Прилив

18.

Обадиха му се посред нощ - минаваше три. Едва след известно време Стилтон се докопа до повърхността и отговори. Беше Абас - между два полета и много лаконичен. Накратко - убитата на Нордкостер жена се казва Аделита Ривера, от Мексико, бременна от Нилс Венд.

После връзката прекъсна.

Стилтон седя дълго по бельо върху леглото, втренчен в мобилния си телефон. Информацията на Абас му се струваше просто невероятна. След двайсет и три години бе получил нещо, до което по никакъв начин не бе успял да се добере досега - името на жертвата и бащата на детето.

Аделита Ривера и Нилс Венд.

Тя беше убита преди почти двайсет и четири години, той - миналата седмица.

След като дълги минути предъвква невъобразимото съобщение - вероятно дори половин час - той се замисли за Оливия. Да й се обади ли да й разкаже всичко? Или? Колко е часът? Погледна пак към мобилния си телефон. Три и половина. Раничко.

Остави телефона и впи очи в пода. Мравешка пътека се точеше току до стъпалата му. Мравките никога не спираха.

Две линии една до друга в двете посоки. Никоя мравка не се отклоняваше от трасето. Всички вървяха в една и съща посока. Никоя не се обръщаше срещу течението. Не спираше.

Той откъсна поглед от мравките.

Мексиканка и Нилс Венд.

Продължи да обмисля немислимата новина. Опита се да разсъждава ясно. Да потърси съответствия, връзки. Факти. Хипотези. Забеляза как е започнал да си възвръща нещо, потънало в забвение преди години. Съживяваше се. На примитивно ниво. Събираше нещата и ги разделяше. Анализираше.

Не както някога, изобщо. Ако тогава беше „Порше“, сега бе „Шкода“. Без гуми. Но все пак.

Вече не беше впримчен във вакуума.

Увете Андершон стоеше в „Галериан“ - големия търговски център до Хамгатан - и чакаше. Навън ръмеше. Бяха се уговорили за десет часа, а сега бе почти десет и половина. Русата й коса беше влажна.

- Съжалявам!

Норката заситни към нея и вдигна извинително ръка. Увете кимна. Тръгнаха към Нормалмстори. Необикновена двойка по това време на деня в този доста шикозен свят, гъмжащ от изискани купувачи и мъже в делови костюми на улицата. Норката погледна към Увете. Имаше грим, но той не помагаше много. Цялото й лице бе белязано от тревога и изсъхнали сълзи.

Аке беше изчезнал.

- Как така?

- Не беше в апартамента, когато се прибрах. Снощи не работих до късно, но него го нямаше, когато се върнах. Не беше в леглото. Никъде го нямаше. Изобщо не си беше лягал, а храната му си стоеше в хладилника, сякаш не се е връщал вкъщи!

- Вчера се видях с него.

- Така ли?

- Говорих с него в ресторанта за бързо хранене. Беше си същият както винаги. После си тръгна, а аз се върнах в града. Не е ли в спортния център в училището?

- Не. Обадих им се. Къде се е дянал, за бога?

Норката, разбира се, нямаше представа. Усети обаче, че Ветан е на ръба. Обгърна я през рамо. Беше поне с една глава по-нисък, затова движението не се получи съвсем естествено.

- Такъв е животът. Деца. Кой знае какво си е наумил.

- Ами ако се е забъркал в това? За което ми разказа?

- Клетките?

- Да.

- Не мисля. Сигурен съм, че повече няма да се бие.

- Защо?

- Няма значение, но се обади в полицията, ако се притесняваш.

- Да съобщя на ченгетата?

- Да.

Норката знаеше какво минава през ума на Ветан. Износена уличница. Едва ли щяха да я поставят на първо място в списъка с неотложни задачи. Но все пак. Щяха да й помогнат някак. Нали това им е работата. И двамата спряха, когато стигнаха до Кунгстредгордсгатан.

- И аз ще поразпитам - обеща Норката.

- Благодаря.

