При реките на Вавилон

21.

Дойдоха скоро след края на погребалната служба. Не в редица като предишната вечер, а на малки стрелкови групи по трима, шестима и деветима. Бързо и безшумно се придвижваха от едно укритие до друго. Избираха най-удобните маршрути, след като по време на миналата си атака ги бяха открили с много жертви. Ниските стени, преграждащи деретата, ги изненадаха, но те пропълзяваха отгоре им като змии и продължаваха нагоре към хребета. Снаряжението им беше внимателно подготвено, лицата им бяха почернени и за всяко нарушение на заповедите ги очакваше смъртно наказание.

Ахмед Риш се изкачваше заедно със заместника си Салем Хамади на известно разстояние зад напредващата армия. И двамата знаеха, че това навярно е последната им възможност. Провалът щеше да означава унижение и евентуална смърт от ръцете на собствените им хора или на трибунал, съставен от други палестинци. Нещо повече, Мивцан Елохим щеше да ги преследва до края на дните им. Можеха да прекарат остатъка от живота си в „Рамла“. По ирония на съдбата шефът на антитерористичната организация Исак Бург бе на една ръка разстояние, както и славата, и успехът. Риш заслони очи от навяващия прах вятър и се наведе към ухото на Хамади.

— Древните богове са с нас. Пазузу ни праща шерджи.

Другият арабин не беше сигурен за кого е пратен вятърът, така че само изплю пясъка от устата си и изсумтя.

Натан Брин разтърка очи и отново погледна, после изключи оптичния мерник и прегърна Наоми Хабер, която се гушеше до него.

— Очите ми са уморени. От залез-слънце виждам разни странни неща. — Младежът й подаде пушката. — Опитай ти.

Наоми прокара ръка през косата му и избърса потта и камуфлажната кал от челото му. Беше се случило неизбежното след прекараните заедно часове и изключително силното психическо напрежение, съчетано с факта, че нито един от двамата не знаеше дали ще оцелее до утрото. Тя се съмняваше, че би му обърнала внимание в някое телавивско кафене. Ала сега бяха във Вавилон и навярно в атмосферата на това място се бе запазила частица от някогашния разпътен дух на града.

Припряно се любиха между залеза и края на погребалната церемония, също като Хауснер и Бернщайн, но по-диво. От време на време някой от двамата изпадаше в паника и те спираха, за да огледат склона. Бяха се смели на странното си любовно приключение. Ала това беше преди, когато нямаше голяма вероятност ашбалите да атакуват. Вече бяха облечени и опасността от нападение ставаше съвсем реална.

Наоми Хабер доближи око до мерника и погледна през него. Това бе съвсем различно от състезателната стрелба. Съвсем различно. Можеше да поразява движещи се и неподвижни мишени с невероятна точност, но не и на такъв пресечен терен. При това нощем. Зловещата зеленикава светлина я смущаваше.

— Виждаш ли нещо? — попита Брин.

— Като че ли не. Този проклет вятър…

— Зная — каза той. Вятърът вдигаше прах и хвърляше призрачни сенки по земята, сенки, които можеха да се видят само с мощния мерник.

Наоми тихо изруга и му подаде пушката.

— Нямам опит в такива условия.

Брин взе оръжието и го насочи нагоре. Трябваха му цели три минути, за да забележи кръжащия над хълма „Лиър“. Най-малко на два километра височина. Далеч извън обсега му. Хауснер му беше наредил да следи за самолета и да се опита да го свали. Помисли си дали да не стреля веднъж, но реши да не хвърля на вятъра патроните. Заглушаваха радиостанцията им и трябваше да се примирят с това. Натан изключи мерника и свали оръжието.

— Хайде да дадем на батериите пет минути почивка. — Той запали цигара и скри огънчето в шепи.

Ашбалите не бързаха, изчакваха да си поемат дъх и пъргаво се придвижваха зад следващото прикритие. Знаеха, че израелците са поставили предупредителни устройства и наблюдателни постове. Имаха заповед отначало да не отвръщат на противниковия огън. Ако в този момент приложеха тактиката на бързата безшумна атака, можеха за минути да преодолеят брустверите и да се хвърлят във вражеските окопи. Ала продължаваха да се изкачват с къси прибежки.

Далеч пред основната ашбалска група пълзяха двама палестинци, които трябваше да убият израелския снайперист. Единият, Амнах Мурад, бе въоръжен с руска снайперистка пушка „Драгунов“ с инфрачервен мерник. Другият, Монием Сафар, носеше компас и АК-47. Мурад и Сафар бяха обучавани да действат заедно от петгодишна възраст. Бяха по-близки от родни братя. Свързваше ги братството на преследването и убийството. Всеки от тях предусещаше ходовете и чувствата на другия. Буквално можеха да разговарят без думи. Докосване, повдигната вежда, незабележимо помръдване на устни, дъх. Следобед лиърът ги беше докарал от базовия лагер.

Двамата младежи се придвижваха към възвишението, където се предполагаше, че се намира израелският стрелец с оптичен мерник за нощна стрелба.

Те се вгледаха нагоре по склона и различиха силуета на черния хребет, очертан на фона на обсипаното със звезди небе. Дотам оставаше половин километър. Мурад застана на колене, включи мерника и го фокусира. Хълмът засия в червеникава светлина и му напомни за кръв и ад. За миг го изпълни безпокойство. Той потърси издайническия проблясък на нощния мерник, ала не забеляза нищо. Отпусна се по корем на земята, опря пушката върху една малка могилка и продължи да наблюдава.

Вторият наблюдателен пост се намираше в централната част на склона, на около половин километър надолу от възвишението. Там бяха депутатът Игаел Текоа и неговата секретарка Дебора Гидеон. На Текоа му се стори, че чува нещо отпред, после отляво, след това отзад. Той докосна момичето по рамото и прошепна в ухото му:

— Мисля, че са ни заобиколили.

Дебора кимна в мрака. Когато чуха шумовете, двамата се вцепениха от страх. После вече бяха зад вражеската линия и нямаше начин да се върнат при своите. Бяха изгубени.

Истинският боен наблюдателен пост трябваше да разполага с устройства за нощно виждане, оръжие и радиостанция или полеви телефон, за да поддържа връзка с основните сили. Тук наблюдателите отиваха на чисто самоубийство. Ала за трите поста бързо се бяха намерили шестима доброволци.

Текоа разбра, че са се провалили. Не бяха изпълнили дълга си да предупредят другите. Откъм израелските позиции все още никой не стреляше, което означаваше, че атаката на арабите ще е изненадваща. Ашбалите можеха да пробият защитата още преди да са ги забелязали.

— Ще извикам, за да ги предупредя.

Дебора стоеше неподвижна като зайче, хипнотизирано от фарове на автомобил.

— Съжалявам. Трябва.

Тя като че ли успя да преодолее ужаса си и го докосна по лицето.

— Разбира се.

Съвсем близо до тях се разнесоха стъпки. Текоа се изправи в плиткия окоп, доближи шепи до устата си, обърна се към върха и дълбоко си пое дъх.

Един от ашбалите се препъна в телта, на която висяха консервени кутии. Камъчетата и металните парчета силно издрънчаха в нощта. После над хълма се спусна пълна тишина. Текоа отново приклекна.

Брин грабна пушката, включи мерника и погледна. На склона не помръдваше нищо. Израелците по цялата отбранителна линия бяха затаили дъх, замръзналите на място араби също. Натан се зачуди дали вятърът не е разклатил консервените кутии. Или може би животно или свличане на пръст? Той се поотпусна, но продължи да наблюдава.

Мурад и Сафар стояха нащрек. Мурад напрегнато се взираше във възвишението и видя светлината на израелския мерник. Забеляза, че е зелена. Американско оптично устройство за нощно виждане. Даваше по-ясен образ от неговия, но това не означаваше, че снайперистът ще стреля по-точно. Ашбалът се чувстваше абсолютно уверен. Той не изпускаше от очи зеленото сияние и чакаше да се появи главата зад него.

Натан се подаде над ръба на малката тераса, вгледа се надолу и прошепна на Наоми Хабер:

— Можеш да предадеш, че още не виждам нищо.

Тя кимна и безшумно се затича назад към командно-наблюдателния пост.

Мурад видя червеникавобялата кожа на мястото, на което момичето бе избърсало маскировъчната кал от челото на Брин, и бързо стреля три пъти. Заглушителят кашляше глухо като старец, който прочиства гърлото си.

Натан усети само парване по челото, после политна назад и се строполи в праха. Пушката изхвърча от ръцете му и се претърколи надолу по склона.

След няколко минути ашбалите продължиха да се изкачват. Някой закачи друга тел и в нощта отново издрънчаха консервени кутии.

Хауснер стоеше с Добкин и Бург на командно-наблюдателния пост.

Наоми Хабер дълго се лута в мрака, но накрая забеляза флуоресцентното знаме, втурна се към тримата мъже и им докладва.

Хауснер отново се заслуша, но не чу нищо. После се обърна към Хабер и другите двама куриери.

— Идете при хората и им кажете да стрелят непрекъснато в продължение на десет секунди след като чуят изсвирването ми.

Младежите отпрашиха в различни посоки.

След малко Хауснер изсвири с уста. Онези, които бяха най-близо до него, откриха огън и с това дадоха сигнал на всички останали.

Ашбалите замръзнаха на място, после залегнаха на земята. Неколцина бяха ранени, но не извикаха от болка, защото за това щяха да ги накажат със смърт. Офицерите и сержантите им зашепнаха да не стрелят. Но всяка секунда се проточваше като година и докато петте израелски калашника обсипваха склона с олово, дори най-калените палестински бойци свалиха предпазителите на автоматите си. Точно когато един от тях се готвеше да натисне спусъка, стрелбата престана също толкова внезапно, колкото бе започнала.

Източният вятър разнесе миризмата на кордит и ехото на последните изстрели заглъхна сред околните хълмове. Нито един от защитниците на хълма не вярваше, че ашбалите са толкова дисциплинирани, че да не отвърнат на огъня или да сподавят болезнените си викове, ако са улучени.

Хауснер се обърна към Бург и Добкин.

— Мисля, че сме прекалено нервни.

— Надявам се наблюдателите да не са ранени — отвърна Бург.

— Ако са останали на постовете си — каза генералът, — не би трябвало да са пострадали. — Той погледна към източния склон. — И като стана дума за постове, щом те не са чули нищо, предполагам, че наистина няма никой. Животни, вятър, свличаща се пръст. Това им е лошото на предупредителните системи. Веднъж през шейсет и седма в Суец върху сигнална ракета кацна врабче… но на кой му пука за Суец?

— На никого — увери го Хауснер.

Машинописките Мика Горен и Хана Шилоа бяха на първия пост в северния край на склона. Те също със закъснение разбраха, че са ги заобиколили. Двете останаха сгушени в малкия си окоп до края на канонадата. Докато обмисляха следващия си ход, от мрака изскочиха трима млади ашбали с проблясващи ножове и им прерязаха гърлата.

Преводачите Рубен Табер и Леа Илсар седяха в третия пост в южния край на склона. Когато осъзнаха какво се е случило, те излязоха от окопа си и се заизкачваха към върха.

Мурад ги забеляза на по-малко от четирийсет метра от своята позиция, прицели се и ги простреля точно в главите.

Ашбалите запълзяха нагоре, като внимателно опипваха за предупредителни капани. Напредваха бавно, но решително. Първият отряд беше на триста метра от хребета.

Текоа знаеше каква е целта на канонадата и разбираше, че израелците не са видели нищо. Той се обърна към Дебора Гидеон.

— Късмет. — После замахна и я удари по брадичката. Момичето безшумно се свлече на дъното на окопа. Текоа бързо нахвърля отгоре й глина и пръст, изскочи, затича се нагоре и извика:

— Тук е Текоа! Трети пост! По целия склон са!

Така и не разбра дали го е улучил арабски, или израелски куршум, но за него това вече нямаше значение.

Ашбалите нападнаха. Първият капан се срути под тежестта на младо палестинско момиче. Тя се набучи на кола, но не умря. Отначало писъците й бяха много по-високи от гърмежите, ала скоро заглъхнаха.

Фактът, че противниците им са толкова близо, донякъде деморализира израелците. Какво се бе случило с наблюдателните постове? С предупредителните системи? Къде беше Брин със своя чудотворен оптичен мерник?

Тричленен ашбалски стрелкови отряд стигна до хребета, но се натъкна на засеките. Единият бе набучен в шията, другият в гърдите. Стюардът Абел Гелер застреля от упор третия с колта на Добкин.

Капаните взимаха своето, ала усърдно изкопаните ями не бяха достатъчно. Щом жертвата паднеше вътре, виковете й предупреждаваха останалите. Мъртвите покриваха коловете с тела и ги правеха безполезни.

Сега защитниците на хълма имаха пет автомата и ашбалите бяха по-малко от предишната вечер, но арабите се бяха появили неочаквано. В такива случаи изненадата винаги играе решителна роля. И този път го нямаше Йошуа Рубин с узито. Нито Натан Брин със снайперисткия мерник, макар че все още никой не го знаеше.

Отряд ашбали се насочи към възвишението, като се придвижваше през участък, непокрит от израелско оръжие. Упътваше ги зеленото сияние на оптичния мерник, който лежеше в праха под височинката.

Палестинците се приближаваха към върха между израелските огневи позиции, които бяха успели да забележат по проблясъците на изстрелите. Имаха още едно преимущество — тази нощ вече бяха ветерани. Предната вечер бяха просто неопитни младежи, омаяни от израелската съпротива. Сега противниковият огън не ги изпълваше с ирационален ужас, а само с нормален страх. Бяха изгубили много свои братя и сестри и копнееха за мъст. Хамади им бе обещал, че ако победят, ще могат да правят с евреите каквото поискат. Ахмед Риш щеше да им даде цялото лично имущество на победените. Освен това, за разлика от първата атака, Хамади им беше изнесъл дълга вдъхновяваща реч. Сега всички знаеха или поне си мислеха, че знаят срещу кого се сражават.

Яфе прескочи бруствера и се провря между засеките, за да прибере калашниците на набучените араби. Успя да ги хвърли през стената, но докато се връщаше, го улучиха и младежът се претърколи надолу по склона. Друг от хората на Хауснер, Маркус, взе автоматите, както и боеприпасите на ашбала, когото бе застрелял Абел Гелер.

Трите нови оръжия бяха дадени на двама мъже и една жена, обучени от Добкин. И все пак палестинците имаха инициативата и се намираха в онази странна ситуация, която понякога се случва в битка: отстъплението щеше да вземе повече жертви, отколкото атаката. Бяха прекалено близо до хребета.

Израелците бяха разчистили склона пред позициите си и бяха подравнили терена, ала ашбалите вече бяха напреднали достатъчно и с по-голямата си огнева мощ и почти неограничени муниции бяха в състояние да обстрелват брустверите. Защитниците губеха все повече време да се крият. Всеки път, щом надигнеха глава, виждаха, че проблясъците на изстрелите са се приближили още повече.

Куршумите се забиваха в глината, разяждаха укрепленията, предизвикваха малки свличания на пръст и оставяха големи дупки в стените. Пробиваха алуминиевите рефлектори и ги събаряха. Бронираната решетка от конкорда изпълняваше функцията си, но след толкова попадения започна да се разнищва и тръбите, които я поддържаха, една по една падаха на земята. Заострените алуминиеви колове бяха откъртени от гнездата си и оставяха отвори в укрепленията.

Хауснер, Бург и Добкин стояха на поста си и получаваха доклади от куриерите. Генералът разбираше, че палестинците са взели инициативата и че през следващите няколко минути могат да стигнат до върха. Той постави длан върху рамото на Хауснер.

— Оставам.

Яков грубо отблъсна ръката му.

— Тръгваш, генерале. Веднага. Заповядвам ти.

Добкин повиши глас, което се случваше рядко.

— Чуй ме. Имаш нужда от военен командир. Вече няма защо да търся помощ отвън.

— Точно така — отвърна Хауснер. — Всичко свърши. Но когато положението тук изглеждаше по-оптимистично, ти беше готов да отидеш. Затова сега искам да се спасиш. Освен това ми трябва човек навън, за да могат оцелелите да се надяват на нещо, докато са в плен. Върви.

Добкин се поколеба.

— Върви! — извика Хауснер.

— Върви, Бен — каза Бург. — И най-добрият командир на света не е в състояние да спаси положението. Всичко е в ръцете на войниците — и на Господ. Върви.

Генералът се обърна, скочи от ниското възвишение, без да се сбогува, и се запъти към позицията на Маклуър.

На източния склон двама ашбали бяха успели да се доберат до бруствера, чиито защитници нямаха нито автомати, нито пистолети. Двамата израелски защитници, стюардът Даниил Якоби и стюардесата Рахил Баум, запратиха към тях самоделни алуминиеви копия. Арабите ги избегнаха и откриха огън. Якоби и Баум бяха ранени. Двамата палестинци се промъкнаха между засеките и прескочиха бруствера и окопа. Вече бяха в границите на охраняемата зона.

Алперн се затича към тях, като стреляше с калашника си. Двамата ашбали паднаха в окопа. Той скочи вътре и ги довърши с едно от копията. Двама израелци отнесоха Даниил Якоби и Рахил Баум към овчарската колиба с импровизирана носилка от алуминиеви тръби и тапицерия на самолетни седалки. Алперн повика две невъоръжени жени и им даде автоматите на арабите. Този път бяха извадили късмет, ала ветеранът от войната през 1973 година знаеше, че ако не успее последният им отчаян план, краят наближава.

22.

Капитан Давид Бекер седеше в кабината на конкорда и палеше последната си цигара. Мислеше за децата си в Щатите и за втората си жена в Израел. Радиостанцията издаваше висок, пронизителен вой, но той като че ли не я забелязваше. От време на време в корпуса се забиваха куршуми. Няколко рикошета заподскачаха из кабината. Два пробиха прозорците и оставиха в тях паяжина от пукнатини. Бекер изгаси цигарата, хвърли я на пода и понечи да изключи аварийното захранване, ала си спомни, че Хауснер и Бург искаха да е включено за някаква военна хитрост в последния момент. Пилотът сви рамене. И цялата находчивост на света не означаваше нищо срещу дивите пълчища. Ордите. Американска пехотинска шега от времето на Корейската война. Китайският взвод се състоеше от три орди и тълпа или нещо подобно. Странно. Като края на Рим. Той се изправи и се приготви да излезе от кабината.

Радиостанцията утихна, после забръмча. По колоните се разнесе глас, който каза на завален иврит:

— Трябва да се предадете. Кажете на „Х“, че трябва да се предаде. — Арабинът говореше бързо и не се осмели да произнесе името на Хауснер. Очевидно се опасяваше, че някой подслушва ефира. След секунда заглушаването продължи.

— Върви на майната си! — изруга Бекер, излезе от кабината и отиде да се включи в битката.

Ашбалският отряд под възвишението беше на стотина метра от светещия оптичен мерник. Мурад и Сафар бяха заели позиция близо до другарите си и безшумно стреляха по подаващите се над брустверите глави.

Бург се обърна към Хауснер.

— Достатъчно близо са, струва ми се.

Яков кимна. Добкин им бе казал да прибегнат до последното си оръжие само ако е абсолютно необходимо. Хауснер знаеше, че вече е неизбежно, така че даде заповед на куриера си и каза на Бург:

— Ще ида да видя какво става с Брин. Ти ще останеш да ме заместваш тук.

Докато Яков се отдалечаваше, към командния пост се приближи една от куриерките.

— Изкачват се по склона откъм реката.

Бург запали лулата си. Командването на битки от върха на хълм не беше в неговата област. Бе напуснал армията преди трийсет години. Добкин го нямаше, а Хауснер беше отишъл да се самоубие — не се съмняваше в това. От известно време никой не бе виждал външния министър. Навярно се сражаваше като всички останали. Или го бяха убили. А той трябваше да понесе последствията. Щеше да му се наложи да уреди условията на капитулацията, ако изобщо имаше такава възможност. Той, който винаги стоеше надалеч от събитията. Ала този път беше в самия им център, при това сам. Вече не идваха куриери, за да докладват за развоя на битката. Навярно всички бяха на укрепленията. Нямаше с кого да се посъветва. Сега разбираше как трябва да се е чувствал Хауснер. Момичето стоеше до него и Бург се вгледа в лицето му. Естер Аронсон, една от сътрудничките на външния министър. Тя трепереше.

— Какво ще правим? — с пресекнат глас попита Естер.

Той смукна от лулата си. От източния склон чуваше поне десет автомата. Не се съмняваше, че им трябва всеки един от тях, но не можеше да позволи на арабите безпрепятствено да се изкачат откъм запад. За тази страна на хълма отговаряше Вайцман, който навярно съзнаваше, че не е в състояние да се справи с тази задача. Позициите се отбраняваха само от осем души. Плюс Ричардсън и Маклуър. Бург посочи на изток.

— Иди там и изпроси, вземи на заем или открадни два калашника и поне два заредени пистолета. Занеси ги на западния склон. Предай на господин Вайцман незабавно да предприеме последните отбранителни мерки. Ясно ли е?

Тя кимна в мрака.

Бург я погледна. Възлагаше й прекалено голяма отговорност. Трябваше сама да избере съответните оръжия и боеприпаси, после да ги отнесе на неколкостотин метра от източните позиции, да ги предаде там, където най-много се нуждаят от тях, и в същото време да съобщи заповедта му на външния министър. И всичко това преди арабите да се изкачат до хребета. Той я потупа по рамото.

— Не се тревожи.

— Ще се оправя.

— Добре. Случайно да си виждала там, генерал Добкин?

— Не.

— Ясно. Тогава действай. Късмет.

Момичето се затича към огневата линия.

Добкин стоеше в окопа на Маклуър и Ричардсън.

— Знаех, че все някога ще опитат и по този склон.

Агентът хвана пистолета си с две ръце, прицели се и стреля по два пъти надясно, напред и наляво. После се отпусна назад.

— Адски е трудно да отбраняваш петстотинметров фронт с револвер с шест патрона. — Той затършува в джобовете си за боеприпаси.

— От източната страна ще ви пратят нещо — увери го генералът.

— Надявам се — отвърна Маклуър и започна да презарежда оръжието си.

Когато стрелбата утихна, Ричардсън погледна надолу към стръмния склон. На кратки интервали издрънчаваше тенекиена кутия или се разнасяше арабска ругатня.

— Кога ще вземат последните отбранителни мерки, по дяволите? Къде се изгуби оная куриерка? Къде са автоматите?

Добкин се надигна от окопа.

— Попитайте генерал Хауснер. Аз вече не работя тук. — Той се приведе в поза на спринтьор и каза на Маклуър: — Адиос, тексасецо. Ще се видим в Хайфа или Хюстън. — После прехвърли хребета и сякаш увисна за миг във въздуха. Едва сега осъзна колко стръмно спускане му предстои. Това бе гласис, спомни си генералът. Полегата стена, издигаща се от речния бряг. Следващата му стъпка беше десет метра по-надолу, после на двайсет. Стигна до средата за по-малко от три секунди. Пред него се появиха двама изненадани араби, които се изкачваха в мрака. Те инстинктивно реагираха и насочиха напред щиковете на автоматите си.

Хауснер завари Наоми Хабер да държи обезобразената глава на Натан Брин в скута си. Вече поне отчасти знаеше какъв е основният проблем на отбраната им.

— Къде е пушката? — изсумтя той.

Момичето вдигна поглед.

— Мъртъв е.

— Виждам, по дяволите! Къде е проклетата пушка?

Тя поклати глава.

Яков приклекна върху възвишението и с опипване откри мястото, на което Брин бе опирал оръжието си. В пръстта беше останала бразда. По дланта му полепна нещо топло и влажно. Той избърса ръката си. Очевидно не ставаше дума за заблуден куршум. Тази вечер ашбалите имаха поне една снайперистка пушка. И щяха да имат две, когато откриеха тази на Натан. Дали продължаваха да наблюдават тази позиция? Скоро щеше да научи. Хауснер прескочи стената от пръст и се плъзна надолу по склона. Веднага зърна зеленикавото сияние и се насочи към него.

Мурад го видя през мерника си и извика на деветчленния стрелкови отряд, който се приближаваше към пушката, ала другарите му не можеха да забележат Хауснер.

Яков взе оръжието, претърколи се настрани и погледна през мерника. На по-малко от трийсет метра от него се придвижваше група араби. Той изстреля пет патрона един след друг. Улучи един-двама и останалите се пръснаха. Знаеха, че е безсмислено да стрелят срещу невидим снайперист.

Мурад внимателно се прицели в Хауснер. Копнееше да притежава американския мерник. А сега този безумец можеше да го повреди. Ашбалът стреля.

Яков вече пълзеше нагоре, когато чу куршума да се забива край краката му. Той се притисна към земята и проучи терена пред себе си. Арабинът знаеше къде е, но Хауснер нямаше представа за неговата позиция. Ако през следващите няколко секунди не успееше да го открие, можеше да се смята за мъртъв.

Мурад, който го държеше на мушка, започна плавно да натискат спусъка. Нямаше начин да не го улучи. В същия миг ашбалският стрелкови отряд точно зад палестинеца започна наслуки да обстрелва склона. Зелените трасиращи куршуми очертаваха пресечени линии в мрака, забиваха се в пръстта и продължаваха да сияят като умиращи светулки или рикошираха във всички посоки.

Когато образът в инфрачервения му мерник започна да изчезва, Мурад натисна спусъка. Основният недостатък на устройството по време на битка бе, че светлината размазвате картината. Трасиращите куршуми оставяха бели следи, които се сливаха в мътно сияние. Тъкмо затова искаше американския мерник. Той високо изруга и стреля, без да вижда мишената си.

— Спрете, глупаци! Спрете! — надвика тракането на автоматите Сафар и другарите им се подчиниха.

Хауснер разбираше какво се е случило. Някой друг би казал, че Господ отново го е спасил. Ала Яков смяташе, че Бог си играе с него. Бомбата. Катастрофата. А сега и това. Не беше благословен, реши той. А прокълнат. Нямаше ли най-сетне да дойде краят?

Образът в мерника на Мурад се проясни. Той потърси мястото, на което бе стоял Хауснер, ала не видя нищо.

Яков беше открил плитко хлътване в склона под стръмното възвишение на израелския снайперистки пост — стражевата кула. Като всеки пехотинец, той знаеше как да заляга. Сви всичките си мускули, изпусна въздуха от дробовете си и се притисна към дъното на жалката дупка. Гърдите, бедрата и дори слабините му се смалиха по някакъв метафизичен начин, известен единствено на хора, попаднали под обстрел, и ямата като че ли стана по-дълбока с няколко сантиметра.

Арабинът внезапно се уплаши. Почувства се гол. И също намери естествено укритие и се сниши в него.

Грохотът на битката над тях кънтеше във въздуха, но на това място сякаш цареше тишина. Хауснер и Мурад се дебнеха един друг. Два оптични мерника за нощна стрелба. Два заглушителя. Две точни пушки. Безшумни, невидими и смъртоносни.

Основните сили на ашбалите се намираха на стотина метра от хребета, но няколко отряда отлично обучени сапьори бяха проникнали до позициите точно под брустверите и засеките. Те неподвижно лежаха там, въоръжени само с ножове и пистолети. Всеки сантиметър гола кожа бе покрит с маскировъчна боя. Чакаха последната атака на другарите си. Ако имаха ръчни гранати или гранатохвъргачки, щяха да всеят хаос в израелските редици. Но никой не беше допускал, че ще се наложи да водят такова сражение, за да вземат тези заложници. Не бяха доволни, че ги използват по този начин. Те бяха професионалисти, елитът на всяко пехотно подразделение. Пропълзяването към вражеските позиции пред основните сили си бе чисто самоубийство. Сапьорите бяха успели да стигнат дотук, ала не можеха да направят нищо, докато не започнеше последният пристъп. Тогава щяха да се хвърлят в израелските окопи и да избият защитниците. Ех, защо нямаха гранати…

Добкин скочи и профуча покрай двамата смаяни араби. Те се завъртяха, опряха гърбове на склона, забиха пети в неустойчивите пластове глина и пясък, насочиха калашниците си към него и стреляха. Откатът на автоматичното им оръжие ги разтърси и ашбалите се засвличаха надолу. От древните стени се посипа пръст и отдолу се показаха кирпичени тухли.

Генералът буквално летеше. Чуваше свистенето на куршумите покрай себе си. Краката му докоснаха земята и той отново отскочи. Рициновите храсти ожулиха прасците му. Добкин се приземи на брега на реката и светкавично се хвърли напред.

Последваха го зелени трасиращи куршуми. Салтото му във въздуха продължи цяла вечност. Над него сияеше звездното небе на Месопотамия. Покрай очите му като в мъгла премина силуетът на хребета, искрящите води на Ефрат, тресавищата и отново небето. В периферното му зрение зелените фосфорни линии все повече се приближаваха като смъртоносни лъчи от фантастичен филм, кухото кашляне на автоматите се усилваше. Зачуди се защо не пада, защо сякаш виси над реката. После ослепителна зелена светлина го прониза с изгаряща болка и движенията възвърнаха нормалната си скорост, като че ли се събуждаше от сън. Чу плясък и мътните води на Ефрат го погълнаха.

Хауснер реши, че няма да успее да се върне на израелските позиции. Пространството дотам беше прекалено открито, а арабският снайперист вече знаеше къде е. Но от мястото си не можеше да използва всички преимущества на оптичния мерник, пък и освен това боеприпасите му почти свършваха.

В тока на обувката му се удари куршум и кракът му инстинктивно се сви. Той изруга и леко надигна глава. Не виждаше никъде противник. Арабите от стрелковия взвод бяха преминали на обикновени патрони и стреляха в неговата посока. Яков забеляза помощника на снайпериста, който се придвижваше към тях, навярно за да им съобщи позицията му. Хауснер стреля и Сафар се строполи на земята.

В същия момент Мурад натисна спусъка и Яков усети парване по ухото. Той се завъртя към него и стреля по изчезващия му в дупката силует. После се отпусна на земята. За миг, кой знае защо, си помисли за Мириам.

Съзнаваше, че така няма да постигне нищо. Ашбалите от двете му страни се приближаваха към хребета. Хауснер надвика грохота на оръжията:

— Хабер!

Никакъв отговор.

— Хабер!

Младата жена вдигна поглед. Окървавената глава на Брин все още лежеше в скута й. Наоми нямаше представа къде е отишъл Хауснер. Чу го отново да вика, но не отговори.

Яков си съблече ризата, уви с нея оптичния мерник, хвана пушката за нажежения заглушител, изправи се и я хвърли. Оръжието прелетя над върха на разрушената стражева кула и падна в праха на няколко метра от Наоми Хабер. Тя чу тупването и незабавно разбра от какво е и какво трябва да направи. Наведе глава и целуна мъртвото чело на Натан Брин.

Заповедта за последните отбранителни мерки обходи Израелските позиции и задейства многократно репетирана операция. Щяха да бъдат поставени на изпитание всички хитрини и импровизирани оръжия, които изглеждаха толкова ефикасни на дневна светлина, ала в мрака изпълваха защитниците на хълма със съмнения.

Стотина метра на север от възвишението се разнесе вик на арабски:

— Насам! Тук има пробив в отбраната! Насам! Последвайте ме!

Към гласа се насочиха два ашбалски отряда от по девет души. Те се затичаха нагоре и никой не стреля по тях. Вече бяха на петдесетина метра от привидно пустите бруствери. Още няколко секунди и щяха да са вътре, което щеше да сложи край на съпротивата.

— Насам! Бързо! Към върха!

Даже да бяха обърнали внимание, че думите кънтят някак странно или че палестинският акцент е особен, ашбалите не реагираха. Някой от командирите им сигурно използваше мегафон. Бойците продължиха да се приближават към израелските позиции.

Ибрахим Ариф, който лежеше в окопа зад брустверите, отново извика по микрофона на самолетната аудиоуредба:

— Сега нагоре!

Поставен на трийсет метра пред бруствера, високоговорителят на уредбата мамеше арабите напред.

— Нагоре! Смърт на Израел!

Палестинците се изправиха, втурнаха се напред и закрещяха:

— Смърт на Израел!

Каплан, който беше напуснал импровизирания лазарет, Маркус и Ребека Ливни, млада стенографка, току-що получила пленен калашник, откриха огън и изпразниха пълнителите си по ашбалските редици.

Нападателите спряха объркани пред проблясъците на дулата. Куршумите разкъсваха гърдите им. Те се свличаха един върху друг и труповете им образуваха висока купчина. Това бяха първите им големи жертви до този момент и оставиха сериозна празнота в линията на атаката им.

Естер Аронсон умоляваше да я изслуша всеки, на когото се натъкнеше в мрака. Бург й беше наредил да изпроси, вземе на заем или открадне оръжие. С молби не постигаше нищо. Хората бяха прекалено загрижени за собственото си оцеляване, за да мислят за стратегическите проблеми на атаката в тила им. Съчувстваха й, ала само толкова. Тя започна да търси Хауснер. Той можеше да й даде ясна заповед. Момичето не искаше нищо повече. Но никой не знаеше къде е. Изчезнал, навярно мъртъв.

Когато видя и чу измамата с високоговорителя, Естер разбра, че прилагат последните отчаяни мерки. На западния склон нямаше на какво да разчитат. Трябваше й оръжие. Тя се затича към Маркус и Ребека Ливни, които предпазливо заобикаляха брустверите и засеките, за да приберат калашниците на убитите ашбали. Каплан ги покриваше. Момичето профуча покрай него, прескочи окопа и стената и се промъкна между заострените колове, като изпревари изненаданите Маркус и Ливни.

— Съжалявам — извика Естер. — Автоматите ми трябват за западния склон. Атакуват ни. — Тя стигна до натрупаните едно върху друго тела и сръчно започна да сваля патрондаши и ремъци с паласки. В тъмното по-често хващаше калашниците за нагорещените дула, които пареха ръцете й, докато ги прехвърляше през рамо.

Маркус и Ливни се присъединиха към нея и започнаха да й помагат. Младежът постоянно я предупреждаваше да внимава за оцелели, ала Естер сякаш не го чуваше. Той застреля един арабин, който се опита да задържи оръжието си.

— Благодаря — извика Аронсон и изчезна оттатък брустверите, помъкнала невероятния си товар.

Под прикритието на Каплан другите двама бързо събраха останалите автомати. Високоговорителят отново кънтеше:

— Назад! Назад! Бягайте, другари! Евреите тук са добре въоръжени. — Ашбалите се подчиниха.

Наоми Хабер зареди нов пълнител в снайперистката пушка и погледна през мерника. По целия склон се виждаха пълзящи и залегнали фигури. Тя проучи района точно под възвишението. Хауснер продължаваше да лежи в дупката си. Дали го бяха ранили? Не знаеше. Трябва да се беше изправил, за да хвърли оръжието от такова разстояние. Нямаше начин арабският снайперист да не го е улучил.

Куршум одраска кокалчетата на дясната й ръка. Наоми извика, едва не изпусна пушката, приклекна под пръстената стена и облиза раната като животно. Това като че ли я поуспокои. Разбираше, че по нея е стрелял същият човек, който бе убил любимия й. Той трябваше да умре. Момичето бавно се надигна и надзърна надолу.

Мурад вече знаеше, че Сафар е мъртъв. Сафар, приятелят от детството му. Единственият му истински приятел. Неговият любим. И онзи евреин го беше убил. Дали бе успял да го улучи, докато хвърляше пушката? И безценния американски мерник вече го нямаше. Кой го беше взел? Той разгледа пространството между дупката на Хауснер и израелската снайперистка позиция. Най-голямата опасност отново идваше от възвишението, ала чувствата му не му позволяваха да откъсне очи от последното място, на което бе зърнал проклетия евреин.

Хабер си пое дъх и внимателно се прицели. Виждаше цялото тяло на снайпериста на около осемдесет метра надолу по склона. Ако имаше късмет, с един изстрел щеше да го улучи в главата и да унищожи мерника му, но в гърба беше по-сигурно. Тя натисна спусъка два пъти едно след друго.

Израелците изправяха на позициите чучелата, които бяха направили с толкова много труд. Арабите ги поваляха, но защитниците на хълма отново ги връщаха по местата им.

Десетина невъоръжени мъже и жени държаха аерозолни спрейове и палеха струите им, за да имитират автоматични откоси. Ашбалите стреляха по пламъците, които избухнаха по целия хребет. Преценката им за броя на пленените калашници значително нарасна.

Междувременно започваха да влизат в действие истинските новопридобити автомати с достатъчно боеприпаси.

Две невъоръжени жени, които през последния половин час бяха записвали екота на битката с двата касетофона на мирната мисия, сега ги поставиха на различни места по отбранителната линия и ги включиха. Грохотът от израелските позиции като че ли се усили.

Военната организация отново се съживи. На командно-наблюдателния пост идваха куриери, които докладваха на Бург и искаха инструкции. Той издаваше заповеди така, сякаш го е правил през целия си живот. Последните защитни мерки очевидно имаха ефект и бойният дух се повишаваше. Ала Бург знаеше, че краят въпреки всичко е близо.

Естер Аронсон се луташе в мрака към западния склон. Извика, но изглежда, никой не я чу.

Временно объркани от стрелбата на Добкин, ашбалите за известно време бяха престанали да се придвижват напред, но сега отново запълзяха към стената. Ясно виждаха хребета, който се очертаваше на фона на звездното небе на по-малко от петдесет метра разстояние. Техният командир Саид Талиб не можеше да повярва на късмета си. Откъм брустверите ги обстрелваше един-единствен пистолет. Но това нямаше да продължава вечно. Той нареди на хората си да побързат. Отначало бе смятал, че Риш праща него и четирийсетте му бойци на сигурна смърт, ала Ахмед го успокои, като му разказа история за някакъв английски генерал, който превзел с армията си хълм, по-непристъпен от този, и така наложил британската власт в Канада. И наистина. Тук никой не можеше да очаква атака.

Кръвта на Талиб кипеше. Той нямаше търпение да се добере до израелците. Докосна обезобразеното си лице. По време на престоя си в Париж беше получил писмо от френското министерство на емиграцията. Когато го отвори, установи, че всъщност е от Мивцан Елохим. Тази небрежност му струваше дясната половина от лицето и оттогава животът му не бе същият. Жените се ужасяваха от него. Извръщаха се дори мъжете.

Талиб се молеше да открие Исак Бург жив. От всички изтезания, които си беше представял, смяташе, че най-подходящо за шефа на Мивцан Елохим е да го одере. Щеше да му сваля кожата в продължение на цяло денонощие. Може би и по-дълго. И пред погледа на Бург щеше да храни с нея кучетата. Той погледна нагоре. До върха оставаха по-малко от двайсет и пет метра.

Маклуър зареди револвера си. След като изстреляше барабана, щяха да му останат само още два патрона. Той се обърна към Ричардсън, който стоеше неподвижно.

— Как е на арабски „Заведете ме в американското консулство“?

— Трябваше вчера да попиташ Хауснер.

— Значи не знаеш арабски, така ли?

— Не. Трябва ли?

— Просто си мислех, че знаеш. — Агентът се надигна над ръба на окопа и огледа склона. Забеляза мъже, които пълзяха нагоре като гущери, прицели се в един от тях и стреля.

Мириам Бернщайн и Ариела Вайцман откриха Естер Аронсон да се лута в мрака, взеха осемте калашника и боеприпасите и се запътиха в противоположни посоки, като оставяха по един автомат и патрони на всяка от позициите. Бернщайн прескочи окопа на Маклуър и остана сама на южния край на хребета с последното оръжие. На върха се изкачи ашбалско момиче и застана на пет метра от нея. Когато забеляза Мириам, палестинката бавно и решително вдигна калашника си.

Бернщайн нямаше представа как се борави с АК-47 и се съмняваше, че изобщо иска да го използва. Дали бе на предпазител? Зареден ли беше? Знаеше само, че оръжието има спусък. Откри го и се поколеба.

Ашбалката стреля срещу окопа.

Мириам Бернщайн видя проблясъците и те я ослепиха. Спомни си за един ясен слънчев ден в едно йерусалимско кафене. Млад пехотинец разказваше как на Голанските възвишения от някаква къща изскочил арабин и стрелял срещу него от няколко метра. Войникът стоял пред дърво. Навсякъде хвърчали кора и трески и го удряли по главата, шията и гърба. После арабинът изчезнал. Пехотинецът й беше казал: „Онзи ден пред мен стоеше ангел“.

Тя отново чу грохот и автоматичното оръжие разтърси ръцете й. Палестинското момиче сякаш скочи заднишком от хребета.

Мириам се отпусна на колене и скри лицето си в шепи.

Яков Лайбер седеше в конкорда и гледаше американски филм за войната. Следобед вече го бе пускал веднъж и си беше взел бележки. Сега го превърташе на бързи обороти. Когато стигна до откъс със сражение, превключи на нормална скорост и усили звука. От изнесените на позициите тонколони се разнесе тракане на тежка картечница. Слухове за такова оръжие бяха плъзнали из ашбалския лагер след завръщането на Мохамад Асад. Преди да го екзекутират за измяна, той очевидно подробно беше разказал на пазачите си за израелската мощ.

Палестинците се разколебаха. По израелските позиции проблясваха изстрели. Над склона ехтеше грохотът на все повече автомати, почти заглушавани от тътена на картечницата. Струваше им се, че израелците имат повече оръжия, отколкото хора. Ашбалските бойци усещаха мириса на поражението във въздуха и хвърляха тревожни погледи към командирите си.

Наоми Хабер видя, че тялото на арабския снайперист се разтърсва, и се разтрепери, когато осъзна, че наистина го е улучила в гърба.

— Господин Хауснер! — извика тя. — Той е мъртъв! Ще ви прикривам! — После погледна надолу към дупката, в която неподвижно лежеше Яков. — Господин Хауснер! Той е мъртъв! Ще ви… — Хауснер едва забележимо махна с ръка. Наоми насочи пушката към склона и започна да стреля по ашбалите. Приближаваща се мишена на осемдесет метра. Огън! Пападение! Неподвижна мишена на деветдесет метра. Огън! Попадение! Движеща се отдясно наляво мишена на петдесет метра. Огън! Пропуск. Въвеждане на поправка за разстояние. Огън по същата мишена. Попадение! Следващата мишена.

Хауснер дращеше с пръсти по стръмните страни на надвисналата над него стражева кула, но нямаше как да се изкачи. Той се насочи към по-полегатия склон надясно и се затича нагоре. Чуваше металическото тракане на затвора на снайперистката пушка. Пред него се издигнаха брустверите. Там не трябваше да има никого, защото според първоначалните планове позицията на възвишението покриваше целия участък, но сега той виждаше невероятно много проблясъци на дула по цялата отбранителна линия. Откъде се бяха взели всички тези калашници, по дяволите? Или бяха аерозолни спрейове? Вгледа се по-внимателно и разбра, че оръжията са истински. Покрай ушите му свиреха куршуми и откъм палестинците.

