Прилив

14.

Щастлива до полуда! Аз съм щастлива до полуда!

Не.

Оливия стоеше гола пред огледалото в банята и се взираше в младото си остаряло лице. На двайсет и три вчера и поне на петдесет днес, помисли си тя. Подпухнала, с тънки червени нишки около ирисите. Уви се в бялата хавлия и усети колко чувствителни са гърдите й и колко напрегнат - коремът. Само това ми липсваше, каза си и се върна в леглото.

Върху покрива на полицейската сграда на Берисгатан има няколко клетки като резени от торта. Там водят арестантите да подишат чист въздух. Тази сутрин клетките пустееха с изключение на една. Дребно сиво врабче беше кацнало върху циментовия под. В контраст със затишието на покрива, в криминалния отдел цареше трескава деятелност.

- Куфарът бил празен?

- Да - кимна Мете.

- Къде е сега?

- Дала го на младежа, който поддържа бунгалата. Аксел Нордеман.

Мете седеше с изопнати рамене в дъното на стаята. Членовете на екипа й докладваха. Тонът в стаята бе тих, но напрегнат. Информацията за куфара беше интересна. Посещението на Нилс Венд на Нордкостер беше интересно. Защо е бил там? С кого се е срещнал? Защо е оставил празния куфар? Преди да си легне предишната вечер, Мете беше изпратила полицаи на острова. Те щяха да вземат куфара и да почукат на няколко врати.

- Знаем ли кога е пристигнал на Нордкостер? - попита Лиса Хедквист.

- Още не. През деня ще получим информация от хората ни там. Но знаем къде го е видяла Оливия първия път - близо до заливите Хаслевикарна в северния край на острова. Не знае кога точно, изгубила се, но предполага, че е било около девет вечерта.

- А след около час я навестил в бунгалото й, нали?

- По-скоро след около два часа. Някъде преди полунощ - уточни Мете. - С по-голяма точност знаем, че е взел таксиметрова лодка от Западния кей в полунощ. Оставили са го в Стрьомстад. Там свършва следата.

- Не съвсем.

Босе Тюрен се изправи. Беше отметнал доста задачи, откакто Мете му се бе обадила предната вечер.

- В понеделник сутринта Дан Нилсон си е купил билет за влака в 04:35 от Стрьомстад, после е взел експреса от Гьотеборг в 07:45 и е пристигнал на Централната гара в Стокхолм в 10:50. Проверих железопътната система за резервации. На Централна гара е наел кола от „Авис“ към единайсет и четвърт и малко преди дванайсет се е настанил в хотел „Уден“ на Карлсберисвеген. Регистрирал се е като Дан Нилсон. Техниците претърсват стаята.

- Отлично, Босе.

Мете се обърна на другата страна.

- Имаме ли нещо за мобилния му?

- Не, но получихме доклад от патолога. Кръвта по гранитната скала и люспиците кожа са на Нилс Венд. Кръвта по земята близо до следите от гуми също е негова.

- Значи раната в черепа му вероятно е причинена от удар в скалата?

Така изглежда.

- Но това ли го е убило? Или се е удавил?

Лиса погледна доклада на патолога.

Бил е жив, когато колата е паднала вън водата. Вероятно в безсъзнание. Причината за смъртта е удавяне.

Добре, това го изяснихме.

Мете стана.

- Браво на всички. Сега трябва да се съсредоточим върху придвижването му от момента, когато се е настанил в хотела, до момента, когато е открито тялото му. Вероятно са го видели някъде. Сигурно е ял в ресторант, плащал е със същата банкова карта, с която е наел колата, или пък е използвал телефона в хотела...

- Не е. Проверих - каза Лиса.

- Добре.

Мете тръгна към вратата. Всички в стаята се задействаха.

На разстояние няколко сгради оттам, в същия комплекс, Рюне Форш седеше в подобна стая с Яне Клинга. Разследването на посегателствата срещу бездомници се бе превърнало в разследване на убийство след смъртта на Вера Ларшон. Екипът бе подсилен с двама полицаи и на Форш бяха предоставени допълнителни ресурси.

