Прилив

9.

Двете фигури бяха приклекнали зад паркиран ван.

Минаваше дванайсет - средата на деня в центъра на квартал с малки къщи в Брома. По отсрещния тротоар току-що беше минал баща с бебешка количка. Слушалките на мобилния му телефон бяха пъхнати в ушите и разговорът бе служебен. Да си вземеш отпуск по бащинство е едно, да се откъснеш от работата - съвсем друго. За щастие днес можеш да съчетаеш и двете. Съсредоточен върху деловия проблем и по-малко - върху бебето в количката, той продължи по пътя си и изчезна.

Двете фигури се спогледаха.

Улицата бе опустяла отново.

Те се прокраднаха бързо през живия плет зад къщата. В градината имаше много ябълкови дървета и гъсти люлякови храсти, които ги скриваха добре. Влязоха тихо и пъргаво през кухненската врата и потънаха вътре.

Половин час по-късно пред малка жълта къща в Брома спря такси. Ева Карлсен слезе от него. Погледна към къщата си и си напомни, че е време да смени керемидите на покрива. И улуците. Сега това беше нейно задължение. Преди бе на съпруга й Андерш. Той се грижеше за тези неща. След развода всичко беше нейна грижа.

Всички практични неща.

Да поддържа къщата и градината в добро състояние.

И прочее.

Влезе през портата. Внезапно гневът проряза сърцето й като бръснач. Бързо и с един замах отвори отново раната. Изоставена! Захвърлена! Излъгана! Забушуваха с такава сила, че се наложи да спре. Залитна. Да му се не види, помисли си. Мразеше да си изпуска нервите. Беше човек с логична мисъл и ненавиждаше всичко, което не й е подвластно. Вдиша дълбоко, за да се успокои. Той не го заслужава, заповтаря си като мантра.

Продължи напред към къщата.

Два чифта очи я проследиха от портата до входната врата. Когато се скри от полезрението им, те се отдръпнаха безшумно от завесите.

Ева отвори дамската си чанта, за да извади ключа. Внезапно зърна движение в съседната къща. Моника, разбира се, я шпионираше. Открай време харесваше Андерш. Много. Смееше се на шегите му от другата страна на оградата и очите й искряха. Едва успя да прикрие злорадството си, когато разбра за развода.

Ева извади ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Веднага щеше да скочи под душа. Да отмие всички разрушителни чувства, за да се съсредоточи върху неотложното. Статиите си. С две крачки стигна до закачалката и се обърна да окачи тънкото си сако.

Ненадейно я блъснаха.

Събориха я на пода.

Срещата в издателския офис вървеше към края си и всички се канеха да тръгнат към града, за да започнат да продават списанията си. Оливия се отдръпна настрани, за да пропусне пъстра и шумна тълпа бездомници, понесли пакети със списания. Последна се появи Мюриел с пружинираща походка. На закуска се бе заредила с цяло съзвездие наркотици и се чувстваше фантастично. Нямаше списания. Не продаваше. За да продаваш „Местоположение Стокхолм“ се изискваше да отговаряш на известни критерии. Включително да фигурираш в социалната система на страната. Или да си установил контакт със социалните и психиатричните служби. Мюриел не отговаряше на критериите. Просто се чувстваше щастлива, когато не е напълно съсипана. В промеждутъка се опитваше да си намери наркотици. Сега излезе последна и предостави възможност на Оливия да се вмъкне вътре. Тя отиде право на рецепцията и попита за Йеле.

- Йеле? Не, не знам къде е. Не дойде на срещата днес.

Мъжът на рецепцията погледна Оливия.

- Живее ли някъде? -- поинтересува се тя.

- Не, бездомен е.

- Но обикновено идва тук, нали?

- Да, когато взема списания.

- Има ли мобилен телефон?

- Да. Ако не са го обрали.

- Знаете ли номера?

- Не искам да го давам.

- Защо?

- Защото не знам дали той би искал.

Оливия уважи довода му. Дори бездомниците имат право на лично пространство. Остави своя телефонен номер и помоли мъжа да го предаде на Стилтон, ако се появи.