Дъждът ромолеше по плексигласовия свод на покрива. Стилтон седеше на леглото и мажеше с мехлема на Вера раните по гърдите си. Бурканът беше почти празен. Изгребваше дъното. И Вера, и баба й бяха вече далеч. Погледна към малката снимка на Вера върху етажерката. Беше помолил да му дадат копие от картата, удостоверяваща, че продава „Местоположение Стокхолм“. Със снимка. Често мислеше за нея. Не беше така, когато беше жива. Тогава мислеше за други хора. За онези, които бяха важни за него, преди да ги напусне. Абас, Мортен, Мете. Винаги стигаше до тях тримата. От време на време се появяваше и Мариане. Но това беше твърде голямо, твърде объркано, твърде тъжно. Отнемаше твърде много от силата му за оцеляване.

Погледна в буркана. Почти нищо. Тогава някой почука на вратата. Стилтон продължи да втрива мехлема. В момента посетителите не го интересуваха. Заинтригува се след няколко секунди. Когато лицето на бившата му съпруга се появи зад прозореца на караваната. Очите им се срещнаха задълго.

- Влез.

Мариане отвори вратата и погледна вътре. Носеше семпло право сако, светлозелено, и в едната си ръка държеше чадър. В другата носеше сиво куфарче.

Здравей, Том.

- Как ме откри?

- Рьонинг. Може ли да вляза?

Стилтон я подкани с махване и Мариане пристъпи вътре. Бе застлал с вестници недоизчистения от петната кръв под. Надяваше се гадни насекоми да не изпълзят върху тях. Не сега. Остави буркана с мехлема и посочи леглото срещу себе си.

Не особено блестящо хрумване.

Мариане сгъна чадъра и се озърна. Наистина ли живее така? В пълна мизерия? Възможно ли е? Овладя се и погледна към прозореца.

- Красиви завеси.

- Така ли мислиш?

- Да... не.

Мариане се усмихна и разкопча донякъде сакото си. Седна предпазливо върху леглото и пак се огледа.

- Твоя ли е караваната?

- Не.

- Не? О... разбирам...

Мариане кимна към рокля на Вера, окачена до ръждясалата газова печка.

- Нейна ли е?

- Да.

- Красива ли е тя?

- Убиха я. Какво се получи?

По същество, както винаги. За да се изплъзне. Непоправим. Но наистина изглеждаше целенасочен. Частица от някогашния израз се мержелееше в очите му. Очи, които навремето - когато бе в стихията си - я поразяваха емоционално. Преди много време.

- Има съвпадение.

- Така ли?

- Космите от диадемата са от същата жена, чийто кичур ми даде. Коя е тя?

- Джаки Берилунд.

- Онази Джаки?

- Да.

През 2005 година Мариане все още бе омъжена за Стилтон. Когато той разследваше убийството на Джил Енгбери и стигна до работодателката й Джаки Берилунд. Обсъждаха различни хипотези, свързани с Джаки вкъщи, в кухнята, в банята, в леглото. После той получи първия нервен срив и се озова в психиатрията. Психозата нямаше нищо общо с професията му, макар тежкото натоварване с работата да бе разчистило пътя й. Мариане знаеше точно какво е отключило психозата. Никой друг не знаеше, доколкото й беше известно, и тя страдаше с него. После го отстраниха от случая. Шест месеца по-късно бракът им се разпадна.

Не за един ден. Не беше прибързано решение, а резултат от душевното състояние на Том. Той я държеше на разстояние, отблъскваше я. Преднамерено. Все по-често и по-често не искаше помощ от нея, не искаше тя да го вижда, да го докосва. Накрая получи желаното. Мариане не издържа. Не можеше да подкрепя човек, който не иска подкрепа.

Всеки пое по своя път.

Неговият го беше довел до караваната.

Където седеше сега.

- Значи Джаки Берилунд вероятно е била на брега същата вечер, когато са убили жената... - каза Стилтон по-скоро на себе си.

Беше отрекла, когато я разпитваха.

Той си позволи да се наслади на това удивително разкритие.

- Очевидно - кимна Мариане.

- Оливия - каза спокойно Стилтон.

- Тя ли задвижи всичко?

- Да.

- И какво ще правим сега? С ДНК съвпадението?

- Не знам.

- Няма начин да продължиш сам.