Той беше изпратил част от хората си в града да разпитат бездомните, пребити преди убийството на Вера Ларшон. Единият все още лежеше в болницата - едър северняк, който не помнеше нищо от случилото се. В момента не можеха да направят повече.

Според Форш.

Той седеше и прелистваше „Страйк“ - списание за боулинг. Клинга четеше доклада на криминолозите за караваната.

- Ще видим дали от филма ще изскочи нещо - каза Клинга.

- Когато се чукат в караваната?

- Да.

Още не бяха идентифицирали мъжа, който правеше секс с Вера Ларшон. Внезапно на вратата се почука.

- Влез!

Стилтон влезе с превързана глава. Форш свали списанието и го погледна. Стилтон гледаше към Клинга.

- Здравей, казвам се Том Стилтон.

- Приятно ми е.

Яне Клинга пристъпи напред и протегна ръка.

- Яне Клинга - представи се, когато се ръкуваха.

Стилтон не реагира. Беше се подготвил доста добре - мислено. Знаеше какво го очаква. Това не го смущаваше. Той погледна към Яне Клинга.

- Ти ли отговаряш за разследването на убийството на Вера Ларшон?

- Не.

- Знаеш ли кой те преби? - попита Форш.

Стилтон не откъсна очи от Клинга.

- Мисля, че Вера Ларшон е убита от членове на групата „Деца бойци“ - каза Стилтон.

В стаята настъпи тишина.

- Деца бойци - повтори Клинга след няколко секунди.

Стилтон им каза какво е научил. За битките в клетка, точно къде ги провеждат, кой участва в тях и кой според него ги организира.

И какви символи са татуирани над китките на някои от тях.

- Две букви с кръг около тях - ДБ. Виждат се на един от видеозаписите в „Трашкик“. Забелязахте ли ги?

- Не.

Клинга погледна към Форш.

- ДБ означава „Деца бойци“ - поясни Стилтон.

И тръгна към вратата.

- Как разбра всичко това? - попита Клинга.

- Насочи ме малко момче от Флемингсбери. Аке Андершон.

Излезе от стаята, без нито веднъж да е погледнал към Рюне Форш.

Няколко минути по-късно Форш и Клинга вървяха към служебната столова. Форш бе изключително скептичен.

- Бой в клетки? Деца се бият в клетки? Тук? В Швеция? Щяхме да чуем все пак! Звучи безумно.

Клинга не отговори. Форш намекна, че Стилтон навярно пак е жертва на психозите си и халюцинира абсолютно неправдоподобна история.

- Или? Ти как мислиш? Деца бойци? Възможно ли е?

- Не знам - каза Клинга.

Лично той не беше толкова убеден в недостоверността на информацията, предоставена им от Стилтон. Реши да прегледа отново записите, свалени от „Трашкик“, и да потърси татуировката.

По-късно. Сам.

Увете Андершон вървеше сама по Карлавеген. Черни обувки с високи токчета, тясна черна пола и късо дънково яке. Тъкмо бе приключила с клиент в частен гараж на Банергатан и я оставиха там, откъдето я бяха взели. Не беше обичайното й място. Но се носеха слухове, че на Местер Самюелсгатан дебнат цивилни полицаи, и тя бе сменила територията.

Сложи си нов слой червило и свърна по Сибюлегатан на път към станцията на метрото. Внезапно зърна познато лице в магазин от другата страна на улицата.

В „Уиърд & Уау“.

Увете спря рязко.

Така, значи, изглеждаше магазинът й. Шикозната й фасада. Грамаден скок над чукането с кока, стичаща се през носа ти. За пръв път виждаше бутика на Джаки Берилунд.

Не се навърташе наоколо, поне не напоследък. Навремето Увете всъщност се чувстваше като у дома си в Йостермалм, колкото и невероятно да звучеше сега.

Това беше преди Аке.

„Уиърд & Уау“, помисли си тя. Находчиво име. Но пък тя си беше умница, Джаки, хитра и пресметлива. Увете прекоси улицата и спря пред витрината. Видя привлекателната жена вътре. В същия момент Джаки се обърна и се втренчи право в нея. Увете срещна погледа й, без да трепне. Навремето бяха колежки - компаньонки в една и съща конюшня: „Златната карта“. Тя, Джаки и Мириам Виксел в края на осемдесетте. Виксел се отказа, когато стана дума за сексуални услуги. Увете и Джаки продължиха.

