Принцът на огъня

15. Марсилия

За втори път в рамките на десет дни Пол Мартино пропътува разстоянието от Екс ан Прованс до Марсилия. Той отново влезе в кафенето на малката пресечка на „Рю де Конвалесан“ и изкачи тясното стълбище до апартамента на първия етаж. И пак бе посрещнат на площадката от мъжа в роба, който му заговори тихо на арабски. Седнаха на пода в малката всекидневна, подпрени на копринени възглавници. Домакинът бавно натъпка с хашиш наргилето и доближи до него запалена кибритена клечка. В Марсилия той бе познат като Хаким ел Бакри, скорошен имигрант от Алжир. Мартино го познаваше с друго име — Абу Садик. Обаче не го назоваваше с него, както и Абу Садик не го наричаше с името, дадено му от истинския му баща.

Абу Садик дръпна здраво от мундщука на наргилето, после го подаде на Мартино. Той, на свой ред, смукна дълбоко и изкара дима през ноздрите си. След това изпи последната глътка от кафето си. Забулена жена отнесе празната чашка и му предложи друга. Когато Пол поклати глава, тя тихо излезе от стаята.

Мартино притвори очи, когато вълната на насладата премина през цялото му тяло. „Арабски обичай! — помисли си той. — Малко пушене, чаша сладко кафе, раболепието на жена, която си знае мястото в живота“. Макар да бе отгледан и възпитан като французин, във вените му течеше арабска кръв и най-добре му прилягаше арабският език — поетичен език, пропит от завоевания и страдания. Имаше време, когато раздялата с народа му беше непоносимо тежка. В Прованс бе заобиколен от хора като него и въпреки това не можеше да общува с тях. Сякаш беше осъден да се скита сред себеподобните си като прокълнат дух сред живите. Само тук, в малкия апартамент на Абу Садик, можеше да се държи естествено. Садик разбираше това и вероятно поради тази причина не бързаше да заговори по работа. Той добави хашиш в наргилето и запали нова клечка.

Пол си дръпна отново, този път по-дълбоко, и задържа дима, докато изпита чувството, че дробовете му ще се пръснат. Умът му започна да блуждае. Видя Палестина не със собствените си очи, а както му бе описана от онези, които действително я бяха виждали. Като баща си, Мартино никога не бе стъпвал там. Лимонови дръвчета и маслинови горички — ето какво си представяше. Бистри извори и кози, катерещи се по жълтеникавокафявите хълмове на Галилея. „Нещо като Прованс — помисли си той — преди пристигането на гърците“.

Картината се разсея и Пол се видя да се разхожда сред келтски и римски руини. Пристигна в някакво село от Крайбрежната равнина в Палестина. Бяха го наричали Бейт Сайед. Сега там нямаше нищо, освен отпечатък от нечия стъпка на прашната земя. В халюцинацията си Мартино падна на колене и заби лопатата си в земята. Но не откри нищо — нямаше сечива или гърнета, монети или човешки останки. Сякаш хората просто се бяха изпарили.

Насили се да отвори очи. Видението постепенно изчезна. Мисията му скоро щеше да приключи. Убийците на баща му и дядо му щяха да бъдат наказани и законното му право — върнато. Пол беше убеден, че няма да прекара последните дни от живота си като французин в Прованс, а като арабин в Палестина. Народът му, изгубен и разпилян, щеше да се завърне в своята родина и Бейт Сайед щеше да възкръсне. Дните на евреите бяха преброени. Щеше да ги постигне участта на всички, които бяха дошли в Палестина преди тях: гърци, римляни, персийци, асирийци, турци и британци. Скоро щеше да прави своите разкопки сред руините на еврейските селища. Мартино беше сигурен в това.

Абу Садик го дърпаше за ръкава на ризата и го викаше с истинското му име. Пол бавно обърна глава и го изгледа с полуотворени очи.

— Наричай ме Мартино — каза той на френски. — Аз съм Пол Мартино. Доктор Пол Мартино.

— За момент беше много далеч.

— Бях в Палестина — прошепна Пол. Говореше забавено под въздействието на наркотика. — В Бейт Сайед.

— Скоро всички ще бъдем там — каза Абу Садик.

Мартино се усмихна — спокойно и уверено. Буенос Айрес, Истанбул, Рим — три атентата, всичките безупречно планирани и изпълнени. Групите бяха доставили експлозивите при целите и бяха изчезнали безследно. Пол бе маскирал всяка от операциите като археологическа дейност и бе действал чрез посредник. Абу Садик се занимаваше с акцията в Париж. Мартино я бе замислил и организирал, а Садик от своето кафене в квартал „Белсюнс“ местеше пешките по негова команда. Когато всичко свършеше, Абу щеше да бъде сполетян от същата съдба като всички други, които Мартино бе използвал преди това. Той се бе поучил от грешките на предците си. Никога нямаше да позволи да бъде погубен от арабски предател.

Домакинът подаде наргилето на госта си, но той отказа, вдигайки ръка. После с бавно кимване го подкани да докладва накратко за последния етап от подготовката. През следващия половин час Мартино остана мълчалив, докато Абу Садик го запознаваше с местоположението на екипите, с адресите в Париж, където бяха оставени куфарите със състоянието на тримата шахиди. Домакинът млъкна, докато забулената жена наливаше още кафе. Когато тя излезе, той спомена, че последният член на екипа ще пристигне в Марсилия след два дни.

— Тя иска да те види — добави той. — Преди операцията.

Мартино поклати глава. Познаваше девойката — някога бяха любовници. Знаеше защо иска да го види, но по-добре беше сега да не бъдат заедно. Иначе Пол можеше да размисли за съдбата, която бе планирал за нея.

— Придържаме се към първоначалния план — каза той. — Къде ще се срещна с момичето?

— В интернет клуба, който гледа към пристанището. Знаеш ли го?

Мартино кимна утвърдително.

— Тя ще бъде там в дванадесет и тридесет.

Точно тогава от минарето на джамията, която се намираше нагоре по улицата, мюезинът призова правоверните за молитва. Мартино затвори очи, докато познатите думи се лееха над него.

Аллах е най-велик. Свидетелствам, че няма друг бог, освен Аллах и свидетелствам, че Мохамед е негов роб и пратеник. Елате за молитва. Преуспявайте. Аллах е най-велик. Няма друг бог, освен Аллах.

Когато призивът за молитва свърши, той се изправи и се приготви да тръгва.

— Къде е Хадави? — попита Мартино.

— В Цюрих.

— Той ни е нещо като бреме, не мислиш ли?

Абу Садик кимна.

— Искаш ли да го преместя?

— Не — отвърна Пол. — Просто го убий.

Главата на Мартино се проясни, докато стигна до „Плас дьо ла Префектюр“. „Колко са различни нещата в този край на Марсилия!“ — помисли си той. Улиците бяха по-чисти, магазините — по-многобройни. Археологът в него можеше да размишлява за природата на двата свята, които съжителстваха в този старинен град. Единият се бе съсредоточил върху набожността, другият — върху консумацията. Единият имаше много деца, другият ги смяташе за финансово бреме. Мартино бе убеден, че не след дълго французите щяха да бъдат малцинство в собствената си страна, заселници в собствената си земя. Скоро — след век или малко повече — Франция щеше да бъде мюсюлманска държава.

Той зави по булевард „Сен Реми“. С три платна и разделена по средата от платен паркинг, улицата се изкачваше към малък зелен парк с изглед към пристанището. Сградите от двете й страни бяха еднакво високи и построени от великолепен вулканичен камък. Железни решетки покриваха прозорците на партера. В много от тях се помещаваха фирмени офиси — адвокатски кантори, лекарски кабинети, агенции за недвижимо имущество, а нагоре по улицата имаше няколко банки и голям магазин за вътрешно обзавеждане. В най-долния й край пък, там, където бе началото на „Плас дьо ла Префектюр“, имаше два павилиона, разположени един срещу друг. Единият продаваше вестници, а другият — сандвичи. През деня на улицата ставаше малък пазар, но сега се бе здрачило и продавачите бяха прибрали сирената и зеленчуците си и се бяха разотишли по домовете си.

Сградата с номер 56 беше само жилищна. Фоайето бе чисто, стълбището — широко, с дървен парапет и нова пътека на стълбите. Апартаментът беше празен, с изключение на една бяла кушетка и телефон на пода.

Мартино се наведе, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му телефонен секретар — точно както бе очаквал.

— В Марсилия съм. Обади ми се, когато можеш.

Затвори телефона и седна на кушетката. Усети натиска на пистолета отзад на кръста си. Протегна се и го измъкна от колана на дънките си. Деветмилиметров „Стечкин“ — пистолетът на баща му. В продължение на много години след смъртта му в Париж той бе събирал прах в полицейския архив като улика за съдебен процес, който никога не се състоя. През 1985 година един агент от френското разузнаване бе отнесъл тайно пистолета в Тунис и го бе подарил на Арафат. Той пък го даде на Мартино.

Телефонът иззвъня. Мартино вдигна слушалката.

— Мосю Веран?

— Мими, любов моя! — възкликна Пол. — Толкова се радвам да чуя гласа ти.

16. Рим

Телефонът го събуди. Като всички телефони в тайните квартири, той нямаше звънец, а само мигаща лампичка, ярка като маркировка в тунел. Той протегна ръка и долепи слушалката до ухото си.

— Събуди се — каза Шимон Пацнер.

— Колко е часът?

— Осем и половина.

Габриел бе спал дванадесет часа.

— Облечи се. Има нещо, което трябва да видиш, щом си в града.

— Анализирах снимките. Изчетох всички доклади. Няма нужда да го виждам.

— Напротив.

— Защо?

— Ще те ядоса.

— И каква полза от това?

— Понякога е необходимо човек да се разгневи — отговори Пацнер. — Ще се видим след час на стълбите на галерия „Боргезе“. Не ме оставяй да стърча там като идиот.

Габриел стана от леглото и стоя дълго под душа, чудейки се дали да си обръсне брадата. Накрая реши само да я подстриже. Облече един от тъмните костюми на хер Клемп и отиде до Виа Венето да пие кафе. Един час след разговора с Пацнер вече крачеше по сенчестата чакълена алея към стълбите на галерията. Римският катса седеше на мраморна пейка в предния двор и пушеше.

— Хубава брада — отбеляза Пацнер. Но оглеждайки лицето му, изстена: — Боже, изглеждаш ужасно!

— Имах нужда от алиби, за да стоя в хотелската си стая в Кайро.

— Как го направи?

Габриел обясни: обикновено лекарство, което, като се погълне, вместо да се използва по предписание, има пагубен, но краткотраен ефект върху стомаха.

— Колко дози взе?

— Три.

— Горкият!

Отправиха се на север през парка. Пацнер крачеше отмерено — като под ударите на барабан, който само той чуваше. Габриел вървеше до него, изтощен от твърде многото пътуване и грижи. На края на парка, близо до Ботаническата градина, започваше улицата без изход. Дни наред след бомбения атентат журналисти от световните медии бяха лагерували на нея. Земята още бе осеяна с техните фасове и смачкани пластмасови чашки от кафе. На Габриел мястото му заприлича на фермерска земя след ежегодния фестивал за прибиране на реколтата.

Двамата поеха по уличката и се спуснаха по склона на хълма, докато стигнаха до временната стоманена преграда, охранявана от италиански полицаи и хора от Израелската служба за сигурност. Пацнер веднага бе допуснат вътре заедно с брадатия си немски спътник.

След като минаха бариерата, видяха първите следи от взрива: обгорените пинии, по които не бе останала нито една игличка, избитите прозорци на съседните вили, разпилени наоколо отломки. След това пред погледа им изникна огромният кратер от бомбата, обграден с почернели павета. Малко бе оцеляло от сградите в близост до центъра на взрива. По-навътре в комплекса постройките още стояха, но стените им, изложени на експлозията, бяха отнесени. Приличаха на детски куклени къщи. Габриел зърна един оцелял кабинет, където на бюрото още стояха снимки, поставени в рамка, както и баня, на чиято закачалка още висеше хавлиена кърпа. Въздухът бе натежал от острата миризма на пепел и — както се опасяваше той — на изгоряла плът. От дъното на комплекса долиташе стърженето и бумтенето на булдозери. От местопрестъплението, както при трупа на убита жертва, бяха взети последните улики. Сега бе време за погребението.

Габриел остана по-дълго, отколкото бе очаквал, че ще издържи. Нищо на този свят не можеше да оправдае апокалипсис от такъв мащаб. Пацнер беше прав — самата гледка го накара да изпита силна ярост. Но имаше и нещо повече — тя го накара да почувства ненавист. Той се обърна и пое обратно нагоре по хълма, Шимон го последва.

— Кой ти поръча да ме доведеш тук?

— Беше моя идея.

— Кой?!

— Стареца — призна тихо Пацнер.

— Защо?

— Не знам.

Габриел спря и настойчиво повтори:

— Защо, Шимон?

— Снощи, след пристигането ти във Франкфурт, се е събирал ВАРАШ. Върни се в тайната квартира и чакай там по-нататъшните инструкции. Някой скоро ще се свърже с теб.

След тези думи Пацнер пресече улицата и изчезна в парка на Вила Боргезе.

Но Габриел не се върна в тайната квартира. Вместо това, той се отправи в обратна посока — към жилищните квартали в северната част на Рим. Намери Виа Триесте и вървя по нея на запад, докато не стигна десет минути по-късно до мръсно площадче, наречено Пиаца Анабалиано.

Мястото почти не се бе променило през тридесетте години, откакто Габриел го бе видял за пръв път. В средата на площадчето стърчаха същите печални дървета, същите мрачни магазинчета се пълнеха с клиенти от работническата класа. А в северния му край, вклинена между две улици, се издигаше същата сграда с формата на парче от торта, чийто остър край гледаше към площадчето, а на партера му беше бар „Триесте“. Цвайтер обичаше да се отбива в бара и да използва телефона, преди да се качи в стаята си.

Габриел пресече площадчето, проправяйки си път между колите и мотопедите, паркирани безразборно по средата му, и влезе във вход В на жилищната сграда. Фоайето беше студено и тъмно. Спомни си, че автоматът на стълбищното осветление е с прекъсвач, за да се пести електричество. При наблюдението на сградата бе забелязано, че обитателите й, в това число и Цвайтер, рядко си правеха труда да го включват. Но този факт щеше да се окаже оперативно преимущество за Габриел, защото всъщност му позволи да работи на тъмно.

Сега той спря пред асансьора, до който имаше огледало. Но тогава наблюдаващите бяха пропуснали да го споменат. Виждайки отражението си в него онази вечер, Габриел едва не извади беретата си, за да стреля. Ала бързо се овладя, бръкна в джоба си за монета и посегна да я пусне в автомата на асансьора. В този миг обаче се появи Цвайтер. Беше облечен с карирано сако, стиснал в ръка книжна кесия с бутилка смокиново вино. Беше влязъл за последен път през вратата на вход В.

— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер53?

— Не! Моля ви, не!

Но Габриел вече бе пуснал монетата и преди тя да се удари в пода, измъкна беретата си и изстреля първите два куршума. Единият от тях проби книжната кесия, преди да улучи Цвайтер в гърдите. Кръв и вино се плиснаха в краката на Габриел, докато изстрелваше серия куршуми в свличащото се тяло на палестинеца.

Сега той погледна в огледалото и се видя такъв, какъвто беше онази нощ — невинен младеж в кожено сако, художник, който не разбираше как действието, което щеше да извърши, ще промени живота му. Беше станал някой друг. Завинаги. Шамрон бе пропуснал да му каже какво ще се случи. Беше го научил как да изважда пистолета и да стреля за секунда, но не направи нищо да го подготви за това, което щеше да последва. Приемайки да заработиш при неговите условия, на неговото бойно поле, трябваше да платиш ужасна цена. Това променяше хората, които го правеха, както и обществото, което ги изпращаше. Това беше и основното оръжие на терористите. При Габриел промените също бяха видими. До момента, в който пристигна в Париж за следващата си задача, слепоочията му бяха побелели.

Той се погледна отново в огледалото и видя срещу себе си брадатата фигура на хер Клемп. Картини от последния случай пробягаха в съзнанието му: сринатото до основи посолство, собственото му досие, Халед… Беше ли прав Шамрон? Наистина ли Халед му изпращаше съобщение? Дали бе избрал Рим заради това, което Габриел извърши преди тридесет години на същото това място?

Чу приглушен шум от стъпки зад гърба си — една старица, облечена в черно вдовишко облекло, носеше найлонова торбичка с покупки. Тя се взря в него. За миг той се уплаши, че старата жена някак си го помни. Пожела й приятен ден и излезе на слънчевия площад.

Изведнъж се почувства неспокоен. Повървя известно време по Виа Триесте, после махна на едно такси и каза на шофьора да го откара до Пиаца ди Спаня. Още щом влезе в тайната квартира, съзря един екземпляр от сутрешния вестник „Ла Република“ да лежи на пода в коридора. На шеста страница имаше голяма реклама на италиански спортни коли. Разгледа я внимателно и забеляза, че е била изрязана от друг брой на вестника и залепена на съответната страница. Изряза краищата и намери скрит между двете страници лист хартия, съдържащ закодирания текст на съобщението. След като го прочете, го изгори в кухненската мивка и отново излезе.

На Виа Кондоти прекара следващия един час в купуване на нов куфар и дрехи, подходящи за следващия му маршрут. Върна се в тайната квартира, колкото да опакова новия си багаж, после отиде да обядва в ресторант „Нино“ на Виа Боргоньона. В два часа взе такси до летище „Фиумичино“ и в пет и половина се качи на самолета за Сардиния.

Докато самолетът на Габриел се насочваше към пистата, Амира Асаф пристигна с мотоциклета си пред портала на Стратфордската клиника. Показа служебната си карта на охранителя, той я разгледа внимателно и я пусна да влезе в двора. Тя даде газ и се понесе с пълна скорост по дългата чакълена алея към главната сграда. Доктор Ейвъри тъкмо си тръгваше от работа с големия си сребрист ягуар. Амира натисна клаксона и му махна с ръка, но той не й обърна внимание и профуча край нея сред облак прах.

Паркингът за персонала беше в задния двор. Тя подпря мотоциклета на стъпенката му, взе раницата си от багажника и остави каската си на мястото й. Две момичета тъкмо излизаха от дежурство. Амира им пожела лека нощ, след това пъхна служебната си карта в ключалката на вратата. На стената във фоайето бе поставено таблото за отбелязване на работното време. Тя откри картата си на третия ред отдолу нагоре и я пъхна в перфориращото устройство: 17:56 часът.

