При реките на Вавилон

1.

Четирима мъже мълчаливо стояха в мрака преди зазоряване сред Самарските хълмове над равнината Шарон. Почти на девет километра под тях блестяха светлините на международното летище в Лод. Зад него мъгляво сияха Тел Авив и Херзлия, а още по-нататък залязващата луна се отразяваше в Средиземно море.

До Шестдневната война хълмовете се бяха намирали в границите на Йордания. През 1967 година това място беше играло стратегическа роля, тъй като бе разположено на около половин километър над равнината Шарон и според примирието от 1948 година се вклиняваше в израелската територия. Оттам йорданската артилерия и минохвъргачки бяха изстреляли няколко залпа по летището преди израелските бойни самолети да ги унищожат. Арабският легион беше изоставил тази позиция, както и всички останали по Западния бряг на Йордан. Днес тя нямаше военно значение, защото бе дълбоко в границите на Израел. Нямаше ги бункерите от двете страни на ничията земя, нямаше ги километрите бодлива тел, която ги разделяше. И най-важно: нямаше ги израелските гранични патрули.

Но през 1967 година Арабският легион беше оставил тук три 120мм минохвъргачки и тези четирима палестинци, някога бойци от придадения към бригадата Палестински спомагателен корпус. Навремето те бяха млади мъже, оставени със заповедта да очакват нови нареждания. Всяка съвременна отстъпваща армия използваше този стар военен трик с надеждата, че в случай на ново настъпление войниците ще изпълнят някаква полезна функция.

Четиримата палестинци бяха от недалечното село Будрис, окупирано от Израел, и през последните десетина години бяха живели мирно и тихо. Всъщност дори бяха забравили за минохвъргачките, докато не получиха съобщение, което им напомни за положената клетва, съобщение, появило се от мрака като стар кошмар. Въпреки престорената си изненада, че идва в навечерието на мирната конференция, те знаеха, че причината е тъкмо в нея. Хората, които управляваха живота им от огромно разстояние, не искаха мир. И нямаше как да не се подчинят на заповедта им. Палестинците бяха впримчени в тайната армия също толкова сигурно, колкото и ако носеха униформа.

Мъжете коленичиха сред горичка йерусалимски борове и започнаха да копаят с ръце меката песъчлива почва. Стигнаха до голям найлонов чувал. Вътре имаше дванайсет 120 мм мини, опаковани в картонени кутии. Те покриха чувала с пясък и борови иглички и седнаха, облегнати на дърветата. Небето изсветляваше, обаждаха се първите птици.

Един от палестинците, казваше се Сабах Хабани, се изправи, изкачи се на хребета на хълма и отправи поглед към равнината. С малко късмет и източен вятър, пратен от Аллах, трябваше да успеят да улучат главния терминал и самолетната рампа с по шест високоексплозивни и фосфорни мини.

Сякаш в отговор на мислите му, горещ вятър внезапно изду кефията му. Йерусалимските борове се разклатиха и във въздуха се разнесе смолистият им аромат. Беше пристигнал хамсинът.

Вятърът шумно затръшна един от капаците на прозореца и бригадният генерал от военновъздушните сили Теди Ласков седна в леглото си и протегна ръка към нощното шкафче. После видя поклащащите се капаци и се отпусна назад, без да сваля ръка от 44-калибровия си автоматичен пистолет. Горещият вятър изпълни малката стая.

Завивките до него се размърдаха.

— Какво има?

Ласков се прокашля.

— Духа шаравът — използва еврейската дума той. — Настъпва пролетта. Скоро ще настъпи и мирът. Какво може да има? — Ласков отдръпна ръка от оръжието си, потърси цигари в чекмеджето и запали.

Завивката отново се раздвижи. Мириам Бернщайн, заместник-министър на транспорта, се загледа в огънчето на цигарата. Движенията на Теди бяха отсечени и нервни.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Той погледна към нея. Под чаршафа се различаваха очертанията на тялото й, но лицето й оставаше полузаровено във възглавницата. Генералът включи нощната лампа и отметна завивките.

— Теди. — В гласа й прозвучаха раздразнени нотки.

Ласков се усмихна.

— Исках да те видя.

— Достатъчно си ме гледал. — Тя понечи да се завие, но Теди изрита чаршафа. — Студено ми е — сприхаво рече Мириам и се сви на кълбо.

— Топло е. Не усещаш ли?

Тя изсумтя и чувствено се протегна.

Ласков впи очи в загорялото й голо тяло, плъзна длан по бедрото й, по гъстия триъгълник между краката й, после я премести върху гърдите й.

— Защо се усмихваш?

Мириам разтърка очи.

— Мислех, че е сън. Но не е.

— Конференцията ли? — нетърпеливо попита Теди.

— Да. — Тя постави ръка върху неговата, вдиша сладкия аромат на въздуха и затвори клепачи. — Чудото стана. Започна ново десетилетие и сега израелците и арабите ще седнат на една маса, за да сключат мир.

— За да преговарят за мир.

— Не бъди скептик. Това е лоша поличба.

— По-добре да си скептик, отколкото да се разочароваш от резултата.

— Дай им шанс.

— Разбира се.

Мириам му се усмихна.

— Трябва да ставам. — Тя се прозя и отново се протегна. — Имам среща за закуска.

Теди отдръпна ръката си и въпреки волята си попита:

— С кого?

— С един арабин. Да не ревнуваш?

— Не. Просто взимам мерки за сигурност.

Мириам се засмя.

— Абдел Маджит Джабари. Би могъл да ми е баща. Познаваш ли го?

Ласков кимна. Джабари беше един от двамата израелско-арабски членове на Кнесета, които щяха да участват в мирните преговори.

— Къде?

— В „Мишел“, в Лод. Закъснявам. Може ли да се облека, генерале? — Тя се усмихна.

Само устните й се усмихваха, забеляза Теди. Тъмните й очи не изразяваха абсолютно нищо. Пълните й, сочни устни бяха изключително опитни в разкриването на всички човешки чувства, но очите й само гледаха. Те не бяха прозорец към душата й. „Не иска никой да знае за нещата, които е видяла с тях“ — помисли си Ласков.

Той се пресегна и погали дългата й гъста черна коса. Мириам беше невероятно красива, в това нямаше съмнение, ала тези очи… Теди видя, че ъгълчетата на устните й се повдигат нагоре.

— Никога ли не се усмихваш?

Тя разбра какво я пита, притисна лице към възглавницата и промълви:

— Навярно… когато се върна от Ню Йорк. Навярно тогава.

Ласков престана да я гали по косата. Ако мирните преговори постигнеха успех, това ли искаше да каже? Или ако получеше добра новина за съпруга си Йосеф, офицер от военновъздушните сили, изчезнал при полет над Сирия преди три години? Йосеф бе негов подчинен. Генералът беше убеден, че е мъртъв, имаше интуиция за такива неща. Реши да я попита. Трябваше да изяснят отношенията си преди заминаването й за Ню Иорк. Можеха да минат месеци преди отново да я види.

— Мириам…

Някой силно почука на вратата. Ласков спусна крака от леглото и се изправи. Бе едър, снажен мъж, по-скоро със славянски, отколкото със семитски черти, с гъсти вежди, тежко надвиснали над очите му.

— Теди, вземи си пистолета.

Ласков се засмя.

— Палестинските терористи не чукат.

— Е, поне обуй нещо. Може да търсят мен, нали разбираш, официално.

Той навлече тъмнозелен памучен панталон, запъти се към вратата, после реши, че е излишно да проявява глупава смелост, взе автоматичния колт от нощното шкафче и го пъхна в пояса си.

— Предпочитам да не казваш на хората си къде ще прекараш нощта.

Отново се почука, този път още по-настойчиво. Теди мина бос по ориенталския килим в дневната и застана отстрани на вратата.

— Кой е? — После погледна назад и забеляза, че не е затворил вратата на спалнята. Мириам продължаваше да лежи гола на леглото.

Абдел Маджит Джабари стоеше пред „Мишел“. Собственост на арабски християнин, кафенето се намираше на ъгъла край черквата „Св. Георги“. Джабари си погледна часовника. Вече трябваше да е отворено, ала вътре нямаше жива душа. Той се сви в сенките.

Джабари беше тъмнокож мъж с крив нос, класически тип от Арабския полуостров. Носеше тъмен делови костюм, който не му стоеше добре, и традиционната кърпа на черни и бели квадрати, кефия, закрепена на главата му с черен шнур.

През последните трийсет години рядко излизаше сам по тъмно. Още откакто бе решил да сключи свой личен мир с евреите в новосъздадената държава Израел. От този ден името му присъстваше в палестинския списък със смъртни присъди. Изборът му в израелския Кнесет преди две години го беше поставил в началото на този списък. Веднъж за малко да успеят. Част от лявата му длан липсваше в резултат от писмо-бомба.

По улицата мина моторизиран израелски патрул и подозрително го изгледа, но не спря. Джабари отново сведе очи към часовника си. Бе подранил. Не можеше да се сети за друг човек, мъж или жена, който да му определи среща на такова пусто място. Обичаше Мириам Бернщайн, но смяташе, че любовта му е чисто платонична. Макар и необичайна, тази западняшка идея му вдъхваше спокойствие. Мириам запълваше негова душевна потребност, появила се, когато през 1948-а жена му, децата му и всичките му кръвни роднини бяха избягали на Западния бряг. Когато през 1967 година Израел завладя тази територия, той дни наред не можеше да мисли за нищо друго, освен за събирането им. Беше вървял по следите на израелската армия. В бежанския лагер откри, че сестра му е умряла и че всички останали са заминали за Йордания. Синовете му се присъединили към палестинската партизанска армия. В израелски лазарет лежеше ранена само една от братовчедките му. Джабари се бе удивил от омразата, която изпълваше тези хора, негови сънародници — братовчедка му умря, но отказа да приеме медицинска помощ от евреи.

Нито преди, нито след това не беше изпитвал такова отчаяние. Онзи юнски ден на 1967 година бе далеч по-ужасен от раздялата през 1948-а. Но оттогава беше изминало много време. Сега той щеше да закусва с другия делегат на конференцията на ООН в Ню Иорк, за да обсъдят условията за сключване на мира.

По улицата около него се движеха сенки. Знаеше, че идването му тук е грешка. Но вълнението и очакването на срещата с Мириам Бернщайн и заминаването за Ню Йорк бяха притъпили предпазливостта му. Бе се срамувал да й предложи да се видят след изгрев-слънце. Не можеше да я обвинява, че не е проявила разбиране. Тя просто не познаваше ужаса, с който Джабари живееше от трийсет години.

Хамсинът носеше боклуци по паважа на площада. Този вятър не духаше на пристъпи, а постоянно, като че ли някой е оставил отворена вратата на доменна пещ. Той виеше из града и всяко препятствие играеше ролята на духов инструмент, издавайки звуци с различна височина, сила и тембър. И караше човек да се чувства неспокоен.

От сянката на сградата оттатък улицата се появиха трима души и закрачиха към него. Носеха пушки. Ако бяха патрул, щеше да ги помоли да постоят при него. А ако не бяха… Той стисна малката никелирана берета в джоба си. Знаеше, че може да застреля поне един от тях.

Сабах Хабани помогна на другите трима палестинци да изтърколят тежкия камък. Изпод него се разбягаха гущери. Отдолу имаше дупка с ширина малко повече от 120 милиметра. Хабани извади от отвора топка намаслени парцали, бръкна вътре и опипа с ръка. По китката му полази стоножка.

— В добро състояние е. Няма ръжда. — Палестинецът избърса мазните си пръсти в широкия си панталон и погледна малката, невинна наглед дупка.

Това беше стар партизански номер, измислен от Виетконг3 и предаден на другите армии на нощта. В голяма яма се поставя минохвъргачна тръба. Неколцина мъже я държат, докато други пускат мините в дулото й. Накрая една от тях улучва целта: самолетна писта, укрепление или гараж. Стрелбата престава. Отбелязват се наклонът, отклонението и обхватът. Около тръбата бързо се натрупват камъни и пръст. Дулото се покрива с камък. Мъжете избягват. Следващия път, когато се наложи да стрелят — след ден, седмица или десет години — само трябва да разкопаят вече насоченото дуло. Няма нужда да носят тежките допълнителни принадлежности на голямата минохвъргачка. Няма нужда от планшети, компас и карти. Оръжието лежи заровено и чака само да пуснат мините в дулото му.

Хората на Хабани щяха да изстрелят по четири заряда и после да скрият отвора с камъни. И да избягат.

Той взе парцал, напоен с разтворител, бръкна в дългата тръба и я избърса отвътре. Дали през 1967-а наистина се бяха прицелили точно? Дали мините се бяха запазили в изправност? Дали по траекторията им не бяха пораснали дървета?

По парцала бяха останали мъртви насекоми, влага и едва забележими следи от ръжда. Съвсем скоро щеше да получи отговор на всичките си въпроси.

— Ричардсън. — Гласът прозвуча приглушено, но Ласков незабавно отключи.

Мириам Бернщайн скочи гола от леглото, облегна се на касата на вратата в позата на парижка жрица на любовта до уличен стълб и се усмихна прелъстително. На Ласков не му бе до шеги. Той бавно отвори външната врата. Американският военновъздушен аташе Том Ричардсън влезе в момента, в който Теди чу затварянето на вратата на спалнята. Той погледна към лицето на новодошлия. Дали я беше видял? Не можеше да прецени.

— По работа ли идваш?

Ричардсън разпери ръце.

— В пълна униформа съм, а слънцето още не е изгряло.

Високият рус млад офицер бе избран на този пост повече заради способността си да очарова, отколкото да пилотира самолет. Дипломат в униформа.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Защо си напъхал това желязо в панталона си? Даже във Вашингтон не посрещаме гости така.

— А би трябвало. Е, сядай. Кафе?

— Да.

Теди влезе в малкия кухненски бокс.

— Турско, италианско, американско или израелско?

— Американско.

— Имам само израелско, при това нес.

Ричардсън седна на един от фотьойлите.

— Пак ли започва един от онези дни?

— Нима винаги не е така?

— Вникни в духа на нещата, Ласков. Скоро ще настъпи мир.

— Възможно е. — Той постави чайника на единствения газов котлон. Зад стената се чу плисък на душ.

Американецът погледна към затворената врата на банята.

— Преча ли? Да не сключваш сепаративен мир със сестрата на някое местно арабче? — Той се засмя, после сериозно попита: — Мога ли да говоря свободно?

Ласков излезе от бокса.

— Да. Хайде да свършваме с тази работа. Предстои ми тежък ден.

— И на мен. — Ричардсън запали цигара. — Интересува ни какво въздушно прикритие сте планирали за конкордите.

Генералът отиде до прозореца и отвори капаците. Под апартамента му минаваше магистралата Хайфа — Тел Авив. От частните вили по средиземноморския бряг сияеха светлини. Херзлия беше известна като израелският Холивуд. И като израелската Ривиера. Тук живееха служителите от „Ел Ал“ и от военновъздушните сили — ако можеха да си го позволят. Ласков мразеше това място заради привилегированата му атмосфера, но тук бяха повечето от важните хора, с които си имаше работа.

Мирисът на западен морски бриз, който обикновено се усещаше в жилището му, беше заменен от сухия източен вятър, носещ аромат на портокал и бадемов цвят от Самарските хълмове. Първите слънчеви лъчи осветяваха двама души, застанали пред един от магазините оттатък магистралата. Мъжете отстъпиха назад в сенките. Теди се извърна от прозореца и седна на един въртящ се стол с висока облегалка.

— Ако не си дошъл с шофьор и телохранител, струва ми се, че някой наблюдава апартамента.

Ричардсън сви рамене.

— Това си е тяхна работа, които и да са. Ние си имаме своя. — Той се наведе напред. — Трябва ми подробен доклад за днешната операция.

Ласков се отпусна на стола си. Неговата пилотска седалка. Понякога се събираха с приятели, за да си разказват за старите битки. Със „Спитфайъри“. „Корсари“. „Месершмити“. Той вдигна поглед към тавана. Отново летеше над Варшава. Капитан Теди Ласков от съветските военновъздушни сили. Струваше му се, че навремето всичко е било по-просто.

Свален за трети път през последните дни на войната, Ласков се бе завърнал в родното си село Заславъл край Минск. За да открие, че малцината от семейството му, едва оцелели от нацистите, са били убити при „граждански безредици“, както ги наричаха комисарите. Той го наричаше „погром“. И тогава реши, че Русия никога няма да се промени. Евреите си бяха също толкова евреи в Съветска Русия, колкото и в Руската империя.

Награден с високи отличия, капитан Ласков се върна в своята ескадрила в Германия. Десет минути след пристигането си се качи на изтребител, бомбардира лагер на собствената си армия край Берлин и кацна на летище, окупирано от американската Втора бронирана дивизия на западния бряг на Елба.

Накрая стигна до Йерусалим, но не и преди да види какво е останало от западноевропейските евреи.

В Йерусалим се присъедини към партизанските военновъздушни сили на Хагана4, които се състояха от няколко очукани британски бойни и американски пътнически самолета, скрити сред палмови горички. Не можеше да се сравнява със съветската армия, но когато видя първия си „Спитфайър“ със звездата на Давид, очите му се навлажниха.

От онзи ден през 1946-а той участва във Войната за независимост през 1948 година, Суецката война през 1956-а, Шестдневната война през 1967-а и Войната на Йом Кипур5 през 1973 година. Но тези войни не означаваха нищо за него. Беше водил повече сражения между, отколкото по време на тях. Имаше 5136 полета, бяха го улучвали пет пъти, на два пъти го бяха сваляли. По тялото си носеше белези от разбит плексиглас, възпламенено авиационно гориво и шрапнели. Откакто през 1973-та се бе наложило да катапултира от запален „Фантом“, ходеше леко прегърбен. Остаряваше и се чувстваше уморен. Вече рядко участваше в бойни мисии и се надяваше, почти вярваше, че след конференцията никога повече няма да лети. Никога.

Чайникът засвири и Теди погледна към него. Ричардсън се изправи и изключи котлона.

— Е?

Ласков сви рамене.

— Трябва да внимаваме на кого предаваме такава информация.

Военният аташе бързо се обърна. Беше пребледнял и почти трепереше.

— Какво? Какво искаш да кажеш, по дяволите? Виж, трябва да напиша доклад. Трябва да координирам флота ни от самолетоносачи в Средиземно море. Откога криете нещо от нас? Ако намекваш, че има изтичане на информация…

Избухването на Ричардсън го изненада. Преди да преминат към работа, двамата винаги се бяха шегували. Това бе част от играта. Реакцията на американеца му се струваше странна. Реши, че младият офицер е нервен, както навярно и всички останали днес.

— Успокой се, полковник. — Той впери поглед в Ричардсън.

Споменаването на военния му чин оказа нужното въздействие. Том се усмихна и седна.

— Извинявай, генерале.

— Добре. — Ласков се изправи, вдигна телефона, към който беше монтиран скрамблер, и набра номера на Цитаделата, щаба на Израелските военновъздушни сили.

— Свържете ме с E-2D.

Ричардсън зачака. E-2D „Хоукай“ бе най-новата самолетна радарна система на „Груман“. Сложните електронни инсталации на борда можеха да засичат, проследяват и класифицират от разстояние потенциални противници или приятели по суша, море и въздух с непостижима до този момент точност. Информацията се въвеждаше в компютърна банка и се предаваше на военновъздушните сили, гражданския въздушен трафик и разузнаването. Системата притежаваше и способности за електронно заблуждаване на врага. Израел разполагаше с три такива самолета и единият от тях постоянно се намираше във въздуха.

Ласков затвори слушалката.

— Забелязали ли са нещо? — попита Ричардсън.

— Четири „Миг-25“. Навярно египетски. Маневри, предполагам. И разузнавателен самолет в стратосферата. Вероятно руски.

Американецът кимна.

Докато Ласков правеше нескафе, двамата обсъдиха техническите подробности. Водата в банята престана да тече.

— С четиринайсетките ли ще ги ескортирате?

— Разбира се. — F-14 „Томкат“ на „Груман“ бе най-добрият изтребител в света. Но „Миг-25“ не му отстъпваше. Зависеше от пилотите. Ласков имаше ескадрила от дванайсет F-14, които бяха стрували на Израел по осемнайсет милиона долара единия. В момента се намираха във военния сектор на аерогара Лод.

— И ти ли ще летиш?

— Естествено.

— Защо не отстъпиш място на по-младите?

— Защо не се разкараш?

Ричардсън се засмя.

— Докъде ще ги придружите?

— Колкото може по-надалече. — Теди отиде до прозореца и погледна към събуждащия се град. — Без бомби и ракети въздух-земя в такъв ден би трябвало да успеем да ги изведем от Царството на исляма, в случай че днес на някого му хрумнат щури идеи.

— Не и извън територията на Либия, Тунис, Мароко и Алжир. Виж, ако решите да продължите чак дотам, можете да кацнете в нашата база на Сицилия. А ако искате, можем да ви презаредим във въздуха.

Ласков се усмихна. Американците бяха страхотни, освен когато панически се опитваха на всяка цена да спасят мира.

— Няма да пресекат цяло Средиземно море. В последния момент конкордите ще поискат промяна на курса и ще стигнат до Италия. Получихме специално разрешение да минат със свръхзвукова скорост над Апенинския полуостров и Франция. Ще се разделим на изток от Сицилия. Ще ти дам координатите и ако решите, четиринайсетките от вашия самолетоносач могат да ги поемат оттам. Но мисля, че е излишно. Не забравяй, че са адски бързи. А и когато ги оставим, вече ще са далеч от арабските и руските бази.

Ричардсън се протегна.

— Очакваш ли някакви неприятности? Според нашето разузнаване всичко е наред.

— Тук винаги очакваме неприятности. Но честно казано, не. Просто сме предпазливи. С конкордите ще пътуват много важни личности. А и залагаме всичко. Всичко. Трябва само някой побъркан да прецака нещата.

Американецът кимна.

— Как е охраната на земята?

— Това е проблем на шефа на сигурността. Аз съм обикновен пилот. Ако ония смешни самолети успеят да излетят, ще ги придружим до ада и обратно, без да позволим да получат и драскотина. За останалото не зная.

Ричардсън се засмя.

