със собствените си ръце!

— Говориш като някоя бак[34], от чието квакане никой не се страхува — отвърнах аз. — Дай да прегледам и превържа ръката ти!

— Лекар ли си? Не бих взел от теб никакъв дерман[35] дори и да трябва да умра. Но ти ще получиш от мен дерман, и то толкова много, че ще ти бъде напълно достатъчно, обещавам ти.

— Виждам, че та[36] вече те е хванала, иначе щеше да се погрижиш да спасиш ръката си.

— Дека от Гумри ще ми помогне. Тя е по-добър лекар от теб? — отговори той с презрение. — Ти и този таси сте две кучета и трябва да умрете като песове.

Кръвният отмъстител уви ръката си в края на дрехата и вдигна камата. Взеха ни помежду си и шествието потегли. Всички кюрди бяха без коне. Бях загрижен за нас, но не се страхувах.

Кюрдите крачеха мълчаливо, като внимаваха само да не им се изплъзнем. Дори и моят Халеф и двамата араби не продумваха и дума. Но Линдси все още не можеше напълно да превъзмогне гнева си.

— Сър, хубава каша ни забъркахте! — изръмжа той. — Трябваше да разстреляме всички негодници!

— Нямаше да успеем, сър Дейвид. Нападнаха ни внезапно.

— Да. И сега са около нас, а ние — в капана. Предадохме оръжията. Фатална история! Ужасно! Няма да идвам с вас вече в Кюрдистан!

— Бъдете разумен! — смъмрих го аз. — Помислете само — би било безумие, ако пет мъже си въобразят, че могат да се справят с двеста, които са ги обсадили в непосредствена близост.

— Имахме по-добри оръжия от техните! — измърмори англичанинът.

— Можехме ли да си послужим с тях от това разстояние? И дори да можехме да задържим кюрдите, щеше да се пролее много кръв. Също и нашата. А кръвното отмъщение? Не помислихте ли за него?

Забелязахме ездач, който идваше към нас в галоп. Когато се доближи толкова, че можех да различавам чертите на лицето му, разпознах Дохуб, кюрда, чиито роднини бяха пленени в Амадие. При появата му нашият малък отряд спря. Той стремително си проправи път до мен.

— Ходих, ти идваш! Но ти си пленен?

— Както виждаш!

— Извини ме! Не бях в Гумри и когато се върнах, научих, че искат да заловят петима непознати мъже. Веднага помислих за теб и побързах да се уверя дали предположението ми е вярно. Ходих, ас коламе та. (Господарю, аз съм твой слуга.) Кажи, как мога да ти помогна?

— Благодаря ти. Но не се нуждая от твоята помощ, защото този мъж е наш закрилник.

— За колко време?

— За един ден.

[#1 Акушерка. — Бел. нем. изд.]

— Тогава ми позволи да бъда ваш закрилник за дните на целия мой живот!

— Ще ти разрешат ли?

— Да, ти си приятел на всички нас, защото ще бъдеш миван на бея. Той те чака и ще се радва да поздрави с добре дошли теб и спътниците ти.

— Няма да мога да отида при него.

— Защо?

— Как ще се появи един ефенди без оръжията си?

— Видях, че са ви ги отнели. — Той се обърна към придружителите ни: — Върнете им оръжията!

Раненият кюрд се възпротиви:

— Те са наши пленници и нямат право да носят оръжие!

— Те са свободни, защото са гости на бея! — гласеше отговорът.

— Самият Кадир бей ни заповяда да ги заловим и обезоръжим!

— Защото не е знаел, че са хората, които очаква.

— Те убиха баща ми. Виж и ръката ми. Кучето я разкъса.

— Уреди сметките си с тях, след като вече не са гости на бея. Ела, ходих, вземи оръжията си и ми позволи да те водя!

Получихме обратно всичко, което ни бяха взели. После се отделихме от групата и с бърза езда се отправихме по пътя за Гумри.

