През дивия Кюрдистан

Седма глава Духът на пещерата

Задачата не ми изглеждаше трудна. Нямаше защо да се страхувам от кюрдите и тъй като животът на бея им бе в опасност, можеше да се предположи, че ще се стигне до помирение.

Яздех бавно напред и се вслушвах във всеки шум. Стигнах до едно ниско възвишение, където дърветата и храстите не бяха толкова гъсти, и видях ято врани да се рее над гората. От време на време те се спускаха и кацаха на клоните, но после отново излитаха. Явно нещо плашеше птиците и сега вече знаех накъде да вървя. Тръгнах надолу по хълма, но не бях изминал много път, и изтрещя изстрел. Той сигурно бе предназначен за мен, но не ме улучи. В миг скочих от коня и се скрих зад него. Бях видял пламъчето от барута и разбрах къде се е скрил несръчният стрелец.

[#1 Момче.]

— Кур’от остави кирбита[39] си! — извиках аз. — По-скоро ще уцелиш себе си, отколкото мен!

— Изчезвай, иначе ще те убия! — чу се отсреща.

— Не ме разсмивай! Кой убива приятелите си?

— Ти не си наш приятел. Ти си враг!

— Ще видим. Не си ли от предния пост на кюрдите?

— Кой ти каза?

— Заведи ме при водача ви!

— Каква работа имаш там?

— Моят домакин, беят на Гумри, ме изпраща при него.

— Къде е Кадир бей?

— Пленен е в Лисан.

Докато водехме този разговор, много добре забелязах, че се приближиха още воини, но се криеха зад дърветата. Кюрдът продължи да пита:

— Казваш, че си гост на бея. Кой си?

— Един ефенди е длъжен да отговаря само на някой изтъкнат воин. Заведи ме при вашия водач или го доведи при мен! Като пратеник на бея, трябва да говоря с него.

— Ходих, ти да не си от онези чужденци, които също са пленени?

— Така е.

— Наистина ли не си предател, господарю?

— Катишт, баква? (Какво, жабо такава?) — извика силно един друг глас. — Не виждаш ли, че това е ефендито, който може да стреля без прекъсване? Махай се, червей, и ме пусни при него!

В същото време иззад едно дърво излезе млад кюрд, който почтително се приближи към мен и каза:

— Аллах д’Аллах (Слава на Бога), че отново те виждам, ходих! Много се безпокояхме за вас.

Разпознах в него един от мъжете, успели предишния ден да избягат от мелика, и отговорих:

— Отново ни плениха, но се чувстваме добре. Кой е водачът ви?

— Раисът от Далаша, а при него е храбрият шейх на хадедихните.

Приятно беше да чуя това. Значи все пак, както предполагахме, Мохамед Емин беше намерил пътя за Гумри и сега идваше да ни освободи.

— Не познавам раиса от Далаша — казах аз. — Заведи ме при него!

— Ефенди, той е велик воин. Той пристигна вчера вечерта, за да посети бея, и тогава научи, че Кадир бей е пленен, и се закле да изравни Лисан със земята и да изпрати всичките му обитатели в ада. Сега е на път, а ние се движим пред него, за да не го нападнат ненадейно. Но къде е жребецът ти, ходих? Откраднаха ли го?

— Доброволно го оставих. Но хайде, води ме! Хванах коня на Халеф за юздите и го последвах. Бяхме извървели може би около хиляда крачки, когато се натъкнахме на група ездачи, сред които за голяма моя радост забелязах Мохамед Емин.

— Хамдулиллях! — извика той. — Слава на Бога, който ме дарява с милостта отново да те видя. Той е осветявал пътя, по който си успял да избягаш от твоите врагове. Но — добави арабинът уплашено — ти си избягал, без да вземеш твоя Рих?

За него това беше непоносима мисъл, ала аз веднага го успокоих:

— Не съм избягал, а конят все още е мой. Рих се намира под грижите на Хаджи Халеф Омар, при когото е на сигурно място.

— Не си избягал ли? — попита той учудено.

— Не съм. Идвам като пратеник на бея на Гумри и мелика на Лисан. Къде е водачът?

— Аз съм! — обади се дълбок глас. Погледнах мъжа. Яхнал беше кокалест кон със сплъстена козина. Ездачът беше много висок и страшно кльощав. Огромен тюрбан покриваше главата му, а лицето му беше скрито сред толкова четинеста и гъста брада, че се виждаха само носът и очите, които ме гледаха доста изпитателно.

— Ти ли си раисът на Далаша? — попитах аз.

— Да. А ти кой си?

Мохамед Емин го осведоми вместо мен.

— Този чужденец е Кара Бен Немзи ефенди, за когото ти разказвах.

Кюрдът още веднъж впи поглед в моите очи и сякаш най-сетне му стана ясно кой съм.

— По-късно ще ни разкаже всичко, а сега да се присъедини към нас! — каза той. — Напред!

— Стой! Спешно трябва да говоря с теб — помолих аз.

— Замълчи! — сряза ме той. — Аз съм водач на този отряд и каквото кажа, се изпълнява без възражения. Само жените дър-дорят, а мъжете действат. Сега няма да приказваме!

Не бях склонен да разговарят с мен по този начин. А и Мохамед Емин незабелязано ми хвърли окуражителен поглед. Раисът вече беше направил няколко крачки. Пристъпих напред и хванах коня му за юздите.

— Стой! Спри! Аз съм пратеник на бея! — предупредих го строго.

Винаги съм смятал, че един безстрашен човек, който притежава и някаква физическа сила, прави голямо впечатление на тези полудиви хора. Но сега явно бях сгрешил, защото мъжът вдигна юмрук и заплаши:

— Махни си ръката от коня, иначе ще те ударя!

Разбрах, че мисията ми ще се провали, ако се оставя да ме сплаши. Затова пуснах моя кон, но не и неговия и отвърнах:

— Тук съм вместо бея на Гумри и аз ще заповядвам. А ти не си нищо друго освен един незначителен кяя, който трябва да се подчинява. Слез от седлото!

Тогава раисът свали пушката от рамото си, хвана я за дулото и я размаха над главата.

— Ще ти размажа физиономията, глупако! — изръмжа той.

— Опитай се, но първо се подчини! — отвърнах му аз, смеейки се.

С рязко движение натиснах задницата на коня му надолу и го ритнах така силно в корема, че животното стреснато подскочи. Тези две движения следваха толкова бързо едно след друго, че раисът падна на земята. Още преди да успее да се изправи, му измъкнах пушката и зачаках нападението му.

— Са! (Куче!) — изръмжа той и скочи. — Ще те смачкам!

Раисът на Далаша се нахвърли върху мен. Вдигнах крака си на височината на стомаха му, ритнах го и той се преметна назад. Тогава взех собствената му пушка и се прицелих в него.

— Не ме докосвай, иначе ще стрелям! — заповядах му аз.

Той стана, хвана се за корема и ме погледна с искрящи от гняв очи, но повече не се осмели да ме нападне.

— Върни ми оръжието! — изръмжа той заплашително.

— По-късно, след като си поговорим.

— Няма за какво да разговарям с теб.

— Да, но аз имам и съм свикнал да ме слушат. Запомни това, кяя!

— Не съм кяя, а райе!

Въпреки че станалото продължи само мигове, идващите кюрди го забелязаха и около нас се беше събрала доста голяма група, която все повече се увеличаваше. Но един-единствен поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че никой нямаше намерение да вземе прибързано страна. Затова безгрижно му отвърнах:

— Ти не си райе. Не си дори и свободен кюрд като тези храбри мъже тук, които искаш да командваш.

— Докажи го! — извика той, кипнал от гняв.

— Ти си старейшината на Далаша. А седемте селища Далаша, Кал, Сертикиута, Бегиута, Виха и Шураиси спадат към областта Кал, която плаща данък на мютеселима на Амадие и следователно са подвластни на мютесарифа на Мосул, както и на султана в Стамбул. Така че старейшината на едно село, което плаща данък на падишаха, е само един турски кяя: Ако ме обиди някой свободен кюрд, мога да искам удовлетворение от него с оръжие в ръка, защото той е син на мъж, който не превива коляно пред никого. Но ако един турски кяя, слуга на мютесарифа, ме нарече куче, го свалям от коня и получава от мен ритник, за да се научи на покорство, което той дължи на всеки свободен човек! Кажете ми, мъже: кой обяви този човек, който събира данъци в едно турско село, за предводител на беруарите?

Наоколо се чу неодобрително мърморене. След това един от събралите се обясни:

— Той сам.

Обърнах се към човека, казал тези думи:

— Познаваш ли ме?

— Да, ефенди, повечето от нас те познават.

— Знаеш, че съм гост на бея, нали?

— Знаем го!

— Тогава ми отговори: нямаше ли сред беруарите човек, достоен да заеме мястото на бея?

— Има много такива — отвърна кюрдът гордо. — Но този мъж, който ти наричаш кяя, често идва в Гумри. Той е силен и тъй като има кръвно отмъщение с мелика на Лисан, а не искахме да губим време с протакането на избора, му предоставихме командването.

— Казваш, че е силен? Не го ли свалих от коня и съборих на земята? Казвам ти, че душата му ще отиде в джехенема, ако само още веднъж се опита да обиди мен или някой от моите приятели! Юмрукът на ефендито от Алемания е като кумаш за приятелите, но челик и демир за враговете.

— Ходих, какво искаш от него?.

— Кадир бей е пленен в Лисан. Той ме изпраща при вас, за да говори с водача ви как да действате. Но този човек не иска да се подчини на бея. Не иска да разговаря с мен и ме нарече куче.

— Той трябва да се подчини, и ще те изслуша! — чу се наоколо.

— Добре — отговорих аз. — Поверили сте му командването и нека го запази, докато беят ви бъде освободен. Но както аз зачитам честта му, така и той трябва да зачита моята. Изпратил ме е Кадир бей. Тук съм вместо него. Ако този човек се държи миролюбиво с мен, както подобава да се отнася към един ефенди, ще му върна оръжията и беят скоро ще е сред вас.

Огледах внимателно всичко край себе си. Доколкото можех да преценя, около мен в редките храсти стояха повече от стотина мъже, които ми засвидетелствуваха одобрението си. После се обърнах към кяята:

— Чу какво казах. Признавам те за водач и затова ще те наричам ага. Ето ти пушката и ножа. Очаквам, че сега ще изслушаш думите ми.

— Какво имаш да ми съобщаваш? — изръмжа той сърдито.

— Събери всички беруари. Те не бива да продължават напред, преди да приключи съвещанието ни.

Главатарят на Далаша учудено ме погледна.

— Не знаеш ли, че искаме да нападнем Лисан? — попита ме той.

— Знам. Но ще стане по-късно и в необходимия момент.

— Ако се бавим, враговете ни ще се нахвърлят върху нас. Те ни видяха.

— Именно защото знаят, Кадир бей ме изпраща при вас. Противниците ви няма да ви нападнат. Те се оттеглиха зад Саб и ще отбраняват моста.

— Сигурен ли си?

— Аз самият ги посъветвах така.

[#1 Кадифе.]

[#2 Стомана.]

[#3 Желязо. — Бел. нем. изд.]

Той мрачно гледаше пред себе си, а и някои от стоящите наоколо мъже ми хвърлиха неодобрителни погледи. После каза:

— Ще направя каквото поискаш. Но не мисли, че ще приемем от един чужденец лош съвет!

— Постъпи както желаеш! Заповядай да намерят някоя широка поляна, за да можем да се съберем всички. По-старите да дойдат да се съвещаваме, а останалите да охраняват, за да сме сигурни, че не ни заплашва опасност.

Той даде необходимите разпореждания и сред хората настъпи голямо оживление. Междувременно успях да разменя няколко думи с Мохамед Емин. Разказах му за преживяванията, след като се разделихме с него, и исках да го попитам какво е правил той, когато съобщиха, че е намерено подходящо място. Трябваше да тръгваме.

— Ефенди — каза шейхът, — благодаря ти, че показа на този кяя, че сме мъже!

— А успя ли ти да му го кажеш?

— Съмнявам се, защото знам само няколко думи на кюрдски. А сред беруарите има само няколко души, които разбират арабски. Този кяя сигурно е известен със славата си на крадец и разбойник, щом го почитат толкова.

— Е, виждаш, че те уважават не по-малко и мен, въпреки че не съм крадец и разбойник. Ела, чакат ни! Повече няма да се разделяме.

— Какви предложения ще направиш?

— Ще чуеш.

— Но аз не разбирам кюрдски.

— От време на време ще ти превеждам най-важното. Минавайки между редките дървета и храсти, стигнахме до поляна, където имаше достатъчно място, за да се разположим за преговорите. Конете бяха вързани наоколо. В средата на поляната с раиса седяха двайсетина намръщени воини. Останалите почтително се бяха отдръпнали встрани до конете или в храстите, за да осигурят нашата безопасност. Тези странно облечени кюрди, с оседланите си по най-различен начин коне, представляваха доста живописна гледка. Но нямах повече време за такива наблюдения.

— Ефенди — започна водачът, — готови сме да чуем какво ще ни кажеш. Но трябва ли и този човек да участва в съвета ни?

Той посочи към Мохамед Емин. На този злостен удар трябваше да отвърна веднага.

— Мохамед Емин е прочутият шейх на бени хадедихн от народа на араб ат шаммар. Той е мъдър предводител и непобедим воин, а бялата му брада зачитат дори и неверниците. Още никой не се е осмелил да го свали от коня и да го рита. Пази се, ага, иначе ще се върна при Кадир бей, но ще те взема пред себе си на моя кон и в Лисан ще наредя да те бият по ходилата!

— Ефенди, ти искаше да разговаряш с мен миролюбиво!

— Тогава ти самият спазвай мира! Двама мъже като Мохамед Емин и мен няма да позволят и на хиляда противници да ги обиждат. С нашите оръжия не се страхуваме и от целия твой Кал. Поставяме се под оджака на тези беруари, които няма да допуснат приятелите на техния бей да бъдат обиждани.

Който се позове на оджака, му се оказва винаги най-голямо покровителство и ето че най-възрастният от бойците стана и хвана Мохамед Емин и мен за ръцете и заяви със заплашителен глас:

— Който обиди тези мъже, е мой враг. Сер бабе мен. (Кълна се в главата на баща си.)

Клетвата на най-видния кюрд беше достатъчно силна, за да ни предпазва отсега нататък от всички обиди. Кяята на Далаша попита:

— Какво съобщение искаш да ни предадеш?

— Трябва да ви кажа, че беят на Гумри е пленник на мелика на Лисан…

— Вече го знаем. Не беше необходимо да идваш само заради това.

— Като идеш в джехейема при твоите прадеди, им благодари, че са те възпитали да бъдеш толкова учтив. Само негрите и аджаните имат обичай да не се изслушват. Твоят ходжах си заслужава бастонадата.

Въпреки че за тези думи можеха да упрекнат и мен, старият кюрд извади пищова си и равнодушно каза:

— Сер бабе мен! (Кълна се в главата на баща си!) Може би скоро ще чуете гласа на оръжието. Продължавай, ефенди!

Положението наистина беше много особено. Ние двамата чужденци бяхме взети под закрила срещу собствения им водач. Какво ли би казал за това един «цивилизован» кавалерийски ротмистър? Подчиних се на подканата и продължих да говоря:

— Меликът на Лисан иска кръвта на бея.

— Защо? — попитаха околните.

— Защото кюрдите са причинили смъртта на много халдани. Това твърдение предизвика сред слушателите ми доста голямо вълнение. Когато то утихна, ги помолих да ме изслушат:

[#1 Дом, домакинство; в случая: право на неприкосновеност.]

[#2 Презрително кюрдско название за персийските шиити.]

[#3 Учител. — Бел. нем. изд.]

— Аз съм упълномощен от бея, но същевременно съм и пратеник на мелика. Обичам Кадир бей, но меликът също ме помоли да бъда негов приятел. Мога ли да разочаровам някого от тях?

— Не! — отговори възрастният кюрд.

— Правилно. Чужденец съм в тази страна и нямам да отмъщавам нито на вас, нито на някой халдеец. Затова трябва да се придържам към думите на Пророка: «Нека думата ти бъде закрила за твоя приятел!» Ще разговарям с вас така, сякаш Кадир бей и меликът са тук и говорят с вас. А Аллах ще просветли сърцата ви, за да не затъмни никоя несправедлива мисъл душите ви.

Старият отново взе думата.

— Говори спокойно, ходих! Говори и вместо мелика, защото все пак и той те е изпратил тук. Кажи ни истината, а ние вярваме, че няма да ни обидиш или разгневиш.

— Тогава слушайте! Не са изминали много години, откакто тези планини са ехтели от писъци, а долините са били изпълнени с ридания. Хората плачели, а мечовете вилнеели като в първия час на Страшния съд и смъртта покосила хиляди хора. Кажете ми, кой вдигна първи меч?

— Ние! — разнесе се триумфален вик наоколо.

— А кои бяха тези, които загинаха? Този път водачът изпревари всички:

— Халдейците, Аллах да ги убие!

