Принцът на огъня

1. Рим, 4 март

Имаше предупредителни знаци — бомбеният взрив в Центъра на еврейската общност в Буенос Айрес по време на Шабат1, причинил смъртта на осемдесет и седем души; взривът в истанбулската синагога, точно година по-късно, който уби още двадесет и осем души… Но въпреки това в Рим щеше да бъде балът, въвеждащ го в обществото, и пак Рим щеше да бъде мястото, където той остави визитната си картичка.

Впоследствие по коридорите и в кабинетите на началниците на прехвалената израелска разузнавателна служба имаше доста ожесточени спорове за това кога и къде е поставено началото на конспирацията. Предпазливият директор на службата — Лев Ахрони — щеше да твърди, че заговорът е замислен веднага след като Израелската армия нападна щабквартирата на Арафат в Рамала и открадна секретните му архиви. Но на легендарния израелски супершпионин Ари Шамрон това щеше да му се стори смешно, макар че той често не бе съгласен с Лев просто заради самия спорт. Единствено Шамрон, който се бе сражавал с отрядите Палмах по време на Войната за независимост и бе склонен да гледа на конфликта като на постоянно явление, интуитивно разбираше, че атентатът в Рим е бил вдъхновен от действия, станали преди повече от половин век. Накрая фактите щяха да докажат, че и Шамрон, и Лев са били прави. Междувременно, за да се осигурят спокойни условия за работа, те постигнаха съгласие за нов начален момент: деня, в който някой си господин Жан Люк бе пристигнал на хълмовете в областта Лацио и бе отседнал в една доста красива вила от XVIII век на брега на езерото Брачано.

За точната дата на пристигането му нямаше никакво съмнение. Собственикът на вилата — съмнителен белгийски аристократ, наречен мосю Лавал — заяви, че наемателят се е появил в два и половина следобед в последния петък на март. Учтивият и усърден млад израелец, който посети мосю Лавал в дома му в Брюксел, запита как е възможно да си спомня толкова точно датата. Белгиецът извади прекрасния си, подвързан с кожа бележник и посочи страницата, на която беше записано:_Среща с господин Жан Люк във вила Брачано, 2:30 ч., след което следваше точната дата_.

— Защо сте написали вила Брачано вместо само вилата — попита младият мъж, като държеше химикала си над отвореното си тефтерче.

— За да я различавам от вилата ни в Сен Тропе, португалската ни вила и хижата, която притежаваме в Швейцарските Алпи.

— Разбирам — кимна делово израелецът.

А мосю Лавал отчете, че в тона на посетителя му липсва смирението, което обхващаше повечето държавни служители, когато се изправеха пред много богати хора.

Какво друго си спомнял мосю Лавал за мъжа, наел неговата вила? Бил акуратен, интелигентен и извънредно възпитан. И поразително красив. А парфюмът му бил осезаем, но ненатрапчив. Дрехите му били скъпи, но семпли. Карал мерцедес и носел два големи куфара със златни закопчалки с марката на известна фирма. Предплатил в брой целия месечен наем, което обаче не било нещо необичайно в тази част на Италия. Бил добър слушател, на когото не било необходимо да се казва нещо по два пъти. Говорел френски с парижкия акцент на човек от богатите квартали. Изглеждал като мъжага, който може да се справи успешно при схватка с натрапници и който се отнася добре към жените.

— Личеше си, че е от знатно потекло — заключи Лавал с убедеността на човек, който знае какво говори. — Имаше аристократичен произход. Запишете това в тефтерчето си.

Постепенно щяха да излязат наяве допълнителни подробности за мъжа, наречен Жан Люк, макар че нито една от тях не беше в противоречие с ласкавия му образ, описан от мосю Лавал. Господинът не наел чистачка, но поискал градинарят да идва точно в девет часа и да си тръгва в десет. Пазарувал от близките магазини и ходел на църква в средновековното градче Ангуилара, разположено на брега на езерото. Прекарвал повечето време в обиколки из римските страни в Лацио и изглеждал особено заинтригуван от древния акропол в Черветери.

Ала някъде по средата на март изведнъж изчезнал. Дори мосю Лавал не беше сигурен за точната дата на заминаването му, защото бил информиран много по-късно в Париж от една жена, която се представила за личната секретарка на джентълмена. Макар и да оставали две седмици до изтичането на договора, красавецът не направил и намек за връщане на пари. По-късно същата пролет, когато белгиецът посетил вилата, изненадващо открил в една кристална купа на бюфета в трапезарията кратко благодарствено писъмце. Било написано на машина, а до него имало сто евро като компенсация за счупени винени чаши. Въпреки че след това в сервиза за вино не били открити никакви липси. Когато мосю Лавал опитал да се обади на секретарката на Жан Люк в Париж, за да върне парите, открил, че телефонът е изключен.

Около градините на Вила Боргезе има чисти булеварди и тихи, потънали в зеленина странични улички, които по нищо не приличат на тези в градския център — занемарени и претъпкани с туристи. Това са, уличките на дипломатите и финансистите, където автомобилите се движат спокойно и е изключено да чуеш нервно натискане на клаксон. Една от тези улички е задънена. Тя се спуска под лек наклон и завива надясно. Почти през целия ден тъне в сянка, хвърляна от огромните пинии и евкалиптови дървета, които се извисяват над вилите. Тесният тротоар е напукан от корените на дърветата и е застлан с борови иглички и сухи листа. В края на улицата има дипломатически комплекс, укрепен по-здраво от повечето подобни места в Рим.

Оцелелите и свидетелите щяха да си спомнят за великолепието на тази сутрин в края на зимата: светла и ясна, толкова студена на сянка, че чак да затрепериш, и така топла на слънце, че да разкопчаеш палтото си и да помечтаеш за обяд на открито. Петъчният ден допринасяше допълнително за по-спокойната атмосфера. В дипломатическия квартал на Рим това беше сутрин, в която да се насладиш по-продължително на чаша капучино, да направиш преценка на живота си и да поразмишляваш за собствената си тленност. Размотаването из кафенетата беше толкова приятно, че много светски срещи се отменяха, а голяма част от работата се отлагаше за понеделник.

На малката уличка близо до градините на Вила Боргезе нямаше никакви видими признаци за предстоящата катастрофа. Италианските полицаи и агенти по сигурността, които охраняваха укрепения комплекс, си бъбреха лениво на огрените от слънцето участъци. Като повечето дипломатически мисии в Рим, и тази официално включваше две посолства — едното работеше с италианското правителство, а второто — с Ватикана. И двете отвориха в установеното работно време, и двамата посланици бяха в кабинетите си.

В десет и петнадесет един трътлест йезуит се заклатушка надолу по хълма, стиснал кожена чанта в ръка. Тя съдържаше дипломатическа нота от Ватиканския държавен секретариат, осъждаща неотдавнашното нахлуване на Израелската армия във Витлеем. Куриерът представи документа на един чиновник от посолството и пъхтейки, се заизкачва обратно по хълма. Впоследствие текстът щеше да стане обществено достояние и неговият остър език щеше да постави временно в неудобно положение хората от Ватикана. Избраният от куриера момент обаче се оказа щастлив за него. Ако беше пристигнал пет минути по-късно, щеше да се изпари заедно с чантата си.

Но журналистите от италианския телевизионен екип, дошли да интервюират посланика за положението в Близкия изток, не се оказаха такива късметлии. Нито делегацията от местни евреи, дошли да подкрепят публичното заклеймяване от посланика на неонацистката конференция, насрочена за следващата седмица във Верона. Нито семейната двойка, разтревожена от новото надигане на антисемитизма в Европа, която смяташе да проучи какви са възможностите за емигриране в Израел. Четиринадесетте посетители стояха пред входа на посолството и чакаха да бъдат обискирани за оръжие от късо подстриганите здравеняци от охраната. В този момент белият камион направи десен завой, навлизайки в улицата без изход, и започна смъртоносния си курс към комплекса.

Повечето от насъбралите се, преди да го видят, чуха разтърсващия рев на дизеловия му двигател, който наруши утринното спокойствие. Италианските охранители млъкнаха и погледнаха недоумяващо към камиона. Всички от групичката, събрана пред входа на посолството, също извърнаха глави. Трътлестият йезуит, който чакаше на автобусната спирка на отсрещния край на улицата, вдигна очи от сутрешния брой на „Осерваторе Романо“ и се огледа за източника на шума.

Лекият наклон на улицата помогна на камиона да набере скорост за учудващо кратко време. На завоя тежкият му товар наклони силно каросерията на една страна. За момент изглеждаше, че ще се преобърне. Но после някак си се закрепи и с пълна газ се устреми към комплекса.

За миг всички видяха шофьора през предното стъкло. Беше млад и гладко избръснат. Очите му бяха ужасени, а устата му — полуотворена. Изглеждаше, като че ли си крещи нещо сам, настъпвайки до дупка педала. Незнайно защо чистачките работеха.

Охраната реагира незабавно. Някои се прикриха зад укрепените бетонни прегради, други се втурнаха да потърсят защита в караулките от стомана и стъкло. Двама полицаи откриха автоматичен огън по връхлитащия камион. По решетката му припламнаха искри от куршумите и предното стъкло се раздроби на парчета, но камионът продължи безпрепятствено да напредва чак до мястото на сблъсъка. След атентата израелското правителство щеше да похвали героизма, проявен от хората на италианските служби за сигурност през онази сутрин. Нито един от тях не бе напуснал поста си, макар че и да го бяха направили, съдбата им щеше да бъде абсолютно същата.

Експлозията се чу от площад „Свети Петър“ до Пиаца ди Спаня и до хълма Яникулум. Хората от горните етажи на сградите станаха свидетели на разтърсваща гледка: червено-оранжево огнено кълбо се издигна над северния край на Вила Боргезе, последвано от катраненочерен дим с формата на гъба. Ударната вълна изпотроши прозорците на миля от мястото на експлозията и витражите на една близка църква. Чинарите останаха без листа, птиците загинаха насред полет. Геолозите в станцията за сеизмичен контрол отначало се уплашиха, че Рим е разтърсен от земетресение.

Никой от агентите на италианските служби за сигурност не оцеля след взрива. Същата участ сполетя и четиринадесетте посетители, и служителите на посолството, чиито кабинети се оказаха най-близо до мястото, където експлодира камионът.

Малко по-късно ватиканският куриер, който бе запратен на земята от силата на взрива, видя една кола да завива с бясна скорост към задънената улица. Беше ланча, в нея имаше четирима мъже и той предположи, че е полицейски автомобил, пристигащ заради атентата. Свещеникът се изправи на крака и тръгна през гъстия черен дим към развалините с надеждата да помогне на някой ранен. Вместо това, пред очите му се разигра кошмарна сцена. Вратите на ланчата се отвориха едновременно и четиримата мъже, които бе помислил за полицаи, започнаха да обстрелват комплекса. Оцелелите служители, излизащи, залитайки, от горящите руини на посолството, бяха безмилостно покосени.

Стрелците спряха огъня точно по едно и също време и се напъхаха обратно в ланчата. Докато се отдалечаваха с мръсна газ от горящия комплекс, един от терористите насочи автомата си към йезуита. Свещеникът се прекръсти и се приготви да умре. Терористът обаче само се усмихна и изчезна зад димната завеса.

2. Тивериадско море, Израел

Петнадесет минути след последния изстрел в Рим иззвъня специалният телефон в просторната вила, която гледаше към Тивериадско море. Ари Шамрон, бивш генерален директор на Израелските тайни служби, а сега специален съветник на премиера по въпросите на сигурността и разузнаването, вдигна слушалката. Слуша мълчаливо известно време с присвити от яд очи, после каза: „Тръгвам“ — и затвори телефона.

Като се обърна, Ари видя Геула, която стоеше на вратата на кабинета му. Държеше коженото му яке и очите й бяха пълни със сълзи.

— Току-що го дадоха по телевизията. Много ли е лошо положението?

— Много. Премиерът иска да му помогна да изготви изявление пред нацията.

— Тогава не го карай да чака.

Геула помогна на Шамрон да си облече якето и го целуна по бузата. Това се бе превърнало в ритуал между тях. Не помнеше вече колко пъти се бе разделял с жена си, след като чуеше, че евреи са били убити при бомбен атентат. Беше се примирил, макар и късно, че това никога няма да свърши.

— Нали няма да пушиш много?

— Разбира се, че няма.

— Опитай се да ми се обадиш.

— Веднага щом мога.

Навън го посрещна студен и влажен вятър. През нощта се беше извила буря откъм Голанските възвишения и вилня из цяла Горна Галилея. Шамрон се събуди от първата гръмотевица, вземайки я за пистолетен изстрел, а сетне лежа буден до сутринта. Сънят рядко го навестяваше и веднъж прекъснат, никога не идваше повторно същата нощ. Докато будуваше, той бродеше из тайните кътчета на паметта си, преживявайки отново минали случаи, и крачейки по стари бойни полета, се изправяше пред отдавна победени врагове. Но снощи беше различно — обзе го предчувствие за надвиснала катастрофа. Картината бе толкова ясна, че дори позвъни на нощната охрана в старата си служба, за да види дали нещо не се е случило.

— Връщайте се в леглото, шефе, всичко е наред — отговори му младият дежурен офицер.

Сега черното му бронирано пежо го чакаше в края на алеята. Рами, тъмнокосият началник на охранителния му отряд, стоеше до отворената задна врата. Шамрон си бе спечелил много врагове през годините, а мнозина от тях живееха смущаващо близо до Тивериада. Рами беше тих като вълк единак, но много по-смъртоносен от хищника. Рядко се отделяше от шефа си.

Ари спря за момент да запали цигара от долнокачествения турски тютюн, който пушеше още от времето на Мандата2, после слезе от верандата. Беше нисък на ръст, но макар и вече на възраст, все още със здраво телосложение. Обсипаните му с червеникавокафяви петна ръце бяха жилави и изглеждаха като взети назаем от два пъти по-едър човек. Сбръчканото му лице приличаше на въздушна снимка на пустинята Негев. Стоманеносивата коса, която обрамчваше плешивото му теме, беше подстригана толкова късо, че почти не се забелязваше. Намирайки си ужасно трудно подходящи очила, той се бе примирил с грозните си рамки от нечуплива пластмаса. Дебелите лещи уголемяваха сините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Ари вървеше така, сякаш всеки миг очакваше да го нападнат — с приведена глава и отбранително издадени лакти. По коридорите на „Цар Саул“ — щабквартирата на старата му служба — походката му беше известна като „стъпката на Шамрон“. Той знаеше за това и го одобряваше.

Ари се настани на задната седалка на пежото. Тежката бронирана кола потегли по стръмната алея към брега на езерото. Зави надясно и се понесе към Тивериада, а после на запад през Галилея — към крайбрежната равнина. През по-голямата част от пътуването погледът на Шамрон бе прикован върху надраскания циферблат на часовника му. Сега времето бе негов враг. С всяка изминала минута виновниците се измъкваха все по-далеч от местопрестъплението. Ако бяха предприели подобен атентат в Йерусалим или Тел Авив, щяха да бъдат заклещени в мрежата от контролни пунктове и пътни барикади. Но всичко се бе случило в Италия, не в Израел, и Шамрон зависеше от благоволението на полицията им. Италианците отдавна не се бяха сблъсквали с толкова мащабен терористичен акт. Освен това посолството — израелската връзка с тяхното правителство — беше в руини. Шамрон подозираше, че положението е същото и с една много важна база на Израелските тайни служби. Рим беше регионалната централа за Южна Европа. Тя се ръководеше от катса3 на име Шимон Пацнер, когото Шамрон лично бе вербувал и обучил. Напълно възможно бе Службата да е загубила един от най-компетентните си и опитни офицери.

Пътуването като че ли нямаше край. Слушаха новините по Израелското радио и с всяка нова информация положението в Рим изглеждаше по-лошо. Шамрон три пъти грабваше тревожно своя кодиран мобилен телефон, ала и трите пъти го връщаше в калъфчето му, без да набере номера. „Ще го оставя на тях — помисли си той. — Те знаят какво правят. Благодарение на мен са добре обучени“. Освен това сега не му беше времето специалният съветник на премиера по въпросите за сигурността и тероризма да се намесва с полезни предложения.

„Специален съветник“… Ненавиждаше тази титла, понеже му намирисваше на неопределеност. Някога беше мемунех — главният шеф. Беше водил всички от любимата си служба и страната си към триумф, но и към несполуки. Лев и неговите млади технократи го смятаха за бреме и го бяха изпратили в пенсия в Юдейската пустиня. Щеше да си остане там, ако не беше спасителният изход, предложен му от министър-председателя. Старата лисица Шамрон веднага разбра, че от премиерския кабинет може да упражнява почти толкова власт, колкото и от директорския на булевард „Цар Саул“. Опитът го бе научил да бъде търпелив.