— Е, сър Дейвид? — попитах Линдси. — Какво мислите за постъпката ми?

— Нищо не разбрах от вашите приказки.

— Но оръжието ви върнаха, нали?

— Уел! И какво нататък?

— Ще бъдем гости на бея от Гумри.

— Ще ви дам удовлетворение, сър. Бях в заблуждение!

Всичките ми грижи се бяха изпарили и с облекчено сърце преминах през тясната порта на селището. При все това не можех да не настръхна при вида на резиденцията на прословутия Абд ес Сумит бей, който заедно с Бедер Хан бей и Нур Улах бей бе избил хиляди от жителите християни на Тиари. Мястото изглеждаше твърде войнствено. Тесните улици бяха пълни с толкова много въоръжени кюрди, че сигурно повечето от тях не бяха от жителите на Гумри. В това отношение малката крепост на беруарите правеше съвсем друго впечатление в сравнение с пустия безлюден Амадие.

С дълго тръстиково копие в ръка насреща ни крачеше кюрд от Сердешт. Той изглеждаше като сиромах пред баланите и шадите, които не очаквах да видя тук. Кюрд от планината Бутан

[#1 Гост. — Бел. нем. изд.]

разговаряше с един омериганец, дошъл от околностите на Диарбекир. После срещнахме двама мъже от племето на амадите, между които крачеше дулмамикански кюрд от Еси. Имаше бойци от племето буланик, хадирсор, хазананлух, каратшиур и карутшибаши. Можеха да се видят дори и мъже от Казикхан, Семсат, Курдук и Кендали.

— Какво правят тези чужди хора в Гумри? — попитах Дохуб.

— Повечето от тях са кръвни отмъстители, които се срещат тук, за да уредят сметките помежду си, както и пратеници от различни области, където се опасяват от въстание на християните.

— Сега има ли подобни опасения?

— Да, ефенди. Християните от планините Тиари вият като кучета, вързани с верига. Те биха искали да се освободят, но джавкането няма да им помогне. Предположихме че искат да нападнат долината на беруарите. Да, те вече избиха няколко мъже от нашето племе. Но скоро и тяхната кръв ще се пролее. Днес бях в Миа, където утре ще има лов на мечки, и заварих цялото село изоставено.

— Нали има две села, които се казват Миа?

— Те са на нашия бей. Горното село е обитавано само от мюсюлмани, а долното — само от християни несторианци. Несторианците внезапно са изчезнали.

— Защо?

— Никой не знае. Но, ходих, ето го жилището на бея. Слизайте от конете и разрешете да ви представя!

Спряхме се пред дълга, невзрачна сграда, чиито размери подсказваха, че това сигурно е жилището на някой големец. Дохуб махна с ръка и няколко кюрди се приближиха, за да отведат конете ни в обора. Самият той се върна след малко, за да ни отведе при бея. Господарят на Гумри ни посрещна в голямата си приемна. Той стоеше още на прага й. При него имаше десетина кюрди, които станаха при появяването ни. Кадир бей беше около трийсетте, висок и широкоплещест. Благородното му лице имаше чисто кавказки черти и беше обградено от гъста черна брада. Тюрбанът му сигурно беше половин метър в диаметър. На врата му на сребърна верижка висяха различни талисмани и амулети. Жилетката му и панталоните бяха извезани богато, а в пояса му до една кама и два инкрустирани със сребро пищова блестеше чудно красива сабя дамаскиня без ножница. Беят не изглеждаше като някой полудив предводител на разбойници и крадци на коне. Въпреки неговата мъжественост чертите му бяха меки и благи, а гласът му звучеше приятелски и приятно, когато ни поздрави:

— Бъди ни добре дошъл, ефенди! Ти си мой брат и твоите приятели са и мои приятели.

По даден знак всички възглавници, които се намираха в помещението, бяха донесени, за да седнем на тях. Настанихме се, а другите останаха прави.