Парите бяха добри.

Джаки излезе най-умната от трите. Винаги използваше възможността да опознае клиентелата. Увете просто се движеше по инерция и понякога смъркаше кока с клиентите си. Без подмолни подбуди. Когато „Златната карта“ затвори, Джаки пое бизнеса от Карл Видеюнг и го преименува на „Червено кадифе“. Фирма за подбрани компаньонки, предлагаща услуги на малък затворен свят. Увете последва Джаки в новата фирма, работи няколко години за нея и забременя.

От клиент.

Това не беше добре.

Джаки настоя да направи аборт. Увете отказа. Забременяваше за пръв и вероятно за последен път. Искаше бебето. В крайна сметка Джаки я изхвърли на улицата - буквално. И се наложи да си изкарва прехраната там с новородено бебе.

Аке.

Син на клиент, чието име знаеха само Джаки и тя. Дори клиентът не знаеше.

Сега двете се взираха една в друга през витрината на бутика на Сибюлегатан. Уличницата и луксозната проститутка. Най-сетне Джаки отвърна поглед.

Малко уплашена ли изглежда, помисли си Увете. Остана още няколко секунди и забеляза как Джаки започна да подрежда стоката в магазина с пълното съзнание, че Увете е отвън.

Страхува се от мен, помисли си Увете. Защото знам и мога да използвам това, което знам. Но няма да го направя, защото не съм като теб, Джаки Берилунд. Това е разликата помежду ни. Разлика, заради която аз съм на улицата, а ти - там вътре. Но си заслужава. Увете вдигна високо глава и продължи към станцията на метрото.

Джаки продължи да подрежда стоката в магазина - малко маниакално. Беше ядосана и притеснена. Какво търсеше тя тук? Увете Андершон? Как смее? Най-сетне се обърна към витрината. Увете я нямаше. Джаки се замисли за нея. Жизнерадостната Увете с искрящите очи. Някога. Увете, която бе вбесила Карл с хрумването да боядиса косата си синя. Не се оказа особено умна и предвидлива. Слава богу, каза си Джаки. Увете знаеше твърде много за клиентите. Но държеше езика си зад зъбите.

През всичките тези години.

Сигурно се страхува от мен. Знае коя съм и какво се случва, ако някой ме заплаши. Съвпадение е, че е минала оттук.

Джаки продължи да подрежда бутика и успя да потисне спомена за неприятната среща очи в очи през витрината. След известно време успя да махне с ръка. Нищожество от Керторп, снабдило се със син. Какво падение! Вместо да направи аборт и да се издигне на съвсем друго равнище. Някои вземат глупави решения за цял живот, помисли си тя, отваряйки вратата на една от редовните си клиентки.

Лин Магнусон.

Рюне Форш тъкмо допиваше втората си чаша кафе в служебната столова, когато видя Мете Улсетер. Вървеше към масата му. Яне Клинга вече си беше тръгнал.

- Свърза ли се с теб Том Стилтон? - попита Мете.

- Какво имаш предвид?

- Говори ли с теб днес?

- Да.

- За боевете в клетка и за „Децата бойци“?

- Да?

- Добре. Довиждане.

Мете понечи да се отдалечи.

-Улсетер!

Мете се обърна назад.

- Разказа ли и на теб за това? - попита Форш.

- Да. Вчера.

- Звучи ли ти правдоподобно?

- Защо да не ми звучи?

- Защото той... Видяла си в какво състояние е.

- Какво общо има това с информацията?

Мете и Форш се гледаха няколко секунди. Не се харесваха. Форш вдигна чашата си, а Мете си тръгна. Форш я изпрати с поглед.

Какво си бяха наумили в Националния криминален отряд? Да му се бъркат в разследването?

Оливия беше полулегнала в спалнята си. Лаптопът се крепеше върху протегнатите й крака, а в ръката й имаше сладолед „Бен & Джери“. Изяждаше по цяла кутия наведнъж и после пропускаше вечерята.

Не точно нискокалорично меню, но пък вкусно!