Съблекалнята беше на няколко крачки по-нататък по коридора. Амира влезе и се преоблече в униформата си: бели панталони и обувки и прасковенорозова туника, която според доктор Ейвъри действаше успокояващо на пациентите. Пет минути по-късно докладваше, че се явява на смяна пред прозорчето на стаята на старшата сестра. Джинджър Хол — изрусена блондинка с тъмночервено червило на устните — вдигна поглед и се усмихна.

— С нова прическа ли си, Амира? Очарователна е. Боже, какво не бих направила за такава гъста и гарвановочерна коса като твоята!

— Можеш да я имаш заедно с матовата кожа, черните очи и всички други гадости, които вървят с нея.

— Това са пълни глупости, дете. Тук всички сме медицински сестри. Просто си вършим работата и се опитваме да водим сносен живот.

— Може би, но отвън е различно. Какво имаш за мен?

— Лий Мартинсън. В солариума е. Качи я в стаята й и я настани удобно за през нощта.

— Онзи огромен индивид още ли се върти около нея?

— Бодигардът ли? Още е тук. Доктор Ейвъри смята, че той ще поостане известно време.

— Защо жена като госпожица Мартинсън се нуждае от бодигард?

— Поверително е, скъпа. Много поверително.

Амира тръгна по коридора. След минута стигна до вратата на солариума. Когато влезе, влагата я блъсна като мокро одеяло. Госпожица Мартинсън седеше в инвалидната си количка и гледаше към тъмните прозорци. Като чу стъпките на приближаващата се сестра, бодигардът се изправи. Беше едър, набит, около двадесетгодишен младеж с къса коса и сини очи. Говореше с британски акцент, но Амира се съмняваше, че е истински англичанин. Тя погледна към госпожица Мартинсън.

— Става късно, скъпа. Време е да се качваме и да се приготвим за сън.

Избута количката извън солариума, после пое по коридора към асансьорите. Бодигардът натисна бутона за повикване. Минута по-късно бяха в кабината и мълчаливо се заизкачваха към стаята й на четвъртия етаж. Преди да влязат, Амира спря и погледна към младия мъж.

— Ще я къпя. Защо не изчакате тук, докато свърша?

— Където е тя, там съм и аз.

— Правим това всяка вечер. Горката жена заслужава малко уединение.

— Където е тя, там съм и аз — повтори бодигардът.

Сестрата поклати глава и вкара количката с госпожица Мартинсън в стаята й, а младежът мълчаливо я последва.

17. Боса, Сардиния

Габриел ги чака два дни да влязат във връзка с него. Хотелът — малък и боядисан в охра — се намираше до старото пристанище, близо до мястото, където река Темо се вливаше в морето. Стаята му бе на най-горния етаж и имаше малка тераса с железен парапет. Той спеше до късно, закусваше в трапезарията и четеше по цяла сутрин. На обяд хапваше паста54 и риба в един пристанищен ресторант, след това се изкачваше по пътя до северния плаж на града, разстилаше кърпата си на пясъка и подремваше още малко. След два дни външният му вид осезателно се промени. Позаглади се и възвърна сили, а кожата под очите му изгуби жълтокафеникавия си цвят. Дори бе започнал да се харесва с брадата.

На третата сутрин телефонът иззвъня. Габриел изслуша мълчаливо инструкциите, после затвори. Взе душ, облече се, приготви багажа си и слезе да закуси. След това плати сметката си в хотела, сложи чантата си в багажника на наетата в Каляри кола и измина тридесетте мили на север до пристанищния град Алгеро. Остави автомобила на улицата, където му бе указано, после тръгна пеша по сенчестата алея, стигаща до морския бряг.

Дина седеше в едно кафене на кея. Носеше слънчеви очила, сандали и рокля без ръкави, а дългата до раменете й тъмна коса блестеше на ослепителната светлина, отразявана от морето. Габриел слезе по каменните стъпала до кея и се качи на една моторна лодка с надпис „Фиделити“ на корпуса. Пусна мотора — деветдесет конски сили „Ямаха“ — и отвърза въжетата. Дина се присъедини към него минута по-късно и на сносен френски му каза да излезе в открито море и да стигне до бялата яхта, хвърлила котва на около половин миля от брега насред тюркоазното море.

Габриел бавно излезе с моторната лодка от пристанището, но щом се озова в открити води, увеличи скоростта и се понесе към яхтата над малките вълнички. Като я наближи, видя как Рами, облечен в къси панталони цвят каки и бяла риза, излезе на задната палуба. Той се спусна по стълбичката за плуване и остана там с протегната ръка, докато Габриел приближи.

Влязоха в главния салон, който изглеждаше като копие на главната квартира на екипа в сутерена на булевард „Цар Саул“. По стените бяха накачени едромащабни карти и въздушни снимки, а бордовите електронни уреди бяха допълнени с оборудването за комуникация, което Габриел не бе виждал от убийството на Абу Джихад насам. Яков вдигна поглед от компютърния терминал и протегна ръка. Шамрон, облечен също в панталон цвят каки и бяла риза с къс ръкав, седеше на масата. Той вдигна очилата си за четене на челото и огледа Габриел, сякаш беше някакъв нов документ.

— Добре дошъл на „Фиделити“ — поздрави го той, — която е комбинация от команден пункт и тайна квартира.

— Откъде я взе?

— От един приятел на Службата. Беше в Кан. Извадихме я от морето и й сложихме допълнителното оборудване, което е необходимо за пътуването. Сменихме и името й.

— Кой го избра?

— Аз — отговори Ари. — Означава лоялност и честност…

— … И отдаденост на дълга, на поетите задължения или на дадените обети — добави Габриел. — Знам какво означава. Знам и защо си го избрал — по същата причина, поради която си казал на Шимон Пацнер да ме заведе при руините на посолството.

— Мислех, че е важно да ги видиш. Понякога, когато човек е насред акция като тази, неприятелят може да се превърне в нещо абстрактно. Лесно е да се забрави истинската му природа. Помислих си, че може да се нуждаеш от малко припомняне.

— Правя това от дълго време, Ари. Познавам природата на моя враг и знам какво означава да си лоялен. — Габриел седна на масата срещу Шамрон. — Чух, че ВАРАШ се е събрал, след като напуснах Кайро. Предполагам, решението му е напълно очевидно.

— Халед бе съден — каза Шамрон. — ВАРАШ произнесе присъдата си.

Габриел бе изпълнявал присъдите на такива процеси, но никога не бе присъствал на тях. Те бяха нещо като съдебни процедури, но клоняха повече в полза на обвинението и се провеждаха толкова тайно, че обвиняемият даже не знаеше, че са се състояли. В тази съдебна зала не му се определяха защитници и съдбата му не се решаваше от съдебни заседатели, а от смъртните му врагове. Доказателството за виновност не се оспорваше. Никога не се представяха оправдателни доказателства. Нямаше преписи и начини за обжалване. Възможна бе само една присъда и тя беше окончателна.

— След като ръководя разследването, имаш ли нещо против да изкажа мнението си по това дело?

— Ако се налага.

— Доказателствата срещу Халед са изцяло косвени, а в най-добрия случай — много слаби.

— Уликите са ясни — прекъсна го Шамрон. — Започнахме това разследване, базирайки се на информацията, дадена ни от палестински източник.

— Точно това ме притеснява.

Яков се присъедини към тях на масата.

— Махмуд Арвиш е един от главните ни шпиони в палестинската върхушка от няколко години. Всичко, което ни е съобщил, се оказа вярно.

— Но дори Арвиш не е сигурен, че мъжът на снимката е Халед. Доказателствата са като къщичка от карти. Ако една се окаже фалшива, цялата постройка ще се срути и ние ще свършим с един убит човек на френска улица.

— Единственото нещо, което знаем за външността на Халед, е, че поразително прилича на дядо си — каза Шамрон. — Аз съм единственият човек в тази стая, който се е виждал лице в лице с шейха. А го видях при обстоятелства, които не могат да се забравят. — Ари протегна снимката, за да я видят и другите. — Мъжът на тази фотография би могъл да е брат близнак на шейх Асад.

— Това все още не доказва, че той е Халед. Говорим за убийство на човек.

Шамрон обърна снимката право към Габриел.

— Ще приемеш ли, че ако този мъж влезе в апартамента на булевард „Сен Реми“ №. 56, той по всяка вероятност е Халед ал Халифа?

— Ще го приема.

— Тогава ще поставим сградата под наблюдение и ще чакаме. И да се надяваме, че той ще дойде преди следващото клане. Ще го снимаме, като влиза в сградата. Ако нашите експерти бъдат сигурни, че е същият човек, ще го изкараме от играта. — Шамрон скръсти ръце пред гърдите си. — Разбира се, има и друг метод за идентифициране — този, който използвахме при операция „Божи гняв“.

В паметта на Габриел отново проблесна картината: „Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер?“ „Не. Моля ви, не!“

В това време Шамрон обясняваше:

— Трябва да си много хладнокръвен човек, за да не реагираш на истинското си име в такава ситуация. И още по-хладнокръвен, за да не посегнеш към пистолета си, когато се озовеш лице в лице с някой, който се готви да те убие. И в двата случая, ако наистина е Халед, той ще разкрие самоличността си и съвестта ти ще е спокойна, когато натиснеш спусъка.

Ари вдигна очилата си на челото.

— Искам „Фиделити“ да бъде в Марсилия на мръкване. Ти ще бъдеш ли на нея?

— Ще използваме схемата на „Божи гняв“ — започна Шамрон. — Алеф, Бет, Айн, Коф. Тя има две предимства. Ще ви бъде позната и освен това е ефективна.

Габриел кимна.

— По необходимост направихме някои малки промени и комбинирахме някои от ролите, но щом операцията стартира, тя ще ти се стори същата. Ти, разбира се, си алеф — стрелецът. Екипите айни — наблюдателите — вече заемат позиции. Ако Халед дойде в апартамента, двама от наблюдателите ще превключат на роля бет и ще прикриват пътя ти за бягство.

— А Яков?

— Двамата, изглежда, сте изградили нещо като връзка помежду си. Яков ще бъде твоят заместник-водач на екипа. В нощта на удара, ако имаме този късмет, той ще е твоят шофьор.

— Ами Дина?

— Коф — отвърна Шамрон. — Комуникации. Тя ще се допита до булевард „Цар Саул“ относно идентифицирането на обекта. Освен това ще служи за бат левейха на Яков. Ти ще останеш скрит на яхтата до удара. Когато Халед бъде убит, всички ще напуснете града и страната по различни пътища. Ти и Яков ще отидете в Женева и оттам ще хванете самолет за Израел. Дина ще се качи на яхтата извън пристанището. Щом бъде в открито море, ще качим екипаж на борда и ще я докараме у дома.

Шамрон разпъна на масата карта на централната част на Марсилия.

— Ти ще влезеш в града оттук — посочи той, — от източната страна на старото пристанище, на „Ке дьо Рив Ньов“. Булевард „Сен Реми“ е тук, през шест улици на изток. Той започва от „Плас дьо ла Префектюр“ и стига на юг до парк „Пиер Пюже“.

Ари сложи върху картата сателитна снимка на улицата.

— Това, да си кажем честно, е отлична улица за нашата операция. Номер 56 се намира тук, на източната й страна. Има само един вход, което означава, че няма да пропуснем Халед, ако дойде. Както можете да видите на снимката, улицата е натоварена — голям трафик, хора по тротоарите, магазини и офиси. Входът на номер 56 се вижда от широката еспланада55 пред Съдебната палата. Паркът е убежище на колония от бездомници. Сега имаме там двама наблюдатели.

Шамрон нагласи снимката под друг ъгъл.

— А това е най-хубавата особеност — платеният паркинг по средата. Това място тук сега е заето от кола, наета от един от наблюдателите ни. Имаме още пет други автомобила. Всичките са снабдени с миниатюрни камери с висока разделителна способност. Те предават заснетите картини чрез кодиран безжичен сигнал. Ти разполагаш с единствения декодер.

Стареца кимна към Яков, който натисна един бутон. Широкоекранен плазмен телевизор бавно се издигна над барчето.

— Ще наблюдаваме входа оттук — продължи Шамрон. — Наблюдателите ще сменят колите на неравномерни интервали, в случай че Халед или някой от неговите хора наблюдава паркинга. Те са разработили графика така, че когато едната кола напуска, следващата може да влезе на същото място.

— Гениално! — прошепна Габриел.

— В действителност предложението бе на Яков. Той е правил такова нещо на места, където е много по-трудно да се скрият наблюдателни екипи. — Шамрон запали цигара. — Покажи му компютърната програма.

Яков седна пред лаптопа и написа командата. На екрана се появи анимирано изображение на булевард „Сен Реми“ и околните улици.

— Тъй като познават лицето ти, не можеш да напуснеш яхтата до нощта на удара. Това означава, че не можеш да се запознаеш лично с околната обстановка. Но поне можеш да го направиш оттук. От техническия отдел създадоха това, за да се разходиш по булевард „Сен Реми“ от салона на „Фиделити“.

— Не е същото.

— Така е — обади се Шамрон, — но ще трябва да се задоволиш с това. — Той потъна в мълчаливо съзерцание. — И какво става, когато видиш тридесет и няколко годишен арабин да влиза в жилищна кооперация номер 56? — Ари остави за момент въпроса да увисне във въздуха, после сам отговори: — Ти и Дина ще определите дали е той. Ако го разпознаете, ще изпратите кратко съобщение до булевард „Цар Саул“, по сигурната линия за връзка. После ще изпратиш видеозаписа. Ако сме удовлетворени, ще ти дадем заповед да тръгваш. Двамата с Яков ще слезете от „Фиделити“ и ще се отправите с мотор към „Плас дьо ла Префектюр“. Яков ще кара, ти ще си отзад. Ще си намерите място да изчакате. Може просто да паркирате на площада или да пиете по една бира в някое бистро. Ако той се задържи някъде известно време, ти трябва да продължиш да се движиш. Това е оживена част на града, такава е до среднощ. И двамата сте опитни агенти. Знаете какво да правите. Когато Дина види Халед да излиза през вратата, ще ви даде сигнал по радиостанцията. Трябва да се върнете на булевард „Сен Реми“ за не повече от тридесет секунди.

Ари бавно изгаси цигарата си.

— Не ме интересува дали е посред бял ден — добави той спокойно. — Не ме интересува дали е с приятели. Не ме интересува дали действията ви ще бъдат видени от тълпа свидетели. Когато Халед ал Халифа прекрачи вратата на тази сграда, искам да го убиете.

— Пътят за бягство?

— Нагоре по булевард „Нотр Дам“, отвъд авеню „Прадо“. Насочете се с пълна скорост на изток. Айните ще оставят кола за вас на паркинга на Колодрума. После стигнете до Женева колкото може по-бързо. Там ще ви настаним в апартамент и ще ви изтеглим, когато е безопасно.

— Кога напускаме Сардиния?

— Сега — отговори Шамрон. — Посока север, към Корсика. На югозападния край на острова се намира пристанището Проприано. Оттам тръгва фериботът за Марсилия. Може да проследите маршрута му през Средиземно море. На девет часа път е от Проприано. Промъкнете се в пристанището, след като се стъмни, и си купете билети от началника на пристанището. После се свържете с айните и установете връзка с наблюдаващата камера.

— А ти?

— Последното, от което се нуждаете в Марсилия, е някакъв старец да ви надзърта над рамото. С Рами ще ви оставим тук, а ние ще се върнем в Тел Авив утре вечер.

Габриел взе сателитната снимка на булевард „Сен Реми“ и внимателно я разгледа.

— Алеф, Бет, Айн, Коф — каза Шамрон. — Ще бъде, както някога.

— Да — отвърна Габриел. — Какво би могло да се обърка?

Яков и Дина останаха на борда на „Фиделити“, а Габриел закара Шамрон и Рами на брега. Рами скочи на кея и задържа моторницата неподвижна, докато Шамрон бавно слезе от нея.

— Това е краят — каза Габриел. — След това приключвам.

— Опасявам се, че важи и за двама ни — отвърна Ари. — Ще се върнеш у дома и ще остаряваме заедно.

— Ние вече сме остарели.

Шамрон сви рамене.

— Но не прекалено остарели за една последна нощ.

— Ще видим.

— Ако трябва да стреляш, не се колебай. Изпълни дълга си.

— Към кого?

— Към мен, разбира се.

Габриел направи завой с моторницата и се отправи към изхода на пристанището. Погледна назад и зърна Шамрон да стои неподвижно на кея с вдигната за сбогом ръка. Когато се обърна повторно, Стареца си бе отишъл. „Фиделити“ вече бе на път. Габриел даде газ и я последва.

18. Марсилия

Двадесет и четири часа след пристигането на „Фиделити“ в Марсилия Габриел бе започнал да ненавижда входа на жилищна кооперация номер 56 на булевард „Сен Реми“. Опротивя му и самата врата. И ключалката, и касата. Мразеше сивия камък на сградата и железните решетки на партерните прозорци. Роптаеше срещу всички, които минаваха край нея по тротоара, особено срещу изглеждащите като араби мъже между двадесет- и четиридесетгодишна възраст. Обаче най-много презираше другите обитатели: изискания господин със сако на „Пиер Карден“, който бе адвокат и кантората му се намираше нагоре по улицата; грандамата с посребрена коса, чийто териер всяка сутрин се изхождаше на тротоара; жената на име Софи, която пазаруваше хранителни продукти и доста приличаше на Леа.

Гледаха екрана на смени — един час пред монитора, два часа почивка. Всеки си имаше своя поза на гледане. Яков пушеше и се взираше намръщено в екрана, сякаш само със силата на волята си можеше да застави Халед да се появи на него. Замислена, Дина седеше на дивана в салона с кръстосани крака, с ръце върху коленете, напълно неподвижна. Само от време на време потупваше с показалеца на дясната си ръка. Габриел, който бе свикнал да стои с часове пред обекта на своята работа, крачеше бавно пред екрана, наклонил глава, подпрял замислено брадичката си с ръка. Ако Франческо Тиеполо внезапно се появеше отнякъде на борда на „Фиделити“, щеше да разпознае позата му, защото бе същата, която заемаше, когато преценяваше дали картината е завършена.

Смяната на колите за наблюдение беше единственото развлечение в монотонността на наблюдението. Айните бяха постигнали пълен синхрон, така че тя се осъществяваше с прецизността на балет. Подменящата кола се приближаваше до платения паркинг от юг. Предишният автомобил даваше на заден и излизаше, после новата кола заемаше празното място. Веднъж двама айни нарочно си удариха броните и започнаха убедителна разправия заради евентуални наблюдатели от противниковата страна. Винаги настъпваха няколко напрегнати секунди, докато изображението изчезваше от едната камера и се появяваше на новата. Габриел беше наредил да се извършат всички необходими настройки на ъгъла за наблюдение и фокусиране.

