Презрението на жените

IV

Два пъти изпраща Фреда хора в казармата, където танците бяха в разгара си, но и двата пъти изпратените се върнаха без отговор. Тогава тя направи каквото можеше да направи само Фреда: облече скъпите си кожи, сложи си доминото и отиде сама горе на губернаторския бал. Имаше обаче един обичай (в никакъв случай не оригинален), отдавна възприет от официалната клика. Беше много умен обичай, понеже осигуряваше закрила за жените и дъщерите на чиновниците, както и присъствието само на по-отбрано общество на такива увеселения. Всеки път, когато

имаше бал с маски, се избираше комисия, единственото задължение на която бе да стои на вратата и да наднича под всяка маска. Повечето мъже съвсем не искаха да попаднат в тази комисия, но пък най-много се търсеха услугите тъкмо на онези, които най-малко желаеха тази чест. Свещеникът не познаваше добре лицата и общественото положение на хората от града, за да знае кого да пусне и кого да върне. Същото важеше и за неколцина други почтени господа, които на драго сърце биха поели това задължение. Госпожа Макфи бе готова да рискува шанса за спасяване на душата си, само и само да поеме тази горещо желана длъжност, и наистина го рискува, когато една вечер доста известна троица се промъкна въпреки бдителния й поглед и забърка хубава каша, преди да установят самоличността им. След това избираха вече само годните за това място, макар те да го приемаха с голямо нежелание.

Вечерта, за която става дума, на вратата стоеше Принс. Бяха упражнили върху него натиск и той още не можеше да се отърси от изненадата, че се е съгласил да поеме длъжност, покрай която имаше изгледи само да загуби половината от приятелите си, за да угоди на другата половина. Трима-четирима от тези, които беше отказал да пусне, бяха негови познати от находищата и пъртината — добри другари, но не съвсем подходящи за такова отбрано общество. Той тъкмо размишляваше, че трябва час по-скоро да се откаже от възложената му задача, когато под фенера бързо мина една жена. Фреда! Можеше да се закълне, че това бяха нейните скъпи кожи, нима не му беше и толкова добре познат този наклон на главата! Никога не би могъл да допусне, че тя може да дойде! Беше я смятал за по-умна й че няма да се изложи на унижението да я върнат или, ако влезе, на презрителното държане на жените. Той поклати глава, без да проверява, познаваше я твърде добре, за да сгреши. Но тя се доближи повече, повдигна черното си копринено домино и бързо го спусна. За една мигновена, безкрайна секунда той видя нейното лице. Нетоку-така,в цялата околност хората говореха, че Фреда си играела с мъжете, както някое дете със сапунени мехури. Не се Промълви нито дума. Принс се дръпна да й даде път, а след една-две минути, възбуден, с несвързани думи той вече се отказваше от задължението, което не бе спазил.

Една жена с гъвкава снага, стройна, със сила, скрита във всяко ритмично движение, ту се спираше пред една група, ту се вглеждаше в друга и неспокойно обикаляше веселящите се. Мъжете познаваха скъпите кожи и се удивляваха — тези, които би следвало да бъдат в комисията за допускане на гостите; но те предпочитаха да си мълчат. Обаче с жените не беше така. Техните очи забелязваха по-добре извивките на тялото, отликите в стойката и долавяха, че тази фигура не им е позната, непознати са и скъпите кожи. На излизане от столовата, където всичко бе готово за вечеря, госпожа Макфи забеляза изведнъж как търсещите очи блеснаха през прорезите на копринената маска .и трепна. Помъчи се да си спомни къде е виждала такъв поглед и пред нея изникна живият образ .на една горда и непокорна грешница, с която беше се спречкала веднъж при безуспешен опит да спаси душата й.