Започнаха да се изкачват към Йерусалим. Шамрон не можеше да мине по този път, без да си спомни за миналите битки. Отново го обхвана предчувствието от предишната нощ. Рим ли бе видял тогава или нещо друго, по-страшно? Сигурен бе, че това е дело на някой стар враг. Мъртвец, изникнал от миналото.

Кабинетът на премиера се намираше на улица „Каплан“ № 3 в квартала „Кириат бен Гурион“, Западен Йерусалим. Шамрон влезе в сградата през подземния гараж и се качи в кабинета си. Той беше малък, но стратегически разположен на коридора, който водеше към кабинета на министър-председателя. Това му позволяваше да вижда кога Лев или някой друг от шефовете на разузнаването и сигурността отиваха на среща в „светая светих“. Нямаше лична секретарка, но заедно с трима от служителите по сигурността ползваше услугите на едно момиче на име Тамара. Сега тя му донесе кафе и включи панела с трите монитора.

— ВАРАШ има насрочена среща с премиера за пет часа.

ВАРАШ беше съкратено наименование на комитета на началниците на специалните служби. В него влизаха генералният директор на Шабак — службата за вътрешна сигурност, командващият на Аман — военното разузнаване, и, разбира се, шефът на Израелските тайни служби, които наричаха просто Службата. Шамрон, по право и по заслуги, имаше запазено място на заседателната маса.

— Междувременно — добави Тамара — той иска да организира брифинг след двадесет минути.

— Кажи му, че е по-добре да е след половин час.

— Не мога, кажи му го сам.

Шамрон седна на бюрото си и с дистанционното в ръка, прекара следващите пет минути в преглед на световните телевизионни програми, за да узнае колкото може повече нови подробности за атентата. После вдигна слушалката на телефона и проведе три разговора: първия — със стария си познат от Италианското посолство Томазо Налди, втория — с израелското Министерство на външните работи, което се намираше наблизо, на булевард „Ицхак Рабин“, и третия — с централата на Службата на булевард „Цар Саул“.

— Не може да говори с теб сега — каза секретарката на Лев.

Шамрон бе очаквал този отговор. Беше по-лесно да преминеш през военен пропускателен пункт, отколкото през тази секретарка.

— Свържи ме с него — настоя той — или следващото обаждане ще бъде от премиера.

Лев го накара да чака пет минути.

— Какво знаеш? — попита Шамрон.

— Истината ли? Нищо.

— Централата ни в Рим съществува ли още?

— Не бих казал — отвърна уклончиво Лев, — но разполагаме с римския си катса. Пацнер е бил по работа в Неапол. Току-що е минал проверката на летището. В момента е на път за Рим.

„Слава богу!“ — помисли си Ари и попита:

— А другите?

— Трудно е да се каже. Както можеш да си представиш, положението е доста хаотично. — Лев имаше неприятния навик да премълчава някои неща. — Двама служители, както и офицерът за свръзка, са изчезнали.

— Има ли неудобна или компрометираща информация в архива?

— Най-добре е да се надяваме, че е изгорял.

— Той се пази в сейфове, конструирани да издържат дори ракетен удар. За предпочитане е да се доберем до него преди италианците.

Тамара надникна през вратата:

— Той те вика сега.

— Ще се видим в пет часа — каза Шамрон на Лев и затвори.

Ари взе бележките си и последва Тамара по коридора към кабинета на премиера. Двамата охранители от Шабак — едри момчета с късо подстригани коси и пуснати над панталоните ризи — го наблюдаваха внимателно. Единият отстъпи встрани и отвори вратата. Ари мина край него и влезе.

Щорите бяха спуснати, стаята беше хладна и тънеше в полумрак. Премиерът седеше зад голямото си бюро и изглеждаше смален от високия портрет на ционисткия лидер Теодор Херцл, който висеше на стената зад него. Шамрон бе влизал в този кабинет многократно, но всеки път пулсът му се ускоряваше. За него тази стая олицетворяваше края на един забележителен път — възвръщането на еврейския суверенитет в израелската земя. Раждания и смърт, войни и холокост… Шамрон, както и министър-председателят, бе играл водеща роля в цялата тази епопея. Дълбоко в себе си двамата гледаха на Израел като на своя държава, на свое творение, и я бранеха ревниво от всички — араби, евреи или християни, — които искаха да я отслабят или унищожат.

Премиерът мълчаливо кимна на Шамрон да седне. С малка глава и широк торс, той по-скоро изглеждаше като издялан от вулканична скала. Късите му мускулести ръце лежаха на бюрото, а масивната му челюст се очертаваше над яката на ризата.

— Колко зле е положението, Ари?

— Към края на деня ще имаме по-ясна картина — отвърна Шамрон. — Но едно мога да кажа със сигурност: това ще се запомни като един от най-жестоките, ако не и най-жестокия терористичен акт, извършен срещу държавата ни.

— Колко са жертвите?

— Още не е ясно.

— Посланиците оцелели ли са?

— Официално са в списъка на безследно изчезналите.

— А неофициално?

— Смята се, че са мъртви.

— И двамата ли?

Шамрон кимна утвърдително и добави:

— Както и заместниците им.

— Колко са загиналите със сигурност?

— Италианците съобщават за дванадесет полицаи и охранители. В момента външното министерство потвърждава смъртта на двадесет и двама души от персонала и тринадесет членове на семействата им от жилищния комплекс. Осемнадесет души са безследно изчезнали.

— Петдесет и двама мъртви?

— Най-малко. Несъмнено пред входа е имало няколко посетители, чакащи да бъдат допуснати в сградата.

— А какво става с централата на Службата?

Шамрон повтори току-що наученото от Лев: Пацнер беше жив, трима служители се смятаха за мъртви.

— Кой го е извършил?

— Лев не се е добрал до никаква следа…

— Не питам Лев.

— За съжаление списъкът на потенциалните заподозрени е дълъг. Каквото и да кажа сега, ще бъде неточно, а на този етап спекулациите няма да ни помогнат.

— Но защо точно в Рим?

— Трудно е да се каже — отвърна Шамрон. — Може би посолството ни там просто е било удобна мишена. Вероятно са открили някаква слабост, пролука в бронята ни и са решили да се възползват.

— Но ти не вярваш в това, нали?

— Не, господин премиер.

— Може ли да има нещо общо с онази история във Ватикана отпреди две години? Онази работа с Алон…

— Съмнявам се. Всички факти засега говорят за самоубийствен атентат, извършен от арабски терористи.

— Ще направя изявление след срещата на ВАРАШ.

— Смятам, че е мъдро решение.

— Искам ти да ми го напишеш.

— Както кажете.

— Ти познаваш загубата, Ари. И двамата я познаваме. Напиши го прочувствено. Черпи от мъката, натрупана в Полша, която носиш в душата си. Страната ни има нужда да поплаче тази вечер. Нека плачат. Ала увери ги, че зверовете, които са извършили това, ще бъдат наказани.

— Ще бъдат, господин премиер.

Шамрон се изправи.

— Кой го извърши, Ари?

— Скоро ще узнаем.

— Искам главата му — рече мрачно министър-председателят. — Искам я, набучена на кол.

— Ще я имате.

Щяха да минат две денонощия, преди да направят първия пробив. Ала той нямаше да стане в Рим, а в северния индустриален град Милано. Подразделения на полицията и карабинерите, действащи по сведения на тунизийски имигрант информатор, нахлули в пансион в работническия квартал, който се намирал северно от центъра на града. Смятало се, че там се укриват двама от четиримата оцелели атентатори. Мъжете вече ги нямало, но съдейки по обстановката в стаята, били избягали по тревога. Полицията открила два куфара, пълни с дрехи и половин дузина мобилни телефони, заедно с фалшиви паспорти и крадени кредитни карти. Най-интересната вещ обаче се оказал компактдиск, зашит в подплатата на един от куфарите. Италианските следователи от националната съдебно-криминална лаборатория в Рим установили, че дискът съдържа данни, но не успели да пробият сложната му защита. Накрая, след доста вътрешни дебати, било решено да се обърнат за помощ към израелците.

Ето как Шимон Пацнер бе поканен да отиде в управлението на Италианската служба за разузнаване и национална сигурност. Той пристигна няколко минути след десет вечерта и веднага бе въведен в кабинета на заместник-началника Мартино Белано. Двамата бяха пълна противоположност: Белано — висок и слаб, облечен така, сякаш току-що е слязъл от страниците на модно списание; Пацнер — нисък и мускулест, със сива вълниста коса и намачкано спортно сако. „Облечен е като уличник“, помисли си Белано след срещата. А по-късно, в хода на разследването, когато стана ясно, че Пацнер не е бил напълно откровен, Белано го споменаваше като „онзи еврейски лихвар със сако под наем“.

Все пак в онази първа вечер Белано бе повече от внимателен към своя посетител. Пацнер не бе от хората, които предизвикват съчувствие у непознати, но когато го въведоха в кабинета на заместник-началника, очите му бяха помръкнали от изтощение и вина, че е оцелял. Белано изрази своята „дълбока скръб“ заради жертвите на бомбения атентат, преди да стигне до причината, заради която повика Пацнер — компактдиска. Той го постави тържествено на бюрото и го плъзна леко към госта си. Пацнер го взе привидно спокоен, макар че после щеше да признае на Шамрон, че сърцето му биело до пръсване.

— Не успяхме да пробием защитата — призна Белано. — Може би вие ще имате повече късмет.

— Ще направим всичко възможно — отговори скромно Пацнер.

— Естествено ще споделите с нас информацията, до която успеете да се доберете.

— Това се разбира от само себе си — заяви Пацнер, мушкайки диска в джоба на сакото си.

Изминаха още десет минути, преди Белано да намери за уместно да сложи край на срещата. Пацнер седеше стоически на стола си, стиснал страничните облегалки, като човек, който едва се сдържа да не хукне навън. Въпреки това хората, които го видяха да минава през огромното централно фоайе, се впечатлиха от твърде бавната му походка. Едва след като се озова навън и заслиза по парадното стълбище, той рязко ускори крачките си.

Часове след атентата израелски екип от опитни сапьори пристигна в Рим, за да се заеме с щателното претърсване на руините за доказателства за произхода и състава на бомбата. За щастие военният чартърен самолет, който ги бе докарал от Тел Авив, все още бе на летище „Фиумичино“. С одобрението на Шамрон, Пацнер нареди на екипажа да го откара в Тел Авив. Той пристигна малко след изгрев-слънце и бе посрещнат от отряд на Службата. Те незабавно се отправиха към булевард „Цар Саул“, карайки с голяма скорост, но не и безразсъдно, тъй като товарът им беше прекалено ценен, за да го изложат на риск. До осем сутринта компактдискът бе подложен на обработка от най-добрите мозъци от техническия отдел и към девет защитните му системи бяха преодолени. По-късно Ари Шамрон щеше да се хвали, че компютърните гении на Службата са разбили кода за толкова време, колкото трае почивката за кафе на италианците. Разшифроването на информацията отне още един час и в десет разпечатаното съдържание на диска лежеше върху изрядно подреденото бюро на Лев. Лев незабавно прибра разпечатките в едно дипломатическо куфарче и се отправи към улица „Каплан“, за да информира министър-председателя. Шамрон, разбира се, бе до шефа си.

— Някой трябва да го доведе тук! — заяви Лев. Говореше ентусиазирано, като човек, предвкусващ скорошна победа.

„Може би се чувства точно така — помисли си Ари, — защото гледа на въпросния човек като на съперник, а любимият му метод да се справя със съперниците си е заточението“.

— Пацнер се връща в Италия тази вечер. Нека да вземе със себе си екип от отдел „Извеждане“.

Шамрон поклати глава:

— Той е мой, аз ще го доведа. Освен това сега Пацнер има по-важна работа.

— Каква по-точно?

— Да съобщи на италианците, че не сме могли да преодолеем защитата на диска.

Лев имаше навика никога да не напуска пръв стаята, затова с голяма неохота стана от стола си и се насочи към изхода. Шамрон вдигна поглед и срещна очите на министър-председателя.

— Той трябва да остане тук, докато случаят приключи — каза премиерът.

— Да, така е — съгласи се Ари.

— Може би трябва да му намерим някаква работа, за да му минава по-бързо времето.

Шамрон кимна и срещата приключи.

3. Лондон

Издирването на Габриел беше почти толкова интензивно, колкото и на терористите. Той беше от хората, които никога не афишираха действията си. А и вече не беше под управлението на Службата, така че никой не бе изненадан, още по-малко Шамрон, че бе напуснал Венеция, без да си направи труда да уведоми някого къде отива. Както се оказа, беше заминал за Англия да види жена си Леа, която живееше в частна психиатрична клиника, намираща се в едно усамотено кътче на графство Съри. Все пак първата му спирка беше на Ню Бонд Стрийт, където по покана на лондонския търговец на картини Джулиан Ишърууд бе приел да посети търга на платна от стари майстори в аукционната къща „Бонамс“.

Ишърууд пристигна пръв, с очукано дипломатическо куфарче в едната ръка и светъл габардинен шлифер — в другата. Във фоайето се бяха събрали още няколко търговци. Джулиан измърмори някакъв неискрен поздрав и с големи крачки се отправи към гардероба. Минута по-късно, вече без своя мокър шлифер, той застана на пост до прозореца. Висок и неуверен, Ишърууд носеше обичайното си за търгове облекло — сив костюм на тънки бели райета и късметлийската си тъмночервена вратовръзка. Той оправи разрошените си от вятъра прошарени коси, така че да прикрие плешивото си теме, и хвърли бърз поглед на отражението си в прозореца. В очите на непознат можеше да изглежда леко пийнал. Обаче Джулиан беше трезвен като краставичка и енергичен като навита пружина. Притесняваше се, че Габриел закъснява, а това не беше в стила му. Той бе точен като швейцарски часовник. Никога не оставяше клиент да го чака, винаги спазваше сроковете в работата си, освен, разбира се, при независещи от него обстоятелства.

Ишърууд оправи вратовръзката си и отпусна тесните си рамене. Така фигурата му, отразяваща се в прозореца, придоби непринудената елегантност и самоувереност, които изглеждаха вродени за англичаните от висшата класа. Той се движеше в техните среди, пласираше колекциите им и купуваше нови от тяхно име, но въпреки това никога нямаше да бъде един от тях. И как би могъл?

Подчертано английското му фамилно име и непохватните му английски обноски донякъде прикриваха факта, че той изобщо не бе англичанин. Водеше се такъв по националност и паспорт, но беше немец по рождение, французин по възпитание и евреин по религия. Само шепа доверени приятели знаеха, че като дете Ишърууд бе пристигнал в Лондон през 1942 година като бежанец, след като бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му — прочутият берлински търговец на картини Самуел Исаковиц — бе завършил живота си в покрайнините на една полска гора, в място, наречено Собибор.

Всъщност имаше и още нещо, което Джулиан Ишърууд държеше в тайна от своите конкуренти в лондонския художествен свят, а и от почти всички останали. През годините от време на време той бе правил услуги на един господин от Тел Авив, наречен Шамрон. На еврейския жаргон на Шамроновата група сътрудници Ишърууд беше сайан — неплатен доброволен помощник. Макар че повечето от срещите му с въпросния Шамрон бяха по-скоро под натиск, отколкото доброволни.

Точно тогава сред развяващите се шлифери по Ню Бонд Стрийт Ишърууд зърна човек, облечен в кожено сако и дънки. Той се скри за момент, после внезапно отново се показа, сякаш бе излязъл иззад завесата на осветена сцена. Както винаги, Джулиан се изуми от неособено внушителната му фигура — висок около един и седемдесет, шейсет и осем килограма с дрехите. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на черното кожено сако, раменете му бяха леко приведени. Движеше се плавно и видимо без усилие, а краката му бяха леко извити навън, което Ишърууд винаги бе свързвал с мъже, които тичат бързо или са добри футболисти. Беше обут с елегантни обувки и въпреки дъжда, не носеше чадър. Лицето му бе издължено, имаше високо чело и тясна брадичка. Носът му изглеждаше като изваян, скулите бяха широки, а зелените му очи изглеждаха някак неспокойни. Черната му коса бе късо подстригана и силно прошарена по слепоочията. Беше от онзи тип хора, за които не можеше да се определи към коя точно националност принадлежат. А и Габриел притежаваше дарба бързо да учи езици, която му помагаше още повече да използва това предимство. Ишърууд никога не бе сигурен кого да очаква, когато Габриел минеше през вратата. Той беше никой, не живееше никъде. Беше вечният скитник евреин.

Ненадейно Габриел се озова до Ишърууд. Не поздрави, ръцете му си останаха напъхани в джобовете на коженото сако. Работейки за Шамрон в тайните служби, явно не бе научил как да се държи в обществото. Той се оживяваше само когато играеше някаква роля. В много редки мигове можеше да зърнеш истинския Габриел — мълчалив, мрачен и болезнено срамежлив мъж. „Като сега“, помисли си Ишърууд. Габриел караше хората да се чувстват крайно неудобно. Това бе една от многобройните му дарби.

