При реките на Вавилон

Епилог

Двата транспортни самолета C-130 летяха на запад над иракската пустиня.

Исак Бург седеше на един брезентов стол и тихо разговаряше с майор Барток, който пишеше оперативния си доклад. Ръцете и голите гърди на Бург бяха намазани с йод. На шията му имаше бяла превръзка, която той постоянно докосваше.

Барток удивено клатеше глава на отговорите му и полагаше всички усилия да разбере как мирната мисия е унищожила цяла рота опитни войници. От професионална педантичност или обикновено човешко любопитство майорът се опитваше да открие елементите, които бяха направили възможно това чудо.

— Навярно в армията бихме могли да използваме няколко батальона делегати на мирни конференции — каза той.

Бург се усмихна.

— Просто толкова силно вярваха в мира, че когато някой се опитваше да го провали, те се разгневяваха и реагираха като лъвица, защитаваща малките си. Парадоксално е, зная, но не мога да го обясня по друг начин.

— Звучи добре — отвърна Барток. — Но ще напиша само, че успехът се дължи на съчетание от умело ръководство, подходящ за отбрана терен и изобретателни защитници.

— Звучи добре — повтори Бург.

Той прие втора чаша кафе от стюарда и се отпусна назад. Този кратък полет беше най-дългият през живота му.

Майорът започна да препрочита списъка на жертвите. Убит в бой. Ранен в бой. Изчезнал в бой.

Бург се огледа. Бяха изгубили толкова много хора. Толкова много заслужаваха да са тук, а не в зелените чували за трупове на борда на другия самолет.

— Хората от охраната са се справили невероятно — каза Барток.

Исак кимна. Петима от шестимата бяха мъртви. Брин, Каплан, Рубин, Алперн и Маркус. Бе останал само раненият Яфе. Дворцовата гвардия на Хауснер. С тяхна помощ беше наложил своята власт. Те му бяха верни и той им бе верен. Какво повече можеха да искат мъжете един от друг? Бяха професионалисти, а професионалистите винаги даваха големи жертви. Ала така и трябваше да е.

И пилотите. Те също бяха професионалисти, също бяха дали жертви. В самолета си — независимо дали в Лод, или Вавилон — екипажът се беше чувствал отговорен за пътниците. Даниил Якоби и Рахил Баум бяха тежко ранени, но Бург виждаше, че все още са на операционните маси, а това бе за предпочитане, отколкото да са под зеления брезент на рампата. Състоянието на Питър Кан също беше сериозно, но стабилно. Вече го бяха оперирали. Хирургът му бе показал окървавената карта, с която Бург беше затворил раната на гърдите му. „Това му е спасило живота — рече лекарят. — Когато го изпишат от болницата, ще ви е длъжник.“ После смачка картата и я хвърли в кошчето за боклук.

Имаше мъртви и сред секретарите, преводачите и сътрудниците. Четиримата убити от наблюдателните постове, плюс онези, които щяха да умрат преди да кацнат в Йерусалим. Но Бург не познаваше всички и това го радваше, защото в сърцето му нямаше място за повече скръб.

И изчезналите. Това беше най-жестоката статистика. Дали да тъгуваш за смъртта им, или да се надяваш, че лежат някъде и страдат, но са живи? Дали да се молиш да са затворени в някой адски арабски зандан? Мириам Бернщайн можеше да отговори на тези въпроси по-добре от останалите. Вече трябваше да се моли за двама.

Наоми Хабер липсваше. Никой нямаше представа какво се е случило с нея. Някои предполагаха, че се е спуснала по склона и е успяла да се приближи достатъчно, за да застреля Моше Каплан. Всички бяха чули изстрела и наистина не беше логично мъчителите на Каплан изведнъж да са се смилили над него. Но къде бе тя? Десантниците не я бяха намерили.

И Джон Маклуър. Агентът беше изчезнал. Бург разбираше света на Маклуър, защото самият той живееше в него. В този свят бе възможно всичко, но дори според техните стандарти беше малко странно да се скриеш от собствените си спасители. Дали той бе убил Ричардсън? Подозираше, че е така, и знаеше причината. Лекарите от другия самолет бяха съобщили, че в тялото му не е имало куршум. Бил изстрелян от упор и излязъл от другата страна.

Но къде беше Маклуър? Навярно вече в американското посолство в Багдад или в дома на свръзката на ЦРУ в Хила. Някой ден щеше да се появи в ролята на архивист в библиотеката на Информационната служба на САЩ в Бейрут. Винаги се появяваха така.

Майор Барток го попита дали познава добре Яков Хауснер.

— Беше ли истински водач?

— Категорично. — Хауснер. Къде бе Яков Хауснер? Навярно мъртъв. Дали някога щяха да разберат?

Този човек беше толкова сложен, че смъртта му — или изчезването му — пораждаше сложни чувства. Оставането му на хълма не можеше да се свърже просто с желанието му лично да отмъсти на Ахмед Риш. Той бе искал да умре, но беше искал и да живее. С такъв облог нямаше начин да изгуби. А Хауснер беше роден победител. Завръщането в Йерусалим щеше да го подложи на въпроси, на които не би желал да отговори никой изключително горд човек. И той бе останал.