Въпреки че той стоеше затворен на „Фиделити“, нареди на Дина и Яков да се държат като обикновени туристи. Габриел поемаше двойни и тройни смени пред екрана, за да могат те да обядват в някой ресторант край кея или да обиколят с мотоциклета околностите на града. Яков си постави за цел да изминава пътя за бягство по различно време на деня, за да свикне с трафика. Дина си купуваше дрехи от някой от бутиците, разположени на пешеходните улици, или си слагаше бански и правеше слънчеви бани на задната палуба. По тялото й личаха следите от кошмара на площад „Дизенгоф“ — дебела червена резка през дясната страна на корема й и дълъг неравен белег на дясното й бедро. По улиците на Марсилия те бяха скрити от облеклото й, но на борда на „Фиделити“ тя не си правеше труда да ги прикрива от Габриел и Яков.

Габриел се разпореди през нощта смените да бъдат по три часа, за да може тези, които не бяха дежурни, да поспят повечко. Скоро започна да съжалява за това си решение, защото три часа изглеждаха цяла вечност.

На улицата се възцаряваше гробна тишина. Всяка фигура, която се показваше на екрана, изглеждаше потенциалният заподозрян. За да разнообрази скуката, той прошепваше поздрави на айните, които бяха на пост на еспланадата пред Съдебната палата. Или пък се свързваше с дежурния офицер на командния пулт на булевард „Цар Саул“ под претекст, че пробва сателитната връзка, само за да чуе глас от дома.

Дина сменяше Габриел. Щом тя седнеше в своята йогистка поза пред екрана, той можеше да се оттегли в каютата си и да опита да поспи, но в ума си продължаваше да вижда Сабри, вървящ по булевард „Сен Жермен“ с ръка, мушната в задния джоб на любовницата си; или арабите от Бейт Сайед, отиващи в изгнание; или Шамрон на брега на Сардиния, напомнящ му да изпълни своя дълг. Понякога се чудеше дали все още притежава необходимото хладнокръвие да доближи човек на улицата и да напълни тялото му с куршуми. В моментите, когато тези съмнения го обсебваха, откриваше, че се надява Халед никога повече да не стъпи на булевард „Сен Реми“. Тогава пред очите му изникваха руините на посолството в Рим, спомняше си миризмата на изгоряла плът, която още се носеше във въздуха — като душите на умрелите, и виждаше смъртта на Халед — прекрасна и грациозна, изобразена с изразителната неподвижност, характерна за творбите на Белини. Щеше да убие Халед. Той не му беше оставил друга алтернатива и затова Габриел го мразеше.

Четвъртата нощ изобщо не спа. В 7 часа и 45 минути сутринта стана от леглото си, за да се приготви за дежурството си в осем. Изпи едно кафе в камбуза56 и се загледа в календара, закачен на вратата на хладилника. На следващия ден бе годишнината от унищожението на Бейт Сайед. Днес беше последният ден.

Отиде в салона. Яков, обвит в цигарен дим, гледаше екрана. Габриел го потупа по рамото и му каза да поспи два часа. Остана на мястото си още няколко минути, докато доизпие кафето си, после зае обичайната си поза — дясната ръка на брадичката, лявата, подпряла лакътя — и закрачи по килима.

Адвокатът излезе през вратата в 8,15 часа. Грандамата се появи десет минути по-късно. Териерът й се изходи пред камерата. Софи, двойничката на Леа, се показа последна. Тя спря за момент пред вратата, за да извади чифт слънчеви очила от чантата си, преди да изчезне от погледа му.

— Изглеждаш ужасно — каза Дина. — Вземи си почивка през остатъка от нощта. Ние с Яков ще поемем смените ти.

Беше ранна вечер, пристанището беше тихо, с изключение на пулсиращия ритъм на френска техномузика, долитащ от една друга яхта. Прозявайки се, Габриел призна на девойката, че почти не е спал, откакто са пристигнали в Марсилия. Тя му предложи да изпие хапче за сън.

— А ако Халед дойде, докато лежа безпаметно в стаята си?

— Може би си прав. — Дина седна с кръстосани крака на дивана и втренчи поглед в екрана. Вечерта тротоарите на булевард „Сен Реми“ бяха пълни с пешеходци. — А защо не можеш да спиш?

— Наистина ли искаш да ти обясня?

Девойката не откъсваше очи от екрана.

— Защото се притесняваш, че няма да дойде ли? Загрижен си, че може да не успееш да го застреляш? Или пък се страхуваш, че може да бъдем заловени и арестувани?

— Не харесвам тази работа, Дина. Никога не ми е допадала.

— Както и на никого от нас. Ако я харесвахме, щяха да ни освободят от работа. Вършим я, защото нямаме избор, те ни принуждават да го правим. Кажи ми, Габриел, какво ще се случи, ако утре те решат да спрат с бомбените атентати, нападенията и стрелбите? Ще има мир, нали? Но те не искат мир. Искат да ни унищожат. Единствената разлика между „Хамас“ и Хитлер е, че „Хамас“ няма силата и средствата да изтреби евреите. Но работят по въпроса.

— Все пак палестинците и нацистите се различават. Има известна справедливост в делото на Халед. Само средствата му са ужасяващи и неморални.

— Справедливост ли? Халед и другите като него можеха хиляди пъти да имат мир, но те не го искат. Неговата кауза е нашето унищожение. Ако вярваш, че той иска мир, жестоко се заблуждаваш. — Момичето посочи екрана. — Ако дойде на тази улица, ти имаш правото, всъщност моралния дълг, да направиш така, че той никога повече да не я напусне, за да убива и осакатява отново. Направи го, Габриел, или — бог да ми е на помощ — аз ще го сторя вместо теб.

— Ще го направиш ли? Наистина ли вярваш, че си способна да го убиеш хладнокръвно точно там, на улицата? И че ще е толкова лесно за теб да натиснеш спусъка?

Девойката помълча известно време с поглед, вперен в примигващия телевизионен екран.

— Баща ми е от Украйна — каза тя. — От Киев. Той единствен от семейството си е оцелял през войната. Близките му са били отведени в Баби Яр и са били застреляни с още тридесет хиляди евреи. След войната е дошъл в Палестина. Взел е еврейското име Сарид, което означава „останка“, Оженил се е за майка ми и си родили шест деца — по едно за всеки милион евреи, убити в Шоа57. Аз съм най-малкото от тях. Кръстили са ме Дина: „отмъстена“.

Силата на съседната музика внезапно се увеличи, после замлъкна. Когато утихна, остана да се чува единствено плисъкът на вълните в корпуса на яхтата. Изведнъж очите на Дина се разшириха, сякаш преживяваше отново физическа болка. Погледът й остана прикован върху картината от булевард „Сен Реми“, но Габриел разбра, че улица „Дизенгоф“ занимаваше мислите й.

— Сутринта на 19 октомври 1994 година стоях с майка ми и две от сестрите ми на ъгъла на „Дизенгоф“ и улица „Царица Естер“. Като пристигна автобус номер 5, целунах мама и сестрите ми и останах да ги гледам, докато се качваха в него. Когато вратите бяха отворени, аз го видях. — Момичето замълча и извърна глава към Габриел. — Седеше точно зад шофьора с чанта в краката си. Всъщност той погледна към мен. Имаше много мило лице. „Не, не е възможно — помислих си. — Не и автобус номер 5 на улица «Дизенгоф»!“ Така че не казах нищо. Вратите се затвориха и автобусът потегли.

Очите й се премрежиха от сълзи. Тя стисна ръце, после докосна белега на бедрото си.

— И какво имаше в чантата на това момче, което видях? Капсула от египетска противотанкова мина — ето това е носел в чантата си. Тя съдържаше двадесет килограма тротил и болтове, натопени в миша отрова. Първо блесна светлината, а после се чу трясъкът на експлозията. Автобусът се издигна над земята и отново се стовари на улицата. Аз бях повалена. Виждах всички хора около мен да крещят, но не чувах нищо — ударната вълна беше спукала тъпанчетата ми. Забелязах човешки крак да лежи на улицата до мен. Помислих, че е моят, но тогава видях, че двата ми крака още са на мястото си.

Докато я слушаше, Габриел внезапно си помисли как стоеше до Шимон Пацнер и гледаше останките от посолството в Рим. „Дали присъствието на Дина на борда е случайно?“, зачуди се той. Или бе поставена тук преднамерено от Шамрон — като живо свидетелство за важността да изпълни своя дълг?

— На първите полицаи, които пристигнаха, им прилоша от гледката на кръвта и от миризмата на горяща плът. Те паднаха на колене на улицата и повърнаха. Докато лежах там и чаках някой да ми помогне, по мен започна да капе кръв. Погледнах нагоре и видях парчета месо, закачени на клоните на китайските дървета. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв. После пристигнаха равините от Хевра Кадиша58. Те събраха на ръка най-едрите парчета от телата, в това число и тези от дърветата. А после за най-малките използваха пинцети. Гледах ги как събират останките на майка ми и сестрите ми и ги поставят в найлонова торба. Това и погребахме. Останки.

Дина обви с ръце коленете си и ги придърпа под брадичката си. Габриел седна на дивана до нея и се загледа към екрана, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Протегна ръка към нейната. Тя я хвана, докато една сълза се търкулна по бузата й.

— Обвинявам себе си. Ако знаех, че онова момче с миловидно лице е наистина Абдел Рахим ал Суви, член на хамаските „Бригади на Изедин ал Касам“, щях да ги предупредя. Ако знаех, че братът на Абдел е бил убит при престрелка с Израелската отбранителна армия през 1989 г., щях да разбера защо се вози на автобус номер 5 в Северен Тел Авив с чанта в краката си. Реших, че ще се боря с терористите не с оръжие, а с ума си. Заклех се, че следващия път, когато видя някой от тях, ще мога да предупредя хората, преди да стане твърде късно. Затова се записах в Службата. Затова можах да установя връзката между Рим и Бейт Сайед. Познавам ги по-добре, отколкото самите те се познават. Защо той уби майка ми и сестрите ми, Габриел? Защото сме откраднали земята му? Защото сме окупатори? Не, защото ние искахме да установим мир. Ако ги мразя, ще ми простиш. Ако те помоля да бъдеш безпощаден към Халед, бъди снизходителен към моите грехове. Аз съм Дина Сарид, отмъстената, останка. Аз съм шестият милион. И ако Халед дойде тук тази нощ, да не си посмял да го оставиш да се качи в онзи автобус.

Лев му бе предложил да използва йерусалимска тайна квартира, но Шамрон учтиво му бе отказал. Вместо това, той инструктира Тамара да намери в склада походно легло и да помоли Геула да му изпрати куфар с чисти дрехи и прибори за бръснене. Също като Габриел, той бе спал малко през изминалата седмица. През някои нощи крачеше с часове по коридорите или седеше навън и пушеше с бодигардовете от Шабак. Но най-вече лежеше на походното легло, гледаше светещите червени цифри на електронния часовник на бюрото си и пресмяташе минутите, които оставаха до годишнината от разрушаването на Бейт Сайед. Запълваше празните часове, като си спомняше за минали акции. Очакване, винаги очакване. Някои агенти полудяваха от това. За Шамрон то беше наркотик, подобен на първите любовни трепети. Горещите вълни, внезапния студ, присвиването на стомаха — беше ги преживял безброй пъти през годините в задните улички на Дамаск и Кайро, по калдъръмените улички на Европа и в запустялото предградие на Буенос Айрес. Там чакаше Адолф Айхман — главния организатор на холокоста — да слезе от градския автобус. „Подходящият начин да приключиш с това — помисли си Шамрон. — Една последна нощ на бдение. Едно финално очакване телефонът да иззвъни“. Когато това най-сетне се случи, острият електронен звук му прозвуча като музика. Той затвори очи и го изчака да звънне втори път. После се протегна в тъмнината и приближи слушалката до ухото си.

Дигиталният часовник на телевизионния екран показваше 12:27 часа през нощта. Според плана трябваше да дежури Яков, но сега беше последната вечер преди крайния срок и никой не желаеше да спи. Те седяха на дивана в салона, Яков — в обичайната си предизвикателна поза, Дина — по йогистки, а Габриел — сякаш очакваше известие от мъртвец. Тази нощ булевард „Сен Реми“ беше спокоен. Двойката, която мина бавно край вратата в 12,57 часа, беше първото нещо, което се появяваше в полезрението на камерата от петнадесет минути насам. Габриел погледна Дина, чиито очи бяха вперени в екрана.

— Видя ли това?

— Видях го.

Габриел се изправи и отиде до конзолата. Извади касетата от записващия видеоапарат и сложи на нейно място нова. После постави касетата във възпроизвеждащия апарат и я пренави. Дина надзърташе зад рамото му. Натисна бутона „Старт“. Двойката влезе в кадър и мина край вратата, без да я погледне.

Габриел натисна „Стоп“.

— Виж как премести момичето от дясната си страна, която е към улицата. Използва я като щит. А виж дясната му ръка. Тя е в джоба на момичето, точно както в случая със Сабри.

Пренавиване. Старт. Стоп.

— Боже мой! — възкликна Габриел. — Той има походката на баща си!

— Сигурен ли си?

Габриел отиде до радиостанцията и повика наблюдателя пред Съдебната палата.

— Видя ли двойката, която току-що мина край сградата?

— Да.

— Къде са сега?

— Почакай. — Тишина, докато айнът смени позицията си. — Продължават по улицата към парка.

— Можеш ли да ги проследиш?

— Тук цари мъртвешка тишина. Не бих препоръчал това.

— По дяволите!

— Почакай минутка.

— Какво?

— Задръж така.

— Какво става?

— Връщат се.

— Сигурен ли си?

— Определено. Връщат се по същия път.

Габриел вдигна поглед към монитора точно когато отново влязоха в кадър, но от противоположната посока. Девойката пак беше откъм улицата, а мъжът отново бе пъхнал ръка в задния джоб на дънките й. Те спряха пред вратата на номер 56. Мъжът извади ключ от джоба си.

19. Съри, Англия

Беше малко след десет вечерта, когато Амира Асаф излезе от асансьора на Стратфордската клиника и тръгна по коридора на четвъртия етаж. Завивайки зад първия ъгъл, тя зърна бодигарда да седи на стол пред стаята на госпожица Мартинсън. Когато сестрата приближи, той вдигна очи и затвори книгата, която четеше.

— Искам да се убедя, че тя спи удобно — обясни му Амира.

Бодигардът кимна и се изправи. Не беше изненадан от старанието й. През изминалия месец тя се отбиваше в стаята всяка нощ по това време.

Амира отвори вратата и влезе. Бодигардът я последва, като затвори след себе си. Една лампа, чийто реостат бе поставен на най-ниската степен, разпръскваше мека светлина. Медицинската сестра приближи до леглото. Госпожица Мартинсън спеше дълбоко. Това изобщо не я изненада — беше й дала двойна доза приспивателно, тя щеше да спи така още няколко часа.

Амира оправи одеялата, след това отвори чекмеджето на нощното шкафче. Пистолетът — деветмилиметров валтер със заглушител — беше точно там, където го бе оставила по-рано следобед, докато госпожица Мартинсън все още бе в солариума. Сграбчи оръжието, извъртя се и го насочи към гърдите на бодигарда. Той бръкна под сакото си, бърз като светкавица. Преди обаче ръката му да се покаже, тя стреля два пъти — двойният изстрел на трениран убиец. И двата куршума попаднаха в горната част на гърдите. Бодигардът се свлече по гръб на пода. Амира застана над него и стреля още два пъти.

Направи заучена серия от дълбоки вдишвания, за да потисне силното чувство на гадене, което я обхвана. После отиде до телефона и набра един от вътрешните болнични номера.

— Може ли да помолите Хамид да се качи в стаята на госпожица Мартинсън? Има малко бельо, което трябва да вземе, преди камионът да тръгне.

Затвори телефона, хвана мъртвия бодигард за ръцете и го завлече в банята. Килимът беше изцапан с кръв. Това обаче не я засягаше. Намерението й не беше да прикрие убийството, а само да отложи разкриването му с няколко часа.

На вратата се почука.

— Да?

— Хамид е.

Амира отключи вратата и Хамид вкара количката за прането.

— Добре ли си?

Тя кимна. Той закара количката до леглото, а Амира дръпна одеялата и чаршафите. Госпожица Мартинсън, крехка и покрита с белези, лежеше неподвижно. Хамид я хвана под мишниците, сестрата я стисна за глезените и двамата внимателно я положиха в количката за пране. Амира я прикри отгоре с няколко чаршафа.

Тя излезе в коридора да се увери, че пътят е чист, после погледна към Хамид и му даде знак да я последва. Той избута количката извън стаята и се насочи към асансьора. Амира затвори вратата, после мушна в ключалката електронната си карта и я счупи.

Настигна Хамид пред асансьора и натисна бутона за повикване. Стори й се, че чака цяла вечност. Когато най-после вратите се отвориха, вкараха количката в празната кабина. Тя натисна копчето за сутерена и бавно се заспускаха надолу.

Фоайето в сутерена беше пусто. Хамид излезе пръв и зави надясно към изхода, който водеше към задния двор. Амира го последва. Навън чакаше микробус с отворени задни врати. Отстрани на каросерията бе изписано името на местна обществена пералня. Истинският шофьор лежеше в букова горичка три километра от болницата с куршум в тила.

Хамид извади чувала с прането от количката и внимателно го остави в задната част на буса, после затвори вратите и се качи на предната седалка. Амира го наблюдава, докато микробусът се отдалечи, след това влезе обратно в сградата и се насочи към кабинета на старшата сестра. Джинджър бе на смяна.

— Тази вечер не се чувствам много добре, Джинджър. Смяташ ли, че можеш да минеш без мен?

— Няма проблем, скъпа. Искаш ли някой да те откара?

Амира поклати глава.

— Мога да се справя с моя мотор. Ще се видим утре вечер.

Тя отиде в съблекалнята. Преди да свали униформата си, скри пистолета в раницата си. После нахлузи чифт дънки, дебел вълнен пуловер и кожено яке. Минута по-късно пресече двора с раница на гръб.

Качи се на мотора си и с пълна газ излезе от вътрешния двор. Докато заобикаляше задната част на централната сграда, погледна нагоре към прозореца на госпожица Мартинсън: виждаше се меката светлина на лампата и никакъв признак на движение. Тя мина по алеята за коли и спря при къщичката на пазача. Дежурният й пожела лека нощ и отвори портата. Амира зави по пътя. След десет минути вече се носеше по магистрала А24 в посока към морето.

