Флойд Вандерлип беше силен мъж — това му личеше. Тежък труд и груба храна не го плашеха, за което свидетелствуваха разказите за първите му години по тия места. В опасност се проявяваше като лъв, а когато обуздавал петстотин изгладнели мъже, както му се наложило веднъж, казваха, че надали някой друг е гледал по-хладнокръвно бляскащия на слънцето мерник на пушката. Имаше само една слабост, но дори и тя, породена от силата му, беше силна. Чертите на характера му бяха силни, но им липсваше съгласуваност. И стана тъй, че макар и да се отличаваше с подчертана влюбчивост, тя бе оставала заспала и не се бе обаждала през годините, когато се беше хранил с еленско месо и сьомга и се беше стремил към приказни златни находища през сковани от студ била. Обаче когато най-сетне заби ъгловия стълб и централните колове на един от най-богатите участъци на Клондайк, тази влюбчивост започна да се съживява; а когато зае мястото си в обществото като признат крал на Бонанза, тя се събуди и го завладя. Изведнъж той си спомни за едно момиче в Щатите и доста настойчиво взе да го преследва мисълта, че момичето може би все още го чака и че една съпруга е много приятна придобивка за човек, който живее няколко градуса на север от петдесет и третия паралел. Тогава той написа подходящо писъмце, приложи към него кредитно писмо за достатъчно щедра сума, която да покрие всички разноски, включващи чеиз и придружителка, и го адресира до някоя си Флоси. Флоси ли? Останалото човек можеше да си го представи сам. Така или иначе след това той построи уютна хижа на периметъра си, купи още една в Доусън и съобщи новината на приятелите си.
И точно тогава се прояви липсата на съгласуваност. Чакането му дотегна и дълго потисканата влюбчивост не можеше да търпи повече отлагане. Флоси, идваше, но Лорен Лиснаи беше вече дошла. И не само че Лорен Лиснаи беше дошла, но световната й слава бе вече малко поизбледняла и тя не беше вече толкова млада, колкото е била, когато е позирала в ателиетата на прочути художнички, а кардинали и князе бяха оставяли визитните си картички в нейната приемна. Пък и финансите й бяха поразклатени. Вкусила навремето си всичките излишества, сега тя нямаше нищо против да се опита да си създаде връзка с един крал на Бонанза, чието състояние бе тъй голямо, че той не можеше да го вмести в шестзначно число. Като видял и патил войник, който след дълги години служба търси спокоен кът да си отдъхне, тя беше дошла на Север, за да се омъжи. Така един ден очите й стрелнаха очите на Флойд Вандерлип, когато той купуваше покривки и салфетки за Флоси в големия магазин, и всичко се нареди в същия миг.
Когато един мъж е свободен, могат да му се простят много неща, срещу които обществото тутакси ще започне да протестира, ако той се обремени
необмислено с брачни окови. Тъй стана и с Флойд Вандерлип. Флоси идваше, но сред хората се надигна полугласно мърморене, когато Лорен Лиснаи мина по главната улица с шейна, теглена от неговите кучета вълча порода. Тя придружаваше репортерката на „Звездата на град Канзас“, когато снимаха златните му мини на Бонанза; и наблюдаваше как се раждат шестте колони на дописката. По това време те вечеряха царски в хижата на Флоси, върху покривката на Флоси. През тези дни имаше много посещения тук и там и гуляи, между другото напълно благоприлични, които караха мъжете да подхвърлят остри забележки, а жените да се озлобяват. Само госпожа Епингуел не се вслушваше. Брътвежът на клюкарските езици долиташе до нея, ала тя обичаше да вярва в доброто у хората и си запушваше ушите за злото — затова не му обръщаше внимание.
Не беше тъй с Фреда. Тя нямаше основание да обича мъжете, но поради някаква чудновата алхимия в природата си съчувствуваше от сърце на жените, които имаше още по-малко основание да обича. И тя съжали от сърце Флоси, която пътуваше сега по Голямата пъртина и навлизаше в суровия Север, за да дойде при мъж, който може би нямаше вече да я чака. Едно плахо, обичливо девойче — така си я представяше Фреда, — със слабоволева уста и хубави меки устнички, хвърчаща, със слънчев отблясък коса и очи, грейнали от простодушие веселие и наивна жизнерадост. Но си представяше Флоси и с полумаска на носа против замръзване, цялата покрита със скреж, да крета уморено след кучетата. И това я накара една вечер, както танцуваше, да се усмихне на Флойд Вандерлип.
