При реките на Вавилон

10.

На хълма цареше тишина, нарушавана единствено от охлаждащите се четири двигателя „Ролс Ройс Олимпъс“. Със счупения си преден колесник и заровен в пръста нос, огромния бял самолет приличаше на гордо създание, повалено на колене. За миг времето като че ли спря. Някъде колебливо пропя нощна птица, после се разнесоха звуците на незнайни нощни животни.

Яков Хауснер знаеше, че животът, бъдещето им и навярно бъдещето на цялата им нация зависи от следващите няколко минути. Ако палестинците им нанесяха решителна атака, щеше да е свършено с всичките им смели приказки за съпротива. Той се огледа. Под слабата светлина забеляза хора, които безцелно се мотаеха около конкорда. Някои, предполагаше Давид, все още бяха в шок от катастрофата. Никой не знаеше какво да прави. Актьорите бяха готови, ала нямаха сценарий. Хауснер реши да напише такъв в движение, но му се щеше Добкин и Бург да са наблизо, за да му помагат.

Той взе пушката от Брин и погледна през телескопичния мерник. Тримата араби лежаха сред скалите, където бяха паднали. Край тях се виждаха поне два автомата АК-47. Ако успееше да ги вземе, блъфът им нямаше да е толкова отчаян.

Хауснер се обърна към Натан.

— Отивам долу за онези калашници. Покривай ме. — После му върна пушката и извади своя „Смит & Уесън“.

Моше Каплан го настигна.

— Дезертираш ли вече?

— Ако ще идваш с мен — прошепна Яков, — пази тишина и не се изправяй. — Бе забелязал, че пистолетът на Каплан е със заглушител.

Двамата се придвижиха напред, като притичваха от скала до скала и се прикриваха взаимно. Хауснер видя, че онова, което е взел за камъни, всъщност са големи парчета суха глина и пръст, очевидно отчупили се от склона. Движенията му предизвикваха нови свличания. Врагът трудно можеше да атакува нагоре, ако трябваше да избягва куршуми сред подвижната глина и пясък.

Брин наблюдаваше с мерника за нощна стрелба от хребета на хълма. Палестинците се прегрупираха край камионите на половин километър надолу по склона. Той познаваше стила им. Ако ги изненадаха, те си плюеха на петите. После идваха срамът и взаимните обвинения. След това яростта им постепенно се разгаряше и събираха кураж. Когато възбудата им достигнеше съответното равнище, нанасяха удар и тогава можеха да действат с невероятна решителност. Сега от тълпата се отделиха двайсетина души и отново закрачиха нагоре. Някой взе нещо от един от камионите. Три сгъваеми носилки. Връщаха се за труповете.

Хауснер не различаваше почти нищо в мрака. Опитваше се да се движи по права линия. Телата трябваше да са близо до геологично образувание, което приличаше на корабно платно. Той се втренчи в очертанията на терена, ала знаеше, че от земята сигурно изглежда различно, затова приложи изпитания метод за нощно виждане — къси движения на главата и използване на периферно зрение. Започваше да губи ориентация в непознатата местност.

Докато се спускаше по склона, Яков се чудеше какво правят другите при самолета. Надяваше се Брин да е съобщил на всички, които имаха оръжие, къде е отишъл. Замисли се за огнената им мощ. Петимата му мъже горе имаха „Смит & Уесън“, Натан беше с M-14. „Узито“ бе в някой друг, навярно в Йошуа Рубин. Предполагаше, че на борда е имало много други пистолети, но те не бяха предвидени за стрелба на разстояние над двайсетина метра. Автоматът и пушката бяха единствената им надежда, но щом патроните им свършеха, щеше да настъпи краят. Изходът бяха онези АК-47. Ако имаха достатъчно муниции, можеха да устоят на хълма цял ден. Но Хауснер вече се съмняваше, че ще успее да открие труповете в този неравен ерозирал терен.

Чу някакъв звук и се закова на място.

— Тук съм — изпъшка някой на арабски. — Насам.

— Идвам — също на арабски прошепна Яков. Надяваше се, че акцентът му няма да го издаде. — Идвам.

— Ранен съм — каза арабинът.

— Идвам — повтори Хауснер.

Пропълзя през малко дере и се озова пред открито пространство, в средата на което се издигаше напомнящото на корабно платно образувание. Под светлината на току-що изгрялата луна се виждаха три тела. Един от проснатите на земята мъже стискаше в ръцете си калашник. Яков изруга под нос.

Каплан се приближи до него и прошепна в ухото му:

— Нека го очистя аз. Със заглушител съм.

Хауснер поклати глава.

— Прекалено е далече. — Ако Моше не го убиеше с първия изстрел, раненият щеше да им отвърне с калашника. — Аз ще го направя.

Той си свали вратовръзката и сакото, извади синята си риза от панталоните си и разкопча горните копчета. После откъсна бялата копринена подплата на сакото, уви я на главата си като кефия и запълзя към арабина.

Каплан вдигна ударника на пистолета си и приклекна в сянката на скалите.

Брин наблюдаваше изкачващите се по склона палестинци. Вече бяха на по-малко от сто метра от мястото, на което за последен път бе видял Хауснер и Каплан. Този път арабите не бяха лесни мишени, а се прикриваха като опитни пехотинци. Натан потърси през мерника шефа си и видя мъж, който пълзеше сред малки могилки. Носеше кефия.

— Тук съм — прошепна Хауснер.

Раненият арабин присви очи в мрака.

Яков запълзя още по-бързо.

Брин следеше арабина с малко странната кефия, който се промъкваше напред като гущер. Сега забеляза и ранения, към когото се приближаваше мъжът. Трябва да беше онзи, когото не бе успял да убие. Той насочи пушката към другия и леко натисна спусъка. Колебаеше се. Имаше нещо подло в това да очисти човек, който рискува живота си, за да спаси ранен другар. Взе компромисно решение. Щеше да застреля пълзящия, но не и ранения. Нямаше представа с какво тази нелогична постъпка ще задоволи бога или боговете на войната, които поставяха хората в такива ситуации. Знаеше само, че е важно да се опитва да играе честно. Отново бързо огледа склона. От Хауснер и Каплан нямаше и следа. Арабите бяха на по-малко от петдесет метра от ранения, ала продължаваха да се крият сред скалите. Брин се прицели в пълзящия мъж.

— Всичко е наред — прошепна Хауснер. Чуваше стъпките на хора, които се изкачваха по склона.

Раненият арабин се надигна на лакът, усмихна се измъчено, вгледа се в него, изненадано възкликна и вдигна автомата си. Хауснер се хвърли отгоре му.

Брин отпусна спусъка.

Арабинът отвори уста да извика. Хауснер напипа някаква тухла в праха и я стовари върху лицето му.

Каплан се затича през откритото пространство и взе калашниците на двамата убити араби, плюс няколко резервни пълнителя. Хауснер изтръгна автомата от ръцете на ранения.

Натан изчака първият арабин да излезе иззад скалите и стреля. Заглушителят глухо изтрака. Мъжът се строполи по гръб.

Хауснер и Каплан впериха очи към мястото, откъдето бяха чули шума на падащия човек, и видяха арабите на по-малко от двайсет метра от себе си.

Брин отново стреля и палестинците се пръснаха. На земята остана втори труп.

Яков подаде оръжието и мунициите на Моше и вдигна ранения на гръб. Двамата се затичаха нагоре по склона, като заобикаляха неравностите. Внезапно зад тях избухна канонада от автоматичен огън.

Каплан никога не би могъл да забрави характерното кухо тракане на АК-47 — като гърмене на китайски фойерверки. Кръвта му се вледени, когато чу свистенето край ушите си. На няколко пъти му се стори, че е улучен, ала това бяха само парчета пръст или рикоширали куршуми, горещи, но безопасни.

— Остави го! — той извика на Хауснер. Нямаше да успеят да избягат с арабина.

— Не — задъхано отвърна шефът му. — Трябва ни. Бягай напред.

— Как ли не! — Моше се обърна, насочи единия от автоматите и изстреля цял пълнител с трийсет патрона. От хребета на хълма се чуваше пукотът на пистолети „Смит & Уесън“. После се обади узито. Той се обърна и настигна Хауснер. Вече бяха на по-малко от петдесет метра от хребета. Отгоре се спуснаха неколцина мъже и един от тях пое арабина. Каплан се препъна и падна на земята, потен и изтощен. Някой му помогна да се изправи. Продължиха да тичат на зигзаг, около тях хвърчаха пръст и куршуми. Той забеляза Брин, който бавно се прицелваше и стреляше с ужасната си безшумна пушка. После усети, че нещо го улучва — не парче глина, а нещо изгарящо и смъртоносно — и изгуби съзнание.

Хауснер лежеше по гръб и се мъчеше да възстанови дишането си. Опипа земята от двете си страни и откри, че теренът е равен. Беше успял. Чу гласа на Добкин, който спокойно разполагаше хората, въоръжени с новите калашници. Откъм склона затракаха автомати и от тяхната позиция им отвърнаха. Арабите веднага престанаха да стрелят. После ехото на гърмежите утихна и над хълма се спусна зловеща тишина.

Добкин се наведе над него.

— Адски глупаво от твоя страна, Яков. Но сега поне за известно време няма да се опитат да ни нападнат.

— Каплан?

Генералът приклекна.

— Ранен е. Но не тежко. В задника.

Хауснер седна на земята.

— Къде е?

Добкин го побутна да легне пак.

— Първо си поеми дъх. Сега не е моментът да получиш инфаркт.

Едрият мъж скриваше цялото небе над Яков.

— Добре. — Чувстваше се глупаво да лежи така. — Успяхме ли да улучим някого? Взехме ли нови оръжия?

— Очистихме неколцина, но те не повториха грешката си. Взеха ранените и всички автомати. Все пак след тях останаха трупове.

— А моят пленник?

— Жив е.

— Говори ли?

— Ще проговори.

Хауснер кимна.

— Ще ида да проверя хората си.

Добкин го погледна.

— Добре. Внимателно.

Яков бавно се надигна и се озърна.

— Ранен ли е някой друг?

— Мойсей Хес е мъртъв.

Хауснер си спомни разбитото предно стъкло.

— Други?

— Неколцина са с леки контузии от кацането. Бекер и Хес направиха невъзможното.

— Да. — Той пристъпи към Брин, който продължаваше да наблюдава през оптичния мерник. Позицията му бе ключова за отбраната на източния склон — възвишение, заобиколено с нисък хребет. Приличаше на тераса и представляваше съвършен снайперистки пост. Яков се взря в мрака, после отново се обърна към Добкин.

— Къде сме?

— Във Вавилон.

— Питам сериозно.

— Наистина сме във Вавилон.

Хауснер замълча за миг.

— Искаш да кажеш като в „Падна, падна Вавилон“20, така ли? Или като в „При реките вавилонски“?

— Точно там.

Яков почти изгуби ориентация. Само допреди няколко часа пътуваше с луксозен модерен самолет за Ню Йорк. Сега пълзеше в праха на Вавилон. Добкин спокойно можеше да му каже, че са на Марс.

— Вавилон — повтори той. Едно от най-известните имена в световната история и география. Всъщност нещо повече от име. Нещо повече от място. Като Хирошима и Нормандия. Като Камелот21 И Шангри Ла22. Аушвиц и Масада23. Иерусалим и Армагедон. — Защо?

Генералът сви рамене.

— Кой знае? Някаква шега на Риш, предполагам. Вавилонският плен и така нататък.

— Странно чувство за хумор.

— Е, може да не е шега, а някакво историческо…

— Разбирам. — Хауснер се обърна към Брин. — Чу ли, Натан? Ти си вавилонски пленник. Какво ще кажеш?

Младежът запали цигара, като криеше огънчето в шепа.

— Пленник, по дяволите! По изгрев лично ще сляза долу при ония копелета и ще им дам ултиматум да се предадат.

Яков се засмя и го потупа по гърба.

— Виждаш ли, генерале? Моите хора са готови да очистят ония копелета.

Добкин не се отнасяше с голямо уважение към военизирани организации като полицията или силите за сигурност и само изсумтя.

— Каква е тактическата ни позиция? — попита Хауснер.

— Още е рано да се каже. Докато ти се правеше на герой, аз проучих района на хълма.

— И?

— Ами, намираме се на седемдесетина метра над морското равнище. Предполагам, че не е естествено образувание, а могила, някаква сграда, покрита с пръст. Виж колко е равен върхът, като плато… като Масада. — Аналогията бе неизбежна. — Мисля, че някога това е била цитаделата на северната градска стена. Ако я разкопаем, ще открием стени и кули. Онова малко възвишение ей там навярно е върхът на кула. А онази издаденост, до която стои Брин, е кулата, която се е издавала от стената.

Хауснер го изгледа.

— Значи познаваш това място. Откъде?

— От карти и макети. Никога не съм мислил, че ще го видя. Това е неизпълнима за всеки еврейски археолог мечта. — Той се усмихна.

Яков се взря в него в мрака.

— Наистина се радвам за теб, генерале. Няма да забравя да поздравя „Ел Ал“, че се е възползвала от неочакваната ситуация и е уредила тази екскурзия. Навярно бихме могли да я включим в списъка на постоянните си атракции. С катастрофата и всичко останало.

— Успокой се, Яков.

Хауснер остави мълчанието да се проточи, после тежко въздъхна.

— Добре. Можем ли да организираме отбраната си тук?

Добкин прокара ръка през косата си.

— Хм… да, струва ми се. — Той замълча за миг. — Могилата е овална, приблизително с очертанията и големината на хиподрум. Намира се точно на брега на Ефрат. По това време на годината реката е пълноводна и водата достига до западния склон на могилата. Арабите са завардили склона откъм брега. Онзи американец, Маклуър, изстреля няколко куршума по тях. Има някакъв голям каубойски патлак. С него е полковник Ричардсън.

— Само те ли са там?

— Разположих няколко часови по хребета, но единствено Маклуър е въоръжен. Склонът е съвсем гол и много стръмен. Преди около две хиляди и петстотин години това е била речната стена на цитаделата, предполагам. Във военното инженерство го наричаме „гласис“24. След като им показахме, че наблюдаваме тази страна и можем да ги обстрелваме, едва ли трябва да очакваме сериозна атака оттам.

Хауснер запали цигара.

— Ами откъм отсамната страна на хълма?

— Точно това е проблемът. Разстоянието от север на юг е около половин километър. Склонът плавно се спуска към пътя и равнината. Както сам забеляза, на места има ерозирали дерета и земни образувания. Други участъци са голи и мисля, че няма да се осмелят да нападнат оттам. Разположих трима от твоите хора с калашниците така, че да покрият най-вероятните пътища за атака. С узито е друг младеж, Йошуа Рубин, а Брин е тук с M-14. Хората ти дадоха пистолетите си на онези от пътниците, които им посочих, за да попълнят зоната на отбрана. По-надолу по склона ще пратя наблюдателен пост. — Той дълбоко си пое дъх. — И все пак отбраната ни е слаба. Ако не бяха калашниците, щях да препоръчам да започнем преговори и да се предадем.

Яков силно дръпна от цигарата на Брин, върна му я и погледна към Добкин.

— Смяташ ли, че пак ще ни атакуват през нощта?

— Така би постъпил всеки разумен командир. Колкото повече чакат, толкова по-организирана става отбраната. Преди половин час нямахме почти никакви шансове. Сега навярно ще успеем да издържим до разсъмване.

— Те няма да ни нападнат през деня, нали?

— Няма.

— Бекер излъчи ли сигнал за помощ?

— Опитва се да включи радиостанцията на батерии. Хайде да се върнем при конкорда. Външният министър свиква съвещание и иска да участваш.

— Даже тук? — кисело отбеляза Хауснер.

Брин продължаваше да наблюдава през мерника. На всеки няколко минути го изключваше, за да пести батериите и да даде почивка на очите си. Яков го потупа по рамото.

— По-късно ще пратя някой да те смени.

— Ще трябва да е много силен, за да ми вземе пушката.

Хауснер се усмихна.

— Както искаш. — И последва Добкин.

11.

Конкордът стоеше в средата на плоската могила. В северния и южния край на овала й се издигаха руините от речните стени, които сега образуваха изкачващи се нагоре рампи. Южната бе помогнала на самолета да се плъзне до върха. Хауснер и Добкин пресякоха изораната от носа бразда и се запътиха към конкорда. Яков едва успяваше да върви в крак с едрия мъж.

— Кой ще командва?

Добкин не отговори.

— Хайде да решим този проблем, генерале. Командната верига. Ясно ти е. Може да има само един командир.

Добкин забави крачка.

— Външният министър има най-висок ранг, разбира се.

— Кой е следващият?

— Исак Бург.

— А след него?

Генералът ядосано изсумтя.

— Ами, някой политик.

— Кой?

— Бернщайн. Тя е в правителството.

— Известно ми е. Но това не я прави компетентна при тези условия.

Добкин сви рамене.

— Не ме замесвай в това. Аз съм обикновен войник.

— Кое идва после?

— Ти или аз, навярно.

— Аз имам шестима мъже, всичките въоръжени. Верни са ми. Те са единствената действена бойна сила на хълма.

Генералът спря.

— Единият е ранен в задника. И все още не сме видели на какво са способни останалите. Първите две атаки само ни изпитваха. Следващия път настъплението ще е тотално.

Хауснер се обърна и продължи напред.

Добкин го настигна и го потупа по гърба.

— Добре, разбирам те. Но ти вече изкупи вината си, Яков, и едва не загина. Сега се успокой. Предстоят ни тежки часове.

— По-скоро дни, струва ми се.

— Няма начин. Ще издържим най-много до утре вечер. Макар че се съмнявам.

— Дотогава може да не ни спасят.

Добкин кимна.

— Прав си. По това време на годината тук е най-лошо. Пролетното покачване на водите прави района почти недостъпен. Туристическият сезон започва след месец. Ако Бекер не успее да се свърже с някого по радиостанцията, има вероятност да изминат дни преди да ни открият.

— Смяташ ли, че иракчаните ще се опитат да ни помогнат?

— Кой знае? Арабите са способни на невероятно благородство и ужасно коварство — и това само в рамките на един ден.

Хауснер кимна.

— Мисля, че те наистина искат мирната конференция да завърши с успех. Ако Багдад открие, че сме тук, може би бихме могли да очакваме помощ.

Добкин махна с ръка.

— Нищо не е сигурно. Възможно е мирът вече да е изгубен. Но аз не съм политик. От военна гледна точка ще име трудно да ни помогнат на този терен.

Яков спря. Бяха съвсем близо до конкорда и можеха да ги чуят, така че той сниши глас.

— Защо?

— Ами, според последните ни разузнавателни сведения, иракчаните почти не разполагат с хеликоптери. Десантните им части са още по-малко и нямат бойни машини, които да могат да преминават през вода. Добре са подготвени за бойни действия в пустинята, но през този сезон между Тигър и Ефрат е пълно с блата и тресавища. Много армии са намирали гибелта си в Месопотамия през пролетта.

— Ами обикновената лека пехота?

Добкин кимна.

— Да. С лека пехота биха могли да стигнат дотук. Но това ще отнеме много време. Малко по на юг има едно градче, Хила, обаче не зная дали там поддържат гарнизон и дали изобщо са в състояние да се изправят срещу палестинците.

— Предлагам да не го споделяме с другите.

— Това е строго секретна военна тайна. Ще ти издам още една. Цели части от иракската армия са съставени от експулсирани палестинци. Не ми се ще да съм на мястото на иракски командир, който ще трябва да изпита верността им, като ги прати да се бият със собствените им сънародници. Но трябва да поддържаме бойния дух на останалите, така че и това не е за техните уши.

Добкин и Хауснер закрачиха към конкорда и спряха до носа му. На няколко метра оттам се издигаше постройката, в която едва не се бяха блъснали. Приличаше на разрушен овчарски заслон, но стените й не бяха каменни, както отначало си бе помислил Яков, а от печени тухли. Месопотамските печени тухли. Палмите отчасти я покриваха. Хауснер забеляза, че много напомня на овчарските колиби в Израел и навярно в целия Близък изток. Безвременен паметник на най-самотната професия на света. Връзка със света на Авраам. През съборената стена видя, че вътре са се събрали неколцина мъже и жени. Съвещанието на външния министър.

В мрака се разнесе някакъв звук и той се обърна натам. Повечето пътници стояха под дясното крило на самолета. Рави Хаим Левин с малко закъснение започваше службите за шабат. Хауснер различи ниския силует на Яков Лайбер, подкрепян от другите двама стюарди.

Под корпуса нещо се раздвижи. От счупения колесник внезапно се спусна Питър Кан. Държеше фенерче, което бързо изключи.

Добкин се приближи до него.

— Как е?

— Зле.

— Кое е зле? — попита Хауснер.

Кан вдигна поглед към него и се усмихна.

— Това беше страхотна постъпка, господин Хауснер.

— Кое е зле?

— Помощното запалващо устройство. Повредило се е при счупването на колесника.

— И какво от това? Да не би да отлитаме?

Бордовият инженер сбърчи лице.

— Не. Но на дъното на два от страничните резервоари са останали неколкостотин литра гориво. Ако можехме да включим устройството, щяхме да сме в състояние да запалим генераторите и да продължим да излъчваме сигнали за помощ. Батериите няма да са вечни.

Хауснер кимна. За тях вечността можеше да е въпрос на часове, така че и батериите им бяха достатъчни.

— Къде е капитанът?

— В пилотската кабина.

Яков погледна нагоре към наклонения нос. През стъклото се процеждаше зеленикава светлина. Успя да различи силуета на Бекер.

— Отивам да поговоря с него.

— Външният министър иска да приказва с теб.

— По-късно.

— Боя се, че трябва да настоя.

Последва продължително мълчание. Хауснер вдигна очи към кабината, после отново погледна към колибата.

— В ръчния си багаж нося досие на Ахмед Риш с отпечатъците и психологическия му профил — каза Яков. — Искам да го взема.

Генералът се поколеба.

— Хм, всъщност… — И внезапно смаяно възкликна: — Защо го носиш със себе си, по дяволите?

— Предчувствие.

— Впечатлен съм, Яков. Наистина. Добре. Те ще искат да го видят, разбира се.

Хауснер се покатери върху крилото и се насочи към аварийния изход.

Вътре беше тъмно, но през вратата на пилотската кабина проникваше зловеща зелена светлина. Надписите за предпазните колани и забрана на пушенето все още светеха, махометърът също работеше. Дисплеят показваше 0.00. Нямаше никого. Миришеше на изгоряло самолетно гориво. Навсякъде се валяха лични вещи, одеяла и възглавници. Хауснер чу ясния глас на рави Левин през разбитата херметична стена.

Влезе в наклонената пилотска кабина. Бекер настройваше радиостанцията. Носеше се електронно бръмчене и пращене на статично електричество. Мойсей Хес лежеше върху пулта си. Пилотът тихо говореше и Хауснер осъзна, че не вика за помощ, а се моли на мъртвия. Яков се прокашля.

— Давид.

Бекер го погледна за миг, после се върна към работата си.

Хауснер се приближи до седалките. Трупът го караше да се чувства неловко.

— Справи се блестящо.

Бекер продължи да настройва честотите, но не се опитваше да предаде сигнал.

Яков пристъпи още по-близо, случайно докосна с крак Хес и бързо отстъпи. Ако питаха него, незабавно щеше да изгори тялото. Но знаеше, че равинът няма да го позволи на шабат. Освен ако той или някой друг не успееше да докаже, че се налага да го направят поради здравословни причини. Иначе нямаше да го погребат до залез-слънце.

— Ще го изнеса оттук, Давид.

— Няма значение. — Кабината се изпълни с висок вой. Бекер изруга и изключи радиостанцията, после спря и аварийното захранване. Слабата светлина угасна и през прозорците проникнаха лунни лъчи. — Копелето продължава да ни заглушава. От мястото си не се справя много добре, но се опитва.

— Каква е вероятността да се свържем с някого?

— Кой знае? — Пилотът се отпусна назад, запали цигара, погледна навън, после отново се обърна към Хауснер. — Високочестотната радиостанция изглежда безвъзвратно повредена. Трябваше да се очаква. Тя е изключително чувствително устройство. Ако я поправим, теоретично ще сме в състояние да установим контакт с всяко място на света. В зависимост от атмосферните условия, разбира се. Обикновената радиостанция работи добре и в момента предавам на сто двайсет и едно цяло и пет мегахерца — международната честота за бедствия. Освен това излъчвам и следя последната ни честота на „Ел Ал“. Но не чувам нищо и никой не ми отговаря.

— Защо?

— Хм, защото тази радиостанция работи само при пряка видимост. Не съм поглеждал навън, но предполагам, че наоколо има хълмове, които са по-високи от този.

— Така е.

— Пък и батериите не са толкова мощни, колкото генератора. И не забравяй, че Риш смущава всички честоти с широковълновия си предавател, а двигателите на лиъра не са повредени. — Бекер бавно издиша дима от цигарата си. — Това е.

— Добре. — Хауснер погледна през предното стъкло. В овчарската колиба под тях се движеха хора. — Но навярно няма да е трудно да се свържем с друг самолет във въздуха. Нали?

— Да. Само че къде е този друг самолет?