Двамата се насочиха през фоайето към регистратурата.

— Кои сме днес? — попита полугласно Джулиан, но спътникът му само се наведе и надраска нещо нечетливо в регистъра.

Ишърууд бе забравил, че той е левичар. Подписваше се с лявата ръка, рисуваше с дясната, с ножа и вилицата си служеше еднакво добре и с двете. А с коя ли държеше беретата си? За щастие Джулиан не знаеше отговора на този въпрос.

Изкачиха се по стълбите — Габриел вървеше до Ишърууд, мълчалив като бодигард. Коженото му сако не шумолеше, а обувките му с гумени подметки сякаш не стъпваха по килима. Джулиан трябваше да докосне рамото му, за да се увери, че той още е тук.

В края на стълбището човек от охраната помоли Габриел да отвори кожената чанта, която носеше през рамо. Той я откопча и му показа съдържанието й: бинокулярни лупи, ултравиолетова лампа, инфраскоп и мощно халогенно фенерче. Охранителят им махна да минават.

Влязоха в залата за продажби. Стотици картини бяха закачени по стените или поставени на покрити със сукно подставки, като всяка бе осветена от насочена лампа. Между творбите се разхождаха групи търговци. „Приличат на чакали“, помисли си Ишърууд. Някои се взираха от близо в картините, други предпочитаха да ги гледат от разстояние. Обменяха мнения, изчисляваха с калкулатори потенциалните печалби. Парите бяха на масата. Това беше неприличната страна в света на изкуството, но Джулиан я обичаше. Габриел изглеждаше незаинтересован. Той се разхождаше с вид на човек, свикнал с този пазар. Нямаше нужда Ишърууд да му напомня да остане незабележим. Това беше напълно естествено за него.

Облечен в спортен костюм от туид, директорът на отдел „Стари майстори“ в „Бонамс“ Джеръми Краб бе застанал до пейзаж от френската школа с незапалена лула между пожълтелите си зъби. Той се ръкува безрадостно с Джулиан и погледна към младия мъж до него, облечен в кожено сако.

— Марио Делвекио — каза Габриел и както винаги, Ишърууд бе изненадан от перфектния му венециански акцент.

— Тайнственият синьор Делвекио! — възкликна тихо Краб. — Познавам ви по име, но всъщност никога не сме се срещали. — Директорът хвърли съзаклятнически поглед на Ишърууд. — Имаш нещо предвид, а, Джулиан? Нещо, което криеш от мен?

— Той работи за мен, Джеръми. Струва си да погледне, преди да рискувам.

— Оттук, моля — изрече скептично Краб и ги въведе в малка стая без прозорци, точно до изхода от главната зала за продажби.

Правилата на играта изискваха Ишърууд да прояви поне малко интерес към останалите творби, иначе Краб можеше да се изкуши да прошепне на някого от другите търговци, че той е хвърлил око на конкретна картина. Повечето платна бяха посредствени — потъмняла „Мадона с младенеца“ от Андреа дел Сарто, натюрморт от Карло Магини, „Ковачницата на Вулкан“ от Паоло Пагани… Но в далечния ъгъл, подпряна на стената, имаше голяма картина без рамка. Джулиан забеляза, че опитното око на Габриел веднага бе грабнато от нея. Но като истински професионалист, той моментално погледна настрани.

Започна с другите картини, задържайки се точно по две минути пред всяка от тях. Лицето му бе като маска и не издаваше нито ентусиазъм, нито неодобрение. Краб се отказа от опитите си да разгадае намеренията му и прекарваше времето си, дъвчейки дръжката на лулата си.

Най-накрая Габриел прояви интерес към артикул № 43 от каталога — „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Еразъм Квелин, маслени бои, платно 2,24 на 3,30 м, надраскано и изключително замърсено. Всъщност толкова мръсно, че лъвовете в края на картината изглеждаха изцяло скрити в сянка. Той се приведе и наклони глава, за да разгледа платното под косо падащата светлина. След това леко наплюнчи пръста си и потърка образа на Даниил, което накара Краб да ококори кръвясалите си очи. Без да му обръща внимание, Габриел доближи лицето си на няколко сантиметра от картината и заразглежда начина, по който Даниил бе стиснал ръце, и как единият му крак бе преметнат над другия.

— Откъде е това платно?

Краб извади лулата от устата си и бързо отвърна:

— От епохата на Джордж I е, от замъка в Котсуолд.

— Кога е почиствано за последен път?

— Не сме съвсем сигурни, но като се съди по вида му, когато Дизраели е бил премиер.

Габриел погледна към Ишърууд, който извърна очи към Краб.

— Остави ни за момент, Джеръми.

Краб се изниза от стаята. Габриел отвори чантата си и извади ултравиолетовата лампа. Джулиан загаси осветлението и помещението потъна в непрогледен мрак.

— Какво откри? — попита Ишърууд.

— Последната реставрация е била толкова отдавна, че не личи на ултравиолетовата светлина.

Габриел измъкна от чантата си инфраскопа, който обезпокоително приличаше на пистолет. Когато Габриел го хвана за дръжката и включи луминесцентната зелена светлина, Ишърууд потръпна. На платното се появи архипелаг от тъмни петна — ретушът при последната реставрация. Макар и изключително мръсна, картината бе претърпяла умерени поражения.

Той изключи инфраскопа, после си сложи бикулярните увеличителни очила и заразглежда фигурата на Даниил под приглушената бяла светлина на халогенното фенерче.

— Какво мислиш? — попита Ишърууд, като присви очи.

— Великолепна е — отговори сдържано Габриел, — но не е рисувана от Еразъм Квелин.

— Сигурен ли си?

— Мога да се хвана на бас за двеста хиляди паунда.

— Колко успокояващо!

Габриел протегна ръка и прокара палец по изобразената мускулеста грациозна фигура.

— Той е бил тук, Джулиан — каза. — Чувствам го.

Отидоха в Сейнт Джеймс за празничен обяд в „Грийнс“ на Дюк Стрийт — мястото, където се събираха търговци и колекционери. То бе на няколко пресечки, от галерията на Ишърууд. В ъгловото сепаре ги очакваше бутилка леденостудено бяло бургундско. Ишърууд напълни две чаши и плъзна едната по покривката на масата към Габриел.

— Мазел тов4, Джулиан.

— Сигурен ли си за това?

— Не мога да се произнеса със сигурност за автентичността й, докато не погледна под горния слой чрез инфрачервена рефлектография. Но композицията определено е Рубенсова, а за стила съм убеден, че е негов.

— Сигурен съм, че ще си прекараш приятно, докато я реставрираш.

— Кой твърди, че ще я реставрирам?

— Ти.

— Казах само, че ще установя автентичността й, но нищо не съм споменал за реставрирането й. Тази картина ще отнеме най-малко шест месеца, а имам друг ангажимент.

— Съществува само един човек, на когото мога да я поверя — въздъхна Ишърууд. — И това си ти.

Габриел прие професионалния комплимент, леко надигайки глава, после продължи равнодушно да разглежда менюто. Джулиан наистина мислеше така. Ако се бе родил под друга звезда, Габриел Алон можеше да бъде един от най-добрите художници сред своето поколение. Ишърууд си спомни за първата им среща — великолепния септемврийски следобед на 1978 година, пейката, гледаща към езерото Серпънтайн в Хайд Парк. Тогава Габриел беше още младеж, макар че слепоочията му вече бяха взели да се прошарват. Ишърууд добре си го спомняше.

— Това е момче, което върши мъжка работа — беше казал за него Шамрон. — Завършил е Художествената академия „Бетсал’ел“ през 1972 година. През седемдесет и пета замина за Венеция да учи реставрация при великия Умберто Конти.

— Умберто е най-добрият.

— И аз така разбрах. Изглежда, нашето момче е направило силно впечатление на синьор Конти. Той твърди, че Габриел има най-талантливите ръце, които някога е виждал.

Тогава Джулиан допусна грешката да попита с какво точно се е занимавал младежът между 1972 и 1975 година. Габриел се извърна да погледне двойка влюбени, които се разхождаха, хванати за ръка, край езерото, а Шамрон разсеяно зачопли една трескичка от пейката.

— Гледай на него като на открадната картина, която тихомълком е била върната на законния й собственик. Собственикът не пита къде е била тя. Той просто е щастлив отново да я има, закачена на стената си.

След това Шамрон поиска първата си „услуга“.

— Има един палестински джентълмен, който живее в Осло. Опасявам се, че намеренията му не са почтени. Бих искал Габриел да го държи под око и за целта ти трябва да му намериш прилична работа. Може би някоя проста реставрация — нещо, което може да отнеме около две седмици. Можеш ли да направиш това за мен, Джулиан?

Ишърууд бе върнат към настоящето от пристигането на сервитьора. Поръча си гъста месна супа и варен омар, а Габриел — зелена салата и писия на скара с ориз. Той бе живял в Европа през по-голямата част от последните тридесет години, но бе запазил простичкия си вкус на селско момче от района на Сабра в Долината на Израил. Специалитетите и виното, елегантните дрехи и бързите коли бяха непознати за него неща.

— Изненадан съм, че успя да дойдеш днес — каза Джулиан.

— Защо?

— Заради събитията в Рим.

Габриел не отдели очи от менюто.

— Не е моя работа, Джулиан. Освен това аз съм в оставка. Знаеш го.

— Моля те — прошепна доверително Ишърууд. — Та какво работиш сега?

— Завършвам олтарната картина в „Сан Джовани Кризостомо“.

— Още един Белини? Ще се прославиш и ти.

— Вече съм го направил.

Последната реставрация на Габриел — на олтарната картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“ — бе предизвикала сензация в света на изкуството и се превърна в образец, с който щяха да се сравняват всички бъдещи реставрации на творби на Белини.

— Фирмата на Тиеполо се занимава с проекта „Кризостомо“, нали?

Габриел кимна утвърдително.

— Сега работя горе-долу само за Франческо.

— Той не е в състояние да ти плаща адекватно.

— Обичам да работя във Венеция, Джулиан. Той ми плаща достатъчно, за да свързвам двата края. Не се притеснявай, вече не живея, както по времето, когато чиракувах при Умберто.

— От това, което чух, напоследък си бил доста зает. Според слуховете, едва не са ти отнели олтарната картина в „Сан Дзакария“, защото си напуснал Венеция по лични дела.

— Не бива да вярваш на слухове, Джулиан.

— О, така ли? Освен това дочух, че живееш с прекрасна млада жена на име Киара в един дворец в квартал „Канареджо“.

Сърдитият му поглед увери Ишърууд, че слуховете за романтичната любовна афера на Габриел са верни.

— Детето има ли си фамилно име?

— Фамилното й име е Дзоли и не е дете.

— Вярно ли е, че баща й е главният равин на Венеция?

— Той е единственият равин във Венеция. Общността не е процъфтяваща. Войната сложи край на това.

— Тя знае ли за другата ти работа?

— Киара е от Службата, Джулиан.

— Просто ми обещай, че няма да разбиеш сърцето на това момиче, както на всички останали — каза Ишърууд. — Боже мой, какви жени остави да ти се изплъзнат! Все още пазя чудесни спомени от Жаклин Делакроа.

Габриел се наведе над масата, като лицето му внезапно стана много сериозно.

— Ще се оженя за нея, Джулиан.

— А Леа? — внимателно попита Ишърууд. — Какво смяташ да правиш с нея?

— Ще трябва да й кажа. Утре сутринта ще отида да я видя.

— Тя ще разбере ли?

— Честно казано, не съм сигурен, но й дължа обяснение.

— Да ми прости господ, че казвам това, но ти го дължиш на себе си. Време е да продължиш живота си. Няма нужда да ти напомням, че вече не си двадесет и пет годишно момче.

— Обаче не си ти този, който трябва да я погледне в очите и да й каже, че се е влюбил в друга жена.

— Извини ме за нахалството, което се дължи на бургундското вино… и на Рубенс. Искаш ли да те придружа? Ще те закарам дотам.

— Не, благодаря — отвърна Габриел. — Трябва да отида сам.

Първото блюдо пристигна. Ишърууд се нахвърли на супата си. Габриел си бодна парче маруля.

— Какъв хонорар смяташе да дадеш за почистването на картината на Рубенс?

— Някъде около сто хиляди паунда.

— Много лошо — рече Габриел. — За двеста хиляди може да си помисля дали да я взема.

— Добре, двеста хиляди, гадняр такъв.

— Ще ти се обадя следващата седмица.

— Какво ти пречи да се ангажираш още сега? Белини ли?

„Не“ — помисли си Габриел. Не беше Белини. Беше Рим.

Стратфордската клиника бе една от най-престижните частни психиатрични болници в Европа. Намираше се на един час път с кола от центъра на Лондон, в старо викторианско имение сред хълмовете на графство Съри. Сред пациентите й беше един далечен роднина на британското кралско семейство, както и вторият братовчед на настоящия премиер, така че персоналът беше свикнал с необичайните прищевки на посетителите. Габриел мина през главния вход, представяйки се като господин Браун.

Той паркира взетия под наем опел на паркинга за посетители в предния двор на старата господарска къща от червени тухли. Лекарят на Леа — Ленард Ейвъри, с разрошена коса, с шуба и гумени ботуши — го посрещна в главното фоайе.

— Веднъж седмично водя избрана група пациенти на разходка сред природата в околността — каза той, сякаш се извиняваше за външния си вид. — Изключително терапевтично е. — Ръкува се с Габриел, без да сваля ръкавицата си, и го попита как е минало пътуването му от Лондон, но с такъв тон, като че ли не искаше да знае отговора. — Тя ви очаква в солариума. Той все още е любимото й място.

Поеха по коридора, постлан със светъл линолеум, като Ейвъри вървеше тежко и шумно, сякаш още крачеше по някоя пътека в Съри. В болницата единствено той знаеше истината за пациентката Лий Мартинсън. Или поне част от нея. Знаеше, че истинското й фамилно име беше Алон и че ужасните й изгаряния и кататоничният й ступор5 не бяха в резултат на автомобилна катастрофа — обяснението, което фигурираше в болничния й картон, — а на бомбен атентат, случил се във Виена. Беше му известно също, че експлозията е отнела живота на мъничкия й син. Той вярваше, че Габриел е израелски дипломат и не го харесваше.

Докато вървяха, лекарят го запозна накратко с най-новата информация за състоянието на Леа. Нямаше промяна в говоренето, но Ейвъри не изглеждаше загрижен от това. Той не беше поддръжник на фалшивия оптимизъм и винаги изразяваше слаби надежди за нейното възстановяване. Беше се оказал прав. През тринадесетте години след бомбения атентат тя не бе промълвила нито дума на Габриел.

В дъното на коридора имаше двойна врата с кръгли, прилични на амбразури замъглени прозорчета. Лекарят въведе госта в солариума. Посрещнат от угнетяващата влага, Габриел веднага свали сакото си. Градинарят поливаше портокаловите дръвчета, растящи в саксии, и си бъбреше с една сестра — привлекателна тъмнокоса жена, която Габриел не беше виждал преди това.

— Можеш да си вървиш, Амира — каза доктор Ейвъри.

Сестрата излезе, последвана от градинаря.

— Коя беше тази? — попита Габриел.

— Завършила е училище за медицински сестри към Кингс Колидж и е специалист по гледане на пациенти с тежки душевни заболявания. Безупречна е в работата си. Съпругата ви е доста привързана към нея.

Ейвъри потупа доброжелателно Габриел по рамото и също излезе.

Леа седеше на стол от ковано желязо с права облегалка. Беше вдигнала очи към покритите с капчици вода прозорци на солариума. Носеше бял болничен панталон и пуловер с висока яка, който скриваше крехкото й тяло. Покритите й с белези ръце стискаха цъфнала клонка. Косата й, някога дълга и черна като гарваново крило, беше късо подстригана и почти напълно прошарена. Габриел се наведе и я целуна по бузата. Кожата й беше студена и твърда от белезите. Тя сякаш не усети докосването му.

Той седна и взе между дланите си това, което бе останало от лявата й ръка. Не почувства живот в нея. Леа бавно извърна глава, докато очите им се срещнаха. Габриел потърси в зениците й някакъв признак, че го е познала, но не откри нищо. Беше загубила паметта си. В съзнанието й бе останал само бомбеният атентат. Той непрестанно се въртеше пред очите й като безкрайна видеолента. Всичко друго бе изтрито или забутано в някое недостъпно кътче на мозъка й. За Леа Габриел не беше нищо повече от медицинската сестра, която я бе довела тук, или от градинаря, който се грижеше за растенията. Тя бе наказана за неговите грехове. Леа беше цената, която един свестен мъж бе платил, задето се бе озовал сред убийци и терористи.

