Принцът на огъня

8. Близо до Екс ан Прованс, Франция

— Мисля, че открихме още една, професоре.

Пол Мартино пропълзя на четири крака в дълбокия мрак на изкопаната яма, завъртя бавно глава и потърси откъде иде гласът, който беше нарушил работата му. Натъкна се на познатата фигура на Ивет Дьобре — млада дипломантка, която беше дошла като доброволка по разкопките. Осветена отзад от ярките лъчи на сутрешното провансалско слънце, тя беше просто един силует, който с нищо не издаваше прелестите й. Мартино винаги я бе считал за нещо като добре прикрито произведение на изкуството. Тъмната къса коса и острите й черти създаваха впечатление за юноша. Едва когато очите обходеха тялото й и се плъзнеха по пищния бюст, тънката талия и закръгления ханш, откриваха удивителната й хубост. Той беше изследвал тялото й с умелите си ръце, бе проникнал в неговите потайни кътчета и бе открил скрити наслади и болката от стари рани. Никой на разкопките не подозираше, че техните отношения са нещо повече от тези на учител и ученичка. Пол Мартино беше много добър в пазенето на тайни.

— Къде се намира? — попита я той.

— Зад светилището.

— Истинска или каменна?

— Каменна е.

— Положение?

— С лицето нагоре.

Мартино се изправи. Подпря се с ръце от двете страни на тесния изкоп и с едно силно набиране се изтласка на повърхността. Изтърси червеникавата провансалска пръст от дрехите си и се усмихна на Ивет. Както обикновено, той носеше избелели дънки и високи ботуши, чийто модел бе малко по-стилен от тези, които предпочитаха обикновените археолози. Беше облечен в графитеносив вълнен пуловер, а на врата си небрежно бе вързал тъмночервено шалче. Косата му бе черна и къдрава, големите му очи — тъмнокафяви. Веднъж негов колега бе отбелязал, че по лицето на Пол Мартино могат да се открият следи от всички народи, владели Прованс — келтите и галите, гърците и римляните, вестготите и тевтонците, франките и арабите. Той безспорно беше красив. Ивет Дьобре не бе първата възторжена дипломантка, съблазнена от него.

Официално Мартино беше професор по археология в престижния университет „Екс-Марсилия III“, макар че прекарваше повечето време по обекти и служеше като консултант на над дузина местни археологически музеи, разпръснати из цяла Южна Франция. Той беше експерт по предримската история на Прованс и макар да бе едва тридесет и пет годишен, смятаха го за един от най-добрите френски археолози. Последната му студия — разработка за отмирането на лигурийската хегемония в Прованс — бе обявена за образцов академичен труд. Сега той преговаряше с един френски издател за написването на научнопопулярна книга за древната история на региона.

Успехите му, жените и слуховете за богатството му го бяха направили обект на значителна професионална завист и злостни клюки. Макар че не обичаше да говори за личния си живот, Мартино никога не бе крил своя произход. Починалият му баща — Анри Мартино — се бе занимавал едновременно с бизнес и с дипломация, но се бе провалил драматично и в двете направления. След смъртта на майка си Мартино продаде голямата семейна къща в Авиньон, както и втори имот в селскостопанския Воклюз33. Оттогава живееше удобно с получените пари. Притежаваше голям апартамент близо до университета в Екс, уютна вила в селцето Лакост — в планината Люберон, и малка квартира в Монмартър Париж. Твърдеше, че е избрал археологията, понеже бил запленен от въпроса защо цивилизациите се раждат и умират и какво води до тяхното изчезване. Някои долавяха у него неясно безпокойство и мълчалива ярост. Тя изглеждаше временно овладяна, поне докато ровеше буквално в историята.

Мартино последва девойката през лабиринта от ровове. Разположен на върха на възвишение, което се издигаше над обширната равнина в подножието на масива Шен дьо л’Етоал, обектът беше опидий34, построен от могъщото келтско-лигурийско племе, познато под името салийци. При първоначалните разкопки бе заключено, че укрепеното селище е имало две разграничени части: едната е била за келтската аристокрация, а другата — за предполагаемата лигурийска нисша класа. Обаче Мартино бе лансирал нова теория. Бързото пристрояване на по-бедната част от укреплението се е дължало на мълвата за битка между лигурийците и гърците, станала близо до Марсилия. При сегашните разкопки той бе доказал убедително, че втората част на укреплението е била нещо като бежански лагер от желязната епоха.

Сега търсеше отговор на три въпроса: Защо планинското укрепено селище е било изоставено само след сто години? Какво означаваше големият брой черепи — някои истински, а други издялани от камък, — които бе открил близо до централното светилище? Дали бяха само бойни трофеи на варварския народ от желязната епоха, или имаха религиозен характер и бяха свързани по някакъв начин с тайнствения келтски култ „отрязана глава“? Мартино предполагаше, че култът може да има пръст в бързото унищожаване на укрепеното селище. Ето защо бе наредил на другите членове на екипа да го предупреждават веднага щом открият някакъв череп и ръководеше лично разкопките. От опит знаеше, че нито една следа, колкото и незначителна да е тя, не бива да бъде пренебрегвана. Какво е разположението на находката? Какви артефакти или фрагменти са намерени в близост? Има ли признаци за друг доказателствен материал в земята наоколо? Подобни неща не можеха да се оставят в ръцете на дипломант, дори и толкова талантлив като Ивет Дьобре.

Двамата стигнаха до един изкоп, дълъг около два метра и широк две-три педи. Мартино се спусна в него, като внимаваше да не изрони околната пръст. От твърдата почва на дъното се подаваше лесно различимата форма на човешки нос. Професорът извади от задния си джоб малък копач и четка и се залови за работа.

През следващите шест часа не излезе от изкопа. Ивет седеше с кръстосани крака до ръба. От време на време му предлагаше минерална вода или кафе, но той отказваше. През няколко минути някой от членовете на екипа идваше да попита напредва ли работата. Въпросите им се посрещаха с мълчание. От изкопа се чуваше само шумът, издаван от копача на Мартино, бръсването с четката и странният звук, когато професорът издухваше с уста праха от находката.

Лицето бавно се показваше пред него от дълбините на древната почва: уста, разкривена от предсмъртната болка, склопени очи. Прониквайки все по-дълбоко в пръстта, откри, както бе очаквал, че главата се държи от ръка. Струпалите се до ръба на изкопа не осъзнаваха, че за Пол Мартино лицето представляваше нещо повече от артефакт от ценна историческа находка. Сред тъмната пръст професорът видя лицето на своя враг. „В някой близък ден — помисли си той — аз също ще държа в ръката си една отрязана глава“.

Бурята връхлетя откъм долината на Рона по обед. Носен от свирепия вятър, студеният дъжд зашиба разкопките като стрели на нападащи варвари. Мартино изпълзя от рова и забърза нагоре по хълма, където намери хората от екипа си да се гушат на завет до древния зид.

— Опаковайте багажа! — нареди им той. — Ще опитаме отново утре сутрин.

Професорът си взе довиждане и се насочи към паркинга. Ивет се отдели от другите и го последва.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Бих искал, но не мога.

— Защо не можеш?

— Заради поредния скучен прием във факултета — отговори Мартино. — Деканът поиска да присъствам.

— А утре вечер?

— Може би. — Той докосна ръката й. — Ще се видим сутринта.

На срещуположния край на стената имаше затревен паркинг. Новият мерцедес на Мартино се открояваше сред очуканите коли и мотоциклети на доброволците и останалите археолози, работещи на разкопките. Той седна зад волана и пое по шосе Д14 към Екс. Петнадесет минути по-късно спря на паркинга пред жилищната си кооперация, която се намираше точно до булевард „Кур Мирабо“, в самия център на града.

Беше изящна постройка от XVIII век с балконче с железен парапет на всеки прозорец и врата от лявата страна на фасадата, гледаща към улицата. Мартино взе пощата си от кутията и се качи до четвъртия етаж с тесничкия асансьор, от който се излизаше в малък вестибюл с мраморен под. Двете римски ситули35, които стояха отстрани на вратата му, бяха автентични, макар че на всеки, който се интересуваше за произхода им, се казваше, че са умело изработени копия.

Жилището, в което влезе, изглеждаше по-подходящо за ексски аристократ, отколкото за археолог и професор на непълен работен ден. Първоначално това бяха два отделни апартамента, но след крайно неочакваната смърт на своя съсед вдовец Мартино бе получил правото да ги събере в едно жилище. Всекидневната беше просторна, с висок таван и големи прозорци, гледащи към улицата. Мебелите бяха в провансалски стил, но не толкова груби като тези във вилата му в Лакоста. На едната стена висеше пейзаж на Сезан, на другата — два акварела на Дега. Две удивително запазени римски колони се издигаха около вратата за големия кабинет, където имаше неколкостотин монографии по археология и невероятна колекция от оригинални топографски бележки и ръкописи на едни от най-великите умове в тази област. Домът на Мартино бе неговото светилище. Той никога не канеше в него свои колеги, а само жени — напоследък единствено Ивет.

Професорът взе набързо душ и се преоблече в чисти дрехи. Две минути по-късно отново седеше зад волана на мерцедеса си, носейки се с голяма скорост по „Кур Мирабо“. Обаче не пътуваше към университета. Тъкмо обратното, той пресече града и зави по магистрала Q51 към Марсилия. Беше излъгал Ивет, и то не за пръв път.

Повечето жители на Екс имаха склонност да пренебрегват Марсилия. Пол Мартино пък винаги се чувстваше привлечен от нея. Пристанищният град, който гърците бяха нарекли Масалия, днес беше вторият по големина във Франция и си оставаше входният пункт за болшинството имигранти, повечето от които сега прииждаха от Алжир, Мароко и Тунис. Разделена почти наполовина от шумния булевард „Канбиер“, Марсилия имаше две различни лица. На юг от булеварда, в края на старото пристанище, се простираше приятен френски град с широки пешеходни зони, модерни търговски улици и широки тротоари, осеяни с кафенета на открито. На север бяха живописните квартали „Льо Пание“ и „Картие Белсюнс“. Тук човек можеше да поскита по павираните улички, слушайки само арабска реч. Чужденците и кореняците французи рядко се разхождаха след мръкване, защото ставаха лесна плячка за уличните престъпници.

Ала Пол Мартино нямаше такива опасения за сигурността си. Той остави мерцедеса си на булевард „Антен“, близо до стълбището, което водеше към гара „Сен Шарл“, и пое надолу по хълма към улица „Канбиер“. Преди да стигне оживената артерия, зави в тясна уличка, наречена „Рю де Конвалесан“. Широка колкото да мине една кола, тя се спускаше към пристанището в сърцето на „Картие Белсюнс“.

Нощният въздух над тъмната уличка бе изпълнен с мирис на дим от горящи въглища, куркума36 и едва доловимо на мед. Двама старци, седнали на тесни столове пред входа на евтин жилищен дом, които се редуваха да подръпват от едно наргиле, изгледаха с безразличие минаващия Мартино. Минута по-късно една спаднала футболна топка, сива като паважа, долетя от мрака и тупна пред него. Професорът с шут я запрати умело обратно в посоката, откъдето бе дошла. Улови я обуто в сандали момче, което, щом видя високия непознат мъж, облечен в западняшки дрехи, се обърна и изчезна зад ъгъла. Мартино сякаш видя самия себе си преди тридесет години. Мирис на въглищен дим, куркума и мед… За миг изпита усещането, че върви по улиците на Южен Бейрут.

Стигна до кръстовище. На единия ъгъл имаше щанд за дюнери, на другия — малко кафене, което предлагаше тунизийски ястия. Три момчета изгледаха предизвикателно Мартино от вратата на кафенето. Той им пожела на френски приятна вечер, после сведе поглед и зави надясно.

Уличката беше по-тясна от „Рю де Конвалесан“. По-голямата част от тротоара бе заета от сергии, отрупани с евтини килими и алуминиеви тенджери. На отсрещния й край имаше арабско кафене. Мартино влезе в него. В задната му част, близо до тоалетната, започваше тясно, неосветено стълбище. Той се заизкачва бавно в мрака. В края на стълбището имаше врата. Когато стигна до нея, тя рязко се отвори. Гладко обръснат мъж, облечен в галабия, излезе на площадката.

— Маа-салаамах! — рече той. Което означаваше: „Мир вам!“

— Ас-салаам алейкум!37 — отговори Мартино, като мина край мъжа и влезе в апартамента.

9. Йерусалим

Йерусалим буквално е град върху хълмове. Разположен на върха на Юдейските планини, от крайбрежната равнина до него се достига по стръмен път, който лъкатуши през планинския проход Шаар Хагай. Като повечето израелци, Габриел все още го наричаше с арабското му име — Баб ал Вад. Той смъкна прозореца на служебната шкода и облегна ръка на него. Вечерният вятър — хладен, мек и ухаещ на кипариси и борове — задърпа ръкава на ризата му. Габриел мина край ръждивия скелет на бронетранспортьор — реликва от битката през 1948 година — и се замисли за шейх Асад, който искал да овладее единствения снабдителен път за Йерусалим.

Пусна радиото, надявайки се да намери малко музика, но вместо това, чу новината, че току-що терорист-самоубиец е взривил автобус в многолюдния йерусалимски квартал „Рехавия“. Той изслуша метеорологичната прогноза и когато тъжната музика започна, изключи радиото. Тази музика означаваше фатален край. Колкото по-дълго звучеше, толкова повече бяха жертвите.

Шосе номер 1 внезапно се преобразува от магистрала с четири платна в широк градски булевард — прочутия „Яфа“, който преминаваше от северозападния край на Йерусалим до стените на Стария град. Габриел пое по него наляво, после се спусна по дългото полегато нанадолнище и мина край оживената нова централна автогара. Въпреки бомбения атентат, към входа й се стичаше поток от пътници. Повечето от тях нямаха друг избор, освен да се качат на автобусите и да се надяват, че тази нощ ще избегнат куршума от Руската рулетка.

Той мина край входа на обширния пазар „Махане Йехуда“. Етиопска девойка в полицейска униформа стоеше на пост пред металната бариера и проверяваше чантата на всеки, който искаше да влезе. Когато спря на светофара, група облечени в черно членове на сектата Хареди се защураха между колите като носени от вятъра есенни листа.