Хауснер забеляза на пулта окървавената тухла, която бе убила Хес. Под зелената светлина на уредите различи отпечатаните по нея древни знаци. Не можеше да чете клинопис, но беше сигурен, че надписът е същият като по повечето вавилонски тухли: „Навуходоносор, цар на Вавилон, син на Набополасар, цар на Вавилон“. Тухлата изглеждаше абсолютно нелепо в кабината на свръхзвуковия самолет. Яков извърна очи.

— Ще пратя някого на крилото да следи за самолети.

— Добра идея. — Бекер дълго гледа мъртвия Хес, после отново се обърна към Хауснер. — Кан се опитва да поправи помощното запалващо устройство.

— Видях го. Казва, че повредата била сериозна. Колко време ще издържат батериите?

— Трудно може да се прецени. Всеки път, щом излъча сигнал, радиостанцията хаби адски много ток. Батериите са никелово-кадмиеви. Добри са, но няма да предупредят, че са на изчерпване.

Хауснер кимна. Знаеше го. И това го безпокоеше. Нощният оптичен мерник също работеше с никелово-кадмиеви батерии.

— Смяташ ли, че е по-добре да ги запазиш, за да включим помощното запалващо устройство, ако Кан успее да го поправи?

Бекер прокара пръсти през косата си.

— Не зная. Мамка му. Каквото и да направим отсега нататък, ще е за сметка на нещо друго, нали? Ще помисля.

— Добре. — Яков стана да излезе.

— Ще оцелеем ли? — попита Бекер.

— Разбира се. — Хауснер влезе в силно наклоненото пътническо помещение и откри сака си.

Излезе на крилото и скочи на земята. Службата тъкмо свършваше. Повечето от хората бързо се връщаха в границите на защитената зона. Някои се насочваха към овчарската колиба. Сред тях беше и рави Левин. Хауснер го настигна.

— Може ли да погребем Мойсей Хес?

— Не.

— Трябва да започнем да строим някои отбранителни съоръжения. Ще възразите ли срещу работата на шабат?

— Да.

Спряха до стената на колибата. Неколцина души от службата минаха покрай тях и влязоха вътре. Хауснер погледна към равина.

— Ще си помагаме ли, или ще си пречим, рави?

Хаим Левин прибра молитвеника и талита25 в палтото си и каза:

— Млади човече, религиите по природа влизат в конфликт с рационалните мирянски цели. Разбира се, Мойсей Хес трябва да бъде погребан тази вечер и вие трябва да построите отбранителните си съоръжения. Ще направим компромис. Вие ще наредите на всички да работят въпреки моите възражения, а аз ще забраня погребението на Хес. От четирийсет и осма година Израел постоянно прави компромиси.

— И те са адски тъпи. Всичко това е пълно лицемерие. Е, нека засега е по вашему. — Хауснер понечи да влезе през отвора в стената.

Рави Левин го хвана за ръка и го спря.

— Оцеляването често е смесица от глупост, лицемерие и компромис.

— Нямам време за такива неща.

— Почакайте. Вие сте англофил, Хауснер. Питате ли се защо в четири часа англичаните изоставят битката по средата и отиват да пият чай? Или защо се обличат за вечеря в тропиците?

— Това е в стила им.

— И е добре за духа. Добре за духа — повтори равинът и го потупа по гърдите. — Нали не искаме хората ни да се побъркат само защото сме на върха на хълм във Вавилон, заобиколени от враждебни араби? Затова трябва да продължаваме да вършим обикновените ежедневни неща по обикновения ежедневен начин. Провеждаме службите на шабат. Не погребваме мъртвите си на шабат. Не работим на шабат. И нищо не може да ни принуди да ядем гущери или нещо подобно, защото гущерите не са кашер, Яков Хауснер. — Той отново го потупа по гърдите, този път по-силно. — Нито пък ще нарушим някой друг от религиозните си закони. Попитайте генерал Добкин защо войниците трябва да се бръснат всеки ден. Боен дух, Яков Хауснер. Дисциплина. Стил. Цивилизация. Това е начинът да овладеем положението. Мъжете ще се бръснат всеки ден, жените ще поддържат прическите си и ще си слагат червило. Оттам нататък следва всичко останало. Някога бях военен равин. Зная го.

Хауснер се усмихна.

— Интересна теория. Но въпросът ми беше дали ще си помагаме.

Хаим Левин сниши глас.

— Аз ще бълвам гръмки фрази за Закона, вие ще бълвате гръмки фрази за извънредната ситуация. Хората ще застават на някоя от двете страни. Вътрешните конфликти невинаги са вредни. Когато спорят за нещо, хората забравят за безнадеждното си положение. Така че ние с вас ще спорим. И тайно ще правим компромиси. Като сега. Ще присъствам на това съвещание, въпреки че е шабат. Аз съм разумен човек. — И той влезе в колибата.

Хауснер остана зяпнал към мястото, на което допреди секунди стоеше равинът. Не можеше да схване логиката му. Тя представляваше съчетание от византийска и макиавелианска философия, подправена с голяма доза чисто еврейско мислене. Подозираше, че самият равин не разбира всичко от онова, което казва. Определено му се струваше ексцентричен. Но думите му излъчваха смелост.

Яков го последва.

Петнайсетината души вътре замълчаха и обърнаха глави към него. Хауснер спря на входа. През листата на палмите се процеждаха синкавобели лунни лъчи и го осветяваха. Външният министър Вайцман се приближи и се ръкува с него.

— Отлично се справихте, господин Хауснер.

Яков му позволи да стисне ръката му.

— Искате да кажете, че съм допуснал да поставят бомбите на борда на моите самолети ли, господин министър?

Вайцман внимателно се вгледа в лицето му и тихо каза:

— Яков, стига вече. — После се обърна към другите. — Да започваме. Тук сме, за да определим целите си и да преценим възможностите си да ги постигнем.

Хауснер остави сака си на пода и се огледа.

Каплан лежеше по корем до стената, покрит от кръста надолу със синьо фирмено одеяло на „Ел Ал“. За него се грижеха двете стюардеси Бет Абрамс и Рахил Баум. На Моше очевидно му харесваше.

Тук бяха десетимата официални делегати на мирната конференция, включително двамата араби Абдел Джабари и Ибрахим Ариф. Мириам Бернщайн стоеше до отвора в стената. Изглеждаше прелестно на лунна светлина. Яков усети, че я зяпа, и извърна очи.

Палестинският пленник седеше в ъгъла със завързани за глезените китки. Лицето му бе покрито със засъхнала кръв от удара на Хауснер. Униформената му риза беше подгизнала от раната на рамото му. Някой го бе бинтовал. Или дремеше, или го бяха упоили.

Всички се изредиха да говорят, все едно на редовна сесия на Кнесета. Спорове, дневен ред, призиви за гласуване. Дори не можеха да решат за какво са тук, защо са били на борда на конкорда и какво да правят. А през цялото време неговите петима мъже с още неколцина доброволци охраняваха невероятно голяма зона. Израелски микрокосмос: демокрация в действие или по-точно в бездействие. Чърчил имаше право, демокрацията беше лоша форма на управление. Но нямаше по-добра.

Виждаше, че Добкин също започва да губи търпение, но и че опитът му го е научил да се отнася с уважение към политиците. Хауснер прекъсна нечия реч.

— Някой разпитвал ли е пленника?

Последва мълчание. Защо този човек не изчакваше реда си? Какво общо имаше пленникът? Депутатът Хаим Тамир погледна палестинеца, който явно вече дълбоко спеше.

— Опитахме се. Не искаше да говори. Освен това е тежко ранен.

Яков кимна, небрежно се приближи до спящия и го изрита по крака. Неколцина от присъстващите изненадано възкликнаха, включително единият от арабите. Хауснер се завъртя.

— Виждате ли, госпожи и господа, най-важният оратор тук е този младеж. Онова, което ще ни каже за силите на нашите противници, ще определи съдбата ни. Рискувах живота си, за да ви го доведа, а вие разговаряте само помежду си.

Бург и Добкин изглеждаха едновременно облекчени и нервни. Никой не се обади. Хауснер продължи:

— И ако младежът ни съобщи нещо неприятно, информацията не бива да напуска тази колиба. Затова предлагам да излязат всички, освен външния министър, генерала и господин Бург.

Избухнаха гневни протестни викове.

Вайцман помоли за тишина и въпросително погледна Добкин.

Генералът кимна.

— Наистина се налага незабавно да разпитаме пленника, независимо в какво състояние се намира.

Външният министър се изненада.

— Тогава защо него казахте по-рано, генерале?

— Ами, той беше ранен и стюардесата му даваше болкоуспокоителни, после вие свикахте това съвещание…

Хауснер се обърна към Бург.

— Ще го направиш ли?

— Нали е по моята специалност — каза шефът на Мивцан Елохим и запали лулата си.

Арабинът разбираше, че говорят за него, и това очевидно не го радваше много.

— Ще продължим съвещанието другаде и ще ви оставим насаме с пленника, господин Бург — каза Вайцман.

Всички последваха външния министър навън. Изглеждаха бесни.

Мириам Бернщайн спря пред Хауснер и вдигна очи към лицето му. Яков й обърна гръб, но тя изненада и него, и самата себе си, като го хвана за ръка.

— За какъв се мислиш, по дяволите?

— Много добре знаеш кой и какъв съм.

Мириам се опита да овладее гнева си.

— Целта, господин Хауснер, не оправдава средствата.

— Тази вечер ги оправдава.

Тя заговори бавно и внимателно.

— Виж, ако се измъкнем от тук живи, трябва да запазим човечността и себеуважението си. Ти за нула време прекъсна демократично събрание и получи разрешение да измъчваш ранен човек.

— Напротив, изненадан съм, че толкова се забавих. — Яков запали цигара. — Виж, Мириам, първият рунд е за груби момчета като нас. И навярно всички рундове до самия край. Затова просто си го набийте в главата, че сте излишни, освен като войници. Ще спася положението, даже да се наложи да превърна тоя скапан хълм в концлагер.

Тя го зашлеви през лицето и цигарата му отхвърча настрани.

Хората, които бяха останали в колибата, се престориха, че не забелязват случилото се в сумрака. Настъпи тишина.

Хауснер се прокашля.

— Господин Бург има работа и вие го задържате, госпожо Бернщайн. Моля, напуснете.

Мириам излезе.

Той се обърна към Добкин.

— Да идем да проверим постовете. Исак, веднага щом установиш нещо конкретно, прати да ни повикат. — Хауснер посочи сака си на пода. — Тук е досието на Риш. Погрижи се за него.

Бург погледна надолу към сака, после вдигна очи.

— За Бога, как…

— Просто случайно предположение. Нищо повече. — Яков приклекна до Каплан, който вече се унасяше. Навярно го бяха упоили. Звуците от разпита едва ли щяха да го събудят. — Как си, Моше? Искаш ли да те преместим?

Каплан поклати глава.

— Не — немощно отвърна той. — Върви да провериш постовете. Отбраната ни трябва да е желязна.

— Имаме ли друга възможност, Моше?

— Не.

Щом Хауснер и Добкин излязоха, остър вик от колибата разцепи нощната тишина. Ако първият изстрел на Брин им беше отрязал всички други пътища, освен този на съпротивата, помисли си Яков, измъчването на арабин ги лишаваше от възможността да се предадат. Не можеха да молят за по-добро отношение от своето. Вече нямаше връщане назад.

Закрачиха покрай склона. На всеки петдесетина метра стояха или седяха мъже и жени и гледаха надолу към Ефрат.

Бяха предимно от помощния състав на делегацията. Секретарите и преводачите. Младата дипломатическа смяна на нацията. Бяха очаквали с нетърпение Ню Йорк. Някои дори може би щяха да стигнат дотам.

Той спомена на Добкин, че навярно ще се наложи делегатите да стоят на пост наравно с всички останали.

— Това ще им ограничи времето за съвещания — отбеляза Яков. Генералът се усмихна.

Завариха Маклуър и Ричардсън да седят на едно пясъчно възвишение. Хауснер се приближи до тях и каза:

— Извадихте лош късмет.

Маклуър бавно вдигна глава.

— Можеше и да е по-лошо. Можех да прекарам отпуската си с жена си и нейните роднини.

Ричардсън се изправи.

— Какво е положението?

— Тежко — отвърна Хауснер и им обясни ситуацията.

— Искате ли да си тръгнете с бяло знаме? Вие сте в униформа на американските военновъздушни сили, полковник. Що се отнася до вас, господин Маклуър, убеден съм, че имате документи на служител от американското министерство на външните работи. Почти съм сигурен, че няма да ви направят нищо. Напоследък палестинците се опитват да не влизат в конфликти с вашето правителство.

Агентът поклати глава.

— Странно съвпадение. Един мой прачичо е загинал в Аламо26. Чудех се какво е да си под обсада. Нали разбирате. Да отхвърлиш предложенията за капитулация. Да виждаш как мексиканците се катерят по стените. Трябва да е била страхотна битка.

Хауснер се засмя.

— Странен човек сте, господин Маклуър. Но ви благодарим, че оставате. Между другото, вие сте единственият въоръжен от тази страна на хълма.

— И аз така си помислих.

— Добре — рече Яков. — Така че ако някой на склона извика, идете при него и стреляйте, докато пратя хора с автомати.

— Ясно.

— Всъщност, струва ми се, че няма да опитат да ни нападнат откъм реката.

— Навярно няма. — Маклуър вдигна очи към небето, после погледна към него. — Най-добре да организирате отбраната преди луната да залезе.

— Зная — отвърна Хауснер. — Благодаря, господин Маклуър. — После се обърна към Ричардсън. — И на вас, полковник.

— Наричай ме Том — каза аташето. После премина на иврит, което изненада двамата евреи. — Вижте, с вас съм, но смятам, че трябва да се опитаме да преговаряме с тях.

Добкин се приближи към него.

— За какво да преговаряме? Ние сме на миротворческа мисия, а половината от нас вече са мъртви.

Ричардсън не отговори.

— Ще имаме предвид съвета ви, полковник — каза Хауснер. — Благодаря ви.

Маклуър като че ли не обръщаше внимание, че другите разговарят на език, който не разбира. Хауснер усети напрежението между двамата американци. Нещо не бе наред.

12.

Хауснер и Добкин продължиха обиколката си. Могилата имаше почти правилна овална форма с големината и очертанията на хиподрум, както я беше описал генералът. Очевидно не беше естествено образувание. Почти плоският й връх също доказваше наличието на постройки отдолу. Само наветите от вятъра дюни и ерозиралите дерета нарушаваха равната повърхност. Тук-там стърчаха кръгли височинни. Добкин обясни, че това най-вероятно са стражеви кули, издигали се над стената на цитаделата, и постави хора на всяка от тях.

Преброиха трийсет души, повечето от които инстинктивно се бяха включили в отбраната на хълма. Веднага след катастрофата генералът бе разположил само няколко поста. Той нареди да започнат да трупат тухли и пръст за бруствери и да копаят окопи, доколкото можеше да се копае в праха. Хауснер се зачуди дали всичко това не е излишно, тъй като защитниците на практика не бяха въоръжени.

Бург беше дал на Добкин своя автоматичен колт 45-и калибър и той на свой ред го повери на стюарда Абел Гелер, когото разположи на стратегическа позиция. Хауснер даде своя „Смит & Уесън“ на младата стенографка Рут Мандел.

— Знаете ли как да го използвате?

Тя погледна оръжието в малката си ръка и отговори:

— Служила съм в армията.

Яков преброи три пистолета малък калибър, плюс шестте „Смит & Уесън“ на хората му. С неговия ставаха десет. После бяха Йошуа Рубин с узито, Брин с M-14 и другите трима от охраната, Яфе, Маркус и Алперн, въоръжени с пленените АК-47. Те бяха разположени така, че да покриват целия източен склон с пресечен огън. На всеки трийсет метра средно се падаше по човек. Положението не беше чудесно, но не можеше да се каже, че е и безнадеждно.

Добкин помоли стюарда Даниил Якоби да направи кафе, за да ободри защитниците на могилата.

Двамата спряха при Брин. На земята до него спеше младо момиче с яркосин гащеризон.

— Коя е? — попита Хауснер.

Натан свали поглед от оптичния мерник.

— Наоми Хабер, стенографка. Прояви желание да остане при мен като куриер. Ако забележа нещо, ще я пратя да ви съобщи.

Какво е положението?

— Всичко е спокойно.

— След като се скрие луната, няма да е така.

— Зная.

Хауснер и Добкин спряха на известно разстояние от Брин и спящото момиче и мълчаливо се загледаха надолу към Вавилон.

Яков запали цигара.

— Е?

Генералът поклати глава.

— Не зная. Зависи дали атаката ще е решителна. Ако е добре подготвен, редовен пехотен взвод би могъл да завладее хълма. От друга страна, няма да е достатъчен и батальон от петстотин души, ако не притежават нужния опит. Нападението срещу укрепена позиция, колкото и слаба да е отбраната, изисква огромна смелост.

— Смяташ ли, че ония типове я притежават?

— Кой знае? Риш обаятелен водач ли е? Хората му ще умрат ли за него? За каузата си? Дори не знаем колко са. Трябва да почакаме, докато Бург научи нещо.

— Ясно. — Хауснер плъзна поглед по източния склон. В далечината различаваше ивици осветена от луната вода и големи блатисти участъци. Но иначе имаше само пясък и глина. Трудно можеше да повярва, че в древността Месопотамия е била обитавана от милиони хора. На около километър оттатък пътя видя ниска стена. — Наистина ли познаваш това място, Бен?

— Сигурно ще мога да нахвърлям карта по памет. Всъщност утре сутрин, когато открия ориентири, ще скицирам чудесна военна карта.

— Чудя се как са стигнали дотук палестинците.

— Как се придвижват партизаните?

— Имаха само няколко камиона.

— Забелязах.

— Тежки оръжия? Минохвъргачки?

— Моля се на Господ да нямат.

— Искали са да ни вземат за заложници. Пленници. Във Вавилон. Струва ми се странно.

— Ако бяхме кацнали на пътя, нямаше да е така — каза генералът. — Питам се дали сме постъпили правилно.

— Навярно никога няма да научим — отвърна Хауснер, запали цигара и пъхна замръзналите си ръце в джобовете си. — Възможно е Ашер Авидар да е взел вярното решение.

— Да.

Яков погледна на север. На около седемстотин и петдесет метра в равнината се издигаше висок хълм. Очевидно друга могила.

— Какво е онова там?

Добкин присви очи.

— Някои археолози локализират там Вавилонската кула.

Хауснер зяпна.

— Ти вярваш ли?

— Кой знае?

Яков се огледа и попита:

— Оттук виждат ли се висящите градини?

Добкин се засмя.

— На шабат не организирам екскурзии. — Той постави тежката си длан на рамото на Хауснер. — Любопитен съм да проверя какво ще успея да разпозная след изгрев-слънце. Основните руини трябва да са на юг оттук.

— Някой живее ли на този хълм?

— Арабите странят от него. Смятат, че го обитават духове. Знаеш ли стиховете от Исая?

— Имаш предвид… „Няма арабец да разпъне шатрата си, и овчари със стада там не ще пладнуват… Но в него ще обитават… зверове пустинни… И хиени в увеселителните им домове…“ Тези ли?

— Да.

— Но тук има овчарска колиба.

Добкин кимна.

— И сред развалините има селце, въпреки библейското запрещение.

Хауснер изгаси цигарата си И запази фаса.

— Можем ли да използваме това село за нещо?

— Едва ли. Преди време действах в Ирак и предавах сведения на нашето военно разузнаване. Много техни села са невероятно примитивни. Тези хора дори не подозират, че са иракски граждани. Живеят като първите месопотамски селяни, които преди пет хиляди години са поставили тук основите на цивилизацията.

— В такъв случай сме абсолютно изолирани от всякакви видове съвременен транспорт и комуникации, така ли?

— На юг е Хила. Но не бих разчитал да ни открият. — Той замълча и като че ли си спомни нещо. — В южната част на развалините при Портата на Ищар има малък музей и мотел.

Хауснер бързо го погледна.

— Продължавай.

— Иракското министерство на паметниците на културата построи двете сгради преди двайсетина години. Познавам уредника на музея. Доктор Ал-Тани. Само преди половин година се видяхме в Атина. Пишем си чрез общ приятел в Кипър.

— Сериозно ли говориш? — Хауснер закрачи насам-натам. — Можеш ли да отидеш там?

— Яков, забрави ли, че сме обсадени? И те имат часови и огневи позиции като нас около цялата могила, не се съмнявай в това.

— Но ако успееш да се промъкнеш…

— Доктор Ал-Тани най-вероятно няма да пристигне преди края на април, когато започва туристическият сезон.

— Може да има телефон.

— Сигурно има. И течаща вода. И сам можеш да се досетиш къде се намира командният пост на Риш.

Хауснер се закова на място.

— И все пак, ако успееш да се добереш дотам, до мотела или музея… това е връзка с цивилизацията. Ал-Тани може вече да е дошъл. Възможно е да намериш джип. Може да не охраняват телефона. Какво ще кажеш, Бен?

Добкин погледна на юг. В далечината се различаваха силуетите на развалини. До Портата на Ищар имаше най-малко два километра. Часовите около могилата нямаше да са разположени нагъсто. Въпреки това му се искаше поне веднъж да проучи ситуацията на дневна светлина.

— Съгласен съм. Но ако ме хванат, ще ме принудят да им издам всичко за отбраната ни. Всеки проговаря, Яков. Знаеш го.

— Разбира се.

— Ще трябва да взема пистолет, за да… за да не попадна в ръцете им. Можем ли да си го позволим?

— Мисля, че не, Бен.

— И аз.

— Нож — предложи Хауснер.

Добкин се засмя.

— Знаеш ли, никога не съм разбирал откъде предците ни са намирали смелост да се нанизват на мечовете си. Нужен е страхотен кураж. И сигурно адски боли. — Той зарея поглед в далечината. — Не зная дали съм способен на това.

— Е — рече Яков, — ще поразпитаме хората. Може някой да има лекарство, което да е смъртоносно в големи дози.

— Оценявам усилията, които полагаш, за да улесниш самоубийството ми.

— Носим отговорност за повече от петдесет души…

— Зная. Да, ще отида. Но след като проуча обстановката на дневна светлина. Ще тръгна утре вечер.

— Дотогава може да не сме живи.

— Струва си да изчакаме. Ще имам по-голям шанс. Ако го направя сега, само ще си хвърля живота на вятъра. Не искам да умра. Искам да успея.

— Разбира се.

Към тях се приближаваше Исак Бург. Беше захапал лулата си и крачеше тежко като човек, който току-що е изпълнил неприятна задача.

Хауснер и Добкин се запътиха към него. Пръв се обади Хауснер.

— Проговори ли?

— Всеки проговаря.

Яков кимна.

— Мъртъв ли е?

— О, не. Жив е. Всъщност не се наложи да проявявам прекалена настойчивост. Сам прояви желание да говори.

— Защо?

— Всички са такива. Добкин ще ти каже. Самият ти си го виждал в „Рамла“. Смесица от самохвалство, шок, нервност и страх. — Той се втренчи в лулата си за миг. — Освен това му обещах да го пусна при приятелите му.

Генералът поклати глава.

— Няма начин. Военен закон. Всеки, който е видял вътрешността на отбранявана зона, не може да бъде върнат до края на бойните действия. Тук е същото като навсякъде другаде.

— В моя свят на шпиони и тайни агенти не постъпваме така — отвърна Бург. — Обещах му. И можеш да направиш изключение поради медицински причини. Освен това човекът не е видял почти нищо. Няма смисъл да го оставим да умре само защото нямаме условия да го лекуваме.

— Ще помисля — каза Добкин.

Хауснер слушаше спора им. Всъщност двамата просто тълкуваха по различен начин устава. Бург в най-добрия случай представляваше загадка. Не се бе поколебал да измъчва ранения, а сега се опитваше да му спаси живота. А ако го оставеше да умре и арабите завладееха хълма и заловяха Бург жив, със сигурност го очакваше бавна смърт. Ако той беше на негово място, каза си Хауснер, щеше да убие палестинеца и да го зарови надълбоко. А Добкин… Генералът бе образец за военен. Верен, интелигентен, дори находчив. Но държеше на устава. Яков изгуби търпение.

— Оставете това. Какво каза той?

Бург изтръска лулата си.

— Какво каза ли? Много неща. Името му било Мохамад Асад. Бил ашбал. Знаете какво означава това. „Тигърче“ — палестински сирак от войните с Израел. Всъщност всички там долу били ашбали. Възпитани от различни палестински организации. Сега са се събрали и не ни обичат.

Добкин кимна.

— Войната оставя тежко наследство. Това е най-страшното. — Той се замисли за ашбалите. Колко сираци бе виждал да ридаят над телата на родителите си сред останките от арабските села? Война. Сега всички те бяха пораснали, тези млади жертви. Те бяха кошмар, внезапно завърнал се посред бял ден.

— Не ни обичат — съгласи се генералът.

— Точно така — каза Бург. — И са невероятно опасни. Внушавали са им омраза от деня, в който са започнали да разбират. Отхвърлят всички нормални стандарти на поведение. Омразата към Израел е тяхна религия. — Той потърси в джоба си кесийката за тютюн и я извади. — Освен това са ги обучавали за войници още откакто са проходили.

— Колко са? — попита Добкин.

— Сто и петдесет.

Последва мълчание.

— Убеден ли си? — попита Хауснер.

Бург кимна.