— Какво ви бяха сторили?

— На нас ли? — извика той учуден. — Не са ли гяури? Не вярват ли в трима богове? Не се ли молят на отдавна умрели хора? Не проповядват ли нашите улема да ги унижаваме вечно?

Щеше да бъде голяма непредпазливост, ако се впусна в религиозен спор. Затова просто му отвърнах:

— Значи вие сте унищожавали християните заради вярата им? Признавате, че сте убивали стотици и хиляди от тях?

— Много хиляди! — каза предводителят гордо.

— Добре, вие знаете какво е тхар, кръвното отмъщение. Защо тогава се учудвате, че роднините на убитите са се вдигнали и искат вашата кръв?

— Ефенди, те нямат това право. Те са гяури!

— Грешиш, защото човешката кръв е човешка кръв. Бил съм в много страни и при много народи, чиито имена никога не сте чували. Те не бяха мюсюлмани, но познаваха кръвното отмъщение и се е случвало някой да отмъсти за смъртта на свой роднина. Аз съм при вас като безпристрастен пратеник. Не бих могъл да кажа, че само вие имате право на кръвно отмъщение, защото и вашите противници са получили живота си от Бога и ако те нямат право да го защитават от вас, тогава сте страхливи убийци. Затова не бива да се учудвате, че искат да вземат живота на бея ви, който е в ръцете им. Те дори имат право да изискват от вас смъртта на толкова хора, на колкото сте отнели живота вие.

[#1 Мохамедански богослови. — Бел. нем. изд.]

— Нека само дойдат тези гяури! — изръмжа агата.

— Ще дойдат, ако вие не им подадете ръка за помирение.

— Помирение? Ти луд ли си?

— Не съм си загубил ума. Какво искате да им причините? Между тях и вас се намира Саб и щурмуването. на моста или на някой брод ще ви струва много жертви. А докато сторите това, несторианците могат да получат помощ от Ахита, Серспито, Савита, Мияниш, Мурги и други места и ще ви смажат.

Тогава предводителят се надигна, на лицето му бе изписано обвинение.

— Знаеш ли кой е виновен за това? — попита той. — Ти самият, само ти!

— Аз ли? Защо?

— Не призна ли сам преди малко, че си ги посъветвал да се оттеглят зад реката? — И обръщайки се към останалите, добави: — Виждате ли сега, че не е наш приятел, а е предател?

Отвърнах му:

— Именно защото съм ви приятел им дадох този съвет. Те щяха да убият бея още щом някое от вашите оръжия повалеше техен човек. Или да се върна в Лисан и да кажа на Кадир бей, че животът му няма за вас никакво значение?

— Да не би да искаш да кажеш, че изобщо не бива да ги нападаме?

— Точно това имам предвид.

— И ти ни смяташ за страхливци, които няма да отмъстят за смъртта на загиналите вчера мъже?

— Знам, че сте храбри воини, но също и предвидливи мъже, които няма да се изложат на безсмислена смърт. Вие познавате Саб. Кой от вас ще мине на другия бряг, щом там дебне врагът и ще бъде посрещнат с куршум?

— Само ти си виновен за всичко!

— Пфу! По този начин спасих живота на бея. Или това е безполезно?

— Ти си искал да спасиш не неговия, а своя живот!

— Лъжеш се. Моите спътници и аз сме гости на мелика. Само беят и заловените с него кюрди са пленници. Ще умрат веднага, щом вие нападнете.

— А ако ни лъжеш, че си гост на мелика. Как ще го докажеш?

— Щях ли да съм тук, ако бях пленник?

— Би могъл да те пусне срещу честната ти дума. Защо те е взел под закрилата на своя дом? Кой те е препоръчал на мелика на Лисан?

Трябваше да отговоря нещо и честно признавам, че се срамувах да назова името на една жена.

— Препоръчала ме е една жена. Но, изглежда, той отдава голямо значение на нейните думи.

— Как се казва тя?

— Марах Дуримех.

Страхувах се да не стана смешен и бях много изненадан от напълно противоположното на очакванията ми въздействие, което предизвика това име. Агата много се изненада и каза:

— Марах Дуримех ли? Къде си я срещал?

— В Амадие.

— Кога? — продължи да пита той.

— Преди няколко дни.

— Как я срещна?

— Правнучката й се беше отровила и тъй като разбирам малко от лечение, ме повикаха. Така срещнах Марах Дуримех и спасих болната.

— Каза ли на старицата, че ще ходиш в Тумри и Лисан?

— Да.

— Тя не те ли предупреди с какво ще се сблъскаш тук?

— Предупреди ме.

— А какво направи тя, след като не промени намерението си? Спомни си! Може би ти е казала някаква дума, която аз не бива да споменавам.

— Каза ми, ако попадна в опасност, да попитам за Рух’и кулян. Той щял да ме закриля.

Едва бях изрекъл тези думи, и човекът, който досега се беше държал така враждебно с мен, дойде и ми подаде ръка.

— Ефенди, не знаех това. Прости ми! На когото Марах Дуримех каже тези думи, не бива да му-се причинява зло. Сега вече внимателно ще те слушаме. Колко са несторианците?

— Няма да ги издам. Аз съм техен приятел, както и ваш. И на тях няма да кажа вие колко сте.

— Ти си по-предпазлив, отколкото е необходимо. Наистина ли мислиш, че ще убият бея, ако ги нападнем?

— Убеден съм в това.

— А ще го освободят ли, ако се оттеглим?

— Надявам се. Меликът ще се вслуша в думите ми.

— Да. Но много от нашите хора бяха избити. Трябва да отмъстим за тях.

— А не сте ли убили преди хиляди халдейци?

— Десет кюрди са много по-ценни от хиляда техни хора.

— Халданите мислят обратното.

— Ще ни платят ли кръвен данък?

— Не знам, но честно ви казвам, че на тяхно място не бих го направил.

— А ще ги посъветваш ли да не го правят?

— Не, защото както при вас, така и при тях говоря за мир. Убити са само няколко от вашите хора, а вие — хиляди от техните. Те са тези, които трябва да искат кръвнина. Освен това беят е в ръцете им и ако добре размислите, ще признаете, че те имат преимущество пред вас.

— Много войнствено ли са настроени? Трябваше да отговоря с не, но предпочетох да избягна прекия отговор:

— Да не би вчера да са ви се сторили страхливи? Измерете влялата се в Саб кръв. Пребройте костите, които и до ден днешен изпълват долината на реката! Не питай дали гневът на останалите живи е достатъчно голям, за да искат отмъщение!

— Добре ли са въоръжени?

— Няма да издам това. Или да им кажа какво е вашето оръжие?

— Скрили ли са имуществата си на другия бряг?

— Само глупавият изоставя богатството си, когато се оттегля. Впрочем халданите имат толкова малко имущество, че няма да им е трудно да го вземат със себе си.

— Отдръпни се! Сега ще се съвещаваме, след като чухме всичко, което ни интересуваше.

Подчиних се на заповедта и така ми се удаде възможност да запозная Мохамед Емин със съдържанието на нашия разговор. Още преди кюрдите да вземат някакво решение, се приближиха няколко души и доведоха един невъоръжен човек.

— Кой е този? — попита агата.

— Промъкваше се тайно насам и като го хванахме, каза, че меликът на Лисан го изпраща при ефенди. Казвайки това, човекът посочи към мен.

— Защо идваш тук? — попитах халдееца.

Изпращането на този човек ми изглеждаше подозрително, дори много непредпазливо. Във всеки случай пратеникът беше проявил необикновена смелост, дръзвайки да дойде при вражески настроените кюрди.

— Ходих — отвърна той, — забави се твърде много и меликът ме изпрати да ти кажа, че ще убие бея на Гумри, ако не се върнеш бързо.

— Виждате ли, че ви казах истината! — обърнах се към кюрдите. — Пуснете мъжа бързо да си върви! Той трябва да каже на мелика, че нищо не ми се е случило и скоро отново ще ме види.

— Отведете го! — заповяда агата.

Подчиниха му се, а после преговорите бяха подновени.

Появата на този пратеник трябваше да спомогне за вземане на благоприятно решение от страна на кюрдите. Но все пак ми се стори странно, че човекът е бил изпратен. Меликът съвсем не се беше показал като толкова кръвожаден, а и не беше необходимо да се отправя заплаха и по отношение на мен, защото като гост на бея на кюрдите нямаше от какво да се страхувам.

Накрая се стигна до решение и ме извикаха. Водачът взе думата:

— Ефенди, обещай ми да не казваш на несторианците и дума срещу нас!

— Обещавам.

— Тогава можеш да се върнеш при тях.

— Искам моят приятел Мохамед Емин да ме придружи.

— Защо да не остане при нас?

— Ваш пленник ли е?

— Не.

— Тогава може да отиде, където пожелае, и той реши да ме придружи. Какво да кажа на мелика?

— Че искаме да освободи бея ни.

— А после?

— Кадир бей ще реши какво да правим. Това допълнение можеше да крие някоя клопка, затова се осведомих:

— Кога трябва да ви бъде предаден?

— Веднага, заедно с всички, които го придружават.

— Къде да дойде?

— Тук.

— И вие няма да се придвижите напред?

— Засега не.

— А после, като ви бъде предаден Кадир бей?

— Тогава ще постъпим, както реши беят.

— А ако меликът го пусне едва след като вие мирно се върнете в Гумри?

— Ефенди, няма да се съгласим с това условие. Няма да си тръгнем оттук, докато не се върне владетелят на Гумри.

— Какво искате още?

— Нищо.

— Тогава чуйте какво още ще ви кажа! Бях честен към вас и ще бъда и с мелика. Няма да го увещавам да се съгласи с нещо, което ще му навреди. А преди всичко запомнете, че ще убият незабавно бея, ако напуснете това място, преди да се сключи мирът.

— Ще посъветваш ли мелика да го убие?

— Опазил ме Аллах от подобно нещо! Но няма и да се съглася, ако искате беят да се върне, за да ви поведе срещу Лисан.

— Ходих, говориш много смело и откровено!

— Тогава поне обърнете внимание, че се отнасям честно с приятелите си. Въоръжете се с търпение, докато се върна.

Яхнах коня си, а и Мохамед Емин направи същото. Тръгнахме, без някой от кюрдите да ни придружава.

— Какво послание ще предадеш? — попита шейхът. Обясних му мисията си, а също и обзелите ме съмнения. Докато разговаряхме, конете ни бързо напредваха и почти бяхме стигнали до реката, когато ми се стори, че дочух встрани подозрителен шум. Обърнах се и в същото време видях проблясването на два изстрела. В следващия миг конят на хадедихна изчезна в храстите заедно с ездача си. Но по моя се бяха целили по- точно. Той моментално рухна на земята. И тъй като всичко това се случи светкавично бързо, дори не успях да извадя краката си от стремената. Паднах заедно с коня и малко бях затиснат от него. В следващата минута ме наобиколиха осем мъже. Искаха да ми отнемат оръжието и да ме вържат. Единият от тях беше човекът, който преди това се представяше за пратеник на мелика. Значи все пак не бях се излъгал.

Предполагах, че това вероломство е дело на раиса на Мурд, на Наджир бей, и се съпротивлявах колкото можех. За съжаление лежах на земята и десният ми крак беше под коня. Но все пак ръцете ми бяха свободни и щом се опитаха да ме хванат и вържат, успях да им нанеса няколко силни удара, преди да ме обезоръжат. После те ме измъкнаха изпод коня и вече можех да се изправя.

Не ме пленяваха за първи път, но по такъв подъл начин никога досега не ме бяха връзвали. Китките ми вързаха с ремъци и после ги кръстосаха пред гърдите, така че дясната ми ръка издърпаха към лявото рамо, а лявата — към дясното. Накрая стегнаха здраво ремъците на тила ми, така че силно ми притиснаха гърдите. Вързаха и колената ми толкова близо едно до друго, че не можех да вървя нормално. На всичко отгоре единият ми лакът беше привързан за стремето на единия от разбойниците.

От проблясването на изстрелите до момента, в който бях вързан за коня, не бяха минали и три минути. Надявах се, че Мохамед Емин ще се върне, но не исках да викам за помощ, за да не се покажа слаб пред тези хора.

— Какво искате от мен? — попитах аз.

— Само теб — отвърна предполагаемият водач. — Трябваше ни и конят ти, но не беше с теб.

— Кои сте вие?

— Да не си жена, та си толкова любопитен?

— Пфу! Вие сте главорези на служба при Неджир бей. Той няма смелост да ме нападне, затова изпраща бандата си, за да не му одраскат кожата.

— Мълчи! Скоро ще разбереш защо сме те заловили. Сега стой кротко, иначе ще ти запушим устата!

Мъжете бавно потеглиха. Стигнахме до реката. Яздеха известно време покрай нея с изключение на мен, защото трябваше да вървя пеш, и стигнахме до един брод, където нагазихме във водата.

На отсрещния бряг ни чакаше група въоръжени мъже, които се скриха веднага щом ни видяха. Сигурно беше Неджир бей с бандата си, който чакаше, за да разбере дали е успяло нападението, и се бе оттеглил доволен.

На това място коритото на реката бе пълно с остри хлъзгави камъни. На места водата стигаше до гърдите ми и тъй като бях вързан много близо до коня на несторианеца, трябваше да понеса доста мъки, докато стигнем до другия бряг. Шестима от ездачите останаха там, а останалите двама продължиха да ме влачат.

Вървяхме покрай течението на реката и скоро наближихме до буен планински поток, вливащ се отляво в Саб. Двамата конници го заобиколиха. За мен този път беше доста мъчителен, тъй като пазачите изобщо не ми обръщаха внимание. Докато вървяхме, не срещнахме никой. След известно време свърнахме по каменист сипей и тръгнахме през трънаци и храсти. Забелязах, че така избягвахме Шурд, селото, чиито бедни колиби и полусрутени къщи скоро съзрях под нас.

По-късно отново свихме вдясно и стигнахме до дива клисура, която, изглежда, се спускаше към долината Раола. Известно време се изкачвахме нагоре и най-сетне се добрахме до висока около три метра постройка. Тя представляваше кубообразна купчина камъни с един-единствен нисък отвор, който, изглежда, служеше и за врата, и за прозорец.

Пред този каменен куб слязоха моите пазачи.

— Мадана! — извика единият.

Във вътрешността на колибата веднага се чу някакво грухтене, а няколко мига след това от дупката излезе възрастна жена. Мадана означава магданоз. Как старицата беше получила това име, не знам. Но като се приближи до мен, тя не миришеше на магданоз. От нея се носеше дъх, който по-скоро беше смес от чесън, развалена риба, умрели плъхове, сапунена вода и изгорени кости. Ако не бях завързан за коня, щях да отстъпя няколко крачки назад. Тази красива обитателка на долината на Саб бе облечена в обичайните за Ориента одежди — широки шалвари и риза, която при нас по-скоро биха използвали за парцал за миене на пода. Под шалварите се виждаха някакви призрачни кондури, по чийто цвят можеше да се направи заключение, че не са мити от много години насам.

— Готово ли е всичко? — осведоми се единият от охраната ми и постави няколко кратки въпроса, на които бе отговорено с «да».

Развързаха ме от коня и набутаха в колибата, където влязох с наведена глава. Както и предполагах, тук имаше няколко процепа в стената, през които можеше да проникне някой и друг лъч светлина, затова успях да разгледам вътрешността на постройката доста добре. Тя представляваше голо, четириъгълно, грубо иззидано помещение, в чийто заден край в земята беше забит масивен дирек. До него беше струпан цял куп слама и шума, а наблизо се виждаше съд, пълен с вода, и голяма глинена отломка, която някога сигурно е била стомна, но сега се използваше като паница и съдържаше някаква смес, състояща се, изглежда, от туткал и дъждовни червеи или пиявици.

Разбира се, въпреки че ръцете ми не бяха свободни, можех и да се възпротивя, но се оставих спокойно да ме вържат за дирека с едно дебело въже. Направиха го така, че се озовах легнал върху сламата.

Жената остана вън пред входа. Единият от придружителите ми мълчаливо излезе от колибата, но другият счете за необходимо да ме осведоми как трябва да се държа.

— Пленен си! — започна той едва ли не духовито. Не му отговорих.

— Не можеш да избягаш — продължи да ме поучава той. Аз пак нищо не отвърнах.

— Тръгваме — каза той после, — но тази жена строго ще те охранява.

— Тогава поне й кажете да остане отвън! — казах все пак накрая.

— Мадана трябва да бъде в колибата — отвърна несторианецът. — Тя не бива да те изпуска от очи, а освен това трябва и да те храни, когато си гладен, защото не можеш да използваш ръцете си.

— Къде е храната?

— Тук.

Той посочи към глинената отломка, чието съдържание така съблазнително блестеше срещу мен.

— Какво е това? — осведомих се аз.

— Не знам. Но никой друг в селото не може да готви като Мадана.

— Защо ме довлякохте тук?

— Няма да ти кажа. Ще го разбереш от друг. Не прави опит да се развързваш! Иначе Мадана ще даде знак и ще дойдат няколко мъже, за да те вържат още по-лошо.