20. Марсилия

Габриел се вмъкна в каютата си и затвори вратата. Отиде до стенния гардероб и вдигна малкото килимче на пода, разкривайки капака на скривалището. Дръпна резето и го отвори. Вътре имаше три пистолета: берета 92FS, джерико 94IPS и барак SP-21. Той внимателно извади едно по едно оръжията и ги сложи на леглото. Беретата и джерикото бяха деветмилиметрови пистолети. Пълнителят на беретата побираше петнадесет патрона, а на джерикото — шестнадесет. Баракът — къс, черен и грозноват — стреляше с по-големи и по-разрушителни четиридесет и петкалиброви патрони, макар че капацитетът на пълнителя му беше осем патрона.

Той разглоби пистолетите на части, като започна с беретата и завърши с барака. Всичките оръжия се оказаха в отлично състояние. Сглоби ги отново и ги зареди, после пробва теглото и баланса на всеки от тях, обмисляйки кой да използва. Ударът вероятно нямаше да се осъществи тайно и тихо. Навярно щеше да стане на оживената улица, може би посред бял ден. Най-важното бе да се увери, че Халед е мъртъв. За тази цел се нуждаеше от огнева мощ и надеждност. Избра барака като първо оръжие, а беретата 92FS — като резервно. Реши също да действа без заглушител, който правеше скриването на оръжието твърде трудно и бавеше неговото изваждане и стрелбата. Освен това какъв смисъл имаше да използва заглушител, ако убийството се извършеше пред куп хора на улицата?

Отиде в банята и застана за миг пред огледалото да разгледа лицето си. После отвори аптечката, извади ножица, самобръсначка и тубичка крем за бръснене. Оряза брадата си и се обръсна гладко. Косата му все още бе прошарена от боядисването, ала нищо не можеше да направи за нея.

Съблече дрехите си и взе набързо душ, след това се върна в каютата да се преоблече. Нахлузи бельото и чорапите, чифт тъмносини дънки и обувки с гумена подметка. Закачи радиостанцията от лявата страна на колана на дънките си, прокара единия кабел до ухото си, а другия — до лявата си китка. След като ги залепи с черно тиксо, облече черна риза с дълги ръкави. Беретата мушна под колана на дънките отзад на гърба си. Баракът бе достатъчно компактен, за да се побере в джоба на коженото му яке. Своето Джи Пи Ес проследяващо устройство — малък диск с размерите на монета от едно евро — мушна в предния джоб на дънките си.

Седна в края на леглото и зачака. Пет минути по-късно на вратата се почука. Часовникът показваше два часа и дванадесет минути след полунощ.

— Колко сигурни са експертите ти?

Министър-председателят погледна към панела с мониторите и зачака отговор. На единия монитор се виждаше лицето на Лев. Генералният директор на Шабак — Моше Ярив — заемаше втория, а генерал Амос Шарет, шефът на Аман — третия.

— Няма никакво съмнение — отговори Лев. — Мъжът на снимката, дадена ни от Махмуд Арвиш, е същият, който току-що е влязъл в жилищната кооперация в Марсилия. Единственото, от което се нуждаем сега, е вашето одобрение за започване на крайната фаза на операцията.

— Имаш го. Дай заповед на „Фиделити“.

— Слушам, господин премиер.

— Предполагам, че ще можеш да слушаш радиовръзката?

— От „Фиделити“ ще ни я препращат по сигурния канал. Ще упражняваме контрол над операцията до последната секунда.

— Препрати я и тук — каза министър-председателят. — Не искам да бъда последният, който ще научи.

След това той натисна някакъв бутон на бюрото си и трите екрана потъмняха.

Мотоциклетът беше Пиаджо Y9, графитеносив, с обявена максимална скорост сто и шейсет километра в час, макар че при тренировъчното бягство предния ден Яков бе вдигнал сто и деветдесет. Седалката беше силно наклонена напред, така че пътникът да седи малко по-високо от шофьора, което го правеше отличен мотор за един професионален убиец, въпреки че дизайнерите му не бяха имали това наум, когато го бяха конструирали. Както обикновено, двигателят запали веднага. Яков се насочи към мястото край кея, където го чакаше Габриел, с каска на главата. Той се метна на задната седалка и се настани удобно.

— Закарай ме на булевард „Сен Реми“.

— Сигурен ли си?

— Само едно минаване — отговори Габриел. — Искам да го видя.

Яков зави рязко наляво и се понесе с пълна скорост нагоре по хълма.

Беше хубава сграда на крайбрежния булевард, с мраморен под във фоайето и асансьор, който работеше през повечето време. Апартаментите откъм булеварда имаха чудесен изглед към Нил, но задните гледаха към оградения със стена двор на американското посолство. Беше сграда за чужденци и богати египтяни — друг свят, различен от сивите жилищни блокове в Хелиополис, където живееше Зубаир. Защото на полицай в Египет, пък бил той и таен агент към Мухабарат, не плащаха много.

Тръгна по стълбището. То беше широко и извито, с избеляла пътека, захваната към стъпалата с потъмнели месингови пръчки. Апартаментът беше на най-горния етаж, десетия. Зубаир изпсува наум, докато се влачеше нагоре. Двата пакета цигари „Клеопатра“ на ден бяха увредили дробовете му. Трябваше да спира на три пъти на площадките, за да си поеме въздух. Отне му цели пет минути да стигне до апартамента.

Притисна ухо до вратата и не чу никакъв звук отвътре. Изобщо не бе изненадващо. Зубаир бе проследил англичанина миналата нощ по време на пиянската му обиколка по хотелските барове и нощните клубове край реката. Беше сигурен, че той още спи.

Извади ключа от джоба си. В Мухабарат имаха чудесна колекция за наблюдение: дипломати, дисиденти, ислямисти и особено чуждестранни журналисти. Той отключи, после внимателно отвори вратата и влезе.

Апартаментът беше хладен и тъмен — пердетата бяха плътно спуснати и не пропускаха сутрешните слънчеви лъчи. Зубаир бе посещавал многократно жилището и уверено се отправи към спалнята, без да му се налага да светва лампите. Куинел спеше дълбоко сред мокрите от пот чаршафи. В застоялия въздух се носеше силната миризма на уиски. Агентът извади пистолета си и бавно тръгна през стаята към леглото. След няколко крачки обаче настъпа нещо малко и твърдо и преди да успее да отскочи, предметът изхрущя под подметката му. В дълбоката тишина звукът прозвуча пронизително. Зубаир погледна към пода и видя, че бе настъпал ръчния часовник на Куинел. Въпреки пиянството си, англичанинът се надигна в леглото. „По дяволите!“ — прокле се агентът на Мухабарат. Не беше професионален убиец и се бе надявал да убие Куинел в съня му.

— Мамка му, какво правиш тук!

— Нося ти съобщение от нашия приятел — отговори спокойно Зубаир, запазвайки самообладание.

— Не искам да имам нищо общо с него.

— Чувствата ви са взаимни.

— Тогава какво правиш, за бога, в моя апартамент?

Зубаир вдигна пистолета. Малко по-късно той излезе от жилището и заслиза по стълбите. На половината път вече дишаше тежко като маратонец, беше плувнал в пот. Спря и се облегна на парапета. Проклетите цигари „Клеопатра“! Ако не ги оставеше скоро, щеше да умре.

Марсилия, 5:22 часът сутринта. Вратата на жилищната кооперация се отвори. Някаква фигура излезе на улицата. Устното предупреждение на Дина бе чуто в командния център на булевард „Цар Саул“ в Йерусалим от Шамрон и министър-председателя. Беше чуто и до велодрума „Белсюнс“, където Габриел и Яков седяха на бордюра на шадраван със застояла вода, заобиколени от наркомани и имигранти, които нямаха къде другаде да спят.

— Кой е? — попита Габриел.

— Момичето! — отговори Дина и бързо добави: — Момичето на Халед.

— Накъде тръгна?

— На север, към „Плас дьо ла Префектюр“.

Последваха няколко секунди мълчание. В Йерусалим Шамрон крачеше по килима пред бюрото на премиера и неспокойно очакваше заповедта на Габриел.

— Не се опитвай! — прошепна той. — Ако тя забележи, че я следят, ще предупреди Халед и ще го изпуснем. Остави я да си върви.

Изминаха десет секунди, преди да прозвучи гласът на Габриел.

— Твърде рисковано е — прошепна той. — Остави я да си върви.

В Рамала митингът започна в зори. Ясер Арафат беше в много добро настроение. На присъстващите им се стори, че е възвърнал старата си форма. Приличаше на онзи Арафат, който можеше по цяла нощ да спори за идеология и стратегия с най-близките си другари, а после да потегли за митинг в отлично състояние на духа. Докато лейтенантите му излизаха от стаята, той даде знак на Махмуд Арвиш да остане.

— Започна се — каза Арафат. — Сега можем само да се надяваме. Аллах благослови святото начинание на Халед.

— То е и твое начинание, Абу Амар.

— Истина е — отвърна Арафат. — Но нямаше да е възможно без теб, Махмуд.

Арвиш кимна предпазливо. Арафат не го изпускаше от поглед.

— Добре изигра ролята си — каза той. — Хитрият начин, по който измами израелците, почти оправдава предателството ти към мен и палестинския народ. Изкушен съм да ти простя престъплението, но не мога.

Махмуд почувства пристягане в гърдите. Арафат се усмихна.

— Наистина ли си помисли, че предателството ти ще бъде опростено?

— Жена ми — заекна Арвиш. — Евреите ме накараха…

Арафат неприязнено махна с ръка.

— Звучиш като дете, Махмуд. Недей да увеличаваш унижението си, като молиш за живота си.

Точно тогава вратата се отвори и двама униформени от охраната влязоха в стаята с готови за стрелба автомати. Арвиш се опита да измъкне пистолета си от кобура, но нечий приклад го удари в кръста и взрив от непоносима болка го запрати на пода.

— Днес ще умреш като предател — каза Арафат. — Смърт, достойна за куче.

Охранителите вдигнаха Арвиш за краката и ръцете, изнесоха го от стаята и го понесоха надолу по стълбите. Арафат отиде до прозореца и погледна към вътрешния двор, когато Арвиш и хората от охраната се показаха. Втори удар с приклад запрати отново Махмуд на земята. После заеча стрелбата. Бавно и ритмично, те започнаха от краката към главата. Муката се огласи от гърмежите на калашниците и писъците на умиращия предател. За Арафат това бяха най-удовлетворяващите звуци — звуците на революцията, на отмъщението.

Когато писъците секнаха, последва още един финален изстрел в главата. Арафат пусна щората. Беше ликвидирал един враг. Скоро друг щеше да има същата съдба. Той угаси лампата и седна в полумрака да чака следващата новина.

21. Марсилия

По-късно, когато всичко свърши, Дина напразно щеше да търси някаква символика във времето, избрано от Халед да се появи. Изобщо не помнеше с какви думи съобщи тази новина на екипите, макар че те бяха записани завинаги на аудиокасета. „Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“. Всички, които чуха съобщението й, бяха изненадани от липсата на емоция. Толкова спокойно го каза, че за момент Шамрон не разбра какво точно се е случило. Едва когато чу бръмченето на мотора на Яков, последвано от бързото дишане на Габриел, осъзна, че Халед бе на път да си получи заслуженото.

Пет секунди след като прозвуча гласът на Дина, Яков и Габриел бяха нахлупили каските си и се носеха с пълна газ на изток покрай велодрума „Белсюнс“. На площад „Плас дьо ла Префектюр“ Яков рязко зави надясно и полетя към началото на булевард „Сен Реми“. Габриел го държеше през кръста с лявата си ръка. Дясната беше мушната в джоба на якето му и стискаше масивната дръжка на барака. Тъкмо започваше да се развиделява, но улицата все още бе в сянка. Габриел видя за пръв път Халед, който вървеше по тротоара като човек, закъсняващ за важна среща.

Моторът внезапно намали. Яков трябваше да вземе решение: да пресече в противоположното платно на улицата и да приближи Халед отзад или да остане в същото платно и да направи рязък завой. Габриел го пришпори да поеме надясно, натискайки го с дулото на пистолета. Яков даде газ и моторът полетя. Габриел впи очи в Халед. Палестинецът бе ускорил крачка.

Точно тогава тъмносив мерцедес се показа от една пресечка и блокира пътя им. Яков наби спирачки, за да избегне сблъсъка, после натисна клаксона и махна към мерцедеса да се маха от платното. В отговор шофьорът на колата — млад мъж, приличащ на арабин — го изгледа студено и го наказа за дързостта му, изтегляйки се възможно най-мудно. Докато Яков отново потегли, Халед бе завил зад ъгъла и бе изчезнал от погледа на Габриел.

Яков стигна с бясна скорост до края на улицата и зави наляво по булевард „Андре Он“, който рязко се отклоняваше от старото пристанище и се насочваше към църквата „Нотр Дам дьо ла Гард“. Халед вече бе прекосил улицата и в този момент се шмугна в един покрит пасаж. Габриел бе използвал компютърната програма, за да запомни всяка улица в квартала. Той знаеше, че следва стръмно каменно стълбище, наречено „Да Монте де л’Оратоар“. Халед бе направил мотора безполезен.

— Спри тук! — нареди Габриел. — И не мърдай!

Той скочи от мотора и все още с каска на главата, тръгна по пътя на Халед. В пасажа нямаше осветление и след няколко крачки Габриел се озова в непрогледна тъмнина. Когато излезе отново на дрезгавата, розовееща светлина, се озова пред стълбището — широко и много старо, с боядисан метален парапет по средата. Отляво на Габриел се издигаше сиво-кафявата фасада на жилищна сграда, отдясно — висока стена от варовик с надвиснали над нея клони на маслинови дървета и отрупани с цвят пълзящи растения.

Стълбището завиваше наляво. Зад ъгъла Габриел отново видя Халед. Той бързо се качваше, прескачайки стъпала. Габриел понечи да извади барака, но се спря. В горния край на стълбището имаше друга жилищна сграда. Ако пропуснеше Халед, куршумът със сигурност щеше да се забие в нея. Чуваше гласове в слушалката си. Дина попита Яков какво става, той й обясни за мерцедеса, блокирал пътя им, и за стълбището, което ги принуди да се разделят.

„Виждаш ли го?

— Не.

— Колко време е извън полезрението ти?

— Няколко секунди.

— Къде отива Халед? Защо се е отдалечил толкова много? Къде е прикритието му? Това не ми харесва. Ще кажа на Габриел да се връща.

— Остави това на него“.

Халед стигна до края на стълбите и изчезна от погледа му. Габриел се заизкачва, прескачайки през две стъпала, и пристигна горе за по-малко от десет секунди. Срещу себе си видя две улици, които се пресичаха. Едната водеше нагоре по хълма право към църквата. По нея нямаше коли и пешеходци. Габриел забърза наляво и огледа втората улица. Тук също нямаше следа от Халед. Видя само габаритите на кола, която бързо се отдалечи.

— Извинете, мосю, да не сте се загубили?

Габриел се обърна и свали каската си. Жената стоеше в края на стълбите — млада, на не повече от тридесет години, с големи кафяви очи и къса тъмна коса. Беше го заговорила на френски.

— Не, не съм се загубил — отвърна й Габриел също на френски.

— А може би търсите някого?

„Защо привлекателна жена като теб заговаря спокойно непознат?“, помисли си той и направи крачка към нея. Тя не помръдна, но Габриел долови лек страх в тъмните й очи.

— Не, не търся никого.

— Сигурен ли сте? Бих се заклела, че търсите някого. — Жената наклони леко глава на една страна. — Може би издирвате съпругата си?

Габриел изпита усещането, че лицето му пламва. Вгледа се по-внимателно в непознатата и осъзна, че я беше виждал и преди това. Тя беше жената, дошла в апартамента с Халед. Дясната му ръка стисна по-здраво дръжката на барака.

— Името й е Леа, нали? Живее в психиатрична клиника в Южна Англия, или поне живееше. Стратфордската клиника, нали? Беше регистрирана под името Лий Мартинсън.

Габриел се хвърли напред и я стисна за гърлото.

— Какво сте й сторили? Къде е тя?

— В ръцете ни е — изхъхри жената. — Но не знам къде е.

Габриел я блъсна назад към ръба на стълбището.

— Къде е? — повтори той въпроса на арабски. — Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език.

— Казвам ти истината.

— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.

Той я избута по-близо до ръба. Ръката й се протегна назад за парапета, но само опипа въздуха. Габриел я разтърси силно.

— Ако ме убиеш, с теб е свършено… С жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.

— И какво ще стане, ако постъпя, както кажеш?

— Ще спасиш живота й.

— А моя?

Тя остави въпроса му без отговор.

— Кажи на останалите от екипа ти да се оттеглят. Заповядай им незабавно да напуснат Марсилия. Иначе ще издадем на френските власти, че сте тук и това само ще влоши положението ви.

Той зърна Яков бавно да се качва по стълбите към него. С лявата си ръка му даде знак да спре. Точно тогава гласът на Дина прозвуча в ухото му: „Пусни я да си върви, Габриел! Ние ще открием Леа. Не играй по свирката на Халед“.

Габриел погледна девойката в очите.

— А ако им кажа да се оттеглят?

— Аз ще те заведа при нея.

Той отново я разтърси.

— Значи знаеш къде е тя?

— Не, ще ни упътят къде да отидем. Поетапно. Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре.

— А какво ще се случи с мен?

— Не е ли страдала достатъчно? Спаси жена си, Алон. Ела с мен и прави точно каквото ти казвам. Това е единственият ти шанс.

Габриел погледна към стълбите и видя Яков да поклаща глава. Дина шепнеше в ухото му: „Моля те, Габриел, кажи й не.“

Той погледна жената в очите. Шамрон го бе обучил да разпознава емоциите на хората, да различава искреността от лъжата, но в зениците на момичето видя само праволинейната вяра на фанатичка, вярата, че минаването през страданието оправдава всеки акт, независимо колко е жесток. Забеляза също и непоклатимо спокойствие. Това момиче беше тренирано. Обучението й щеше да я превърне в достоен противник, но фанатизмът й щеше да я направи уязвима.

Наистина ли държаха Леа? Нямаше основание да се съмнява. Халед бе разрушил посолство в центъра на Рим. Със сигурност можеше да организира отвличането на една жена инвалид от английска психиатрична болница. Да изостави Леа сега, след всичко, което бе изстрадала, беше немислимо. Може би тя щеше да умре. Може би и двамата щяха да умрат. Може би, ако имаха късмет, Халед щеше да им позволи да умрат заедно.

Халед добре го бе изиграл. Той никога не бе имал намерение да убие Габриел във Венеция. Миланското досие беше само отворен гамбит в сложния му замисъл да го примами тук, в този район на Марсилия, и да му предложи път, по който той можеше да не тръгне. Верността го тласкаше напред. Габриел дръпна жената настрана от стълбите и свали ръце от нея.

— Оттеглете се! — каза направо в микрофона на китката си. — Напуснете Марсилия!