— Чух, че мога да разговарям с теб на кюрдски — каза той.

— Все още не говоря свободно, а и приятелите ми нищо няма да разберат — отвърнах аз.

— Тогава ще разговаряме на турски или арабски.

— Послужи си с езика, който хората ти тук разбират — казах учтиво.

— О, ефенди, вие сте мои гости и ще говорим така, че и приятелите ти да могат да участват в разговора. С кой език искат да си служим?

— С арабски. Но о, бей, кажи преди това на хората ти да седнат. Те са свободни кюрди и е достатъчно да стоят прави само докато поздравяват някого.

— Хункияр — извика той.

— Виждам, че си човек, който познава и уважава кюрдите. Ще им разреша да седнат.

Той даде знак на посетителите си и погледите, които размениха един с друг, докато сядаха, ми подсказа, че са оценили учтивостта ми. Във всеки случай имах работа с един твърде образован предводител, тъй като е истинска рядкост да срещнеш във вътрешността на Кюрдистан човек, който освен няколко диалекта на майчиния си език да владее и турски и арабски. Можеше да се очаква, че беят разбира и персийски, и в течение на моя за съжаление съвсем кратък престой се убедих, че това е така.

Донесоха лули и приятното на вкус питие арак, което кюрдите пиеха с видима наслада.

— Какво мислиш за кюрдите беруари? — ме попита беят. Този директен въпрос трябваше да послужи за въведение на разговора ни.

— Ако всички са като теб, мога да говоря за тях само хубави неща.

— Зная какво искаш да кажеш. Досега са ти причинявали само злини — каза той.

— О не! Не намерих ли в лицето на Дохуб и двамата му роднини приятели?

— Напълно си заслужил тяхното и моето приятелство. Ние обаче ти се отплатихме с неблагодарност. Ще ми простиш ли?

Не съм знаел, че това си бил ти.

— Извини и мен! Един от твоите хора загуби живота си при стълкновение. Но ние не сме виновни.

— Разкажи ми как е станало!

[#1 Господарю — по-висока степен от ходих. — Бел. нем. изд.]

Подробно му описах всичко и после го попитах дали кюрдът има основание за кръвно отмъщение.

— Според обичаите на тази страна синът наистина трябва да отмъсти за смъртта на баща си, ако не иска да бъде презиран от околните. Ти си мой гост и докато си при мен и в моите земи, си в безопасност. Но той ще те следва по-късно по петите дори и да отидеш на края на света.

— Не се страхувам от него.

— Може да си достатъчно силен, за да го победиш в бой, но тогава ще се появят нови отмъстители. И можеш ли да се предпазиш от някой куршум, изстрелян от засада? Не би ли платил по-скоро цената?

— Не! — отговорих натъртено.

— Аллах те е дарил със смелост да пренебрегнеш един отмъстител. Ще се погрижа тази смелост да не доведе до гибелта ти. Бил си и при бащата на моята жена в Спиндури?

— Бях негов гост и станахме приятели.

— Знам. Иначе не би ти поверил подаръка за мен. Аллах те харесва, той ти помага навсякъде да намираш приятели.

— Аллах дарява с добро и лошо. Той радва хората, но понякога ги и опечалява, за да ги изпита. В Амадие например срещнах и врагове.

— Кой беше твой враг? Мютеселимът ли?

— Исмаил бей не беше нито мой приятел, нито враг. Той се страхуваше от мен. Но при него дойде един човек, който ме мразеше и беше виновен за това, че искаха да ме затворят.

— Кой беше той?

— Махреджът на Мосул.

— Кямил ефенди? — запита Кадир бей предпазливо. — Той е враг на кюрдите. Враг е и на всички хора. Какво търсеше в Амадие?

— Съдията искаше да избяга в Персия, защото анадолският кази аскери беше пристигнал, за да отстрани него и мютесарифа на Мосул от постовете им.