След поредица от завои стигна до улица „Наркис“. Тук нямаше паркинги, така че спря зад ъгъла и бавно тръгна назад към жилището си под сянката на евкалиптовите дървета. В паметта му изникна сладко-горчивият спомен за Венеция, за потрепващото отражение на дома му върху копринената водна повърхност на канала… Спомни си как завързваше лодката си на кея от задната страна на къщата.

Йерусалимската жилищна кооперация от варовик беше разположена на няколко метра навътре от улицата и до нея се стигаше по циментова алея, минаваща през малка, гъсто обрасла градина. Входът беше осветен от зеленикава светлина и миришеше тежко на прясна блажна боя. Не си направи труда да провери пощенската си кутия — никой не знаеше, че живее тук, а сметките му отиваха директно в една подставена компания за недвижими имоти, ръководена от интендантството на Службата.

Кооперацията нямаше асансьор. Габриел се изкачи уморено по циментовото стълбище до четвъртия етаж и отвори вратата. Апартаментът беше голям според израелските стандарти — две спални, кухненски бокс, малък кабинет до комбинираната всекидневна и трапезария. Но бе много далеч от пиано нобиле38 на крайбрежната му къща във Венеция. От интендантството бяха предложили да му го продадат. Йерусалимските апартаменти, изглежда, се обезценяваха с всеки следващ бомбен атентат и в момента той можеше да го купи на добра цена. Киара бе решила да не чака нотариалния акт, за да го превърне в свой дом. Тъй като нямаше кой знае какво да върши, тя прекарваше повечето време в пазаруване и упорито префасонираше функционалното, но мрачно жилище в нещо като домашно огнище. Докато Габриел го нямаше, вкъщи се бяха появили нов килим и месингова масичка с крака от лакирано дърво. Надяваше се, че я е купила от реномиран магазин, а не от някой амбулантен търговец, който продава в шишета дори въздух от Светите земи.

Габриел повика Киара, но не получи отговор. Тръгна по коридора към спалнята им. Тя беше обзаведена повече като за оперативни агенти, отколкото за любовници. Той бе събрал двете легла, но неизменно се събуждаше посреднощ, приклещен в зейналото пространство между тях. В долния край на леглото бе оставен малък кашон, след като Киара бе разопаковала повечето им вещи. Габриел предположи, че психоаналитикът на булевард „Цар Саул“ би открил в непокътнатия кашон дълбок психологически смисъл. Истината беше далеч по-прозаична — беше прекалено зает с работата си. Все пак беше потискащо да си мисли, че целият му живот би могъл да се побере в тази кутия, така както е трудно човек да си представи, че малка метална урна може да побере праха на човешко същество. Повечето неща дори не бяха негови. Те принадлежаха на Марио Делвекио — роля, която бе играл известно време с умерен успех.

Габриел седна, сряза опаковъчното тиксо и с облекчение откри малка дървена кутия. Това бе реставраторският комплект за пътуване, който съдържаше пигменти и четки, подарени му от Умберто Конти в края на чиракуването му. Останалото бяха боклуци, неща, с които трябваше отдавна да се е разделил: кочани от стари чекови книжки, бележки за реставрации, остра рецензия за неговата работа по картината на Тинторето „Христос край Генисаретското езеро“, излязла в едно италианско списание за изкуство. Зачуди се защо си бе направил труда не само да я прочете, но и да я запази.

На дъното на кашона намери кафяв книжен плик, голям колкото чекова книжка. Когато го отвори, от него изпаднаха очила. Те принадлежаха на Бенджамин Щерн — бивш агент от Службата, който беше убит. По мръсните им стъкла още личаха мазните отпечатъци от пръстите на Бенджамин.

Габриел понечи да върне очилата в пликчето, но забеляза нещо на дъното му. Обърна го с отвора надолу и на пода падна кожена връзка, на която висеше медальон от червен корал с формата на ръка. Точно тогава чу на площадката стъпките на Киара. Грабна талисмана и го мушна в джоба си.

Киара нахълта вътре с няколко торби с покупки. Погледна към Габриел и се усмихна, сякаш изненадана, че го намира там. Тъмната й коса бе сплетена на дебела плитка и от ранното средиземноморско слънце бузите й бяха порозовели. Заприлича му на коренячка еврейка. Едва когато забъбри на иврит със своя безобразен италиански акцент, си пролича произходът й. Габриел вече не й говореше на италиански, защото това беше езикът на Марио, а той беше мъртъв. Само в леглото си говореха на италиански и това бе отстъпка пред Киара, която смяташе, че ивритът не е подходящият език за любов.

Той затвори вратата и й помогна да занесе найлоновите торби с покупките в кухнята. Те бяха бели и сини, но Габриел забеляза розовата торбичка с името на известна кашер39 месарница. Разбра, че Киара отново бе пренебрегнала съвета му да стои далеч от пазара „Махане Йехуда“.

— Всичко е по-хубаво там, особено хранителните продукти! — побърза да се оправдае тя, виждайки неодобрението, изписано на лицето му. — Освен това ми харесва атмосферата. Толкова е напрегната.

— Да — съгласи се Габриел. — Особено когато избухне бомба.

— Искаш да ми кажеш, че великият Габриел Алон се страхува от камикадзета?

— Да, страхувам се. Човек не може да спре да живее, но поне може да е разумен. Как се прибра у дома?

Киара го изгледа виновно.

— По дяволите! — избухна той.

— Не можах да намеря такси.

— Знаеш ли, че току-що бе взривен автобус в „Рехавия“?

— Разбира се, чухме експлозията на пазара. Точно затова реших да се прибера с автобус. Помислих си, че обстоятелствата ще са в моя полза.

Габриел знаеше, че подобни страховити сметки са всекидневие в съвременния израелски живот.

— Отсега нататък вземай автобус номер единадесет.

— Кой е той? — заинтересува се тя.

Мъжът насочи двата си пръста към пода и ги раздвижи, имитирайки човешки крачки.

— Това пример за твоето фаталистично чувство за хумор ли е?

— В тази страна се налага човек да има чувство за хумор. Това е единственият начин да не полудееш.

— Повече те харесвах, когато беше италианец. — Тя нежно го избута от кухнята. — Иди да вземеш душ. Ще имаме гости за вечеря.

Ари Шамрон бе отблъснал всички, които най-много го обичаха. Той бе вярвал — безразсъдно, както се оказа, — че доживотното му обвързване с отбраната на родината му дава имунитет дори спрямо децата и приятелите му. Синът му — Йонатан — беше командир на танк в израелската отбранителна армия и изглеждаше обзет от самоубийствената идея да умре в битка. Дъщеря му се бе преместила в Нова Зеландия и живееше в птицевъдна ферма с един езичник. Тя не отговаряше на обажданията му и отказваше на постоянните му молби да се върне в родината си.

Само многострадалната му жена Геула му бе останала предана. Колкото Ари бе темпераментен, толкова тя бе спокойна и надарена с невероятната способност да вижда само доброто в него. Беше единственият човек, който се осмеляваше да го хока, макар че за да му спести излишното неудобство, обикновено го правеше на полски.

Както стори и сега, когато Шамрон се опита да запали цигара на масата, след като изяде порцията си пилаф с печено пиле. Геула знаеше само най-общи неща за работата на съпруга си и подозираше, че ръцете му не са чисти. Шамрон й бе спестил най-лошото, защото се страхуваше, че ако узнае твърде много, ще го изостави, както децата му. Тя смяташе, че Габриел му действа успокояващо и се отнасяше мило с него. Освен това чувстваше, че той обича Ари по онзи поривист начин, по който син обича баща си, и го уважаваше за това. Не знаеше, че Габриел е убивал хора по заповед на съпруга й. Вярваше, че е някакъв служител, който прекарва доста време в Европа и е вещ в областта на изкуствата.

Геула помогна на Киара да измият съдовете, докато Габриел и Шамрон се оттеглиха в кабинета да поговорят. Скрит от погледа на жена си, Ари запали цигара. Габриел отвори прозореца. Нощният дъжд тихо потрепваше по улицата и острият мирис на евкалипт изпълни стаята.

— Чух, че преследваш Халед — каза Шамрон.

Габриел кимна утвърдително. Тази сутрин бе информирал накратко Лев за откритията на Дина и той веднага бе заминал за Йерусалим да се срещне с министър-председателя и Шамрон.

— Да ти кажа честно, никога не съм вярвал много в мита за Халед — въздъхна Ари. — Предполагам, че момчето е сменило името си и е избрало да си живее живота, освободено от сянката на дядо си и баща си. Освободено и от сянката на тази земя.

— Така мислех и аз — отвърна Габриел, — преди да се запозная с новите факти.

— Да, така е. Защо никой досега не е направил връзка между датите в Буенос Айрес и Истанбул?

— Беше прието като съвпадение — отговори Габриел. — Освен това нямаше достатъчно доказателства, за да се затвори кръгът. Досега никой не се бе сетил да погледне към Бейрут.

— Много е добра тази Дина.

— Опасявам се, че се е вманиачила в работата.

— Имаш предвид факта, че е била на площад „Дизенгоф“ в деня, когато взривиха автобус номер 5?

— Откъде знаеш това?

— Позволих си да прегледам личните досиета на хората от твоя екип. Добър избор си направил.

— Тя е научила много за теб, в това число и някои неща, които никога не си ми казвал.

— Като например?

— Не знаех, че Рабин е карал колата, с която си се измъкнал, след като си убил шейх Асад.

— След този случай бяхме много близки с Рабин, но се разделихме след Осло. Той вярваше, че Арафат е съкрушен и е време да се сключи сделка. Аз му казах, че Ясер сключва сделка, понеже възнамерява да използва Осло като начин за водене на война с нас с други средства. Бях прав, разбира се. За Арафат Осло беше просто още една стъпка в неговата „поетапна стратегия“ за нашето унищожение. Той го призна, макар и със собствени думи, когато говори на арабски на народа си. — Шамрон притвори очи: — Е, не изпитвам задоволство, че се оказах прав. Смъртта на Рабин беше ужасен удар за мен. Противниците му го нарекоха предател и нацист и после го убиха. Убихме един от нашите. Прихванахме арабската болест. — Поклати бавно глава. — Въпреки това, предполагам, било е необходимо да се направи този грешен опит за сключване на мир с нашите заклети врагове. Това ни даде сила за сетнешните стъпки, които трябва да направим, ако искаме да оцелеем на тази земя.

Към следващата тема — разрушаването на Бейт Сайед — Габриел подходи много предпазливо:

— Това е била операция на Палмах, нали?

— Какво точно искаш да узнаеш?

— Ти беше ли там?

Шамрон въздъхна тежко, после отново кимна:

— Нямахме избор. Бейт Сайед беше база за операциите на милицията на шейх Асад. Не можехме да оставим такова вражеско село на наша територия. След смъртта на шейха трябваше да нанесем съкрушителен удар на останките от армията му.

Погледът на Ари внезапно стана хладен. Габриел прочете в него нежеланието да обсъждат повече този въпрос. Шамрон дръпна силно от цигарата си, после му разказа за предчувствието си за беда, което бе имал в нощта преди бомбения атентат.

— Знаех, че ще е нещо такова. Почувствах го в момента, когато се случи. — След това се поправи: — Почувствах го, преди да се случи.

— Но ако Халед се опитва да ни накаже, защо не ме уби във Венеция, когато имаше възможност?

— Може да е възнамерявал да го направи. Дауд Хадави е бил само на няколко мили оттам, в Милано, когато италианците са го намерили. Може би Хадави е бил този, който е трябвало да те застреля.

— А Рим? Защо Халед е избрал Рим?

— Вероятно защото той е служил като щабквартира на „Черният септември“. — Ари погледна към Габриел.

— Или може би понеже се е опитвал да говори директно с теб.

„Ваел Абу Цвайтер — помисли си Габриел. — Площад Анабалиано.“

— Запомни и още нещо — настоя Шамрон. — Седмица след бомбения атентат в центъра на Рим имаше голяма демонстрация, и то не срещу палестинския тероризъм, а срещу нас. Европейците са най-добрите приятели на палестинците. Цивилизованият свят ни изостави на нашата съдба. Никога нямаше да се върнем на тази земя, ако не бяхме принудени от омразата на европейските християни. А сега, когато сме тук, те няма да ни оставят да се борим, за да не предизвикаме враждебно настроение сред арабите в техните страни.

В кабинета настъпи тишина. От кухнята долетя потракването на порцелановите съдове и тихият смях на жените. Ари се отпусна на стола си. Ромонът на дъжда и силният аромат на евкалипт сякаш му подействаха успокоително.

— Донесох ти някои книжа за подпис — каза той.

— Какви книжа?

— Такива, които ще разтрогнат без шум брака ти с Леа. — Шамрон постави длан върху ръката на Габриел.

— Минаха четиринадесет години. Тя е изгубена за теб. Никога няма да се върне. Време е да продължиш живота си.

— Не е толкова лесно, Ари.

— Не бих искал да съм на твое място — отрони тихо Шамрон. — Кога възнамеряваш да я доведеш у дома?

— Лекарят й се противопостави на тази идея. Смята, че връщането й в Израел само ще влоши състоянието й. Най-накрая успях да го убедя, че това не подлежи на обсъждане, но той настоява да й дам достатъчно време да се подготви за промяната. Така че след месец, а може би и по-малко, тя ще пристигне.

— Кажи на лекаря й, че тук ще се грижат добре за нея. За съжаление имаме доста опит в лекуването на жертви на терористични бомбени атентати. — Изведнъж Шамрон рязко смени темата: — Удобно ли се чувстваш в този апартамент? Достатъчно е голям за едно или две деца.

— Да не се увличаме, Ари. Вече минах петдесетте — горчиво се усмихна Габриел.

— Киара ще иска деца, ако се ожените, разбира се. Освен това трябва да изпълниш патриотичния си дълг. Не си ли чувал за демографския срив? Скоро ще бъдем малцинство между река Йордан и морето. Премиерът ни окуражава да дадем своя принос, като имаме повече деца. Да благодарим на бога за харедимите40. Те са единствената причина да сме още в играта.