Когато Яков поклати отрицателно глава, извика:

— Направи каквото ти казвам!

Откъм църквата се зададе кола. Беше мерцедесът, който преди няколко минути бе блокирал пътя им на булевард „Сен Реми“. Той спря пред тях. Момичето отвори задната врата и се качи. Габриел погледна за последен път към Яков и влезе след нея в автомобила.

— Той не е в ефир! — изпъшка Лев. — Проследяващото му устройство е неподвижно от пет минути.

„Проследяващото му устройство — помисли си Шамрон — лежи в някоя улична канавка в Марсилия“. Габриел бе изчезнал от екраните им. При цялото планиране, при цялата им подготовка Халед ги бе изиграл с най-стария арабски трик — вземането на заложник.

— Истина ли е за Леа? — попита Шамрон.

— От лондонската ни централа са се обаждали няколко пъти на охраняващия агент. Досега не са успели да се свържат с него.

— Това означава, че са я отвлекли. И подозирам, че имаме мъртъв агент в Стратфордската клиника.

— Ако всичко това е вярно, в следващите няколко минути в Англия ще се разрази сериозна буря. — В гласа на Лев имаше твърде много спокойствие, което не се понрави на Ари, но пък Лев винаги бе демонстрирал и поощрявал самообладанието. — Трябва да се свържем с нашите приятели от МИ5 и Министерството на вътрешните работи и да ги помолим да запазят нещата в тайна колкото може по-дълго. Освен това трябва да информираме за ситуацията външното министерство. Посланикът ни ще трябва да свърши сериозна работа.

— Съгласен съм — отвърна Шамрон, — но се опасявам, че има нещо, което трябва да направим преди това.

Погледна часовника си. Беше седем и двадесет и осем минути сутринта местно време или шест часът и двадесет и осем минути във Франция. Оставаха дванадесет часа до годишнината от евакуирането на Бейт Сайед.

— Но ние не можем просто да го изоставим тук! — възпротиви се Дина.

— Той вече не е тук — отговори Яков. — Отиде си. Сам направи избора да замине с нея. Даде ни заповед да се евакуираме, а същото направи и Тел Авив. Нямаме избор. Напускаме.

— Трябва да има начин да му помогнем.

— Не можеш да му помогнеш, ако стоиш във френски затвор.

Яков вдигна китката си с микрофона до устните си и нареди на екипа на айните да се оттегли. Дина отиде неохотно на дока и развърза въжетата. Сетне се качи на „Фиделити“ и остана с Яков на подвижния мост, докато той направляваше яхтата в канала. Като подминаха форта „Сен Никола“, девойката слезе в салона. Седна пред пулта за комуникация, набра на клавиатурата командата за достъп до паметта, после настрои времевия код на шест часа и дванадесет минути сутринта. След няколко секунди чу собствения си глас.

„Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“.

Изслуша целия запис отново: Яков и Габриел безмълвно се качват на мотора, потеглят, свистенето на гумите, буксуването по асфалта на булевард „Сен Реми“, гласът на Габриел, спокоен и безстрастен: „Спри тук. И не мърдай!“

Двадесет секунди по-късно женски глас:

„Извинете, мосю, да не сте се загубили?“

СТОП.

Колко ли време бе отнело на Халед да го планира? „Години!“, помисли си Дина. Беше подхвърлил улики, които тя да намери, и тя ги бе последвала — от Бейт Сайед до Буенос Айрес, от Истанбул до Рим, а сега Габриел беше в ръцете им. Щяха да го убият по нейна вина.

Дина натисна бутона „Старт“ и отново изслуша разправията между палестинката и Габриел, после вдигна сателитния телефон и установи връзка с булевард „Цар Саул“ по сигурната линия.

— Искам гласова идентификация.

— Имате ли запис?

— Да.

— Качество?

Тя обясни обстоятелствата при прихващането.

— Пуснете записа, моля.

Дина натисна „Старт“.

„Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре“.

стоп.

— Изчакайте, моля.

Две минути по-късно:

— Няма съвпадащ файл.

Мартино срещна за последен път Абу Садик на булевард „Антен“ в долния край на широкото стълбище, което водеше към гара „Сен Шарл“. Садик бе облечен с европейски дрехи: спретнати панталони от габардин и бяла памучна риза. Той каза на Пол, че една яхта току-що е напуснала пристанището, и то с голяма скорост.

— Как се наричаше?

— „Фиделити“ — отговори Садик.

Мартино повтори името и додаде:

— Интересен избор.

Той се обърна и със Садик започнаха да се изкачват тежко по стълбите.

— На шахидите бяха дадени последните нареждания — обади се арабинът. — Ще се насочат към целта, както е планирано. Сега нищо не може да ги спре.

— А ти?

— Заминавам с обедния ферибот за Алжир.

Стигнаха до края на стълбището. Гарата беше кафява и грозна, в окаяно състояние.

— Трябва да отбележа — вметна Абу Садик, — че това място няма да ми липсва.

— Иди в Алжир и се покрий дълбоко. Ще те върнем на Западния бряг, когато е безопасно.

— След днес… — Садик сви рамене. — Никога няма да е безопасно.

Мартино стисна ръката му:

— Маа-салаамах.

— Ас-салаам алейкум, братко Халед.

Абу Садик се обърна и заслиза по стълбите. Мартино влезе в гарата и спря пред таблото за заминаващите влакове. Те Же Ве59-то в осем часа и петнайсет минути за Париж тръгваше от коловоз Е. Той пресече терминала и отиде на перона. Повървя край влаковата композиция, докато открие вагона си, и се качи.

Преди да се настани на мястото си, отиде до тоалетната. Дълго време стоя пред огледалото, разглеждайки отражението си — сако на Ив Сен Лоран, елегантна тъмносиня риза и маркови очила. Това беше Пол Мартино — изисканият французин, видният археолог. Но не и днес. Сега Мартино беше Халед, синът на Сабри, внукът на шейх Асад. Халед — отмъстителят за минали грехове, мечът на Палестина.

„На шахидите бяха дадени последните нареждания. Вече нищо не може да ги спре“.

Беше дадена и друга заповед. Мъжът, който щеше да срещне Абу Садик в Алжир тази вечер, щеше да го убие. Мартино се бе поучил от грешките на своите предци. Никога нямаше да допусне да бъде унищожен от арабски предател.

Минута по-късно седеше на мястото си в първа класа. Влакът излезе от гарата и се насочи на север през мюсюлманските бедняшки квартали на Марсилия. Париж бе на 539 мили оттук, но високоскоростният влак щеше да измине разстоянието за малко повече от три часа. „Чудо на западната технология и френската изобретателност“ — помисли си Халед, затвори очи и скоро заспа.

22. Мартиг, Франция

Къщата се намираше в арабския работнически квартал, в южния край на града. Имаше червен керемиден покрив и напукана отвън гипсова мазилка. Из буренясалия преден двор бяха разпилени счупени пластмасови играчки. Когато го блъснаха през разнебитената входна врата, Габриел очакваше да види обитаван дом. Вместо това, откри изоставена къща с празни стаи и голи стени. Очакваха го двама араби, едри и охранени. Единият държеше найлонова торба с рекламен надпис на евтин универсален магазин. Другият полюшваше в ръка — като сопа — ръждясал стик за голф. До тях застана шофьорът на мерцедеса, с който го бяха докарали до тази изоставена сграда.

— Съблечи си дрехите!

Момичето му го каза на арабски. Габриел остана неподвижен, с изпънати край тялото ръце, като войник на пост. Девойката повтори заповедта си, този път с по-твърд тон. Когато той отново не реагира, шофьорът на мерцедеса го зашлеви силно по бузата.

Габриел свали сакото и черния си пуловер. Радиостанцията и пистолетите вече ги нямаше — младата жена ги бе взела още в Марсилия. Тя разгледа белезите по гърдите и гърба му, после му нареди да съблече останалите си дрехи.

— А къде отиде вашето мюсюлманско благоприличие?

Заради дързостта си получи втори удар в лицето, този път с опакото на ръката. Със замаяна глава, Габриел събу обувките, а после и чорапите си. След това разкопча дънките си и ги изхлузи през босите си крака. Минута по-късно стоеше по слипове пред четиримата араби. Девойката се пресегна и дръпна ластика им.

— Това също — каза тя. — Свали ги!

Голотата му им се стори забавна. Мъжете изкоментираха пениса му, а жената бавно го обиколи няколко пъти, оценявайки тялото му, сякаш бе статуя на пиедестал. Мина му през ума, че той е легенда за тях, звяр, който посреднощ е убивал млади воини. „Погледнете го — сякаш казваха очите им. — Той е толкова дребен, толкова обикновен. Как е могъл да затрие толкова много наши братя?“

Девойката измърмори нещо на арабски, което Габриел не можа да разбере. Тримата мъже седнаха до свлечените му дрехи и с ножчета и ножици ги нарязаха на парчета. Нито един шев, подгъв или яка не оцеля под яростната им атака. Един господ знаеше какво търсят. Второ проследяващо устройство или скрит радиопредавател? Дяволски еврейски механизъм, който щеше да ги умъртви всичките и да му позволи да избяга, когато си науми? Младата жена наблюдаваше тази лудост много сериозно, после вдигна очи към Габриел. Още два пъти обиколи голото му тяло, притиснала замислено устни с малката си ръка. Всеки път, когато минаваше пред него, Габриел я гледаше право в очите. В погледа й се четеше безпристрастност, оглеждаше го някак професионално. Той почти очакваше всеки момент тя да извади миниатюрен касетофон и да започне да диктува диагностичните си бележки. „Нащърбен белег в горния ляв сектор на гърдите в резултат на куршум, изстрелян в него от Тарик ал Хурани, Аллах да благослови славното му име. Грапав като шкурка белег през по-голямата част на гърба. Източник на белега — неизвестен…“

Претърсването на дрехите му не даде никакъв резултат, освен купчината памучни и дочени парцали. Един от арабите ги събра и ги струпа върху решетката на огнището, след това ги поля с керосин и ги запали. Докато дрехите се превръщаха в пепел, те отново се събраха около Габриел: девойката срещу него, двамата араби — от двете му страни, а третият, който бе шофирал — зад гърба му. Арабинът отдясно лениво поклащаше стика за голф.

Имаше си ритуал за подобни ситуации. Боят — той го знаеше — бе част от него. Палестинката постави началото с церемониалната плесница през лицето. После тя се отдалечи и остави мъжете да свършат тежката работа. Добре прицелен удар със стика за голф накара краката му да се подгънат и го запрати на пода. След това започнаха истинските удари — порой от ритници и юмруци, които сякаш се целеха във всяка частица от тялото му. Той се сдържаше да не крещи. Не искаше да им достави удоволствие, нито да проваля плана им, като разтревожи съседите. Макар че едва ли някой в тази част на града щеше да го е грижа за трима мъже, пребиващи от бой някакъв евреин.

Всичко свърши внезапно, както и започна. Като си помислеше, не беше толкова зле — в академията беше изтърпявал и по-лошо от ръцете на Шамрон и неговите биячи. Бяха щадили лицето му, което му подсказа, че е необходимо да запази приличен вид.

След края на боя бе останал да лежи на дясната си страна, с ръце, сложени защитно пред слабините, и свити към гърдите колена. Усети вкуса на кръв по устните си, а лявото му рамо се бе вцепенило от ритниците, които му нанесе най-едрият от тримата араби. Девойката хвърли една найлонова торба пред лицето му и му нареди да се облече. Габриел направи опит веднага, но не можа да се извърти, нито да седне и да вдигне ръцете си. Най-накрая един от мъжете го хвана за лявата ръка и го изправи в седнало положение. Нараненото му рамо го накара за пръв път да изстене от болка. Това, както и голотата му, предизвикаха смях.

Помогнаха му да се облече. Очевидно бяха очаквали по-едър мъж. Електриковожълтата фланелка с къс ръкав, с надпис „Марсилия“ на гърдите, беше с няколко номера по-голяма. Белите панталони му бяха твърде широки в кръста, а крачолите им — твърде дълги. Евтините кожени мокасини едва се задържаха на краката му.

— Можеш ли да се изправиш? — попита момичето.

— Не.

— Ако не тръгнем сега, ще закъснееш за следващия си пропускателен пункт. А ако закъснееш, знаеш какво ще се случи с жена ти.

Габриел се завъртя, заставайки на четири крака, и след два безуспешни опита успя да се изправи на крака. Девойката го блъсна между плешките и той, препъвайки се, тръгна към вратата. Помисли за Леа и се запита къде ли е тя. Напъхана в някой чувал за трупове? Заключена в някой багажник? Закована в някой кафез? Дали осъзнаваше какво се случва или — за свой късмет — смяташе, че това е просто друг епизод от безкрайния й кошмар? Заради нея остана прав и пак заради нея поставяше единия си крак пред другия.

Тримата мъже останаха в къщата. Младата жена вървеше половин крачка зад него с кожена чанта през рамо. Тя го побутна отново, този път към мерцедеса. Той се запрепъва през прашния преден двор, осеян с играчки. Преобърнати колички „Мачбокс“, ръждясала пожарна, кукла без ръце, войниче без глава — на Габриел му напомниха за трупове след една от умело изработените бомби на Халед. Той инстинктивно се насочи към задната врата на колата.

— Не! — каза девойката. — Ти ще караш.

— Не съм в състояние.

— Но трябва! — отвърна тя. — Иначе ще пропуснеш крайния срок и жена ти ще умре.

Габриел неохотно седна зад волана. Жената се настани до него. След като затвори вратата, тя бръкна в чантата си, извади пистолет, марка „Танфолио ТА-90“, и го насочи към корема му.

— Знам, че можеш да ми го вземеш, когато пожелаеш — каза девойката. — Ако избереш такъв начин на действие, няма да ти е от полза. Уверявам те, че не знам къде е жена ти, нито къде е крайната ни спирка. Предприемаме това пътуване заедно, ти и аз. Ние сме партньори в това начинание.

— Направо е благородно от твоя страна.

Тя го удари с пистолета по бузата.

— Внимавай, може да припадна.

— Познаваш много добре Франция, нали? Работил си в нея. Убил си доста палестинци тук.

Тъй като не получи отговор, отново го удари.

— Отговори ми! Работил си тук, нали?

— Да.

— Убил си много палестинци тук, нали?

Той кимна утвърдително.

— Срамуваш ли се? Кажи го високо.

— Да — отговори Габриел. — Убил съм много палестинци. Тук застрелях Сабри.

— Значи познаваш добре пътищата на Франция. Няма да губиш време, за да гледаш в картата. И без това всяка секунда ни е ценна. — Подаде му ключа. — Тръгвай за Ним! Имаш един час.

— Дотам са най-малко сто километра.

— Тогава ти предлагам да спреш да говориш и да потегляш.

Пое по пътя за Арл. Рона, сребристосиня и вихрена, течеше под тях. От другата страна на реката, Габриел, натиснал педала на газта до дупка, навлизаше в последната отсечка от пътя до Ним. Сякаш напук, времето беше прекрасно: небето бе безоблачно и наситеносиньо, полята пламтяха в цветовете на лавандулата и слънчогледите, хълмовете бяха окъпани в ярка светлина.

Девойката седеше спокойно, с кръстосани крака и пистолет, положен в скута й, Габриел се запита дали Халед я беше избрал да го придружи в смъртта. Защото младостта и хубостта й бяха в пълен контраст с осакатеното тяло на Леа? Или това беше някаква арабска обида? Дали не искаше да го унижи още повече, като го караше да се подчинява на заповедите на красиво момиче? Каквито и да бяха мотивите на Халед, тя въпреки всичко беше добре обучена. Габриел го бе доловил още при първата им среща в Марсилия, а после и в къщата в Мартиг — виждаше го и сега в начина, по който държеше пистолета. Но най-много го заинтригуваха ръцете й. Ноктите им бяха къси и мръсни като на селянка, която току-що се връща от полето.

Тя го удари пак без предупреждение. Колата кривна и той трябваше да положи големи усилия, за да я овладее.

— Защо го направи?

— Към пистолета ли гледаше?

— Не.

— Лъжец! Еврейски лъжец!

Жената отново замахна с пистолета да го удари, но този път Габриел вдигна отбранително ръка и успя да отбие удара.

— По-добре да побързаш — процеди тя, — иначе няма да стигнем навреме в Ним.

— Карам с почти двеста километра в час. Ако дам още газ, ще загинем. Следващия път, като се обади Халед, кажи му, че трябва да удължи крайните срокове.

— Кой?

— Халед — повтори Габриел. — Мъжът, за когото работиш. Мъжът, който ръководи операцията.

— Никога не съм чувала за мъж на име Халед.

— Грешката е моя.

Тя го изгледа изучаващо.

— Говориш много добре арабски. Израснал си в Долината на Израил, нали? Недалеч от Афула. Казаха ми, че там има много араби. Хора, които отказват да напуснат или да бъдат прогонени.

Габриел не се хвана на провокацията й.

— Никога ли не си я виждала?

— Палестина ли? — По лицето й пробяга мимолетна усмивка. — Виждала съм я от разстояние.

„Наблюдавала я е от Ливан“, помисли си той.

— Щом ще пътуваме заедно, трябва да знам как да се обръщам към теб.

— Аз нямам име. Аз съм просто палестинка. Нямам име, лице, земя, дом. Моят народ е моята родина.

— Чудесно! — каза Габриел. — Ще те наричам Палестина.

Тя погледна към пътя и кимна:

— Добре, можеш да ме наричаш така.

Малко преди Ним жената го насочи към паркинг, покрит с чакъл, пред крайпътен магазин, където продаваха керамични саксии и градински статуи. Пет непоносими минути чакаха мълчаливо да звънне мобилният телефон. Когато това най-накрая се случи, звукът се стори на Габриел като пожарна сирена. Девойката слушаше, без да отрони дума. От непроницаемото й изражение той не можа да разбере дали й наредиха да продължат напред, или да го убие. Тя прекъсна връзката и кимна към пътя.

— Излез на магистралата!

— В каква посока?

— На север.

— Къде отиваме?

След кратко колебание тя каза:

— В Лион.

Габриел постъпи, както му нареди. Като наближиха пункта за плащане на пътната такса на магистралата, девойката мушна пистолета в чантата си и му подаде дребни пари. Щом подминаха, тя пак сложи пистолета в скута си. Показалецът й с къс и мръсен нокът лежеше небрежно на спусъка.

— Какво представлява Халед? — попита Габриел.

— Вече ти казах, че не познавам такъв човек.

— Ти прекара нощта с него в Марсилия.

— В действителност прекарах нощта с мъж, който се нарича господин Веран. И се постарай да караш по-бързо!

— Той ще ни убие, знаеш ли? Ще убие и двама ни.