Защо не, помисли си първо той. Малко агресивно. Докато не видя как Мариане поглежда към буркана със странната лепкава смес, към двата екземпляра „Местоположение Стокхолм“ и накрая отново към него.

- Да. Мете трябва да ни помогне.

- Как е тя?

- Добре.

- А Мортен?

- Добре.

Ето пак, помисли си Мариане. Интроверт, мълчалив.

- Ти как се озова тук, в Стокхолм? - попита Стилтон.

- Ще изнасям лекция в полицейската централа.

- О, ясно.

- Удари ли те някой?

- Да.

Стилтон се надяваше Мариане да не гледа клипове в „Трашкик“. Вероятността да познае тялото му върху Вера беше значителна.

Не искаше да го вижда така. По няколко причини.

- Благодаря за помощта - каза той.

- Няма защо.

Настъпи тишина. Стилтон погледна към Мариане, а тя не отвърна очи. Момент, изпълнен с безкрайна тъга - и двамата го усетиха. Тя знаеше кой е бил, а той вече не беше същият. И той го знаеше.

Беше някой друг.

- Много си красива Мариане.

- Благодаря.

- Всичко наред ли е при теб?

- Да. При теб?

- He.

Нямаше нужда да пита. Протегна ръка през масата и я отпусна върху осеяната с вени длан на Стилтон.

Той не я отдръпна.

Още щом Мариане излезе от караваната, Стилтон набра номера на Оливия. Първо й каза за обаждането на Абас между двата полета и получи дълга и оправдана реакция.

- Аделита Ривера?

- Да.

- От Мексико?

- Да.

- И Нилс Венд е бащата на детето?

Според Абас. Ще разберем повече, когато се върне.

- Невероятно, нали?

- Да.

В много отношения, помисли си Стилтон. После й каза за ДНК съвпадението. И получи още по-силна реакция.

- Джаки Берилунд?

- Да.

Когато новината поулегна и развълнуваната Оливия забърбори, че сигурно са разрешили случая, Стилтон се почувства длъжен да посочи, че диадемата може да е паднала на брега по съвсем различно време. По-рано през деня например. Уве Гардман не беше видял Джаки да я изпуска.

- Но защо си такъв песимист?

- Не съм. Ако искаш да станеш добър криминалист, трябва да се научиш никога да не се ограничаваш само с една хипотеза. Има ли други възможности, те се връщат срещу теб като бумеранг в съда.

Стилтон предложи да се свържат с Мете Улсетер.

- Защото?

- Защото нито един от нас не може да разпита Джаки.

Мете се срещна с Оливия и Стилтон недалеч от входа на полицейската централа на Полхемсгатан. В програмата й нямаше пролука и не можеше да дойде в града. Стилтон неохотно прие мястото на срещата. Беше твърде близо до сгради и хора, с които имаше болезнено минало.

Но топката беше в полето на Мете.

В много отношения.

Тя разследваше убийството на Венд и чакаше Абас да кацне, за да вземе материалите, скрити под пуловера му. Както той се бе изразил. Когато й разказа какво се е случило в Коста Рика - леко облагородена версия - тя разбра, че документите сигурно съдържат важна информация. Мотив вероятно. А в най-добрия случай - убиец.

Или няколко убийци.

Затова се чувстваше напрегната.

Но беше също и опитен и мъдър детектив. Бързо осъзна, че ДНК съвпадението, което Стилтон и Оливия бяха получили за убийството на брега, определено е злепоставящо за Джаки Берилунд. Бързо осъзна и че двамата, застанали пред нея, са безпомощни да направят каквото и да било сами. Студентка и бездомник. Не обикновен бездомник, разбира се, но не и човек, когото ще допуснат в стаята за размити.

Да разследва все още отворен случай.

И вероятен извършител.

Тя щеше да свърши своята част от задачата.

- Чакайте ме тук след четири часа.

Първо прочете досието за случая на Нордкостер. После получи допълнителна информация от Норвегия. Накрая избра стая за разпити на безопасно разстояние от ненужни въпроси. Зад достатъчно врати, та Стилтон да се вмъкне след нея, без да привлича внимание.

Оливия щеше да чака на Полхемсгатан.