— Аз също. Между другото, какво ще носиш, освен автоматичния си колт?

— Обичайната железария за смърт и унищожение. По два „Сайдуиндъра“ и „Спароу“, и шест „Финикса“.

Полковникът се замисли. Ракетите „Сайдуиндър“ бяха много точни на разстояние от пет до осем километра, „Спароу“ — от шестнайсет до петдесет и шест. Произведените от „Хюс“ ракети „Финикс“ с обсег от петдесет и шест до сто и шейсет километра бяха предназначени да улучат „Миг-25“ преди да успее да се приближи за пряка схватка.

— Послушай съвета ми, Ласков. На височината, на която ще летят конкордите, няма опасност от нищо друго, освен от „Мигове“. Остави двайсетмилиметровите картечници. Тежат деветстотин и петдесет килограма. „Сайдуиндърите“ са ти достатъчни. Правили сме компютърна симулация.

Теди прокара ръка през косата си.

— Може би. Ще ги запазя в случай, че ми се прище да сваля някой разузнавателен самолет.

Ричардсън се усмихна.

— Ще стреляш по невъоръжен самолет в международно въздушно пространство, така ли? — Говореше тихо, сякаш наблизо има някой, който не бива да ги чуе. — Каква ще е тактическата ви честота и позивната ви?

— Ще използваме трийсет и първи канал — това е сто трийсет и четири цяло, седемстотин двайсет и пет мегахерца. Ще определя резервната честота в последния момент и ще ти я съобщя. Позивната ми днес е „Архангел Гавриил“, плюс номера на самолета ми — трийсет и две. Другите единайсет четиринайсетки имат същата позивна със съответните си номера. По-късно ще ти пратя подробностите.

— Ами конкордите?

— Позивната на компанията за първия, 4X-LPN, е „Ел Ал“ нула-едно. За другия, 4X-LPO, е „Ел Ал“ нула-две. Така ще ги викаме от контролната кула и по честотите на „Ел Ал“. По тактическата ми честота ще използваме кодови имена, разбира се.

— Какви?

Ласков се усмихна.

— Някакъв видиотен чиновник от Цитаделата сигурно по цял ден умува над такива неща. Както и да е, пилотът на първия самолет е много религиозен младеж, затова кодовото му име е Кашер6. Вторият пилот е роден в Америка и в чест на онзи страхотен американски самолетен лозунг нула-две ще се казва крилете на Емануил.

— Ужасно.

В дневната влезе Мириам Бернщайн, облечена в безукорна лимоненожълта рокля и със сак в едната ръка, и Ричардсън се изправи. Позна красивата, известна заместник-министърка на транспорта, но беше достатъчно дипломат, за да не го покаже.

Тя се приближи до него.

— Всичко е наред, полковник, не съм проститутка. Имам право на достъп до секретни материали. Генералът е изключително дискретен човек. — Говореше на английски бавно и точно. Очевидно рядко използваше усвоения в училище език.

Американецът кимна.

Теди усети, че Ричардсън е смутен от появата й. Това го развесели. Зачуди се дали не трябва да ги запознае, ала Мириам вече се насочваше към вратата. Преди да излезе, тя се обърна към Ласков.

— Забелязах мъжете на улицата. Повиках такси. Джабари ме очаква. Трябва да побързам. Ще се видим на последното съвещание. — Мириам хвърли поглед към госта му. — Приятен ден, полковник.

Ричардсън реши да не ги оставя да си мислят, че не е наясно с положението.

— Шалом. И успех в Ню Иорк.

Мириам Бернщайн се усмихна и си тръгна.

Американският аташе погледна чашата си.

— Повече няма да пия тая помия. Ще те заведа на закуска и на път за посолството ще те оставя в Цитаделата.

Ласков кимна, отиде в спалнята и си облече тъмнозелена риза, която спокойно можеше да мине за цивилна, ако не бяха двете маслинови клончета, показващи чина му. Той извади автоматичния пистолет от пояса си, закопча ризата с една ръка и се приближи до прозореца. Двамата мъже долу бързо се извърнаха и се зазяпаха в обувките си. Мириам влезе в очакващото я такси и потегли. Теди хвърли пистолета на леглото.

Чувстваше се неспокоен. Заради вятъра. Нещо, свързано с отрицателните йони във въздуха, поне така твърдяха. Лошият вятър имаше много имена — „фьон“ в Централна Европа, „Мистрал“ в Южна Франция, „Света Ана“ в Калифорния. Тук се наричаше „хамсин“ или „шарав“. Някои хора като самия него бяха чувствителни към промените на времето и изпитваха физически и психически смущения. На 19000 метра, височината, на която щяха да летят, нямаше да има значение, но не и тук. Той се вгледа в небето. Поне денят щеше да е чудесен за полет.

2.

Абдел Маджит Джабари седеше пред чаша турско кафе и бутилка арак7.

— Не ме е срам да призная, че ужасно се страхувах — каза той. — Още малко и щях да застрелям полицай.

Мириам Бернщайн кимна. Всички бяха нервни. Беше време за ликуване, но и за сериозни опасения.

— Аз съм виновна — каза тя. — Трябваше да помисля за това.

Джабари вдигна ръка.

— Няма значение. Струва ни се, че навсякъде виждаме палестински терористи, но всъщност напоследък не са останали много.

— И тези са предостатъчни. Ти особено трябва да внимаваш. Наистина искат да те убият. — Мириам го погледна в очите. — Сигурно ти е трудно. Чужденец в чужда земя.

Той все още бе на нокти от утринната си среща.

— Не съм чужденец. Тук съм роден. За разлика от теб. — Джабари незабавно съжали за забележката си, усмихна се помирително и заговори на майчиния си език: — Ако смесиш делата си с техните, те са твои братя.

Мириам си спомни друга арабска поговорка.

— Върнах се в родното си място и извиках: „Приятели от моята младост, къде сте?“ И ехото ми отговори: „Къде сте?“ — Тя замълча за миг. — Това се отнася и за двама ни, струва ми се. Когато слязох на палестинския бряг, Абдел, тази земя стана и моя. Изгонен народ, който гони друг нещастен народ. Всичко това е толкова ужасно… толкова жестоко.

Джабари усещаше, че Мириам изпада в мрачно настроение.

— Като оставим настрана политиката и географията, между арабите и евреите има много културни сходства. Мисля, че те най-после са го осъзнали. — Той си наля чаша арак и я повдигна. — На иврит казвате — казваме — шалом алехем, мир вам. На арабски казваме салаам алейкум, което означава същото.

Мириам Бернщайн също напълни чашата си.

— Алехем шалом, мир и вам.

Докато закусваха, обсъдиха какво може да се случи в Ню Йорк. Предстоящата среща лице в лице с араби на заседателната маса в ООН изпълваше Мириам с опасения и разговорът с Джабари играеше ролята на преход. Знаеше, че той от трийсет години се е откъснал от арабската идеология и е верен на Израел, но ако съществуваше такова нещо като народопсихология, Абдел може би я отразяваше.

Докато Мириам говореше с онзи дрезгав глас, който понякога му звучеше уморен и много често — чувствен, Джабари внимателно я наблюдаваше. Постепенно бе научил историята на живота й, както и тя неговата. И двамата знаеха какво е да си изгнаник в бурен свят. Сега се бяха издигнали до върха на своето общество и можеха да променят хода на историята към добро или лошо.

Мириам Бернщайн беше типичен продукт на европейския холокост. Напредващата съветска армия я бе открила в концлагер, чието предназначение беше също толкова неясно, колкото и името му, макар че в ума й се бяха запечатали думите „Medizinische Experimente“. Спомняше си, че някога е имала родители и сестричка и че е еврейка. Не знаеше почти нищо друго. Говореше малко немски, навярно научен от войниците в лагера, и малко полски, навярно научен от другите деца там. Освен това знаеше няколко унгарски думи, които я караха да смята, че е от Унгария. Но иначе бе мълчаливо дете и не я интересуваше къде е родена. Единственото сигурно нещо беше, че е еврейка.

Червената армия бе отвела нея и другите деца в нещо, което трябваше да е трудов лагер, защото пращаха по-големите да поправят пътищата. През онази зима много от тях умряха. През пролетта всички работеха на полето. Накрая се озова в болница, после я повериха на възрастна еврейска двойка.

Един ден дойдоха някакви хора от Еврейската агенция. Заедно с възрастното семейство и много други седмици наред пътуваха из опустошената от войната Европа в претъпкани влакове. Качиха се на кораб и пресякоха морето. Британските власти в Хайфа ги върнаха обратно. През нощта опитаха по-нататък на брега. На пясъчната ивица се разрази жестока битка между евреите и арабите, които не искаха да им позволят да слязат. Накрая се намесиха британски войници и корабът отново отплава. Мириам изобщо не разбра закъде е заминал, тъй като бе от малцината, останали на сушата преди да се появят арабите. Възрастната двойка, чието име не си спомняше, изчезна — или бяха загинали, или бяха отпътували с кораба.

От брега я прибра друго еврейско семейство, което каза на британските войници, че името й било Мириам Бернщайн и че била тяхно дете. Изгубила се и случайно попаднала сред битката. Да, била родена в Палестина. Англичаните само я погледнаха и се отдалечиха.

Семейство Бернщайн я отведоха в нов кибуц край Тел Авив. Когато британците напуснаха Палестина, арабите нападнаха селището. Новият й баща отиде да защитава кибуца и повече не се завърна. С годините тя откри, че по-големият й брат Йосеф също е осиновен бежанец. Това не й се стори необичайно, защото си мислеше, че повечето деца на света — поне в нейния свят — идват от лагерите и развалините на Европа. Йосеф Бернщайн бе преживял същото като нея, дори повече. И той не помнеше истинските си родители, истинското си име, националността и възрастта си. Съвсем млади двамата станаха любовници и впоследствие се ожениха. Единственият им син Елиаху загина по време на Войната на Йом Кипур.

Мириам Бернщайн отрано проявяваше интерес към частни миротворчески организации и спечели добронамереността на местните арабски общности. Също като повечето други, нейният кибуц бе враждебно настроен към тях и тя все повече се изолираше от приятелите и съседите си. Разбираше я единствено Йосеф, ала не му беше лесно — пилот изтребител с жена пацифистка.

След Войната от 1973 година нейната партия я назначи на освободено място в Кнесета, като признание за популярността й сред израелските-араби и в женското движение за мир.

Скоро привлече вниманието на Голда Меир и двете се сприятелиха. Когато през 1974 година министър-председателката подаде оставка, стана ясно, че Мириам Бернщайн играе ролята на нейна представителна в Кнесета. С подкрепата на госпожа Меир тя бързо се издигна до заместник-министър. Великата старица отдавна вече не бе в парламента, но Мириам запази поста си по време на всички правителствени кризи. Външно изглеждаше — и тя го вярваше, — че това се дължи на изключителната й компетентност. Враговете й твърдяха, че причината за политическото й оцеляване поне отчасти се криела в поразителната й красота. Всъщност Мириам Бернщайн притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение, който й помагаше да издържи на високата смъртност в света на парламентарната политика. Тя не съзнаваше тази страна от характера си и ако някога й попаднеше обобщение на собствените й политически машинации или списък на хората, които политически е елиминирала, нямаше да разбере, че всичко това е нейно дело.

Винаги, когато се замислеше за помощта на госпожа Меир, в спомените й изпъкваха дребните неща, например как министър-председателката я канеше в апартамента си след нощно заседание на кабинета и й правеше кафе. Или когато министрите поискаха Мириам да приеме еврейско име в изпълнение на правителствената политика за държавните служители. Госпожа Меир — преди госпожа Майерсон — разбираше нежеланието й да прекъсне единствената връзка с миналото и подкрепи отказа й.

Някои смятаха, че готвят Мириам Бернщайн за бъдеща министър-председателка, ала самата тя отхвърляше такива амбиции. И все пак се твърдеше, че госпожа Меир била назначена за премиер тъкмо защото не желаела този пост. Израелците обичаха да издигат личности, които не се стремят към власт. Така беше по-безопасно.

Сега й бяха възложили нещо, за което отдавна копнееше — делегат на мирната конференция. Допреди няколко месеца такава длъжност изобщо не съществуваше, но тя винаги бе знаела, че някой ден мечтите й ще се сбъднат.

В Ню Йорк й предстояха много задачи, имаше и лична работа. Йосеф бе изчезнал преди три години. Чудеше се дали когато отиде в Америка, ще успее да научи от арабите нещо за съдбата му.

Джабари забеляза някакъв смут пред кафенето и инстинктивно бръкна в джоба си.

Мириам Бернщайн не обърна внимание и продължи да говори.

— Народът избра правителство, готово на отстъпки в замяна на сигурни гаранции, Абдел. Ние показахме на света, че няма да се предадем. Садат беше един от първите съвременни арабски лидери, които го разбраха. И той дойде в Йерусалим по стъпките на безброй други, които още от началото на писаната история са търсили там мир, и в същото време сложи край на трийсетгодишна политика. — Тя се наведе напред. — Ние се борихме упорито и спечелихме уважението на много държави. Врагът вече не стои пред вратата ни. Дългата обсада свърши. Започват преговорите.

— Надявам се — каза Джабари и погледна над рамото й към тълпата на улицата.

— Ами ти, Абдел? — Арабинът усети дланта й върху ръката си. — Ако основат палестинска държава, ще отидеш ли там?

Джабари се замисли.

— Аз съм депутат от Кнесета. В новата Палестина едва ли ще ме посрещнат с разтворени обятия. — Той протегна обезобразената си ръка. — Но въпреки това навярно ще рискувам. Кой знае, може би там ще се събера със семейството си.

Мириам Бернщайн съжали, че е задала въпроса.

— Е, в бъдеще на всички ще ни се наложи да взимаме съдбоносни решения. Важното сега е, че заминаваме за Ню Йорк, за да преговаряме за траен мир.

Джабари кимна.

— Да. И трябва да действаме бързо, докато и двете страни са настроени позитивно. Все ме е страх, че нещо ще се случи и ще провали всичко. Някакъв инцидент. Недоразумение. — Той се наведе напред. — Всички звезди — обществени, исторически, икономически, военни и политически — вещаят мир в Светите земи, както никога от хилядолетия насам. И е пролет. Така че трябва да преговаряме. Нали? — Арабинът се изправи. — Но ми се ще вече да бяхме в Ню Йорк и конференцията да е започнала. — Той погледна към улицата. — Струва ми се, че самолетите ни пристигат. Да идем да погледнем.

Посетителите на кафенето се изсипваха навън. От север към летище Лод се приближаваха два конкорда. Когато първият започна да се спуска, хората видяха на бялата опашка синята звезда на Давид. В смесената арабско-еврейска тълпа се разнесоха отделни ръкопляскания.

Самолетът мина пред слънцето и Мириам Бернщайн заслони очи с длан. В равнината зад летището се издигаха Самарските хълмове. Тя забеляза, че през нощта са разцъфтели бадемите — склоновете бяха осеяни с розово-бели облаци. Нежнозелените подножия бяха покрити с яркочервени анемони, кремави лупини и жълти маргаритки. Чудото на възраждането се беше случило и наред с дивите цветя, събудени от хамсина, в Светите земи се възцаряваше мир.

Или поне така изглеждаше.

Том Ричардсън и Теди Ласков излязоха от кафенето в Херзлия се качиха в жълтия корвет на американеца. Вляха се в натовареното петъчно движение на Тел Авив и запълзяха напред. На светофара една пряка преди Цитаделата Ласков отвори вратата.

— Оттук ще продължа пеша, Том. Благодаря.

Ричардсън го погледна.

— Добре. Ще се опитам да се освободя, за да се видим преди да излетиш.

Генералът спусна единия си крак на паважа, после усети ръката на Ричардсън на рамото си и се обърна.

— Виж, внимавайте там горе. Не искаме никакви инциденти.

Ласков свъси вежди и надвика рева на телавивския трафик.

— И ние, Том. Но на онези самолети ще пътува цветът на нацията ни. Ако радарът ми засече нещо, което ми се стори враждебно и е в обсега на ракетите, Бог да ми е на помощ, ще го сваля. Няма да търпя провокации от никого. Не и днес. — Той се измъкна от ниския автомобил и закрачи така, като че ли се канеше да участва в улична схватка.

Светна зелено И Ричардсън потегли и избърса потта от горната си устна. На булевард „Цар Саул“ зави надясно. В мислите си все още виждаше едрия, снажен Ласков. На широките му плещи лежеше огромно бреме. На света нямаше висш военен, който да не се пита дали именно той няма да е глупакът, подпалил трета световна война. Старият воин обичаше да се репчи, ала Ричардсън знаеше, че при извънредни обстоятелства Ласков ще вземе правилно тактическо решение.

Той зави по улица „Хаяркон“, спря пред американското посолство и приглади с пръсти влажната си коса. Денят започваше зле.

Вдигна глава и видя два бели конкорда, които сияеха под ярката слънчева светлина. Единият изчакваше и се насочваше към морето. Другият се спускаше към летище Лод. За миг пътищата им като че ли се пресякоха и клиновидните има криле образуваха Давидовата звезда.

Сабах Хабани бавно дъвчеше парче питка и наблюдаваше летището с бинокъла си. Разораните ниви в равнината Шарон тъмнееха с богатия цвят на шоколад. Между тях растяха шаронски рози и момини сълзи, както бяха цъфтели още от времената преди Соломон. Онзи сив участък бе военният затвор „Рамла“, в който гниеха много негови братя. Само допреди няколко дни кафяви, сега скалистите Юдейски хълмове на юг бяха покрити с червени, бели, жълти и сини цветя. Около него хамсинът поклащаше йерусалимските борове, посадени в рамките на програмата за залесяване. Старата Палестина от детството му имаше дива красота. Трябваше да признае, че евреите са я направили още по-прелестна. И все пак…

Хабани извади от джоба си стария си часовник без каишка и го погледна. След по-малко от час ВИП-чакалнята на летището трябваше да е пълна. Според инструкциите можеше да стреля по всяко време между пристигането и излитането на самолетите. Той се замисли. Терминалът се намираше малко извън максимално ефективния обсег на минохвъргачките, но ако хамсинът продължеше да духа, навярно щеше да го улучи. Иначе мините щяха да паднат върху рампата, до която щяха да чакат конкордите. Нямаше значение. Просто трябваше да провокира инцидент, за да отложат полета. Не беше сигурен дали всичко това му харесва.

Един от хората му тихо извика. Сабах погледна към мястото, към което сочеше мъжът. От север към Лод един след друг се приближаваха два конкорда. Хабани насочи бинокъла си към тях. Толкова красиви самолети. Бе чел, че резервоарите им побират по 113000 килограма гориво. Четвърт милион. Такава експлозия щеше да се усети чак в Йерусалим.

3.

Лод, древната Лида, се печеше в пролетната жега. Първият хамсин за годината започваше необичайно рано. Палещият сух пустинен вятър от изток все по-силно брулеше града. Щеше да продължи няколко дни, после времето щеше да омекне. Според арабската традиция, в годината имаше петдесет такива дни — арабската дума „хамсин“ означаваше „петдесет“. Ала първите му повеи събуждаха дивите цветя по Юдейските и Самарските хълмове и във въздуха се носеше сладко ухание.

Въздухът над пистите на международното летище Лод трептеше. На рампите, където бяха пътническите лайнери, имаше необикновено много израелски войници. Терминалът беше пълен с цивилни агенти от службата за сигурност, които държаха пред себе си разтворени вестници.

През целия ден бяха пристигали таксита и частни автомобили, возещи добре облечени мъже и жени, които охраната бързо въвеждаше във ВИП-чакалнята или офиса на отдела за сигурност на „Ел Ал“ на последния етаж.

В отсрещния край на пистата се издигаха няколко военни сгради. Командоси в камуфлажни униформи бяха вдигнати в бойна готовност. Зад постройките чакаха дванайсет американски F-14 „Томкат“. Техници и оръжейници работеха по изтребителите и разговаряха с пилотите.

Пътят от Йерусалим минаваше през Лод и древния мюсюлмански квартал Рамла, за да продължи към летището. От сутринта местните жители бяха забелязали необичайно натоварения цивилен и военен трафик. В миналото такова раздвижване предвещаваше поредната криза. Този път не бе така.

Гръцката източноправославна черква „Св. Георги“ в Лод беше пълна с араби християни и потомци на кръстоносци и византийци. Нямаше специална служба, но хората идваха, привлечени от желанието да споделят особения момент с други и по някакъв начин да вземат участие в събитията, които щяха да променят живота им.

В градските синагоги мъжете седяха на групички още часове преди вечерната служба и тихо приказваха помежду си. На пазарния площад край „Св. Георги“ еврейски жени пазаруваха за шабат. Пазарлъците като че ли бяха по-оживени и весели, отколкото обикновено в петък следобед.

На площада пред голямата джамия „Джами-ел-Кебир“ в Рамла се тълпяха огромни навалици дълго преди мюезинът да призове правоверните на молитва.

Арабският пазар също гъмжеше от народ, но тук бе по-шумно, отколкото в Лод. По улиците можеха да се видят всякакви превозни средства, от роувъри и буици до арабски жребци и камили.

Палестинските терористи във военния затвор „Рамла“ се надяваха, че скоро ще освободят поне неколцина от тях.

Навсякъде другаде в Израел и Близкия изток цареше същото настроение. В тази част на света по едно или друго време се бяха срещали всички велики сили и бяха превръщали района в бойно поле. Да се опитваш да живееш мирно, казваше една местна поговорка, е все едно да спиш насред кръстопът. Безброй огромни армии бяха прегазвали това петънце на картата, известно като Светите земи. Ала из тези наглед голи хълмове и пустини далеч не се бяха сблъсквали само войски. Битките на различни идеологии и религии бяха оставили след себе си морета от кръв. Почти всички източни и западни култури бяха представени с древни руини, изправени като надгробни камъни в пустошта или заровени като трупове в пръстта. В съвременен Израел беше трудно да копаеш, без да откриеш останки, а сред тях — човешки кости.

Рамла и Лод символизираха мъчителната история на древната земя — разделението и единството на модерен Израел. Те отразяваха настроенията на сложната многоетническа държава. Надежда без ликуване. Отчаяние без сълзи.

Началникът на отдела за сигурност на „Ел Ал“ Яков Хауснер затвори телефона и се обърна към младия си помощник Мати Ядин.

