Принцът на огъня

30. Париж

Ситният дъждец, който беше посрещнал Габриел при излизането му от Лионската гара, се бе превърнал в пролетен порой. Вече се бе стъмнило и той беше благодарен на тъмнината. Паркира колата в една тиха, потънала в зеленина улица близо до „Плас дьо Коломби“ и угаси двигателя. Заради тъмнината и проливния дъжд беше сигурен, че никой не може да го забележи. Избърса с ръка малък участък от замъгленото предно стъкло и погледна навън. Сградата, в която се намираше безопасният апартамент, се издигаше от другата страна на улицата. Познаваше добре жилището. Номерът на апартамента бе 4Б, а на табелката на звънеца с избледнели сини букви пишеше „Гузман“. Знаеше, че няма достатъчно безопасно място, на което да скрият ключа за жилището, което означаваше, че вратата трябва да бъде отключена предварително от човек от парижката централа. Обикновено подобни задачи се възлагаха на някой бодел — с този термин в Службата наричаха местните наемници, които вършеха черната работа по поддържането на една чужда база. Но десет минути по-късно Габриел с облекчение видя познатата фигура на Узи Навот, с червеникаворуса коса, прилепнала към голямата му обла глава. Парижкият катса мина с тежки крачки покрай прозореца на колата му, а в ръката си стискаше ключа за апартамента.

Навот влезе в сградата и малко по-късно прозорецът на четвъртия етаж светна. Леа се размърда. Габриел се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха. Той се пресегна и хвана това, което бе останало от ръката й. Както обикновено, допирът до твърдата тъкан на белега го накара да усети ужасен студ. По време на пътуването Леа беше развълнувана. Сега изглеждаше спокойна, както при посещенията му в солариума. Габриел погледна отново към прозореца на четвъртия етаж.

— Ти ли си?

Стреснат от гласа й, той извърна глава към нея. Сигурно го направи твърде рязко, защото очите й внезапно се изпълниха с паника.

— Аз съм, Леа — отвърна тихо. — Аз съм, Габриел.

— Къде сме? — Гласът й беше слаб и сух, звучеше като шумолене на листа. Никога не я бе чувал да говори така. — Прилича ми на Париж. В Париж ли сме?

— Да, в Париж сме.

— Онази жена ме доведе тук, нали? Моята медицинска сестра. Опитах се да кажа на доктор Ейвъри… — Тя не довърши мисълта си. — Искам да се прибера вкъщи.

— Точно натам сме тръгнали.

— Към болницата?

— Към Израел.

На устата й трепна усмивка и тя стисна леко ръката му.

— Кожата ти пари. Добре ли си?

— Нищо ми няма, Леа.

Тя се умълча и се загледа през прозореца.

— Виж снега — рече след малко. — Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена.

Габриел се помъчи да си спомни кога за пръв път беше чул тези думи. По пътя от ресторанта до колата. Носеше Дани на раменете си. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди.

— Красив е — съгласи се той, опитвайки се гласът му да прозвучи бодро. — Само че ние не сме във Виена. В Париж сме. Спомняш ли си? Момичето те доведе в Париж.

Леа вече не го слушаше:

— Побързай, Габриел. Искам да говоря с майка си. Искам да чуя гласа й.

„Моля те, Леа! — помисли си той. — Съвземи се. Не си причинявай това“.

— Ей сега ще й се обадим — успокоително продума той.

— Провери дали коланът на Дани е стегнат достатъчно. Улиците са хлъзгави.

„Достатъчно е стегнат, Леа — беше й отговорил той онази нощ. — Карай внимателно към къщи“.

— Ще бъда внимателна — рече тя. — Дай ми целувка.

Той се наведе и притисна устни към обезобразената буза на Леа.

— Една последна целувка — прошепна тя.

После отвори широко очи. Габриел продължи да стиска покритата й с белези ръка, но извърна поглед.

Мадам Тузе подаде глава от апартамента си, когато Мартино влезе във фоайето.

— Професоре, слава богу, че сте вие. Умрях от притеснение. Бяхте ли там? Ужасно ли беше?

Мартино й обясни, че по време на експлозията се е намирал на неколкостотин метра от гарата. Да, беше ужасно, макар и не чак толкова, колкото се бе надявал. Гарата трябваше да бъде напълно унищожена от разрушителната сила на три куфара с бомби. Очевидно нещо се беше объркало.

— Току-що направих малко шоколад. Ще дойдете ли при мен да гледаме репортажите по телевизията? Мразя да следя подобни ужасии сама.

— Съжалявам, но имах ужасно дълъг ден, мадам Тузе. Смятам да си легна рано.

— Една от парижките забележителности е в руини. Коя е следващата, професоре? Кой би могъл да извърши подобно нещо?

— Мюсюлманите, предполагам, въпреки че човек никога не може да е сигурен за мотивите на някой, способен да извърши подобен варварски акт. Подозирам, че може никога да не научим истината.

— Мислите ли, че това е някаква конспирация?

— Пийте си шоколада, мадам Тузе. Ако се нуждаете от нещо, ще бъда на горния етаж.

— Лека нощ, професор Мартино.

Боделът — мароканският евреин Моше със светлокафяви очи — дойде в безопасния апартамент един час по-късно, защото живееше в „Маре“66. Носеше две торби. В едната имаше дрехи, с които Габриел да се преоблече, а в другата — бакалски стоки за кухненския килер. Алон влезе в спалнята и свали облеклото, което му бе дало момичето в къщата в Мартиг, после остана дълго време под душа, гледайки как кръвта на жертвите на Халед изтича в канала. Сетне се преоблече в новите дрехи и прибра старите в торбата. Когато излезе от банята, във всекидневната цареше полумрак. Леа спеше на дивана. Габриел оправи юргана, с който бе завита, и отиде в кухнята. Навот стоеше пред готварската печка с решетеста лъжица в ръка и кърпа за подсушаване на съдове, затъкната в колана на панталона му. Боделът седеше на масата, загледан в чаша червено вино. Алон му подаде торбата с мръсните дрехи.

— Отърви се от тези неща — каза му той. — Хвърли ги някъде, където никой няма да ги намери.

Боделът кимна, после напусна безопасния апартамент. Габриел зае мястото му на масата и погледна към Узи. Парижкият катса беше дребен и набит мъж, не по-висок от него, но с широки рамене и едри ръце, които му придаваха вид на борец. На Габриел винаги му правеше впечатление приликата между Шамрон и Навот и подозираше, че Шамрон също я бе забелязал. В миналото Алон беше влизал в конфликти с Навот, но постепенно бе започнал да се отнася към по-младия агент като към човек, който си разбира напълно от работата. За последен път бяха работили заедно по аферата „Радек“.

— Атентатът ще предизвика истинска паника. — Узи подаде на Габриел чаша вино.

— Колко време имаха на разположение да реагират на предупреждението ни?

— Французите ли? Два часа. Премиерът се обадил лично на Грей Пупон67. Той направил кратко съвещание и повишил степента на готовност срещу терористична заплаха на червена. Нищо ли не си чул?

Габриел каза на Навот за разваленото радио в колата.

— За пръв път усетих, че степента на готовност е повишена, когато влизах в гарата. — Той гаврътна част от виното. — Какво по-точно им е съобщил премиерът?

Узи предаде на Алон всички подробности от разговора, които му бяха известни.

— Как са обяснили присъствието ми в Марсилия?

— Казали са, че си по следите на човека, отговорен за бомбения атентат в Рим.

— Халед ли?

— Не мисля, че са били чак толкова подробни.

— Но защо са чакали толкова дълго, за да предупредят французите?

— Очевидно са се надявали, че ще се появиш. Освен това искали са да се уверят, че всички членове на марсилския екип са напуснали френската територия.

— А те спасили ли са се?

Навот кимна.

— Предполагам, че трябва да сме щастливи от факта, че премиерът се е обадил в Елисейския дворец — рече Габриел и разказа на Навот за тримата шахиди. — В Кайро седяхме на една маса. Убеден съм, че някой е направил хубава снимка на това събитие. Нагласена да изглежда така, сякаш съм замесен по някакъв начин в конспирацията.

Навот кимна към всекидневната:

— Тя ще яде ли нещо?

— Остави я да спи.

Узи сипа омлет в една чиния и я постави пред Габриел.

— Специалитет на заведението: гъби, грюйер68, пресни подправки.

— Не съм ял от трийсет и шест часа. Когато приключа с яйцата, мисля да изям и чинията.

Навот започна да чупи още яйца в купата, в която беше разбил предишните. Работата му бе прекъсната от примигващата червена лампичка на телефона. Той вдигна слушалката, остана заслушан за момент, после промърмори няколко думи на иврит и затвори. Габриел го изгледа с тревога.

— Обадиха се от булевард „Цар Саул“. Планът за бягство ще е готов след час.

В крайна сметка наложи се да чакат само четиридесет минути. Получиха плана в безопасния апартамент като кодиран факс — три листа текст на иврит, шифрован с Нака — оперативния код, който използваше Службата. Навот седна на кухненската маса до Габриел и се зае с разшифроването.

— В момента във Варшава каца самолет на Ел Ал — каза той.

— Полски евреи на посещение в старата си родина?

— Всъщност на посещение на местопрестъплението. Това е организирана обиколка на лагерите на смъртта. — Узи поклати глава. Той беше присъствал онази нощ в Треблинка заедно с Габриел и Радек и беше вървял сред пепелта до убиеца. — Не мога да проумея защо някой би пожелал да посети подобно място.

— Кога е обратният полет?

— Утре вечер. Една от пасажерките ще бъде помолена да изпълни доброволно доста специална задача — да се завърне у дома с фалшив израелски паспорт, но от друго място.

— И Леа ще се качи в самолета вместо нея?

— Точно така.

— А на булевард „Цар Саул“ разполагат ли с такава доброволка?

— Кандидатките всъщност са три. В момента правят окончателния избор.

— Как ще обяснят състоянието на Леа?

— Със заболяване.

— Как ще я отведем до Варшава?

— Ние ли? — Навот поклати глава. — Ти се прибираш у дома по друг маршрут: по суша до Италия, оттам ще те вземат през нощта от плажа във Фиумичино. Мястото, изглежда, ти е познато.

Габриел кимна. Познаваше добре крайбрежието.

— И така, как ще стигне Леа до Варшава?

— Аз ще я заведа. — Узи съзря несъгласието в очите на Габриел и побърза да го успокои: — Не се притеснявай, няма да позволя да се случи нещо на жена ти. Ще я придружа в пътуването й със самолета до вкъщи. С нас ще летят трима лекари. Тя ще бъде в добри ръце.

— А когато пристигне в Израел?

— Там ще я поеме екип на психиатрична клиника „Маунт Херцел“.

Алон се замисли за момент. Нямаше как да възрази срещу този план.

— Как ще се прехвърля през границата?

— Помниш ли фолксвагена — буса, който използвахме в аферата „Радек“?

Габриел се досети, че зад сгъваемото легло в задната му част имаше тайник. Там бяха скрили упоения Радек, за да може Киара да го прекара през австро-чешката граница.

— След приключването на операцията го върнах в Париж — обясни Навот. — Скрит е в един гараж в Седемнадесети район.

— Обезпаразити ли го?

Узи се засмя.

— Чист е — отговори му той. — И което е по-важно — ще ти помогне да минеш през границата и да отидеш във Фиумичино.

— Кой ще ме закара до Италия?

— Моше може да свърши това.

— Та той е още дете.

— Моше знае как да се грижи за себе си — успокои го Навот. — Освен това нима има по-подходящ човек от Мойсей69, който да те отведе у дома, в Обетованата земя?