— За Бога! — надвика грохота той. — Не стреляйте! Аз съм Хауснер! Хауснер! — Пясъкът под краката му поддаде и Яков се строполи право върху израелските автомати, като крещеше с пълно гърло. После се озова на дъното на окоп. Млад мъж и жена, въоръжени с АК-47, го гледаха любопитно. Хауснер се изправи.

— Не съм виждал по-неточни стрелци от вас.

— Просто имате късмет — отвърна момичето.

Невъоръжените защитници на хълма започнаха да бутат натрупаните буци глина от хребета. Те се търкаляха надолу по склона, постепенно набираха инерция, предизвикваха нови свличания и чупеха по пътя си крака и ребра.

Внезапно брустверите се осветиха — бяха запалили фитилите на бурканите с коктейли Молотов. Самоделните бомби се издигнаха високо във въздуха и се изсипаха върху ашбалите. За да са сигурни, че ще избухнат, израелците бяха завързали за бурканите парчета от тухли, които при падането се удряха в стъклото и го чупеха. За по-големи разстояния използваха сутиени, с които изстрелваха огнените снаряди като с прашки.

Ашбалите все повече се объркваха. Някои тичаха към по-тъмни места, за да се скрият от светлината на горящия керосин. Други бяха опръскани от импровизирания напалм и писъците им се разнасяха над ужасния рев на битката.

Последните няколко капана, в които не беше паднал никой, най-после взеха своето. Шестима млади мъже и жени с викове започнаха да се гърчат върху коловете, проболи шиите, коремите или слабините им.

Сапьорите, които се преструваха на мъртви точно под брустверите, разбраха, че това наистина е краят им. Собствените им другари вече бяха убили неколцина от тях. Вероятността палестинците да атакуват израелските позиции бързо намаляваше. Но подготовката им предвиждаше почти всякакви случаи. Един по един те се претъркаляха надолу по склона, често спираха и отново се преструваха на убити. Знаеха, че вниманието на защитниците е насочено другаде. По този начин метър по метър постепенно се приближаваха към основните си сили. Придвижването им беше бавно и мъчително и почти всеки от тях бе ранен поне по веднъж, но половината бойци от елитната двайсетчленна група накрая успяха да се върнат при другарите си. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че са вън от опасност.

Битката на западния склон свърши шейсет секунди след като първият израелски автомат откри огън. Коктейлите Молотов запалиха всички рицинови храсти по брега и силуетите на изкачващите се ашбали се очертаха на фона на пламъците. Буците глина и куршумите светкавично пометоха хората от стръмния склон. Гласисът се оказа също толкова непристъпен, колкото и преди повече от две хиляди и петстотин години, когато за пръв път го бяха видели Дарий и Александър. Почти всички палестинци бяха незабавно убити или изгоряха сред храстите. Неколцината, които паднаха в Ефрат, подобно на повечето араби не можеха да плуват и се удавиха в дълбоките кални води.

Забравил мечтите си да одере жив Исак Бург, Саид Талиб тичаше с крясъци сред пламтящите рицини. Изгарящата болка от два куршума беше непоносима. Накрая видя реката и се хвърли в нея. Плуването бе единственото, на което се беше научил в Европа, и ашбалът се остави на течението. Неколцина от хората му крещяха наблизо, но гласовете им скоро стихнаха. Талиб бе единственият оцелял.

Яков отиде при Бург, който стоеше на командно-наблюдателния пост.

— Ти или си най-добрият командир след Александър Велики, или си проявил благоразумието да не мърдаш оттук и да не правиш нищо.

Бург скри изненадата си, че го вижда жив.

— По малко и от двете, предполагам. — Той видя, че Хауснер е гол до кръста и бос. Лицето му беше окървавено. — Къде беше, по дяволите?

— Долу. — Яков се изкачи на върха на възвишението и плъзна поглед по отбранителната линия. — Арабски снайперист е убил Брин.

— Разбирам. — Бург запали лулата си, която от доста време беше угаснала. — Дадохме много жертви. Боя се, че хората от наблюдателните постове са мъртви.

— Навярно си прав — съгласи се Хауснер. Откъм западния склон се приближиха две куриерки, провесили по няколко автомата през рамо. Едната бе Естер Аронсон.

— Избихме всички — каза тя. — Нямаме ранени и убити. Един обаче е изчезнал.

— Отлично се справи — похвали я Бург.

— Мисля, че на източния склон ще има повече нужда от тези оръжия — продължи Естер.

— Да — отвърна той. — Кой е изчезнал?

— Мириам Бернщайн. В момента я търсят.

Хауснер като че ли не реагира.

Двете млади жени бързо се скриха в мрака.

Яков протегна ръка.

— Дай да си дръпна от проклетата ти лула.

Бург му я подаде.

— Чудо ли стана?

— Съмнявам се — каза Хауснер. Ръцете му трепереха.

— Защо?

— Защото не чух гласа Господен.

— Ти ли трябваше да го чуеш? Единствено ти?

— Точно така.

Бург се засмя.

Яков му върна лулата.

— Добкин?

Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.

— Това вече ще е чудо — ако е жив.

— Да. Виж, отивам на западния склон.

— Няма нужда. Там вече всичко е наред.

— Не ми казвай как да командвам, Бург. — Яков скочи от възвишението и бързо закрачи на запад.

Бург го проследи с поглед.

Ибрахим Ариф говореше по микрофона на аудиоуредбата: мъчеше се да надвика грохота на битката и в същото време се подиграваше на ашбалите.

— Вървете си вкъщи, дечица. Здравата ви напляскаха. Хайде, вървете да се скриете. Салем Хамади! Чуваш ли ме? Върви си вкъщи да се гушнеш с приятелчето си! Кой е тази седмица? Али? Абдел? Салман? Или Абдула? Мохамад Асад каза, че тази седмица се чукаш с Абдула!

Ариф продължи да ги дразни с типичния за арабите висок вой. Сърцето му туптеше, в пресъхналата му уста скърцаше пустинен пясък. Между него и страшния нож на Риш имаше шепа евреи, чиито боеприпаси отново бяха на привършване. И даже ако по някакво чудо оцелееше, хората, които някога бе наричал свои братя и сестри, щяха да го преследват до гроб. Ала за това щеше да мисли утре. Тази нощ трябваше да се спаси от ножа на Риш и да изпълни заповедите на Яков Хауснер.

— А може би тази вечер ще е някоя камила или магаре, Салем? Или пък твоят господар Ахмед Риш?

Обърканите ашбали отвръщаха на виковете му. Двама от тях се изправиха, втурнаха се към хребета и бяха свалени. В яростта си някои дълго натискаха спусъците на оръжията си, цевите прегряваха и автоматите избухваха.

Ахмед Риш беше залегнал в едно от деретата до своя радист. Салем Хамади седеше на няколко метра от тях. В мрака не се виждаше добре, но като че ли плачеше, молеше се или просто си приказваше сам.

— Ставай! — извика му Риш. — Трябва да направим последен опит. Мунициите им вече свършват. Луната още не е изгряла. Последен опит. Хайде! Двамата лично трябва да поведем атаката.

Хамади стана и се приближи до него. Повечето от останалите ашбали автоматично го последваха.

Коктейлите Молотов се сипеха върху нападателите, куршуми разкъсваха редиците им. Земните пластове се свличаха под краката им и ги затрупваха.

Накрая иззад тях високо и ясно се разнесе заповед за отстъпление.

— Назад! Назад! Свършено е! Връщайте се!

Абдел Джабари седеше до овчарската колиба и властно говореше по микрофона на уредбата.

— Назад! Назад! Свършено е! Връщайте се! — Кабелите по някакво чудо бяха останали невредими и тонколоната ехтеше от окопа на втория наблюдателен пост. — Назад! Назад!

Екотът свести Дебора Гидеон. Тя изтупа пръстта от лицето си и погледна нагоре към небето. Точно над нея сияеше невероятно красив куп поразителни синьо-бели звезди. Покрай нея се разнесоха стъпки, които бързо се спускаха надолу по склона. Над окопа се надвеси силует и момичето отново затвори очи.

— Назад! — извика Джабари. Макар вече да се бяха досетили, че това е поредната хитрина, младите ашбали се преструваха, че не го знаят, и отстъпваха. Друг глас, също толкова мощен и властен, им заповяда да атакуват върха. Гласът на Ахмед Риш? Или пак измама? Той кънтеше от мрака, придружаван от пращенето на малкото неповредени полеви радиостанции.

— Напред! В атака! Следвайте, ме!

Но другият глас, още по-надолу по склона, отвърна:

— Назад! Връщайте се! — И определено бе по-лесно да се спуснеш надолу, отколкото да продължиш нагоре. И не толкова опасно. Всъщност израелците като че ли казваха: „Вече не сте хванати в капан. Задната врата е отворена. Вървете.“

Питър Кан и Давид Бекер стояха до големия азотен контейнер на двайсетина метра зад източната отбранителна линия. Към кранчето бе монтирана телескопична подпора от предния колесник. Отгоре беше поставена седалка от самолета. Върху нея имаше гума. Бордовият инженер даде сигнал и Бекер доближи кибритена клечка до напоената с керосин седалка. Тя избухна в пламъци и Кан отвори кранчето. Азотът потече по кухата подпора. Седалката и гумата полетяха нагоре, прехвърлиха брустверите като огнен образ от Книгата на Иезекиил, паднаха върху склона и високо отскочиха, обсипвайки редиците на ашбалите с пламтящи парчета.

Кан и Бекер свиха подпората, закрепиха отгоре и друга седалка и последната гума, изстреляха втората огнена ракета и заредиха трета.

Арабите започнаха да отстъпват, отначало неколцина, после всички, дори оцелелите им офицери и сержанти. Движеха се бързо, но не бягаха хаотично. Прибираха ранените си, ако можеха, и оставяха убитите и полумъртвите на лешоядите и чакалите. Други ранени пълзяха или се търкаляха надолу по склона.

Израелците бяха престанали да стрелят още преди куриерите на Бург да предадат заповедта по отбранителната линия. По негласно споразумение те позволиха на врага да се оттегли необезпокоявано. Така палестинците можеха да събират захвърленото си оръжие, но тази цена за края на атаката бе нищожна. И именно редовите ашбали, а не офицерите, мълчаливо бяха приели предложената от евреите сделка. Бург смяташе, че това е сериозен успех.

Над хълма се възцари тишина. Силният източен вятър разнесе миризмата на кордит и керосин и безпристрастно покри живите и мъртвите с фин пласт прах. Когато екотът в ушите им заглъхна, защитниците забелязаха, че тишината всъщност е била временно оглушаване след сражението. Постепенно започнаха да чуват плач и стенания на мъже и жени по осеяния с останки склон. Чакалите завиха в нощта — като тълпа римляни, току-що присъствала на великолепна гладиаторска битка, като сган, временно изпаднала в хипнотизирано мълчание и внезапно избухнала в одобрителни викове след убийството.

Бург си погледна часовника. Всичко бе продължило само трийсет и девет минути.

23.

Добкин лежеше окървавен на западния бряг на Ефрат. Чу тишината и се зачуди какво означава. Имаше две възможности, разбира се. Опита се да си припомни звуците от последните петнайсет минути и да ги разтълкува, като използва опита си на стар воин. Но болката в бедрото му пречеше да се съсредоточи. И все пак, ако бяха победили ашбалите, щеше да чуе радостните им викове. Той напрегнато се заслуша. Нищо. Тишина. Генералът се остави на болката и изтощението и изпадна в безсъзнание.

Хауснер я откри близо до южния край на западния склон. Мириам седеше, стиснала с една ръка автомат, и се взираше в реката. Той спря на няколко метра от нея и се вгледа в лицето й, осветено от отраженията на водата.

— Убила си някого.

Тя сепнато завъртя глава.

— Аз… Прав си. Наистина. — Мириам пусна оръжието и се обърна към него.

Яков като че ли се поколеба. Да се любиш бе едно, съвсем различно — да проявиш нежност на другата сутрин. Не знаеше дали е готов да се обвърже.

— Хм… смятат те за загинала.

— Не съм. — Тя тихо и нервно се засмя.

— И аз — сякаш не можеше да повярва, отвърна Хауснер. — Успяхме.

— Убих момиче.

— Всеки, който стреля за пръв път, си мисли, че е убил някого.

— Не. Наистина я убих. Падна по склона.

— Може да е била леко ранена и да е избягала.

— Не. Улучих я в гърдите… струва ми се.

— Глупости. — Но знаеше, че не е така. Искаше му се да каже „Браво, Мириам. Вече си една от нас“, ала не можеше. — Стреляла си и си решила, че си убила някого. Чу ли я да вика?

— Ами… не зная…

— Ела с мен. Трябва да отидем при другите.

Тя взе автомата и го последва. Искаше й се да каже нещо неутрално, например: „Благодаря ти“. Вместо това се чу да изрича:

— Обичам те. — И после още веднъж, по-високо: — Обичам те.

Яков спря, но не се обърна. Знаеше, че няма да оцелее. Никога не се бе чувствал по-уверен. Но навярно и нея я очакваше същата участ. Не можеше да допусне Мириам да загине, без да й е казал, че я обича. Ала ако останеше жива, признанието му щеше да й причини още по-голяма мъка. Той продължи напред и чу тихите й стъпки все повече да изостават.

Рави Левин се грижеше за ранените физически и духовно. Помогна да ги пренесат от брустверите в овчарската колиба, после да ги бинтоват. Самият той приличаше на ранен, целият покрит с кръв и с празен поглед.

След като настаниха хората в и около постройката, равинът започна да ги записва в бележник. Прибави ранените от втората нощ към онези от първата и посочи състоянието им. „Тамир, все така. Рубин, по-добре. Яфе, все така. Каплан, кръвотечението продължава.“ Бяха му казали, че Брин е убит, така че от шестте момчета на Хауснер само Маркус и Алперн можеха да стоят на пост. Рут Мандел все още имаше треска. Не се бяха възстановили нито Даниил Якоби, нито Рахил Баум. Стюардът Абел Гелер лежеше на пода на колибата и кръвта му попиваше в бялата униформа. На древния кирпичен под се бе събрала червена локва. Имаше още шестима ранени, които не познаваше по лице, затова засега ги обозначи с цифри.

Равинът имаше нужда от въздух. Той излезе навън, но там го очакваше същата ужасна гледка. Шимон Пелед, секретарят на външния министър, лежеше мъртъв до стената на колибата. Не беше умрял от сравнително леката си рана, а от инфаркт. Бяха го определили за негоден да участва в сражението, но той бе настоял да му дадат оръжие. Левин поклати глава. През следващите часове и дни щеше да се сблъсква с много глупост и безсмислена упоритост, които щяха да минават за храброст. Той намери няколко хавлиени кърпи и покри с една от тях лицето на Пелед. На стената бяха облегнати още две мъртви момичета. Равинът положи телата им на земята, затвори им очите — още един странен обичай, като се замислеше човек — и им покри лицата. По-късно щеше да попита някого за имената им.

Шестима души бяха убити на наблюдателните постове. Хаим Левин ги записа в бележника си. Дебора Гидеон, Игаел Текоа, Мика Горен, Хана Шилоа, Рубен Табер и Леа Илсар. Веднага щом можеше, щеше да прочете молитва за тях.

А къде беше Хауснер? Смятаха го за изчезнал. Нито мъртъв, нито жив. Дори Яков Хауснер не можеше едновременно да е и двете неща. Левин се зачуди дали без него ще са по-добре. Ами генерал Добкин? Дали Бен Добкин бе оцелял? Щеше да каже специална молитва за него.

Влезе пак в колибата. След малко Бет Абрамс припадна от горещината и зловонието и той я изнесе навън. Тя се свести още преди да я е оставил на земята и настоя да продължи работата си. Равинът въздъхна и я пусна. Да, наистина им предстоеше дълга и ужасна нощ. Ако всеки първо се грижеше за себе си, каза си той, за всеки щеше да се грижи поне един човек. Тази мисъл не подхождаше на професията му, но въпреки това му хареса.

Тази нощ израелците не празнуваха. Макар да бяха извършили невероятен подвиг, не само бяха платили висока цена, но и знаеха, че най-тежкото предстои. Идваше ред на глада и жаждата. Даваха на ранените последните запаси от вода. Стоновете и виковете им се носеха над смълчания хълм и понижаваха духа на другите.

Пратиха няколко души надолу по склона, за да потърсят изоставено оръжие. Три други групи отидоха да проверят наблюдателните постове. Когато донесоха труповете на Мика Горен и Хана Шилоа, мнозина от защитниците се разплакаха. Телата на Рубен Табер и Леа Илсар, всеки от двамата улучен точно в главата, бяха оставени при другите мъртви в дъното на овчарската колиба.

От време на време откъм склона се разнасяха единични изстрели. Израелците се преструваха, че не им обръщат внимание, ала не можеха да не забележат, че стоновете на изоставените ранени араби стават все по-малко.

Ужасно се нуждаеха от нещо, което да им повдигне духа, и го откриха в Игаел Текоа. Той вече беше герой — мъртъв, както предполагаха всички — за това че ги е предупредил, без да мисли за собствения си живот. И сега го намериха жив, макар и с много рани. В кратките периоди, в които идваше в съзнание, той им разказа какво е направил, за да спаси Дебора Гидеон, и ги попита къде е тя. Увериха го, че е добре, и незабавно пратиха куриер, за да предаде информацията на групите.

В окопа на втория наблюдателен пост видяха отпечатъка от тялото й в праха, но самата нея я нямаше. Викаха я, претърсиха района, ала бе очевидно, че са я отвели в плен.

Яков Хауснер и Исак Бург стояха на възвишението и наблюдаваха изгрева на луната на изток. Ако пълнолунието наистина правеше лудите неспокойни, тази нощ Ахмед Риш щеше да вие като вълк. Целият склон стана синкавобял и можеха да видят страшните останки от битката.

— Така ще е, докато луната залезе — каза Хауснер.

Бург кимна. Следващият период на мрак щеше да продължи около час и половина. Той се зачуди дали Риш отново ще се опита да атакува. Едва ли. Изгревът можеше да завари ашбалите на склона и това щеше да е краят.

— Може да са се отказали — каза Бург.

Над могилата се носеха стонове, мъчителни викове, плач, пресекливо дишане, тежки, тътрещи се стъпки на хора, изтощени до смърт, звуци от повръщане и от време на време изстрели.

Всичко това беше далеч по-изнервящо от рева на сражението. Хауснер се загледа в трупа на Натан Брин. Искаше му се да каже нещо или да го докосне, но Наоми Хабер, която стоеше на пост с оптичния мерник, едва се задържаше на ръба на истерията. Бе по-добре да запази малките си резерви от състрадание за живите. Яков мислено се сбогува с младежа, после се приближи до Наоми и я прегърна. Удиви се колко силно са се привързали един към друг двамата за толкова кратко време, но си спомни за самия себе си и Мириам.

— Една жена, която означава много за мен, тази нощ също е била принудена да убие. Тя е пацифистка, но успя да го понесе.

— Добре съм — каза Хабер. — Ще се справя. Оставете ме да си върша работата. — После избърса очи и стисна оръжието.

Хауснер я остави и започна самотната си обиколка на отбранителната линия.

Когато утрото наближи и премина първоначалният шок, повечето от защитниците на хълма възвърнаха нормалното си психическо състояние. Разпределиха изчерпващите се запаси от вода и боеприпаси, погрижиха се за ранените и където можеха, възстановиха защитните съоръжения.

След като завърши проверката си, Хауснер намери Бург и двамата се качиха в пилотската кабина на конкорда. Когато влязоха, завариха Бекер да настройва радиостанцията. Воят й изпълваше малкото помещение. Той я изключи и се обърна към тях.

— Лиърът продължава да ни заглушава. Предполагам, че до сутринта няма да кацне за презареждане.

— Е, тогава след изгрев-слънце пак ще опитаме. — Яков отпи от бутилка сладко израелско вино и сбърчи лице. Не беше обърнал внимание на етикета, но знаеше, че не е от най-добра марка. Отпусна се на седалката, вдигна от пода досието на Риш и разсеяно го прелисти. — Един от най-опитните военни психиатри твърди, че Риш може да бъде излекуван. Не казва по какъв начин, но предполагам, че е имал предвид обезглавяване. — Хауснер вдигна глава. — Какво щеше да направиш, ако беше на негово място?

Бург се завъртя на седалката на бордовия инженер, кръстоса крака и смукна от лулата си.

— Ако бях параноик, щях толкова да копнея да си отмъстя, че нямаше да се поколебая пак да поведа ония нещастни копелета в атака.

— Но дали те ще го последват? — попита Бекер.

— Тъкмо за това разговаряхме преди малко — отвърна Хауснер. — Според мен Риш ще ги убеди, че с нас е свършено. Способен е да го направи. Вече има пленничка и каквото и да му е казала за нас, той ще го разтълкува както му е изгодно.

Последва продължително мълчание. И тримата си представяха Дебора Гидеон в ръцете на Ахмед Риш — гола, изнасилена, пречупена, сама… умираща. Яков се надяваше, че си е спестила много мъки и им е казала каквото знае. Не бе много и не си струваше изтезанията, за да го запази в тайна. Ала се боеше, че въпреки това са я измъчвали, просто за удоволствие. Не можеше да изпитва гняв към Риш, просто съчувстваше на момичето. Гневът към Риш щеше да е чисто лицемерие, както би потвърдил Мохамад Асад.

Бекер си сви цигара от тютюна за лула на Бург и парче климатична карта, прокашля се и наруши мълчанието.

— Какви са шансовете ни сега?

— Всъщност същите — каза Хауснер и продължи да разсъждава на глас: — Имаме близо трийсет автомата, но боеприпасите за всеки от тях са колкото преди. По стотина патрона. Отбранителните ни съоръжения са съборени и нямаме нито вода, нито сили да ги възстановим. Приложихме всичките си трикове и втори път няма да успеем да ги заблудим. Брин е мъртъв и батериите на мерника са на изчерпване. Пък и за пушката са останали само десетина патрона. В момента двама души се опитват да монтират мерника на автомат. — Яков отново отпи от виното и го преглътне преди да е усетил вкуса му. — Между другото, колко керосин имаме?

Бекер се усмихна.

— Не е за вярване, че тези уреди са били толкова неточни. Направо не знам откъде извира.

Хауснер кимна.

— Не казвай на равина, иначе ще ни изнесе проповед за светото гориво. Така или иначе, вече нямаме буркани и използвахме почти всички коктейли Молотов. — Той пресуши бутилката и я пусна на пода. — Но ти попита за шансовете ни. Те все още зависят от ашбалите. Не ние решаваме нещата. Можем само да очакваме следващия им ход. — Яков сведе очи към папката в скута си и се загледа в снимката на Риш. — Ахмед — тихо каза той, — ако имаш поне капка здрав разум, ще си плюеш на петите преди Вавилон да е станал твой гроб. Но ти си абсолютно побъркан, разбира се.

24.

Теди Ласков погледна снимката на Риш и въздъхна:

— Кажи ми нещо, Ахмед.

Ицхак Талман отпи от виното си и прелисти своето копие от досието на терориста.

— Защо още не се е свързал с нас? Какво иска?

В „Майкълс“ беше шумно и оживено. Почти всички разговори бяха свързани с мирната мисия. Посетителите бяха познали двамата бивши генерали от Хел Авир, ала никой не ги наблюдаваше и не ги караше да се чувстват неловко.

Ласков надигна водката си.

— Не вярвам, че са в ръцете му. Ако бяха пленници, вече щеше да е поставил условията си.

— Ако не са пленници, значи са мъртви, Теди.

Ласков се наведе над масата и разплиска водка от чашата си.

— Живи са! Убеден съм. Чувствам го.

— Тогава къде са пленени?

— Във Вавилон. — Той се изненада също толкова, колкото и Талман. Навярно го бе казал, защото използваха еврейската дума „шрим“, която означаваше „взет в плен“, вместо израз като „взет за заложник“. Асоциацията беше неизбежна. Може да му бе помогнала водката. Или се касаеше за нещо повече от комбинация от асоциация и алкохол. — Вавилон — повтори Теди. — Вавилон. — После се изправи и прекатури стола си. — Вавилон! — Хората наоколо погледнаха към него. Талман го хвана за ръката, но Ласков се отскубна, бързо прибра папката в куфарчето си и се втурна на улицата. Другият мъж хвърли няколко банкноти на масата, последва го и едва успя да скочи в таксито, което вече потегляше.

— В Йерусалим! — извика Теди на шофьора.

Талман затвори вратата. Автомобилът пресече площада на черквата „Св. Георги“ и зави по пътя за Йерусалим.

— Вавилон — отново каза Ласков, този път по-тихо.

Шофьорът хвърли поглед през рамо, после продължи да наблюдава лицата на пътниците в огледалото.

— Вавилон — не особено убедено рече Талман. — Да. Възможно е. Вавилон.

— Вавилон — загледан в досието на Риш, каза Яков Хауснер. — Въпреки цялата си опустошеност, Вавилон не е толкова ужасна гледка, колкото опустошеният човешки ум. — Беше го прочел някъде. Той бе намерил рациона на Кан от вино и сега вдигна пълната до половина бутилка от пода. — Много подходяща мисъл. — Хауснер отпи, но не успя да преглътне виното и го изплю. — Ако някога се върна в Хайфа, ще посветя неизчерпаемата си енергия и многобройните си дарби на производството на качествено вино.

Бекер не остана впечатлен нито от ерудицията му, нито от плановете му за бъдещето.

— Най-много ме дразни това, че трябва да чакаме тук този безумец. Че не ние взимаме решенията.

— А навярно би трябвало — отвърна Яков. — Може би е време ние да преминем в нападение.

Бург долови някаква опасност.

— Какво означава това?

Хауснер се протегна на седалката.

— Сигурно вече са се върнали в лагера си при Портата на Ищар. Ако имат намерение да ни атакуват след като залезе луната, първо ще се съберат на известно разстояние от основата на хълма. Изисква го военната тактика. Най-характерната особеност там е градската стена. Можем да им устроим засада. Десетина-петнайсет души би трябвало да са достатъчни.

Бург поклати глава.

— За Бога, Хауснер, да не се смяташ за генерал? Единственото, което можем да направим, е да отблъскваме атаките им. Ако засадата не успее, после ще имаме петнайсет души и толкова оръжия по-малко.

— В такъв случай групата би могла да ги нападне в тил — отвърна Яков. — Или да атакува лагера им, да очисти ранените и санитарите, да разбие комуникационната им техника, да изгори припасите им и навярно даже да спаси Дебора Гидеон.

Бург го зяпна над димящата си лула.

— За кого се мислиш, Хауснер? За Атила? Да очистят ранените… да изгорят припасите им… да не си се побъркал? Не стой много на лунна светлина.

— Той си е побъркан още откакто съм в „Ел Ал“ — каза Бекер. Не се шегуваше.

— Трябва да направим нещо — настоя Хауснер. — Най-малко да пратим група до реката за вода.

Бург отново поклати глава.

— Ако там е останал дори само един ашбал, никой няма да оцелее. Онзи склон, стената де, си е чисто самоубийство. Можем да намерим достатъчно доброволци, сигурен съм, но наистина трябва да възразя срещу пращането на хора извън охраняемата зона. Опасявам се, че това включва и наблюдателни постове. — Вече се чувстваше по-уверен в ръководните си способности. Освен това в известен смисъл Хауснер го бе изоставил и той смяташе, че сега позициите му са по-стабилни. Хората го бяха видели на хълма като командир и това му доставяше удоволствие. Вече не се задоволяваше с неутрално поведение. Можеше да си премери силите с Яков. Поне щеше да го накара да го изслуша. — Плътна отбрана. Никакви излизания извън района. Ще трябва да издържим с наличните водни запаси. Никакви наблюдателни постове. Ще се свием като костенурка в корубата си и ще държим фронта, докато някой ни открие.

Хауснер се изправи и продължително го изгледа.

— Знаеш ли, мислех си, че превръщането на нашите пацифисти в убийци е чудо. Сега разбирам, че се е случило нещо още по-невероятно. От невидим потаен разузнавач Исак Бург се е преобразил в съвсем материален човек. От плът и кръв. И дори има собствено мнение. Фелдмаршал фон Бург. Значи ти е харесало, а? Приятно е да си цар на хълма, господар на съдбата си, и да държиш в ръцете си всички други съдби. Ако тази нощ беше допуснал грешка, нямаше да си по-мъртъв от мен, ако аз бях допуснал грешка. Но ако победиш… това е въпросът, Исак. Ако победиш, ще триумфираш през арката в Яфа като римски император.

Бург също стана.

— Глупости. Просто смятам, че имаш нужда от съвет. Боже мой, Хауснер, не искаш ли да ти помогнем?

Бекер наведе глава над бордовия си дневник.

— Единствената помощ, която мога да приема — отвърна Яков, — е от компетентен военен. От Добкин. Не от теб. — Той сниши глас. — Харесвам те, Исак, но недей да заставаш на пътя ми.

— Вече съм застанал, независимо дали ти харесва. Трябва да участвам във взимането на решения. — Лулата леко подскочи в устата му.

Хауснер разбираше, че Бург говори сериозно и неочаквано се засмя.

— Копеле такова! Добре, щом толкова много искаш, печелиш. Добре дошъл на върха на пирамидата. Ако скоча от нея, пак ще останеш сам. — Яков излезе от кабината, като продължаваше да се смее. После извика от крилото:

— Копеле нещастно!

Бениамин Добкин отвори очи и видя лицата на шест-седем араби, които се бяха навели над него. Един от тях го разтърси за рамото. Говореха му на завален арабски. Защо араби говореха на завален арабски?

Беше пълзял по речния бряг, припадна, после се свести и продължи да пълзи. Нямаше представа преди колко време е напуснал хълма. Луната се издигаше високо в небето. Беше студено. Той бавно пъхна ръка в джоба си и потърси дигиталина. Нямаше го.

Един от арабите разклати найлоновата торбичка с хапчетата пред лицето му. Генералът се пресегна към нея, но мъжът я отдръпна и попита на арабски:

— Лекарство? Трябва ти?

— Да — потвърди Добкин. — Лекарство. Трябва.

Арабите зашепнаха помежду си. Друг се наведе над него и доближи нещо към очите му.

— Пазузу. Зло.

Под лунните лъчи животинската усмивка на демона изглеждаше влажна и мерзка. Бен предполагаше, че присъствието на фигурката няма да му спечели благоразположението на тези араби. Той каза арабската дума за археолог, ала те като че ли не го слушаха. Мъжът хвърли статуетката на земята и се извърна.

Те заговориха помежду си. Добкин постепенно осъзна, че странният им арабски е примесен с думи на иврит.

Бен пъхна ръка в ризата си и потърси звездата. Все още бе там. Той я извади навън. Металът заблестя под студената синя светлина.

— Шема Исраел Адонаи Елоейну Адонаи ехад36.

Все едно че се беше спуснал от небето със скафандър. И в известен смисъл наистина бе така. Мъжете внезапно замълчаха и го зяпнаха с разширени очи.

Добкин бавно заговори на иврит, като използваше предимно думи от Светото писание.

— Аз съм Бениамин Добкин, алуф — староеврейската дума за пълководец, — алуф на израилтяните. Дойдох с… — Нямаше да разберат тази ивритска конструкция, затова каза арабската дума за „самолет“. — Нуждая се от помощ. Евреите на хълма — във Вавилон — се нуждаят от вашата помощ. Ще ни помогнете ли?

Най-старият коленичи до него. Истински вавилонски евреин — тъмнокож, белобрад, тъмноок, облечен в широка роба, малко по-различна от арабските.

— Разбира се, че ще помогнем на израилтянския алуф. Ние сме от един род — прибави той.

— Да — отвърна Добкин. — Не сте забравили Йерусалим.

Хауснер безкрайно обхождаше охраняемата зона. Сам. Чувстваше се уморен, жаден, гладен. Разкъсаното му от куршума ухо гореше. От виното му се виеше свят и му се гадеше.

Той вдигна очи към звездите, после погледна надолу към осветения от луната пейзаж. В тези синкавобели простори имаше нещо непреодолимо. Беше му писнало от хълма, от огромния безполезен конкорд, чиято разбита опашка постоянно му напомняше за неговата трагична грешка. Бе му писнало от другите, от тяхната миризма и близост. Страдаше от нещо, типично за хора, затворени в крепост — клаустрофобия, примесена с отвращение към всички наоколо. И все пак бяха изтекли само двайсет и четири часа. Струваше му се, че е тук от цяла вечност. Физически върхът на могилата беше достатъчно просторен. Хората го правеха тесен. Очите им го следваха, където и да идеше.

Хауснер заобиколи откъм западната страна, вгледа се в безкрайните заливни тераси и вдигна ръце към небето.

— Господи, искам да си ида у дома! Уморих се и искам да си ида у дома! — Спомни си вечния въпрос. — Защо аз, Господи? — И сардоничния отговор: — Защо не? — Засмя се и извика: — Да, защо не? Можеш да си играеш с Яков Хауснер също като с всеки друг! Благодаря, Господи! Няма да го забравя!

Отново се засмя, после избухна в тихи ридания и се отпусна на топлата земя. През сълзите си видя куполите и кулите на Йерусалим, окъпани в златистото сияние на залеза. Стоеше на височините над града и край него млади пастири прибираха овце в кошарите. Едновременно беше Песах37 И Великден и улиците гъмжаха от народ. После внезапно се озова на терасата на бащиния си дом в Хайфа и гледаше към синия залив. Сега бе есен — сукот38 — и масите в богато украсената къща бяха отрупани с храна. Той беше младеж и се готвеше да замине на война, да постъпи в британското разузнаване. Животът бе прекрасен. Винаги беше смятал така. Войната му се струваше забавна. Много момичета. Нито едно от тях не приличаше на Мириам, спомни си Яков. Мириам. По онова време тя трябваше да е била дете. Докато нацистите бяха разкарвали Мириам и семейството й голи, той бе седял в бащиния си дом в Хайфа… и четеше немските философи. Или си играеше на война между отпуските. Не беше виновен той, разбира се. Но фактът си оставаше. Всяка жертва има съпруга, съпруг, син, дъщеря, приятел или любим, който оцелява.

Но защо изпитваше угризения? Всеки получаваше своя дял страдание. За него този миг настъпваше много по-късно, ала тотално го опустошаваше — позор, унижение, физически мъки, нещастна любов и… смърт. Смърт. Кога и как? Защо не сега? Той погледна надолу към широкия Ефрат и се изправи. Защо просто не прекрачеше хребета? Ала искаше да си иде у дома. Искаше да отведе Мириам в бащиния си дом, да я покани на вечеря на Песах и да й поднесе храна — цялата храна, която й бе липсвала в детството. Искаше да й обясни, че всъщност и неговият живот по време на войната не е бил приятен. Семейството на майка му беше избито. Дали Мириам го знаеше? Копнееше за това — да я покани на вечеря, да измисли някакво минало страдание, за да го приеме като жертва, и после да й каже, че мъките са свършили.

Той избърса очите и лицето си. Зачуди се до каква степен неочакваната му сантименталност се дължи на алкохола, на Мириам Бернщайн и на изтощението от битката. Във всеки случай не вярваше, че някога отново ще отиде в Хайфа на Песах. А ако по някакво чудо това все пак се сбъднеше, нямаше да е с Мириам Бернщайн.

Вятърът се усили и вдигна във въздуха прах и пясък. Хауснер го чуваше да свири из неподвижния самолет. Чуваше го да стене, сякаш дразнеше страдащите мъже и жени в овчарската колиба. Ако Господ имаше глас, това беше вятърът, помисли си Яков, и този глас казваше всичко, каквото искаш да чуеш.

Той се обърна на изток и ги видя да се приближават. Идваха от хълмовете и носеха още прах за Вавилон. Под синьо-бялата луна се вихреха огромни въртопи, следвани от прашни облаци, които замъгляваха планините. Хауснер се завъртя. Ефрат се вълнуваше. Чуваше плискането му в бреговете. Тъмните вирове по заливните тераси се надигаха и спускаха. Чакалите утихнаха, птиците се вдигаха на многобройни ята. Водните лилии бяха залети, жабите се смълчаха и се скриха в дупките си. Стадо глигани шумно се събираше на отсрещния бряг. Хауснер потръпна.

Пак вдигна очи към небето и се зачуди дали вятърът ще надигне достатъчно прах, за да затъмни пълната луна.

25.

Теди Ласков стоеше в края на масата в дългата стая. Вятърът разтърсваше стъклата на прозорците и дървените капаци. На стената висяха портрети в цял ръст на Теодор Херцъл и Хаим Вайцман39. На другата стена имаше цветна снимка на Израел, която американският астронавт Уоли Шира бе направил от борда на космическия кораб „Аполо“. Върху заседателната маса и по пода наоколо бяха оставени дипломатически куфарчета. Министър-председателят седеше и гледаше двамата натрапници. В стаята цареше тишина, нетипична за общо заседание на кабинета, началник-щабовете и комисията за национална сигурност.

— Във Вавилон ли? — попита премиерът.

— Да.

— А не край египетските пирамиди, така ли, генерале? Във Вавилон?

— Да.

— Просто подозрение? Предчувствие? Божествено осенение?

— Нещо такова. — Ласков облиза устни. В Израел все още можеше да стигнеш до върха, ако достатъчно дълго крещиш и викаш на секретарките и лакеите. Във всеки случай временният кабинет на министър-председателя в Йерусалим бе съвсем малък и той беше чул виковете на Ласков от портала. Теди погледна застаналия до него Талман. Бившият оперативен началник на военновъздушните сили се опитваше да си придаде достолепен вид — много британски, — макар да бе очевидно, че е нервен и не е съвсем сигурен в правото си да присъства тук. Ласков наруши неловката тишина: — Част от електронната информация, с която разполагаме — радарни засичания, радиоемисии, такива неща — сочи към Ирак, струва ми се.

— Нима? И откъде получихте тези данни, генерале?

Теди сви рамене. Хората в продълговатата зала зашушукаха. Тази малка сграда с червен керемиден покрив имаше дълга история. Някога в нея се беше помещавал Орденът на тамплиерите. През Втората световна война англичаните я бяха използвали като затвор за германски граждани, заподозрени в шпионаж или съчувствие към нацистите. Яков Хауснер бе пратил тук много немци, ала Ласков не го знаеше. По време на мандатния период в нея се беше намирал британският военен щаб. По някаква случайност в съседната зала бяха разпитвали Теди като заподозрян в участие в нелегалните израелски военновъздушни сили. И ето че отново стоеше тук. Пресъхналата му уста му напомняше за целия му живот. Някои биха го нарекли вълнуващ и романтичен. Той го наричаше бурен и опасен. Защо не бе приел принудителното уволнение? Можеше да остави правителството да мисли за местонахождението на мирната мисия. И щеше да го направи, ако сред изчезналите не беше Мириам.

— Добре, генерале — каза премиерът. — По-късно ще се върнем на въпроса за източника ви на информация. — Той пъхна носната си кърпичка в разкопчаната яка на спортната си риза и попи потта си. Министър-председателят бе висок, слаб мъж със странни нервни навици. В момента например късаше на парченца лист хартия. — Е, как предлагате да използваме вашето… осенение?

— Предлагам още сега — довечера — да пратим разузнавателен самолет до Вавилон — високо и ясно отговори Ласков. — Да направи снимки и да обиколи района. Ако са там, ще се опитаме да им покажем, че самолетът е наш, като прелетим ниско, за да ги обнадеждим. Трябва да го следва ударна сила, изтребителите E-14 за подготвителен огън. После десант с транспортни самолети C-130, ако има къде да кацнат. В противен случай — парашутен десант. Или хеликоптери. Това е проблем на армията. Ако разузнавателният самолет потвърди присъствието им, влиза в действие ударната сила.

Премиерът почука с молив по масата.

— Ще възразите ли, ако се обадя на йорданския крал и му кажа, че пращам въздушна армада над суверенното му кралство? — Избухна смях и министър-председателят го изчака да утихне като опитен актьор. После се наведе напред. — И на иракския президент, за да му съобщя, че между другото нахлувам в страната му и имам намерение да бомбардирам Вавилон — просто заради едно време.

Министър-председателят имаше остро чувство за хумор, но след като развесели депутатите и генералите, той насочи вниманието си към Ласков и всъщност беше по-открит за идеи, отколкото средният политик.

— Господин премиер — отвърна Теди, — със сигурност съществува такъв план за извънредни ситуации. Къде очакваме да открием мирната мисия? На брега на Херзлия ли? И какво възнамеряваме да правим, след като ги намерим?

Премиерът се отпусна назад и лицето му помрачня.

— Наистина разполагаме с планове за спасителни операции. Но Ирак е в списъка на страните, които не са достатъчно приятелски, за да ни сътрудничат изцяло… и са достатъчно недоброжелателни, за да ни обявят война.

— Съжалявам, господин премиер, но като всички генерали, аз не разбирам от политика.

— Като всички генерали, вие отлично разбирате от политика и просто не искате да се обременявате с политически проблеми. Не ми се правете на невинен, Ласков. Положението с Ирак ви е ясно. Сега първо трябва да се обадим в Багдад.

Теди леко кимна, за да покаже, че приема заслужения укор, но не отстъпва по всички въпроси.

— Господин премиер — възбудено каза той, — откога оставяме безопасността на израелските граждани в ръцете на чужди правителства?

— Те се намират на чужда територия, генерал Ласков.

— Ами Уганда?

— Друго време, друго място.

— Все същата стара игра. — Той дълбоко си пое дъх. — Вижте, западногерманските десантници го направиха в Сомалия. Ние в Уганда — и пак можем да го направим във Вавилон.

Министър-председателят ядосано изсумтя.

— Наистина първо трябва да се обадя, ако не възразявате. — Той се наведе напред. — А и дори да са във Вавилон, нямаме представа в какво състояние се намират. Мъртви ли са? Живи? Пленници? Вижте, генерале, склонен съм да ви вярвам. Заседаваме от трийсет часа и сме адски уморени — а вие нахлувате тук с вик „Вавилон!“ и ние ви даваме думата. Всяко друго правителство най-малкото щеше да ви изхвърли навън. — Той отпи от чаша кафе.

Свиренето на вятъра изпълни тихата зала и капаците на прозорците отново затракаха. Премиерът надвика шума:

— Но предположението ви е логично. Вярвам в Господ, вярвам, че ви го е прошепнал в ухото, Ласков, макар да се чудя защо го е казал на вас, а не на мен. Както и да е, веднага ще се свържем с президента на Ирак и той ще прати разузнавателен самолет. След като анализират получената информация, неговите хора ще ни се обадят. Става ли?