— Кога ще престанат да ми досаждат тези копелета?

— Кои копелета, шефе? — попита Ядин.

Хауснер избърса някаква прашинка от бюрото в стил Луи XV. Бе мебелирал кабинета си със собствени средства и обичаше да го поддържа в безукорен ред. После отиде до френския прозорец, който гледаше към рампата, и разтвори тежките кадифени завеси.

— Всичките. — Яков махна с ръка, за да покаже, че говори за света като цяло. — Обадиха се от Цитаделата. Малко били обезпокоени.

— Не ги обвинявам.

Хауснер студено изгледа Ядин.

Младият мъж се усмихна и съчувствено кимна. Работата беше тежка — най-меко казано. През последните няколко седмици животът на всички от охраната се бе превърнал в истински ад. Той продължи да наблюдава лицето на шефа си, докато очите на Хауснер блуждаеха някъде навън.

Яков Хауснер бе дете на Петата алия, петата емигрантска вълна в Палестина. Тя се състоеше главно от немски евреи, напуснали домовете си, за да се завърнат в древната си родина след идването на Хитлер на власт през 1933 година. Бяха късметлии или навярно далновидни. Всички се спасиха от холокоста в Европа, докато все още имаха възможност. Освен това бяха заможни и образовани и носеха със себе си толкова нужните капитали и умения. Мнозина от тях се заселиха около старата немска колония в пристанищния град Хайфа и просперираха.

След избухването на Втората световна война седемнайсетгодишният Хауснер постъпи в Ми-6, британската разузнавателна служба. Обучен от англичани, той се отнасяше към работата си по същия начин като наставниците си — от позициите на дилетант. Но подобно на много други британски шпиони, Яков беше изключително добър в областта си. Въпреки че я смяташе за необходимо зло по време на война. Той бе богат младеж, който изглеждаше и се държеше като всякакъв друг, но не и таен агент.

Извън Хайфа лесно минаваше за немец. Задачите му изискваха да посещава приеми и да завързва познанства с важни личности в германските колонии в Кайро и Истанбул. Хауснер се справяше блестящо. Успяваше да проникне в най-сложните детайли на този странен и тъмен двойствен живот и го обичаше също толкова, колкото Шопен, Моцарт и Sachertorte8.

Преди войната в пристъп на скука се беше записал в един английски авиоклуб и бе станал един от малкото правоспособни граждански пилоти в Палестина. И между отделните разузнавателни мисии поддържаше уменията си с полети със „Спитфайър“ и „Хърикейн“. След капитулацията на Германия замина за Европа и купи бракувани бойни самолети за нелегалните военновъздушни сили на Хагана. Той беше докарал първия британски „Спитфайър“, на който бе летял генерал Ласков, ала нито един от двамата не знаеше за това.

След Войната от 1948 година Хауснер съвсем естествено стана един от началниците на отдела за сигурност на „Ел Ал“.

В сравнение с повечето си връстници той водеше сравнително спокоен живот. Имаше малка вила в Херзлия на брега на Средиземно море. Поддържаше повече или по-малко постоянни любовници и случайни връзки, но в празнични дни продължаваше да посещава семейството си в Хайфа.

Външно приличаше на европейски аристократ. Имаше тънък орлов нос, високи скули и гъста бяла коса.

Хауснер погледна Ядин.

— Надявам се, че ще ми позволят да участвам в този полет.

Младежът поклати глава и се усмихна.

— А кого ще разпънат на кръст, ако самолетите се взривят, шефе?

— Тук не използваме думи като „взривявам се“ и „самолет“ в едно и също изречение, Мати. — Той се засмя. Можеше да си го позволи. Всичко вървеше добре. Професионалната му кариера беше безупречна и не виждаше причина двата конкорда да променят това положение.

Мати Ядин стана от стола си и се протегна.

— Чува ли се нещо от разузнаването?

Яков продължи да гледа през прозореца.

— Не. Нашите палестински приятели кротували — поне каквото е останало от тях.

— Не са ли прекалено кротки?

Хауснер сви рамене. Никога не правеше необосновани предположения. Липсата на новини просто означаваше, че не се е случило нищо. Вярваше в секретните служби на страната. Рядко го бяха подвеждали. Ако в паяжината на израелското разузнаване попаднеше насекомо, тя се разтърсваше и паякът го усещаше. Всичко извън паяжината се намираше твърде далеч, за да мисли за него.

Той дръпна завесите и се извърна от прозореца. Поправи възела на вратовръзката си и изглади гънките на сакото си пред огледалото на стената, после пресече кабинета и отвори вратата към съседната заседателна зала.

Ядин го последва и седна в дъното.

В претъпканата, шумна до този момент стая се възцари тишина. Всички се обърнаха към Хауснер.

Край голямата кръгла маса се бяха събрали неколцина от най-влиятелните хора в Израел. Тук бяха Хаим Мазар, шеф на Шин Бет, израелското вътрешно разузнаване, бригаден генерал Ицхак Талман, оперативен началник на военновъздушните сили, генерал Бениамин Добкин от Генералния щаб на армията, Мириам Бернщайн, заместник-министър на транспорта, и Исак Бург, шеф на антитерористичната група Мивцан Елохим, „Гневът Божи“.

Освен Бернщайн присъстваха още петима депутати от Кнесета. Покрай стените седяха секретари и стенографка. Хауснер се приближи до масата.

Целта на импровизираната комисия беше да осигури безопасността на полета. Една от задачите им бе да зададат на шефа на отдела за сигурност на „Ел Ал“ някои въпроси и те бяха готови да го направят.

Яков забеляза, че е единственият с костюм, както обикновено. Погледна към Мириам Бернщайн. И тя с тези нейни очи! Защо му се струваше, че винаги го преценява? И този неин сексапил… Не искаше да признае пред себе си, че тя не го използва, че просто го притежава. Факт. Чувствена жена. Хауснер извърна поглед от нея. Строго погледнато, като министър на транспорта, госпожа Бернщайн му беше началник. Навярно напрежението се дължеше на това, помисли си той и се прокашля.

— Съгласих се да участвам в заседанието, за да няма повече съмнения в способността ми да издигна самолет от земята. — Той протегна ръце напред, за да спре възраженията им. — Добре. Да забравим за това.

Оскъдно мебелираната зала имаше голям френски прозорец с изглед като от собствения му кабинет. Той погледна навън. В отсрещния край на рампите, настрани от другите самолети, бяха двата дълги лъскави конкорда, всеки с Давидова звезда на опашката. Наоколо охраняваха неговите хора, въоръжени с автомати „Узи“ и снайперистки пушки. От армията бяха пратили пехотен взвод от десет души, което не подобряваше настроението на Хауснер.

Мълчанието започваше да става неловко. Той драматично посочи с ръка.

— Ето ги. Гордостта на компанията. Струват по осемдесет милиона долара с резервна гума и радио. Взимаме от всички пътници цена като за първа класа, плюс двайсет процента отгоре, и въпреки това не сме спечелили от тях нито шекел. — Хауснер се обърна към Бернщайн, една от най-строгите му критички в Кнесета. — И знаете ли каква е основната причина „Ел Ал“ да няма печалба? Аз осигурявам възможно най-добрите мерки за сигурност. А това струва много пари. — Той закрачи покрай огрения от слънцето прозорец. Проследиха го няколко чифта присвити очи. — Само допреди един-два месеца — бавно продължи Хауснер — някои от вас бяха загрижени за печалбите. И бяха готови да рискуват безопасността. Сега същите хора — Яков отново погледна Мириам Бернщайн — се страхуват, че не съм направил достатъчно. — Той се върна при един от свободните столове и седна. — Добре, да свършваме с това. — Хауснер заговори с висок, отсечен глас. — Имаме тези самолети от тринайсет месеца. Оттогава моите хора нито за миг не ги изпускат от очи. Поръчахме на производителите в Сен Назар и Тулуза да бронират вътрешните стени и багажните отделения. Поддръжката изцяло се осигурява от техниците на „Ел Ал“ в Лод. Днес лично проверих горивото. Беше абсолютно чисто, уверявам ви. Когато конкордите пристигнаха, по мое настояване в предния колесник монтираха помощно запалващо устройство. Всички други самолети от този тип по света се запалват с външно устройство. По този начин избягваме приближаването на камиони до тях на чуждите летища. Можем сами да запалваме двигателите си навсякъде и по всяко време. Поемаме допълнителното бреме на деветстотинкилограмовото устройство, както винаги сме поемали допълнително бреме в името на сигурността. По този начин не се печелят пари, разбира се, но не бих се съгласил на нищо друго. Вие също.

Хауснер се огледа в очакване на забележки, ала никой не се обади. Той продължи:

— Освен това извършваме цялото обслужване в Лод. Например самолетите се зареждат с вода единствено тук. Ако летите с „Ел Ал“, в Токио ще пикаете вода от Йордан. Същото се отнася за тоалетните. Нещо повече, след всеки полет самолетите се почистват под наблюдението на моите хора, в случай че някой реши да ни остави подарък. Проверяваме седалките, дори отваряме торбичките за повръщане. Друго: храната се зарежда само в Лод и никъде другаде. Що се отнася до конкордите, лично надзиравах зареждането. Имате моите уверения, че всичко е кашер. Всъщност равинът на компанията яде от храната и получи само киселини. — Хауснер се облегна, запали цигара и продължи по-бавно: — Трябва да отбележа, че в едно изключително важно отношение този полет ще е по-безопасен от всеки друг. Сега не ни се налага да се безпокоим за пътниците.

Той кимна към Мати Ядин.

— Моят помощник прояви желание да оглави охраната на първия конкорд. Аз поисках да ръководя спецгрупата на втория. Министър-председателят обаче все още не ми е съобщил дали ще ми позволят да участвам в тази мисия. — Хауснер бавно плъзна поглед по присъстващите. — Има ли други въпроси, свързани с мерките за сигурност на „Ел Ал“? Няма? Чудесно.

Последва продължително мълчание. Яков реши, че тъй като това е неговата заседателна зала, на него се пада да играе ролята на председателстващ, и се обърна към Хаим Мазар от Шин Бет.

— Искате ли да ни кажете нещо?

Мазар бавно се изправи. Беше висок слаб мъж с очи на дългогодишен служител от вътрешното разузнаване. Маниерите му бяха резки — някои ги намираха за груби. Той започна без предисловия.

— Основната ни тревога, разбира се, е някой маниак с малка, изстрелвана от рамо топлинно насочваща се ракета, застанал на покрив някъде между летището и брега. Мога да ви уверя, че в момента по покривите в този район няма никой. Нито пък ще има по време на отлитането. Помолих министъра на отбраната да обяви за днес учение по противовъздушна отбрана по маршрута, по който ще минат самолетите. Цялата зона ще бъде покрита от хеликоптери. На територията на Израел не се забелязват признаци за партизански действия. Убеден съм, че няма да има проблеми. Благодаря ви. — Мазар седна на стола си.

Хауснер се усмихна. Лаконично и точно. Добър човек. Той се обърна към шефа на Мивцан Елохим.

Исак Бург остана седнал, но леко се наведе напред. Нисък мъж с благородно лице, бели коси и блестящи сини очи, той обезоръжаваше с приятното си поведение. Ала това беше само маска. Бе много по-млад, отколкото изглеждаше, и можеше хладнокръвно да убие човек, докато търси в джобовете си капки за нос. Никой не би повярвал, че именно Бург почти е унищожил многобройните палестински терористични организации по света. Хората му жестоко преследваха последните полуразпаднали се групи и в резултат терористичните акции в страната и чужбина рязко бяха намалели. Той се усмихна.

— Едва онзи ден се натъкнахме на палестински партизанин в Париж. Важен член на „Черният септември“. Един от последните. Разпитахме го с всички възможни средства. Уверява ни, че не му били известни планове за възпрепятстване на мирната конференция. Напоследък партизаните са толкова подозрителни, че не сме сигурни дали изобщо разговарят помежду си. Но един от моите хора, който действа под прикритие в палестинското разузнаване, ми съобщи, че не подготвяли нищо.

Бург затършува за лулата си и накрая я намери. Дълго я гледа, после вдигна очи.

— Така или иначе, доколкото можем да преценим, арабските правителства не по-малко от нас искат конференцията да завърши с успех. Чрез различни източници ни дадоха да разберем, че внимателно наблюдават известните и заподозрените терористи в страните си. И ние вършим същото, разбира се, в случай, че службите им за сигурност пропуснат нещо. — Той натъпка ароматичен тютюн в лулата си. — Джон Маклуър от ЦРУ, който работи с нас, ме информира, че неговото управление нямало данни за раздвижване на арабски групи в света. Господин Маклуър случайно утре излиза в отпуска и като проява на любезност ще пътува с един от конкордите. — Докато палеше лулата си, Исак Бург добродушно се усмихна. Към тавана се издигна благоуханен дим. Той погледна към генерал Добкин. — Ами континенталните арабски райони?

Бениамин Добкин се изправи. Беше едър мъж с дебела шия и гъста къдрава черна коса. Подобно на повечето израелски генерали, той носеше обикновена бойна униформа с навити ръкави. Повечето хора първо забелязваха в него яките му ръце. Генералът бе любител археолог и изтощителните разкопки в древните могили бяха добавили много мускули по и без това силното му тяло. Когато командваше пехотна бригада, всички войници волю-неволю се бяха превърнали в археолози. Нито една дренажна траншея, нужник, окоп или противотанково укритие не се изкопаваше без при първа възможност да пресеят пръстта. Бениамин Добкин беше много религиозен и не правеше усилия да крие дълбоката си вяра. В докладите за него винаги се срещаха думи като „солиден“, „благонадежден“ и „хладнокръвен“.

Той сключи широките си длани зад гърба си.

— Както винаги, проблемът е, че партизаните във вътрешността на слаборазвитите държави могат да се измъкват с най-невероятни трикове. Успяхме да прочистим голяма част от териториите на Фатах. Самите арабски правителства отчасти довършиха работата. — Генералът огледа присъстващите. — Но за разлика от някои мои приятели тук, армията не изключва възможността за агресивен акт от страна на палестинци или други араби в онези изостанали райони, в които все още са останали партизански сили. Макар че имаме съвсем ограничен достъп до тях, ние пращаме там много агенти. — Той се поколеба. — Както сме правили винаги. Дори и преди три хиляди години. „Изпрати ги Мойсей… да разгледат Ханаанската земя и им рече: идете в тая южна страна и се качете на планината, и обгледайте земята каква е, и народа, който живее там, силен ли е, или слаб, малоброен ли е, или е многоброен.“9

— И ако не се лъжа — обади се Яков Сапир, ляв депутат от Кнесета, който бе всичко друго, но не и религиозен — тези Мойсееви шпиони съобщили, че в Ханаан течали мляко и мед. Мисля, че оттогава никой не вярва на военните разузнавателни донесения.

Думите му предизвикаха колеблив смях.

Генерал Добкин продължително изгледа Яков Сапир.

— Струва ми се, като член на комисията по пощите в Кнесета навярно ще ви е интересно да научите, че отговорите на коринтяните на писмата на апостол Павел все още чакат в Централната йерусалимска поща.

Този път избухна силен смях.

Хауснер се ядоса.

— Бихте ли престанали с тези библейски остроумия, моля? Ще продължите ли, господин генерал?

Добкин кимна.

— Да. Като цяло, всичко изглежда спокойно. Моите колеги в арабските страни ми съобщиха, че правят всичко възможно, за да неутрализират останалите партизани.

Хаим Мазар се наведе напред.

— Каква операция за възпрепятстване на мирната конференция биха могли да организират, ако не са ги неутрализирали, господин генерал?

— По море и въздух. Този проблем продължава да ни безпокои. От военноморските сили обаче ме увериха, че маршрутът на конкордите над Средиземно море изцяло е покрит не само от техни кораби и Шести американски флот, но и от флотите на Гърция, Турция и Италия, които в момента провеждат учение на НАТО. Освен това ракетите море-въздух от типа, необходим за сваляне на самолет, движещ се със скоростта и на височината на конкордите, са прекалено сложни и скъпи за терористи. И дори да разполагат с такива и да успеят да ги изстрелят, военновъздушният ескорт ще има предостатъчно време, за да ги засече и унищожи. Нали така, господин генерал? — обърна се той към Ицхак Талман.

Оперативният началник на военновъздушните сили стана от мястото си, отиде до прозореца и се загледа в далечината. Беше висок красив мъж с къси британски военни мустачки и елегантния вид на бивш пилот от КВВС10. Говореше смесица от завален иврит и още по-завален идиш с акцент на англичанин от висшата класа. Подобно на британските офицери, на които подражаваше, Талман бе хладнокръвен, безпристрастен и невъзмутим. Но също като мнозина от онези стари воини от Империята, той се преструваше. Всъщност беше изключително нервен и емоционален по природа, ала успешно го криеше.

Генералът се извърна от прозореца и застана с лице към масата.

— Моят най-добър пилот изтребител Теди Ласков лично ще командва ескадрила от грижливо избрани летци, които, от своя страна, ще управляват най-добрите изтребители на света. В момента проверяват въоръжението и подготовката на тези дванайсет самолета в отсрещния край на летището. Теди Ласков ме увери, че е в състояние да засече, проследи, пресрещне и свали всичко в небето, включително Миг-25, ракети земя-въздух и самия дявол. — Той погледна над главите на събралите се в залата. — От военновъздушното разузнаване ми докладваха, че партизаните никога не са разполагали с възможности за въздушна атака, не разполагат и сега. Но ако някой реши да нападне тези конкорди, ще му се наложи да прати най-могъщия въздушен флот в района на Средиземноморието. — Талман поглади мустаците си. — Теди Ласков е най-добрият ни пилот. От момента, в който самолетите стигнат до брега, аз поемам отговорността за тях. — Той се върна на мястото си.

Ласков, който слушаше от коридора, тихо отвори вратата. Няколко глави се обърнаха към обекта на току-що изречените похвали. Теди стеснително се усмихна, махна с ръка, за да им даде знак да не му обръщат внимание, и застана до стената.

Мириам Бернщайн се опитваше да привлече погледа на Хауснер, който усърдно я избягваше. Изглежда, никой друг нямаше какво да каже.

— Добре тогава…

Тя се изправи.

— Господин Хауснер.

— Да?

— Бих желала да прибавя нещо.

— О?

— Благодаря ви. — Мириам му отправи усмивка, която той като че ли не забеляза, после погледна надолу, прелисти листовете пред себе си и вдигна глава. — Много внимателно слушах казаното дотук и макар че съм впечатлена от взетите мерки за сигурност, искрено съм загрижена за предизвиканата от тях атмосфера и особено за езика, с който се описват. Господа, ние отиваме на тази среща, на тази конференция, за да сключим брит шалом, мирно споразумение.

Мириам Бернщайн замълча за миг, огледа се и срещна очите на всички присъстващи.

— Говорим за сваляне на самолети и ракети, за разпити с всички възможни средства на заподозрени араби от приятелски страни, за пращане на шпиони в арабските земи — при определени обстоятелства всичко това е допустимо, но точно в този момент от нашата история аз бих поела риска да не проявяваме абсолютно никаква агресивност. Не бива да влизаме в Обединените нации като шайка каубои, размахващи револвери. Та ние отиваме там, за да преговаряме за мир.

Тя стисна устни и се замисли за думите, които щеше да използва на конференцията. Трябваше да е рационална и в същото време позицията на Израел да не изглежда капитулантска. От много години беше свързана с мирното крило на своята партия и смяташе за свой дълг да отправи това предупреждение. През целия си живот никога не бе живяла на място, където да цари мир. Мириам протегна ръце с длани нагоре.

— Не се опитвам да създавам несъществуващи проблеми. Просто предлагам през следващите седмици всичките ни военни и разузнавателни операции почти изцяло да спрат. Това е израз на доверие от наша страна. Някой трябва пръв да прибере пистолета си. Дори да видите самия сатана на радарния си екран, генерал Талман, не го сваляйте със своите ракети. Просто му обяснете, че изпълнявате миротворческа мисия и че няма да отговаряте на провокации. Той ще види, че твърдо сте решени да не проявявате агресивност, и това — с помощта на провидението — ще го отпрати. — Очите й за миг се спряха върху Теди.

Ласков откри в тях нещо, което малцина бяха забелязвали, ала не беше съвсем сигурен как да го нарече.

Мириам се обърна към прозореца. Зад летището започваха скалистите хълмове, където Хабани и неговите хора спореха кога да стрелят. Хамсинът изпълваше малкото помещение с нетърпима жега.

— Неколцина от нас не искат да предадат на масата за преговори онова, което са извоювали с кръв. Разбирам ги. Известни са ми и всички аргументи против сключването на мир на всяка цена. Дори приемам някои от тях. Просто ви моля през следващите няколко дни да обмислите думите ми. Благодаря ви. — Тя седна и заби поглед в документите пред себе си.

Никой не отговори. В залата беше абсолютно тихо.

Генерал Талман се изправи, отиде при Теди Ласков, хвана го под ръка и двамата излязоха в коридора.

Постепенно присъстващите тихо заговориха помежду си. После се разделиха на групички, за да координират окончателните планове.

Без да обръща внимание на гласовете наоколо, Яков Хауснер се загледа в Мириам Бернщайн. Помежду им имаше скрито напрежение. Усещаше го. Ако не решеше проблема, то все някога щеше да изплува на повърхността. Внезапно си спомни отказа й да прекара уикенда в неговата вила и това го разгневи. Той се отпусна назад и вдигна очи към тавана. По дяволите. Имаше да мисли за други неща, освен за Мириам Бернщайн.

Опитът му през годините го бе подготвял за този момент. Палестинците винаги бяха смятали „Ел Ал“ за военна цел и атаките срещу нея бяха започнали още от самото й създаване през 1948 година. Ала най-сериозните терористични актове бяха извършени през 60-те и 70-те години.

Последният инцидент беше опит за отвличане на Боинг 747 от летище „Хийтроу“. В основата на заговора стоеше Ахмед Риш. Името накара Хауснер да сбърчи лице. Риш. Един от последните и навярно най-опасният. След арестуването му при мисия с неизвестна цел на аерогара Лод го бяха хвърлили във военния затвор „Рамла“. През 1968 година, преди Израел да възприеме политика на отказ за преговори с терористи, го бяха разменили заедно с още петнайсет палестинци срещу израелските пътници на самолет на „Ел Ал“, отвлечен с надеждата да хванат генерал Шарон. Според Хауснер с този ход бяха допуснали грешка и последвалите събития доказаха правотата му.