И така тази добродетелна особа тръгна по стъпките й, обзета от ожесточен и благочестив гняв, и в края на краищата се намери пред госпожа Епингуел и Флойд Вандерлип. Госпожа Епингуел току-що беше намерила удобен случай да поговори с този господин. Беше решила сега, когато Флоси бе тъй близо, да действува без заобикалки и един малък нравоучителен разговор тъкмо вече гъделичкаше крайчеца на езика й, когато те двамата станаха трима. Тя забеляза, и то с удоволствие, лекия чуждестранен акцент в обръщението „Извинете!“, с което облечената със скъпи кожи жена внезапно й отне Флойд Вандерлип, и учтиво кимна в знак на съгласие те да се дръпнат малко настрана.

Точно тогава добродетелната ръка на госпожа Макфи се вдигна и със замах свали черното домино на жената. Чудно лице и бляскави очи се откриха за смълчаното любопитство на онези, които гледаха в тази посока, а това бяха всички. Флойд Вандерлип бе много смутен. Положението изискваше незабавно да направи нещо като човек, който цени своето достойнство, но той съвсем се обърка. Флойд Вандерлип гледаше безпомощно наоколо си. Госпожа Епингуел бе озадачена. Тя не можеше да разбере. Някой трябваше да даде някакво обяснение и госпожа Макфи не закъсня да го направи.

— Госпожо Епингуел — пискливо прозвуча келтският й глас, — за мене е голямо удоволствие да ви запозная с Фреда Молуф, госпожица Фреда Молуф, доколкото ми е известно.

Фреда неволно се обърна. С открито лице тя се чувствуваше като насън, гола, с обърнати към нея покрити лица и святкащи очи на сключилия се наоколо кръг от маскирани хора. Струваше й се, че е заобиколена от глутница гладни вълци, готови да я повалят долу. Може някой да я съжалява — помисли си тя и тази мисъл я ожесточи. Много повече би предпочела да я презират. Тя беше смела, тази жена, и макар да беше достигнала жертвата си вътре в самата глутница, пред госпожа Епингуел и въпреки госпожа Епингуел, тя не можеше да се откаже от плячката си.

Но тогава госпожа Епингуел направи странно нещо. Значи това най-после бе Фреда — помисли си тя, — танцьорката, опустошителката на мъжките сърца, жената, от чиято врата я бяха върнали! И тя също усети голотата на това властно създание,като да беше оголена самата тя. Може това да е било саксонското нежелание да нападне поставен натясно противник, може би всъщност защото то е щяло да я направи по-силна в борбата за мъжа, а може да е било и по малко от двете, но ето че тя направи това странно нещо. Когато прозвуча тънкият, треперещ от злост глас на госпожа Макфи и Фреда неволно сег обърна, госпожа Епингуел също се обърна, свали маската си и наклони глава, както се прави при запознаване.

Това бе също една мигновена и нескончаема секунда, през време на която двете жени се изгледаха една друга. Едната с пламтящи, заслепяващи очи, сякаш притисната до стената; враждебна, предварително отхвърлила презрението и присмеха, и оскърблението, които си беше навлякла сама — горящ и бълващ лава вулкан от плът и дух. А другата — с ясен поглед, спокойно изражение, ведра, силна със своята чистота, с вярата в себе си, съвсем непринудена, безстрастна, несмутима — образ, изваян от къс студен мрамор. Каквато й пропаст да ги делеше, тя не показваше, че я вижда. Нямаше нужда от мост,

нито от принизяваме. Държането й бе на равен към равен. Тя спокойно подчертаваше, че и двете са само жени. И това вбеси Фреда. Нямаше да е така, ако стоеше по-ниско по дух, но душата й не познаваше непостижими предели и тя можеше да проследи другата жена до дълбините на най-дълбоките й глъбини и да прочете безпогрешно мислите й. „Защо не отдръпнеш полата си, за да не се омърсиш?“ — поиска и се да закрещи в тази блеснала, заслепяваща секунда. — „Заплюй ме, оскърби ме, то ще бъде по-голяма милост за мене!“ Фреда трепереше. Ноздрите й се бяха раздули и потрепваха. Но тя се овладя, кимна на свой ред и се обърна към мъжа.

— Елате с мен, Флойд — каза тя простичко. — Вие ми трябвате сега.

