Прилив

Лятото на 2011 г, Стокхолм

Еднооката Вера всъщност имаше две здрави очи и поглед, способен да спре ловуващ ястреб във въздуха. Зрението й беше отлично. Но тя отстояваше мнението си с финеса на ковашки чук. Подхващаше възгледа си и надробяваше контрааргументите, докато се разлетят на стружки на всички страни.

Едноока.

Но обичана.

Сега тя стоеше с гръб към залязващото слънце. Последните лъчи се спускаха по залива Верта, отскачаха от моста Лидингьо и стигаха до парка „Йортхаген“ с достатъчна сила да обрамчат Вера с елегантен ореол.

- Това е моят свят и туй то!

Разпаленият й тон би впечатлил всяка парламентарна аудитория, макар че прегракналият й глас би изглеждал не на място. А вероятно и дрехите й - две износени тениски една върху друга и пола от тюл, видяла по-добри дни. Без обувки. Сега обаче тя не се намираше в съвещателна зала, а в малък затънтен парк край доковете на Верта, а публиката й се състоеше от четирима разнолики бездомници, излегнати по пейките сред дъбовете, ясените и храсталаците. Единият беше Йеле - мълчалив и висок, вглъбен в свой свят. Бенсеман седеше на друга пейка, а до него - Мюриел, млада наркоманка от Багармосен. До нея лежеше найлоново пликче.

Арво Перт дремеше на пейката срещу тях.

В края на парка двама млади мъже се бяха снишили зад туфа гъсти храсти. Носеха тъмни дрехи и не откъсваха очи от пейките.

- Това е моят свят. Не техният!

Еднооката Вера посочи някъде в далечината.

- Навлеци! Идват, моля ти се, и удрят с юмруци по караваната. Докато си сложа зъбите, цъфнаха пред вратата. Трима! И зяпат! „Какво става, по дяволите?“, питам. „От общината сме. Караваната трябва да се премести.“ ,"Че защо?“ Ще облагородяваме мястото.“ „Моля?“ „Тук ще има осветена алея.“ „Какво?“ „Алея за тичане. Ще минава точно оттук.“ „Какви ги дрънкате? Не мога да преместя караваната! Нямам кола!“ „За съжаление това не ни засяга. Караваната трябва да се премести до следващия понеделник.“

Еднооката Вера спря да си поеме дъх и Йеле се възползва от възможността да се прозее - дискретно. Вера на обичаше публиката й да се прозява, когато държи реч.

- Не схващате ли? Тримцата изтупани изтърсаци ми разправят да вървя по дяволите! Та угоени идиоти да си топят тлъстините върху дома ми! Кипнах и още как!

-Да, да...

Мюриел процеди криво-ляво отговора. Гласът й беше възтънък и скрибуцаше. Успяваше да привлече внимание само когато е надрусана.

- Хич да не ме баламосват! Никаква алея за тичане няма да правят, ами онези, дето разхождат косматите си плъхове, не искат такива както мен да им развалят пейзажа. Загрозявам спретнатия им, чистичък свят! Ето за това става дума! Пет пари не дават за нас!

Бенсеман се приведе леко напред.

- Но все пак е възможно, Вера...

- Стига приказки! Хайде, Йеле!

С две големи крачки Вера застана до Йеле и заби показалец в ръката му. Мнението на Бенсеман не я интересуваше ни най-малко. Йеле се изправи, сви леко рамене и тръгна след нея. Нямаше представа къде отива.

Бенсеман разкриви лице. Познаваше Вера. С потреперващи пръсти запали смачкана угарка и отвори кутия с бира. Звукът съживи Арно Перт.

- Сега е забавление.

Перт беше второ поколение естонец. Родителите му бяха дошли в Швеция, за да избягат от войната. Винаги се изразяваше по свой начин. Мюриел изпрати с поглед Вера и се обърна към Бенсеман:

- Права е. Не се ли вписваш, искат да те разкарат... Не е ли така?

- Предполагам...