Искаше му се Ахмед Риш да е загинал при някоя от акциите на Мивцан Елохим през годините. Негова специалност бяха самолетите и мисълта, че Риш е на свобода, го плашеше. Яков беше участвал в разпитите му в „Рамла“. Той бе един от малцината, които го бяха карали да губи равновесие. Спомняше си, че не издържа и го удари. В доклада си заключаваше, че Риш е много опасен човек, който трябва да бъде осъден на доживотен затвор. Но го бяха освободили.

Оттогава Ахмед Риш се бе появявал на много места, винаги в близост до самолет на „Ел Ал“. Носеха се слухове, че бил един от терористите, оцелели при операцията в Ентебе11. Предполагаше, че е вярно.

Когато Исак Бург спомена за заловения във Франция палестинец, Хауснер се сепна. След операцията на „Хийтроу“ бяха забелязали Риш в тази страна. Защо тъкмо там? Спомни си, че навремето нещо го беше смутило. Какво? Франция. Риш. Начинът му на действие. Точно така. Нещо в поведението на Риш му се бе сторило странно. Този човек не беше луд. Не поемаше излишни рискове за живота си. Предпочиташе да действа отдалече и по много заобиколни пътища.

Защо Франция? Защо не големите арабски общности в Германия? Единствената арабска по-многобройна група в страната бяха алжирците. Риш беше иракчанин, макар че се бореше за палестинската кауза. За останалата част от света всички араби бяха еднакви. Но не и за самите тях. Освен това френската полиция, която имаше опит с алжирците, веднага щеше да забележи иракчанина.

Да, Риш бе насекомо, не толкова отдавна докоснало паяжината на израелското разузнаване. Бяха го забелязали не в Париж, а в провинцията. Странно. Веднъж в Бретан, после на юг до испанската граница. Защо? Изведнъж му хрумна мисълта, че в цялата система за сигурност има слабо звено. Ала не знаеше нито какво, нито къде е. Полазиха го ледени тръпки.

Разполагаше с психологически профил на Риш, освен обичайните отпечатъци. Щеше да ги вземе. После щеше да се свърже с френската СВИКШ12. Хауснер се огледа. Другите все още разговаряха на групички. Той се изправи и каза:

— Ако повече никой няма нужда от мен, ще се върна към задълженията си.

Никой не отговори.

— Госпожо заместник-министър?

— Няма да ви задържаме — отвърна Мириам Бернщайн.

— Благодаря. Моля, използвайте заседателната ми зала колкото желаете. Извинете ме. — Хауснер закрачи към вратата, после спря и се обърна. — Шалом — искрено каза той.

4.

Пилотът на втория конкорд капитан Давид Бекер седеше край дългата маса в оперативния център до своя копилот Мойсей Хес. Срещу тях беше бордовият инженер Питър Кан, американски евреин, също като Бекер.

По стените висяха карти, схеми и бюлетини. Големият френски прозорец гледаше към самолетната рампа. Двата конкорда блестяха под силните слънчеви лъчи, отчасти скрити от рампата.

От другата страна на стъклената стена в оперативния център се намираше диспечерската служба с телетипите и климатичните карти.

В отсрещния край на масата бяха членовете на екипажа на първия конкорд. Пилотът Ашер Авидар бе буен сабра13, когото Бекер смяташе за прекалено млад и импулсивен, за да му поверят нещо друго, освен изтребители. До него седяха вторият му пилот Зеви Хирш и бордовият инженер Лео Шарет, които балансираха неуравновесеността му.

Авидар разговаряше с хората си и Бекер напрягаше слух, за да го чуе. Полетът беше изключително грижливо планиран и той се боеше от дръзките изпълнения на младежа. Щеше да го следва в дългото пътуване и при високата им скорост горивото щеше да е първостепенен фактор.

Докато слушаше Авидар, Бекер разглеждаше най-новите климатични карти.

Той беше невероятно висок мъж и когато в началото на корейската война постъпи на служба, поради тази причина му отказаха обучение за пилот изтребител в американските военновъздушни сили. В КЗО14 не успяха да го разубедят и Давид скоро започна да превозва войници с транспортни самолети C-54. Накрая отчасти задоволи желанието си да участва в сражения, като постъпи в стратегическото командване на ВВС. През 50-те години търпеливо чакаше своя шанс да бомбардира предвидения за него град в Русия, макар да знаеше, че няма да види последствията. Този град беше Минск или по-точно летището на северозапад от него. Бомбата щеше да унищожи и родното село на Теди Ласков, Заславъл, съвпадение, за което не подозираше нито един от двамата.

Постепенно с възрастта агресивните му склонности се поохладиха и с появата на междуконтиненталните балистични ракети той отново се върна при товарните самолети. После дойде Виетнам и му повериха B-52. Давид уби много хора, ала отдавна вече бе изгубил желанието си да сее смърт. През Шестдневната война участва като доброволец в операцията за подпомагане на Израел. Срокът на службата му изтече с последния му полет до Лод и по същото време се разведе след двайсет и пет годишен брак. Той остана в страната и се ожени за момичето от израелските военновъздушни сили, което винаги го бе затруднявало със списъците на самолетните товари.

Израелските ВВС нито имаха, нито се нуждаеха от нещо подобно на огромните бомбардировачи, които Бекер отлично познаваше, и в Хел Авир, военновъздушния корпус, разполагаха само с няколко бойни транспортни самолета C-130. Но той и без това не желаеше да се върне в армията. В крайна сметка стана пилот на товарни ДС-19 в „Ел Ал“.

В американските ВВС имаше хиляди часове полети с тежки реактивни самолети. Освен това можеше да пилотира американския бомбардировач FB-111 и беше един от малцината в Израел, които познаваха големите свръхзвукови самолети. Когато „Ел Ал“ купиха конкордите, Бекер замина за Тулуза на обучение. Сега му предстоеше най-важният полет в кариерата му и искаше да е сигурен, че всичко ще е наред.

Вратата се отвори и влязоха Талман и Ласков.

Като запасни офицери от Хел Авир, всички в стаята се изправиха. Генералите се усмихнаха и им дадоха знак да седнат.

— Добър ден — поздрави ги Талман. — Току-що идваме от съвещание по въпросите на сигурността и искам да ви съобщя, че положението изглежда спокойно. Но като допълнителна гаранция, няма да минем над Средиземно море до Мадрид, а към Апенините и оттам през „Орли“ за зареждане. Имаме разрешение да прелетим със свръхзвукова скорост над Италия и Франция. Погрижили сме се за всичко, включително за новите планове за полета и климатичните карти. Никой няма да слиза на летището в Париж. Процедурата е същата като в плана за Мадрид. — Той погледна към всеки един от присъстващите. — Господа… — Талман замълча за миг и потърси подходящи думи, като поглаждаше късите си мустаци. После само прибави: — Желая ви успех. Шалом. — Бригадният генерал се обърна и излезе.

Теди Ласков седна до масата.

— Добре. Имаме една минута за последно доуточняване на подробностите. Аз ще ви наблюдавам с радара и през цялото време ще поддържаме връзка на честотата на компанията. Но ако искаме да разговаряме един с друг, трябва да използваме моята тактическа честота на трийсет и първи канал. Това е сто трийсет и четири цяло, седемстотин двайсет и пет мегахерца. Ако поради някаква причина решим, че тази честота вече не е сигурна, кажете думите „Индикаторът на третия ми резервоар се повреди“ и ще превключим на двайсет и седми канал, сто двайсет и девет цяло, четиристотин седемдесет и пет мегахерца. Ясно ли е? Добре. Ще остана с вас до височина деветнайсет хиляди метра и две цяло и две маха15. Ако имам гориво, ще продължа още малко. Оттам нататък няма да имате проблеми. Някакви въпроси?

Авидар се изправи.

— Искам да изясня нещо, господин генерал. Кой ще упражнява тактическия контрол? Аз съм водач на двата конкорда, вие командвате своите хора и имате по-висок ранг от мен в Хел Авир — но това е граждански полет. Да речем, че ни атакуват. Да речем, че искам да им избягам, а вие настоявате да поддържаме курса, за да знаете къде сме. Кой има решаващата дума?

Ласков продължително го изгледа. Каквото и да мислеха хората за него, младият пилот поне не си губеше времето със заобикалки. Освен това не се страхуваше да изрече немислимото. Теди кимна.

— Добре. Основателен въпрос, Ашер. Ще повторя онова, което вече са ви казали. Не предвиждаме никакви проблеми. Но ако… ако ни нападнат, ще спазвате правилата за операции с тежки бомбардировачи. Тъй като Израел няма такива, ще ви съобщя какви са тези правила. Съвсем просто е. Първо: поддържате курса, докато получите инструкции от водача на изтребителите, с други думи от мен. За второто правило се обърнете към първото. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Не.

— Виж, Ашер, никой не обича ескортите — помирително каза Ласков. — В Израел нямаме много такива случаи, така че това е нещо ново за теб — но по време на една война, в която съм участвал преди сума ти години, многократно беше доказано, че овцата трябва да си стои при стадото и да слуша овчарските кучета, иначе вълците я изяждат. Колкото и овци да ти се струва, че отмъкват вълците, уверявам те, още по-лошо е да се опиташ да избягаш сам. Аналогията не е съвсем точна, но смисълът ти е ясен. — Той бащински го погледна, ала Авидар продължаваше да се цупи. Теди сви рамене и се обърна към Бекер. — Някакви забележки, Давид?

— Не, господин генерал. Мисля, че това обобщава нещата. Остават само позивните на тактическите честоти.

Ласков се изправи.

— Да. Аз съм „Архангел Гавриил“ плюс номера на самолета ми, трийсет и две. Останалите от ескадрилата ми използват същата позивна със съответните си номера. Ти, Давид, си „Крилете на Емануил“. Ашер, ти си „Кашер“. — Той си погледна часовника. Точно два следобед. — Още нещо. Освен делегатите на мирната конференция с вас навярно ще пътуват още няколко ВИП-персони. На борда ще има и американец. Джон Маклуър. Служител от посолството, който си заминава в отпуска. Предайте на главните си стюарди да очакват допълнение към пасажерския списък.

Бекер прелисти страниците в папката си и намери списъка.

— Ще пътува още един мой сънародник, господин генерал. Том Ричардсън, военновъздушният аташе. Сигурно го познавате. Имал някаква работа в Ню Йорк.

Ласков се замисли. Трябва да бяха взели решението в последния момент. Знаеше, че това означава нещо, ала нямаше представа какво. Може да беше приятелски жест. Теди кимна.

— Той ми е нещо като професионален познат — приятел, освен когато се опитва да ни обяснява как да си вършим работата. Ако не му харесва кашерната храна, изритайте го над Рим. Авидар, ако е в твоя самолет, недей да спориш с него за политика и религия. Той е аполитичен и атеист.

Бекер се усмихна.

— Ричардсън помоли да пътува с мен. Ще се погрижа за него както трябва.

— Непременно — разсеяно отвърна Ласков, запъти се към междинната врата и видя, че Талман разговаря с главния диспечер. После се обърна към пилотите, които отново се изправиха. — Казваш, че той е избрал твоя самолет, така ли, Давид?

— Да. — Бекер му подаде пасажерския списък.

Генералът го прегледа. До името на Ричардсън, прибавено на ръка най-отдолу, бяха написани цифрите „02“. В общия списък не се посочваше нито самолетът, нито номерът на мястото. Разпределението в двата самолета бе чисто държавен въпрос и щеше да се реши в последния момент. Изборът на места зависеше от самите делегати, които щяха да се групират по комисии и да поработят по време на полета. Чудеше се защо Том е поискал да пътува с втория самолет, след като не е знаел дали там ще има негови приятели или познати. Защо не беше изчакал да види как ще се разделят делегатите? И в двата самолета щеше да има достатъчно свободни места. Навярно просто искаше да лети с Бекер. Ласков вдигна глава.

— Ричардсън знаеше ли, че ти ще пилотираш втория конкорд?

— Да, струва ми се. Сигурно си мисли, че ще може да седи на резервната седалка, за да си говорим. Той не знае добре иврит.

— Ясно. Добре, момчета. Лек полет. Ще се видим на около пет хиляди метра височина. Шалом.

Във ВИП-чакалнята имаше стотина души. Завесите бяха спуснати, за да не се претоварва климатичната инсталация, но въпреки това бе горещо. Сумракът обаче създаваше илюзия за прохлада. Час по час някой надзърташе навън към двата охранявани от войници конкорда.

В чакалнята влезе главният стюард на втория самолет. Малкия Яков Лайбер, както го наричаха почти всички, се чувстваше изключително нервен. Искаше му се някой друг да се изправи пред пътниците в този полет. Бе свикнал да изнася кратката си реч тук, но не и пред такива хора. Познаваше повечето по лице и име.

Освен двайсетимата делегати на мирната конференция, имаше необикновено голяма група от помощници, секретарки, преводачи и хора от охраната. Беше доста задимено и както винаги, на бара бе претъпкано.

Яков Лайбер се прокашля.

— Госпожи и господа. Госпожи и господа. — Той вдигна ръце.

Постепенно се възцари тишина. Всички видяха дребния мъж в прекалено голяма бяла униформа, който носеше толкова дебели бифокални очила, че очите му приличаха на стриди.

Лайбер се облегна на бара.

— Добър ден. Аз съм Яков Лайбер, главен стюард на втория конкорд.

— Радвам се, че не е пилотът ни — отбеляза някакъв мъж в дъното. Неколцина се засмяха.

Яков се усмихна.

— Всъщност преди наистина бях пилот, само че веднъж забравих да си взема телефонен указател, за да си го подложа на седалката, и се блъснах в един хангар.

Избухна смях и дори аплодисменти.

Той направи няколко крачки напред.

— Просто искам да ви запозная с някои неща. — Лайбер им обясни за избора на места и им съобщи часа на качване в самолета. — Имате ли въпроси?

Ортодоксалният равин16 на делегацията Хаим Левин се изправи.

— Както знаете, млади човече, днес е петък. Според вас ще кацнем в Ню Йорк преди да започне шабат. Наистина ли?

Лайбер потисна усмивката си. Със самолетите на „Ел Ал“ рядко пътуваха равини, дори през седмицата. Някои не искаха да ползват услугите на националния превозвач, защото всички екипажи по едно или друго време бяха нарушавали шабат. Затова предпочитаха чужди компании. Двамата равини в делегацията, ортодоксалният и консервативният, бяха решили да направят изключение и да летят с „Ел Ал“, за да запазят за пред света еврейското единство.

— Да, господине — потвърди Яков. — Слънцето в Ню Йорк залязва в шест часа и осем минути. Но ние ще се движим малко по-бързо от него, така че ще се приземим към два следобед нюйоркско време.

Левин го изгледа продължително.

— С други думи, рави, ще кацнем един и половина часа преди началото на шабат — продължи Лайбер. — Виждате ли…

— Добре, разбрах. И преди съм летял със самолет. — Той стрелна стюарда — нарушителя на шабат — с поглед, обикновено запазен за евреите, които ядат свинско. — Ако се приземим дори само секунда след залез-слънце, пак ще си поговорим.

Някои се засмяха. Яков също се усмихна.

— Да, господине. — Той се огледа. — Ще ви поднесем задушено говеждо и картофени кюгели17. Всеки, който желае, ще може да гледа филм. Жена ми Марсия, която е по-красива от мен, ще е ваша стюардеса на първия конкорд. — Подобно на много семейни двойки, които често летяха, Лайберови никога не бяха на един и същ самолет. Имаха деца. Надяваше се, че никой няма да разбере причините за това разделение. — Още въпроси? Благодаря ви, че избрахте „Ел Ал“ — макар че едва ли имате друга възможност. — Той вдигна ръце. — Шалом.

Капитан Давид Бекер свърши проверката на втория конкорд и застана в сянката на коничния нос. Около самолета бе разположен пехотен взвод. От време на време войниците го поглеждаха. Към него се приближи Натан Брин, служител от охраната на „Ел Ал“.

— Как е, капитане?

— Всичко е наред.

— Ние сме доволни. А вие?

Бекер вдигна очи към самолета и кимна.

— Ще се видим горе. — Брин се отдалечи.

— Добре. — Давид продължи да гледа конкорда. Приличаше на някаква водна птица. Щъркел. Или навярно чайка. Колесниците му бяха високи заради острите ъгли, които трябваше да се използват при клиновидните криле. Ако колесниците бяха ниски, при излитане или кацане самолетът щеше да се влачи по задник. Господ беше създал водните птици с дълги крака поради същата причина. Техниците от „Бритиш еъркрафт корпорейшън“ и „Ероспасиал“ бяха стигнали до същото конструктивно заключение. Руснаците също, когато бяха създали свръхзвуковия си лайнер Ту-144. Блестящо. Бе чудесно да видиш, че Бог е прав.

И носът. Като клюн. По време на отлитане и кацане оставаше наведен надолу като на птица за по-добра видимост. По време на полет беше издигнат нагоре за по-добра аеродинамика. Англичаните, французите, руснаците и Господ — не непременно в този ред — независимо едни от други бяха открили еднакви решения на проблемите. Първите самолети бяха тромави конструкции, което се беше отразявало и на полета им. Птиците бяха гъвкави. Човекът бе постигнал същото с подвижни плоскости на опашките и крилете. После бяха дошли прибиращите се колесници. След това реактивните двигатели. А сега наклонените надолу носове.

Бекер плъзна поглед по тялото на самолета. Всъщност не беше голям. Дължината му бе петдесет и два метра, крилете бяха широки само двайсет и седем. Заедно с пътниците и горивото тежеше 181000 килограма, приблизително наполовина колкото Боинг 747.

В пилотската кабина можеше да се открие една от последните останки от старата английска система от мерки и теглилки. Всички пилоти в света учеха английските мерни единици наред с английския език. Това беше световен стандарт и не бе лесно да се разделят с него. Повечето уреди бяха дублирани по двете системи и в разговорите си пилотите с лекота преминаваха от едната на другата. До индикатора за скоростта в махове се намираше този във възли. Давид възприемаше това като сигурен признак за бързо променящия се свят. Представи си някой стар платноход, който смело се опитва да развие пет възела срещу вятъра.

Бекер започна последната си обиколка. Застана под лявото крило и повдигна глава. Не, този самолет не беше предназначен за двеста пътници туристическа класа. Бе построен да отвежда със свръхзвукова скорост седемдесет ВИП-персони на техните миротворчески мисии или петролни сделки. Елитна машина. Развиваше максимална скорост 2.2 маха — около 2300 км в час в зависимост от температурата на въздуха. Скоростта на куршум. И с тази скорост пилотирането представляваше въздушен танц, при който много от обичайните правила на полета внезапно се променяха.

Ако един от двигателите на нормален пътнически самолет излезеше от строя, никой нямаше особено да се разтревожи. При свръхзвукова скорост обаче пилотът лесно можеше да изгуби контрол. Машината щеше да започне да се премята във въздуха и да се разпадне.

При 2 маха температурата на корпуса можеше да достигне 127°С. Ако се покачеше над тази стойност, спойките нямаше незабавно да се отделят, но това щеше да отслаби конструкцията и да струва скъпо при някой следващ полет.

Трябваше да разсъждаваш светкавично. Ако пилотът искаше да се издигне на 19000 метра и да продължи на тази височина, трябваше да започне да се подготвя още от 17000 метра. Ако направеше корекцията прекалено бързо, пътниците щяха да се залепят за тавана.

После идваше проблемът, който тревожеше Бекер още от първия ден, в който беше достигнал 19000 м. Внезапната декомпресия — все едно, че те е улучила ракета или че на борда е избухнал слаб взрив. В обикновените пътнически самолети, които летяха на сравнително малка височина — около 9000 метра — декомпресията не представляваше сериозен проблем. Но за да може да диша на 19000 метра, човек имаше нужда не от въздушна маска, а от скафандър. Иначе разполагаше само с няколко секунди, за да се спусне на нормална височина. Бордовият компютър веднага реагираше и снижаваше самолета, но дотогава мозъкът щеше да е пострадал непоправимо.

Бекер често сънуваше един и същ кошмар: екипаж с мозъчни увреждания, който идва в съзнание и се опитва да проумее какви са всички онези странни лампички и датчици пред него. Опулени пилоти с точещи се от устата им лиги. И през цялото време компютризираният конкорд продължава по установения курс в очакване на човешка ръка. Неандерталци в „Аполо“. А отзад гримасничат и сумтят седемдесет видиотени пътници. В кошмара му конкордът винаги се приземяваше и от терасата на летището махаха с ръце посрещачи. Нямаше ли да се изненадат, когато приятелите и любимите им слезеха по стълбичката? Бекер затвори очи. Знаеше, че след повече от трийсет секунди без кислород не е възможно да се прибереш у дома от такава височина. Просто ирационален кошмар. И все пак постоянно пращаше на мозъка си една и съща команда: „Ако пилотската кабина не ти изглежда позната, не пипай нищо“. Накрая щеше да свърши горивото.

Той избърса потта от лицето си и погледна към другия самолет. Авидар тъкмо правеше проверката си. Давид се зачуди дали младият пилот сънува такива кошмари. Не, не и Ашер.

5.

Мириам Бернщайн седеше във ВИП-чакалнята и пиеше кафе с Джабари. Абдел видя, че пристига другият арабски делегат Ибрахим Али Ариф, извини се и отиде да поговори с него. Бернщайн забеляза, че Яков Хауснер седи сам на бара, изправи се, поколеба се и се запъти към него, но той не се обърна.

— Здравей.

Хауснер погледна през рамо.

— А, здравей.

— Виж, съжалявам, ако преди малко съм накарала някои хора да се почувстват неловко.

Той разклати алкохола в чашата си.

— Няма проблем.

— Добре. — Мириам замълча за миг. — Е, значи идваш с нас, така ли?

— Да. Току-що научих от премиера. Ще пътувам с втория самолет.

Тази новина неочаквано я зарадва, макар че не можеше да разбере защо.

— И аз ще съм на него.

Последва мълчание.