После той също си тръгна. Чух отдалечаващите се стъпки на двамата мъже. Тогава вътре допълзя прелестната Магданозка и така се сгуши до изхода, че да съм и винаги под око.

Положението, в което се намирах, не беше особено приятно, но то ми създаваше по-малко грижи от мъчителните мисли за моите другари в Лисан. Меликът бе изпълнен с болезнено очакване, а кюрдите сигурно отдавна се надяваха на завръщането ми. Но аз лежах тук вързан като куче в колибата си. Какво ли щеше да стане?

Все пак имах някаква утеха. Ако Мохамед Емин бе стигнал до Лисан, сигурно веднага щеше да потърси мястото, където ни нападнаха. Щяха да намерят мъртвия кон и следите от борбата, а освен това се надявах на проницателността и смелостта на моя верен Халеф.

Известно време лежах така, потънал в мисли, и напразно си блъсках главата, да измисля някакъв начин за бягство. Тогава ме стресна гласът на прелестната Магданозка. Все пак тя беше жена и не можеше да издържи на такова дълго мълчание.

— Искаш ли да ядеш? — попита ме тя.

— Не.

— Да пиеш?

— Не.

Разговорът свърши, но благоуханната «Магданозка» се промъкна към мен и се настани удобно в непосредствена близост до бедния ми нос. Тя взе отблъснатия с отвращение от мен глинен съд в скута си. Видях, че бърка и с петте пръста на дясната си ръка в тайнствената смес, а после отвори беззъбата си уста като пътна чанта от черна кожа. Затворих очи. Известно време се чуваше силно сърбане, след което долових онова леко, нежно мляскане, когато езикът се използва като бърсалка. Накрая се разнесе продължително, доволно грухтене, идващо от опиянената й от възторг душа. О магданоз, ти, подправка на живота, защо не идеш да ухаеш вън, на открито!

Доста време след това отново отворих очи. Покровителката ми все още седеше пред мен и изпитателно ме гледаше. В очите й проблясваше леко съчувствие и огромно любопитство.

— Кой си? — попита ме тя.

— Не знаеш ли? — отговорих аз.

— Не. Мюсюлманин ли си?

— Християнин съм.

— Християнин, а пленен? Ти не си ли беруар?

— Аз съм християнин от далечна европейска страна.

— От Европа ли? — извика тя учудено. — Където мъжете танцуват с жените? И където ядат с лопатки?

Значи славата на нашата европейска цивилизация беше достигнала до ушите на Магданозка. Тя беше чула за нашите танци, лъжици и вилици.

— Да — потвърдих аз.

— Какво търсиш в нашата страна?

— Искам да видя дали жените тук са хубави като нашите.

— И какво установи?

— Че са много хубави.

— Да, хубави са — съгласи се тя, — по-хубави, откъдето и да е било. Имаш ли жена?

— Не.

— Тогава си за съжаление. Животът ти прилича на паница, в която няма нито сармъсак, нито салянгош.

Сармъсак и салянгош, охлюви в чесън? Да не би това да представляваше ужасното ястие, което преди малко изчезна в «пътната чанта».

— Не искаш ли да си вземеш жена? — осведоми се тя.

— Сигурно искам, но не мога.

— Как така?

— Че може ли да го направи човек, когато е вързан по този начин?

— Ще почакаш, докато те освободят.

— А ще ми върнат ли свободата?

— Ние сме халдани. Не убиваме пленници. Какво си направил, та са те вързали така?

— Ще ти разкажа. Дойдох в тази страна през Мосул и Амадие, за да…

Мадана припряно ме прекъсна:

— През Амадие ли?

— Да.

— Кога си бил там?

— Скоро.

— Колко време беше там?

— Няколко дни.

— Да си срещал случайно един мъж, който е хеким от Европа?

— Видях го. Той излекува едно момиче, което беше яло отрова.

— Още там ли е?

— Не.

— Къде е?

— Защо питаш за него?

— Защото чух, че щял да идва насам.

Старицата говореше припряно, с най-живо съпричастие.

— Той вече е по тези места — обясних аз.

— Къде? Бързо казвай!

— Тук.

— Тук, в Шурд ли? Грешиш, нищо не съм чула за него.

— Не тук, в Шурд, а тук, в твоята колиба.,

— В тази колиба ли? Катера Аиса! (В името на Исус!) Значи ти си хекиминът от Европа!

— Аз съм човекът, за когото питаш.

— Ходих, можеш ли да ми докажеш това? Отговаряй бързо! Кого срещна в къщата на болната, която беше яла отрова?

— Там срещнах Марах Дуримех.

— Тя даде ли ти някакъв добър съвет?

— Да. Каза ми, ако се окажа в беда, да питам за Рух’и кулян.

— Ти си! Ти си ефендито! — извика тя, като плесна от радост с ръце. — Ти си приятелят на Марах Дуримех. Ще ти помогна, ще те закрилям. Разкажи ми как попадна в плен!

Днес за трети път се убеждавах в магическото въздействие от името на Марах Дуримех. Каква сила притежаваше тази тайнствена жена?

— Коя е Марах Дуримех? — попитах аз.

— Тя е стара княгиня, чието потомство се е отрекло от Месията и преминало на страната на Мохамед. Сега тя се покайва заради тях и обикаля тук и там, без да може да намери покой.

— А кой е Рух’и кулян?

— Добър дух. Едни казват, че е ангелът Гавраил, други смятат, че е Архангел Михаил, закрилящ вярващите. Тук той има определени места и определено време, където и когато може да се отиде при него. Но първо ми кажи как те заловиха!

Изпълнението на желанието й можеше да ми донесе само полза. Превъзмогнах неприятното положение, в което се намирах, и болките, причинявани ми от завързаните ръце, и разказах преживяванията си от Амадие до настоящия момент. Старицата внимателно Ме слушаше, а като свърших, почти нежно хвана завързаните ми ръце.

— Ходих — извика тя, — правилно предполагаш. Неджир бей те е пленил. Не знам защо го е направил, но не го обичам. Той е брутален човек и аз ще те спася.

— Искаш да ме развържеш ли?

— Господарю, не смея да направя това. Неджир бей скоро ще дойде и ще ме накаже сурово.

— Как ще постъпиш тогава?

— Ефенди, днес е денят, в който в полунощ се ходи при Рух’и кулян. Духът ще ти помогне.

— Искаш да го помолиш за мен ли?

— Не мога да отида при него, защото съм стара, а пътят е прекалено стръмен за мен. — Тя спря и замислено се загледа пред себе си. После изпитателно ме погледна.

— Ходих, ще ме излъжеш ли?

— Ще ти кажа истината.

— Ще избягаш ли, ако ми обещаеш да не го правиш?

— Каквото обещая, го спазвам.

— Ръцете те болят. Ще останеш ли тук, ако те развържа?

— Обещавам.

— Но може ли отново да те вържа, ако някой дойде?

— Да.

— Вярвам ти.

Мадана се надигна и се опита да разхлаби въжето на гърба ми. Разкаяно си признавах, че в този момент миризмата на добрата Магданозка не ме отвращаваше ни най-малко. Намерението й се увенча с успех и аз блажено протегнах изтръпналите си от болката ръце и дадох възможност на дълго притисканите си гърди дълбоко да поемат въздух. Но отсега нататък Мадана седеше отвън пред колибата, откъдето още отдалеч можеше да види и чуе всеки приближаващ се. Това, че разговорът ни можеше да бъде продължен и през вратата, старицата ми доказа веднага.

— Ако някой дойде, незабавно ще те завържа — каза тя, а после добави: — О, господарю, ще дойдеш ли пак някога, ако ти разреша да си отидеш?

— Да. Но къде да вървя?

— Горе в планината, при Рух’и кулян.

Учудено се заслушах. Това беше приключение, каквото рядко ми се предлагаше. Щях тайно да бъда освободен от пленничеството си, за да се запозная с тайнствения дух на пещерата.

— Ще отида и можеш да бъдеш сигурна, че пак ще се върна! — обещах радостно на Мадана. — Но не знам пътя.

— Ще извикам Ингджа и тя ще те заведе.

Ингджа означава перла. Това име звучеше многообещаващо.

— Коя е Ингджа? — осведомих се любопитно.

— Една от дъщерите на Неджир бей.

— На кого? — попитах изненадано.

— Дъщерята е по-различна от баща си, господарю.

— Но дали ще ме заведе където трябва, ако е научила какво е наредил баща й?

— Ще те заведе. Тя е любимка на Марах Дуримех, а аз съм говорила с нея за непознатия ефенди, който побеждава отровата и на чието оръжие никой не може да се противопостави.

Аз попитах учудено:

— Кой твърди това?

— Твоят слуга е разказвал в Амадие на бащата на болната, а Марах Дуримех го е предала на Ингджа. Тя е любопитна да види един ефенди от Франкистан. Да я извикам ли, ходих?

— Да, ако не е прекалено рисковано.

— Но първо трябва да те завържа отново!

— Направи го!

Оставих се да ме върже и после старицата излезе от колибата. Скоро се върна и каза, че Ингджа ще дойде. Тя развърза ръцете ми. Попитах я дали е била в селото, като споделих тревогата си.

— Ако са те видели? Нали трябва да ме охраняваш?

— Мъжете ги няма, а жените, които са ме забелязали, няма да ме издадат.

— Къде са мъжете?

— Отидоха в Лисан.

— Какво ще правят там?

— Не съм питала. Какво ме интересуват работите на мъжете?

— Като дойде Ингджа, сигурно ще ти каже.

Старицата отново седна пред вратата. След известно време тя бързо стана и се спусна към приближаващия се човек. Чух пред къщата тихо шушукане, а след това на входа падна сянка и «перлата» влезе.

Още от пръв поглед забелязах, че името Ингджа напълно подхожда на дошлата девойка. Момичето сигурно беше на около деветнайсет години, високо и с масивно телосложение. Тя без съмнение можеше да стане жена на някой флангови от старата пруска гвардия. Все пак лицето й беше по момичешки нежно, а сега в присъствието на чужденеца се забелязваше и лека стеснителност.

— Селям, ефенди! — поздрави тя тихо.

— Селям! — отвърнах аз. — Ти си Ингджа, дъщерята на раиса на Шурд, нали?

— Да, ходих.

— Извинявай, че не ставам, за да те поздравя. Вързан съм за този стълб.

— Мислех, че Мадана вече те е развързала?

— Само ръцете.

— А защо не изцяло?

Тя веднага се наведе, за да ме развърже, но аз се възпротивих:

— Благодаря ти, добро момиче. Моля те да не правиш това, защото ще ти трябва твърде много време отново да ме вържеш, ако някой дойде.

— Мадана ми разказа всичко — отвърна тя. — Ходих, няма да търпя да лежиш тук на пода, ти, ефендито от Европа, обиколил всички страни в света, за да преживееш приключения!

Аха, това бяха последиците от самохвалството на Халеф. Момичето ме смяташе за някой европейски Харун ал Рашид, тръгнал на лов за приключения.

— Все пак от предпазливост ще трябва да изтърпиш това — отвърнах аз. — Ела до мен и ми позволи да ти задам няколко въпроса.

— Ходих, добротата ти е огромна. А аз съм само едно момиче, чийто баща на всичко отгоре ти е нанесъл смъртна обида.

— Може би ще му простя заради теб.

— Не заради мен, а заради майка ми, ефенди.

— Бедно дете! Баща ти сигурно е много строг и жесток с теб? Очите й блестяха.

— Строг и жесток ли? Ходих, Неджир бей не може да си позволи това! Не, но той презира жена си и дъщерите си. Той не вижда и не чува, че те са у дома му, затова няма да е грях, ако те заведа при Рух’и кулян.

— Кога ще стане това?

— Точно в полунощ трябва да сме на планината.

— Духът се намира там в една пещера, нали?

— Да. Винаги в полунощ, в първия ден на втората седмица от месеца.

— И по какво се разбира, че той е там?

— По свещта, която трябва да се носи. Пред входа на пещерата се поставя една свещ и човекът се оттегля назад. Ако тя продължи да гори, значи духа го няма, но ако изгасне, тогава духът е там. Човекът трябва да се приближи, прави три крачки навътре в пещерата и казва какво желае.

— За какво може да се разговаря с духа?

— За всичко. Човек може да го помоли за нещо, да се оплаче от някого или пък да се осведоми за нещо.

— Но аз мисля, че духът не говори. Как се научава отговорът?

— След като си казал желанието си, оттегляш се до иконата и чакаш известно време. Ако свещта отново се запали, молбата е изпълнена и скоро, често още през същата нощ, получаваш по някакъв начин вестта, която очакваш.

— Каква е тази икона, за която говориш?

— На един висок стълб е закрепена иконата на Божията майка.

Това ме изненада, защото знаех, че според учението на халданите Мария не е Божия майка, а само майка на човека Исус. Тайнственият Рух’и кулян, изглежда, беше католик.

— Откога стои там иконата? — попитах аз.

— Не знам. Още много преди да се родя.

— И досега нито един кюрд или халдани не е казал, че трябва да се махне?

— Не, защото тогава Рух’и кулян ще изчезне завинаги.

— А никой ли не желае това?

— Никой, ефенди. Духът прави много благодеяния в цялата околност. Той ощастливява бедните и съветва богатите, закриля слабите и заплашва могъщите, когато злоупотребяват със силата си. Доброто се уповава на него, а злото трепери пред него. Ако помоля татко да те освободи, той ще ми се изсмее. Но ако духът му заповяда, той ще се подчини.

— Ти ходила ли си някога нощем до пещерата?

— Много пъти. Молила съм се за моята майка и сестрите ми.

— Изпълнена ли беше молбата ти?

— Да.

— Кой ти съобщи за изпълнението й?

— Първите няколко пъти това ставаше през нощта и не можех да видя. Но последния път това беше самата Марах Дуримех. Духът й се беше явил и я изпратил при мен.

— Значи познаваш Марах Дуримех?

— Познавам я, откакто съм се родила.

— Сигурно често идва при вас?

— Да, ходих. И тогава ходя с нея в планината да събирам билки или да посещаваме болни, нуждаещи се от помощта й.

— Къде живее старицата?

— Никой не знае. Може би Марах Дуримех изобщо няма жилище, но тя е добре дошла във всяка къща, в която влезе.

— А какъв е произходът й?

— Говорят различни неща. Повечето разправят, че била княгиня от стар царски род на Лисан. Това е бил много могъщ род и цял Тияри и Ткума са им били подвластни. Яли са и са пили от златни съдове, а останалите им вещи са били от сребро и благородни метали. После обаче те минали на страната на Пророка и наследниците им били разпръснати по всички страни на света. Само Марах Дуримех останала вярна на нейния бог и той я благословил с дълъг живот, мъдро сърце и големи богатства.

— Къде държи старицата тези богатства, щом няма жилище?

— Никой не знае. Някои казват, че е заровила златото си в земята. Но много други твърдят, че тя има влияние над духовете в земните недра, които й носят толкова пари, колкото са й необходими.

— Значи Марах Дуримех ти е разказала за мен?

— Да, всичко, което е научила в Амадие от твоя слуга. Тя ми нареди веднага щом чуя, че си дошъл по тези места, да отида до пещерата и помоля Рух’и кулян да те пази от нещастия. Но сега ти сам ще направиш това.

— Няма ли да дойдеш с мен в пещерата?

— Не. Щом ти ще влезеш вътре, мога да остана и отвън. Но не си ли гладен, ефенди? Мадана ми каза, че си й разрешил да изяде храната ти.

— Кой приготви това ястие?

— Тя самата. Татко лично й го поръча.

— А защо не го поръча у вас?

— Защото не трябваше да знаем, че крие пленник. Мъжът на Мадана е най-добрият му другар, затова й бе заповядано да те охранява.

— Къде са мъжете от селото ви?

— Край Лисан.

— Какво правят там?

— Не знам.

— Не можеш ли да разбереш?

— Вероятно ще мога. Но кажи, ходих, искаш ли да ядеш? Отговорих уклончиво.

— Отказах ястието, защото не съм свикнал да ям охлюви с чесън.

— О, ефенди, ще ти донеса нещо друго! След един час ще настъпи нощта. Ще побързам и ще взема от всичко, което имаме вкъщи.

Момичето стана, а аз го помолих:

— Питай също какво правят мъжете ви!

Ингджа тръгна и това стана тъкмо навреме, защото не бяха минали и десет минути, когато Мадана, която беше придружила момичето, се върна забързана.

— Трябва да те завържа! — извика тя. — Мъжът ми идва, изпратил го е Неджир бей. Не бива да узнае какво сме си говорили. Не ме издавай!

Мадана отново завърза ръцете ми, а после седна до входа. Старческото й набръчкано лице прие недостъпен, враждебен израз.

След няколко секунди вън се чу конски тропот. Пред колибата спря ездач, слезе от коня и влезе. Беше възрастен, сух мъж, който по външност напълно подхождаше на моята Магданозка. Това обаче едва ли се отнасяше и до нрава му. Той се приближи, без да поздрави, и провери дали съм завързан добре. Щом се увери, че всичко е наред, грубо се обърна към жена си:

— Излез вън и не подслушвай!