— Не, господин премиер. Така ще изгубим адски много време.

Министър-председателят се изправи.

— По дяволите, Ласков, махайте се оттук преди да ви върна на служба и да ви пратя да миете клозетите. — Той се обърна към Талман. — Имате ли какво да прибавите, преди да си тръгнете, генерале?

Талман мъчително преглътна и мустаците му потръпнаха. Той дълбоко си пое дъх.

— Ами, смятам, че наистина трябва сами да извършим разузнаването, нали разбирате… искам да кажа, че сме доста добри, а иракчаните може да не са толкова опитни, виждате ли… нямаме пряка връзка с тях и тия неща обикновено се забатачват… поне бихме могли да помолим американците да направят снимка с техните SB-71… няма да се спускат ниско, но може да получат ясен образ и…

Премиерът вдигна ръка.

— Почакайте. — Той се обърна към началник-щабовете, които започваха да стават нервни, и ги повика при себе си. Генералите се събраха около стола му. — Благодаря ви, господа — след малко каза министър-председателят. — Оттук нататък ще продължим ние. Благодаря ви. Да, свободни сте.

Ласков бавно последва Талман към вратата. Чувстваше се странно. По-лошо от странно. Гонеха го от стая, в която щяха да обсъждат държавни тайни. Едно от последствията да напуснеш залите на властта. Сега потребността му от информация се ограничаваше до ежемесечни докладни записки, пращани по пощата, които съдържаха всичко друго, освен въпросите, определени като секретни. В замяна на властта човек получаваше душевен покой. И скука. Теди стигна до вратата и се обърна. Не знаеше за какво са си шепнали началник-щабовете, но донякъде го облекчаваше фактът, че премиерът се е посъветвал с тях, а не с министрите. Реши, че на сбогуване е длъжен да опита още веднъж.

— Те са във Вавилон. И са живи. Усещам го. Нямаме право да залагаме на сигурна игра. Заключението ви трябва да се основава на онова, което е добре за тях, и в по-дългосрочен план, за цялата нация. Не се водете само от непосредствените си кариеристични цели.

Някой — Ласков не видя кой — извика:

— Лесно е да говорите така, когато със собствената ви кариера е свършено, генерале.

Теди се обърна и излезе.

Министър-председателят изчака да излезе и Талман и каза:

— Не зная откъде Ласков е получил тази информация и както току-що ми напомнихте, нямаме представа откъде се е сдобил със своята Хаим Мазар. Но ако Мазар е прав за американския военновъздушен аташе Ричардсън, смятам, че американците са ни длъжници. — Той погледна цветната снимка на стената, подарък от САЩ. — Да, можем да ги помолим да пратят извънреден ЅB-71 над Ефрат. Тогава ще разберем дали Ласков е прав. — Премиерът отпи от кафето си. — Очевидно в ушите на някои хора постоянно шепнат ангели или други небесни създания. Някой от вас да е получавал разузнавателни сведения по такъв начин? Не? Е, значи ние не сме сред избраните. Десет минути почивка, госпожи и господа.

26.

Вятърът брулеше Вавилон и носеше тонове прах и пясък. Изкопаните с толкова много труд траншеи и окопи за броени минути се напълниха догоре. Капаните бяха покрити, предупредителните устройства — отнесени. Ямата с останалите запаси от коктейли Молотов беше затрупана с пясък, алуминиевите рефлектори бяха съборени. Трябваше да увият оръжията в найлон или дрехи, за да ги предпазят. Хората криеха лицата си с парчета плат като пустинни бедуини и ходеха приведени под ужасния вятър.

Само конкордът стоеше изправен на хълма и търпеше поредното унижение със същото надменно безразличие, каквото проявяваше от самото начало на премеждието си. Вихърът проникваше през разкъсания му корпус и покриваше вътрешността му с пластове прах.

Хауснер и Бург посетиха ранените и разговаряха с равина и Бет Абрамс. Състоянието на повечето от жертвите било стабилно, обясни Хаим Левин, ала ако скоро не получели медицински грижи, щели да умрат от инфекции и други усложнения.

Двамата командири излязоха от колибата и отново обиколиха върха на хълма.

— Познавам арабите — извика в ухото на Яков Бург. — Ще разтълкуват вятъра като предзнаменование за атака.

— Според мен би трябвало да го разтълкуват като предзнаменование да си плюят на петите и никога повече да не се връщат тук. — Хауснер вдигна очи към небето. Луната наближаваше зенита си и скоро щеше да започне да залязва. Облаците прах почти скриваха светлината й. От време на време те се издигаха нависоко и затъмняваха самата луна. За няколко секунди над хълма се спускаше мрак. Докато обхождаше с поглед източния склон, на Яков му дойде наум, че ашбалите може да са само на десетина метра от тях и никой да не ги вижда и чува.

Бург уви по-плътно тениската около лицето си.

— Даже по някакво чудо да разберат къде сме, при тези обстоятелства няма да са в състояние да проведат спасителна операция.

Хауснер повече се интересуваше от възможността за палестинска атака.

— Ако не поставим някакви наблюдателни постове, ашбалите ще ни изненадат.

— Да пратим някого долу означава да го осъдим на смърт.

Беше странно да споделя властта, помисли си Яков. По-точно не странно, а досадно.

— Въпреки това, фелдмаршале, ще пратя поне един човек. Всъщност може да ида самият аз.

Бург се замисли и не отговори.

Продължиха на запад по плоския връх. Вятърът задуха в гърба им и трябваше да полагат усилия, за да не тичат. На първата позиция, до която стигнаха, завариха две жени да спят сред останките от окоп. Бяха завити със синьо одеяло от самолета, върху което постепенно се натрупваше пясък.

Хауснер си спомни лекцията на Добкин за приликата между погребаните градове и покрития със саван човек и се загледа в двете спящи жени. Нямаше почти никаква вероятност ашбалите да атакуват този склон. Всъщност откъм запад можеше да не е останал нито един палестинец. И дали изобщо бяха в състояние да изкачат стръмната стена в този вятър? Но това нямаше значение. По време на всичките си обиколки, подобно на милиони други офицери и сержанти преди него, той се бе надявал, че никога няма да види заспал часови. Сънят, съвсем естествен в цивилния живот, се смяташе за тежко престъпление за човек на пост във всяка армия по света.

Яков приклекна до двете фигури и се прокашля. Искаше му се да ги стресне, за да може да отмине с лека ръка този случай, ала те не реагираха. Усети, че Бург го наблюдава. Той се пресегна и отдръпна одеялото. Естер Аронсон. Повдигна го от другата страна. Мириам.

Една от двете трябваше да стои на пост. Другата имаше право да спи. Едната щеше да доживее, за да сподели съдбата на всички, другата можеше да бъде разстреляна през следващия час.

— Мириам.

Жените не помръднаха.

Бург заобиколи окопа, приклекна срещу Хауснер и внимателно взе автомата, който лежеше наблизо. Тази практика се предвиждаше от военния устав.

Яков се вгледа в Бург, но не успя да прочете на лицето му нищо. Изражението му беше неразгадаемо. Дали щеше да остави въпроса без последствия? Зачуди се дали той би го направил, ако бе сам, както обикновено. Разбира се. Хауснер постави длан върху рамото на Мириам и я разтърси.

— Мириам. — Забеляза, че гласът и ръката му треперят. — Мириам! — Внезапно се разгневи — за това, че е поставен в такова положение, че съдбата го изправя пред нова дилема. — Мириам, събуди се, по дяволите!

Тя се надигна.

— О!

Бург се приближи и я хвана за ръката.

— Кога сте на пост? — внезапно попита той.

Мириам все още не се беше разсънила.

— Какво? А, от полунощ до два и от четири до зазоряване. Защо? — Тя озадачено се озърна и видя Хауснер, после забеляза спящата до нея Естер Аронсон. И разбра.

Бург бързо си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.

— Естер Аронсон събуди ли ви, за да застъпите на пост? — високо попита той. — Е?

Мириам вдигна очи към Хауснер, който се извърна.

— Събуди ли ви, за да застъпите на пост? — повтори въпроса си Бург и я разтърси.

— Да.

— Тогава ви арестувам за това, че сте заспали на караул. Трябва да ви предупредя, че това е тежко престъпление, госпожо Бернщайн.

Мириам стана. Вятърът развя косите и дрехите й, пясък забрули лицето й.

— Разбирам. — Тя изправи рамене и погледна Бург. — Разбирам, естествено. Изложих на опасност живота на всички останали и трябва да платя за това.

— Точно така — отвърна Бург и се обърна към Хауснер. — Нали?

Яков овладя желанието си да го събори през ръба на гласиса. Той сведе очи към спящата Естер Аронсон, после отново се взря в Мириам. Хората не го обичаха, и в миналото, и сега, главно заради онази му особеност, която, наричаха „прусашка дисциплинираност“. Това никога не го беше безпокоило. В неговото общество винаги имаше някой, който смекчаваше тираничността му. Сега срещаше човек, който или го предизвикваше, или наистина искаше да разстреля Мириам Бернщайн за назидание. Невероятно. Ала тук всичко бе възможно. Не бяха ли заплашвали, че ще застрелят и него?

— Нали? — повтори Бург, — Мириам Бернщайн трябва да плати за това, че е изложила на опасност живота на близо петдесет души, нали?

Хауснер погледна Мириам, забулена в мрак и прах увила лицето си с шал като изгубено дете.

— Да — отвърна той. — Трябва да я изправим пред съд. На сутринта.

— Сега — възрази Бург. — Може да не доживеем до утре. Във военни условия дисциплината се прилага бързо и строго. Сега.

Хауснер пристъпи към него.

— На сутринта.

Генерал Добкин лежеше на сламеник в кирпичена колиба. Вятърът проникваше през затворените капаци на прозорците и покриваше тялото му с фин прах. Мъждукаше маслена лампа. Мъжът, който лежеше наблизо, се размърда и изпъшка. Добкин усети, че е буден.

— Кой си ти? — на сносен арабски попита той.

— А ти кой си?

Знаеше, че непознатият също е извадена от реката. Нямаше обувки и риза, но панталоните му бяха от маскировъчна униформа. Старецът, който се казваше Шеарясув, беше попитал Добкин дали и той е евреин. Генералът го излъга, че не знае. Вече бе почти сигурен, че раненият е ашбал. Шеарясув, който беше равин в по-стария смисъл на думата, „неръкоположен учител“, също бе попитал дали има причина да не се погрижат за него и да не го настанят в колибата на алуфа. Добкин отговори отрицателно.

Той продължително го изгледа.

— Аз съм рибар. Вятърът обърна лодката ми. Бях ранен. Тези евреи ме откриха и ме спасиха.

Мъжът легна по хълбок и се втренчи в него. Когато пламъчето на маслената лампа освети лицето му, генералът едва не ахна. Беше обезобразено, но отдавна, определено не по време на нощната битка. Ашбалът го преценяваше: прическата му, лицето му, ръцете му. Добкин си бе събул обувките и лежеше в сянка, ала знаеше, че другият е видял достатъчно, за да разбере лъжата.

Арабинът небрежно се претърколи по гръб.

— Хм, рибарю, това е сериозно нещо — да си задължен на евреи.

— Така е — съгласи се Добкин. Той пак погледна другия. Да. Беше го мернал на гласиса. Спомняше си лицето като мъгляв кошмар — но сега бе истинско. — Как се казваш?

— Саид Талиб. А ти?

Генералът се поколеба. Изпитваше извратено желание да отговори: „Бениамин Добкин, генерал от израелската пехота“.

— Просто ме наричай „рибарю“. — Не владееше добре арабски, но се опитваше да не използва сложни изречения, така че Талиб да продължава фарса. Двамата само чакаха шанс да си прегризат гърлата и всяка погрешна дума можеше да е фатална. Зачуди се дали палестинецът е успял да види лицето му при атаката.

Не знаеше колко е тежка раната на Талиб. Нямаше представа колко тежко е ранен самият той. Добкин напрегна мускули под одеялото и дълбоко си пое дъх. Като че ли донякъде успя да възвърне силите си.

Глинената лампа, обикновена паничка с фитил, плаващ в мазнина, мъждукаше на пода между тях. Генералът бавно се огледа и небрежно опипа около себе си. Ножа му го нямаше. Усети нещо твърдо в горния си джоб. Пазузу. Бяха му върнали мерзката фигурка.

Добкин и Талиб лежаха и се наблюдаваха, вслушваха се във вятъра и гледаха премигващия фитил.

— Как е риболовът, рибарю?

— До снощи беше добре. Ти с какво каза, че се занимаваш?

— Търгувам с фурми.

От време на време маските им се смъкваха и те виждаха в очите на другия омраза, страх и заплаха.

— Как се озова в реката?

— Също като теб.

Разговорът секна и двамата дълго останаха неподвижни. Генералът усещаше, че устата му все повече пресъхва и мускулите му изтръпват.

После вятърът отвори един от капаците, угаси лампата и мъжете с протяжен животински вой се хвърлиха един срещу друг в мрака.

Дебора Гидеон лежеше гола на плочките в кабинета на управителя на мотела. Дълги следи от камшик и малки изгаряния от цигара покриваха гърба й. Бедрата, краката и дупето й бяха окървавени от рани, сякаш нанесени й от някакъв звяр.

Ахмед Риш си изми ръцете и лицето в леген с вода и каза на Хамиди:

— Нареди да я разстрелят.

Заместникът му повика часовия от входа:

— Касим!

— Риш си изсуши ръцете. Момичето не му беше разказало повече от онова, което и сам бе научил за числеността, отбранителните съоръжения и разположението на израелците. Но сега имаше претекст да измисли нещо, с което да повдигне духа на бойците си.

— Ако вятърът остане на наша страна, Салем, за един час можем да превземем хълма. Той буквално ще избута хората нагоре по склона и ще заглуши шума от придвижването им.

Хамади кимна. Самият Аллах трябваше да им е пратил този вятър, защото ако не бе задухал, щяха да ги убият собствените им другари. Странно, единствено Риш като че ли не го съзнаваше.

— Ще събера хората.

— Добре. — Той погледна Дебора Гидеон, после часовия, който я зяпаше. — Да, да, Касим, можеш да я използваш. След това я разстреляй, изгори трупа и хвърли пепелта в реката. Не искам да оставяме следи. — Риш се обърна към Хамади. — Военната операция е едно, изтезанията и убийството — съвсем друго. Утре ще се наложи да преговаряме с Израел за заложниците.

Заместникът му кимна. Риш правеше точни и в същото време абсурдни разграничения, нещо типично за безумец. Ако целият палестински народ не го смяташе за герой, Хамади отдавна щеше да го убие. От спомена как командирът му стои на четири крака и хапе момичето отново му се пригади. И той бе измъчвал хора, но поведението на Риш беше съвсем различно. Камшикът и цигарите несъмнено бяха причинили повече болки на нещастницата от ухапванията, ала всъщност я бе пречупил животинският ужас от лудия, който тракаше със зъби, виеше и впиваше зъби в плътта й. Хамади не можеше да я обвинява. Само се надяваше, че мъжете навън няма да научат какво се е случило. Той се обърна, излезе от стаята, прекоси малкото фоайе и застана на верандата.

Оцелелите им бойци, общо петдесетина души, седяха по турски под навесите. Хамади наду свирката си. Ашбалите се втурнаха към терасата и спряха под вятъра, с дълги шалове, увити около устата и смъкнати над очите кефии. Той вдигна ръка и започна:

— Аллах ни прати този шерджи…

Хауснер стоеше върху крилото и гледаше увитите във всевъзможни странни дрехи хора, които ходеха под помръкващата лунна светлина като духове, брулени от вятър и прах.

Обърна се и влезе в самолета. Вятърът и стърженето на пясъка в метала вдигаха почти невъобразим шум. През дупките, пробити в покрива заради дневната жега, сега проникваше прах, който покриваше пътеката между седалките. Яков се запъти към малкото багажно отделение до разбитата херметична стена. Вътре все още се носеше слаба миризма на керосин и стопена пластмаса.

Мириам Бернщайн си беше направила постеля от полуизгорели дрехи и седеше на пода, опряла гръб на стената и притиснала колене към гърдите си. Четеше книга на светлината на малко фенерче. На тавана светеше аварийна лампа. През пробития корпус се виждаха огънатите алуминиеви плоскости и подпори на опашката. Под студената синкава луна призрачно се поклащаха електрически кабели и хидравлични тръби. „Всяко опустошение излъчва ужасяваща красота — помисли си Хауснер, — дори тази разбита техника, която напомня на всички как се озовахме тук.“

Мириам вдигна глава от книгата си.

— Време ли е?

Яков се прокашля.

— Тя твърди, че не те е събудила. Че заспала на пост и изобщо не те е будила.

Мириам внимателно затвори книгата и я отпусна върху коляното си.

— Лъже, за да ме спаси. Събуди ме, но аз заспах.

— Не бъди благородна, Мириам. — Хауснер прочете заглавието на корицата. „Чужденецът“ на Камю.

— Защо? — Тя изключи фенерчето. — Това ще внесе малко промяна в групата ни.

— Не критикувай онова, което правим.

— Обречените могат да критикуват каквото поискат. Е, време ли е?

— Не още.

Оставиха мълчанието да се проточи. Накрая Мириам заговори. Гласът й звучеше войнствено и предизвикателно.

— Съжалявам. Не трябваше да те критикувам. Вече и аз съм като теб. Искам да кажа, че убих онова момиче.

— Да.

— Нямах друга възможност, разбира се. В този случай ти имаш избор.

— Нямам. Хората схващат самоотбраната по различен начин. За едни това означава да застреляш някой, който те заплашва. За други — да стреляш само ако първо стрелят срещу теб. Това също е самоотбрана, Мириам. Обществото се защитава от небрежните. Просто зависи как ще изтълкуваш фактите. Каква е представата ти за неотложност.

Тя го разбираше, бе го разбирала още от самото начало.

— В такъв случай кого ще съдите?

— И двете ви. Освен ако виновната не си признае.

— Вече си признах.

— Знаеш какво искам да кажа.

— И двете ще излъжем.

— Не се съмнявам. Затова има предвидена военна процедура. И преди се е случвало. И двете ще бъдете обявени за виновни на основата на нашите свидетелски показания с Бург.

— Всичко това само представление ли е, или наистина имате намерение да ни разстреляте?

Хауснер запали цигара. Чудеше се дали изобщо ще намерят хора, които да участват във военния съд, а още по-малко за наказателен отряд. Тогава какво целяха с тази комедия? Да покажат на другите, че играта трябва да се играе според правилата до края ли? Да внушат страх на всички онези изтощени хора, които можеха да заспят на пост или да забавят изпълнението на заповедите им в други ситуации? Или по този начин Бург се опитваше да го съсипе психически?

— Е? Възнамерявате ли да ни разстреляте? В противен случай ме пусни да изляза оттук. Имам си работа. Ако ще провеждате процес, направете го още сега и не ни карайте да чакаме до сутринта.

Хауснер хвърли цигарата си на пода, стъпка я и пак погледна Мириам. Лунните лъчи, които проникваха през илюминатора, осветяваха лицето й. Тя го наблюдаваше и не изглеждаше толкова разгневена, колкото звучеше гласът й. Изглеждаше открита и доверчива, готова да приеме решението му, каквото и да е то. Внезапно осъзна, че всяка тяхна среща може да е последна.

— Ти би ли натиснал спусъка, Яков? — Сякаш го питаше какво е мнението му изобщо за смъртното наказание.

Той пристъпи напред. Колебаеше се какво да каже и да направи. После неочаквано коленичи пред Мириам и постави длани върху голите й колене.

— Бих… бих се самоубил, за да не ми се наложи да го сторя. Бих убил всеки, който се опита да те нарани. Обичам те. — Думите не го изненадаха толкова, колкото нея.

Тя извърна лице и впери поглед през дупката в херметичната стена.

Яков стисна коленете й и ги разтърси.

— Обичам те.

Мириам кимна и постави ръце върху неговите.

— Съжалявам, че те поставям в такова положение, Яков — тихо и дрезгаво рече тя.

— Хм… нали знаеш, всичките ти убеждения отиват на кино, когато се стигне до такива решения — когато решава сърцето, както се казва. — Той се насили да се усмихне.

Мириам отвърна на усмивката му.

— Не е вярно. Ти си изключително последователен. Последователно копеле. — Тя почти се засмя. — Наистина съжалявам, че те поставям в такова положение. Щеше ли да ти е по-лесно да разстреляш Естер Аронсон?

— Стига вече. Ще измъкна и двете ви.

Мириам стисна ръцете му.

— Бедният Яков. Трябваше да останеш в бащиния си дом. И да водиш охолен живот без задължения.

— Ще дойдеш ли в бащиния ми дом на Песах? — Хауснер внезапно почувства, че ако й зададе този въпрос, навярно и той ще оцелее, за да иде там.

Тя се усмихна, взе дланите му и ги притисна към лицето си.

Изпълни го вълнение, каквото не бе усещал от много години. Изчака малко да преодолее слабостта си, после рече:

— Аз… съжалявам… тогава те изоставих.

— Разбирам те — с тих, дълбок глас отвърна Мириам.

— Наистина ли?

— Бъдещето. Ние нямаме бъдеще. — Тя притисна лице към гърдите му.

Яков я прегърна.

— Нямаме. — Копнееше да живее. Копнееше за бъдеще. Но даже да оцелееше, щеше да я изгуби. Заради Ласков или съпруга й. Или заради друг. Изходът беше предопределен. Тогава щеше да му се иска да е умрял във Вавилон.

Мириам се разплака. Риданията й му напомниха за вятъра, непреодолим и вечно скърбящ.

Усети сълзите й по лицето си. Отначало ги помисли за свои и очите му наистина се навлажниха. „Всичко това е толкова тъжно — помисли си той, — като събуждане след сън от детството, когато откриваш, че в гърлото ти е заседнала буца и по бузите ти се стичат сълзи. После през целия ден си тъжен и не можеш да направиш нищо, защото това е само сън.“

Притискаха се един към друг и Мириам неудържимо плачеше. Яков не знаеше как да я утеши. „Да — каза си той, — плачи, крещи, викай, прави каквото поискаш, Мириам, само недей да страдаш безмълвно. Това е за глупаците. Това е онази Мириам, която познават всички в Тел Авив и Йерусалим. Покажи на света мъката си. Ако всеки вие от всяка неправда, всеки варварски акт, всяка грубост, ние ще направим първата стъпка към истинската човечност. Защо хората безропотно отиват на смърт? Писък. Вик, Вой.“

Сякаш прочела мислите му, тя отметна глава и нададе протяжен стон.

„Точно така, Мириам. Крещи. Те изтребиха роднините ти, избиха семейството ти, откраднаха ти детството, отнеха ти съпруга, убиха сина ти и приятелите ти и те оставиха сама с мъж като Яков Хауснер. Имаш право да викаш.“

Риданията й станаха по-силни и заглушиха вятъра. Хауснер знаеше, че Бекер ще я чуе, че навярно ще я чуят навън, ала това не го интересуваше.

— Ако можех да сторя нещо, за да оправя нещата, нямаше да се поколебая, Мириам.

Тя кимна, за да покаже, че го разбира, после внезапно хвана главата му в ръце и го целуна така, както беше целунала съпруга си в деня на заминаването му за фронта.

— Йосеф — проплака Мириам. — Яков. — После промълви нещо, което Хауснер не успя да чуе.

Той притисна устни към лицето и шията й и усети вкуса на сълзите й. Иосеф. Теди. Яков. Какво значение имаше? Стига да й носеха утеха и да не я нараняваха още повече. Искаше му се съпругът й да е жив. Трябваше ли да й каже, че Риш знае съдбата му? Не, никога. Никога нямаше да й го каже. Но докато тя чакаше Йосеф Бернщайн, Хауснер се надяваше, че Теди Ласков или някой друг ще й дава онова, от което се нуждае. Искаше му се този някой да е той, ала знаеше, че не е възможно. Повече нямаше да види Йерусалим и даже да се случеше чудото, не би могъл да й даде утеха извън Вавилон. Яков облива сълзите й като животно, което ближе раните на друго.

Добкин никога не бе усещал вкус на кръв или чужда пот и се изненада колко са солени. Арабинът го стисна за тестисите и той впи зъби в гръкляна му. Бореха се на живот и смърт, но без оръжия, и отначало бяха неуверени. Бяха започнали с удари на очевидните места — в главата и гърдите. Талиб разби маслената лампа в челото на Добкин и по шията и гърба на едрия мъж потекоха кръв и мазнина. Но тези места бяха защитени с естествена броня. После на повърхността излязоха стари инстинкти, скрити дълбоко в душите им. И двамата усетиха, че ги полазват тръпки, космите на тила им настръхнаха и тестисите им се свиха. Съзнаваха в какво са се превърнали. И тогава откриха слабите места, които природата по необясними причини беше оставила открити.

Добкин съсредоточено стискаше челюсти и се мъчеше да не обръща внимание на изгарящата болка. Не бе улучил сънната артерия на ашбала, но знаеше, че ако упорства, хрущялът на гръкляна ще поддаде.

Талиб се опитваше да хване по-добре тестисите на противника си, но коленете на евреина постоянно се забиваха в него, докато се търкаляха по пръстения под. Палестинецът вдигна ръка към очите на Добкин, но той здраво го стисна за китката и още по-дълбоко зарови лице в шията му. Биеха се в почти пълно мълчание. Нито един от тях дори не си и помисляше да моли за милост.

В друга колиба оттатък лъкатушната уличка двамата мъже, определени да се грижат за ранените, запарваха билков чай на пращящия огън, запален с тръни, и си разказваха забавни истории. Не чуваха нищо необичайно, само воя на вятъра и тракането на капаците.

Добкин вече не можеше да понася болката. Раната на бедрото му се отвори и започна да кърви. Усещаше, че ще изгуби съзнание. Той извади керамичната фигурка от джоба си и силно замахна към ухото на Талиб. При удара крилото на демона се отчупи. Викът на арабина се изгуби във внезапния порив на вятъра, който разтвори капаците на прозорците.

Зашеметен, ашбалът отхлаби хватката си. Добкин се отскубна, вдигна ръка и заби назъбения ръб на Пазузу в здравото око на Талиб. Мъжът издаде протяжен крясък и покри лицето си с шепи. Генералът взе заостреното крило на Пазузу и го заби в сънната артерия на палестинеца. В лицето му шурна силна струя кръв.

Талиб притисна гърлото си с ръце. От устата му се разнесе хриптене. Двамата на няколко пъти се сблъскаха в тясната стаичка, като издаваха диви викове. В предсмъртните си гърчове арабинът оплиска с кръв целия под и стените.

Накрая Добкин се отдръпна в ъгъла и остана неподвижен. Заслуша се, за да се увери, че противникът му е мъртъв, после се отпусна по гръб, като се мъчеше да запази съзнание. Изплю се в опит да се избави от вкуса на кръв в устата си, ала знаеше, че никога няма да успее.

27.

Ласков и Талман останаха също толкова изненадани от поканата да се върнат на заседанието, колкото и всички останали.

Теди слушаше доклада на фотоаналитика Езра Адам. Младежът говореше абсолютно безизразно, но Ласков разбираше, че всъщност думите му означават: „Открих изчезналия конкорд. Повярвайте ми. Вървете и ги освободете.“ Адам обясни всяка една от десетината инфрачервени снимки, които само няколко часа по-рано бе направил американският самолет ЅB-71 по молба на израелците.

Министрите и генералите, повечето от които не можеха да разберат нищо от светлите и тъмни петна, внимателно следяха анализа и разглеждаха раздадените им фотографии.

Адам остави поредната снимка и погледна министър-председателя.

— Сам виждате, господин премиер, че е малко трудно да разчетем нощните снимки след надигането на вятъра. Би трябвало да направим нови от по-малка височина, но аз, разбира се, съзнавам, че има политически…

— Продължавайте, млади човече — изсумтя един генерал от военновъздушните сили. — Оставете министър-председателя да мисли за това.

— Слушам. Е, тогава да преминем към снимка номер десет. Подобна е на предишните. Виждал съм го и преди. Малки, неравномерно разпръснати топлинни следи. Което предполага битка.

— Или овчарски бивак — подметна пехотен генерал.

— Или село — прибави един министър, който допреди час не знаеше нищо за инфрачервената фотография, но бързо напредваше.

— Да — съгласи се Адам. — Възможно е. Но с опита човек придобива интуиция. На първо място, в този район няма села. Моля, погледнете прозрачното фолио с археологическата карта на Вавилон. Село Квеириш е на километър южно от топлинните източници, близо до Портата на Ищар. Освен това селата изглеждат различно. Огньовете и лампите в село или бивак щяха да оставят други топлинни следи. На базата на спектрографския анализ на снимките имам основания да смятам, че на този склон е горял фосфор. И тук, в квадрант едно-три, погледнете този топлинен източник. Блед е, но трябва да е голям. Виждате ли? Самолет, чиито двигатели не работят поне от двайсет и четири часа. Тук има поредица от нишки като движещи се камиони — или отлитащ лек самолет. Виждате ли тези точки на всяка снимка? Възможно е да е малък самолет, който лети над могилата.

Теди знаеше, че за лаиците в залата всичко това е много подозрително. Но за негова изненада министър-председателят прекъсна Адам по средата на изречението.

— Вярвам ви, сержант Адам. Бог знае защо, но ви вярвам. — Последва още по-голяма изненада. Той се обърна към Ласков, вместо към военните си сътрудници. — Е, Ласков, разкажете ми какво според вас се е случило, като се основавате на тези странни петна.

Теди се огледа.

— Изглежда, че… искам да кажа, че можем само да предполагаме…

— Не. Не — прекъсна го премиерът. — Никакви догадки. Нужно ми е вашето божествено осенение. Какво означава това, генерале? — Той вдигна във въздуха една от снимките.

Ласков избърса лицето си с носна кърпичка.

— Хм, означава, господин премиер, че конкордът е бил принуден… че лиърът го е принудил да кацне във Вавилон. Знаем как е станало. На борда не е имало похитители, разбира се, затова пилотът Бекер — след гласуване, сигурен съм — е приземил самолета извън района, контролиран от терористите, които са чакали на земята.

Той затвори очи и се замисли. След няколко секунди отново вдигна клепачи, но погледът му блуждаеше някъде надалеч.

— В този момент пътниците са имали възможност или да избягат, или да окажат съпротива. Не, не са имали избор. Изглежда, че конкордът е до самия бряг на Ефрат. Така че пътят им е бил отрязан — не са можели да избягат, освен през реката. Терористите незабавно са ги обкръжили. Затова са решили да останат там и да се бият. Намират се на вавилонска цитадела. Удобна отбранителна позиция. Погледнете картите. Имали са едно узи, пушка M-14 с оптичен мерник за нощна стрелба и навярно пет-шест пистолета. Арабите са се изкачили по склона, без да подозират нищо, и защитниците са открили огън. Терористите са се объркали. При отстъплението си може да са зарязали някое и друго оръжие. По-късно пак са опитали, разбира се…

Ласков замълча за миг.

— Радиостанцията на конкорда се заглушава. Не могат да излъчат сигнал за помощ. От нашите източници ни е известно, че някъде край Хила има предавател, смущаващ радиоемисиите. Само по себе си това не е необичайно — имаме десетки такива сведения. Но в случая тази информация придобива особено значение. Значи стоят и чакат. Чакат някой да им се притече на помощ. — Той се обърна към министър-председателя.

Премиерът срещна погледа му.

— Интересна история, генерале. Опитайте се да ме включите в тази божествена радиомрежа, която толкова ви помага. — Той замълча и почука с молив по масата. — Значи терористите са съвсем малко, така ли? И пътниците на конкорда са успели да се защитят от тях?

— Господин премиер — обади се Адам, — ако на тези снимки действително се вижда битка, тя трябва да е била доста сериозна. По целия район на склона, който е дълъг половин километър, се забелязват топлинни следи.

— В такъв случай — каза министър-председателят — не са на нашите хора. Едва ли биха могли да се сражават с големи арабски сили. Може би това тук — той потупа фотографиите пред себе си — е някакъв местен бунт.

— Не забравяйте големия самолет, господин премиер — напомни му Адам. — И другия във въздуха.

— Голям самолет, бабини деветини — отсече министър-председателят. — Мъгляви глупости. — Той отблъсна купчината снимки настрани. Известно време почукваше с молива си, накъса на парченца лист хартия, после се отпусна назад и въздъхна. — Добре. Голям самолет. Страшна битка. Защо не? — Премиерът се обърна към телефониста си, който седеше в малка ниша, и му извика: — Свързахме ли се с Багдад?

— Багдад е на линия, господин премиер. Президентът им ще е на телефона след минута.

В залата се възцари пълна тишина.

— Иракският президент — съобщи телефонистът. — Четвърта линия.

Министър-председателят вдигна слушалката, натисна четвъртия бутон и заговори на сносен арабски:

— Добро утро, господин президент. Да, отнася се за конкорда, разбира се. Във Вавилон, господин президент. Да, Вавилон.

Мириам Бернщайн и Естер Аронсон все още бяха арестувани в конкорда. Хауснер беше забавил намеренията на Бург за незабавен военен съд, но той настояваше. Яков знаеше, че Бург иска да използва случая, за да го сломи психически. Подозираше, че той вече не вярва в способността му да ръководи. Навярно смяташе, че действа в интерес на групата, и ако това означаваше да разстреля една-две жени и в същото време му отнемеше последните две неща, които крепяха духа му — Мириам и положението на командир, — поведението му бе напълно оправдано. Бург знаеше за него и Мириам, ала това, изглежда, ни най-малко не променяше позицията му и Хауснер не можеше да не го уважава. Искаше му се да е в състояние да го мрази. Ако не го харесваше, Бург никога нямаше да стигне толкова надалеч.

Имаше и други проблеми. Външният министър със закъснение беше започнал своя игра за власт и мнозина го поддържаха не само заради законното му право да оглави групата, но и защото предлагаше непреодолимо привлекателно решение на ситуацията. Според Ариел Вайцман по бреговете на Ефрат вече нямало араби. Ето защо израелците можели да избягат по западната стена и да пресекат реката. Спасителните жилетки от конкорда щели да бъдат раздадени на ранените и онези, които не знаели да плуват.

Хауснер и Бург се бяха съгласили да обсъдят предложението. Събраха се в самолета. Външният министър председателстваше заседанието.

— Признавам, че идеята е доста привлекателна — започна Хауснер, — но много се съмнявам, че Ахмед Риш ще пренебрегне фундаменталната военна тактика и няма да пресече пътя ни за отстъпление. — Той се опита да го обясни на най-цивилно мислещите от групата, ала думите му срещаха все по-силна съпротива.

Отначало позициите му се бяха крепили на шестима фанатично верни мъже: Брин, Каплан, Рубин, Яфе, Маркус и Алперн. Брин беше мъртъв, Каплан, Рубин и Яфе бяха ранени. И хората му вече не бяха единствените въоръжени на хълма. Дори когато даваше разумни съвети, получаваше отрицателни реакции.

Бург се изказа в негова защита и отбеляза, че дори да преплуват Ефрат, няма да стигнат далеч, ако Риш открие изчезването им.

— Ще ви нападнат на голите речни тераси и ще ви избият като зайци, обкръжени на открито от глутница чакали — или още по-лошо, ще ви принудят да се предадете.

И все пак повече от половината искаха да избягат от Вавилон. Хауснер знаеше, че трябва да направи всичко по силите си, за да задържи групата заедно. Щеше да е жалко — трагично — да види как всичките им жертви отиват на вятъра.

Външният министър настоя да обсъди въпроса за Мириам Бернщайн и Естер Аронсон с Бург, но той отказа. Жените щели да останат под арест, докато изберял членовете на трибунала. Рави Левин го нарече задник и презрително напусна самолета. Краткото заседание се закри, без да определят кога ще се съберат отново.

Хауснер, Бург и мнозина други не съжаляваха за бързото прекратяване на демократичния процес. Те знаеха, че едно евентуално гласуване ще упълномощи външния министър да ги изведе от Вавилон и че този „изход“ ще завърши катастрофално. Ариел Вайцман не бе Мойсей. Водите нямаше да се разтворят пред него и да погълнат армията на Ахмед Риш. Ако Хауснер и Бург бяха единодушни за нещо, това беше, че успешното водене на война е прекалено важно, за да бъде поверено на политици.

Ахмед Риш и Салем Хамади поведоха останките от отряда си през Портата на Ищар нагоре по Свещения път. Когато стигнаха до храма на богинята Нинмах, завиха на запад към гръцкия амфитеатър, навлязоха в коритото на стар канал и се насочиха към вътрешния град. След един километър пресякоха външната градска стена и тръгнаха на север покрай нея към северната цитадела.

Риш закрачи до Хамади и прошепна в ухото му:

— Ще ги нападнем преди да са се усетили.

— Да. — Салем се заслуша във вятъра, който духаше откъм хълмовете. Вървяха откъм подветрената страна на стената, но руините не надвишаваха два метра и пясъкът задушаваше задъханите бойци, които се опитваха да не изостават от Риш. — Трябва да намалим темпото, Ахмед.

— Не. Вятърът всеки момент може да утихне.

Хамади не произхождаше от пустинните араби и пясъкът му бе също толкова чужд, колкото и на израелците. Той погледна към хората, които се движеха като призраци в мрака. Мнозина имаха превръзки, някои куцаха. Очевидно вече не бяха толкова дисциплинирани и надеждни войници. Знаеше, че ако битката не се развие както смятат, ще се наложи да избият израелците, без да взимат заложници. А без заложници вече нямаше да могат да преговарят. Така или иначе, Салем разбираше, че двамата с Риш са свършени. Но Ахмед като че ли не беше в състояние да го проумее и той нямаше намерение да му го каже.

Риш ускори ход и ашбалите го последваха. Вече почти тичаха и Хамади имаше чувството, че стремглаво се приближават към съдбата си, към среща с историята, към личната си участ, към сблъсък, който ще окаже въздействие върху отношенията между евреи и араби поне през следващото десетилетие. През последното денонощие внимателно бе следил Радио Багдад и знаеше, че ако не постигнат нищо друго, поне са изложили на сериозна опасност мирната конференция. Ала възможността да променят световната история бледнееше в сравнение с личните им желания и мотиви. Той си спомни как беше претърсил Хауснер — Хауснер, застанал гол под пламтящото слънце до Вавилонския лъв. Представи си докосването до кожата му. Изпълни го непреодолимо желание да изнасили Яков Хауснер. Да го унижи и после да го изтезава и обезобрази.

Хауснер напусна съвещанието сам, приведен под напора на вятъра. Пясъкът брулеше лицето му, окъсаните му дрехи се развяваха. Постоянният вой го влудяваше и му се искаше да изкрещи, да го накара да млъкне.

Откри Каплан на същото място, на което толкова време бе стоял Брин. Бяха пригодили оптичния мерник за АК-47, но прашните облаци затъмняваха образа. Моше имаше треска от раната си, но беше настоял, че е най-добрият стрелец на хълма.

Наоми Хабер се взираше над стената и се опитваше да различи някакво движение. Импровизираните й предпазни очила бяха направени от плексиглас, взет от илюминатори на конкорда, с гума по краищата за изолиране на пясъка.

Хауснер отведе Каплан настрани.

— Нали знаеш, в тази прашна буря няма нужда да чакат луната да залезе.

— Да. — Моше познаваше Хауснер. Познаваше интонацията и маниерите му и разбираше, че предстои нещо, което няма да е приятно.

— Вече нямаме наблюдателни постове и предупредителни системи. Слепи сме.

— Така е.

— Бург категорично забрани на всички да напускат върха.

— Известно ми е. — Хауснер се бе появил пред него от мрака и го беше докоснал като ангел на смъртта. И сега Каплан щеше да умре.

— Но както казват, най-добрата защита е нападението. Не бива да чакаме тук като стадо уплашени овце. Трябва да вземем инициативата. Да нападнем. Като снощи.

— Да.

— Ако не ни изпреварят. Погледни натам.

Каплан покорно се вгледа във вихрещия се пясък. Отбранителните съоръжения бяха покрити с прах и видимостта не надвишаваше пет метра извън охраняемата зона. Ашбалите можеха да са някъде там, на шестия метър, и той нямаше да ги усети. Изпълни го внезапен страх, почти паника и Моше стисна автомата си. Изпита непреодолимо желание да избяга в нощта, да разкъса мрака с тяло и да види какво се крие на склона.

— Какво има там, Моше? Какво има там?

— Не зная.

— Не искаш ли да научиш?

Каплан не отговори.

Хауснер изчака малко, после продължи да анализира ситуацията.

— Сега най-рационалната тактика е да пратим долу отряд, който да устрои засада. Аз бих избрал външната стена. За да стигнат дотук от Портата на Ищар, ашбалите трябва да минат покрай нея. Не само че така ще унищожим ударната им сила, но и ще предупредим защитниците на хълма. — Той въздъхна. — Но Бург не желае да рискува повече хора, нито да разделя групата. — Яков замълча за миг. — От друга страна… от друга страна, ако край онази стена залегне някой с автомат, ще очисти поне десетина ашбали още преди да са отвърнали на огъня му. — Хауснер запали цигара в шепи и му я подаде, жест, който Каплан винаги свързваше с шефа си.

Моше вдиша дима и не му я върна.

— Ами… предполагам, че си прав — ако вече не са се изкачили до средата на склона.

— Да — съгласи се Яков. — Има и такава вероятност. А и в основата на хълма със сигурност са разположени часови. Но в този мрак сам човек би трябвало лесно да се промъкне между тях.

Каплан не се съмняваше, че ако се наложи, Хауснер би отишъл сам. Щом беше решил да остане, навярно смяташе, че трябва да изпълни някаква по-важна задача на върха. Но Моше веднъж вече бе рискувал живота си за него и сега искаше да доживее до дълбоки старини.

— Онзи, който слезе долу, няма почти никакъв шанс да се върне.

— Наистина.

— Особено ако има рана, която ограничава подвижността му.

Хауснер кимна.

— Знаеш ли, Моше, на този хълм имаше само неколцина истински войници. Твоите шестима души, Добкин… още няколко ветерани… Бург. Броят им намалява. Професионалните военни знаят, че някой ден ще ги призоват да направят нещо, което не биха поискали от новобранец. Разбираш ли?

— Естествено. — Каплан се зачуди защо Хауснер не е отишъл при Маркус или Алперн. Те не бяха ранени. Предполагаше, че е заради класическото „това е чест“ или нещо от този род. Имаше и други причини, ала не можеше да проумее мотивите на Яков Хауснер.