— Ще се опитам да дам своя принос по друг начин.

Шамрон не отвърна. После неочаквано попита:

— Знаеш ли, че е твой?

— За какво става въпрос?

— За апартамента.

— За какво говориш?

— Вече го притежаваш. Беше купен на твое име от един приятел на Службата.

Габриел поклати скептично глава. Винаги се бе удивлявал на гангстерския достъп на Шамрон до парите.

— Не мога да го приема.

— Твърде късно е. Нотариалният акт е издаден тази сутрин.

— Не искам да съм ничий длъжник.

— Ние сме ти длъжници. Приеми го с благодарността, с която ти е даден. — Ари го потупа по рамото. — И го напълни с деца.

Геула надникна през полуотворената врата.

— Десертът е сервиран — съобщи тя, после погледна мъжа си и на полски му нареди да загаси цигарата си.

— Осемнайсети април — прошепна той, когато жена му се скри. — Няма много време.

— Вече броя дните.

— Струва ми се, че има един човек, който може да знае къде е Халед.

— Арафат ли?

— Той е бащата на Халед. Освен това ти дължи услуга. Веднъж спаси живота му.

— Ясер Арафат е последният човек, когото искам да виждам. Освен това е лъжец.

— Да, но понякога лъжите му могат да те отведат до истината.

— Той е „забранена зона“. Лев никога няма да ми даде разрешение.

— Тогава не му казвай.

— Не мисля, че ще е много разумно просто да се появя и да почукам на вратата на Арафат. А единствения начин, по който мога да стигна до Рамала, е с бронетранспортьор.

— Арафат няма врата в истинския смисъл на думата. Израелските въоръжени сили се грижат за това. — Шамрон си позволи да се усмихне на лошия късмет на своя стар противник. — Колкото до бронетранспортьора, остави това на мен.

Габриел се отпусна в леглото и внимателно се примъкна навътре. Протегна ръка в тъмнината и леко докосна корема на Киара. Тя не помръдна.

— За какво си говорихте с Ари в кабинета?

— За атентата в Рим — отговори той разсеяно.

— И това е всичко?

Габриел й каза, че апартаментът вече е техен.

— Как е станало това?

— Чрез Шамрон и неговите богати приятели. Ще кажа в интендантството да махнат старите мебели. Утре ще купим нормално легло.

Киара бавно вдигна ръка. В тъмнината Габриел видя талисманът да се полюшва на върха на пръстите й.

— Какво е това?

— Корсикански амулет за късмет. Казват, че те пази от очите на дявола.

— Откъде го имаш?

— Дълга история.

— Разкажи ми я.

— Секретна е.

Той посегна към талисмана. С ловко движение на ръката, както арабите често си играят с броениците си, Киара завъртя амулета, така че той се нави на пръста й.

— Подарък от някоя стара любовница, а? — полюбопитства тя.

— Всъщност от стар враг. От мъж, когото бяха наели да убие мен и жената, която охранявах.

— Анна Ролф ли?

— Да — отвърна Габриел, — Анна Ролф.

— Защо си го запазил? За да ти напомня за нея?

— Киара, не ставай смешна.

Тя запрати талисмана по него. Червената коралова ръка падна на гърдите му.

— Какво ти става, по дяволите!

— Какви бяха документите, които Шамрон ти даде, преди да си тръгне тази вечер? И те ли са секретни?

Габриел й каза истината.

— Подписа ли ги?

— Смятах първо да ги прочета.

— Знаеш какво съдържат.

— Ще ги подпиша — отвърна Габриел.

— Кога?

— Когато съм готов да го направя.

Точно в този миг жилищната кооперация бе разтърсена от гръмка експлозия. Киара скочи от леглото и изтича до прозореца. Габриел остана да лежи неподвижно.

— Наблизо беше! — уплашено продума тя.

— В търговския център „Яхуда“ или в някое кафене.

— Пусни радиото!

— Просто преброй сирените, Киара. Можеш да разбереш колко е зле по броя на линейките, които се отзовават.

Измина известно време в мъртвешка тишина. Габриел затвори очи и си представи ясно кошмара, който се е разразил на няколко пресечки от новия му дом, сякаш гледаше сцената на филм. Прозвуча първата сирена, после втората, третата, четвъртата. След шестнадесетата загуби броя им, защото нощта се изпълни със зловещата им симфония. Киара се върна в леглото и се притисна до гърдите му.

— Подпиши документите, когато си готов — каза тя. — Аз ще бъда с теб. Винаги.

10. Йерусалим, 22 март

Армейският полковник, който чакаше до стената на Стария град, не приличаше много на Ари Шамрон, но в случая това изобщо не се стори странно на Габриел. Имаше нещо в Израел — слънчевата светлина, силното чувство за единство, пращящото напрежение в атмосферата, — което притежаваше силата драматично да променя външността на неговите жители. Дори и в рамките на едно поколение. Йонатан Шамрон беше с петнадесетина сантиметра по-висок от прославения си баща. Беше удивително красив и не притежаваше вродената напрегнатост на Стареца, което се дължеше, както Габриел добре знаеше, на факта, че бе израснал тук, а не в Полша. Едва когато полковникът скочи от бронирания джип и тръгна към него с протегната ръка, Габриел долови мимолетна прилика с Шамрон старши. Походката му не беше обикновен вървеж, а по-скоро устремена като за щурм. Щом разтърси силно ръката му и го потупа по рамото, Габриел имаше чувството, че го е блъснал отломък от хълма Херодион41.

Те поеха по шосе номер 1 — старата граница между Източен и Западен Йерусалим. Рамала — седалището на палестинската власт — беше само на десет километра северно от него. Пред тях изникна контролно-пропускателен пункт. От другата страна се простираше бежанският лагер „Каландия“ — десет хиляди палестинци, натъпкани на неколкостотин квадратни ярда в бетонни жилища. Вдясно, разпръснати върху малък хълм, се виждаха спретнатите червени покриви на еврейското селище Псагот. Над всичко това се издигаше огромен портрет на Ясер Арафат. Надписът на арабски гласеше:

Йонатан посочи към задната седалка и каза:

— Сложи си тези неща.

Габриел се извърна и видя бронирана жилетка с висока яка и метална бойна каска. Не беше носил каска от времето на кратката си служба в Израелската отбранителна армия. Тази, която бе взел Йонатан, беше твърде голяма и засенчи очите му.

— Сега изглеждаш като истински войник — каза Шамрон младши. После добави с усмивка: — Е, почти…

Един пехотинец им махна да минават през пропускателния пункт. После, като видя кой е зад волана, се усмихна и подвикна:

— Здравей, Йонатан!

Дисциплината в редовете на Израелската отбранителна армия, както и в Службата, беше пословично слаба. Използването на малките имена беше нещо нормално, а отдаването на чест бе почти нечувано.

През затъмненото си бронирано стъкло Габриел наблюдаваше сцената, която се разиграваше от другата страна на бариерата. Двама войници с насочено оръжие нареждаха на някакви мъже да разтворят палтата си и да вдигнат ризите си, за да се уверят, че не носят бомба, привързана под дрехите. Жените бяха подлагани на същото претърсване зад преграда, която ги защитаваше от мъжките очи. Отвъд контролно-пропускателния пункт се виеше огромна опашка. Около три-четири часа ще чакат, изчисли Габриел. Атентаторите самоубийци бяха причинили несгоди и от двете страни на Зелената линия, но най-висока цена плащаха почтените палестинци — работниците, опитващи се да отидат в Израел, и фермерите, които искаха само да продадат продукцията си.

Габриел се загледа над пункта към Защитната стена.

— Какво мислиш за нея? — попита го Йонатан.

— Със сигурност не е нещо, с което можем да се гордеем.

— Аз мисля, че е един грозен белег върху красивата ни страна. Тя е нашата нова Стена на плача, много по-дълга и различна от първата, защото сега хората плачат и от двете й страни. Обаче се страхувам, че нямаме друг избор. Благодарение на доброто разузнаване успяхме да предотвратим повечето самоубийствени атентати, но никога няма да можем да ги спрем напълно. Нуждаем се от тази ограда.

— Но това не е единствената причина, поради която я строим.

— Така е — отвърна полковникът. — Когато бъде завършена, тя ще ни позволи да обърнем гръб на арабите. Ето защо те толкова се страхуват от нея. В техен интерес е да останат в конфликт с нас. Стената ще ни позволи да се откъснем от тях, а това е последното нещо, което те искат.

Шосе номер 1 премина в магистрала 60 — лента от гладък черен асфалт, която се простираше на север през песъчливия сив пейзаж на Западния бряг. Бяха минали повече от тридесет години, откакто Габриел за последен път бе ходил в Рамала. Тогава, както и сега, бе отишъл с бронирана кола, нахлузил каска на главата. Онези ранни години на окупацията бяха относително спокойни. В действителност най-голямото седмично предизвикателство за Габриел беше да намери превозно средство, с което да се придвижи от поста си до къщата на майка си в Долината на Израил. За повечето араби от Западния бряг краят на йорданската окупация бе довел до значително подобрение на стандарта им на живот. Израелците им бяха осигурили достъп до съвременната икономика. Имаха жилища с течаща вода и електричество, достъп до образование. Процентът на детската смъртност — един от най-високите в света — се понижи. Броят на грамотните, който преди бе един от най-ниските в света, рязко се повиши. Но накрая радикалният ислям и влиянието на ООП превърнаха Западния бряг във врящ котел и хвърлиха войниците от Израелската армия в ежедневни сблъсъци с мятащи камъни деца. Ала за Габриел военната служба беше главно скука.

— Значи ще се срещаш с Нахалника? — попита Йонатан, изтръгвайки Габриел от мислите му.

— Баща ти уреди срещата ми.

— Човекът е седемдесет и пет годишен и още дърпа конците. — Йонатан се усмихна и невярващо поклати глава. — Чудя се защо просто не се пенсионира и не си живее живота!

— Не може, защото ще се побърка — отвърна Габриел. — А същото ще сполети и клетата ти майка. Впрочем той ме помоли да те поздравя от негово име. Би искал да отидеш в Тивериада за Шабат.

— Тогава съм в наряд — отговори припряно Йонатан.

Нарядът, изглежда, бе готовото извинение на полковника, за да избегне възможността да прекара известно време с баща си. На Габриел не му се щеше да се забърква в заплетените семейни отношения на Шамрон, обаче знаеше колко дълбоко бе наранен Стареца от отчуждението на децата си. Освен това имаше и личен мотив да се намеси. Ако Йонатан по-често присъстваше в живота на Ари, Стареца можеше да намали натиска си върху него самия. Сега, когато Габриел живееше в Йерусалим вместо във Венеция, Шамрон се чувстваше свободен да му се обажда по всяко време, за да му каже някои клюки от Службата или да направи разбор на последните политически събития. А Габриел си искаше своето пространство. Ако се направляваше умело, Йонатан можеше да изиграе ролята на нещо като защитна стена.

— На баща ти му се ще да се виждате повече, Йонатан.

— Мога да го понасям на малки дози. — Полковникът откъсна за миг поглед от пътя и се взря в спътника си. — Освен това винаги повече е харесвал теб.

— Знаеш, че не е вярно.

— Добре де, малко преувеличих. Обаче не съм далеч от истината. Той определено гледа на теб като на свой син.

— Баща ти е велик човек.

— Да — съгласи се Йонатан, — а великите мъже са сурови към децата си.

Габриел зърна два големи светлокафяви бронетранспортьора, спрени отпред край пътя.

— По-добре е да не се влиза в града без малко подкрепления — обясни полковникът.

Потеглиха, след като образуваха малък конвой, с джипа на Йонатан в средата.

Първото доказателство, че приближават града, беше потокът от араби, вървящи покрай магистралата. Хиджабите42 на жените се развяваха като знамена от обедния бриз. След това Рамала се открои на фона на пустинния пейзаж. Беше ниска и мръсна. Улица „Йерусалим“ ги отведе в сърцето на града. Лицата на „мъчениците“ гледаха Габриел от всяка улична лампа. Имаше улици, площади и пазари, носещи имената на загиналите. На една вестникарска будка раздаваха ключодържатели с лицата на мъртвите. Някакъв арабин ходеше сред уличния трафик, за да продава календари с лика на мъчениците. На най-новите плакати се виждаше привлекателното лице на красиво момиче — арабската тийнейджърка, която се бе взривила в търговския център „Бен Йехуда“ преди два дни.

Йонатан зави надясно по улица „Бродкаст“ и кара по нея в продължение на миля, докато не стигнаха до улично заграждение, охранявано от половин дузина палестински полицаи. Рамала формално беше отново под контрола на палестинците. Габриел пристигаше по покана на техния лидер, което бе равносилно на това да влезеш в сицилианско село с благословията на местния дон. Пролича си известно напрежение, когато Йонатан се обърна на перфектен арабски към командира на палестинския пост.

Минаха няколко минути, докато той се консултираше по радиостанцията с началниците си. После палестинецът тупна с длан по покрива на джипа и им махна да минават.

— Карайте бавно, полковник Шамрон — посъветва го той. — Някои от тези момчета бяха тук в нощта, когато батальонът „Егоз“ взриви вратата и започна да обстрелва мястото. Не бихме искали да възникнат някакви недоразумения.

Йонатан си проправи път през лабиринта от бетонни заграждения, после леко натисна педала на газта. Вдясно се появи висока циментова стена, която носеше следи от обстрел с тежка картечница. Местата, където беше пробита, напомняха на зейнали усти със счупени зъби. Палестински подразделения по сигурността — някои с пикапи, други с джипове — патрулираха в района. Те гледаха предизвикателно Габриел и полковника, но държаха оръжията си свалени. Йонатан спря пред входа. Габриел свали каската си и бронираната жилетка.

— Колко ще се бавиш? — попита го полковникът.

— Предполагам, че ще зависи от него.

— Приготви се да изслушаш една тирада. Тези дни той обикновено е в кофти настроение.

— И кой е виновен за това?

— Сам си е виновен, не го забравяй.