За човек като него, надарен със способността да реставрира красиви неща, положението на Леа беше двойно по-мъчително. Той жадуваше да може да премахне белезите и да й върне предишната красота. Но Леа не можеше да бъде възстановена. Твърде малко бе останало от някогашната жена.

Габриел й разказа, че сега живее във Венеция и работи за фирма, която се занимава с реставрирането на църкви. Премълча, че все още от време на време изпълнява специални поръчки на Ари Шамрон, както и че преди два месеца беше организирал залавянето на австрийския военнопрестъпник Ерих Радек и го бе завел в Израел, за да бъде изправен пред съда. Но когато най-накрая събра смелост да й съобщи, че е влюбен в друга жена и иска да се разведат, за да се ожени за нея, не можа да го направи. Да говориш с Леа беше като да общуваш с надгробна плоча. Изглеждаше безсмислено.

След половин час Габриел се отдели от Леа и надникна в коридора. Медицинската сестра чакаше там, облегната на стената, със скръстени ръце.

— Приключихте ли? — попита тя.

Габриел кимна. Жената мина бързо край него и влезе безмълвно в солариума.

Беше късен следобед, когато самолетът от „Хийтроу“ се приземи във Венеция. Габриел, който пътуваше към града с водно такси, стоеше в кабината на водача с гръб към вратата и гледаше знаците, обозначаващи фарватера6 в лагуната. Те се подаваха от мъглата като колона от разгромени войници, връщащи се у дома от фронта. Скоро се появи брегът на „Канареджо“ и мъжът мигновено почувства, че го обзема спокойствие. Рушащата се, потъваща, просмукала от влага Венеция винаги му въздействаше така. „Това е цял град, който се нуждае от реставрация — беше му казал Умберто Конти. — Възползвай се от него. Излекувай го и той ще излекува теб“.

Таксито го остави пред Палацо Лече. Габриел пое на запад през „Канареджо“ покрай брега на широкия канал Рио дела Мизерикордия. Стигна до метален мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта християнски караул стоял на пост, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста, премина през подлеза и пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. По време на своя разцвет то е било тесният дом на повече от пет хиляди евреи. Сега едва двадесет от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза Израелитика ди Рипозо7.

Габриел се насочи към модерната остъклена сграда на отсрещната страна на площада и влезе в нея. Вдясно се намираше входът на малка книжарница, специализирана за книги за еврейската история и миналото на евреите във Венеция. Тя беше топла и ярко осветена, с витрина, стигаща от пода до тавана, и с изглед към канала, който обграждаше гетото. На дървена табуретка зад щанда седеше девойка с къса руса коса, окъпана от светлината на халогенните лампи. Момичето му се усмихна, като влезе, и го поздрави, обръщайки се към него с кодовото му име.

— Марио, тя си тръгна преди час.

— Наистина ли? Къде отиде?

Девойката сви красноречиво рамене.

— Не ми каза.

Габриел погледна часовника си — беше четири и петнадесет. Реши да поработи върху Белини през малкото часове, които оставаха до вечеря.

— Ако я видиш, кажи й, че съм в църквата.

— Нямаш проблем, чао!

Габриел отиде пеша до моста Риалто. Една пряка след канала зави наляво и се насочи към малка тухлена църква, но изведнъж спря. Пред входа на църквата под люнета8 стоеше мъж, в когото разпозна един агент по сигурността от Службата, наричаха го Рами. Присъствието му във Венеция можеше да означава само едно нещо. Той срещна очите на Габриел и погледна към вратата. Габриел мина край него и влезе.

Реставрацията на църквата беше в последния си етап. Пейките бяха махнати от нефа9 и подредени временно край източната стена. Почистването на главната олтарна картина на Себастиано дел Пиомбо беше приключило. В здрача на късния следобед тя едва се виждаше. Творбата на Белини се намираше в параклиса на свети Йероним, който бе вдясно от нефа. Трябваше да бъде скрита зад обвито с брезент скеле, но то бе отместено встрани и картината блестеше под ярката светлина на флуоресцентните лампи. Киара се извърна да види приближаващия се Габриел. Присвил очи, Шамрон продължи да гледа картината.

— Знаеш ли, Габриел, дори и аз трябва да призная, че е красива.

В тона на Стареца прозвуча недоволство. Шамрон — старомоден израелец — презираше изкуството и всички развлечения. За него красотата бе единствено в отлично проведената операция или в разгрома на врага. Обаче Габриел забеляза още нещо — Ари го бе заговорил на иврит и бе допуснал непростимия грях да го назове с истинското му име в необезопасено място.

— Красива е — повтори Стареца, после се обърна към Габриел и тъжно се усмихна. — Жалко, че никога няма да я завършиш.

4. Венеция

Шамрон седна уморено на една църковна пейка и с обсипаната си с червеникавокафяви петънца ръка му направи знак да насочи под ъгъл флуоресцентната лампа. От метално куфарче извади кафяв хартиен плик и измъкна от него три снимки. Постави мълчаливо първата в протегнатата ръка на Габриел. Той я погледна и се видя как крачи до Киара в Кампо ди Гето Нуово. Разгледа спокойно снимката, сякаш беше картина, която се нуждае от реставрация, и се опита да определи кога е била направена! Облеклото им, ярката следобедна светлина и сухите листа по паважа на площада подсказваха, че е било през есента. Шамрон обърна към него втората снимка — отново Габриел и Киара, този път в ресторанта, недалеч от дома им в „Канареджо“. Третата, на която Габриел излизаше от църквата „Сан Джовани Кризостомо“, накара гърба му да се вледени. „Колко пъти? — запита се той. — Колко пъти на площада ме е дебнал убиец, когато съм си тръгвал вечер от работа?“

— Това не може да продължава вечно — каза Ари. — Накрая ще те открият и тук. През годините си спечелил твърде много врагове. Както и аз.

Габриел върна снимките на Стареца. Киара седна до него. В тази обстановка и при това осветление тя му напомняше за Рафаеловата „Мадона Алба“. Тъмната й къдрава коса, сред която проблясваха кестеняви кичурчета, бе прихваната леко с шнола на тила и се разстилаше буйно по раменете й. Кожата й — мургава и с маслинен оттенък — сякаш сияеше. Тъмнокафявите й очи, изпъстрени със златисти точици, блестяха на светлината на лампата. Те обаче променяха цвета си според настроението й. По потъмнелия й поглед Габриел отгатна, че има още лоши новини.

Шамрон бръкна отново в куфарчето си.

— Това е досие, в което е изложена накратко кариерата ти, и то плашещо точно. — Млъкна за момент, след това обясни: — Да видиш цял един живот, сведен до низ от убийства, е доста мъчително. Сигурен ли си, че искаш да го прочетеш?

Габриел кимна и протегна ръка. Ари не си бе направил труда да нареди досието да бъде преведено от арабски на иврит. В Долината на Израил имаше много арабски градове и села. Макар и да не говореше свободно, Габриел знаеше езика достатъчно, за да прочете описанието на собствените си подвизи.

Шамрон беше прав — по някакъв начин враговете му бяха успели да съберат впечатляващо пълна информация за неговата кариера. В досието се използваше истинското му име. Датата, както и причината за вербуването му, бяха точни, макар че му се приписваше убийството на осем членове на „Черният септември“10, а в действителност бе очистил само шестима. Няколко страници бяха посветени на ликвидирането на Халил ал Вазир, втория човек в ООП11, по-известен с бойното си име Абу Джихад. Габриел го беше застрелял в крайбрежната му вила в Тунис през 1988 година. Описанието на операцията беше предоставено от Ум Джихад — съпругата на Абу Джихад, която бе там онази вечер. Материалът за Виена беше кратък и достоен за внимание заради грубата си фактологическа грешка: „Съпруга и син, убити от бомба, поставена в колата, Виена, януари 1991 година. Заповедта за отмъщението е дадена от Абу Амар“. Абу Амар беше самият Ясер Арафат. Габриел винаги бе подозирал, че той лично е бил замесен. Досега обаче не бе виждал доказателство, което да го потвърди.

Той размаха страниците на досието.

— Откъде ги взе?

— От Милано — отвърна Шамрон. После му разказа за нахлуването и обиска в пансиона и за компютърния диск, открит в един от куфарите на заподозрените. — Като не можаха да пробият защитата, италианците се обърнаха към нас. Предполагам, трябва да се считаме за късметлии. Ако бяха успели да отворят този диск, щяха да разкрият за броени минути убийството в Рим отпреди тридесет години.

В досието фигурираше и информацията, че през 1972 година той бе застрелял резидента на „Черният септември“ Ваел Абу Цвайтер в жилището му в Рим. Това убийство — първото за Габриел — бе станало причина слепоочията му да побелеят буквално за една нощ. Той подаде досието на Шамрон.

— Какво знаем за мъжете, които са се криели в този пансион?

— На базата на пръстовите отпечатъци, открити по диска и в стаята, както и въз основа на снимките във фалшивите паспорти, успяхме да идентифицираме единия от тях. Дауд Хадави, палестинец, роден в бежанския лагер в Йенин. Беше лидер по време на първата интифада, лежа в затвора и излезе. На седемнадесетгодишна възраст се е присъединил към Фатах и когато Арафат дойде в ивицата Газа след Осло, Хадави отиде да работи за Ал-Амн Ал-Ра’изах, Президентската служба за сигурност. Може би познаваш тази организация с предишното й име, което използваше преди Осло: Форс 17, преторианската гвардия на Арафат. Любимите му главорези.

— Какво знаем още за Хадави?

Шамрон бръкна в джоба на палтото си за цигари, но Габриел го спря и му обясни, че димът е вреден за стенописите. Стареца въздъхна и продължи разказа си:

— Бяхме убедени, че е замесен в терористични операции по време на втората интифада. Включихме го в списъка на издирваните заподозрени, но палестинските власти отказаха да ни го предадат. Предположихме, че се крие в „Муката“ с Арафат и останалите ръководители на ООП. — „Муката“ бе името на укрепената военна резиденция на Ясер Арафат в Рамала. — Но когато нахлухме в нея при операцията „Защитен щит“, не открихме Хадави сред мъжете, които се укриваха там.

— Къде е бил?

— От Шабак12 и Аман13 предполагат, че е избягал в Йордания или Либия. Преровиха всички документи по случая в Службата. За съжаление установяването на местоположението на Хадави не беше сред приоритетите на Лев. Това се оказа много скъпа грешка.

— Хадави продължава ли да членува във Форс 17?

— Не е ясно.

— Сега поддържа ли връзка с Арафат?

— Все още не знаем.

— Смятат ли от Шабак, че Хадави е способен да организира подобно нещо?

— Едва ли… Считат го за изпълнител, но не и за ръководител. Атентатът в Рим е планиран и извършен от някой много умен човек, с огромен опит в мащабните терористични актове, които трябва да стреснат света.

— Като кого например?

— Точно това искаме да откриеш.

— Аз ли?

— Трябва да намериш зверовете, които са извършили това клане, и да ги унищожиш. Ще бъде точно като през седемдесет и втора, само че този път ти ще командваш вместо мен.

Габриел замислено поклати глава:

— Знаеш, че не съм разузнавач. Бях екзекутор. Нещо повече — това вече не е моя война, а на Шабак. Това е война на „Сайарет“14.

— Те се върнаха в Европа, а тя е територия на Службата. Това е твоя война — каза Шамрон.

— Защо ти не ръководиш екипа?

— Аз съм само съветник без никаква изпълнителна власт. — Гласът на Шамрон бе натежал от ирония. Той обичаше да играе ролята на унижен цивилен служител, който е бил пенсиониран преждевременно, макар че в действителност нещата бяха съвсем различни. — Освен това Лев няма да се съгласи.

— И той разреши на мен да ръководя екипа?

— Няма избор. Премиерът вече се изказа по въпроса. Разбира се, аз му подсказвах… — Шамрон се усмихна едва доловимо. — Но все пак Лев постави условие и за съжаление не бях в състояние да го оспоря.

— Какво е то?

— Настоява да се върнеш на щат и на пълен работен ден.

Габриел беше напуснал Службата след бомбения атентат във Виена. Следващите му мисии бяха по същество самостоятелни операции, ръководени от Шамрон.

— Иска да съм на щат в Службата, за да ме държи под контрол — досети се той.

— Мотивите му са твърде прозрачни. За човек от тайните служби Лев полага неимоверни усилия да прикрива собствените си следи. Не го приемай лично, той презира мен. Но ти, опасявам се, си виновен по презумпция.

Внезапно откъм улицата се разнесе врява — някакви деца тичаха и крещяха. Шамрон запази мълчание, докато шумът стихне. Когато заговори отново, в гласа му се долови тревога:

— Освен твоето досие, дискът съдържа още информация. Открихме също снимки от наблюдения и подробни анализи за няколко потенциални бъдещи цели в Европа.

— Какво представляват те?

— Посолства, консулства, офиси на „Ел Ал“, големи синагоги, центрове на еврейски общности, училища. — Последните думи на Шамрон отекнаха под купола на църквата, преди да заглъхнат. — Те отново ще ни ударят, Габриел. Можеш да ни помогнеш да ги спрем. Познаваш ги, колкото и всички други на булевард „Цар Саул“. — Той обърна поглед към олтарната картина. — Познаваш ги като мазките от четката на Белини.

Стареца погледна към Алон.

— Дните ти във Венеция свършиха. От другата страна на лагуната те очаква самолет. Ще се качиш на него — независимо дали ти харесва или не. Какво ще правиш след това — си е твоя работа. Можеш да отседнеш в някоя безопасна квартира и да размишляваш върху живота си или да ни помогнеш да открием тези убийци, преди да нанесат следващия си удар.

Габриел не можеше да подмине предизвикателството. Шамрон беше прав: нямаше избор, трябваше да замине. Обаче имаше нещо в самодоволния тон на Ари, което го дразнеше. Години наред той го бе увещавал да напусне Европа и да се върне в Израел, за да поеме управлението на Службата или поне да ръководи операциите. Габриел все пак усети, че Шамрон изпитва известно задоволство от създалата се ситуация. „Това си е чист макиавелизъм15“, помисли си на шега той.

Изправи се и отиде до олтарната картина. Не можеше да става и дума да се опита да я завърши набързо. Фигурата на свети Кристофър с Младенеца, възседнал раменете му, все още се нуждаеше от сериозен ретуш. След това цялата картина трябваше да бъде покрита с лак. Това щеше да отнеме минимум четири, а може би дори шест седмици. Предположи, че Тиеполо ще бъде принуден да възложи реставрацията на някого другиго и от тази мисъл стомахът му се присви. Имаше и още нещо: Израел не беше наводнен с картини на стари италиански майстори. Най-вероятно никога повече нямаше да се докосне до творба на Белини.

— Моята работа е тук — заяви след дълго мълчание Габриел. Гласът му бе натежал от примирение.

— Не, твоята работа беше тук. Връщаш се у дома… — Шамрон се запъна. — … на булевард „Цар Саул“. В Ерец Израел!

— Но тогава Леа също ще дойде — отвърна Габриел. — Ще отнеме известно време за уреждане на формалностите. Дотогава искам да има човек в болницата. Не ме интересува, че в досието ми пише, че е мъртва.

— Вече изпратих агент по сигурността от лондонската ни централа.

Габриел погледна към Киара.

— И нея ще вземем — каза Шамрон, сякаш прочел мислите му. — Ще оставим, колкото е необходимо, един екип от службата по сигурността във Венеция да охранява семейството й и общността.

— Трябва да съобщя на Тиеполо, че напускам.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Дължа му поне това — твърдо заяви Габриел.

— Направи каквото трябва. Само че по-бързо.

— А какво ще стане с нещата ми в къщата?

— Хората от отдел „Изтегляне“ ще се погрижат за вещите ти. Когато приключат, от теб няма да има и следа тук. — Въпреки забележката на Габриел, Стареца си запали цигара. Той задържа за миг клечката пред лицето си, после я духна церемониално. — Ще бъде така, сякаш никога не си съществувал.

Шамрон му отпусна един час. С беретата на Киара в джоба на сакото си, Габриел се измъкна през задната врата на църквата и се запъти към Кастело. Беше живял там по време на чиракуването си и познаваше добре заплетените улички в сестиерата16, където туристите никога не стъпваха и много от къщите бяха необитаеми. Съзнателно избра обиколен маршрут, по който бе невъзможно някой преследвач да остане незабелязан. Веднъж дори нарочно се отби в един вътрешен двор, където можеше да се влезе и излезе само от едно място. След двадесет минути беше сигурен, че никой не го следи.

Офисът на Франческо Тиеполо се намираше в Сан Марко, на улица „Марзо“ 22. Габриел го завари, седнал зад голямата дъбова маса, която използваше като бюро. Беше привел огромното си туловище над купчина книжа. Ако не бяха лаптопът и електрическите лампи, можеше да мине за фигура от ренесансова картина. Той вдигна поглед към Габриел и му се усмихна. Заради рошавата му черна брада по улиците на Венеция туристите често го бъркаха с Лучано Павароти. Напоследък беше взел да позира за снимки, пеейки много фалшиво няколко стиха от Non ti scordar di me17.