От два часа ровеше в интернет. Запознаваше се с предишния живот на Нилс Венд. Когато бил директор на компанията и партньор на Бертил Магнусон. Не мислеше, че така нарушава обещанието си да се откаже от случая на Нордкостер. Все пак между него и убийството на Венд нямаше връзка. Затова засега го наричаше проучване. На „Магнусон Венд Майнинг“, която по-късно станала „Магнусон Уърлд Майнинг“, но още преди изчезването на Венд била обект на остри критики. Не на последно място, заради контактите на собствениците й с диктаторски режими.

Горе-долу същото, което чу при краткото избухване на Мортен Улсетер на кухненската маса.

Мислите й се върнаха в голямото старо имение във Вермдьо. Спомни си предишната вечер. Преживяването я беше разтърсило доста. Повтори мислено част от разговора край кухненската маса и случилото се в избата - така наречената музикална стая - с Мортен. Опита се да разгадае скритите полутонове, които бе доловила между Стилтон и Улсетерови. Трудна задача. При първа възможност щеше да попита Мете или Мортен какви са отношенията им със Стилтон. Щеше да ги помоли да й разкажат какво знаят за случилото се с него.

Беше убедена, че знаят повече от нея.

Неочаквано забеляза, че на екрана се е появила снимка на младия Нилс Венд. До също толкова младия Бертил Магнусон. Снимката беше от статия, публикувана през 1984 година. Описваше как двамата току-що са подписали договор с президента Мобуту в тогавашния Заир. Договорът щял да донесе милиони на компанията им. И двамата се усмихваха пред обектива. В краката им лежеше мъртъв лъв.

Магнусон беше вдигнал гордо ловна пушка.

Отвратително, помисли си Оливия. В същия момент мобилният й телефон звънна. Погледна екрана - непознат номер.

- Оливия Рьонинг.

Здравей, обажда се Уве Гардман. Тъкмо проверявах шведския си телефон и чух, че си ми оставила няколко съобщения. Искала си да говориш с мен?

- Да! Да!

С пръсти, лепкави от сладоледа, Оливия избута лаптопа настрани и седна по-изправена. Уве Гардман. Момчето, станало свидетел на убийството на Нордкостер!

- За какво става дума? - попита Гардман.

- Ами... за старо убийство. През 1987 година край заливите Хаслевикарна. Проучвам разследването. Доколкото разбрах, си бил очевидец на случилото се.

- Да. Но е странно...

- Кое?

- Едва преди седмица разказвах за това в Мал Паис.

- Къде?

- В Мал Паис. Намира се в Коста Рика.

- И там обсъждахте убийството на Нордкостер?

- Да.

- С кого?

- С един мъж. Казваше се Дан Нилсон.

Оливия изрита последните останки от обещанието си за крайбрежния случай и се опита да овладее гласа си.

- В Швеция ли си сега?

- Да.

- Кога се прибра?

- Снощи.

- Значи не си чул за убийството на Нилс Венд?

- Кой е той?

- Дан Нилсон. Истинското му име е Нилс Венд.

- И са го убили?

- Да. Вчера. Тук в Стокхолм.

- Леле!

Оливия го остави да смели информацията. Имаше още въпроси, но всъщност Гардман я изпревари.

- Той изглеждаше... много приятен. Бях в къщата му и...

Гардман замълча и Оливия използва пролуката.

- Как се срещнахте?

- Ами... аз съм морски биолог. Бях в Сан Хосе да помогна за създаването на воден резерват на полуостров Никоя. После няколко дни разглеждах океанското крайбрежие и тогава го срещнах. Развеждаше туристи из тропически резерват край Мал Паис.

- Там ли живееше? В Мал Паис?

- Да. Запознахме се в резервата, разговорихме се. Едва ли има често посетители от Швеция, та сигурно затова ме покани в къщата си на вечеря.

- И тогава му разказа за убийството на Нордкостер?

- Да. Пихме доста вино и от дума на дума се оказа, че и двамата сме свързани с острова. Преди години той имал лятна вила там. Тогава му разказах за нощта, когато видях.... ммм... онова нещо край заливите.

- И как реагира той?