Тя не отговори.

— Предупреди ли те, че това е самоубийствена мисия? Приготви ли се да умреш? Каза ли си молитвите, записа ли видеокасетата за спомен на семейството ти?

— Карай и не говори повече!

— Ние двамата сме шахиди. Ще умрем заедно. За различни каузи, разбира се, но заедно.

— Моля те, млъкни.

„Ето го! — помисли си Габриел. — Пропукването. Халед я е излъгал“.

— Ще умрем тази вечер — продължи той. — В седем часа. Не ти ли е споменал за това?

Отново мълчание. Пръстът й върху спусъка се раздвижи.

— Предполагам, че е забравил да ти каже — заключи Габриел. — Но винаги е било така. Клетите деца от лагерите и бедните квартали умират за Палестина. Елитът само дава заповедите от своите вили в Бейрут, Тунис и Рамала.

Жената отново замахна с пистолета към лицето му. Този път той го сграбчи и го изтръгна от ръката й.

— Когато ме удряш с това, ми е трудно да карам.

После й подаде оръжието. Тя го взе и го сложи пак в скута си.

— Ние сме шахиди, Палестина. Пътуваме към нашата гибел и Халед ни дава инструкциите. В седем часа, Палестина! В седем часа.

По пътя между Валанс и Лион Габриел прогони Леа от съзнанието си и се съсредоточи единствено върху конкретната ситуация. Инстинктивно подходи към нея като към картина. Свали лаковото покритие и боята, докато не остана нищо друго, освен частичните очертания с въглен на първичната рисунка. После започна да я рисува отново, пласт след пласт, нюанс и фактура. За момент не можа да определи със сигурност автора. Беше ли Халед художникът или бе само чирак в работилницата на стария майстор Ясер Арафат? Палестинският лидер ли беше наредил да бъде отмъстено за разрушаването на неговата власт и авторитет или Халед се бе заел с това лично, за да отмъсти за смъртта на баща си и дядо си? Беше ли това още една битка във войната между двата народа или само изблик на тлеещата отдавна вражда между две семейства — на Ал Халифа и Шамрон — Алон? Подозираше, че е комбинация между двете, пресичане на общи интереси и цели. Двама велики художници са си сътрудничили за една творба — Тициан и Белини — помисли си той. — „Пирът на боговете“.

Въпреки че датата, на която бе възложена поръчката за картината, си оставаше неизвестна за него. Обаче в едно бе сигурен: работата по нея бе продължила седем години и бе пролята много кръв. Той бе измамен, и то майсторски. Всички бяха измамени. Досието, намерено в Милано, бе оставено там от Халед, за да подмами Габриел да започне разследване. Халед бе оставил диря от улики и бе навил часовника, така че Габриел да няма друг избор, освен отчаяно да тръгне по тях. Махмуд Арвиш, Дейвид Куинел, Мими Ферере — всички те бяха част от плана. Габриел ги виждаше сега, мълчаливи и неподвижни, като второстепенни фигури по края на картината на Белини, алегорични по природа, но подкрепящи централната фигура. Обаче каква бе целта? Той знаеше, че картината не е завършена. Халед разполагаше в запас с още един удар — зрелищен, кървав и огнен. По някакъв начин Габриел трябваше да оцелее. Сигурен бе, че ключът за неговото оцеляване лежи някъде по пътя, който вече бе изминал — всяка минута, всяко събитие, всяка среща бяха важни, за да реставрира маслените бои върху платното. „Ще оцелея“, помисли си Габриел. И някой ден щеше да се разплати с Халед, но при неговите си условия. А девойката — Палестина — щеше да бъде входната му врата.

— Отбий встрани!

Габриел изпълни нареждането й. Намираха се на няколко мили от центъра на Лион. Този път чакаха само две минути, преди телефонът да иззвъни.

— Върни се на пътя! — заповяда тя. — Отиваме в Шалон. Той е…

— Знам къде е Шалон. Разположен е южно от Дижон.

Изчака пролука в трафика и се върна на магистралата.

— Не мога да реша дали си много смел, или си луд — неочаквано каза девойката. — Можеше да си тръгнеш още в Марсилия и да се спасиш.

— Тя е моя съпруга — отговори Габриел. — И винаги ще си остане такава.

— И ще умреш за нея?

— И ти ще умреш за нея.

— В седем часа ли?

— Да.

— Защо си измислил този час? Защо точно в седем?

— Ти нищо не знаеш за човека, за когото работиш, нали? Жал ми е за теб, Палестина. Ти си много безразсъдно момиче. Вашият лидер те е измамил и ти ще платиш цената.

Тя вдигна пистолета, за да го удари отново, но размисли. Габриел не откъсна очи от пътя. Вратата към момичето бе открехната.

Спряха да заредят колата южно от Шалон. Габриел напълни резервоара и плати с парите, които му даде девойката. Когато отново седна зад волана, тя му нареди да паркира близо до тоалетната.

— Ще се върна веднага.

Нямаше я само минута. Габриел включи на скорост, но младата жена извади мобилния телефон от чантата си и му нареди да чака. Беше два часът и петдесет и пет минути следобед.

— Отиваме в Париж.

— Нима?

— Ще ни изпрати по един от двата пътя. Магистралата се разделя при Бон. Ако тръгнем по прекия път, може да влезем направо в южните предградия. Или може да продължим на изток — от Дижон до Троа, от Троа до Реймс — и да влезем от североизток.

— Ти, изглежда, знаеш всичко. Кажи ми по кой път ще ни изпрати.

Габриел си даде вид, че поглежда часовника си.

— Ще ни накара да продължим да се движим, защото не иска да пристигнем до целта твърде рано. Залагам на източния път. Ще ни изпрати в Троа и ще ни каже да чакаме там за инструкции. Той ще има избор, ако ни изпрати в Троа.

Точно тогава телефонът иззвъня. Тя мълчаливо изслуша инструкциите, после прекъсна връзката.

— Върни се на магистралата.

— Къде отиваме?

— Просто карай! — нареди тя.

Габриел поиска разрешение да пусне радиото.

— Разбира се — каза любезно девойката.

Той натисна копчето за включване, но нищо не се получи. Лека усмивка плъзна по устните й.

— Добре изиграно — похвали я Габриел.

— Благодаря.

— Сериозно те питам защо го правиш?

— Нали съм Палестина — нямам избор.

— Грешиш. Имаш, и то голям.

— Знам какво правиш! — възропта девойката. — Опитваш се да ме пречупиш с твоите намеци за смърт и самоубийство. Мислиш, че мога да променя решението си, че ще ме накараш да си изпусна нервите.

— Не съм си и помислял подобно нещо. Воюваме един срещу друг от доста дълго време. Знам, че си много смела и че рядко губиш самообладание. Просто искам да знам: Защо си тук? Защо не се омъжиш и не отгледаш деца? Защо не живееш живота си?

По лицето й премина още една усмивка, този път подигравателна.

— Евреи! — каза тя. — Мислите си, че имате патент за болката. Смятате, че притежавате запазена марка за човешкото страдание. Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате моите страдания и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните.

— Тогава разкажи ми твоята история.

— Моята история е тази за изгубения рай. Тя е история на един обикновен народ, принуден от цивилизования свят да се откаже от земята си, за да може християните да изкупят вината си за холокоста.

— Не, не! — възрази Габриел. — Не искам пропагандна лекция, а да чуя твоята лична история. Откъде си?

— От един лагер — отговори тя и добави: — Лагер в Ливан.

Габриел поклати глава.

— Не питам къде си родена или къде си израснала. Питам откъде си?

— От Палестина.

— Разбира се, че си оттам. От коя част?

— От северната.

— От кой край на северната част?

— Галилея.

— Западна или Горна?

— Западна Галилея.

— От кое село?

— Вече не съществува.

— Как се е наричало?

— Не ми е разрешено да го споменавам.

— То имаше ли си име?

— Разбира се, че си имаше.

— Баса ли?

— Не.

— Зиб ли се нарича?

— Не.

— Може би Самария?

Тя не отговори.

— Значи е било Самария.

— Да — отвърна момичето. — Моето семейство произхожда от Самария.

— Доста далеч от Париж, Палестина. Разкажи ми своята история.

23. Йерусалим

Членовете на ВАРАШ се събраха отново, но този път лично в кабинета на министър-председателя. Сводката с най-новата информация на Лев трая само минута, защото нищо не се бе променило след последната им видеосреща. Само времето бе напреднало. Сега в Тел Авив беше пет часът следобед, а в Париж — четири. Лев искаше да вдигне тревога.

— Трябва да приемем, че след три часа ще има голяма терористична атака във Франция, вероятно в Париж. И един от нашите агенти ще бъде там по време на погрома. Предвид ситуацията, опасявам се, че нямаме друг изход, освен да уведомим французите.

— А какво ще стане с Габриел и съпругата му? — попита Моше Ярив от Шабак. — Ако французите обявят повсеместна тревога, Халед може да види в това причина да убие и двамата.

— Той не се нуждае от поводи — намеси се Шамрон. — Всъщност точно това възнамерява да направи. Лев е прав. Трябва да кажем на французите. Нито морално, нито политически имаме друг избор.

Премиерът размърда притеснено огромното си тяло на стола.

— Но аз не мога да им кажа, че сме изпратили екип от агенти в Марсилия да убият палестински терорист.

— Не е и необходимо — поясни Шамрон. — Ала както и да постъпим, последиците ще бъдат лоши. Подписали сме договор с французите да не действаме на територията им, без първо да сме се допитали до тях. Това е споразумение, което непрекъснато нарушаваме с мълчаливото съгласие на нашите събратя от Френските тайни служби. Но мълчаливото съгласие е едно, а съвсем друго — да те спипат на местопрестъплението.

— Тогава какво да им кажа?

— Препоръчвам да се придържаме колкото може по-близо до истината. Ще им обясним, че един от нашите агенти е бил отвлечен от палестинска терористична група, действаща в Марсилия. Той е бил там във връзка с разследване на бомбения атентат на нашето посолство в Рим. Ще им кажем, че имаме достоверно доказателство, че Париж ще бъде мишена на атака тази вечер в седем часа. Кой знае — ако французите вдигнат достатъчно силна тревога, това може да принуди Халед да отложи или да прекрати нападението.

Министър-председателят погледна към Лев:

— Какво е положението с останалата част от екипа?

— „Фиделити“ е извън френските териториални води, а всички останали са прекосили границите. Единствено Габриел все още е на френска земя.

Премиерът натисна един бутон на телефонния пулт.

— Свържи ме с френския президент. Осигури и преводач. Не искам да има и най-малка грешка.

Президентът на Франция в този момент имаше среща с германския канцлер в Салона с портретите в Елисейския дворец. Един адютант се промъкна тихо в стаята и прошепна няколко думи на ухото му. Държавният глава не можа да прикрие раздразнението си, че е обезпокоен от човек, когото мрази.

— Належащо ли е да се чуем веднага?

— Той каза, че е въпрос от първостепенна важност за сигурността ни.

Президентът се изправи и погледна към госта си:

— Бихте ли ме извинили, господин канцлер?

Висок и елегантен в своя тъмен костюм, французинът последва своя адютант в една усамотена стая. Минута по-късно разговорът бе прехвърлен там.

— Добър ден, господин премиер. Да приема ли, че обаждането ви не е от светско естество?

— Не, господин президент, не е. Опасявам се, че съм осведомен за сериозна заплаха срещу вашата страна.

— Предполагам, заплахата е терористична, нали?

— Така е наистина.

— И колко скорошна е? След седмици? Дни?

— След часове, господин президент.

— Часове ли? Защо ми съобщавате едва сега?

— Самите ние току-що бяхме осведомени.

— Знаете ли някои подробности за терористичната акция?

— Само часа. Смятаме, че палестинска група възнамерява да нанесе удар тази вечер в седем часа. Париж е най-вероятната мишена, но не сме съвсем сигурни.

— Моля ви, господин премиер! Кажете ми всичко, което знаете.

Министър-председателят говори около две минути. Когато свърши, президентът попита:

— Защо имам чувството, че ми се казва само част от истината?

— За съжаление само това ни е известно.

— Защо не ни уведомихте, че сте преследвали заподозрян на френска територия?

— Нямаше време за формалните консултации, господин президент. Беше от категорията спешни преследвания.

— А италианците? Информирахте ли ги, че имате заподозрян за бомбения атентат, който бе извършен на тяхна територия?

— Не, господин президент, не сме.

— Каква изненада! — каза французинът. — Имате ли снимки, които могат да ни помогнат да идентифицираме потенциалните атентатори?

— Страхувам се, че не.

— Предполагам, няма да си направите труда да изпратите снимка и на липсващия ви агент.

— При тези обстоятелства…

— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв — каза президентът. — Ще изпратя моя посланик в кабинета ви. Уверен съм, че той ще получи пълна и достоверна информация.

— Ще я получи, сир.

— Нещо ми подсказва, че ще има неприятни последици от този случай, но ще започнем от най-важното. Ще държим връзка.

— Успех, господин президент!

Френският лидер тресна телефонната слушалка и погледна към адютанта си.

— Събери незабавно група „Наполеон“! — нареди той. — Аз ще се оправя с канцлера.

Двадесет минути след като затвори, президентът на Франция седна в обичайното си място пред заседателната маса в салон „Мюра“. Около нея се бяха събрали членовете на група „Наполеон“ — специалният екип, в който влизаха висши офицери от разузнавателната служба и службата по сигурността, както и някои министри. Тази група бе сформирана за борба с непосредствени заплахи срещу сигурността на Франция. Министър-председателят се бе разположил на срещуположния край на масата. Между двамата мъже стоеше богато украсен двустранен месингов часовник. Той показваше шестнадесет часа и тридесет и пет минути.

Президентът откри събранието с кратък преразказ на това, което току-що бе научил. Последваха няколко минути в разгорещена дискусия за източника на информацията, защото израелският премиер беше особено непопулярен в Париж. Все пак накрая всички членове на екипа стигнаха до заключението, че заплахата е доста правдоподобна, за да бъде пренебрегната.

— Очевидно, господа, трябва да повишим степента на готовност и да вземем предпазни мерки — заяви президентът. — Каква степен на готовност ще обявим?

След атаките на „Ал Кайда“ срещу Световния търговски център и Пентагона правителството на Франция бе разработило четиристепенна система с цветни кодове, подобна на тази в Съединените щати. Този следобед степента беше оранжева, тоест втора, като имаше само една по-ниска — жълтата. При третата степен — червената — автоматично се затваряха големи участъци от въздушното пространство и се задействаха допълнителни предпазни мерки за някои значими за Франция обекти, като Лувъра и Айфеловата кула. Най-високата степен — алената — практически затваряше границите на страната и спираше водоснабдяването и енергоснабдяването. Нито един от членовете на група „Наполеон“ не беше готов да направи това въз основа на предупреждение от израелците.

— Цел на атаката вероятно ще бъдат евреи — заяви министърът на вътрешните работи. — Дори и да е от мащаба на атентата в Рим, това не оправдава повишаване на готовността на четвърта степен.

— Съгласен съм — каза президентът. — Ще я повишим на червена.

Пет минути по-късно, когато срещата на група „Наполеон“ бе закрита, френският министър на вътрешните работи излезе от салон „Мюра“, за да се изправи пред камерите и микрофоните на журналистите.

— Дами и господа — започна той, — правителството на Франция получи достоверна информация за надвиснала терористична атака срещу Париж тази вечер…

Жилищната кооперация се намираше на „Рю дьо Сол“, в тихия северен край на Монмартър, няколко пресечки встрани от туристическото стълпотворение край църквата „Сакре Кьор“. Апартаментът беше малък, но удобен. Отлична квартира за случаите, когато работни или любовни занимания довеждаха Пол Мартино от Прованс в столицата. След като пристигна в Париж, той бе отишъл да обядва със свой колега от Сорбоната в квартала на Люксембургската градина. После прескочи до „Сен Жермен“60 за среща с бъдещия издател на книгата му за историята на Прованс от предримската епоха. В шестнадесет часа и четиридесет и пет минути пресече тихия двор и влезе във фоайето. Когато прекрачи прага, портиерката, мадам Тузе, подаде глава през вратата:

— Bonjour, професор Мартино.

Той я целуна по напудрените бузи и й поднесе букет от лилии, които бе купил от сергия на ул. „Коленкур“. Мартино никога не идваше в парижкия си апартамент, без да донесе малък подарък на мадам Тузе.

— За мен ли са? — попита тя превзето. — Но нямаше нужда, професоре.

— Не можах да се сдържа.

— За колко време сте в Париж?

— Само за една нощ.

— О, колко кратко! Ще ви донеса пощата.

Портиерката се върна след минута с купчинка картички и писма, както винаги — прилежно завързани с парфюмирана розова панделка. Мартино се качи по стълбите до апартамента си. Включи телевизора, превключи на Канал 2 и отиде в кухнята да си направи кафе. През шума на течащата вода чу познатия глас на министъра на вътрешните работи на Франция. Затвори кранчето и спокойно влезе във всекидневната. Но остана там, замръзнал пред телевизионния екран, в продължение на десет минути.

Израелците бяха избрали да предупредят французите. Мартино бе очаквал, че може да прибегнат до това. Знаеше, че повишаването на степента на готовност означава промяна в охранителните мерки в критичните зони около Париж. Това развитие на събитията изискваше минимална промяна в неговите планове. Вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

— Бих искал да променя резервацията си.

— Вашето име?

— Доктор Пол Мартино.

— Номер на билета?

Мартино го продиктува.

— В момента сте включен в списъка на пътуващите от Париж до Екс ан Прованс за утре сутринта.

— Точно така, но се случи нещо непредвидено и трябва да се върна по-скоро от очакваното. Може ли да хвана някой по-ранен вечерен влак днес?

— Има свободни места за влака в деветнадесет часа и петнадесет минути.

— В първа класа ли?

— Да.

— Ще взема билет за него.

— Известно ли ви е предупреждението на правителството за евентуална терористична заплаха?

— Никога не се отнасям с доверие към подобни неща — отговори Мартино. — Освен това, ако спрем да живеем, терористите ще спечелят, нали?

— Колко е вярно наистина!

Пол чу почукването по компютърна клавиатура.

— Добре, господин Мартино. Резервацията ви е сменена. Влакът ви заминава в деветнадесет часа и петнадесет минути от Лионската гара.

Професорът затвори телефона.

24. Троа, Франция

— Искаш да знаеш всичко за Самария ли? Тя беше раят на земята, Едем. Овощни градини и маслинови горички. Пъпеши и банани, краставици и пшеница. Самария беше обикновено село. Нашият живот течеше с ритъма на засяването и прибирането на реколтата. С дъжда и сушата. Бяхме осемстотин жители. Имахме джамия, училище. Бяхме бедни, но Аллах ни бе благословил с всичко, от което се нуждаехме.