— Е… благодаря, че изслуша дрънканиците ми, Моше.

— Няма нищо. — Той се поколеба и когато видя, че Хауснер не си тръгва, каза: — Всъщност, като слуша другите, на човек могат да му хрумнат добри идеи.

— Точно така.

Моше отново се поколеба, после се обърна. Усети ръката на Хауснер на рамото си и го чу да казва нещо подходящо, но точните думи не стигнаха до ушите му. И най-ужасното бе, че дори не можеше да се сбогува с хората, които през последните двайсет и четири часа бяха започнали да означават много за него. Докато се отдалечаваше в нощта, Каплан се чувстваше съвсем сам.

28.

Министър-председателят седеше с изправени рамене и притискаше слушалката към ухото си. Очите му блуждаеха из залата и се спираха върху другите мъже и жени, които следяха разговора със слушалки. Не вървеше добре. Иракският президент беше проявил цяла гама от емоции — от изненада, че му се обажда, до скептичност към информацията и накрая нежелание да се ангажира с предложенията на израелския министър-председател.

— Господин президент — спокойно, но твърдо каза премиерът. — Не мога да ви издам източника си, но той обикновено е абсолютно сигурен.

Теди Ласков и Ицхак Талман стояха близо до вратата. Министър-председателят като че ли отново ги претегляше с поглед.

Иракският президент въздъхна, което на арабски означаваше: „Много съжалявам, но ние изобщо не се приближаваме към сключването на сделката“.

— Във всеки случай — отвърна той, — не може да става и дума да пратим разузнавателен самолет. Заради вятъра. Убеден съм обаче, че вашите американски приятели са извършили незаконен полет с някой от своите. Това би трябвало да е достатъчно.

— Не ми е известно такова нещо.

Арабинът не му обърна внимание и започна да повтаря възраженията си срещу всякакви прибързани мерки.

Министър-председателят слушаше тропането на капаците. Знаеше, че поради наводненията, прашната буря и мрака иракчаните не могат да пратят нито коли, нито самолети и че президентът не иска да се разкрие неадекватността на иракската транспортна и комуникационна мрежа, както и неспособността на въоръжените им сили да се придвижват из страната. Но пък Хила се намираше съвсем близо и беше сравнително голям град…

— В Хила няма ли гарнизон? — макар да знаеше, че има, попита той.

Последва продължително мълчание. Изглежда, президентът разговаряше със съветниците си. Накрая отговори:

— Боя се, че това е секретна информация.

Министър-председателят силно стисна слушалката и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Господин президент… какво предлагате вие? — Той си погледна часовника.

— Да изчакаме бурята да утихне или поне до изгрев-слънце.

— Може да е късно.

— Господин премиер, пак опираме до стария въпрос да рискуваме живота на хора, за да спасим други. Вие ми казвате, че петдесет израелци били обсадени във Вавилон, и искате да рискувам с операция, която ще ни струва също толкова… да не споменавам за парите… Така или иначе, ние нямаме представа какво става във Вавилон.

— Но знаете, че става нещо. Нали?

Иракчанинът се поколеба.

— Да. Нещо. Властите в Хила току-що потвърдиха, че около развалините на Вавилон става нещо.

Когато президентът направи това признание, в залата се разнесе възбуден шепот.

Министър-председателят се наведе напред. Вече не виждаше причина да пази козовете си.

— Тогава пратете гарнизона в Хила, за Бога!

Отново последва мълчание. Когато иракчанинът най-после отговори, гласът му звучеше почти извинително и засрамено.

— Гарнизонът в Хила е четиристотин двайсет и първи батальон — вашето военно разузнаване знае за него. Тази част почти изцяло е съставена от палестинци. През шейсет и седма и седемдесет и трета те се сражаваха срещу вас. Офицерите им са иракчани, но войниците са бежанци и синове на бежанци. Няма да е честно да поставяме на изпитание верността им. Сам разбирате.

Премиерът разбираше. Той се огледа. Лицата на хората, които слушаха разговора, бяха гневни.

— Господин президент, бихте ли могли да се свържете с Хила? Ще изчакам. Помолете местните власти или верните си офицери да разберат какво става във Вавилон.

— За съжаление, в момента връзките са изключително затруднени. Заради бурята и наводненията. Ще установим контакт по радиостанцията и ще видим какво ще открият.

— Разбирам. — Министър-председателят нямаше основание да смята, че иракчанинът го лъже за връзките. Оставаше му да изиграе още един коз. — Господин президент, моите военни съветници ме информираха, че е напълно възможно да се стигне до Вавилон по реката. Експедиция от друг гарнизонен град по Ефрат би могла да е във Вавилон за няколко часа.

Този път гласът на иракския президент звучеше решително и нетърпеливо.

— Да не смятате, че Ефрат е като вашата рекичка Йордан? Това е огромна, могъща река. По това време на годината тя блуждае като изгубена овца из равнината — свързана е с езера, блата и безброй потоци, които са толкова пълноводни, че приличат на самия Ефрат. Нощем човек може да се заблуди сред тях.

Премиерът го знаеше. Всъщност самият Вавилон не се намираше на съвременния Ефрат, а край древното, по-тясно корито на реката. И все пак една модерна войскова част трябваше да е в състояние да се придвижи по него. Древните вавилонци го бяха правили.

— Господин президент, на всички ни са известни сериозните проблеми, които има през пролетта страната ви, знаем също, че по всяко друго време на годината можем да разчитаме на бърза реакция в отговор на наша молба. Ясно ни е, че една от причините тези… — не искаше да използва думата „терористи“ — тези партизани да изберат Ирак е недостъпността на Двуречието през тези две седмици. Но съм убеден, господин президент, че вие ще ни окажете нужното съдействие, доколкото е по силите ви.

Не получи отговор.

Министър-председателят разбираше, че иракчанинът вече е преглътнал гордостта си, като е признал потенциалното неподчинение на войниците си, неспособността на въоръжените си сили да маневрират из страната и най-вече пълната си неосведоменост за отвличането на конкорда на негова територия. А също и факта, че в суверенната му държава действа малка частна палестинска армия. Той усещаше, че президентът не е в добро настроение. Единствената му възможност бе да се опита да го провокира да вземе някакви мерки.

— Господин президент, известно ли ви е, че в пустинята Шамия има палестински базов лагер? Палестинците във Вавилон навярно са дошли оттам.

Отново мълчание.

Премиерът се огледа. Един полковник, специалист по психологическа война, който в продължение на няколко години бе изучавал иракския президент, надраска някаква бележка и я плъзна по масата. Той я прочете. „Щом стигнахте толкова далеч, спокойно можете да продължите. Вече е късно за дипломатичност.“ Министър-председателят кимна и заговори в слушалката:

— Вашите въоръжени сили способни ли са да организират експедиция в този късен час, господин президент?

Иракчанинът продължаваше да мълчи. После студено отвърна:

— Да. Ще наредя да организират експедиция по реката. Но няма да слязат на брега преди изгрев-слънце. Повече нищо не мога да направя.

— Това е достатъчно — каза премиерът, макар да знаеше, че изобщо не е така, ала не искаше да рискува и малкото, което беше постигнал.

— Какво очаквате да открием там?

— Нямам представа.

— Ние също. Надявам се наистина да има нещо. За вас ще е малко смущаващо, ако няма.

— Зная. — Министър-председателят замълча за миг. Беше време за големия въпрос. — Ще ни позволите ли да ви помогнем? Можем да разработим съвместна операция.

Този път отговорът се разнесе незабавно.

— За това не може да става и дума.

Нямаше смисъл да спори.

— Добре. Желая ви успех.

Иракчанинът остави мълчанието да се проточи, после тихо каза:

— Вавилон. Пленът. Странно.

— Да. Странно. — В Близкия изток човек не можеше да направи политически или дипломатически ход, без да се натъкне на пет хиляди години история и вражди. Нещо, което американците например никога не бяха разбирали. Събития, случили се преди три хилядолетия, се разискваха на международни конференции като че ли са станали по-предната седмица. Имаше ли някаква надежда за тях? — Но не чак толкова.

— Навярно. — Президентът замълча за миг. — Не мислете, че не ви съчувстваме. Терористите не ни правят услуга. Няма отговорно арабско правителство, което да подкрепя постъпката им. — Той направи нова пауза и израелецът чу по електронната слушалка нещо като тежка меланхолична въздишка. Тя бе толкова арабска и в същото време толкова еврейска, че мнозина в залата изпитаха състрадание към него, дори близост. Иракчанинът се прокашля. — Трябва да свършваме.

— Ще ви се обадя преди разсъмване, господин президент.

— Добре.

Връзката прекъсна. Министър-председателят вдигна очи.

— Е, влизаме ли? — Той погледна стенния часовник. До изгрева във Вавилон оставаха малко повече от шест часа. — Или ще изчакаме иракчаните? — Премиерът запали цигара и драскането на клечката ясно се чу в залата. — Разбирате, че това е първият диалог между израелски министър-председател и иракски президент. Можем ли да си позволим да рискуваме това начало? Да рискуваме новия мирен климат? — Той огледа присъстващите и се опита да разчете израженията им. Мнозина от тях бяха участвали на заседанията, свързани с операцията в Ентебе. Сегашният случай бе много по-сложен, а тогава им бяха трябвали дни преди да вземат решение за военна намеса.

Генералите и политиците се изказаха един по един. Всеки имаше по две минути, за да изложи мнението си. Гласовете се разделиха приблизително по равно, но не на военна и цивилна група. Половината от военните призоваваха за сдържаност, половината от цивилните се обявяваха в полза на военни действия.

Думата взе Амос Зеви, заместник-министър на външните работи, в момента изпълняващ функциите на титуляра. Според него, ако присъствали на заседанието, външният министър Ариел Вайцман и заместник-министърът на транспорта Мириам Бернщайн щели да гласуват за политика на сдържаност.

— Възможно е, но не присъстват, господин министър — саркастично отбеляза генерал Гур. — Но ако можеха да гласуват от Вавилон, убеден съм, че щяха да се обявят за незабавна въздушна атака. — Това предизвика първия смях по време на иначе мрачното обсъждане.

Някои смятаха, че Ахмед Риш е пленил израелците и съвсем скоро ще постави исканията си. Тази група настояваше да се приготвят за преговори.

Изправи се министър Йона Галили. Той напомни, че по време на операцията в Ентебе двама от главните равини в Израел разтълкували Халака, корпуса от законови прецеденти в еврейската религиозна традиция, в смисъл, позволяващ размяната на терористи за заложници.

Министърът на правосъдието Натан Дан, самият той равин и юрист, скочи.

— Разграничавам се от това тълкувание.

Министър-председателят удари с длан по масата и накъсаните парченца хартия пред него се разхвърчаха.

— Стига. Тук не е нито йешива40, нито телавивско кафене. Не ме интересуват древните закони. Интересува ме сегашната ситуация. Ласков. Ваш ред е. Две минути.

Теди Ласков се изправи в края на дългата маса и цитира класическите военни аргументи за предприемане на незабавни действия, но видя, че думите му не правят никакво впечатление. Хората се бояха, да организират въздушна атака и да открият във Вавилон само дивите зверове на пустинята. При парламентарното управление такъв провал щеше да прати цялото правителство и половината депутати да си пишат мемоарите. Ако намереха само конкорда, но не и участниците в мирната мисия — или Боже опази, ако ги откриеха мъртви — поне щяха да оправдаят действията си като хуманитарна акция. Но ако Ласков грешеше, ако фотоаналитикът се лъжеше, ако там нямаше нищо…

Ласков реши да рискува.

— Разбирам какво ви смущава. Добре. Ако убедително ви докажа, че нашите хора са във Вавилон, някой от вас ще възрази ли да отидем там и да ги спасим?

— Точно това е проблемът, генерале — отвърна министър-председателят. — Ако наистина успеете убедително да ми докажете, че са там, ще гласувам за военна операция.

Ако по-късните събития покажеха, че е трябвало да организират атака, министрите и генералите можеха да обяснят бездействието си на израелския народ с непълната разузнавателна информация. Можеха категорично да заявят, че изобщо не са знаели за отвличането на мирната мисия във Вавилон. И това нямаше да е само извинение. Щеше да е самата истина.

— И как ще намерите тези убедителни доказателства, генерале? — попита премиерът. — Опасявам се, че вече не можем да приемем ново божествено осенение.

Ласков не обърна внимание на разнеслия се тук-там в залата смях.

— Давате ли ми всички пълномощия да действам от ваше име?

— Искате прекалено много.

— До изгрев-слънце.

— Е, за толкова малко време не можете да направите големи поразии, струва ми се. Добре. Ще наредя да подготвят въздушна операция. Ако се върнете тук до пет и половина сутринта и ми покажете неоспоримо доказателство, че поне конкордът е във Вавилон, ще натисна червения бутон и ще стиснем палци с надежда за най-добрия изход. Ако обаче иракчаните се обадят преди този час и кажат, че във Вавилон няма никой, каквото и доказателство да ми донесете, няма да има значение. Във всеки случай на сутринта ще трябва да разчитам на иракчаните да спазят обещанието си да пратят военна част във Вавилон. Не искам нашите сили да се натъкнат на техните, затова пет и половина е крайният срок за военна операция от наша страна. Съгласен ли сте?

— Бих желал да командвам ятото изтребители, които пратим.

Министър-председателят поклати глава.

— Каква дързост! Та вие дори вече не сте във въоръжените сили. Защо ви упълномощих да действате от мое име? Сигурно съм се побъркал.

— Моля ви.

В залата се възцари тишина. Премиерът потъна в размисъл, после погледна Теди.

— Ако ме убедите, че нашите хора са във Вавилон, много би ми се искало тъкмо вие да ръководите изтребителите. Не се сещам за по-подходящ от вас — двусмислено каза той.

Ласков отдаде чест, обърна се кръгом и енергично излезе в коридора. Талман бързо го последва.

Докато си проправяха път сред множеството хора навън, бригадният генерал тихо попита:

— Каква информация можеш да откриеш за толкова малко време, по дяволите?

Теди сви рамене.

— Нямам представа.

Напуснаха сградата, минаха през колонадата и железния портал и излязоха на улицата. Не разговаряха. Чуваше се само воят на горещия сух вятър. Въпреки задухата нощта в Йерусалим беше прекрасна, както може да е само през пролетта. Във въздуха ухаеше на цветя, небето бе кристалночисто. Луната беше почти пълна и обливаше града с топла жълта светлина. Улицата бе павирана с древен камък, къщите спокойно можеха да са на две хиляди години. Времето в Йерусалим сякаш нямаше значение.

— Тогава защо го каза, по дяволите? — попита Талман. — Имаше някаква вероятност да гласуват за операцията. Сега им даде оправдание да си измият ръцете.

— Никога нямаше да гласуват за операцията. Повярвай ми — във Вавилон са, Ицхак. Зная го. — Той се поколеба, после прибави: — Чувам ги.

— Глупости. Вие руснаците сте неизлечими мистици.

Теди кимна.

— Вярно е.

— Настоявам да ми кажеш какво имаше предвид, когато обеща да им занесеш убедително доказателство.

Ласков отново закрачи напред.

— Да речем, че искаш да пратиш сигнал на разузнавателен самолет SB-71. Как ще го направиш без радиостанция?

Талман се замисли.

— Искаш да кажеш фотосигнал, така ли? Е, ще направя голям знак на земята. Или ако не е възможно, например ако самолетът е много високо, тъмно е или има прашна буря, тогава… тогава ще използвам топлинен източник. Но нали видяхме онези топлинни източници. Те не са убедителни.

— Но ще са убедителни, ако един от тях е във формата на Давидова звезда.

— Такъв нямаше.

— Напротив. — Ласков сякаш говореше на себе си. — Изненадан съм, че никой не се е сетил. Но това е тясно специализирана област. Инфрачервеното фоторазузнаване, искам да кажа. Може би са приготвили такава звезда и чакат да я запалят, ако видят самолет. Просто не разбират, че SB-71 може да я заснеме дори след като е изгоряла. Добкин и Бург трябваше да се сетят за това. От друга страна, възможно е да нямат повече керосин или да им трябва, за да правят бомби. Пък и защо да си мислят, че някой ще извърши разузнавателен полет над Вавилон? Имам предвид, защо…

— Теди — прекъсна го Талман, — въпросът е, че те не са запалили Давидова звезда или друг сигнал, който да ни казва: „Тук сме!“ Може да не са имали време преди… — Той замълча. — Така или иначе, такъв сигнал няма.

— А ако имаше…

— Щях да съм убеден. Както и повечето останали.

— Е, в такъв случай ще трябва да прегледаме снимките, които от въздушното разузнаване са решили, че не си струва да пращат на премиера. Сигурен съм, че ще видим топлинната следа от горяща керосинова звезда на Давид. Само трябва да знаеш какво да търсиш.

Талман внезапно спря и прошепна:

— Да не си се побъркал?

— Ни най-малко.

— Искаш да кажеш, че наистина ще се опиташ да фалшифицираш някоя от онези снимки, така ли?

— Вярваш ли, че са във Вавилон? Или поне, че са били там?

Бригадният генерал вярваше, но не знаеше защо.

— Да.

— Целта оправдава ли средствата?

— Не.

— Ако там бяха жена ти и дъщерите ти, нямаше ли да си на друго мнение?

Талман знаеше за Ласков и Мириам Бернщайн.

— Не.

Теди кимна. Талман не лъжеше. Бе прекарал прекалено много години сред англичаните. Чувствата не оказваха почти никакво въздействие върху решенията му. Обикновено тази негова черта беше положителна. Ала Ласков смяташе, че понякога човек трябва да е малко повече евреин.

— Ще ми обещаеш ли да забравиш за този разговор и да идеш да поспиш?

— Не. Всъщност мисля, че съм длъжен да те арестувам.

Теди го хвана за ръцете.

— Те умират във Вавилон, Ицхак. Зная го. Руснаците наистина са мистици, руските евреи — още повече. Виждам ги, уверявам те. Снощи ги сънувах. Видях Мириам Бернщайн да свири на арфа и да плаче край някакъв поток. Едва в кафенето разбрах какво означава това. Смяташ ли, че ще те излъжа за такова нещо? Не. Разбира се, че не смяташ. Ицхак, позволи ми да им помогна. Позволи ми да направя каквото трябва. Забрави за този разговор. Когато ми беше началник, веднъж-дваж си ме поглеждал по другия начин — да, да, зная го — не се изчервявай. Прибери се вкъщи. Прибери се вкъщи и поспи до обяд. Когато се събудиш, всичко ще е свършило. Ще настъпи национален празник — да, или трагедия — може би дори ще избухне война. Но имам ли друг избор? Позволи ми да го направя. Не ми пука какво ще се случи с мен после. Но сега недей да ме спираш. — Той силно стисна ръцете му.

Неочакваната интимност на Ласков, и физическа, и емоционална, смущаваше Талман. Той леко се размърда, за да му покаже, че предпочита да го пусне, ала Теди не отстъпваше. Бригадният генерал беше на кръстопът и смяташе, че по-лесно ще може да вземе решение, ако Ласков се отдръпне. Израелците застанаха прекалено близо един до друг, не толкова, колкото арабите, но все пак близо.

— Хм… — Ала близостта на Ласков го караше… какво? Усещаше топлината му, дъха му… нещо премина от пръстите на Теди в тялото му. — Аз наистина… — Чувстваше се ужасно неловко. Лицето на другия мъж бе на по-малко от половин метър от неговото. И можеше… да усети какво изпитва Ласков. — Хм… струва ми се, че ще се прибера вкъщи… Не… Ще дойда с теб. Да, по дяволите! Това е безумие… истинско безумие… но ще ти помогна. Да!

На лицето на Теди бавно се изписа усмивка. Да, познаваше Талман. Дори той можеше да се трогне. Добре че се бе сетил да използва съня.

— Чудесно. — Той го пусна и отстъпи назад. — Виж сега, познавам един фотолаборант от военновъздушните сили в Тел Авив. Можем да го вземем по пътя за Цитаделата. Истински магьосник е. Ще направи каквото му кажа, без да задава въпроси.

Талман кимна и двамата почти се затичаха към таксиметровата стоянка пред Министерския съвет.

— В Тел Авив — задъхано каза Ласков. — Бързо!

29.

Бениамин Добкин стисна ръката на Шеарясув. Двамата стояха на малък кей. Наоколо бяха всичките няколко десетки жители на селото и безмълвно ги наблюдаваха. Луната осветяваше прашните облаци на отсрещния бряг. Реката се вълнуваше и се плискаше в пристана. Нямаше лесно да я пресече, преходът по сушата също щеше да е тежък. Добкин погледна към стареца.

— Захвърлете го в тресавищата и го оставете на чакалите, а на сутринта започнете работа, както обикновено.

Шеарясув кимна. Нямаше нужда от уроци по оцеляване. В продължение на повече от две хиляди години селото му бе преживяло изпитания, които отстъпваха единствено на европейския холокост.

— Нека Бог е с теб, Бениамин.

Добкин носеше окървавените маскировъчни дрехи и кефията на мъртвия ашбал. Самият Талиб скоро щеше да се озове в търбусите на чакалите, но генералът не можеше да се избави от тревожното предчувствие, че Риш ще дойде в селото, за да си отмъсти, и ще постигне онова, което не бяха успели да направят две хилядолетия.

— Ако го уредим, твоите хора ще пожелаят ли да дойдат… да се върнат в Израил?

Шеарясув го погледна в очите.

— В Йерусалим ли?

— Да. В Йерусалим. Където и да е в Израил. На брега на Херзлия, ако искате. — Съвсем смътно съзнаваше какво става в главата на стареца. За него Израил бе само библейско име, наред с Юдея и Сион. То не означаваше реално място — не повече, отколкото допреди два дни Вавилон за самия него. — Земята е плодородна. — По дяволите, как можеха да се забравят две хилядолетия? Не само че ивритът им беше различен, но и представите и ценностите им сякаш идваха от друга вселена. — Тук сте в опасност.

— Винаги сме били в опасност.

А и какво право имаше да им обещава, че ще им помогне да се върнат в Йерусалим? Как щеше да го осъществи, ако приемеха? Но той продължи:

— Прекалено отдавна сте във Вавилон. Време е да се завърнете у дома. — Трябваше да е настоятелен. Те бяха като деца и не разбираха с какво ще са по-добре в Израел. А той не искаше да вижда евреи под чужда власт. Когато пътуваше по света и срещаше свои угнетени сънародници, му се искаше да изкрещи: „Елате си у дома, идиоти! Елате си у дома и изправете глави! Вече има къде да се завърнете. Извоювахме го за вас с кръвта си.“ Добкин още по-силно стисна ръката на стария равин. — Елате си у дома.

Шеарясув постави другата си длан на рамото му.

— Алуф — започна той, — да ни изведеш от плена ли си дошъл? Или ще станеш неволен проводник на окончателната ни гибел? Почакай. Остави ме да довърша. В Книгата е писано: „Тогава станаха отценачалниците Иудини и Вениаминови, свещениците и левитите, и всякой, чийто дух бе възбудил Бог, да идат да градят Господния дом, що е в Иерусалим“41. Ала Бог не възбудил духа на моите предци и те останали тук. Но ще ти кажа нещо, Бениамин. Когато този Господен дом на завърналите се изгнаници, Вторият храм, също бил разрушен и народът се пръснал по света, именно останалите във Вавилон евреи запазили светлината на познанието. През онези години Вавилон, а не Йерусалим бил първият град на еврейското познание и култура. Израил винаги ще се нуждае от своите изгнаници, Бениамин, така че винаги да остане някой, който да пази Закона и да се завърне в Йерусалим, ако някога пак го разрушат. — Той се усмихна и грейналото му тъмно лице се покри с бръчки. — Надявам се, че някой ден Бог ще възбуди духа ви да построите Третия храм. И когато го сторите, си спомни думите ми: ако Йерусалим отново падне, винаги ще има евреи от диаспората42, дори ние от вавилонския плен, които ще се завърнат и ще построят Четвъртия. — Старецът стисна ръката и рамото на Добкин, после леко го отблъсна. — Върви, Бениамин. Върви и изпълни дълга си. После може би пак ще поговорим за Йерусалим.

Добкин бързо се обърна и закрачи към края на кея. Не за пръв път го обзе усещане за нереалност. Видът, звуците и особено мирисът на това място не му позволяваха да разсъждава рационално — да разсъждава като военен от двайсети век.

Вълните поклащаха странната лодка, наречена „гуфа“. Всъщност тя представляваше голям кръгъл кош, покрит с прочутата вавилонска смола. Можеше да е на няколко дни или на няколко хиляди години. Той се спусна вътре и се сви на дъното. След него скочи един младеж, казваше се Хислон, очевидно без да се безпокои, че ще потопи лодката. Гуфата опасно потъна, но после горните й краища се издигнаха на десетина сантиметра над водата откъм страната на момчето и на около пет откъм Добкин. Хислон взе от пристана дълъг прът, освободи въжето и отблъсна гуфата навътре в реката.

Генералът правилно предполагаше, че този вид лодки никога не се използват по време на прииждането на Ефрат. Опасенията му се потвърдиха, когато забеляза, че прътът вече не стига до дъното на реката, колкото и навън да се надвесваше Хислон. Младежът на няколко пъти окуражително му се усмихна.

Гуфата набираше скорост. Добкин знаеше, че трябва да слязат на отсрещния бряг най-много след два километра, иначе щяха да подминат южния край на Вавилон. Не се чувстваше достатъчно силен, за да извърви обратния път. Той отвърна на усмивката на момчето, което се опитваше да изглежда спокойно, но Бен виждаше, че е уплашено до смърт.

Другата възможност бе Хила. Можеше направо да иде в гарнизона и да обясни положението. Оттам щяха да се обадят в Багдад. Но военните в града и местните власти трябваше вече да са разбрали, че във Вавилон става нещо. Тогава защо не бяха дошли да проверят? Той се замисли. Евреите никога не бяха вярвали на чужденци достатъчно, за да поискат от тях помощ. Винаги очакваха коварство и често се оказваха прави. Не, не биваше да ходи в Хила. Трябваше да отиде в мотела или музея, да се добере до телефон и да позвъни в Израел. Това бе единственото място, от което можеха да очакват спасение.

Вятърът духаше силно. Гуфата подскачаше и се клатеше, вълните я плискаха от всички страни. Кръглият кош започна да се върти като пумпал и на Добкин му се пригади. Слабините го боляха, раната в бедрото го изгаряше. Той се наведе навън и повърна.

Почувства се по-добре и наплиска лицето си с вода. Хислон също изглеждаше пребледнял.

Генералът видя няколко светлини на отсрещния бряг и посочи към тях.

— Квеириш — каза момчето.

Добкин вече беше сигурен, че Хислон се тревожи за времето. Западняците винаги имаха прекалено голямо доверие в местните водачи, но в действителност те рядко или никога не правеха нещата, които търсачите на приключения очакваха от тях. Досега младежът несъмнено не бе имал причини да преплава Ефрат през пролетта.

Огромни прашни облаци скриваха източния бряг. Бен знаеше, че дълго преди да залезе луната на могилата ще се разиграе последният акт от драмата.

След завоя при Квеириш гуфата набра още по-голяма скорост, защото попадна в най-силното течение между стесняващите се брегове. Хислон продължаваше да търси дъното с пръта и силно наклоняваше коша настрани, докато се навеждаше навън.

Добкин се опита да прецени кога пътят им ще ги отведе на отсрещния бряг. Малко по-нататък реката завиваше на запад и ако не потънеха, можеха да слязат в близост до южната градска стена. Щеше да му се наложи да извърви най-малко два километра назад до Портата на Ищар и мотела. Чудеше се какво ще прави, когато стигне там.

— От катастрофата до победата има само една крачка — отбеляза Хауснер.

Бург натъпка тютюна от няколко фаса в лулата си и я запали. Двамата се бяха свили сред останките от укрепленията на източния склон. Пясъкът затрупваше окопите и бавно, но неумолимо отново покриваше Вавилон.

— Къде е Каплан? — вече за втори път попита Бург.

„Откъде е разбрал, че Каплан го няма? — зачуди се Хауснер. — Навярно от Наоми Хабер.“

— Знаеш ли, не много далеч оттук, на място, наречено Кут, по време на Първата световна война турците обкръжили цяла британска армия. — Той запали цигара. — Английският експедиционен корпус дошъл от Индия и дебаркирал в Персийския залив при устието на Тигър и Ефрат. Искали да завладеят древна Месопотамия. Местните араби били като лешояди. След всеки сблъсък между двете войски те събличали мъртвите и довършвали ранените. Убивали изостаналите и отмъквали дрехите и снаряжението им. В тази история има важна поука. Не бива да отиваме на заливните тераси. Даже ашбалите да не ни настигнат, ще попаднем в ръцете на арабите.

Бург уви шала по-плътно около лицето си, смукна от лулата си и го погледна.

— Напълно съм съгласен с теб. По-късно ще разкажа тази история на външния министър. Но къде е Каплан?

— Историята продължава и съдържа още една поука.

Бург примирено въздъхна.

— Добре.

— Е, след една голяма битка англичаните трябвало да се окопаят в Кут. Турците ги обсадили и това се проточило с месеци. Британските подкрепления стигнали на километър оттам, но турците ги отблъснали. Накрая англичаните свършили провизиите си и трябвало да се предадат. Една от най-тежките критики срещу британския командир в доклада на военното министерство била, че не организирал набези срещу турците. Докладът призовавал за край на статичната отбрана и препоръчвал мобилна защита. Никакви стени. Огън и маневриране. Съвременната военна наука е приела този принцип. Защо не го последваме и ние?

Бург принудено се засмя.

— Не виждам аналогията. Къде е Каплан? Долу ли?

— Има аналогия и добрата тактика си остава добра в Кут, Хартум или Вавилон. И като стана дума за Хартум, Бург, не забравяй, че британските подкрепления пристигнали там само с два дни закъснение. Но въпреки това генерал Гордън43, войниците му и цивилните вече били мъртви. Ако през следващите няколко часа не пристигне помощ, ще ни сполети същата участ, Бург. Докато си седим тук и никой не се опитва да ни нападне, започваме да си внушаваме измамно чувство за безопасност. Но когато по склона отново с крясъци запъплят кръвожадни ашбали, ще се запитаме „Защо не опитахме това?“, „Защо не опитахме онова?“. Е, сега ти казвам, Бург, че всяко отчаяно средство за печелене на време си струва риска.

— Къде отиде Каплан? При Портата на Ищар ли?

— Не. Само до външната градска стена. Те ще минат оттам.

— Откъде знаеш?

— Всички военни проблеми имат ограничен брой решения.

— Когато се върнем, ще ти намеря работа във Военното училище.

Хауснер се отпусна по гръб в окопа и затвори очи.

— Кога ще съдим Бернщайн и Аронсон? Преди или след твоя трибунал?

На Яков му писна от унижения. Не му харесваше да споделя нищо и най-малко властта. Той седна и леко удари Бург по гърдите.

— Недей да ме изкарваш от нерви, Исак, иначе ти ще си на подсъдимата скамейка, не аз. Ако се стигне до гласуване, те ще изберат да ги изведе от пустинята истинското копеле, а не имитация като теб или политик като Вайцман. Хората знаят, че не могат да ви оставят да взимате непопулярни решения и да им ги налагате. Затова кротувай. Съвсем скоро ще се избавиш от мен.

Бург се втренчи в тлеещата си лула.

— Не ти вярвам, Яков. Всеки, който смята, че от катастрофата до победата има само една крачка, е от онези хора, дето искат нова карта след като вече имат двайсет точки на масата за двайсет и едно. В разузнаването не играем така. Приемаме минимална печалба срещу минимални загуби. Така играят всички съвременни армии, разузнавателни служби и външни министерства. Ти си последният от великите комарджии. Но не бива да залагаш живота на други хора. Не бива да залагаш дори живота само на един човек — на смелчагата Моше Каплан — с мъглявата надежда, че това ще ни донесе някаква полза.

— Отлично знаеш, че животът на един човек се смята за малък риск. Според правилата на собствената ти тъпа игрова теория това е допустима загуба за вероятна сериозна печалба.

— Не смятам загубата на един човешки живот за малка.

— Ти си лицемер, Бург. И в живота си още по-гаден. Не се преструвай, че не се зарадва, когато помолих Добкин да тръгне. Беше ти ясно, че го пращам на почти сигурна смърт, и това изобщо не те смущаваше.

— Тогава беше друго. Добкин е професионалист. Хора като него знаят, че поне веднъж в живота настъпват такива моменти.

— Това не улеснява нито него, нито мен. Да не мислиш, че ми е било много приятно да пратя някой от двамата долу?

— Не съм казвал такова нещо. И говори по-тихо. Просто си чеша езика.

— Повече не ми трябват хора, които само си чешат езиците, Бург. Върша онова, което смятам за редно. И се надявам хората в Йерусалим и Тел Авив да забравят за своите игрови теории, защото ако не се решат да поемат този огромен риск, щом разберат къде сме, с нас е свършено.

Бург се загледа надолу към склона.

— Е, по-добре да умрем, отколкото да станем причина за нова война или спасяването ни да изложи на опасност мирната конференция.

Внезапно Хауснер проумя всичко. Бург се готвеше да жертва всички заради нещо, което смяташе за висше благо. Предпочиташе да загине храбро — и безшумно, — за да не изнудват с тях Израел. Хауснер също без колебание щеше да пожертва Каплан, самия себе си и всеки друг заради по-висша цел. Ала къде свършваше жертвата? Ако го победяха, дали Израел щеше да се откаже да използва атомното си оръжие „заради човечеството и висшето благо“? Дали някой, държава или човек, имаше право да каже: „Висше благо ли, бабини деветини. Аз заслужавам да живея и ще убия всеки, който се опита да сложи край на живота ми.“

Но хората се жертваха за висши цели. В момента Каплан правеше тъкмо това. Залегнал съвсем сам в мрака, Каплан знаеше, че му остава съвсем малко време на земята. А Бург искаше да жертва всички, включително себе си, за да не принуди Израел да взима тежки решения.

Хауснер се замисли. Беше готов да даде собствения си живот. Но само защото съдбата го поставяше в положение, в което смъртта щеше да е за предпочитане пред всичко останало. Той, от своя страна, бе поставил Каплан в същото положение. Ако беше отхвърлил любезната покана на Хауснер, Моше нямаше да може да води нормален живот. Ала проблемът не бе в живота и смъртта, осъзна Яков. А в принципа на активна намеса. Израелските евреи не можеха да се оставят да играят онази пасивна роля, довела до гибелта на европейското еврейство.

Ако приемеше аргументите на Бург, Хауснер щеше да отиде срещу природата си. В случай, че го попиташе лично министър-председателят, щеше да отговори: „Разбира се, че искам да дойдете с гръм и трясък и да ни измъкнете. Защо толкова се бавите, мамка му?“ Бург определено мислеше така. Просто пак си чешеше езика. Говореше като външния министър. И като Мириам. Бург Шпионина имаше много лица и говореше на много езици. Но ако наистина вярваше в думите си, той грешеше. Трябваше да го наблюдава. Можеше да се наложи да се избави от него.

Хауснер седеше сам в окопа. Пясъкът се сипеше в дупката и постепенно покриваше краката му. Следите от Бург срещу него вече бяха заличени. Скоро същото щеше да се случи с всичките им укрепления. Някой ден прахът щеше да затрупа и конкорда. Костите им щяха да лежат, погребани тук, и от тях и делата им щеше да остане единствено поредното писмено свидетелство за страдания и мъченичество в Йерусалимската библиотека. Той загреба шепа прах от крака си и го хвърли на вятъра. Вавилон. Мразеше го. Мразеше всеки квадратен сантиметър от неговата мъртва пръст и глина. Вавилон. Покварител на хора. Убиец на души. Свидетел на безброй морални извращения. Убийства. Робство. Кървави жертвоприношения. Как бе могъл да се влюби на такова място?

Беше пратил да я повикат, ала нямаше гаранция, че Мириам ще дойде. Сърцето му тежко се блъскаше в гърдите му. Сухите му устни бяха залепнали една за друга, ръцете му трепереха. „Ела бързо, Мириам!“ Чакането ставаше непоносимо. Той си погледна часовника. Пет минути от тръгването на Бург. Три минути, откакто прати куриер до конкорда. Искаше му се да стане и да се отдалечи, но не можеше да напусне мястото, на което щеше да го търси тя.

Чу два гласа и видя два силуета. Едната фигура посочи, обърна се и изчезна. Другата се приближи към него. Хауснер облиза устни и се опита да овладее гласа си.

— Ела.

Тя се спусна в окопа и коленичи до него в праха.

— Какво има, Яков?

— Просто… просто исках да поговоря с теб.

— Свободна ли съм?

— Не. Не мога да го направя. Бург…

— Можеш да направиш каквото пожелаеш. Ти си царят на Вавилон.

— Престани.

Мириам се наведе към него.

— И една частица от теб е съгласна с Бург. Една частица от теб казва: „Заключете тая кучка и не я пускайте. Аз съм Яков Хауснер, аз взимам тежките решения и ги спазвам.“

— Мириам, недей…

— Не ме разбирай погрешно. Не се страхувам за себе си, нито за Естер. Боя се за теб. Ако допуснеш този фарс да продължи, част от теб ще умре. С всяка следваща минута ти губиш все повече от човешката си същност. Поне веднъж застани на страната на добротата и състраданието. Не се страхувай да покажеш на всички онзи Яков Хауснер, когото познавам аз.

Той бавно поклати глава.

— Не мога. Наистина ме е страх. Страх ме е, че ако проявя снизхождение, всичко ще се разпадне. Страх ме е…

— Страх те е, че ако проявиш снизхождение, ще се разпаднеш ти.

Яков се замисли за Моше Каплан. Как бе могъл да направи такова нещо с този човек? Спомни си за другите като Каплан през годините. Спомни си как Мириам рецитираше молитвата от Равенсбрюк.

Сякаш прочела мислите му, тя каза:

— Не искам да съм твоя жертва, твой кошмар, твой ужасяващ призрак. Искам да ти помогна.

Той сви крака към гърдите си и отпусна глава върху коленете си. Не беше заемал тази поза от детството си. Усещаше, че губи контрол.

— Върви си.

— Не е толкова лесно, Яков.

Хауснер вдигна глава.

— Не. Не е. — Той се взря в лицето й.

„Изглежда толкова изгубен — помисли тя. — Толкова самотен.“

— Какво искаше от мен?

Яков поклати глава и промълви:

— Не зная.

— Да ми кажеш, че ме обичаш, ли искаше?

— Треперя като ученик на първата си среща и гласът ми е с една октава по-висок.

Мириам плъзна ръка по слепоочието му, после прокара пръсти през косата му.

Хауснер хвана дланта й и я поднесе към устните си.

Искаше му се да я целува, да я милва, ала просто я взе в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После се отдръпна и застана на едно коляно. Бръкна в джоба на ризата си, извади нещо и й го протегна в разтворената си длан. Сребърна Давидова звезда. Беше направена от два отделни триъгълника, свързани с нитове, някои от които очевидно се бяха счупили и триъгълниците се бяха разместили.

— Купих я в Ню Йорк по време на последното си пътуване. От „Тифани“. Отбий се и помоли да я поправят. Става ли?

Тя се усмихна.

— Това е първият ми подарък от теб, Яков. Благодаря ти.

Внезапно изражението й стана съвсем сериозно. Мириам коленичи на дъното на окопа и впери очи в сребърната звезда в дланта си.

— О, Яков — промълви тя, — моля те, не се отказвай от живота. — После сви юмрук и притисна звездата към гърдите си. Острите върхове се забиха в плътта й, докато не бликнаха капки кръв. Мириам наведе глава и стисна клепачи, за да задържи сълзите си. — По дяволите. По дяволите! — Тя удари с юмруци по земята и извика на вятъра: — Не, по дяволите. Няма да ти позволя да умреш тук!

Хауснер не отговори, но и неговите очи се навлажниха.

С разтреперани ръце Мириам свали сребърната си верижка. На нея висяха ивритските букви „хет“ и „йод“ — „живот“. Тя я закопча на шията му и притегли главата му към себе си.

— Живот — през сълзи прошепна Мириам. — Живот, Яков.

Моше Каплан лежеше в едно малко дере и наблюдаваше околността през оптичния мерник. Лунната светлина бе прекалено слаба и прашните облаци бяха плътни, ала той ясно виждаше колоната ашбали в маскировъчни униформи на по-малко от двайсет метра разстояние. Спомни си една гравюра от деветнайсети век, наречена „Върколашкото сборище“. На нея бяха изобразени гротескни получовеци, събрали се до стената на църковно гробище под луната. Ужасяваща картина, но далеч не толкова, колкото зеленикавата гледка през оптичния мерник.

После образът внезапно избледня и той разбра, че батериите най-после са се изчерпали. Напрегна очи за последен път и натисна спусъка.

Всички на хълма разбраха, че моментът е настъпил.

30.

Добкин насила накара Хислон да се върне в гуфата и я оттласна от брега. Сега горните й краища бяха доста по-високо над водата и младежът имаше много по-голям шанс да оцелее в Ефрат, отколкото ако споделеше съдбата на Бен. Освен това той беше единствената му връзка с Ума и генералът не искаше Риш да научи за това, ако го залови.

Добкин бе изгубил ориентация и не знаеше къде се намира спрямо Портата на Ищар. Тръгна приведен срещу вятъра и започна да брои крачките си. Навсякъде имаше необозначени разкопки и на няколко пъти едва не падна в сондажите. Е, те поне потвърждаваха, че наистина е във Вавилон. Разпозна характерната белезникава почва, която се беше образувала от кирпичените стени на древните сгради и не позволяваше тук да вирее почти никаква растителност, превръщайки разрушения град в ужасна гола пустош.

След около триста метра се изкачи на малко възвишение и потърси светлините на мотела в мрака, но не видя нищо. Внезапно чу зад себе си шум и се обърна. Нещо се движеше. Нещо с блестящи коси жълти очи.

Чакалът стоеше върху порутена стена с опашка към вятъра и го гледаше, като стоически понасяше прашната буря. Бен изпита съчувствие към този хищник.

— Не зная какво търсиш тук, стари ловецо, но се надявам да го откриеш — стига да не съм аз, разбира се.

Чакалът грациозно се приближи към него, спря и го прецени с поглед. После вдигна муцуна към небето и зави. След като не получи отговор от глутницата си, скочи от стената и изчезна в нощта.

Генералът също се спусна от височината и временно се скри в някаква частично разкопана къща. В тъмните ъгли се криеха бухали и появата му ги накара да забухат. Добкин се отпусна на пода. Измъчваха го вцепеняващи болки. Изпълваше го тотално изтощение. Клепачите му се затвориха и мислите му заблуждаха.