- Ами... малко странно, защото се заинтригува доста. Заразпитва ме за подробности, но по онова време бях само на девет, а оттогава, разбира се, са минали повече от двайсет години и спомените ми са избледнели.

- Но той прояви изключително любопитство?

- Може да се каже. После напусна Мал Паис. На другата вечер се върнах да взема нещо. Бях си забравил шапката там, но него го нямаше. Две деца играеха край къщата, но не знаеха къде е. Само, че е заминал... очевидно...

- Бил е на Нордкостер.

- Така ли?

- Да.

- И сега е мъртъв?

- За жалост. Всъщност къде си сега?

- Вкъщи. На Нордкостер.

- Планираш ли пътуване до Стокхолм?

- В момента не.

- Добре.

Оливия благодари на Гардман - всъщност причините за това бяха много повече, отколкото той съзнаваше. После прекъсна връзката и веднага набра номера на Стилтон.

Стилтон стоеше пред търговския център „Сьодерхаларна“ и продаваше „Местоположение Стокхолм“. Не вървеше добре. Две списания за един час. Не защото нямаше хора наоколо, а защото буквално всички ходеха с мобилен телефон, притиснат към ухото, или пък в ушите им бяха пъхнати слушалки. Сигурно мутираме, помисли си Стилтон. Нова раса. Хомо дигиталис - онлайн версия на неандерталеца. Тогава мобилният му телефон звънна.

- Оливия е! Знаеш ли какво научих току-що за Нордкостер?

- Нали щеше да спреш. Каза, че...

- Преди седмица Нилс Венд се е срещнал с момчето... със свидетеля Уве Гардман! В Коста Рика!

Стилтон замълча. Мълча дълго.

- Странно... - каза най-сетне.

- Нали?

Развълнуваната Оливия му обясни бързо как Гардман е разказал на Венд за убийството край брега и как веднага след това Венд се върнал в Швеция. В Нордкостер. След повече от двайсет и седем години.

- Защо го е направил? - попита тя.

Защо историята на Гардман бе предизвикала такава реакция. Все пак Венд беше изчезнал три години преди убийството. Имал ли е някаква връзка с убитата жена? Нали предполагали, че е латиноамериканка?

- Оливия... - опита се да я прекъсне Стилтон.

- В Коста Рика ли са се запознали? Ами ако Венд я е изпратил да вземе нещо, скрито в лятната му вила?

- Оливия!

- Ами ако са я измъчвали във водата, за да признае какво търси? Хора, които са били осведомени, че ще дойде, и са я проследили? Дали...

- Оливия!

- Да?

На Стилтон му бе дошло до гуша от конспиративните й теории.

- Трябва да говориш пак с Мете.

- Добре? Разбира се, абсолютно!

- И се придържай към фактите. За Гардман и Венд. Тя ще свърши останалото.

- Добре. И ти ще дойдеш, нали?

Реши да се съгласи. А и беше свалил бинта и сега главата му бе превързана с голям пластир - далеч по-дискретно. Уговориха си среща в ресторант. Оливия се свърза с Мете, която тъкмо вървеше към колата си. Мортен и Йолене бяха на танцов спектакъл в града и щяха да се приберат късно вкъщи. Затова смяташе да вечеря набързо в малък ресторант в Салцьо-Дувнес.

- „Стационе“ - каза Мете.

- Къде се намира?

- В червената сграда на гарата. По железопътната линия в Салцьо.

Сега седяха там, върху дървена платформа зад красивата гара, край малка кръгла маса на няколко метра от влаковете, които пристигаха и заминаваха точно пред тях. Странно континентална атмосфера на фона на залязващото слънце. Ресторантът беше семеен и извънредно популярен сред местните - добра храна и много гости, което значеше, че ще се примирят с малката маса до перона. Не възразиха. Устройваше ги идеално. Никой не седеше наблизо и нямаше опасност да ги подслушат. Особено когато Мете осезаемо повиши глас веднъж-дваж.

- В Коста Рика?

Най-после имаше отговор на въпроса, над който дълго си бе блъскала главата преди двайсет и седем години. Най-после знаеше къде се е крил Нилс Венд през всичките тези години.

- В Мал Паис. На полуостров Никоя - каза Оливия.