- Имаме извлечения от разпита ти през 1987 година във връзка с убийството на Нордкостер - подхвана Мете с подчертано неутрален тон. - Била си на острова по време на убийството. Вярно ли е?

- Да.

Джаки Берилунд седеше срещу Мете. До Мете седеше Стилтон. Очите на Джаки и Стилтон се бяха срещнали само преди няколко секунди. Изражението и на двамата остана неразгадаемо. Той вероятно се досещаше какво си мисли тя. Ала тя нямаше никаква представа какво си мисли той. Носеше жълт костюм, ушит по мярка, и тъмната й, изрядно коафирана коса се спускаше до раменете.

- Разпитвали са те през нощта на убийството и на другия ден, в Стрьомстад. И двата пъти твърдиш, че никога не си била край заливите Хаслевикарна, където е извършено убийството. Вярно ли е?

- Да, не съм била там.

- Била ли си там по-рано през деня?

- Не. Не съм стъпвала там. Бях на луксозна яхта на пристанището и го знаете. Пише го в разпитите.

Мете продължи спокойно и методично. Обясни - с тон на учителка на дебелокожата бивша компаньонка, че с помощта на ДНК от диадема полицията може да докаже присъствието й на брега, когато е извършено убийството.

Знаем, че си била там.

Последва кратко мълчание. Джаки запази хладнокръвие и трезвомислие и реши да смени тактиката.

- Правихме секс - каза тя.

- Ние?

Аз и един от норвежците. Бяхме там и правихме секс. Сигурно тогава съм си изгубила диадемата.

- Преди една минута каза, че не си стъпвала там. Казала си същото на разпита през 1987 година. Сега изведнъж казваш, че си била там?

- Бях там.

- Защо излъга?

- За да не се въвличам в убийството.

- Кога прави секс с норвежеца?

- През деня. Или късно следобед. Не помня. Беше преди повече от двайсет години!

- На яхтата е имало двама норвежци. Геир Андерсен и Петер Моен. С кого прави секс?

- Геир.

- Значи той може да потвърди историята ти?

- Да.

- За съжаление е мъртъв. Проверихме преди малко.

- Добре. Значи трябва просто да ми повярвате.

- Дали?

Мете погледна към Джаки, спипана току-що с няколко хубавички тлъсти лъжи. Джаки изглеждаше точно толкова притеснена, колкото се чувстваше.

- Искам адвокат - каза тя.

- В такъв случай ще прекратим разпита дотук.

Мете изключи касетофона. Джаки се изправи бързо и тръгна към вратата.

- Познаваш ли Бертил Магнусон? Директорът на „Магнусон Уърлд Майнинг“? - попита неочаквано Мете.

- Защо да го познавам?

- През 1987 година е имал вила на Нордкостер. Може пътищата ви да са се пресекли случайно?

Джаки излезе от стаята. Не отговори.

Оливия обикаляше неспокойно из парка в Кронобери. Струваше й се, че продължават цяла вечност. Какво правят там вътре? Ще я арестуват ли? Внезапно се замисли за Ева Карлсен. Да й разкаже ли? До голяма степен благодарение на нея бе тръгнала по следите на Джаки.

Обади й се.

- Здрасти! Оливия Рьонинг е. Как си?

- Добре. Главоболието престана.

Ева се позасмя.

- Ти как напредваш? - попита после. - С Джаки Берилунд?

- Страхотно! Открихме ДНК, което показва, че е била на брега в Нордкостер. Същата вечер, когато е извършено убийството!

- Открихме?

- О, да. Вече работя с няколко детективи!

- Уха! Наистина ли?

- Да. В момента разпитват Джаки в полицейската централа!

- Така ли? Защото е била на брега през онази вечер?

- Да.

- Забележително. Значи криминалистите са подновили разследването?

- Не знам. Вероятно не официално все още. Засега сме главно аз и мъжът, който е разследвал случая тогава.

- Кой е той?

- Том Стилтон.

- И сега се е заел отново с него?

- Да. Неохотно!

Този път Оливия се позасмя и в същия момент забеляза как Джаки Берилунд излиза от входа на Националния криминален отдел.

- Ева, ще ти се обадя по-късно!