- Защо не попитате в магазина за мобилни телефони на Хорнстул?

Каза го Бо Фаст. Седеше в ъгъла и бе дочул разговора. Оливия се обърна към него.

- Има си приказка с хората, които работят там - обясни той.

- Добре. Благодаря.

- Виждали ли сте Йеле?

- Веднъж.

- Той е по-особен...

- В какъв смисъл?

- Просто особен.

Добре, помисли си Оливия. Особен е. В сравнение с какво? Другите бездомници? Миналото му? В ума й закръжиха много въпроси, но не ги зададе. Бо Фаст не й се стори охотен източник на информация. Налагаше се да почака, докато Стилтон се свърже с нея, ако изобщо го направи.

В което се съмняваше.

Лекарите сложиха маска над устата на Ева Карлсен и я пренесоха в линейката. Бързаха. От тила й течеше кръв. Ако съседката й Моника не бе видяла вратата да се отваря по пладне и не бе полюбопитствала, резултатът можеше да е крайно неприятен. Линейката изчезна с включена сирена точно когато полицаят извади химикалка и тефтер и се обърна към Моника.

Не, не беше забелязала непознати в квартала, нито странни коли. И не, не беше чула нищо необичайно.

Полицаите в къщата направиха още няколко обичайни разкрития. Всички стаи изглеждаха претърсени. По пода се валяха счупени чаши и всякакви вещи от изпразнените чекмеджета и гардероби.

Истинска разруха.

- Взлом? - обърна се единият полицай към другия.

На Стилтон му трябваха още списания. Предишния ден бе продал всички екземпляри, които бе взел, включително броя, купен от Оливия Рьонинг. Сега той плати за още десет.

- Йеле! - подвикна му мъжът от рецепцията.

- Да?

- Едно момиче искаше номера на мобилния ти телефон...

- Нима?

- Остави своя номер...

Подаде му лист хартия с цифри и надпис „Оливия Рьонинг“ под тях. Стилтон седна до кръглата маса. На стената зад него висяха множество снимки в черна рамка - на бездомните, починали миналата година. Махнеха ли една в края на месеца, на нейно място се появяваха три нови.

Току-що бяха окачили снимката на Вера.

Стилтон потърка с пръсти листа с телефонния номер. Ядоса се. Не обичаше да му досаждат. Да не го оставят на мира. Да се опитват да се вмъкнат във вакуума му. Особено хора извън кръга на бездомните. Като Оливия Рьонинг.

Погледна отново листа. Имаше два варианта. Да й позвъни сега и да приключи. Да отговори на проклетите й въпроси и да изчезне. Или да не се обади. Тогава рискуваше тя да започне да слухти и да души, да намери караваната на Вера и да нахлуе вътре. Стилтон определено не искаше да се случи така.

Обади й се.

- Оливия! Йеле е. Том Стилтон. Набери ме.

Прекъсна връзката. Не смяташе да хаби предплатената си карта за Рьонинг. Пет секунди по-късно телефонът му иззвъня.

- Здравей. Оливия е. Радвам се, че се обади!

- Бързам.

- Добре, но слушай... Не може ли да се срещнем? За кратко. Мога да дойда...

- Задай проклетите си въпроси!

- Ами... Сега ли да ги изредя?

Стилтон не отговори и Оливия реши да действа светкавично. За щастие бележникът й бе подръка. Зачете припряно, за да не пропусне възможността. Кой знае кога щеше да успее отново да се свърже с него? И дали изобщо ще има следващ път.

- Била ли е упоена жената на брега, когато се е удавила? Къде са били другите й дрехи? Открихте ли ги? Взехте ли ДНК проба от плода? Сигурни ли бяхте, че на брега е имало само трима души освен жертвата? Как преценихте, че е от латиноамерикански произход?

Оливия съумя да изстреля още два въпроса, преди Стилтон неочаквано да прекъсне връзката.

Посред изречението.