31. Фиумичино, Италия

— Ето го сигнала. Две кратки присветвания, последвани от едно дълго.

Моше включи чистачките и се наведе над волана на фолксвагена. Габриел седеше спокойно на седалката до него. Изкушаваше се да каже на хлапето да се отпусне, но вместо това, реши да го остави да се наслади на мига. Предишните задачи на Моше бяха свързани със закупуването на провизии за безопасния апартамент и почистването на мястото, след като агентите напуснеха града. Една среднощна среща на шибания от дъжда италиански бряг щеше да е апогеят в работата му за Службата.

— Ето го пак — каза боделът. — Две кратки присветвания…

— … Последвани от едно дълго. Чух те още първия път. — Габриел потупа хлапето по гърба. — Съжалявам, последните два дни бяха дълги за мен. Благодаря за возенето. Бъди внимателен по обратния път и използвай…

— Друго място да пресечеш границата — прекъсна го Моше. — Каза ми го поне четири пъти.

Габриел излезе от буса и прекоси издигащия се над плажа паркинг, после се прехвърли през една ниска каменна ограда и тръгна през пясъка към морето. Застана на брега и докато вълните се плискаха в обувките му, се загледа в приближаващата се моторна лодка. Миг по-късно вече седеше на носа й, с гръб към Яков и с очи, вперени в яхтата „Фиделити“.

— Не трябваше да отиваш! — Яков се опитваше да надвика бръмченето на двигателя.

— Ако бях останал в Марсилия, никога нямаше да си върна Леа.

— Не можеш да си сигурен в това. Може би Халед щеше да изиграе картите си различно.

— Прав си — извика Габриел. — Щеше да ги изиграе различно. Първо щеше да убие Леа и да захвърли тялото й на някое шосе в Южна Англия. После щеше да изпрати тримата си шахиди на Лионската гара и да я превърне в купчина отломки.

Яков намали скоростта.

— Това беше най-тъпия ход, който някога съм виждал — рече той, сетне добави примирително: — И засега — най-смелия. По-добре да те наградят с медал, когато се върнем на булевард „Цар Саул“.

— Паднах в капана на Халед. Не награждават подмамени агенти. Оставят ги в пустинята на милостта на лешоядите и скорпионите.

Яков приближи лодката до кърмата на „Фиделити“. Габриел стъпи на платформата за гмуркане и се изкачи по подвижната стълба на задната палуба. Там го очакваше Дина. Беше облечена в дебел пуловер, а тъмната й коса се вееше на вятъра. Тя се втурна към него и обви ръце около врата му.

— Гласа й! — рече Габриел. — Искам да чуя гласа й.

Дина зареди касетата и натисна „Старт“.

— Какво сте й сторили? Къде е тя?

— В ръцете ни е, но не знам къде е.

— Къде е? Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език, на арабски.

— Казвам ти истината.

— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

Габриел натисна „Стоп“, „Пренавиване“ и отново „Старт“.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

„Стоп“. „Пренавиване“. „Старт“.

— Аз съм единствената ти надежда.

„Стоп“.

Той погледна към Дина.

— Провери ли гласа й в базата данни?

— Няма съответствие — отвърна тя.

— Разполагам с нещо по-добро от гласа й — рече Габриел.

— И какво е то?

— Нейната история.

Той каза на Дина как момичето на практика бе разказало на един дъх драматичната си история, докато пропътуваха последните мили до Париж. Как семейството й се преместило от Самария в Западна Галилея, как били прогонени по време на операцията „Бен Ами“ и били изпратени в изгнание в Ливан.

— Самария? Това беше някакво малко селище, нали? С хиляда души население?

— Осемстотин — според момичето.

— Не всички в Самария са се подчинили на заповедта да я напуснат. Някои от тях са останали.

— А други са успели да се промъкнат обратно през границата, преди да я затворят. Ако дядо й наистина е бил старейшина, все някой ще си спомня за него.

— Но дори и да научим името на девойката, каква полза ще имаме от това? Тя е мъртва. Как ще ни помогне да намерим Халед?

— Тя го обичаше.

— Сама ли ти призна това?

— Просто го знам.

— Колко си схватлив! Какво друго знаеш за това момиче?

— Помня как изглеждаше — отвърна той. — Помня много добре как изглеждаше.

Въоръжен с бележника с бели листове, който тя откри на капитанския мостик, и с двата молива, изровени от кухненското чекмедже за непотребни вещи, Габриел се настани на дивана и започна да рисува на светлината на халогенната настолна лампа. Дина се опита да надникне над рамото му, но той я изгледа строго и я изпрати да чака на ветровитата палуба, докато завърши рисунката си. Тя се подпря на перилата и се загледа към хоризонта, където светлините от италианското крайбрежие чезнеха една след друга. Когато след десет минути се върна в салона, откри, че Габриел е задрямал на дивана. Портретът на мъртвото момиче лежеше до него. Дина угаси лампата и го остави да спи.

Израелската фрегата спря до десния борд на „Фиделити“ следобед на третия ден. Два часа по-късно Габриел, Яков и Дина се приземиха на площадката за хеликоптери в една обезопасена въздушна база северно от Тел Авив. Посрещнаха ги хора от Службата. Те стояха, наредени в кръг, и по лицата им се четеше смущение — като на непознати, присъстващи на погребение. Лев не беше между тях, но пък той никога не си правеше труда да присъства на нещо толкова обикновено като посрещането на агенти, завърнали се от опасна мисия. Когато слезе от хеликоптера, Габриел видя с облекчение бронираното пежо, което мина през портала и се насочи с висока скорост по пистата към тях. Без да отрони и дума, той се отдели от останалите и тръгна към автомобила.

— Къде отиваш, Алон? — извика след него един от хората на Лев.

— Вкъщи.

— Шефът иска да те види незабавно.

— Тогава може би трябваше да отмени една-две срещи и да дойде да ни посрещне лично. Предай на Лев, че ще се опитам да му отделя малко време утре сутринта. Имам да свърша някои неща. Кажи му го.

Задната врата на пежото се отвори и Габриел се качи. Шамрон го изгледа мълчаливо. Беше видимо остарял от последната им среща. Той запали поредната си цигара, а ръката му трепереше по-силно от обичайното. Когато колата потегли, Ари постави в скута на Габриел един брой на вестник „Монд“. Той погледна към първата страница и видя две свои снимки — една от Лионската гара, минути преди експлозията, и друга от нощния клуб на Мими Ферере в Кайро, на която седеше на една маса в компанията на тримата шахиди.

— Цялата статия е много спекулативна — мрачно обясни Шамрон. — И в резултат на това е още по-вредна за нас. Намеква, че си замесен по някакъв начин във взривяването на гарата.

— И какъв мотив бих могъл да имам?

— Да дискредитираш палестинците, разбира се. Халед ни изигра. Успя да взриви Лионската гара и да прехвърли вината върху нас.

Габриел се зачете в началото на статията.

— Той очевидно разполага с високопоставени приятели както в египетското, така и във френското разузнаване. Мухабарат ме следеше още от пристигането ми в Кайро. Снимали са ме в нощния клуб, а след атентата са изпратили снимката на френското контраразузнаване. Халед е организирал цялата работа.

— За съжаление това не е всичко. Вчера сутринта Дейвид Куинел е бил намерен убит в апартамента му в Кайро. Можем да сме сигурни, че вината ще падне отново върху нас.

Алон подаде вестника на Шамрон, който го прибра в куфарчето си.

— Последиците от всичко това вече са налице. Министърът на външните работи трябваше да посети Париж следващата седмица, но поканата е била отменена. Говори се за временно прекратяване на отношенията и експулсиране на дипломатите. Ще трябва да докажем, че сме невинни, в противен случай рискуваме да развалим напълно отношенията си с Франция и с останалите държави от Европейския съюз. Предполагам, че в края на краищата ще поправим нанесените ни щети, но само отчасти. Все пак повечето французи още смятат, че ние сме разбили онези самолети в Световния търговски център. Тогава как да ги убедим, че нямаме нищо общо с бомбения атентат на Лионската гара?

— Но ти ги предупреди преди атентата.

— Вярно е, но конспираторите ще видят в това още по-голямо доказателство за нашата вина. Откъде ще знаем, че бомбата ще избухне в седем часа, ако не участваме в планирането? Рано или късно ще трябва да ги убедим в противното и ти ще ни помогнеш.

— Аз ли?

— Французите ще искат да говорят с теб.

— Кажи им, че ще бъда в Пале дьо Жюстис70 в понеделник сутринта. Помоли ги да ми запазят стая в хотел „Крилон“. Никога не съм успявал да получа добра стая там.

Ари се засмя.

— Аз ще те държа настрани от французите, но Лев…

— Значи ще бъда разпитван от комисия, така ли?

Шамрон кимна.

— Разследването започва от утре. Ти си първият свидетел. Можеш да си сигурен, че вземането на показанията ти ще продължи няколко дни и че ще бъде много неприятно.

— Имам по-добри неща за вършене от това да седя пред комисията на Лев.

— Като какви например?

— Да открия Халед.

— И как възнамеряваш да го направиш?

Габриел разказа на Шамрон за момичето от Самария.

— Кой друг знае за това?

— Само Дина.

— Намери го, но без много шум — съгласи се Ари. — И, за бога, не оставяй следи.

— Арафат е замесен по някакъв начин. Той ни подхвърли Махмуд Арвиш и после го уби, за да прикрие следите си. И сега ще спечели симпатиите на обществеността заради нашето набедено участие в бомбения атентат на Лионската гара.

— Той вече ги е спечелил. Журналистите от световните медии са се строили пред Муката и чакат реда си да вземат интервю от него. Не можем и с пръст да го докоснем.

— Значи ще бездействаме и ще затаяваме дъх всеки осемнайсети април в очакване да бъде взривено следващото посолство или синагога? — Габриел поклати глава. — Не, Ари, аз отивам да го търся.

— Опитай се да не мислиш за тези неща точно сега. — Шамрон го потупа бащински по рамото. — Почини си. Иди да видиш Леа. После прекарай малко време с Киара.

— Да — рече Алон, — една вечер без никакви усложнения ще ми се отрази добре.

32. Йерусалим

Шамрон го откара до „Маунт Херцел“. Когато Габриел тръгна по трилентовата алея за пешеходци към входа на клиниката, вече се смрачаваше. Новият лекар на Леа го очакваше във фоайето. Имаше закръглена фигура, носеше очила, а дългата му брада бе като на равин. Любезното изражение не слизаше от лицето му. Той се представи като Мордекай Бар Зви, после хвана Габриел под ръка и го поведе по един хладен коридор, облицован с йерусалимски варовик. Жестовете и интонацията му показваха, че е добре запознат с доста необичайния случай на пациентката.

— Трябва да отбележа, че е понесла случилото се учудващо добре.

— Говори ли?

— Малко.

— Знае ли къде се намира?

— Понякога. Но едно е сигурно — няма търпение да ви види. — Лекарят изгледа Алон над зацапаните стъкла на очилата си. — Изглеждате ми изненадан.

— Отказваше да говори с мен в продължение на тринайсет години.

Бар Зви сви рамене:

— Съмнявам се, че това някога ще се повтори.

Стигнаха до една врата. Лекарят почука веднъж и въведе Габриел в стаята. Леа седеше в едно кресло до прозореца. Когато мъжът й влезе, тя се обърна и се усмихна леко. Той я целуна по бузата и седна на ръба на леглото. Леа го изгледа мълчаливо за момент, после се обърна и продължи да зяпа през прозореца. Сякаш Габриел беше изчезнал от стаята.