Вавилон. Какво невероятно мъртво място. И мъртвият град се опитваше да го убие, за да поеме костите му в белезникавата си пръст. „И Вавилон ще стане купища развалини, жилище на чакали, за ужас и за присмех, без жители.“44 Пророчеството на Йеремия се бе сбъднало също толкова точно, колкото и думите на Исая.

През четвърти век, спомни си той, персийският цар беше превърнал града в ловен резерват. По онова време все още се бяха издигали невероятните му стени, понякога смятани за Второто чудо на света вместо Висящите градини, макар че повечето от неговите 360 стражеви кули по укрепленията бяха съборени. Тази странна съдба, преобразяването на най-големия град на земята в място за диви животни — всъщност в зоопарк, — още по-точно напомняше на Добкин за пророчествата на Исая и Йеремия. Жилище за диви зверове.

В началото на пети век Ефрат бе променил течението си, превръщайки Вавилон в безкрайно блато. Тогава се бяха изпълнили думите на Йеремия, изречени осемстотин години по-рано: „Втурна се върху Вавилон морето; той е покрит от многото му вълни“45.

Бен усети, че се унася, и скочи на крака. Пийна глътка вода от козия мях и замига, за да проясни очи. Беше се озовал в странен свят и предполагаше, че във всичко това се крие някакво значение, ала нямаше представа какво.

Измъкна се от полуразкопаната къща и излезе на пътека, която минаваше над руините. Зави на север и закрачи покрай заливната тераса на Ефрат. Извървя почти километър, приведен срещу вятъра и увил лице с кефията си.

Вятърът утихна за кратко и му се стори, че чува шум. От вратата го гледаше арабин. Добкин разбра, че е в Квеириш.

— Мотелът — опита се да имитира палестински акцент генералът.

Мъжът реши, че наистина е ашбал, заблудил се в мрака. Не обичаше тези хора, но в момента, изглежда, те бяха властта в района. Никога не бе виждал невъоръжен ашбал и това му се стори странно.

Докато крачеше след него, Бен извади ножа, който му бяха дали евреите от Ума. Няколко минути вървяха по лъкатушна уличка, после мъжът изчезна в мрака между две сгради.

Добкин предпазливо го последва. Арабина го нямаше. Той се притисна с гръб към стената отдясно и запристъпва навътре.

Мъжът внезапно се появи от една ниша в отсрещната стена и протегна ръка.

— Натам е.

Беше козята пътека, по която Хамади ги бе отвел при Портата на Ищар. Бен кимна и му благодари. Разбираше, че за да продължи нататък, трябва да мине много близо до арабина, така че стисна дръжката на ножа си и се изправи пред него.

Мъжът беше приготвил камата си. Искаше да убие ашбала, за да му вземе дрехите, обувките и съдържанието на джобовете му. Палестинците никога нямаше да проследят пътя му до Квеириш.

Добкин стоеше на метър от арабина и го пронизваше с очи.

Селянинът едва сега осъзна колко е едър ашбалът и видя, че е нащрек. Зачуди се дали той не се кани да го убие. Сведе очи надолу и забеляза ножа. Дали трябваше пръв да нанесе удар, или да остане неподвижен и да се моли на Аллах здравенякът да го пощади? Палестинецът едва ли можеше да иска жалката му роба и старите му сандали.

— Аллах да е с теб — каза той, преклони глава и се остави на милостта на непознатия.

Добкин се поколеба, после отговори:

— И с теб. — И изчезна по козята пътека.

Докато се изкачваше и навлизаше в града, отново го обзе усещане за нереалност. Знаеше, че е заради изтощението и стреса, съчетани с всички онези стари карти и хипотетични възстановки на Вавилон, които беше виждал, ала въпреки това не можеше да се отърси от него. Предполагаше, че подобно на повечето евреи — ако разказите за плена по същество отговаряха на истината — и неговите предци са живели тук. Но не се бяха колебали, когато Кир ги беше освободил. Бяха се завърнали, само за да бъдат пръснати отново от римляните няколко века по-късно. Оттогава до 1948 година се бяха скитали без дом по света. След две хилядолетия семейството му се беше заселило в Русия и оттам се бе отправило на последното пътуване до Палестина. А от Палестина, съвременен Израел, Бениамин Добкин се беше озовал във Вавилон. Дали някога пак щеше да види Йерусалим?

Откри древното корито на Ефрат и покрай старата речна стена навлезе в района на двореца. След петнайсет минути се изправи пред глазираните лъвове на Портата на Ищар, мина през нея и закрачи по Свещения път. Накрая видя светлините на мотела. Като че ли нямаше часови. От отсрещната му страна бяха разпънати палатки. На известно разстояние забеляза малкия музей. Ашбалите ги нямаше. Бяха отишли за пореден път да атакуват хълма. Докато си почиваше, откъм могилата се разнесе дълъг автоматен откос, после настъпи тишина. Зачуди се кой е стрелял. Навярно наблюдателен пост. Още един мъченик в безкрайния списък.

За миг си помисли дали да не потърси доктор Ал-Тани в музея, но се отказа. Нямаше време. А и можеше ли да му се довери? Даже да можеше, не искаше да го замесва. Едва сега осъзна, че не е имал други планове, освен да се обади по телефона. Цялата невероятна операция можеше да успее единствено с дързост и късмет. До този момент късметът не му беше изневерявал. Стигна до Ума и се сдоби с маскировъчен панталон. Намери мотела и ашбалите, изглежда, ги нямаше. Сега само трябваше да влезе вътре и да убие часовия. Но в сградата навярно имаше ранени, а това означаваше и санитари. Навярно много.

Той се приближи до предната веранда и отвори вратата. Озова се в малко фоайе и запремигва, за да приспособи очи към светлината. На рецепцията седеше млад арабин в маскировъчна униформа и четеше вестник. „Всичко е толкова банално“ — помисли си Бен. Младежът вдигна поглед и Добкин видя, че лицето му се напряга.

— Да? — Касим току-що беше решил пак да изнасили еврейката. Ако още бе жива. А сега му пречеха. — Да? — Имаше нещо нередно… този прекалено тесен униформен панталон. Влажен, целият в кал и с тъмни петна като от кръв. Без автомат… Мях за вода… Странна кефия. Касим се изправи.

Бен се приближи до рецепцията, пресегна се, хвана младежа за косата с лявата си ръка, а с дясната заби ножа в ларинкса му и го завъртя. После пусна арабина, който бавно се свлече на пода, избърса длан във вестника, попи с него кръвта от плота и го хвърли отзад. Все още чуваше къркорещи звуци. Обърна се, видя врата с надпис на арабски „Управител“ и я отвори.

Малкият кабинет се осветяваше от лампион на пода и под него по корем лежеше гола жена, цялата окървавена и навярно мъртва. По кожата и прическата Добкин позна, че не е местно селско момиче, отвлечено по очевидни причини. Той бързо отиде при тялото и го преобърна. Лицето й бе подуто и насинено. Накрая позна секретарката на Игаел Текоа, но не успя да си спомни името й. Коленичи и прилепи ухо към сърцето й. Беше жива. Той погледна окървавеното й тяло. Сякаш ашбалите бяха пуснали срещу нея диво животно.

Взе я на ръце и я остави на малкия диван до стената. На вратата висеше дълга вълнена роба и Добкин зави момичето с нея. На бюфета откри пълна кана до леген с кървава вода и изля малко върху лицето й. Тя леко помръдна. Генералът остави каната. Не можеше да й отдели нито секунда повече. Застана до бюрото и вдигна телефонната слушалка. До болка познатото движение сега му се стори странно, също като по време на синайската кампания, когато бе намерил работещ телефон в разрушено село. Обади се в съседното селище — все още в египетски ръце — и съобщи за предстоящото си пристигане. Тогава се беше пошегувал. Сега всичко бе сериозно. Нетърпеливо зачака сигнала. Над главата си чу стъпки и пъшкане. Санитари и ранени. Зад стената разговаряха хора. Навън вятърът клатеше капаните. Зачуди се дали линията не е прекъсната. Погледна апарата. Нямаше шайба. Контролираше се от телефонист, но как можеше да се свърже с него? Докато почукваше по вилката, сякаш изтече цяла вечност.

Внезапно се разнесе ядосан, груб мъжки глас.

— Да? Тук Хила! Да?

Добкин си пое дъх.

— Хила, дайте ми международни връзки в Багдад, моля.

— В Багдад ли?

— Точно така. — Бен знаеше, че ще трябва да се въоръжи с търпението на човек, строящ къщичка от карти. Само една грешка и връзката щеше да прекъсне.

— Кой се обажда?

Преди да пътува в недемократични държави никога не беше оценявал напълно страната си. Той се поколеба.

— Тук е доктор Ал-Тани. — Не. Телефонистът в Хила със сигурност познаваше гласа на уредника. Ужасна грешка. — Искам да кажа, тук е доктор Омар Саба, гост на доктор Ал-Тани. Дайте ми Багдад, моля.

Последва мълчание.

— Изчакайте.

Добкин се зачуди дали Ал-Тани е в мотелския си апартамент, или в музея. Или пък у дома си в иракската столица? Той притискаше слушалката към ухото си и чакаше. Стенният часовник отброяваше минутите. Откри, че се е зазяпал в легена с кървава вода, и се извърна. Очите му пареха. Струваше му се, че коленете му ще са подкосят. Бен взе телефона и коленичи до Дебора Гидеон. Навлажни устните й от мяха, премери й пулса и повдигна клепача й. Тя беше в шок, но изглеждаше достатъчно млада и здрава, за да го преодолее. Той докосна раните й и внимателно ги разгледа. Вече не съжаляваше, че е убил часовия.

Докато чакаше, се погрижи за момичето, стиснал слушалката между ухото и рамото си. Изтекоха петнайсет минути. Гласовете в съседната стая ставаха все по-силни. Играеха карти. Горе нещо изтрополи на пода. Ранен, паднал от леглото — или умрял, хвърлен на носилка.

Някой влезе във фоайето и извика:

— Касим! Касим! Къде си?

Търсеха убития младеж. Дали щяха да се сетят да погледнат на пода зад рецепцията?

Към кабинета се приближиха стъпки. Бравата се завъртя. Без да изпуска слушалката, генералът се пресегна и угаси лампата. Вратата се отвори. Снопът светлина от фоайето премина на метър от него и попадна върху мястото на пода, където бе лежало момичето. Лъчите осветиха увисналия й от дивана бос крак.

— Касим! Къде си, магарешки сине?

— Вавилон? Вавилон? Давам ви Багдад — каза телефонистът от Хила. — Вавилон, там ли сте? Там ли сте?

Добкин стоеше неподвижно и дори не дишаше.

— Връзката с Вавилон е прекъснала — съобщи на багдадската си колежка телефонистът.

Вратата се затвори и в стаята стана тъмно.

— Тук съм — прошепна генералът.

— Какво? Говорете по-високо. Говорете по-високо.

— Тук съм.

— Чуваш ли Вавилон, Багдад?

— Чувам го, Хила — потвърди телефонистката.

В Багдад явно имаха по-съвременна техника.

— Слушам ви, Вавилон — каза жената.

Той отново се зачуди дали да помоли да го свържат с някоя иракска държавна служба, или да обясни на телефонистката кой е и какво иска, но се отказа. Коя държавна служба работеше в този час? А и как щеше да реагира телефонистката? В главата му от само себе си се разиграха няколко сценария и всеки завършваше с край на връзката.

— Слушам ви, Вавилон.

— Свържете ме… — Нямаше начин от земята на исляма да го свържат с Израел. От Истанбул щяха да го направят, ала генералът не знаеше турски, така че щеше да му се наложи да разговаря с арабскоезичен телефонист. И ако в Багдад го подслушваха, щяха да се усъмнят, когато поискаше Тел Авив.

— Там ли сте, Вавилон?

— Да. Атина. Свържете ме с Атина.

— Защо се обаждате в Атина? Кой сте вие?

„Кучка!“

— Аз съм доктор Омар Саба, госпожице, и искам да се обадя на колега в Атина. Незабавно ме свържете.

Последва мълчание.

— Това ще отнеме известно време, докторе — накрая отвърна телефонистката. — Ще ви позвъня, когато установя връзка.

— Не можете ли веднага, моля ви. Много е важно.

Мълчание.

— Чувате ли ме, Багдад?

— Да. Да. Изчакайте. Ще ви свържа.

— Благодаря ви. — Чу момичето да разговаря с Дамаск, Дамаск с Бейрут. Бейрут, голямата междинна станция в Близкия изток, бързо се свърза с Истанбул. Имаше време — и всъщност все още имаше дни, — когато Бейрут светкавично установяваше контакт с Тел Авив. Но днес можеше да не е един от тях и Бен не искаше да рискува. Часовникът тиктакаше. Добкин направо не вярваше, че е успял да стигне толкова далеч. Очакваше връзката да прекъсне или да се отвори вратата. По лицето му се стичаше пот, устата му пресъхна. Той се заслуша в туптенето на сърцето си.

Играта в съседната стая свършваше. Отново извикаха часовия. Ранените стенеха. Стори му се, че чува автоматични откоси на север. Момичето на дивана проплака насън и Добкин затаи дъх.

Истанбул се свърза с Атина. Атинската телефонистка говореше по-добър турски, отколкото туркинята — гръцки. Истанбул прехвърли линията в Бейрут. Бейрут прескочи Дамаск и направо повика Багдад, откъдето му съобщиха:

— Имате връзка с Атина.

— Благодаря. — От централата в гръцката столица автоматично го бяха свързали с арабскоговоряща телефонистка.

— Номера, моля?

Дали продължаваше да е включен някой от земята на исляма? Искаше му се да поиска англоезична телефонистка, но се боеше да не обърка нещо. Той се забави, за да даде на другите централи време да се изключат. Телефонистите бяха любопитни и подслушваха, докато не позвънеше някой друг или не им омръзнеше.

— Атина ли е? — на арабски попита Добкин.

— Да, господине. Номера, моля?

— Бихте ли го потърсили вие?

— Разбира се, господине. Кой е абонатът?

Генералът си спомни за свой познат археолог.

— Доктор Адамантиос Стататос. Живее в района на Кипсели.

— Изчакайте, моля.

Беше сигурен, че арабските телефонисти вече са затворили, но имаше вероятност да го подслушват от службите за сигурност. Международните разговори в Ирак не бяха толкова чести, особено в този час.

— Доктор Стататос в Кипсели. В момента звъня — каза телефонистката.

— Недейте.

— Моля?

— Не му звънете. Току-що си спомних, че се налага да се обадя на друг човек. — Можеше да разговаря с доктор Стататос и навярно да постигне целта си, но повече от всичко на света искаше да се свърже директно с Тел Авив. И бе толкова близо.

Атинската телефонистка очевидно се раздразни.

— Добре, господине.

— Дайте ми… Тел Авив.

— Тел Авив ли? — Последва мълчание. И преди се беше случвало. Това не я засягаше. Гърция и Израел бяха в добри отношения. Политиката бе глупаво нещо. Но този нещастник звънеше от Ирак и трябваше да внимава. — Изчакайте, моля. — Последва ново прехвърляне между централи, прещракване и бръмчене.

— Тел Авив, господине.

Момичешкият глас, който енергично говореше на иврит, се чуваше съвсем слабо.

— Номера, моля?

Сърцето на Добкин се блъскаше в гърдите му. Искаше му се да пропълзи по кабела и да се озове в Тел Авив. Искаше му се да извика в слушалката и да разкаже всичко на момичето.

— Номера, моля.

Той се овладя.

— Почакайте. — Имаше няколко номера. Неговият например, ала жена му сигурно бе при някой от безбройните си роднини. Имаше много номера. Приятели, офицери, политици. Не. Трябваше да се свърже направо с правителството.

— Господине, вие…

— Кабинетът на министър-председателя в Тел Авив. — Не можеше да даде секретния номер в международен разговор и щеше да му се наложи да разговаря по обикновения. Зачуди се дали правителството е в Тел Авив, или в Йерусалим. Поне щеше да открие някой отговорен дежурен. Добкин отново чу шум във фоайето. Беше само въпрос на време да открият изчезналия Касим.

— Кабинетът на министър-председателя — съобщи друга телефонистка.

— Да. Съвещанието там ли се провежда, или в Йерусалим?

Последва мълчание. Тази информация бе публикувана във вестниците и нямаше причина да не отговори. И все пак…

— Кой се обажда, моля?

— Генерал… — Не знаеше как ще реагира жената, когато чуе името му. — Генерал Коен.

— Ще помоля телавивската телефонистка да ви свърже с Йерусалим, господин генерал.

— Благодаря ви. — Линията даваше заето. Тази нощ всички в Израел трябва да звъняха в кабинета на премиера със съвети и оплаквания. Случваше се по време на всяка криза.

— Всички линии са заети, господине.

— Обаждам се отдалече. По държавен въпрос. Опитайте на този телефон. — Той продиктува секретния номер.

Отговориха му почти незабавно.

— Да? — без да се представя, попита уморен мъжки глас. — Кой е там?

Добкин чуваше гласовете на обикновените телефонисти. Очевидно имаха тежка нощ. Пое си дъх и каза:

— Внимателно ме изслушайте и не затваряйте.

— Няма, господине. — Тази вечер мъжът беше водил много разговори и нито един от тях не беше приятен, но не би и помислил да затвори телефона на някой, който се обажда по ВИП-линията.

— Аз съм генерал Бениамин Добкин. — Бен съобщи кодовото си име и номер.

— Да, господин генерал. — Мъжът натисна някакъв бутон и служител от Шин Бет вдигна слушалката в друга стая.

— Обаждам се от Вавилон. От Ирак. От мястото, където принудително кацна конкордът.

— Да, господине.

— Проверихте ли кода ми?

— Да, господине.

— Но въпреки това не вярвате, че съм генерал Добкин, така ли?

— Не, господине.

— Не те обвинявам, синко. А сега слушай. Трябва да разговарям с някой, който познава гласа ми и може да потвърди, че съм аз.

— Да, господине.

Добкин бавно и ясно заговори:

— Запиши имената на тези генерали. Ако някой от тях е там, свържи ме с него.

— Да, господине.

Бен изреди имената на десетина пехотни и военновъздушни генерали.

— Ако ме свържеш с някой от тях, той ще потвърди кой съм. — Зачуди се дали връзката няма да прекъсне някъде по линията. Дали някой от телефонистите нямаше да чуе, че говори на иврит? И какво щеше да направи? — Е, млади човече?

— Да, господине.

Служителят от вътрешното разузнаване се свърза с един от сътрудниците на премиера по интеркома.

Сътрудникът бързо надраска няколко реда и подаде бележката на министър-председателя.

Теди Ласков отвори дипломатическото си куфарче и извади шест инфрачервени снимки, всяка с увеличение на размазана Давидова звезда. Чувстваше се странно безразличен към това, което се канеше да направи. По един или друг начин, рано или късно щяха да разкрият измамата, разбира се. Кариерата му вече бе приключена, ала името му щеше да бъде дискредитирано и спокойно можеше да се озове в затвора. Но това не го интересуваше. И все пак дали щяха да се досетят? Или щяха да повярват, че снимката просто е случайна илюзия… или чудо? В известен смисъл наистина беше така — начинът, по който откри, че са във Вавилон. Бе толкова сигурен, че сега рискуваше да го хвърлят в затвора, за да ги накара да му повярват. Талман стоеше в отсрещната част на залата. Изглеждаше тъжен. Тъжен, уплашен, изпълнен с угризения и смутен. Но срещна очите му и успя да му се усмихне.

Министър-председателят побутна бележката настрани, без да я прочете.

— Е, генерале? Какво ми носите? Цветни снимки и географските координати на конкорда, предадени на Теди Ласков от Гавриил по заповед на Господ? Хайде, дайте да видим.

Ласков като че ли не го чу.

Сътрудникът настоятелно почука с пръсти по бележката и премиерът най-после погледна към нея, взе я и я прочете.

Отново започнаха да викат Касим. Момичето пак проплака. Някой от арабите в съседната стая я чу, подхвърли мръсна забележка и се изсмя. Тракането на бързострелни оръжия се извиси над вятъра и Добкин разбра, че няма много време. В слушалката се разнесе изщракване.

— Йерусалим? Йерусалим? Още ли сте там?

31.

Засадата на Каплан изненада ашбалите. Нещо повече, изстрелите предупредиха израелците на хълма.

Палестинците едва не, побягнаха под поразяващия огън, ала неколцината им останали офицери, включително Хамади и Риш, успяха да запазят самообладание и отвърнаха на стрелбата.

Моше навярно щеше да успее да се оттегли, но докато зареждаше пълнител след пълнител, го обзе истинска лудост. Грохотът, мирисът, вибрациите и оранжево-червените проблясъци го хипнотизираха. Със скорост около двеста куршума в минута той изстреля близо хиляда патрона. Хауснер не се бе поскъпил с боеприпасите и Каплан имаше намерение да ги използва докрай.

Риш и Хамади бяха запазили присъствие на духа и забелязаха, че ги обстрелва само един човек. Те го заобиколиха, втурнаха се напред под прикритието на гърмежите и виещия вятър и го нападнаха в гръб.

Израелците на хълма чуваха виковете му толкова ясно, сякаш идваха от съседния окоп. Смъртта му настъпи бавно и крясъците му оказаха двойно въздействие — както обикновено в такива случаи. Те затвърдиха решителността на непокорните и разколебаха волята на малодушните.

Хауснер взе микрофона на аудиоуредбата. Вятърът отвя гласа му надолу до градската стена.

— Риш! Хамади! Вие сте зверове! Вие не сте хора! Ще ти откъсна ташаците, Риш! Когато те пипна, ще ти откъсна ташаците! — Виковете му станаха пронизителни и отчаяни, почти като предсмъртните писъци на Моше Каплан и дивия лай на чакалите в подножието на могилата.

Хората на върха се извръщаха едни от други, докато Хауснер виеше, ревеше и бълваше най-вулгарните и мръсни заплахи и ругатни, които можеха да си представят. Очевидно бе изгубил самообладание.

Някой — звучеше като Бург — му отне микрофона и се опита да окуражи и утеши Каплан. Нямаше полза. Младежът умря бавно и мъчително.

Израелците започнаха да стрелят наслуки. Няколкото останали буркана с коктейл Молотов бяха хвърлени в нощта, за да осветят склона, но вятърът и пясъкът ги угасиха преди да се разгорят.

Останали по-малко от четирийсетина, оцелелите ашбали се заизкачваха нагоре по двойки. Вятърът ги тласкаше напред. Прашните облаци скриваха придвижването им. Дори проблясъците на автоматите им едва се забелязваха в бурята.

Защитниците на хълма изгребаха пясъка от окопите си и започнаха да отвръщат на огъня. Калашниците почти незабавно започнаха да засичат, но по линията тичаха специално обучени хора, които разглобяваха оръжията и ги почистваха със смазка от конкорда. И все пак пясъкът вземаше своето и от двете страни.

Шансовете в този рунд изглеждаха изравнени, ала Хауснер, Бург и почти всички останали знаеха, че вятърът е в полза на ашбалите. Освен това отбранителните съоръжения бяха полуразрушени, триковете изчерпани и боеприпасите — на привършване. Гладът и жаждата още повече снижаваха боеспособността им. И не на последно място, изглежда, имаше проблем с командването, който оказваше въздействието си върху всички на върха.

Мнозина вярваха в твърдението на Ариел Вайцман, че задната врата е отворена, че западният склон и Ефрат не са блокирани. Всъщност Хамади бе пратил група от източния склон при реката само минути след като бе изгубил радиовръзка със Саид Талиб. Ашбалите в подножието на западната стена нетърпеливо очакваха опит за отстъпление по стръмния склон.

Палестинците използваха мунициите така, сякаш са колкото пясъка. Изстрелваха дълги откоси и неумолимо се изкачваха нагоре.

Хауснер стоеше на командния пост заедно с Бург. Беше се успокоил и като че ли изглеждаше добре. Но за огромно раздразнение на Исак, Яков бе помолил Мириам Бернщайн да стане негова лична куриерка. Технически двете с Естер Аронсон все още бяха под арест, ала никой не възрази, когато Хауснер свали от тях всякакви ограничения. Мириам не спомена за Каплан, нито за епизода с микрофона.

— Когато останат съвсем малко боеприпаси — надвика шума той, — част от хората ни ще се втурнат към западния склон.

Бург кимна.

— И съм сигурен, че ашбалите там само това чакат. Трябва да повторим заповедта да не отстъпват и ако се наложи, да се бият с голи ръце.

— Те не са войници — напомни му Хауснер. — Накрая ще постъпят така, както им подсказват инстинктите им. — Той сниши глас. — Някои вече са се уговорили да се самоубият… След случилото се Каплан самоубийството изглежда примамливо… Не ги обвинявам.

На ниското възвишение настъпи мълчание. Силният вятър развяваше импровизираното знаме. Кафявият прах бе размил цветовете на телавивския пейзаж и алуминиевата тръба все повече се накланяше към земята.

Мириам понечи да каже нещо, после замълча.

— Какво има? — попита Яков.

— Ами… докато още имаме боеприпаси и ашбалите са на източния склон, навярно би трябвало… бързо да се оттеглим, да пресечем върха и да се спуснем по западната стена — заедно и организирано, а не в хаотично бягство. Навярно ще успеем да се справим с групата, която са пратили на брега. Можем да преплуваме Ефрат в мрака.

Хауснер и Бург се спогледаха, после се втренчиха в нея.

— Не забравяш ли ранените? — накрая попита Яков.

— Те са изгубени — както при организирано отстъпление, така и при бягство. Носим отговорност за мнозинството.

— Променила си се — рече Бург.

— Защо предложението звучи толкова ужасно, когато идва от мен? — реторично попита Мириам. — Но е така, нали? — Тя замълча за миг. — Е, бих останала заедно с други доброволци, за да се грижим за ранените, разбира се. И без това ме очаква смъртна присъда. Нали?

Хауснер поклати глава.

— Даже когато взимаш тежки решения, кой знае как успяваш да ги накараш да не изглеждат такива. Жестоката истина е, че ако отстъпим по какъвто и да е начин, или ако видим, че настъпва краят, първо ще застреляме ранените. — Той вдигна ръка да не го прекъсва. — Не бъди глупава, Мириам. Чу какво направиха с Каплан. Бог знае какво са сторили с Дебора Гидеон.

— Но… те искат заложници.

— Възможно е — обади се Бург. — Но вече може и да не искат. Навярно сега единственото им желание е да отмъстят. Така или иначе, ако все още са живи, Риш и Хамади сигурно ще успеят да им попречат да ни избият до крак. После най-доброто, на което можем да се надяваме, е да ни подложат на бавни, по-изтънчени изтезания, докато издадем всички държавни тайни, които знаем. Не, няма да оставим ранени и доброволци тук, няма да се опитваме да отстъпваме в мрака. Най-добре обучените и дисциплинирани армии избягват нощни маневри.

— Тогава какви възможности имаме? — попита Бернщайн. — Не искате да се оттеглим, нито да се предадем и сте против масовото самоубийство. Какво ни остава?

— Не зная — каза Хауснер. — Най-добрият изход, който мога да си представя, е всички да загинем в бой. Това няма да стане, разбира се. Някои сами ще се предадат, други ще бъдат пленени. Ще има самоубийства и убийства. Възможно е да не забележат неколцина от нас в мрака. Като при всяка друга обсада в историята.

Тримата замълчаха. Хаотичният грохот на битката придоби по-организирана форма. И двете страни бяха уморени и знаеха, че това е последният сблъсък. Всички се движеха механично, като в ритуал, чийто край щеше да настъпи в точно определен момент, каквото и да правеха, за да го ускорят.

Ашбалите се държаха на разстояние от триста-четиристотин метра и се опитваха да извадят израелците от равновесие, като в същото време търсеха най-слабите места в защитата им. До изгрев-слънце оставаха повече от три часа, но ако вятърът не утихнеше и прахът не се слегнеше, щеше да се разсъмне малко по-късно. В тази битка на взаимно изтощаване палестинците имаха известно преимущество в численост и въоръжение и далеч превъзхождаха противника си по отношение на боеприпаси, храна, лекарства и вода. Само трябваше предпазливо да се разгръщат и да принуждават израелците да стрелят, докато изчерпат мунициите си.

Бург се опитваше да разработи няколко плана. Бягство? Контраатака? Да изчакат до края и да се бият с голи ръце? Да застрелят ранените? Да убият Хауснер? Дали щяха да ги спасят в последния момент? Малко вероятно.

— Какво ли е станало с Добкин?

Хауснер се обърна и погледна на югозапад към мястото, където трябваше да се намира Ума. Взираше се напрегнато, сякаш се мъчеше да установи връзка с генерала. После отправи очи на юг към Портата на Ищар.

— Имам предчувствието, че е успял.

Мириам го държеше за ръка и открито показваше на Бург как стоят нещата.

— Чудя се дали се е свързал с някого.

— Мога да те уверя — отвърна Бург, — че даже по някакво чудо в момента да разговаря по телефона, не вярвам помощта да пристигне навреме. — Той погледна Яков, сякаш за потвърждение, ала всъщност го предизвикваше да му възрази.

Хауснер застана с гръб към вятъра и посочи към невидимия хоризонт на запад.

— Все си мисля, че Теди Ласков е удържал на думата си — че е някъде там с изтребителите си, търси ни и се приближава…

Бург вдигна очи към небето.

— Доста оптимистично от твоя страна, Яков — предпазливо каза той. — Надявам се да си прав.

Хауснер скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, Бург, нещо не мога да приема мисълта, че всички ония адски интелигентни момчета в Тел Авив и Йерусалим се мотаят с пръст в устата. Очаквах повече от тях. Патриотизъм ли е това? Предполагам. Е, сигурно съм очаквал прекалено много. В края на краищата, и аз бях един от тях и виж как прецаках всичко. Пък и имат право на почивка.

Бург не успя да се сдържи и се засмя.

— Не днес. — Винаги, когато започнеше да се съмнява в здравия му разум, Хауснер проявяваше блестяща проницателност.

Приближи се куриерка и Исак Бург отиде да я пресрещне.

Мириам беше стояла на няколко метра от тях, внимателно заслушана в разговора им. Сега се приближи до Яков, отново хвана ръката му и силно я стисна. Замисли се за Теди Ласков. Напоследък все по-рядко се сещаше за него. След кацането си го представяше точно така, както го описваше Хауснер — виждаше как се спуска с изтребителя си и я спасява… спасява всички. Но всъщност знаеше, че в момента Теди най-вероятно е в немилост и че вината за това отчасти е нейна. Отначало не искаше да направи връзката между своето влияние върху него и действията му във въздуха, ала накрая беше принудена да я признае, приблизително по същото време, по което се наложи да погледне в очите много други истини.

Хауснер й показваше тези истини така, както никой друг мъж в живота й. Другите приемаха нейната представа за света, за да я поласкаят или просто от учтивост. Тъкмо такива мъже привличаше Мириам. Слаби хора с очила, които седяха до нея на семинари и заседания на комисии. Хора, които говореха на партиен жаргон и повтаряха клишета и шаблони, сякаш току-що са им хрумнали.

Ласков се различаваше от другите, съпругът й също. Двамата малко си приличаха и тя ги характеризираше като благородни диваци. Яков Хауснер представляваше друг вариант на същия тип, ала по-краен. Мириам спокойно можеше да преживее цялото им приключение във Вавилон без сериозно да промени светогледа си. Хауснер обаче и бе отворил очите. Гледката не й харесваше, но вече можеше обективно да претегли положителните и отрицателните страни на предложението да застрелят ранените, без да изпадне в пристъп на нравствена ярост.

— Добре ли познаваш Теди Ласков? — попита тя.

— Не много. От време на време пътищата ни са се пресичали.

— Харесваш ли го? — няколко секунди по-късно колебливо попита Мириам.

— Кого? — Той остави мълчанието да се проточи. — А, Ласков. Да, струва ми се. С него човек може да се разбере по-лесно, отколкото с вас политиците.

Тя се усмихна в мрака.

— Прилича ми на теб.

— Кой? Ласков ли? Наистина ли?

Мириам още по-силно стисна ръката му. Приятелите й от нейното поколение, които помнеха концлагерите, бяха ожесточени и не хранеха илюзии по отношение на човечеството. Мнозина страдаха от психически проблеми. В решимостта си да преодолее страха тя бе прекалила. Лесно се приспособяваше и беше оптимистка до такава степен, че неин приятел психиатър на шега я наричаше невротичка. И все пак се страхуваше, разбира се. Хората казваха, че го виждали в очите й, самата тя го откриваше в огледалото.

— Сигурна съм, че се смята за виновен.

— Е, тогава наистина имаме нещо общо.

— И двамата сте егоцентрични и си мислите, че всичко добро и зло, което става около вас, е резултат от вашите действия.

— А не е ли така?

— С Теди Ласков бяхме любовници — внезапно каза Мириам.

Докато се връщаше към възвишението, Бург чу думите й. Присъствието й продължаваше да го дразни. А сега и това. Вече му идваше прекалено. Той им обърна гръб и се отдалечи.

— И пак ще бъдете — отвърна Хауснер.

— Едва ли.

— В момента този въпрос няма значение, Мириам. — Гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Да не рев…

— Ни най-малко. Виж, иди до конкорда и провери дали Бекер е постигнал нещо с радиостанцията. Ако няма какво да ми съобщиш — естествено, че няма да има — остани там.

— Защо?

— Просто остани, по дяволите! Няма нужда да обяснявам заповедите си на никого, включително и на теб.

Тя направи няколко крачки, после се обърна.

— Повече няма да те видя, нали?

— Ще ме видиш. Обещавам ти.

Мириам се вгледа в очите му.

— Повече няма да те видя.

Яков не знаеше какво да й отговори.

Тя се пресегна, притегли главата му към себе си и го целуна.

Хауснер стисна ръцете й и се освободи.

— Не напускай самолета — тихо каза той. — Каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?

— Ще те видя ли пак?

— Да.

Известно време двамата просто се гледаха. Мириам бавно протегна ръка, докосна лицето му, после бързо се обърна и се отдалечи тичешком.

Той я проследи, докато не изчезна в мрака.

Изкашля праха от гърлото си и избърса навлажнените си очи. Дори в това безсмислено премеждие да имаше божествен замисъл или послание, дори да съдържаше някаква поука, той не можеше да ги открие. Все същият стар човешки цирк, прояви на храброст и малодушие, егоизъм и себеотрицание, хитрост и глупост, милост и безпощадност. Други бяха само клоуните. Колко пъти трябваше да се преиграва? И защо всичко не свършеше по-бързо? Защо Господ им даваше сили да удължават собствените си страдания, щом краят бе предопределен? Хауснер отново изпита неспокойното усещане, че е подложен на страшна космическа шега. Обърна се към Бург и извика:

— По този начин Бог ме наказва, че не отказах цигарите, след като обещах на татко. — И се засмя.

Исак пъхна ръка в джоба си и стисна малкия пистолет.

32.

— Чувате ли ме, Йерусалим?

— Да, господин… генерал. Почакайте — отвърна дежурният телефонист.

На няколко секунди министър-председателят почукваше с молива си по масата. Отново прочете бележката, после вдигна глава и се опита да овладее вълнението си.

— Предполагам, че ако го чуят, мнозина от вас ще познаят гласа на генерал Добкин.

Отвсякъде го засипаха въпроси и възклицания. Хората скочиха на крака. Премиерът удари с длан по масата, за да ги накара да замълчат.

— Запазете тишина и слушайте внимателно. — Той даде знак на свързочника в нишата и по няколкото тонколони в залата се разнесе високо пращене. Министър-председателят натисна един от бутоните на пулта пред себе си. — Кой се обажда?

Добкин бе чувал тази леко подигравателна интонация. За миг му се зави свят, после се овладя и мъчително преглътна.

— Генерал Бениамин Добкин, господин премиер. — Той замълча. — Познахте ли гласа ми?

— Не. — Но премиерът виждаше, че в залата има хора, които са го познали.

— В момента присъства ли някой, който може да познае гласа ми?

— Предполагам. — Той огледа присъстващите. Няколко души колебливо кимнаха. Един от генералите, който беше служил като полковник при Добкин, отбеляза:

— Или е той, или е много добра имитация.

— Говорете, генерале — все още не съвсем убеден, ала извънредно възбуден, каза министър-председателят. — Откъде се обаждате?

Теди Ласков здраво стисна в ръце фалшифицираните снимки и бавно ги прибра в куфарчето си.

— От Вавилон — разнесе се гласът по тонколоните.

В залата избухнаха възклицания и почти всички се обърнаха към Ласков и Талман. Премиерът удари с юмрук по масата, но не успя да въдвори тишина.

— Откъде се обаждате, генерале? — извика по микрофона той. — Искам да кажа, от какъв телефон? На свобода ли сте?

— Да, на свобода съм. Обаждам се от мотела, господин премиер. Близо до музея. — Добкин се мъчеше да запази самообладание, ала гласът му леко трепереше.

Министър-председателят се намираше в същото състояние.

— Да. Добре. Бихте ли ни описали ситуацията, генерале? Какво става, по дяволите?

Добкин знаеше, че го слуша целият кабинет и военното командване. Той събра мислите си и направи ясно, сбито обобщение на всичко, случило се след отвличането им над Средиземно море.

Петима-шестима сътрудници светкавично донесоха военни карти на района, изчисления на времетраенето на полета до Вавилон, информация за терена, времето, часа на изгрева и разсъмването, както и стотици други факти, събрани след като Ласков бе изложил предположението си. Преди да вземат окончателно решение за операция, трябваше внимателно да обмислят всичко.

Докато говореше, Добкин чу стъпки във фоайето. Леко ранените отиваха някъде. Отвори се врата, после се затръшна. В стаята, в която бяха играли карти, включиха радио. Дрезгав женски глас пееше една от безкрайните арабски песни. Неколцина ашбали започнаха да припяват. Шумът заглушаваше думите му, но в същото време нямаше да му позволи да чуе, ако някой се приближи до кабинета.

— Какво предлагате, генерале?

Бен позна генерал Гур.

— Какво предлагам ли? Предлагам да дойдете и да ни измъкнете оттук, генерал Гур.

— Как са заливните тераси на западния бряг? — попита генералът от военновъздушните сили Кацир.

— Все още са мочурливи — честно отвърна Добкин. — Но по-надалеч от реката изглежда по-сухо.

— Смятате ли, че пътят, на който сте кацнали, ще издържи C-130? — попита Кацир.

— Не мога да кажа. Струва ми се, че при приземяването го разбихме.

— Може би ще се наложи да използваме хеликоптери — обади се някой.

— Не — възрази Бен. — Няма време. В момента палестинците атакуват.

Друг непознат глас предложи първо да пратят изтребители. Спомена се името на Теди Ласков. Добкин бе смятал, че генералът вече е уволнен, но очевидно присъстваше на заседанието. Докато спорът се разгорещяваше, Бен отговори на още няколко въпроса, После внезапно се обади:

— Господин премиер, боя се, че трябва да свършваме. Тъкмо влизат трима господа с автомати „Калашников“ и когато разберат какво става, със сигурност ще ме помолят да затворя телефона.

В Йерусалим чуха нещо като боричкане, после остро изпукване като изстрел или чупене на тежък предмет. Телефонът замлъкна.

Мириам Бернщайн седеше на седалката на втория пилот до Давид Бекер.

— Значи смятате, че никой не е чул сигнала ви за помощ, така ли?

— Не. — Той намали звука на радиостанцията, но го остави така, че да може да го чува. — Лиърът продължава да ни заглушава, но ми се струва, че имат проблем.

— Какъв?

— Какъв ли? — Фактът, че Хауснер бе пратил куриер, а не беше дошъл лично да се информира за напредъка му, показваше колко малко вяра имат в успеха. Мириам Бернщайн обаче беше заместник-министър на транспорта и като такава бе шеф и на Хауснер, и на Бекер. Но това, изглежда, вече нямаше значение. — Какъв ли? Просто не могат да кацнат в праха, ето какъв. Ще се наложи да се приземят и да презаредят някъде, където бурята не е толкова силна. Тогава навярно ще успея да пратя сигнал. Искате ли да съобщите това на Хауснер? Това е всичко.

— По-късно. — Мириам се втренчи през разбитото предно стъкло. — Страх ли ви е от смъртта? — ненадейно попита тя.

Бекер завъртя глава и я погледна на светлината на контролния пулт. Не очакваше такъв въпрос от тази иначе сдържана жена.

— Не. Поне така ми се струва. Аз… Страхувам се да летя отново… но не и от смъртта. Странно… — Нямаше представа защо е толкова откровен. — А вас?

— Почти всичките ми близки са мъртви. — Мириам смени темата. — Какво мислите за Яков Хауснер?

Той вдигна поглед от книгата, в която записваше нещо. Предполагаше, че между Хауснер и Бернщайн има нещо. Но това не променяше нито публичното му, нито личното му мнение за него.

— Нацист.

— Той ви харесва.

Бекер не разбираше накъде води този разговор. Явно нервите й бяха опънати до крайност и просто искаше да си побъбри. Когато гледаха смъртта в лицето, хората вършеха странни неща. Той например току-що бе признал, че се страхува да лети. Не би го изповядал дори пред психиатъра си.

— Не ме разбирайте погрешно, госпожо Бернщайн. Радвам се, че е тук. Без него навярно всичко отдавна щеше да е свършило. — Не изглеждаше свръхнапрегната. Изглеждаше… щастлива, развълнувана. Той сведе очи и продължи да пише.

— Влюбена съм в него.

Бекер счупи върха на молива си.

— О. — Стрелбата навън като че ли се усили и той вдигна глава. През прозореца на пилотската кабина нощта изглеждаше по-страшна и зловеща, отколкото от вън. Беше свикнал през целия си живот да вижда опасностите само през парче плексиглас и започваше да свързва ужаса с него. И смъртта. Когато гледаше през предното стъкло на автомобил и дори през обикновен прозорец на къща, стомахът му се свиваше. До този момент не бе осъзнавал причината. Интересно откритие, ала малко закъсняло. — О. Ясно… Аз…

— Какво пишете… Давид… може ли да те наричам така?

— Да, разбира се. — Той затвори книгата. — Водя бордовия дневник.

Мириам се наведе към него.

— Бордови дневник ли? Искате да кажете, че сте записвали всичко, което се случва, така ли?

— Е, с много сух, официален език.