Оливия седеше в колата си със свален покрив и се взираше в замлъкналия си телефон. Пиперлива ругатня бодеше езика й.

- Проклет гадняр!

- Кой? Аз ли?

Пешеходецът, който в същия момент минаваше край колата й, си помисли, че възклицанието е насочено към него.

- Я се виж! Паркирала си на зебра!

Наистина. Бе натиснала спирачката веднага щом Стилтон й се обади, и се бе заковала на кръстовището. Минувачът й показа среден пръст и се отдалечи.

- Приятен ден! - подвикна му Оливия и включи рязко двигателя.

Разярена.

За какъв, по дяволите, се мисли Стилтон? Дрипльо, който я третира като нищожество! И си въобразява, че ще му се размине!

Направи абсолютно забранен обратен завой и отпраши напред.

Магазинът се наричаше просто „Мобилни телефони“ и се намираше на Лонгхолмсгатан - точно срещу изхода на метростанцията. Няколко телефона, два-три будилника и още няколко дреболии бяха изложени зад мръсната витрина. Оливия изкачи двете каменни стъпала до вратата и я отвори. Мръсна сива завеса закриваше наполовина входа. Самият магазин заемаше максимум четири квадратни метра, заобиколени от стъклени шкафове с мобилни телефони. Стотици. С всякаква форма и цвят и всичките втора ръка. В жълти и сини плексигласови купи върху етажерките зад тезгяха бяха натрупани още телефони. Втора ръка. А в тясната ниша в далечния край имаше прозрачна преграда, зад която поправяха още мобилни телефони втора ръка.

Не точно огромен магазин за електроника.

- Привет. Търся Том Стилтон. Знаете ли къде мога да го открия?

Оливия гледаше към мъжа пред стъклените шкафове. Опитваше се да изглежда така, както изобщо не се чувстваше.

Дружелюбна, спокойна, търсеща приятел.

- Стилтон? Не знам кой е...

- Е, Йеле тогава, нарича се Йеле?

- О, ясно! Йеле! Стилтон ли се казва?

- Да.

- Леле! Това не беше ли някакво миризливо сирене?

- Да.

- И името му е като миризливото сирене?

- Очевидно. Знаеш ли къде може да е?

- Сега?

- Да?

- Не. Идва понякога, когато му откраднат телефона. Като гарвани са. Крадат един от друг, но от няколко дни не е наминавал.

- О...

- Попитай обаче Вейле. Продава списания ей там, до входа на метрото. Може би знае къде е Йеле.

- И как изглежда Вейле?

- Няма начин да го сбъркаш.

Собственикът на магазина излезе прав. Нямаше как да не познае Вейле. Освен че предлагаше „Местоположение Стокхолм“ с висок, пронизителен глас, външният му вид го отличаваше от потока пътници, слизащи към станцията на метрото. Например широкополата му шапка с пера от птици, крайно застрашени от изчезване. Мустаците, доста наподобяващи веждите на Оке Густафсон. И разбира се, очите - тъмни, проницателни и искрено дружелюбни.

- Йеле, скъпа ми госпожице, не заема мястото, където го поставяме.

Оливия възприе думите му като намек, че Йеле е доста непостоянен.

- Но къде се подвизава напоследък?

- Това не ни е известно.

- Моля?

- Нощем Йеле броди безшумно и незнайно къде. Седиш на пейка с него в Якобсбери, обсъждате правото на норките да съществуват и изведнъж той изчезва. Като ловец на тюлени се стопява сред скалите.

Оливия осъзна, че Вейле вероятно притежава необходимите качества за продавач, но не и за информатор. Купи едно от списанията му - станаха й две - и се върна в колата.

Тогава той се обади.

Оливия се полута доста. Всъщност живееше съвсем наблизо, кажи-речи на пресечка оттам, и адресът не я затрудни. Бондегатан 25А. Затрудни я складът за отпадъци. Зад врати с железни решетки и кодове. Стилтон й беше казал необходимите цифрови комбинации, но все пак изгуби много време.