Мириам се насили да се усмихне.

— Искаш ли да се прехвърлиш на другия — или да се прехвърля аз?

Защо му се струваше, че този въпрос цели да го провокира? Хауснер усещаше, че тя потиска някакво силно чувство, което е свързано с него. Той я погледна. Лицето й не изразяваше абсолютно нищо.

— Едва ли е необходимо.

Мириам Бернщайн се обърна към огледалото. Очите й се плъзнаха от собственото й отражение към неговото, сякаш за да се убеди, че нито един от двамата не е свалил маската си. Но чувстваше тялото си напрегнато. Почти стоеше на пръсти. Този мъж винаги й въздействаше така. Тя се отпусна и неутрално се усмихна.

— Много мило, че идваш. Няма ли да им трябваш тук?

Хауснер пресуши чашата си.

— Имаха избор. Можеха да ме оставят, за да ме разпънат на кръст, или да ме пуснат с надеждата, че ще потъна с кораба, ако се случи нещо.

Мириам кимна.

— И ти реши да потънеш с кораба.

— Те го решиха. Мисля, че им се ще аз да потъна, а корабът да остане невредим. Да те черпя ли нещо?

— Не пия, но…

— Никой в тая скапана страна не пие. Когато бях в Кралските военновъздушни сили, никой не летеше, освен ако не беше сляп. — Той побутна чашата си към бармана. — Е, ще се видим на борда.

— Добре — каза тя, после се обърна и се отдалечи.

Когато видя, че Мириам Бернщайн си тръгва, Мати Ядин се приближи до бара.

— Тая кучка пак ли те тормози, шефе?

Хауснер се замисли за миг.

— Не съм сигурен.

Теди Ласков влезе във ВИП-чакалнята и потърси Том Ричардсън. Искаше да му зададе няколко въпроса. Освен това бе обещал да му съобщи резервната тактическа честота, която току-що бяха избрали с Талман. Помисли си дали да се обади в кабинета на американския военновъздушен аташе, после се отказа. Поради причина, която не можеше да обясни дори на самия себе си, реши да скрие тази информация от Ричардсън. Ако наистина се нуждаеха от нея, когато самолетите му се издигнеха във въздуха, американците щяха да я научат от Талман.

Видя Хауснер и Мириам да разговарят на бара. Тя се обърна и се отдалечи. Ако не знаеше, че двамата се мразят, щеше да каже, че изглежда наранена от нещо. Ревността, която внезапно изпита, го изненада. Теди я проследи с поглед. Мириам не го забеляза. Вече се бяха сбогували. Той се обърна и закрачи с мечешката си походка към задното стълбище, където го очакваше джип, за да го откара при ескадрилата му.

Бениамин Добкин приказваше с Исак Бург.

— Значи идваш с нас, така ли?

Бург кимна.

— Струва ми се, че няма да е зле да проверя агентите си в Ню Йорк. Пък и имам една приятелка, която след около седем часа ще изпита гнева Божи. — Той се засмя и очите му заблестяха.

Добкин сведе поглед към чашата си, после вдигна глава.

— Това е последната им възможност, нали? Искам да кажа, ако изобщо имат намерение да нанесат удар, би трябвало да го направят сега. Никога не са имали по-важна мишена.

— Да. — Бург впери очи в генерала. — Знаеш ли, когато преди малко излязох от заседанието, бях абсолютно спокоен. Но хората са изключително находчиви и хитри създания. Ако имат желание, ще намерят начин. От много години се занимавам с арабите и съм убеден в това. Те не са шутове, каквито ги изкарва пресата. И двамата отлично го разбираме. — Той кимна. — Да, притеснен съм.

Двата конкорда блестяха под слънчевите лъчи с отворени врати. На борда им вече се бяха качили по шестима души от охраната на Хауснер. Мати Ядин инструктираше групата в първия самолет. Всички бяха въоръжени с автоматични пистолети „Смит & Уесън“ 22-ри калибър. При стрелба куршумите нямаше да излязат от човешкото тяло и да пробият корпуса. На теория изглеждаха безопасни, ала беше по-добре да не ги използват.

Освен това разполагаха със стара американска пушка M-14, модифицирана така, че да може да й се монтират мерници за нощна и дневна снайперистка стрелба. Имаха и израелски автомат „Узи“, съвсем малко оръжие с дължина четирийсет и шест сантиметра, което тежеше само четири килограма, но пълнителят му побираше двайсет и пет 9-милиметрови патрона. Пушката и автоматът можеха да се използват само извън самолета.

На борда имаше и още нещо смъртоносно, за което никой от тях не знаеше. Върху горивните резервоари в опашките на двата конкорда бе залепен по половин килограм пластичен експлозив, поставен там година по-рано от двама вече мъртви алжирци в далечните Сен Назар и Тулуза. Когато самолетите се издигнеха във въздуха, в празните резервоари щеше да се изпомпи гориво, за да се промени центърът на гравитация. Това щеше да им позволи да наберат свръхзвукова скорост. Ако някой натиснеше детонатора, конкордите щяха да се взривят.

Теди Ласков седеше в кабината на своя F-14 И изчисляваше на джобния си калкулатор възможния обсег на самолета си на основата на такива променливи величини като консумация на гориво, тежест, предвиждани маневри и температурата на въздуха. Старият боен пилот Ласков искаше да задържи 20-милиметровите си картечници, ала трябваше да признае, че не само са тежки, но и излишни. Ракети. Днес всичко се свеждаше до тях. Навярно Ричардсън имаше право.

— Свалете двайсетмилиметровите — извика той през отворената кабина на техниците.

Когато заповедта му беше изпълнена, генералът се огледа и нареди по микрофона си:

— Запалете двигателите.

Двайсет и четири двигателя „Прат & Уитни“ едновременно нададоха пронизителен вой.

Минута по-късно Ласков вдигна палец и извика в микрофона:

— Занек! — Излитане.

Дванайсетте изтребителя се насочиха към пистата.

Том Ричардсън със закъснение осъзна, че Ласков не му е съобщил резервната честота. Не можеше да поиска такава информация по телефона от Цитаделата. Освен това, макар да го очакваше, промяната на часа на излитане му бе създала известни неудобства. Чудеше се дали Ласков е послушал съвета му да не вземе 20-милиметровите картечници. Е, така или иначе, това нямаше толкова голямо значение.

Делегатите на мирната конференция излизаха от чакалнята по задното стълбище и се качваха в очакващите ги автобуси. Ричардсън влезе в кабината до бара и набра телефонен номер в Йерихон — на окупирания Западен бряг. Не вярваше на телефоните, но нямаше нито избор, нито време.

Яков Хауснер надзърна в преддверието на кабинета си.

— Обадиха ли се от френската СВИКШ?

Секретарката му вдигна глава.

— Не, господине.

— По дяволите! — Той погледна през прозореца. Автобусите вече бяха почти пълни. — Трябва да тръгвам. Сигурно утре ще се върна с един от конкордите. Ако докато съм във въздуха се появи нещо важно, позвъни в Цитаделата и те ще те свържат със самолета. Ще пътувам с втория.

— Приятно пътуване. Шалом.

— Нали точно това е причината за проклетото пътуване. Шалом. — Яков бързо се отдалечи по коридора.

Мати Ядин гледаше през вратата на автобуса, който щеше да отведе пътниците в първия конкорд. Забеляза Хауснер, който припряно крачеше по асфалта.

— Шефе!

Възрастният мъж се обърна.

Ядин се наведе навън.

— Ако не искаш да пътуваше… нали знаеш, можем да се разменим.

Хауснер поклати глава.

— Не. Всичко е наред. Полетът ще е кратък. Освен това промяната на плановете носи лош късмет. — Той се поколеба. Нещо продължаваше да го гризе, но не знаеше точно какво. Ненадейно го връхлетя лошо предчувствие. Виждаше същата нервност в очите на помощника си. — Спомняш ли си Ахмед Риш?

— Как бих могъл да го забравя?

— Наистина, как? Просто си помисли за него и се свържи с мен, ако ти хрумне нещо. Ще се видим в Ню Йорк.

Ядин принудено се усмихна.

— Шалом.

Хауснер стисна ръката му — нещо, което не беше правил никога.

Хаим Мазар стоеше в контролната кула на летище Лод и наблюдаваше с бинокъл приближаването на автобусите към конкордите. Погледът му бе привлечен от проблясък откъм покрива на жилищен блок в града и той насочи бинокъла си натам. Без да откъсва очи от мястото, шефът на Шин Бет взе радиостанцията си и бързо заговори:

— Хеликоптерен контрол, тук Кулата. Забелязах проблясък в трийсет и шести квадрант. Розов жилищен блок. На покрива. Пратете някого там.

След по-малко от минута над покрива се спусна хеликоптер „Хюи“. Още преди да е кацнал, от него изскочиха четирима от хората му, въоръжени с автомати „Узи“. Няколко секунди по-късно от радиостанцията се разнесе задъхан глас.

— Кула, тук „Хюи“ седемдесет и шест.

— Прието, седемдесет и шести. Действайте.

— Няма проблем, Кула. Млада жена с рефлекторни слънчеви очила. — Последва кратка пауза, след което седемдесет и шести весело прибави: — Пече се гола. Край.

Мазар избърса капките пот от челото си и отпи от чашата си с вода.

— Прието. Предполага се, че в момента се провежда учение по противовъздушна отбрана. Дайте й да облече нещо, арестувайте я и я задръжте в хеликоптера, докато можете да я предадете на полицията.

Отговори му продължително мълчание, после се чу:

— Прието, Кула;

— Кула, край. — Мазар се отпусна назад и се обърна към един от диспечерите. — Действаме малко грубо, но денят и без това е достатъчно напрегнат.

Сабах Хабани лежеше на хребета на хълма и гледаше през бинокъла си. Въпреки ясното време девет километра бяха голямо разстояние. Изглежда, че пътниците се качваха в конкордите. Моментът бе подходящ. Той вдигна ръка, ала трябваше да изчака, докато над тях прелети патрулен хеликоптер.

Тримата мъже бяха коленичили на няколко метра един от друг сред боровете зад него. Пред всеки от тях имаше малка дупка, от която стърчеше минохвъргачка. Щяха да изстрелят по две високоексплозивни и бели фосфорни мини. Дванайсетте заряда трябваше да покрият целия район между терминала и самолетите. Ако запалителното вещество пробиеше един от резервоарите — а нямаше причина да не стане така — всички на борда щяха да загинат.

Палестинците внимателно наблюдаваха Хабани. Той спусна ръка. Мъжете с треперещи длани пуснаха мините в дулата и чуха звука от плъзгането им по дългите тръби. После запушиха уши и отвориха уста, за да изравнят налягането от взрива.

Бригаден генерал Ицхак Талман стоеше в оперативния център на Цитаделата и следеше радарните и видеодисплеите, по които се излъчваше информацията от E-2D „Хоукай“. Дванайсетте изтребителя F-14 изчакваха над брега. На екраните на другите пултове се виждаха няколко частни самолета и корабите в морето. На компютърен монитор се изписваха съобщения, които принтерът разпечатваше. Талман усили звука на една от радиостанциите и чу Ласков да говори на хората си. Дотук добре. Той си наля чаша кафе и седна. Нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Капитан Ефраим Диниц чу тъпото тупване на мините в тръбите. Това трябваше да е достатъчно за военния съд, ако по-късно се появяха съмнения в намеренията на арабите. Заедно с хората си той напусна укритието на дърветата и скалите и се затича напред.

— Арестувани сте! — извика капитанът на арабски. — Ръцете на тила!

Погледите на тримата палестинци запрескачаха между безмълвните минохвъргачки и приближаващите се израелски войници. После палестинците бавно се изправиха и вдигнаха ръце.

Сърцето на Хабани се сви, в гърлото му заседна буца. Във въображението си видя как го хвърлят в затвора „Рамла“, където щеше да зяпа през бодливата тел до края на дните си. Никога повече нямаше да докосне жена си и децата си. Той се надигна и прехвърли хребета на хълма. Един от войниците извика. Хабани се втурна по скалите. Нов крясък. Отсечено тракане на автомати. Около него засвириха куршуми и трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае, че вече не тича, а лежи на земята и кръвта му бързо изтича.

Хаим Мазар взе радиостанцията си. От кулата можеше да види хълмовете, където се бе разиграло всичко.

— Добре, Диниц. Веднага ги разпитай и ми се обади. — Шефът на Шин Бет отново седна на стола си. Разбираше, че нещастните палестински селяни знаят по-малко и от него кой стои зад този жалък опит. Бяха открили минохвъргачките преди десет години и ги бяха оставили там, за да видят кой ще дойде да ги използва. Детонаторите на мините бяха свалени, разбира се. През последната седмица беше наредил да наблюдават мястото по-внимателно от обикновено. А и по-рано същия ден някой бе предупредил един от агентите му.

Заговорът беше невероятно несръчен и безразсъден и Мазар не вярваше, че целта му е била да успее. Очевидно искаха да отвлекат вниманието от нещо. След осуетяването на „големия“ терористичен удар всички би трябвало да се отпуснат. Ала той не виждаше нещата така. Ако опитът наистина целеше да ги заблуди, това означаваше само, че има друг, все още неразкрит заговор за саботиране на мирната мисия. Но не знаеше какъв. Мазар сви рамене.

Авиодиспечерът вдигна поглед от радиостанцията си.

— Конкордите са готови за полет.

Хаим кимна.

— Дайте им разрешение и да се махат оттук.

Екипажът на първия конкорд завърши проверката си. Самолетът се насочи към началото на четири хиляди метровата писта. Радиостанцията изщрака.

— Имате разрешение за излитане, първи и втори. През интервал от две минути. Лек полет.

— Прието. — Авидар натисна дроселите напред и самолетът се понесе по пистата.

Давид Бекер седеше от лявата страна в пилотската кабина и гледаше през предното стъкло. Първият конкорд плавно се издигна от земята. Той се обърна към Хес.

— Засечи две минути, Мойсей.

Вторият пилот кимна и сведе очи към часовника си.

Зад пулта на бордовия инженер беше Питър Кан. Светлинните индикатори и стрелките на датчиците бяха стабилни.

— Всички системи са в изправност — съобщи той на Бекер.

— Ясно.

— Една минута.

Пътниците и стюардите отзад тихо разговаряха. Според списъка на борда се намираха десетима делегати, придружавани от двайсет и пет членен помощен персонал. Обслужваха ги двама стюарди и две стюардеси, плюс Лайбер. Те седяха точно зад пилотската кабина. Сред пасажерите бяха пръснати шестима души от охраната на „Ел Ал“, командвани от Яков Хауснер. Том Ричардсън си бе намерил място до Джон Маклуър и говореше нещо на мълчаливия агент от ЦРУ. Генерал Добкин преглеждаше информацията, която щеше да представи на шефовете на Пентагона. Исак Бург седеше сам, четеше вестник и смучеше незапалената си лула. Рави Левин водеше религиозен спор с един от делегатите. Пълният списък, заедно с екипажа и стюардите, наброяваше петдесет и пет души. Извънредният багаж доближаваше конкорда до максималната тежест за излитане, особено при тази температура на въздуха.

Мириам Бернщайн зад Абдел Джабари, който седеше до Ибрахим Ариф, другият арабски делегат на борда на втория конкорд. Младият служител от охраната Моше Каплан нервно наблюдаваше двете черно-бели кефии от отсрещната страна на пътеката.

Пространството бе тясно, с по две седалки от двете страни. Таванът беше малко по-висок от 180 сантиметра. Но французите имаха усет за такива неща и бяха конструирали вътрешността така, че да изглежда луксозна. А и тези самолети не бяха предвидени за полети над три часа и половина.

На стената беше монтиран голям махометър, който позволяваше на пътниците да виждат скоростта. Червените неонови цифри показваха 0.00.

В пилотската кабина Хес вдигна поглед от часовника си.

— Да вървим.

Бекер освободи спирачките и натисна дроселите напред. Самолетът потегли и постепенно набра скорост по дългата писта.

— Шейсет възела — съобщи Хес.

— Всичко е наред — без да откъсва очи от пулта си, извика Кан.

— Сто възела — каза копилотът.

Вече бяха изминали половината от пистата. От черния асфалт се издигаха горещи вълни, които създаваха илюзията, че останалата част е по-къса. С все по-голяма скорост се образуваха и изчезваха миражни локви вода. Бекер премигна. „Съсредоточи се върху уредите. Не вярвай на очите си.“ Но продължи да гледа навън. Трептенето на въздуха го хипнотизираше и изкривяваше пистата. Усети, че по челото му бликват капки пот. Надяваше се Хес да не забележи. Той извърна очи от предното стъкло и ги сведе към пулта. Стрелките на датчиците за скоростта бързо се движеха. Той леко побутна дросела напред и още по здраво стисна с лявата си ръка руля. Седалищните му мускули неволно се напрегнаха и Бекер леко се надигна от седалката. „Нагоре, нагоре, по дяволите!“

— Сто шейсет и пет възела — съобщи копилотът. Вече трябваше да излетят, каквото и да показваха уредите.

Давид натисна контролния лост още по-силно. Крилете на конкорда се надигнаха и се врязаха във въздуха под по-остър ъгъл. Наближаваха края на пистата със 75 метра в секунда и за миг Бекер усети, че изпуска нервите си. Връхлетяха го всички стари демони на съмнението, които го бяха измъчвали още от първия му полет. „Защо не излиташ? Има нещо, Бекер, и никой няма смелостта да го признае. Защо онзи индикатор там мига? Кой е построил този самолет? Защо мислиш, че изобщо е в състояние да излети? Бекер! Спри! Спри! Ще умреш, Бекер! Спри!“ Мускулите на шията му се стегнаха, ръцете и коленете му затрепериха.

— Двеста и двайсет възела — каза Хес и на Давид му се стори, че долавя в гласа му тревога.

Когато гумите се откъснаха от пистата, Бекер отпусна руля и погледна към пулта. Скоростта и височината се увеличаваха. Той се усмихна и се прокашля.

— Готово. — Силата и спокойствието на гласа му като че ли прогониха злите духове от кабината. Но той чу прощалното им обещание: „Следващия път ще те убием, Бекер“. Изчака да се включи поредица от светлинни индикатори и нареди: — Проверка след излитане. — После леко наклони самолета, за да последва пътя на първия конкорд. — И когато имаш възможност, Питър, позвъни отзад да донесат кафе. — Той се облегна и мускулите му се отпуснаха. Щяха да кацнат на „Орли“, после в Ню Йорк. След двайсет и четири часа щеше да се върне в Лод. И незабавно щеше да подаде оставка. Отдавна знаеше, че е време да го направи. При всяко следващо излитане и кацане сфинктерът му се свиваше, дори и най-малката въздушна дупка караше слабините му да се стягат, всяка буря го обливаше в пот. Но това се бе случвало и с по-добри пилоти от него. Просто трябваше да се примири: „Отказвам се“.

— От какво се отказваш? — попита Хес.

Бекер завъртя глава към него.

— Моля?

— От какво се отказваш? — повтори Хес.

— Отказвам се от… — кафето. Не искам кафе.

Мойсей вдигна поглед от пулта си и срещна очите му. И двамата знаеха истината.

— Само две кафета, Питър — обърна се той към Кан.

Бекер избърса лицето и дланите си. Вече можеше да го направи открито. Хес имаше право да знае. Той запали цигара и дълбоко вдиша дима.

6.

Вторият конкорд грациозно започна да се издига. Дългите колесници вече се бяха прибрали в корпуса. Хес дръпна друг хидравличен лост и носът на самолета зае аеродинамичното си положение. В кабината се възцари тишина, само електрониката тихо продължаваше да шепне. Бекер наклони конкорда под 30° и го насочи на запад над Тел Авив. Двойният датчик за височина показваше 6000 фута и 1800 метра. Скоростта достигна 300 възела. Той запали нова цигара. Дотук добре.

Давид изправи курса, отпусна се назад и плъзна поглед по всички уреди. Конкордът се управляваше електронно почти като космическа капсула. Всяко движение на руля или педалите пращаше електронен сигнал до хидравличните контролни активатори. Компютърът предизвикваше изкуствена стабилност и съпротивление на средствата за управление, иначе пилотът нямаше да усеща нищо. Ефектът беше чисто психологически, според Бекер, и с всяко ново техническо откритие ставаше все по-странен. Отдавна, преди да изпита страха, бе усетил тази изолираност в кабината. Да, беше време да остави руля на следващото поколение.

Летяха над брега извън Тел Авив. Той извади от сака си бинокъл и го насочи надолу. Обикновено по плажа се виждаха хиляди хора, но днес заради учението по противовъздушна отбрана нямаше жива душа. Както винаги, Бекер забеляза дома си в Херзлия. Зърна пустия шезлонг на двора и се зачуди дали жена му знае, че той е причината никой да не използва първия топъл пролетен ден. Пред него се простираше тъмносиньото Средиземно море и лазурното безоблачно небе. Бекер леко отпусна руля и натисна дросела. Самолетът увеличи скоростта и височината си.

Загледа се в първия конкорд пред тях. На земята тези машини имаха тромав вид, но във въздуха доставяха чисто естетическа наслада. Бе приятно да ги пилотираш, ала Давид винаги изпитваше неспокойното усещане, че някой ден компютрите ще го подведат. Не, нямаше да го подведат, а да го предадат. Тези чудодейни компютри, които едновременно можеха да вършат хиляди неща, невъзможни за човешки екипаж. Някой ден тези компютри щяха да го примамят на височина 60000 фута — 19000 метра — със скорост 2.2 маха и да се изключат. На дисплея щеше да се появи съобщение: „Лети си сам, глупако“. Бекер се насили да се усмихне. Още две излитания и три кацания.

Той натисна бутона за предаване на пулта си и заговори в микрофона:

— Контролна кула, тук е втори. Край.

— Продължавай, втори.

— Прието. Виждам първия конкорд. Движа се с триста и осемдесет възела. Ускорявам с нула цяло и осем маха.

— Прието. Изравни на пет хиляди метра.

— Прието. — Давид превключи селектора на честотата на компанията. — Първи, тук втори. Намирам се на около осем километра точно зад теб. Ще се приближа на около пет и ще се спусна малко по-ниско. Не намалявай скоростта.

Авидар му отговори. Поприказваха малко и координираха скоростите си.