Старицата напусна колибата, без да каже нито дума, а той клекна срещу мен на пода. Наистина бях любопитен да чуя какво искаше да ми каже Магданозът, от чиито дрехи струеше познатото ми вече ухание на Мадана, само че още по-силно.

— Как се казваш? — попита той със заповеднически тон. Не му отговорих.

— Глух ли си? Искам да знам името ти?

Отново последва това, което музикантите наричат тапет.

— Ще отговориш ли?

Думите му бяха придружени с ритник в хълбока ми. Не можех да го хвана с ръце, но краката си можех да движа достатъчно, за да го запозная с мнението си по въпроса, без излишни теоретични обяснения. Сгънах вързаните си колена и ритнах мъжа на пода така, че излетя до стената. Явно вокалите му бяха доста здрави, защото първо се огледа на всички страни, а после, сякаш нищо му нямаше, каза:

— Повече не се опитвай да го правиш!

— Разговаряй учтиво и аз ще ти отговоря по същия начин! — отвърнах аз.

— Кой си?

— Спестявай си подобни въпроси. Отдавна знаеш кой съм.

— Какво търсиш в Лисан?

— Това не те засяга.

— Какво правеше при беруарските кюрди?

— Също не е твоя работа.

— Къде е враният ти кон?

— В сигурни ръце.

— Къде са вещите ти?

— Там, откъдето не можеш да ги вземеш.

— Богат ли си? Можеш ли да платиш откуп?

— Ела по-близо, ако искаш да си го вземеш. Запомни едно: аз съм ефенди, а ти си подчинен на твоя райс. Само аз имам право да задавам въпроси, а ти ще трябва да отговаряш. Не си мисли, че ще позволя да ме разпитваш!

Изглежда, той сметна за по-умно да последва съвета ми, защото след кратко размишление каза:

— Питай тогава.

— Къде е Неджир бей?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото той заповяда да ме нападнат.

— Грешиш.

— Не лъжи!

— Наистина грешиш. Ти изобщо не знаеш къде се намираш!

— Наистина ли смяташ, че можеш да излъжеш един ефенди от Франкистан? Ако оттук се спусна към долината, ще стигна до Шурд. Вдясно е Лисан, вляво — Раола, а горе в планината е пещерата на Рух’и кулян.

Разбойникът не можа да прикрие изненадата си.

[#1 Прекъсване в музиката, пауза. — Бел. нем. изд.]

— Какво знаеш за духа на пещерата, чужденецо?

— Зная повече от теб, повече от всички, които живеят в тази долина.

Благодарение на Марах Дуримех отново бях господар на положението. Несторианецът явно не знаеше дали може вече да се освободи от задължението си.

— Кажи какво знаеш! — каза той.

— Пфу! Вие не заслужавате да чуете нищо за духа на пещерата. Какво искаш от мен. Защо ме нападнахте и пленихте?

— Първо искаме коня ти.

— Друго!

— Оръжията ти.

— Друго!

— И всичко, което носят със себе си твоите другари.

— Наистина си скромен!

— После ще те освободим.

— Вярваш ли? Аз не вярвам, защото вие искате много повече.

— Нищо повече от това да заповядаш на мелика от Лисан да не освобождава бея на Гумри.

— Да заповядам ли? Ти луд ли си, старче? Смяташ, че мога да заповядвам на бея на Лисан, и се осмеляваш да ми казваш какво да правя, ти, червеят, който ще размажа с крака!

— Ходих, не се карай!

— Не се карам, казвам истината. Засрами се! Говориш, че си християнин, а си по-подъл от крадец и разбойник. Навсякъде, където отида, ще разказвам, че халдейците са по-лоши от кюрдските бандити. Беруарите посрещнаха мен, християнина, много по-любезно. Несторианците от Шурд обаче ме нападнаха из засада и ограбиха.

— Нищо няма да разказваш, защото, ако не направиш това, което ти казвам, никога няма да бъдеш на свобода.

— Ще видим, защото меликът на Лисан ще поиска да ме пуснете.

— Не се страхуваме от него. Той не може да ни заповядва, а и още днес ще получим подкрепление. Ще направиш ли каквото ти казах?

— Никога!

— Тогава знай, че ще дойда чак утре. Няма да виждаш никой друг освен мен и пазачката си, която повече няма да ти дава храна. Гладът ще те направи по-покорен. И тъй като ме ритна, за наказание ще те лиша и от вода.

Той изсипа водата от паницата, махна презрително с ръка и излезе навън. Известно време чувах как заповеднически говори на жена си. Накрая се качи на коня и тръгна. Сега знаех защо ме бяха нападнали. Раисът на Шурд беше във война с кюрдите и аз като посредник трябваше да бъда обезвреден. Заедно с това искаха да се докопат и до имуществото ми. След известно време влезе Мадана.

— Той обиди ли те, ходих? — беше първият й въпрос.

— Да оставим това!

— Не му се сърди, ефенди! Раисът му е заповядал така. Мъжът ми беше много сърдит. Не бива да говоря с теб и да ти давам храна и вода.

— Кога пак ще се върне мъжът ти?

— Чак утре. Трябвало да отиде през нощта до Мурги.

— А междувременно ще идват ли тук други мъже?

— Не вярвам. Много малко хора знаят къде се намираш. Той ти изля водата. Ще отида до извора, да ти донеса друга.

Добрата Магданозка донесе вода, а също и вързоп борина, за да освети колибата. Тъкмо старицата сложи първия наръч в една ниша на стената, когато вън се чуха стъпки. За щастие още не бях развързан. Кой ли беше? Долавящото се учестено дишане сигурно беше на някое куче, което с всичка сила се дърпаше на каишката си — после долових кратък, остър звук, о, това ми беше познато, бях го чувал доста често.

— Доян! — извиках аз радостно.

Чу се силен лай и вик на човек, после кучето се втурна през вратата, събори храбрата Магданозка и се хвърли върху мен, виейки от радост. В следващия миг през вратата се подаде зловещата цев на пушка, а един глас попита:

— Сихди, вътре ли си?

— Да, Халеф.

— Опасно ли е?

— Не. Можеш спокойно да влезеш. Дребосъкът мушна първо пушката, после се появи мустакът му, състоящ се от единайсет косъма, а накрая влезе и самият той.

— Хамдулиллях, сихди, че отново те намерих! Как се озова тук? Машаллах, ти си пленен, ти си вързан! От тази жена ли? Върви в ада, изчадие на грозотата!

В изблик на гняв той извади камата си.

— Спри, Халеф! — заповядах му аз. — Наистина съм пленен, но тази жена е приятелски настроена към мен. Тя щеше да ме спаси, дори и да не беше дошъл.

— Теб да спаси, сихди?

— Вече бяхме подготвили плана.

— А аз исках да я намушкам!

Той се обърна към Мадана със сияещо лице:

— Слава на Аллаха, който те е създал, ти, най-първа хубавице сред жените на Кюрдистан! Косата ти е като коприна, а очите ти сияят като звездите на небето. Знай ти, прелестно създание, аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи ал Госарах! Ти си подкрепяла моя приятел и господар с добрината на твоето сърце и затова…

— Престани! — прекъснах аз словоизлиянията му. — Тази жена не разбира нито дума арабски. Говори само кюрдски.

Тогава дребосъкът събра целия си запас от кюрдски думи, за да й даде да разбере, че я смята за най-красива и достойна от всички жени и че до края на живота си тя ще може да разчита на приятелството му.

Помогнах им да излязат от затрудненото положение, като й обясних:

— Мадана, днес ти говореше за слугата ми, който бил разказвал за мен в Амадие. Ето го! Хаджи Халеф е намерил следите ми и ги е проследил дотук, за да ме спаси.

— О, ефенди, какво ще правиш сега? Ще избягаш ли?

— Не се безпокой! Няма да предприема нищо, преди да го обсъдя с теб. Седни спокойно!

Междувременно Халеф ме развърза и седна до мен. Вече не ме заплашваше опасност, защото с него и Доян не се страхувах от нито един халдеец.

— Разказвай, сихди! — помоли Халеф. Подробно му обясних всичко, което ме беше сполетяло, като често бях прекъсван от възклицанията му. Накрая той каза:

— Сихди, ако бях паша, щях да възнаградя Мадана и да се оженя за Ингджа. Но тъй като не съм паша и вече си имам моята Ханех, те съветвам да вземеш Перлата за жена. Тя е висока и силна като теб самия!

— Ще си помисля! — отвърнах му аз през смях. — Но сега ми разкажи за всичко, което става в Лисан, и как попаднахте на следите ми.

— О, сихди, настъпи голямо объркване. Стана, както ти каза: несторианците се изтеглиха зад Саб и чакаха твоето завръщане. Но ти не дойде…

— А шейх Мохамед Емин не се ли върна?

— Той дойде и като минаваше по моста, за малко не го застреляха. Все пак навреме го познаха. Разказа, че по пътя са ви нападнали. Конят му бил само одраскан от куршумите и успял да се измъкне. Трябвало му доста време, да го укроти. После се върнал и намерил коня ти мъртъв, а теб те нямало.

— Не е ли отишъл бързо за помощ при кюрдите?

— О не, сихди! Шейхът мислел, че те са ви преследвали коварно, за да ви убият, защото кяят на Далаша бил лош човек. Затова Мохамед Емин бързо потеглил към Лисан, за да ни доведе.

— И тогава сте изпаднали в затруднение?

— Аз не, сихди, но останалите — да. Знаех какво трябва да се прави и така и постъпих. Те естествено се събраха на голям съвет и решиха да проводят при кюрдите група пратеници, които да поискат теб или трупа ти.

— Слава Богу! Не се стигна дотам.

— Сихди, ако те бяха убили — кълна се в Аллаха, — нямаше да си тръгна от тази страна, преди да съм избил всички беруари! Знаеш колко те обичам.

— Знам, мой храбри Халеф. И какво стана по-нататък!

— Пратениците бяха посрещнати много лошо от кюрдите…

— Кои участваха?

— Мохамед Емин, двама кюрди, които бяха заловени от несторианците заедно с нас, писарят на мелика и един халдани, говорещ кюрдски, за да превежда на шейха. Първо кюрдите не искаха да повярват, че си бил нападнат. Мислеха, че това е хитрост на мелика. Щом обаче беруарите видяха убития кон, повярваха. Твърдяха, че несторианците са те отстранили, защото не са искали да има посредник. Бяха разпратени вестоносци по всички посоки. Тогава дойде Неджир бей и каза, че си бил застрелян от кюрдите беруари. Бил видял това от другия бряг.

— Подлец!

— Такъв е, сихди. Но той ще си получи заслуженото! Едва не се стигна до битка. Тогава отидох при мелика, който беше при бея на Гумри, и го помолих да сключат примирие, като му казах, че през това време аз ще се опитам да те намеря. Те не вярваха, че е възможно. Но като им споменах за Доян, се обнадеждиха. За последен път бяха изпратени хора за преговори, с които трябваше да отида и аз. Беруарите се съгласиха двете войски да останат до утре сутринта по местата си. Ако дотогава не се върнеш, битката ще започне.

— Така. И какво направи после?

— Отидохме с кучето до мястото, където лежеше конят. Доян намери следите ти и ме заведе до реката. Ясно беше, че са те прехвърлили през водата. Другите смятаха, че първо трябва да се върна в Лисан, за да мина на другия бряг по моста. Но нямах време за това, тъй като вече се свечеряваше. Съблякох се, навих дрехите си около главата, сложих върху тях оръжията си и поех към другия бряг сам с кучето.

— И намерихте ли веднага отново следата?

— Да, сихди. Продължихме по нея веднага, щом се облякох — и ето ни тук!

— Халеф, никога няма да забравя това.

— Замълчи, сихди! Ти би направил за мен повече!

— Какво каза англичанинът?

— Не можехме да разберем какво говори, но обикаляше нагоре-надолу като разярена пантера, която са хванали.

— Знае ли Неджир бей, че ме търсиш и че кучето е с теб?

— Не, той си беше тръгнал преди това.

— Срещна ли те някой?

— Никой. Доян ме преведе през една съвсем пуста местност.

— Къде е враният ми жребец?

— В двора на мелика. Поверих го на шейха.

— Тогава Рих е в добри ръце.

В този момент вън се чуха стъпки. Халеф взе пушката си, а Доян се приготви за скок. Успокоих и двамата, защото влезе Ингджа.

Като видя слугата и кучето, момичето учудено спря на входа.

— Не се страхувай — казах й аз. — Този човек и кучето са с мен.

— Как са дошли дотук?

— Търсили са ме, за да ме освободят.

— Значи искаш да ни напуснеш?

— Още не.

— Тогава нуждаеш ли се от застъпничеството на Рух’и кулян?

— Да. Все още ли искаш да ме заведеш?

— С удоволствие, ефенди. Ето донесох храна и нещо за пиене. Но няма да стигнат за двама души и за кучето.

Ингджа носеше голяма, пълна догоре тръстикова кошница. Със съдържанието й можеха да се нахранят петима души.

— Не се притеснявай, добро момиче! — отвърнах аз. — Ще стигне за всички. Ти и Мадана също трябва да си хапнете.

— Ходих, ние сме жени.

— Знам какво имаш предвид. Но в моята родина жената заема по-различно място, отколкото при вас. При нас те са украшението и гордостта на дома и на масата им се отрежда почетното място.

— О, ефенди, колко щастливи са вашите жени!

— Но са принудени да ядат с лопати! — намеси се Магданозката състрадателно.

— Това не са лопати, а малки, фини инструменти от хубав метал, с които се яде чудесно и много по-чисто, отколкото с пръсти. При нас този, който си цапа по време на ядене ръцете с храна, се смята за несръчен и нечист човек. Ще ви покажа как изглежда една такава лъжица.

Докато Ингджа разстилаше върху пода покривката, която бе донесла, и нареждаше върху нея храната, аз взех камата на Халеф и с нея изрязах от дирека едно доста голямо парче дърво, като започнах да дялкам от него лъжица. Скоро тя беше готова и когато показах как се яде с нея от паницата, двете простички жени останаха възхитени.

— Е, кажи сега, Мадана, може ли това малко нещо да се нарича кюрек?

— Не, ходих — призна тя. — Не е необходимо да имате толкова големи усти, както си мислех в началото.

— Ефенди, какво ще правиш с тази лъжица? — попита Ингджа.

— Ще я хвърля.

— О не, ходих! Не искаш ли да ми я подариш?

— Не е достатъчно хубава за теб. За Перлата на Шурд тя трябва да е от злато.

— Ефенди — каза тя, изчервявайки се, — за мен е хубава. По-хубава е, отколкото ако беше направена от алтън и гю-мюш, защото ти си я направил. Моля те, подари ми я за спомен, когато вече няма да си при нас.

— Задръж я тогава! Но утре с Мадана трябва да ми дойдете на гости в Лисан и ще ви дам още по-хубави.

— Кога ще тръгнеш оттук?

— Това ще определи Рух’и кулян. Но сега седнете! Хайде да започнем с вечерята.

Многократно трябваше да повторя тази молба, докато я изпълнят. До този момент Халеф не бе промълвил и дума, а само наблюдаваше хубавото момиче. Дребничкият ми слуга дълбоко въздъхна и каза на арабски:

— Имаш право, сихди!

— За какво?

— Дори и да бях паша, пак нямаше да й подхождам. Вземи я ти, сихди! Тя е по-хубава от всички, които съм виждал.

— Тук сигурно има някой младеж, когото тя обича.

— Попитай я!

— Не може, скъпи Хаджи Халеф. Това би било много неучтиво и нахално.

Ингджа сигурно беше забелязала, че става дума за нея. Затова й казах:

— Познаваш този човек отдавна.

— Как така, ефенди?

— Хаджи Халеф е слугата, за когото ти е разказвала Марах Дуримех. Всички други повярвали, че съм убит, само той се осмелил да тръгне по следите ми.

— Той е нисък, но верен и смел човек — каза момичето, като гледаше към него с одобрение.

[#1 Лопата. — Бел. нем. изд.]

[#2 Злато и сребро. — Бел. нем. изд.]

— Какво каза тя за мен? — защото беше забелязал погледа й попита Халеф.

— Ингджа каза, че си верен и смел мъж.

— Кажи й, че е много хубаво и добро момиче и че е много жалко, дето съм толкова дребен и не съм паша.

Докато превеждах думите му на Ингджа, той и протегна ръка, а тя засмяно я пое. Лицето й излъчваше такава миловидност и доброта, че изпитах истинско съжаление, като си помислих за еднообразния живот, който трябваше да води в тази страна.

— Искаш ли да изпълня някое твое желание? — попитах аз момичето в порив на нежност.

Ингджа ме гледа няколко секунди замислено, а после каза:

— Да, господарю, имам едно желание.

— Кажи го!

— Ефенди, много ще мисля за теб. Ще си спомняш ли и ти някога за мен?

— О, много често!