Особено когато по средата на циментов коридор срещна мъж с възкъси панталони, широки тиранти и гипсова яка около врата, която не беше мита, откакто са я сложили там. И на всичкото отгоре мъжът носеше чудновати червени очила и изглеждаше подпийнал.

- Накъде си се запътила? Библан е тук!

- Библан?

- Днес пере тя. Не й се пречкай, че ще те пъхне в центрофугата!

- Търся склада за боклук.

- Ще спиш ли там?

- Не.

- Добре. Защото напръсках с миша отрова.

- Има ли мишки в склада за боклук?

- По-скоро приличат на бобри. Зверове по половин метър. Не е място за млада дама като теб.

- Къде е складът?

- Ей там!

Гипсовата яка посочи дъното на коридора. Оливия мина край него и тръгна към плъховете.

- Има ли плъхове тук?

Тя зададе въпроса още щом Стилтон открехна тежката стоманена врата.

- Не.

Той изчезна в мрака. Оливия отвори вратата малко по-широко и влезе след него.

- Затвори я.

Оливия се поколеба. Все пак вратата беше спасителният й изход. Но я затвори. Тогава долови миризмата. Миризма, която е спестена на някои складове за боклук, защото вентилационната им система работи както трябва. Тук не работеше.

Миризмата беше страховита.

Оливия закри с длан носа и устата си и се опита да приспособи зрението си към тъмнината. Не беше пълен мрак; по средата на помещението гореше декоративна свещичка. С нейна помощ виждаше силуета на Стилтон до стената. Той седеше върху циментовия под.

- Свещта отмерва времето ти.

- Времето ми?

- Докато угасне.

Гласът на Стилтон звучеше спокойно и делово. Беше решил да се държи добре. Оливия бе решила да получи отговори на въпросите си.

После да си тръгне.

И повече да не доближава Том Стилтон.

Миризливото сирене.

- Хм... добре... въпросите ми за...

- Жената на брега не беше упоена. Количеството рохипнол в тялото й беше достатъчно да я успокои, но не и да я упои. Тоест била е в съзнание, когато са я заровили. Открихме само палтото й. Предположихме, че извършителят е отнесъл другите дрехи, но в тъмното е пропуснал палтото. В палтото открихме само една-единствена ценна вещ - обеца.

- Не пишеше за нея в...

- Взехме кръвна проба от плода. По-късно я изпратихме в Англия за ДНК анализ за определяне на бащинство, ако някой се появи. Никой не се появи. Не бяхме сигурни дали на брега е имало само трима души освен жертвата. Свидетелят - деветгодишен и уплашен - наблюдавал сцената от стотина метра в мрака, но нямахме на какво друго да разчитаме. По време на разследването не успяхме да потвърдим информацията му. Предположихме, че жената е с латиноамерикански произход, но и това не успяхме да потвърдим. Уве Гардман живееше близо до брега. Изтичал вкъщи при родителите си и след около четиресет и пет минути пристигнала въздушната линейка. Други въпроси?

Оливия се взря към Стилтон в тъмнината. Свещичката потрепна леко. Той беше отговорил на всички въпроси, които бе изредила на един дъх по телефона, в реда, по който ги бе задала. Кой, да му се не види, беше този човек?

Постара се обаче да се съсредоточи.

- Защо обецата беше ценна?

- Защото ушите на жертвата не бяха пробити.

- А обецата беше за дупки?

- Да. Приключи ли?

- Не. Бих искала да разбера какви версии имахте?

- Много.

- Например?

- Наркотици - че жената е била куриер на картел, който по онова време действаше по западното крайбрежие, но нещо се е объркало по време на доставката. Разпитахме наркоман, пребивавал на острова преди убийството, но не стигнахме доникъде. Незаконна имиграция - че жената не е успяла да плати на трафикантите. Или е била проститутка, избягала е от сводника си и са я убили. Не открихме доказателства за нито една версия. Най-голямата спънка беше, че не установихме самоличността на жената.

- И никой не я обяви за изчезнала?

- Да.

- Но детето е имало баща!