Бекер се издигна на 5000 метра и се приближи до него. После отново се свърза с контролната кула.

— Първи и втори са във формирование. Движим се на пет хиляди метра с нула цяло, осемдесет и шест маха. Очакваме разрешение за издигане на деветнайсет хиляди метра.

— Прието. Изчакайте малко. В коридор шест нула нула има самолет на „Еър Иран“. Поддържайте височина пет хиляди метра.

Авидар го повика по честотата на „Ел Ал“.

— Втори, тук първи. Опитай да откриеш овчарското ни куче. Не го виждам.

Бекер премина на 134.725 MHz.

— Гавриил трийсет и две, тук Емануил.

Теди Ласков следеше разговорите на честотите на „Ел Ал“ и контролната кула и сега превключи на 31-ви канал.

— Емануил, тук Гавриил трийсет и две. Отлично те чувам. Виждам ви с Кашер ниско на северозапад. Оставете едната радиостанция на тази честота.

— Прието, Гавриил. Когато получим разрешение от кулата, ще се издигнем на деветнайсет хиляди метра и ще наберем скорост два маха.

— Прието. С вас съм. Дотук добре.

— Дотук. Връщам се на честотата на „Ел Ал“. Копилотът ще поддържа връзка с вас.

— Прието. Край. „Хоукай“, тук Гавриил трийсет и две. Как е при вас?

E-2D „Хоукай“ се намираше на близо пет километра над конкордите и изтребителите и едновременно покриваше и трите честоти. Офицерът от въздушен контрол взе радиофона си.

— Следя всички ви, Гавриил. Виждате ли самолета, който се приближава под сто осемдесет и три градуса? На около сто и осемдесет километра от вас? Не е пътнически лайнер.

— Виждаш ли нещо, Дан? — попита Ласков копилота си.

Даниил Лавон погледна надолу към монитора си.

— Да, радарът показва нещо в югозападния ъгъл. На малко повече от сто и шейсет километра. Приближава се под прав ъгъл към курса ни.

С петчленния си екипаж и най-модерната електронна техника в света, E-2D „Хоукай“ бе в по-добро положение за засичане и класифициране на самолети, отколкото F-14. Бордовият техник повика Ласков:

— Опитваме се да се свържем със самолета, но засега не успяваме.

Включи се информационният диспечер на E-2D „Хоукай“.

— Гавриил, неидентифицираният самолет се движи приблизително с деветстотин и шейсет километра в час. Курсът и скоростта му показват, че ще пресече пътя ви, но с хиляда и осемстотин метра под вас с Емануил и Кашер.

— Прието, „Хоукай“. Свържете се с това копеле и му кажете да промени курса и скоростта си.

— Прието, Гавриил. Опитваме се.

Ласков се замисли. След около минута неидентифицираният самолет щеше да навлезе в сто и шейсет километровия обсег на неговия „Финикс“. Ако беше въоръжен с руски ракети въздух-въздух, непознатият нямаше да може да достигне конкордите, докато не се приближеше на 130 километра. Тази трийсеткилометрова разлика между руските и американските ракети бе от изключително значение. Тъкмо това беше причината F-14 да е най-добрият изтребител на света. Просто имаше по-голям обсег. Също като двама рицари, чиито копия се различават с половин метър. След още няколко минути обаче Ласков вече нямаше да има това преимущество.

— „Хоукай“, ще сваля целта преди да се приближи на сто и трийсет километра, ако не я идентифицирате, разбира се.

Генерал Талман се надигна от стола си в оперативния център на Цитаделата, грабна радиофона и бързо се намеси.

— Гавриил, тук оперативен контрол. Виж, ти взимаш решението, но за Бога, обмисли го от всички страни. — Той замълча за миг. — Ще те подкрепям, каквото и да се случи. Край. — Талман не искаше да обяснява по радиостанцията политическите усложнения. Вече бяха обсъдили всичко. Той се изправи пред радарния екран и като поглаждаше мустаците си, впери очи в приближаващите се точици.

В същото време на Ласков му се искаше Талман категорично да му нареди да стреля. Ала знаеше, че бригадният генерал няма да го направи.

— Гавриил, тук „Хоукай“. Самолетът не е — повтарям, не е — военен, защото не засичаме сложни радарни сигнали.

— Тогава защо се движи с деветстотин и шейсет километра в час, по дяволите?

— Сигурно е граждански реактивен самолет, Гавриил. Почакайте. Чувам нещо по радиостанцията.

— Не ми пука дали е граждански реактивен самолет! — извика в микрофона Ласков. — Това не му пречи да е снабден с ракети въздух-въздух. Или го идентифицирайте, или го пишете свален!

Не получи отговор.

Дани Лавон го повика по интеркома.

— Господин генерал, това са пълни глупости. Аз ще поема отговорността. Ще кажа, че съм изпаднал в паника и съм натиснал бутона. В момента съм се прицелил в него и…

— Слушай, синко — прекъсна го Ласков, — просто изпълнявай заповедите ми. Нищо повече.

— Гавриил, тук „Хоукай“ — повика го офицерът от въздушен контрол. — Току-що разговаряхме с контролната кула в Кипър. Нашият неидентифициран обект е пътнически реактивен самолет „Лиър“, модел двайсет и три, с френска регистрация. Извършва полет от Кайро през Кипър и Истанбул за Атина. На борда пътуват шестима души. Бизнесмени. С френски паспорти. Получихме тяхната честота и позивна. В момента се опитваме да се свържем с тях.

Ласков не остана доволен.

— Опитвате ли се? Глупости. Вече са в сто и трийсет километровия обхват, имате честотата им и най-добрите радиостанции на света. Какво става, „Хоукай“?

— Възможно е проблемът да е у тях, Гавриил.

— Прието. — Ласков тежко въздъхна и погледна през плексигласовия прозорец. Двата конкорда се носеха под него като хартиени самолетчета. — Кашер, тук Гавриил. Чухте ли всичко това?

Бекер и Авидар потвърдиха.

— Добре. Съобщете на контролната кула, че променяте курса и се насочвате на север. Поискайте разрешение незабавно да се издигнете на деветнайсет хиляди метра.

Авидар повика кулата. Отговориха му, че над тях има самолети на „Транс Уърлд Еърлайнс“ и „Луфтханза“ и че ще се наложи да изчакат пет минути.

Ласков нямаше намерение да чака дори пет секунди. Той включи интеркома и се обърна към Лавон. Не се свърза по радиостанцията с останалите пилоти от ескадрилата, защото не искаше да го чуе Талман.

— Зареди „Финикса“, Даниил. Приготви се за прихващане на целта. — Спомни си думите на Мириам Бернщайн. „Дори да видите самия сатана на радарния си екран… не го сваляйте със своите ракети.“ И на Ричардсън. „Виж, внимавайте там горе. Не искаме никакви инциденти.“ — „Хоукай“, ако не се обади, лиърът има още шейсетина секунди живот.

Този път му отговори пилотът на „Хоукай“.

— Прието, Гавриил. Не можем да се свържем с него. Съжалявам. Нищо повече не мога да направя. Разбирам положението ви. Постъпете така, както смятате за най-добре.

— Благодаря.

Включи се Талман.

— С теб съм, Гавриил. — Бригадният генерал започваше да си мисли, че има нещо нередно. Ако радиостанциите му бяха повредени, лиърът навярно щеше да се върне обратно и да кацне в Александрия. Ако пък нямаха проблеми, защо не отговаряха? Беше проследил опитите на „Хоукай“ да се свърже по честотата на лиъра. Бяха ги викали на френски, после на английски, международният език на въздушния трафик, дори на арабски. — Нещо смърди, Гавриил — каза Талман.

— Да. — Ласков превключи на интеркома. — Къде е лиърът?

Лавон погледна към радара си.

— На около шейсет и пет километра… и се издига.

За „Финикса“ вече бе прекалено късно.

— Зареди „Спароу“ и… прихвани целта.

— Слушам. — Младият пилот завъртя електрически ключ и отвори малка плоскост на оръжейния пулт. Отдолу се показа червен бутон. Той постави показалеца си върху него.

— Гавриил, тук Емануил — прозвуча напрегнатият глас на Бекер.

Ласков вдигна ръка, за да даде знак на Лавон да изчака, и отговори на Давид.

— Лиърът ни вика по честотата на „Ел Ал“.

— Прието. — Теди бързо превключи радиостанцията. Даниил се свърза с ескадрилата и им предаде да проследят разговора.

— Първи и втори „Конкорд“ на „Ел Ал“. Тук „Лиър“ петдесет и четири. Чувате ли ме?

Ласков усети, че го полазват ледени тръпки. Не можеше да сбърка този акцент. Арабин.

Бекер и Авидар отговориха.

Лиърът бавно и отмерено продължи:

— Слушайте ме много внимателно. Имаме важна информация за вас.

Двамата пилоти потвърдиха, че приемат. В гласовете им се долавяха тревожни нотки.

Ласков осъзна, че непознатият печели време, и се обърна към Лавон.

— Когато вдигна ръка, стреляй.

Талман неподвижно стоеше в средата на оперативния център и смаяно зяпаше тонколоните.

— По дяволите, какво е това? — промълви той.

Лиърът отново заговори, този път много бързо.

— В опашките на двата конкорда са заредени бомби с дистанционно управление. Дистанционно управление — повтори гласът. — Първата беше поставена в Сен Назар, втората в Тулуза. Експлозивът се намира върху единайсетия горивен резервоар. Известно ми е, че имате ескорт от дванайсет изтребителя F-14. Ако видя димната следа на ракетите им да се приближава към мен или забележа проблясък откъм тях, ще натисна бутоните на детонатора и ще ви взривя. Разбирате ли ме? Изтребителите чуват ли ни? Разбрахте ли какво казах?

Ласков не отговори.

— Копеле! — с разтреперан от ярост глас извика по радиостанцията Авидар.

— Прието — спокойно отговори Бекер и натисна бутона на интеркома. — Моля господин Хауснер, генерал Добкин и господин Бург да дойдат в пилотската кабина.

Теди отпусна глава на гърдите си. Просто не можеше да повярва. Толкова грижливо подготвени планове… всички мерки за сигурност… Той извади бинокъл от стария кожен куфар в краката си. Остави го скута си и се загледа в него. Освен униформата това беше единствената вещ, която бе донесъл със себе си от Русия. Ласков го взе и го насочи към зелено-белия лиър. Двата му турбореактивни двигателя оставяха дълга тънка димна следа. Вече беше прекалено близо дори за шестнайсеткилометровия обхват на ракетите „Спароу“, но все още не бе навлязъл в обсега на осемкилометровия „Сайдуиндър“. Самолетът направи завой на 90° и полетя успоредно с втория конкорд. Виждаше плексигласовия люк в задната част на покрива на пилотската кабина. Някой като че ли гледаше през него и генералът знаеше, че човекът навярно е насочил бинокъл към него. Той отпусна своя.

Дали случайно или нарочно, но лиърът остана в осемкилометровото пространство между обсега на „Спароу“ и „Сайдуиндър“. Тази ничия зона беше занимавала мнозина западни военни специалисти, ала обикновено не се смяташе за съществена. При други обстоятелства Ласков просто щеше да се приближи или отдалечи, за да използва съответната ракета. Но сега се страхуваше да прави резки маневри, защото виждаше, че непознатият наблюдател следи ескадрилата му през задния люк. Затова продължи да поддържа постоянен курс и тихо каза на Лавон:

— Зареди „Сайдуиндъра“ в случай, че се приближи. — Но разбираше, че е безполезно. Лиърът летеше прекалено близо до конкордите.

Френският самолет направи малка корекция в курса си и се спусна на около 150 метра под втория конкорд. От своята позиция Ласков едва можеше да го вижда.

Талман отпуснато седеше на стола си. Всички в оперативния център бяха абсолютно неподвижни. Бригадният генерал забеляза, че точиците на втория конкорд и лиъра се сливат на екрана. Знаеше, че Ласков е безсилен да направи нещо с ракетите си. Всичко се бе случило ужасно бързо. Той погледна към дигиталния часовник на стената. От момента, в който Гавриил беше засякъл неидентифицирания самолет с радара си, бяха изтекли по-малко от десет минути. Още от самото начало имаше лошо предчувствие. С модерната техника бе възможно всичко. Дори само един безумец можеше да промени съдбата на цели нации. Атомна бомба, взривена в град. Биологично оръжие във водоизточник. Експлозив в конкорд. Как би могъл да предотвратиш нещо толкова нелепо?

Хауснер, Добкин и Бург стояха в кабината, докато Бекер им обясняваше какво се е случило. Том Ричардсън и Джон Маклуър бяха дошли неканени. Бяха забелязали приближаването на лиъра и бяха разбрали, че нещо не е наред.

Маклуър се облегна на пулта на бордовия инженер. Дъвчеше кибритена клечка. Той беше изключително висок, слаб мъж и някои го оприличаваха на голобрад Линкълн. Акцентът от Средния запад допълваше този образ.

— Трябваше да се прибера с „Пан Ам“ — само каза той, когато Бекер им съобщи, че ги отвличат.

Бург се обърна към пилота.

— Искате ли да повикам министъра на външните работи?

Бекер поклати глава.

— Нямам нужда от съвети на политици. Ще взимаме решенията тук. Просто бъдете готови. — От време на време виждаше лиъра да се подава под дългия нос на конкорда му. Някога във Виетнам един пехотинец му бе разказал, че по време на престрелка партизаните от Виетконг се приближавали така, че американците да не използват тежките си оръжия, за да не избият собствените си хора. Знаеше, че Ласков е с вързани ръце. Всички бяха с вързани ръце.

Хауснер изглеждаше потънал в мислите си, сякаш това не го интересуваше. После на лицето му се изписа странна усмивка. Беше си спомнил онова, което преди му убягваше. Бяха забелязали Риш в няколко френски селца. Навремето имената им не му говореха нищо. Тогава Израел нямаше конкорди. Сега съзнаваше, че те са били в района на Сен Назар и Тулуза. „Имаме тези самолети от тринайсет месеца — бе казал на съвещанието той. — Оттогава моите хора нито за миг не ги изпускат от очи.“ Това беше слабото звено. „Оттогава… Сен Назар, Тулуза. Какъв идиот съм бил!“

Бекер се обърна към него.

— Наистина ли е възможно? Имам предвид бомбата.

Хауснер кимна.

— Съжалявам.

Радиостанцията отново изпращя. По колоните се разнесе гласът на Мати Ядин. Той знаеше, че Яков също е в кабината.

— Имаше право, шефе.

Хауснер не отговори.

Бекер повика Ласков по тактическата честота.

— Какво ще правим, Гавриил?

— Поддържайте връзка. — Генералът виждаше носа на лиъра да се подава изпод втория конкорд. Той погледна към ракетния бутон на пулта си. Представи си как стреля с 20-милиметровата картечница по кабината на френския самолет. Но нямаше 20-милиметрова картечница. И дори да имаше, едва ли щеше да рискува. Преди имаше шанс, но не и сега. Помисли си за Ричардсън и Бернщайн и се почувства предаден. Предаден от хора с добри намерения, но въпреки това предаден. Ласков натисна ракетния бутон. Бойната камера се включи и започна да записва. Той удари с юмрук по пулта пред себе си.

По радиостанциите се разнесе гласът от лиъра.

— Предполагам, че вашият ескорт следи честотите на „Ел Ал“. Внимателно слушайте, пилоти изтребители. Имам наблюдател, който гледа към вас. Ако видя проблясък, ще взривя конкордите. Не ме е страх от смъртта. Чуйте ме. Сега трябва да се отделите и да се върнете в базата си. Тук не можете да направите нищо. Ако до шейсет секунди не се подчините, ще взривя водещия конкорд, за да ви покажа, че говоря сериозно.

Авидар повика Ласков по тактическата честота.

— Добре, овчарско куче. Ами сега?

Теди си помисли дали да не натисне дроселите, да мине под конкорда и да се блъсне в лиъра. Навярно не очакваха такава маневра. Можеше да изпаднат в паника. Но даже да успееше, експлозията със сигурност щеше да повреди втория конкорд.

— Какво ще правим, Гавриил? — повтори Авидар.

Отново се обадиха от лиъра.

— До конкордите. Струва ми, се, че разговаряте с ескорта, си. Безполезно е. Остават им петнайсет секунди да обърнат.

Ласков се зачуди дали терористите ще взривят конкордите веднага щом ескадрилата му се оттегли. Или искаха заложници? Той превключи на честотата на „Ел Ал“ и за пръв път повика лиъра.

— Това е ескорт от изтребители. Няма — повтарям, няма — да ви оставим. Всички се връщаме в Лод. Трябва да ни последвате и да кацнете заедно с нас. Ако не се подчините, ще… — Изведнъж думата „сваля“ не му се стори подходяща. — Ще ви убия — тихо завърши Теди.

Отговори му смях.

— Времето ви изтича. Вървете си, иначе смъртта на тези хора ще тежи на вашата съвест.

Хауснер знаеше кой говори. Той сложи ръка на рамото на Бекер.

— Познавам този човек. Кажи на Ласков, че името му е Ахмед Риш. Няма да се поколебае да ни взриви. Кажи на Ласков да ни оставят.

Ричардсън кимна.

— Няма да ни направят нищо, иначе отдавна да са натиснали детонатора. Това си е чисто и просто отвличане. Попитайте ги какво искат. — Той замълча за миг. — И предайте на Теди Ласков, че съжалявам за двайсетмилиметровите картечници.

Бекер се обърна към Добкин и Бург. Двамата кимнаха. Пилотът предаде съобщенията на Ласков, после повика лиъра.

— Кои сте вие и каква е целта ви?

Отвърна му високият ясен глас на Риш.

— Няма значение кои сме. Целта ни е да ви отведем и да ви задържим като заложници, докато решим да ви пуснем. Ако правите точно каквото ви казваме, никой няма да пострада. Ако обаче ескортът ви не се оттегли до една секунда, ще взривя водещия самолет.

— Ако на борда наистина има бомба — каза по интеркома Дани Лавон, — тук наистина не можем да им помогнем с нищо, господин генерал. Навярно ще е най-добре да се оттеглим и да ги прихванем от сто и шейсет километра разстояние.

Ласков повика Талман.

— Контролна кула, връщам се обратно.

— Аз съм виновен, Гавриил — тихо отвърна бригадният генерал.

Теди знаеше, че никой не е виновен, ала през следващите дни мнозина щяха да повтарят тези думи.

Пак се обади същият глас. Ласков позна Риш, но този път арабинът бе изгубил самообладание. Крещеше му да се отдалечи. В продължение на няколко секунди Теди не му обърна внимание и обмисли положението. Чудеше се как лиърът е успял да получи разрешение за полет в пространството на конкордите. Особено след като часът на излитане бе променен с трийсет минути. Освен това имаше чувството, че терористите подслушват разговорите му по тактическата честота. Той изговори думите „Индикаторът на третия ми резервоар се повреди“ и изтребителите, E-2D „Хоукай“, Талман и конкордите превключиха на резервната честота. Ласков повика Кашер и Емануил.

— Слушайте. Копелето следи основната тактическа честота — бързо каза той. — Не зная как го прави. Възможно е да подслушва и тази, но въпреки това ще говоря. Няма да ви изоставим. E-2D „Хоукай“ ще продължи да ви наблюдава. Ще изостанем с неколкостотин километра. Свързвайте се с мен на тази честота и ме дръжте в течение. Ако решите да рискувате, ще атакуваме и ще изстреляме „Финикс“ от сто и шейсет километра. Има голяма вероятност да не забележат димната следа, ако специално не я търсят. Разбирате ли ме?

Всички потвърдиха.

— Зная, че говорите! — изкрещя по честотата на „Ел Ал“ Ахмед Риш. — Престанете с тия глупости. Стига! Пет секунди. — Той допря показалец до бутона на детонатора, обозначен с цифрите „01“. — Едно, две, три…

— Успех — пожела им по същата честота Ласков, даде заповед и изтребителите рязко се наклониха надясно, направиха обратен завой и скоро се скриха от поглед.

Бекер не видя отдалечаването им, ала внезапно се почувства много самотен.

7.

Това решение не харесваше на Авидар. Той бавно увеличаваше скоростта и смяташе, че е поне на десет километра пред лиъра и втория конкорд. Какъв можеше да е обсегът на детонатор с дистанционно управление? Определено не повече от десетина-дванайсет километра. Младият пилот погледна датчика за височина. Намираха се малко над определените им 5000 метра.

В контролната кула бяха видели на радара, че точката на лиъра се слива с втория конкорд, бяха забелязали, че изтребителите се оттеглят, но не бяха следили разговорите по честотата на „Ел Ал“. И все пак диспечерът знаеше, че се е случило нещо. Той повика конкордите.

— Ако всичко е наред, можете да се издигнете до деветнайсет хиляди метра. Съжалявам, че се наложи да изчакате.

Риш, който очевидно също слушаше кулата, им нареди да потвърдят разрешението.

Двамата пилоти се подчиниха. Авидар погледна индикатора за скорост. Летеше с 1000 километра в час. Ако натиснеше дроселите докрай, можеше да развие свръхзвукова скорост и за по-малко от петнайсет секунди да се отдалечи поне с още три километра.

По радиостанцията се разнесе гласът на арабина.

— Много добре. Много разумно. А сега оставете включени навигационните си светлини и ме следвайте. Ще завия под сто и шейсет градуса със скорост триста възела. Вторият конкорд ще се движи плътно зад мен. Първият ще лети точно зад него. Ще се спуснем до височина сто и петдесет метра. Разбрахте ли ме?

Бекер и Авидар потвърдиха.

Лиърът се наклони наляво и Бекер се приготви да го последва.

Ашер Авидар натисна дроселите и се насочи към средата на облака пред него. Четирите огромни двигателя „Ролс Ройс Олимпъс“ набраха инерция и конкордът се стрелна напред.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Зеви Хирш.

Лео Шарет се извърна от пулта си.

— Ашер, недей…

Мати Ядин, който все още бе в кабината, го сграбчи за ръката, но той се отскубна. Ядин извади своя „Смит & Уесън“ и го притисна до главата му. Авидар светкавично го блъсна с ръка, сякаш е досадно насекомо.