Лекарят се извини и ги остави насаме, като затвори вратата след себе си. Габриел остана да седи при жена си, доволен, че не му се налага да говори, докато наблюдаваше как очертанията на боровете отвън бавно чезнат в сгъстяващия се мрак. След един час в стаята влезе медицинска сестра и съобщи, че е крайно време пациентката да си ляга. Когато Габриел се изправи, Леа обърна глава към него:

— Къде отиваш?

— Казаха, че имаш нужда от почивка.

— Че аз само това правя — почивам си.

Той я целуна по устните.

— Една последна… — Тя млъкна. — Утре ще дойдеш ли пак да ме видиш?

— Дори и вдругиден.

Леа се обърна и се загледа през прозореца.

Пред „Маунт Херцел“ нямаше никакви таксита, така че Габриел се качи в един автобус, препълнен с връщащи се от работа хора. Всички седалки бяха заети, затова застана в празното пространство в средата и усети как в него се впиват очите на всички пътници. Слезе на улица „Яфа“ и остана да чака под един навес автобус, който да отива в източна посока. После обаче размисли — вече беше преживял едно пътуване, второ такова му изглеждаше като покана за катастрофа. И тръгна пеша, съпроводен от нощния вятър. Спря за момент пред входа на пазара „Махане Йехуда“, сетне продължи към улица „Наркис“. Киара сигурно беше чула шума от стъпките му по стълбището, защото го чакаше на площадката пред апартамента им. След осеяното с белези лице на Леа красотата й му се стори още по-поразителна. Той се наведе да я целуне, но тя му предложи само бузата си. Наскоро измитата й коса ухаеше приятно.

Киара се обърна и влезе в апартамента. Габриел я последва, после спря внезапно. Жилището изглеждаше коренно различно: имаше нови мебели, нови килими, стените бяха пребоядисани. На подредената за вечеря маса горяха свещи. Височината им подсказваше, че горят от доста време. Докато минаваше покрай масата, Киара подряза фитилите им.

— Красиво е! — възкликна Габриел.

— Положих доста усилия да приготвя всичко, преди да пристигнеш. Исках да изглежда като истински дом. Къде беше? — попита тя, като се постара без особен успех да прикрие острите нотки в гласа си.

— Не говориш сериозно.

— Хеликоптерът ти кацна преди три часа. И знам, че не си бил на булевард „Цар Саул“, защото от офиса на Лев се обаждаха да те търсят. — Киара направи пауза. — Отишъл си да я видиш, нали? Отишъл си да видиш Леа.

— Естествено.

— Не ти ли хрумна да видиш първо мен?

— Тя е в болница. Не знае къде се намира. Объркана е. Уплашена е.

— Мисля, че в това отношение с Леа доста си приличаме.

— Престани, Киара.

— За какво да престана?

Той тръгна по коридора към спалнята. Тя също изглеждаше различно. На нощното му шкафче лежаха документите, които щяха да анулират брака му с Леа, когато ги подпишеше. Киара беше оставила до тях химикалка. Габриел вдигна поглед и видя, че тя стои на вратата. Взираше се в него и търсеше в очите му доказателство за чувствата му. „Като детектив — помисли си той, — изучаващ заподозрян на местопрестъплението“.

— Какво се е случило с лицето ти?

Алон й разказа за боя, който му бяха хвърлили.

— Боли ли те? — Не изглеждаше особено загрижена.

— Малко. — Той седна на ръба на леглото и си събу обувките. — Каква част от историята знаеш?

— Шамрон ме уведоми веднага за проваления удар. Държеше ме в течение на събитията през целия ден. Моментът, в който разбрах, че си невредим, беше най-щастливият в живота ми. — Тя млъкна за момент, после неочаквано попита: — Как е тя?

— Леа ли?

Киара затвори очи и кимна. Той й предаде диагнозата на доктор Бар Зви: Леа беше понесла случилото се учудващо добре.

Съблече ризата си. Киара зърна белезите по тялото му и сложи ръка на устата си. След трите дни пътуване по море синините му бяха станали тъмнолилави и черни.

— Изглеждат по-зле, отколкото са в действителност — успокои я той.

— Ходи ли да те види лекар?

— Още не.

— Съблечи се. Ще ти приготвя гореща вана. Като се накиснеш хубаво, ще се почувстваш по-добре.

Тя излезе от стаята. Няколко секунди по-късно Габриел чу плискането на водата в банята. Той се съблече. Киара огледа отново синините му, после прокара ръка през косата му.

— Достатъчно дълга е за подстригване. Не искам тази нощ да се любя с мъж, който има прошарена коса.

— Ами подстрижи ме тогава.

Габриел седна на ръба на ваната. Както обикновено, докато го подстригваше, Киара си тананикаше една от онези глупави популярни италиански песни, които толкова много харесваше. Навел глава, той наблюдаваше как последните сребристи остатъци от личността на хер Клемп падат на пода. Замисли се за Кайро и за това как го бяха изиграли и у него отново се надигна гняв. Киара изключи машинката.

— Ето, отново приличаш на себе си. Черна коса, прошарена на слепоочията. Какво обичаше да казва Шамрон за слепоочията ти?

— Наричаше ги петна от пепел — отговори Алон. — „Петната от пепел по принца на огъня“.

Киара провери температурата на водата във ваната. Габриел махна кърпата от кръста си и се плъзна вътре. Беше прекалено гореща — Киара винаги я правеше такава, — но не след дълго болката започна да се отцежда от тялото му. Тя поседя известно време при него. Говореше му за апартамента и за една вечер, която прекарала в компанията на Геула Шамрон — за всичко друго, само не и за Франция. После Киара отиде в спалнята и започна да се съблича. Пееше си тихичко някаква песен. Когато се събличаше, винаги си пееше.

Целувките й по устните му, обикновено толкова нежни, сега му причиняваха болка. Тя се любеше с него трескаво, сякаш се опитваше да изсмуче следите на Леа. Пръстите й оставяха нови синини по раменете му.

— Мислех, че си мъртъв — каза му. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Наистина бях мъртъв — отговори й Габриел. — Бях мъртъв дълго-дълго време.

В отсъствието на Габриел Киара беше закачила в спалнята картините, които красяха дома им във Венеция. Някои от платната бяха рисувани от дядото на Габриел, бележития немски експресионист Виктор Франкел. През 1936 година нацистите бяха обявили творчеството му за „упадъчно“. Разорен, лишен от възможността да рисува и дори да преподава, той бил депортиран в Аушвиц през 1942 година и задушен заедно с жена си в газова камера още при пристигането им. Майката на Габриел — Ирене — била депортирана заедно с тях, но Менгеле я определил за годна за работа и тя успяла да оцелее в женския лагер в Биркенау до евакуирането на обитателите му пред настъпващите руски войски. Някои от платната й сега се намираха тук, в личната галерия на Габриел. Бяха плод на ужасите, които Ирене бе преживяла в Биркенау. Картините й притежаваха способността да въздействат по-силно дори от тези на прочутия й баща. В Израел тя беше приела името Алон, което на иврит означаваше дъб, но платната си винаги подписваше като Франкел — в чест на баща си. Едва сега Габриел успя да види картините като нещо отделно от съсипаната жена, която ги беше създала.

Имаше едно неподписано платно — портрет на млад мъж, нарисуван в стил Егон Шиле71. Авторът й беше Леа, а моделът — самият Габриел. Портретът беше нарисуван малко след като се бе завърнал в Израел с кръвта на шестима палестински терористи по ръцете си и това бе единственият случай, в който се бе съгласил да й позира. Никога не бе харесвал тази картина, защото тя го показваше такъв, какъвто го бе видяла Леа — преследван от призраци млад мъж, преждевременно състарен от сянката на смъртта. Киара мислеше, че платното е автопортрет.

Тя включи нощната лампа и прегледа документите на шкафчето до леглото. Огледът й беше чиста проява на показност; знаеше, че Габриел не ги е подписал.

— Ще ги подпиша на сутринта — каза й той.

Киара му предложи химикалката.

— Направи го сега.

Габриел угаси лампата.

— Всъщност в момента има нещо друго, което искам да направя.

Тя го прие в себе си и плака мълчаливо през цялото време, докато се любиха.

— Никога няма да ги подпишеш, нали?

Той се опита да я утеши с целувка.

— Ти ме лъжеш — каза Киара. — Използваш тялото си като средство за заблуда.

33. Йерусалим

Дните му скоро започнаха да си приличат. Сутрин ставаше рано и сядаше в обновената кухня на Киара да пие кафе и да чете вестник. Статиите за аферата с Халед го потискаха. Вестник „Ха’арец“ кръсти аферата „Бънгългейт“. Службата изгуби битката си да задържи името на Габриел настрана от пресата. В Париж френските вестници обсипваха с въпроси правителството и израелския посланик в търсене на обяснение за мистериозните снимки, които се бяха появили в „Монд“. Външният министър на Франция — бивш поет, с винаги издухана от фризьор коса — наля масло в огъня, като изрази увереността си, че „действително може да е имало израелска намеса в холокоста на Лионската гара“. На следващия ден Габриел прочете с натежало сърце, че една еврейска пицария на улица „Рю де Розие“ е била опустошена от вандали. После банда френски младежи нападна малко момиче, което се прибирало от училище, и изряза свастика на бузата му. Киара обикновено ставаше един час след Габриел. Тя четеше за събитията във Франция по-скоро с тревога, отколкото с тъга. Веднъж дневно се обаждаше на майка си във Венеция, за да се увери, че семейството й е в безопасност.

В осем часа сутринта Габриел напускаше Йерусалим по улица „Баб ал Вад“, за да пропътува с колата си разстоянието, което го делеше от булевард „Цар Саул“. Разследванията на комисията се провеждаха в конферентната зала на най-горния етаж, така че на Лев да не му се налага да върви много, ако реши да присъства на някое от тях. Габриел, разбира се, беше главният свидетел. Поведението му от момента, в който се бе върнал в Службата, до мига, в който бе избягал от Лионската гара, беше разгледано в най-малки подробности. Въпреки опасенията на Шамрон, нямаше остри нападки. Резултатите от подобни разследвания обикновено бяха предопределени и Габриел разбра от самото начало, че няма да бъде превърнат в изкупителна жертва. От въпросите, които му задаваха членовете на комисията, ставаше ясно, че това е колективна грешка, простимо прегрешение, извършено от разузнавателната служба в отчаяния й опит да бъде избегната нова трагедия с много жертви. Въпреки това от време на време въпросите към него ставаха обвинителни. Не е ли имал Габриел подозрения за подбудите на Махмуд Арвиш? Или за лоялността на Дейвид Куинел? Нямало ли нещата да се развият различно, ако бе послушал хората от екипа си и се бе върнал, вместо да продължи с момичето? Ако не друго, тогава поне планът на Халед да унищожи доверието към Службата щял да се провали.

— Така е — отговори Габриел, — но съпругата ми щеше да е мъртва, а заедно с нея — и много повече невинни хора.

Един по един, останалите също бяха изправени пред комисията — първо Йоси и Римона, после Яков и накрая Дина, чиито открития бяха предизвикали първоначалното разследване за Халед. Габриел страдаше от факта, че ги вижда на подсъдимата скамейка. С неговата кариера беше приключено, но аферата „Халед“, както всички бяха започнали да я наричат, щеше да остави в досиетата им черно петно, което никога нямаше да бъде заличено.

Късно следобед, когато комисията се разпускаше, Габриел отскачаше с колата си до „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Понякога седяха в стаята й, а понякога, ако още не се беше стъмнило, той я настаняваше в инвалидната количка и я разхождаше бавно из двора на клиниката. Тя никога не пропускаше да му благодари за посещението и обикновено успяваше да размени няколко думи с него. Въображаемите й пътувания във Виена ставаха все по-редки, въпреки че Габриел никога не беше напълно сигурен какво става в главата й.