- Да, но той може би не е знаел за него. За детето. Или е бил един от извършителите.

Тази идея не беше хрумнала на Оливия.

- Имаше ли версия за секта? - попита тя.

- Секта?

- Да. Някакви поклонници на луната, приливите, отливите и...

- Не сме разглеждали такава възможност.

- Добре. Но какво ще кажеш за самото място? Нордкостер? Трудно е да се стигне дотам. Не е идеално за убийство.

- И как изглежда идеалното за убийство място?

- Откъдето можеш да избягаш бързо, ако си планирал убийство със сложен сценарий.

Стилтон помълча няколко секунди.

- Мястото ни учуди.

В този момент свещта примигна и угасна.

- Времето ти изтече.

- Джаки Берилунд - каза Оливия.

Сега складът за боклук беше тъмен като катран. И двамата не се виждаха. Чуваше се само дишане. Сега ли излизат бобрите, запита се Оливия.

- Какво за нея?

Стилтон й даде няколко секунди в мрака.

- Останах с впечатлението, че е замесена по някакъв начин. По онова време е била компаньонка. Възможно е жертвата също да е била компаньонка или поне да я е познавала. Запитахте ли се дали е имало връзка между тях?

Стилтон не отговори веднага. Мислите му бяха поели в малко по-различна посока - към Джаки Берилунд и към факта, че момичето в тъмнината се е докоснало до някогашните му идеи.

Но отговори:

- Не. Приключи ли вече?

Не беше приключила, ни най-малко. Разбра обаче, че Стилтон е сложил точка, и се изправи.

Вероятно тъмнината беше причината - относителната анонимност - но докато се придвижваше пипнешком към металната врата, Оливия зададе въпрос. През рамо, към мрака:

- Защо живееш като бездомник?

- Бездомник съм.

- И защо си бездомник?

- Защото няма къде да живея.

Дотук с обясненията. Оливия посегна към вратата и натисна бравата. Понечи да я отвори, но той проговори зад нея:

- Баща ти участваше в разследването.

- Знам.

- Защо не питаш него?

- Умря преди четири години.

Оливия отвори вратата и излезе.

Значи не знае, че баща й е мъртъв, помисли си тя по пътя към колата. Откога живее като бездомник? Откакто е напуснал полицията? Шест години? Но едва ли се пропада надолу толкова бързо. Сигурно минава време. Отведнъж ли бе прекъснал връзката с колегите си?

Странно.

Както и да е. Все пак бе получила отговори на въпросите си и вероятно повече нямаше да види Стилтон. Сега трябваше просто да подреди откритията си и да стигне до някакво заключение. И после да го предаде на Оке Густафсон.

Но тази обеца...

В джоба на палтото си жертвата е носела обеца.

А ушите й не са били пробити.

Откъде се беше взела обецата?

Оливия реши да поотложи писмената работа.

Стилтон запали нова свещичка в склада за боклук. Смяташе да остане тук, докато се увери, че тя е изчезнала. И после да я забрави. Разбираше, че й е дал твърде много информация. Поверителна. Твърде много подробности. Но какво от това? Връзката с полицейското му минало беше по-студена от лед. Някой ден може би щеше да обясни защо. На някого.

На кого? Нямаше представа.

Нарочно обаче не спомена особено важна подробност. Детето в утробата на убитата жена бе оцеляло благодарение на спешното цезарово сечение, извършено от лекаря във въздушната линейка. Информация, която не бяха огласили публично, за да защитят детето.

После Стилтон се замисли се Арне Рьонинг. Умрял беше значи. Тъжно. Арне беше добър полицай. И добър човек. Няколко години работеха заедно. Сближиха се, вярваха си, харесваха се, споделяха тайни.

Сега той беше мъртъв.

А дъщеря му се бе появила изневиделица.

Стилтон погледна тънките си ръце. Трепереха леко. Гмуркането в убийството на Нордкостер бе предизвикало неуместен водовъртеж. И за капак - новината за смъртта на Арне Рьонинг. Извади шишенцето си със стезолид, развинти капачката... и размисли.