Някога велик реставратор, сега Франческо беше бизнесмен. И наистина, реставраторската фирма на Тиеполо беше най-преуспяващата в цяло Венето18. Той прекарваше по-голямата част от деня си да подготвя оферти за различни проекти или да води политически битки с венецианските чиновници, отговарящи за съхранението на художествените и архитектурните богатства на града. Веднъж на ден Франческо пристигаше в църквата „Сан Кризостомо“, за да подтиква своя даровит главен реставратор — непокорния и саможив Марио Делвекио — да работи по-бързо. Тиеполо беше единственият човек в света на изкуството, освен Джулиан Ишърууд, който знаеше истината за талантливия синьор.

Франческо предложи да отидат зад ъгъла да изпият по чаша Просено. Но след като долови явното нежелание на Габриел да напусне офиса, отвори бутилка Рипасо19, която взе от съседната стая. Габриел разгледа снимките в рамки, окачени на стената зад венецианското бюро. Имаше нова снимка на Тиеполо с неговия добър приятел — Негово Светейшество папа Павел VII. Пиетро Лукези беше архиепископ на Венеция, преди неохотно да се премести във Ватикана, за да стане водач на един милиард римокатолици по света. Снимката показваше Франческо и папата, седнали в трапезарията на великолепния реставриран дворец на Тиеполо с изглед към Канале Гранде. Това, което не се виждаше обаче, бе, че в онзи момент Габриел също седеше до папата от лявата му страна. Преди две години с мъничко помощ от страна на Тиеполо той бе спасил живота на Негово Светейшество и бе премахнал сериозна заплаха срещу неговото папство. Надяваше се, че Киара и екипът от „Извеждане“ бяха намерили картичката, изпратена му от Светия отец през декември по повод на празника Ханука.

Тиеполо сипа от кървавочервеното вино в две чаши, подаде едната на Габриел и бързо отпи от своята, като почти я пресуши. Той беше педантично точен само в работата си. Във всичко останало — храна, напитки и многобройните му жени — Франческо беше склонен към екстравагантност и невъздържаност. Габриел се приведе напред и тихо му съобщи новината: враговете го бяха открили във Венеция и той нямаше друг избор, освен незабавно да напусне града. И то преди да завърши творбата на Белини. Франческо се усмихна мрачно и притвори очи:

— Няма ли друг начин?

Габриел поклати глава съжалително:

— Не, те знаят къде живея, къде работя.

— А Киара?

Габриел му отговори честно. Тиеполо на италиански беше uomo difiducia, тоест сигурен човек.

— Съжалявам за Белини, трябваше да завърша картината преди месеци! — въздъхна Габриел. И щеше да го направи, ако не беше аферата с Радек.

— Майната му на Белини! За теб се безпокоя. — Франческо се втренчи във виното си. — Марио Делвекио ще ми липсва, но Габриел Алон — още повече.

Габриел вдигна чашата си към него и отрони:

— Знам, че не съм в положение да моля за услуга… — Гласът му заглъхна.

Франческо погледна към снимката на Светия отец и каза:

— Ти спаси живота на моя приятел. Какво искаш?

— Завърши картината на Белини заради мен.

— Аз ли?

— Имахме един и същи учител. Умберто Конти добре те обучи.

— Така е, но знаеш ли откога не съм хващал четката?

— Ще се справиш чудесно. Повярвай ми.

— Учудващо е такова доверие в аванс, дадено от Марио Делвекио.

— Марио е мъртъв, Франческо. Него никога не го е имало.

Габриел вървеше към „Канареджо“ в сгъстяващия се мрак. Отклони се леко от маршрута си, за да може за последен път да мине през старото гето. На площада се загледа бащински към две момчета, облечени целите в черно, с рехави, неподрязани бради, които бързаха по паважа към йешива20. Погледна часовника си. Беше минал един час, откакто бе оставил Шамрон и Киара в църквата. Обърна се и закрачи към къщата, където скоро нямаше да има и следа от него, след като самолетът отново го отведеше у дома. Докато вървеше, в съзнанието му се въртяха безспирно два въпроса: Кой го беше открил във Венеция? И защо го бяха оставили жив?

5. Тел Авив, 10 март

Габриел пристигна на булевард „Цар Саул“ в осем часа на следващата сутрин. Очакваха го двама души от личен състав. Бяха облечени в еднакви памучни ризи и бяха лепнали на лицата си еднакви усмивки — изопнати и пресилени, като на мъже, които имат властта да задават неудобни въпроси. В очите на хората от личния състав връщането на Габриел на редовна служба бе много закъсняло. Той беше като хубаво вино, което трябва да се отпива бавно и на сладка приказка. Габриел се остави в ръцете им с мрачното изражение на беглец, който се предава след дълго преследване, и пое след тях по стълбите.

Наложи му се да подписва декларации, да полага клетви и да отговаря на безпардонни въпроси за състоянието на банковата си сметка. Снимаха го и му издадоха служебна карта, която трябваше да провеси на врата си. Бяха му взети отново пръстови отпечатъци, защото никой, изглежда, не можа да открие взетите през 1972 година. Направиха му медицински преглед и лекарят, като видя белезите по цялото му тяло, се изненада, че изобщо напипва пулса му и че във вените му все още тече кръв. Той дори изтърпя психиатричния преглед с психолога на Службата, който надраска няколко бележки в досието му и забързано напусна стаята. От гаража му зачислиха една шкода седан, от интендантството му дадоха едно помещение без прозорци в сутерена и квартира, докато си намери собствено жилище. Габриел, който искаше да остане настрана от „Цар Саул“, си избра неизползван безопасен апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим, недалеч от старото студентско градче на Художествената академия „Бетсал’ел“.

По залез-слънце бе извикан в административния сектор за последния ритуал по завръщането му. Лампата над вратата на Лев светеше в зелено. Секретарката му — привлекателна девойка със загорели от слънцето крака и светлокестенява коса — натисна някакъв невидим бутон и вратата безшумно се отвори, като входа на банков трезор.

Габриел влезе, но изведнъж спря, преди да продължи напред. Почувства се странно объркан, като човек, който се връща след години в детската си стая само за да открие, че тя е превърната в кабинет на баща му. Този кабинет някога бе принадлежал на Шамрон. Но вече ги нямаше надрасканото дървено бюро и стоманените кантонерки. Липсваше и германското късовълново радио, от което бе слушал войнствените гласове на своите неприятели. Сега властваше модерната монохромна сива мебел. Старият линолеум беше заменен с дебел директорски килим. Имаше и няколко скъпи на вид ориенталски килимчета, разположени стратегически из стаята. Една плафониера хвърляше бяла светлина над къта за сядане, обзаведен със съвременна кожена гарнитура, която напомни на Габриел за чакалня на летище. Най-близката до къта за сядане стена беше заета от огромен плазмен видеоекран, на който тихо проблясваха безупречно ясни картини от предавания на световните телевизии. Дистанционното, което лежеше на стъклената масичка, беше с размерите на молитвеник и изглеждаше така, сякаш бе необходимо висше инженерно образование, за да боравиш с него.

Докато бюрото на Шамрон някога беше поставено подобно на бариера срещу вратата, сега Лев бе избрал то да бъде до прозореца. Бледосивите щори почти бяха спуснати, през тях можеха да се видят назъбеният хоризонт на търговската част на Тел Авив и яркият слънчев диск, който бавно потъваше в Средиземно море. Върху огромна повърхност от опушено стъкло на бюрото имаше само компютър и два телефона. Лев седеше пред монитора със събрани като за молитва ръце под брадичката си. Плешивата му глава проблясваше меко на приглушената светлина, но Габриел забеляза, че очилата му не хвърлят отблясъци. Шефът носеше специални лещи, така че неприятелите му в Службата да не могат да видят изражението на очите му.

— Габриел! — възкликна той, сякаш бе изненадан от присъствието му.

Излезе иззад бюрото и внимателно се ръкува с госта си, после допря с костеливите си пръсти рамото му и посочи къта за сядане. Докато Габриел се канеше да се отпусне на фотьойла, една от картините на видеостената привлече вниманието на Лев, но той не можеше да каже точно коя. Въздъхна тежко, бавно извърна глава и заразглежда Габриел с хищнически поглед.

Сянката от последната им среща падна между тях. Тя не беше се състояла в тази стая, а в Йерусалим, в кабинета на министър-председателя. Тогава имаше само една точка в дневния ред: дали Службата да залови Ерих Радек и да го доведе в Израел, за да го изправи пред съда. Лев се бе противопоставил твърдо на идеята, независимо от факта, че Радек едва не бе застрелял майката на Габриел по време на Похода на смъртта, тръгнал от Аушвиц през януари 1945 година. Но тогава премиерът пренебрегна мнението му и разпореди Габриел да поеме ръководството на операцията по залавянето на Радек и тайното му извеждане от Австрия. Сега Радек лежеше в полицейския затвор в Яфа и Лев бе прекарал голяма част от времето си през последните два месеца в опити да поправи вредите, причинени от първоначалната му позиция за залавянето на нациста. Реномето му сред хората на булевард „Цар Саул“ беше спаднало критично. В Йерусалим дори някои се питаха дали не бе дошло време Лев да напусне.

— Позволих си да съставя твоя екип — започна Лев. После бързо натисна бутона за вътрешна връзка на телефона си и извика секретарката. Тя влезе с папка под мишница. Тези срещи винаги бяха добре режисирани. Лев обожаваше да стои пред някоя сложна диаграма с показалка в ръка и да разяснява тайните й на озадачената аудитория.

Когато секретарката се насочи обратно към вратата, Лев погледна към Габриел, за да установи дали той я наблюдава как се отдалечава. После безмълвно му подаде папката и отново се взря във видеостената. Габриел отвори корицата и откри няколко листа, всеки от които съдържаше кратка информация за определен член на екипа: име, отдел, специалност. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и в кабинета бе притъмняло. За да прочете документите, Габриел трябваше да се приведе леко наляво и да държи листовете точно под плафониерата. След известно време той вдигна очи към Лев.

— Забравил си да добавиш й представители от болницата „Хадаса“ и от младежката спортна лига „Макабе“.

Но иронията му отскочи от каменната физиономия на Лев като куршум от броня.

— Какво мислиш, Габриел? — попита хладно той.

— Екипът е твърде голям, ще се настъпваме един друг. — Хрумна му, че може би Лев иска точно това. — Мога да проведа разследването с половината от тези хора.

С апатичен жест на дългата си ръка Лев го подкани сам да намали състава на екипа. Габриел започна да изважда листове от папката и да ги поставя на масичката. Лев се намръщи. Уж случайно, но Алон изключи и неговия информатор.

— Тези са достатъчни — каза Габриел, подавайки досиетата на Лев. — Ще имаме нужда от място за сбирките ни. Кабинетът ми е твърде малък.

— От интендантството са отделили стая 456В. Габриел я познаваше добре. Разположена на третия етаж, тя беше помещение, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри. Често се използваше и от нощната смяна за любовни срещи.

— Чудесно — отвърна той.

Лев кръстоса крака, махна някакво незабележимо мъхче от панталона си и попита:

— Никога преди не си работил в управлението, нали?

— Знаеш точно къде съм работил.

— Ето защо смятам, че трябва да ти дам един полезен съвет. Развитието на твоето разследване, ако приемем, че изобщо има такова, не трябва да се съобщава на никого извън Службата. Ще докладваш на мен и само на мен. Ясно ли е?

— Разбирам, че имаш предвид Стареца.

— Знаеш точно кого имам предвид.

— С Шамрон сме приятели. Няма да прекъсна връзката си с него заради твоето спокойствие.

— Обаче ще се въздържаш двамата да обсъждате случая. Ясен ли съм?

Лев не беше преследвал престъпници, нито бе цапал ръцете си с кръв, но беше майстор в изкуството да нанася и да парира удари в заседателната зала.

— Да — отвърна Габриел. — Разбрах те напълно.

Лев се изправи, давайки знак, че срещата е свършила, но Габриел не помръдна от фотьойла.

— Има още нещо, което искам да обсъдя с теб.

— Времето ми е ограничено — отвърна Лев, поглеждайки го отвисоко.

— Ще отнеме само минутка. Става дума за Киара.

За да не преживее унижението да седне отново на мястото си, Лев отиде до прозореца и погледна към осеяния със светлини Тел Авив.

— Какво по-точно за нея?

— Не искам да й се възлагат задачи, докато не установим кой още е видял съдържанието на компютърния диск.

Лев стоеше неподвижно, като статуя на пиедестал. На фона на светлините изглеждаше като тъмна маса пред хоризонталните пластини на щорите.

— Радвам се, че се чувстваш достатъчно удобно да влезеш в този кабинет и да поставиш условията си — каза той язвително. — Ала бъдещето на Киара ще бъде решено от отдел „Операции“ и в крайна сметка — от мен.

— Тя е само бат левейха21. Да не искаш да кажеш, че не можеш да намериш други момичета, които да съпровождат агентите?

— Киара притежава италиански паспорт и е дяволски добра в работата си. Знаеш го по-добре от всички.

— Тя също е разконспирирана, Лев. Ако я включиш пак в операция с някой агент, ще изложиш и него на риск. Аз не бих работил с нея.

— За щастие повечето от нашите оперативни агенти не мислят като теб.

Възцари се тишина. Лев отиде до бюрото си и натисна един бутон на телефона си. Вратата автоматично се отвори и от приемната нахлу сноп ярка светлина.

— От опит знам, че оперативните агенти не харесват дисциплината в управлението. На бойното поле те сами са си законът, но тук аз съм законът.

— Ще се опитам да го запомня, шерифе.

— Не прецаквай нещата! — каза Лев, когато Габриел тръгна към отворената врата. — Ако го направиш, дори и Шамрон няма да може да те защити.

Събраха се в девет часа на следващата сутрин. От интендантството бяха направили вял опит да приведат стаята в ред. В средата беше сложена очукана заседателна маса, заобиколена от няколко разнородни стола. Излишните вехтории бяха струпани до отсрещната стена. Те напомниха на Габриел за пейките, струпани в църквата „Сан Джовани Кризостомо“. Цялата обстановка внушаваше чувството за нещо временно, в това число и заблуждаващият лист, залепен с тиксо на вратата, на който пишеше:

Габриел ядосано огледа безпорядъка, ала както казваше Шамрон, „нещастието сплотява“.

Екипът му наброяваше общо четирима души: двама младежи и две девойки — всичките енергични, благоговеещи пред него и непоносимо млади. Йоси — педантичен, но блестящ аналитик — идваше от отдел „Проучване“. Специалистката по история беше черноока девойка на име Дина, която можеше да изрецитира по памет времето, мястото и броя на жертвите на всички терористични актове, извършени срещу израелската държава. Тя леко накуцваше и останалите се отнасяха към нея с неизчерпаема нежност. Габриел бе открил причината в личното й досие. През един октомврийски ден на 1994 година Дина стояла на телавивската улица „Дизенгоф“, когато атентатор самоубиец от „Хамас“ превърнал автобус номер 5 в ковчег за двадесет и един пътника. Дина била тежко ранена, а майка й и двете й сестри загинали.

Двамата други членове на екипа идваха от институции извън Службата. Отделът по арабските въпроси на Шабак бе заел на Габриел сипаничавия здравеняк Яков, който бе прекарал по-голямата част от последното десетилетие в опити да проникне в палестинския държавен терористичен апарат. Военното разузнаване му беше дало капитан Римона, която беше племенница на Шамрон. Последния път, когато я видя, тя безстрашно се спускаше с тротинетката си по стръмната алея за коли на Ари. Тези дни Римона обикновено можеше да бъде открита в секретния хангар, намиращ се северно от Тел Авив. Там четеше задълбочено документите, взети от резиденцията на Ясер Арафат в Рамала.

Габриел подходи към случая като към картина. Направи го инстинктивно, тъй като всичко му напомняше за реставрацията, която бе извършил скоро след чиракуването си. Трудеше се над разпятието на Христос, нарисувано от венецианския художник от началото на Ренесанса Чима да Конеляно. След като бе свалил пожълтялото лаково покритие, Габриел буквално не бе открил нищо, останало от оригинала. Тогава прекара три месеца да сглобява късче по късче неясния живот и творчеството на художника. Когато най-накрая се зае с ретуша, се почувства така, сякаш Чима стоеше до него и направляваше ръката му.

В този случай художникът беше онзи член на терористичния екип, чиято самоличност беше разкрита: Дауд Хадави. Той беше тяхната амбразура за операцията и постепенно през следващите няколко дни неговият кратък живот взе да придобива очертания по стените на бърлогата на Габриел. Той започваше от порутен бежански лагер в Йенин, минаваше през хвърлянето на камъни и горящи гуми по време на първата интифада и стигаше до редиците на Форс 17. Не остана неизследвано нито едно кътче от живота на Хадави: учението и религиозните му пристрастия, семейството и рода му, приятелите и влиянието му.