— Това е едно от нещата, за които лъжат войниците, нали, Бен? За броя си. Отначало каза, че били петстотин. Не му се вързах. Затова бяха всички ония писъци. Накрая се спряхме на сто и петдесет.

— Тежки оръжия?

Бург поклати глава.

— Не са очаквали съпротива. Почти всички обаче са въоръжени с калашници.

— Базата им трябва да е наблизо — отвърна Добкин.

— Не чак толкова. В пустинята Шамия. От другата страна на Ефрат. На повече от сто километра оттук. Иракското правителство търпи съществуването на лагера поради различни и до болка познати причини. Така или иначе, пристигнали тук с камиони в края на януари, преди да започне прииждането на реките. Оттогава чакали заповеди. Преди няколко часа се появил Риш и ги повикал по радиостанцията. Останалото е история — в действие.

— Риш е шефът, така ли? — попита Хауснер.

— Да. Заместникът му е Салем Хамади, друг стар приятел. Хамади е и палестинец, и ашбал. Всъщност той ръководеше програмата. Както знаете, самият Риш не е палестинец, а иракчанин. Родното му село не е далеч оттук. Преди известно време обединили силите си и започнали да събират сирачетата от лагерите си. Има и момичета. Двайсетина тигрици. Мохамад твърди, че години наред ги обучавали в пустинята Шамия за специална задача, от която, изглежда, накрая се отказали.

— Знаели ли са защо са тук? — попита Добкин.

— Съобщили им едва когато лиърът на Риш започнал да се спуска към пътя. Настъпило известно объркване, тъй като смятали, че конкордите са два. — Той замълча, когато си спомни за унищожения самолет. — Казали им, че ще ни вземат за заложници поради различни политически причини, някои от които не бяха много ясни на Мохамад Асад. Призна, че нашият номер направо ги шашнал. Предполагам, че психологически не са били подготвени да се бият и да дадат жертви. Били са готови да се гаврят с два самолета израелски цивилни.

— Но са първокласни войници — рече Хауснер. — Нали така каза?

Бург поклати глава.

— Не съм казвал, че са първокласни войници. Казах, че са отлично обучени. Има разлика. Нито един от тях не е участвал в сражение. — Той се замисли. — Знаете ли, не за пръв път сираци са обучавани за войници още от детството си. В историята има много такива случаи. И не са нито по-добри, нито по-лоши от редовната войска. Всъщност често са се оказвали много по-лоши. Като всички деца, отглеждани без родители, те са малко по-изостанали от връстниците си, израснали в семейна среда. Така е и с ашбалите, сигурен съм. От тях не стават особено добри войници. Липсва им въображение и нямат лични цели в живота. Липсва им опит извън армията и са осакатени в емоционално отношение. Имат съвсем смътна представа за какво се бият, тъй като единственият им дом е казармата. Убеден съм, че ще защитават другарите и лагерите си до смърт, но иначе нямат идея за семейство и родина. Когато напуснат бойната си част, сякаш попадат в мъгла. Има още десетки причини да не са добри войници. Нашият млад приятел Мохамад е типичен пример. — Бург погледна към генерала. — Бен?

Добкин кимна.

— Съгласен съм. Но въпреки това са сто и петдесет и всички са въоръжени. Няма да си съберат палатките и да избягат през нощта.

— Няма — потвърди Хауснер. — Защото имат двама добри водачи.

Генералът отново кимна.

— Това е ключът. Водачите. — Той се замисли за старите битки, после вдигна очи към Яков и Исак. — Ето какво зная за арабите като войници. Първо, те са романтици и представата им за войната е как мъже на бели арабски жребци препускат в пустинята. Всъщност съвременните араби никога не са постигали сериозни успехи в офанзивен план. Отдавна са отминали дните, в които са развявали знамето на исляма над половината цивилизован свят. — Той запали цигара. — Но не ме разбирайте погрешно. Не са и толкова лоши войници, каквито ги изкарвате вие. Общо взето са смели и издръжливи, особено при пасивна отбрана. Подобно на много войници от бедни семейства, те са готови да търпят всякакви трудности и лишения. Имат и недостатъци, разбира се. Не проявяват решителност в настъпление. Не са способни да променят тактиката си с оглед на обстановката. Макар че не са от най-добрите, техните офицери и сержанти поддържат строга дисциплина. Когато убият командира му, средният арабски войник не проявява инициатива и дисциплина. Освен това не са в крак със съвременната военна техника. Всичко това особено се отнася за ашбалите, ако мога да съдя по малкото, което зная за тях. Нещо повече, те са заслепени от внушаваната им омраза и като войници, не са професионалисти.

Бург кимна.

— Съгласен съм. И смятам, че е възможно дори да избягат, ако изгубят водачите си или жертвите станат прекалено много — което, признавам, не е вероятно в нашия случай. От друга страна, ние няма къде да бягаме. Заложен е животът ни. За нас са приемливи всякакви загуби. Просто нямаме алтернатива.

— Ето ви алтернатива — каза Хауснер. — Те ще поискат да преговаряме.

— Но първо още веднъж ще се опитат да ни нападнат — отвърна Добкин и вдигна глава към небето. — Скоро ще имаме възможност да проверим дали ще успеем да им нанесем неприемливи загуби. Луната залязва.

13.

Брин ги видя пръв, още преди двамата от наблюдателния пост по средата на склона.

Движеха се като сенки, облечени в ашбалските си униформи и стиснали автоматите си. Оптичният мерник усилваше и най-слабата естествена светлина, така че Натан можеше да различава неща, незабележими дори за нощните създания. Виждаше сенките им, хвърляни от звездните лъчи. Виждаше бялата кожа под очите им, типичен признак за страх. Виждаше мълвящите им молитви устни, нервното подръпване на косата с пръсти. Момичето стискаше ръката на младежа. Брин се почувства така, сякаш надзърта през ключалка.

Той свали пушката и прошепна на Наоми Хабер:

— Идват.

Тя кимна, докосна го по ръката и се втурна да предаде предупреждението по дългата отбранителна линия на източния склон.

От западната страна на хълма цареше тишина. Искрящите под звездите води на Ефрат осветяваха всичко на сушата. Хората се притискаха към хребета и се взираха надолу. Ала там бе само сребристосивата река, която бавно течеше на юг.

Добкин, Бург и Хауснер стояха на малко възвишение — една от покритите с пръст стражеви кули — почти в средата на източния хребет.

Това беше командно-наблюдателният пост, от който се надяваха, че ще могат да ръководят сражението по петстотинметровата дължина на склона.

В твърдата глинеста почва на възвишението бе забита дълга алуминиева тръба от опашната част на конкорда. На върха на този невероятен пилон се вееше още по-невероятно знаме — детска тениска, извадена от нечий куфар, очевидно подарък за някого в Ню Йорк. На нея с флуоресцентна боя беше отпечатан пейзаж от Тел Авив. Целта на поста бе да установят команден център в мрака — място, на което куриерите да носят информация и да получават заповеди. Това щеше и да е последното им убежище, цитадела в цитаделата, която щяха да защитават докрай, в случай че врагът пробиеше защитната линия. Тактиката беше стара — от времето преди радиостанциите, телеграфите и полевите телефони. Тримата командири заеха местата си под знамето и зачакаха.

Двамата мъже от наблюдателния пост се строполиха задъхани в подножието на възвишението и съобщиха онова, което Хауснер, Бург и Добкин вече знаеха от Натан Брин и Наоми Хабер.

— Идват.

Брин наблюдаваше ашбалите, които продължаваха безшумно да се изкачват по хълма. Не се движеха в колона като предния път, а в редица по цялата ширина на склона. Бяха стотина, мъже и жени, разположени на по пет метра един от друг. Поддържаха редицата права като опитни пехотинци от друга епоха. Не изоставаха и не се събираха на групи зад естествени укрития, както ги съветваха инстинктите им. Щиковете на калашниците им сочеха право напред. Изглеждаха ужасно за всеки, който можеше да ги види. Ала за Брин всичко това бе само представление. Парад. Беше любопитен да види как ще реагират, когато покрай ушите им засвирят куршуми. Предполагаше, че тогава светкавично ще си спомнят модерното си обучение. Щяха да залегнат в деретата, да се придвижват от скала на скала. Но засега бяха образец за класическа пехотна атака. Навярно го правеха заради самите себе си, а не заради израелците, които не ги различаваха в мрака.

Мисълта, че само той е в състояние да ги наблюдава, на няколко пъти го доведе до ръба на паниката. Гуменият окуляр на оптичния мерник стана хлъзгав от пот. Все още бяха много далеч. На около петстотин метра. После на четиристотин.

Добкин и Бург спореха за тактиката. Генералът настояваше да ги обсипят с огън, за да ги задържат извън обсега на слабата отбранителна линия. С малко късмет стрелбата щеше да ги обърне в бягство. От пленника знаеха, че арабите нямат ръчни гранати, ала Добкин не можеше да е сигурен.

Бург искаше да ги оставят да се приближат, за да им нанесат максимално тежък удар с минимално количество муниции.

Никой не питаше Хауснер, който смяташе, че с оглед на ситуацията аргументите на генерала са по-реалистични. Но знаеше, че накрая Добкин, военен до мозъка на костите си, ще отстъпи пред цивилния държавен служител. Трябваше да се вземе субективно решение и в такива случаи рангът винаги имаше думата.

Яков се извини, скочи от възвишението и се запъти към Брин.

Докато следеше приближаващите се ашбали, Натан видимо трепереше. Хауснер не можеше да го обвинява.

— Разстояние? — тихо попита той.

Брин не откъсна поглед от мерника.

— Триста и петдесет метра.

— Разгръщане?

— Все още в редица. Повечето са на открито. С щикове са.

Наоми Хабер седеше на земята и дишаше тежко от продължителното тичане. Хауснер се обърна към нея.

— Иди при някой от мъжете с калашниците и му кажи да открие огън. — Тя скочи на крака и се втурна надолу. Яков отново погледна Брин. — Разстояние?

— Триста.

— Огън — прошепна той.

Натан натисна спусъка, отново се прицели, стреля, прицели се, стреля. После се обади първият автомат, който даде сигнал за откриване на огън. Откъм цялата линия по хребета на хълма се разнесоха изстрели. Глухото тракане на трите калашника заглушаваше малокалибрените пистолети. Над всички други гърмежи се чуваше острият пукот на 9-милиметровия автомат „Узи“.

Арабите незабавно отвърнаха с тежък огън. Шумът стана оглушителен. Хауснер виждаше куршумите им, които се забиваха в импровизираните израелски бруствери. Нямаше представа дали някой е ранен.

Брин имаше задача да се опита да открие палестинските командири и да ги елиминира. Той плавно завъртя пушката и забеляза антена на полева радиостанция, стърчаща от раницата на радист. На земята до него беше залегнал млад мъж, който държеше слушалката на радиофона. Натан се прицели в устата му и стреля. Устройството и лицето на мъжа избухнаха. Брин прати следващия куршум в сърцето на радиста.

Ответният огън на ашбалите заглъхна и дългата им редица бързо се разпадна на групички, съсредоточени около естествените укрития. Напредването им се забави, ала продължаваха да се изкачват. Брин внимателно проучи района зад тях в търсене на висшите им командири. Веднъж му се стори, че вижда Риш, но главата на арабина изчезна и секунда по-късно на нейно място се появи млада жена. Той не се поколеба и натисна спусъка. Главата й отскочи настрани, баретата й отлетя и дългата й коса се развя във въздуха, докато тя се свличаше на земята.

Добкин виждаше огнените откоси, докато арабите се изкачваха нагоре по склона. Той поклати глава. Може и да бяха добре обучени, но тактиката им не струваше. Разработен в основната си част от израелската армия, масово възприетият метод за нощна атака коренно се различаваше от действията на ашбалите. В съвременната военна наука се знаеше, че нощните нападения трябва да започват безшумно, а не с артилерийски залпове и викове ура, както в миналото. Отначало палестинците се бяха придържали към този принцип, ала се бяха придвижвали прекалено бавно и преждевременно бяха отвърнали на огъня. Богатият опит на израелците показваше, че бързото безшумно настъпление е най-ефикасен начин за атака. По този начин противникът не осъзнаваше незабавно действителните им сили и докато реагираше, те вече бяха достатъчно близо, за да използват гранати, а секунди по-късно се хвърляха във вражеските окопи. Дори пехотинец с пълно бойно снаряжение можеше да пробяга половин километър за по-малко от две минути.

Генералът наблюдаваше проблясъците, които се движеха в мрака. Ашбалите стреляха тичешком и тогава залягаха, точно обратното на онова, което диктуваше здравият разум. Защитниците на хълма стреляха по тях още докато бяха изправени. Доколкото можеше да види, засега сред неговите хора имаше само една жертва. Струваше му се, че арабите са дали повече. Ала това не го обнадеждаваше. Той се обърна към Бург.

— Те са много лоши войници. Но затова пък са решителни. Мунициите ни съвсем скоро ще свършат. Навярно е най-добре да наредим всички да се прикрият зад това възвишение.

Бург поклати глава. По време на Войната за независимост беше командвал батальон и също имаше усет за тези неща.

— Да почакаме. Имам предчувствие, че ще се оттеглят.

Добкин не отговори.

— След изгрев-слънце ще изправим Хауснер пред военен съд — безизразно прибави Бург.

— Не сме сигурни, че той е дал заповед за откриване на огъня — отвърна генералът.

— Знаеш, че е той. — Шефът на Мивцан Елохим се държеше с една ръка за изкривения алуминиев пилон. Изглеждаше хипнотизиран от проблясъците и писъците на куршумите. Бург си помисли, че липсва само грохотът на артилерията. Това сражение приличаше на американски гангстерски филм — само пистолети и автомати. — Е, генерале? Смяташ ли, че Хауснер е наредил да открият огън въпреки нашата заповед? — попита той.

Добкин нямаше желание за спор.

— Предполагам. Това няма голямо значение, нали?

— За мен има огромно значение — изсумтя Бург. — Огромно.

Огънят по цялата отбранителна линия не стихваше, защото ако израелците започнеха да пестят мунициите си, щяха да покажат на врага, че победата му е близо, стига да издържи. Ала патроните им бързо намаляваха и няколко пистолета вече бяха останали без боеприпаси. Автоматите продължаваха да изстрелват откоси от по три куршума и Йошуа Рубин постоянно тракаше с узито, като спираше само, за да се охлади цевта. Брин беше изхабил най-малко патрони и имаше десет попадения.

Ашбалите вече се намираха на стотина метра от линията, но с всеки следващи десет метра жертвите им нарастваха в геометрична прогресия.

Някой тичаше към командния пост откъм западния склон. Бург и Добкин се приготвиха за ужасната вест, че палестинците са започнали втора атака откъм реката. Само Маклуър имаше пистолет. Останалите десетина защитници на склона бяха въоръжени с тухли и алуминиеви тръби вместо копия. Куриерът скочи върху възвишението и си пое дъх.

— От запад всичко е спокойно — усмихна се той.

Генералът отвърна на усмивката му и го потупа по гърба.

— Това е единствената добра новина, откакто снощи в Тел Авив една жена ми каза „да“.

Хауснер стоеше на колене до Брин. Смяташе, че краят ще настъпи през следващите няколко минути. Просто нямаха достатъчно боеприпаси, за да поддържат огъня.

Защитниците като че ли прочетоха мислите му и започнаха още по-ожесточено да стрелят в последен опит да обърнат палестинците в паническо бягство. Яков наблюдаваше изкачващите се нагоре араби, чиито силуети вече се различаваха в мрака. Ашбалите се огънаха и редиците им се разкъсаха. Те забавиха настъплението си, но устояха. Макар че се страхуваха да продължат, не проявяваха намерение да се върнат обратно. Командирите им крещяха, ритаха ги и се мъчеха да ги подтикнат напред. Няколко групи неохотно се подчиниха.

Брин се възползва от добрата видимост и за по-малко от трийсет секунди свали двама палестински водачи. Когато осъзнаха какво става, другите се втурнаха да търсят прикритие. Натан отчаяно търсеше Риш. През последния час напрегнато бе разглеждал снимката от досието му и вече му се струваше, че го вижда навсякъде. Но знаеше, че когато наистина зърне това лице, мигновено ще го познае.

Израелците чуха арабските крясъци и забелязаха объркването на враговете си. Очевидно в редиците на ашбалите имаше някакъв проблем. Ветераните сред защитниците знаеха какво да правят. Пред удивения поглед на Хауснер, без никой да им е дал заповед, двайсетина мъже и жени се втурнаха с викове надолу по склона.

Добкин хладнокръвно прецени вероятността за успех. Тази примитивна шумна контраатака целеше да всее страх в сърцата на нападателите. Ако се изпълнеше достатъчно убедително и ако беше спонтанна като сега, тя можеше да вледени кръвта на врага. Той щеше да побегне — първо най-страхливите, после паническата вълна щеше да залее дори и най-смелите. И ако не бяха подготвили отбранителни съоръжения, щяха да тичат до изнемога.

Но как щяха да се развият събитията тук? Ами ако ашбалите имаха свежи сили откъм реката? Ако атакуваха оттам, Добкин вече нямаше да е в състояние да прехвърли подкрепления на запад. Така ставаше, когато хората не се подчиняваха на заповедите. Генералът се затича към хребета на източния склон.

Хауснер взе пушката от ръцете на Брин и долепи око към оптичния мерник. Ако редиците на палестинците устояха, щеше да настъпи истинска сеч. Контраатакуващите израелци бяха пет пъти по-малко и почти нямаха оръжие. Намираха се на петдесетина метра от ашбалите и все по-точно стреляха по тях. Йошуа Рубин напълно се бе побъркал. Той тичаше и изстрелваше толкова дълги откоси с узито, че можеше да стопи цевта. Яков чуваше дивия му боен вик, който кънтеше над грохота на оръжията.

Хауснер започна да стреля по арабите около Рубин. Първият израелец проби вражеските редици. Последваха го две млади момичета. Сетне и други. Ашбалите побягнаха. Офицерите и сержантите им се опитваха да ги спрат. Яков се прицели в онзи, който, изглежда, постигаше известен успех, и стреля. Мъжът се строполи на земята. Палестинските командири вече разбираха, че някой с много точен мерник им нанася прекалено големи щети. Като се мъчеха да спрат войниците си, те на практика извършваха самоубийство. Хауснер отново се прицели. Имаше опит с всички оръжия, които използваха хората му, но това не беше негова работа и Брин започваше да проявява нетърпение. Яков свали още един офицер и върна пушката на младежа.

Накрая сред виковете за санитари и носилки за ранените командири, другите арабски водачи се присъединиха към общото бягство. Когато се отдалечиха на известно разстояние от израелците, отстъплението им стана по-организирано. Ашбалите събраха захвърлените оръжия и взеха ранените и убитите си. Докато се спускаха по склона, свличащите се земни маси ги препъваха и ги принуждаваха да зарязват носилките.

Израелците преследваха ариергарда им по петите, но Добкин прати куриер, който има нареди да се върнат. Те прибраха няколко автомата, които успяха да открият в мрака, и се изкачиха обратно на хребета, мръсни, потни и изтощени. Рубин и стенографката Рут Мандел бяха леко ранени.

Откъм, реката все още нямаше новини, но генералът за всеки случай прати двама мъже с калашници. Над хълма се спусна тишина. Неподвижният въздух миришеше на кордит.

Хауснер отново взе пушката от Брин и погледна през мерника към отстъпващите араби. Вече бяха извън обсега му, но ясно ги виждаше. На малко възвишение стоеше самотен мъж, преметнал през рамо тялото на дългокоса жена. Той остана неподвижен, докато покрай него не мина и последният палестинец. После погледна нагоре към склона, който беше отнел живота на толкова много негови братя, и направи движение с ръка — поздрав или проклятие. От това разстояние Хауснер не можеше да различи лицето му, но знаеше, че е Ахмед Риш.

14.

Министър-председателят на Израел без предупреждение влезе в оперативния център на цитаделата. Персоналът на военновъздушните сили си позволи само бегло да погледне към него и се върна към работата си.

Телефоните, телетипите и електронната техника вдигаха невероятен шум — по-силен, отколкото след избухването на Войната на Йом Кипур през 1973 година, помисли си премиерът.

Той автоматично потърси с очи генерал Талман. После си спомни и тръгна към заместника му генерал Мордекай Хур. Спътниците му се пръснаха из залата, за да получат информация и да предадат съответните заповеди.

Министър-председателят се приближи до генерала.

— Има ли оцелели от първия конкорд? — Хур беше копие на бившия си началник: получил образованието си във Великобритания, сдържан, коректен и винаги спретнат. За премиера не можеше да се каже нито едно от тези неща, но двамата с Талман се бяха разбирали добре и той се надяваше, че ще запази същите отношения с Хур.

Военният едва доловимо поклати глава.

— Не, господин премиер. Но събрахме около половината трупове. — Той замълча за миг. — Не е възможно да има оцелели, знаете го.

— Да. — Политикът погледна към електронните дисплеи. — Къде е вторият самолет, Моти?

Обръщението смути Хур.

— Не зная. И всяка следваща минута увеличава района, в който биха могли да се намират, ако са презаредили и продължават да летят. Вече почти изчерпахме възможностите си. Министър-председателят кимна.

— Ами онази американска сателитна снимка от Судан?

Хур взе лист хартия от дълъг плот.

— Получихме доклад от нашия местен агент. Обектът от снимката се оказаха листове алуминиева ламарина. Приблизително с големината и формата на конкорд.

— За заблуда или случайност?

— Мненията по този въпрос са различни. Според мен е хитра измама. Някои смятат, че е съвпадение. Но имахме още три-четири такива снимки, които трябваше да проверим. Ако не успеем да пратим сигурен агент на място, ще се наложи да направим спектрален анализ. Освен това от различни източници получихме съобщения, които най-вероятно са за отвличане на вниманието.

— Операцията е била отлично планирана. Но за това е нужен вътрешен човек, нали?

— Това не е в моята област, господин премиер. Попитайте Шин Бет.

Министър-председателят бе разпитвал Мазар повече от час, но вътрешното разузнаване беше също толкова изненадано от събитията, колкото и всички останали. За разлика от десетки други обаче, Мазар не бе подал оставка. Премиерът не можеше да не изпита уважение към човек, чиито думи всъщност означаваха: „Майната ти, моята оставка няма да реши проблема“. Но знаеше, че накрая шефът на Шин Бет ще го направи.

Един от сътрудниците му донесе телефон.

— Генералният секретар на Обединените нации, господин премиер.

Министър-председателят взе слушалката.

— Да? — Той изслуша информацията за положението, за която беше помолил по-рано. Генералният секретар говореше предпазливо. Арабските делегати все още били в Ню Йорк. Никой не бил отзован. Всички се страхували, че Израел може да реагира по начин, който да постави арабите в затруднена ситуация. Премиерът не му отговори нищо конкретно, а погледна часовниците на стената. В Ню Йорк бе полунощ. Гласът на генералния секретар звучеше уморено. — Благодаря ви. Можете ли да ме свържете с офиса на израелската мисия? Благодаря.

Разговаря с постоянния си посланик в ООН, после с персонала на мирната мисия, който от месеци се занимаваше с подготовката на конференцията. Мнозина бяха приятели и роднини на делегатите. Настроението им представляваше смесица от гняв, отчаяние и оптимизъм. Министър-председателят чуваше гласа си да отеква по колоните в офисите на мисията. Той се обърна към всички:

— Вие подготвихте плодородна почва за мира. — По произход бе земеделец и обичаше такива метафори. — Въпреки всичко ще засеем неговите семена. Поддържайте почвата. Но ако се наложи да посипем земята със сол… — Премиерът замълча за миг. Връзката не беше секретна: подслушваха го най-малко ФБР и ЦРУ, ала той искаше да го чуят — … ще го сторим и ще я оставим на угар за десетина години.

Той затвори и после се обърна към генерал Хур.

— След няколко минути в американското външно министерство ще чуят записа на този разговор и ще ни се обадят. Хайде да пием по кафе.

Двамата отидоха при кафемашината и си наляха по чаша. Върху една от масите бяха натрупани чужди и израелски вестници с една и съща стара снимка на първа страница: „Конкорд“ с обозначенията на „Ел Ал“. Бяха я разпространили преди повече от година по случай първия полет на новия самолет. Всички заглавия съобщаваха новината за трагедията по различен начин и на различни езици. Министър-председателят набързо прегледа няколко вестника.

— Понякога ми се струва, че сме сами на тази голяма планета. Друг път си мисля, че хората все пак се вълнуват за нас.

Генералът сведе очи към чашата си. По-скоро усещаше, отколкото виждаше зачервените очи, подпухналата кожа, малко разрошената коса. Преди се беше съмнявал, че има смисъл от мирна конференция. Ала сега откриваше колко много хора са вярвали в нея и изпитваше угризения, че се е надявал нещо — нещо безобидно, разбира се — да доведе до отлагането й. Той погледна премиера.

— Целият ми опит на военен показва, че хората си спомнят за мира в последния момент. Дотогава често събитията са необратими.

— И настъпил ли е вече този момент, генерале?

— Не зная. Тъкмо това е проблемът — винаги разбираш след като е станало късно.

Друг сътрудник отново донесе на премиера телефон. — От Вашингтон. Външното министерство.

Министър-председателят погледна генерала, после вдигна слушалката.