- Невероятно!

Оливия се възгордя, че предизвиква такава реакция от страна на опитен детектив. Изглеждаше изключително доволна, когато Мете веднага се обади на Лиса Хедквист и я помоли да се свърже е Уве Гардман и да го разпита за Коста Рика. Информацията за мястото, където Венд се е намирал, беше далеч по-важна за Мете от вероятната му връзка с убийството на Нордкостер. Вярно, давността на случая не беше изтекла, но в момента трябваше да се съсредоточи върху по-актуалното разследване. Освен това чувстваше, че нордкостерският случай все още принадлежи на Том.

Тя изключи мобилния си телефон и погледна към него.

- Трябва да посетим мястото.

- Мал Паис?

- Да. Къщата на Венд. Там сигурно има материали, които ще ни помогнат при разследването. Вероятно ще разберем мотива за убийството или причината да изчезне. Но е малко сложно...

- Защо? - попита Оливия.

- Защото не съм на „ти“ с костариканската полиция. Работят мудно, много бюрокрация...

- Тогава?

Оливия забеляза как Мете и Стилтон се спогледаха и бързо постигнаха мълчаливо съгласие.

После поискаха сметката.

Рядко се намираше причина Мете да посети казино „Космопол“. Едрата жена привлече доста погледи, когато влезе в една от игралните зали. Пръв я забеляза Абас. Още от прага. Размениха си бърз поглед и той веднага разбра, че скоро ще трябва да предаде щафетата на друго крупие.

Стилтон и Оливия стояха облегнати върху колата на Мете недалеч от казиното. По пътя от „Стационе“ Оливия получи кратко описание на човека, с когото щяха да се срещнат. Абас ел Фаси. Бивш продавач на чанти, а понастоящем крупие с добра репутация. Изпълнявал мисии под прикритие и за Мете, и за Стилтон.

Всеки път се справял все по-блестящо и ги убедил, че могат спокойно да му поверяват задачи, изискващи по-заобиколен начин на действие.

Като тази.

Когато не искат да замесват местната полиция и да се препъват в бюрокрацията, за да получат позволение да си свършат работата съобразно официалните правила.

Така че щяха да използват другия начин.

Абас.

Оливия погледна към Стилтон.

- Винаги ли?

Стилтон бе обрисувал накратко миналото на Абас. Без да се впуска в подробности. Премълча, разбира се, как с негова помощ Абас се бе измъкнал от полукриминалното благо, а Мете и Мортен го бяха приютили в дома си. Където по време на изпитателния срок се бе превърнал в член на семейството. Главно благодарение на седемгодишната Йолене, която бе успяла да го извади от изключително твърдата му черупка. Благодарение на нея той се бе осмелил не само да приеме грижата и обичта на семейството, но и да откликне на чувствата им. Грамадна крачка за сирак от Марсилия. До ден днешен Улсетерови продължаваха да смятат Абас за член на семейството.

А той самият бдеше като ястреб над Йолене.

И носеше нож.

- Винаги - каза Стилтон.

Беше подхвърлил, че Абас обожава хладните оръжия. И не се разделя с ръчно изработения си нож.

- Ами ако го изгуби?

- Има пет.

Мете и Абас излязоха от казиното и тръгнаха към колата. Стилтон се беше подготвил за срещата е Абас. За последно се бяха виждали преди доста време. При обстоятелства, които Стилтон предпочиташе да не си спомня.

Сега пътищата им се пресичаха отново.

Но се получи както обикновено с Абас. Бърз поглед, кимване и готово. Когато Абас седна в колата до Мете, Стилтон усети колко му е липсвал.

Мете предложи да отидат в дома на Абас. На Далагатан. Без да помисли за строежа па новата линия на метрото. И за грамадния изкоп на Ванадисвеген бъдеща станция за удобство на работещите, но засега просто яма, заела цяла пресечка около жилището на Абас. Сградата вибрираше от подземните експлозии и Абас често поглеждаше съчувствено към църквата „Свети Матей“ отсреща, където Бог се бореше да задържи тухлите на място.