Тази вест изненада твърде много Кадир бей. Той съобщи веднага новината на своите хора, които бяха не по-малко удивени. Трябваше да разкажа всичко подробно.

— И мютеселима ли ще махнат? — попита беят.

— Това още не се знае. В известен смисъл той беше тъмничарят на мютесарифа. И изпращаше в Амадие, всеки, който трябваше да изчезне от Мосул.

— Не бяха ли престъпници?

— Не, имаше и невинни. Не си ли чувал за Амад ал Гандур, сина на шейха на хадедихните?

— И той ли е бил заловен и изпратен за Амадие?

— Да, той не предполагаше колко е коварен мютесарифът.

— Ако бях хадедихн, бих се отправил за Амадие, за да освободя сина на моя шейх.

— Кадир бей, това е трудна работа.

— И все пак бих го направил. Хитростта често е по-добро оръжие от насилието.

— Тогава знай, че се намериха мъже, които се осмелиха да отидат в Амадие и чрез хитрост освободиха сина на шейха.

— Ходих, говориш ми за някакво чудо! — извика беят. — Но аз вярвам, защото ти го казваш. Дали тези герои ще достигнат необезпокоявани пасищата на хадедихните?

— Това знаят само двама: Аллах и ти.

— Аз? Какво искаш да кажеш?

— Дочух, че възнамеряват да се отправят не на запад, а към страната на беруарите, за да достигнат Саб и да се спуснат по нея.

— Ефенди, това е рисковано начинание. Когато смелчаците дойдат насам, ще бъдат добре дошли. Преди колко време е успяло бягството?

— Онзи ден през нощта.

— Откъде си толкова сигурен? Видя ли ги?

— И ти ги виждаш, защото седят пред теб. Този човек е Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, а този — Амад ал Гандур, неговият син.

Кадир бей скочи и попита:

— Кой е третият?

— Моят слуга и приятел Хаджи Халеф Омар, също хадедихн.

— А този тук?

— Мой спътник, идва от Запада. Решихме заедно да освободим затворника в Амадие.

Настъпи истинска словесна бъркотия — обясняваха на кюрдски, викаха на турски и поздравяваха на арабски. За всичко стана дума и те го чуха от устата на хадедихна. Той им разказа и за битката в терасовидната долина. Трябваше да превеждам и признавам, че доста се поизпотих. Познанията ми по кюрдски бяха ограничени, а арабски и турски кюрдите говореха така, че трябваше по-скоро да гадая за значението на думите и изразите, откоя-кото да ги разбера. Това бе причина за многобройни обърквания и грешки, заради които понякога избухваше бурен смях.

В края на този оживен разговор беят ни увери, че ще направи всичко, за да улесни пътуването ни. Той ни обеща меховете, необходими за няколкото села, сигурни водачи, които добре познават течението на Кабур и горната част на Саб ал Ала, а

1 Голямата Саб. — Бел. нем. изд.

също и препоръки за кюрдите ширвани и зибари, през чиито области трябваше да преминем. Кадир бей не искаше и да чуе да прекосим планините на Тура Гара по посока на река Акра, защото неговата закрила там по-скоро щеше да ни навреди, отколкото да ни бъде от полза.

— Ще срещнете — добави той — много християни несторианци, както и поклонници на дявола и малки кюрдски племена, с които беруарите враждуват. Навсякъде тези хора са много войнствени и планините са толкова диви и непристъпни, че никога няма да се доберете до Саб. Но сега си починете и ми позволете да изпълнявам служебния си дълг, преди да седнем на трапезата. Днес трябва да водя преговори, тъй като утре няма да бъда в Гумри.

— За Миа ли ще пътуваш? — попитах аз.

— Да. Кой ти каза?

— Научих от Дохуб, че искаш да уловиш една мечка.