— Луната свети ли при вас така, както при нас?

— Да, по същия начин.

— Ходих, поглеждай вечер при всяко пълнолуние към нея! Тогава очите ни ще се срещат горе!

— Ще го правя, а и през другите вечери, когато има луна, ще мисля за теб. Щом я погледнеш, знай, че тя ти носи моите поздрави

— А на теб — нашите!

Разговорът замря, бяхме се отдали на чувствата си. Но по време на яденето предишното настроение постепенно се върна Дори Ингджа заговори първа:

— Твоят слуга ще дойде ли с нас до пещерата, ходих?

— Не. Хаджи Халеф Омар веднага ще се върне в Лисан, за да успокои приятелите ми.

— Трябва да направи това, защото ги заплашва опасност.

— Каква? — попитах аз привидно спокойно. — Преди известно време тук имаше двама мъже. Единият дойде при теб, а другият остана в селото. Говорих с него Той не биваше да казва на никого нищо, но все пак ми издаде достатъчно и аз ще ти го разкажа. Ти смяташ, че утре до обяд няма да има битка?

— Надявам се.

— Има обаче много хора, които не желаят това и са избрали за водач баща ми. Той изпрати вестоносци до Мурги, Мианиш и Ашита, а също и надолу по долината, чак до Биридше и Гиса, за да свика всички годни да носят оръжие мъже. Тези воини ще се съберат още през нощта, а на сутринта ще нападнат беруарите.

— Каква непредпазливост! Баща ти ще донесе нещастие на всички в долината!

— Мислиш ли, че беруарите ни превъзхождат?

— По войнственост — да, макар все още да са по-малобройни. Но избухне ли веднъж войната, тя ще възпламени всички селища и тогава кюрдите ще ви превъзхождат стократно, защото халданите са обградени от племената на кюрдите от всички страни.

— О, Господи, дано не си прав!

— Прав съм, повярвай ми. Ако не успеем днес и утре да сключим мир, за вас ще дойдат по-лоши времена, отколкото е било при Бедер хан и Нур Улах бей. Тогава е много вероятно халдейците да бъдат изтребени до крак, заедно с жените и децата.

— О, Исусе, какво да правим?

— Знаеш ли къде баща ти ще събира размирниците?

— Не. Не можах да разбера.

— А знаеш ли поне къде се намира той сега?

— Той ходи от село на село, за да свиква мъжете на бой.

— Значи само Рух’и кулян може да ни помогне. Дотогава обаче трябва да направя някои приготовления.

— Помогни ни, господарю, и всички мирни хора ще си спомнят с добро за теб, когато ти отдавна няма да си вече при нас!

Привършихме с яденето и аз попитах Халеф:

— Ще можеш ли да намериш пътя за Лисан, и то така, че никой да не те забележи?

Хаджи Халеф отговори утвърдително, а аз продължих:

— Ще отидеш при мелика и при Кадир бей и ще им кажеш къде си ме намерил.

— Да кажа ли също, кой те е нападнал?

— Кажи им, че Неджир бей ме плени, за да не мога да посреднича при сключването на мир. За да ме освободи, той иска коня ми, моите вещи и всичко, което спътниците ми носят със себе си.

— Шейтанът да го отнесе дано!

— Виждаш, че вече са ми взели всичко. Дай ми пистолета и ножа си! Нека и Доян остане с мен.

— Вземи и пушката, сихди! Аз ще се върна в Лисан и без оръжие.

— Пушката ще ми пречи. Разкажи също на Кадир бей и на мелика, че раисът на Шурд е разпратил по всички села вестители да подстрекават мъжете за война. През нощта трябва да се съберат на някакво място, което за съжаление аз не знам, а после ще нападнат беруарите. Самият Неджир бей също обикаля навсякъде. Кажи на мелика да го залови веднага щом го намери.

— Сихди, ако срещна по пътя си този човек, ще го обезвредя.

— Ти сам? Остави това! Не е по силите ти, прекалено як е за теб.

Дребосъкът се изправи с обидена физиономия, разкърши снага и извика:

— Прекалено як за мен ли? Защо мислиш така, сихди, и къде загуби способността си да преценяваш мъдро? Не победих ли Абу Саиф? Не съм ли извършил и други велики дела? Какво представлява този Неджир бей в сравнение с прочутия Хаджи Халеф Омар? Сляпа жаба, куца костенурка, която ще смачкам веднага щом я съзра. Ти си Кара Бен Немзи, героят от Франкистан. Трябва ли аз, твоят приятел и закрилник, да се страхувам от един калпав халдани? О, сихди, колко ти се възхищавах!

— Възхищавай ми се, но бъди предпазлив! Сега всичко зависи от това, да стигнеш успешно до Лисан.

— А ако вождовете ме попитат кога ще дойдеш, какво да им отговоря? — Кажи им, че до сутринта сигурно ще съм при тях.

— Ето, вземи пистолета и камата, а също и торбичката с патроните и Аллах да те пази!

После той се приближи до Ингджа и подаде ръка:

— Сбогом, най-красивата сред красивите! Сигурно пак ще се видим.

Той подаде ръка и на добрата Магданозка:

— Сбогом и на теб, скъпа майко на халданите! Миговете ми при теб бяха сладки и ако се нуждаеш от лъжица, с удоволствие ще ти издялкам една, за да си спомняш за мен. Селям, олицетворение на разума и верността, селям!

И двете естествено нищо не разбраха от това, което Халеф им каза, но любезно изслушаха думите му, а Мадана дори излезе с него навън, за да го поизпрати малко.

Погледнах през входа, за да се ориентирам по звездите кое време е, защото ми бяха взели и часовника. Сигурно беше десет часът.

— Има два часа до полунощ. Кога ще тръгваме? — попитах аз момичето.

— След един час.

— Работата ми е много спешна. Не може ли да говоря с духа на пещерата по-рано?

— Подходящото време е точно в полунощ. Той ще се разгневи, ако отидем при него преди това.

— На мен няма да се гневи.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Тогава ще тръгнем веднага, щом Мадана се върне. — Имаме ли свещ?

Ингджа мълчаливо ми показа няколко къси, изплетени от тръстика свещи, напоени с овнешка лой. Имаше и огниво. После тя каза:

— Ходих, имам една молба.

— Кажи!

— Ще простиш ли на баща ми?

— Да, заради теб.

— Но меликът ще се разгневи.

— Ще го успокоя.

— Благодаря ти.

— Знаеш ли кой е взел оръжията и другите вещи, които ми отнеха?

— Сигурно са у баща ми.

— Къде държи обикновено подобни неща?

— Вкъщи нищо не е носил, щях да забележа.

Магданозката се върна.

— Ще ти се отблагодаря, Мадана — казах аз любезно, — само трябва да почакаш да се върна отново в Лисан.

— Ще чакам, господарю!

— Сега тръгвам с Ингджа към пещерата — обясних на старицата. — Какво ще правиш, ако междувременно някой дойде да ме проверява?

— Посъветвай ме, ефенди!

— Ако останеш тук, ще си навлечеш гнева на този, който се появи. Затова е по-добре да се скриеш, докато се върнем.

— Ще последвам съвета ти и ще отида на едно място, откъдето мога да наблюдавам колибата. Ще ви видя и когато се връщате.

— Добре, да тръгваме тогава, Ингджа.

Сложих оръжията в пояса и хванах каишката на Доян.

Девойката закрачи напред, а аз я следвах.

Извървяхме част от пътя, по който ме бяха довели в колибата. После свихме надясно и се заизкачвахме по планината, за да се доберем до пещерата. Тя бе обградена от гъста, широколистна гора, така че трябваше да вървим много близо един до друг, за да не се загубим.

След известно време дърветата станаха по-редки и минахме през тесен, скалист хребет, водещ към една твърде стръмна планинска пътека.

— Внимавай, ефенди! — предупреди момичето. — Оттук нататък пътят става много труден.

— Това не е хубаво за възрастните хора, които искат да отидат при духа на пещерата. Тук могат да се изкачват само млади крака.

— О, старите също могат да стигнат дотук. Има заобиколен път. От другата страна пътеката е удобна и стига почти до самата пещера.

Подкрепяхме се един друг и се изкачихме горе, хванати за ръка, когато пред нас се изпречи лабиринт от скали. Предполагах, че някъде тук е целта на нашето пътешествие, траяло повече от половин час.

Пред нас каменните блокове образуваха нещо като проход, в чийто край се издигаше тъмна скала. Ингджа спря.

— Там е — каза тя, сочейки към тъмната скала. — Ще вървиш направо и в подножието на онази скала ще видиш отвор, в който ще оставиш свещта, след като я запалиш. После ще се върнеш при мен. Ще те чакам тук.

— Светлината може ли да се види оттук?

— Да, но сега свещта напразно ще гори, защото още не е станало полунощ.

— Все пак ще опитам. Ето ти ремъка. Подръж малко кучето и сложи ръка върху главата му.

Взех свещите и тръгнах напред. Бях изключително напрегнат и в това нямаше нищо чудно; имах ли право въобще да прониквам в тайната, обгръщаща духа на пещерата? Естествено, вече предчувствах в какво се състоеше нейната същност.

Стигнах до скалата и забелязах пещера, чийто вход бе толкова висок и широк, че през него човек спокойно можеше да мине изправен. Ослушвах се няколко мига, но не чух нищо и запалих една от свещите, която закрепих на земята пред пещерата. Стана лесно, защото в основата си свещта беше достатъчно широка.

Върнах се. Казвах си, че за един предубеден човек е необходима доста голяма смелост да се качи в планината посред нощ, за да говори с дух.

— Свещта гори. Сега да почакаме да видим дали ще изгасне — каза Ингджа.

— Не подухва дори и най-лек ветрец. Ако свещта изгасне, наистина ще е сигурен знак, че духът е тук — промълвих аз.

— Виж! — извика момичето, сграбчвайки ме припряно за ръката. — Угасна!

— Тогава отивам.

— Чакам те тук.

Като се върнах при пещерата, се наведох да потърся свещта, но я нямаше. Убеден бях, че духът е съвсем наблизо, може би в някоя странична ниша, за да може да чува думите. Всеки друг на мое място просто би изложил молбата си и после би тръгнал, но аз нямах такова намерение. Направих две крачки навътре в пещерата.

— Рух’и кулян! — извиках полугласно.

Не последва отговор.

— Марах Дуримех!

Отново никакъв отговор.

— Марах Дуримех, спокойно можеш да се обадиш! Няма да издам тайната ти. Аз съм хекиминът от Франкистан, който излекува в Амадие правнучката ти Шакара от отровата, и спешно трябва да говоря с теб.

Не се бях излъгал, отстрани се чу шум, сякаш някой става от пода. Наистина мина доста време, докато последва отговорът. После се чу:

— Ти наистина ли си хекиминът ефенди от Франкистан?

— Да. Повярвай ми! Предполагах, че ти самата си Рух’и кулян и ще запазя тайната ти.

— Познавам твоя глас, но не мога да те видя.

— Какъв знак искаш да ти дам?

— Кажи ми, какво имаше турският хеким в амулета си, с който трябваше да прогони дявола на болестта?

— Умряла муха.

— Ефенди, ти си наистина! Кой ти показа пещерата?

— Ингджа, дъщерята на Неджир бей. Тя е вън и ме чака.

— Направи още четири крачки напред! Закрачих и усетих как една ръка ме хвана и придърпа към странична ниша, където изминахме още известно разстояние.

— Сега почакай! Ще запаля свещ.

Миг по-късно свещта блесна и видях пред себе си Марах Дуримех, увита в дълга дреха. Лицето й излъчваше достойнство. И сега белите й плитки висяха почти до земята. Тя ме освети.

— Да, наистина си ти, ефенди! Благодаря ти, че дойде. Но на никого не бива да казваш кой е духът на пещерата!

— Ще мълча.

— Какво те води при мен?

— Халданите са изправени пред голяма беда, която може би само ти можеш да предотвратиш. Имаш ли време да ме изслушаш?

— Да. Ела и седни!

Наблизо имаше дълъг тесен камък, върху който спокойно можеха да седнат двама души. Изглежда, той беше мястото за почивка на духа на пещерата. Седнахме върху него един до друг, а свещта беше закрепена на ръба на камъка. Тогава старицата загрижено каза:

— Думите ти предвещават нещастие. Говори, ефенди!

— Знаеш ли вече, че меликът на Лисан е нападнал и пленил бея на Гумри?

— Пресвета майко, истина ли е това? — извика тя, видимо уплашена.

— Да. Аз самият бях на гости при бея и също бях пленен.

— Нищо не знам за това, нито дума. През последните дни бях в Хешат и Биридше и се върнах едва днес през планините.

— Беруарските кюрди са пред Лисан, за да започнат утре битката.

— О, вие, глупци, които обичате омразата и ненавиждате любовта! Пак ли трябва реката да почервенее от кръв, а страната — от светлината на пламъците? Разказвай, ходих, разказвай! Моята сила е по-голяма, отколкото ти си мислиш. Може би все още не е твърде късно.

Подчиних се на искането й, а тя ме слушаше със затаен дъх. Имах усещането, че до мен седи смъртта, и все пак може би от тази тайнствена старица зависеше животът на стотици хора. Нищо в тялото й не помръдваше и нито една гънка на дрехата й не потрепваше. Но веднага, щом свърших, тя стана.

— Ефенди, все още има време. Ще ми помогнеш ли?

— С удоволствие.

— Трябва да ми разкажеш и за себе си, но не сега, а утре. Имаме по-важна работа. Досега духът на пещерата беше ням. Още никой не го е чувал да говори. Днес обаче ще говори, днес трябва да говори! Иди при Ингджа. Нека тя те заведе в Лисан.

Меликът, Кадир бей и раисът на Шурд веднага да дойдат при Рух’и кулян.

— Ще се подчинят ли?

— Трябва да се подчинят, повярвай ми.

— Не знам как да намеря Неджир бей.

— Ефенди, друг може и да не успее да го намери, но ти ще го направиш. Познавам те. Той също трябва да дойде, с другите — или по-късно от тях, няма значение, но до сутринта искам да се появи. Ще чакам.

— Ако ме питат от кого съм получил това нареждане, да им отговарям ли от Рух’и кулян и нито дума повече. Правилно ли е това?

— Да. Засега предводителите не бива да знаят кой всъщност е духът на пещерата.

— Трябва ли и аз да се върна тук?

— Можеш да ги придружиш, но не бива да влизаш с тях в пещерата. Това, което ще им кажа, засяга само тях. Кажи им веднага да влязат в пещерата и да вървят, докато стигнат до едно осветено помещение.

— Можеш ли да ми помогнеш да получа обратно всичко, което ми бе отнето? — попитах аз.

— Да. Не се притеснявай. Сега върви! Утре ще се видим отново и тогава ще можеш да говориш с Марах Дуримех колкото желаеш.

Тръгнах и намерих Ингджа на същото място, на което я бях оставил.

— Много се забави, ходих — каза тя.

— Затова пък сега трябва да побързаме.

— Почакай, докато свещта отново се запали. Иначе няма да знаеш, дали молбата ти ще бъде изпълнена.

— Ще бъде. Духът ми го каза.

— О, господарю, ти си чул гласа му.

— Чух го. Той дълго говори с мен.

— Досега това никога не се е случвало. Ти сигурно си някой много прочут ефенди!

— Духът не преценява хората по положението им.

— А може би си го и видял?

— Лице в лице.

— Ходих, ти ме плашиш! Как изглеждаше?

— Такива неща не се разкриват. Ела, хайде да ме водиш! Трябва бързо да стигна до Лисан.

— Какво ще стане тогава с Мадана, която те чака?

— Първо ще ме заведеш до верния път, а после ще се върнеш да й кажеш повече да не ме чака. Утре ще дойда в Шурд.

— А какво да каже на баща ми, когато я попита къде си?

— Мадана да му съобщи, че Наджир бей веднага трябва да отиде при духа на пещерата. Ако ти срещнеш баща си, незабавно го прати горе в пещерата. Нека да отиде, каквито и други намерения да има. Ако раисът не се подчини моментално, с него е свършено.

— Ефенди, започва да ме дострашава. Да тръгваме! Отново взех каишката на Доян, а момичето хванах за ръката. Бързо се спуснахме надолу. Щом стигнахме до планинския хребет, вместо надясно тръгнахме наляво. Момичето познаваше местността и ме водеше толкова уверено, че след около четвърт час вече бяхме стигнали до пътя, свързващ Лисан и Шурд.

Спрях и казах:

— Знам пътя нататък. Трябва да се разделим. Като ме водеха насам, запомних добре пътеката. Благодаря ти, Ингджа. Утре отново ще се видим. Лека нощ!

— Лека нощ!

Ингджа хвана ръката ми и бързо я целуна. После се втурна в тъмнината на нощта като подплашена сърна. Една минута стоях неподвижно, а после тръгнах по пътя за Лисан, докато мислите ми се връщаха вдзад към Шурд.