— Къде е погребан Дани? — запита го тя веднъж, докато седяха под зеления балдахин на един бор.

— На Маслиновия хълм72.

— Ще ме заведеш ли там някой път?

— Стига твоят лекар да ми позволи.

Веднъж Киара отиде с него до клиниката. Щом влязоха, тя седна във фоайето и му каза, че ще го изчака там.

— Не искаш ли да те запозная с нея? — Киара никога не се бе срещала с Леа.

— Не — беше отговорът й. — Мисля, че ще е по-добре да почакам тук. Не за мен, а за нея.

— Тя няма да разбере.

— Ще разбере, Габриел. Една жена винаги разбира, когато някой мъж е влюбен в друга.

Никога повече не се караха открито заради Леа. От този момент насетне битката им се превърна в тайно сражение, водено чрез продължително мълчание и двусмислени забележки. Всеки път, преди да си легне, Киара проверяваше дали документите са подписани. А начинът, по който се любеше с него, беше не по-малко красноречив от мълчанието й. „Моето тяло е непокътнато — сякаш му казваше тя. — Аз съм истинска, а Леа е само спомен“.

Апартаментът започна да им внушава чувство за клаустрофобия, затова взеха да се хранят навън. Някои вечери ходеха на улица „Бен Йехуда“, в „Мона“ — модерен ресторант, който на практика се намираше в избата на старата сграда на Художествената академия „Бетсал’ел“. Една вечер поеха с колата по шосе номер 1 и отидоха в Абу Гош, едно от малкото крайпътни арабски села, устояли на експулсирането съгласно „План Далет“. Вечеряха хуммус73 и печено на скара агнешко в един открит ресторант на селския площад. И за момент успяха да си представят колко различни можеха да бъдат нещата, ако дядото на Халед не беше превърнал пътя в смъртоносна зона. Киара отбеляза случая, като купи на Габриел скъпа гривна от един селски майстор на сребърни изделия. А на следващата вечер му купи от улица „Крал Джордж“ сребърен часовник, който да е в тон с гривната. Сувенири, нарече ги тя. Малки подаръци за спомен от мен.

Когато се прибраха вкъщи същата нощ, на телефонния им секретар имаше съобщение. Габриел го пусна и чу гласа на Дина Сарид, която му съобщаваше, че е намерила човек, който е бил в Самария в нощта на превземането й.

Следобед на следващия ден, като разпуснаха комисията, Габриел отиде с колата си до улица „Шейнкин“ и взе Дина и Яков, които го чакаха в едно открито кафене. Тримата се отправиха на север по крайбрежната магистрала в пепеляворозовата светлина на залеза, подминавайки градовете Херзлия и Нетания. Няколко мили след Кесария пред тях изникнаха склоновете на планината Кармел. Те заобиколиха залива Хайфа и продължиха към Акко. Докато пътуваха на север към град Нахария, Габриел се замисли за операция „Бен Ами“ и за нощта, в която една военна колона на Хагана е дошла по същия този път със заповед да унищожи арабските селища в Западна Галилея. Тогава забеляза странна сграда под формата на конус, изчистена и блестящо бяла, да се извисява над зеления клонак на една портокалова горичка. Той знаеше, че необичайната постройка е детският мемориал в „Яд Лейелед“ — музеят в памет на холокоста в кибуца Лохамей Ха’Гетаот. Селището било основано след войната от оцелели от въстанието във Варшавското гето. В съседство с кибуца, едва видими сред високата трева, бяха руините на Самария.

Габриел зави по един местен път и го последва във вътрешността на страната. Когато навлязоха в Ал Макър, здрачът бързо се сгъстяваше. Той спря на главната улица, като остави двигателя да работи, влезе в едно кафене и помоли съдържателя да го упъти към къщата на Хамза ал Самара. Настъпи момент на мълчание, през който арабинът от другата страна на плота преценяваше хладно Алон. Очевидно реши, че посетителят евреин е офицер от Шабак — впечатление, което Габриел не си даде труда да поправи. Съдържателят го изведе на улицата и ръкомахайки, му показа пътя.

Къщата беше най-голямата в селото. Изглежда, в нея живееха няколко поколения на фамилията Ал Самара, защото в малкия прашен двор си играеха цяла сюрия деца. В средата на двора седеше старец. Беше облечен в сива галабия и бяла кефия и пушеше наргиле. Габриел и Яков застанаха в незаградения край на двора и зачакаха разрешение да влязат. Дина ги чакаше в колата; Алон знаеше, че старецът никога няма да говори открито в присъствието на гологлава еврейка.

Ал Самара погледна към тях и им махна с ръка да се приближат. Каза няколко думи на най-големите деца и след миг в двора се появиха още два стола. Една жена, вероятно негова дъщеря, донесе три чаши с чай. Всичко това се случи още преди Габриел да е успял да обясни каква е целта на посещението им. Те поседяха известно време мълчаливо, като отпиваха от чая и слушаха бръмченето на цикадите в околните поля. В двора доприпка една коза и побутна леко с глава глезена на Габриел. Едно босо дете, облечено с дълга риза, прогони животното. Сякаш времето бе спряло своя ход. Ако не бяха електрическите крушки, които светнаха в къщата, и сателитната чиния върху покрива, на Габриел нямаше да му е трудно да си представи, че Палестина все още се управлява от Константинопол.

— Нещо нередно ли съм направил? — попита ги старецът на арабски. Това беше първото нещо, което би хрумнало на много араби при вида на двама яки държавни служители, дошли неканени в дома им.

— Не — успокои го Алон. — Просто искаме да поговорим с теб.

— За какво?

Щом чу отговора на Габриел, старецът подръпна замислено от наргилето си. Имаше хипнотични сиви очи и добре оформени мустаци.

— Откъде си родом? — попита го той.

— От Долината на Израил — отвърна Алон.

Ал Самара бавно кимна:

— А преди това?

— Моите родители са дошли от Германия.

Сивите очи на стареца се преместиха от Габриел към Яков.

— А ти?

— От Хадера съм.

— А преди?

— От Русия.

— Германци и руснаци — обобщи Ал Самара, поклащайки глава. — Ако не бяха германците и руснаците, все още щях да живея в Самария, а не тук, в Ал Макър.

— Бил си в селото в нощта на превземането му?

— Не точно. Разхождах се наблизо в полето. — Той направи пауза и добави заговорнически: — Бях с едно момиче.

— И кога започна нападението?

— Скрихме се в полето и видяхме как семействата ни се отправят на север, към Ливан. Забелязахме как еврейските сапьори взривиха домовете ни. Останахме в полето през целия следващ ден. Когато се мръкна отново, дойдохме тук, в Ал Макър. Но майка ми и баща ми, братята и сестрите ми — всички отидоха в Ливан.

— А момичето, с което си бил онази нощ?

— Тя ми стана съпруга. — Той си дръпна отново от наргилето. — Аз също съм изгнаник, но вътрешен. Все още притежавам нотариален акт за земята на баща ми в Самария, но не мога да се върна там. Евреите я конфискуваха и така и не си направиха труда да ме компенсират заради загубата ми. Представете си само кибуц, построен от оцелели от холокоста върху руините на едно арабско село.

Габриел погледна голямата къща.

— Добре си се устроил тук.

— Далеч по-заможен съм от онези, които отидоха в изгнание. С всички ни можеше да е така, ако не беше имало война. Не ви обвинявам за загубата си. Обвинявам арабските водачи. Ако хаджи Амин и останалите бяха приели подялбата, Западна Галилея щеше да е част от Палестина. Но те избраха войната и когато я изгубиха, започнаха да се оплакват, че арабите били жертви. Арафат направи същото в Кемп Дейвид, нали? Пропиля другата възможност за подялба. Започна друга война, а когато евреите му дадоха отпор, взе да се жалва, че той бил жертвата. Кога ще се поучим?

Козата се появи отново. Този път Ал Самара я цапардоса по носа с наргилето си.

— Разбира се, вие двамата не сте изминали целия този път дотук, за да чуете историята на един старец.

— Търся една фамилия от твоето село, но не знам името й.

— Ние всички се познавахме помежду си — рече Ал Самара. — Ако в момента вървяхме през руините на Самария, можех да ти покажа къщата си — както и тази на приятеля ми и на моите братовчеди. Кажи ми нещо повече за тази фамилия и аз ще се досетя за името й.

Габриел разказа на стареца нещата, които беше чул от момичето, докато изминаваха последните километри до Париж: че дядо й е бил старейшина на селото, не муктар, но все пак големец, и е притежавал четиридесет дунама земя и голямо стадо кози. Имал поне един син. След падането на Самария фамилията отишла на север — в Еин ал Хилве, в Ливан.

Ал Самара изслуша замислено обясненията на Габриел, но изглеждаше смутен. Той се извърна и извика към къщата. Появи се възрастна като него жена със забулено лице. Тя размени няколко думи със стареца, като внимателно отбягваше погледите на Габриел и Яков.

— Сигурен ли си, че са били четиридесет дунама? — попита Ал Самара. — Не тридесет или двадесет, а четиридесет?

— Така ми казаха.

Той подръпна замислено от наргилето си.

— Имаш право. Тази фамилия отиде в Ливан, в Еин ал Хилве. Но нещата се развиха лошо за нея по време на Ливанската гражданска война. Момчетата станаха бойци. Чух, че всички са загинали.

— Знаеш ли името на фамилията?

— Наричаха се Ал Тамари. Ако срещнеш някои от тях, предай им много поздрави от мен. Кажи им, че съм бил до къщата им. Обаче не им обяснявай за дома ми в Ал Макър. Това само ще разбие сърцата им.

34. Тел Авив

— Еин ал Хилве? Да не си си изгубил ума?

Беше рано сутринта на следващия ден. Лев седеше пред празното си стъклено бюро, а чашата му с кафе сякаш беше замръзнала пред устата му. Габриел бе успял да се промъкне в кабинета му, докато секретарката бе в тоалетната. Щом си тръгнеше, момичето щеше да плати скъпо за този пропуск в сигурността.

— Еин ал Хилве е забранена зона! Точка, край на дискусията! Сега там е по-зле, отколкото през осемдесет и втора. В него са се настанили половин дузина ислямски терористични организации. Там не е място за страхливци, нито пък за агент на Службата, чиято снимка е красяла първите страници на френските вестници.

— Добре, но все пак някой трябва да отиде.

— Дори не си сигурен, че старецът все още е жив.

Габриел се намръщи, после седна — непоканен — на един от лъскавите кожени столове пред бюрото на Лев.

— Но ако е жив, може да ни каже къде е отишла дъщеря му, след като е напуснала лагера.

— Така е — съгласи се Лев, — но е възможно да няма никаква представа къде е. От съображения за сигурност Халед положително е убедил момичето да излъже семейството си. А и като се има предвид това, което наистина знаем, цялата история за Самария може да е просто измислица.

— Тя нямаше причини да ме лъже, защото беше сигурна, че ще ме убият — възрази Габриел.

Лев се загледа в кафето си и потъна в продължителен размисъл.

— Има един човек в Бейрут, който може би ще е в състояние да ни помогне. Името му е Набил Азури.

— Какъв е той?

— Произходът му е ливанско-палестински. Занимава се с всичко по малко. Работи като кореспондент на свободна практика за няколко западни новинарски издания. Притежава нощен клуб. Докарва си допълнителни доходи от сделки с оръжия и се знае, че от време на време пренася единични пратки хашиш. Освен това, разбира се, работи за нас.