Габриел отвори вратата, слезе от джипа и попита загрижено:

— Ще се чувстваш ли добре тук сам?

— Няма проблем — отвърна Йонатан. После му махна и добави: — Предай му поздрави от мен.

Палестинският офицер по сигурността поздрави Габриел през решетките на вратата. Носеше маслиненосива униформа, барета и черна превръзка на лявото око. Той отвори портата достатъчно широко, за да мине посетителят, и му махна да върви напред. На ръката му липсваха трите крайни пръста. Габриел веднага бе обграден от други двама униформени, които го подложиха на щателен и досаден обиск, докато едноокият наблюдаваше, ухилен, сякаш всичко това бе организирано за личното му развлечение.

Едноокият му се представи като полковник Кемел и го въведе в комплекса. Габриел не за пръв път влизаше в Муката. По време на Мандата тя беше крепост на Британската армия. След Шестдневната война Израелската отбранителна армия я завзе от йорданците и през окупационния период я използваше като команден пункт на Западния бряг. Когато бе войник, Габриел често бе давал наряд на същото място, което сега Ясер Арафат използваше за своя щабквартира.

Кабинетът на Арафат се намираше в квадратна двуетажна постройка, прилепена до северната стена на Муката. Силно пострадала, тя бе една от малкото оцелели сгради в комплекса. В преддверието Габриел бе подложен на повторно претърсване, този път от мустакат гигант в цивилно облекло с автомат пред гърдите.

Като приключи с обиска, охранителят кимна на полковник Кемел, който даде знак на посетителя да се качва по тясното стълбище. На площадката имаше втори охранител, който седеше на паянтов стол, наклонен толкова силно назад, че едва-едва се крепеше. Той погледна апатично Габриел, после протегна ръка и почука по дървената врата. От другата страна се чу раздразнен глас: „Влез!“ Полковник Кемел натисна дръжката и въведе посетителя.

Кабинетът, в който се озова Габриел, беше малко по-голям от неговия на булевард „Цар Саул“. Вътре имаше скромно дървено бюро и тясно походно легло, а върху колосаната бяла калъфка на възглавницата лежеше красиво подвързан с кожа екземпляр на Корана. Дебели кадифени завеси закриваха прозореца, а настолната лампа, насочена към купчина книжа, бе единственият източник на светлина. На едната стена, почти скрита от плътната сянка, бяха закачени няколко реда снимки в рамка, показващи палестинския лидер с редица знаменити личности. Сред тях се открояваше една с американския президент, който фактически бе признал миниатюрната му държава. И на когото Арафат се отплати, като го предаде в Кемп Дейвид и напусна преговорите за мирния договор.

Зад бюрото, смален и с болнав вид, седеше самият Арафат. Носеше изгладена униформа и кафие на черно-бели квадрати. Както обикновено, то падаше на дипли над дясното му рамо и бе прихванато към униформата му, така че да прилича на картата на Палестина. „Арафатовата версия на Палестина“ — отбеляза наум Габриел, защото много приличаше на очертанията на Израел. Ръката му, с която покани госта си да седне, трепереше силно, както и издадената му долна устна, когато го попита дали иска чай. Габриел познаваше достатъчно добре арабските обичаи, за да знае, че отказът му би насочил нещата в неприятна посока. Затова прие с готовност, наблюдавайки с известно задоволство как Арафат изпрати полковник Кемел да донесе чая.

Известно време те се гледаха мълчаливо над малкото бюро. За пръв път бяха насаме. Сянката на последната им среща надвисна над тях. Беше се състояла в кабинета на един апартамент в Манхатън, където Тарик ал Хурани — мъжът, който бе поставил бомба под колата на Габриел във Виена — се бе опитал да убие Арафат заради предполагаемото му „предателство“ към палестинския народ. Преди да избяга от жилищната сграда, Тарик бе пронизал с куршум гърдите на Габриел — рана, от която едва не загина.

Сега, докато седеше пред Арафат, Габриел за пръв път от много години усети болка в гърдите. Никой друг, освен може би Шамрон, не бе оказал по-силно влияние върху живота на Габриел от Ясер Арафат. В продължение на тридесет години двамата плуваха заедно в една и съща река от кръв. Габриел беше убил най-доверените лейтенанти на Арафат, той пък бе заповядал „разплатата“ срещу него във Виена. Но дали Леа и Дани бяха набелязаните жертви, или бомбата в действителност бе предназначена за Габриел? Този въпрос го терзаеше цели тринадесет години. Арафат със сигурност знаеше отговора. Това бе една от причините, заради които Габриел така охотно бе приел предложението на Ари да посети Рамала.

— Шамрон каза, че си искал да обсъдиш някакъв важен въпрос с мен — проговори Арафат. — Съгласих се да се срещна с теб само от учтивост към него. С Шамрон сме връстници. Историята ни събра на тази земя и за съжаление водихме много битки. Понякога побеждавах аз, понякога — той. Сега и двамата остаряхме. Надявах се, че може да видим малко мирни дни, преди да умрем, но надеждите ми вече повехнаха.

„Ако е така — помисли си Габриел, — защо напусна преговорите, които щяха да ти дадат държава в ивицата Газа и върху 97% от Западния бряг? А Източен Йерусалим щеше да бъде нейна столица?“

Габриел, разбира се, знаеше отговора. Той се съдържаше в оформената чрез кафието карта на „Палестина“, която Арафат носеше на рамото си. Ясер я искаше цялата.

Габриел не успя да отговори, защото Кемел се върна, носейки малък сребърен поднос с две чаши чай. След това полковникът се настани на един стол и впери здравото си око в госта. Арафат обясни, че помощникът му говори свободно иврит и ще превежда. Габриел се бе надявал да разговарят на четири очи, но преводачът можеше да се окаже от полза. Макар и сносен, арабският му език нямаше да може да изрази нюансите в речта, необходими при разговор с човек като палестинския лидер.

След като отпи, Арафат сложи с трепереща ръка чаената чашка обратно върху чинийката й и попита госта какво го е довело в Рамала. Отговорът на Габриел се състоеше само от една дума. За момент тя извади от равновесие старата лисица, точно каквато бе и целта му.

— Халед? — повтори Арафат, възвръщайки самообладанието си. — Познавам много мъже с името Халед. Опасявам се, че то е доста срещано сред палестинците. Трябва да бъдеш по-точен.

Габриел много добре знаеше, че една от любимите тактики на Арафат за водене на преговори е престореното незнание. Ето защо той мина директно към случая:

— Халед, когото търся, председателю Арафат, е Халед ал Халифа.

— Президент Арафат — поправи го палестинецът.

Габриел кимна безучастно.

— Къде е Халед ал Халифа?

Изпъстреното с петна лице на Арафат внезапно почервеня и долната му устна се разтрепера. Габриел сведе очи и се загледа в чая си. С ъгълчето на окото си забеляза как полковник Кемел се размърда нервно на стола си. Когато отново заговори, Арафат успя да потисне пословичната си избухливост.

— Предполагам, че имаш предвид сина на Сабри ал Халифа.

— Всъщност той сега е твой син.

— Осинових го, защото ти уби баща му. — Арафат го прониза с поглед.

— Баща му загина на бойното поле.

— Беше убит хладнокръвно на улицата в Париж.

— Сабри бе този, който превърна Париж в бойно поле, президент Арафат, и то с твоята благословия.

Настъпи мълчание. Палестинският лидер, изглежда, подбираше внимателно думите си.

— Винаги съм знаел, че един ден ще измислиш някаква провокация, за да набележиш Халед. Ето защо след погребението на Сабри изпратих момчето далеч оттук. Дадох му нов живот и той го прие. Не съм го виждал и чувал след младежките му години.

— Имаме основания да предполагаме, че Халед ал Халифа е замесен в бомбения атентат срещу нашето посолство в Рим.

— Абсурд! — отвърна пренебрежително Арафат.

— Щом като Халед няма нищо общо с Рим, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да ни кажеш къде можем да го намерим.

— Както вече казах, не знам къде е.

— Как се казва той?

Арафат сдържано се усмихна.

— Положих изключителни усилия да защитя момчето от теб и отмъстителната ти служба. Какво те кара да мислиш, че сега ще ти кажа името му? Наистина ли вярваш, че ще изиграя ролята на Юда Искариотски и ще предам моя син на съд и екзекуция? — Арафат бавно поклати глава. — Има много предатели сред нас, много, които работят и тук, в Муката, но аз не съм един от тях. Ако искаш да намериш Халед, ще го направиш без моя помощ.

— Непосредствено след бомбения атентат бе проведена полицейска акция в един пансион в Милано. Един от мъжете, укривали се там, се казва Дауд Хадави — палестинец, който е бил член на президентската ти служба за сигурност.

— Така твърдиш ти.

— Ще ти бъда благодарен, ако получа копие от личното досие на Хадави.

— Неколкостотин души работят в президентската служба за сигурност. Ако този мъж… — Арафат се запъна. — Как се казваше?

— Дауд Хадави.

— А, да, Хадави. Ако е работил за службата и ако още се пази личното му досие, ще се радвам да ти го дам. Но мисля, че шансовете да се намери са много малки.

— Наистина ли?

— Нека да ти изясня нещо. Ние, палестинците, нямаме нищо общо с нападението над вашето посолство. Може да са били хора от Хизбула или „Ал Кайда“. Може да са били неонацисти. Един Аллах знае, вие имате много неприятели.

Габриел се накани да стане, но Арафат вдигна ръка.

— Моля те, Джибрил — каза той, използвайки арабския вариант на името му. — Не си тръгвай. Остани още малко.

Габриел отстъпи за момент. Арафат повъртя между пръстите си гънките на кафието си, после погледна към полковник Кемел и тихо на арабски му нареди да ги остави сами.

— Не си докоснал чая си, Джибрил. Може ли да ти предложа нещо друго? Сладкиши?

Габриел поклати глава. Палестинският лидер скръсти тънките си ръце и се загледа мълчаливо в него с лека усмивка. Израелецът бе убеден, че той се забавлява.

— Знам какво направи за мен в Ню Йорк преди няколко години. Ако не беше ти, Тарик със сигурност щеше да ме убие в онзи апартамент. В друго време щеше да се надяваш той да успее. — Усмихна се тъжно. — Кой знае? В друго време можеше ти, Джибрил, да стоиш там с пистолет в ръка.

Габриел не отговори. Да убие Арафат? През седмиците след бомбения атентат във Виена, когато пред очите му постоянно се изпречваше картината на обгореното тяло на жена му и осакатения труп на сина му, многократно бе мислил за това. Наистина в моменти на пълно отчаяние с радост би заложил своя живот срещу този на Арафат.

— Странно е, Джибрил, но за краткото време, в което бяхме съюзници, и двамата искахме мир. И двамата се нуждаехме от него.

— Желал ли си изобщо някога мир или беше просто част от твоята стратегия да разрушиш Израел и да получиш всичко?

Този път Арафат остави въпроса да увисне във въздуха и продължи:

— Дължа ти живота си, Джибрил, и затова ще ти помогна в тази работа. Няма никакъв Халед. Той е плод на въображението ти. Ако продължиш да го търсиш, истинските убийци ще избягат.

Габриел рязко се изправи, слагайки край на срещата. Арафат излезе иззад бюрото и постави ръце върху раменете му. Те сякаш прогориха кожата му, но той не направи нищо, за да прекъсне прегръдката на палестинеца.

— Радвам се, че най-сетне се срещнахме официално — каза Арафат. — Щом ние с теб можем да седнем заедно, значи има надежда за всички нас.

— Може би — отвърна Габриел, макар че от тона му лъхаше песимизъм.

Арафат го пусна и се насочи към вратата, после внезапно спря.

— Ти ме изненада, Джибрил.

— Защо?

— Очаквах, че ще използваш възможността, за да обясним недоразумението за Виена.

— Ти уби жена ми и сина ми — каза Габриел, заблуждавайки съзнателно палестинеца за съдбата на Леа. — Не съм сигурен, че някога ще можем да си обясним „недоразумението“, както се изрази.

Арафат поклати глава.

— Не, Джибрил, аз не съм ги убил. Заповядах на Тарик да убие теб като отмъщение за Абу Джихад, но изрично му казах да не закача семейството ти.

— Защо направи това?

— Защото го заслужаваше. Беше проявил известно благородство онази нощ в Тунис. Да, застреля Абу Джихад, но се погрижи да не бъдат наранени жена му и децата му. Всъщност на излизане от вилата си се спрял да успокоиш дъщерята на Джихад и си я посъветвал да се погрижи за майка си. Спомняш ли си?

Габриел затвори очи и кимна утвърдително. Сцената в Тунис, както и избухналата бомба във Виена, бяха като галерия в паметта му, където той всяка нощ се разхождаше в сънищата си.

— Смятах, че заслужаваш същото като Абу Джихад — да умреш като войник пред очите на жена си и сина си. Тарик не се съгласи с мен. Той смяташе, че заслужаваш по-сурово наказание — да видиш как умират жена ти и детето ти. Затова постави бомбата под тяхната кола и се увери, че си наблизо, за да станеш свидетел на взрива. Виена беше дело на Тарик, не мое.

Телефонът на бюрото на Арафат иззвъня, раздирайки спомена на Габриел за Виена, както нож — маслено платно. Палестинецът рязко се обърна и остави госта сам да намери пътя за навън. Полковник Кемел чакаше на площадката. Той съпроводи безмълвно израелеца през руините на Муката. След мрака в кабинета на Арафат ярката светлина беше почти непоносима. Зад разбитата врата Йонатан Шамрон играеше футбол с неколцина от палестинските охранители. Двамата се качиха в бронирания джип и поеха по улиците на смъртта. Щом излязоха от Рамала, Йонатан попита Габриел дали е научил нещо полезно.

— Халед ал Халифа е извършил бомбения атентат над нашето посолство в Рим — заяви Габриел уверено.

— Нещо друго?

„Да — помисли си Габриел. — Ясер Арафат лично е наредил на Тарик ал Хурани да убие жена ми и сина ми“.

11. Йерусалим, 23 март

Телефонът на нощното шкафче на Габриел иззвъня в два часа през нощта. Беше Яков.