Във втория конкорд Мойсей Хес побутна Бекер и му посочи към предното стъкло. Давид видя самолета на Авидар да се скрива в облака.

Всички в пътническото отделение вече знаеха, че нещо не е наред. Яков Лайбер се беше надвесил над една от свободните седалки и следеше с поглед самолета на жена си, който внезапно изчезна в облака от дясната им страна. После отново се появи.

Един от шестимата араби в лиъра извика на Ахмед Риш. Терористът грабна дистанционния детонатор от седалката. На него имаше два червени бутона. Без да поглежда, Риш понечи да натисне онзи с надпис „02“, после осъзна грешката си и премести показалеца си върху другия.

Първият конкорд се понесе нагоре. Когато компютърът определи, че гравитационният център трябва да се премести назад, за да отговаря на скоростта и ъгъла на движение, единайсетият резервоар автоматично започна да се пълни с гориво. Големият дигитален индикатор в пътническото отделение показваше 0.97 маха. Включиха се светлинните надписи за затягане на предпазните колани. Когато гравитационните сили ги притиснаха към седалките, пътниците уплашено се спогледаха. Датчикът показа 0.98, после 0,99 маха.

Ахмед Риш натисна бутона. От единайсет километра разстояние дистанционният детонатор едва получи сигнала. Приемникът го преобразува в импулс, който затвори веригата и позволи на електрическия ток от навигационните светлини да потече по жицата към забития в пластичния експлозив детонатор.

Датчикът показа 1.0 и конкордът премина границата на скоростта на звука. Пълният с 4000 литра гориво резервоар избухна и проби херметичната стена. В пътническото отделение блъвна огнен език. От малки ниши на тавана автоматично се спуснаха кислородни маски.

Ашер Авидар осъзна, че е изгубил играта, още преди да чуе експлозията. Рулят в ръцете му внезапно престана да се съпротивлява и светлинните индикатори по пулта един по един започнаха да изгасват. Вратата рязко се отвори и екипажът чу писъците. Хирш се завъртя и погледна назад. Видя слънчева светлина и успя да промълви само: „О, Господи!“ Мати Ядин лежеше на пода. Лицето му беше окървавено от удара на вратата. Авидар се обърна към Зеви и надвика свистенето на въздуха:

— Така е по-добре! Не можем да се предадем на ония копелета!

Хирш го зяпна.

Бекер виждаше, че другият самолет се мъчи да запази контрол. С хладно безпристрастие той разбра по изригналите оранжеви пламъци, че бомбата наистина е била поставена на единайсетия резервоар — с други думи, на абсолютно недостъпно място. Предполагаше, че е съвсем малко устройство. По-голямата опасност беше горивото.

— Изключи компютъра и изпомпи номер единайсет — тихо нареди пилотът на Питър Кан, после се обърна към Хес. — Кажи на пътниците по интеркома да се преместят на предните седалки. — Той се зачуди дали херметичната стена ще издържи на взрива.

Бекер отново вдигна очи към първия конкорд. Гледката го хипнотизира. Хауснер, Добкин, Бург, Ричардсън и Маклуър стояха един до друг зад екипажа и смаяно наблюдаваха експлозията.

Повреденият самолет започна невероятно красивия си предсмъртен танц. Клиновидните криле се въртяха около оста му и той приличаше на изящен делтаплан. Давид знаеше какво преживява Авидар, докато дърпа и натиска лостове, дросели, ключове и бутони. Ала губеше битката.

Постепенно се приближаваха към горящата машина. Бекер поиска бинокъла и го вдигна пред очите си. От търбуха на първия конкорд се спусна малка перка. Поне компютърът все още функционираше. Също като мозък на огромно ранено животно, той усещаше, че е в опасност, но за разлика от човешки мозък, не съзнаваше, че раната е смъртоносна, и продължаваше да се бори за живот. Компютърът беше регистрирал всички електрически и хидравлични повреди и перката — напомняща криле на вятърна мелница — трябваше да задейства резервен електрически генератор и хидравлична помпа. Французите наричаха това средство „tres pratique“, ала британците го смятаха за отчаяно. В този случай новият енергиен източник само още повече щеше да влоши положението. Скъсаните електрически проводници щяха да оживеят и от пробитите тръби щеше да потече хидравлична течност. Мъртви нервни окончания и разкъсани артерии. Но механичното сърце все още биеше и механичният мозък продължаваше да работи. От гледката през бинокъла му се пригади. Той го свали и разтри очите си.

В загиващия конкорд Авидар и Хирш инстинктивно реагираха на всеки нов проблем, защото нямаше какво друго да сторят. Лео Шарет спокойно седеше на пулта си и контролираше системи, които вече не се поддаваха на контрол. Светлинните му индикатори угасваха. Конкордът се запремята през носа си като сребристо листо, носено от ветрец. После избухна и се разхвърча на части.

Бекер чу ужасените викове от пътническото отделение. Над всички се разнесе стонът на Яков Лайбер, който плачеше за жена си.

Към тях полетяха останки и пилотът направи внезапна маневра, за да ги избегне. Петимата мъже, които стояха в кабината, паднаха на пода. Пътниците се хвърлиха към местата си. Питър Кан със закъснение включи надписа за предпазните колани и заговори по интеркома:

— Останете седнали. Всичко ще бъде наред. — Той накратко им обясни положението.

Хауснер погледна Добкин и Бург. Те се извърнаха.

Лиърът ги повика по радиостанцията. Гласът на Риш звучеше почти истерично.

— Те ме принудиха да го направя! — извика терористът. — Сега ме чуйте! Следвайте ме и правете точно каквото ви кажа, иначе ще ви сполети същата участ!

Хауснер грабна микрофона от пулта.

— Риш, гадно копеле! Тук е Яков Хауснер. Жалък убиец! Когато се приземим, лично ще те убия, гадино! — И избълва дълга поредица от специфични арабски ругатни.

След като свърши, гласът от лиъра отново се разнесе по колоните. Риш едва успяваше да надвика пращенето.

— Господин Хауснер, когато се приземим, не вие ще ме убиете — аз ще ви убия.

Хауснер започна нова тирада на арабски, но Бекер му взе микрофона и превключи на резервната тактическа честота, за да се свърже с Ласков, ала чу само висок вой.

— Вече не можете да разговаряте нито с ескорта си, нито с мен — каза терористът. — Просто ме следвайте. — Воят стана още по-пронизителен.

Бекер увеличи звука на всички радиостанции.

— Заглушава ни. Навярно има на борда предавател с широк обхват. — Той се огледа. — Струва ми се, че ни държи в ръцете си. — Давид се обърна към Бург, който имаше най-висок ранг от присъстващите.

Шефът на Мивцан Елохим кимна. Изглеждаше съвсем блед. Всъщност, като всички останали. Видът на премятащия се конкорд продължаваше да ги измъчва.

— Ще ида да поговоря с външния министър и пътниците — задавено рече той. — Трябва да знаят какво става. Извинете ме. — Бург излезе от кабината.

Том Ричардсън се прокашля.

— Може би е най-добре да оставим пилотите на спокойствие.

Добкин кимна.

— Да. Трябва да съобщим на пътниците какво очакваме от тях, когато кацнем. Разумно е да организираме психологическата си защита. Това е от изключително значение.

— Съгласен съм — отвърна Хауснер. — Предполагам, че дълго ще останем в плен. Поне вие.

— Не се безпокойте, господин Хауснер — каза Ричардсън. — Онова копеле само се опитваше да ви сплаши.

Маклуър се обади за пръв път, откакто бе заявил предпочитанието си към „Пан Ам“.

— Не бъди глупав, Ричардсън. Онзи тип току-що уби петдесет души. Щом е казал, че ще убие Хауснер, значи ще го направи.

— Благодаря — рече Яков.

— Не бива да крием истината — отвърна Маклуър, извади нова кибритена клечка от неизчерпаемия си запас и я загриза.

Конкордът последва лиъра на юг. Хауснер остана в кабината, докато другите се върнаха отзад при пътниците. Не можеше да погледне никого в очите. Чувстваше се отговорен, макар че всичко се беше случило заради предпазливостта на Талман и нерешителността на Ласков. Старият пилот омекваше с възрастта и обещанието за мир притъпяваше някогашните му остри военни инстинкти. И заради хората от „Хоукай“, които го бяха уверявали, че става дума само за група бизнесмени. И заради лошите мерки за сигурност във френските заводи. И заради всичко останало, случило се през последните няколко хиляди години. Но Хауснер потисна тези мисли. Искаше му се да си бе разменил мястото с Мати Ядин.

8.

Генерал Талман седеше на стола си в средата на оперативния център в Цитаделата и избягваше очите на хората около него. Всички бяха видели как първият конкорд изчезва от радарния екран.

Талман продължаваше да следи лиъра и втория конкорд. Наближаваха синайското крайбрежие. Щеше да е в състояние да ги следи, докато продаваният от E-2D „Хоукай“ образ останеше ясен. Но знаеше, че все някога лиърът ще принуди пленниците да се спуснат ниско и да изчезнат от дисплеите.

Дани Лавон стигна до същото заключение.

— Бързо губят височина, господин генерал. Няма да можем да ги виждаме над Синай.

Ласков не отговори.

Талман вдигна телефонната слушалка и повика всичките си ескадрили. Нареди им да навлязат в египетското въздушно пространство и да установят курс, който да им позволи да следят конкорда с радарите си. Един от помощниците му се обади в Кайро. Египтяните щяха да съдействат, но щеше да мине много време преди командването им да вземе решение.

Давид Бекер следваше лиъра, който се спусна на сто метра над водата. Синайското крайбрежие бързо се приближи и те се понесоха над него. Бекер спусна носа на самолета си за по-добра видимост. Под тях се разстилаше пустинята и топлите въздушни течения силно ги разтърсваха. Не знаеше какво е намислил Риш, но не се съмняваше, че е луд. Лиърът със сравнителна лекота маневрираше в турбулентната атмосфера, ала Давид можеше само да поддържа курса на огромния си самолет. Движеха се с 250 възела. Ако паднеха под тази граница, щяха да се разбият. Ала лиърът като че ли не забелязваше проблемите му. Той ту набираше, ту понижаваше скоростта си и постоянно променяше курса. Бекер едва успяваше да го следва. Реши, че пилотът не е много опитен. Кан напомпа гориво в десетия резервоар в средата на корпуса, за да уравновеси самолета.

Устата на Давид беше пресъхнала, сърцето му учестено туптеше. От дясната му страна бе Суецкият канал, под него — проходът Митла. Теренът напред бързо се издигаше. Датчикът за надморското равнище показваше 330 метра или 1100 фута, но той виждаше, че е на по-малко от сто метра над земята. В далечината различаваше мъглявите кафяви върхове на южен Синай, които бяха високи 800 метра. Бекер се зачуди дали вече не трябва да започнат да се издигат.

Хес се обърна към него.

— Този тип ще ни убие, Давид.

Бекер увеличи звука на радиостанцията, ала чу само заглушаващото устройство.

— Копеле! — изкрещя в микрофона той. — Риш! Лиър! Не можем да останем на тази височина! Ти си най-тъпото копеле, което някога е седяло в пилотска кабина! — Воят продължи и той намали звука. — Скапаняк!

— Капитана — извика от пулта си Питър Кан, — горим петстотин осемдесет и пет килограма гориво в минута.

— Още колко ни остава?

— За по-малко от два часа и половина.

Бекер си погледна часовника. Минаваше четири. Ако Риш замисляше ново Ентебе, нямаше да успеят.

— Ако имах представа къде ни води това копеле, щях да зная дали да се плаша. — Той прокле лошия си късмет. Още две излитания и три кацания. Сега, изглежда, му оставаше само едно кацане и нито едно излитане.

Лиърът внезапно се наклони наляво и Бекер го последва, но не зави толкова рязко и се озова от дясната му страна. Бързо коригира курса и отново изостана на около километър зад него. Той помоли Кан да му подаде бинокъла и го насочи към другия самолет. Ясно виждаше плексигласовия люк. Някой го наблюдаваше с бинокъл.

— Копелета! — Бекер зачака злите духове в главата му да започнат да му се присмиват. Ала тях ги нямаше. Той дълбоко въздъхна. Чувстваше се странно спокоен, по-уверен, отколкото от много време. Навярно винаги ставаше така, когато човек разбере, че всичко е свършило.

Хауснер, който мълчаливо седеше на сгъваемата седалка, вдигна глава.

— Има ли вероятност нашите да ни следят на радара?

Хес погледна през рамо.

— На такава височина над сушата — едва ли. E-2D „Хоукай“ има някакъв компютър, който може да анализира образи от земята, но от известно време летим над Египет и предполагам, че вече сме извън обхвата им.

— Ами египтяните?

Мойсей поклати глава.

— Те имат руски наземни радари за нисколетящи самолети, но в момента се намираме зад линията „Хенри Кисинджър“. Египетският радар е насочен на изток към израелската граница. Навярно са ни забелязали с просто око от земята, но докато египтяните решат какво става, вече ще сме над Червено море. Ако продължим по този курс, разбира се. И без това не могат да ни помогнат, даже да искат. Нали така?

— Мислех си за предложението на Ласков да изстреля ракета — отвърна Хауснер. — Ще го приемем ли, ако все още ни следи с радара си?

— Ако продължава да ни следи и ако след залез още сме във въздуха, бих могъл да го обмисля — като продължаваше да маневрира, каза Бекер. — Но по това време на деня не е трудно да се забележи димна следа. Сигналът на електронен детонатор се движи по-бързо от ракета. Само че сме адски близо до лиъра. На радарния екран почти се сливаме. Ще е невероятен късмет, ако улучи него, а не нас.

Хауснер се изправи.

— Ще отида да хвърля един поглед на херметичната стена.

— Разбира се — рече Бекер. — Но вече мислих за това. Оттук няма начин да стигнем до резервоара — знаеш го. Ако искаш обаче, можеш да се покатериш по опашката. — Бекер незабавно съжали за забележката си, но с всяка следваща минута нервите му все повече се опъваха.

Хауснер излезе от кабината и закрачи по пътеката между седалките. Никой не го заговори. Яков Лайбер го погледна през сълзи. Мъжете, които бяха участвали в съвещанието преди полета, се извърнаха.

Мириам Бернщайн го докосна по ръката, ала той не й обърна внимание. Пътьом потупа по рамото двама от хората си и те го последваха.

Яков мина през задното служебно помещение и влезе в малкото багажно отделение за екипажа и стюардите. На закачалките висяха сака и палта на пътниците. Той ги избута настрани и се втренчи в херметичната стена.

Талман слушаше докладите на пилотите от ескадрилата над Синай. Не бяха забелязали самолетите нито с просто око, нито с радарите. Накрая се обади Ласков.

— Кацам в Елат18 за презареждане. Искам цистерните да ни чакат на пистата. Когато отново излетя, няма да се върна преди да ги открия. Уредете следващия път американските танкери в района да ни заредят в движение. Ще претърся всеки сантиметър от тази зона, докато ги намеря. Пилотите ще почиват на смени във въздуха.

Бригадният генерал поклати глава.

— Почакай, Гавриил. — Той погледна към светлинната тактическа карта. Пространството, в което можеха да се намират самолетите, с всяка изтекла минута се разширяваше в геометрична прогресия. С кръгове бяха обозначени точките, в които за последен път ги бяха забелязали — над крайбрежието. Оттогава се бяха движили в продължение на трийсет минути със скорост около 500 километра в час. Нямаше представа в каква посока са поели. Ако се съдеше по последната им засечена скорост, радиусът на последния кръг бе 250 километра. Той въведе информацията в компютъра и вдигна очи към дигиталния дисплей. Въздушното пространство, което трябваше да се претърси, вече беше 196350 квадратни километра, без да се смята височината от 150 метра до 8 километра. Талман натисна бутона на радиостанцията. — Гавриил, възможно е да са се насочили дори към Лод. Връщай се. Съвсем скоро ще научим къде са. Достатъчно нарушихме чуждото въздушно пространство за днес. Египтяните проявиха търпение, но вече искат да напуснем. Обещаха да пратят самолети и да ги потърсят. Не насилвай нещата, Гавриил. Точно това искат похитителите. Трябва да го избегнем. Връщай се в хангара, старче. — Той замълча за миг. — Това е заповед.

— Слушам — отсечено отговори Ласков.

Талман въздъхна и се свърза с останалите. Тъй като честотата не бе секретна, не им съобщи, че американските сателити вече се опитват да открият конкорда. Освен това в топосферата вече летяха американски разузнавателни самолети „Локхийд“ SB-71, наследници на U-2, и заснемаха целия Синайски полуостров. Обработването на получената информация щеше да отнеме два дни. И все пак беше по-добре, отколкото да стоят със скръстени ръце. Предполагаше, че същото правят руските сателити и разузнавателни самолети. Чудеше се дали руснаците ще се обадят в Тел Авив, ако имат късмет. Последният му коз бе електронното подслушване. Мощните електронни уши на американското Национално управление за сигурност и израелското разузнаване можеха да засекат широковълновото заглушаващо устройство. В почти всички държави в света имаше платени агенти, които седяха на последните етажи на домовете си и записваха всички радиоемисии в съответния си район. Някой от тях можеше да регистрира излъчванията, които бяха инструктирани да търсят. Ала Талман знаеше, че сигналът на лиъра е съвсем слаб, тъй като се намираше в непосредствена близост до конкорда. Шансовете да го засекат бяха невероятно малки, макар и не нулеви.

За момента не можеше да направи нищо повече. Той вдигна слушалката и поиска да го свържат с министър-председателя. Докладва му за положението, после му предложи оставката си. Затвори преди да получи отговор. Стана от стола си, приближи се до заместника си генерал Хур и размени няколко думи с него. После си взе шапката и излезе от оперативния център. Всички безмълвно го проследиха с поглед.

Конкордът бавно летеше над Синайските планини. Бекер разбираше, че лиърът иска да се движат на 150 метра над земята, но внезапните промени на терена правеха полета ужасен. Неколцина от пътниците вече повръщаха.

Връх Синай се извиси пред тях и лиърът премина само на петдесетина метра над него. Бекер натисна дроселите напред и го последва. Стрелката на датчика за височина бясно заподскача между петдесет и сто метра над земята, топлите въздушни течения разтърсваха големите клиновидни криле. Писна му. Той отново натисна дроселите напред и започна да се издига над другия самолет. Лиърът внезапно увеличи скоростта и застана точно пред него. Бекер издърпа обратно дроселите. Конкордът силно се разтърси и почти спря във въздуха. Пилотът за пореден път ускори и стабилизира скоростта.

— За малко — напрегнато отбеляза Хес. — Предполагам, това означава, че иска да го следваме, колкото и да ни е трудно. Сигурно знае, че си страхотен пилот.

Давид избърса студената пот от челото си. Лиърът се спусна на предишната си височина и намали скоростта. Той повтори маневрата. Всичко това бе унизително. Съзнаваше, че Риш е готов да се блъсне в него, ако не му се подчинява. Ръцете му трепереха повече от гняв, отколкото от страх.

Хората на Хауснер сваляха с бойните си ножове пластмасовото покритие на стоманената стена. Нямаше начин да я преодолеят.

— Някакви предложения? — попита Яков.

— Какво ще кажете за една отчаяна идея? — обади се Натан Брин.

— Да я чуем.

Младежът се изправи.

— Можем да извадим барута от патроните си, да направим насочен взрив, да го свържем с електрически кабел и да пробием дупка в стената. После с няколко закачалки и фенерче ще придърпаме жицата на бомбата и ще я прекъснем.

Хауснер се обърна към Моше Каплан.

— Каплан, що за хора работят при мен?

Брин се изчерви.

— Какво и е на идеята?

— Опасно е. И какво те кара да смяташ, че има кабел, а не батерия?

Младежът се замисли.

— Радиоприемникът и детонаторът трябва да са свързани с енергиен източник на самолета. Нещо е взривило бомбата в първия конкорд — но не батерия, поставена там преди повече от година.

Хауснер кимна.

— Добре, ако наистина има кабел, той е свързан с източник с постоянен и стабилен волтаж. Например с навигационните светлини. — Той се замисли за миг, после изскочи от багажното отделение и бързо закрачи към пилотската кабина.

Когато го чу да влиза, Бекер се обърна.

— Какво стана?

— Виж, енергийният източник на радиоприемника и детонатора може да са навигационните светлини. Изключи ги.

Пилотът се замисли. Риш изрично му бе наредил да ги остави включени. Това беше задължително, така или иначе. Тогава защо го бе подчертал?

— Там има и други енергийни източници. Цялата хидравлика в опашната част се контролира и активира електрически. Естествено, мога да изключа навигационните светлини, но нищо повече.

— И аз се сетих за това — обади се от пулта си Кан. — Има голяма вероятност енергийният източник действително да са навигационните светлини. Но всяка дистанционна бомба има и резервна батерия, която постоянно се зарежда от някой от тези източници в опашката. Даже да е била поставена там преди години, батерията се презарежда всеки път, щом запалим двигателите. Възможно е обаче и да греша. Мога да изключа навигационните светлини. Или ще се взривим, или няма. Някой иска ли да опита?

Никой не искаше.

Хауснер мрачно седна на сгъваемата седалка и запали цигара.

— Навярно бихме могли да вдигнем част от пода, бронята и изолацията и да минем през алуминиевия покрив на багажното отделение. Оттам ще е по-лесно да проникнем в опашката.

Бекер отново поклати глава. Не искаше хората да пробиват дупки в самолета му и да бърникат из него.

— Херметичната стена е ужасно дебела. Даже да успеете… не ми се ще да я пробивате. Не мога да рискувам. Там има прекалено много кабели.

Хауснер се изправи и се усмихна принудено.

— В такъв случай едва ли ще ти допадне идеята да използваме барут от патрони, за да взривим херметичната стена, нали?

Бекер се засмя.

— Съжалявам. — Знаеше, че Хауснер би предпочел да умрат, отколкото да живее с угризенията за случилото се тук, освен ако лично не спаси положението. Вече не можеше да се довери на преценката му.

— Господин Хауснер, благодаря ви за усилията. Но като капитан на този самолет, имам право на вето върху всякакви идеи, които излагат на опасност екипажа и пътниците. Докато сме във въздуха, командвам аз. Не вие, нито Бург или външният министър. Аз. — Той погледна през рамо. — Виж, Яков, разбирам какво ти е. Просто се успокой. Остават ни още около два часа полет. Хайде да видим какво ще се случи.