— Значи е влиятелна личност в своята общност.

— Той е боклук — изсумтя Лев. — Ливанец до мозъка на костите си. Олицетворение на ливанците. Но именно човек като него ни е нужен, за да отиде в Еин ал Хилве и да говори с бащата на момичето.

— Защо работи за нас?

— Заради парите естествено. Набил много ги обича.

— Как се свързваме с него?

— Оставяме му съобщение на телефонния секретар в нощния му клуб в Бейрут и самолетен билет при портиера на хотел „Комодор“. Рядко разговаряме с Набил на негова територия.

— И закъде е билетът?

— За Кипър — отговори Лев. — Другото нещо, което Набил обича, е Кипър.

Габриел щеше да е готов да лети след три дни. С приготовленията се зае отдел „Пътувания“. Ларнака беше популярна израелска туристическа дестинация, така че нямаше да му се наложи да пътува с фалшив чуждестранен паспорт. Въпреки това не можеше да е със собственото си име, така че му издадоха израелски документ, в който бе записан като Михаел Неуман. В деня преди заминаването му от отдел „Операции“ му позволиха да прекара един час в преглеждане на досието на Набил Азури в една секретна читалня. Когато приключи, му връчиха плик с десет хиляди долара и му пожелаха късмет. В седем часа сутринта на следващия ден той се качи на летище „Бен Гурион“ в самолет на компанията „Ел Ал“ за едночасовия полет до Кипър. Щом пристигна на острова, Габриел нае от летището кола и отиде с нея до разположения малко по-нататък по крайбрежието курорт, наречен хотел „Палм Бийч“. Там го очакваше съобщение от булевард „Цар Саул“. Набил Азури щеше да пристигне същия следобед. Габриел прекара остатъка от сутринта в стаята си, след това, малко след един часа, отиде да обядва в ресторанта до басейна. Азури вече бе заел една от масите. Бутилка скъпо френско шампанско се охлаждаше в сребърна кофа.

Ливанецът имаше тъмна къдрава коса, която бе започнала да се прошарва на места, и гъсти мустаци. Щом свали слънчевите си очила, Габриел откри, че се взира в големи, сънливи кафяви очи. На лявата си ръка Набил носеше задължителния златен часовник; на дясната — няколко златни гривни, които иззвънтяха, когато поднесе чашата с шампанско към устните си. Памучната му риза беше с кремав цвят, поплиновите му панталони се бяха измачкали по време на полета му от Бейрут. Той запали американска цигара със златната си запалка и се заслуша в предложението на Габриел.

— Еин ал Хилве? Да не си изгубил шибания си ум?

Алон беше предвидил реакцията му. Азури се отнасяше към връзката си с израелското разузнаване като към поредното си бизнес начинание. Той беше търговец от ориенталски пазар, а Службата — негов клиент. Пазаренето за цената беше част от процедурата. Ливанецът се наведе напред и впери сънливите си очи в евреина.

— Ходил ли си скоро там? Като в Дивия запад е, само че в стил Хомейни74. След като вашите момчета се махнаха, настана същински ад. Мъже в черно, слава на милостивия Аллах. Външните хора нямат шанс. Остави, Майк. Пийни си шампанско и забрави за тази работа.

— Ти не си външен човек, Набил. Познаваш всички, можеш да отидеш навсякъде. Затова ти плащаме толкова щедро.

— Бакшиш, Майк — това е всичко, което получавам от вашите хора: цигари, шампанско и няколко долара, които да изхарча по момичета.

— Явно си падаш по скъпички момичета, Набил, защото съм виждал кочаните от чековете ти. Натрупал си доста пари покрай отношенията си с моята фирма.

Азури вдигна чашата си към Габриел.

— Правим хубав бизнес заедно, Майк, не отричам. И бих искал да продължа да работя за вас. Затова ти трябва някой друг, който да отиде в Еин ал Хилве. Там е прекалено рисковано за мен. Прекалено опасно.

Азури даде знак на келнера и поръча още една бутилка шампанско. Отказът му да приеме работата не му пречеше да се наобядва хубаво за сметка на Службата. Габриел подхвърли на масата един пощенски плик. Ливанецът го изгледа замислено, но не посегна да го вземе.

— Колко има вътре, Майк?

— Две хиляди.

— Какви са банкнотите?

— Долари.

— И каква е сделката? Половината сега, останалите при доставката? Знам, че съм просто един глупав арабин, но две хиляди и две хиляди прави четири хиляди. А аз няма да отида в Еин ал Хилве за четири хиляди долара.

— Две хиляди е само предварителният хонорар.

— А колко ще получа при доставката на информацията?

— Още пет.

Азури поклати глава.

— Не, още десет.

— Шест.

Последва ново енергично кимване.

— Девет.

— Седем.

— Осем.

— Дадено! — каза Габриел. — Две хиляди в аванс и още осем при доставката. Не е лоша сума за един следобед. Ако сме доволни от теб, даже ще покрием разходите ти по бензина.

— О, бензина ще ми платите вие, Майк. Разноските ми никога не влизат във възнаграждението. — Келнерът донесе втората бутилка шампанско. Когато се отдалечи от масата, ливанецът рече: — И така, какво искаш да узнаеш?

— Искам да намериш един човек.

— В онзи лагер има четиридесет и пет хиляди бежанци, Майк. Дай ми повече информация.

— Става въпрос за старец. Нарича се Ал Тамари.

— А първото му име?

— Не го знаем.

Азури отпи от виното си.

— Името не е често срещано. Едва ли ще е много трудно да го открия. Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Бежанец е от Западна Галилея.

— Повечето бежанци са оттам. От кое село е?

Габриел му каза.

— Нещо повече за семейството му?

— Двамата му сина са били убити през осемдесет и втора.

— В лагера ли?

Габриел кимна.

— Били са членове на „Фатах“. Жена му, изглежда, също е била убита.

— Страхотно! Продължавай.

— Има дъщеря. Тя е избягала в Европа. Искам да знам всичко, което успееш да научиш за нея. Къде е ходила на училище. Какво е учила. Къде е живяла. С кого е спала.

— Как се казва момичето?

— Не знам.

— На каква възраст е?

— В началото на тридесетте, струва ми се. Говори приличен френски.

— Защо се интересувате от нея?

— Мислим, че е замесена в бомбения атентат в Лионската гара.

— Жива ли е още?

Габриел поклати глава. Азури се загледа продължително в плажната ивица.

— Значи мислите, че като проследите миналото на момичето, ще се доберете до големия шеф? До мозъка, който стои зад операцията?

— Нещо такова — уклончиво отвърна Габриел.

— Как да изкопча информацията от стареца?

— Както намериш за добре. Просто ми донеси това, което ми е нужно.

— Как изглежда момичето? — попита ливанецът.

Евреинът му подаде едно списание, което бе донесъл от стаята си. Азури го разтвори и прелисти страниците, докато не намери портрета, който Алон беше нарисувал на борда на „Фиделити“.

— Ето — рече Габриел, — точно така изглежда.

Минаха три дни без никаква вест от Набил Азури. Габриел реши, че ливанецът или е офейкал с аванса, или е бил убит, докато се е опитвал да влезе в Еин ал Хилве. Но на четвъртата сутрин телефонът му иззвъня. Беше Азури и се обаждаше от Бейрут. Щял да бъде в хотел „Палм Бийч“ по обяд. Габриел затвори телефона, отиде на плажа и дълго тича покрай морето. Синините му бяха започнали да избледняват и го боляха много по-малко от преди. Щом приключи кроса си, той се върна в стаята си да се изкъпе и преоблече. Когато влезе в ресторанта край басейна, Азури допиваше втората си чаша шампанско.

— Какво шибано място, Майк! Истински ад.

— Не ти плащам десет хиляди долара, за да ми докладваш каква е обстановката в Еин ал Хилве — рече Габриел. — Това е работа на Обединените нации. Намери ли стареца? Жив ли е?

— Намерих го.

Габриел го погледна нетърпеливо.

— Девойката е напуснала Еин ал Хилве през 1990 година. Повече не се е върнала.

— Как се казва?

— Фелах. Фелах ал Тамари.

— Къде е отишла?

— Явно е била умно момиче. Спечелила е стипендия от ООН да учи в Европа. Старецът й е казал да тръгва и никога да не се връща в Ливан.

— Къде е учила? — попита Габриел, въпреки че вече се досещаше за отговора.

— Във франция. Първо в Париж, после е отишла някъде на юг. Старецът не беше сигурен. Изглежда, имало е дълги периоди, през които не са поддържали връзка.

— Сигурен съм, че е било така.

— Но не се сърдел на дъщеря си. Просто искал тя да има по-добър живот в Европа. Доколкото разбрах, не е искал тя да стане поредната жертва на палестинската трагедия.

— Но тя никога не е забравила Еин ал Хилве — отрони замислено Габриел. — Какво е следвала?

— Завършила е археология.

Габриел си спомни как изглеждаха ноктите на ръцете й. Тогава си беше помислил, че е грънчарка или че професията й е свързана с работа на полето. Една археоложка определено би могла да има такива нокти.

— Археология? Сигурен ли си?

— Беше категоричен по този въпрос.

— Нещо друго?

— Преди две години му изпратила много странно писмо — обясни Азури. — Молела го да унищожи всички писма и снимки, които му била пращала през годините от Европа. Но старецът не изпълнил желанието на дъщеря си. Писмата и снимките били всичко, което му било останало от нея. Две седмици по-късно някакъв бабаит нахълтал в стаята му и ги изгорил вместо него.

„Приятел на Халед“ — помисли си Габриел. Халед се опитваше да заличи миналото й.

— Как изкопчи информацията от него?

— Ти получи информацията, която искаше. Остави подробностите по придобиването й на мен, Майк.

— Показа ли му портрета?

— Показах го. Той се разплака. Не бил виждал дъщеря си от петнадесет години.

Час по-късно Габриел напусна хотела и отиде с наетата кола на летището, където изчака вечерния полет за Тел Авив. Когато стигна на улица „Наркис“, минаваше полунощ. Киара вече спеше. Той се мушна в леглото и тя се размърда, но не се събуди. А когато докосна с устни голото й рамо, жената измърмори нещо несвързано и се отдръпна от него. Габриел погледна към нощното си шкафче. Документите бяха изчезнали.

35. Тел Мегидо, Израел

На следващата сутрин Габриел отиде в Армагедон.

Остави шкодата си на паркинга за посетители и тръгна да се изкачва по пътеката към върха на хълма под палещите лъчи на слънцето. Спря за момент да огледа Долината на Израил. За него тя беше просто родина, но теолозите и онези, които бяха обсебени от пророчествата за края на света, вярваха, че тя ще бъде мястото на апокалиптичния сблъсък между силите на доброто и злото. Независимо от бъдещите бедствия, хълмът Тел Мегидо вече бе станал свидетел на много кръвопролития. Разположен на кръстопът между Сирия, Египет и Месопотамия, през хилядолетията той беше послужил за арена на дузина големи битки. Асирийци, израилтяни, ханаанци, египтяни, филистимяни, гърци, римляни и кръстоносци — всички те бяха проливали кръв под този хълм. Наполеон разгромил там османските турци през 1799 година, а след малко повече от век британският генерал Алънби ги победил отново.

Върхът на хълма представляваше същински лабиринт от траншеи и ями. Вече повече от век Тел Мегидо бе обект на периодични археологически разкопки. Досега археолозите бяха открили доказателства, че градът на върха на хълма е бил разрушаван и построяван наново около двадесет и пет пъти. В момента пак се копаеше. От една от траншеите се чу английска реч с американски акцент. Габриел се приближи до нея и погледна вътре. Двама студенти от Американския колеж, момче и момиче, се бяха навели над нещо, полузаровено в почвата. Алон помисли, че са кости, но не беше сигурен.