— Изглежда, твоето посещение в Рамала е разбунило гнездото на осите.

— За какво говориш?

— Аз съм отвън, на улицата.

Връзката прекъсна. Габриел седна в леглото и се облече в тъмното.

— Кой беше? — попита Киара с натежал от съня глас.

Габриел й обясни.

— За какво е всичко това?

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

Наведе се да я целуне по челото. Киара измъкна ръка изпод одеялото, прегърна го през врата и го притегли към устните си.

— Бъди внимателен! — прошепна тя, долепила устни до бузата му.

Минута по-късно Габриел седеше на пасажерската седалка в необозначения фолксваген голф на Яков, пътувайки на запад през Йерусалим. Яков караше абсурдно бързо, като истински сабра43, държейки волана с едната ръка, а с другата — чаша кафе и цигара. Предните фарове на насрещните коли осветяваха сипаничавото му лице. По него бе изписана непреклонност.

— Името му е Махмуд Арвиш — каза той. — Един от най-важните ни информатори в палестинската върхушка. Работи в Муката. Приближен е на Арафат.

— Кой направи контакта?

— Арвиш ни изпрати сигнал преди два часа и настоя да поговорим.

— За какво?

— За Халед, разбира се.

— Какво знае той?

— Не каза.

— За какво съм ти аз? Защо Арвиш не говори със своя наблюдаващ офицер?

— Аз съм този офицер — отвърна Яков, — но човекът, с когото иска да говори, си ти.

Стигнаха западния край на Новия град. От дясната страна на Габриел, окъпани от сребристата светлина на изгрялата луна, се простираха равнинните земи на Западния бряг. Ветераните го наричаха „страната на Шабак“. Беше земя, където обичайните правила не се прилагаха и където малкото спогодби, които съществуваха, можеха да бъдат променени или нарушени, когато се счетеше за необходимо да се води борба с арабския тероризъм. Мъжете — като Яков — бяха железният юмрук на израелската сигурност — пехотинци, които се занимаваха с мръсната работа на контратероризма. Хората от Шабак имаха властта да арестуват без причина и да претърсват без предупреждение, да закриват фирми и да взривяват къщи. Те живееха напрегнато, пушеха, пиеха твърде много кафе и спяха твърде малко. Съпругите им ги напускаха, арабските им информатори се страхуваха от тях и ги мразеха. Макар че бе налагал върховното държавно наказание, Габриел винаги се бе смятал за щастливец, че бе поканен да се присъедини към Службата, а не към Шабак.

Действията на Шабак понякога бяха в разрез с принципите на демократичността и — както и при Службата — публичните скандали бяха накърнили репутацията му у дома и в чужбина. Най-лошият случай бе прословутата афера „Автобус 300“. През април 1984 година автобус номер 300, пътуващ от Тел Авив за южния град Ашкелон, бе нападнат от четирима палестинци. Двама от тях бяха убити по време на военната спасителна операция, а двамата оцелели терористи бяха отведени в близката житна нива и никой повече не ги видя. По-късно се разкри, че нападателите са били пребити до смърт от офицери на Шабак по заповед на генералния им директор. Последва серия от скандали, като при всеки се разкриваха някои от най-жестоките методи на Шабак: насилие, принудително изтръгване на признания, изнудване и измами. Поддръжниците на Шабак обичаха да изтъкват, че разпитите на заподозрените терористи не могат да се водят на чашка кафе. Но целите му, независимо от скандалите, си оставаха непроменени. Шабак не се интересуваше от залавянето на терористите, след като кръвта е била пролята. Той искаше да ги спре, преди да могат да нападнат, и ако е възможно, да уплаши младите араби, за да не поемат по пътя на насилието.

Яков внезапно натисна спирачка, за да избегне сблъсъка с бавно движещ се транзитен камион. Едновременно с това присветна с фаровете и натисна клаксона. Камионът реагира, като смени платното. Когато го задминаваха, Габриел зърна двама хередини, които водеха оживен разговор, сякаш нищо не се бе случило.

Яков хвърли една кипа44 в скута на Габриел. Беше по-широка от обичайните и рехаво изплетена, с оранжеви и кехлибарени шарки на черен фон. По модела им Габриел се досети за предназначението на шапката.

— Ще пресечем границата като заселници, в случай че някой от Палестинската държавна сигурност или „Хамас“ наблюдава контролно-пропускателните пунктове.

— Откъде сме?

— От Кириат Девора — отговори Яков. — Намира се в Йорданската долина. Кракът ни никога няма да стъпи там.

Габриел вдигна кипата.

— Предполагам, не сме много популярни сред местното население.

— Да кажем, че жителите на Кириат Девора приемат на сериозно ангажимента си към израелската земя.

Габриел намести шапката на главата си. Докато караше, Яков го запозна накратко с процедурата по преминаването в Западния бряг. Обясни му пътя, по който щяха да минат, за да стигнат до арабското село, където чакаше Арвиш. А накрая описа начина на измъкване. Когато свърши, се пресегна към задната седалка и взе оттам един автомат „Узи“.

— Предпочитам това — каза Габриел, показвайки своята берета.

— Става дума за Западния, а не за Източния бряг — засмя се Яков. — Не бъди глупав, Габриел, вземи узито.

Той неохотно взе автомата и мушна пълнителя в затвора. Яков сложи на главата си същия вид кипа като тази, която бе дал на спътника си. Няколко мили преди летище „Бен Гурион“ той напусна магистралата и пое по двулентов път на изток към Западния бряг. Разделителната стена, която изникна пред тях, хвърляше черна сянка на пътя.

На контролно-пропускателния пункт сред войниците от Израелската отбранителна армия стоеше и човек на Шабак. Когато Яков приближи, мъжът прошепна няколко думи на войниците и на фолксвагена бе разрешено да мине без проверка. Като излезе от контролно-пропускателния пункт, Яков подкара с висока скорост по окъпания в лунна светлина път. Габриел погледна през рамо и видя чифт фарове. Те ги следваха известно време, след това се отдалечиха в нощта. Яков сякаш не ги забеляза. Втората кола, както подозираше Габриел, принадлежеше на контраразузнавателния екип на Шабак.

Пътна табела сигнализираше, че остават четири километра до Рамала. Яков напусна шосето, завивайки по черен път, който минаваше през коритото на някогашен поток. Той угаси фаровете и премина коритото само на кехлибарената светлина на габаритите. След малко спря.

— Отвори жабката.

Габриел го направи. В нея имаше две кефии.

— Сигурно се шегуваш.

— Покрий си лицето — каза Яков. — Цялото, както те го правят.

С обиграно движение Яков уви главата си с кефията и я завърза на шията си, така че лицето му се скри, оставяйки само тънки процепи за очите. Габриел направи същото. Яков отново подкара колата покрай тъмното речно корито, стиснал с две ръце кормилото, оставяйки у Габриел неприятното чувство, че седи до арабски войник, тръгнал в самоубийствена атака. След миля стигнаха до тесен павиран път. Яков зави по него и пое на север.

Селото беше малко дори и по стандартите на Западния бряг и имаше вид на внезапно напуснато — сивкавокафяви оборотни къщи, скупчени около тясно минаре, в които само тук-там се виждаше светлинка. В центъра на селото имаше малък пазарен площад. Нямаше никакви коли или пешеходци, само стадо кози, които се суетяха сред отпадъците.

Къщата, пред която Яков спря, беше на северния край. Прозорецът, гледащ към улицата, беше със затворени капаци. Единият от тях висеше накриво заради счупена панта. На няколко крачки от входната врата се виждаше детско велосипедче с три колела. То беше обърнато с кормилото към вратата, което означаваше, че срещата остава в сила. Ако беше в обратната посока, щяха да бъдат принудени да се оттеглят и да се насочат към резервната явка.

Яков грабна узито и излезе от колата. Габриел направи същото, после отвори задната врата на автомобила, точно както го бе инструктирал спътникът му. Обърна гръб на къщата и се огледа за някакво движение. „Ако някой приближи колата, докато съм вътре, стреляй в неговата посока — бе казал Яков. — Ако не разбере предупреждението, застреляй го“.

Яков прекрачи велосипедчето и ритна вратата. Габриел чу как дъските изпукаха, но не откъсна очи от улицата. От вътрешността долетя глас, който викаше на арабски. Габриел позна, че беше на Яков. Другият глас му бе непознат.

В близката къща светна лампа, после и в друга. Габриел освободи предпазителя на узито си и плъзна пръст на спусъка. Чу стъпки зад себе си и се обърна навреме, за да види как Яков извежда през счупената врата някакъв арабин с вдигнати ръце, с покрито с черна качулка лице и дулото на автомат, допряно до тила му.

Габриел отново погледна към улицата. Мъж, облечен в бледосива галабия, бе излязъл пред къщата си и му крещеше нещо на арабски. На същия език Габриел му нареди да не мърда, но палестинецът се приближи още.

— Застреляй го! — извика Яков, но той се въздържа.

Яков напъха Арвиш с главата напред на задната седалка. Габриел се качи след него и притисна информатора към пода. Заобикаляйки тичешком колата отпред, Яков стигна до шофьорската врата, като се поспря колкото да пусне един откос пред краката на палестинския селянин, който уплашено избяга обратно в къщата си.

Яков скочи зад волана и се изтегли на заден ход по тясната уличка. Като стигна пазарния площад, направи завой и се понесе с пълна скорост през селото. Стрелбата и бръмченето на колата бяха разтревожили жителите му. Те занадничаха през прозорците и вратите си, но никой не посмя да им се противопостави.

Габриел продължи да гледа през задния прозорец, докато селото изчезна в тъмнината. Малко по-късно Яков отново караше край пресъхналото корито на потока, този път в обратната посока. Информаторът все така лежеше на пода, набутан в тясното пространство между предната и задната седалка.

— Остави ме да се изправя, магаре такова!

Габриел натисна с една ръка арабина за врата, а с другата го претърси щателно за оръжие или експлозиви. Като не намери нищо, издърпа информатора на седалката и махна черната му качулка. В тъмнината едно око го изгледа злобно — окото на преводача на Ясер Арафат — полковник Кемел.

В миналото Хадера бе земеделско ционистко селище, което по-късно беше превърнато в сив и еднообразен индустриален град. Той бе разположен на половината път между Хайфа и Тел Авив. В работническия квартал, намиращ се в съседство с голяма фабрика за гуми, се издигаха редици от бели жилищни кооперации. В една от тях, онази, която е най-близо до фабриката, постоянно вонеше на изгоряла гума. На най-горния етаж на тази сграда имаше тайна квартира на Шабак. За повечето офицери тя бе място за срещи, което използваха в краен случай. Но Яков я предпочиташе. Острата миризма според него придаваше атмосфера на неотложност на срещите, така че малкото хора, които идваха тук, не искаха да се мотаят дълго. Той бе воден и от други мотиви. Неговите прадядо и прабаба — руски евреи от Ковно — бяха сред основателите на Хадера. Те бяха превърнали маларичните блата в плодородна земеделска земя. За Яков Хадера беше истината. Хадера беше Израел.

Апартаментът бе лишен от комфорт. Всекидневната беше обзаведена със сгъваеми метални столове, застланият с линолеум под беше изкорубен и гол. На кухненския плот бе поставен евтин пластмасов електрически чайник, а в покритата с ръждиви петна мивка имаше четири мръсни чаши.

Махмуд Арвиш, наричан още полковник Кемел, отказа по-скоро неискрената покана за чай на Яков. Поиска също да не се светва лампата. Безупречно изгладената униформа, която носеше тази сутрин в Муката, бе заменена от габардинен панталон и бяла памучна риза, която проблясваше меко под лунната светлина, струяща през прозореца. Между двата оцелели пръста на дясната си ръка той държеше една от американските цигари на Яков. С другата разтриваше врата си. Единственото му око бе втренчено в Габриел, който бе изоставил сгъваемия си стол и седеше на пода с подпрян на стената гръб и кръстосани крака. Яков приличаше на безформена сянка на фона на прозореца.

— Виждам, че си научил едно-две неща от вашия Шабак, приятелю — каза Арвиш. — Носи им се славата, че са добри с юмруците.

— Казал си, че искаш да ме видиш — прекъсна го хладно Габриел. — Не ми харесва, когато някой иска да ме види.

— Какво си помисли, че смятам да направя? Да те убия ли?

— Няма да е за пръв път — отвърна спокойно израелецът.

Знаеше, че агентите на Шабак са най-уязвими, когато се срещат с информатори от другата страна. През последните години неколцина от тях бяха убити по време на такива срещи. Единият бе посечен с брадва в една йерусалимска тайна квартира.

— Ако искахме да те убием, щяхме да го направим тази сутрин в Рамала. Нашите хора щяха да отпразнуват твоята смърт. Ръцете ти са изцапани с кръвта на палестински герои.

— Отпразнуването на смъртта е нещо, в което сте добри тези дни — мрачно отвърна Габриел. — Понякога изглежда, че това е единственото нещо, в което наистина сте добри. Предложете нещо друго на народа си вместо самоубийства. Ръководете ги, вместо да следвате най-големите ви екстремисти. Изградете нещо.

— Опитахме се да изградим — отговори Арвиш, — ала вие го сринахте с танкове и булдозери.

Габриел погледна сянката на Яков, която се размърда пред прозореца. Явно мъжът от Шабак искаше да се премине към не толкова спорни въпроси. Съдейки по заплашителното движение, с което си запали втора цигара, Махмуд Арвиш не беше готов да отстъпи. Габриел отмести поглед от единственото око на арабина и разсеяно прокара върха на пръста си по прашния линолеум на пода. „Остави го да говори с гръмки фрази — би го посъветвал Шамрон. — Остави го да те третира като потисник и злодей. Това помага да се уталожи чувството за вина от предателството“.

— Да, ние честваме смъртта — заяви Арвиш, затваряйки шумно капачето на старомодната запалка на Яков. — И някои от нас сътрудничат на врага ни. Но на война винаги е така, нали? За съжаление ние, палестинците, лесно се продаваме. Шабак наричат това „трите к-та“: кесеф, кавод, кусит, което ще рече: пари, уважение, жени. Представи си да предадеш народа си заради любовта на една еврейска проститутка.