Сигурно вече бях изминал половината път, когато чух конски тропот. Бързо свърнах встрани и се скрих зад един храст. Конникът скоро се приближи и префуча край мен. Беше раисът на Шурд. Той вече отминаваше, когато му извиках:

— Неджир бей! Ездачът спря коня си.

Развързах Доян, за да не му пречи ремъкът в случай, че ми е необходима помощта му, и после се приближих към раиса.

— Кой си? — попита той.

— Твоят пленник — отвърнах аз, хващайки коня му за юздата. Той се наведе напред и ме погледна. След това замахна към мен, но аз бях по-бърз и хванах юмрука му.

— Неджир бей, слушай внимателно какво ще ти кажа! Изпраща ме Рух’и кулян, веднага трябва да отидеш в пещерата.

— Лъжец! Кой те освободи?

— Ще се подчиниш ли на заповедта на духа или не?

— Ще те убия, куче!

Раисът бръкна със свободната си ръка в пояса, но в същото време внезапно му нанесох силен удар. Той загуби равновесие и излетя от седлото, описвайки широка дъга.

— Доян, дръж!

Кучето се хвърли върху великана, докато аз полагах усилия да успокоя коня му. Когато това ми се удаде, видях, че раисът лежи неподвижно на земята. Доян се беше надвесил над него и стискаше гърлото му със зъбите си.

— Неджир, само да мръднеш или извикаш, ще ти струва живота. Това куче е по-страшно от пантера. Ако направиш някое погрешно движение или кажеш и дума против волята ми, ще го накарам да те разкъса.

Той видя смъртната опасност и не посмя да окаже съпротива. Първо му взех оръжията — пушката и ножа. После го завързах с дебелия ремък на кучето така, както преди бяха вързали мен. След това го накарах да се изправи и го привързах за стремето на коня.

— Неджир бей, разреши ми да яхна коня! — подиграх му се аз. — Днес достатъчно си яздил. Напред!

Раисът ме следваше без съпротива, защото разбра, че е безсмислена. Не мислех да използвам сегашното си превъзходство, за да продължавам да издевателствам над него, затова мълчах през цялото време. Накрая той наруши мълчанието, но така плахо, че усетих страха му кучето да не го хване отново при първия по-високо произнесен звук.

— Ходих, кой те освободи?

— Ще научиш по-късно.

— Къде ме водиш?

— Ще видиш.

— Ще наредя да набият Мадана с камшици! — изръмжа той.

— Няма да можеш да го направиш! Къде са оръжията и другите ми вещи?

— Не са при мен.

— Ще се намерят. Чуй, Неджир бей, нямаш ли други коне освен този?

— Имам достатъчно.

— Радвам се да чуя това. Утре ще ги разгледам и ще си взема един заради онзи, който нареди да застрелят.

— Шейтанът ще ти даде кон. Утре по това време пак ще си пленник.

— Ще видим!

Отново се възцари мълчание. Той беше принуден да тича до коня, а Доян го следваше по петите. Скоро видяхме пред нас Лисан.

По време на отсъствието ми селището се бе превърнало във военен лагер. От другата страна десният бряг на Саб тънеше в тъмнина, но отсам горяха огън до огън, а около тях лежаха или стояха многобройни групи мъже. Още отдалеч, се виждаше, че най-големият огън гори пред дома на мелика. Не исках да ме спират и подкарах коня по-бързо, но въпреки това всички ме познаха.

— Чужденецът, чужденецът! — чуваше се отвсякъде. Или се разнасяше вик:

— Неджир бей, и то вързан!

Скоро подире ни се събра многобройна свита, която се опитваше да ни придружи. Така стигнахме до къщата на мелика. Тук се бяха събрали най-малко шейсет въоръжени мъже. Пръв ни забеляза Дейвид Линдси, който удобно се бе облегнал на стената. Като ме видя, с отегчената му физиономия се извърши огромна промяна — челото се вдигна нагоре, а брадата му така увисна, сякаш бе немощна. Устата се раззина, като че ли искаше да погълне цял крилат бик, а носът му се издължи като врата на надушила опасност дива коза. После дългият Дейвид направи огромен скок и ме сграбчи в обятията си в момента, когато слизах от коня.

— Сър! — изръмжа той. — Отново тук? Добре дошли!

— Е, ще ме смачкате, сър Дейвид! И другите искат да получат по нещо от мен.

— Ех! Ох! Ах! Къде бяхте? Господ бди на небето! Довели сте пленник? Чудесно! Невероятно! Йес!

Но от другата страна вече ме дърпаха.

— Хамдулиллях! Това си ти, ефенди! Слава на Аллаха и на Пророка! Хайде разказвай!

Това беше Мохамед Емин, а Амад ал Гандур, синът му, извика:

— Уаллахи, Господ го изпраща! Най-сетне край на мъките!

Малко по-встрани стоеше дребничкият, храбър Хаджи Халеф Омар. Той нищо не каза, но във верните му очи блестяха две големи сълзи от радост. Подадох му ръка:

— Халеф, за голяма част от всичко това трябва да благодаря на теб.

— Не говори, сихди! — запротестира той. — Какво съм аз в сравнение с теб? Мръсен плъх, грозен таралеж, куче, което се радва, като го удостоиш с погледа си!

— Къде е меликът!

— В къщата.

— А Кадир бей?

— В най-затънтената стая, защото го държат като заложник.

— Хайде да влезем.

Около нас се бе събрала голяма тълпа. Развързах раиса от стремето и му дадох знак да влезе с мен в къщата.

— Не можеш да ме накараш да вляза вътре! — изръмжа той.

— Доян, внимавай!

Тези думи бяха достатъчни. Тръгнах напред, държейки ремъка в ръце, а пленникът незабавно ме последва. Щом вратата се затвори зад нас, вън се надигна оглушителна, многогласна глъчка. Тълпата се опитваше да си обясни случилото се. Вътре ни посрещна меликът. Като ме видя, той извика от радост и протегна срещу мен двете си ръце.

— Ефенди, какво виждам! Ти пак се върна? Здрав и читав? А това е Неджир бей! Пленен!

— Елате! Ще ви обясня всичко!

Отправихме се към най-голямата стая на партера, където имаше място за всички. Хората насядаха по рогозките, изпълнени с очакване, но раисът остана прав. Кучето държеше ремъка между зъбите си и при най-малкото помръдване на пленника заплашително ръмжеше.

— Как съм попаднал в ръцете на раиса и как са се отнасяли с мен, Хаджи Халеф Омар сигурно вече подробно ви е разказал? — попитах аз.

— Да — чу се в отговор от насядалите в кръг хора.

— Затова няма да повтарям и…

— О, напротив, ефенди! Разкажи ни го още веднъж ти самият! — прекъсна ме меликът.

— По-късно. Сега нямаме време, защото ни чака по-важна работа.

— Как се освободи и как плени раиса?

— И за това ще ви разкажа подробно после. Неджир бей е разбунтувал всички наоколо да нападнат утре сутринта беруарите. Това би било гибелно за халданите…

— Не! — чу се един глас.

— Няма да спорим! Тук само един би могъл да помогне — Рух’и кулян…

— Духът на пещерата! — възкликнаха всички учудено и уплашено.

— Да, аз ходих при него.

— Знаете ли пещерата? — попита меликът.

— Намерих я и му разказах всичко, което се случи. Духът спокойно ме изслуша и ми каза да…

— Говорил е с теб? Чул си гласа му? Ефенди, това не се е случвало на никой смъртен! — извика един от знатните халдани, който беше влязъл с нас. — Ти си любимец на Бога и трябва да се вслушаме в думите ти!

— Ще бъде за ваше добро.

— Какво каза духът на пещерата?

— Поръча ми веднага да дойда в Лисан и заведа при него мелика, Кадир бей и раиса на Шурд.

Събралите се учудено възкликнаха, а аз продължих:

— Забързах надолу по пътя и срещнах раиса. Казах му, че трябва да дойде при Рух’и кулян, и тъй като не искаше да се подчини на призива на духа, го плених и доведох тук. Извикайте бея на Гумри, за да чуе и той!

Меликът на Лисан стана.

— Ефенди, не се шегуваш, нали?

— Положението е прекалено сериозно, за да се шегувам.

— Тогава трябва да се подчиним. Но не е ли опасно да вземаме със себе си и Кадир бей? Ако избяга, няма да имаме заложник.

— Той ще ни обещае, че няма да бяга, и ще удържи на думата си.

— Отивам да го доведа.

Меликът излезе и не след дълго се появи с бея.

Щом владетелят на Гумри ме видя, се втурна към мен.

— Отново си тук, ефенди! — извика той. — Слава на Аллаха, че пак те връща! С голяма печал научих вестта за твоето изчезване, защото знаех, че единствено само на теб мога да разчитам.

— Аз също се страхувах за теб, бей. Знам, че искаш отново да бъдеш свободен, и Аллах, който винаги е добър, ме освободи от пленничество и ме доведе при теб.

— Кой беше врагът? Този ли?

Казвайки това, той посочи към Неджир бей.

— Да! — потвърдих аз.

— Аллах да убие него и децата му и децата на неговите деца! Не беше ли ти приятел на тези хора, така както бе на моите? Не каза ли и не направи ли всичко, каквото им бе угодно? И в замяна той те нападна и плени! Виждаш ли сега какво можеш да очакваш от гостоприемството на един халдеец?

— Навсякъде има добри и лоши хора, бей! Затова доброто не бива да страда наравно със злото.

— Ефенди — отвърна той, — обичам те! Ти смекчи сърцето ми, за да приема мисълта за мир с тези хора. Но ето, че те те нападнаха, и затова битката между тях и мен ще е решаваща.

— Не забравяй, че си техен пленник — прекъснах го аз.

— Моите беруари ще дойдат и ще ме освободят — отвърна той гордо.

— Те вече са тук, но са много малко.

— След тях ще дойдат още хиляди.

— Тогава с теб ще е свършено. Ще намерят само трупа ти! Тук ти си заложник и ще трябва да заплатиш нападението на твоите хора с живота си.

— Предпочитам да умра. Аллах е записал в книгата всичко, което трябва да се случи на правоверния. Никой не може да промени късмета си.

— Не забравяй, че съм гост на мелика! Той не е искал да ми се случи нищо лошо, само раисът на Шурд без знанието на останалите се държа враждебно с нас.

— Как успя да се измъкнеш!

— Питай Рух’и кулян!

— Рух’и кулян? — каза той учудено. — При теб ли беше?

— Не, аз бях при него, а той иска и ти да отидеш там. — Аз ли? Кога? — осведоми се Кадир бей изумен.

— Веднага.

— Ефенди, това е невъзможно. Рух’и кулян е силен и могъщ дух, а аз съм само обикновен смъртен, който трепери пред Невидимия.

— Видях го й говорих с него.

— И не си умрял веднага?

— Не са ли говорили с Рух’и кулян много от хората тук и после не са умирали.

— Говорили са, но не са го виждали.

— Както можеш сам да се увериш, още съм жив.

— Вие, ефендитата от Франкистан, знаете как да се държите с духовете.

— Не съм ти казвал, че ще го видиш. Той заповяда меликът, ти и Наджир бей веднага да отидете в пещерата. Няма ли да се подчиниш на тази заповед? Меликът ще отиде.

— Тогава и аз ще отида.

— Така си и знаех. Но нали няма да забравяш, че си пленник на мелика?

— Той страхува ли се, че ще избягам?

— Налага му се да е предпазлив. Ще му обещаеш ли, че няма да правиш опити за бягство и че доброволно ще се върнеш тук?

— Давам му думата си.

— Подай му ръка.

Кадир протегна ръка, а меликът го увери:

— Вярвам ти, Кадир бей, и няма да те охранявам, макар че за мен си по-ценен и от най-голямото богатство. Няма да ходим пеша, а ще яздим и ти ще седиш свободно на коня си.

— Да яздим ли? Възможно ли е това, по този път?

— Има обиколна пътека,която наистина е по-дълга, но по нея ще стигнем по-бързо на коне, отколкото ако предприемем мъчителното изкачване пеша. И ти ще дойдеш с нас, нали, ефенди?

— Ще дойда, но няма да влизам с вас при духа.

— А какво ще стане с Неджир бей?

Беят не изчака отговора ми и злобно изръмжа:

— Няма да дойда! Оставам тук!

— Ти чу, че Рух’и кулян настоява да дойдеш — предупреди го меликът сериозно.

— Не съм длъжен да изпълнявам това, което иска този чужденец.

— Значи няма да се подчиниш на духа?

— Ще му се подчиня, но отказвам да отида, щом ми изпраща за вестоносец този чужденец!

— Аз ти заповядвам!

— Мелик, аз съм Неджир бей, раисът на Шурд. Не можеш да ми заповядваш.

Меликът въпросително ме погледна, затова аз се обърнах към моя дребен хаджия:

— Халеф, знаеш ли дали тук има въжета?

— Там, в ъгъла, има цял куп, сихди — отвърна той.

— Вземи ги и ела!

Дребосъкът разбра какво да прави. Той блъсна раиса, който бе застанал на пътя му, не особено любезно в ребрата, а после събра въжетата от пода. Аз обясних на мелика:

— Щом раисът не иска да дойде доброволно, ще бъде заставен. Ще го завържем върху коня, така че да не може да мърда.

— Опитайте се! — каза раисът заплашително. — Който се приближи до мен, ще постъпя с него така, както ти си направил с мъжа на Мадана.

— Какво иска да каже? — попита Халеф.

— Неджир бей ще събори с ритници всеки, който се осмели да се приближи до него.

— Машаллах, този е луд!

Казвайки това, дребосъкът скочи и в следващия миг огромният халдеец, който беше с вързани ръце, се озова на пода. Половин минута по-късно краката му бяха увити с върви така здраво, сякаш беше сложен в чувал.- Но, Халеф, той трябва да язди! — припомних му аз.

— Не е необходимо, сихди — отвърна той. — Ще сложим този деде по корем върху коня. Може да се научи да плува.

— Добре, изнеси го тогава!

Дребосъкът хвана великана за врата, повдигна го, обърна се така, че гърбът му да опре в неговия, и го повлече навън. Останалите го последваха. Тогава към мен се приближи Линдси.

— Сър — каза той. — Нищо не разбрах, дори по-малко от нищо. Къде отивате?

— При духа на пещерата.

— При духа на пещерата ли? По дяволите! Може ли и аз да дойда?

— Хм! Всъщност не.

— Пфу! Няма да изям този дух!

— Мислиш ли.

— Къде се намира?

— Там, в скалите.

— Скали ли? Има ли наоколо и развалини?

— Не знам. Когато бях горе, беше тъмно.

— Скали! Развалини! Духове! А може би и крилати бикове?

— Не вярвам.

— Идвам с вас. Достатъчно дълго бях сам. Никой не ме разбира. Радвам се, че отново сте при мен. Вземете ме с вас!

— Е, добре! Но нищо няма да можете да видите.

— Неприятно! Неучтиво! И аз исках веднъж да видя дух или призрак. Но въпреки това ще дойда. Йес!

Когато излязохме от къщата, всички жители на Лисан се бяха събрали вън. Но въпреки многото хора цареше дълбока тишина. На светлината на огньовете и факлите добре се виждаше как с помощта на Халеф вързах раиса на Шурд върху коня. Но никой не попита защо го правим. Доведоха конете ни и донесоха факли и едва после, след като яхнахме животните, медикът обясни на събралите се, че възнамеряваме да посетим Рух’и кулян. Той заповяда нищо да не се предприема до завръщането ни, а после минахме между смаяните слушатели.

Отпред яздеше меликът с Кадир бей. След него вървеше Халеф, който водеше коня на раиса за поводите, а англичанинът заедно с мен завършваше малката ни колона. Меликът и Линдси носеха двете факли, с които осветяваха пътя.

[#1 Дядо. Бел. нем. изд.]

Отначало вървяхме по утъпкана пътека, после се отклонихме от нея, но все още имаше достатъчно място, да могат да вървят един до друг два коня. Пътуването беше направо фантастично. Под нас се намираше посетената от може би само четирима европейци долина на Саб, тънеща в тъмнина. Вдясно блестяха кървавочервените пламъци на огньовете на Лисан. Вляво зад реката едно осветено в матова светлина петно показваше къде се намира станът на кюрдите. Над нас се издигаха тъмните планински масиви, сред чиито върхове живееше духът, който бе загадка и за самия мен, въпреки че го познавах. Що се отнася до нас шестимата, яздехме в призрачната светлина на нашите факли, един арабин от Сахара, един англичанин, един кюрд, двама халдейци и един немец.

Завихме зад висока скала. Долината остана зад нас, а отпред се появиха стволовете на вековна гора, по чиято мека земя продължихме да яздим напред. Трепкащият пламък на факлите се местеше от клон на клон, от листо на листо. Около нас се чуваше шумолене, фучене и плющене като по страниците на старите романи за призраци. Спящата гора тежко и шумно си поемаше дъх, а тропотът от копитата на конете ни в дълбоката хумусна почва се чуваше като звучащо отдалеч тремоло на барабани, биещи траурен марш.

— Страшно! Йес! — каза англичанинът полугласно и потрепера. — Не бих искал сам да отивам при духа. Уел! Вие сам ли бяхте?