— Търся професор Лавон — обясни той.

— Тази сутрин той работи в К — отговори му момичето.

— Не разбирам.

— Изкопите са разположени във формата на решетка. Всеки участък е обозначен с буква. По този начин можем да картографираме местоположението на всяка находка. Вие сте застанали до 3. Виждате ли табелата? Професор Лавон работи в участък К.

Габриел се придвижи до изкопа, обозначен с К, и отново погледна надолу. На дъното му, на два метра под повърхността, се беше привела дребна човешка фигура, носеща широкопола сламена шапка. Професорът разкопаваше твърдия подпочвен слой с малка кирка и както обикновено, изглеждаше напълно погълнат от работата си.

— Откри ли нещо интересно, Ели?

Кирката спря да се движи. Професорът погледна нагоре.

— Само няколко парчета счупени грънци — отговори той. — Ами ти?

Габриел протегна надолу ръка. Ели Лавон я хвана и се изкатери на повърхността.

Седяха под сянката на синьо брезентово платнище и пиеха минерална вода на една походна масичка. Вперил очи в ширналата се под него долина, Габриел попита Лавон какво търси в Тел Мегидо.

— В наши дни съществува популярна археологическа доктрина, наречена библейски минимализъм. Минималистите например вярват, че цар Соломон е бил митична личност, нещо като еврейския еквивалент на крал Артур. Ние се опитваме да им докажем, че грешат.

— Наистина ли е съществувал?

— Разбира се, при това е построил град точно тук, на Мегидо.

Лавон свали широкополата си шапка и се зае да изтупва с нея кафявата прах, полепнала по панталоните му с цвят каки. Беше облечен, както винаги, с няколко ката дрехи — Габриел преброи три ризи, — а на врата му бе вързано червено памучно шалче. Лекият ветрец рошеше оредялата му прошарена коса. Той погледна изпитателно Габриел с живите си кафяви очи.

— Не е ли малко рано за теб да бъдеш тук, горе, в тази жега?

При последното им виждане професорът лежеше на болнично легло в медицинския център „Хадаса“.

— Тук съм само като доброволец. Работя по няколко часа рано сутрин. Лекарят ми смята, че това е добра терапия. — Лавон отпи от минералната си вода. — Впрочем открих, че това място дава ценен урок по смирение.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората идват и си отиват от това място, Габриел. Нашите предци са го владеели за кратко преди много-много време. Сега го владеем отново. Но един ден и ние ще си отидем. Въпросът е колко дълго ще се задържим тук този път и какво ще оставим след себе си, ще възхитим ли мъжете като мен, които ще дойдат да го разкопават в далечно бъдеще. Надявам се, че няма да са само руините от защитната стена.

— Още не съм готов да се откажа, Ели.

— И аз останах с такова впечатление. Доста зает си бил напоследък. Следя приключенията ти във вестниците. А за човек с твоята работа това хич не е добре — да бъде в медиите.

— Това беше и твое занимание.

— Някога — рече Лавон. — Преди много време. През септември 1972 година Шамрон беше вербувал младия, обещаващ археолог да стане член на екипа „Божи гняв“. Ели се беше превърнал в айн, наблюдател. Беше проследил членовете на „Черният септември“ и беше научил привичките им. В много отношения неговата работа бе най-опасната, защото дни наред бе изложен на риска да бъде разкрит от терористите без никакво подкрепление зад гърба си. В резултат на това нервите му пострадаха.

— Какво знаеш за случая, Ели?

— Чух слухове, че си се върнал в страната, нещо във връзка с бомбения атентат в Рим. После Шамрон се появи една вечер на вратата ми и ми каза, че преследваш момчето на Сабри. Вярно ли е? Наистина ли малкият Халед е организирал атентата в Рим?

— Той вече не е момче. Организира атентата в Рим, както и този в Лионската гара. А преди това е направил същото в Буенос Айрес и в Истанбул.

— Това не ме изненадва. Тероризмът е в кръвта на Халед. Откърмен е с него. — Лавон поклати глава. — Нали знаеш, ако бях пазил гърба ти във Франция, както правех едно време, всичките тези неща никога нямаше да се случат.

— Предполагам, че си прав.

Уменията на Лавон за проследяване бяха пословични. Шамрон обичаше да казва, че Ели може да изчезне, докато се здрависва с теб. Веднъж годишно той ходеше в Академията да предава опита си на следващите поколения. Наблюдателите, изпратени в Марсилия, вероятно също някога бяха присъствали на лекциите му.

— И така, какво те води в Армагедон?

Габриел сложи на масата една снимка.

— Чаровен дявол — отбеляза Лавон. — Кой е той?

Габриел постави на масата втори вариант на снимката, но на тази се виждаше още една фигура, седнала от лявата страна на красивия мъж — Ясер Арафат.

— Халед?

Габриел кимна.

— Това какво общо има с мен?

— Мисля, че двамата с Халед може би имате нещо общо.

— И какво е то?

Габриел погледна към разкопките.

Трима американски студенти се присъединиха към тях под сянката на брезентовото платнище. Лавон и Габриел помолиха да ги извинят и тръгнаха да се разхождат бавно в участъка на разкопките. Габриел разказа на Ели всичко, като започна с намереното в Милано досие и завърши с информацията, която Набил Азури му бе донесъл от Еин ал Хилве. Лавон го слушаше, без да задава въпроси, но Габриел разбра по изражението на умните му кафяви очи, че той вече прави необходимите връзки и търси нови пътища за проследяване. Ели беше нещо повече от изкусен наблюдател. Също като Габриел, археологът беше дете на оцелели от холокоста. След операция „Божи гняв“ той се бе настанил във Виена и беше отворил там малко бюро за разследвания, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Ползвайки съвсем оскъден бюджет, беше успял да проследи милиони долари, плячкосани от избити евреи, и беше изиграл важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки от милиарди долари в швейцарски банки. Преди пет месеца в офиса на Лавон беше избухнала бомба. Двете му помощнички бяха загинали, а самият той, тежко ранен, беше изпаднал в неколкоседмична кома. Мъжът, поставил бомбата, беше работил за Ерих Радек.

— Значи смяташ, че Фелах ал Тамари е познавала Халед?

— Убеден съм.

— Нещо не ми се връзва. За да остане скрит през всичките тези години, Халед трябва да е бил много предпазлив.

— Вярно е — каза Габриел, — но той знаеше, че Фелах ще загине при бомбения атентат в Лионската гара и че тайната му ще бъде съхранена. Тя го обичаше, а той я излъга.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Но най-неопровержимото доказателство, че са се познавали, идва от баща й. Фелах го е помолила да изгори писмата и снимките, които му е изпращала през годините. Това означава, че Халед е присъствал на някои от тях.

— Като Халед ли?

Габриел поклати глава:

— Те са представлявали по-голяма заплаха заради друго. Сигурно го е споменавала с другото му име — френското.

— Значи смяташ, че Халед се е запознал с момичето при нормални обстоятелства и по-късно го е вербувал?

— Точно така е постъпил — отговори Габриел. — Така би постъпил и баща му.

— Може да са се срещнали къде ли не.

— Вероятно е било на място като това.

— На археологически разкопки ли?

— Тя е била студентка по археология. Вероятно Халед също е бил такъв. Или пък е бил професор като теб.

— А може би просто е бил един привлекателен арабин, с когото се е запознала в някой бар.

— Ние знаем името й, Ели. Знаем, че е била студентка и че е следвала археология. Ако тръгнем по следите на Фелах, те ще ни отведат до Халед. Сигурен съм.

— Ами проследи ги тогава.

— По очевидни причини засега не мога да се върна в Европа.

— А защо не се обърнеш към Службата и не оставиш нейните търсачи да свършат тази работа?

— Защото след фиаското в Париж никой няма да иска да се занимава с Халед на европейска територия — или поне не официално. Освен това аз съм представител на Службата и възлагам тази работа на теб. Искам да го откриеш, Ели. Тайно. Ти имаш тази дарба. Знаеш как се вършат подобни работи, без да се вдига шум.

— Така е, но съм загубил форма.

— А във форма ли си да пътуваш?

— Стига да няма грубости. Това е в твоята област. Аз съм книжният плъх, а ти — човекът с мускулите.

Лавон извади от джоба на ризата си цигара и я запали, като я заслони с ръка от вятъра. Преди да заговори отново, погледна за момент към Долината на Израил.

— Но ти винаги си бил такъв, нали, Габриел? Харесва ти да играеш ролята на чувствителния художник, но дълбоко в себе си приличаш на Шамрон повече, отколкото си даваш сметка.

— Халед ще убие още хора. Може би ще изчака до следващия април, а може би и по-скоро ще си намери нова цел — нещо, което да му позволи да утоли временно жаждата си за еврейска кръв.

— А може би ти страдаш от същата жажда?

— Донякъде — призна Габриел. — Но тук не става въпрос за отмъщение, а за справедливост. За опазване живота на невинни хора. Ще го намериш ли заради мен, Ели?

Лавон кимна.

— Не се притеснявай, Габриел. Ще го открия… Преди да е убил още хора.

Те замълчаха за момент и се загледаха към долината.

— Ние ли ги прогонихме, Ели?

— Кого, ханаанците ли?

— Не, Ели. Арабите.

— Със сигурност не сме ги помолили да останат — отговори Лавон. — Може би така е било по-лесно.

Един син седан беше паркиран на улица „Наркис“ с работещ двигател. Габриел разпозна лицето на мъжа, който седеше зад волана. Той влезе в жилищната сграда и изкачи бързо стълбището. На площадката, пред полуотворената врата на апартамента, бяха оставени два куфара. Киара седеше във всекидневната, облечена с изискан черен костюм и с обувки с висок ток. Беше гримирана. Габриел никога преди не я беше виждал с грим.

— Къде отиваш? — попита той.

— Знаеш много добре.

— По работа ли?

— Естествено по работа.

— Кога ще се върнеш?

Мълчанието й му подсказа, че няма да се върне.

— Когато приключа със задачите, ще се върна във Венеция — каза Киара и добави: — Да се погрижа за семейството си.

Той остана неподвижен, загледан в нея. Сълзите, които се търкулнаха по бузите й, бяха черни от грима. На Габриел му заприличаха на мръсни дъждовни струйки, стичащи се по лице на статуя. Киара ги избърса и се втренчи в почернелите върхове на пръстите си, ядосана, че не може да контролира емоциите си. После изправи гръб и примигна решително.

— Изглеждаш разочарован от мен, Габриел.

— От какво?

— Че плача. Ти никога не плачеш, нали?

— Вече не.

Той приседна до нея и хвана ръката й. Тя я издърпа и избърса размазания грим с книжна кърпичка, после извади малка пудриера и погледна отражението си в огледалцето.

— Не мога да се кача на самолета в този вид.

— Така е.

— Не си прави илюзии, няма да остана тук. Пък и ти не го искаш. Никога няма да ми кажеш да си замина, понеже си прекалено добър, но аз знам, че желаеш да се махна. — Тя затвори пудриерата. — Не те обвинявам. Колкото и да е странно, даже те обичам още повече. Щеше ми се само да не ми беше казвал, че искаш да се ожениш за мен.

— Исках го — рече той.

— Така ли? — иронично попита тя.

— Искам да се оженя за теб, Киара. — Алон се поколеба. — Но не мога. Женен съм за Леа.