„Чуй я само! — помисли си Габриел, докато шофираше. — Ние… Нашият…“ Родена бе двадесет и пет години след като Самария бе изтрита от лицето на земята, но говореше за селището, сякаш е преживяла там целия си живот.

— Моят дядо беше важна личност. Не беше мухтар61, но бе човек с влияние сред старейшините на селото. Притежаваше четиридесет дунама62 земя и голямо стадо кози. Считаха го за богат. — Тя иронично се усмихна. — Да бъдеш богат в Самария означаваше, че си по-малко беден.

Очите й потъмняха. Тя погледна към пистолета в скута си, после към френските ниви, които пробягваха край прозореца.

— Хиляда деветстотин четиридесет и седма година постави началото на края за моето село. През ноември Обединените нации гласуваха да се раздели моята страна и половината от нея да се даде на евреите. Самария, както и останалата част от Западна Галилея, бе определена да влезе в територията на Палестина. Но естествено не стана така. Войната започна на другия ден след гласуването на това решение. Евреите сметнаха, че вече могат да вземат цяла Палестина.

„Арабите започнаха войната — искаше да каже Габриел. — Шейх Асад ал Халифа, военачалникът от Бейт Сайед, бе този, който проля първите потоци кръв с терористичната си атака над автобуса, пътуващ от Нетания до Йерусалим“. Но сега не беше време да се заяжда за исторически факти. Разказът за Самария й бе подействал като магическо заклинание и той не искаше да направи нещо, с което можеше да го прекъсне.

Младата жена обърна очи към него и го изгледа подозрително:

— Ти замисляш нещо.

— Просто слушам историята ти.

— Да, но с една част от мозъка си, с другата планираш нещо. Например да се измъкнеш?

— Няма измъкване, Палестина, и за двама ни. Разкажи ми твоята история.

Девойката погледна през прозореца и най-неочаквано продължи:

— През нощта на 13 май 1948 година колона бронетранспортьори на Хагана се зададоха по крайбрежния път от Акра. Акцията им носеше кодовото название. Това бе част от „Тохнит Далет“. — Тя го изгледа косо. — Знаеш ли термина „Тохнит Далет“? План Д?

Габриел кимна и си помисли за Дина, застанала насред руините на Бейт Сайед. Кога беше това? Само преди месец, но му се струваше, че е било преди цяла вечност.

— Официалният мотив на операция „Бен Ами“ беше да се подсили охраната на няколко изолирани еврейски селища в Западна Галилея. Обаче реалната й цел беше завладяването и анексирането на територията. В действителност специалната заповед беше да се разрушат три арабски села: Баса, Зиб и Самария.

Младата жена замълча. Погледна го да види дали разказът й е предизвикал някаква реакция и продължи. Самария била първото от трите села, които трябвало да загинат. Бронетранспортьорите на Хагана го обградили преди зазоряване и го осветили с фаровете си. Някои от бойците носели червени карирани кефии. Страж от селото видял кефиите и помислил, че идат арабски подкрепления. В тяхна чест той стрелял във въздуха и веднага бил покосен от изстрелите на Хагана. Новината, че евреите са се дегизирали като араби, предизвикала паника в селото. Защитниците на Самария се сражавали смело, но не можели да се мерят с по-добре въоръжените еврейски бойци. След няколко минути започнала трагедията.

— Евреите искаха да напуснем — каза тя. — Те нарочно оставиха неохранявана източната страна на селото, за да ни осигурят път за бягство. Нямахме време да опаковаме дрехи или да вземем някаква храна. Просто хукнахме. Но евреите пак не бяха доволни. Те стреляха по нас и ние тичахме през полята, които обработвахме от векове. Петима жители на селото загинаха в тези поля. Сапьорите на Хагана веднага бяха влезли в него. Докато бягахме, чувахме експлозиите. Евреите превърнаха нашия рай в купчина необитаеми развалини.

Селяните от Самария се добрали до пътя и се насочили на север към Ливан. Скоро към тях се присъединили жителите на Баса, Зиб и няколко по-малки източни села.

— Евреите ни накараха да отидем в Ливан — продължи разказа си младата жена. — Казаха ни да изчакаме там няколко седмици, докато се прекратят боевете, а после щели да ни позволят да се върнем. Но къде можехме да се върнем, след като домовете ни бяха разрушени! Така че продължихме да вървим. Преминахме границата и станахме изгнаници. Бяхме осъдени на забвение. Вратите на Палестина бяха залостени за нас завинаги.

Реймс, 17 часът.

— Спри до бордюра! — нареди тя.

Габриел насочи мерцедеса към банкета на магистралата. Седяха мълчаливо, а колата потреперваше от профучаващите автомобили. После телефонът иззвъня. Тя слуша по-дълго от обикновено. Габриел предположи, че й дават финалните инструкции. Без да каже дума, жената прекъсна връзката и пусна телефона обратно в чантата си.

— Къде отиваме?

— В Париж — отвърна тя. — Точно както предположи.

— По кой път иска да карам?

— Шосе А4. Знаеш ли го?

— Знам го.

— То ще те отведе в…

— В югоизточния край на Париж. Знам къде ще ме заведе, Палестина.

Той върна колата на магистралата. Часовникът на контролното табло показваше 17:05 часа. Край тях проблесна табела: Париж — 145 км.

— Довърши си историята, Палестина.

— Докъде бях стигнала?

— До Ливан — отвърна Габриел. — До забвението.

— Установихме се на лагер на Голанските възвишения. Тършувахме за храна. Оцеляхме благодарение на милостта на нашите арабски братя, докато чакахме вратите на Палестина да се отворят за нас. Чакахме евреите да удържат на обещанията, които ни дадоха сутринта, когато бягахме от Самария. Но през юни Бен Гурион заяви, че бежанците не могат да се приберат у дома си. Според думите му ние бяхме петата колона, на която не бе разрешено да се върне. Щели сме да бъдем трън в петата на новата еврейска държава. Тогава разбрахме, че никога вече няма да видим Самария. Раят бе изгубен.

Габриел погледна часовника: 17:10 часът. Оставаха 129 километра до Париж.

— Поехме на север към Сидон. Прекарахме дългото горещо лято в палатки. После времето застудя, заваляха дъждове, а ние все още живеехме в палатките. Нарекохме новия си дом Аин ал Хилве — Благоуханна пролет. Най-тежко беше за дядо ми. В Самария той беше важна личност. Грижеше се за нивите и стадото си. Сега семейството му преживяваше от подаяния. Той притежаваше нотариален акт за собственост, но нямаше земя. Имаше ключ за дома си, но нямаше дом. Разболя се през първата зима и почина. Не искаше да живее в Ливан. Дядо ми умря, когато Самария умря.

17:25 часът. Париж — 100 км.

— Баща ми бил още момче, ала трябвало да поеме отговорността за майка си и двете си сестри. Но не можел да работи, нито да ходи на училище, защото ливанците не разрешавали. В Ливан нямало обществено осигуряване, нито здравеопазване. Нямало начин и да го напуснем, защото паспортите ни били невалидни. Ние сме били без гражданство. Били сме без самоличност. Били сме нищо.

17:38 часът. Париж — 56 км.

— Когато баща ми се оженил за момиче от Самария, оцелелите жители на селото се събрали за сватбата в Аин ал Хилве. Било също като у дома, само че наоколо било различно. Вместо някогашния рай — открита канализация и лагерни бараки. Майка ми дарила баща ми с двама сина. Всяка вечер той им разказвал за Самария, така че никога да не забравят истинския си дом. Разказал им за Ал Накба — Катастрофата, и им внушил надеждата за Ал Авда — Завръщането. Братята ми били възпитани да станат бойци за Палестина. Нямали друг избор. Щом пораснали достатъчно големи да могат да държат оръжие, Фатах започнал да ги обучава.

— А ти?

— Аз съм последното дете. Родена съм през 1975 година, точно когато в Ливан започнала Гражданската война.

17:47 часът. Париж — 40 км.

— Не мислехме, че те могат да дойдат отново за нас. Да, бяхме загубили всичко: домовете си, селото си, земята си, но поне бяхме в безопасност в Аин ал Хилве. Мислехме си, че евреите никога няма да стъпят в Ливан. Но колко сме се лъгали!

17:52 часът. Париж — 30 км.

— Операция „Мир за Галилея“ — така я наричаха. Боже мой, дори Оруел не би могъл да измисли по-хубаво име. На 4 юни 1982 година израелците нахлуха в Ливан, за да унищожат ООП веднъж завинаги. На нас всичко това ни изглеждаше така познато. Израелска колона от бронетранспортьори, движеща се на север по крайбрежния път, само че сега този път беше в Ливан, вместо в Палестина, и войниците бяха от Израелската отбранителна армия, вместо от Хагана. Знаехме, че нещата ще се влошат. Аин ал Хилве беше известен като територия на Фатах, столица на палестинската диаспора. На 8 юни битката за лагера започна. Израелците изпратиха в него парашутните си войски. Нашите мъже се отбраняваха смело като лъвове — за всяка улица, за всяка къща, за джамиите и болниците. Всеки боец, който се опиташе да се предаде, бе застрелван. Разнесе се слух: битката за Аин ал Хилве трябва да бъде битка до последния човек.

Тогава израелците смениха тактиката си. Използваха авиацията и артилерията си, за да сринат лагера до основи, квартал след квартал, сектор след сектор. После техните парашутисти щяха да се спуснат долу и да избият нашите бащи. На всеки няколко часа израелците спираха огъня и ни предлагаха да се предадем. Всеки път отговорът беше един и същи: никога. Така измина цяла седмица. Загубих единия си брат още в първия ден на боевете, а другия — на четвъртия ден. После майка ми бе взета за партизанка. Когато изпълзя изпод отломъците, бе застреляна от един израелец.

Щом най-сетне всичко свърши, Аин ал Хилве представляваше една пустош. За втори път евреите бяха превърнали дома ми в руини. Загубих братята си, майка си. Питаш ме защо съм тук. Тук съм заради Самария и Аин ал Хилве. Ето това означава ционизмът за мен. Нямам друг избор, освен да се бия.

— Какво се случи след Аин ал Хилве? Къде отиде?

— Вече ти казах достатъчно. — Девойката поклати глава. — Дори твърде много.

— Искам да чуя останалото.

— Карай! — рязко заяви младата жена. — Наближава време да видиш жена си.

Габриел погледна към часовника: 18:00 часът. Оставаха двадесет километра до Париж.

25. Сен Дени, Северен Париж

Амира Асаф затвори вратата на апартамента. Коридорът — дълъг сив циментов тунел — тънеше в полумрак, осветяван единствено от случайно оцеляла примигваща неонова лампа. Тя буташе инвалидната количка към площадката с асансьорите. Някаква жена — мароканка, ако се съдеше по акцента й — крещеше на двете си малки деца. По-нататък три африкански момчета слушаха американски хип-хоп от портативна стереоуредба. „Това остана от френската империя — помисли си Амира. — Няколко острова в Карибско море и складове за хора в Сен Дени“.

Амира стигна до асансьорите и натисна бутона. Видя на светлинното табло, че едната кабина потегли нагоре. „Слава богу!“ — помисли си тя. Това бе част от пътуването, която бе изцяло под неин контрол — разнебитените стари асансьори на жилищния блок. По време на подготовката й на два пъти й се бе наложило да слезе пеша двадесет и три етажа, защото асансьорите не работеха.

Вратите се отвориха със скърцане. Тя вкара инвалидната количка в кабината и в лицето я блъсна непоносима смрад на урина. Когато потегли надолу, Амира се запита защо бедните пикаят в асансьорите си. Като се отвориха вратите, изкара количката във фоайето и си пое дълбоко дъх. Не беше кой знае колко по-добре. Чак когато излезе навън, на свежия студен въздух в четириъгълния вътрешен двор, успя да се отърве от миризмата.

В широкия двор, който се намираше в средата на четирите големи жилищни блока, имаше нещо, което напомняше за селските площади от Третия свят: групи мъже, разделени според националната си принадлежност, си говореха в студения здрач; жени носеха чанти с покупки; деца играеха футбол. Никой не обърна внимание на привлекателната млада палестинка, която буташе в инвалидна количка някаква превита фигура с неопределен пол и възраст.

Отне й точно седем минути, за да стигне до гарата на Сен Дени. Беше голяма гара — комбинация между РЕМ63 и обикновено метро. Поради пиковия час от изходите й се изсипваха огромни тълпи на улицата. Тя влезе в залата за билети и веднага забеляза двама полицаи — първото доказателство за обявената тревога. Беше гледала последните новини и знаеше, че охраната в метрото и по гарите в цялата страна бе засилена. Но дали знаеха нещо за Сен Дени? Дали търсеха жена инвалид, отвлечена предната нощ от психиатрична клиника в Англия? Продължи да върви.

— Извинете, госпожице.

Обърна се. Беше гаров служител, млад и услужлив, с безупречно изгладена униформа.

— Къде отивате?

Билетите бяха в ръката й, така че трябваше да отговори честно.

— Към РЕМ-а — отвърна, а после добави: — До Лионската гара.

Служителят се усмихна:

— Ей там има асансьор.

— Да, знам пътя.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Благодаря, справям се.

— Но моля ви — настоя той, — позволете ми.

„Ама че късмет! — помисли си Амира. — Един любезен гаров служител в цялата мрежа на метрото и той да е дежурен тази вечер в Сен Дени!“ Ако откажеше, щеше да изглежда подозрително. Кимна и му подаде билетите. Той я преведе през турникета64, после пресече претъпканата зала и стигна до асансьора. Спуснаха се мълчаливо до нивото на РЕМ-а. Служителят я отведе на нейния перон. За момент Амира се уплаши, че той възнамерява да остане, докато влакът пристигне. Най-накрая младият мъж й пожела приятна вечер и се отправи обратно нагоре.

Тя погледна към таблото с пристигащи влакове. Оставаха дванадесет минути. Погледна часовника си и пресметна — нямаше проблем. Седна на пейката и зачака. След дванадесет минути влакът влетя в гарата и спря. Вратите се отвориха със съскане. Амира се изправи и вкара инвалидната количка във вагона.

26. Париж

… Къде съм? В някакъв влак? И коя е тази жена? Онази, която работеше в болницата? Казах на доктор Ейвъри, че не ми харесва, но той не ме послуша. Тя се навърташе прекалено много около мен. Наблюдаваше ме твърде много. „Внушаваш си — каза ми доктор Ейвъри. — Реакцията ти към нея е част от заболяването ти. Казва се Амира. Много е мила и е висококвалифицирана“. „Не — възразих му аз, — тя ме наблюдава. Ще се случи нещо. Тя е палестинско момиче. Виждам го в очите й.“ Защо не ме послуша доктор Ейвъри? А някога опитвала ли съм се действително да му го кажа? Не съм сигурна. Не съм сигурна в нищо. Виж телевизора, Габриел. Над Тел Авив отново падат ракети. Мислиш ли, че този път Саддам ги е напълнил с химикали? Не мога да стоя във Виена, докато обстрелват Тел Авив с ракети. Изяж си макароните, Дани. Погледни го сега, Габриел. Толкова много прилича на теб. Този влак сякаш е в Париж, но съм заобиколена от араби. Къде ме води тази жена? Защо не ядеш, Габриел? Добре ли си? Не ми изглеждаш добре. Боже, кожата ти гори. Болен ли си? Виж, друг снаряд. Моля те, господи, нека падне върху някоя празна сграда. Не му позволявай да се стовари върху къщата на майка ми. Искам да изляза от този ресторант. Искам да си отида вкъщи и да се обадя на майка си. Чудя се какво стана с онова момче, което дойде да ме охранява в болницата. Как се озовах тук? Кой ме доведе? И накъде отива този влак? Сняг. Боже, колко мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, а в Тел Авив падат снаряди. На работа ли си тази вечер? Много ли ще закъснееш? Извинявай, не знам защо изобщо те попитах. По дяволите! Цялата кола е покрита със сняг. Помогни ми да почистим прозорците, преди да тръгнеш. Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави. Да, ще карам внимателно. Хайде, Габриел, побързай. Искам да говоря с майка си, да чуя гласа й. Дай ми целувка, една последна целувка, после тръгвай. Обичам да те гледам как ходиш, Габриел. Вървиш като ангел. Мразя работата, която вършиш за Шамрон, но винаги ще те обичам. По дяволите, колата не иска да запали. Ще опитам пак. Защо се обръщаш, Габриел? Къде ме води тази жена? Защо крещиш и тичаш към колата? Завърти отново ключа. Тишина. Пушек и огън. Първо извади Дани! Побързай, Габриел! Моля те, извади го! Горя! Жива ще изгоря! Къде ме води тази жена? Помогни ми, Габриел. Моля те, помогни ми…

27. Париж

Лионската гара се намира в Дванадесети район на Париж, през няколко улици източно от река Сена. Пред гарата има голям кръгъл площад, а отвъд него се пресичат два големи булеварда — „Рю дьо Лион“ и „Дидро“. Пол Мартино чакаше там, седнал в едно оживено бистро, посещавано най-вече от пътниците. Той допи чашата си с червено вино „Кот дю Рон“ и даде знак на келнера да му донесе сметката. Донесоха му я след пет минути. Мартино остави необходимата сума плюс малък бакшиш и се запъти към входа на гарата.

На площада имаше няколко полицейски коли, а на входа пазеха по двама жандармеристи. Той се смеси с малка група хора и стигна почти до залата за заминаващи, когато усети потупване по рамото. Обърна се. Беше един от полицаите, които наблюдаваха главния вход.

— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?

Мартино извади от портфейла си френската си лична карта и я подаде. Униформеният дълго изучава лицето му, преди да сведе поглед към картата.

— Къде отивате?

— В Екс.

— Мога ли да видя билета ви?

Мартино му го подаде.

— Тук пише, че се връщате утре.

— Промених резервацията си днес следобед.

— Защо?

— Наложи ми се да си тръгна по-рано. — Пол реши да демонстрира леко раздразнение. — Вижте, за какво е всичко това? Наистина ли е необходимо да ми задавате всичките тези въпроси?

— Страхувам се, че да, господин Мартино. Какво ви доведе в Париж?

Пол отговори, че е дошъл заради обяд с колега от Парижкия университет и за среща с издател.

— Вие сте писател?

— Всъщност археолог съм, но работя върху една книга.

Полицаят му върна личната карта.

— Приятна вечер.

— Благодаря.

Мартино се обърна и тръгна към чакалнята. Спря за миг пред таблото за заминаващи влакове, после се изкачи по стълбите до „Льо Трен Бльо“ — прочутия ресторант, разположен над чакалнята. Салонният управител го посрещна на вратата.