Определиха местоположението и направиха анализ на известните членове на Форс 17. Онези, за които се смяташе, че притежават уменията и образованието, необходими за изработването на бомбата, изравнила със земята посолството в Рим, бяха отделени, за да им се обърне специално внимание. Всички арабски информатори от Рамала до град Газа и от Рим до Лондон бяха извикани и разпитани. Прихванатите през последните две години съобщения бяха филтрирани през компютрите и проучени основно за някаква забележка за подготовка на широкомащабна операция в Европа. Бяха прегледани стари доклади за наблюдения и следене, както и списъци на самолетни пътници. Римона отиваше всяка сутрин в своя хангар, за да търси следи от Рим в иззетите документи на разузнаването на Арафат.

Постепенно стая 456В започна да прилича на команден бункер на обсадена армия. По стените имаше толкова много снимки на араби, та се създаваше усещането, че разследването им се наблюдава от цяла тълпа. Момичетата от отдела за база данни взеха да оставят справките си в коридора. Габриел реквизира съседната стая, домъкна походни легла и завивки. Поиска също триножник и черна дъска. Йоси презрително отбеляза, че от двадесет години никой не е виждал черна дъска в управлението и заради безочието му бе заповядано да намери една. Тя пристигна на следващата сутрин.

— Трябваше да поискам да ми върнат куп услуги — каза Йоси. — Каменните плочи и длетата за гравиране пристигат следващата седмица.

Всеки ден Габриел поставяше една и съща серия от въпроси: Кой е изработил бомбата? Кой е замислил и планирал нападението? Кой е организирал екипите? Кой е осигурил тайните квартири и транспортните средства? Кой е боравил с парите? Кой е бил мозъкът на операцията? Имало ли е държавно спонсориране от Дамаск, Техаран или Триполи?

За цяла седмица разследване не бе отговорено на нито един въпрос. Започна да ги обхваща чувство за безсилие. Алон ги инструктира да променят подхода си.

— Понякога тези пъзели се подреждат от един намерен елемент, а друг път, като се открие единственият липсващ елемент. — Той се изправи пред черната дъска и я изтри напълно. — Да започнем да търсим лисващия елемент.

Всяка вечер се хранеха заедно — като семейство. Габриел ги подтикваше да оставят настрана задачите и да говорят за нещо друго. Съвсем естествено той стана център на любопитството им, защото в академията бяха учили за неговите подвизи и дори бяха чели за някои от тях в учебниците си по история в училище. Отначало Габриел се държеше резервирано, но те го измъкнаха от черупката му и той влезе в ролята, която Шамрон в безброй други случаи бе играл пред него. Разказа им за „Черният септември“ и за Абу Джихад, за проникването му в сърцето на Ватикана и за залавянето на Ерих Радек. Римона го накара да им разкрие ролята, която реставрацията бе играла за неговото прикритие. Йоси взе да разпитва за бомбената експлозия във Виена, но Дина, специалист по тероризма и антитероризма, го възпря, като сложи ръка на рамото му и майсторски промени темата на разговора. Понякога, докато говореше, Габриел виждаше как Дина го гледа, сякаш беше оживял паметник на герой. Тогава си даде сметка, че той, както и Шамрон, бе преминал границата, отделяща простосмъртния от мита.

Радек ги заинтригува най-много. Габриел твърде добре разбираше причината за това. Те живееха в страна, където не бе безопасно да се храниш в ресторант или да пътуваш с автобус, но въпреки това холокостът заемаше специално място в кошмарите им. „Вярно ли е, че си го накарал да мине през Треблинка? Докосна ли го? Как можа да издържиш да чуваш гласа му на това място? Изкушавал ли си се някога да вземеш нещата в свои ръце?“ Яков искаше да разбере само едно нещо: „Той съжаляваше ли, че е избил нашите баби?“ А Габриел, макар че му се щеше да излъже, каза истината:

— Не, не съжаляваше. В действителност имах ясното усещане, че по-скоро все още се гордее с това.

Яков кимна със сурово изражение, сякаш този факт потвърждаваше неговото доста песимистично мнение за човешкия род.

На Шабат Дина запали две свещи и каза молитвата. Тази вечер, вместо да бродят из тъмното минало на Габриел, говориха за своите мечти. Яков искаше само да може да седне в някое телавивско кафене, без да се страхува от шахиди22. Йоси мечтаеше да пропътува арабския свят от Мароко до Багдад и да опише впечатленията си. Римона копнееше, като пусне сутрин радиото, да чуе, че никой не е бил убит през изминалата нощ. А Дина? Габриел подозираше, че нейните мечти, както и неговите, приличаха на скрита от чуждите очи стая, пълна със спомени за кръв и пожари.

След вечеря Габриел се измъкна от стаята и заскита по коридора. Стигна до някакви стълби, изкачи се по тях, после се обърка и един нощен пазач го упъти накъде да върви. Входът се охраняваше. Габриел опита да покаже служебната си карта, но постовият само се засмя и му отвори вратата.

Стаята беше слабо осветена и заради компютрите — непоносимо студена. Дежурните офицери бяха облечени в пухкави пуловери и се движеха с тихата експедитивност на хората от нощната смяна в интензивно отделение. Габриел се качи на платформата за наблюдение и се облегна на алуминиевия парапет. Пред него се простираше огромна компютърно създадена карта на света, висока три и широка девет метра. Разпръснати по цялото земно кълбо, просветваха малки светлинки, всяка от които отговаряше на мястото, където бе последното известно местонахождение на терорист от списъка на израелските наблюдатели. Имаше цяло съзвездие в Дамаск и Багдад, и дори в приятелски по всеобщото мнение места, като Аман и Кайро. Река от светлина се виеше от Бейрут до долината Бекаа23, до бежанските лагери по протежение на северната граница на Израел. Западният бряг и ивицата Газа целите пламтяха. Наниз от светлинки се простираше през Европа като диамантена огърлица. Градовете в Северна Америка също блестяха примамливо.

Габриел внезапно се почувства угнетен. Беше отдал живота си за защита на своята страна и на еврейския народ и въпреки това тук, в тази леденостудена стая, бе изправен пред голата действителност: мъж на средна възраст, гледащ към съзвездие от врагове, очакващ да се появи следващият от тях.

Дина го чакаше в коридора по чорапи.

— Струва ми се познат, Габриел.

— Кой?

— Начинът, по който успяват да го направят, по който се придвижват. Планирането и абсолютната дързост ми напомнят за Мюнхен и „Сабена“24. — Тя замълча за момент и прибра зад ухото си един немирен кичур от тъмната си коса. — Напомня ми за „Черният септември“.

— „Черният септември“ вече не съществува, Дина.

— Ти поиска да търсим липсващия елемент. Това включва ли Халед?

— Халед е само слух, приказка за духове.

— Аз вярвам, че го има — отвърна тя. — Халед ме държи будна през нощта.

— Имаш някакво подозрение ли?

— Имам теория — отвърна Дина. — И едно интересно доказателство в нейна подкрепа. Искаш ли да го чуеш?

6. Тел Авив, 20 март

Тази вечер те се събраха отново в десет часа. Настроението, както щеше да си спомни по-късно Габриел, беше като в студентска изследователска група — бяха твърде изтощени за сериозно начинание, но и твърде разтревожени, за да се разделят. За да подкрепи своята хипотеза, Дина застана зад малката катедра. Йоси седна с кръстосани крака на пода, заобиколен от скъпоценните си папки от изследователския отдел. Римона — единствената, облечена в униформа — подпря обутите си в сандали крака на облегалката на празния стол на Йоси. Яков седна до Габриел, застинал като гранитна статуя.

Дина загаси лампите и сложи една снимка на проектора. На нея се виждаше малко момче с кефия25, която падаше на гънки върху раменете му. Момчето седеше в скута на развълнуван старец: Ясер Арафат.

— Това е последната потвърдена снимка на Халед ал Халифа — поясни Дина. — Мястото е Бейрут, годината — 1979. Поводът е погребението на баща му — Сабри ал Халифа. Дни след погребението Халед изчезва. Никой повече не го е виждал.

Яков се размърда в тъмнината.

— Мислех, че ще се занимаваме със сегашната действителност — измърмори той.

— Остави я да се доизкаже! — озъби му се Римона.

Яков се обърна за подкрепа към Габриел, но той бе приковал поглед в обвиняващите очи на детето.

Дина сложи друга снимка. Черно-бяла и леко размазана, тя показваше конник с патрондаши през гърдите. Тъмните му предизвикателни очи, едва виждащи се през малкия отвор на кефията, гледаха право в обектива на фотоапарата.

— За да разберем Халед — обясни Дина, — първо трябва да знаем прочутото му потекло. Мъжът на снимката е Асад ал Халифа — дядото на Халед, и историята започва с него.

ПАЛЕСТИНА ПОД ТУРСКО УПРАВЛЕНИЕ, ОКТОМВРИ 1910 г.

Той се родил в селцето Бейт Сайед, в семейството на отчайващо беден фелах26, който бил прокълнат да има седем дъщери. Баща му нарекъл единствения си син Асад — или Лъв. Обичан безумно от своята майка и сестрите си, ценен високо от слабоволевия си застаряващ баща, Асад ал Халифа бил мързеливо дете. То никога не се научило да чете и пише и не се подчинило на искането на баща си да наизусти Корана. От време на време, когато се нуждаел от малко джобни пари, Асад поемал по набраздения от коловози път, който водел до еврейското селище Петах Тиква, и работел по цял ден за няколко пиастри. Еврейският старейшина се казвал Зев. „На иврит това означава вълк“ — обяснил той на Асад. Зев говорел арабски с особен акцент и винаги разпитвал младежа за живота в Бейт Сайед. Асад мразел евреите, както и всички в родното му село, но работата не била трудна и се радвал да вземе парите на старейшината.

Петах Тиква направило впечатление на младия Асад. Как така ционистите, дошли наскоро в тази земя, са успели да постигнат такъв прогрес, докато повечето араби все още живеели в нищета? След като видял каменните къщи и чистите улици на еврейското селище, той се почувствал засрамен, когато се върнал в Бейт Сайед. Искал да живее добре, но знаел, че никога няма да стане богат и могъщ човек, като работи за евреин на име Вълк. Престанал да ходи в Петах Тиква и се отдал на размисли за бъдещето си.

Една вечер, докато играел на зарове в селското кафене, чул някакъв по-възрастен мъж да подхвърля неприлична забележка за една от сестрите му. Той отишъл до масата му и спокойно го попитал дали правилно е чул думите му. „Точно си чул — отвърнал мъжът. — А отгоре на всичко клетото момиче прилича в лицето на магаре“. При тази реплика цялото кафене избухнало в смях. Без да продума, Асад се върнал на масата си и възобновил играта. На следващата сутрин намерили мъжа, който обидил сестра му, в близката овощна градина с прерязано гърло и натикана в устата му обувка, което е най-голямата обида за арабите. Седмица по-късно, след като братът на убития публично се заклел да отмъсти за смъртта му, и той бил намерен в овощната градина в същото състояние. След този случай никой повече не посмял да оскърби младия Асад.

Разпрата в кафенето помогнала на Асад да открие своето призвание. Той използвал новата си известност, за да събере дружина от бандити. Избирал само мъже от своето племе и род, знаейки, че те никога няма да го предадат. Искал да може да напада далече от Бейт Сайед, затова откраднал конете от един обор на новите управници на Палестина — британската армия. За да всява страх у противниците си, задигнал пушки пак от британците. Когато започнал своите набези, Палестина не била виждала нещо подобно поколения наред.

Асад и бандата му нападали градове и села от Крайбрежната равнина до Галилея и до хълмовете на Самария, а след това изчезвали безследно. Жертвите му били най-вече араби, но от време на време извършвал набези над слабо защитени еврейски селища. А понякога, ако му се прищяло да пролее еврейска кръв, отвличал някой ционист и го съсичал с дългия си ятаган.

Скоро Асад ал Халифа станал богат човек. За разлика от други преуспели арабски разбойници, той не привличал вниманието върху себе си, като парадира с натрупаното си имане. Носел галабия27 и кефия като обикновен фелах и прекарвал повечето нощи в семейната кирпичена колиба. За да си осигури защита, Асад раздавал пари и част от плячката на хората от рода си. За света извън Бейт Сайед той изглеждал един обикновен селянин, но в селото вече го наричали шейх Асад.

Той не останал дълго обикновен бандит и разбойник. Палестина се променяла и от гледна точка на арабите — но не към добро. В средата на тридесетте година на XX век Ишув — еврейското население на Палестина — били станали почти половин милион, а арабите били около един. Годишно пристигали средно по шестдесет хиляди емигранти, но шейх Асад бил чул, че в действителност техният брой е още по-голям. Дори и бедно момче без образование можело да разбере, че арабите щели да се превърнат в малцинство в собствената си страна. Палестина приличала на суха гора, дори една искра можела да запали пожара.

Искрата прехвръкнала на 15 април 1936 година, когато банда араби застреляли трима евреи на пътя източно от Тулкарм. Членове на еврейската военна организация „Иргун Бет“ отговорили с убийството на двама араби недалеч от Бейт Сайед. Конфликтът ескалирал и кулминацията му били изстъпленията на арабите по улиците на Яфа, които коствали живота на деветима евреи. Започнало Арабското въстание.

В Палестина е имало много периоди на вълнения, когато арабското безсилие избухвало в размирици и убийства. Но никога не е съществувало координирано насилие като това, което заляло земята ни през пролетта и лятото на 1936 година. Евреите на територията на цяла Палестина станали обект на арабската ярост. Били ограбвани магазини, овощни градини били изкоренявани, изгаряни били хора и цели селища. Евреите били избивани в кафенетата, в собствените им домове. В Йерусалим се събрали арабските водачи и поискали да се сложи край на прииждащите от цял свят евреи, както и незабавно да се сформира правителство с арабско мнозинство.

Шейх Асад, макар и крадец, се считал преди всичко за шабаб28 и съзрял в Арабското въстание възможност веднъж завинаги евреите да бъдат унищожени. Той веднага прекратил криминалните си набези и преобразувал бандата си в джихадия — таен боен отряд за водене на свещена война. След това предприел поредица от смъртоносни набези срещу еврейски и британски цели в окръг Лида, в Централна Палестина, като използвал същите прийоми от времето, когато бил крадец — да действа тайно и с изненада. Нападнал еврейското селище Петах Тиква, където бил работил като момче, и застрелял своя предишен работодател Зев с един куршум в главата. Освен това си набелязал за мишени хората, които смятал за най-гадните предатели на арабската кауза — ефендитата, дето продавали обширни участъци земя на ционистите. Трима от тях съсякъл лично с ятагана си.

Въпреки забулените в тайна нападения, името Асад ал Халифа скоро станало известно на хората от Висшия арабски съвет в Йерусалим. Хаджи Амин ал Хусейни, главният мюфтия и председател на съвета, поискал да се срещне с този хитър арабски воин, който бил пролял толкова много еврейска кръв в окръг Лида. Шейх Асад отишъл до Йерусалим, дегизиран като жена, и се срещнал с червенобрадия мюфтия в един апартамент в Стария град, недалеч от джамията „Ал Акса“.

— Ти си велик воин, шейх Асад. Аллах те е дарил с голяма смелост — смелостта на лъв.

— Боря се, за да служа на Аллах — отвърнал шейх Асад и бързо добавил: — И на вас, разбира се, хаджи Амин.

Хаджи Амин се усмихнал и погладил добре оформената си червена брада.

— Евреите са единни. В това е силата им. Ние, арабите, никога не сме били единни. Семейство, род, племе — това е пътят на арабина. Много от нашите военачалници са бивши разбойници — като теб, шейх Асад, и се опасявам, че доста от тях използват въстанието, за да забогатеят. Те нападат арабски села и вземат насила данъци от старейшините.

Шейх Асад кимнал утвърдително, бил чувал за такива неща. Но за да покаже своята лоялност към арабите в окръг Лида, бил забранил на хората си да грабят. Дори стигнал дотам, че отрязал ръката на един от собствените си бойци заради това, че е взел пиле.

— Страхувам се, че в хода на въстанието — продължил хаджи Амин — предишните ни дрязги ще започнат да ни разделят. Ако действат самостоятелно, нашите военачалници ще са като слаби стрели срещу каменната стена на британската армия и еврейската Хагана29. Но заедно… — той събрал дланите си — … ще можем да съборим крепостта им и да освободим тази свещена земя от неверниците.

— Какво искате да направя, хаджи Амин?

Главният мюфтия дал на шейх Асад списък с целите, които да удари в окръг Лида.