Малко са мъжете, които се отличават с такава устойчивост, че усмивката на Фреда да не ги развълнува, нито пък Флойд Вандерлип може да бъде причислен към тях. Благоволението, с което се бе отнесла към него жената модел, го бе накарало да преоцени себе си, а благосклонността, проявена сега от гръцката танцьорка, го караше да се чувствува двойно мъж. Очевидно той притежаваше незнайни качества и скрити достойнства, които те долавяха. Той не знаеше какви точно бяха тези качества и достойнства, но смътно схващаше, че ги имаше някъде, и много се възгордя. Мъж, който можеше да накара две такива жени да спрат погледа си върху него, положително беше изключителен. Някой ден, когато има време, ще седне да анализира в какво се състои силата му, но сега, тъкмо сега ще приеме каквото му поднасят боговете. Обаче след това го зачопли една мисълчица и той започна да се чуди какво пък толкова бе видял във Флоси и да съжалява безкрайно, че бе я повикал да дойде. Разбира се, Фреда не можеше да влезе в сметката. Неговите находища бяха най-богатите на рекичката Бонанза и най-големи, а и той беше човек солиден и с положение. Виж, Лорен Лиснаи — тя беше тъкмо подходяща жена. Беше живяла широк живот, можеше с чест да води домакинството му и да придаде блясък на неговите долари.
Но Фреда се усмихна и продължи да се усмихва, докато той започна да прекарва много време с нея. Когато и тя мина по улицата, возена от неговите кучета, жената модел имаше за какво да се позамисли и следващия път, когато беше с него, го зашемети със своите князе и кардинали и с интимни анекдотчета за дворци и крале. Показа му и изискани послания, които започваха с „Моя мила Лорен“, завършваха с „обичащата Ви“ и бяха подписани с малкото име на истинска, жива и царуваща кралица. И в душата си той не можеше да се начуди, че такава високопоставена жена благоволява да отдели дори и един миг за него. Но тя си играеше с Флойд Вандерлип много хитро, изтъкваше ласкателни разлики и го сравняваше с благородните призраци, родени главно от фантазията й, а той се разделяше с нея, замаян от възхищение пред самия себе си и обзет от съжаление към висшето общество, до което тъй дълго не бе имал достъп. Фреда бе по-изкусна. Ако ласкаеше, никой не го разбираше. Ако се унижаваше, унижението оставаше незабелязано. Ако някой мъж долавяше, че е разположена към него, тя го подсказваше тъй фино, щото човек не можеше за нищо на света да разбере с какво и как го е заслужил. Така тя го хвана здраво в ръцете си и всеки ден се возеше с неговите кучета.
И тъкмо тук стана грешката. Мълвата се надигаше все по-гръмка и по-определена, свързана сега с името на танцьорката, и госпожа Епингуел я чу. Тя също си помисли за Флоси, как крачи безкрайни часове с обутите си в мокасини крака, и Флойд Вандерлип бе
поканен на чай на планинския склон и поканите зачестиха. Това съвсем му взе ума и той се опи от самовъзхищение. Никога още с един мъж не бяха си играли по такъв начин. Сърцето му се бе превърнало в нещо, към което се домогваха три жени, а четвъртата пътуваше, за да предяви правата си над него. При това три такива жени! д
Но да се върнем към госпожа Епингуел и направената от нея грешка. Като начало тя заговори за тази работа на Ситка Чарли, който бе продал на гъркинята кучета. Но и двамата не споменаха никакви имена. Най-близко до това госпожа Епингуел беше, когато каза „Тази… ъъ…. ужасна жена“, а Ситка Чарли, който не можеше да се отърве в мислите си та от жената модел, откликна: „Тая… ъъ… ужасна жена.“ И се съгласи с госпожа Епингуел, че е подло една жена да се препречи между мъжа и момичето, за което той се кани да се ожени.
— Съвсем младо момиче, Чарли — каза госпожа Епингуел, — сигурна съм, че е така. А тя идва в непозната страна и когато дойде, няма да има нито един приятел. Трябва да направим нещо.
Ситка Чарли обеща да помогне и си отиде с мисълта, каква подла жена трябва да е тая Лорен Лиснай, а и също колко благородни жени са госпожа Епингуел и Фреда, за да се заинтересуват от съдбата на непознатата Флоси.