-Добре. Чао.

Оливия прибра телефона и видя как Джаки се качва в такси. Точно когато колата мина покрай нея, Джаки погледна навън. Право към Оливия. Тя срещна погледа й. Убийца на котки, помисли си и усети как цялото й тяло се напрегна. После таксито изчезна.

Стилтон излезе през същия вход и Оливия се втурна към него.

- Как мина? Какво каза тя?

На излизане от стаята Мете срещна в коридора за разпити старши полицейския командир Оскар Молин.

- Джаки Берилунд ли беше с теб вътре?

- Кой ти каза?

- Форш я видял да влиза.

- И ти се обади?

- Да. Твърди, че Том Стилтон се вмъкнал през страничен коридор. И той ли беше с теб?

- Да.

- Докато разпитваше Джаки Берилунд?

- Да.

Оскар погледна Мете. Често работеха заедно и изпитваха взаимно уважение. За мое щастие, помисли си Мете, понеже нещата не изглеждат съвсем спретнати.

- За какво я разпитваше? Убийството на Нилс Венд?

- Не, на Аделита Ривера.

- Тя пък коя е?

- Жената, удавена на Нордкостер през 1987 година.

- Върху това ли работиш?

- Помагам.

- На кого?

- Трябва ли да внимавам? С Джаки Берилунд? - попита Мете.

- Не. Защо?

- През 2005 година възникнаха проблеми, когато Стилтон стигна до нея.

- Защо?

- Защото и двамата знаем какво прави тя и вероятно в регистъра й с клиенти има нещо, което не бива да е там?

Оскар погледна Мете.

- Как е Мортен? - попита той.

- Добре. Мислиш ли, че е в регистъра?

- Не се знае.

И двамата се усмихнаха. Доста пресилени усмивки.

Оскар Молин вероятно нямаше да се усмихне изобщо, ако знаеше какво е постигнала Мете, за разлика от Стилтон през 2005 година. Беше получила заповед за претърсване на дома на Джаки Берилунд. Навярно не стриктно по правилата, но Мете си имаше канали.

Ето защо Лиса Хедквист влезе в апартамента на Джаки на „Нор Меларстранд“, докато самата Джаки беше в стаята за разпити. Все пак давността на разследването не бе изтекла и можеха да изправят убиеца пред съда. Освен всичко друго Лиса отвори компютъра на Джаки и копира файловете в малко запаметяващо устройство.

Оскар Молин не би харесал това.

Обикаля часове наред из Флемингсбери. Търсеше Аке. Разпита всяко срещнато момче дали е виждало Аке Андершон. Никой не го беше виждал.

Сега седеше в стаята на Аке и държеше две износени футболни обувки. Седеше на леглото му. Приковала поглед в счупения скейтборд. Аке се бе опитал да го поправи с кафяво тиксо. Тя избърса отново сълзите си. Плачеше тук отдавна. Около час по-рано Норката се бе обадил. Нямаше новини. Аке просто беше изчезнал. Тя знаеше, че нещо се е случило с него, усещаше го с цялото си тяло. Нещо, свързано с онези битки в клетка. Беше видяла синините и раните по телцето му. Защо е отишъл? Да се бие в клетка? Не беше такова момче. Никак! Никога не се биеше. Кой го е подлъгал? Увете притисна футболните обувки между тънките си ръце. Върне ли се, ще му купи нови. Веднага. И ще отидат в увеселителния парк „Грьона Лунд“. Само да се върне...

Тя се протегна и взе мобилния си телефон.

Реши да се обади в полицията.

Контейнерът за боклук се намираше пред сграда на Диагносвеген. В него имаше стари лекьосани матраци, прогорено кожено канапе и още ненужни вещи от почистено мазе. Момичето, което надникна над ръба на контейнера, видя кутия за дискове сред отпадъците. Дали има дискове вътре? С известно усилие успя да се прехвърли над ръба и се приземи върху канапето. Прекрачи внимателно към кутията. Може би е празна, може би е истинска находка. Точно се навеждаше да я вдигне, когато я видя. Тънка ръка между възглавници от диван.

Върху китката бяха написани буквите „ДБ“ с кръг около тях.