— Не.

— Така ли? А кой беше с вас?

— Едно момиче.

— Момиче? Боже мой! Младо ли?

— Да.

— Хубаво?

— Много! Много по-хубаво от крилат бик.

— Имали сте късмет! Разкажете!

— По-късно, сър Дейвид. Утре и вие ще видите момичето.

— Уел! Ще преценя дали наистина е по-хубаво от крилат бик. Йес!

Тихият разговор отново секна. Имаше нещо свещено, недосегаемо в тази нощна гора и отсега нататък не се чуваха никакви звуци освен пръхтенето на някои от конете. Изкачвахме се все по-нагоре, докато стигнахме билото на планината. Тук първите двама ездачи спряха.

— Стигнахме до целта! — каза меликът. — На около двеста крачки по-нататък са скалите, в които се намира пещерата на духа. Тук ще слезем от конете и ще ги оставим. Ще дойдеш ли с нас, ефенди?

— Да, заради раиса, но само до пещерата — отвърнах аз. — Изгасете факлите!

Завързахме конете за дърветата. При тях трябваше да останат Халеф и Линдси. После свалихме раиса от коня. За да върви, свалихме въжетата и от краката му. Доян стоеше до нас и го наблюдаваше с пламтящи очи, които блестяха дори в тъмното.

— Неджир бей — казах аз, — ще последваш мелика и Кадир бей. Аз ще вървя след теб. Ако не се подчиниш, ще опиташ зъбите на това куче!

После дадох знак да продължим пътя си. Определеният ред се спазваше, а Неджир бей не отказа да изпълни указанията ми.

Крачехме напряко през билото на планината, а после се спуснахме по една стръмнина, откъдето видях скалите пред нас. След около пет минути стояхме на онова място, където ме беше чакала Ингджа, докато разговарях с Рух’и кулян.

— Трябва да влезете в пещерата и да вървите, докато видите светлина — обясних им аз.

Тъй като не можех да видя добре лицата им, по продължителните и дълбоки въздишки на участниците в това приключение разбрах, че преживяното не им беше безразлично.

— Ефенди, развържи ми ръцете! — помоли раисът.

— Не бихме могли да си позволим това — отвърнах аз.

— Няма да бягам. Ще вляза вътре.

— Ти нареди да ме вържат по същия начин и аз трябваше да понасям такива болки много по-дълго от теб. Въпреки това ще махна въжето, но не вярвам на уверението ти.

Той млъкна. Значи наистина имах основание да не му вярвам. Меликът и Кадир бей застанаха от двете му страни.

— Ходих, тук ли ще останеш, или ще се върнеш при конете? — попита беят.

— Както искате.

— Тогава остани тук! Може заради този човек да имаме нужда от теб.

— Вървете. Ще ви чакам.

Те тръгнаха, а аз седнах върху един камък. Доян много добре беше разбрал задълженията си и следваше раиса, докато не го извиках. Сгуши се до мен, сложи хубавата си глава върху коленете ми и ми позволи да го галя.

Дълго време седях така сам в тъмнината. Мислите ми се носеха през поля и гори, през страни и морета, назад към родината. Поразително бе, че Господ ме бе довел и закрилял тук, където големи и добре екипирани експедиции бяха унищожавани и загинали, а аз срещнах гостоприемство! На какво се дължеше това? Колко много книги бях прочел за чужди страни и техните народи и колко предубедено гледах на тях! Много страни, народи и племена бяха други, много по-добри, отколкото ги описваха. Искрата Божия е почти изцяло задушена у човека, но и дивакът зачита чужденеца, щом разбере, че и той самият е уважаван от него. Изключения има навсякъде. Не винаги бях успявал да се измъкна невредим и по кожата ми имаше много белези и драскотини. Но това ми се случваше обикновено когато пътешествах, така да се каже, като беден странник, а се знае, че понякога дори и най-учтивият калфа трябва да се примири с някоя по-остра дума или дори и с някоя плесница. Можех ли да бъда радетел за истинско благонравие! Не се отнасях към чуждите народи наставнически или с отрицание. Ценях всяка култура, дори и в най-незначителните й наченки. Всички народи не могат да си приличат и не егоизмът, а безкористността ще може успешно да учи на възвишеното слово, което «проповядва мир и възвестява избавление». Това слово не принадлежи на Цезар или Наполеон, а на Този, който се е родил в обор, ял е от зърното на бедността и не е знаел къде да положи главата си, а тази проповед е гласяла: «Блажени са миролюбците, защото те ще се наричат деца Божии!»

Измина повече от час, а аз все още седях сам. Вече почти бях започнал да се опасявам, че с хората в пещерата се е случило нещастие, и се питах дали не е по-добре да ги последвам, когато най-сетне чух стъпки.

Станах. Бяха тримата и както веднага забелязах, раисът беше развързан.

— Дълго трябваше да ни чакаш! — изказа меликът съжалението си.

— Вече се опасявах, че нещо ви се е случило — отвърнах, — и наистина смятах подир малко да тръгна след вас.

— Не беше необходимо. Господарю, ние видяхме Рух’и кулян и говорихме с него.

— Познахте ли го?

— Да. Беше… Кажи първо ти името!

— Марах Дуримех ли?

— Да, ефенди. Кой би помислил?

— Какво говорихте с нея?

— Тайна е и тайна ще остане. Ходих, тази жена всъщност е мелика и това, което ни каза, настрои миролюбиво сърцата ни. Беруарите ще бъдат наши гости и после ще напуснат Лисан като приятели.

— Наистина ли е така? — попитах искрено зарадван.

— Така е! — потвърди беят на Гумри. — А знаеш ли на кого дължим това?

— На Рух’и кулян.

[#1 Кралица. — Бел. нем. изд.]

— Да, но първо на теб, ефенди. Старата кралица ни заповяда да бъдем твои приятели. Ние бяхме и преди това. Остани в тази страна като брат на всички нас!

— Благодаря ви. Но аз обичам страната на моя баща и бих искал някой ден да положа там глава за почивка. Ала ще остана при вас толкова, колкото позволява времето ми. Марах Дуримех ще бъде ли и занапред Рух’и кулян?

— Да. Никой не бива да знае, че това е тя. Заклехме се да мълчим, докато тя умре. Ти също няма да казваш, нали, ефенди?

— На никого!

— Утре следобед тя ще те посети в къщата ми, защото те обича като свой внук — каза меликът. — Но сега да вървим!

— А халданите, които Наджир бей свика? — попитах аз бързо, защото исках да съм сигурен, че всичко е наред.

Тогава раисът на Шурд пристъпи към мен и ми подаде ръка.

— Господарю, бъди също и мой приятел и брат и ми прости! Тръгнах по лош път и сега искам да се върна към правия. Ще получиш всичко, което ти отнех, а аз веднага ще се отправя към мястото, където се събират хората ми, за да им кажа, че сме сключили мир.

— Наджир бей, с готовност ти прощавам. Но знаеш ли кой ме освободи от плен?

— Знам. Марах Дуримех ми каза. Направили са го Мадана и Ингджа, а после дъщеря ми лично те е довела при Рух’и кулян.

— Сърдиш ли им се?

— Сигурно щях да ги накажа, но думите на старата мелика ме накараха да разбера, че двете жени са постъпили правилно. Позволи ми и аз да те посетя.

— Аз те моля за това. Но да вървим! Двамата ми спътници сигурно се тревожат за нас.

Напуснахме тайнственото място, изкачихме се по стръмнината и заварихме англичанина и Халеф доста обезпокоени за мен.

— Какво стана, сър? — извика ми Линдси. — Още малко и щях да дойда и убия този пещерен дух!

— Виждате, че тази смела постъпка не е била необходима, сър Дейвид.

— Какво имаше там?

— По-късно, по-късно! Нека да тръгваме сега. Халеф ме хвана за ръката.

— Сихди — прошепна ми той, — този човек вече не е вързан.

— Духът на пещерата го е освободил, Халеф.

— Тогава Рух’и кулян е много непредпазлив дух. Ела, сихди, отново да го вържем.

— Не, той поиска прошка и аз му я дадох.

— Сихди, и ти си непредпазлив като духа на пещерата. Но аз ще бъда по-разумен. Аз съм Хаджи Халеф Омар и няма да му простя.

— За какво не искаш да му простиш?

— Аз ли? — попита той учудено. — О, за много неща, сихди!

— За какво по-точно?

— Той те нападна, теб, чийто приятел и закрилник съм аз. Това е много по-възмутително, отколкото ако се беше държал враждебно с мен. Аз не съм кюрд или халдеец, а радже ал араб, който няма да позволи да обиждат неговия сихди. Кажи му го!

— Може би ще ми се удаде и тази възможност. Сега обаче да яхваме конете. Виждаш, че другите вече са го сторили.

Меликът беше запалил нови факли и тръгнахме по обратния път. Вече не яздехме мълчаливо, както преди, и само аз не взех участие в разговора, който се водеше между тримата местни жители на кюрдски, а между Линдси и Халеф посредством откъслечни думи на английски и арабски, от които и двамата почти нищо не разбираха.

Посещението ни в планината ме накара да потъна в дълбок размисъл. В какво се състоеше силата на Марах Дуримех, та тя имаше влияние над мелика, а също и над бея на Гумри? Обстоятелството, че е била кралица, едва ли можеше да окаже такова въздействие. Освен това за кратко време тя успя да помири двама врагове, които бяха толкова различни по произход и вероизповедание. Също така невероятно бе, че бързо превърна дивия и груб Неджир бей в любезен и хрисим човек. Защо всичко това трябваше да остане скрито дори и за мен? Марах Дуримех бе не само тайнствено човешко създание, но и притежаваше необикновен характер. Какъв материал за един любопитен човек, който обикаля широкия свят да търси завладяващи сюжети за перото си! Признавам, че тайната на старата кралица вече много повече ме привличаше, отколкото преди враждата между кюрдите и халданите. Щом пред нас отново съзряхме светлините на Лисан, раисът на Шурд каза:

— Сега трябва да ви оставя.

— Защо? — попита меликът.

— Както вече стана дума, първо ще отида там, където се събират хората ми, за да им кажа, че е сключен мир, иначе може да изгубят търпение и да потеглят срещу кюрдите още преди настъпването на утрото.

[#1 Арабски мъж. — Бел. нем. изд.]

— Тогава върви!

Той се отклони вдясно, а след десетина минути ние стигнахме до Лисан. Там хората ни посрещнаха, изпълнени с любопитство. Медикът извика всички да се съберат и се изправи на седлото, за да им съобщи, че няма да има война, защото така е заповядал Рух’и кулян.

— Ще оставим ли беруарите да чакат до утре сутринта? — попитах аз след това.

— Не, трябва да научат веднага.

— Кой ще е пратеникът?

— Аз! — отговори Кадир бей. — На никого няма да повярват така бързо, както на мен. Ще ме придружиш ли, ефенди?

— Да! — съгласих се аз. — Само почакай малко! Обърнах се към стоящия най-близко до мен халдани с въпроса:

— Можеш ли да намериш пътя за Шурд в тъмнината?

— Да, ходих.

— Познаваш ли Ингджа, дъщерята на раиса, а също и една жена на име Мадана?

— Познавам ги.

— Тогава вземай кон и заминавай! Трябва да кажеш на тези две жени, че спокойно могат да си легнат, защото е сключен мир. Неджир бей вече е мой приятел и няма да им се сърди, че съм избягал от колибата.

Чувствах се задължен да съобщя на двете храбри жени за щастливия изход на заплетените събития. Можех да си представя колко се притесняват за действията на раиса. После тръгнах с бея на Гумри. Конете ни вече бяха потеглили, когато меликът извика след нас:

— Доведете беруарите! Нека ни гостуват. Още не бяхме изминали и половината път, богато насреща ни някой извика:

— Кой идва?

— Приятели! — отвърна беят.

— Кажете си имената!

Беят разпозна постовия по гласа.

— Бъди спокоен, Талаф, аз съм.

— О, бей, това си ти! Слава на Бога, че чувам твоя глас! Значи си успял да избягаш?

— Не съм избягал. Къде е станът ви?

— Препускай направо, в посоката на огньовете!

— Води ни!

— Не мога, бей. На пост съм и не мога да напусна мястото си, докато не ме сменят.

— Кой ви командва?

— Все още раисът на Далаша.

— Значи сте си избрали особено умен водач. Но вече съм тук и ще се подчинявате само на мен. Няма нужда от охрана. Ела и ни води!

Мъжът метна дългата си пушка на рамо и тръгна пред нас. Скоро видяхме между стволовете на дърветата горящите лагерни огньове и стигнахме до мястото, където по-рано се бяхме събирали на съвет.

— Кадир бей! — чу се от всички страни.

Кюрдите станаха, изпълнени с радост, че могат да го поздравят. Наобиколиха и мен и сърдечно ме приветстваха. Само досегашният водач стоеше настрана и наблюдаваше всичко с мрачен поглед. Разбра, че с властта му е свършено. Накрая все пак се приближи.

— Добре дошли! — каза той. — Избяга ли?

— Не. Доброволно ме освободиха.

— Кадир бей, това е най-голямото чудо, което съм виждал.

— Не е чудо. Сключих мир с халданите.

— Действал си прибързано. Изпратих хора в Гумри и рано сутринта към нас ще се присъединят стотици беруари.

— Значи ти самият си действал прибързано. Не знаеше ли, че този ефенди отива в Лисан, за да преговаря за сключването на мир?

— Той беше нападнат.

— Но после си разбрал, че не го е направил меликът.

— Какво ще получиш от халданите в замяна на сключения мир?

— Нищо.

— Нищо ли? О бей, постъпил си неразумно! Те нападнаха и избиха много от нашите хора. Забрави ли кръвното отмъщение?

Кадир бей го погледна усмихнат. Но тази усмивка не предвещаваше добро.

— Ти си раисът на Далаша, нали? — попита той любезно.

— Да — отвърна кяят учудено.

— А мен познаваш ли добре?

— Как да не те познавам?

— Кажи ми кой съм.

— Ти си Кадир бей, беят на Гумри.

— Правилно! Само исках да видя дали не се лъжа, защото помислих, че паметта ти те е напуснала. Как мислиш, какво ще направи Кадир бей с мъжа, който се осмелява да го нарича неразумен пред толкова много храбри мъже?

— О бей, с неблагодарност ли ще ми се отплатиш за услугата?

Тонът на бея се промени.

— Червей! — изкрещя той. — И с мен ли смяташ да се държиш така, както с този ефенди от Франкистан? Той правилно те е посъветвал, а ръката му те е усмирила. Трябва ли да се страхувам от теб, щом чужденецът не се е поколебал да те свали от коня? Каква услуга си ми направил и кой те провъзгласи за водач? Аз ли? Рух’и кулян ни заповяда да сключим мир и тъй като гласът на духа ни посъветва да смекчим сърцата си, ще простя и на теб. Но само се осмели още веднъж да се противиш на това, което казвам и правя! Веднага се качвай на коня си и заминавай за Гумри, за да кажеш на беруарите да останат с мир по селата си. Ако веднага не изпълниш всичко точно както ти наредих, утре ще дойда с моите воини в Далаша и от Бехедри до Шураиси, от Биха до Бишука, в цялата страна Кал, ще научат как синът на страшния Абд ас Сумит бей е наказал с бой кяята, който се е осмелил да му противоречи. Махай се оттук!

Очите на бея святкаха толкова страшно и ръката му бе протегната толкова заповеднически, че смъмреният кяя се качи на коня си, без да каже нито дума, и тръгна. После Кадир бей се обърна към останалите:

— Доведете охраната и елате с нас в ЛисанГЩе гостуваме на нашите приятели!

Повечето тръгнаха, а останалите загасиха огньовете, без някой да попита нещо или да отправи упрек, и след десетина минути напуснахме просеката и яздехме към Лисан.

Като пристигнахме там, видяхме необикновена картина. Бяха събрани огромни купчини дърва, за да се напалят повече и по-големи огньове. Много от халданите колеха овни, дори два великолепни вола бяха повалени вече на земята, за да бъдат одрани, почистени и нарязани, а после опечени. Освен това бяха домъкнати всички мелнични камъни от селото. Наредиха ги в дълга редица и жените и момичетата седнаха до тях, за да превърнат зърното в брашно и да направят от него големи Хлябове.

Отначало всички се поздравяваха тихо и новопристигащите групи се присъединяваха към другите плахо и недоверчиво. След около четвърт час обаче всички приятелски се приобщаваха и навсякъде се чуваха радостни възгласи, които възхваляваха духа на пещерата, превърнал страданието във веселие.

Главните действащи лица (употребявам този израз с огромна гордост) се бяха събрали в дома на мелика, за да говорят по време на пиршеството за случилото се през последните дни. Моят храбър Халеф също присъстваше и прие с видимо удоволствие публичното ми признание за неговата вярност и смелото му поведение.

Денят вече беше настъпил, когато се отправих със спътниците си към горния етаж на къщата, за да поспим няколко часа.