— Това значи преданост, нали, Габриел? Вярност към дълга или към нечии задължения. Лоялност.

— Не мога да я оставя точно сега, не и след всичко, което преживя заради Халед.

— След някоя и друга седмица тя вече няма да си спомня какво се е случило. — Щом забеляза червенината, която плъзна по лицето на Габриел, тя взе ръката му в своята. — Господи, съжалявам. Моля те, забрави, че някога съм казала това.

— Забравено е.

— Глупаво ще бъде от твоя страна да ми позволиш да си отида. Никой никога няма да те обича така, както те обичах аз. — Тя се изправи. — Но ние ще се видим отново, сигурна съм. Кой знае, може би скоро ще работя за теб.

— Какви ги говориш?

— В Службата гъмжи от слухове.

— Както обикновено. Не трябва да им обръщаш внимание, Киара.

— Веднъж дочух слух, че никога няма да напуснеш Леа, за да се ожениш за мен. Ще ми се да му бях обърнала внимание. — Тя преметна чантата си през рамо, сетне се наведе и го целуна по устните. — Една последна целувка — прошепна.

— Позволи ми поне да те закарам до летището.

— И двамата не се нуждаем от сълзливо сбогуване на „Бен Гурион“. Помогни ми само за багажа.

Той свали куфарите долу и ги натовари в багажника на колата. Киара се качи на задната седалка и затвори вратата, без да го погледне. Габриел остана в сянката на едно евкалиптово дърво да наблюдава отдалечаващата се кола. Когато се качи обратно в празния апартамент, изведнъж осъзна, че не я беше помолил да остане. Ели се бе оказал прав. Така беше по-лесно.

36. Тивериада, Израел

Седмица след заминаването на Киара Габриел отиде с колата си в Тивериада на вечеря у семейство Шамрон. Йонатан беше там заедно с жена си и трите им деца. Там бяха също Римона и съпругът й. Двамата идваха от дежурство и все още бяха в униформа. Ари беше заобиколен от семейството си и Габриел не го бе виждал толкова щастлив от години. След като се навечеряха, Шамрон изведе Алон и Йонатан на терасата. Ярката луна се отразяваше в спокойната повърхност на Генисаретското езеро. Отвъд него, черни и безформени, се издигаха Голанските възвишения. Ари обичаше да излиза на терасата си, защото тя гледаше на юг, към враговете му. Затова беше доволен просто да си седи там и да слуша как Габриел и Йонатан обсъждат песимистично матсава — ситуацията. След известно време Шамрон изгледа втренчено сина си, за да му подскаже, че иска да говори насаме с Габриел.

— Разбрах посланието, Абба75 — каза Йонатан и се изправи. — Оставям ви.

— Той е полковник от Израелската отбранителна армия — каза Габриел, щом останаха сами. — Не му харесва, когато се отнасяш към него по този начин.

— Йонатан си има своята работа, а ние — нашата. — Ари ловко прехвърли темата на разговора от личните си проблеми върху тези на Габриел. — Как е Леа?

— Утре ще я водя на Маслиновия хълм да види гроба на Дани.

— Предполагам, че лекарят й е одобрил тази разходка?

— Той ще ни придружи заедно, с половината персонал на психиатричната клиника „Маунт Херцел“.

Шамрон запали цигара.

— Имаш ли вести от Киара?

— Не, а и не очаквам. Знаеш ли къде е?

Ари погледна театрално часовника си.

— Ако операцията се развива според плана, в момента навярно пие бренди в някоя планинска хижа в Зермат с един швейцарски джентълмен със съмнителна репутация. Този джентълмен се кани да превози с кораб голяма партида оръжия за една ливанска партизанска групировка, която не ни мисли доброто. Искаме да научим кога напуска пристанището тази пратка и къде ще бъде откарана.

— Моля те, кажи ми, че отдел „Операции“ не използва бившата ми годеница за мишеловка76?

— Не съм посветен в подробностите по операцията, само в крайната цел. Колкото до Киара, тя е известна като момиче с висок морал. Сигурен съм, че ще успее да изиграе нашия приятел от Хелвеция.

— И все пак тази работа не ми харесва.

— Не се притеснявай — успокои го Шамрон. — Скоро ти ще си този, който ще решава как да я използваме.

— Какво имаш предвид?

— Министър-председателят желае да си поговорите. Иска да ти предложи една работа.

— Да ме направи копиеносец?

Ари отметна глава и се разсмя, после смехът му премина в дълга и мъчителна кашлица.

— Всъщност иска да станеш новия ръководител на отдел „Операции“.

— Аз ли? Когато комисията на Лев приключи с мен, ще съм щастлив, ако успея да си намеря работа като охранител на някое кафене по улица „Бен Яхуда“.

— Ще излезеш чист от разследването. Сега не е време за публично самобичуване. Остави това на американците. Ако се наложи да кажем няколко полуистини, ако трябва да излъжем страна като Франция, която не се интересува от нашето оцеляване, ще го направим — и толкоз!

— Чрез заблуда ще воюваш ти — каза Алон, цитирайки мотото на Службата.

Шамрон кимна и добави:

— Амин.

Габриел се замисли:

— Но дори и да изляза чист, Лев няма да ми позволи да стана началник на отдел „Операции“.

— Той няма да има думата. Скоро ще бъде освободен от поста си, пък и няма много приятели на булевард „Цар Саул“ и на улица „Каплан“. Никой няма да го покани за втори танц.

— И кой ще бъде новият шеф?

— Двамата с премиера разполагаме с кратък списък с имена. Нито един от включените в него не е от Службата. Когото и да изберем, ще се нуждае от опитен човек начело на отдел „Операции“.

— Знаех си, че работите отиват натам — въздъхна Габриел. — Разбрах го още щом те видях във Венеция.

— Признавам, че мотивите ми са егоистични. Моята служба на този пост също е към края си. Ако министър-председателят бъде свален, аз ще го последвам. И този път няма да има връщане от изгнанието. Нужен си ми, Габриел. Нужен си ми, за да наглеждаш това, което създадох.

— Службата ли?

Шамрон поклати глава и показа с жест ширналата се пред тях земя.

— Знам, че ще го направиш — продължи той. — Нямаш друг избор. Неслучайно майка ти те е кръстила Габриел. Михаил е най-висшестоящият, но ти, Габриел, си най-могъщият77. Ти си този, който брани Израел. Ти си ангелът на възмездието, принцът на огъня.

Потънал в мълчание, Алон погледна към езерото и отрони:

— Но преди това трябва да се погрижа за едно нещо.

— Ели ще намери Халед, още повече че разполага с уликите, които си му дал. Ти се справи блестящо с детективската работа. Винаги си имал нюх за тези неща.

— Всичко е заради Фелах — рече Габриел. — Тя го обрече, като ми разказа историята си.

— Това е характерна черта на всички палестинци. Винаги разказват за изгнанието си. Не могат да спрат да говорят за тези неща. — Шамрон се наведе напред, като облегна лакти на коленете си. — Наистина ли си сигурен, че искаш именно ти да превърнеш Халед в мъченик? Има други момчета, които могат да го свършат вместо теб.

— Знам — каза Алон, — но трябва да го направя аз.

Ари тежко въздъхна:

— Щом трябва… Но този път ще действаш самостоятелно. Никакви екипи, никакво наблюдение, нищо, което Халед да обърне в своя полза. Само вие двамата.

— Така и трябва да бъде.

Умълчаха се, загледани в движещите се светлини на един риболовен кораб, който се носеше бавно към Тивериада.

— Искам да те питам нещо — продума накрая Габриел.

— Знам. Ще говориш с мен за Тохнит Далет. За Бейт Сайед и Самария.

— Как разбра?

— Бродиш в необятността на палестинската болка от доста време насам. Логично е.

Той зададе на Шамрон същия въпрос, който беше отправил към Ели Лавон преди седмица в Мегидо:

— Ние ли ги прогонихме?

— Разбира се, че ние — отвърна Шамрон, после добави напрегнато: — Но само на няколко места и при специфични обстоятелства. Ако питаш мен, трябваше да прогоним повече от тях. Ето къде сгрешихме.

— Не говориш сериозно, Ари.

— Нека ти обясня. Историята ни отреди да бъдем губеща сила. През 1947 година Обединените нации решиха да ни дадат парче земя, на което да основем новата си държава. Помниш ли, четири пети от Британския мандат в Палестина вече бяха отцепени, за да бъде създадена Трансйордания. Осемдесет процента! От останалите двадесет процента ООН ни даде половината — десет процента от Британския мандат в Палестина, Крайбрежната равнина и пустинята Негев. Но арабите пак казаха не. Представи си, ако бяха казали да. Представи си, ако бяха казали да през 1937 година, когато Британската кралска комисия препоръча подялбата. Колко милиона хора можехме да опазим? Твоите дядо и баба щяха още да са живи. Моите родители и моите сестри можеха още да са живи. Но какво направиха арабите? Те казаха не, минаха на страната на Хитлер и насърчиха нашето изтребление.

— Това оправдава ли ни, че сме ги прогонили?

— Не, а и ние не го направихме по тази причина. Арабите бяха прогонени вследствие на войната, която те започнаха. Земята, която ни даде ООН, беше населена с петстотин хиляди евреи и четиристотин хиляди араби. Онези араби бяха вражеска сила, готова да ни унищожи. Знаехме, че в момента, в който обявим независимостта си, ще се превърнем в мишена, ще бъдем заплашени от панарабско нашествие. Трябваше да подготвим бойното поле. Не можехме да водим две войни едновременно — с едната ръка да воюваме с египтяните и с йорданците, докато с другата се сражаваме с арабите от Бейт Сайед и Самария. Те трябваше да си отидат.

Шамрон усети, че Габриел продължава да го гледа със съмнение и попита:

— Кажи ми нещо: мислиш ли, че ако арабите бяха спечелили войната, щеше да има някакви еврейски бегълци? Виж какво стана в Хеброн. Събраха евреите в центъра на града и ги избиха. Нападнаха конвой с лекари и сестри, насочили се към Маунт Скопус, и ги заклаха до един. За да са сигурни, че никой няма да оживее, заляха камионите с бензин и ги запалиха. Ето с какви врагове си имахме работа. Целта им беше да ни избият всичките, така че никога да не се върнем. Целта им е същата и до днес. Искат да ни изтребят до крак.

Габриел повтори пред Ари думите, които Фелах му бе казала по време на пътуването им до Париж: „Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате страданията ми и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните“.

— Наистина си ги е причинила сама — рече Шамрон.

— Но имало ли е повсеместна стратегия за прогонване? Участвал ли си в етническо прочистване от политически подбуди?

— Не. И доказателствата за това са навсякъде около теб. Завчера си вечерял в Абу Гош. Ако имаше повсеместна политика на гонения, Абу Гош щеше ли да бъде там? Защо Самария е изчезнала от Западна Галилея, а Ал Макър е все още там? Защото жителите на Абу Гош и Ал Макър не се опитаха да ни изколят. Но може би именно в това е грешката ни. Трябвало е да ги прогоним всичките, вместо да се опитваме да запазим арабско малцинство в центъра на държавата си.

— Тогава бежанците щяха да са повече.

— Така е, но ако бяха лишени от надеждата да се завърнат някога, може би щяха да се интегрират в Йордания и Ливан, вместо да позволят да бъдат използвани за пропаганда, целяща да изкара държавата ни като свърталище на демони. Защо бащата на Фелах ал Тамари продължава да живее в Еин ал Хилве и до днес? Защо нито една от братските арабски държави — нации, с които има общ език, култура и религия — не го е приела? Понеже те искат да го използват като довод, който да постави под въпрос правото ми на съществуване. Аз съм тук. Живея, дишам. Съществувам. Не се нуждая от ничие разрешение, за да ме има. Не ми трябва ничие одобрение. И определено нямам къде другаде да отида. — Той погледна към Габриел. — Искам само ти да я наглеждаш вместо мен. Очите ми вече не са това, което бяха.