Щеше да устои на изкушението.

Нямаше да стане като Мошеника Бен.

Имаше цел - търсеше убийци.

Духна свещта и се изправи. Запъти се към каменните стъпала.

Раната беше доста неприятна. Ако я бяха ударили малко по-високо, щяха да счупят основата на черепа.

Така каза лекарят на Ева Карлсен.

В случая няколко шева, плътна превръзка и обезболяващи бяха свършили работа. Лекарят - жена от Тунис - прояви точната доза съчувствие, от която Ева Карлсен имаше нужда. Не заради раната - тя щеше да заздравее - а заради нападението. То я беше потресло много повече. Нахлуването в личното й пространство. Непознати в дома й, посегнали на всичките й лични вещи. Отвратително.

Крадци? Най-обикновен взлом?

Но какво ценно имаше в дома й? Картини? Видеокамера? Компютър? Нямаше пари в брой. Или вероятно не бяха крадци? Дали бяха хора, взели я на мушка? Чакали са в къщата да се прибере, за да я нападнат?

Младежка агресия?

Предизвикана от телевизионната програма?

Първо се върна вкъщи, позамаяна от болкоуспокояващите. После огледа всички стаи и видя, че нищо не е откраднато. Вандалщина.

Тръгна към полицейското управление в Солна.

По пътя се упрекна мислено, че не е изтрила адреса си от Ениро. С оглед на работата си не биваше да предоставя лична информация.

Трябваше да я премахне веднага.

Над Стокхолм се спускаше здрач. Колите по улиците бяха оредели. Два-три часа по-рано хората бяха напуснали просторните офиси на Свеавеген. Единственият човек там се намираше в директорския кабинет на последния етаж. Бертил Магнусон. Опитваше се да се успокои с питие. Уиски. Недобър начин в дългосрочен план, но временно и в умерени количества вършеше работа. Скоро щеше да се прибере вкъщи и знаеше, че радарът на Лин е включен. Щеше да захапе при най-дребното отклонение от нормалното.

Не, не да захапе - беше несправедлив. Тя не беше такава. Хората хапеха в другия му свят. Всъщност по-точно бе да се каже, че забиват нож. Отляво или отдясно - никога не се знаеше откъде ще дойде ударът. Не вземаха пленници и бяха готови да убиват, ако така ще постигнат целта си. Това бе част от бизнес средата му. Понякога убиваш дори когато не искаш, но нямаш избор. Както бе направил той - косвено. За съжаление случаят не беше съвсем непромокаем. Един човек беше изтекъл.

Нилс Венд.

Бертил Магнусон отпи голяма глътка, запали пурета и погледът му се зарея над Свеавеген. Към гробището около църквата „Адолф Фредрик“. Замисли се за своята смърт. В американско списание бе прочел, че днес се предлагат ковчези с климатици. Интересно. Идеята за ковчег с климатик му допадаше, вероятно и с вграден масажен уред, за да поддържа трупа в добро състояние? Усмихна се.

Но гробът?

Къде щеше да бъде? Имаха семеен гроб в Нора, но не искаше да отиде там. Искаше собствено място. Гробница. Мавзолей на един от най-великите шведски индустриалци.

Или като семейство Валенбери. Тайни гробове в семейното имение. Той се бе издигнал по-скоро благодарение на собствените си способности. Макар баща му и чичо му да бяха помогнали в някои отношения, всъщност дължеше всичко на себе си.

Той беше Бертил Магнусон.

Уискито изпълни задачата си.

Издигна го там, където заслужаваше да бъде.

Да, просто трябваше да се разправи с тази отрепка Нилс.

Оливия си бе купила индийска храна от „Шанти“. Храна за вкъщи, но вкусна, бърза и добре подправена. След вечерята подремна малко на дивана. С Елвис, настанен върху корема й. После въртележката в ума й пак се завъртя. Започна да обмисля срещата в склада за боклук. Някой ден ще разкажа на мама, зарече се. За разговора в подземието, където по пода шареха плъхове колкото бобри, и за миризмата. Декор, подходящ за филм от... Не успя да се сети за добро сравнение и се върна отново към сцената.