Габриел продължи да чертае мълчаливо завъртулки по прашния под. Даде си сметка, че рисува контурите на картината на Караваджо — Авраам, с нож в ръка, готов да принесе собствения си син в жертва на Бога.

Арвиш нервно продължи:

— Знаеш ли защо аз сътруднича, Джибрил? Правя го, защото жена ми се разболя. Лекарят в клиниката в Рамала й постави диагноза рак и каза, че тя ще умре, ако не се лекува в Йерусалим. Поисках разрешение от израелските власти да вляза в града, а те ме свързаха с Шабак и с моя скъп приятел. — Той кимна към Яков, който седеше със скръстени ръце на перваза на прозореца. — Пред мен той се нарича Соломон. Знам, че истинското му име е Яков, но винаги го назовавам Соломон. Това е една от многото игри, които играем.

Арабинът се загледа в края на цигарата си.

— Излишно е да казвам, че жена ми получи разрешение да замине на лечение в Йерусалим, но за това трябваше да платя висока цена — съгласих се да ви сътруднича. От време на време Соломон хвърля в затвора синовете ми — просто за да се сдобива с информация. Той дори затвори мой роднина, който живее от израелската страна на Зелената линия. Но когато наистина иска да ме притисне, заплашва, че ще каже на жена ми за моето предателство. Соломон знае, че тя никога няма да ми прости.

Габриел вдигна поглед от своя Караваджо.

— Свърши ли?

— Да, така мисля.

— Тогава защо не ми кажеш за Халед?

— Халед — повтори Арвиш, поклащайки глава. — Халед е най-малкият ти проблем. — Замълча и погледна към тъмния таван. — Израел е объркан. „Той се превърна за останалите народи в нежелан кораб, в самотно диво магаре“. — Очите му отново се спряха на Габриел. — Знаеш ли кой е написал тези думи?

— Осая — отвърна с безразличие Габриел.

— Правилно — каза Арвиш. — Ти вярващ ли си?

— Не — отговори честно Габриел.

— Нито пък аз — призна си арабинът, — но може би трябва да се вслушаш в съвета на Осая. Какво е израелското решение на проблемите с Палестина? Да изгради стена. Да действа, по думите на Осая, като премества синорите на полята. Вие, евреите, се жалвате за вековете, които сте прекарали в гетото, а какво правите с Разделителната стена? Строите първото палестинско гето. Даже по-лошо — строите гето за себе си.

Арвиш тъкмо вдигаше цигарата към устата си, когато Яков се отдалечи от прозореца и я изби от сакатата му ръка. Палестинецът се усмихна с превъзходството на жертва, после изви ръка и помоли Яков за чаша чай. Яков се върна до прозореца и остана неподвижен.

— Днес няма чай — заяви арабинът. — Само пари. За да получа парите си, трябва да се подпиша във ведомостта на Соломон и да сложа пръстовия си отпечатък. По този начин, ако го предам, той може да ме накаже. Има само една участ за сътрудника в нашата част на тази земя. Смърт. И не смърт с достойнство, а библейска смърт. Ще бъда убит с камъни или нарязан на парчета от фанатичните убийци на Арафат. Ето как Яков се подсигурява, че му казвам само истината, и то навреме.

Яков се наведе напред и зашепна в ухото на палестинеца — като адвокат, инструктиращ свидетеля си, подложен на разпит.

— Соломон е ядосан от моите думи. Той иска да се заловим за работа. — Арвиш се взря за момент в Габриел. — Но не и ти, Джибрил. Ти си търпелив.

Габриел вдигна очи.

— Къде е Халед?

— Не знам. Знам само, че Арафат те излъга тази сутрин. Прав си. Халед съществува и той е поел по пътя на баща си и дядо си.

— Той ли извърши атентата в Рим?

След моментно колебание Арвиш погледна към тъмната фигура на Яков, после бавно кимна.

— По заповед на Арафат ли действа?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Какво можеш да кажеш със сигурност?

— Той поддържа връзка с Муката.

— Как?

— По няколко различни начина. Понякога чрез факсове. Те се пускат последователно от различни апарати и докато стигнат до Териториите, почти не могат да се прочетат.

— Какво друго?

— Друг път използва кодирани имейли, които се препращат през куп различни адреси и сървъри. Понякога изпраща съобщения на Арафат чрез куриерска пратка или чрез посещаващи ни делегации. Въпреки че през повечето време просто използва телефона.

— Можеш ли да идентифицираш гласа му?

— Не съм сигурен дали някога съм го чувал да говори.

— А виждал ли си го?

— Мисля, че го видях веднъж, преди много години, в Тунис. Някакъв млад мъж дойде на посещение и остана няколко дни в резиденцията на Арафат. Имаше френско име и паспорт, но говореше арабски като палестинец.

— Какво те кара да мислиш, че е бил Халед?

— Поведението на Арафат. Той направо грейна в присъствието на този млад мъж. Определено се беше вдетинил.

— Това ли е всичко?

— Не. Имаше нещо в неговата външност. Винаги казват, че Халед приличал на дядо си. А този мъж поразително приличаше на шейх Асад.

Арвиш замълча. Яков вдигна ръка и насочи узито си към главата на арабина. Палестинецът се усмихна и измъкна ризата от панталоните си. На гърба му беше залепен плик. Габриел го бе пропуснал при бързото претърсване за оръжие, докато информаторът беше отзад в колата. Арвиш отлепи плика и го подхвърли на Габриел, който надзърна в него и изтърси в скута си снимката, която бе вътре. На нея се виждаше млад мъж с поразителна красота, седнал до Арафат край една маса. Той, изглежда, не знаеше, че го снимат.

— Арафат има навика тайно да снима всеки, с когото се среща — поясни арабинът. — Вие притежавате снимка на Халед като дете. Вероятно компютрите ви ще могат да потвърдят дали този мъж наистина е той.

— Не е много сигурно — усмихна се Габриел. — Какво друго имаш?

— Когато се обажда в Муката, гласът по телефона не е неговият.

— Как го прави?

— Има някой друг, който говори вместо него. Жена — европейка.

— Как се казва?

— Използва различни имена и различни телефони.

— Какъв е родният й език?

— Трудно е да се каже, но арабският й е отличен.

— Някакъв акцент долавя ли се?

— Класически арабски. Така говори хайлайфът в Йордания. Може би и в Бейрут или Кайро. Когато споменава Халед, нарича го Тони.

— Тони кой? — спокойно попита Габриел. — Тони откъде?

— Не знам — отговори Арвиш, — но ако намериш жената, може би ще убиеш Халед.

12. Тел Авив

— Тя се нарича Мадлен, но само когато се представя за французойка. Когато иска да мине за англичанка, се нарича Александра. Когато е италианка, е Лунета — Малката луна.

Натан погледна Габриел и примигна. Косата му бе вързана на опашка, очилата му стояха леко накриво в края на носа му. Имаше дупки по фланелената му блуза с щампа на сърфистки клуб от Малибу. Яков бе предупредил Габриел за външния вид на Натан. „Той е гений. След като завърши Калифорнийския технически университет, всички фирми, занимаващи се с високи технологии в Америка и Израел, го искаха. Той е малко като теб“ — заключи Яков с лека завист в гласа, като човек, който прави добре само едно нещо.

Габриел погледна през остъкления кабинет на Натан към просторната, ярко осветена зала, заемаща целия етаж, където имаше няколко редици бюра, оборудвани с компютри. Пред всяко седеше оператор. Повечето бяха изненадващо млади, и то мизрахими45, дошли от арабските страни. Това бяха невъзпетите воини в израелската война срещу тероризма. Те никога не виждаха неприятеля, никога не го принуждаваха да предава народа си, нито заставаха лице в лице с него край масата за разпит. За тях той беше пращене на електричество по някоя медна жица или лек шум в атмосферата. Натан Хофи бе натоварен с привидно непосилната задача да наблюдава цялата електронна комуникация между външния свят и Териториите. Компютрите вършеха основната работа, като пресяваха прихванатата информация за някои думи, фрази или за гласовете на известни терористи, макар че Натан все още смяташе слуха си за най-надеждното оръжие в своя арсенал.

— Не знаем истинското й име — каза той. — За момента тя е просто гласова спектрограма 572/Б. Досега сме прихванали пет телефонни разговора между нея и Арафат. Искаш ли да ги прослушаш?

Габриел кимна. Натан кликна върху една иконка на компютърния си екран и записите се включиха. По време на всеки разговор жената се преструваше на чуждестранна активистка за мир, която се обажда, за да изрази подкрепата си за обсадения палестински лидер или за да изкаже съчувствие по повод на последното ционистко безчинство. Във всеки разговор за кратко тя споменаваше приятел на име Тони, точно както бе казал Махмуд Арвиш.

След като изслуша четири разговора, Габриел попита:

— Какво можеш да ми кажеш за нея, изхождайки от гласа й?

— Арабският й е отличен, но не е арабка. Предполагам, че е французойка. От Южна Франция, може би от района на Марсилия. Много образована. Сексуално разюздана. Освен това има малка пеперудка, татуирана на задника.

Яков рязко вдигна очи.

— Шегувам се — засмя се Натан. — Но прослушай петото прихванато обаждане. В него се представя за французойка на име Мадлен, ръководителка на някакъв Център за справедлив и траен мир в Палестина. Темата на разговора е предстоящо рали в Париж.

— Париж ли? — заинтересува се Габриел. — Сигурен ли си, че е Париж?

Натан кимна утвърдително.

— Тя казва на Арафат, че Тони — един от организаторите — предвижда, че ще събере публика от сто хиляди души. После се поколебава и се поправя. Предвижданията на Тони не са за сто хиляди, пояснява жената, а за двеста.

Натан пусна прихванатия разговор. Когато той свърши, Яков заяви:

— Какво толкова интересно има в това?

— Ето чуй!

Натан отвори друг аудиофайл и пусна неколкосекунден почти недоловим глас.

— По това време с нея е имало още някой в стаята. Той е слушал разговора от друг апарат. Когато Мадлен съобщава, че Тони очаква сто хиляди души, този тип покрива микрофона на слушалката и на френски й казва: „Не, не, не сто хиляди. Ще бъдат двеста хиляди“. Той си мисли, че никой не може да го чуе, но е долепил микрофона до шията си. Това е истинска грешка на новобранец. Ние имаме запис на вибрациите на гласовите му струни. С малко филтриране и зачистване на шумовете направих от неясния звук ето това.

Натан пусна файла отново. Този път гласът се чуваше ясно — беше на мъж, говорещ отличен френски: „Не, не, не сто хиляди. Ще бъдат двеста хиляди“. Натан щракна с мишката си и насочи курсора към горния десен ъгъл на монитора — изображение на мрежа, пресечена от серия вълнообразни линии.

— Това е звуков спектрограф. Гласова спектрограма. Математическо уравнение, базирано на физическата конфигурация на устата и гърлото на говорещия. Сравнихме тази спектрограма с всички записани гласове, които имаме.

— И какво се получи?

— Не съвпада с нито един. Нарекохме го гласова спектрограма 698/Г.

— Кога е записано това?

— Преди шест седмици.

— Знаеш ли откъде е направено обаждането?

Натан се усмихна.

Имаше разправия, но пък и нито една операция на Службата не минаваше без това. На Лев му се искаше за наказание да държи Габриел затворен в сутерена „на хляб и вода“ и за кратко имаше надмощие. Алон бил разкрит и вече не ставал за работа на терен, твърдеше той. Освен това прихванатите телефонни разговори показвали, че Халед се крие в Арабския свят, някъде, където европейският възпитаник Габриел никога не бил действал, като се изключи кратката му операция в Тунис. Като не можа да се наложи по друг начин, Лев се вкопчи в разни бюрократични глупости, мъчейки се да докаже, че групата на Алон няма статут на оперативно звено за работа в чужбина. Спорът стигна до Шамрон, както ставаше в крайна сметка с повечето неща. Лев отстъпи, но твърде късно, за да парира фаталния удар, защото мнението на Шамрон имаше силата на Божите заповеди, издялани върху скрижалите.

След като победи в бюрократичната война, Габриел бързо се справи с проблема за своята самоличност и външност. Реши да пътува като германец, защото немският беше първият му език и си оставаше езикът на сънищата му. За свое занятие избра търговски вътрешен дизайн, а за местоживеене — Мюнхен. От отдел „Операции“ го снабдиха с паспорт на името на Йоханес Клемп и с портфейл, пълен с кредитни карти и лични документи. Дадоха му визитни картички, на които фигурираше мюнхенски телефонен номер. Ако се набереше, той щеше да звънне в тайна квартира на Службата, после автоматично щеше да бъде прехвърлен на телефонния номератор в централата на булевард „Цар Саул“, където записаният глас на Габриел щеше да съобщи, че в момента е в отпуска, но ще се обади, като се върне.

От „Операции“ му предложиха да си пусне брада. Габриел неохотно се съгласи, защото смяташе за подозрителен и потаен всеки мъж с окосмено лице. За негово огромно съжаление, брадата му се оказа силно прошарена. Това се хареса на специалистите от „Операции“ и те боядисаха косата му в тон с нея. Добавиха и очила с четвъртити стъкла, както и куфар, пълен с модни едноцветни дрехи, купени от Берлин и Милано. Магьосниците от техническия отдел го снабдиха с няколко на вид обикновени електронни устройства, които в действителност не бяха толкова безобидни.

Една топла вечер, малко преди заминаването си, той облече един от превъзходните костюми на хер Клемп и обиколи дискотеките и нощните клубове на улица „Шейнкин“ в Тел Авив. Хер Клемп бе всичко онова, което той, а и другото му превъплъщение — Марио Делвекио — не беше: словоохотлив досадник, женкар, падащ си по скъпите напитки и техномузиката. Габриел ненавиждаше хер Клемп, но в същото време го приемаше радушно, защото никога не се чувстваше в безопасност, ако не е влязъл напълно в кожата на новата си самоличност.