— Да, господин министър. Как е онази ваша ферма във Вирджиния? Да, зная, откакто предците ви са се заселили там, почвата в крайбрежния район е станала доста солена. Времената се менят. Океанът е безпощаден. И ние имаме същите проблеми. Морето има толкова място да си вилнее и въпреки това постоянно се стреми към сушата. — В продължение на няколко минути двамата поговориха със заобикалки, после премиерът затвори и се обърна към Хур. — Славата ни, че реагираме прекалено агресивно към тероризма, не ни е навредила, генерале. Всички искат да се убедят, че все още сме в настроение за преговори.

Военният забрави за професионализма си и попита:

— А ние в настроение ли сме?

Министър-председателят след дълго мълчание отвърна:

— Не зная. Не можем да върнем назад случилото се с първия конкорд. Но мисля, че настроението на хората много ще зависи от съдбата на втория. Защо похитителите му не се свързват с нас, генерале?

— Нямам представа.

Премиерът кимна.

— Възможно е да не…

— Да?

— Няма значение. Прочетохте ли доклада, който получихме от „Ероспасиал“?

— Да. Класически пример на измиване на ръце. С нищо няма да ни помогнат.

— Палестинците, които се опитаха да стрелят с онези минохвъргачки, изглежда, не знаят нищо.

— Щях да се изненадам, ако знаеха.

— Не забравяме ли нещо, Моти?

Хур поклати глава.

— Не. Поне така мисля. Правим всичко възможно. Свързахме се с други военновъздушни оперативни центрове от Техеран до Мадрид и те ни съдействат. Сега всичко зависи от разузнаването.

— Възможно е господин Ахмед Риш да ни се обади и да ни информира какво става.

— Предпочитам сами да открием.

— Продължавайте така, Моти. По-късно пак ще се видим.

— Да, господин премиер. Къде мога да ви намеря, ако изскочи нещо?

Премиерът се замисли. Тел Авив притежаваше далеч по-съвременни комуникационни и транспортни възможности. Освен това там беше по-безопасно. Според проучване на военното министерство по време на криза центърът на всички операции трябваше да се разположи именно там. И все пак столицата бе Йерусалим — не само политическата столица, но и сърцето и душата на Израел. Този град представляваше концепция, състояние на ума, духовна и вечна цялост. Даже да беше само развалини и солена земя, както го бяха оставили римляните, той пак щеше да е Йерусалим.

— В Йерусалим. Отивам в Йерусалим.

Хур кимна и си позволи да се усмихне.

Министър-председателят си тръгна.

Теди Ласков стоеше сам на асфалта във военната част на летището. Измамна зора осветяваше небето на изток и очертаваше силуета на Самарските хълмове над равнината Шарон. Той дълго се взира нагоре, докато сиянието не избледня и не се спусна пълен мрак.

Ласков се обърна и погледна към дванайсетте изтребителя F-14. Те стояха неподвижно като часови, охраняващи границите на цивилизацията и човечеството. Хората ги наричаха „бойни“, ала те спокойно можеха да се смятат за самолети на мира. Щяха да му липсват. Мирисът на тяхната кожа, на хидравликата им. Кафето в служебните помещения, пращенето на радиостанциите. И най-много щяха да му липсват мъжете и жените, които превръщаха Хел Авир в нещо повече от купчина скъп метал. От първия му самолет в Русия до последния в Израел или от клин до клин, както казваха пилотите, бяха изтекли четирийсет години. Прекалено много време.

Теди закрачи към очакващия го джип. Докато се качваше, си позволи да отправи прощален поглед към изтребителите.

Шофьорът включи фаровете и потегли по пистата към пътя.

Ласков си свали фуражката и я остави в скута си. Нощният вятър брулеше посивялата му коса. Той се отпусна назад и се замисли за Мириам. За няколко минути бе държал съдбата й в своите ръце. Всъщност, докато пилотираше самолета, беше държал в ръцете си съдбата на цялата нация. Сега не му оставаше нищо друго, освен фуражката. Колебаеше се дали да напусне. Трябваше да го стори, но изпитваше някаква празнота. И без това се чувстваше самотен, а без Мириам щеше да е още по-зле.

Шофьорът хвърли поглед към него.

Ласков завъртя глава и се насили да се усмихне.

Младежът се прокашля.

— У дома ли, господин генерал?

— Да. У дома.

15.

Утрото настъпваше в 06:03 часа. Небето изсветля и стана синьо. Нямаше нито едно облаче. Все още беше студено и откъм реката се надигаше влага. Когато въздухът се затопли, над водата се появи мъгла. Някъде в далечината запяха птици. В 06:09 слънцето се издигна над върховете на Загрос в Иран и прогони мъглите.

Хауснер се чудеше какво са мислили древните обитатели на долината за тези загадъчни, покрити със сняг планини, от които всяка сутрин изгряваше слънчевият диск. Един ден от тях се бяха появили персийците и бяха завладели старата цивилизация на Двуречието. Но накрая завоевателите се бяха претопили в древната земеделска култура.

През около век от околните планини на днешен Иран и Турция се бяха спускали нови групи снажни варвари. Древните градове и села бяха преживявали опустошенията и плячкосванията, изнасилванията и убийствата и бяха продължавали живота си под новата власт. После от пустините на юг бяха дошли арабите и завинаги бяха помели старите богове.

Но най-страшни бяха монголите. След тях градовете и напоителните канали на Месопотамия никога не се бяха възстановили. Земята, изхранвала двайсет-трийсет милиона души — най-концентрираното население на света, освен в Египет и Китай, — се бе превърнала в пустиня, обитавана от няколко милиона измъчвани от болести и войни араби. Приижданията на двете реки бяха оставяли след себе си маларийни блата и пясъчни дюни. С идването на турците няколко века по-късно Двуречието още повече беше упаднало. Когато през 1917 година бяха завладели района, британците не бяха повярвали на очите си. Мястото на легендарния Едем представляваше смъртоносно блато. „Ако това е райската градина — бяха се шегували англичаните, — какъв ли ще е адът?“

Нищо чудно, че съвременните иракчани бяха такива, помисли си Хауснер — смесица от горчивина от жестоката съдба и гордост от древното наследство. Това бе един от ключовете към сложната личност на Ахмед Риш. Ако някой в Тел Авив или Йерусалим го проумееше, навярно щеше да каже: „Вавилонски плен“.

Яков поклати глава. Не. Във Вавилон беше лесно да се стигне до това заключение. Ала нямаше да е толкова очевидно за хората от военното разузнаване, които следяха радиосигналите и радарните екрани, въздушните снимки и донесенията на агентите.

И все пак Израелските разузнавателни служби бяха известни с въображението и нестандартното си мислене. Ако се вгледаха задълбочено в психологическия профил на Риш — романтик с илюзии за историческо величие и така нататък, — може би щяха да стигнат до верните изводи. Поне се надяваше.

Хауснер обиколи отбранителната линия. Вече имаха още два АК-47 и навярно достатъчно боеприпаси, за да отблъснат атака като от предишната нощ.

Всички работеха по отбранителните позиции, освен малка група доброволци, проявили желание отново да потърсят захвърлено оръжие по източния склон. Те взеха със себе си алуминиеви прътове и плоскости, за да ги използват като лопати и да погребат двамата изоставени мъртви араби.

Израелците имаха седем ранени, един от които тежко — делегатът на мирната конференция Хаим Тамир. Всички бяха удобно настанени в овчарската колиба при Каплан. За тях се грижеха двете стюардеси.

Към дясното крило на конкорда строяха рампа от пръст и глина, за да улеснят достъпа до вътрешността на самолета. Потните, голи до кръста мъже работеха с всевъзможни подръчни средства. Пръстта се пренасяше с одеяла и куфари и се утъпкваше с ръце и крака.

Хауснер се качи по недовършената рампа, скочи върху крилото и влезе в конкорда през аварийния изход.

В дъното на пътническото отделение седяха Бург и Добкин. Военният съд.

Той закрачи по пътеката между седалките. Слънцето осветяваше малките илюминатори. През дупката в задната стена нахлуваше сноп лъчи.

— Добро утро. — Яков остана прав. Мирисът на изгоряло авиационно гориво все още изпълваше отсека.

Двамата мъже кимнаха.

Генералът се прокашля.

— Яков, всичко това извънредно ни натъжава. Но ако ще поддържаме някаква дисциплина, трябва да изправяме пред военен съд всеки, който не се подчинява на заповедите.

— Разбирам.

Добкин се наведе напред.

— Значи си съгласен, че имаме право да те съдим, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Няма значение — отвърна генералът. — Ние сме законът тук. Независимо дали си съгласен.

— Съгласен съм, че ние сме законът. Ние можем да съдим хората и да издаваме наказания.

Добкин се намръщи.

— Яков, това е сериозно. Ако те съдим, процесът ще е публичен, с наблюдатели и така нататък, но вече мога да ти кажа, че решението е ясно. Виновен. И единствената възможна при тези обстоятелства присъда е… — Той се обърна към Бург за подкрепа. Шефът на Мивцан Елохим беше настоял за военния съд, ала бе прагматик до мозъка на костите си. Той запали лулата си и продължи да мълчи. Искаше да види как ще се развият нещата. Добкин беше военен, свикнал да изисква и получава пълно подчинение. В своя свят Бург приемаше предателства и компромиси, които биха накарали генералите да настръхнат.

Хауснер си погледна часовника.

— Вижте, единственият проблем тук е, че не можете да ме обвините в неподчинение, тъй като командвам аз. Ако някой друг наруши заповед, включително един от вас, пак ще се съберем в този състав и ще го съдим. Нещо друго?

Добкин се наведе напред.

— Това бунт ли е?

— Не бих го нарекъл така.

— Но не и аз. Най-висок ранг от всички ни има външният министър. Като депутат от Кнесета, той…

— Остави това, генерале. Повечето от въоръжените хора тук са верни на мен. На теория външният министър може да има най-висок ранг, но фактически ние ръководим нещата, и ти го знаеш. Тъкмо затова дори не сте си направили труда да го поканите на тази дружеска среща. Трябва само да се разберем кой от нас тримата ще е главен. Според мен трябва да съм аз. Но ако искате заповедите да минават през външния министър или през някой от вас, нямам нищо против. Стига да ви е ясно кой ги издава. Съгласни ли сте?

Последва продължително мълчание. Накрая Бург за пръв път се обади:

— Това е класическа маневра, основана на игровата теория на фон Нойман и Моргенщерн, струва ми се. Яков узурпира властта от външния министър с нашето мълчаливо одобрение. След като предприемем тази стъпка, няма да има връщане назад. А сега ни се подмазва. — Гласът му звучеше абсолютно неутрално.

Хауснер не отговори.

Отново мълчание.

— Защо го правиш, Яков? — тихо попита Добкин накрая.

Хауснер сви рамене.

— Предполагам, защото съм единственият, който е в състояние да се справи с тази ситуация. Доверете ми се.

Генералът поклати глава.

— Не. Просто смяташ, че след като заради теб сме тук, ти трябва да ни измъкнеш. Искаш ти да си героят, за да можеш да живееш с чиста съвест, когато се приберем у дома. И не ти пука за другите.

Лицето на Хауснер почервеня.

— Както кажеш, генерале. — Той се обърна, закрачи към изхода, после погледна назад през рамо. — Точно по пладне съвещание на щаба. Тук в самолета.

Потърси Бекер и Кан. Пилотите седяха над схемата на помощното запалващо устройство. Яков приклекна до тях под сянката на крилото;

— Защо снощи нямахме късмет с радиостанцията?

— Беше ни трудно да се съсредоточим при цялата пукотевица навън — отвърна бордовият инженер.

Хауснер се усмихна.

— Съжалявам. Довечера ще се опитаме да не вдигаме шум.

— Надявам се до довечера да не сме тук — каза Кан.

Яков го погледна.

— До голяма степен ще зависи от вас двамата.

Бекер се изправи.

— От мен. Аз съм капитанът. Ако установим радиоконтакт, успехът ще бъде приписан на мен. В противен случай аз ще поема вината.

Хауснер застана до него.

— Разбира се. Всички следят за самолети. Щом някой забележи, веднага ще ви съобщи. Рампата ще бъде завършена до няколко часа. Ще можете да излъчите сигнал за по-малко от две минути. Това задоволява ли ви?

— Звучи добре — отвърна Бекер.

Яков вдигна поглед към крилото ли като че ли взе някакво решение.

— Ще източим оставащото гориво.

Пилотът го зяпна.

— А как ще включим запалващото устройство?

— Запалващото устройство е повредено и няма да успеете да го поправите. Най-важно е да отблъснем арабите. Даже устройството да работи, каква полза от него, ако в пилотската кабина седи Ахмед Риш? Горивото ми е нужно, за да направя експлозиви, капитане.

— Не мога да позволя това.

Хауснер го стрелна със смразяващ поглед.

— Безсмислено е да се мотаете с това устройство. Върнете се в кабината и използвайте радиостанциите, докато свършат батериите. Нямаме време да мислим как да си осигурим електричество за по-късно. Може изобщо да няма по-късно, ако сега не приложим в действие наличните средства, както постъпихме снощи. — Той сниши глас. — Освен това не искам горивото да е в резервоарите. Ако някой куршум го възпламени, двамата ще се изпържите вътре.

Бекер разбираше, че и Хауснер е прав. Всички проблеми имаха по няколко еднакво аргументирани решения.

— Виж — отвърна той, — нека се опитаме да поправим помощното устройство, докато радиовръзката е лоша. Вземи колкото гориво ти трябва. Мисля, че е останало повече, отколкото смятахме. Съгласен ли си?

Хауснер се усмихна.

— Когато бяхме във въздуха, всички безпрекословно ти се подчинявахме. Защото си капитан. Сега командвам аз. Защо да не изисквам същото подчинение?

Бекер поклати глава.

— Положението е различно. Това е технически въпрос и решенията са субективни. Има място за спорове.

— Глупости. — Яков погледна конкорда. Под изгряващото слънце бялата му боя лъщеше в бледожълто. — По-късно ще взема окончателно решение. Междувременно ще започна да правя с горивото коктейли Молотов. До скоро.

Външният министър седеше под разбитата опашна част на самолета заедно с младшите си сътрудници Шимон Пелед и Естер Аронсон и двама делегати на мирната конференция, левият депутат от Кнесета Яков Сапир и Мириам Бернщайн.

Хауснер видя, че са прекъснали предишната си работа и водят оживен парламентарен дебат, и се запъти към тях.

Вайцман вдигна глава. Отначало като че ли се изненада, после кимна. Беше се досетил, че Добкин и Бург няма да успеят да накарат Хауснер да им се подчинява. Той бързо прецени новата ситуация и се изправи да го посрещне.

— Преди не успях да изразя нашата признателност за ролята ви в снощните събития.

Яков кимна.

— Благодаря, господин министър. — Той погледна четиримата, които седяха в праха и се мъчеха да не му обръщат внимание. — Съжалявам, че сутринта нямах време да ви определя задачи.

— Всичко е наред. С радост ще приемем известно насочване на нашите усилия и…

— Имах предвид нещо друго, господин министър. Трябва да съберете целия багаж, който се е изсипал от самолета. Част от него е надолу по склона, така че внимавайте, когато излезете извън охраняемата зона. Изпразнете съдържанието и го подредете. Отнесете всички празни куфари и дрехите на хората на хълма. Те ще ги пълнят с пясък и глина, за да издигнат бруствери. После ще направят от дрехите чучела, които довечера ще бъдат разположени по позициите. Запазете дрехи за превръзки и приберете всичко останало, което намерите за полезно, като алкохол, лекарства, храна, такива неща. — Той замълча за миг, после сниши глас. — Освен това искам да потърсите лекарство, което в големи дози може да убива бързо и безболезнено. Но го запазете в тайна. — Хауснер високо прибави: — Всичко ли е ясно?

Вайцман кимна.

— Разбира се. Ще започнем веднага щом приключим съвещанието си.

Хауснер едва доловимо поклати глава.

— Хм, навярно бихме могли да приключим още сега — прибави външният министър и се обърна към другите, които продължаваха да седят на земята. — Съгласни ли сте?

Те неохотно потвърдиха, бавно се изправиха и намръщено се отдалечиха. Остана само Мириам Бернщайн.

Яков се обърна и закрачи в противоположната посока.

Тя го настигна.

— Току-що унижи един прекрасен човек.

Хауснер не отговори.

— Чуваш ли ме, по дяволите?

Той спря, но не се обърна към нея.

— Всеки, който се опита да ме разиграва, се излага на опасност да бъде унижен, ако не и на нещо още по-лошо. И нямам нито време, нито търпение за твоите лекции, Мириам.

Тя го заобиколи и го погледна в лицето.

— Какво ти е станало, Яков? — тихо попита Мириам. — Не мога да повярвам, че се държиш така.

Хауснер пристъпи към нея. Очите й бяха влажни, но не можеше да каже дали от гняв, или мъка. Дойде му наум, че никога не е бил способен да чете изражението й. Понякога му приличаше на робот, програмиран да изнася мирни проповеди. И все пак усещаше, че под тази маска се крие човек от плът и кръв. Страст. Истинска страст. Бе го открил, докато седяха заедно в конкорда. Ала тогава той се намираше в друго положение и тя беше започнала да се държи човешки. Мириам бе от онези жени, които реагираха на потребност и слабост. Мъжката сила и самоувереност я отблъскваха. Предполагаше, че е свързано с черните униформи от детството й. Господи, никога нямаше да разбере евреите от концлагерите. Разбираше арогантните, дръзки сабри, макар че не беше от тях. Собствените му връстници представляваха съвсем малка група и с всяка година оредяваха все повече. Никога не се бе чувствал у дома в новия Израел. Никога не се беше чувствал спокойно с евреи от концлагерите като Мириам Бернщайн. Въпреки волята си той сведе очи към китката й, където бяха татуирани цифрите. Мнозина си бяха направили пластична операция, за да се избавят от тях. Нейните бяха по-светли и размазани от обикновено. Затворнически номер на дете.

— Ще ми отговориш ли?

— Какво? А, да. Какво ми е станало. Е, ще ти кажа, Мириам. Преди няколко минути генерал Добкин и господин Бург бяха готови да ме осъдят на смърт. — Хауснер повдигна ръка, за да спре възклицанието й. — Не ме разбирай погрешно. Не им се сърдя. Съгласен съм с логиката, която ги е накарала да вземат такова решение. Просто не съм съгласен с избора на жертвата. Виждаш ли, те възприемат нещата много по-ясно от вас. Знаят какво трябва да се направи. Мириам, гарантирам ти, че ако това положение продължи още четирийсет и осем часа, всички вие ще гласувате с две ръце за екзекутирането на онези, които крият храна, симулират и заспиват на пост. Но нямаме време да чакаме такова единодушие. Днес моето поведение ти се струва жестоко, но утре ще го смяташ за снизходително.

Тя избърса сълзите си и поклати глава.

— Ти не вярваш в хората, Яков. Повечето от нас не са такива. Предпочитам да умра, отколкото да гласувам за нечия екзекуция.

— И ще умреш, ако продължаваш да стоиш на такива позиции. За човек, който е преживял такива неща като теб, направо се чудя как можеш да вярваш в доброто у хората.

— Повечето човешки същества са добри по природа. Винаги има по неколцина фашисти.

— Искаш да кажеш, че всеки от нас е малко фашист. И тъкмо тази част от теб взима връх, когато играта загрубее. Аз разчитам на нея, за да оцелеем. Съвсем съзнателно. Разчитам на звяра. Сърцето на мрака. — Хауснер я погледна. Мириам бе пребледняла. — Знаеш ли, за човек, който прекарва толкова много време с генерал от авиацията, ти изобщо не си се повлияла от неговата твърдост.

Тя вдигна очи към него и бледото й лице се изчерви.

— Ти… — Мириам се обърна и бързо се отдалечи.

16.

Хауснер седна при Брин и Наоми Хабер, погледна към източния склон и запали цигара.

— Да използва оптичния мерник и пушката ли я учиш?

Натан сви рамене.

— Тя не иска.

Яков се обърна към момичето.

— Защо?

Наоми изтупа някаква прашинка от синия си гащеризон.

— Не бих могла да застрелям никого. Тичам бързо, затова поисках да стана куриер.

Хауснер понечи да я попита още нещо, но внезапно се появи Добкин. Яков светкавично погледна към ръцете му, но не забеляза оръжие. Брин също се напрегна.

Сякаш забравил инцидента в самолета, генералът кимна и седна на земята. Известно време всички мълчаха.

Хауснер се обърна и посочи на югозапад.

— Какво е онова там?

Добкин проследи погледа му. Утринното слънце хвърляше сянка върху кафеникавата пръст. От блатата се надигаше мъгла.

— Гръцкият амфитеатър. Построил го е Александър Велики. Когато през триста двайсет и трета година преди християнската ера завладял Вавилон, градът вече бил много древен и се намирал в упадък. Опитал се да го възроди, но дните му били изтекли. Знаеш ли, че Александър е умрял тук?

— Не. — Хауснер запали нова цигара.

— Скоро ще се опитат да преговарят — каза Добкин.

— Кои? Гърците ли?

Генералът си позволи да се усмихне.

— С гърците бих могъл да преговарям. Имам предвид арабите.

Хауснер отвърна на усмивката му. Отношенията между двамата продължаваха да са напрегнати.

— Може и да се опитат. — Той се обърна към Брин и Наоми Хабер. — Защо не си починете малко на сянка?

Момичето се изправи. Натан се поколеба, после взе пушката и се отдалечи.

Когато младежите вече не можеха да ги чуят, Добкин продължи:

— Няма никакво съмнение. През деня няма да посмеят да ни нападнат и няма да чакат нощта, за да решат проблема.

— Прав си — съгласи се Хауснер.

— Какво ще им отговорим?

Яков го изгледа.

— С мен ли си?

— Ами… външният министър и Бург имат по-висок ранг от нас.

— Ще видим.

Генералът промени темата.

— Довечера ще тръгна към музея.

— Зная.

— Няма голяма вероятност да успея. Отивам само за да повдигна духа на хората.

— Тъкмо затова те пращам. И аз смятам, че няма да успееш, но другите едва ли ще се досетят. Е, генерале, с мен ли си?

Добкин сви рамене.

— Има ли значение? Ти държиш всички козове. Политиците са уплашени. Твоите хора имат пет от шестте автомата.

— Просто исках да зная. — Хауснер посочи на юг. — Между другото, какво е онова там?

— Няма да ти доставя удоволствието да се присъединя към теб. Да речем просто, че съм неутрален. — Той проследи погледа му. — Трябва да е могилата Касър. От отсрещната страна са разкопките на двореца на Навуходоносор и развалините на Висящите градини. Наблизо са Портата на Ищар, музеят и мотелът. — Генералът замълча за миг. — С нетърпение очаквам да ги видя довечера.

— Радвам се да го чуя — отвърна Яков. Последва продължително мълчание.

Внезапно Хауснер се сепна и посочи на югозапад към Ефрат.

— Онова там дим ли е? Като че ли сред руините има някакво село.

Добкин кимна, без да поглежда.

— Да. Казва се Квеириш.

— Чудя се дали не биха могли да ни помогнат.

— Едва ли. Те са селяни. Нямат никаква връзка с външния свят. Освен това съм сигурен, че ашбалите ги държат в ръцете си.

Хауснер различи жалки кирпичени къщи, скупчени като средновековно италианско селище в ъгъла на разрушен римски град.

Целият район наоколо изобилстваше на контрасти. Пустинни земи и блата на изток, по-нататък Тигър и високите планини. На западния бряг на Ефрат се простираха безкрайни заливни тераси. В момента бяха мочурливи, но изгарящото слънце скоро щеше да ги пресуши и пръстта щеше да се напука. По двата бряга упорито се бореха за живот тръстика и няколко палми.

Около могилата бяха пръснати тухли и останки, по-малки възвишения и тресавища. Виждаха се ниските хребети на прави градски стени, от които се издигаха стражевите кули. Вятърът, водата, пясъкът и селяните, използвали тухлите за нови строежи през хилядолетията, бяха заличили от лицето на света някогашния велик град. Хауснер знаеше, че такива случаи често се срещат в Месопотамия. Докато гледаше към земите отвъд Ефрат, го изпълни усещане за празнота. Голите равнини бяха пресечени от прочутите в древността напоителни канали. Дори дивите животни като че ли избягваха това място и то изглеждаше странно и някак зловещо. Някога тук се бяха извисявали огромни храмове на богове, които вече никой не си спомняше, бяха се издигали палати на безследно изчезнали царе.

Тишината кънтеше в ушите му, сякаш чуваше призрачния тропот на вавилонски колесници, писъците на бягащите врагове и виковете на победните месопотамски армии. Могъщият Вавилон. Символ на човешката гордост, тленност и грях в Стария и Новия завет. За съвременните евреи и християни сегашното му състояние доказваше библейското пророчество. Яков разбираше, че в цялата тази пустош, която се простираше пред очите му, трябва да има някакъв смисъл. Или пък смисълът се криеше в самата пустота. Пясък. Прах. Смърт.

Защо Риш ги бе довел тук? Заради аналогията с Вавилонския плен ли? Предполагаше, че е така. Или заради нещо не толкова мелодраматично. Може би просто отговаряше на целите им — заради близостта с палестинския лагер. Но той се намираше на сто километра… Е, в такъв случай заради Вавилонския плен. В световните библиотеки имаше безброй томове за Вавилон и когато учените подготвеха ново издание, щяха да прибавят бележка под линия: „Любопитен инцидент със свръхзвуков конкорд и…“ Хауснер изгаси цигарата си и запази фаса.