И хората му започнали да ги нападат безмилостно: еврейски селища, мостове и далекопроводи, полицейски предни постове. Скоро шейх Асад станал любимец на хаджи Амин и точно както бил предсказал главният мюфтия, другите военачалници взели да завиждат за похвалите, с които бил отрупван мъжът от Бейт Сайед. Един от тях бил Абу Фарид, разбойник от Наблус. Той решил да му постави капан. Изпратил емисар да се срещне с някакъв евреин от Хагана. Пратеникът казал на евреина, че шейх Асад и хората му ще нападнат ционисткото селище Хадера в три часа през нощта. Когато онази нощ шейхът и разбойниците му приближили Хадера, те били посрещнати от чакащите ги в засада бойци на Хагана и от британски войски. И били унищожени от смъртоносния им кръстосан огън.

Тежко ранен, шейх Асад успял да се метне на коня си и да пресече границата със Сирия. Докато се възстановявал в едно село на Голанските възвишения, дълго размишлявал за разгрома в Хадера. Стигнал до заключението, че е бил предаден от арабин. Някой, който е знаел къде и кога ще нападне. Имал два изхода: да остане в Сирия или да се върне на бойното поле. Вече нямал хора и оръжие, а и явно, че някой от обкръжението на хаджи Амин искал смъртта му. Да се сражава отново в Палестина било смела, но не и мъдра постъпка. Шейх Асад останал още една седмица на Голанските възвишения и после отишъл в Дамаск.

Арабското въстание скоро претърпяло крах, разкъсвано от родови раздори, както бил предсказал хаджи Амин. През 1938 година от ръцете на бунтовниците умирали повече араби, отколкото евреи, а през 1939-а движението се разединило и се превърнало в племенна война за власт и престиж между военачалниците. През май същата година — три лета, след като било започнало — голямото Арабско въстание приключило.

Издирван от британците и от Хагана, шейх Асад решил да остане в Дамаск. Купил си голям апартамент в центъра на града и се оженил за дъщерята на друг палестински изгнаник. Тя му родила син, когото нарекъл Сабри. След това обаче станала безплодна и не го дарила с повече деца. Шейхът обмислял дали да се разведе, или да си вземе друга жена, но през 1947 година мислите му били заети от по-важни неща от жените и децата.

Той отново бил призован от стария си приятел хаджи Амин, който също живеел в изгнание. По време на Втората световна война мюфтията бил свързал съдбата си с Адолф Хитлер. От своя пищен дворец в Берлин ислямският религиозен водач служел като ценен инструмент на нацистката пропаганда, призовавайки арабските маси да подкрепят нацистка Германия и да избиват евреите. Познат на Адолф Айхман — идеолога на холокоста, — мюфтията дори планирал да построи газови камери и крематориуми в Палестина, за да бъдат унищожени тамошните евреи. Когато паднал Берлин, той отлетял за Швейцария със самолет на Луфтвафе30. Но тъй като отказали да го пуснат в страната, заминал за Франция. Французите съобразили, че хаджи Амин може да им бъде ценен съюзник в Близкия изток и му дали убежище, но през 1946 година под нарастващия обществен натиск да бъде изправен пред съда за военни престъпления му разрешили „да избяга“ в Кайро. През лятото на 1947 година мюфтията заживял в Алая — планински курорт в Ливан — и там се срещнал с доверения си военачалник шейх Асад.

— Чу ли новината от Америка?

Шейх Асад кимнал утвърдително. Новата световна организация, наречена Обединени нации, се била събрала на специална сесия да вземе решение за бъдещето на Палестина.

— Ясно е — казал мюфтията, — че ще ни накарат да страдаме заради престъпленията на Хитлер. Нашата стратегия към Обединените нации ще бъде пълен бойкот на работата им. Но ако решат да дадат дори и педя палестинска земя на евреите, трябва да сме готови да се бием. Ето защо се нуждая от теб, шейх Асад.

Шейхът задал на хаджи Амин същия въпрос, с който се обърнал към него преди единадесет години в Йерусалим:

— Какво искате да направя?

— Върни се в Палестина и се приготви за войната, която със сигурност наближава. Събери бойци, изготви военни планове. Моят братовчед Абдел Кадер ще отговаря за района на Рамала и хълмовете източно от Йерусалим. Ти ще командваш централния район: Крайбрежната равнина, Тел Авив и Яфа, както и коридора за Йерусалим.

— Ще го направя — отговорил шейх Асад, ала бързо добавил: — Но при едно условие.

Главният мюфтия се изумил. Знаел, че шейх Асад е свиреп и горд мъж, но до този момент нито един арабин, особено бивш фелах, не се бил осмелявал да му говори така. Въпреки това той се усмихнал и поискал от военачалника да си каже цената.

— Разкрийте ми името на човека, който ме предаде в Хадера.

Хаджи Амин се поколебал за миг, но отговорил честно. Шейх Асад бил по-ценен за каузата му от Абу Фарид.

— Къде е той сега?

Същата нощ шейх Асад отпътувал за Бейрут и прерязал гърлото на Абу Фарид. След това се върнал в Дамаск, за да се сбогува с жена си и сина си и да ги осигури с пари. Седмица по-късно отново бил в своята кирпичена колиба в Бейт Сайед. Следващите месеци на 1947 година прекарал в набиране на бойци и планиране на стратегия за наближаващата война. Стигнал до заключението, че фронталните атаки на добре охранявани центрове с еврейско население ще бъдат безплодни. Вместо това, щял да напада евреите на местата, където били по-уязвими. Имало еврейски селища, разпръснати на територията на цяла Палестина, чието снабдяване с продоволствия зависело от пътищата. В много случаи, като при жизненоважния Йерусалимски коридор, тези пътища били под контрола на араби. Шейх Асад веднага съзрял възможността, която му давал този факт. Можел да напада изненадващо тези слабо укрепени селища, а после, когато задачата бъдела изпълнена, войските му щели да разрушат еврейските храмове. Така евреите постепенно щели да изнесат селищата си от Палестина.

На 29 ноември Обединените нации обявили, че британското управление над Палестина скоро ще приключи. На нейната територия щели да бъдат създадени две държави: арабска и еврейска. За евреите това била празнична нощ. Двухилядолетната им мечта за собствена държава в древните бащини земи станала реалност. А за арабите била нощ на горчиви сълзи. Половината от страната им трябвало да бъде дадена на евреите. Шейх Асад ал Халифа прекарал нощта в планиране на първия си удар. На следващата сутрин хората му нападнали автобус, който пътувал от Нетания за Йерусалим, и убили пет души. Битката за Палестина започнала.

През зимата на 1948 година той и другите арабски военачалници превърнали пътищата в Централна Палестина в еврейско гробище. Нападали автобуси, таксита и камиони с провизии, а шофьорите и пътниците им били безмилостно избивани. Когато дошла пролетта, загубите на Хагана в човешки и материални ресурси достигнали застрашителни размери. През последните две седмици на март арабите убили стотици от най-добрите еврейски бойци и унищожили голяма част от бронираните им машини. В края на месеца достъпът до селищата в района на Неджев бил отрязан. Но по-важното било, че в такава позиция се намирали и стоте хиляди евреи от Западен Йерусалим. Положението на евреите ставало отчайващо. Арабите били поели инициативата и шейх Асад почти сам печелел войната за Палестина.

През нощта на 31 март 1948 година Давид Бен Гурион, лидер на Ишув, се срещнал в Тел Авив със старши офицерите на Хагана и елита на ударните сили на Палмах и им наредил да предприемат офанзива. „Дните на опити да се защитят уязвимите конвои срещу надвишаващ ги по численост противник свършиха“ — казал Бен Гурион. Цялата ционистка инициатива щяла да се провали, ако битката за пътищата не бъдела спечелена и вътрешността на страната — защитена. Но за да се постигне тази цел, конфликтът трябвало да се решава с ново насилие. Арабските селища, които шейх Асад и другите военачалници използвали като бази за своите операции, трябвало да бъдат завзети и разрушени. И ако нямало друга възможност, жителите им да бъдат прогонени. Хагана вече била начертала план точно за такива операции. Наричал се „Тохнит Далет: План Д“. Бен Гурион дал нареждане началото му да бъде поставено след два дни с операцията „Нахшон“ — нападение на селата покрай обсадения Йерусалимски коридор.

— И още нещо — казал той на командирите, когато съвещанието било закрито. — Намерете колкото може по-бързо шейх Асад и го убийте.

Мъжът, избран да търси шейха — млад разузнавач от Палмах на име Ари Шамрон, — знаел, че това няма да е лесно. Военачалникът не поддържал постоянна щабквартира и се говорело, че всяка нощ спи в различна къща. Макар да бил имигрирал в Палестина от Полша през 1935 година, Шамрон познавал добре арабското мислене. Знаел, че за арабите някои неща са по-важни от една независима Палестина. По пътя на своята бляскава кариера шейх Асад сигурно си е бил създал поне един враг и някъде в Палестина с положителност имало арабин, жаден за мъст.

На Шамрон му отнело десет дни, за да го намери. Това бил мъж от Бейт Сайед, който преди много години загубил двама от братята си, покосени от ръката на шейх Асад заради обида в местното кафене. Шамрон предложил на арабина сто палестински фунта, ако му съобщи къде се намира военачалникът. Седмица по-късно двамата се срещнали отново на склона на хълма близо до Бейт Сайед. Арабинът издал на Шамрон мястото, където ще бъде общият им враг.

— Чух, че възнамерява да прекара нощта в колиба извън Лида. Тя се намира сред портокалова горичка. Този гад е обграден от телохранители, крият се в овощните градини. Ако се опитате да нападнете колибата с големи сили, охраната ще вдигне тревога и Асад ще избяга като страхливец, какъвто си е в действителност.

— И какво ми препоръчваш? — попитал Шамрон, гъделичкайки арабската суетност.

— Един хладнокръвен мъж, който може да се промъкне през охраната и да убие Асад, преди той да може да се измъкне. За още сто фунта аз ще бъда неговият палач.

Шамрон не искал да обиди своя информатор, затова замълчал известно време, преструвайки се, че обмисля предложението, макар че за себе си вече бил взел решение. Убийството на шейх Асад било твърде важно, за да бъде поверено на човек, който предава собствения си народ за пари. Той се върнал бързо в главната квартира на Палмах в Тел Авив и съобщил новината на заместник-командира — красив мъж с рижа коса и сини очи. Казвал се Ицхак Рабин.

— Трябва някой да отиде сам тази нощ в Лида и да го убие — обявил Шамрон.

— Проблемът е, че когото и да изберем, няма да се върне жив от тази къща.

— Знам — отговорил Шамрон, — затова трябва да бъда аз.

— Ти си много важен, за да се излагаш на риск в подобна мисия.

— Ако нещата се проточат още, ще загубим Йерусалим, а после — и войната. Има ли нещо по-важно от това?

Рабин разбрал, че е излишно да го разубеждава.

— С какво мога да ти помогна?

— Осигури кола с шофьор, която да ме чака в края на тази портокалова горичка, след като го убия.

В полунощ Шамрон се метнал на един мотоциклет и заминал от Тел Авив в Лида. Оставил мотора си на една миля от града и извървял пеша останалата част от пътя до портокаловата горичка. Знаел от опит, че такива нападения е по-добре да се предприемат преди разсъмване, когато часовите са уморени и невнимателни. Влязъл в горичката няколко минути преди изгрев-слънце, въоръжен с автомат и стоманен боен нож. В полуздрача можел да различи бледите сенки на охранителите, подпрени на стволовете на портокаловите дръвчета. Единият спял непробудно, когато Шамрон пропълзял край него. Самотен пазач бдял на пост в прашния двор на колибата. Шамрон го убил безшумно с един замах на ножа и влязъл вътре.

В колибата имало само една стая. Шейх Асад спял на пода. Двама от лейтенантите му седели с кръстосани крака до него и пиели кафе. Сварени неподготвени от безшумните стъпки на Шамрон, те не реагирали при отварянето на вратата. Посегнали към оръжията си едва когато вдигнали очи и видели въоръжения евреин. Шамрон убил и двамата с един откос на автомата.

Шейх Асад се събудил начаса и посегнал към пушката си. Шамрон стрелял. Умирайки, Асад погледнал в очите своя убиец.

— Друг ще застане на мястото ми — промълвил той.

— Знам — отвърнал Шамрон и отново стрелял. Измъкнал се от колибата, докато часовите тичали към нея. Проправил си път между дърветата в полумрака на зазоряването и стигнал до края на горичката. Колата го чакала: зад волана бил Ицхак Рабин.

— Мъртъв ли е? — попитал той, докато потеглял с пълна газ.

Шамрон кимнал утвърдително:

— Работата е свършена.

— Добре — казал Рабин. — Нека кучетата да излочат кръвта му.

7. Тел Авив

Дина приключи разказа си и млъкна. Омаяни, Йоси и Римона я наблюдаваха напрегнато, като малки деца. Дори Яков изглеждаше омагьосан — не защото беше приел доводите на Дина, а защото искаше да разбере откъде е докопала тази история. Ако бе пожелал, Габриел можеше да му обясни.

Дина постави нова снимка на проектора — удивително красив мъж със слънчеви очила, седнал в кафене на открито. Габриел видя не черно-бялата фигура, а една сцена, изникнала в паметта му: платно с маслени бои, избеляло и пожълтяло от годините. Дина заговори отново, но той вече не я слушаше. Сваляше помътнелия лак на паметта си, гледайки една своя по-млада версия, която тичаше с берета в ръка през опръскания с кръв двор на един парижки жилищен блок.

— Това е Сабри ал Халифа — обясняваше в този момент Дина. — Мястото е булевард „Сен Жермен“ в Париж, годината — 1979. Заснет е от екип за наблюдение на Службата. Това е последната снимка, която му е правена.

АМАН, ЙОРДАНИЯ, ЮНИ 1967 г.

Беше единадесет часът предобед, когато красивият млад мъж с бледо лице и черна коса влезе в офиса за набиране на доброволци на Фатах, разположен в търговската част на Аман. Офицерът, седнал зад бюрото във фоайето, беше в лошо настроение. Целият арабски свят — също. Втората война за Палестина току-що бе приключила. Вместо да освободи земята им от евреите, тя бе хвърлила страната в нова катастрофа. Само за шест дни Израелската армия беше разгромила съюзническите войски на Египет, Сирия и Йордания. Синай, Голанските възвишения и Западният бряг сега бяха в ръцете на евреите и хиляди палестинци бяха превърнати в бежанци.

— Име? — излая офицерът.

— Сабри ал Халифа.

Поразен, мъжът от Фатах вдигна очи:

— Да, разбира се, че си ти — каза той. — Аз се сражавах с баща ти. Ела с мен.

Сабри незабавно бе качен в кола и откаран с бясна скорост в една тайна квартира в йорданската столица. Там бе представен на дребен, неособено внушителен мъж.

— Очаквах те — каза Ясер Арафат. — Познавах твоя баща. Той беше велик човек.

Сабри се усмихна. Беше свикнал да чува хвалебствия за баща си. Откак се помнеше, му разказваха за героичните дела на великия воин от Бейт Сайед. Знаеше, че евреите, за да накажат селяните, които бяха поддържали баща му, изравнили селото със земята и изпратили жителите му в изгнание. Сабри ал Халифа нямаше много общо с повечето от своите събратя по изгнание. Отгледан в приятен бейрутски квартал, той получи образование в най-добрите училища и университети в Европа. Освен родния си арабски език, говореше свободно френски, немски и английски. Космополитното му възпитание го бе направило ценен капитал за палестинската кауза. Ясер Арафат не възнамеряваше да го пропилее.

— Фатах е пълен с предатели и колаборационисти — каза той. — Всеки път, когато изпратим някой боен отряд отвъд границата, евреите го чакат в засада. Ако искаме да станем ефективна военна сила, трябва да прочистим организацията от изменниците. Ще измисля работа, която ще ти допадне, като се има предвид случилото се с баща ти. Той беше погубен от колаборационист, нали така?

Сабри кимна мрачно. И това му беше разказвано.

— Ще работиш ли за мен? — попита Арафат. — Ще се биеш ли за своя народ като баща си?

Сабри незабавно започна работа за Джихаз ал Разд — разузнавателния отдел на Фатах. Месец след като бе назначен, той разкри двадесет палестинци предатели. Държеше да присъства на техните екзекуции и лично довършваше с изстрел всяка жертва — като предупреждение за онези, които се канеха да изменят на революцията.

След шестмесечна работа в Джихаз ал Разд той бе поканен на втора среща с Ясер Арафат. Но този път — в друга тайна квартира. Страхувайки се от израелски убийци, лидерът на Фатах спеше всяка вечер на различно място. Макар че Сабри тогава не го знаеше, скоро и той щеше да заживее по същия начин.

— Имаме планове за теб — каза Арафат. — Много големи планове. Ще станеш велик човек. Твоите подвизи ще съперничат дори на извършените от баща ти. Скоро целият свят ще узнае името Сабри ал Халифа.

— Какви планове?