Бенсеман от Северна Швеция се славеше с ненужно крепкото си ръкостискане и с жълтеещите склери на очите си, сякаш мариновани във водка. Беше едър мъж с отчетлив северняшки акцент и гранив дъх, процеждащ се през опадалите му зъби. В предишния си живот бил библиотекар в Боден с ненаситен апетит за книги и също толкова ненаситен апетит за алкохол. Целият асортимент - от къпинов ликьор до най-силните творения на незаконните спиртни дестилерии. Изхвърлен зад борда на обществото след десетгодишно пиянство, той пристигнал в Стокхолм с откраднат ван. В столицата се препитаваше с просия или кражби от супермаркетите - плавей, изхвърлен на брега.

Но беше чел много.

- Все пак живеем от милостиня - каза той.

Перт кимна в знак на съгласие и посегна към бирата. Мюриел извади кесийка и лъжица. Бенсеман се възмути веднага:

- Нали каза, че ще зарежеш този боклук?

- Знам... Ще го зарежа.

- Кога?

- Ще го зарежа.

И тутакси изпълни обещаното. Не защото не си искаше дозата, а защото внезапно зърна двама младежи да се прокрадват към тях през дърветата. Единият носеше черно яке с широка качулка, другият - зелено. И двамата бяха със сиви анцузи, тежки обувки и ръкавици.

Бяха тръгнали на лов.

Бездомното трио реагира сравнително бързо. Мюриел грабна найлоновото пликче и побягна. Бенсеман и Перт се заклатушкаха след нея. Бенсеман ненадейно си спомни за втората кутия бира, скрита зад кофата за боклук. От нея зависеше дали следващата нощ ще спи, или ще будува. Върна се и се препъна пред една от пейките.

Чувството му за равновесие не бе в изрядно състояние.

Нито рефлексите му. Докато се опитваше да се изправи, получи ритник право в лицето и се просна по гръб. Младежът с черното яке застана точно до него. Другарят му извади мобилен телефон и включи камерата.

Така започна изключително жесток побой, заснет в парк, откъдето нищо не се чуваше във външния свят и където имаше само двама ужасени свидетели, скрити в отдалечен гъсталак.

Мюриел и Перт.

Дори от разстояние обаче те виждаха как от устата и ушите на Бенсеман се стича кръв и чуваха глухите му стенания след всеки ритник по лицето и корема.

Пак и пак.

И пак.

Не видяха как няколко от малкото останали зъби на Бенсеман се забиват в бузите му и се подават от другата страна. Виждаха обаче как едрият северняк се опитва да заслони очите си.

Очите, с които четеше.

Мюриел се разплака тихо и притисна уста в осеяната с белези свивка на лакътя си. Всяка частица на излинялото й тяло трепереше. Перт я улови за ръката и я издърпа настрани от гнусната сцена. Нищо не можеха да направят. Всъщност можеха - да се обадят на полицията, помисли си Перт, и бързо повлече Мюриел към Лидингьовеген.

Чакаха доста, докато се появи първата кола. Перт и Мюриел се разкрещяха и размахаха ръце, когато приближи на петдесетина метра. В резултат колата се отклони рязко към средата на платното и профуча край тях.

- Проклетници! - извика Мюриел след тях.

Съпругата на следващия шофьор седеше до него - безупречно гримирана и коафирана госпожа във вишневочервена рокля. Посочи предното стъкло.

- Внимавай да не сгазиш наркоманите. Пил си!

И сивият „Ягуар“ също отпраши напред.

Когато дланите на Бенсеман бяха стъпкани на кървава каша, последните слънчеви лъчи догаряха над залива. Младежът с мобилния телефон изключи камерата, а другарят му взе скритата кутия с бира на бездомника.

Избягаха.

Оставиха зад себе си залеза и едрия северняк на земята. Смазаните му пръсти дълбаеха немощно чакъла, очите му бяха затворени. „Портокал с часовников механизъм“ - заглавието на книгата бе последната мисъл, завъртяла се в ума на Бенсеман. Но кой, по дяволите, беше авторът? После ръката спря да се движи.