След като преповтори наум всяка дума, един момент се открои. Когато сподели с него хипотезата си за Джаки Берилунд и го попита дали е обмислял подобна версия. Тогава в диалога беше настъпила кратка пауза. Тишина, доста секунди по-дълга отпреди. Стилтон не бе казал нищо веднага. За разлика от друг път бе замълчал.

Въображението на Оливия се включи.

Защо бе замълчал?

Защото наистина имаше нещо около Джаки!

Оливия бутна обидения Елвис на пода и взе папката, която Ева Карлсен й беше дала. Наближаваше девет наистина, но беше лято, още не се бе стъмнило и винаги можеше да се извини.

- Извинявай, че те безпокоя толкова късно.

- Няма нищо. Заповядай.

- Благодаря.

Ева подкани Оливия с ръка да влезе в антрето. Тя й подаде папката и в същия момент забеляза превръзката на главата й.

- Олеле. Какво е станало?

- Влязоха с взлом в къщата ми, удариха ме и тъкмо се прибрах от болницата, полицията и прочее.

- О! Съжалявам! Тогава няма да...

- Не се безпокой, вече се чувствам добре.

- Но как така? Взлом? Тук?

- Да.

Ева влезе в дневната, последвана от Оливия. Две ниски лампи хвърляха топла светлина върху дивана и фотьойлите. Почти всички поражения от взлома бяха разчистени. Ева махна към фотьойл и Оливия седна.

- Какво са откраднали?

- Нищо.

- Така ли? Но защо тогава...

- Мисля, че са искали да ме изплашат.

- Заради това, което пишеш ли?

- Да.

- За онези, които пребиват бездомни?

- Убиват. Жената от караваната е умряла.

- Разбрах.

- Ще видим дали ще пуснат записа в „Трашкик“. Искаш ли нещо? Варя кафе - усмихна се Ева.

- Да, благодаря.

Ева тръгна към кухнята.

- Да ти помогна ли?

- Не, няма нужда.

Оливия огледа дневната, обзаведена в отличителен стил. Дръзки цветове, красиви килими, етажерки с книги от пода до тавана. Всичките ли е прочела, почуди се Оливия. Погледът й попадна върху рафт със снимки. И разбира се, я обзе любопитство. Стана и приближи до рафта - много стара сватбена снимка, вероятно майката и бащата на Ева. После значително по-нова сватбена снимка на Ева с добре сложен мъж, а до нея - снимка на далеч по-млада Ева с красив младеж до нея.

- Мляко в кафето? Захар?

Гласът на Ева долетя от кухнята.

- Мляко, моля.

Ева влезе с две чаши в ръцете. Оливия отиде до нея и взе едната. Ева посочи дивана.

- Седни.

Оливия потъна в мекото канапе, сложи чашата върху масичката и кимна към сватбената снимка на Ева.

- Съпругът ти ли е това?

- Беше. Разведохме сме.

Ева седна на фотьойл и разказа накратко за бившия си съпруг. Преди години бил изявен атлет. Запознали се, когато тя учела в Журналистическия колеж. От около година били разведени. Той срещнал друга жена и разводът бил тежък.

- Държа се като кучи син - заключи Ева.

- Срамота!

- Да. Не мога да твърдя, че имам късмет с мъжете. Причинявали са ми предимно тъга и терзания!

Ева се усмихна над чашата с кафе. Оливия се почуди защо държи на показ сватбената снимка, щом той е такъв кучи син. Лично тя би я прибрала веднага. Кимна отново към снимките.

- А красивият младеж, когото си прегърнала? Първата тъга?

- Не, това е брат ми Сверкер. Почина от свръхдоза. Но стига толкова за мен! - Тонът на Ева внезапно се промени.

- О, съжалявам. Не исках да... Извинявай.

Ева погледна към Оливия. Няколко секунди лицето й изглеждаше абсолютно сериозно, после тя се облегна назад и се усмихна отново.