— Ето че идват — тихо каза той.

Откъм пътя се изкачваше група от петима мъже. Първият носеше бяло знаме.

Хабер и Брин, които не се бяха отдалечили много, побързаха да се върнат на поста си. Натан беше монтирал оптичния мерник за дневна стрелба и проследи приближаването им.

— Струва ми се, че Риш не е с тях. — Брин подаде пушката на Хауснер, който застана на колене и погледна през окуляра. После свали оръжието и поклати глава.

— Не ни вярва. Смята, че няма да уважим бялото знаме. Това ме вбесява. Генерале?

Добкин кимна.

— Той наистина не ни разбира. — Военният се замисли. — И това ме плаши.

Хауснер се изправи и се обърна към Брин и Хабер.

— Предайте на другите да не стрелят. Искам всички да се скрият. Никой да не напуска охраняемата зона. Натан. Ако някой се опита, не му позволявай. — Той изтупа дрехите си. — Ще дойдеш ли с мен, генерале?

— Разбира се. — Добкин стана и оправи униформата си. — Каква ирония! Сега те идват да преговаряме. Каквото искахме да направим в Ню Йорк ние. Вече не съм съвсем сигурен, че имам желание за това.

— Съгласен съм — отвърна Хауснер. — Но съм убеден, че делегатите на мирната конференция ще настоят да преговаряме. Нямам им доверие, Бен. Те са професионални миротворци. Винаги са готови да разглеждат всяко предложение само откъм хубавата му страна. Проклети да са миротворците за това, че правят всяка следваща война по-жестока от предишната.

Добкин се засмя.

— Амин. Преговорите би трябвало да се водят от генерали, а войните — от миротворци. — Лицето му стана сериозно. — Всъщност не сме справедливи към делегатите. Не всички са такива. Повечето знаят как да се пазарят. И са също толкова реалисти, колкото и ние.

Яков закрачи надолу по склона.

— Съмнявам се. Хайде. Да вървим преди да са ни се нахвърлили десетина професионални посредници.

Добкин го последва.

Палестинците се скриха от поглед в дълбоко дере. Стотина метра надолу Хауснер и генералът зърнаха бялото знаме, после отново видяха мъжете. Бяха въоръжени и се изкачваха бързо. Яков за миг се поколеба, но размаха бяла кърпичка и им извика на арабски. Те го забелязаха и му отговориха. Двете групи бавно се приближиха една към друга. Ашбалите спряха на една равна тераса.

Хауснер се запъти към тях и застана съвсем близо до водача им.

— Къде е Риш? Ще разговарям само с него.

Мъжът дълго го гледа. В тъмните му очи пламтеше омраза и презрение. Очевидно не харесваше задачата си. Накрая заговори тихо и бавно.

— Аз съм Салем Хамади, заместник на Ахмед Риш. Той ви праща почитанията си и ви моли незабавно да се предадете.

Хауснер го измери с поглед. За разлика от Риш, Хамади никога не беше залавян и нямаше досие. Израелските служби дори нямаха представа каква е точната му роля в палестинското движение. Яков знаеше само, че е сирак и е ръководил програмата „Ашбал“. Морални ценности? Доблест? Неизвестно. Дори не можеше да разчита на религиозното му възпитание. Хамади стоеше на по-малко от метър от него. Нисък, но с добре оформено тяло. Имаше къса козя брадичка и очевидно поддържаше по-строга лична хигиена, отколкото терористите в „Рамла“. Хауснер пристъпи още по-близо.

— Къде е той? Искам да говоря с него.

Хамади бавно кимна.

— Ти си Яков Хауснер.

— Да.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Може би.

Палестинецът се поколеба.

— Давам ти лична гаранция за живота ти.

— Нима?

Хамади буквално прехапа устни, за да овладее растящото си нетърпение.

— Имаш думата ми. — Той замълча за миг. — Повярвай ми, ние не по-малко от вас искаме да свършим с това. — Арабинът внезапно се усмихна. — Не ти устройваме капан. Можехме да го сторим още сега. А и ти не си толкова важен.

— Риш, изглежда, не смяташе така. Каза, че когато кацнем, ще ме убие.

Салем Хамади зарея поглед в празното пространство.

— Той се отказва от клетвата си.

Хауснер се обърна и махна с ръка на Брин, който го наблюдаваше. Младежът му отговори. Яков забеляза, че от новоиздигнатите бруствери дискретно надничат хора. Той отново се обърна към Хамади. Палестинецът беше зърнал проблясъка на оптичния мерник и се опитваше да запомни местоположението му. Хауснер го заобиколи и нарочно го блъсна с рамо.

— Е, да вървим. Имам и друга работа.

Групата се заспуска надолу по склона и тръгна успоредно на еднометровия хребет, който според Добкин представляваше останки от вътрешната градска стена. Яков видя мястото, в което се бе блъснал задният колесник на конкорда. Струваше му се, че се е случило преди сто години. Продължиха на юг и се запътиха към главните развалини.

Руините на града почти не бяха проучвани от археолози. Трябваше много въображение, за да си представиш многолюдния метрополис — момичета с подрънкващи гривни, ядящи и пиещи воини, колоритни пазари, величествени процесии и прочутите вавилонски астролози, които за няколко дребни монети чертаят хороскопи върху влажни глинени плочки. Във въображението си Хауснер виждаше още много неща. Почти усещаше присъствието на духовете по оживената улица около себе си. Екотът в ушите му стана по-отчетлив и той сякаш започна да различава гласове, които говореха на древен семитски език. После се разнесе дума или част от израз на староеврейски. Внезапно усети, че върви по стъпките на някогашен евреин, минал оттук с цялото си семейство. Отиваха някъде. Към Портата на Ищар. Извън града. Напускаха Вавилон и завинаги се освобождаваха от плена.

Хамади каза нещо и Хауснер осъзна, че са изминали голямо разстояние. Той се огледа. Тук бяха провеждани повече разкопки. Палестинецът отговаряше на Добкин, който го разпитваше за развалините. Въпросите очевидно затрудняваха ашбала и накрая той нареди на генерала да млъкне.

Макар да не познаваше самия град, Яков имаше известна представа от неговата история. Вавилон не бе само име, а символ, концепция. Добкин се интересуваше от постройките. Ако Хауснер изобщо проявяваше любопитство, то беше насочено към нещо много по-дълговечно. А какво можеше да е по-трайно от пълното опустошение и забрава? Тъкмо това превръщаше Вавилон в жив символ. Мястото му в историята се осигуряваше от факта, че падането му е предсказано.

Вавилон бе загинал подобно на много други градове и през вековете пръстта изцяло го беше покрила. Дори легендите, запазили спомена за местоположението на други погребани в земята селища, не споменаваха за него, толкова пълно бе разрушението му.

После бяха започнали разкопките, също като в Израел и в други части на Близкия изток. Всяка разкопана могила напомняща не само за преходността на човешките творения, но и за човешката склонност към самоунищожение. За Хауснер присъствието на евреи тук едновременно беше и смешно, и тъжно. Нямаше значение, че са пристигнали със свръхзвуков самолет. Важно бе, че са тук — въпреки волята си. През хилядолетията човешката природа не се беше изменила много.

Когато стигна до гръцкия амфитеатър, малката група зави на запад към Ефрат и продължи по козя пътека. Мършаво магаре ядеше вездесъщите побелели от сол тръни. Лек ветрец шумолеше сред жълто-зелените листа на самотна палма. Слънцето прежуряше все по-жестоко. Хауснер си спомни, че защитниците на хълма имат вода за по-малко от двайсет и четири часа. Храната навярно щеше да стигне за две денонощия. Бяха свалили части от алуминиевото покритие на самолета, за да събират в тях дъждовна вода, ала тук нямаше почти никаква вероятност да завали.

Вървяха бавно и Добкин проявяваше интерес към пътя и като военен, и като археолог. Спряха на нисък хребет. Яков видя техния хълм на около километър и половина на север. Конкордът едва се различаваше. От това разстояние могилата изглеждаше заплашителна. Сега разбираше защо арабите са готови да преговарят.

На около петстотин метра надолу от тях течеше Ефрат. Оттук Хауснер по-ясно различи селцето Квеириш. Състоеше се от сарифа, груби кирпичени колиби. Когато се приближиха, забеляза забрадени жени и мъже с дълги като ризи връхни дрехи. Някой стържеше на струнен инструмент. Наоколо пасяха мръсни мършави кози. Пастирите им приличаха на библейски фигури с дълги роби и кърпи на главите. Те вършеха същата работа и при същите условия като предците си преди хилядолетия. Тук почти нищо не се беше променило. Само че хората бяха мюсюлмани, а не идолопоклонници, вече не отглеждаха свине и Вавилон не съществуваше. Иначе животът край Ефрат продължаваше да тече по един и същ начин.

Групата се отклони от козята пътека и започна да се изкачва по огромна могила. Стигнаха до стръмни кирпичени стъпала и продължиха нагоре. По пътя минаха покрай изсечена в склона тераса, на която върху каменен постамент се издигаше Вавилонският лъв. За него не се знаеше нищо — нито възрастта му, нито значението му, но изглеждаше величествено, завинаги изправен над паднала жертва.

— Тук ще ви претърсим и ще ви завържем очите — каза Хамади.

Хауснер поклати глава.

— Не.

Ашбалът се обърна към Добкин.

— Това е обичайна военна практика в целия свят. Знаете го. Не ви унижаваме.

Генералът кимна.

Яков неохотно се съгласи.

Съблякоха се и арабите внимателно ги претърсиха. После им завързаха очите и бавно им помогнаха да се изкачат по склона. Теренът се изравни. Земята като че ли беше покрита с кирпичени тухли. Спуснаха се по няколко стъпала и въздухът стана по-хладен. Свалиха им превръзките. Хауснер напрегна очи в сумрака. От ъгъла на помещението се чуваше шепот.

— Аз съм Ахмед Риш — разнесе се тих глас от сенките. Говореше сносен иврит. — Истинско събитие е отново да видя Яков Хауснер. И е чест за мен да се запозная с прочутия генерал Добкин.

Двамата евреи не отговориха. Усещаха, че покрай стените има други хора. Разрушената сграда нямаше покрив, но слънцето все още бе прекалено ниско, за да проникне вътре. Те бавно се огледаха наоколо, докато очите им се приспособяваха към тъмнината.

— Намираме се в руините на Южния дворец — продължи терористът. — В тронната зала, в която Валтасар, син на Навуходоносор, видял фаталния надпис на стената. Вие познавате историята от Книгата На Даниил, разбира се.

Мълчание.

Риш отново заговори в мрака.

— Стоя в нишата, където се е издигал царският трон. Ако се вгледате, можете да си представите сцената на пира — златните и сребърни съдове, взети от Навуходоносор, когато плячкосал Йерусалим, мъждукащата свещ, призрачната ръка, появила се от сенките и написала думите за гибелта на Вавилон на стената27. — Той направи драматична пауза. — Това е една от любимите истории на евреите. Затова ви доведох тук. В знак на специално отношение.

Хауснер и Добкин не отговориха.

Арабинът продължи:

— Наблизо е открита огромна пещ. Няма съмнение, че именно в нея Навуходоносор е хвърлил Седрах, Мисах и Авденаго28. Господ направил чудо и те оцелели. Евреите обаче невинаги са били спасявани от такива чудеса. — Риш замълча и в помещението се чу дишането на хора. — Вавилон е място на ужасна скръб за евреите, но и на велики чудеса. Какво ще е този път, господин Хауснер?

Яков запали цигара и каза:

— Вие сте много красноречив, Ахмед Риш. Аз ще бъда съвсем кратък. Какво искате?

— Беше безразсъдно да приземите онзи голям самолет на могилата. Можехте да загинете.

— Какво искате?

— Извинете ме. Забравих да попитам дали желаете нещо освежително? Вода? Храна?

— Имаме си достатъчно, Риш — отвърна Добкин.

Арабинът се засмя.

— Съмнявам се.

Хауснер едва не извика. Не можеше да търпи типичните арабски заобикалки.

— На въпроса. Какво искате?

Риш леко повиши глас.

— Искам всички вие да сте мои заложници, докато преговарям с вашето правителство. Не желая повече кръвопролития.

Очите на Хауснер се приспособиха към светлината. Той различи силуета на Риш, който стоеше в една ниша. Носеше проста бяла роба и сандали. Не се бе променил от срещата им в „Рамла“. Беше изключително висок и красив за арабин. Навремето Яков си бе помислил, че има кавказка или персийска кръв.

— Снощи претърпяхте малко поражение. Имахте трийсетина убити и ранени, предполагам.

— Не съм тук, за да правя анализ на сражението, господин Хауснер. Нямам намерение и да държа дълги политически речи. Ще запазя всичко това за вашето правителство. Сега ще ви дам само една гаранция и един ултиматум. Гарантирам ви, че ако се предадете, нито един израелец няма да бъде убит. И ви поставям ултиматум да се предадете до залез-слънце. Приемате ли?

— Ами ако Израел отхвърли исканията ви? — попита Хауснер. — Тогава как ще гарантирате, че ще запазите живота на заложниците?

— Ако ни предизвикат да изпълним заплахите си, ще ви освободя. Ще го знаем само ние с вас, разбира се. Но имате думата ми.

Хауснер и Добкин тихо се посъветваха помежду си.

— Мисля, че играта ви ни е известна, господин Риш — каза накрая Яков. — Основната ви цел е да предотвратите провеждането на мирната конференция. Може да сте успели. А може би не. Но втората ви цел е била да заловите два самолета с високопоставени израелци и да изтръгнете от тях военни и политически сведения. Тази информация струва цяло състояние на пазара, нали? И последната ви цел е да ни държите като заложници, за да поставите някакви неизвестни искания на нашето правителство. Даже да сте готови да ни освободите, ако тези искания не бъдат изпълнени, това ще стане едва след като получите нужните ви сведения с всякакви средства. Прав ли съм? Имам ли вашата дума, че никой от нас няма да бъде разпитван, нито ще му оказвате какъвто и да било натиск?

Риш не отговори.

— Ами израелските араби? — продължи Хауснер. — Струва ми се, че не ги включихте в гаранциите си?

Риш мълчеше, ала въпреки слабата светлина Яков забеляза, че изражението му се е променило. Терористът смяташе евреите за свои традиционни врагове. Но като неверници, според странното мислене на арабите и мюсюлманите, те не подлежаха на най-тежкото наказание. Правоверните обаче, особено ако бяха и араби, не можеха да очакват милост за това, че са се отказали от своя народ и религия. Що се отнасяше до Риш, Джабари и Ариф бяха мъртви и Хауснер го знаеше.

— Ядосвате ме, господин Хауснер — каза терористът. — Лъвската бърлога не е мястото, където можете да предизвиквате лъва. Правете го от разстояние.

Яков кимна и внимателно се вгледа в лицето му. Много му се искаше да го попита за момичето, което го беше видял да отнася от бойното поле. Но дали наистина той бе онзи мъж и кое беше момичето? Дали бе мъртво? Ако му зададеше въпроса обаче, щеше да потвърди подозренията на арабина за оптичния мерник. И можеше да го разгневи. В момента Риш изглеждаше спокоен, ала хора като него бяха нестабилни. Тъкмо така го бяха характеризирали психиатрите в „Рамла“. Нестабилен психопат. Но подобно на много психопати убийци, той определено притежаваше чар. А чарът може да те заблуди и да те накара да допуснеш грешка. И тогава врагът ти разкъсва гърлото.

— Откъде да зная, омразата ви може да е толкова силна, че да избиете всички ни. Каква гаранция имам, че не сте… побъркан?

— За Бога, Хауснер — прошепна Добкин и го хвана за ръката.

Възцари се абсолютна тишина. Яков знаеше, че Риш се бори с желанието си да го убие. Но и двамата разбираха, че убийството ще сложи край на преговорите.

Арабинът с мъка овладя чувствата си и спокойно отговори:

— Мога само да повторя гаранцията и ултиматума си. Имате време до залез. Нито миг повече. И на двама ни е известно, че по тъмно радиоприемането е по-ясно. Така че не искайте да удължавам срока. — Той пристъпи напред от нишата. — Освен това е само въпрос на време иракските власти да ни открият. Но не разчитайте да реагират най-малко двайсет и четири часа след като научат, че сме тук. Първо дълго ще се колебаят. Уверявам ви. Имам приятели в правителството. Те ще забавят всеки опит за действие и ще ми съобщят за всяко решение. А и иракската армия се придвижва мъчително бавно, господин Хауснер. Въпреки това трябва да ги имам предвид. Затова, повтарям — ако до залез не се предадете, ще ви нападнем.

Хауснер и Добкин не отговориха. Риш помирително протегна ръце.

— Помислете за последствията от поражението. Всичките ми хора са ашбали. Знаете го от пленника си, нали?

Мълчание.

— Е — продължи терористът, — не зная какво ще се случи в разгара на битката. Хората ми изгубиха много свои другари. Ще искат да отмъстят за тях. Помислете и за жените си… нали ме разбирате?

Хауснер използва най-обидната арабска ругатня, за която можеше да се сети.

Мъжете покрай стените гневно зашепнаха.

Риш пристъпи още по-напред и се усмихна.

— Отлично владеете по-колоритните изрази от родния ми език. Откъде го научихте?

— От вас — в „Рамла“.

— Наистина ли? — Той застана в средата на тронната зала на около два метра от двамата евреи. — Някога бях ваш пленник. Скоро ще си разменим ролите. Когато бях в затвора, вие сте можели да уредите да ме убият други араби, като им обещаете помилване или облекчаване на режима. Но колкото и да сте го искали, не сте го направили. Знаете какво означава честна игра. И все пак аз се заклех да ви убия за това, че ме ударихте. В известен смисъл обаче ви дължа живота си. Ако се предадете, ще бъда честен с вас. — Той внимателно се вгледа в лицето на Хауснер, после пристъпи на метър от него. — Ясно ви е, че обидата продължава да гори в мен, нали? — Риш замахна и го зашлеви с длан през лицето.

Яков се смути за миг, после се хвърли към него. Добкин го хвана и го задържа.

Терористът кимна.

— Всичко свърши. Вече няма обида. Ал аин бел аин ал сен бел сен. Око за око, зъб за зъб. Нищо повече. Нищо по-малко.

Хауснер възвърна самообладанието си и се отскубна от генерала.

— Да. Съгласен съм, Риш. Но все още остава обидата, че взриви самолет с петдесет души на борда.

Арабинът се извърна.

— Няма да обсъждам този въпрос. Имате възможност да спасите другите петдесет. — Той погледна Добкин. — От военна гледна точка, би трябвало да съзнавате, че положението ви е безнадеждно.

Генералът пристъпи към него. Откъм ъглите се разнесе шумолене на дрехи. Риш направи едва забележимо движение с ръка и сенките се отдръпнаха назад. Добкин застана на няколко сантиметра от терориста.

— Снощи наистина беше безнадеждно. Но ви победихме. Довечера ще имаме повече шансове.

Риш поклати глава.

— Довечера ще превземем хълма, господин генерал.

Хауснер хвана Добкин за рамото.

— Достатъчно слушах. Искам да се връщаме.

Арабинът кимна.

— Надявам се, че ще позволите на всички да гласуват, господин Хауснер.

— Да. Там горе взимаме всички решения с гласуване, Риш. Ще ти съобщя резултата преди залез-слънце. Междувременно ще ви върна пленника. Нуждае се от медицински грижи. Разполагате ли с условия?

Риш се засмя.

— Какъв несръчен опит да разберете дали имаме медицински средства! Но ще вземем ранения. Благодаря ви. И отново ви предупреждавам, че ако хората ми превземат хълма, няма да мога да ги контролирам.

— Или сте лош командир, или не можете да лъжете — отвърна Добкин.

Терористът се обърна и се върна в тъмната ниша. Отдалечаващият му се глас отекна в тронната зала.

— Аз съм реалист, господа. А вие не сте. Спасете онези хора, господин генерал. Спасете живота им, господин Хауснер.

— Непременно — отвърна Яков и понечи да си тръгне.

— А, още нещо. Това може би ще ви помогне да вземете правилно решение. Имам информация, която навярно ще заинтригува някои ваши хора. — Риш замълча за миг.

Хауснер усети, че го полазват ледени тръпки. Той не се обърна към арабина и не отговори. Добкин също остана неподвижен.

— Някои от хората ви имат семейства в арабски страни. Известна ми е тяхната съдба. Искате ли и вие да я научите? Ако се предадете, ще я споделя с вашите хора. Това ще сложи край на мъките им от неизвестността. Информацията за местонахождението им, ако са живи, може да помогне на семействата им да се върнат в Израел.

Мълчание.

— Например семейството на Абдел Джабари. Или братът на Рахил Баум, изчезнал по време на бойни действия през хиляда деветстотин седемдесет и трета.

Хауснер закрачи към изхода. Добкин го последва.

— Един от братовчедите на жена ви не изчезна ли в Синай през шейсет и седма, господин генерал?

Добкин продължи да върви.

— И съпругът на Мириам Бернщайн, Йосеф. Допреди половин година беше в сирийски военнопленнически лагер. После една нощ го отведоха и го разстреляха.

Хауснер забави крачка.

— Или пък това беше братът на Рахил Баум? Струва ми се, че Йосеф Бернщайн все още е в лагера. Е, няма значение. Имам всичко записано. По-късно ще проверя.

Яков трепереше от гняв. В тронната зала зад него отекна ниският подигравателен смях на Риш.

Изведоха ги навън. Придружителите им не бързаха да им завържат очите и стотина метра на изток Добкин успя да зърне кулите на Портата на Ищар. Наблизо се намираха мотелът и малкият музей. Сините глазирани тухли на Портата блестяха под слънчевите лъчи. Недалеч се издигаха стените на Висящите градини, прашни, напукани и без никакви следи от растителност, дори мъх.

Хауснер забеляза, че тази могила е приблизително също толкова висока, колкото тяхната. От мястото си виждаше конкорда и хората, които се движеха около него.

После им завързаха очите и ги отведоха.

След като арабите ги оставиха, Добкин тежко въздъхна.

— Едва не го извади от равновесие. Ти си луд. — Генералът погледна през рамо към отдалечаващите се ашбали. — Не зная защо, но очаквах този човек да е въплъщение на злото.

— Той наистина е въплъщение на злото.

— Не съм сигурен. Риш е луд, убеден съм в това. Но ми се струва, че в моментите, в които възвръща здравия си разум, иска да го харесват и да му се възхищават.

— Така е. И ако получим нова възможност, ще се възползваме от това. — Хауснер се бе задъхал. Той се обърна към генерала, който се изкачваше без усилие. — Прав си, разбира се. За хората ни Риш е самият дявол, което напълно отговаря на целите ни — както и на техните. Но когато ги срещнем лице в лице, нашите дяволи никога не са такива, каквито очакваме.

— Ще се предадат ли? — извика Брин.

Хауснер погледна нагоре и се усмихна.

— Предадох му твоя ултиматум. — Той отново забеляза как изглеждат от там техните позиции. Обърна внимание на свличащите се земни пластове, на коварните дупки и ерозиралите дерета. Нощем теренът трябваше да е кошмарен. Ако трябваше да атакува хълма, бързо щеше да се обезсърчи.

Стигнаха до хребета и около тях се стълпиха всички, които не бяха на пост. Добкин накратко им предаде част от разговора с Риш. Последваха много въпроси и дискусията се разгорещи. Хауснер прекъсна коментарите и обеща преди залез да постави проблема на гласуване. После помоли хората да се върнат на работа по укрепленията, което показа на мнозина, че не може да става и дума за капитулация. Нещо, което и без това всички знаеха.

Продължиха да строят отбранителните съоръжения за очакваната атака. Импровизираха и изобретяваха в движение. Нямаха други инструменти, освен комплекта на бордовия инженер, но с тяхна помощ си приспособяваха други.

Свалиха седалките и части от пода на самолета. Вдигнаха бронираната решетка и я провесиха между алуминиеви пръти като защита срещу куршуми и шрапнели от ръчни гранати.

Един от депутатите си спомни за изобретението на Архимед по време на защитата на Сиракуза. Според легендата, гръцкият учен конструирал гигантско увеличително стъкло, за да подпалва римските кораби. В същия дух, макар и с друга цел, те демонтираха алуминиеви листове от разбитата опашка и ги изправиха на алуминиеви пръти около охраняемата зона. Металът щеше да отразява силните слънчеви лъчи в очите на ашбалите, ако решаха да нападнат през деня. Освен това извънредно затрудняваше снайперистите.

Други алуминиеви пръти бяха забити в склона. Във военната наука този вид препятствия се наричаха „засеки“. Всеки, който се втурнеше в мрака нагоре, щеше да се набучи на острите колове.