Хауснер кимна.

— Добре. — И излезе от кабината.

9.

Прелетяха над края на Синайския полуостров и се насочиха към Червено море, после рязко завиха наляво и продължиха към Саудитска Арабия. Бекер беше любопитен къде отиват, но това му се струваше все по-маловажно.

С увисналия си нос самолетът приличаше на голяма измъчена водна птица, която иска да кацне в морето, ала, кой знае защо, не може.

— Наближаваме брега, Давид.

Равното крайбрежие бързо се плъзна под тях. Бекер облекчено въздъхна.

— Вече няма да е толкова трудно.

Хес погледна към него.

— Искаш ли аз да поема руля за малко?

Давид се зачуди дали копилотът му е способен да следва лиъра при тези обстоятелства и реши да го попита директно.

— Ще се справиш ли?

— Бих могъл да пилотирам и щайгата, в която получихме този конкорд.

Бекер се усмихна, предаде му управлението и затършува в джоба си за цигари. Чувстваше се сравнително добре. Бе съвсем нормално да изпусне нервите си над Синай. Каквото и да се случеше отсега нататък, поне го утешаваше мисълта, че този последен полет е бил най-добрият му.

Лиърът бързо набра скорост и достигна 800 километра в час. Хес с мъка успяваше да задържи конкорда на 150 метра над земята.

Напред Бекер видя неколцина бедуини на камили — гледаха нагоре към самолета. Самолетът хвърляше огромна сянка над тях. Животните се подплашиха и тромаво препуснаха. Давид дълбоко вдиша дима от цигарата си. Полетът над равнината изглеждаше абсолютно безопасен, ала той знаеше, че ако при тази скорост и височина носът съвсем слабо се наклони надолу, ще се разбият преди да имат възможност да коригират курса.

Питър Кан вдигна очи от уредите си.

— Остава гориво за час и петдесет минути, капитане.

В пилотската кабина влезе Добкин и постави ръка върху рамото на Бекер.

— Как е?

— Всичко е наред. Някакви идеи?

Генералът кимна.

— Проведохме малко съвещание.

— И?

— Ами… стигнахме до заключението, че терористите са много хитри. На първо място, не изнесоха дълга политическа реч, както обикновено правят тези типове, за да не разберем кои са, освен че навярно са палестинци. Хауснер съвсем случайно позна гласа на Риш. Всичко това изключително затруднява работата на нашето разузнаване по проблема.

— Лошо — отвърна Бекер.

— Адски лошо — потвърди Добкин. — После промениха начина си на действие и заглушиха радиостанциите ни. Това може само да означава, че отиваме на тайно място. Този път няма да кацнем на международно летище, на което са се събрали хиляди журналисти. Няма да има спасителна операция като в Ентебе, защото никой не знае къде сме. Ще ни държат в абсолютна изолация.

Бекер бе стигнал до подобни изводи. Предполагаше, че ще се приземят в пустинята. Надяваше се, че поне пистата ще е в добро състояние.

Генералът сякаш прочете мислите му.

— Можете ли да кацнете някъде там долу?

— Навсякъде, стига да не е тресавище. Няма проблем. Не се безпокойте за това.

— Ще се опитам.

Хауснер седна до Мириам Бернщайн. Двамата изпитваха едни и същи угризения и се опитваха да ги успокоят с разговор. Един от стюардите беше поел функциите на Яков Лайбер и даваше нареждания на другите да поднесат храна и напитки, независимо дали някой бе в настроение за това. Хауснер си поръча двоен скоч.

— Не мога да повярвам, че съм допуснал такава грешка.

Мириам Бернщайн отпи от чашата си.

— Щяха да открият друг начин да го направят.

— Какъвто и да е начинът, пак аз нося отговорността.

— Постоянно си мисля за Теди… за генерал Ласков. Той попадна в същия капан като всички нас. Убедена съм, че нямаше да реагира така, ако аз не бях…

— Не мога да повярвам, че тези копелета наистина успяха.

— Яков… Чух някой да казва, че онзи Риш те познавал. Заплашил те…

— Трябваше да го очистя, когато имах възможност.

— Каза ли ти по радиостанцията, че ще…

— Не вярвай на слухове. През следващите дни ни очакват много такива.

Тя постави длан върху ръката му.

— Спомняш ли си, когато ме попита… дали ще дойда във вилата ти…

Хауснер се засмя.

— Не говори неща, за които ще съжаляваш, щом се върнем в Тел Авив.

Мириам се усмихна.

— Никога не съм те разбирала. Винаги съм ти се възхищавала… но ти плашиш хората.

— Изчакай с изповедите на предсмъртния одър. Още не сме стигнали чак дотам.

— Добре.

Продължиха да приказват за други неща. Сервираха им вечерята, но на нито един от двамата не му бе до храна.

Абдел Маджит Джабари разговаряше с Ибрахим Али Ариф, другия арабски делегат.

— Това е ужасна трагедия.

— Чувствам се много неловко — с пълна уста отвърна Ариф. — Като Даниил в клетката с лъвовете.

Едрият мъж продължи да се тъпче.

— Не мисли само за собственото си неудобство, приятелю — отвърна Абдел. — То е нищо в сравнение с този кошмар. — Той запали цигара. — Мъчно ми е за евреите, които заложиха репутацията и кариерата си на добрата воля на арабите.

— Не вярвам в националната отговорност. Чувствам се неловко, това да, но не и виновен. Угризенията са еврейски специалитет. — Той погледна недокоснатия поднос на Джабари. — Имаш ли нещо против? — И го премести пред себе си.

Абдел отпи от арака си.

— Така или иначе, клетката на лъвовете е там — посочи той към лиъра. — Докато тези хора тук са наши сънародници. Трябва да можеш да ги гледаш в очите — без да се чувстваш неловко. Изобщо не се съмнявай, че ще споделим съдбата им.

Ариф се засмя.

— Това ще е страхотен късмет, приятелю. Даже някога да освободят евреите, ти отлично знаеш, че към нас ще се отнесат с особено внимание. Ние сме хора без родина, без народ, без рай. Обречени сме. Струва ми се, че бих могъл да хапна още нещо. Стюард!

Лиърът зави на север и конкордът го последва. Напуснаха Саудитска Арабия и навлязоха в Ирак. Слънцето висеше ниско на хоризонта и над земята пълзяха дълги лилави сенки. Бекер изпитваше все по-силна тревога.

— Колко гориво имаме?

— За половин час — отвърна Кан.

Едно от нещата, с които Близкият изток винаги очароваше Давид, беше отсъствието на истински здрач. Просто изведнъж се смрачаваше. Кацането на неравен терен през деня бе трудно, но нощем можеше да е катастрофално.

— Кое ще свърши първо, Питър?

Бордовият инженер разбра какво иска да каже. Вече беше разтворил справочника.

— В този район слънцето залязва в шест и шестнайсет. Пет минути по-късно се спуска пълен мрак. Сега е шест и една. Остават ни двайсет минути светлина и гориво за двайсет и пет. Приблизително.

Бекер вече виждаше луната над помръкващия хоризонт. Бяха изгрели няколко звезди. На север сияеше полярната звезда. Сенките на земята ставах все по-дълги и преливаха от лилави в черни. Пустинята бе невероятно красива.

— Гледайте — каза Хес.

Давид отново вдигна очи към предното стъкло. Теренът в далечината се снишаваше към тучни зелени морави. Сред горички от палми лъкатушеше река. По-нататък се виждаше още една. Тигър и Ефрат. Отвъд Тигър се издигаха високите ирански планини. Индикаторът показваше, че теренът се е снижил от 180 метра почти до морското равнище. В момента летяха на 300 метра и лиърът не правеше опити да се сниши.

— Това трябва да е краят на пътя — отбеляза Хес.

Бекер плъзна поглед по земята под тях. Месопотамия. Плодородният полумесец. Люлката на цивилизацията. След суровата кафява пустиня тази гледка го изпълваше с облекчение. Зачуди се дали ще продължат на север към Багдад. Несъзнателно потърси димната следа от ракетата на Ласков. После изгаси цигарата си и се обърна към копилота си.

— Оттук ще поема аз.

Лиърът описа широк кръг и Бекер го последва. Започнаха да губят височина и той разбра, че няма да стигнат до Багдад.

Хес включи сигнала за предпазните колани и взе микрофона на интеркома.

— Започваме подготовка за кацане. Моля, останете по местата си и не пушете.

— Забрави да им благодариш, че са предпочели услугите на „Ел Ал“ — обади се Давид.

— Не е смешно — отвърна Кан.

— Гориво? — попита Бекер.

— Технически резервоарите са празни — каза бордовият инженер.

— А иначе? — Освен компютри и електроника, пилотите имаха още нещо, което наричаха с много имена.

Кан се поколеба.

— Може би около две хиляди килограма.

Бекер кимна. При нормални условия това означаваше по-малко от пет минути полет. Ако започнеше скоро, дотогава можеше спокойно да се приземи. Щеше да има само една възможност. Той зачака да чуе ужасната тишина, която щеше да се възцари след изгасването на двигателите.

Лиърът зави под прав ъгъл и започна да се спуска.

В далечината Давид забеляза път с посока север-юг.

— Мисля, че това е пистата ни. — Той изправи курса и продължи след другия самолет.

Хес спусна колесниците.

— Виждал съм и по-добри.

Слънцето вече почти бе залязло и пътят едва се различаваше. От двете му страни растяха ниски храсти. Теренът беше неравен.

В кабината се втурнаха Добкин и Хауснер. Генералът извика нещо.

Бекер се ядоса.

— Връщайте се на местата си! Опитвам се да приземя проклетия самолет.

Двамата не си тръгнаха.

— Гласувахме — каза Хауснер.

— Това да не ви е Кнесетът? Пазете тишина!

Долу се включиха четири чифта фарове, подредени от двете страни на пътя, и отчасти го осветиха. Някой размаха мощен фенер. Лиърът прелетя над светлината. Бекер разтърси глава, за да прогони умората, и погледна уредите си. Виждаше ги като в мъгла. Отново вдигна очи, но светлините от земята го заслепиха. Знаеше, че в такава ситуация може да изгуби ориентация. Имаше случаи, в които изтощени до краен предел пилоти се бяха опитвали да кацнат с главата надолу върху Млечния път — вземаха звездите за сигнални светлини и реките за писти. Давид разтърка очи.

Хауснер се приближи зад него.

— Гласуването беше единодушно. Иначе нямаше да важи.

Бекер изтегли дросела и продължи да го държи с една ръка, докато с другата стискаше руля. Опита се да насочи носа на самолета между фаровете, без да откъсва поглед от навигационните светлини на лиъра.

— Какво гласуване? За какво говориш, по дяволите? В момента подхождам към най-скапаната писта, на която съм кацал някога. Какво искаш?

Хауснер бързо заговори.

— На земята бомбата става почти безопасна, Бекер! Най-много да разбие опашката.

— И? — Лиърът докосна пътя и отскочи. Конкордът прелетя над фенера и Давид още повече изтегли дросела. Големият самолет започна да се спуска.

— Гласувахме да окажем съпротива — продължи Яков. — Моите хора са въоръжени. Можеш ли да се приземиш някъде другаде? — Хауснер почти викаше.

Бекер усещаше, че под клиновидните криле се образува въздушна възглавница.

— Защо не ми го каза преди две минути? — попита той. От двете му страни прелетяха камиони и хора. Пътят бе лош и конкордът опасно отскочи. На около два километра нататък, където трябваше да спрат, чакаше друга група автомобили с включени фарове.

От лявата му страна имаше висок хълм с полегати склонове, чийто хребет трябваше да гледа към Ефрат. Хауснер му извика нещо. Бекер бързо взе решение — преди да успее да го обмисли рационално — и натисна дроселите напред. Конкордът отново се издигна и полетя наляво към лиъра.

Другият самолет бе спрял сред автомобилите от лявата страна на пътя. Ахмед Риш стоеше на крилото и наблюдаваше. Отначало му се стори, че конкордът е отскочил зле и се е изплъзнал от пътя. После разбра какво е намислил пилотът, изключи заглушаващото устройство и изкрещя по радиостанцията:

— Стой! Стой! — И се пресегна към дистанционния детонатор. Огромната машина продължаваше да се носи право към него само на няколко метра от земята.

Конкордът се движеше със 180 възела. Бекер се насочи към издигащия се терен наляво. Воят по радиостанцията утихна и той чу виковете на терориста. Всъщност виждаше лиъра на по-малко от петдесет метра пред себе си. За миг си помисли да се блъсне в него, но осъзна, че смъртта на Риш няма да ги спаси. Щяха да загинат и самите те.

Вече нямаше как да използва дросела. Ако конкордът се издигнеше и опашката се взривеше, всички щяха да умрат. Трябваше да продължи ниско, но не толкова, че да се удари в лиъра или в друго препятствие. Докато прелитаха над него, Бекер затаи дъх. Колесниците минаха само на сантиметри от другия самолет. Пред тях се издигнаха останки от стена. Давид рискува и леко издигна носа. Задното колело закачи стената и конкордът се разтърси. Бекер продължи да натиска руля напред. Искаше му се да пресече реката, но знаеше, че остават около две секунди преди Риш да натисне бутона.

Когато конкордът прелетя над лиъра, той бясно подскочи. Във въздуха се понесоха останки. Издигна се огромен облак прах и заслепи всички на земята. Риш откри детонатора и потърси с пръсти бутоните.

Бекер изтегли дроселите назад. Терористът продължаваше да крещи по радиостанцията. Задните колела докоснаха склона и отскочиха. Носът се наклони надолу и предното колело се блъсна в земята. Самолетът започна да се разтърсва и запрати на пода мъжете, които стояха зад пилота. Повечето гуми се спукаха. Опашката избухна.

Давид спря и четирите двигателя, Хес натисна пожарогасителния лост, Кан изключи всички системи. Конкордът продължи да се изкачва по склона, всмуквайки останки в двигателите си с ужасяващ вой.

Бекер усети, че педалите хлътват под краката му още преди да чуе взрива. Знаеше, че в единайсетия резервоар все още има керосинови пари, и се опита да прецени колко тежки ще са повредите. Зачуди се дали херметичната стена ще издържи. Вторичната експлозия на горивен резервоар окончателно щеше да разруши самолета.

Внезапно предният колесник се счупи и всички в кабината рязко политнаха напред. Носът изора дълбока бразда в земята. Във въздуха полетяха камъни и предното стъкло се покри с паяжина от пукнатини. Бекер инстинктивно натисна един хидравличен ключ и над стъклото се плъзна защитен визьор. Той се приведе на седалката си и погледна навън. На стотина метра пред тях се издигаше разрушена постройка. Преди визьорът да се бе спуснал докрай, нещо тежко разби стъклото и отломките порязаха ръката и лицето му.

— Дръжте се! — извика Давид. Конкордът постепенно намали скорост и спря на няколко метра от развалините.

— Ако ще се биете, бързо напуснете самолета! — изкрещя Бекер.

Питър Кан се изправи и извика към пътническото отделение:

— Стюарди! Аварийна евакуация!

Яков Лайбер разкопча предпазния си колан още преди самолетът да спре, втурна се към предната лява врата и я отвори. Това активира кислородните бутилки и под люка автоматично се изду аварийна рампа. Другите двама стюарди поведоха пътниците към изхода. Стюардесата отвори двата аварийни люка до седалките над крилете. Хората започнаха да скачат от клиновидните плоскости и да се плъзгат по надуваемите рампи.

Хауснер се надигна от пода в кабината и се насочи към лявата врата. Отвори я, скочи долу още преди рампата да се е надула и извика на хората си:

— Действайте! Копелетата ще дойдат откъм пътя! Натам!

Добкин последва Хауснер навън и бързо прецени положението. Намираха се на височина, което им даваше преимущество. Районът около самолета беше равен. На изток склонът плавно продължаваше към пътя. На запад стръмно се спускаше към реката. В мрака не можеше да види терена на север и юг. Що се отнасяше до оръжието, имаха само шест пистолета 22-ри калибър, автомат „Узи“ и пушка. Знаеше, че арабите разполагат с много повече. Той погледна към опашката. Повредата бе непоправима, но това вече нямаше значение. Задната херметична стена трябва да се беше взривила, защото багажът бе пръснат по пътя на конкорда. Тоалетни принадлежности, обувки и дрехи лежаха в дълбоката бразда като семена, очакващи да бъдат покрити с пръст за пролетната сеитба. Последните слънчеви лъчи бързо гаснеха и небето се покриваше със студени бели звезди. Добкин внезапно потръпна — сети се, че духа хамсинът. Предстоеше им дълга ледена нощ. Зачуди се дали някой от тях ще види изгрева.

Исак Бург стоеше на крилото, докато другите пътници скачаха на земята. После се обърна, покатери се по корпуса и се насочи към взривената опашка. Притисна се към изкривения метал и впери очи към пътя на около половин километър от тях. По неравния склон подскачаха автомобилни фарове и пред бавно напредващите коли се плъзгаха сенки на тичащи хора. Бург извади пистолета си — американски военен колт 45-и калибър, и зачака.

Джабари и Ариф се плъзнаха по рампата и тичешком се отдалечиха от конкорда. Тромавият Ариф се препъна и Джабари му помогна да се изправи. Двамата изпълзяха зад една ниска височинка и залегнаха. След няколко секунди Абдел надзърна надолу.

— Струва ми се, че няма да избухне.

Ариф избърса потта от лицето си.

— Не мога да повярвам, че гласувах да се бием.

— Самият ти каза, че и без това сме обречени. Също толкова сигурно, колкото и Яков Хауснер. Чу ли, че Хауснер зашлевил Риш през лицето, когато бил в „Рамла“?

— Жалко за Хауснер. Но поне ще умре за нещо. Аз не съм зашлевявал никого, освен жена си, но Риш ще ми пререже гърлото преди да убие евреина.

Абдел запали цигара.

— Ти си егоист, Ибрахим.

— Когато става въпрос за моето гърло, да.

Джабари се изправи.

— Ела. Да идем да помогнем с нещо.

— Аз няма да дойда. Ти върви. — Той свали кърпата от главата си. — Сега приличам ли на евреин?

Джабари се засмя въпреки волята си.

— Как си с иврита?

— По-добре, отколкото мнозина депутати от Кнесета.

— Ако се стигне дотам, струва си да опиташ, Ибрахим.

— Аврам… Аронсон.

Том Ричардсън стоеше на склона и гледаше към Ефрат. Джон Маклуър се приближи до него. Държеше револвер.

— Това беше лош ход.

Маклуър изплю кибритената си клечка и захапа нова.

— Възможно е.

— Виж, не се чувствам длъжен да остана тук. На брега като че ли няма никого. Да вървим. По това време утре можем да сме в Багдад.

Агентът от ЦРУ го изгледа.

— Откъде знаеш къде сме?

Ричардсън не отговори.

— Зададох ти въпрос, полковник.

Военновъздушният аташе се насили да срещне очите на другия американец, но продължи да мълчи.

Маклуър вдигна пистолета си към него и видя, че Ричардсън потръпва.

— Мисля, че ще остана тук — тихо каза той.

Другият мъж погледна револвера и спокойно отвърна:

— Е, аз тръгвам.

Агентът забеляза на брега лъчи от фенерчета. На три бейзболни игрища от тях. Това беше единственият начин, по който можеше да преценява разстоянието. Ще рече, на триста ярда. Иначе казано, двеста и седемдесет скапани метра.

— Вече са ни обкръжили — посочи той.

Ричардсън не си направи труда да погледне.

— Може да са цивилни.

— Възможно е. — Маклуър вдигна с две ръце револвера си и стреля два пъти към светлинките. Отговори му залп от автоматично оръжие и покрай тях засвистяха зелени трасиращи куршуми. Двамата залегнаха. Агентът презареди. — Отпусни се. Може да останем тук доста дълго.

Натан Брин подпря пушката си M-14 на един голям камък, включи мерника за нощна стрелба и погледна през него. Всичко се виждаше в зловещо зелен цвят. Той фокусира образа. Намираха се сред развалини на град. Лунен пейзаж. Освен двайсетината араби, които спокойно се изкачваха по склона откъм пътя. Камионите бяха спрели на неколкостотин метра зад тях. Сега арабите бяха на около 200 метра от него. Той се прицели в сърцето на първия. Това беше Ахмед Риш, но Брин не го познаваше. Той леко натисна спусъка, после си спомни на какво са го учили и премести мерника към последния от колоната. Пушката бе със заглушител и само затворът глухо изтрака. Мъжът безмълвно се строполи. Другарите му не забелязаха нищо и продължиха напред.

Натан се прицели в следващия и натисна спусъка. Металическо изщракване. Арабинът падна и Брин се усмихна. Въпреки цялото му възпитание, това му доставяше удоволствие. Прицели се и отново стреля. Третият се свлече на земята, но очевидно издаде някакъв звук, защото арабите внезапно се пръснаха сред скалите. Брин се скри зад камъка и запали цигара. Беше го направил. За добро или лошо вече нямаха друг изход, освен да се бият. Тази перспектива го радваше. Чу зад себе си шум и завъртя пушката. Хауснер втренчено го гледаше. Брин се усмихна.

— Добре ли беше?

Шефът му кимна.

— Да.

Бекер се взираше в мрака.

— Къде сме, по дяволите?

Преди експлозията Питър Кан беше забелязал координатите на инерциалната навигационна система и в момента разглеждаше въздушна карта под слабата аварийна светлина.

— Основателен въпрос.

Давид разкопча предпазния си колан, изправи се и повдигна главата на Хес. Черепът му бе смазан от голяма тухла, която лежеше в скута му. Не проявяваше признаци на живот. Той внимателно остави главата му и избърса длани в бялата си риза. После се обърна към Кан.

— Мъртъв е, Питър.

Бордовият инженер кимна.

Бекер изтри потното си лице.

— Е, да се връщаме на работа. Къде сме, по дяволите?

Кан отново сведе очи към картата и отбеляза нещо с помощта на транспортир.

— Във Вавилон. Намираме се при реките вавилонски.

Давид постави ръка на рамото му и се наведе над картата.

— Да — каза той, — ние плачехме, когато си спомняхме за Сион19.