- Аз ти дължа извинение. Просто... адски ме боли главата и днес бе ужасен ден. Но как напредваш ти? Оказаха ли се полезни материалите ми?

- Да, но искам да те питам нещо. Знаеш ли за кого е работела Джаки Берилунд през 1987, когато е била компаньонка?

- Да. За доста известна персона - Карл Видеюнг, собственик на „Златната карта“. Мисля, че е отбелязано в папката.

- О? Значи съм го пропуснала. Какво е „Златната карта“?

- Фирма за компаньонки. Джаки Берилунд била едно от момичетата на Видеюнг.

- Добре, благодаря. Карл Видеюнг, какво странно име...

- Особено за барона на порнографията.

- Такъв ли е бил?

- По онова време. Още ли проучваш Джаки?

- Да.

- Помниш ли какво ти казах?

- За нея? Да внимавам?

- Да.

Джаки Берилунд стоеше до панорамен прозорец на Hop Меларстранд и гледаше към водата. Обичаше апартамента си - шест стаи, последен етаж с фантастичен изглед чак до Сьодерските възвишения. Притесняваше я единствено върбата от другата страна на улицата. Скриваше значително обзора. Помисли си, че трябва да вземе мерки.

Обърна се и влезе в просторната дневна. Преди година модерен интериорен дизайнер бе получил пълна свобода и бе постигнал истинско чудо - смесица от студено, топло и плюшени животни. Изцяло по вкуса на Джаки. Тя напълни малката си чаша със сухо мартини и пусна диск - танго. Обичаше тангото. От време на време в апартамента й идваха мъже, с които танцуваше, но рядко се случваше някой да умее да танцува танго. Един ден ще си намеря майстор на тангото, каза си тя, загадъчен мъж с винаги готови гениталии и ограничен речник.

Очакваше с нетърпение момента.

Точно когато понечи да си сипе второ мартини, чу телефона. Не най-близкият до нея, а в кабинета. Погледна към часовника. Почти дванайсет и половина. Тогава започваха да звънят.

Често.

Клиентите й.

- Джаки Берилунд.

- Здрасти, Джаки, Лате е!

- Здравей.

- Организирали сме си малко парти и имаме нужда от помощ.

Редовните клиенти като Ларш Йорнхелм знаеха как да се изразяват, когато разговарят по телефона с Джаки Берилунд. Не твърде ясно. С внимателно подбрани думи.

- Колко ти трябват?

- Седем-осем. Висока класа!

- Предпочитания?

- Нищо особено, но знаеш... Приятно, с щастлив край.

- Добре. Къде?

- Ще ти напиша съобщение.

Джаки затвори телефона и се подсмихна. Щастлив край... Заимстваха от менюто на азиатските момичета, за да уточнят дали искат специален масаж.

Лате искаше сладки момичета за щастлив край.

Никакъв проблем.

Тази нощ Аке се прибра вкъщи в ужасно състояние. Буквално пребит. Десетгодишното момче куцукаше между високите блокове във Флемингсбери откъм тъмната страна, далеч от уличните лампи, със скейтборда под мишница. Болеше го от ударите. Много удари. По места, невидими под дрехите му. Чувстваше се абсолютно самотен и мислите се върнаха. За баща му. Бащата, който не съществуваше. За когото мама никога не говореше. Но той сигурно беше някъде. Всички деца имат бащи, нали?

Аке пропъди мислите и опипа ключа, провесен на врата му. Знаеше, че майка му работи в града, и точно какво работи.

Или като какво.

Преди време по-голямо момче от училището му бе отворило очите след тренировка по футбол.

- Уличница. Майка ти е уличница!

Аке не знаеше какво значи „уличница“. Прибра се вкъщи и провери в интернет.

Сам вкъщи.

После взе каната със студена вода, която майка му бе сложила в хладилника, преди да отиде в града. Изпи я почти до дъно и си легна.

И се замисли за майка си.

Замисли се как да й помогне да спечели пари, за да не е нужно да бъде такава, каквато я наричат.