Сега всички седяха в дневната му. Мете му обясни защо са дошли. Посещение на Мал Паис в Коста Рика и претърсване на къщата, където е живял Нилс Венд. Чрез своите канали тя ще уреди местната полиция да му съдейства до известна степен. Абас обаче трябва да се погрижи лично за главната задача.

Както намери за добре.

Мете ще покрие разходите.

После му описа подробно случая и какво са разкрили досега. Абас попиваше всяка дума. Мълчаливо.

Когато Мете приключи със своя случай, Стилтон вметна още една молба:

- Ако ще ходиш там, виж дали ще откриеш връзка между Венд и жената, убита на Нордкостер през 1987 година. Възможно е да са се срещнали в Коста Рика и Венд да я е изпратил в Швеция да вземе нещо, скрито в лятната му вила на острова. Става ли?

Оливия се изненада. Забеляза как Стилтон, без дори да я погледне, си присвои една от „конспиративните й теории“. Такъв си е, помисли си тя. Ще го запомня.

Зачакаха отговора на Абас.

Оливия не бе продумала през цялото време. Сега усети как между другите грима има особена химия, простираща се далеч в миналото. В тона им се долавяше дълбоко уважение. Бе забелязала също и как Стилтон и Абас се поглеждат от време на време. Бързи погледи, сякаш между тях има нещо неизречено.

Какво ли?

- Ще отида.

Абас каза само толкова. Попита обаче дали някой иска чай. Мете и Стилтон отговориха, че трябва да си тръгват, и отказаха - не, благодаря. Докато вървяха към коридора, Оливия каза „да, моля“.

- С удоволствие бих изпила една чаша.

Не знаеше защо всъщност го каза, но имаше нещо у Абас. Той я очарова още в мига, щом седна в колата с едно плавно и грациозно движение. И с аромата. Не парфюм, а нещо друго, непознато. Сега той донесе сребърен поднос с чай и чаши върху него.

Оливия огледа стаята, където седеше. Много красива стая. Бели стени, оскъдно мебелирана; красиви гравюри върху едната стена, тънко извезано платно върху втората; без телевизор, леко протъркан дървен под. Запита се дали Абас не е педант.

Беше - в някои отношения.

Колкото до другите - малцина знаеха за тях.

Оливия погледна към него. Той стоеше до ниска етажерка, пълна с гънки книги. Белият му пуловер с къси ръкави се спускаше удобно над добре ушити сиви панталони. Къде ли го държи, почуди се Оливия. Ножа? С който не се разделя според Стилтон. Никога. Очите й обходиха тялото му от главата до петите. Носеше леки дрехи. Да не би да го е оставил някъде?

- Любопитни очи имаш.

Абас се обърна към нея с чаша в ръка. Оливия се сконфузи. Не искаше той да изтълкува погрешно погледа й.

- Стилтон каза, че винаги носиш нож.

Реакцията на Абас беше минимална, но очевидна. И отрицателна. Защо Стилтон бе казал на Оливия за ножа му? Ненужно. Ножът беше част от скритото лице на Абас. Не го излагаше на показ. Не беше редно това младо момиче да има достъп до подобна информация.

- Понякога Стилтон говори много.

- Но вярно ли е? Носиш ли го в момента?

- Не. Захар?

- Малко. Благодаря.

Абас пак се обърна. Оливия се облегна назад в ниския фотьойл и в същия момент нещо удари дървената рамка до нея - дълъг, тънък черен нож трептеше на няколко сантиметра от рамото й. Тя се отдръпна настрани и се втренчи в Абас, който вървеше към нея с чаша в ръка.

- Не е нож, а „Блек Съркъс“, 250 грама. Ще поговорим ли за убийството на Нордкостер?

- Разбира се.

Оливия взе чашата и започна да говори. Доста бързо и с леко напрегнат глас. Ножът си стоеше забит във фотьойла. В дъното на ума й се въртеше въпрос - къде, по дяволите, беше скрил ножа.

Уве Гардман седеше в кухнята на стария семеен дом на Нордкостер. Погледна през прозореца. Малко по-рано му се бе обадила полицайка от Стокхолм. Разказа й какво знае за Венд и Мал Паис. После изяде купа равиоли. Не точно кулинарно приключение, но свърши работа и засити глада му. Утре щеше да напазарува нормална храна.