С напредването на деня огневите позиции ставаха все по-укрепени, дупките по-дълбоки, брустверите — по-дълги и здрави. Всички материали, които използваха в работата, се маскираха с вездесъщия вавилонски прах. По настояване на Добкин хората направиха същото с дрехите и лицата си. В деретата бяха издигнати ниски глинени стени, така че палестинците, които пълзяха в тях, трябваше да ги прескачат и по този начин да се излагат на обстрел. Отсякоха редките трънливи храсти, които растяха по склона и можеха да предложат известно прикритие. Местните използваха тръните вместо дърва за горене и защитниците на хълма ги отнесоха в охраняемата зона с тази цел. Върху хребета натрупаха отцепени буци глина, някои от които тежаха до сто килограма, за да ги бутат върху нападателите. По склона изкопаха капани с остри алуминиеви колове на дъното и ги покриха с плат, откъснат от седалките. Импровизираха предупредителна система от тел, въжета и консервени кутии, пълни с камъчета.

Липсата на инструменти правеше варварското демонтиране на части от самолета невероятно трудно. Работата се ускори, когато пригодиха примитивна горелка от кислородни бутилки и авиационно гориво. Повечето алуминиеви листове бяха взети от взривената опашна част. Израелците пълзяха по огромния конкорд също като работниците в Сен Назар и стояха на същите подпори, които бе използвал Нури Саламех, за да постави бомбата.

От хидравличните тръби направиха ножове и копия за самоотбрана. Изпразниха в други съдове стъклените буркани от багажа и запасите на самолета и ги напълниха с гориво. В някои от тях прибавиха сапун от тоалетните и други козметични продукти. Получи се примитивен напалм, който щеше да полепва и да гори.

Хората от мирната мисия работеха със смесица от ентусиазъм и отчаяние. Провеждаха кратки неофициални дискусии. Обсъждаха класическите примери на обсада от древността и използваха идеи от някогашните битки. Спомняха си за Архимед и Да Винчи. Призоваваха на помощ училищните си познания за обсадите на Троя, Рим, Сиракуза, Картаген и Йерусалим. Какви бяха елементите на успешната отбрана? Не можеха да не си мислят за Масада. Аналогията надхвърляше сходствата в терена.

Въпросът, който измъчваше всички защитници, бе дали група интелигентни и цивилизовани хора с ограничени средства е в състояние да победи група не толкова цивилизовани, но далеч по-добре въоръжени противници. Хауснер наблюдаваше оформянето на дългата отбранителна линия. Като се имаше предвид, че западният склон е почти непристъпен, защитните съоръжения изглеждаха внушителни. Някой, който наблюдаваше от въздуха — каквото очевидно в момента правеше с лиъра Ахмед Риш, — щеше да заключи, че цитаделата е непревземаема, ако зад тези набързо издигнати укрепления имаше истинска огнева мощ. Ала нямаше.

Хауснер знаеше, че основният въпрос не е колко време ще издържат. Всичко зависеше от това кога ще ги открият. Какво ставаше в Израел, по дяволите?

17.

В Лод беше горещо. Почти непоносимо.

Теди Ласков седеше над чаша бира на маса пред „Майкълс“. На шабат магазините бяха затворени и почти нямаше улично движение, но собственикът на това заведение бе християнин и вътре гъмжеше от посетители. Ласков погледна запотената чаша. Около нея се беше образувала локвичка. Водата се стичаше по мраморния плот на масата и капеше по крака му. Сините панталони потвърждаваха, че вече е цивилен гражданин. След почти четирийсет години в една или друга униформа се чувстваше странно. Бе съвсем различно от това да носи цивилно облекло, когато не е на служба. Дрехите бяха същите, но някак му стояха по друг начин.

„Майкълс“ му напомняше за Мириам, ала не беше дошъл поради тази причина. Просто бе удобно място да свършиш малко работа на шабат. Бездействието и нерешителността му бяха продължили точно час, докато крачеше назад-напред в апартамента си. После беше решил да действа.

Генерал Талман се приближи към заведението с обичайната си енергична походка. Винаги приличаше на офицер от КВВС от филм за Втората световна война. Дори без униформа изглеждаше така, сякаш носи пилотски шлем и сребърни криле. Но Ласков забеляза, че бившият му началник не е в по-добро настроение от него и че мустаците му са някак провиснали. Той кимна и седна.

— Адски е горещо.

— Забелязах.

— Е, да започваме. Мазар ще дойде ли?

— Би трябвало вече да е тук.

— Няма да го чакаме — каза Талман.

— Добре. — Теди извади от джобовете си няколко листа с бележки. — Събрах всички възможни подозрения, предположения, информации за радарни засичания, израелски и американски разузнавателни сведения. Мисля, че са се насочили на изток. На изток от Синай.

Талман почука с пръсти по масата.

— Разговарях с Хур. Неофициално, разбира се. Той ми каза, че палестинците оставили много заблуждаващи следи. Но разузнаването било единодушно, че са поели на запад. Към Либия. От политическа гледна точка, това е по-логично. Неколцина от оперативния център обаче са убедени, че са продължили на юг към Судан. И това не е лишено от основание. Може да са кацнали в Сахара, да са презаредили и пак да са излетели за Уганда. В тази част на света почти няма радари и има много безлюдни райони. Всичко изглежда логично от политическа и практична гледна точка. Либия и Судан. — Той замълча и погледна Ласков в очите. — Но и аз смятам, че са се насочили на изток.

Теди се усмихна.

— Добре. Сега ще ти покажа защо. — Той разлисти бележките си.

Талман си поръча джин с тоник и го изслуша.

Хаим Мазар ги подмина и продължи нататък по улицата. После се обърна и закрачи обратно. Огледа се, сякаш търсеше маса, забеляза Ласков и Талман, изненадано се усмихна и се приближи към тях.

— Нещо против да седна при вас? — Високият слаб мъж се сви на малкия стол.

Теди поклати глава.

— Радвам се, че си шеф на Шин Бет, а не агент. Не съм виждал по-слаб актьор.

— Старая се. — Той се озърна. — Току-що идвам от пресконференция. Ако си мислите, че тук духа горещ вятър, трябваше да видите какво беше там.

Талман се наведе напред.

— Много любезно от твоя страна, че правиш това.

Мазар сви рамене.

— Виж, навярно и аз трябваше да подам оставка.

— Защо? — попита Ласков. — След онзи случай с минохвъргачките ти си героят на деня. Правителството се нуждае от герой и няма друг кандидат, освен теб.

— Засега — отвърна Мазар. — Когато се слегне прахът, ще напусна. Вече ти казах, че онази история с минохвъргачките е била за отвличане на вниманието. Същите хора, които са инсценирали фарса, са отвлекли и конкордите. Ако нещо беше попречило на Риш да излети с лиъра, щяха да позволят на онези араби да стрелят. Само че лиърът излетя и някой — самите палестинци, разбира се — ни подхвърли информацията за минохвъргачките. Всъщност аз вече знаех за тях.

— Тогава защо да си виновен? — попита Ласков. — Като шеф на вътрешната сигурност, ти си направил всичко, каквото е трябвало. Виновен е… Хауснер… и ние.

— Отчасти. Виждате ли, за да засече конкордите, Риш, който е чакал на летището в Кайро, е трябвало да получи информация за точния час на излитане. Можел е да му я осигури единствено някой от Израел. Шпионин, действащ на наша територия. За това отговарям аз. Не съм в състояние да го открия. Дори не подозирам никого. — Той запали цигара. — Шпионинът се е обадил на свой човек от летището и му е съобщил новия час на излитане, да не споменавам за това, че според вас Риш е знаел основната тактическа честота. Свързах се с Кайро. Под фалшиви имена Риш и неговата група се представили за бизнесмени и заявили полет за Кипър. Но после внезапно променили плана. Контролната кула в Александрия отказала да им позволи по-ранно излитане, но подозирам, че малък подкуп ги е накарал да омекнат, както става навсякъде в земята на исляма. Така или иначе, останалото е история.

Талман кимна.

— Всичко това е интересно, но както казваш, вече е история. Важното сега е къде е вторият конкорд.

— Това е от значение за държавата, за нейното външно разузнаване и въоръжени сили. Важното за мен като шеф на Шин Бет е кой е шпионинът. И положението става още по-сложно, защото се налага да изтегля повечето от агентите и арабските си информатори.

— Защо? — попита Талман.

— Защото Исак Бург, шефът на Мивцан Елохим, знае адски много за Шин Бет. Ето защо. Ако го хванат и го притиснат, ще изтръгнат от него тайните не само на неговата, но и на моята организация.

Ласков поклати глава.

— Абсурд. Той ще се самоубие, но няма да им позволи да го подложат на изтезания.

Мазар кимна.

— Той взе със себе си пистолет. Надявам се само, че е имал време да го използва.

Талман си поръча още един джин.

— Ами Добкин? Той е бил в Аман, нали?

— Да. Добкин беше тясно свързан с военното разузнаване. Освен това знае правителствени тайни. Външният министър знае… всичко. И мисля, че той за нищо на света няма да си пръсне мозъка. — Мазар сведе очи към масата, после погледна Теди. — Мириам Бернщайн имаше достъп до цялата информация на кабинета. Едва ли ще издържи на мъчения. Ти как смяташ? — Той зачака отговор.

Талман се обърна към Ласков, ала не успя да прочете изражението му. Мълчанието се проточи.

Накрая Мазар тежко въздъхна.

— Като разузнавач с трийсетгодишен опит се надявам всички да са мъртви. — Той замълча за миг. — Хауснер със сигурност се е самоубил.

Няколко минути никой не каза нищо. Тримата отпиваха от чашите си и зяпаха трептящия въздух над пътя. Ласков се прокашля.

— Какво ни носиш за Риш?

Мазар отвори дипломатическото си куфарче и извади дебела папка.

— Това е безумие. Нито един от двама ви няма представа от разузнаване. — Той протегна папката на Талман. — И аз съм луд, че ви я давам.

— Знаем — отвърна генералът и прелисти страниците. — Силата на тази страна е в малките й размери. Информационният поток винаги е бил съпътстван от семейна атмосфера. Нищо не пречи на цивилни лично да разговарят с генерали, на шефовете на една служба да помагат на шефовете на други. Но се боя, че колкото повече остаряваме като държава, толкова повече се бюрократизираме и разпокъсваме като останалия свят. Ти просто забавяш тази опасна тенденция, Хаим.

— Глупости — изсумтя Мазар. — Ако нещо се обърка, всички ще свършим в затвора.

— Носиш ли ни въздушни снимки? — попита нетърпеливо Ласков.

— Да. Имаме хиляди от американски сателити и разузнавателни самолети SR-71. Американците много ни помогнаха с Аман. Но ми беше трудно да им обясня за какво ни трябват. Както и да е, можете да прочетете информацията, както и анализите на снимките.

— След четирийсет години, надявам се — отвърна Ласков, взе купчината фотографии от Талман и погледна най-горната. Беше от брега на Синай. Отстрани с молив бяха обозначени географската дължина и ширина. — През този сезон има плътна облачна покривка.

— Пролет е — неуверено отвърна Мазар. — Така или иначе, снимките са главно от Египет, Судан и Либия. Предполагам, продължавате да смятате, че са поели на изток.

— Да — потвърди Теди. — Риш е иракчанин, нали?

Мазар се усмихна.

— Ще ми се да беше толкова просто. Групата на Риш почти изцяло се състои от палестинци. Те са ислямските скитници, както евреите са скитниците на света. Каква ирония. Може да са навсякъде — от Мароко до Ирак.

Ласков го слушаше с половин ухо, докато разглеждаше поредица снимки на Тигър и Ефрат. Бяха направени от разузнавателен самолет SR-71 в седем часа същата сутрин от височина двайсет и пет километра. На други се виждаше пустинята Шамия в Ирак. Слънцето бе ниско и хвърляше издължени и изкривени сенки по земята. Той вдигна очи към Мазар.

— Има ли снимки от Ирак, правени по обед?

Шефът на Шин Бет се консултира с бележника си.

— Само сателитни. От дванайсет часа и седемнайсет минути. Американците планират разузнавателни полети чак утре привечер.

— Тогава ми намери сателитни снимки — каза Ласков.

— Ще опитам. — Мазар се изправи. — Извършвам престъпление, но това не ме притеснява. — Той затвори дипломатическото си куфарче. — Съобщете ми, ако получите божествена вест. Междувременно трябва да продължавам да търся предателя.

Талман вдигна поглед от психологическия профил и биографията на Риш.

— Разпита ли тримата палестинци с минохвъргачките?

— Да — отвърна Мазар. — Нищо не знаят, разбира се. Поне смятаха, че не знаят. Но научихме някои дребни неща, които им се струваха маловажни. Процедурата ти е ясна.

— Какво научихте? — попита генералът.

— Убеден съм, че ги е пратил Риш. Има още някои улики, но трябва да ги проверя преди да стигна до каквито и да било заключения. Ще ви държа в течение.

Ласков стана и стисна ръката на Мазар.

— Благодаря ти. Истински глупак си, че ни помагаш.

— Да. — Той избърса потта от челото си с носна кърпичка. — Длъжници сте ми. И някой ден ще дойда да си получа дълга.

— Какво ще кажеш да ти се издължим още сега? — Теди надраска нещо върху плажната си салфетка. — Ето го твоя дълг.

Очите на Мазар се разшириха.

— Сигурен ли си?

— Не. Това е в твоята област. Да си сигурен.

Мазар прибра салфетката в джоба на ризата си и бързо се отдалечи към площада на „Св. Георги“, където спря такси.

18.

Лиърът се спусна над могилата, но не прекалено ниско.

— Хайде да го свалим — предложи Брин.

Хауснер поклати глава.

— Сключихме примирие до залез-слънце и това време ни е добре дошло. Така че не обърквай нещата, Брин.

— Глупости. И без това нямаше да ни нападнат по светло. Те не са ни дали това време.

Добкин вдигна поглед от картата, която скицираше.

— Не е точно така. Можеха през целия ден да ни обстрелват със снайперистки пушки. И на мен не ми харесва примирието, но бъди реалист, приятелю. — Той се върна към работата си. Чертаеше височините и долчетата по склона пред себе си. Стрелец, който използваше тази позиция през нощта или при ограничена видимост, трябваше да е в състояние ефикасно да покрива района с помощта на написаната и скицирана информация. Добкин подаде картата на Натан. — Вземи.

— Не ми трябва, господин генерал. Имам мерник за нощна стрелба.

— Батериите са почти съвсем изхабени. А и лупите могат да се счупят.

— Да не дава Господ — рече Хауснер. — Това е най-доброто ни оръжие.

— Тъкмо затова аз стрелям с него — каза Брин и макар и неохотно, взе картата.

Наоми Хабер седеше, облегната на парапета от утъпкана пръст, увила главата си с хавлиена кърпа като с кефия.

— Много си скромен.

Младежът не й обърна внимание.

Добкин се обърна към нея. Пешкирът скриваше дългата й черна коса и челото й. Лицето й му се струваше познато.

— Фамилията ти е Хабер, нали?

Наоми предпазливо погледна към него.

— Да.

— Е, нищо чудно, че си успяла да опитомиш нашия Дейви Крокет29.

— Кого?

— Няма значение. — Той се обърна към Хауснер. — Това момиче беше в отбора по стрелба на армията.

Брин искрено се изненада и възкликна:

— Защо не ми каза?

Тя се изправи и се обърна към Добкин.

— Господин генерал… аз… искам да кажа… просто проявих желание да му помагам… да съм негова куриерка. Но… стрелбата по мишени и по човешки същества са съвсем различни неща, нали? Мисля, че не…

Добкин съчувствено я погледна.

— Яков…

Хауснер скочи и грубо я стисна за ръката.

— Слушай, госпожице, нито един от хората ми не може да се сравнява по точност с Брин и когато попитах дали някой на този хълм има представа от снайперистка стрелба, никой не се обади. Ти скри тази информация от мен и за Бога, ще отговаряш за това! Но засега се смятай за снайперист. Когато довечера видиш някой от ония ашбали да се изкачва по склона, помисли какво ще ти направи, ако стигне до върха.

Момичето сведе поглед.

Брин се смути.

— Аз ще се погрижа за това, шефе.

— Непременно — отвърна Хауснер и тръгна към конкорда. Добкин го последва.

Работата не беше престанала през цялата сутрин, но сега, по пладне, когато слънцето прежуряше най-жестоко, повечето хора бяха спрели да си починат, както правеха в Израел и в целия Близък изток. Бяха насядали под самолета, та големите криле да ги пазят от ослепителните лъчи.

Затоплиха недоизядената храна от предишния ден върху алуминиеви листове, поставени над запален с тръни огън. В изкопана под конкорда дупка пазеха всичките си течности — бутилки сладко вино от багажа, кутии със сок и напитки от самолетните запаси. Тъй като можеха да носят допълнителен багаж, всички бяха взели за подаръци и лична консумация големи количества пакетирани израелски храни. Но след тежкия физически труд хората бяха изгладнели.

Яков Лайбер отговаряше за припасите и изглежда, се справяше добре. Хауснер сложи ръка на рамото на дребничкия мъж.

— Какво е положението, стюард?

Лайбер се насили да се усмихне.

— Имаме предостатъчно храна и напитки… за един ден.

— Ами ако се наложи да останем тук още два дни?

— Ще бъдем гладни и жадни… но ще издържим.

— А три дни?

— Ще сме много жадни.

Хауснер кимна. Ако продължаваха да работят така и времето не позахладнееше, за три дни всички щяха да се обезводнят. Навярно още по-рано. Тогава никой нямаше да е в състояние да разсъждава рационално. Щяха да мислят единствено за вода. Това щеше да е краят, даже отбраната им да устоеше. Колко обсади бяха свършвали така? Вода. Храната нямаше да е проблем. Човек можеше седмици наред да не яде почти нищо. Освен това на хълма гъмжеше от гущери. Предната нощ бе чул вой на чакали. Можеха да примамят няколко… с погребаните араби… По дяволите рави Левин.

Лайбер му говореше нещо.

— Внимателно проверих водните запаси. На ден се пада по половин литър на човек.

— Не е достатъчно.

— Не. — Стюардът сведе очи към земята и ритна парче глина. — Можем да изкопаем кладенец.

— Това е могила, нали? — извика Хауснер на Добкин, който стоеше до овчарската колиба.

— Убеден съм — отвърна генералът. — Разрушена цитадела. Покрита с пръст и останки. — Той се приближи. — Защо?

— Искам да изкопаем кладенец.

Добкин поклати глава.

— Ще откриеш много интересни неща, но не и вода. Трябва да стигнеш до равнището на Ефрат. — Генералът застана до Хауснер и Лайбер. — Защо не пратиш няколко души до реката?

— Знаеш, че арабите са поставили часови.

— Довечера. Ако не атакуват откъм западния склон, ще успеем. Аз ще водя групата.

— Довечера ти ще се обадиш от телефона в мотела.

Добкин се засмя.

— Нямам местни монети.

Хауснер също се усмихна.

Генералът сведе очи към земята, после погледна към Ефрат.

— Изливали са кал и тиня в дървени калъпи и са ги оставяли на слънце — запълни мълчанието той. Мислите му се рееха някъде надалеч. — Тухларните са се простирали до хоризонта във всички посоки. Слънцето изпичало тухлите и те ги залепяли с тиня от Ефрат. Отпечатвали върху тях различни изображения. Лъвове и митични зверове. Царете поставяли клинописните си печати на всяка тухла. „Навуходоносор, цар на Вавилон, син на Набополасар, цар на Вавилон.“ И така до безкрай. Понякога ги покривали с червена, синя, жълта и зелена глазура. Построили един от най-красивите и колоритни градове на света, издигал се като перла сред зелената коприна на долината на Ефрат. — Добкин подритна буца кафява пръст, отдалечи се на няколко крачки и се загледа на запад над мочурищата. Червеникавожълтото слънце все още блестеше високо над хоризонта. — После завладели Израил и довели израилтяните да живеят при реките вавилонски. Тук, Яков. Точно тук е стоял евреин и е градил тази цитадела, за да подсили вавилонската отбрана срещу персийския цар Кир30. Преди повече от две хиляди и петстотин години. Но Кир превзел Вавилон и пуснал евреите да си идат. Защо? Никой не знае. Но те се върнали в Израил. И заварили Йерусалим в развалини. Ала се върнали. Това е важното. — Той вдигна поглед и като че ли се откъсна от унеса си. — Но за нас е по-важно, че не всички се върнали.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно е при реките вавилонски все още да живеят евреи, останали от времето на Вавилонския плен.

— Сериозно ли говориш? — попита Хауснер.

— Съвсем сериозно — потвърди Добкин. — Освен ако иракското правителство не ги е преместило в Багдад, което е малко вероятно. Говоря за иранските евреи, които се опитвахме да измъкнем оттук. Около петстотин души. Това щеше да е едно от условията на мирното споразумение.

— Смяташ ли, че още са тук?

— Тук са от две хиляди и петстотин години. Да се надяваме, че не са ги преместили. Най-голямото им село е на другия бряг на Ефрат. Казва се Ума. На около два километра по течението. Приблизително срещу Квеириш, арабското селище, което видяхме.

— Дали ще ни помогнат?

— О. Това е въпросът. Какво е евреин? Кой е евреин? Защо предците на тези израилтяни са предпочели да останат в греховния Вавилон? Кой знае? Но след всички тези години те са останали евреи, откъснати от основното течение на юдаизма. Това ни е известно. Макар че Бог знае що за иврит говорят… ако изобщо говорят на иврит. — Той разтвори куртката си. — Но това ще познаят. — Генералът извади сребърна Давидова звезда.

— Чудя се дали са научили, че сме тук — обади се Лайбер.

Хауснер постави ръка на рамото му.

— Всички са научили, че сме тук, стюард, освен хората, които са от значение за нас — израелското и иракското правителство. — Той го потупа по гърба. — Но и те скоро ще ни открият. Сега искам да претърсиш всеки сантиметър от това място и да намериш още провизии.

Лайбер кимна и се отдалечи.

— Ако съдя по онова, което видях сутринта — каза Добкин, — няма да успея да стигна до Портата на Ищар. Освен че ми е непознат, теренът е ужасен, навсякъде има необозначени разкопки и арабите ще разположат по пътя постове, сигурен съм.

— Тогава какво предлагаш?

— Районът от отсрещната страна на Ефрат е равнинен и сигурно няма палестинци. Довечера ще се спусна дотам — ако искаш, ще взема със себе си хора, за да налеят вода. А аз ще преплувам реката.

— Забравяш постовете — напомни му Хауснер.

Добкин сви рамене.

— Щом започне престрелката на източния склон, постовете на речния бряг няма да чуват почти нищо. Към два-три след полунощ вече ще са замръзнали от студ, уморени и ще благодарят на звездите, че не са участвали в атаката. Ще успея.

Яков го погледна скептично.

— И какво ще направиш, след като преплуваш Ефрат и стигнеш до онова еврейско село? Какво очакваш да откриеш там?

Генералът не знаеше отговора на този въпрос. Даже да имаха някакъв превоз, пътищата бяха непроходими. И със сигурност нямаше да имат телефон. С магаре щеше да се добере до Багдад за няколко дни. Хила определено бе възможност, ала трябваше отново да пресече реката. Навярно с лодка. С моторна лодка можеше да стигне до Хила за по-малко от час. А после? „Здравейте, аз съм генерал Добкин от израелската армия и…“

— Защо се усмихваш? — попита Хауснер.

— Помислих си нещо смешно. Виж, не се сетих случайно за това село. Спомних си за него веднага щом разбрах, че сме във Вавилон. Но трябва ли да забъркваме жителите му? Нямат ли си достатъчно проблеми?

— Не повече от нас — отвърна Яков. — И те съветвам в бъдеще да не криеш такава информация, генерале. Според мен имаме две възможности — мотелът при Портата на Ищар и Ума.

Добкин кимна. Имаше голяма вероятност еврейското село вече да е необитаемо. Можеше и да е окупирано от палестинците. Но дали имаше право да отиде при някой първобитен евреин, който живееше в кирпичен коптор на брега на Ефрат, да му каже, че е негов сънародник, и да поиска помощ? И ако научеше за това, Риш нямаше ли да накаже онези нещастници? Щеше, разбира се. Но нямаха алтернатива.

— Довечера ще ида в Ума.

— Добре. Предпочитах да опиташ с мотела, но изборът е твой. — Двамата се запътиха към овчарската колиба. Докато вървяха, Хауснер се обърна към едрия мъж. — Няма да мога да ти дам пистолет.

— Ясно.

Изминаха няколко крачки в мълчание. Яков се прокашля.

— Помолих външния министър да…

— Да — прекъсна го генералът. — Разбрах. Дигиталин. Един от сътрудниците на Вайдман, Пелед, има болно сърце. Носи лекарство, достатъчно за един месец. Взех двуседмичната му доза.

— Надявам се, че е достатъчно.

— И аз.

Бург излезе от колибата с двете стюардеси Рахил Баум и Бет Абрамс. Светлосините им униформи бяха подгизнали от пот и някаква тъмна течност, навярно кръв или йод. Момичетата изгледаха Хауснер със смесица от страх и неприкрито отвращение и го отминаха.

Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.

— И мен така ме гледат. Отлично се справяха с палестинския си пациент, докато най-после не го оставих на мира. Никой не ни разбира, Яков.

— Мохамад каза ли нещо ново?

Бург задъвка празната си лула.

— Няколко неща. — Той вдигна очи към лиъра, който се отдалечаваше на запад над Ефрат. — Чудя се дали отива в базовия лагер за минохвъргачки и гранати.

Хауснер проследи с поглед самолета, докато не изчезна в далечината.

— Това малко ще усложни нещата довечера.

Добкин запали цигара.