Той си спомни за бързата си подготовка за операция „Божи гняв“: как обикаляше с Шамрон улиците на Тел Авив, като крадеше портфейли и проникваше с взлом в хотелски стаи край Променадата46. Хванаха го само веднъж. Беше еврейка с румънски произход, която сграбчи китката му в здрава хватка и се развика за полиция. „Тръгна като овца на заколение! — ядоса се тогава Ари. — Какво щеше да стане, ако беше полицай? Или карабинер? Мислиш ли, че бих могъл да вляза и да поискам да те освободи? Ако искат да те хванат, съпротивлявай се. Ако се наложи да пролееш невинна кръв, направи го без колебание. Но никога не допускай да бъдеш арестуван. Никога!“

Традицията в Службата изискваше Габриел да прекара последната си нощ в Йерусалим в „стартовата база“. Това беше вътрешноведомствено название на тайна квартира за заминаващи. Но това бяха занемарени, вонящи на цигари апартаменти, затова той предпочете да бъде с Киара на улица „Наркис“. Любиха се някак пресилено и сковано. След това тя му призна, че го е чувствала като непознат.

Габриел никога не можеше да спи преди акция. Последната нощ в Йерусалим не бе изключение. Ето защо се зарадва, когато малко преди полунощ чу на улицата характерното бръмчене на бронираното пежо на Шамрон. Зърна от прозореца плешивата му глава да се носи по градинската алея, последвана от Рами. Прекараха остатъка от нощта в кабинета на Габриел на отворени прозорци, през които нахлуваше хладният нощен въздух. Шамрон му разказа за Войната за независимост, за издирването на шейх Асад и за сутринта, когато го беше убил в колибата, намираща се в покрайнините на Лида. На зазоряване Габриел бе обзет от нежелание да се раздели с Ари. Изпита чувството, че е трябвало да послуша съвета на Лев и да остави някой друг да замине вместо него.

Едва когато навън просветля, Шамрон заговори за предстоящата операция.

— Не ходи близо до посолството! — посъветва той. — В Мухабарат смятат, и то с известно основание, че всеки, който работи там, е шпионин. — После подаде една визитна картичка на Габриел. — Този е наш. Купили сме го и му плащаме. Познава всички в града. Казах му да те очаква. Бъди внимателен. Обича да пие.

След час Габриел се качи в служебната кола, маскирана като такси, и се отправи по „Баб ал Вад“ към летище „Бен Гурион“. Мина митническата проверка като хер Клемп, изтърпя досадното претърсване за безопасност и отиде в залата за заминаващи. След обявяването на полета му премина по бялата като платно бетонна писта до чакащия пътнически реактивен самолет и зае мястото си в салона на втора класа. Когато самолетът излетя, той се загледа през прозореца към отдалечаващата се земя. Обхвана го внезапният страх, че никога повече няма да види Киара. Замисли се за предстоящото пътуване, за едноседмичната одисея из Средиземноморието, която щеше да го отведе от Атина до Истанбул, а оттам — до древния град в западния край на Плодородния полумесец47. Там се надяваше да открие мистериозната жена с имена: Мадлен, Александра, Лунета… И нейния приятел Тони.

13. Кайро, 31 март

Джентълменът от Мюнхен беше гост, когото персоналът в хотел „Интерконтинентал“ скоро нямаше да забрави. Главният портиер — господин Катуби — бе виждал много капризни мъже, но този дребен, силно обидчив мъж, който се държи предизвикателно, за да избива комплексите си, го побърка. Накрая господин Катуби започна да го мрази толкова неистово, че видимо потрепваше още щом го зърнеше. На третия ден той го поздравяваше с напрегната усмивка и с въпроса: „Какво има сега, хер Клемп?“

Оплакванията бяха започнали минути след неговото пристигане. Немецът бе резервирал стая за непушачи, но веднага заяви: „Очевидно някой е пушил тук наскоро“. Господин Катуби, който се гордееше с острото си обоняние, не долови и следа от аромат на тютюн. Следващата стая беше „твърде близо до плувния басейн“, третата — „много близо до нощния бар“. Най-накрая господин Катуби му даде, и то без никакво доплащане, апартамент на втория етаж, чиято тераса гледаше към реката. А хер Клемп го обяви за „отчайващо задоволителен“.

Но след това се оказа, че водата в басейна е „много топла“, а банята — „много студена“. Немецът пренебрегваше сутрешната шведска маса и редовно връщаше вечерята си. Камериерите „съсипаха“ реверите на един от костюмите му, а от масажа в спа центъра го „заболя врата“. Гостът поиска камериерките да чистят апартамента му точно в осем сутринта и стоеше в стаята си, за да надзирава работата им. Били му откраднали парите в хотел „Истанбул Хилтън“, твърдеше той, и нямало да позволи това да се случи отново в Кайро. Щом те си тръгнеха, табелката „Не ме безпокойте“ се появяваше на дръжката на вратата му, където оставаше като боен флаг през остатъка от деня. На господин Катуби му се искаше да може да закачи същата табелка и на своята кабинка във фоайето.

Всяка сутрин в десет часа хер Клемп напускаше хотела, въоръжен с туристически карти и пътеводители. Хотелските шофьори теглеха жребий, за да определят кой ще има нещастието да му служи като екскурзовод за деня, защото всяка разходка с него изглеждаше по-пагубна от предходната. Египетският музей, обяви хер Клемп, се нуждаел от основно почистване. Цитаделата определи като „мръсен стар форт“. До пирамидите в Гиза бе ухапан от своенравна камила. При завръщането на немеца от посещението му в Коптско Кайро господин Катуби го попита дали му е харесала църквата „Света Варвара“.

— Интересна е — отговори хер Клемп, — но не е толкова хубава, колкото нашите църкви в Германия.

На четвъртия ден от престоя му главният портиер стоеше на входа на хотела, когато той излезе през въртящата се врата и бе посрещнат от носещия песъчинки пустинен вятър.

— Добро утро, хер Клемп.

— Това предстои да се докаже, господин Катуби.

— Хер Клемп ще иска ли кола тази сутрин?

— Не, няма.

При тези думи немецът пое по крайбрежния път, а уж „съсипаното“ му сако се развяваше от вятъра. „Кайро е удивително издръжлив град — помисли си господин Катуби. — Но дори и той не може да се мери с мъж като хер Клемп“.

Габриел откри нещо европейско в мръсните, рушащи се сгради по улица „Талаат Харб“. После си спомни, че бе прочел в пътеводителите на хер Клемп, че владетелят на Египет през XIX век — Хедив Исмаил — бил решил да превърне Кайро в „Париж на Нил“ и наел някои от най-добрите европейски архитекти да реализират мечтата му. Тяхното дело все още личеше в неоготическите фасади, в балюстрадите от ковано желязо и високите правоъгълни прозорци с жалузи, макар че вече бе съсипано от замърсяването и човешкото нехайство.

Стигна до шумно и натоварено кръгово движение. Обуто в сандали момче го дръпна за ръкава и го покани да посети парфюмерийното магазинче на родителите му. Nein, nein48 — отговори Габриел с немския на хер Клемп, но мина край детето с незаинтересованото изражение на израелец, свикнал да се измъква от амбулантните търговци по тесните улички на Стария град в Йерусалим.

Той тръгна по кръговата улица в посока, обратна на часовниковата стрелка, и зави по булевард „Касър ел Нил“ — каирския „Шан-з-Елизе“. Повървя известно време, често спирайки да позяпа ярките витрини на магазините и да види дали не го следят. После кривна в една тясна пресечка. Беше невъзможно да се върви по тротоарите, защото бяха задръстени с паркирани коли, така че крачеше по уличното платно като истински жител на Кайро.

Стигна до адреса, отбелязан на визитната картичка, дадена му от Шамрон в нощта преди заминаването. Сградата напомняше италианските постройки, а цветът на фасадата й — нилската кал. От един прозорец на третия етаж се дочуваха новините на Би Би Си. На няколко метра от входа продавач с алуминиева количка предлагаше в картонени чинии спагети „Болонезе“. В съседство с него забулена жена продаваше лимони и арабски хляб. На отсрещната страна на шумната уличка имаше вестникарска будка. Под сянката, хвърляна от малкия й покрив, стоеше мъж със слънчеви очила и винтяга. Неумело прикритият агент от Мухабарат наблюдаваше Габриел, докато влизаше в сградата.

Във входа беше студено и тъмно. Мършава египетска котка с жълти очи и огромни уши изфуча към него от мрака, после изчезна през една дупка в стената. Портиерът нубиец с лимоненожълта галабия и бял тюрбан седеше неподвижно на дървен стол. Той вдигна грамадната си абаносовочерна ръка, за да вземе визитната картичка на мъжа, когото Габриел искаше да види.

— На третия етаж — упъти го нубиецът на английски.

На площадката имаше две врати. На стената до едната от тях се виждаше месингова табелка с надпис:

Габриел натисна звънеца и незабавно бе поканен в малка чакалня от суданец, към когото се обърна на английски с премерен немски акцент.

— За кого да доложа? — попита суданецът.

— За хер Йоханес Клемп.

— Господин Куинел очаква ли ви?

— Приятел съм на Рудолф Хелер. Той ще разбере.

— Изчакайте за минутка. Ще видя дали господин Куинел може да ви приеме сега.

Суданецът изчезна зад висока двойна врата. Минутките от една станаха две, после три. Габриел отиде бавно до прозореца и погледна към улицата. Сервитьор от кафенето на ъгъла тъкмо поднасяше на агента от Мухабарат чаша чай върху малка сребърна табла. Накрая суданецът се появи.

— Господин Куинел ще ви приеме.

Стаята, в която бе въведен, имаше вид на занемарена римска приемна. Грапавият дървен под явно отдавна не беше лъскан, а корнизът на тавана беше почти невидим от плътния слой прах и песъчинки. Две от стените бяха скрити от библиотечни рафтове, на които бе наредена впечатляваща колекция от книги, разглеждащи историята на Близкия изток и исляма. Голямото дървено бюро беше отрупано с купчини пожълтели вестници и неотваряна кореспонденция.

Стаята тънеше в полумрак, нарушаван единствено от трапецовиден сноп ярка светлина, който падаше косо през полуотворените френски прозорци и осветяваше протрита груба обувка, принадлежаща на Дейвид Куинел. Той смъкна наполовина сутрешния ежедневник „Ал Ахрам“, издаван от египетското правителство, и хвърли мрачен поглед към посетителя си. Носеше смачкана бяла риза от бял поплин и светлокафяво сако с пагони. Кичур прошарена коса падаше по челото му над малки кървясали очи. Мъжът почеса небрежно обръснатата си брада и намали звука на радиото. Макар и на няколко крачки от него, Габриел усети дъха му, пропит от снощното уиски.

— Всеки приятел на Рудолф Хелер е и мой приятел. — Киселата физиономия на Куинел не отговаряше на приветливия му тон. Габриел изпита чувството, че той говори за аудитория от подслушвачи на Мухабарат. — Хер Хелер ми каза, че ще наминете. С какво да ви помогна?

Габриел сложи на претрупаното му бюро снимката, която му бе дал Махмуд Арвиш в Хадера.

— Тук съм на почивка — извиси глас той. — Хер Хелер предложи да мина да видя как сте. Обясни ми, че може да ми покажете нещо от истинския Кайро и че познавате този град повече от всеки друг.

— Колко мило от негова страна. Как е той?

— Както винаги — отвърна Габриел.

Куинел погледна към снимката, без да помръдва нищо друго, освен очите си.

— В момента съм малко зает, но мисля, че мога да ви помогна. — Той взе снимката и я мушна сред страниците на вестника си. — Какво ще кажете да се поразходим? Най-добре да излезем, преди да е станало прекалено горещо.

— Офисът ти се наблюдава.

Вървяха по тясна сенчеста уличка, от двете страни на която имаше редица магазини и сергии. Куинел спря да разгледа топ кървавочервен памучен плат.

— Понякога — отвърна той равнодушно. — Всички продажни вестникари са под наблюдение. Когато разполагаш с апарат по сигурността, голям колкото този на египтяните, той трябва да се използва за нещо.

— Да, но ти не си обикновен вестникар.

— Така е, но те не го знаят. За тях съм просто един непримирим стар английски боклук, който се опитва да се препитава от печатното слово. Успяхме да постигнем нещо като съгласие. Аз поисках да разтребят апартамента ми, след като приключат с претърсването му, и те наистина свършиха доста добра работа.

Куинел продължи бавно по уличката. Преди да го последва, Габриел за миг погледна назад и зърна един агент на Мухабарат да разглежда апатично медно арабско джезве.

Когато се изравни с Дейвид, неговото лице вече се бе зачервило от следобедната горещина. Някога той бе звезда, пътуващ кореспондент на голям лондонски ежедневник. Знаеха го като репортера, който каца в горещите точки на света и ги напуска, преди нещата да станат отегчителни и читателската публика да загуби интерес. Изхабен от твърде много пиене и жени, Куинел бе пристигнал в командировка в Израел по време на първата интифада, когато попадна в полезрението на Шамрон. На една частна вечеря в Тивериада Ари пробва почвата и откри слабото му място — огромно количество дългове, еврейско потекло, прикрито зад фасадата на саркастичен и подпийнал англичанин. Докато стане време да се сервира кафето на терасата, Шамрон вече си бе свършил работата. Ще бъде партньорство, обеща му Ари, защото той считаше за свой „партньор“ всеки, когото можеше да съблазни или изнуди да изпълнява нарежданията му. И обясни на Куинел как да използва своя внушителен контингент от арабски източници, за да му осигурява информация. От време на време ще публикува по някоя статия от черната пропаганда на Шамрон. В замяна внушителните дългове на Куинел тихомълком ще бъдат изплатени. Освен това той ще получи няколко ексклузивни новини, за да се придаде малко блясък на позалязващата му кариера, и ще му бъде осигурен издател за публикуването на книгата, която винаги си е мечтал да издаде. Шамрон никога не разкри как бе разбрал, че Дейвид държи ръкопис в чекмеджето си. Съдружието бе сключено и Куинел, както и Махмуд Арвиш, бе поел по пътя на предателството, за което наказанието беше краят на кариерата му. Като публично разкаяние за личните си грехове Куинел бе преминал изцяло на страната на арабите. На улица „Флийт“ го наричаха Гласът на Палестина — апологетът на шахидите49 и ислямофашистите. „Империалистите, западните петролни компании и тяхното копеле Израел пожънаха това, което сами си посяха — често високопарно пишеше Куинел. — На «Пикадили» няма да има спокойствие, докато в Палестина няма справедливост“. Той бе любимият западен коментатор на „Ал Джазира“ и често бе канен на купоните в Кайро. Дори самият Ясер Арафат бе казал за него: „Храбър мъж, който има смелостта да пише истината. Единственият човек от Запада, който наистина разбира проблемите на арабския народ“.