Беше се отбил набързо в двустайния си апартамент в Гьотеборг, после отиде в Стрьомстад да посети баща си в старческия дом и накрая пристигна в Нордкостер.

„У дома“, защото тук беше родното му място.

Чисто и просто.

Майка му и баща му вече не живееха в къщата и мястото навяваше тъга. И изглеждаше твърде тихо. Майка му Астрид бе починала преди три години, а Бенгт наскоро бе получил удар. Сега дясната страна на тялото му беше почти парализирана. Неприятен недъг за стар ловец на омари, предизвиквал цял живот морето с удивителната си издръжливост.

Уве въздъхна. Стана от масата, остави купата в мивката и се замисли за Коста Рика. Фантастично пътешествие - обогатяващо и Странно.

И стана още по-странно, когато се прибра у дома и се обади на Оливия Рьонинг. Бяха убили Дан Нилсон. Изчезнал бизнесмен, чието истинско име всъщност било Нилс Венд. И той бе заминал за Нордкостер веднага след срещата им в Мал Паис. А после го бяха убили. Какво беше правил на острова? Неприятно. Зловещо. Дали е свързано с това, което му разказах за жената на брега, почуди се Уве.

Отиде до входната врага и пусна резето. Обикновено не заключваше. Не беше нужно тук, на Нордкостер. Все пак го направи. После се качи в детската си стая.

Застана на прага и я обходи с очи. Почти не беше докосвана, откакто се бе преместил в Гьотеборг да учи в университета. Старите тапети с раковини, изцяло в съответствие с желанието на малкия Уве, бяха подминали срока си на годност преди доста години и се нуждаеха от пласт боя.

Той клекна. Балатумът на пода бе изпълнил предназначението си. Отдолу сигурно имаше паркет. Можеше да го боядиса или да го изцикли и намаже с лак. Опита се да повдигне ъгъла на балатума, за да види какво има под него, но не успя. С длето може би? Отиде до големия шкаф за инструменти в коридора - гордостта на баща му. Всичко вътре бе подредено и окачено в съвършен порядък.

Уве се усмихна, отвори шкафа и тогава я видя. Кутията, която бе изработил в часа по дърводелство в училище, пълна с находки, намерени на брега. Чудно как бе оцеляла. И то точно тук? В любимия шкаф за инструменти на баща му. Уве извади кашона с дрелката и внимателно измъкна старата си кутия.

Занесе я в спалнята и я отвори върху леглото. Всичко беше вътре, както си го спомняше - птичият череп, който с майка му бяха намерили край заливите, черупки от яйца. Красиви камъчета, клонки и стъкълца, изгладени от морето. Някои по-странни неща, донесени от вълните. Половин кокосов орех например, черупки от миди - ветрилообразни, сърцевидни, спирални. Събираха ги през лятото с Ирис, когато бяха деветгодишни и влюбени. И диадемата, която беше намерил по-късно през лятото. Диадемата на Ирис. Откри я заплетена сред водораслите на брега и смяташе да й я върне, но тя си замина у дома, а на другото лято той бе забравил за диадемата.

Извади я от кутията.

Чудно, бяха останали дори няколко косъмчета от Ирис. След толкова години. Но? Уве огледа диадемата под настолната лампа. Ирис беше руса. Тези косми изглеждаха много по-тъмни. Почти черни. Странно.

Уве се замисли. Кога беше намерил диадемата? Не беше ли същата вечер, когато... да му се не види... да, точно така! Внезапно си спомни кристално ясно. Как видя диадемата сред водораслите до новите дири в пясъка, а после... после чу гласовете надолу по брега и се скри зад скалите!

През онази нощ, когато имаше висок прилив.

Абас измъкна ножа от рамката на фотьойла. Оливия изпи чая и си тръгна. Той я изпрати до вратата. И толкова. Сега взе мобилния си телефон, набра номер и зачака. Получи отговор. На един от двата си майчини езика - френски - обясни какво иска на човека от другата страна на линията.

- Колко време ще ти трябва? - попита.

- Два дни. Къде ще се срещнем?

- В Сан Хосе, Коста Рика. Ще ти напиша съобщение.

Прекъсна връзката.