— Една? Там има цели две семейства, които унищожават стадата. Може би не знаеш, че в земите на кюрдите има много мечки и — добави той с гордост — тези, които не са кюрди, казват, че две големи напасти са бреме за тях — кюрдите и мечките.

— Ще ни позволиш ли да те придружим?

— Добре, щом желаете. Може да гледате, без да се излагате на опасност.

— Не искаме само да гледаме, а и да участваме в лова.

— Ефенди, мечката е опасно животно.

— Заблуждаваш се. Мечките, които обитават кюрдските дебри, са доста безобидни. Има страни, в които мечките са два пъти по-големи и по-силни от тукашните.

— Чувал съм за това. Казват, че в някаква страна имало само лед и вода. Там мечките били с бяла козина и им казвали дуб елбуш[37]. Виждал ли си подобни бели мечки?

— Виждал съм, но говоря не за тях. Има и още една страна с грамадни мечки, на които козината е сива. Те са най-силните и най-опасните. Една такава мечка спрямо кюрдската е като кон срещу някое куче, от което се пазят, но не се страхуват.

— И подобна мечка си виждал? — попита беят удивен.

— Дори съм ловувал.

— И си ги побеждавал, защото още си жив! Добре! И вие ще участвате в лова на мечки.

Кадир бей ни отведе в една стая. В средата й беше поставена софра, около която бяха подредени пет възглавници. След като ни остави, се появи една жена, следвана от няколко слугини. Те носеха предястие, предвидено в случай, че сме много гладни. Състоеше се от ярешко, първо пържено и после печено в сметана. Към него имаше сушено грозде, черници и салата от листа на растение, което не познавах. Приличаше на коприва.

— Добре сте ми дошли! — поздрави жената. — Как се чувстваше баща ми, старейшината на Спиндури, когато тръгвахте насам?

— Той е добре, а и другите Аллах е дарил със здраве — отговорих аз.

— Вземете и хапнете, а после имайте добрината да ми разкажете за домашните. Мина много време, а нищо не съм чувала за тях.

Изпълних желанието й, разказах толкова подробно, колкото бе възможно. Тя беше щастлива, че разговаря с мен за родното си място, и дори нареди да доведат Доян от обора, за да го нахрани с остатъците от ярето.

Когато повече не се нуждаехме от грижите й, жената ни остави и ние се разположихме на възглавниците, които опряхме колкото се може по-удобно на стената. Нашето блажено спокойствие бе нарушено от неочакваната поява на един мъж. Това беше раненият кръвен отмъстител. Ръката му беше превързана с парче плат.

— Какво искаш? — го попитах.

— Бакшиш, ефенди!

— Бакшиш за какво?

— За да не те убия.

— Виждам, че треската ти още не е минала. Ако някой от нас двамата заслужава бакшиш, това съм аз. Аз не само обещах, но и запазих живота ти, когато кучето ми бе впило зъбите си в теб. Какво обаче направи ти? Стреля и искаше да ме намушкаш. А отгоре на всичко говориш за бакшиш. Махни се веднага, за да не те застигнат подигравките ни!

— Ходих, не за това, че стрелях и исках да те наръгам, е бакшишът, а за това, че приех да се плати кръвнината.

— Кръвнината? От кого?

— От бея. Той я плати.

— Колко ти даде?

— Един кон, една кремъклийка и петдесет овце.

— Значи много по-малко, отколкото искаше от мен.

— Той е мой предводител и трябваше да му се подчиня. Но именно защото е толкова малко, искам да ми дадеш и бакшиш.

— Ако бях някой свободен, храбър кюрд, не бих просил бакшиш! Засрами се и се махай! Няма да получиш нищо.

— И нашият малкоегунд ли няма да получи нищо?

— Той ли ти нареди да ме питаш?

— Да.

— Тогава му кажи, че и той няма да получи никакъв бакшиш. Впрочем аз пощадих живота на сина му и това е повече и от най-големия подарък.