Светлините на риболовния кораб изчезнаха в пристанището на Тивериада. Ари внезапно придоби уморен вид.

— На това място никога няма да има мир, пък и никога не е имало. Откакто сме дошли в тези земи от Египет и Месопотамия, непрекъснато воюваме. С ханаанци, асирийци, филистимяни, римляни, амалеки. Заблудихме се и повярвахме, че враговете ни са се отказали от мечтата си да ни унищожат. Молим се на бог за невъзможни неща. Мир без справедливост, опрощение без обезщетение. — Той изгледа предизвикателно Алон. — Любов без саможертва.

Габриел се изправи и се приготви да тръгва.

— Какво да кажа на министър-председателя?

— Кажи му, че трябва да обмисля предложението.

— Отдел „Операции“ е просто една междинна спирка, Габриел. Един ден ти ще си шефът. Мемунехът.

— Ти си Мемунехът, Ари. И винаги ще бъдеш.

Шамрон се засмя доволно, а после отново попита:

— Какво да му предам, Габриел?

— Кажи му, че аз също нямам къде другаде да отида.

Телефонното обаждане на Джулиан Ишърууд осигури на Габриел дълго търсения повод да премахне последните следи, които Киара беше оставила в апартамента. Той се свърза с една благотворителна фондация за руски имигранти и заяви, че иска да направи дарение. На следващата сутрин две кльощави момчета от Москва дойдоха и отнесоха всички мебели от всекидневната: диваните и столовете, масичките и лампите, кухненската маса, дори декоративните месингови купи и керамичните чинии, които Киара беше подбрала и наредила така грижливо. Спалнята остави непокътната, с изключение на чаршафите, които все още бяха пропити с ванилов аромат от косата на Киара.

През следващите дни през улица „Наркис“ минаваше неспирен поток от товарни камиони. Голямата бяла лабораторна маса пристигна първа, последвана от насочващи се флуоресцентни и халогенни лампи. От реномирания магазин за художествени материали „Л. Корнелисън & син“, разположен на улица „Грейт Ръсел“ в Лондон, му доставиха пратка с четки, бои, разтворител и лак. Едно химическо предприятие от Лийдс изпрати няколко кутии с избухливи разтворители, които събудиха необичайно голям интерес в израелските пощенски служби. От Германия пристигна скъп микроскоп с подвижно рамо, а от една венецианска работилница — два големи дъбови статива.

„Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ — маслената картина, приписвана неособено убедително на Еразъм Квелин — пристигна на следващия ден. Габриел прекара по-голямата част от следобеда в разглобяване на сложния транспортен сандък и прибегна до помощта на Шамрон, за да постави огромната картина на два статива. Изображението на Даниил, заобиколен от диви зверове, заинтригува Ари и той остана до късно през нощта. А Габриел, въоръжен с памучни тампони и купа с разтвор от дестилирана вода и амоняк, се зае с досадната задача да почисти повърхността на картината от образувалия се в продължение на век слой мръсотия.

Алон се опита да възстанови, доколкото е възможно, работните си навици от Венеция. Ставаше, преди да се е развиделило, и се противопоставяше на навика си да включи радиото, защото се опасяваше, че дневната порция кръвопролития и постоянните сигнали за тревога могат да развалят магията, в която го бе потопила картината. Стоеше в ателието до обяд и обикновено късно вечер се връщаше да продължи работата си. Прекарваше на булевард „Цар Саул“ колкото е възможно по-малко време, затова научи за оставката на Лев по радиото в колата си, докато шофираше от улица „Наркис“ към „Маунт Херцел“, за да види Леа. Когато бяха заедно, пътешествията й до Виена бяха по-незначителни и краткотрайни. Тя му задаваше въпроси за миналото им.

— Къде се запознахме, Габриел?

— В „Бетсал’ел“. Ти си художник, Леа.

— Къде се оженихме?

— В Тивериада. На терасата на Шамрон, която гледа към Генисаретското езеро.

— И сега си реставратор?

— Учих във Венеция при Умберто Конти. Ти имаше обичая да ме посещаваш през няколко месеца. Позира като немска девойка от Бремен. Спомняш ли си?

Един горещ юнски следобед Габриел пиеше кафе заедно с доктор Бар Зви в служебната столова на клиниката.

— Тя ще бъде ли в състояние да излезе някога оттук?

— Не.

— А за кратки периоди?

— Възможно е — отговори лекарят. — Всъщност мисля, че това е доста добра идея.

Първите няколко пъти Леа излизаше от клиниката, придружена от медицинска сестра. После, когато започна да се чувства по-уверено навън, Габриел сам я водеше в апартамента си. Тя сядаше на един стол в ателието му и го наблюдаваше как работи в продължение на часове. Понякога присъствието й му действаше успокоително, друг път му причиняваше нетърпима болка. Но винаги му се искаше да я настани до статива и да пресъздаде жената, която беше качил в колата през онази снежна нощ във Виена.

— Имаш ли мои картини?

Той й показа портрета в спалнята. Когато го попита кой е моделът, Габриел й отговори, че това е самият той.

— Изглеждаш тъжен.

— Бях уморен. Нямаше ме в продължение на три години.

— Наистина ли аз съм нарисувала това?

— Беше по-добра от мен — рече той.

Един следобед, докато ретушираше унищожен участък от лицето на Даниил, тя го попита защо е отишла във Виена.

— Бяхме се разделили заради работата ми. Мислех, че прикритието ми е достатъчно надеждно, за да ви взема при мен. Постъпих глупаво и ти си тази, която плати заради грешката ми.

— При теб имаше още една жена, нали? Едно френско момиче, което работеше за Службата.

Габриел кимна и продължи работата си върху лицето на Даниил. Леа настоя за още информация.

— Кой го направи? — попита тя. — Кой сложи бомбата в колата ми?

— Арафат. Трябвало е да умра заедно с теб и Дани, но човекът, отговорен за изпълнението на мисията, променил плана.

— Жив ли е още този човек?

Габриел поклати глава.

— А Арафат?

Той й обясни, че Ясер Арафат — смъртният враг на Израел — сега живее близо, в Рамала.

— Арафат е тук! Как е възможно това?

„От устата на невинните“ — помисли си Габриел. В същия момент чу стъпки по стълбището. Ели Лавон влезе в апартамента, без да си направи труда да почука.

37. Екс ан Прованс. Пет месеца по-късно

В дефилетата и клисурите на Буш дю Рон задуха първият мистрал. Докато слизаше от своя мерцедес седан, Пол Мартино закопча платненото си работно яке и вдигна яката му. В Прованс беше дошла поредната зима. „Още две-три седмици — помисли си той — и ще трябва да преустановя разкопките до пролетта“.

Извади платнената раница от багажника на колата и тръгна покрай древната каменна стена на планинската крепост. Като стигна до края на стената, Пол спря. На около петдесет метра от него, близо до върха на възвишението, някакъв художник стоеше пред една картина. На върха на хълма често идваха художници да рисуват. Самият Сезан78 беше обожавал внушителната гледка от масива Шен дьо л’Етоал. И все пак Мартино реши, че ще е по-разумно да разгледа по-отблизо човека, преди да се залови за работа.

Той прехвърли пистолета „Макаров“ от раницата в джоба на якето си и тръгна към художника. Мъжът беше с гръб към него. Ако се съдеше по позата на главата му, той се взираше в далечината към планината Сент Виктоар. Наблюденията на Мартино се потвърдиха няколко секунди по-късно, когато зърна платното за пръв път. Творбата много напомняше класическите пейзажи на Сезан. Всъщност беше обезпокоително точна репродукция.

Художникът беше погълнат до такава степен от работата си, че не чу приближаването на Мартино. Спря да рисува и го погледна едва когато той застана зад гърба му. Носеше дебел вълнен пуловер и измачкана широкопола шапка, която потрепваше от вятъра. Сивата му брада беше дълга и рошава, а ръцете му бяха изцапани с боя. Ако се съдеше по изражението му, не беше никак доволен, че го прекъсват. Мартино изпита симпатия към него.

— Очевидно сте голям поклонник на Сезан — заговори го той.

Художникът кимна и се върна към работата си.

— Репродукцията е много добра. Ще ми я продадете ли?

— Страхувам се, че тази вече е договорена, но ако желаете, мога да ви нарисувам друга.

Мартино му подаде визитката си.

— Можете да се свържете с мен в кабинета ми в университета. Ще обсъдим цената, когато видя завършеното платно.

Художникът взе визитката и я пусна в дървения куфар, в който държеше боите и четките си. Мартино му пожела успешна работа и продължи през археологическия обект към изкопа, в който беше работил предния следобед. Спусна се в ямата, махна синия брезент, покриващ дъното й, и откри грубо издяланата каменна глава. След това отвори раницата си и извади отвътре малка хавлиена кърпа за ръце и четка. Вече се канеше да пристъпи към работа, когато съзря в дъното на ямата нечия сянка. Пол се надигна на колене и погледна нагоре. Очакваше да види Ивет или някой от другите археолози, работещи на разкопките. Вместо това, забеляза увенчания с шапка силует на художника, закрил с тялото си лъчите на яркото слънце. Той вдигна ръка към челото си и заслони очи.

— Ще бъдете ли така добър да се махнете оттам? Засенчвате ми светлината.

Художникът мълчаливо протегна визитката, която Мартино току-що му беше дал.

— Мисля, че името на нея е грешно.

— Моля?

— Тук пише Пол Мартино.

— Да, това съм аз.

— Но не е истинското ви име, нали?

Мартино усети, че лицето му пламва. Вгледа се внимателно във фигурата, застанала на ръба на изкопа. Това наистина ли беше той? Не можеше да е сигурен, не и при тази гъста брада и широкополата шапка. После се сети за пейзажа. Картината беше перфектна имитация на Сезан и като багри, и като композиция. Разбира се, че е той. Пол плъзна бавно ръка към джоба си и се опита да спечели още малко време.

— Слушай, приятелю, името ми е…

— Халед ал Халифа — прекъсна го художникът. Следващите му думи бяха на арабски: — Наистина ли искаш да умреш като французин? Ти си Халед, син на Сабри, внук на Асад, Лъвът на Бейт Сайед. Пистолетът на баща ти е в джоба на якето ти. Хайде, опитай се да го извадиш. Но преди това ми кажи името си.

Халед сграбчи дръжката на пистолета, но в мига, в който го извади от джоба си, първият куршум прониза гърдите му. Вторият го накара да изпусне оръжието. Той политна назад и удари главата си в каменистото дъно на изкопа. Докато губеше съзнание, умиращият мъж погледна нагоре и видя как евреинът загреба шепа пръст от купчината до ръба на ямата. Хвърли я върху лицето на Халед, след това вдигна за последен път пистолета си. Арабинът видя проблясъка на изстрела, сетне го обгърна тъмнина. Ямата започна да се върти и той усети как пропада в спиралата на миналото.

Художникът затъкна отново беретата в колана на панталона си и се върна на работното си място. Топна четката си в черна боя и се подписа върху платното, след което му обърна гръб и тръгна да се изкачва по склона на хълма. В сянката на древната стена срещна девойка с къса коса, която приличаше донякъде на Фелах ал Тамари. Той й пожела добро утро и яхна мотоциклета си. Миг по-късно вече го нямаше.