Мириам Бернщайн седеше на пода, опряла гръб на стената и подпряла брадичка на коленете си. Тихото бръмчене на двигателите я унасяше. Външният министър си почиваше на брезентова пейка до нея. Еуфорията бе преминала. Повечето други около нея заспиваха. Неколцина все още бяха възбудени и се опитваха да приказват на хора, които бяха почти в безсъзнание. Дори войниците не искаха да слушат и разговарят и се бяха отделили при опашката. Миришеше на тела, анестетици и лекарства.

Мириам погледна към Давид Бекер, който седеше недалеч от нея. Не спеше, но мислите му очевидно блуждаеха надалеч. Имаше много герои, но ако тя трябваше да избира, определено щеше да се спре на него. Той беше приел професионалната похвала на капитан Гайс и лейтенант Щерн със скромност и почти момчешко удоволствие. Красив летец. Съвършеният герой. В Йерусалим го очакваха царски почести. Щеше да му помогне и американският му произход. Тя се зазяпа в лицето му. Изглеждаше самотен.

Бекер се откъсна от унеса си, видя, че тя го гледа, опита се да се усмихне, но разбра, че не е успял, и се прокашля.

— Изгубихме нашия дневник.

— А моята хроника сигурно е била взривена от бомба.

— Не сме много добри книжници.

— Такава беше идеята.

— Да. — Давид се усмихна и затвори очи.

Мириам видя, че е заспал, и реши да последва примера му.

Външният министър се наведе към нея и я потупа по рамото.

— Ще трябва да подготвим общо изявление. И най-важното, трябва да разграничим случилото се тук от мирната конференция. Трябва да възродим духа на идеята и да… — Той махна с ръка и не довърши изречението.

Мириам Бернщайн го погледна и каза:

— Няма да дойда в Ню Йорк с вас.

Вайцман се сепна.

— Защо?

— Не вярвам в мирната конференция.

— Глупости.

Тя сви рамене. Какво щеше да я посъветва Яков Хауснер? Винаги се бе отнасял цинично към мирната мисия, но навярно би й препоръчал да отиде и да им даде да разберат, че с нея не се преговаря лесно. Ако разчитаха на Мириам като най-слабо звено в израелската делегация, арабите щяха да се разочароват.

— След ден-два ще си на друго мнение, Мириам.

— Навярно. — Не й се спореше. Тя чу гласа на Естер Аронсон, който идваше някъде от средната част на огромния отсек. Момичето четеше от Иеремия:

— „… защото ето, Аз ще избавя тебе от далечната земя и племето ти — от земята на пленството; и ще се върне Иаков…“47 — Племето? Неговото потомство? Неговото потомство от Вавилон? Може би. Мириам, неволно докосна корема си.

Външният министър отново я потупа по рамото.

— Казах, че… неговата постъпка наистина беше себеотрицателна и алтруистична — имам предвид това, че остана и забави ашбалите.

Мириам се насили да се усмихне.

— Алтруистична ли? Яков Хауснер не знаеше значението на тази дума. Не, беше чисто егоистична, уверявам ви. Не искаше да го разследват — не само заради бомбите, но и заради ръководството му, заради узурпирането на властта и заради всички убити, докато командваше той. Предпочел е да умре, отколкото да го изправят на подсъдимата скамейка. — Тя отново се опита да се усмихне, но по лицето й потекоха сълзи.

Ариел Вайцман се почувства неловко и пак я потупа, този път по ръката.

— Успокой се, може да не е убит.

Мириам се замисли за мъжа си. Същото й повтаряха и за него. А в Европа все още имаше евреи, които лепяха обяви по таблата за съобщения в търсене на съпрузи, жени, синове и дъщери след толкова много години. Тя погледна Вайцман и лицето й стана твърдо като камък.

— Мъртъв е, по дяволите! Мъртъв. Проклет да е, че се отказа от живота си. — Мириам зарови лице в шепи и се разрида.

И двамата бяха мъртви и нямаха гробове, на които да иде, също като родителите й, сестра й и втория й баща. В миналото й нямаше нищо осезаемо, нищо, което да може да докосне. Сякаш тези хора изобщо не бяха съществували толкова много от местата, които свързваше с тях, бяха извън нейния свят. Европа. Вавилон. Изпълни я непреодолима скръб. Яков й беше казал да вика и крещи, да покаже на света как страда, ала тя не можеше и нямаше да го направи. И даже да го направеше, това нямаше да облекчи болката. Само да не й бе признавал, че я обича. Тогава щеше да й е много по-лесно да го преодолее като временна страст, неувереност или нещо друго. Само не истината.

Някой пак я потупа по рамото и Мириам вдигна глава. Усмихваше й се млад пилот, който й подаде лист хартия.

— Радиограма.