Кюрдът си тръгна. Той бе получил кръвния данък, но лицето му подсказваше, че трябва да се пазя от него, ако отново го срещна някъде.

— Какво искаше този човек? — попита Линдси.

— Кадир бей му е платил вместо нас кръвния данък и…

— Как? Беят?

— От гостоприемство!

— Благородно! Много благородно! Йес! Колко?

— Един кон, една кремъклийка и петдесет овце.

— Колко прави това в пари?

— Не повече от пет фунта, или сто марки.

— Ще му ги дадем.

— Това много би го обидило, сър Дейвид. Трябва да помислим какъв равностоен подарък можем да му предложим.

— Добре! Хубаво! Какво даваме?

— Ще помислим по-нататък.

Когато беят привърши служебните си задължения, дойде, за да ни заведе в двора, където щяхме да се нахраним. Бяха поканени около четиридесет души. Освен тях според обичая на ориенталците дойдоха и много други, които не бяха канени.

Към края на яденето се установи, че храната няма да стигне. На натрапилите се гости дадоха жива овца, с която веднага се заловиха. Един направи дупка в земята, друг донесе дърва и камъни за огъня. Върху трети падна изборът да я заколи — той й преряза гърлото и я окачи със завързани предни крака на гвоздея на една греда. Вътрешностите не бяха извадени. Кюрдът напълни устата си с вода, долепи устни до задницата на животното и издуха водата вътре. Той продължи това странно занимание дотогава, докато вътрешностите не бяха напълно промити и очистени. После нарязаха дреболиите на толкова парчета, колкото бяха мъжете. По същия начин беше нарязано и месото на овцата. Всеки от тях уви в своето парче черво дреболиите и месото и ги сложи в обградената с камъни дупка, където стъкмиха огън. Не след дълго огънят бе угасен и полуопечените парчета месо отидоха «по предназначение» между зъбите на кюрдите.

След яденето Кадир бей ми показа своя обор. Там имаше над двайсет коня, но между тях само един бял, който заслужаваше внимание. После следваха бойни танци и игри, съпровождани от тамбура с две струни. Накрая някакъв мъж разказа приказки и различни истории — за умиращата жаба, за вълка пастир, за стария лъв и за лисицата и козата.

Събралите се слушаха с най-голямо внимание разказвача, но аз бях доволен, когато завърши и можеше да се оттеглим да починем. Беят ни заведе в голяма стая. Около стените й бяха наредени дивани, на които можехме да спим. Тъй като в стаята не забелязах нищо особено, ме учуди любопитния поглед, с който ни наблюдаваше Кадир бей. Така можеше да гледа само някой, който очаква, че си видял нещо забележително и предизвикващо удивление. Понеже все гледаше към едно и също място, разбрах причината и се впуснах в хвалебствия:

— Какво е това? О бей, с какво голямо богатство те е надарил Аллах! Съкровищата ти са по-големи от тези на бея на Ревандус или на владетеля на Джуламерг!

— За какво говориш, ефенди? — попита той с известно лукавство.

— Говоря за скъпоценния джам, с който си украсил двореца си.

— Да, той е много рядък и скъп — каза беят с достолепна скромност.

— Откъде го имаш?

— Купих го от един йехуди, който го носеше от Мосул, за да почете персийския шах.

Щеше да бъде неучтиво да питам за цената. Търговецът сигурно беше измислил баснята за персийския шах и бе измамил бея. Стъклото представляваше малко парче от счупен прозорец и едва ли беше по-голямо от две мъжки длани. Като най-голямото украшение на стаята то беше лепнато за омаслената хартия на прозореца, за да изпъква на преден план въпреки съперничеството на останалите предмети. Беят ни пожела лека нощ със съзнанието, че ни е направил величествено впечатление с прозореца.

Бяхме уморени и копнеехме за почивка, която напълно заслужавахме.

[#1 Евреин. — Бел. нем. изд.]