— Може ли да го видя? — Тя протегна ръка и Бекер й го подаде. Мириам се отпусна назад, разтвори го и прелисти страниците. „16:02. Превключване на рез. такт. чест. Ген. Ласков излъчи последно съобщение: E-2D ще продължава да ни следи с радара. Ласков оставя на нас решението да използва «Финикс». Ескадрилата се връща обратно.“ Тя прехвърли още няколко листа. „18:31. Авар. кацане. Хес мъртъв от черепна фрактура, предизвикана от тухла, пробила предното стъкло. Пилотът трябваше да спусне свръхзвуковия визьор по-рано. Можеше да предотврати смъртта му.“ Мириам дълго гледа последните изречения, после затвори дневника, вдигна глава и се насили да се усмихне. — Винаги сме били книжовен народ. Писаното слово пази единството ни още от диаспората. Странно, че никой друг не се сети да води хроника на събитията във Вавилон.

— Ами… — Бекер намери някакъв фас и го запали. — Това едва ли може да се нарече хроника, госпожо Бернщайн…

— Мириам.

Той се поколеба.

— Мириам, просто работата ми изисква да…

— Тъкмо това е въпросът, Давид. Винаги някой е длъжен да го прави. Книжник. Пазител на книгите. Учен. Капитан на кораб. През цялата история някой винаги е бил длъжен да води писмени документи и понякога те съдържат истинска мощ и просветление. Ездра е бил книжник и ни е оставил единствения разказ за връщането на изгнаниците от Вавилон. В наше време тази задача може да се изпълнява от пилот на самолет. — Тя му се усмихна.

— Може и да е така.

Мириам се наведе към него.

— Не мога да те убедя в собствената ти значимост, но мога ли да те помоля да скриеш някъде този дневник?

— Добра идея.

Тя понечи да му върне книгата, но се поколеба.

— Имаш ли нещо против за малко да остана тук и да опиша със свои думи случилото се с нас? Ще се опитам да не се разпростирам много.

Бекер се насили да се засмее.

— Разпростирай се колкото искаш. Мисля, че току-що нанесох последния запис.

— Благодаря ти. Имаш ли индиго? Искам да направя втори екземпляр. Можем да заровим дневника и да оставим копието в самолета.

Той намери лист индиго и й го даде.

— Самият дневник трябва да остане на борда. Можем да заровим твоето копие.

— Добре. Благодаря.

— Нали знаеш, никой няма да ги открие.

Тя го погледна.

— Молитвата от Равенсбрюк е била написана на парче хартия, Давид.

— Тази молитва означава много за теб.

— Така е. — Мириам вдигна очи към предното стъкло. — Не е имала подпис, но в лагера са били затворени предимно жени и това навярно може да ни даде някаква идея за автора. — Тя прокара длан по лицето си. — Казаха ми, че… че майка ми е умряла в Равенсбрюк. Ще ми се да мисля, че тя е написала молитвата. — Мириам сниши глас. — Преди думите имаха по-голямо значение за мен, но сега най-важното е, че човекът, който я е написал, е имал вяра. Вяра, че ще я открият. Нещо повече, вяра, че след това ужасно време на света ще останат свободни хора, които ще намерят нещо ценно в нея. И молитвата е оцеляла на онова парче хартия, макар че авторът навярно е загинал. Оттогава е възпроизвеждана милиони пъти и ще оцелее и през следващия холокост. — Тя отново се усмихна на Бекер. — Книгата Битие е написана с мастило от сажди върху папирус, Давид. Ако онзи пръв книжник беше послушал някой като теб, никога нямаше да знаем как е бил създаден светът.

Той се насили да се усмихне.

— Убеден съм.

— Добре. — Мириам взе химикалка от него, наведе се над бордовия дневник и бързо започна да пише.

Внезапно вдигна поглед и в очите й проблеснаха сълзи.

— Молитвата наистина означаваше много за мен, но не и сега, защото е молитва на прошката — призив да обърнем и другата буза. Авторът й е бил поставен на върховно изпитание и го е издържал. Аз също бях поставена на изпитание тук — не много тежко, разбира се, в никакъв случай не може да се сравнява с Равенсбрюк — и вече не искам да прощавам. Истината е, че сега съм щастлива. С нетърпение очаквам да застрелям първия вражески войник, който се опита да се качи на самолета. Ако преди да умра оставя вдовици, сираци, родители без деца и скърбящи приятели, ще ми е мъчно за тези клетници, но тук няма нищо лично. Разбираш ли ме? Много ужасно ли ти звучи?

Той поклати глава.

— Око за око.

— Да. И зъб за зъб. — Мириам обърна страницата, нагласи индигото и продължи да пише.

Без да си поглежда часовника, Хауснер усещаше, че изгревът наближава. Битката свършваше и израелците вече почти не стреляха към склона.

Ашубалите предпазливо напредваха, но се смееха и се провикваха в прашната буря. Съзнаваха, че привидното изчерпване на израелските боеприпаси може да е поредната хитрост, ала в такъв случай защитниците на хълма трябваше да са истински актьори. Всъщност група сапьори вече бяха стигнали до южния край близо до възвишението и бяха открили окопите празни.

Бавно се придвижваха в мрака. Вече надушваха плячката и предвкусваха кръвта й. Минаха през повалените засеки и прехвърлиха хребета. Любопитно спряха при окопите, после ги прескочиха. Изпитваха странно тържествуване от навлизането в недостъпното досега леговище на врага.

От време на време някой израелски куршум ги караше да се пръскат и ги забавяше, ала освен постоянния вятър, с чийто вой вече бяха свикнали всички, над върха се беше спуснала зловеща тишина.

От военна гледна точка не срещаха почти никаква съпротива. Най-после постигаха целта си, но въпреки това трябваше да проявяват търпение и предпазливост. След като бяха стигнали дотук, никой от оцелелите не желаеше да срещне края си само минути преди окончателната победа. Всички искаха да се насладят на плодовете й.

Въздържаха се да отговарят на единичната израелска стрелба, защото се страхуваха да не привлекат огъня срещу себе си. Заразменяха си безшумни знаци в мрака и се опитаха да се съберат в редица на равния терен. Никой не биваше да им се изплъзне. Когато прашните облаци се разкъсваха, бойците в средата различаваха очертанията на конкорда.

Израелците постепенно се изтегляха назад. Стреляха само за да държат ашбалите на разстояние и да забавят напредването им. Нямаха план, не бяха получили последни заповеди от командния пост, но отстъплението им беше организирано. Около половината от тях имаха намерение да се опитат да избягат по западния склон, другата половина бяха решили да останат и да посрещнат съдбата си. Ранените бяха изнесени от овчарската колиба и качени в конкорда, където имаше по-голяма вероятност да избегнат клането. Упорито се носеха обаче слухове, че ще ги убият преди палестинците да се доберат до тях.

Защитниците на западния склон стреляха към брега на Ефрат в опит да установят дали наоколо има ашбали.

По полевата си радиостанция Ахмед Риш нареди на малкия отряд край реката да отвърне на огъня. Не искаше евреите да бъдат избити там. Искаше ги за себе си на хълма.

Арабите на брега стреляха по гласиса и сърцата на израелците се свиха, когато подозрението им се потвърди. Нямаше път за бягство. Настъпи смут и някои от онези, които бяха разчитали да се спасят, се разплакаха.

Ал-Бакр, офицерът, който командваше ариергарда на ашбалите, повика по радиостанцията Хамади.

— Тук Хамади. Какво? Кой е той? Ами разберете! Успял ли е да се обади? Телефонистката в Багдад е сигурна, така ли? Какво казва той? Да, зная, че не разбираш иврит, по дяволите! Сигурен съм, че той говори арабски. След като му извадиш едното око, ще проговори. Да. Дръж ме в течение. — Той върна радиостанцията на радиста и погледна към Риш. — Ахмед.

Риш се обърна към него. Двамата продължаваха бавно да напредват сред прашната буря.

— Разбрах достатъчно. Това няма значение.

— Но ако се е свързал…

— Няма значение!

Хамади се извърна. Все повече се убеждаваше, че са обречени. От всички страни бяха обградени от сили, които не контролираха. Ако се откажеше и изчезнеше в нощта, щеше да доживее да види изгрева на слънцето от Персия. Но не можеше да го стори, както не можеше и да убие Риш.

Джон Маклуър наблюдаваше зелените трасиращи куршуми, които идваха от подножието на гласиса и минаваха пред окопа му.

— Е, няма да се измъкнем оттук. — Той зареди последните два патрона. — Е, полковник, научи ли вече как е на арабски „Заведете ме при американския посланик“?

Ричардсън внимателно облече синята си куртка и я закопча.

— През следващите няколко минути ще трябва да сме много внимателни, Маклуър. Животът ни може да зависи от някоя недоразбрана дума или жест.

Агентът вдигна ударника.

— Защо го направи, Том?

Военновъздушният аташе поправи вратовръзката си и се зае да тупа праха от раменете си.

— Попитах защо го направи?

Ричардсън го погледна.

— Какво да съм направил?

Маклуър вдигна револвера.

Ричардсън намери фуражката си и изсипа пясъка от нея. После се втренчи в широкото дуло.

— За пари. Имам слабост към скъпи неща.

— Колко пари, Том?

— Точно един милион. Долара.

Маклуър тихо подсвирна.

— Не е зле.

— Не. На сигурно място в швейцарска банка. После трябваше да ми преведат още един милион, но едва ли ще го получа.

— Може пък да си изпълнят обещанието, Том. Тези хора имат купища мангизи.

— Така е, Джон. Имат адски много петродолари и се чудят какво да правят с тях. Западът непрекъснато им прелива пари в замяна на петрол.

— Е, сега не става дума за това, нито пък за Израел. Става дума за теб, Том. Ти си полковник от военновъздушните сили на Съединените щати и си се продал на чужда сила. Законът все още го забранява — дори в Америка.

Ричардсън си сложи кфуражката.

— Ами, от известно време не съм се прибирал у дома, така че не съм имал възможност да го проверя, Джон. Преди нямаше проблем да публикуваш секретни документи на Пентагона. Сигурен ли си, че законът все още забранява да се продадеш на чужда сила?

— Опитваш се да спечелиш време.

— Да. Е, когато се прибера, ще си понеса наказанието. Защо не отместиш това нещо? Няма да избягам.

— Човек е по-разговорлив, когато е изправен пред пистолетното дуло, Том. — Маклуър изплю кибритената клечка от устата си. — Аз пък си мислех, че харесваш тези хора.

— Напоследък не е много модерно да си явен антисемит.

— Разбирам.

Лицето на Ричардсън претърпя странна промяна. Той стисна устни, присви очи и каза:

— Е, през шейсет и седма обръщах по някоя и друга чаша в офицерския клуб с израелските летци, които обучавах в „Травис“46. И им съчувствах през седемдесет и трета. После някой каза добра дума за мен и се озовах тук. Едва не повърнах, когато ми връчиха заповедта. — Маклуър не каза нищо и след няколко безкрайни секунди Ричардсън тихо добави: — Така или иначе, никой не трябваше да пострада.

— Но ние не говорим за тях, Том. И аз може да не ги харесвам, но преди да ги предам, ще се наложи да ме подложат на изтезания. И знаеш ли защо, Том? Защото така ми е наредил Чичо Сам. За това ми плащат… Том.

— Виж какво, Джон — оживи се Ричардсън. — Мога ли да те купя? Сто бона?

— Съжалявам.

— Половината?

— Не. — Маклуър извади последната си кибритена клечка.

— Плюс целия втори милион, ако го получа?

Агентът като че ли не го слушаше. Задъвка клечката си и каза през зъби:

— Преди малко спомена, че никой не трябвало да пострада. Само че пострадаха много хора, Том. Сериозно пострадаха.

— Зная. И наистина съжалявам, Джон. Всичко това не биваше да се случи. Кой можеше да го предвиди? За това съжалявам най-много. За всички тези жертви. — Той се вгледа в мрака.

— Щом никой не е трябвало да пострада, Том, защо избра втория конкорд?

Ричардсън облиза сухите си устни.

— Ами… добре де… ако се появяха проблеми, първият конкорд трябваше да е… демонстрация. Знаехме, че Авидар ще ни създаде трудности. Не Бекер.

Маклуър се изсмя.

— Значи сте знаели, така ли? Откъде сте знаели такива неща? Ами ако противно на всичко, което ни е известно за човешката природа и прочее, Бекер беше дал газ, а Авидар се беше съгласил да ви играе по свирката? Щеше да ти се наложи да се учиш да ходиш по небето, момчето ми.

— Пресметнат риск, Джон. Виждаш ли, и аз съм рискувал живота си. Не съм страхливец. — Той продължаваше да зяпа в праха. — Чувам гласове. Няма ли да е по-добре да излезем и да се предадем? Или да ги изчакаме тук?

— Нямаш търпение да се предадеш на ония млади хамстерчета или там както си викат, така ли? Да не мислиш, че ще те посрещнат като герой, Ричардсън? Ще те убият, тъпо копеле. А после ще убият и мен, за да са сигурни, че никой няма да научи за теб.

Ричардсън поклати глава и се усмихна.

— Не, няма да ме убият. Риш има шеф и двамата с него измислихме гаранция за моята сигурност. Предвиждахме, че ще си имаме проблеми с Риш. Ако ме убият, в сейфа ми в посолството ще открият писмо, в което са посочени имената на арабски агенти в Израел, включително собствените ми свръзки. Обмислил съм го, Джон. — Той замълча за миг. — Няма да им позволя да убият и теб.

— Благодаря, Том. Ти си по-добър от американския посланик. Е, чудя се дали Риш е в състояние да контролира тези момчета… и самия себе си. Сигурно са толкова възбудени, че ще те набучат на кол… Но може и да не го направят. — Маклуър се замисли. — Знаеш ли, Том, напоследък американското правосъдие наистина е много снизходително. Затова не ти пука дали ще те отведа в Щатите. В повечето страни биха те обесили за левия ташак и биха те оставили да си висиш. В добрите стари Съединени щати, ако изобщо те признаят за виновен, военният или федералният съд ще ти дадат между десет и двайсет години. И ще излезеш след шест… или още по-рано. И ще си живееш живота в Швейцария. Защото Щатите няма да те предадат на Израел, понеже това ще предизвика врява до небесата.

— Не аз определям правилата — предпазливо отвърна Ричардсън.

— Прав си. Но аз понякога ги определям. Когато съм упълномощен. — Той замълча за миг. — Не спомена ли, че ако умреш, прикритията на адски много терористи ще отидат на кино?

— Чакай малко! Няма нужда да бързаме, Джон. Трябва да обсъдим много неща.

— Така е и ако имахме повече време, навярно щяхме да измислим нещо. Но нямаме.

— Чакай! — Ричардсън инстинктивно протегна ръце напред, за да се защити. — Гарантирам ти, че няма да пострадаш. Тези хора…

Маклуър провря револвера си между дланите му и стреля в сърцето му. Главата на Ричардсън отскочи назад и офицерската му фуражка отлетя. Вятърът я поде и я отнесе на запад.

Давид Бекер бързо се спусна по рампата. Носеше метална кутия с копието на кратката хроника на Мириам Бернщайн, увита в намаслени парцали и найлон. Избра място в основата на насипа и изкопа дупка с парче алуминиева тръба. Смяташе, че е безсмислено, но Мириам беше вложила толкова много страст, че… Освен това изглеждаше достатъчно смела, за да посрещне смъртта, и не проявяваше признаци на истерия, въпреки че упоритостта й с тази хроника му се струваше малко ирационална, така че той реши, че е най-добре да не й противоречи. Пусна кутията в дупката и бързо я зарови. Бе скрил самия бордови дневник под покритието на пода в пилотската кабина. Имаше голяма вероятност Израел да си върне конкорда и някой работник да открие дневника. Но се съмняваше, че ще намерят заровената хроника.

Бекер се изправи и избърса ръце. Чуваха се викове на арабски. Бяха на не повече от двеста метра. Един от израелците стреля по посока на гласовете. Разнесе се мъчителен стон. „Не — помисли си Давид, — когато стигнат тук, няма да са в добро настроение.“ И все пак нито за миг не съжаляваше за решението им да се бият. Не беше чул да се оплаква и никой друг.

Той отиде при предния колесник и спря до Питър Кан, който продължаваше да работи по запалващото устройство.

— Стига, Питър. Вече е малко късно за това. Ела в кабината.

Бордовият инженер вдигна глава.

— Защо, по дяволите? Виж, когато дойдат, искам да видят как Питър Кан се бъхти с това скапано устройство. Може би ще ме съжалят и ще ми дадат билет до Лод.

Бекер се усмихна.

— Добре… до… до скоро.

Кан погледна към него.

— Да. До скоро, капитане.

Давид се върна при рампата и бавно се изкачи, без да обръща внимание на куршумите, които свистяха покрай него. Мина по крилото и влезе в самолета. Трябваше да си пробие път сред ранените, за да стигне до кабината, където седна до Мириам.

— Готово.

— Благодаря.

Двамата дълго мълчаха.

— Винаги съм знаел, че ще умра в самолет — каза накрая Бекер.

Тя се пресегна и го докосна по ръката.

— Мисля, че си най-смелият човек, когото познавам.

Давид погледна контролния пулт. Струваше му се, че трябва да направи нещо, ала имаше заповед от Хауснер да остане в кабината, каквото и да се случи. Той включи радиостанцията и започна да я настройва на различни честоти. Щеше да го прави, докато някой не го простреляше в гърба. „Жалко за Мириам и за всички жени от групата“ — помисли си Бекер. Беше сигурен, че ашбалите са им отредили специална съдба.

— Искаш ли да останеш тук? Имам предвид…

— И аз имам заповед — усмихна се тя.

Той погледна навън през предното стъкло.

— В овчарската колиба се събират хора. Струва ми се, че ще…

— Да, виждам ги. Ще остана с теб, ако нямаш нищо против.

Давид се поколеба, после се пресегна, хвана ръката й и я стисна.

Израелците, които бяха решили да се самоубият, се събраха в оплисканата с кръв, зловонна овчарска колиба.

Като народ, арабите рядко отнемаха собствения си живот, но никой не се изненада, когато влязоха Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Ариф. Всички разбираха, че за тях — повече, отколкото за останалите — е най-добре да са мъртви. Вътре цареше пълен мрак и това улесняваше нещата. Почти не разговаряха. Само от време на време някой новодошъл прошепваше една-две думи. Скоро стана очевидно, че няма да дойдат други, но никой не знаеше какво да прави.

На групички в ъглите се бяха събрали общо единайсет души. В една от тях бе Юри Рубин, основният поддръжник на идеята за самоубийството. На пода до него лежеше Игаел Текоа. Той съжаляваше, че не е умрял от арабските куршуми, когато беше извикал от наблюдателния си пост, за да предупреди защитниците на върха. Сега отново се изправяше пред смъртта. С тях бяха четирима млади сътрудници от Кнесета, двама мъже и две жени, всички членове на Отбранителната лига „Масада“.

В друг ъгъл бяха стюардът Яков Лайбер и двете стюардеси Бет Абрамс и Рахил Баум. През последните два дни Бет се бе грижила за ранените и беше виждала мъките им. От предишното весело момиче не бе останала и следа. Рахил лежеше между Лайбер и Абрамс. Също като Текоа, тя беше отказала да се премести в конкорда. Изпитваше ужасни болки от раните си и не виждаше смисъл да чака нови страдания в самолета.

Преди да вземе решението си, Яков Лайбер бе помислил за трите си деца, ала Рубин го убеди, че ашбалите няма да се смилят над никого от тях. И все пак се колебаеше. Двете стюардеси се нуждаеха от него. Той тихо им шепнеше в мрака. Бет плачеше, Рахил мълчеше. Яков коленичи до нея и стисна ръката й. Бет Абрамс прегърна и двамата.

В третия ъгъл седяха Абдел Джабари и Ибрахим Ариф. Повече от трийсет години бяха живели сред тези хора и сега щяха да умрат с тях.

Джабари запали последната си цигара.

— Знаеш ли, Ибрахим, винаги съм знаел, че няма да умра от естествена смърт.

Ариф трепереше. Той също запали цигара и тежко издиша дима.

— Преди това може да умра от инфаркт — опита се да се пошегува арабинът. — Как ще го направим?

— Мисля, че имаме два-три пистолета.

Ръцете на Ариф се тресяха толкова силно, че едва държеше цигарата.

— Мисля, че няма да мога, Абдел. — Той се изправи.

Джабари силно го дръпна и прошепна:

— Не бъди идиот! Не чу ли какво направиха с Моше Каплан? Можеш ли да си представиш всички неща, които ще направят с теб? Спести си ги, приятелю.

Ариф се разплака и Джабари го утеши. Съжаляваше само, че не се е сбогувал с Мириам. Всъщност през последните два дни почти не я беше виждал. Не искаше да я обременява с присъствието си, ала сега му се щеше да е прекарал повече време с нея. Предполагаше, че е влюбена в Яков Хауснер, и изборът й го смущаваше. Той вярваше, че наистина съществува място, наречено „рай“, което толкова живо описваше Коранът. Вярваше, че ще иде там, но не и Мириам Бернщайн.

— Стига, Ариф. Успокой се. Очаква ни по-хубав свят. Прохладни градини, фонтани, вино и девици. Това причина ли е да плачеш?

Игаел Текоа, който не обичаше арабите и не одобряваше участието им в мирната мисия, тихо извика от отсрещния край на колибата:

— Абдел, Ибрахим, смелост.

— Добре сме, Игаел — отвърна му Джабари. — Благодаря ти. — Продължаваше да го гризе мисълта, че няма да види Мириам преди да умре. Изкушаваше се да иде да я потърси, но не искаше да оставя Ариф сам. Ашбалите бяха прекалено близо. Трябваше да е сигурен, че ще отнеме на Риш това последно удоволствие. Ала чакането измъчваше всички. Накрая той наруши мълчанието и попита какво ще правят. Никой не му отговори.

Изстрелите се приближаваха и израелците, които все още отвръщаха на огъня, заеха позиции край колибата. В кирпичените стени се забиха няколко куршума. Това накара всички да се раздвижат. Рубин застана в средата на колибата и се прокашля.

— Трябва да започваме. — Той изчака малко. — Ако смятате, че ще ви е по-лесно, ще го направя аз. Имаме два пистолета.

Джабари рязко се изправи и се приближи до него.

— Моля те. Бързо.

Без да отговори, Рубин вдигна пистолета си, насочи го между двете точици светлина — очите на арабина — и стреля.

Когато екотът заглъхна, в колибата се чу молитва, придружена от тихи ридания.

Юри усети нещо влажно и инстинктивно избърса кръвта от лицето и ръцете си. Целият трепереше. Разбираше, че гласът му ще му изневери, и не знаеше какво да направи. Решителността му го напусна. Той насочи пистолета към сърцето си и натисна спусъка. Тялото му се строполи назад върху четиримата млади сътрудници. Едно от момичетата изпищя и припадна. Другите трима внимателно го положиха на пода. Двамата младежи взеха пистолетите, припряно зашепнаха помежду си, после станаха и отидоха при Лайбер, Абрамс и Баум. Осветиха ъгъла със запалка, прицелиха се, изгасиха запалката и понечиха да натиснат спусъците. Бет Абрамс проплака и Лайбер се хвърли между двете момичета и мъжете. Единият пистолет изтрещя, но изглежда, не улучи. Другият младеж отново светна със запалката.

Рави Левин се втурна в колибата, видя всичко преди пламъчето да угасне, сграбчи двамата мъже за яките, запрати ги на пода и започна да ги рита, като крещеше и кълнеше.

— Да не си мислите, че можете да ме надхитрите? Разкрих ви! Знаех какво се каните да направите! Вън! Вън! Излизайте! — Той тичаше из колибата като обезумял и размахваше ръце. На няколко пъти се препъна в телата на Юри Рубин и Абдел Джабари, после започна да рита и тях, докато не осъзна, че са мъртви. — Вън! Вън! Махайте се! Как смеете! Отведете ранените в самолета! Вън!

Появата му развали магията и всички, които можеха, изтичаха навън.

Рави Левин остана сам в средата на колибата. Тялото му се тресеше, по лицето му се стичаха сълзи. Беше постъпил както трябва, ала не бе сигурен, че е прав. Чудеше се как ще погребе двете тела за краткото време, което му оставаше. Чудеше се и кои са мъртвите.

Външният министър събра малка, леко въоръжена група в западната част на върха, близо до окопа на Маклуър. Вайцман видя Ричардсън да лежи на дъното, вече покрит с пласт прах, но нямаше време да мисли какво означава това и къде е изчезнал агентът.

Ариел Вайцман беше решен да поведе групата си по стръмния гласис. Имаше намерение бързо да се спуснат по склона и да скочат в реката като Добкин. Без ранените щяха да успеят. Искаше му се Мириам Бернщайн да промени решението си и да дойде с него, ала тя бе под влиянието на Хауснер и не желаеше да напусне самолета. Всички бяха облечени в оранжеви спасителни жилетки от конкорда. Той ги строи на ръба на стената, приклекна в поза на спринтьор и им нареди да направят същото.

— Когато преброя до три, тръгваме. Готови…

От командния пост почти не идваха заповеди. Куриерите, които все още изпълняваха задълженията си, носеха на Хауснер и Бург лоши новини и се връщаха обратно само с предложения и окуражения.

Хауснер се обърна към Бург.

— Искаш ли да поемеш цялото командване, Исак? Готов съм да ти го отстъпя.

Бург кисело се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Смяташ ли, че можех да направя нещо повече?

Шефът на Шин Бет се замисли за миг.

— Не. Честно казано, ти се справи блестящо. Можеше да си мъничко по-дипломатичен… а може би не. — Той се заслуша в приближаващите се изстрели. — И хората ни бяха чудесни.

— Да.

Към командния пост се приближиха Маркус и Алперн. Маркус небрежно отдаде чест.

— Какво ще правим, шефе?

Хауснер не знаеше какво да му отговори. Чувстваше се длъжен да каже нещо, но не можеше да измисли нито заповед, нито думи на благодарност.

— Просто вземете със себе си колкото може повече копелета. — Той замълча за миг. — И ви благодаря. Вие бяхте гръбнакът и сърцето на отбраната ни. Справихте се невероятно. Никой от оцелелите няма да го забрави.

Двамата кимнаха и изчезнаха в мрака.

Бург постави ръка на рамото му.

— Най-добре да отидеш в конкорда преди да са ти отсекли пътя. Обеща й и тя те чака. Аз ще остана тук.

Яков поклати глава.

— Не. Не искам да видя какво ще направят с нея. Тя също няма да иска да види какво ще направят с мен. Знае го и не ме очаква.

— Разбирам. Ще се… знаеш какво имам предвид.

— Не. Не съм от тези хора. Пък и преди да си ида искам да кажа някои неща на Ахмед Риш.

Бург кимна. На лицето му се изписа крива усмивка.

— Страхотно се справихме, нали?

— Да… Слушай!

— Какво?

— Чу ли…

— Да. Да!

Хауснер погледна нагоре. Стори му се, че вижда проблясък, чу и далечния характерен вой на реактивни двигатели.

— Открили са ни, Исак! — извика той. — Открили са ни, по дяволите!

Бург бясно започна да размахва ръце и да вика:

— Тук! Тук сме!

Яков се насили да се усмихне и каза:

— Прекалено късно, за да ни помогнат, но не толкова, че да не пометат Риш и неговата банда. Знаеш ли, възвърнах си вярата в израелското военно разузнаване.

Бург бе толкова възбуден, че отначало не го разбра. После се сети. Бяха пристигнали израелски или иракски самолети, но нямаше да променят съдбата им. Раменете му увиснаха.

— Надявам се, че Добкин е оцелял.

Двамата вдигнаха глави и видяха огнена следа на ракета, която разцепи небето.

33.

Първото нещо, което направи Теди Ласков, бе да изпълни последното си обещание към Бекер. Той откри лиъра с радара и изстреля по него ракета „Финикс“ от 160 километра разстояние.

Пилотът на лекия самолет се прозяваше и сънливо зяпаше през предното стъкло. Вече му се виеше свят от кръжене на автопилот. Земята не се виждаше от прах, но тук горе беше чисто. Зората изпълзяваше от Персия и изглеждаше, че денят ще е подходящ за полети. След известно време можеше да му се наложи да отиде до лагера им в пустинята Шамия, бързо да презареди и да се върне — освен ако онези глупаци долу най-после не приключеха. Пилотът отново се прозя.

После погледна през левия илюминатор и забеляза в небето огнена жилка. Секунда по-късно с удивление осъзна, че светлината се приближава към него. Той потупа спящия копилот и двамата видяха как пламъкът променя курса си и ги следва. Когато разбра какво е това, пилотът нададе пронизителен вик. Ракетата се устреми към тях и като че ли увисна пред стъклото на кабината. На корпуса й израелските оръжейници бяха нарисували приказната птица, която сякаш се усмихна на първите слънчеви лъчи и намигна на двамата пилоти в мига преди да погълне плячката си в страшно оранжево огнено кълбо. За разлика от истинския феникс обаче, нямаше никаква вероятност да се възроди от пепелта си и да започне нов живот.

Ласков насочваше ескадрилата си с помощта на радара. Компютрите бяха позволили на автопилотите да се движат ниско над земята по време на целия нощен полет и бяха прелетели под йорданските и иракските радари. Почти не бяха имали време да проучат терена, но всеки пилот знаеше, че липсващата информация може да се компенсира с умение и желание. Свръхзвуковият полет над Йордания и западен Ирак, общо хиляда километра, им отне по-малко от четирийсет и пет минути. Освен изтребителя на Ласков, който носеше два „Финикса“, самолетите бяха въоръжени само с ракети въздух-земя.

Веднага щом лиърът изчезна от радара, Теди каза в микрофона:

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Чувате ли ме?

Мириам Бернщайн чу експлозията във въздуха, докато седеше сама в пилотската кабина. Нямаше представа какво е това, но всъщност не я интересуваше.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил. Чувате ли ме, „Конкорд“?

Стори й се, че чува далечен глас. Звучеше и смътно познат.

— „Конкорд“ две, „Конкорд“ две, чувате ли ме?

Тя погледна към радиостанцията така, като че ли я виждаше за пръв път.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил. Чувате ли ме? Хайде де, обадете се.

Мириам се опита да усили звука и да включи микрофона, но не знаеше как се прави.

— Теди! — извика тя към пулта. — Теди! Чувам те! — Гневно пусна микрофона и изтича от кабината при ранените и сестрите. — Те са тук! Военновъздушните сили! Военновъздушните сили! — Помещението внезапно се изпълни с шум и тя остана за миг като хипнотизирана. Зад себе си чуваше гласа на Теди Ласков, сякаш от някакъв сън.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Чувате ли ме? Чувате ли ме? — Мириам се втурна навън на крилото. — Давид! Капитан Бекер!

Бекер отново беше отишъл да уговаря Кан да се качи в кабината или ако не успее, поне да се сбогува с бордовия си инженер. Когато чу взрива, незабавно разбра какво става, затича се нагоре по рампата, мина покрай Мириам, влетя в самолета и хукна към кабината.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. „Конкорд“ две. „Конкорд“ две. Отговорете, моля.

Давид с треперещи пръсти взе микрофона и натисна бутона, докато с другата си ръка настройваше честотата.

— Високо и ясно, Гавриил! Високо и ясно! Положението е критично! Критично! Арабите са съвсем близо! Чуваш ли ме, Гавриил?

Ласков едва не скочи от седалката си.

— Високо и ясно! Високо и ясно! Положението критично, прието, втори. Дръжте се. Дръжте се. Идва C-130 с десантници на борда. Ще издържите ли?

Гласът на Бекер трепереше.

— Да. Не. Не зная. Можете ли да ни помогнете по някакъв начин?

— Все още съм малко далеч и трябва да намаля скоростта. Ще пристигна след… четири минути. Можете ли да обозначите местоположението си със светлинен сигнал?

— Да! Ще включа светлините за приземяване.

— Прието. Какво ще кажете да запалите малко керосин?

— Да. Да. Имаме коктейли Молотов. Ще осветим границите на позициите си. Следи и за трасиращи куршуми, Гавриил. Техните са много, нашите съвсем малко.

— Прието.

Неколцина леко ранени се бяха наблъскали в кабината зад Бекер. Яфе си проправи път навън, излезе на крилото, изправи се и надвика воя на бурята:

— Военновъздушните сили идват! Военновъздушните сили идват! Обозначете нашите позиции с керосин! Къде е Хауснер? Къде е Бург? Дръжте се! Идват!

Естер Аронсон профуча покрай Яфе и скочи на земята. Залитна, падна, скочи на крака и се затича към западния склон, за да спре външния министър и групата му.

На хълма се разнесоха викове и след няколко минути и ашбалите, и израелците знаеха какво става.

Риш и Хамади поведоха оцелелите си войници в устремна атака към конкорда. Израелците пък отстъпваха към него. Няколкото останали коктейли Молотов бяха запалени и хвърлени. Защитниците престанаха да пестят последните си боеприпаси и стрелбата се усили.

Ашбалите, които вече бяха дали прекалено много жертви, неохотно се придвижваха напред. Всеки следващ убит ги караше да проклинат и вият. Преди бяха водили вътрешна борба между желанието да довършат врага и да оставят битката да се реши от само себе си, без да участват в неизбежните изнасилвания и сеч. Сега пристигането на израелските военновъздушни сили внезапно променяше ситуацията. Трябваше да заловят поне един израелец жив, при това бързо, за да имат заложници, за които да преговарят.

Когато се включиха светлините на самолета, те започнаха да стрелят срещу него, но Риш се боеше, че горивото ще експлодира и израелците ще загинат, затова нареди на хората си да се целят само в пилотската кабина.

Палестинците разбираха, че не им остава много време. Когато изтребителите се приближаха, трябваше да са колкото може по-близо до израелците. За предпочитане в самия конкорд, след като ги вземеха за заложници. Всичко щеше да се реши след минути.

Взеха трупа на полковник Томас Ричардсън и външният министър поведе групата си обратно към самолета. Потърсиха и Маклуър, но не успяха да го открият. Вайцман разговаря с рави Левин, който му разказа за неуспялото масово самоубийство. Двамата бяха единодушни, че единственото правилно решение е да поставят всички от колибата под арест и седмината, които не бяха ранени, получиха заповед да се качат в задното багажно отделение.

Двамата мъже от Отбранителната лига „Масада“ изнесоха трупа на Юри Рубин и го поставиха в яма, която бяха изкопали за тази цел.

Ибрахим Ариф носеше тялото на Абдел Джабари като дете. Залиташе от тежестта и сълзите го заслепяваха, но не позволяваше да го погребат.

Мириам Бернщайн приклекна на крилото, видя приятеля си в ръцете на Ариф и го повика.

Арабинът вдигна глава.

— Ариф, аз го обичах не по-малко от теб. Но той е мъртъв и трябва да бъде погребан. Изисква го и нашата, и вашата религия. Моля те, разбери. Времето изтича. Направи каквото ти казват.

Ариф понечи да отговори, но не успя да овладее гласа си. Накрая дълбоко си пое дъх.

— Абдел те обичаше… — Той се извърна, втурна се със залитане към ямата, спря на ръба и погледна към тялото на Юри Рубин на дъното. После се взря в отворените очи на Джабари. — Е, сбогом, стари приятелю. — Внимателно го спусна върху Рубин и хвърли отгоре им шепа пръст. В този момент дотичаха двама израелци с автомати и скочиха в тясната дупка. Усетиха, а после и видяха труповете под краката си, но не пожелаха да напуснат единственото прикритие наоколо, а започнаха да стрелят в сумрака. Единият се обърна към Ариф.

— Ако нямаш оръжие, най-добре се скрий. Приближават се.

Арабинът кимна и се върна при конкорда. „Животът — помисли си той — се състои от равни части глупост, страх, ирония и мъка.“ Завиждаше на Абдел за неговите прохладни градини, вино и девици.

Копилотът на Ласков Дани Лавон пръв забеляза керосиновите огньове. Светлите точици образуваха повече или по-малко овална форма около светлините на конкорда. От изток на запад към самолета летяха зелени трасиращи куршуми. Почти нямаше ответен огън. От тази височина Лавон виждаше слънцето над върховете на Загрос, но лъчите все още не огряваха Вавилон. Над древния град вече се разсъмваше, ала пясъкът и прахът бяха прекалено плътни. Той повика Ласков по интеркома:

— Огньове на север-североизток, капитане. Близо до малкия завой на реката.

— Прието. Виждам ги. — Теди нареди на ескадрилата да се насочи право към целта.

Дванайсетте изтребителя F-14 едновременно се спуснаха надолу като гигантски грабливи птици. Ласков, който летеше пръв, профуча на по-малко от двайсет метра над хълма. Грохотът на самолетите бе оглушителен и страшен. Надигнаха се огромни прашни облаци и земята под конкорда се разтърси. Всички долу инстинктивно залегнаха.

След преминаването Ласков нареди на половината от ескадрилата да поеме на юг и да се приготви за охрана на транспортния самолет C-130. Съмняваше се, че там има палестинци, но го изискваше правилникът.

Хауснер застана на едно коляно и помогна на Бург да се изправи.

— Едва не събориха лулата от устата ти, Исак. Добре, тук ще се разделим, приятелю. Ти се върни и поеми командването на самолета и хората вътре. Аз ще ги забавя.

— Ако имахме време, щях да споря с теб. Сбогом, Яков. Желая ти късмет. — Той потупа Хауснер по гърба и се затича към самолета.

Яков чуваше ашбалите, които се приближаваха към командния пост откъм изток и юг. Той извади пистолета си и зачака.

От прашната пелена се появиха Маркус и Алперн. Хауснер ги повика и те дотичаха при него.

— Дайте ми един калашник и всичките си боеприпаси. Ще ги забавя под прикритието на това възвишение. Вие незабавно се върнете при конкорда и помогнете за организирането на отбраната. Използвайте бронираната решетка и се укрепете зад рампата и колибата. Трябваше да направим окопи около самолета, но сега няма смисъл да съжаляваме. Изпълнявайте заповедите на Бург. Без да спорите. Вървете.

Те му подадоха автомата и два изхабени до половината пълнителя. Хауснер издърпа от земята изкривения алуминиев прът и го подаде на Алперн.

— Сувенир, Сам. Винаги носи тази тениска, когато разказваш на внуците си за Вавилон. Ще те смятат за истински идиот.

Алперн се усмихна и взе знамето. После двамата махнаха за сбогом и се отдалечиха.

Яков зае позиция зад възвишението, стреля няколко пъти и привлече ответен огън. Появата на Ласков и неговите изтребители го радваше като нищо друго през целия му живот. Но бяха закъснели. Яфе му беше докладвал за транспортните самолети и десантниците, но даже да пристигнеха още сега, пак щеше да е прекалено късно. Трябваше да кацнат на заливните тераси, да надуят салове и да прекосят Ефрат. Ако се приземяха на пътя, щеше да им остане да изминат почти цял километър. А ревът на тежките четиримоторни C-130 все още не се чуваше.

Ако израелците извършеха парашутен десант, можеха да ги спасят, ала в прашната буря това щеше да е чисто самоубийство. Половината от войниците щяха да паднат в реката. Не, изтребителите бяха чудесна проява на сила, ала не променяха нищо. Всъщност даже влошаваха положението. Преди ашбалите бяха готови да ги избият до крак и с това щеше да приключи всичко. Сега трябваше да вземат заложници, за да си спасят кожите. И тогава цялата история щеше да започне отначало. Хауснер се надяваше, че Ласков разбира ситуацията и няма да се поколебае да залее хълма с напалм. Ако не друго, поне щяха да очистят Риш — и Хамади, когото Хауснер смяташе за далеч по-опасен бъдещ противник.

Във въображението си Яков дълго се сбогува с Мириам. Разкъсваше се между желанието да се върне в конкорда, за да се прости с нея, и да остане тук, където поне чувствата му бяха в безопасност.

Питър Кан, който продължаваше да поправя помощното запалващо устройство в предния колесник, чу виковете и припрените стъпки към самолета и видя неколцина невъоръжени да се качват по рампата. По-напред различи силуетите на коленичили израелци, които стреляха срещу противника. Куршуми изравяха дупки в стените на кирпичената колиба. Няколко души заеха огневи позиции около рампата. Младо момиче се прикри зад неговата ниска пръстена платформа. По един или друг начин краят наближаваше, но Кан не преставаше да работи.

После бордовият инженер внезапно се претърколи изпод колесника, прескочи залегналото момиче, избърса ръцете и лицето си и бързо се изкачи по рампата. На крилото Мириам Бернщайн го хвана за ръка.

— Виждали ли сте Яков Хауснер?

— Не, госпожо Бернщайн. През цялото време бях под предния колесник. — Кан забеляза, че част от бронираната решетка, която бяха използвали за отбранителните съоръжения, сега е върната в конкорда и поставена покрай стените. Находчивост и рационално мислене до последния момент. Това му харесваше. Ако не друго, поне бе адски добър опит. — Вижте, госпожо Бернщайн, по-добре влезте вътре. Тук привличаме огъня. — Той се освободи от ръката й и се приближи до Бург, който стоеше в най-крайната точка на дясното крило. Около него лежаха шестима души и стреляха в мрака. Всички вече бяха разбрали, че ашбалите не искат да стрелят по крилата и да рискуват да възпламенят конкорда с потенциалните заложници.

Кан потупа Бург по рамото.

— Извинете ме.

Исак се обърна към него.

— А, здравей, Кан. Добър опит с помощното устройство.

— Да, господине. Тъкмо затова исках да поговоря с вас… или с господин Хауснер.

— Казвай, синко. Хауснер още е там. — Той посочи с ръка.

— Да, господине. Хм, мисля, че го поправих.

— Поправил си го?… — Бург ненадейно избухна в смях. — Какво? На кой му пука, синко? Влизай в самолета.

Кан не помръдна от мястото си.

— Струва ми се, че не разбирате, господине. Те няма да пристигнат навреме. Можем…

Мощна експлозия ги повали на крилото. Един от изтребителите прелетя над могилата. Друг се приближи откъм Ефрат и изстреля ракети въздух-земя над конкорда. Те оставиха огнени следи и се взривиха край старите окопи. Трети пусна лазерно насочвана бомба, която избухна на западния склон. Във въздуха се разхвърчаха тухли, тонове пръст се свлякоха по стръмния гласис и завлякоха неколцина ашбали в реката.

Земята се разтърсваше, ударни вълни брулеха старата цитадела, която в продължение на повече от хилядолетие беше бранила северните подстъпи към Вавилон. На стотици метри във въздуха хвърчаха пясък и глина. Червените следи на ракетите прорязваха небето като падащите звезди, които толкова бяха привличали древните вавилонски астролози. Изтребителите поставиха представление, каквото Вавилон никога не бе виждал. Но само толкова. Представление. Ласков не смееше да стреля достатъчно близо, за да постигне сериозен резултат. Просто искаше да спечели време. Докато пристигнат десантниците. Време.