— Като му дойде времето, ще узнаеш. Първо трябва да те подготвим.

Изпратиха го в Кайро на шестмесечно интензивно терористично обучение под ръководството на египетските тайни служби „Мухабарат“. Докато беше там, го запознаха с младата палестинка Рима, дъщеря на висш офицер от Фатах. Изглеждаха родени един за друг и ги ожениха набързо на закрита церемония, на която присъстваха само членове на Фатах и агенти от египетското разузнаване. Месец по-късно Сабри бе повикан в Йордания, за да започне следващия етап на обучението си. Той остави Рима в Кайро при баща й, без да разбере, че тя вече носи в утробата си неговия син. Датата на раждането му се оказа злокобна за палестинците: септември 1970 година.

От известно време кралят на Йордания — Хюсеин — се тревожеше от нарастващата сила на палестинците, живеещи в страната му. Западните й територии бяха станали буквално държава в държавата с многото бежански лагери, управлявани от тежковъоръжени бойци, които открито пренебрегваха властта на Хашемитската монархия. Хюсеин, който вече бе загубил половината си кралство, се страхуваше, че ще загуби и останалата част, ако не прогони палестинците от Йордания. През септември 1970 година той заповяда на своите свирепи воини бедуини да направят именно това.

Бойците на Арафат не можеха да се мерят с бедуините. Хиляди бяха убити и палестинците още веднъж бяха разпилени — този път по лагери в Ливан и Сирия. Арафат искаше да отмъсти на йорданския монарх и на всички онези, които бяха предали палестинския народ. Реши да го направи чрез кървави и зрелищни терористични актове из целия свят. Те щяха да разкрият пред човечеството положението на палестинците, а и да уталожат палестинската жажда за мъст. Нападенията щяха да се извършват от таен отряд, за да може ООП да поддържа версията, че е порядъчна революционна армия, бореща се за свободата на потиснатия си народ. Абу Ияд, вторият човек след Арафат, бе назначен за главнокомандващ, но ръководител на операциите щеше да бъде синът на прославения палестински военачалник от Бейт Сайед — Сабри ал Халифа. Терористичната група щеше да бъде наречена „Черният септември“ — в памет на загиналите в Йордания палестинци.

Сабри събра малък елитен отряд от най-добрите подразделения на Фатах. По примера на баща си, той избра мъже като него — палестинци от видни семейства, които бяха живели повече по световните градове, отколкото в бежански лагери. После отиде в Европа, където организира агентурна мрежа от образовани палестински изгнаници. Установи връзки с леви европейски терористични групи и някои разузнавателни служби зад Желязната завеса. През ноември 1971 година „Черният септември“ беше готов да излезе от сянката. Начело на списъка на Сабри беше Йордания на крал Хюсеин.

Кръв се проля първо в града, където Сабри беше преминал началния етап на терористичното си обучение. По време на посещението си в Кайро йорданският министър-председател бе застрелян във фоайето на хотел „Шератон“. Последваха още нападения. Колата на йорданския посланик бе взривена в Лондон. Йордански самолет бе отвлечен, а бюрата на техните авиолинии бяха взривени със запалителни бомби. Петима йордански разузнавачи бяха заклани в избата на една къща в Бон.

След като си уреди сметките с Йордания, Сабри насочи вниманието си към истинските врагове на палестинския народ — ционистите от Израел. През май 1972 година „Черният септември“ отвлече самолет на авиокомпания „Сабена“ и го принуди да кацне на израелското летище „Лод“. Няколко дни по-късно терористи от японската „Червена армия“, действащи от името на „Черният септември“, нападнаха с картечен огън и ръчни гранати пасажерите в залата за пристигащи на същото летище и убиха двадесет и седем души. Писма — бомби бяха изпратени на израелски дипломати и именити евреи из цяла Европа.

Но най-големият терористичен успех на Сабри все още предстоеше. Рано сутринта на 5 септември 1972 година, две години след прогонването от Йордания, шестима палестински терористи се прехвърлиха през оградата на Олимпийското градче край Мюнхен, Германия, и проникнаха в жилищния блок на „Конолищрасе“ 31, където бе настанен израелският олимпийски отбор. При първоначалната атака бяха убити двама евреи. Останалите девет бяха взети за заложници. През следващите двадесет часа германското правителство преговаряше с терористите за освобождаването на заложниците пред очите на 900 милиона телевизионни зрители от цял свят. Поставяха се ултиматуми за крайни срокове и се отменяха, докато най-накрая в 22:10 часа терористите и заложниците се качиха на два хеликоптера и отлетяха за летище „Фюрстенфелдбрюк“. Веднага след пристигането им там западногерманските сили предприеха зле замислена и лошо организирана спасителна операция. Деветимата заложници бяха убити от терористите.

Арабският свят ликуваше. Сабри ал Халифа, който бе ръководил операцията от тайна квартира в Източен Берлин, бе поздравен като герой при завръщането си в Бейрут.

— Ти си мой син! — заяви Арафат, докато прегръщаше младия мъж.

В Тел Авив министър-председателката Голда Мейр нареди на своите шефове от разузнаването да отмъстят за единадесетте мюнхенски жертви, като намерят и убият членовете на „Черният септември“. Под кодовото име „Божи гняв“ операцията щеше да бъде ръководена от Ари Шамрон, същия мъж, на когото бе възложена задачата да сложи край на кървавия терор на шейх Асад през 1948 година. За втори път за двадесет години на Шамрон бе наредено да убие мъж с фамилия Ал Халифа.

Дина остави стаята тъмна и разказа останалата част от историята, сякаш Габриел не седеше близо до нея от другата страна на масата.

— Един по един членовете на „Черният септември“ били методично открити и убити от екипите на Шамрон. Общо дванадесет души били застреляни от екзекутори на Службата, но не могли да заловят Сабри ал Халифа — този, когото Шамрон искал най-много. Сабри отвърнал на удара. Той убил един агент на Службата в Мадрид. Извършил нападение над Израелското посолство в Банкок и убил американския посланик в Судан. Нападенията му станали по-ексцентрични, както и поведението му, Арафат вече не можел да поддържа измислицата, че няма връзка с „Черният септември“ и върху него се посипали упреци дори и от среди, които симпатизирали на каузата му. Сабри опозорил движението, но Арафат все още го обичал като син.

Дина замълча и погледна към Габриел. Лицето му, осветено от отблясъка на снимката на Сабри ал Халифа, изглеждаше безстрастно. Беше свел очи, пръстите на ръцете му бяха преплетени върху масата.

— Имаш ли нещо против да довършиш историята? — попита тя.

Габриел остана за момент взрян в ръцете си, преди да отвърне на поканата й.

— Шамрон научи от информатор — започна той, — че Сабри има връзка с едно момиче в Париж — журналистка с леви разбирания на име Дениз. Тя вярваше, че той е палестински поет и борец за свобода. Естествено Ал Халифа не бе счел за необходимо да й каже, че е женен мъж с дете. Шамрон за кратко обмисли идеята да използва този факт, но се отказа. Клетата девойка, изглежда, наистина обичаше Сабри. Ето защо изпрати екип в Париж и я постави под наблюдение. След месец палестинецът дойде в града да я види.

Габриел замълча за момент и погледна към екрана.

— Пристигна в апартамента й посреднощ. Беше тъмно, за да се определи със сигурност неговата самоличност, така че Шамрон реши да не рискуваме и да изчакаме, докато успеем да го разгледаме по-добре. Двамата останаха да се любят в апартамента до късно следобед, после отидоха да обядват в кафене на булевард „Сен Жермен“. Тогава направихме снимката. След обяда те тръгнаха обратно към жилището. Все още беше светло, но Шамрон издаде заповед Сабри да бъде убит.

Габриел потъна в мълчание. За миг притвори очи и продължи:

— Следвах ги пеша. Той беше прегърнал девойката през кръста с лявата си ръка и бе мушнал пръстите си в задния джоб на дънките й. Дясната му ръка беше в джоба на якето му. Там винаги държеше пистолета си. Обърна се веднъж и ме погледна, но продължи да върви. По време на обяда двамата с момичето бяха изпили две бутилки вино, така че, предполагам, сетивата му не бяха много изострени в този момент.

Последва ново мълчание. След това Габриел погледна към снимката на Сабри, а после пак прикова поглед върху сплетените си ръце. Когато заговори, гласът му прозвуча леко отчуждено, сякаш описваше подвизите на друг човек:

— Спряха се на входа. Дениз беше пияна и се смееше. Тя взе да рови в чантата си за ключа. Сабри й каза да побърза. Искаше отново да съблече дрехите й. Можех да го застрелям още там, но имаше твърде много хора на улицата, така че забавих крачка и я изчаках да намери проклетия ключ. Подминах ги, когато тя го пъхаше в ключалката. Сабри пак ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Двамата влязоха в пасажа. Обърнах се бързо и успях да хвана вратата, преди да се затвори. Сабри и девойката вече бяха стигнали до средата на вътрешния двор. Той чу стъпките ми и се обърна. Измъкна ръка от джоба на якето си и аз видях дръжката на пистолета. Носеше стечкин. Беше му подарък от един приятел от КГБ. Аз още не бях извадил пистолета си. Наричахме го „правилото на Шамрон“. „Ние не се разхождаме по улицата като гангстери с извадени пистолети — казваше винаги той. — Една секунда, Габриел. С това разполагаш. Една секунда. Само човек с наистина ловки ръце може да измъкне пистолета си от колана и да го насочи за стрелба за една секунда“.

Габриел огледа стаята и задържа за кратко погледа си върху всеки член от екипа, преди да приключи:

— Беретата разполага с магазин, побиращ осем патрона, но аз открих, че ако ги наредя плътно, мога да напъхам десет. Сабри изобщо не можа да насочи пистолета си. Той тъкмо се обръщаше към мен, когато стрелях. Профилът му представляваше тясна мишена — мисля, че първите ми два куршума го улучиха в лявата ръка. Пристъпих напред и го повалих на земята. Момичето пищеше и ме удряше по гърба с дамската си чанта. Изстрелях десет куршума в него, след това освободих магазина и напъхах резервния пълнител. В него имаше само един патрон — единадесетия. По един патрон за всеки евреин, който Сабри бе убил в Мюнхен. Мушнах дулото в ухото му и стрелях. Девойката рухна върху трупа му и закрещя, че съм убиец. Насочих се обратно към пасажа и излязох на улицата. Един мотоциклет спря и аз се качих на задната му седалка.

Само Яков, който бе участвал в наказателни операции в Окупираните територии, се осмели да наруши настъпилата в стаята тишина.

— Какво общо имат Асад ал Халифа и неговият син Сабри с Рим?

Габриел погледна към Дина и с очи й зададе същия въпрос. Тя извади снимката на Сабри и на нейно място сложи друга, показваща Халед на погребението на баща му.

— Когато съпругата на Сабри, Рима, чула, че той е бил убит в Париж, влязла в банята на апартамента си в Бейрут и си прерязала вените. Халед открил майка си да лежи в локва кръв. Сега бил сирак, родителите му били мъртви, а родът му — разпръснат по четирите краища на света. Арафат осиновил момчето и след погребението Халед изчезнал.

— Къде е отишъл? — попита Йоси.

— Арафат видял в момчето потенциален символ на революцията и решил да го запази на всяка цена. Смятаме, че го е отвел под фалшиво име с кораб в Европа, за да бъде отгледан от някое богато палестинско семейство, живеещо в изгнание. Със сигурност знаем едно: за двадесет и пет години Халед ал Халифа никога не се е появявал отново. Преди две години помолих Лев да ми разреши да започна тайно да го издирвам. Не можах да го открия. Сякаш след погребението се беше изпарил във въздуха.

— И каква е твоята теория?

— Уверена съм, че Арафат го е подготвил да тръгне по стъпките на прославените си баща и дядо. Сигурна съм, че той е влязъл в действие.

— Защо?

— Защото Арафат отново се опитва да вдигне акциите си и го прави по единствения му познат начин: с насилие и тероризъм. Той използва Халед като свое оръжие.

— Нямаш доказателства — обади се Яков. — В Европа има терористична група, която се подготвя да ни удари отново. Не можем да си позволим да пилеем време в търсенето на фантом.

Дина постави нова снимка на проектора. Тя изобразяваше останки от сграда.

— Буенос Айрес, 1994 година. Камион — бомба изравнява със земята Еврейския общински център по време на съботния празничен обяд. Двадесет и седем жертви. Никой не е поел отговорност.

Нов диапозитив, нови развалини.

— Истанбул, 2003 година. Две коли — бомби избухват едновременно пред главната синагога в града. Двадесет и осем жертви. Никой не е поел отговорност.

Дина се обърна към Йоси и го помоли да светне лампите.

— Каза ми, че разполагаш с доказателство, свързващо Халед с Рим — обади се Габриел, примигвайки от внезапната светлина. — Но досега ми предложи единствено догадки.

— Ала аз имам доказателство, Габриел.

— Е, каква е връзката?

— Бейт Сайед.

Няколко минути преди зазоряване те излязоха от управлението на булевард „Цар Саул“ с микробус на Службата. Прозорците на буса бяха затъмнени и бронирани, затова вътре остана тъмно дълго след като небето започна да изсветлява. Докато стигнат до Петах Тиква, слънцето вече се показваше над хребета на Йерусалимските хълмове. Сега това беше модерно предградие на Тел Авив с големи къщи и зелени морави, но докато надничаше през затъмнените стъкла, Габриел си представи старите каменни къщички. И сякаш отново видя руските заселници, скупчили се след поредния погром, този път извършен от шейх Асад и неговите правоверни воини.

Отвъд Петах Тиква се простираше обширна равнина с обработваеми земи. Дина насочи шофьора към двулентово шосе, което бе успоредно на новата магистрала. Движиха се по него в продължение на няколко мили, после завиха към черен път, който минаваше край новозасадена овощна градина.

— Тук — каза тя внезапно. — Спри тук!

Бусът бавно спря. Дина слезе и забързано тръгна между дърветата. Габриел пое след нея заедно с Йоси и Римона, а Яков се влачеше на няколко крачки зад тях. Стигнаха до края на градината. Петнадесет ярда по-нататък се простираше засята нива. Между нея и овощната градина имаше пустош, обрасла със зелена трева. Дина спря и се обърна с лице към останалите.

— Добре дошли в Бейт Сайед! — заяви с престорена тържественост тя.

Сетне им направи знак да продължат. Скоро стана ясно, че вървят сред останките на село. Следите отчетливо се забелязваха в сивкавата земя: къщите и каменните стени, малкото площадче и кръглият кладенец. Габриел беше виждал подобни села в Долината на Израил и Галилея. Независимо колко упорито новите собственици на земята се опитваха да изтрият спомена за арабските села, следите оставаха.

Дина спря до кладенеца и другите се събраха около нея.

— На 18 април 1948 година към седем часа вечерта бригада на Палмах обкръжила Бейт Сайед. След кратка престрелка арабските милиционери избягали, оставяйки селото без защита. Настъпила всеобща паника. И как не, след като само три дни по-рано над сто жители на Деир Ясин били избити от членове на групировката Иргун31 и бандата Щерн32. Излишно е да казвам, че арабите от Бейт Сайед били силно уплашени да не ги сполети подобна съдба. Вероятно не е било необходимо да бъдат увещавани дълго да си опаковат багажа и да бягат. Когато селото било опразнено, бойците на Палмах взривили къщите.

— Каква е връзката с Рим? — нетърпеливо попита Яков.

— Дауд Хадави.

— По времето, когато се е родил Хадави, това място вече е било изтрито от лицето на земята.

— Истина е — отвърна Дина. — Хадави е роден в янински бежански лагер, но неговият род е дошъл оттук. Баба му, баща му, разните му лели, чичовци и братовчеди са избягали от Бейт Сайед през нощта на 18 април 1948 година.

— А дядо му? — попита Габриел.

— Бил е убит няколко дни по-рано близо до Лида. Виждате ли, дядото на Дауд Хадави е бил един от най-доверените хора на шейх Асад. Той е пазел шейха в нощта, когато Шамрон го е убил. Бил е единственият пазач в двора, когото Шамрон промушва с нож, преди да влезе в колибата.

— И това ли е всичко? — попита недоволно Яков.

Дина поклати глава.

— Бомбените атентати в Буенос Айрес и Истанбул са били извършени на 18 април в седем часа вечерта.

— Мили боже! — прошепна Римона.

— Има и още нещо — додаде Дина, като се обърна към Габриел. — На коя дата уби Сабри в Париж? Спомняш ли си?

— Беше в началото на март — отговори той, — но не си спомням датата.

— Било е четвърти март — каза девойката.

— Също като в Рим — обади се Римона.

— Точно така. — Дина огледа останките от бившото село. — Започнало е точно тук, в Бейт Сайед, преди повече от петдесет години. Халед е организирал атентата в Рим и отново ще удари след двадесет и осем дни.