— Радвам се, че няма да съм тук.

— Значи отиваш, така ли? — попита Бург.

— Да. Докато вие се криете от куршумите, аз ще ям маца31 и печено агне.

— Май си слънчасал, генерале!

Добкин му обясни за еврейското село.

Бург го изслуша и кимна.

— Извинявай за шегата, но това не ми се струва кашер, Бен. Придържай се към първоначалния план.

— Имам чувството, че шансовете ми в Ума са по-големи.

Бург сви рамене. И в двата случая си бе чисто самоубийство.

— Между другото, Мохамад каза, че заместникът на Риш, Салем Хамади, бил хомосексуалист. Съвсем логично, като се има предвид, че е израснал в дом за сираци.

— На кого му пука? — попита Хауснер.

— На Салем Хамади, когато довечера го разгласим по високоговорителите на самолета.

Яков се усмихна.

— Долен номер.

— В тази игра всичко е оправдано. Монтирахте ли колоните навън?

— Да е отвърна Добкин.

Хауснер застана под сянката на крилото. Глинената рампа беше готова и той се облегна на стената й. Лъхна го горещ вятър. Бекер му бе съобщил, че барометърът на конкорда през целия ден бързо е падал.

— Някой знае ли как наричат тук източния вятър?

— Шерджи — каза генералът. — Усещаш ли го?

— Да, струва ми се.

— Лошо. По-лошо от хамсина в Израел.

— Защо?

— Първо, защото е по-горещ — поясни Добкин. — А тук има само пясък и прах. Може да те задуши. Да те убие. Особено на такъв хълм. Тъкмо затова е изчезнал Вавилон. Някой някога е казал, че цивилизацията ще оцелее, ако обикновените хора всеки ден вършат ежедневните неща. Е, това се отнася за Месопотамия по време на всички нашествия — освен монголското. Веднага щом жените престанали да метат улиците и фермерите да обработват земята, вятърът от персийските планини покрил всичко с прах и тук се възцарила пустинята.

Хауснер погледна далечните върхове. Около подвижните пясъчни дюни се вихреха малки въздушни въртопи. Те се издигаха по възвишенията, изчезваха в деретата, после отново се появяваха и се насочваха към тях.

Добкин проследи погледа му.

— От военна гледна точка, наистина не зная на кого ще донесе преимущество прашната буря.

— Имаме си достатъчно проблеми — отвърна Яков. — Мога да мина и без този. — Той се обърна към Бург. — Ако си свършил с пленника, ще се избавим от него.

— Мислех, че ще го пуснеш.

— Да.

Генералът възрази.

Хауснер му предложи цигара.

— Ще ви разкажа нещо. — Той се отпусна назад на хладната пръстена рампа. — По време на обсадата на Милано през дванайсети век местните пълнели чували с пясък и подсилвали с тях укрепленията. Предвождани от германския император Барбароса32, враговете им смятали, че чувалите са пълни с жито, и се обезсърчили. Всъщност градът гладувал, ала Барбароса не го знаел. Няколко години по-късно той обсадил италианския град Алесандрия. Селянин извел кравата си на паша извън крепостните стени и бил заловен от силите на императора. Когато убили кравата, за да я изядат, видели, че стомахът й е пълен с жито. Селянинът обяснил, че сеното и фуражът им били на привършване, но зърното било толкова много, че хранели с него добитъка. Барбароса пак се обезкуражил и вдигнал обсадата. Всъщност алесандрийците гладували и селянинът с кравата били номер.

— Опитваш се да ни кажеш нещо — рече Бург.

— Да. Първо ще си устроим празник. Пеем, танцуваме, правим се, че ядем и пием. Събираме цялото си оръжие в овчарската колиба. Зареждаме по един патрон във всички резервни пълнители, така че да изглеждат пълни. Преструваме се, че не ни пука за храната и боеприпасите. Поставяме фалшива картечница достатъчно надалече, за да не е очевидна измамата. Измисляме още трикове. Все едно че тук е дошла на почивка Трета бронирана дивизия. И после ще освободим господин Мохамад Асад.

На лицето на Добкин се изписа скептично изражение.

— Не е ли прекалено явно?

— За Риш и офицерите му. Но ашбалите ще се замислят. — Той погледна Бург.

— Защо не? — рече шефът на Мивцан Елохим. — Вече свърших с него.

Тримата мъже влязоха в колибата. Каплан все още лежеше по корем, но изглеждаше добре. Четирима други леко ранени, сред които Йошуа Рубин, играеха карти. Стенографката Рут Мандел беше завита с одеяла и имаше треска. Палестинецът боязливо погледна Вург. Хауснер видя, че носът му е счупен. Не му се щеше да го държи при ранените, ала на хълма нямаше друго закрито пространство, освен конкорда, който се бе нагрял като пещ. А и там Мохамад Асад би могъл да научи информация, която да предаде на командирите си.

Двете стюардеси се бяха върнали и Бет Абрамс разбинтова раната на Каплан. Започваше да гноясва и миришеше отвратително. Цялата кирпичена колиба вонеше на стари бинтове и пот. Момичето започна да маже откритата рана с някаква жълтеникава каша.

— Какво е това? — попита Хауснер.

Тя вдигна очи към него, помълча, после отговори:

— Местно растение, което има кръвоспиращо действие.

— Откъде знаеш?

— Когато бях в армията, прочетох за него в един военен медицински наръчник. — Докато говореше, Бет внимателно мажеше кашата върху раната. — Плодовете са лимоненожълти и гладки. Горе-долу колкото топки за тенис. Лежат на земята на дълги дръжки. Забравих как се казва. Растат по склона. Използвам ги за всички ранени. Спиртът свърши. — Тя бинтова Моше и се отдалечи.

— Добре. — Хауснер се обърна към Каплан. — Как ти е задникът?

Младежът пресилено се засмя.

— Стюардесите постоянно ме мажат с тая жълта гадост. Явно не се шегуват, когато казват, че ако летиш с „Ел Ал“, ще се отнасят с теб като с цар Соломон.

Яков се усмихна. Каплан му напомняше за Мати Ядин. Щеше да се погрижи да го повиши.

— Оная по-дребничката, Бет Абрамс, е истинска кучка, но хвърля към задника ти погледи, които нямат нищо общо с медицината. Имай го предвид, когато се върнеш в Лод.

— Ще го имам предвид довечера.

Хауснер забеляза, че Хаим Тамир, тежко ранен по време на контраатаката от предишната нощ, спи неспокойно.

Той прекоси малкото помещение, приближи се до мъжете, които играеха карти, и каза на Рубин:

— Никога не си ми споменавал, че си побъркан.

Йошуа, дребен червенокос мъж на двайсетина години, събра картите си и вдигна глава към него.

— Не си ме питал. Кой е с моето узи?

— Прибрахме го. Когато те донесоха, в пълнителя бяха останали само три патрона.

— Тогава ми го върни. Ако случайно ни победят, искам да очистя първото копеле, което влезе през вратата.

— Добре. Ще ти го донеса. — Хауснер се загледа в ранените, които продължиха играта си. Бяха обикновени хора, цивилни граждани, които предната нощ за няколко минути бяха изпаднали в лудост. Сега бяха нормални. Какво мислеше за това Мириам Бернщайн? Разбираше ли, че добрите хора са убийци и убийците са добри хора? Разбираше ли, че човек като Исак Бург може да се усмихва и разоръжаващо да си играе с лулата си, а после да счупи носа на пленник и въпреки това да е добър? Защото важното бе да оцелеят. Ако трябваше да направят нещо, за да постигнат тази цел, щяха да го сторят.

19.

Слънцето се отразяваше в металния корпус на конкорда. Хауснер и Бург наблюдаваха със заслонени очи разглобяването на опашката. Яков се зачуди защо не са се сетили да проверят недостъпните части. На никой не му бе хрумнало да потърси с рентген странни сенки. На него не му беше хрумнало. Заради неговото недоглеждане бяха загинали хора. До каква степен носеше вина за смъртта им? Как можеше да я изкупи? Нима нямаше неща, които не би могъл да предвиди никой?

Единственият, когото не можеше да вини, беше Ахмед Риш. Той просто си бе вършил работата така, както смяташе, че е редно. А Хауснер беше длъжен да му попречи. Макар да се опитваше да разглежда нещата в съответния им контекст, най-много го измъчваше фактът, че арабинът го е надхитрил. Въпросът бе личен. Като плесница по лицето. Дали не водеше тези хора на смърт заради собствената си гордост?

Евреите винаги бяха смятали прекалената гордост за грях. Неин символ беше Вавилон и предците му го бяха проклели. Дали не го тласкаше нараненото му его? Не. Той следваше прецеденти, установени от Израел през годините. Никакви преговори с терористи. Твърда позиция. Непреклонна. Тя случайно съответстваше на собствената му нагласа, ала не бе лична. И все пак тази мисъл не преставаше да го гризе. Той се обърна към Бург.

— Има ли още нещо неотложно?

Шефът на Мивцан Елохим посочи една долчинка на около двеста метра от тях. Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Али Ариф копаеха дупка за нужник. Използваха същите инструменти като всички останали: разбиваха твърдата почва с парчета алуминиеви тръби и изгребваха глината с алуминиеви листове. Ръцете им бяха увити в парчета плат, за да ги предпазват от острия метал.

— Разпитах ги — каза Бург. — И двамата са депутати и не ми е работа да се съмнявам в лоялността им, но положението го изисква. Малко се обидиха и ужасно се разгневиха. Навярно ще можеш да изгладиш нещата.

Известно време Хауснер наблюдаваше двамата араби.

— Да. Ако се върнем, всички ще трябва да отговаряме за действията си, нали, Исак? Тук Джабари и Ариф са два Троянски коня зад стените на Троя, ако ме извиниш за метафората, В Йерусалим те биха могли да те изправят пред комисия на Кнесета, нали?

Бург го стрелна с мрачен поглед.

— Постъпих така, както смятах за нужно. Ще ме подкрепиш ли?

— Разбира се. — Двамата араби се изправиха и избърсаха потта от лицата си. Кърпите на главите им ги предпазваха по-добре от шапките, които носеха повечето други. — Те са в много неловко положение. Но мисля, че Риш няма да ги пощади, дори да ни предадат. Затова не искат ашбалите да превземат хълма. Точно обратното. Очаква ги мъчителна смърт. Известно ти е как постъпват палестинците с предателите.

Бург кимна.

— Не е приятно. — Той извади лулата си. — Твоята приятелка госпожа Бернщайн направо ми извади душата за това, че съм клеветял доброто име на Джабари и Ариф. И заради методите, които съм използвал при разпита на пленника. Каза, че всички сме се били превърнали във варвари. Права е, разбира се. Но ние не смятаме, че положението е чак толкова страшно, нали, Яков? Тя обаче смята. Защо всички тези милозливци не искат да видят света такъв, какъвто е в действителност?

— Виждат го, Бург. Просто не могат да пропуснат възможността да се правят на морално извисени пред копелета като нас, които трябва да газят в лайната до колене, за да им позволят да си провеждат семинарчетата за световния мир.

— Хм, аз не съм чак толкова краен в оценката си за тях. Така или иначе, тя създава проблеми и ми се струва, че би трябвало да направиш нещо по въпроса.

— Какво например? — Той погледна към Бург.

— Ти решаваш.

Хауснер избърса длани в панталоните си.

— Ще си помисля.

Докато се отдалечаваше, Яков забеляза нещо като леко хлътване на терена. Добкин смяташе, че това е вътрешният двор на цитаделата. Южният хребет на хълма всъщност бил градската стена, която минавала от цитаделата покрай реката и стигала до могилата Касър на юг. Според него северният хребет също бил стена. Ако не бяха толкова тесни, ашбалите можеха да ги използват, за да се изкачат по тях. Хауснер признаваше, че нито един от двата хребета не прилича на естествено образувание, но нямаше представа как генералът открива в тях стени, стражеви кули и дори вътрешни дворове. Всичко му се струваше обикновена пръст. В Израел никога не беше виждал толкова опустошени древни останки. Добкин му бе казал да си представи дебел саван, покриващ труп. Ако човек познавал анатомията, нямало да му е трудно да различи крака, ръце, лице, корем и гърди по издиганията и хлътванията на савана. Същото било и с градовете. Стени, вътрешни дворове и стражеви кули.

Когато се приближи към тях, двамата араби вдигнаха глави и го погледнаха.

— Нямах възможност да ви поздравя за снощната ви защита на Вавилон — каза Джабари.

— Изразявате се много драматично — отвърна Хауснер.

Ариф се беше задъхал. Бе гол до кръста и гърдите му тежко се надигаха и спускаха.

— И аз бих искал да ви поздравя.

Яков кимна.

— Има ли причини да се съмнявам във вас? — след дълго мълчание попита той.

Джабари пристъпи напред и спря на сантиметри от него.

— Не.

— В такъв случай повече няма да говорим по този въпрос. Предполагам, че господин Бург би искал да ви се извини, но едва ли ще го направи. Надявам се, че го разбирате. — Той се огледа наоколо. — Довечера имам много важна работа за вас двамата.

— По-важна от копаенето на нужник ли? — попита Ариф.

— Да — отвърна Хауснер, седна на земята и провеси крака в недовършената дупка. Арабите се настаниха до него и той им обясни какво иска от тях.

Добкин и Бург обявиха нова почивка и съобщиха на хората да се подготвят за представлението. Всички се подчиниха, макар че танците и песните отнемаха повече енергия, отколкото можеха да си позволят. Петте калашника и десетината пистолета бяха нехайно натрупани в овчарската колиба, сякаш защитниците на хълма не се нуждаеха от тях. На пръстения под бяха захвърлени боеприпаси. Един от хората на Хауснер, Маркус, влезе вътре, провесил узито на рамо, и го подаде на Рубин, който демонстративно го пъхна под одеялото си. Двамата младежи поговориха малко, след което Маркус си тръгна. После се появи Алперн, пак с узи, малко по-прашно от другия автомат. Беше същият — единственият. Йошуа го бе подал навън през една пролука в кирпичената стена.

След това влезе Брин, който носеше своята M-14. Мохамад погледна към нея и се втренчи в мерника за дневна стрелба. Натан видя, че го зяпа. Нощният мерник беше единственото им тайно оръжие и Хауснер бе наредил да не го показват. Брин се обърна към пленника на иврит, който Асад не разбираше.

— Не, приятелю, това не е мерникът, с който се прицелих в теб. Имаме друг. Но просто ще те оставя да се чудиш.

Дадоха на палестинеца богат обяд от храна от самолета и пакетирани деликатеси от багажа на пътниците. Някои неща го озадачиха, но опита от всичко. Една от стюардесите наля на ранените вода в пластмасови чаши. Йошуа Рубин изпи половината и изля остатъка през пролуката в стената. Дори да бе забелязал, че преди не са били толкова небрежни с водата, Асад не го показа с нищо.

Двама от хората на Хауснер — Яфе и Алперн — изнесоха пленника навън. Преди да му завържат очите, той видя десетките буркани с авиационно гориво, наредени в яма до колибата. Стюардът Даниил Якоби пълнеше други с алуминиева кана. Една от сътрудничките, Естер Аронсон, правеше фитили. Това не беше измама и Мохамад Асад остана впечатлен.

Алперн каза на Аронсон да му хвърли парче плат за превръзка. Както й бяха наредили, тя мудно се подчини и Алперн гневно и извика да побърза.

Междувременно Яфе завъртя пленника така, че да види нещо, което взе за тежка картечница върху тринога и което всъщност бе счупена подпора от предния колесник на самолета, почернена със сажди. До нея лъщяха на слънцето празни гилзи, завързани една за друга като нови боеприпаси. Даже да се зачуди защо израелците са носили тежка картечница в самолета, Асад не попита. През тези няколко секунди той видя всичко, което му позволиха, после бързо му завързаха очите, изведоха го от охраняемата зона между два от големите алуминиеви отразителя и му помогнаха да прескочи траншеята и пръстената стена. По средата на склона му свалиха превръзката и му дадоха бяла носна кърпичка, завързана на алуминиева тръба. Със същия глас, с който Господ трябваше да е говорил на жената на Лот33, Яфе му каза да не поглежда назад. Въпреки раната си Асад бързо се заспуска надолу.

Хауснер обяви край на празника и отиде при Бург и Добкин. Двамата стояха върху стражевата кула, която предната вечер бяха използвали за командно-наблюдателен пост, и контролираха работата по укрепленията. Горещият вятър леко развяваше тениската с пейзажа от Тел Авив.

— Мисля, че трябва пак да поговорим с Бекер — каза Бург. — Той е в пилотската кабина.

Запътиха се към конкорда. Под счупения преден колесник се издигаше платформа от пръст и Кан лежеше по гръб върху нея. Целият бе покрит с машинно масло и пот. Хауснер се зачуди дали няма да е по-добре да използва енергията си за копаене на капани, ала не каза нищо.

— Някакъв напредък? — попита Добкин.

Бордовият инженер се изправи.

— Не. Засега. Но смятам, че съм на прав път.

Генералът кимна.

— Добре.

— Надявам се само батериите да издържат и да е останало достатъчно гориво, за да го включим, ако успея да го поправя. — Кан подчертано погледна към Хауснер.

— Защо? — попита Яков. — За да пуснем климатичната инсталация ли? — Той стъпи на рампата. — Ако установите радиоконтакт с помощта на батериите, мисля, че няма да имаме нужда от генератора.

Кан не отговори.

Хауснер се изкачи до крилото и погледна към носа.

— Техниците са си такива по природа. Ако нещо е счупено, просто трябва да го поправят. Проклетото запалващо устройство накърнява самолюбието ти, Кан, но не мога да проумея каква ще е ползата от него.

Лицето на бордовия инженер почервеня, но той успя да се овладее.

Яков направи още няколко крачки и извика през рамо:

— Радиостанцията най-бързо може да ни осигури изход от това положение, но вие двамата, изглежда, не сте в състояние да се справите. — Той скочи върху крилото.

Добкин и Бург останаха долу и тихо продължиха да разговарят с Кан.

В самолета бе горещо като в пещ и въпреки че от известно време не беше пил вода, Хауснер започна да се поти. Докато минаваше през отделението за стюардите, забеляза, че не са останали никакви провизии. Махометърът работеше, което показваше, че Бекер използва аварийния енергиен източник. На дисплея продължаваха да светят цифрите „0.00“, което, кой знае защо, го раздразни. Кой гениален френски инженер бе свързал устройството с аварийния източник? Защо им беше на пътниците да знаят с каква скорост се движат по време на извънредна ситуация? Хрумна му, че след експлозията пасажерите в първия самолет трябва да са виждали как бързо губят скорост.

Усети смрадта от кабината още преди да стигне до нея и надникна вътре. Хес продължаваше да седи проснат върху пулта си, но с вкочанясването трупът се беше изместил и изглеждаше неестествено. През дупката в предното стъкло нахлуваше горещ вятър. Бекер слушаше сигнала на радиостанцията.

— Искам да го махнем — високо каза Хауснер.

Пилотът свали слушалките си.

— Аз нося отговорност за него. Ще остане тук, докато сме готови да го погребем.

Яков не знаеше какво става в главата на Бекер и нямаше желание да научи. Имаше ли значение къде ще е тялото? Навярно наистина беше по-добре другите да не го виждат. Само онзи проклет равин да не…

Левин бе загадка за него. Всички религиозни хора бяха загадка. Не пътуваха с „Ел Ал“, не ядяха гущери даже да умират от глад, не погребваха мъртвите на шабат. Накратко, просто не живееха в двайсети век. Позволяваха на хора като него да нарушават Закона, така че на шабат да имат вода в домовете си, някой да следи радарите и да прави хирургични операции. Левин просто беше друга версия на Мириам Бернщайн, реши той. Те бяха убедени, че са на прав път към рая и че Хауснер се е насочил към ада. Дойде му наум, че или прави изключително проницателни наблюдения, или е станал параноик. Но имаше ли деспот, който да не е такъв?

— Попитах дали искаш да си поиграеш с радиостанцията? — повтори Бекер.

— Какво? Не. Не искам. Чуваш ли нещо? Опита ли се да предаваш?

— Вече ти казах, през деня излъчването е много трудно.

— Добре. Навярно довечера ще имаме повече късмет.

— Няма.

— Защо?

— Защото вече се свързаха с мен.

Хауснер пристъпи напред.

— Кой?

— Човек на име Ахмед Риш. Преди известно време, когато летеше над нас. Каза, че се надявал Яков Хауснер да си помисли за живота на хората си и така нататък. Освен това ме похвали за способностите ми на пилот. Симпатяга. — Бекер си позволи да се засмее. — Също спомена, че по здрачаване ще се върне да кръжи над конкорда, за да ме заглушава, ако не се предадем.

— Копеле!

— Определено е пълен с изненади. И всичките неприятни. — Той изключи радиостанцията. — Не можете ли да го свалите?

Хауснер избърса потта от тила си.

— На каква височина може да лети, за да е в състояние да те заглушава?

— На каквато си иска. Енергията му е достатъчно и има пряка видимост.

— В такъв случай не можем да го свалим, освен ако не криеш на борда ракети земя-въздух.

Бекер се изправи и отлепи от тялото си подгизналите си дрехи.

— Искам да имам последната дума затова какво да се сваля от самолета, Хауснер. Преди малко двама от хората ти се опитаха да вземат кабела, който свързва радиостанцията с батериите.

Яков кимна.

— Добре. — Забеляза, че пилотът е прежълтял и устните му са напукани. — Пийни малко вода.

Бекер тръгна към вратата и без да се обръща, каза:

— Отивам да изкопая гроб.

Не искаше да се среща с нея, но нямаше начин. Тя стоеше на крилото с още неколцина души от мирната мисия. Бе забелязал, че отделните групи не се смесват. Мириам Бернщайн не общуваше много с младшите сътрудници и екипажа на самолета.

Отиваха да помогнат за демонтирането на опашката. Мириам беше увила дланите си с плат, за да ги предпази от острия метал. Цялата бе покрита с пот и прах. Тя бавно пристъпи по непоносимо нажеженото крило и застана разкрачена, за да запази равновесие.

— Изглежда, всички те смятат за герой.

— Аз съм герой.

— Така значи. Никой не обича героите. Страхуват се от тях. Мразят ги. Знаеш ли го?

— Разбира се.

— Изкупи ли греха си, че не си открил бомба, поставена в опашната част преди повече от година във Франция? Вече можеш ли отново да се присъединиш към човешката раса?

— Звучи почти примамливо.

— Тогава го направи.

Хауснер не отговори.

— Какво друго каза Риш?

— Просто искаше да си побъбрим за едно време в „Рамла“.

— Имаме право да знаем.

— Да не започваме пак с това.

— Какви условия предложи?

— Готова ли си да се предадеш при каквито и да било обстоятелства?

Тя се поколеба, после каза:

— Само за да спася живота на хората.

— Нашият скъпоценен живот не струва нищо в сравнение с националното унижение.

Мириам поклати глава.

— Какво съм намирала в теб? Всъщност ти си ужасен човек.

— Не искаш ли да укротиш звяра, Мириам? Не обичаш ли да правиш добрини? — Хауснер си спомни топлотата й в самолета, когато бе смятала, че той се нуждае от някого.

Тя се смути.

— Подиграваш ли ми се?

Яков извади един от фасовете си и дълго се взира в него. Внезапно Мириам му се стори абсолютно безпомощна. Той я погледна.

— Виж, Бург се оплаква от теб. Казва, че си оказвала лошо въздействие върху духа на хората. Така че се стегни и запази мнението си за себе си, докато ти дадат думата в Кнесета. Говоря сериозно, Мириам. Ако той реши да те обвини в подстрекаване на раздори, няма да мога да ти помогна.

Тя впери очи в него, спомни си онова, което й бе казал по-рано, и неочаквано се изчерви.

— Какво? Що за обвинение е това „подстрекаване на раздори“? Не можеш да ме уплашиш с това. Ние сме демократична държава, по дяволите.

— Ние сме във Вавилон. Именно тук Хамурапи34 е кодифицирал закона за възмездието — око за око, зъб за зъб — много преди да ни го даде Мойсей. Древната ни история е жестока и за това е имало основателна причина — светът е бил жесток. После сме станали професионалните пацифисти на земята и виж докъде ни докара това. Сега възпитаваме младежи, които след всички тези векове отново трябва да воюват. Може да не ни харесват маниерите им, но на тях не им пука. И те не харесват особено много нашия европейски произход. Ако бяха останали в Европа, моите родители щяха да попаднат в товарните вагони също като твоите. Ашер Авидар беше глупак, но знаеш ли какво? Такива глупаци ми харесват. Плашат ме хора като теб.

Мириам се разтрепери и задъхано отговори:

— Ако… ако твоите родители бяха останали в Европа… ти щеше да станеш нацист. Те щяха да познаят в теб един от своите.

Хауснер я зашлеви през лицето. Тя падна на крилото, претърколи се няколко метра надолу по наклона и остана да лежи там. Металът изгаряше голата кожа на бедрата й. Не искаше да стане, макар че нищо не й пречеше.

Накрая той се наведе и я изправи.

Всички ги зяпаха.

Хауснер я хвана за ръцете и доближи лицето й към своето.

— Никога няма да се разберем, ако продължаваме да се ръфаме един друг, Мириам. — Той се вгледа в очите й и видя сълзи, които след миг се застичаха по бузите й. — Извинявай.