Трябва да знаете, че в мислите си госпожа Епингуел бе чиста като безоблачен ден. На Ситка Чарли, който веднъж я преведе през Планините на мълчанието, се пада славата за увековечаването на ясния й поглед, ясния й звънлив глас и безпределната й пряма откровеност. Устните й умееха да се извият строго, когато заповядваше, и беше свикнала да говори без заобикалки. След като разбра, що за човек е Флойд Вандерлип, тя не посмя да отиде направо при него, но не се побоя да слезе долу в града при Фреда. И отиде посред бял ден долу, в дома на танцьорката. Тя, както и съпругът й, капитанът, стоеше над злите езици. Искаше да види тази жена и да поговори с нея и не виждаше никаква причина да не го направи. И тъй тя се оказа пред вратата на гъркинята при петдесет градуса студ и преговаря цели пет минути с камериерката. Има също удоволствието да бъде върната от тази врата и да се качи обратно по
нагорнището, разгневена от нанесената й обида. „Коя е тази жена, та да откаже да ме приеме?“ — питаше се тя. Можеше да се помисли, че положението бе обратното и самата тя, проста танцьорка, е била върната от вратата на съпругата на един капитан. Тя знаеше, че ако при такова положение Фреда беше дошла при нея (без значение по каква работа), тя щеше да я настани сърдечно пред камината и те щяха да поседят там като две жени и да си поговорят само като две жени. Тя беше престъпила общоприетите условности и се беше унизила, но приемаше тези неща по-различно от жените долу в града. И сега я беше срам, че така се е изложила, и не мислеше нищо добро за Фреда.
А Фреда не заслужаваше това. Госпожа Епингуел се беше принизила да дойде при нея, отхвърлената от обществото, а тя, запазила строго традициите на предишното си положение, не бе допуснала това да стане. Тя можеше да боготвори такава жена и не би искала по-голяма радост от тази да я покани в своята хижа и да поседи с нея — само да поседи с нея един час. Обаче уважението й към госпожа Епингуел и уважението към самата себе си, която не бе уважавана от никого, не й позволи да направи това, което желаеше най-много.
Макар още да не се беше съвзела съвсем от скорошното посещение на госпожа Макфи, жената на пастора, нахълтала и нахвърлила се върху нея с буря от увещания, примесени с огън и жупел, Фреда не можеше да си представи каква е била подбудата за посещението на госпожа Епингуел. Не се сещаше да е извършила нещо лошо, а тази жена, която чакаше на вратата, не се интересуваше от спасяването на душата й. Защо ли беше дошла? Въпреки голямото си любопитство, което изпитваше, без да ще, тя се ожесточи с гордостта на онези, които са лишени от гордост, и тръпнеше във вътрешната стая като девойка след първата милувка на своя любим. Ако
госпожа Епингуел страдаше, когато се качваше нагоре по склона, тя също страдаше, проснала се по лице на леглото, мълком, със сухи очи и пресъхнали устни.
Госпожа Епингуел познаваше издълбоко човешката природа. Стремеше се да я разбере всестранно. Беше открила, че не е трудно да се откъсне от цивилизованото виждане и да съди за нещата от гледището на дивака. Можеше да си обясни известни първични и други подобни черти у гладно куче или умиращ от глад човек и да обоснове линиите на поведението, които ще следва единият или другият при подобни обстоятелства. За нея една жена оставаше жена — и тази в царски пурпур, и тази в дрипите на бордея; Фреда беше жена. Госпожа Епингуел нямаше да се изненада, ако танцьорката я беше приела в хижата си и се беше държала с нея като с равна;
нито пък щеше да се изненада, ако я беше приела и се бе държала високомерно, с надменността на жена, лишена от гордост. Но да се отнесе към нея така, както се беше отнесла, бе неочаквано и обезсърчително. Следователно тя не беше разбрала гледището на Фреда. И това беше добре. Има гледища, които човек не може да придобие освен с много родилни мъки и самоизтезания, и за света би било добре неговите госпожи Епингуел в известни отношения да не постигат всестранно разбиране. Човек не може да разбере какво значи да се омърси, без да допре с ръка катран, който е много лепкав, ала все пак се намират предостатъчно желаещи да направят този опит. Но в случая нищо от тези неща няма значение освен обстоятелството, че то стана повод да огорчи госпожа Епингуел и събуди още по-голяма обич към нея в сърцето на младата гъркиня.