Като се събудих, чух долу гласа на раиса на Шурд. Слязох и той ме поздрави изключително любезно. Беше ми донесъл всичко, което ми бяха отнели. Не липсваше нищо. Освен това ми обясни, че е готов да ми даде удовлетворение за обидата, но аз отказах.

Пред къщата бяха налягали кюрди и халдейпи. Те все още блажено спяха.

Видях, че отдолу се приближават две жени. Сложих длан над очите си и познах Ингджа със смелата Магданозка. Старата Мадана се бе издокарала направо великолепно. Облеклото й — широката риза, жакетчето отгоре и дългите потури — бе чисто и празнично ново. Вместо в обувки краката й бяха обути в огромни ботуши.

По съвсем друг начин обаче изглеждаше Ингджа. Красивата й гъста коса се спускаше на гърба, сплетена на две плитки. На главата си носеше малка, надиплена панделка в турскочервен цвят. Снежно бели, широки женски потури се спускаха надолу до красивите ботушки от Смирна. Син, обточен с жълти ширити башибозушки жакет стигаше почти до хълбоците й, а отгоре носеше сауб от тънък син памучен плат.

Щом се приближи до мен и ме погледна, бузите на смуглото й лице потъмняха още повече. Моята Магданозка обаче веднага се завтече с великанските си ботуши, сложи ръце на гърдите си и направи толкова дълбок поклон, че гърбът й зае почти хоризонтално положение.

— Сабахл кер (добро утро), господарю! — поздрави тя. — Искаше да ни видиш днес и ето ни тук. Звучеше като войнишки рапорт.

— Добре дошли — отвърнах аз, — влезте с мен в къщата. Моите спътници трябва да се запознаят с жените, на които дължа спасението си.

— Ефенди, ти ни изпрати вестоносец. Благодарим ти, ние наистина се страхувахме за теб — каза Ингджа.

— Видя ли вече баща си?

— Не съм. От вчера не е идвал в Шурд.

— Той е тук. Ела!

Още на вратата се сблъскахме с раиса, който тъкмо се канеше да излиза от къщата. Той доста се учуди, когато видя дъщеря си, но все пак любезно попита:

— Мен ли търсиш?

— Война е, а от вчера не съм те виждала — отговори тя.

[#1 Широка връхна дреха, спускаща се от раменете до глезените. — Бел. нем. изд.]

— Не се страхувай! С враждата е свършено. Идете при жената на мелика! Нямам време за вас.

Той се метна на коня си и препусна. Аз обаче се качих с двете жени горе, където се намираха спътниците ми.

— Хей, кого ни водите, сър? — попита Линдси. Хванах жените за ръка и ги заведох при него.

— Това са двете създания, освободили ме от пещерата на лъва, сър Дейвид — обясних аз. — Тази е Ингджа, Перлата, а другата се казва Мадана, Магданозка.

— Магданоз ли, хм, но Перлата е великолепна! Прав бяхте, сър! Но и двете са смели. Ще им дам подарък, ще платя добре, много добре. Йес!

Останалите също много се зарадваха, че могат да се запознаят с моите гости, и дори смея да кажа, че на двете халдейки им бе оказано наистина голямо внимание. Те останаха до обяд. После ги изпратих малко по пътя за Шурд. На раздяла Ингджа попита:

— Ходих, ти наистина ли се помири с баща ми?

— Напълно.

— А прости ли му?

— Да.

— И той не ми се сърди и няма да ми се кара?

— Няма и дума да ти каже за това.

— Ще му дойдеш ли на гости някога?

— Добре дошъл ли съм при него и при теб, Ингджа?

— Да, ефенди!

— Тогава скоро ще дойда, може би още днес или утре.

— Благодаря ти. Сбогом!

Тя ми подаде ръка и продължи пътя си. Но Мадана остана при мен и почака, докато момичето се отдалечи достатъчно, за да не ни чува. После попита:

— Ефенди, помниш ли какво си говорихме вчера?

Разбрах какво щеше да последва и затова казах с усмивка:

— Всяка дума.

— И все пак си забравил. Помисли си!

— Струва ми се, че всичко си спомням.

— О, забрави най-важното. Подаръка.

— Добра ми Мадана, не съм го забравил. Но, виж, аз идвам от страна, където жените се ценят повече от всичко. Те, които са толкова хубави и нежни, не бива да носят тежки товари. Затова не ви дадохме подаръците ви. Не е необходимо да ви тежат по дългия път към Шурд, ние ще ви ги изпратим още днес. А като дойда утре и те погледна, сърцето ми ще се зарадва, защото ще те видя нагиздена с това, с което ти изразявам благодарността си.

Слънцето изплува зад един облак и огря сбръчканото лице на добрата Магданозка. Тя плесна с ръце и извика:

— Колко ли са щастливи жените в твоята страна! Далеч ли е дотам?

— На повече от сто дни езда.

— Жалко. Утре наистина ли ще дойдеш?

— Сигурно.

— Тогава сбогом, ефенди! Рух’и кулян показа, че си негов любимец, а и аз те уверявам, че съм ти приятелка.

Тя ми подаде ръка и забърза след Ингджа. Ако Германия не беше толкова далеч, моята Магданозка може би щеше да се опита лично да се убеди колко щастливо живеят нашите жени.

Не бях изминал много по обратния път, когато видях, че някой се спуска отдясно по хълма.

Беше Марах Дуримех.

Тя също ме позна. Спря и ми махна с ръка.

Като забеляза, че ще се отзова на жеста й, се обърна и отново бавно се заизкачва по планината, докато изчезна зад един храст.

— Бог да те дари с мир, сине мой! — поздрави ме старицата. — Прощавай, че те накарах да ме последваш тук! Душата ми ти принадлежи, а в къщата на мелика не мога да бъда сама с теб. Затова те извиках при мен. Ще ми отделиш ли малко време?

— Колкото искаш, добра ми майко.

— Тогава ела!

Марах Дуримех ме хвана за ръка, както майка детето си, и ме поведе още неколкостотин метра нататък, докато стигнахме място, откъдето се виждаше цялата околност, но никой не можеше да ни забележи. Тя седна.

— Ела, седни и ти до мен!

Подчиних се. Тя отметна дългата дреха от себе си и изглеждаше мъдра и достолепна, вдъхваща страхопочитание като някоя легенда от времето на пророците на израилтяните.

— Ефенди — започна тя. — Погледни нагоре, там, на югоизток! Слънцето довежда пролетта и есента, лятото и зимата. Повече от сто такива години са минали през главата ми. Погледни я, тя вече не носи сивотата на старостта, а белотата на смъртта. Още в Амадие ти казах, че няма да живея дълго, и ти казах истината — аз съм дух, Рух’и кулян

Тя замълча, гласът й звучеше глухо и дрезгаво, наистина като от гроб, но се усещаше живото туптене на сърцето й, а очите й, насочени към дневното светило, имаха светъл, лъчезарен блясък.

— Много съм чула и видяла — продължи тя. — Била съм свидетел на упадъка на възвишеното и издигането на нисшето.

Виждала съм да триумфира злото и да умира доброто. Да плачат щастливите, а нещастните да ликуват. Краката на смелчаци да треперят от страх, а страхливците да усещат в жилите си лъвска смелост. Плачех и се смеех с тях. Издигах се и пропадах с тях… После дойде времето, когато се научих да мисля. Разбрах, че един велик Бог управлява вселената и че един грижовен баща води всички ни за ръка, богати и бедни, ликуващи и плачещи. Но мнозина се отрекоха от него. Присмиваха му се. А има и други, които се наричат негови деца, но са деца на оногова, който живее в джехенем. Затова по земята и сред хората, които вече не мислят за Бога, има толкова много страдание.

Марах Дуримех отново млъкна. Думите й, тембърът на гласа, мъртвите й и все пак изразителни очи, бавните, уморени и въпреки това красноречиви жестове ми направиха дълбоко впечатление. Започнах да разбирам каква духовна власт упражняваше тази жена върху духовно бедните обитатели на тази страна. Тя продължи:

— Душата ми се вълнуваше, а сърцето ми беше сломено. Жал ми бе за хората. Притежавах много земни блага, а у мен се бе вселил Богът, от когото те се отрекоха. Животът можеше да замре в мен, но Богът — не. Той ме призова да му служа. И ето че обикалям от едно място на друго, за да говоря и проповядвам за Всемогъщия и Всеблагия не с думи, на които биха могли и да се присмеят, а с дела, носещи благословия за онези, които имат нужда от помощ. Старата Марах Дуримех и Рух’и кулян бяха загадка за теб. Все още ли са, сине мой?

Не можех да постъпя другояче. Взех ръката й и притиснах устни към нея.

— Разбирам те.

— Знаех, че тези думи ще ти бъдат достатъчни, защото и ти се бориш с живота, бориш се с хората около теб и с човека вътре в самия Себе си.

Бързо я погледнах. Ясновидка ли беше? Как успя толкова дълбоко да проникне в душата ми и да я прозре? Не казах нищо и след известно време тя продължи:

— Ти емир ли си в твоята страна?

— Не точно такъв, каквито са емирите при вас. При нас има емири по рождение, емири на парите, емири на знанието и емири на страданието, търпението й борбата.

— А ти към кои принадлежиш?

— Към последните.

Тя отново ме погледна изпитателно. После попита:

— Богат ли си?

— Беден съм.

— Беден на злато и сребро, но не и на други блага, защото сърцето ти раздава дарове, които носят на другите радост. Чух колко много приятели си спечелил, а донесе щастие и на мен. Защо не стоиш у дома? Защо пътешестваш из далечни страни? Казват, че пътуваш, за да вършиш подвизи с твоите оръжия. Но това не е вярно, защото оръжията убиват, а ти не желаеш смъртта на ближния.

— Марах Дуримех, още на никого не съм казвал защо непрекъснато напускам родината си. Но ти ще го чуеш.

— И в родината ти ли никой не го знае?

— Никой. Там съм непознат, самотен човек. Но тази самота е благотворна за сърцето ми.

— Сине мой, ти си още млад. Нима Бог вече ти е причинил такова страдание, та душата ти се е вглъбила в себе си.

— Не е това, а другото, което на теб дава сили още да живееш — отвърнах аз.

— Обясни ми! — помоли старицата.

— Който изнемогва в пустинята, се научава да цени стойността на капката, която спасява живота на умиращия от жажда. А който понася страдания, без никой да му протегне ръка за помощ, знае колко е прекрасна любовта, към която напразно се стреми. Затова сърцето ми е изпълнено с онова, което не намерих, с онази любов, която довежда на бял свят сина на бащата, за да възвести мисията й, че всички хора са братя и деца на един баща. И както Спасителят слезе на Земята от висините, където не може да отиде никой смъртен, така сега неговите пратеници обикалят целия свят, за да разпространяват евангелието на любовта, която все още живее в мрак. Това са емирите на християнството, героите на вярата, меликите на милосърдието.

— Но не всички проповядват това, което казваш ти сега. Погледни тази страна! Слънцето е видяло смъртта на хиляди хора, а реката, която гледаш пред нас, е отнесла със себе си стотици трупове. И защо? Защото емирите, властниците никога не са мислили за благото на своите народи. Тази нощ аз, жената, спасих обитателите на долината от смърт. Защо емирите имат по-малко влияние от мен? Някога бях кралица, а сега съм само една стара жена и въпреки това кюрдите и халданите се вслушват в гласа ми. Тази нощ им проповядвах християнството, но не християнството на словото, за чийто смисъл спорят църквите, а християнството на делото, в което никой не може да се съмнява. Укротете лошите хора и те ще ви благодарят, докато добрите, които се стремят към избавление, с радост, ще приветстват пристигането ви. Не изпращайте мисионери, които враждуват помежду си, а мъже, от които се страхуват потисниците. Тогава хората ще ликуват, страната ще е винаги благословена и словото ще се осъществява от един пастир и едно стадо. Няма ли този пастир вече свой наместник на земята? Върнете се при него и бъдете единни, а силата на този, който ви изпраща, ще превърне Земята в обетована земя, в която ще тече мед и мляко.

Докато говореше, тя стана. Прегърбената й преди това снага сега беше изправена. В пробуждащите се черти на лицето й изведнъж блесна живот. Очите й сияеха от въодушевление, а гласът й звучеше високо и ясно, сякаш говореше пред хиляди хора. Това бе незабравим миг. И ето че тя изтощена спря и отново седна. Тази жена сигурно много бе видяла и чула, много неща бе изпитала и премислила, а може би беше и чела. Какво да й отговоря?

— Марах Дуримех, и мен ли упрекваш? — попитах я аз.

— Теб ли? Защо мислиш така?

— Защото и аз съм подобен пратеник.

— Ти ли? Кой те натовари с тази мисия?

— Никой! Никой не ми е заръчал специално.

— И искаш да поучаваш?

— И да, и не.

— Не те разбирам, сине мой. Обясни ми!

— Ти самата каза, че цениш пратениците на делата. Бог различно разпределя дарбите. Един той дарява с красноречие, на друг заповядва да действа по определен начин. Аз съм лишен от дарбата на словото. Затова пък той не ми позволява спокойно да стоя в родината си. Непрекъснато пътешествам и поучавам, но не със слово, а с това, че на всеки, при когото отида, съм полезен. Бил съм в страни и при народи, чиито имена ти едва ли познаваш. Ходил съм при бели, жълти, кафяви и черни хора. При всички тях съм посявал любов и милосърдие. И винаги съм бил богато възнаграждаван, когато после чувах зад себе си: «Този чужденец не знае що е страх. Той можеше и знаеше повече от нас и все пак бе наш приятел. Той уважаваше нашия Бог и ни обичаше. Никога няма да го забравим, защото беше добър човек и смел другар. Той беше — християнин. По този начин разпространявам вярата си. И дори да намерех само един-единствен човек, който чрез мен да се научи да почита и дори да обича тази вяра, значи усилията ми не са били напразни и искам да легна някъде в тази земя за последна почивка.»

Настъпи дълго мълчание.

И двамата безмълвно гледахме към земята.

Тогава Марах Дуримех бавно хвана десницата ми с двете си ръце.

— Ходих — каза тя, — обичам те!

Старческите й очи ме гледаха така майчински и топло, че никога нямаше да ги забравя.

— Сине мой — продължи тя. — Когато ти напуснеш тази долина, очите ми сигурно никога вече няма да те видят, но Марах Дуримех ще се моли за теб и ще те благославя, докато очите й се склопят. Ти сигурно ще си единственият, който освен другите трима, били в полунощ при Рух’и кулян, ще научи моята тайна. Искаш ли?

— Ако е по-добре да я премълчиш, се отказвам. Но ако все пак държиш да ми я довериш, приемам с благодарност.

— Другите трима се заклеха никога да не казват нито дума…

— И аз никога няма да говоря за това.

— Тогава ще чуеш всичко.

Тя започна да разказва. Това беше история, която със своя сюжет за роман би могла да направи някой писател известен. Една дълга история от времето, когато тримата дяволи Абд ас Сумит бей, Бедер хан и Нур Улах бей са унищожили християнството в долината на Саб. Разказ, от който на човек можеше да му настръхне косата. Мина доста време, докато тя свърши. После старицата още дълго време седя до мен мълчаливо. Само лека въздишка прекъсваше от време на време тишината и двете й ръце посягаха към очите, за да избършат сълзите. Накрая тя уморено положи глава на рамото ми и тихо ме помоли:

— Тръгвай! Мислех да сляза в Лисан, но сега ще се върна пак горе, за да почакам да се успокои сърцето ми. Довечера ще дойда при вас.

Изпълних желанието й.

Когато пристигнах в Лисан, там вече нямаше нито един кюрд. Само беят беше останал да ме чака.

— Ефенди — каза той. — Хората ми си тръгнаха, а и аз вече трябва да заминавам. Но се надявам, че ти ще дойдеш още веднъж в Гумри.

— Ще дойда.

— За дълго ли?

— За малко, защото хадедихните копнеят да видят своите хора.

— Те ми обещаха да дойдат с теб и тогава ще обсъдим как най-безопасно да стигнете до Тигър. Сбогом, ефенди.

— Сбогом!

Меликът също беше тук със спътниците ми. Кадир бей се сбогува и с тях и тръгна след хората си.

Марах Дуримех удържа на своята дума. Вечерта тя дойде и щом й се удаде възможност да разговаря необезпокоявана с мен, ме попита:

— Ще изпълниш ли една моя молба?

— От все сърце.

— Вярваш ли в силата на амулетите?

— Не.

— Въпреки това днес ти направих един. Ще го носиш ли?

— Като спомен от теб, да.

— Ето, вземи го! Докато е затворен, не помага. Но ако някога имаш нужда от помощ, го отвори. Тогава Рух’и кулян ще бъде твой избавител, дори и да не е на твоя страна.

— Благодаря ти.

Амулетът беше четириъгълен и зашит в парче памучен плат. Тъй като го беше нанизала на шнур, веднага го сложих на врата си. По-късно той наистина щеше много да ми помогне въпреки открито признатото ми неверие. Разбира се, не можех и да предполагам какво съдържа.