Бург лежеше там, където беше паднал.

— Какво? — надвика експлозиите той. — Какво?

— Мисля, че можем да включим устройството и да запалим двигателите — отвърна Кан.

— И какво от това? Какво значение има, по дяволите? Не ни трябва климатичната инсталация, Кан.

— Можем да се махнем оттук!

— Да не си се побъркал?

Наблизо падна ракета, изора земята край опашката и избухна, пращайки по конкорда пръст и шрапнели.

Бордовият инженер повдигна глава.

— Не съм. Можем да се махнем.

— Къде?

— Където и да е. Стига да се махнем оттук.

Бург хвърли поглед назад. Надяваше се да види как Хауснер се изкачва по рампата с онази вече прочута негова смесица от нехайство и заплашителност. Но там беше само Мириам Бернщайн, която се взираше в огнената нощ. Искаше му се да й извика, ала нямаше да го чуе. Той отново се обърна към Кан.

— Кажи на капитана да се опита да запали двигателите.

Бордовият се втурна към пилотската кабина.

— Давид!

Бекер разговаряше с Ласков по радиостанцията и му махна с ръка да мълчи.

— Давид!

Пилотът насочваше стрелбата на изтребителите и тактиката се оказваше успешна. От кабината не се виждаше много, но той се опитваше да помогне с нещо. А и трябваше да признае, че му доставя удоволствие.

— Добре, Гавриил. Ако имаш още самонасочващи се бомби, сега е времето да ги пуснеш. Мини покрай брега на реката в основата на склона в случай, че някой там е останал жив. Все още можем да избягаме оттам. Хвърли още една на двестатина метра напред и надясно от мен. Ще ти дам знак с предните светлини.

— Прието за реката, втори, но другата цел е прекалено близо до вас.

Кан разтърсваше Бекер за рамото и му крещеше на английски, родния им език:

— Не ме ли чуваш, по дяволите? Поправих помощното устройство. Запали тая дебелогъза птица и я накарай да се махне от тоя лайнарник!

За миг Бекер онемя.

— Поправил си устройството?

— Поправих го. Поправих го. — „Може би“ — помисли си Кан.

Пилотът натисна ключа на помощното запалващо устройство. Не вярваше, че в акумулатора е останала достатъчно енергия, но нищо не му струваше да опита. Заслуша се и въпреки рева на вятъра и експлозиите чу, че устройството се върти. Но не палеше. Бекер изключи светлините на самолета. Двамата с бордовия инженер безмълвно следяха температурния датчик на устройството. Бялата стрелка не помръдваше. Давид опита с познатото: „Само още веднъж, Господи, само още веднъж“. Нищо.

34.

Двата огромни транспортни самолета C-130 прелетяха ниско над западната пустиня. Бяха напуснали територията на Израел много по-рано от ескадрилата F-14, но се движеха с максимална скорост 585 километра в час и полетът им продължи близо два часа.

Кралят на Йордания незабавно разреши да използват северния йордански въздушен коридор до иракската граница. Едва когато го поставиха пред свършения факт, че изтребителите вече са в Ирак и двата C-130 наближават границата, иракското правителство неохотно се съгласи да ги допусне. Алтернативата беше да откажат и да поискат ескадрилата незабавно да напусне въздушното им пространство, което щеше да наложи смущаващи обяснения как изобщо са проникнали толкова навътре в страната.

След като по телефонните линии бяха разменени много зловещи декларации, Багдад най-после отстъпи пред искането на Йерусалим за съвместна операция и израелският министър-председател и иракският президент подготвиха изявление за пресата. За да му придаде достоверност, Ирак прати малка бойна част от Хашимия по Ефрат и обяви бойна готовност в гарнизона в Хила, макар и двете правителства да знаеха, че не могат да разчитат на палестинските войници. Смяташе се, че Ахмед Риш плаща на повечето от тях, и иранските им офицери внимателно ги наблюдаваха. И Ирак, и Израел разбираха, че частта от Хашимия няма да стигне до Вавилон навреме, за да участва в операцията, но в случая бе важна проявата на подкрепа.

Други иракски офицери от Хила, придружени от полицаи и служители от малкото летище в града, потеглиха с автомобили на север към Вавилон. Те блокираха пътя Хила — Багдад малко по на юг от мястото, на което беше кацнал конкордът, и го обозначиха със светлинни сигнали в сумрака на бурята. Друга бойна част пресече Ефрат с моторница, за да маркира по същия начин импровизирана писта на заливните тераси. Всичко това не беше абсолютно необходимо за приземяването на транспортните самолети, но значително намаляваше рисковете.

След като даде своя принос, иракското правителство пасивно зачака развитието на събитията. Провалът на израелската военна операция нямаше да се приеме като трагедия в някои багдадски кръгове, докато успехът й очевидно щеше да е резултат от иракското участие. И в двата случая нямаше да изгубят нищо. Можеха да си навлекат укори от страна на палестински организации и навярно някои арабски правителства, ала времената бяха такива, че много други арабски държави официално щяха да приветстват хуманитарната проява и Багдад щеше да спечели добрата воля на Запада — добра воля, която по-късно можеше да се превърне в нещо по-конкретно. Като цяло правителството смяташе решението си за правилно — особено след като Израел не им оставяше друга възможност.

Капитан Измаил Блок и лейтенант Ефраим Херцел, пилоти на първия от двата C-130, видяха светлините по пътя за Хила и завиха наляво. Три от изтребителите, пратени да ги покриват, профучаха покрай тях и се понесоха към предвиденото място за кацане. Големият транспортен самолет бързо се спусна надолу, каквото и беше предназначението му в бойна обстановка.

Петдесетимата израелски десантници на борда закопчаха предпазните си колани и се приготвиха за неизбежното разтърсване. Двата джипа, единият със 106-милиметров безоткатен гранатомет, а другият с двуцевна 50-калиброва картечница, бяха здраво закрепени на местата си. Лекарите и сестрите за пореден път провериха подвижния си лазарет.

Капитан Блок отново намали скоростта и се обърна към лейтенант Херцел.

— Когато хвърляхме чоп за пътя или заливната тераса и се падна пътят, защо не ми възрази? — Гигантският самолет се носеше сякаш на метри над бруленото от бурята шосе. Блок се опитваше да поддържа курс между светлините, но силният вятър ги тласкаше наляво и ги разтърсваше.

Херцел не откъсваше поглед от пулта.

— Реших, че си избрал пътя тъкмо защото си знаел, че е по-опасен.

Капитанът вече си мислеше, че ще се наложи да се издигне и да подходи отново, но вятърът утихна за няколко секунди и той тежко приземи самолета.

Меките гуми се удариха в ронливия асфалт и разбиха големи парчета от него, които полетяха във всички посоки. Вихърът ги тласна наляво и Блок компенсира отклонението.

— Стигат ми опасностите с жена ми и гаджето ми. Защо са ми нови? — Той натисна спирачките. Двигателите и гумите нададоха оглушителен вой и хората отзад запушиха уши.

Херцел погледна назад през страничния прозорец и извика:

— Остави малко асфалт, за да можем да излетим, Изи!

— Никъде няма да излитаме. След като всичко свърши, ще се наложи да набираме скорост чак до Багдад.

На големи интервали от двете страни на пътя виждаха иракски автомобили. Мъжете в тях им махаха с ръце и двамата пилоти им отвръщаха.

— Приятелски ли са настроени местните? — попита Херцел.

— Докато на борда има петдесет десантници, няма начин да не са.

Самолетът спря почти на същото място, на което конкордът за пръв път бе докоснал пътя. C-130 беше предназначен точно за такива кацания. Конкордът изискваше огромни гладки писти и Блок не можеше да не се възхити на пилота, който бе извършил такъв подвиг. Погледна напред и нагоре, където високите могили на Вавилон се очертаваха на фона на изсветляващото небе, и каза:

— Вавилон.

Херцел проследи погледа му.

— Вавилон… Вавилон.

Задната рампа се спусна още преди напълно да са спрели. Десантниците изскочиха навън и се разгърнаха покрай пътя. Група иракски офицери и полицаи любопитно ги наблюдаваха от боядисаните си в маскировъчни цветове автомобили. Израелските войници бяха нервни, иракчаните също.

Двата джипа се спуснаха по рампата и минаха под крилете. Взвод десантници обкръжи самолета и оформи защитен периметър. Медицинският персонал на борда започна да се подготвя за ранените. Три стрелкови взвода, всеки командван от лейтенант под ръководството на майор Сет Арнон, се разгърнаха и се затичаха успоредно на джиповете. Насочиха се към първите си цели — Портата на Ищар, мотела и музея.

Капитан Блок ги следеше от пилотската кабина.

— Не е много приятно да си пехотинец.

Лейтенант Херцел вдигна очи от пулта.

— Те спаха по целия път насам и на връщане пак ще спят. Поне веднъж се съжали над помощника си.

Блок погледна към северната цитадела, обгърната в оранжеви, жълти, червени и бели пламъци. Грохотът на битката се чуваше ясно.

— Съжалявам онези нещастници там горе. Знаеш ли, Еф, когато в петък следобед излетяха, си казах: „Какви късметлии, заминават за Ню Йорк на държавна сметка, само за да донесат парче хартия, на което пише «мир».“

Лейтенантът също наблюдаваше проблясъците на далечната могила.

— Май не е много приятно и да си на мирна мисия.

Капитан Барух Гайс и лейтенант Йосеф Щерн не забелязаха иранските светлини по заливните тераси, нито трите изтребителя, които трябваше да ги покриват. Гайс си помисли дали да не изчака слънцето да изгрее над далечната планина, ала докато слушаше разговора между Давид Бекер и генерал Ласков по радиостанцията и гледаше проблясъците на ракетите, разбираше, че не остава много време. Всъщност вече навярно бяха закъснели, но той беше решен да изпълни задачата си.

Капитан Гайс искаше да се приближи колкото може повече до мястото на битката, без да влиза в обсега на оръжията, така че се отказа да търси светлинните сигнали и избра участък само на километър южно от хълма. На неговата карта това място беше обозначено като Ума. Странно, помисли си Гайс. Арабският толкова приличаше на иврита. Ума. „Общност“. Той повика водещия пилот на трите F-14.

— Ще кацна така, че да спра някъде близо до точката, обозначена като Ума. Можете ли да осветите района?

— Прието.

Изтребителят спусна парашут с мощна сигнална ракета. Гайс насочи самолета срещу вятъра и започна да намалява скоростта. Напред се виждаха очертанията на Ума. Той зави наляво от селото и започна да се приземява.

Лейтенант Щерн погледна надясно през страничния прозорец. В къщите като че ли горяха огньове. Бурята отнасяше сигналната ракета на запад. Тя се клатеше като махало под парашута и хвърляше по земята странни сенки. После прелетя точно над пилотската кабина и двамата се извърнаха от ослепителната й светлина. Изтребителят спусна втори парашут над реката, който също се понесе на запад към тях.

Петдесетте десантници отзад се вслушваха във воя на вятъра и двигателите. Вместо джипове те имаха дванайсет моторизирани гумени сала. Войниците усещаха, че самолетът вече каца, и челата и горните им устни лъщяха от пот.

Лекарите и сестрите си шепнеха разтревожено. Всеки C-130 имаше готовност да приеме двайсет и петима ранени. Ами ако само жертвите на мирната мисия бяха толкова? Можеха да пострадат и десантници. Ами ако имаше ранени пленници?

Капитан Гайс най-после успя да приземи самолета. Разплискаха се хиляди кубични метри кал и покриха корпуса, който пресече мочурището и се насочи към селото. Сигналната ракета започна да догаря и наоколо се спусна мрак.

Пред тях се очертаха кирпичени къщи. Отвъд Ума Гайс зърна водите на Ефрат и натисна спирачките. Самолетът спря на по-малко от сто метра от селото.

Задната рампа се спусна. Три взвода десантници изскочиха навън и се затичаха към сградите. Четвърти взвод се разгърна около самолета и незабавно започна да се окопава в калта.

Майор Самуил Барток стреля с узито си във въздуха, но никой не му отговори. От отсрещния бряг на реката се чуваха гърмежи. Той погледна картата си. Ако не срещнеха съпротива в селото и успееха да се придвижат срещу течението до хълма, щяха да им трябват двайсетина минути, за да заемат позиция. Но и тогава нямаше гаранция, че ще попречат на арабите да настъпват срещу конкорда. Колко бяха палестинците? Според капитан Бекер от над сто и петдесет ашбали бяха оцелели не повече от трийсетина. Невероятен подвиг за мирна мисия. Майор Барток мрачно се усмихна. Не, не беше възможно. Трябваше да е готов за многоброен противник.

Десантниците заобиколиха селото. На север първият израелски взвод стигна до Ефрат. Първият войник, който стъпи на брега, редник Ървинг Фелд, се изпика в реката.

Командван от майор Барток, вторият взвод се придвижи към къщите.

От малката уличка се появи старец и бавно се запъти към тях. Той погледна над главите на израелците към големия самолет сред тресавището. Първите утринни лъчи осветяваха синята Давидова звезда. Мъжът вдигна дясната си ръка и каза:

— Шалом алехем.

— Салаам — отвърна на арабски майорът.

— Шалом — упорито повтори старецът.

Барток не се изненада много. Бяха му казали, че някъде край Вавилон е възможно да живее еврейска общност. Ако имаше време, щеше да поговори с непознатия, но не разполагаше нито с минута за губене. Той махна с ръка.

— Алехем шалом.

По броя на кирпичените къщурки прецени, че селото наброява не повече от петдесетина жители. Майорът извика през рамо към радиста, докато водеше взвода си между сградите:

— Кажи на Йерусалим, че открихме еврейско село. — Той пак погледна картата. — Ума. Попитай дали можем да ги отведем у дома. Даже да не стигнем до конкорда навреме, поне бихме могли да направим това.

Капитан Гайс прие съобщението от радиста и го предаде в Израел.

Министър-председателят изслуша пилота и бавно кимна. Вавилонските евреи. Но те бяха иракски граждани. Отвличането на чужди поданици едва ли можеше да се сметне за приятелски жест. Ако дадеше разрешение по радиостанцията и Багдад го подслушваше, можеше да изложи на опасност останалата част от операцията. И все пак, според закона за завръщането, всички евреи имаха право да дойдат в Израел. Понякога се налагаше да им оказват помощ. Имаше такива прецеденти. Премиерът огледа присъстващите. Някои кимнаха. Други отрицателно поклатиха глави. Много от лицата изразяваха мъчителната дилема, пред която бяха поставени всички. Но решението зависеше от него. Нямаше време за обсъждане.

— Имате ли място? — попита той по микрофона.

Капитан Гайс се усмихна.

— Как може да нямаме място за тях?

— Ами… хм, ако искат… да се върнат у дома, вземете ги. Край. — Министър-председателят се отпусна назад. Тук се твореше история. Или навярно провал. Вече бе стигнал толкова далеч, че спокойно можеше да пренебрегне последствията от всякакви нови опасни решения. Той помоли да му донесат чаша кафе.

35.

Първите слънчеви лъчи вече огряваха планините и равнините. Ласков отново прелетя над Вавилон и се зачуди как ли е там долу. Изпитваше същото желание да се приземи, както някога над египетските пирамиди. Но съдбата му отреждаше да наблюдава света от кожената си седалка. Бе прекарал прекалено голяма част от живота си над тази плодородна земя и с нетърпение очакваше да се слее с обитателите й след като тази история свършеше.

Той изслуша докладите на пилотите, които бяха покрили кацането на двата C-130.

— Прието. Сега се върнете в ескадрилата и обстрелвайте хълма. И внимавайте. — Генералът се спусна ниско за поредната си атака. Небето бе ясно, но прашната буря на земята продължаваше да свежда видимостта до по-малко от неколкостотин метра.

Ласков натисна един от бутоните на руля и 20-милиметровата картечница проряза пътека от изток на запад. Спря точно преди да стигне до пустите израелски окопи. Видимостта все още не беше достатъчна, за да обстрелва арабите без риск за сънародниците си.

Конкордът внезапно се появи пред него и той рязко набра височина. За миг зърна жена, застанала на крилото, и си представи, че е Мириам. Като че ли викаше някого.

Ужасно му се искаше да разпита Бекер за нея. Незададените въпроси мъчително напираха в гърдите му. Ала в Израел имаше стотици други хора, които се вълнуваха за своите близки. Трябваше да потърпи заедно с всички тях.

Прелетя над Ефрат, зави и се насочи на юг със своите шест изтребителя, за да се смени с другата половина от ескадрилата. Сега беше техен ред да изпразнят смъртоносния си товар. Той погледна към индикаторите за горивото. Още малко и нямаше да стигне за обратния път. Теди натисна бутона на интеркома.

— На оная улица долу няма ли бензиностанция?

— Да бе — отвърна Дани Лавон. — Свий наляво, карай хиляда километра към светлината и спри в Лод. Приемат всякакви кредитни карти.

Ласков се усмихна. Бе предупредил помощника си да следи горивото, без да го казва директно. Защо пилотите винаги разговаряха със заобикалки и лоши шеги? Даже в Червената армия. Американците пък бяха истински майстори на тези номера. Сигурно те го бяха измислили.

Докато прелиташе над транспортния самолет върху заливната тераса, Теди видя десантниците, които се качваха на надуваемите си салове от пристана на малко селце, и си погледна часовника. Все пак не се бяха забавили много. Ласков повика капитан Гайс.

— Тук Гавриил трийсет и две. Над теб съм. Страхотно кацане. Все още не виждам светлинните сигнали. Ще си отварям очите за капан.

— Прието, трийсет и втори. Добре се справи във Вавилон. Как е положението на земята?

— Виси на косъм. Край.

Един от изтребителите се отдели от другите и закръжи над приземилия се C-130. Други два покриха саловете.

Сега генералът полетя над източния бряг на реката и мина над втория транспортен самолет на пътя за Хила. Духаше ужасен вятър и пилотът беше оставил двигателите включени.

Ласков различи мотела, музея и кулите на Портата на Ищар. Искаше му се да изстреля последната си самонасочваща се ракета срещу мотела, но от Йерусалим бяха забранили. Смятаха, че Добкин и плененото момиче, за което бе споменал, все още може да са живи. Теди се съмняваше. Но съвсем скоро щяха да разберат. Десантниците и джиповете наближаваха района. Знаеше, че ще има битка, и имаше заповед да унищожи мотела и музея, ако израелците се забавят повече от десет минути. Пленниците биха го одобрили. Ако той се намираше на тяхно място, нямаше да му хареса, но щеше да разбере. Добкин също. Добкин беше войник.

Давид Бекер отново натисна ключа на помощното запалващо устройство. Този път се завъртя по-бавно. Акумулаторите бързо се изтощаваха — ала температурата все още не се повишаваше. Той погледна Кан, който седеше на копилотското място.

— Съжалявам, Питър.

В кабината изсвири куршум и двамата се приведоха. Бекер усети мирис на керосин и разбра, че е улучен резервоар или горивна тръба.

— Опитай пак — отвърна Кан. — Опитай пак, Давид. Нямаме какво да губим.

— Напротив — надвика шума Бекер. — Не усещаш ли миризмата на керосин?

— Не усещам никаква миризма, освен на нажежено олово! Натисни го!

— Последният акумулатор ми трябва за радиостанцията!

— За Бога, опитай пак!

Давид познаваше бордовия си инженер като учтив и лаконичен човек и се изненада. Посегна към ключа, после погледна през разбитото предно стъкло. Трима-четирима ашбали напредваха на по-малко от сто метра разстояние. Някой — приличаше на Маркус — стреля срещу тях и те залегнаха. Първите слънчеви лъчи се опитваха да проникнат през прашната пелена и видимостта постепенно се повишаваше. Бекер различаваше в далечината тъмни фигури. Зачуди се дали са палестинци.

Един от изтребителите профуча толкова ниско, че конкордът се разтърси. Обгърна го огромен облак от пясък. Без да се замисля, пилотът натисна ключа, после бавно се обърна към Кан.

— Причува ли ми се, или е истина?

Питър не чу нищо, но усети вибрациите с тялото си.

— Запали! — надвика една току-що експлодирала ракета той. — Поправих скапаната бракма само с гаечен ключ и отвертка! Поправих я! Майната му на Хауснер!

На Бекер му хрумна, че Кан изобщо не се вълнува какво ще се случи после. Беше поправил двигателя и толкова. Сега идваше неговият ред. Той остави устройството да поработи минута. През цялото време очакваше гъстите керосинови изпарения да се възпламенят и да ги взривят на парчета. Но вятърът очевидно ги разнасяше. Пилотът се поотпусна. Генераторът зареди акумулаторите, енергийното захранване се изключи и основните системи влязоха в действие. Светлините в кабината станаха по-ярки, уредите и индикаторите на таблото оживяха.

Бекер избърса лице и прокара длани по предницата на ризата си. Десният извънбордов двигател запали веднага, сякаш току-що излизаше от ремонтната работилница на „Ел Ал“. Той се обърна към Кан и бордовият инженер направи знак с палци нагоре. Давид сведе очи към индикаторите за гориво. Стрелките не помръдваха. Единственият двигател изгаряше огромни количества несъществуващ керосин. Пилотът не можеше да разбере. Причината трябваше да е в някой повреден сензор. Някъде в този самолет, беше убеден в това, в някой от тринайсетте резервоара имаше достатъчно гориво. Той натисна ключа на левия извънбордов двигател, който бързо се завъртя и след две-три секунди запали, блъвна валмо бял дим и заработи нормално. Бекер опита десния бордови двигател, но той отказа. Пилотът продължи да си играе с него.

Кан се изправи и се премести пред собствения си пулт, където можеше да помогне с нещо. Много от системите не функционираха. Конкордът никога повече нямаше да излети, но с малко късмет щеше да измине известно разстояние по земята.

— Хайде, пиленце!

Десният бордови двигател най-после запали, но не работеше както трябва. Бекер натисна ключа на левия. Нищо. Опита пак. Абсолютно нищо. Все едно да въртиш ключа на автомобил без акумулатор.

— Към този двигател няма подаване на енергия — извика Кан. — Остави го.

— Ясно. — Пясъкът, който поглъщаха двигателите, можеше да ги повреди след секунди, всеки момент можеше да свърши горивото, ала Давид не искаше преждевременно да отпусне спирачките. Не и докато моторите не се задвижеха с пълна мощност.

— Всички да се качат в самолета! — викна той на бордовия инженер.

Питър отвори вратата към пътническото отделение. Ранените лежаха на освободените от седалки места или седяха и придържаха към корпуса парчета от найлоновата бронирана решетка. Хората, които се грижеха за тях, бяха приклекнали. Някои насочваха автомати през разбитите илюминатори и очакваха последната атака на ашбалите.

Кан изтича на крилото през аварийния изход. Двата десни двигателя мощно го разтърсваха. Поне десетина мъже и жени стояха на колене или лежаха върху алуминиевата повърхност и стреляха в сумрака. Неколцина души на земята прилагаха отчаян пехотински трик и стреляха без патрони, като имитираха откат, за да карат напредващите палестинци да залягат. От двата касетофона продължаваше да се носи грохот на оръжие, но не им бяха останали други военни хитрости. Бордовият инженер забеляза Бург на същото място, където го беше оставил, и се втурна към него.

— Ще потеглим! — извика той. — Наредете на всички да се качат в самолета!

Бург му махна с ръка, за да му даде знак, че е разбрал. Групата на външния министър бе налице, оцелелите самоубийци бяха под наблюдение в багажния отсек. Ранените се намираха на борда. Всички останали бяха на крилото, под самолета или в овчарската колиба. Всички, освен Хауснер и Джон Маклуър. От известно време никой не ги беше виждал. Бург започна да вика, но нямаше нужда. Дори и ашбалите вече знаеха какво става.

Последните въоръжени израелци на земята се качиха на самолета. Някои заеха позиции на лявото крило, други залегнаха по корем върху дясното, а двама се покатериха върху корпуса. Алперн изтича по рампата, понесъл безжизненото тяло на Маркус. Петимата други от групата му го следваха. Исак отново прехвърли наум списъка. Като че ли това бяха всички. Десантниците щяха да изровят погребаните, щяха да открият трупа на Каплан, а може би и Дебора Гидеон, и Бен Добкин. Липсваха само Хауснер и Маклуър. И все пак не бе сигурен. Той бързо записа имената в малкото си тефтерче, събу си обувката, пъхна го вътре и я запрати колкото можеше по-надалеч. Ако конкордът изгореше, десантниците поне щяха да намерят тефтерчето и щяха да получат представа за броя на жертвите.

После изтича при Алперн, който тъкмо влизаше вътре.

— Хауснер?

Мъжът сви рамене.

— Знаеш, че няма да дойде.

Бург кимна и в същия миг срещна погледа на Мириам Бернщайн. Беше чула думите на Алперн.

Тя се втурна към ръба на крилото и понечи да скочи долу. Исак я хвана и я дръпна назад. Мириам се опита да се отскубне, но той я държеше здраво и с помощта на една жена я помъкна към аварийния изход.

Ашбалите знаеха, че израелските десантници се приближават. Вече бяха достигнали предела на храбростта си. Бяха толкова изтощени, че почти не осъзнаваха какво става около тях. Всяка следваща стъпка ставаше все по-мъчителна. Устата, ноздрите и ушите им бяха задръстени с прах, пясъкът ослепяваше очите им. Мислите им бяха насочени не към израелците пред тях, а към онези отзад. Всеки тайно разработваше път за бягство в случай, че не успеят да вземат заложници преди десантниците да ги настигнат.

Но продължаваха да напредват, тласкани не само от мисълта, че трябва да пленят защитниците на хълма, за да спасят собствения си живот, но и от крясъците и заплахите на Ахмед Риш и Салем Хамади. А и ашбалите все още бяха опасна сила, дори в сегашното си състояние. Като тигри, които макар и ранени, трябва да бъдат заобикаляни отдалеч.

Риш спря две момичета, сестри, които се опитваха да се върнат назад с оправданието, че се били заблудили от изстрелите, които идваха от подножието на склона. Той използва възможността да стегне дисциплината, нареди им да коленичат и ги застреля в тила.

За миг Хамади се запита дали това няма да е пословичната сламка, която ще строши гърба на камилата. Ала екзекуциите оказаха очакваното от Риш въздействие. Малката група, вече само двайсетина души, продължи по-бързо напред към вибриращия конкорд. Салем се зачуди колко тирания могат да изтърпят хората преди да се разбунтуват. Трябваше да запомни тази поука, ако някога изобщо му се удадеше възможност да командва войници.

Когато чу рева на двигателите, Хауснер отначало се изненада. После си спомни неуморната решителност на Кан и се усмихна. Съмняваше се, че Бекер ще успее да задвижи повредения самолет със заровен в пръстта нос и спукани гуми. И все пак опитът заслужаваше възхищение. Колкото и бързо да пристигнеха, десантниците така или иначе щяха да закъснеят. Но ако конкордът ги посрещнеше на източния склон, положението щеше да е съвсем друго. Това щеше да удиви всички, включително Давид Бекер, подозираше Хауснер. Всички, освен Кан.

Яков застана на колене, стреля и продължи да отстъпва назад. Покрай него профучаваха единични куршуми откъм израелците, но това беше неизбежно. Постепенно обаче стрелбата утихна. Внезапно двигателите завиха и Хауснер разбра, че Бекер се кани да освободи спирачките. Погледна през рамо и видя червения блясък на моторите. Завъртя се обратно и от прашния облак към него се втурна редица ашбали. Чу гласа на Ахмед Риш, който се носеше над рева на изтребителите, тракането на автоматите и двигателите на конкорда:

— По-бързо! По-бързо! Това е последната ни възможност! Сега или никога! Хайде, тигърчета мои, напред към плячката!

Яков знаеше защо палестинците следват Риш. И преди беше чувал този глас, само че немски, а не арабски. Някои хора се раждаха с дарба на водачи и когато умовете им бяха болни, резултатът бе пагубен.

Хауснер стигна до някаква яма и скочи в нея. Усети труповете под краката си и се зачуди кой ли е срещнал края си тук. После приклекна и зачака Ахмед Риш в мрака.

Взводът на лейтенант Йошуа Гидел остана зад малкия музей, докато другите два с единия джип заобиколиха мотела и продължиха по Свещения път. Десетимата войници на Гидел се разгърнаха по петима от двете страни на джипа със 106-милиметровия безоткатен гранатомет и започнаха да напредват по откритото пространство между музея и мотела.

В колата заедно с лейтенанта бяха шофьорът, двама стрелци и уредникът доктор Ал-Тани. Гидел го беше открил в кабинета му в музея. Иракчанинът преглеждаше инвентарните си списъци, като че ли навън не ставаше нищо. Това напомни на израелския офицер за историята с Архимед, който работел върху математически проблем, докато римляните нахлували в обсадения град. „Не ми разваляй чертежите“ — казал ученият и вбесеният римски войник го убил. „И така — помисли си Гидел — Архимед се превърнал в герой и мъченик за интелектуалците, а военните получили поредната черна точка.“ Лейтенантът преодоля инстинкта, на който някога се беше поддал римлянинът, и само захвърли инвентарните списъци на пода.

Сега уредникът седеше до него.

— Според вас колко ашбали има в мотела? — попита офицерът.

Доктор Ал-Тани имаше там апартамент, но бе свикнал да спи на кушетка в кабинета си. Но се хранеше в мотела и използваше санитарния му възел.

— Не са споделили с мен, млади човече. — Ученият поправи очилата си.

Гидел го изгледа многозначително.

— Предполагам обаче, че има най-малко петдесет ранени, десетина или повече санитари, лекар, неколцина часови и дежурни офицери.

— В сградата има ли мазе?

— Не.

— Цялата ли е от бетон?

— Да.

— Някакви гости? Персонал?

— Не. Сезонът още не е започнал.

— Други цивилни?

— Понякога няколко селски момичета. Разбирате.

— Имат ли радиостанция? Свързват ли се с другите на могилата?

— Да. Във фоайето е. На рецепцията, където седи дежурният.

— Ранените въоръжени ли са?

— Да.

— Имат ли тежки оръжия? Картечници? Гранатохвъргачки? Миномети? Ръчни гранати?

— Не съм виждал такива неща.

— Къде биха пазили пленник?

— Бяха пленили едно момиче. Държаха я в кабинета на управителя.

— Израелка? — Гидел знаеше за нея от информацията на генерал Добкин.

— Да, струва ми се.

— Ами генералът? — Лейтенантът вече му беше разказал всичко, което знаеше за Добкин, ала Ал-Тани го приемаше скептично и навярно си мислеше, че израелците се опитват да използват приятелството му с генерала. — Значи не сте го виждали, така ли?

— Вече ви казах, не съм.

— И не сте чували за него?

— Щях да ви кажа.

— Къде другаде биха могли да държат пленник?

— Нямам представа. Не в стаите. Пълни са с ранени. Не и в кухнята. Нито в трапезарията. Има дневна, но и тя се използва. Струва ми се, че кабинетът на управителя е най-подходящ. Не съм ходил в мотела, откакто според вас ви се е обадил Добкин, така че сигурно е там.

Гидел погледна към сградата. Няколко прозореца светеха.

— Къде е този кабинет?

— Наляво от входа. Прозорците са на фасадата.

— Кой е главният там?

— Ал-Бакр.

— Разумен човек ли е?

Доктор Ал-Тани си позволи да се засмее.

— Искам да кажа, смятате ли, че ще предпочете да преговаря, отколкото да накара ранените да се сражават?

— Питайте него.

Лейтенант Гидел продължи да наблюдава мотела. Странно, като че ли никой не забелязваше приближаването им. Джипът се движеше с 5 километра в час и десантниците тичаха от двете му страни. Сградата вече се различаваше по-ясно и офицерът повдигна бинокъла за нощно виждане към очите си. Пред къщата бяха опънати палатки. Имаше и няколко евкалипта, които отчасти скриваха верандата. Вляво бяха паркирани автомобили. От комините се виеше дим. Закуска. На терасите на двата етажа седяха хора. Все още никой не ги виждаше. Той се обърна към Ал-Тани.

— Все пак мислите ли, че ще прояви здрав разум? Имате ли някакво влияние над него?

— Аз ли? — Уредникът поклати глава. — Аз съм… по-точно, бях техен пленник. Не се заблуждавайте. Не съм от тях.

Гидел отново насочи вниманието си към мотела.

Доктор Ал-Тани предпазливо постави ръка на рамото му.

— Млади човече, ако знаех, че моят приятел генерал Добкин е там и е жив, щях да направя всичко по силите си, за да го спася, но тези хора просто нямаше да ме послушат. Видях какво направиха с момичето. Повярвайте ми, ако е бил техен пленник, генерал Добкин е мъртъв или би предпочел да е мъртъв. Не си губете времето и не излагайте на опасност хората си.

Лейтенантът фокусира бинокъла си. Неколцина мъже напрегнато се взираха от страничните тераси. Носеха бели роби и някои бяха превързани. Гледаха към северната цитадела. Другите на горната веранда обаче се бяха обърнали в неговата посока.

— Благодаря ви, докторе — без да сваля бинокъла, каза той. — Моля ви, скочете от джипа. Освен ако не искате да дойдете с нас.

— Не, благодаря. Успех. — Уредникът скочи на земята и се претърколи настрани.

Гидел видя, че няколко души тичешком влизат в сградата.

— Увеличи скоростта! — Джипът ускори, десантниците също. — Заредете противобетонен снаряд и се пригответе за стрелба. — Двамата войници заредиха гранатомета и се прицелиха.

Внезапно откъм мотела изстреляха два дълги откоса зелени трасиращи куршуми, които изсвистяха над колата.

Лейтенантът изгуби всякаква надежда за преговори.

Изтрака друг автомат, после още един. Ашбалите ставаха все по-точни.

Шофьорът подаде радиотелефона на Гидел.

— Въздушното покритие.

Офицерът го взе.

— Тук източен бряг две-шест.

— Прието. Тук Гавриил трийсет и две. Какво ще кажете да отнеса онази къща, момчета?

— Не, Гавриил. Възможно е вътре да има наши. Ще се справим сами.

— Прието. Ако промените решението си, обадете се.

— Прието. Благодаря. — Гидел се обърна към двамата стрелци. — Пазете лявата част на първия етаж. Огън.

Войниците изстреляха 50-калибров трасиращ куршум от насочващата пушка, монтирана за основната цев. Той улучи втория етаж точно над входа. 106-милиметровият снаряд попадна само на метър оттам. Последва оглушителна експлозия и бетонната сграда се разтърси. От съседните прозорци изригнаха пламъци, дим и останки. Всички светлини угаснаха. Лейтенантът нареди на шофьора да увеличи скоростта. Десантниците започнаха да стрелят в движение с гранатохвъргачки M-79, автомати „Узи“ и M-16. Двамата стрелци заредиха нов 106-милиметров снаряд, който проби входната врата и избухна във фоайето. Двама от войниците изостанаха от другите, залегнаха на земята с леките си картечници M-60 и обсипаха мотела с дълги откоси 7.62-милиметрови куршуми.

Джипът и десантниците бяха на двеста метра от сградата. Ашбалите бяха престанали да стрелят още след първия 106-милиметров снаряд. Трети влетя през разбития прозорец вдясно от входа и избухна вътре. Дясната половина на къщата започна да се срутва. От прозорците скачаха мъже и жени в бели роби и тичаха към колите. Леката картечница насочи огъня към машините. Те експлодираха една след друга и хората побягнаха в мрака.

Лейтенант Гидел нямаше желание да стреля по сграда, в която има ранени, но според доктор Ал-Тани и генерал Добкин това беше щабът на палестинците. А и ашбалите бяха започнали първи. Те бяха нарушили основното правило да не смесват медицинските и военните функции и сега си плащаха за това.

Когато наближиха на петдесет метра, 106-милиметровият гранатомет прати още един снаряд през входната врата, този път зареден със сълзотворен газ.

Цялата фасада беше осеяна с дупки от куршуми, дървените капаци бяха нацепени и горяха. От всички прозорци излизаше дим, във въздуха се носеше тежък мирис на кордит. Отвътре долитаха отчаяни писъци.

Джипът прегази палатките, изкачи се по предните стъпала, мина по останките от верандите и влетя във фоайето. Шофьорът включи фаровете. Всеки от десантниците си избра прозорец и се хвърли през него.

Сред останките от опустошения мотел лежаха мъртви и умиращи. Част от тавана на фоайето бе пропаднал и в ъгъла се въргаляха горящи легла и пациенти. Израелците си сложиха противогази и хвърлиха гранати със сълзотворен газ в стаите на първия етаж. Двама войници стреляха с гранатохвъргачките си нагоре по стълбището и през дупката на тавана. Други двама изтичаха през задната врата и излязоха на терасата навреме, за да видят десетина души по роби и униформи, изчезващи в сивкавия сумрак. Оставиха ги да избягат.

Вдигнали ръце на главите си, по стълбището се заизливаха мъже и жени в тлеещи и окървавени нощници — кашляха, стискаха очи и повръщаха от газа.

Лейтенант Гидел се втурна в кабинета на управителя. В стаята нямаше никакви следи от атаката, освен неизбежната напукана мазилка. От тавана все още се сипеше прах, който покриваше всичко. Офицерът първо забеляза момичето и докато тичаше към него, се препъна в проснато по очи на пода тяло на мъж със завързани ръце и крака. Позна генерал Добкин по огромния му ръст и внимателно го преобърна по гръб. Лицето му беше окървавено, едното му око висеше навън на очния нерв. Лейтенантът се извърна за миг и дълбоко си пое дъх. После отново погледна. Очевидно първият 106-милиметров снаряд бе прекъснал мъчителя на генерала посред работата му. Реши, че генералът е мъртъв, но после видя, че от счупения му нос и подутите му устни излизат кървави мехурчета.

Взводният санитар влезе в стаята и изтича при момичето.

— Жива е. В шок. — Той застана на колене до Добкин и бързо го прегледа. — Генералът губи кръв. — Санитарят сведе очи към разкъсаните му дрехи. — Господ знае какви наранявания има. Хайде да ги отнесем в джипа и да ги откараме в самолета.

— Добре. — Гидел извика през прозореца на шофьора: — Предупреди в самолета да се приготвят за двама ранени. Шок и загуба на кръв. Кажи им да се свържат с Йерусалим. Открихме първите двама вавилонски пленници… живи… — Той се обърна към санитаря. — Надявам се другите да са в по-добра форма. — Лейтенантът вдигна поглед към окаяните мъже и жени, които десантниците извеждаха навън, и нареди на шофьора: — И съобщи, че сме заловили неколцина вавилонци.

36.

Двамата оцелели ашбали в подножието на гласиса видяха израелските войници, които се приближаваха с гумени салове. Бяха най-малко трийсет души, но бяха лесна мишена и арабите се прикриха зад една ниска могилка и откриха огън. Още първите куршуми пробиха три сала и раниха неколцина десантници. Израелците незабавно отвърнаха на стрелбата, но бяха в по-неизгодна тактическа позиция. Майор Барток нареди да слязат на източния бряг.

Войниците поеха в колона по заливната тераса. Бяха на половин километър от стръмния гласис и майорът се съмняваше, че ще се справят с все още обстрелващите ги ашбали за по-малко от десет минути. За да спестят време, трябваше да ги заобиколят и да се изкачат на старата цитадела по тясната някогашна речна стена. Ако не срещнеха съпротива, щяха да стигнат до конкорда за четвърт час. Докато тичаше заедно с войниците си, Барток взе радиофона от радиста и повика майор Арнон.

— Източен бряг шест, тук западен бряг шест. Как е при вас, Йони?

Арнон говореше задъхано и с кратки, отсечени изречения. Очевидно също тичаше.

— Пресякохме външната градска стена. Открихме един наш убит. Обезобразен. Тринайсет убити противници. Очевидна засада. Насочваме се към източния склон. До върха има половин километър. Почакай. — Той замълча и се закова на място. — Чувам нещо, което ми прилича на реактивни двигатели. Възможно ли е да са запалили конкорда?

— Един момент. — Барток превключи на честотата на „Ел Ал“, по която разговаряха Ласков и Бекер, после отново се свърза с Арнон. — Казват, че двигателите на конкорда били запалени. Не зная какви са намеренията им, но внимавай.

— Прието. Край.

Един от пилотите на Ласков го повика обратно над конкорда.

— Какво правиш, втори? — ядосано попита той.

Бекер си беше сложил униформената фуражка и това го бе ободрило.

— Махаме се оттук!

— Недей! Ще избиеш всички!

— Току-що попитах чудесния си компютър и той ми отговори „Прави каквото искаш, глупако. Само ме измъкни оттук.“ Така че ще послушам съвета му. Съжалявам, Гавриил.

— Ще избиеш всички, по дяволите! — Ласков едва не изгуби самообладание. — Давид… чуй ме…

— И без това всички сме мъртви — прекъсна го Бекер.

— Не разбираш ли? Вие закъсняхте и не можете да ни помогнете. Закъсняхте.

— Не. Аз категорично…

— Съжалявам, генерале. Справи се блестящо. Наистина. Пожелай ни късмет. Край.

— Късмет. Край.

Давид Бекер освободи спирачните и зачака. Нищо. Следеше индикаторите, но не можеше да направи нищо повече. Самолетът сякаш се напрягаше да потегли напред и зловещо вибрираше. Той погледна през рамо към Кан.

Бордовият инженер вдигна очи от пулта си.

— Не ги изключвай, Давид. Просто чакай.

Бекер кимна. Така или иначе конкордът щеше да се разпадне. Даже да успееха да се придвижат до източния склон, по пътя надолу щяха да се разбият. Дори само вибрациите можеха да повредят самолета още преди да са помръднали и на сантиметър. Най-страшното щеше да се случи, ако се възпламенеше изтичащото гориво. В известен смисъл се надяваше наистина да експлодират или керосинът да свърши и не разбираше защо двигателите продължават да работят.

Обзе го странно спокойствие. Той погледна през предното стъкло и видя хора, които стреляха към самолета. Няколко куршума улучиха кабината и остро електрическо пращене му подсказа, че са попаднали в пулта.

Конкордът не тръгваше.

Двата извънбордови двигателя бяха набрали почти максимална мощност, но десният бордови двигател работеше едва с половината от капацитета си. Кан опита всичко, за което можеше да се сети, за да насочи към него повече енергия. Само да преодолееха първоначалната инерция. „Неподвижните обекти проявяват склонност да остават неподвижни.“ Щом самолетът потеглеше, всичко щеше да е наред. „Движещите се обекти проявяват склонност да остават в движение.“

— Изключи енергията на левия извънбордов двигател — внезапно извика Питър.