— Имате ли резервация?

— Всъщност имам среща с една жена на бара. Вярвам, че тя вече ме очаква.

Управителят отстъпи встрани. Пол се приближи до бара, а после отиде до една маса край прозореца с изглед към пероните. На нея седеше привлекателна жена с леко прошарена дълга тъмна коса. Беше над четиридесетте. Тя вдигна глава при приближаването на Мартино. Той се наведе и я целуна по шията.

— Здравей, Мими!

— Пол — прошепна тя. — Радвам се да те видя отново.

28. Париж

Две пресечки северно от Лионската гара: улица „Паро“, 18:53 часът.

— Завий тук! — каза момичето. — Паркирай колата.

— Няма къде да я оставя. Всички места са заети.

— Довери ми се. Ще намерим място.

В същия миг една кола се отдалечи от тротоара близо до хотел „Лион Бастий“. Габриел побърза да заеме мястото й. Девойката пъхна пистолета в дамската си чанта и я преметна през рамо.

— Отвори багажника!

— Защо?

— Просто направи каквото ти казвам. Виж си часовника, нямаме много време.

Алон дръпна ръчката и капакът на багажника се отвори с приглушено изтракване. Момичето измъкна ключа от стартера и го пусна в чантата си, при пистолета и мобилния телефон. После слезе от колата, отиде при багажника и даде знак на Габриел да се приближи към нея. В багажника имаше голям черен правоъгълен куфар с колелца и сгъваема дръжка.

— Вземи го!

Габриел не помръдна.

— Ако не го вземеш, жена ти ще умре.

— Няма да вкарам бомба в Лионската гара.

— Най-добре ще е да изглеждаш като истински пътник. Вземи куфара.

Той протегна ръка и провери ципа на куфара. Беше заключен.

— Просто го вземи.

В отделението за инструменти имаше една хромирана щанга за сваляне на гуми.

— Какво правиш? Искаш ли жена ти да умре?

След два бързи удара катинарът се отвори. Габриел дръпна ципа на главното отделение: вътре бяха натъпкани топки от смачкана хартия. Провери другите отделения, но те бяха празни.

— Сега доволен ли си? Виж си часовника.

Той извади куфара и го остави на тротоара. Младата жена вече се отдалечаваше. Габриел издърпа дръжката на куфара, затвори багажника и тръгна след нея. На ъгъла на улица „Лион“ завиха наляво. Разположена на малко възвишение, гарата се извиси пред тях.

— Нямам билет.

— Аз съм ти взела.

— Къде отиваме? В Берлин? Женева? Амстердам?

— Продължавай да вървиш.

Когато наближиха ъгъла на булевард „Дидро“, той видя полицаите, патрулиращи около гарата, и сините светлини на патрулките, които мигаха на площада отпред.

— Предупредили са ги — каза той. — Вървим право към вдигнатите по тревога полицейски части.

— Ще се оправим.

— Нямам паспорт.

— За какво ти е?

— Ами ако ни спрат?

— Помислила съм и за това. Щом някой полицай поиска да се легитимираш, просто погледни към мен и аз ще се погрижа за всичко.

— Ще ни спрат заради теб.

Те изчакаха да се смени светлината на светофара и пресякоха булевард „Дидро“ заедно с група пешеходци. Куфарът изглеждаше прекалено лек. Личеше си по звуците, които издаваха колелцата му, докато се търкаляха по паважа. Трябваше да сложат поне някакви дрехи в него. Ами ако го спреха, ако претърсеха куфара и откриеха, че е пълен с хартиени топки? Ако погледнеха в чантата на палестинката и намереха пистолета?

Габриел си заповяда да забрави за празния куфар и за пистолета. Вместо това, се съсредоточи върху мисълта, осенила го по-рано през деня — че ключът към оцеляването му се намира някъде по пътя, който вече беше изминал.

На входа на гарата стояха няколко полицаи и двама войници в камуфлажни униформи с преметнати през рамо автомати. Те спираха напосоки минаващите покрай тях пътници, проверяваха личните им карти, преглеждаха чантите им. Девойката хвана под ръка Габриел и го принуди да върви по-бързо. Той усети погледите на ченгетата върху себе си, но никой не ги спря, докато минаваха през входа.

Озоваха се под високия сводест покрив на гарата. Спряха за момент пред един ескалатор, който се спускаше към нивото на метрото. Габриел се възползва от момента, за да се ориентира в обстановката. Вляво от него имаше телефонни кабини, отзад беше стълбището, което водеше нагоре към ресторант „Льо Трен Бльо“. В двата противоположни края на перона се виждаха щандове за вестници. Вдясно имаше снекбар, над който бе закачено черното табло за заминаващите влакове. Точно тогава на него се извърши промяна на информацията. Тракането на електронните букви прозвуча на Габриел като аплодисменти за отлично изиграния гамбит65 на Халед. Часовникът показваше 18:57 часа.

— Виждаш ли девойката, която говори в телефонната кабина отсреща? Тази с дънките и сивия пуловер? Вероятно е французойка, а може и да е арабка — като мен.

— Виждам я.

— Когато часовникът на таблото за заминаващите влакове покаже шест часа и петдесет и осем минути, тя ще затвори. Ние с теб ще отидем и ще заемем нейната кабина. Тя ще спре за момент, за да ни даде възможност да стигнем дотам.

— Какво ще стане, ако някой друг отиде преди нас?

— Ние с момичето ще се погрижим за това. Ти ще набереш номера. Готов ли си?

— Да.

— Не забравяй номера. Ако го забравиш, няма да ти го кажа повторно и жена ти ще умре. Сигурен ли си, че си готов?

— Кажи ми шибания номер.

Палестина го изрецитира, после му даде няколко монети точно когато часовникът показа шест часа и петдесет и осем минути. Момичето освободи кабината. Габриел отиде дотам, вдигна слушалката, пусна монетите и набра номера, без да се замисли, защото се страхуваше, че ако го обърка първия път, няма да може да си спомни отново правилните цифри. Нечий телефон започна да звъни. Веднъж, два, три пъти…

— Никой не отговаря.

— Бъди търпелив. Някой ще вдигне.

— Иззвъня вече шест пъти.

— Сигурен ли си, че си набрал правилния номер? Може да си сбъркал. Може би жена ти сега умира, защото ти…

— Затваряй си устата! — сопна й се Габриел.

Телефонът бе спрял да звъни.

29. Париж

— Добър вечер, Габриел.

Беше женски глас, шокиращо познат.

— Или може би трябва да те наричам хер Клемп? Това бе името, което използва, когато посети моя бар, нали? Както и когато претършува апартамента ми.

Мими Ферере. Малката луна.

— Къде е тя? Къде е Леа?

— Наблизо.

— Къде? Не я виждам.

— Ще разбереш след минута.

Той вдигна очи към таблото за заминаващите влакове. Часовникът показваше 18:59 часа. Двама войника минаха бавно покрай него, единият го погледна. Габриел се обърна и понижи глас:

— Казахте ми, че ако дойда, ще я оставите жива. А сега къде е тя?

— Всичко ще ти се изясни след секунди.

Гласът! Габриел се съсредоточи върху него. Той го отведе обратно в Кайро, във вечерта, която бе прекарал в бара в Замалек. Беше примамен там, за да прикачи подслушвателно устройство за телефона на Мими, така че да може да чуе разговора й с мъжа, наречен Тони, и да се добере до телефонния номер на апартамента в Марсилия. Ала не беше ли примамен там поради някаква друга причина?

Тя отново заговори, но гласът й бе заглушен от съобщението по гаровия високоговорител: Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д. Габриел покри с ръка микрофона на слушалката. Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д. Беше го чул по телефона, сигурен бе в това. Мими бе някъде на гарата. Той се извърна и зърна стройните й като на момиче бедра бавно да се отдалечават към изхода. От лявата й страна, с ръка, мушната в задния джоб на панталоните й, вървеше широкоплещест мъж с тъмна къдрава коса. Габриел бе видял същата походка в Марсилия по-рано тази сутрин. Халед бе дошъл до Лионската гара, за да стане свидетел на неговата смърт.

Той ги наблюдаваше как се измъкнаха през изхода.

Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.

Погледна към Палестина. Тя бе вперила очи в часовника. Съдейки по изражението на лицето й, сега тя знаеше, че Габриел й е казал истината. След няколко секунди щеше да стане шахид в отмъстителния джихад на Халед.

— Чуваш ли ме, Габриел?

Шум от улично движение: Мими и Халед бързо се отдалечаваха от гарата.

— Чувам те — отвърна той. — „И се питам защо ме настани на една маса с трима араби в твоя нощен клуб“.

Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.

„Коловоз Д… Коловоз Д… Тохнит Далет…“

— Къде е тя, Мими? Кажи ми какво…

И тогава го видя — стоеше до щанда за вестници в източния край на перона. Куфарът му — правоъгълен, черен, с колелца, — същият като този на Габриел, беше изправен до него. Онази нощ в Кайро го наричаха Башир. Той пиеше уиски „Джони Уокър — черен етикет“ с лед и пушеше цигари „Силк Кът“. На дясната си китка носеше златен часовник „ТАГ Хойер“ и си падаше по една от сервитьорките на Мими. Башир беше също и шахид. След няколко секунди куфарът му щеше да експлодира и същото щеше да сполети няколко десетки хора около него.

Габриел погледна вляво към срещуположния край на перона: другият щанд за вестници, втори шахид с куфар, идентичен с неговия. Онази нощ го наричаха Наджи, „оцелелия“. Но не и тази вечер, Наджи.

На няколко метра от Габриел Тайиб си купуваше сандвич, който никога нямаше да изяде. Същият куфар, същият безжизнен поглед. Беше достатъчно близо, та Габриел можеше да види конфигурацията на бомбата. Черен кабел бе прекаран през едното рамо на сгъваемата дръжка. Предположи, че освобождаващият бутон на дръжката представлява и пусковото устройство. Натискаш бутона и той удря контактната пластина. Това означаваше, че тримата шахиди трябва да натиснат бутоните си едновременно. Но как щеше да им бъде даден сигналът? Часът, разбира се. Габриел погледна към очите на Тайиб и видя, че те бяха приковани върху дигиталния часовник на таблото за заминаващи. 18:59:28 часът.

— Къде е тя, Мими?

Разхождащите се войници минаха отново, бъбрейки си нехайно. Трима араби бяха влезли в гарата с куфари, пълни с експлозиви, но, изглежда, охранителните органи не ги бяха забелязали. Колко ли време щеше да отнеме на войниците да свалят от рамо автоматите си и да заемат позиция за стрелба? Ако бяха израелци — най-много две секунди. Но тези френски момчета? Времето им за реакция щеше да е по-дълго.

Погледна към Палестина. Тревогата й нарастваше. Очите й бяха влажни и нервно подръпваше дръжката на преметнатата си през рамо чанта. Обходи с поглед гарата, изчислявайки различните ъгли и линии на стрелбата.

Мими прекъсна мислите му:

— Чуваш ли ме?

— Чувам те.

— Както сигурно вече си се досетил, гарата ще бъде вдигната във въздуха. По мои изчисления ще разполагаш с петнадесет секунди. Алтернативата ти е следната: можеш да предупредиш хората около теб и да се опиташ да спасиш колкото може повече от тях, или егоистично да опазиш само живота на жена си. Но вероятно няма да можеш да направиш и двете, защото ако предупредиш хората, ще настъпи хаос и ти никога няма да успееш да изведеш съпругата си от гарата, преди бомбите да експлодират. Единственият начин да я спасиш е, като оставиш стотици други хора да умрат. Стотици, за да спасиш една човешка развалина. Изцяло морална дилема, нали?

— Къде е тя?

— Ти ми кажи.

— Коловоз Д — трескаво прошепна Габриел. — Коловоз Д.

— Много добре.

— Няма я там. Не я виждам.

— Огледай се по-добре. Петнадесет секунди, Габриел. Петнадесет секунди.

И връзката прекъсна.

Времето сякаш спря. Всичко му се виждаше като пейзаж, нарисуван в искрящата палитра на Реноар: шахидите — с очи, приковани в часовника на таблото за заминаващи влакове; войниците — с преметнати през рамо автомати; Палестина — стиснала здраво дамската си чанта, в която имаше деветмилиметров пистолет. И в центъра на всичко това видя красивата арабска девойка, която се отдалечаваше от една жена в инвалидна количка. На коловоза стоеше влакът, готов да тръгне за Марсилия, а на метър и половина от мястото, където жената чакаше да умре, бе отворената врата на последния вагон. Над главата му часовникът показваше 18:59:50. Мими го беше измамила, но Габриел знаеше по-добре от повечето хора, че десет секунди са цяла вечност. В рамките на десет секунди той бе последвал бащата на Халед в парижкия вътрешен двор и бе напълнил тялото му с единадесет куршума. В една снежна нощ във Виена за по-малко от десет секунди синът му бе убит и той загуби жена си завинаги.

Първото му движение бе толкова премерено и бързо, че сякаш никой не го забеляза. Ударът в главата на Палестина бе толкова силен, че когато дръпна чантата от рамото й, не бе сигурен дали тя още е жива. Докато момичето се свличаше в краката му, Габриел бръкна в чантата и сграбчи пистолета. Застанал пред снекбара, Тайиб — най-близкият до него шахид — не видя нищо, защото очите му бяха вперени в часовника. Габриел насочи оръжието си към атентатора и натисна спусъка два пъти. И двата изстрела уцелиха шахида в горната част на гърдите, като го запратиха назад, далече от куфара с експлозива.

Звукът от стрелбата, който отекна в просторната зала на гарата, възпроизведе ефекта, който Габриел очакваше. Хората на перона се наведоха или се проснаха на земята. На шест метра встрани двамата войника свалиха от рамо автоматите си. В двата края на перона шахидите Башир и Наджи все още стояха с приковани в часовника очи. Нямаше време и за двамата.

Той изкрещя на френски:

— Терорист! Залегнете! Залегнете!

Пред него се отвори полоса за обстрел, когато се прицели в Наджи. Френските войници, объркани от разиграващата се пред очите им сцена, се поколебаха. Габриел натисна спусъка, видя розовата искра, а после и Наджи, който описа една невидима спирала и се приземи, безжизнен, на перона.

Втурна се към коловоз Д, към мястото, където Леа седеше, изложена на идващата ударна вълна. Стисна здраво чантата на Палестина, защото там беше ключът за неговото бягство. Погледна за миг назад. Башир, последният от шахидите, се насочи към средата на гарата. Сигурно бе видял смъртта на двамата си другари; сега се опитваше да увеличи убийствената мощ на своята единствена бомба, като я постави в центъра на перона, където тълпата бе най-гъста.

Да спре сега означаваше сигурна смърт за него и за Леа, затова Габриел продължи да тича. Стигна до входа за коловоз Д и зави надясно. Перонът беше празен — стрелбата и неговото предупреждение бяха накарали хората да се качат във влаковете или да се спуснат към изхода на гарата. Беше останала само Леа, безпомощна и неподвижна.

Часовникът показа 19:00 часа.

Той сграбчи Леа за раменете и вдигна от количката тялото й, после направи един последен скок към вратата на чакащия влак, точно когато куфарът експлодира. Последва ярка светлина, силен гръм, изгаряща взривна вълна, която сякаш изцеди живота от тялото му. Полетяха отровни болтове и пирони, счупени стъкла и кръв.

Черен дим и непоносима тишина. Габриел се взря в очите на Леа. Те гледаха право в него, а погледът й бе странно ведър. Той прибра пистолета в дамската чанта, взе жена си на ръце и се изправи. Тя му се стори лека като перце.

Извън потрошения вагон се чуха първите писъци. Габриел се огледа. Прозорците и от двете страни бяха избити. Пътниците, които бяха останали по местата си, бяха нарязани от летящите стъкла. Видя най-малко шест души, които изглеждаха смъртно ранени.

Слезе по стъпалата и се отправи към перона. За секунди той беше станал неузнаваем. Вдигна очи и видя, че голяма част от покрива липсва. Ако бяха избухнали и трите бомби, вероятно цялата гара щеше да е в развалини.

Подхлъзна се и се строполи тежко на плочките. Перонът бе подгизнал от кръв. Навсякъде около него бяха разпръснати крайници и късове от човешка плът. Габриел се изправи на крака, вдигна Леа и се запрепъва напред. Не смееше да погледне върху какво стъпва. Подхлъзна се отново близо до телефонните кабини и съзря безжизнените очи на Палестина. Дали неговият удар я беше убил или шрапнел от бомбата на Тайиб?

Пак се изправи. Изходите на гарата бяха задръстени: ужасени пътници се опитваха да излязат, полицаи си проправяха път навътре. Ако се опиташе да мине оттам, имаше вероятност някой да познае в него мъжа, който стреля с пистолет, преди да избухне бомбата. Трябваше да намери друг изход. Спомни си как вървяха от колата към гарата, как изчакаха да се смени светлината на светофара на кръстовището на улица „Лион“ и булевард „Дидро“. Там имаше вход за метрото.

Понесе Леа към ескалатора, но той вече не работеше. Прекрачи два трупа и заслиза. В станцията на метрото цареше суматоха, крещяха пътници, слисани служители напразно се опитваха да овладеят положението. Следвайки табелите, Габриел тръгна през сводестите коридори към улица „Лион“. На два пъти го питаха дали се нуждае от помощ, но той само поклащаше глава и продължаваше напред. Лампите примигнаха и угаснаха, после по някакво чудо отново светнаха.

След две минути стигна до някакво стълбище. Заизкачва се упорито нагоре, докато най-накрая се озова навън, където ръмеше ситен студен дъжд. Беше излязъл на улица „Лион“. Погледна назад към гарата. Площадът пламтеше от светлините на линейките, а от покрива излизаше гъст дим. Той се обърна и тръгна.

— Добре ли сте, господине? Тази жена нуждае ли се от лекар? — попита го непознат мъж.

„Не, благодаря ви — помисли си Габриел. — Моля ви, само се махнете от пътя ми и дано онзи мерцедес да е още там“.

Зави на ъгъла, излезе на улица „Перо“ и забеляза автомобила. Това бе единствената грешка на Халед. Пренесе Леа през улицата. За момент тя уплашено се вкопчи в раменете му. Дали го позна, или го мислеше за някой санитар от болницата в Англия? Минута по-късно тя седеше на предната седалка и гледаше спокойно през прозореца, докато Габриел подкара колата към ъгъла на улица „Лион“. Той погледна наляво към горящата гара, после зави надясно и се понесе с пълна скорост по широкото авеню по посока на „Бастилията“. Отново бръкна в чантата на палестинката и извади мобилния й телефон. Докато заобиколи площад „Бастилията“, от булевард „Цар Саул“ се обадиха.