— Какво по… — избухна той и тутакси се прекъсна достатъчно благоразумен да не довърши възклицанието. Къде, по дяволите, му беше умът? Имало ли е някога човек в по-глупаво положение? Нещо изгъргори дълбоко в гърлото му, сетне той се поизкашля, вдигна по-решително снажните си рамене и загледа умолително двете жени.

— Моля да ме извините за един миг, но мога ли първо да поговоря с господин Вандерлип? — Гласът на госпожа Епингуел напомняше флейта и беше тих, но във всяка негова извивка звучеше воля.

Флойд я погледна с благодарност. Той поне бе готов да се позабави с нея.

— Много съжалявам — отговори Фреда, — но няма време. Той трябва да дойде веднага.

Общоприетите фрази се отронваха леко от устните й, обаче тя не можа да се сдържи и да не се усмихне вътрешно: те бяха тъй неубедителни и слаби.. Би й се искало по-скоро да закрещи.

— Но, госпожице Молуф, коя сте вие, че да можете да се налагате на господин Вандерлип и да му нареждате какво да прави?

При тези думи лицето на Флойд Вандерлип светна от облекчение и той се усмихна одобрително. Можеше да разчита на госпожа Епинтуел да го измъкне от тази бъркотия. Този път Фреда се оказа срещу достойна съперница.

— Аз… аз… — Фреда се двоумеше, докато женският й ум проработи: — А коя сте вие, да ми задавате тоя въпрос?

— Аз ли? Аз съм госпожа Епинтуел и…

— Разбира се — рязко я прекъсна противницата й. — Вие сте жена на капитан и той е ваш съпруг. Аз съм само танцьорка. Какво общо имате с тоя мъж?

— Какво нечувано нахалство! — Госпожа Макфи ^ настръхна и се приготви за действие, но госпожа

Епингуел й запуши устата с поглед и се впусна в ново нападение, д

— Понеже госпожица Молуф като че ли предявява върху вас някакви .права, господин Вандерлип, и и толкова бърза, че не може да отдели няколко секунди от вашето време, принудена съм да се обърна към самия вас. Мога ли да поговоря с вас насаме, и то веднага?

Челюстите на госпожа Макфи се затвориха с щракане. Това уреждаше позорното положение.

— Ами, ъъ… тоест, защо не — запелтечи Флойд Вандерлип. — Разбира се, разбира се — стана той по-многословен пред перспективата да се избави.

Мъжете са само стадни гръбначни твари, опитомени и еволюирали, и много голяма е вероятността младата гъркиня навремето си да е имала работа с по-диви мъжки животни в човешки образ, защото тя се обърна към Флойд Вандерлип с адски пламъци, заиграли в бляскащите й очи, както някоя жена в обсипана с пайети рокля сеобръща към лъв, обладан изведнъж от пагубната представа, че е свободен в действията си. И животното в него се заподмилква пред камшика.

— Искам да кажа… ъъ… по-после. Утре, госпожо Епингуел, да, утре. Точно това исках да кажа. — Той се утешаваше с мисълта, че ако остане, положението ще се усложни още повече. Освен това имаше и уречена среща, на която трябваше да отиде след малко долу на брега при болницата. Божичко! Какво е знаел досега за Фреда! Не е ли тя чудесна!

— Ще ви бъда благодарна, ако ми върнете доминото, госпожо Макфи.

Тази дама, онемяла както никога, й подаде въпросната вещ.

— Лека нощ, госпожице Молуф! — Госпожа Епингуел, дори сразена, се държеше царствено.

Фреда й отговори, макар и да й струваше голямо усилие да се пребори с подтика да прегърне колената на Тази жена и да й поиска прошка… не. не

прошка, и тя не знаеше какво, но въпреки всичко силно го желаеше.

Флойд Вандерлип й предложи ръката си, но тя беше уловила плячката сред самата глутница и това, което бе карало царете да влачат победените си противници вързани зад колесницата, я накара да се запъти към вратата сама, а Флойд Вандерлип я последва по петите, като се мъчеше да. възстанови душевното си равновесие.