Няколко секунди тя само я гледаше, после я разгърна и прочете надрасканите с молив думи. „Обичам те. Теди.“

— Ще отговорите ли?

Мириам избърса очите си, поколеба се, после поклати глава.

— Не. Благодаря.

Изненаданият пилот се обърна и се отдалечи.

Тя отново прочете бележката и я прибра в джоба си. Пръстите й докоснаха сребърната звезда от Яков. Мириам извади ръката си. Щеше да провери за потомството на Яков преди да се срещне с Теди Ласков.

Теди Ласков за последен път прелетя над Вавилон. На земята като че ли не помръдваше нищо друго, освен вятъра, пясъка и самотен мъж на магаре, който пътуваше на запад през заливните тераси и гледаше нагоре към небето. Големият синьо-бял конкорд лежеше до кея на Ума. „Би трябвало да изглежда още по-нелепо на това място“ — помисли си Теди. Селото и самолетът бяха кулминацията на две хиляди и петстотин години отделно развитие и все пак ги свързваше нещо общо.

Ласков рязко зави и пое на запад, надалеч от люлката на цивилизацията, надалеч от земята на плена, над пустинята Шамия към Йерусалим. Подвижните криле на изтребителя му, преди разперени за битка, сега бяха свити като пелерина.

След няколко минути настигна двата транспортни самолета.

Мириам не бе отговорила на публичната проява на любовта му и той се чувстваше малко глупаво. Ласков се стрелна между двата C-130, зави, набра скорост и разпери криле, за да може да лети по-бавно. Отново мина покрай тях и махна с ръка в кабината си.

Хората зад всички илюминатори също започнаха да му махат.

Мириам Бернщайн колебливо се изправи, застана до другите, които гледаха навън, и със закъснение махна на изтребителя. После се обърна, отпусна се на пода и заспа още преди да е легнала. Давид Бекер я зави с одеяло.

Теди приключи с акробатиката и изчезна на запад. Пое курс към Йерусалим и премина през звуковата бариера. Щеше да ги посрещне на земята — изкъпан и в цивилни дрехи, — когато пристигнеха, все още покрити с вавилонски прах. В съвременния свят ситуациите се променяха с невероятна скорост. Изглежда, нямаше установена точка като Полярната звезда, по която да определяш посоката. Зачуди се дали Мириам се е променила във Вавилон. Не. Не и Мириам. Тя беше стабилна, почти безразлична. Отначало щяха да изпитват отчужденост и студенина — те понякога идваха с раздялата, — но това щеше да премине.

Ласков без причина се издигна в стратосферата. Просто искаше да види земното кълбо и вечните звезди в черните небеса. Тук перспективата се променяше. Вавилон. Йерусалим. Бог. Мириам Бернщайн. Теди Ласков. Всичко си идваше на мястото в тази ледена безвъздушна пустош. Щеше да го изпита преди да види куполите и кулите на Йерусалим.

В Ню Йорк беше десет вечерта. Арабската и израелската делегация се бяха събрали в заседателната сграда на Обединените нации. На всеки петнайсет минути получаваха съобщения от Багдад и Йерусалим. Последните телетипи най-после бяха донесли окуражаваща новина.

Някой отвори бутилка арак и тя обиколи присъстващите. Не разговаряха много, но когато напрежението започна да отслабва, между двете групи се установи доверие, дори приятелство. Арабски делегат вдигна тост. Скоро всички предлагаха наздравици. Аракът и сладкото вино се лееха.

Саул Езер, постоянен представител на Израел в ООН, си помисли, че никога не е присъствал на по-дружеска среща между предварителни делегати на конференция. Когато пристигнеха, мисиите от Израел и арабските страни щяха да заварят плодородна почва. Той тихо се изправи, отиде на телефона в съседната стая, набра номера на един хотел в центъра на града и потвърди резервациите на израелската делегация.

Шеарясув изгуби от поглед самолета и насочи магарето си на изток към Ума. Бяха преживели странно събитие в безвременния, неизменен живот на Ефрат.

Равинът си представяше празненствата в Йерусалим, ала за Ума щеше да настъпи период на несигурност. Ако тяхното село обаче не оцелееше, щяха да останат общностите в Багдад и Хила. Ако и те изчезнеха, щеше да остане Йерусалим или някое друго място. Някой ден Господ щеше да престане да поставя на изпитания чедата Си и тогава всички щяха да се завърнат в обетованата земя, спокойни, че вече не се налага да са далеч от Сион, за да гарантират запазването на своя народ.

В далечината слънцето изгряваше над вавилонските могили. Шеарясув вдигна глава и запя с ясен глас, който се понесе над самотната равнина, прехвърли Ефрат и стигна до руините на Вавилон:

— „И ще събера остатъка от Моето стадо из всички земи, където ги бях изгонил, и ще ги върна в кошарите им, — и ще се плодят и размножават.

— И ще поставя над тях пастири, които ще ги пасат, и те вече не ще се боят и плашат и не ще се губят, казва Господ.“48