Бекер разбра. Щом конкордът не тръгваше напред, може би щеше да се завърти наляво. Той изтегли дросела на левия двигател. Двата десни високо завиха. Дясното крило се раздвижи — бавно, отначало почти незабележимо.

Самолетът започна да завива наляво. Носът му постепенно се издигаше над пръстта. Дясното крило се блъсна в покрива на овчарската колиба и го събори. Десният колесник опря в рампата, конкордът почти спря, после продължи напред и колелото мина през насипа.

След като преодоляха първоначалната инерция, Бекер натисна напред дросела на левия двигател. Продължаваха да завиват наляво. Пилотът инстинктивно започна да натиска педалите на опашката и предното колело, после с известно раздразнение си спомни, че вече нямат нито опашка, нито преден колесник.

Кан го видя и извика:

— Щеше да е страхотен номер, ако можеше да го направиш, Давид.

Бекер се насили да се усмихне.

— Ще се наложи да го оставя сам да ни води. Слушай, в случай че по-късно нямам възможност, нека те поздравя сега. — Той хвърли поглед през рамо. — Каквото и да се… — Питър лежеше по лице върху пулта си. По бялата му риза се разширяваше кърваво петно. — О, Господи!

Яков Хауснер тичаше плътно зад бавно движещия се самолет и изстрелваше къси откоси във всички посоки, скрит от облаците прах, които вдигаха двигателите. Не беше убил Риш. Терористът не бе глупав. Движеше се в средата на група от седем-осем души и даже да беше изчакал да го подминат, Яков нямаше да успее да му излезе в гръб. Ако искаше, можеше да очисти Хамади, но нямаше желание да си даде живота за него. Бе принуден да се оттегли в овчарската колиба, но когато ашбалите почти я обкръжиха, това едва не му струва живота. Сега отново бягаше и търсеше място, на което да се скрие и да изчака Ахмед Риш, за да разкъса гърдите му с горещо олово.

Докато конкордът набираше инерция и подскачаше по неравния терен, десетина израелци отчаяно стреляха от крилата. Някои от тях извикаха на Хауснер да побърза, но Яков като че ли не ги чу. Те завързаха ризите си една за друга и ги провесиха към него, ала той не им обърна внимание.

Неуспелите самоубийци все още бяха в задното багажно отделение, вече по-скоро за удобство, отколкото за наказание. Изпадналата в истерия Мириам Бернщайн бе затворена при тях. Бет Абрамс се опитваше да я успокои.

Ибрахим Ариф седеше до зейналата дупка в херметичната стена. Докато гледаше как земята се плъзга под тях, той видя мъж, тичащ сред облаците прах зад самолета. Арабинът извика на младия преводач Езекиил Рабат, който ги пазеше. Рабат си проправи път до стената, провря глава навън и насочи автомата си. Вече се готвеше да стреля, когато позна дрипавия бос човек.

— Това е Яков Хауснер!

Мириам Бернщайн разблъска плътно притиснатите тела, провря се между Ариф и Рабат и с невероятна скорост започна да се измъква през отвора. Ариф успя да я хване за единия глезен, Езекиил за другия. Тя едва не се отскубна, но Яков Лайбер я задържа за крака и я задърпа навътре. Бет Абрамс се хвърли към тях и изкрещя:

— Пуснете я! Пуснете я!

Мириам се държеше за две кръстосани подпори в опашната част, които бяха поддържали единайсетия резервоар. Тя викаше и риташе бясно. Не можеха да я изтеглят, но и тя не можеше да се освободи.

— Яков! Яков! — викаше Мириам.

Конкордът набираше скорост и Хауснер започна да изостава. Когато се обърна, за да стреля срещу приближаващ ашбал, той падна, остана да лежи в праха и проследи с поглед отдалечаващия се синьо-бял самолет. Накрая махна с ръка за сбогом. Мириам Бернщайн си помисли, че я е видял, и продължи да ридае:

— Яков! Яков!

Всеки път, щом Бекер се опиташе да насочва самолета с дроселите, той заплашително намаляваше скорост. Накрая колелата се подхлъзнаха наляво и пилотът се зачуди дали няма да се счупи главният колесник. Час по час поглеждаше през рамо към Кан и търсеше някакви признаци на живот, но бордовият инженер не помръдваше.

От време на време мяркаше фигури на араби, които изплуваха от праха и отново изчезваха, докато самолетът бавно се отдалечаваше на запад от склона, на който искаше да стигне Давид.

Знаеше, че отзад са ранени поне още няколко души. Имаше предчувствието, че когато спрат, конкордът ще е пълен с трупове. Представи си как през дупките в алуминиевия корпус се стича кръв. После, кой знае защо в съзнанието му изплува друга картина: всички слизат по рампата от главната врата, окървавени и с черни, кухи очи. Бяха… видиотени. Усещаше, че яката му е подгизнала от пот. Ръцете му трепереха.

През левия прозорец видя ръба на западния склон. Какво щеше да се случи, ако се спуснеше по стръмния гласис? Дали самолетът щеше да се разпадне? Или бързо щеше да потъне в реката и всички да се удавят? Имаше само един сигурен начин да провери. Бекер рискува и изтегли назад дросела на левия двигател. Дясното крило светкавично се завъртя. Той натисна дросела докрай и в същото време издърпа този на повредения бордови десен двигател. Сега мощността бе равномерно разпределена от двете страни и маневрата насочи конкорда право към склона. Инерцията носеше огромната машина напред. Двата работещи двигателя виеха така, като че ли са претъпкани догоре с пясък, и издаваха вледеняващо тракане.

Самолетът приближи до гласиса на няколко метра от позицията на Маклуър и Ричардсън. Давид се молеше някой колесник да не пропадне в окопа и да прехвърлят старата отбранителна линия. Надясно видя могилката, под която почиваше Мойсей Хес. Лично беше избрал мястото, за да гледа към Ефрат. Бекер се обърна назад и извика:

— Всички вътре! Възглавниците! На пода! Наведете глави!

Хората на крилете вече бяха започнали да влизат в пътническото отделение. Покрай стените бяха наредени възглавници и одеяла.

Дългият нос на конкорда се подаде над гласиса. Давид си представи, че самолетът прилича на фантастично — по-скоро кошмарно — създание, коленичило на ръба на пропаст, разперило криле или пелерина и готово да се издигне в небето.

Той натисна напред дросела на повредения двигател, за да получи максимална мощност. Конкордът се поклащаше, сякаш не можеше да вземе решение — и навярно отразяваше неувереността на своя пилот. Бекер погледна към широката река. Сивкавата светлина хвърляше слаби отблясъци по неспокойните вълни на Ефрат.

Давид сведе очи към пулта. Уредите показваха, че десният извънбордов двигател работи все по-слабо, и той наистина го чуваше да заглъхва. Нямаше значение дали заради пясъка, или защото свършваше горивото. После внезапно угасна левият, а десният изкашля черен дим. Конкордът увисна над бездната.

Подтиквани от дивите викове на Ахмед Риш, оцелелите ашбали упорито преследваха самолета, който пълзеше напред като гигантска ранена птица. Почти никой не ги обстрелваше. Не бе влязъл вътре само един израелец, вкопчил се в скобите на разбитата опашна част. Риш нареди всички да се прицелят в него и към високо издигнатата опашка полетяха трасиращи куршуми. Мъжът, изглежда, беше тежко ранен, ала продължаваше да натиска спусъка.

Палестинците събраха последните си сили и поведени от Салем Хамади, започнаха да се приближават към конкорда. Ахмед Риш тичаше последен, стреляше в краката им и ги удряше с приклад в гърбовете. За всеки, който познаваше старогръцките митове, сцената бе трябвало да напомня за Харон, лодкаря на ада, удрящ обречените души с весло, докато ги превежда през Стикс. А всичко бе започнало толкова обещаващо. Горда бойна част от над сто и петдесет души, сега сведена до по-малко от двайсет ужасени, унижени и окаяни човешки същества, които повече приличаха на чакали, отколкото на тигърчета.

Риш застреля един ашбал, който падна и не успя да се изправи. Зад себе си чуваше автоматите на израелските десантници, които преследваха него.

Ласков наблюдаваше битката от самолета си, ала не можеше да направи нищо, защото арабите бяха прекалено близо до конкорда. А и минималната скорост на изтребителя беше прекалено висока. Ескадрилата му бе избрана именно заради скоростта и обсега си. Помисли си дали да не поиска десантниците да се оттеглят, но в крайна сметка те бяха в основата на спасителната операция. Затова продължаваше да кръжи над района и да обстрелва участъци, далеч от самолета на западния склон и от десантниците, които настъпваха от юг и изток.

Хауснер лежеше в плитка дупка, покрит с прах, и се вслушваше в забиващите се наоколо му куршуми. Ашбалите не бяха видели падането му и го подминаха. Докато се прикриваше, чу утихващия вой на двигателите, които угасваха един по един, и предпазливо надигна глава. Конкордът се поклащаше на ръба на склона. Ашбалите се приближаваха към него. От изток напредваха десантниците. Яков се изправи на едно коляно и презареди калашника си. Огледа се и видя, че е на същото място, на което се бяха любили с Мириам. Прокара пръсти по топлия прах, върху който бяха лежали телата им.

Отново погледна към конкорда. Искаше да убие Риш, макар да знаеше, че и той ще умре. Ала сега започваше да му се струва, че ще загинат всички останали, а той ще оцелее, защото даже Риш да не ги настигнеше, този дързък опит да се спуснат към реката щеше да ги погуби. Хауснер можеше само да изчака десантниците. И после да се прибере у дома. Но знаеше, че няма да го направи. Той скочи и хукна към конкорда.

Бекер не можеше да реши дали наистина иска да прехвърли ръба на склона. Колкото повече се взираше в реката, толкова по-далечна му изглеждаше. Ала имаха ли друга възможност?

Бург беше влязъл в кабината и в момента закопчаваше колана на Кан. Бордовият инженер бе жив, но раната на гърдите му все повече затрудняваше дишането му. Исак се огледа, намери някаква карта и я напъха в дупката. Това като че ли помогна.

— Доведи десетина души в отделението на стюардите! — извика пилотът.

Бург кимна, изтича в пътническото отделение и предаде заповедта.

Десет здрави и леко ранени бързо се изправиха и се втурнаха в малкия отсек. Самолетът още повече се наклони и се плъзна напред. Исак се върна в кабината, седна на мястото на втория пилот и закопча колана си.

Изпреварил залитащите от изнемога ашбали, Салем Хамади тичаше успоредно на дясното крило, докато не стигна на два метра от гласиса. Миг преди самолетът да се плъзне по склона, палестинецът прехвърли автомата си през рамо и скочи върху крилото.

Приземи се с разперени ръце и крака върху алуминиевата повърхност и в същия момент конкордът бавно се заспуска по склона. Хамади запълзя нагоре и се опита да открие някаква опора. Накрая кракът му хлътна в назъбена дупка. Той се оттласна към аварийния изход и се вкопчи във вратата. Като че ли никой не гледаше през прозорците. Салем се вмъкна в самолета.

Конкордът набра скорост и се понесе към Ефрат.

Ашбалът видя, че израелците седят с наведени между коленете глави. Пред лицата им бяха поставени възглавници и одеяла. Той се плъзна по наклонения под към вратата на пилотската кабина, опря гръб в нея и зачака сблъсъка. Нямаше представа каква съдба го очаква — удавяне, разстрел или плен — ала знаеше, че когато настъпи краят, не иска да е до Ахмед Риш.

Изгорелите рицинови храсти бързо се приближаваха към предното стъкло. Бекер зърна двама тежко ранени палестинци, които бягаха в противоположни посоки по брега. Усети, че главният колесник поддава. Самолетът се запързаля още по-бързо, носът заора в пръстта и корпусът леко се повдигна като шейна по неравен сняг. В следващия миг конкордът се стовари по корем във водата и Давид чу плясъка в същия момент, в който усети разтърсването. Вълните се издигнаха до прозорците и заляха двамата с Бург. После настъпи мрак.

Горещите двигатели „Олимпъс“ мигновено изпариха хиляди литри вода. Самолетът започна да се пълни и да потъва, после се уравновеси. Възцари се пълна тишина. Пътниците най-после се осмелиха да повдигнат глави.

Салем Хамади се вмъкна в полузалятата кабина. Първо видя мъж в униформа, пристегнат с предпазния си колан пред пулта на бордовия инженер. Кръвта му изтичаше и оцветяваше в розово водата наоколо. Тялото на израелеца на пилотското място беше проснато върху руля. На третата седалка седеше цивилен, който също изглеждаше в безсъзнание. Искрящи парчета плексиглас покриваха всичко. Постепенно светлините на контролния пулт започнаха да отслабват, после угаснаха лампите на тавана. Хамади извади дългия си нож. Инстинктивно разбираше, че цивилният евреин е най-важен, и първо се насочи към него.

37.

Яков Хауснер спря малко преди да стигне до ашбалите, които стреляха по бавно отдалечаващия се по течението самолет, вдигна автомата си и се опита да различи Риш, но всички палестинци бяха покрити с белезникав прах и му изглеждаха еднакви.

Изтребителят на Ласков лениво кръжеше над заливните тераси, после ненадейно се устреми към ашбалите на хълма. Теди беше наредил на майор Арнон да остане на място до следваща заповед. Частта на майор Барток бе променила посоката си и десантниците тичешком се спускаха обратно към саловете си в опит да пресрещнат конкорда.

Небето забележимо изсветляваше и вятърът утихваше. Палестинците, които толкова време бяха използвали прикритието на бурята и мрака, внезапно се почувстваха голи. Изтребителят изстреля последните си четири ракети и рязко се издигна нагоре. Ашбалите изчезнаха в ад от оранжеви пламъци и шрапнели.

Ударната вълна събори Хауснер и за няколко секунди го оглуши и ослепи. Но когато успя да се надигне и да отвори очи, видя Ахмед Риш. Терористът стоеше сам надалеч от купчината димящи тела на последните си бойци. Вятърът бавно разнасяше смрадта на горяща коса и плът.

Яков се изправи и се огледа. Освен тях двамата с Риш на хълма нямаше жива душа. Терористът като че ли обмисляше най-безопасния път за бягство. Беше застанал с гръб към Хауснер, който небрежно се приближи към него и каза:

— Здравей, Ахмед.

Риш не се обърна.

— Здравей, Яков Хауснер.

— Ние победихме, Риш.

Арабинът поклати глава.

— Не съвсем. Хамади е на конкорда. Освен това самолетът може да потъне. И съм убеден, че с мирната конференция е свършено. Моля те, не забравяй също всички убити и ранени евреи. Не е ли по-точно да се каже, че сме наравно?

Хауснер стисна калашника си.

— Хвърли автомата и пистолета си. После бавно се обърни, копеле гадно. С ръце на тила.

Риш се подчини и се усмихна.

— Изглеждаш ужасно. Искаш ли малко вода? — Той наклони глава към манерката на колана си.

— Затваряй си скапаната уста. — Ръцете на Яков трепереха и дулото на автомата му описваше къси, отсечени дъги. Като че ли не можеше да реши какво да прави.

Арабинът отново се усмихна.

— Всичко беше по твоя вина, знаеш го. Нямаше да се случи, ако не беше толкова некадърен. Нямаш представа колко нощи през миналата година съм се събуждал целият в пот след кошмарен сън, в който Яков Хауснер се сеща да претърси конкордите от носа до опашката. Яков Хауснер. Легендарният гений на „Ел Ал“. Яков Хауснер. Надценявахме те. — Той се засмя. — Никой не ни беше казал, че Яков Хауснер е просто рожба на израелската пропаганда. Истинският Яков Хауснер няма ум дори колкото камила. — Терористът се изплю на земята. — Ти можеш да оцелееш, а аз да умра, но не бих си сменил мястото с теб.

Хауснер избърса праха от устата и очите си. Разбираше, че Риш се опитва да го накара да натисне спусъка.

— Свърши ли?

— Да. Казах ти всичко, което исках. Сега ме убий.

— Боя се, че съм намислил нещо друго. — Стори му се, че лицето на арабина пребледнява под дебелия пласт прах. — Заловихте ли генерал Добкин? Ами момичето от наблюдателния пост? Пленихте ли ги? Хайде, Риш. Отговори ми честно и ще ти пръсна главата — бързо и чисто. Иначе…

Терористът сви рамене.

— Да, пленихме и двамата. Когато ги видях за последен път, бяха живи. Но от мотела ми се обадиха по радиостанцията и ми съобщиха, че вашите войници стреляли с гранатомети и картечници по ранените. Кой може да каже дали още са живи?

— Лазаретите и щабовете не бива да са на едно място, Риш, така че не ми дрънкай глупости. — Той се задави и изплю праха от устата си.

— Вода?

— Млъквай. — Залавянето на Риш щеше да е сензацията на десетилетието. Трябваше им жив. Можеше да отговори на много въпроси, които отдавна вълнуваха израелското разузнаване. Самият Хауснер също искаше да научи някои неща. — Кой ти предаде информацията за полета?

— Полковник Ричардсън.

Яков кимна. После Неочаквано попита:

— А съпругът на Мириам Бернщайн? И другите? Какво се е случило с тях?

Риш се усмихна.

— Отговори ми, гадино.

— Предпочитам да отнеса тази информация в гроба.

Показалецът на Хауснер се напрегна върху спусъка. Ако го оставеше жив, терористът щеше да прекара остатъка от живота си зад бодливата тел в „Рамла“. Доживотният затвор бе по-тежко наказание от куршум в главата. Но в душата си Яков копнееше за библейско възмездие. Око за око, зъб за зъб. Изпълваха го всички първични страсти, цялата омраза на човечеството, и му се искаше да види кръвта на Риш. Той олицетворяваше чистото зло и докато дишаше, беше опасен като чума.

— Ние убихме любовницата ти, нали? И ударът беше двоен, защото тя е била твоя сестра. — В психологическия профил този въпрос не се изясняваше докрай, но Яков вече бе сигурен.

Риш не отговори, но зъбите му се оголиха в животинска усмивка, която накара Хауснер да потръпне. Арабинът стоеше под утринния вятър с вдигнати ръце, лицето и дрехите му имаха цвят на мъртва пръст, изгряващото слънце хвърляше зловещи отблясъци в очите му. Яков видя Пазузу, източния вятър, предвестника на болест и смърт. Цялото му тяло се тресеше от умора и възбуда. Той сведе автомата и стреля.

Куршумът пръсна капачката на коляното на Риш. Терористът се свлече на земята и зави от болка.

— Убий ме! Ти ми обеща!

Хауснер изпита необяснимо облекчение от вида на течащата кръв и раздробените костички, от мъчителните стонове.

— Ти ми обеща!

— Кога сме изпълнявали обещанията си един към друг? — Той отново стреля и отнесе второто му коляно.

Риш зави като животно и заудря с юмруци в праха, като хапеше езика и устните си толкова силно, че по брадичката му потече кръв.

— Заради любовта на Аллах! Заради Божията любов, Хауснер!

— Предците ти вавилонци ли са, Риш? Дали моите са били вавилонски пленници? Затова ли толкова векове по-късно сме тук? Това ли целеше? — Той натисна спусъка и разби дясната китка и лакътя на арабина.

Риш се строполи по очи и зарида.

— Милост! Милост! Моля те!

— Милост ли? Ние семитите никога не сме проявявали милост едни към други. Вие проявихте ли милост към Моше Каплан? А той прояви ли милост към вас? Нашите народи безмилостно са се избивали още от Потопа, а навярно и преди него. Земята между Тигър и Средиземно море е най-голямото гробища на света и за това сме виновни ние. Ако мъртвите се изправят в Деня на Страшния съд, няма да има място за всички. — Той прати цял откос в лявата предлакътница на Риш и почти я откъсна.

Арабинът изгуби съзнание. Хауснер се приближи до него, зареди нов пълнител и стреля в тила му. После яростно ритна безжизненото тяло. То се претърколи през ръба, плъзна се по стръмния гласис и падна в Ефрат.

Докато следеше потъването му, Яков забеляза в подножието на стената двама ашбали — стреляха по отдалечаващия се конкорд и очевидно го улучваха. Хауснер се прицели и отново превключи на автоматична стрелба. С периферното си зрение зърна изтребителя, който се спускаше право към него от изсветляващото небе. Помисли си, че ако хвърли автомата и размаха ръце, пилотът може да не стреля по него. Поколеба се, сетне натисна спусъка.

Теди Ласков се забави само за миг, после натисна бутона на последната си ракета.

Калашникът на Хауснер млъкна. На брега вече нищо не помръдваше. Той чу приближаващата се към него ракета, после видя самолета да се издига над реката. Знаеше, че всичко, което е правил, не само през последните няколко дни, а през изминалите години, е било самоунищожително. Господ — Несправедливият, не Добрият — само го беше чакал да си въобрази, че има за какво да живее, и сега му издърпваше килима изпод краката. Яков винаги бе смятал, че ще свърши така, и не съжаляваше. Ако изобщо скърбеше за нещо, това беше Мириам.

Последното, което видя, бе номерът на опашката на изтребителя. Гавриил 32. Обгърна го ослепителна светлина, после го изпълни златиста топлина и той си я представи седнала на празнична маса в огряна от слънце стая.

Ласков погледна назад и видя как западният хребет избухва в оранжеви пламъци.

Салем Хамади бързо се насочи напред. Високите облегалки скриваха телата на мъжете и той се замисли за миг. Пристъпи към Бург, сграбчи рядката му бяла коса, дръпна главата му назад и оголи гърлото му. Сведе очи към лицето му и позна шефа на омразната Мивцан Елохим. Ръцете му се разтрепериха. Все едно че самият сатана бе оставен на милостта на дългия му нож. Тъкмо се канеше да му пререже гърлото, когато зърна движение вляво от себе си. Салем погледна към Бекер, който беше дошъл в съзнание и го наблюдаваше. Очите му излъчваха презрение и отвращение. Не страх. Ръцете на Хамади се разтрепериха, устните му потръпнаха. Хрумна му, че няма да промени нищо като убие този човек. Иначе поне щеше да спаси собствения си живот. До този момент никога не се беше отказвал от възможността да очисти враг. Зачуди се дали ще е в състояние да го стори. Хамади бавно отдръпна ножа си от шията на Бург.

Бекер посочи разбитото предно стъкло.

Салем кимна и бавно заговори на иврит:

— Предай в Израел, че Салем Хамади е спасил живот. Предай на Исак Бург, че ми дължи услуга. — Навярно някой ден щеше да си прибере дълга. Повечето агенти и от двете страни пазеха дълговете си като застраховки живот. — Салем Хамади. Услуга. — Той се провря между Бекер и Бург, покатери се върху пулта, промъкна се през разбития прозорец, претърколи се по носа и изчезна във водата.

Давид вече бе в пълно съзнание. Знаеше, че не е сънувал, защото виждаше кървавата резка на шията на Бург. Струваше му се странно. Странен случай в странна земя. Хамади. Салем Хамади. Ако някога отново видеше Йерусалим, щеше да съобщи за него.

Бекер погледна към Кан и подвикна:

— Питър!

Не получи отговор. От раната на гърдите му не излизаха мехурчета, което означаваше, че или е затворена, или е мъртъв.

Конкордът се държеше над водата най-вече заради огромната площ на крилете си, ала пилотът разбираше, че това няма да продължи още дълго. Вълните вече ги заливаха. Водата в отсеците под пода теглеше самолета надолу, тежките двигатели силно накланяха разбитата опашка. Бекер усещаше, че носът започва да се издига.

Вратата на пилотската кабина рязко се отвори и вътре влетя Яков Лайбер.

— Капитане, в задното багажно… — Той видя отпуснатите на седалките си Кан и Бург.

Давид забеляза, че сега, когато отново имаше нужда от професионалните му способности, Лайбер напълно е възвърнал самообладанието си.

— Продължавай, стюард. Докладвай.

— Слушам. Задното багажно отделение е залято и евакуирах само… потенциалните самоубийци. Виждам вода в отсеците под пода. Освен това не знам нищо за Алперн. Мисля, че когато се спуснахме по склона, беше на опашката.

Бекер кимна.

— Добре. Прати Бет Абрамс и още някой да се погрижат за Кан и господин Бург. После накарай всички да си сложат останалите спасителни жилетки, ако вече не са го направили. И ми докладвай по-подробно за състоянието на самолета.

— Ясно. — Лайбер тичешком се върна отзад. Пътниците бяха преживели падането почти без драскотина, но уплашено гледаха към шестте изхода и започваха да се трупат около тях. Яков откри Бет Абрамс седнала при Мириам Бернщайн, прошепна й нещо, после продължи и отиде при Естер Аронсон и външния министър.

Бет Абрамс, Естер Аронсон и Ариел Вайцман бързо се насочиха към пилотската кабина. Двете жени незабавно разкопчаха коланите на Бург и го понесоха към пътническото отделение.

Външният министър се наведе над рамото на Бекер.

— Потъваме ли?

Давид изчака да останат сами.

— Да. Потъваме. Ако потънем изведнъж, ще се удавим. Навярно е най-добре да наредите на всички незабавно да се евакуират.

— Но ранените…

— Сложете им спасителни жилетки, господин министър. Не могат да останат тук.

— Няма ли начин да стигнем до брега?

Бекер се обърна към страничния прозорец. Наляво се издигаха могилите на Вавилон и цитаделата, където беше смятал, че ще срещне края си. На ръба на гласиса стояха неколцина десантници, други му махаха от подножието. Някои бяха спуснали гумени салове във водата и се опитваха да настигнат конкорда. В далечината на западния бряг видя малък кей, на който също имаше израелски войници. Ала самолетът беше попаднал в основното течение на Ефрат. Допреди десетина минути тази възможност му се бе струвала абсолютно маловажна. Ако останеха на повърхността още известно време, огромният корпус можеше сам да се отклони към брега. Но нямаше да останат на повърхността.

— Стигнахме толкова надалеч — каза той.

— И сме толкова близо — отвърна Ариел Вайцман. — И не сме стигнали толкова надалеч, за да се издавим като плъхове в тая проклета река.

— Хауснер успя ли да се качи на борда? — попита Бекер.

— Не. Остана на могилата.

Пилотът кимна.

— Как е Мириам… госпожа Бернщайн?

Вайцман го стрелна с поглед и отвърна официално:

— Ще се оправи, капитане.

Когато двете жени изнесоха и Питър Кан, Давид се втренчи в кървавата вода на пода и каза:

— Салем Хамади беше тук.

— Какво?

— Нищо. Просто разсъждавах на глас. — Той се загледа в плъзгащите се покрай тях брегове. Самолетът се движеше по-бавно. Очевидно натежаваше. Някой — десантниците, пилотите на изтребителите или самият той — бързо трябваше да измисли изход.

Бекер се отпусна на облегалката. Едва бе свикнал да седи в наклонената напред кабина, а сега носът се издигаше нагоре. Странно, че тези дребни неудобства изглеждаха толкова сериозни по време на криза. Опита да включи радиостанцията, макар да знаеше, че няма електричество.

— Аз съм капитанът и мога да наредя на хората да се евакуират, ако вие предпочитате да не го правите, господин министър — каза той.

— Ще имаме ли време да се евакуираме, когато разберем, че потъваме?

— Ние вече потъваме, господин министър.

Вайцман се загледа към кея в далечината, после се обърна към страничния прозорец. Гумените салове се приближаваха.

— Ще изчакаме — колебливо рече той.

— Добре. — Пилотът се отпусна и зарея очи навън. Бяха постигнали забележителни успехи, ала находчивостта и хитростите най-после бяха свършили. Въпреки че приличаше на гигантска водна птица, конкордът не беше създаден да плава.

Мириам Бернщайн гледаше Ефрат през илюминатора. Сълзи замъгляваха очите й, но знаеше, че все още се движат край Вавилон. В далечината се появиха кирпичени къщи, на брега стояха хора. Призматичният ефект на пропуканото стъкло обагряше черните роби и сиво-кафявите колиби във всички цветове на дъгата. Като вавилонските глазирани тухли. Стори й се, че съзира пленените евреи, които се трудеха по бреговете на реката, представи си арфите им, закачени на призрачните върби. Въздъхна и притисна чело към прозореца. Сълзите свободно потекоха по лицето й. Знаеше, че е мъртъв. Съдбата му бе предопределила да се изправи лице в лице с Ахмед Риш. Само се надяваше, че най-сетне е намерил покой.

— Горивото, господин генерал — съобщи по интеркома Дани Лавон.

Ласков погледна към индикаторите. Бойните маневри бяха изгорили повече керосин, отколкото предполагаше.

— Прието. Прати другите обратно. Ще се наложи да поостанем още малко.

— Прието. — Лавон се свърза с ескадрилата.

Изтребителите се подредиха във V-образно формирование и прелетяха покрай тях. Спуснаха се ниско над водата, едновременно наклониха криле и поеха на запад.

Теди ги проследи, докато не изчезнаха, после се обърна напред. Слънцето се издигаше точно над най-високия връх на Иран. Лъчите му превръщаха сивата земя на Месопотамия в златиста. Вятърът беше утихнал и само тук-там по алувиалната равнина се носеха прашни облаци. Той погледна надолу към двата транспортни самолета, димящия мотел, руините на Вавилон и кацналото насред тях арабско селце. На отсрещния бряг се намираше еврейското село и големият бял конкорд плаваше към него.

— Невероятно — каза Ласков по интеркома.

— Наистина — съгласи се Дани Лавон.

Генералът се зачуди дали Мириам е на конкорда. Крилете му вече изглеждаха замъглени, което означаваше, че са под водата. Не му даваше и две минути. Той отново опита да се свърже на честотата на „Ел Ал“.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Бягайте, по дяволите! Бягайте! Чувате ли ме? — Не получи отговор. Към самолета се приближаваха пет гумени сала. Дали Бекер ги виждаше? Не бяха много, но поне можеха да качат някои от ранените. Останалите трябваше да се спасят с плуване. Защо не излизаха, по дяволите? Той повика пилотите на двата C-130. Всички имаха идеи, но никой не знаеше какво точно да правят. Бяха подготвили планове за почти всякакви ситуации, ала никой не бе предвидил такова развитие на събитията. Майор Барток имаше най-голяма възможност да ги спаси. Десантниците в Ума бяха помолили за помощ селяните и мнозина от тях се опитваха да пресрещнат конкорда с гуфи.

— Ще изгубим хора, но какво друго ни остава? — каза външният министър. — Ще се евакуираме.

— Почакайте малко. — Бекер видя, че Ласков рязко завива, за да продължи над тях. Остър завой. Завой надясно. Той погледна надолу към безполезното контролно табло и включи аварийното захранване. Нищо. Вече го знаеше. Но имаше нужда от енергия. Енергия. Двигателите бяха мъртви, генераторът също. Акумулаторите бяха под водата. Азотният контейнер беше останал във Вавилон, основните хидравлични помпи бяха потопени или повредени. И все пак имаше източник на енергия. Зачуди се защо не се е сетил по-рано. Бързо се пресегна под седалката си и дръпна ръчка, която никога не бе подозирал, че ще използва. Задейства се механична хидравлична помпа, която отвори капака под конкорда и спусна навън малка генераторна перка.

Няколко индикатора мигновено оживяха. Перката също включи аварийна помпа и някои от системите се активираха. Вече имаха витло. Отчаяно — ала tres pratique. Ако седеше зад пулта си, Кан щеше да съобщи, че всичко изглежда наред.

Бекер знаеше, че има само секунди преди водата отново да изключи тази аварийна система. Електрическите и електронните индикатори на таблото премигваха. Хидравликата обаче издържаше. Той завъртя руля. Дясното крило потъна във водата и лявото започна да се завърта.

Външният министър го разтърси за рамото.

— Давид! Казах да…

— Чакайте! — Конкордът се движеше… завиваше надясно и се плъзгаше към западния бряг. Приближаваха се към пристана на Ума. Бекер искаше да заклещи самолета между него и сушата. Ако го подминеха и се блъснеха в самия бряг, конкордът можеше да се разпадне във водата.

Скоростта постепенно се увеличаваше. Промяната на посоката беше извадила самолета от летаргичното му потъване. Давид стискаше руля толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Хидравличните и електрическите системи отслабваха. Сега корпусът отново бе хоризонтален и бързо се плъзгаше по водата. Пилотът изруга на английски.

Да, реката не беше точно като редкия въздух. Конкордът пак потърси най-малкото съпротивление и носът и опашката му се ориентираха по посока на течението. Но поне вече бяха по-близо до брега. Тук реката се движеше по-бързо и ги повдигаше малко по-нависоко. Може би все пак щяха да се блъснат в кея.

Внезапно откъм пътническото отделение се разнесоха ликуващи викове и той погледна през рамо. Яков Лайбер се втурна в кабината.

— Саловете на десантниците ни настигнаха!

Външният министър надзърна през страничния прозорец.

— Навярно би трябвало да се опитаме да евакуираме ранените.

— Никой да не мърда от мястото си — нареди Бекер. — Дори най-малкото движение може да се отрази на посоката ни.

Стюардът предпазливо се върна отзад и предаде заповедта.

Един от гумените салове се изравни със страничния прозорец и майор Барток извика нещо за евакуиране. Давид поклати глава и направи жест с ръка, за да покаже, че самолетът е нестабилен.

Майорът кимна и вдигна палци нагоре.

Бекер извърна лице от прозореца и погледна към реката. Кеят вече беше на около сто и петдесет метра — две дължини на конкорда. Гуфите се плъзгаха от двете му страни, управлявани от странни наглед евреи. Той отново насочи вниманието си напред. Струваше му се, че ще подминат малкия пристан, и все пак някак знаеше, че ще успеят. Внезапно го изпълни усещането, че изпитанията им са свършили. За пръв път от много време го обзе пълно спокойствие и Давид се отпусна на седалката. Ветрецът галеше лицето му през разбитото стъкло. Самолетът като че ли се плъзна надясно. Или просто беше оптична илюзия, причинена от отражението на светлината във вълните? Дали още отначало се бяха насочили към кея? По-късно щеше да попита генерал Ласков.

Дясното крило се плъзна по брега и проряза няколко кирпичени къщи, което накара конкорда рязко да се завърти надясно. Лявото крило потъна дълбоко във водата.

Пристанът бързо се понесе към тях. Десантниците и селяните с лодките си изостанаха. Насоченият надолу нос се блъсна точно под водното равнище като римски боен кораб с железен таран и се заби в древните кирпичени тухли. На по-малко от метър пред себе си Бекер зърна нечии обувки на сушата. Корпусът на самолета опря в речното дъно. В следващия миг навсякъде около него беше пълно с хора — десантници, селяни и оцелели участници в мирната мисия. Чуваше ги на покрива, по лявото крило и край вратите. Смътно долавяше виковете, плача и прегръдките им. После изведнъж се озова на кея и отдаде чест на конкорда.

38.

Мириам Бернщайн и Ариел Вайцман откриха майор Барток сред тълпата на пристана. Външният министър се представи и незабавно попита:

— Какво става с мирната конференция?

Военният се усмихна.

— В Ню Йорк все още очакват израелската делегация.

Един от пилотите на транспортните самолети попита Давид Бекер дали по време на премеждието са страдали от недостиг на вода.

— Да, разбира се — потвърди Бекер. — Не виждате ли, че всички сме много жадни?

— Виждам — отвърна пилотът. — Но се чудех защо всички мъже са гладко обръснати.

— Обръснати ли? — Давид прокара ръка по лицето си. — А, той ни караше да се бръснем.

Хаим Левин спря майор Барток на кея и поиска да го откарат със сал на хълма при майор Арнон, за да помогне при откриването и изравянето на мъртвите. Барток го увери, че няма нужда да се връща, ала равинът упорито продължаваше да твърди, че той греши.

Ума никога не бе виждала такава процесия по единствената си уличка и едва ли някога отново щеше да види. Селяните пренасяха носилки с ранени и раздаваха храна и вино на желаещите. Носеха се викове, плач и песни, някои танцуваха. Появиха се флейти и техните натрапчиви мелодии придружаваха пътниците на конкорда, които бавно се насочваха към транспортния самолет. Някакъв старец подари на Мириам Бернщайн струнен инструмент. Арфа.

Всичко се случваше невероятно бързо за оцелелите и те почти не го осъзнаваха. Всеки имаше въпроси и колкото повече обясняваха, толкова повече ги разпитваха. Майор Барток взе радиофона си и повика капитан Гайс, който седеше в кабината на единия самолет.

— Съобщете в Йерусалим… Съобщете в Йерусалим, че сами са се освободили от плен. Ще ги откараме у дома. По-късно ще пратя доклад за жертвите.

— Прието — отвърна Гайс и предаде информацията по радиостанцията.

Когато получи съобщението, министър-председателят избърса две сълзи и стисна очи. Замисли се за това колко неуверени в себе си са били. Но накрая бяха взели правилното решение и нищо друго нямаше значение. Чудеше се кои са оцелели. Дали външният министър беше жив? Делегатите? Бернщайн? Текоа? Тамир? Сапир? Джабари? Ариф? Ами Бург? Добкин? И Хауснер. Голямата загадка. Вечният бунтар. Мириам Бернщайн винаги бе успявала да убеди министъра на транспорта да не го уволнява. Щеше да му се наложи да отговаря на много въпроси. Премиерът отвори очи и се огледа.

— Герои, мъченици, глупаци и страхливци. Ще ни трябва поне месец, за да разберем кой какъв е.

Капитан Измаил Блок подготвяше самолета си за излитане. На борда се намираха всички десантници на майор Арнон, както и петнайсет изровени или непогребани трупове от върха, този на Алперн и обезобразено тяло от подножието на хълма. Войниците бяха открили обувката с бележника на Бург и това им позволи бързо да изпълнят неприятната си задача.

Бяха намерили труп, толкова разкъсан от шрапнели, че едва не го сметнаха за арабин, но един от десантниците забеляза ивритските букви „хет“ и „йод“, закачени на тежка верижка на шията му. В самолета бяха също трийсет и петте ранени ашбали, наред с шестима убити араби, разпознати като издирвани терористи. Ахмед Риш и Салем Хамади не бяха сред тях.

На операционните маси лежаха генерал Добкин и Дебора Гидеон. Двамата хирурзи чакаха да излетят, за да продължат работата си.

Рави Левин, който все пак беше успял да накара Барток да го върне на хълма, се приближи до лекарите. Докторът, който оперираше Дебора Гидеон, кратко кимна. Жената, която оперираше Добкин, смъкна маската си.

— Никога не съм виждала такава жестокост. — Тя замълча за миг. — Но ще остане жив. А сега най-добре ни оставете, рави. — Лекарката се усмихна и отново си сложи маската.

Хаим Левин отиде в дъното на самолета, за да потърси лейтенант Гидел и да продължи спора си за необходимостта по време на бойни операции да се яде само кашерна храна.

Трябваше им прекалено много време да излетят и капитан Блок се беше изнервил.

— Казах ти, че ще набираме скорост чак до Багдад.

— Надявам се, че няма да ни искат пътна такса, Изи.

Самолетът най-после се издигна и Блок рязко зави наляво над Ефрат и погледна надолу към конкорда.

— Знаеш ли, Еф, ще ми се да се запозная с онова побъркано копеле, което е кацнало тук и после е отплавало по реката.

— Бекер. Летял съм с него като стажант. Адски е добър.

Блок се усмихна.

— Ама беше страхотна операция, нали?

Майор Барток наблюдаваше стареца, който бавно се приближаваше на магарето си по заливната тераса. Самолетът вече бе почти натоварен и двигателите му работеха, но това като че ли ни най-малко не впечатляваше стареца. Барток търпеливо стоеше на задната рампа и чакаше.

Шеарясув не се страхуваше от чудовищната машина, нито магарето му. Старецът се качи на рампата, спря пред майора и попита:

— Как е алуф Добкин?

— Той вече излетя, рави. — Военният посочи нагоре. — Добре е.

Старецът кимна.

— Ще му предадеш ли нещо от мен?

— Разбира се.

— Това е и отговорът на твоя въпрос. — Шеарясув се изправи на магарето. — Ние от Ума ви благодарим за любезното предложение, но не можем да дойдем в Израил с вас.

Барток раздразнено поклати глава.

— Защо? Тук нямате бъдеще.

— Тук не мислим за бъдещето. — Старецът наблегна на първата дума.

— Върнете се у дома в Йерусалим, рави. Има място за вас. Всички ще се съберете в самолета. Няма от какво да се боите. Елате. Съберете се със своя народ. Вземете имуществото и добитъка си, ако искате. Иди да ги доведеш, Шеарясув. Пленът свърши. Върнете се от Вавилон.

Старецът надзърна вътре. Видя странни светлини, чу странни звуци. Там бяха другите евреи, израилтяните. Те ходеха, седяха, плачеха и се смееха. Не разбираше всичко, случило се през последните дни, ала знаеше, че идват от могъща държава. Ума можеше да се присъедини към нея, синовете и дъщерите й щяха да израснат там.

— Имаме много приятели и роднини в Хила и Багдад. Какво ще си помислят, когато дойдат в Ума и открият, че сме изчезнали? Не можем да си идем ей така.

Майорът нетърпеливо махна с ръка.

— Не вярвам, че искате да останете тук. Това е ужасна земя.

— Това е нашата земя. Ще ти кажа същото, което казах и на алуфа. Винаги трябва да остава някой. Във всяка държава трябва да има част от нас, от диаспората. Така никога повече няма да могат да пленят всички ни, като превземат Йерусалим. Разбираш ли?

Майор Барток погледна към равнината, после отново се обърна към стареца.

— Да, разбирам. Но тази земя е друга. В нея има нещо зло. Вие сте дошли тук като роби и все още ви смятат за такива. — Видя, че няма да постигне нищо, и въздъхна. Последните ранени бяха качени на борда. Не можеше да чака. Основното му задължение беше към тях. Израелецът се насили да се усмихне. — Запомни това, рави: ако този брит Шалом, за който приказват всички, мине добре, евреите от тази земя ще могат да се върнат в Израил. Предай на другите в Хила и Багдад, че ги очакваме. Очакваме и вас от Ума… и теб, Шеарясув.

— Няма да забравя.

Майорът кимна.

— Ще ми се да можех да те убедя. Навярно, ако алуфът беше тук… Е, сбогом, Шеарясув. Трябва да се връщаме… в Йерусалим.

Старецът се усмихна.

— Сега този град е силен и могъщ.

— Да.

— Сбогом. — Старецът обърна магарето и се спусна по рампата.

Майор Барток го изпрати с поглед, после даде знак да вдигат рампата, влезе в огромното помещение и каза на бордовия инженер:

— Предайте на пилотите, че сме готови да си идем у дома.

Някой в самолета четеше от Иеремия:

— „… голямо множество ще се върне тука. Те отидоха със сълзи…“