Тя се отскубна от него с изненадваща сила.

— Върви по дяволите! — Мириам вдигна юмрук, но Яков я стисна за китката и я задържа.

— Така те искам. Не се ли чувстваш по-добре, отколкото ако беше обърнала и другата си буза? Сега си възвърна борбения дух.

Тя се освободи от ръката му, бързо се отдалечи по лъщящото крило и влезе в самолета през аварийния изход.

20.

Хауснер бавно се спусна по рампата. Бург го чакаше. Яков въздъхна.

— Е, сега какво?

— Чувствам се като твой адютант.

— Да. И мой разузнавач. Добкин ми е заместник. Лайбер е интендант. Всеки изпълнява някаква функция или поне през следващите няколко часа ще му се наложи.

— Даже Мириам Бернщайн ли? — осмели се да попита Бург.

Хауснер го изгледа.

— Да. И тя има своята роля. Кара ни да сме честни. Напомня ни, че сме цивилизовани.

— Предпочитам да не ми го напомня по такъв начин. Както и да е, тя е само аматьор във внушаването на угризения. Професионалистът иска да размени няколко думи с теб.

— Равинът ли?

— Равинът. После, струва ми се, трябва да поговориш с Маклуър и Ричардсън. Като твой разузнавач, смятам, че тук има нещо, което не е съвсем кашер.

— Какво например?

— Не съм сигурен. Така или иначе, като твой адютант, смятам, че няма да е зле малко да им повдигнеш духа. Те са единствените чужденци сред нас. Ако бях на тяхно място, отдавна щях да се чупя.

— Маклуър е твърд като скала. Ричардсън е малко податлив. Ще поприказвам с тях. Нещо друго?

— Поне аз не се сещам, освен ако не искаш да поставиш на гласуване условията на Риш. Става късно.

Хауснер се усмихна.

— Ще гласуваме утре сутрин.

Бург кимна.

— Да. Трябва добре да го обмислим през нощта.

— Къде е Добкин?

— За последен път го видях да изнася лекция по строеж на бруствери, окопи и преградни съоръжения.

— Лекцията за напреднали ли беше?

— Така ми се струва. Довечера ще е последният изпит.

Хауснер кимна.

— Кажи му, че до довечера искам също да изнесе лекция по боравене с оръжие. Нужни са ни колкото може повече подготвени хора. Ако някой падне, всеки друг трябва да е в състояние да го смени.

— Добре. Ако ти потрябвам, ще съм в овчарската колиба. Обещах на двете стюардеси да им помогна за няколко часа.

— Погрижи се да получат всичко, от каквото се нуждаят.

— Разбира се.

Хауснер завари рави Левин да разговаря с Бекер. Пилотът копаеше гроб на малко възвишение, което гледаше към Ефрат.

Равинът го видя, каза нещо на Бекер и се приближи до него.

— Яков Хауснер, Вавилонският лъв. Видя ли своя съименник, когато ходи при Портата на Ищар?

— С какво мога да ви помогна, рави?

— Можеш да ми кажеш точно какви условия ти е предложил Риш.

— Какво значение има? Няма да ги приемем.

— Ние с теб, да, както и повечето хора тук. Но има някои, които са готови да се съгласят. Законът ни учи, че в такива ситуации всеки сам трябва да решава съдбата си.

— Не си спомням в Библията или Талмуда да пише такова нещо. Струва ми се, че сам измисляте тези закони според нуждите си.

Рави Левин се засмя.

— Трудно е да те заблуди човек, Яков Хауснер. Ноще ти кажа какво пише в Закона. Пише, че самоубийството е грях.

— И какво от това?

— Какво от това ли? Би трябвало да си добре информиран. Тук има най-малко шест млади преводачи и секретарки, две момичета и четири момчета, струва ми се, които членуват в дясното крило на Отбранителната лига „Масада“.

— И?

— И те проповядват да приложим решението от Масада, ако не устоим. Няма да го допусна, ти също, предполагам. — Той остро го изгледа.

Хауснер избърса потта от тила си. Вятърът вдигаше прашни въртопи по върха на могилата. От отсрещната страна на Ефрат се простираха безкрайните мочурища. Някога там бяха расли дървета и селяните бяха обработвали ниви, но Вавилон трябваше да се е виждал от керваните, идващи от Западната пустиня по древния път от Дамаск. По който бяха довели в плен евреите. През убийствените пустини на Сирия. Те трябва да бяха видели в далечината богатите наносни равнини по съвсем различен начин, а не както ги бе зърнал той от пилотската кабина на конкорда. Навярно им се бяха сторили примамливи, макар да бяха знаели, че това място ще е техен затвор. А вавилонците бяха стояли по нивите и градските стени, за да наблюдават приближаването на своята огромна армия, водеща окованите във вериги израилтяни, с каруци, пълни със сребро и злато от плячкосването на Йерусалим.

— Е?

Хауснер го погледна.

— Пленът… лагерите… погромите… — бавно и тихо заговори той. — Когато съпротивата стане невъзможна… физически невъзможна… тогава просто… просто слагаш край, по дяволите. Не се подлагаш на унижения, изнасилвания и сеч. Слагаш край на живота си преди…

— Господ решава кой да умре и кой да живее! Не човекът. Не Яков Хауснер. Няма да го позволя! Нямаме морално право сами да слагаме край на живота си. И ще ти кажа още нещо за Масада. Постъпката на защитниците й е била невероятно смела, но и там не всички са искали да се самоубият. Някои са били убити от собствените си сънародници преди масовото самоубийство. А това е убийство. И мисля, че ако вземат връх онези буйни глави, тъкмо това ще се случи и тук. Що за младежи възпитаваме, по дяволите? Никога не съм виждал такова безразсъдство.

Хауснер отново си спомни за Авидар. После за Бернщайн. Трябваше да се постигне компромис между двете философия.

— Накрая, ако положението стане безнадеждно, онези, които искат да бъдат взети в плен, ще намерят начин да се предадат. Който е готов да се бие докрай, ще го стори. Който се реши да отнеме живота си, ще се самоубие. Има ли нещо друго, рави?

Хаим Левин го изгледа със смесица от мъка и отвращение.

— Премъдростта на Яков Соломон Хауснер. Ето ти още малко необичайна мъдрост. Ако онези две жени бяха приели блъфа и се бяха съгласили бебето да бъде разполовено, цар Соломон щеше да се озове в положението на убиец, а не на уважаван съдия. В това ще се превърнеш и ти — в убиец. Не приемам компромиса ти. — Равинът размаха ръце и повиши глас. — Настоявам да позволиш на онези, които искат да се предадат, да го сторят още сега и да забраниш самоубийствата!

Хауснер забеляза, че Левин стиска нещо, и се втренчи в предмета, който се движеше във въздуха. Равинът продължаваше да вика, но Яков вече не го слушаше. Той внезапно постави длан върху рамото му и тихо заговори:

— Не зная. — Хауснер сведе глава. — Просто не зная, рави. Всичко това ми омръзна. Струва ми се, че вече нямам желание да командвам. Аз…

Левин леко стисна ръката му.

— Съжалявам. Виж, хайде засега да оставим този въпрос. Изглеждаш много уморен. Давам ти дума, че известно време няма да настоявам за решение. По-късно, когато се почувстваш по-добре.

Хауснер бързо възвърна самообладание и отдръпна дланта си.

— Добре. Тогава повече не искам да слушам за това. — Той отново погледна предмета в ръката му. — Какво е това, по дяволите?

— Кое? А, това ли? Мерзост. Противно ми е докосването до него. Идол. — Той го повдигна нагоре. — Бекер го откри в гроба.

Яков се приближи. Фигурата изобразяваше крилат демон, навярно керамичен, макар за миг да му се стори, че е нещо мумифициране. Имаше тяло на мършав мъж с огромен фалос и отвратително лице.

— Предполагам, че това ще накара Добкин да подскочи от радост. Генералът досажда на всички с исканията си през почивките да пресяват останките. Дайте ми го.

Левин прехвърли идола в ръка така, че да го обърне с лицето нагоре.

— Това нещо е толкова светотатствено грозно, че не бива да се излага на светлината на Божия свят. То принадлежи на друго време. Би трябвало да остане в мрака. — Той силно стисна фигурката и кокалчетата на пръстите му побеляха.

Хауснер стоеше като хипнотизиран. Горещият вятър надигна праха около него и за миг замъгли всичко пред очите му.

— Не бъдете глупак! — надвика вихъра той. — В двайсети век не постъпваме така. Дайте ми го!

Рави Левин се усмихна и разтвори длан. Вятърът утихна и кафявият облак постепенно се спусна над земята. Той протегна идола на Хауснер.

— Ето. Това няма значение. Ако го бях счупил, Господ щеше да се присмее на суеверието ми. Дай го на генерал Добкин. Всичко хубаво.

Хауснер бързо закрачи по хребета, който гледаше към Ефрат. Разстоянието до реката беше стотина метра и Яков се зачуди как смята да се спусне Добкин, без да го видят, дори през нощта.

В основата на склона, някога подножието на цитаделата, растяха прашни ниски храсти, които приличаха на рицин. Имаше и тръстика, сред която навярно се криеха постовете на ашбалите.

Ефрат изглеждаше студен и примамлив. Докато вървеше на юг по границата на охраняемата зона, Хауснер облиза напуканите си устни. Хората спираха да копаят и вдигаха глави, за да го проследят с поглед. Той ускори ход.

Когато стигна до позицията на Маклуър и Ричардсън, забеляза, че двамата са издигнали сложно укрепление. Глинена стена заобикаляше висок до гърдите бруствер като миниатюрен замък. От тапицерия на седалки и изправени пружини бе направен малък навес. Усилващият се вятър го опъваше и заплашваше да го отвее.

— Прилича на Аламо.

Американците бяха покрити от глава до пети с мръсотия и пот. Синята униформена куртка на Ричардсън лежеше грижливо сгъната в ямата, отчасти завита в дамски панталон. Хауснер не се разгневи от факта, че военновъздушният аташе мисли за бъдещето. Трябваше да му отдаде дължимото. Той продължи, вече по-официално:

— Както навярно сте чули, предложиха ни условия за капитулация. Не можем да ги приемем. Вие обаче можете. При това не бива да се срамувате или да се боите. Риш ще ви задържи само докато се налага да запази това място в тайна. Каквото и да се случи, ще ви освободи. Абсолютно сигурен съм. Те не искат да настройват срещу себе си вашето правителство. Моля ви да напуснете този хълм. Така ще е най-добре за всички.

Маклуър седна на ръба на дупката и провеси вътре дългите си крака.

— Струва ми се, че съм полезен тук. Искам да кажа, че съм единственият човек с пистолет от западната страна на могилата. Снощи бях пръв тук и мисля, че попречих на ония типове да нападнат по този склон. Освен това внесох много подобрения в тоя имот. Ще остана.

Хауснер поклати глава.

— Не искам да оставате. И двамата. Това само усложнява нещата.

Известно време агентът гледа обувките си.

— Е, щом искате да знаете истината, и на мен не ми се ще да съм тук. Но и не желая да рискувам с оня Риш. Ако довечера му духнете под опашката, той бързо ще забрави неутралитета си и ще се опита да изтръгне от нас информация за слабите места на отбраната ви. Помислете за това.

Маклуър имаше право. Хауснер се обърна към Ричардсън.

— Полковник? — Военновъздушният аташе изглеждаше мрачен. Очевидно между двамата американци ставаше нещо.

Ричардсън се прокашля.

— Оставам. Но по дяволите, мисля, че бихте могли преди залез-слънце пак да се опитате да преговаряте.

— Ще имам предвид съвета ви, полковник. И ако някой от двама ви промени решението си… ще трябва да го обмисля в светлината на думите на господин Маклуър.

— Точно така — отвърна агентът. — И пратете насам малко от ония керосинови бомби, които правите. Довечера мога да хвърля една-две по храстите и тръстиката и да осветя целия бряг.

— Това ми харесва. След мръкване и преди да изгрее луната генерал Добкин напуска охраняемата зона. Ще тръгне от вашата позиция. Опитайте се да проследите на колко време сменят постовете. И изобщо му помогнете с каквото можете.

Маклуър не зададе никакви въпроси. Просто кимна.

Добкин стоеше до голяма черна топка, която стигаше до гърдите му.

Хауснер, който се приближи откъм позицията на американците, видя, че генералът я разглежда под върха на лявото крило.

— Откъде се взе това, по дяволите?

Военният вдигна глава.

— Паднало е от опашката по време на взрива. Лежеше на южния хребет. Лайбер го откри, докато търсеше провизии. Наредих да го донесат тук.

— Чудесно. Какво представлява?

Добкин го потупа.

— Кан казва, че било контейнер за азот под налягане.

Хауснер кимна. Газът изпълняваше хидравлични функции при аварийни ситуации, докато не свършеше.

— Можем ли да го използваме за нещо?

— Да, струва ми се. Това е енергия, която само чака да й намерим някаква работа.

— Пълен ли е?

— Според Кан, да. Има клапан, забеляза ли?

Яков почука по контейнера с кокалчетата на пръстите си.

— Съобщи на хората, че искам да помислят за какво да го използваме. Още един проблем, който да ангажира нашите кариеристчета. Бездейните умове са играчки на дявола… Което ми напомня… — Хауснер му подаде крилатия демон. — Какво е това?

Добкин внимателно го взе и дълго го разглежда.

— Това е Пазузу.

— Моля? — Яков се усмихна, но генералът съвсем сериозно изчовърка с нокът парче пръст от хиперболизирания пенис и продължи: — Демонът на вятъра. Носи болест и смърт.

— Хм… ценен ли е? — попита Хауснер.

Добкин вдигна очи.

— Не много. Фигурата е керамичнаи не е необичаен екземпляр, но е в добро състояние. Кой я откри?

— Бекер. Копаеше гроб за Хес.

Генералът почисти лицето на фигурката със слюнка.

— Всъщност не очаквах да намерим тук много неща. Това е бил върхът на цитаделата. Бойниците и стражевите кули. Странно, че е излязло от толкова плитка яма. — Той погледна към Хауснер. — Благодаря ти.

— Благодари на равина. Той преодоля ирационалното си желание да я счупи.

— Чудя се дали е било ирационално.

Останалата част от следобеда премина в изтощителен труд. Траншеите постепенно ставаха все по-дълги и по-дълбоки. На някои места се свързваха помежду си и всъщност целта беше да се организират в цялостна система — от северния до южния хребет. Отбранителните съоръжения по западния склон се състояха само от отделни окопи.

Преди залез Хауснер обяви почивка, за да могат да се погрижат за себе си. Мъжете трябваше да се избръснат. Очакваше спорове, но никой не възрази. След това разтвориха в същата вода кал и направиха маскировъчен „грим“ за лице.

Азотният контейнер се издигаше от кафявата пръст като монолит, черен и ням. Яков обеща половин литър вода на всеки, който измисли за какво да го използват.

Вятърът ставаше все по-силен и по-горещ. Прахът покриваше всичко. Хората с белодробни проблеми започваха да се задъхват.

Слънцето залезе в 18:16. Примирието свърши и съдбата им отново се намираше в собствените им ръце. Огненочервеният диск потъваше в тресавищата на запад. В небето, където нощта се срещаше с деня, изгряха първите звезди. Хоризонтът на изток вече чернееше като кадифе. Според древната еврейска концепция за измерване на времето денят почти изтичаше. Краят на шабат. Влиянието на равина малко щеше да спадне.

Хауснер се запъти към слабо охранявания западен склон. Откри малко дере, изолирано от всички останали, легна на земята и впери очи в променящото се небе. Както винаги в пустинята, въздухът бързо се охлаждаше и вятърът утихна. Яков гледаше, без да мига, чудните черни висини, осеяни с ярки звезди. Не беше виждал такова небе от детството си, когато всички дни бяха слънчеви, а нощите — звездни и вълшебни. Отдавна не бе лежал на открито под звездите.

Той се изтегна с наслада върху топлата пръст. Тъмната половина от небето се спускаше на запад и изтласкваше светлината. Всичко беше невероятно красиво. Нищо чудно, помисли си Хауснер, че пустинните народи по света винаги бяха фанатично верни на боговете си. Човек почти можеше да ги види и докосне в поразяващата игра на земните и небесните явления.

Откъм мочурищата завиха чакали. Воят им бързо се приближаваше и Яков предположи, че тичат към Ефрат. Преследваха някакво нещастно животинче, осмелило се да пие вода под прикритието на нощта. После се разнесоха ужасени писъци и звуци от битка. След това — тишина. Хауснер потръпна.

Странният сумрак на пустинята продължи само няколко минути след залеза. Последва мрак.

Луната щеше да изгрее след часове. Дали Риш щеше да атакува като чакалите през този период на тъмнина? Брин не бе забелязал ашбалите да се придвижват от района на Портата на Ищар и да заемат позиция за атака. Оставаха само постовете в подножието на хълма. Ала това не означаваше нищо. Дали Риш щеше да ги атакува през нощта? Всеки командир би го направил. Това даваше на израелците около половин час преди вероятното начало на нападението. Достатъчно време, за да погребат Мойсей Хес.

Хауснер реши да не присъства на погребението. Нямаше смисъл. Можеше да получи повече духовна сила, като гледа небесата, отколкото ямата в земята — и при това да слуша как рави Левин говори за рая.

Опита се да различи съзвездията, но установи, че ги е забравил. Лесно откри Голямата мечка, също Орион и Телец, но само толкова. Постигна по-голям успех със звездите, Кастор и Полукс, Полярната звезда и Вега.

Именно вавилонците бяха първите астролози на древния свят. Подобно на жителите на съвременен Ирак, те бяха спали върху плоските покриви на къщите си. Как да не измислят безброй предания за небесните тела? Отначало ревниво бяха пазили познанията си и не ги бяха предавали на другите цивилизации. Но след упадъка на Вавилон бяха тръгнали по световните пътища като професионални астролози. Дълго след като древните бяха забравили града, името „халдеец“, синоним на „вавилонец“, се бе превърнало в нарицателно за астролог и магьосник. Историята помнеше съдбата на Вавилон заради неговото високомерие и поквара. Неговият народ беше обречен да се скита по света, да продава древните си тайни за парче хляб и накрая да бъде запомнен единствено като племе на магьосници. Но те бяха дали на човечеството огромни познания за звездите. Странно, помисли си Хауснер, от всички цивилизовани народи единствено евреите никога не бяха проявявали интерес към астрологията и астрономията. Навярно можеше да разработи цяла теория за причините, ала се чувстваше прекалено уморен, за да мисли за това.

Тя коленичи до него и го погледна.

— Отвратителна дупка. Излез оттам.

— Това е утроба. — Хауснер не можеше да я види. Как го беше открила и откъде знаеше, че е той? Сигурно беше била наблизо още преди залез-слънце.

— Нищо подобно. Това дере е сухо и мъртво. Ставай. Погребението започва.

— Ти върви.

— Страх ме е. Съвсем се е стъмнило. Заведи ме дотам.

— На първата среща никога не ходя на погребения. Имаме петнайсетина минути. Искам да се любим.

— Не мога.

— Заради Ласков ли?

— Да. И заради съпруга ми. Не съм в състояние да понеса нови усложнения.

— Може да съм всякакъв, Мириам, но не създавам усложнения. — Чуваше дишането й. Тя бе съвсем близо, навярно на по-малко от метър. Можеше да се пресегне…

— Не е редно. С Теди е друго. Но ти… Не мога да си го позволя.

Той се засмя, тя също, и в същото време се разрида.

— Яков, защо аз? Какво виждаш в мен? — Мириам замълча за миг. — Какво виждам в теб аз? Мразя те. Наистина. Защо се случват такива неща? Ако те мразя, защо съм тук?

Хауснер протегна ръка и стисна китката й.

— Защо ме проследи? — Тя се опита да се отскубне, ала той не я пусна. — Ако проследиш опасно животно, би трябвало да знаеш какво ще правиш, когато откриеш леговището му. Особено когато понечиш да си тръгнеш и го видиш да стои на изхода. Ако можеше да говори, щеше да те попита защо си го проследила. И щеше да ти се наложи да му обясниш.

Мириам не отговори, ала той чу, че дишането й се ускорява. В тялото й премина някаква животинска реакция и Хауснер я усети в онези няколко квадратни сантиметра от кожата й, които бяха притиснати към неговата. После долови мирис, който му показа, че е готова. Дори без да я вижда, разбра, че сдържаната й маска е паднала и тя е станала пасивна и покорна. Собствените му изострени възприятия го изненадаха. Той нежно я придърпа към себе си и тя се претърколи в мръсното му леговище, без да се съпротивлява.

Яков й помогна да се съблече. След това двамата легнаха настрани с лице един към друг и той свали дрехите си. Както очакваше, кожата й беше гладка и студена. Мириам се отпусна по гръб и разтвори крака. Хауснер коленичи между тях и усети, че твърдите й бедра се стягат зад гърба му с удивителна сила. Лесно влезе в нея и за миг остана неподвижен. Искаше да види лицето й и съжаляваше, че не може. Каза й го. Тя отвърна, че се усмихва. И когато я попита дали очите й също се усмихват, Мириам отговори утвърдително.

Той бавно започна да се движи и тя незабавно реагира. Усети, че зърната й се втвърдяват до гърдите му, дъхът й излизаше на ритмични горещи струи, които галеха лицето и шията му.

Яков пъхна длани под дупето й и я повдигна. Тя издаде тих мъчителен стон, когато той проникна прекалено навътре в нея. Той повдигна глава и се взря в лицето й. Нощта бе невероятно тъмна, но звездите ставаха все по-ярки и Хауснер най-сетне успя да види очите й — черни като самото небе, точици отразена звездна светлина. Стори му се, че прочита нещо в тях, ала знаеше, че това трябва да е само светлинна илюзия.

Мириам започна чувствено да се извива под него. Той се чу да й говори, да й казва неща, които никога не би изрекъл, освен в пълен мрак. И тя му отговаряше по същия начин, навярно под закрилата на същата тази невидимост, като дете, което крие лицето си, докато разкрива най-съкровените си тайни. Гласът й ставаше гърлен, задъхваше се. По тялото й пробягаха тръпки, последвани от по-продължителен спазъм. Хауснер се напрегна за миг, сетне мощно се разтърси.

Останаха неподвижни, притиснати един към друг. Вятърът галеше кожата им и изсушаваше потта им.

Яков се претърколи по хълбок, прокара длани по гърдите й и усети как се надигат и спускат. Мислите му все още не бяха съвсем ясни, ала съзнаваше, че е направил компромис с положението си. В Тел Авив този епизод нямаше да го смути. Но можеше да се случи единствено тук. Като оставеше настрани стратегическите и тактическите съображения, Хауснер беше сигурен, че я обича или поне че съвсем скоро ще се влюби в нея. Искаше му се да я попита за Ласков и съпруга й, но тези неща бяха свързани с бъдещето и в момента нямаха значение. Зачуди се какво да каже, какво й се иска да чуе, ала не му хрумваше нищо.

— Какво би искала да ти кажа? — попита той.

— Не казвай нищо — отвърна Мириам и притисна ръката му към гърдите си.

Звездите грееха по-силно и бяха повече. Ефрат отразяваше студената им светлина и Хауснер забеляза двайсетина тъмни силуета, застанали около гроба и очертани на фона на широката река. Приближи се, но спря на няколко крачки зад тях. Мириам за миг остана до него, после се присъедини към другите.

Бавно спуснаха Мойсей Хес в ямата. Равинът каза „Ел мале Рахимим“, заупокойната молитва. Високият му ясен глас закънтя по склона, прехвърли реката и се разнесе над тресавищата.

Бекер също стоеше на разстояние от хората около гроба и Яков видя, че лицето му изразява дълбока скръб.

„Странно“ — помисли си той. Във Вавилон лежаха костите на хиляди евреи. Странно, че днес погребваха още един. Той чу гласа на равина, сякаш отнякъде много далеч.

— „Плачехме, кога си спомняхме за Сион. На върбите, всред Вавилон, окачихме нашите арфи…“ — Хауснер осъзна, че тези прочути върби вече не съществуват. Нямаше нито една.

Мириам Бернщайн прошепна нещо на равина. Хаим Левин кимна. Тя се обърна и тихо, едва доловимо заговори на събралите се в мрака хора.

— Мнозина от вас знаят молитвата от Равенсбрюк35, написана от анонимен автор на парче опаковъчна хартия и открита след освобождаването на концлагера. Редно е да я чуем сега, на тази служба, за да си спомним, че независимо дали сме във Вавилон, Йерусалим или Ню Йорк, ние сме на миротворческа мисия. — Мириам се обърна, погледна гроба и започна:

Гласът на Мириам все повече се разтреперваше, ала когато наближи края, отново се извиси.

Хауснер слушаше само с половин ухо, докато последните думи заглъхваха в мрака. Безсмислена молитва — дори опасна за хора, които трябваше да живеят с мъстта и омразата в сърцата си, ако оцелееха. Мириам, Мириам. Кога ще проумееш истината?

Погребалната служба свърши. Яков осъзна, че всички са се разотишли и е останал сам. Погледна към мястото, където черното кадифено небе се срещаше с хоризонта — към Йерусалим. Представи си, че съзира светлините на Стария град, ала това беше просто залязваща звезда. Тя изчезна и в този момент Хауснер разбра, че никога няма да се завърне у дома.