— Има едно място в Замалек, където трябва да отидеш. Нарича се „При Мими“. Добра кухня, хубава музика. — Куинел замълча и после добави предизвикателно: — Интересна тълпа.

— Коя е Мими?

— Мими Ферере. Тя е нещо като неделима част от обществото в Замалек. Дойде тук преди двадесет години и повече не си замина. Всички познават Мими и тя познава всички.

— Какво я е довело в Кайро?

— Хармоничната конвергенция.

Куинел срещна недоумяващия поглед на Габриел и побърза да обясни:

— Един тип на име Хосе Аргелес преди време написа книга, озаглавена „Факторът маи“. Той твърди, че в Библията и в календарите на маите и на ацтеките намерил доказателство, че месец август 1987 година е критичен момент в историята на човечеството. Тогава светът можел да поеме по един или друг път. Можел да навлезе в нова епоха или да бъде унищожен. За да се избегне гибелта, трябвало сто четиридесет и четири хиляди души да се съберат в така наречените енергийни центрове по целия свят и да излъчат позитивна енергия. Мими дойде при пирамидите заедно с няколко хиляди други ентусиазирани души. Тогава тя беше голяма хубавица. И още е, ако питаш мен. Омъжи се за богат египтянин и се установи в Замалек. Бракът продължи около седмица и половина. Когато се разпадна, на Мими й трябваха пари, затова отвори кафе-бара.

— Откъде е?

— Мими е отвсякъде. Тя е жителка на света.

— Какво представляват посетителите?

— Главно експатрирани хора. Неколцина находчиви туристи. Араби паралии, които все още харесват Запада. Има и един приятел, когото виждам от време на време. Казва се Тони.

— Тони? Сигурен ли си?

— Така се представя той самият. Красив дявол. — Куинел подаде вестника на Габриел. — Не отивай твърде рано. Заведението се оживява едва в полунощ. И внимавай със сладката Мими. Тя може да е Ню Ейдж50, но е и много хитра.

Господин Катуби запази маса за хер Йоханес Клемп в джаз бара на Мими за десет часа същата вечер. В девет Габриел излезе от хотела и като се качи на едно такси, се отправи през моста Тахрир към остров Гезира. Щом стигна на острова, зави надясно и пое на север по пътя от другата страна на реката покрай оградата на стария спортен клуб, където британските колониалисти бяха играли крикет и бяха посръбвали джин, докато империята около тях се разпадала.

От лявата му страна се появи редица от луксозни многоетажни жилищни блокове — първото доказателство, че е навлязъл в най-търсения квартал на Кайро. Тук живееха чужденци, но и богати египтяни, които се съобразяваха не с исляма, а с модните законодатели от Ню Йорк и Лондон. В Замалек беше относително чисто, а неприятният шум на Кайро се чуваше само като приглушено мъркане, идващо от другия бряг на реката. Човек можеше да пие капучино в кафе-баровете и да поговори на френски в модерните бутици. Беше като оазис, където богатите можеха да се преструват, че не са заобиколени от море от невъобразима бедност.

Заведението „При Мими“ заемаше приземния етаж на старинна къща, разположена точно до улица „26 юли“. Неоновият надпис в стил арт деко51 беше на английски, както и цялото вегетарианско меню, което бе поставено под стъкло в рамка от ръчно изрисувано дърво. До менюто висеше голям афиш със снимка на тазвечерната атракция в развлекателната програма — петима млади мъже с копринени вратовръзки и с много бижута. Беше място, където при нормални обстоятелства Габриел би влязъл само под дулото на пистолет. Хер Клемп обаче изпъна рамене и влезе.

Посрещна го мургава жена, облечена в оранжеви сатенени шалвари и с тюрбан в същия цвят. Тя го заговори на английски и той й отговори на същия език. Като чу името Йоханес Клемп, жената се усмихна предпазливо, сякаш бе предупредена от господин Катуби да очаква най-лошото. Сетне го отведе до една маса близо до подиума за оркестъра — беше ниска, в мавритански стил, заобиколена от кресла с ярка тапицерия. Габриел изпита острото подозрение, че няма да прекара вечерта сам. Опасенията му се оправдаха двадесет минути по-късно, когато към него се присъединиха трима араби. Те си поръчаха шампанско, без да обръщат внимание на навъсената физиономия на немеца, с когото деляха масата.

Помещението беше приятно — с издължена овална форма, с варосани стени и копринени завеси, спускащи се от високия таван. Във въздуха се носеше аромат на източни подправки, сандалово дърво и смътно — на хашиш. По протежение на стените, едва забележими на приглушената светлина, се открояваха няколко сводести сепарета, където постоянните клиенти можеха да ядат и да пият в относително уединение. Габриел си избра плато с арабски мезета и се огледа без особен успех за някой, който да прилича на мъжа от снимката.

Както бе казал Куинел, музикалната програма започна едва в единадесет часа. Първият изпълнител бе перуанец, облечен в пончо, който изсвири на китара няколко Ню Ейдж парчета с инкски мотиви. Между изпълненията разказа на почти неразбираем английски няколко вица от Андите. В полунощ дойде ред на атракцията на вечерта — групата мароканци, които изпълниха арабски джаз в ритмика, непонятна за ухото на европейците. Тримата араби не обръщаха внимание на музиката и прекараха вечерта в разговори, полети с алкохол. Хер Клемп усмихнато аплодира прекрасните солови изпълнения, макар че Габриел не беше чул нито едно от тях, защото цялото му внимание бе съсредоточено върху жената, която водеше оживен разговор в края на бара.

„Тогава тя беше голяма хубавица — бе казал Куинел. — И ако питаш мен, все още е“.

Беше облечена в бели три четвърти панталони и бледосиня сатенена блуза, завързана на тънката й талия. Гледана отзад, можеше да бъде сбъркана с двадесетгодишно момиче. Едва когато се обърна, разкривайки бръчките около очите си и сребристите нишки в тъмната си коса, си пролича, че е на средна възраст. Жената носеше гривни на ръцете и голям сребърен медальон на дългата си шия. Кожата й имаше маслинен оттенък, а очите й бяха почти черни. Поздравяваше всички по един и същи начин — с целувка по двете бузи и прошепната любезност. Габриел бе виждал много жени като нея. Този тип дами се местеха от вила на вила, от парти на парти, запазваха тена и тънката си фигура и не искаха да се нагърбват със съпруг и деца. Запита се обаче какво ли прави Мими в Кайро.

Мароканският квинтет направи пауза за почивка, като заплаши, че ще се върне след десет минути. Осветлението леко се усили, посетителите забъбриха по-високо. Жената се отдели от бара и тръгна да обикаля помещението, придвижвайки се с лекота от маса на маса, от сепаре на сепаре, както пеперудата — от цвят на цвят. Старите си познати поздравяваше с целувки и шепот на ухото. Новите приятели получаваха дълго ръкостискане. Говореше им на арабски и английски, италиански и френски, на испански и сносен немски. Приемаше комплиментите като жена, свикнала да ги получава, без да поражда приказки след себе си. За мъжете тя бе обект на скрито желание, а за жените — на възхищение.

Мими стигна до масата на хер Клемп, когато музикантите се върнаха на подиума за втория тур. Той се изправи, леко се поклони и пое подадената му ръка. Ръкостискането й беше крепко, дланта й — хладна и суха. Тя отметна падналия кичур коса от лицето си и го изгледа закачливо с кафявите си очи. Ако не беше забелязал, че отправя същия поглед към всеки от мъжете в залата, можеше да си помисли, че флиртува с него.

— Много се радвам, че можахте да се присъедините към нас тази вечер. — Говореше му на английски и с поверителния тон на домакиня, която дава малко вечерно парти. — Надявам се, че музиката ви харесва. Нали мароканците са прекрасни? Впрочем аз съм Мими.

Като изрече всичко това на един дъх, тя си тръгна. Габриел обърна поглед към подиума, но мислено се върна в подземната бърлога на Натан Хофи. И отново чуваше записите на тайнствената жена с приятел, наречен Тони.

„Впрочем аз съм Мими“.

„Не, не си — помисли си той. — Ти си Мадлен. И Александра, и Лунета. Ти си Малката луна“.

На следващата сутрин господин Катуби стоеше на поста си във фоайето, когато телефонът иззвъня. Той погледна на дисплея откъде се обаждат и тежко въздъхна. После бавно и внимателно вдигна слушалката — като сапьор, обезвреждащ бомба — и я доближи до ухото си.

— Добро утро, хер Клемп.

— Вие ли сте наистина, господин Катуби?

— Искате ли помощ за багажа?

— Не. Има промяна в плановете. Реших да удължа престоя си. Очарован съм от това място.

— Какво щастие за нас! — възкликна съкрушено портиерът. — Още за колко нощи ще искате стаята си?

— Това предстои да бъде решено, Катуби. Очаквайте допълнителни уточнения.

— Оставам в очакване, хер Клемп.

14. Кайро

— Никога не съм давал съгласието си за такова нещо — каза мрачно Куинел.

Минаваше полунощ и те седяха в малкия му стар фиат. На отсрещната страна на Нил центърът на Кайро бе изпълнен с непрестанно движение, но по това време в Замалек беше тихо и спокойно. Беше им отнело два часа, докато стигнат дотук. Габриел бе сигурен, че никой не ги е проследил.

— Сигурен ли си за номера на апартамента?

— Бил съм в него — отговори журналистът. — Не в качеството си на такъв, какъвто се надявах, а като гост на едно от партитата на Мими. Тя живее в апартамент 6А. Всички знаят адреса й.

— Сигурен ли си, че няма куче?

— Само една ангорска котка с наднормено тегло. Вярвам, че за човек, който твърди, че е приятел на великия хер Хелер, няма да има никакъв проблем да се справи с едно котенце. Аз, от друга страна, трябва да се задоволя с огромния портиер нубиец. Как стана така?

— Ти си един от най-добрите журналисти в света, Куинел. Със сигурност ще успееш да измамиш някакъв портиер.

— Така е, но това не е точно журналистика.

— Мисли за задачата си като за училищна шега. Кажи му, че двигателят на колата ти е угаснал, че се нуждаеш от помощ. Дай му пари. Само за пет минути, нито секунда повече. Разбра ли?

Куинел кимна утвърдително.

— А ако твоят приятел от Мухабарат се появи? — попита Габриел. — Какъв ще е сигналът?

— Две кратки изсвирвания с клаксона, последвани от едно дълго.

Габриел слезе от колата, пресече улицата и се спусна по каменното стълбище, водещо до крайбрежния булевард. Спря за миг да погледа изящното триъгълно платно на една лодка, която се носеше бавно срещу течението. После се обърна и се отправи на юг, овесил на дясното си рамо елегантната кожена чанта на хер Клемп. След няколко крачки над хълма се показаха горните етажи на жилищния блок на Мими — стара замалекска сграда с големи тераси, гледащи към реката.

Недалеч от нея имаше още едно стълбище, което водеше към улицата. Преди да се изкачи по него, Габриел погледна към реката, за да види дали не го следят, но крайбрежният булевард бе пуст. Той изкачи стълбите, пресече улицата и се насочи към тъмната алея, която минаваше от задната страна на жилищните блокове. Ако идваше за пръв път, нямаше да може да намери мястото, но той бе минал по тази алея през деня и знаеше със сигурност, че след сто и тридесет нормални крачки ще стигне до задния вход на блока на Мими Ферере.

Надписът на арабски върху очуканата метална врата гласеше: Влизането забранено. Габриел погледна часовника си. Както бе очаквал, пътят от колата дотук му бе отнел четири минути и половина. Натисна дръжката и откри, че е заключено, както беше и по-рано през деня. Извади чифт тънки метални лостчета от страничния джоб на чантата и се наведе, така че очите му се озоваха на нивото на ключалката. За петнадесет секунди тя бе отключена.

Отвори вратата и погледна вътре. Пред него се простираше къс коридор с циментов под. В другия му край имаше полуотворена врата, която водеше към фоайето. Той се придвижи тихо и се прикри зад втората врата. От другата й страна се чуваше гласът на Дейвид Куинел, който предлагаше двадесет лири на портиера нубиец, за да помогне да побутнат спрялата му кола. Когато разговорът заглъхна, Габриел надникна иззад прикритието си — точно навреме, за да види отдалечаващата се в мрака роба на нубиеца.

Влезе във фоайето и спря пред пощенските кутии. Върху тази на апартамент 6А имаше табелка с надпис: Мими Ферере. Изкачи се по стълбите до шестия етаж. От двете страни на вратата имаше саксии с палми. Долепи ухо до нея и не чу никакъв шум от другата страна. Извади от джоба си уред, който приличаше на електрическа самобръсначка, и го прокара по края на вратата. Присветна зелена лампичка, което означаваше, че уредът не бе установил наличието на алармена система.

Върна уреда в джоба си и мушна своя старомоден шперц в ключалката. Тъкмо го завърташе, когато чу женски гласове, идващи отдолу по стълбището. Продължи да действа бавно, усещайки с върховете на пръстите си едва доловимите промени в съпротивата на пружината, докато в ума си прехвърляше различни възможности. Сградата бе на единадесет етажа. Шансовете жените да са се насочили към шестия или по-нагоре бяха почти равни. Имаше два варианта: да зареже за момент работата си и да тръгне надолу по стълбите или да потърси убежище на някой по-горен етаж. И двата плана криеха потенциален риск. Присъствието на непознат в сградата можеше да се стори подозрително на жените и ако случайно живееха на последния етаж, Габриел можеше да се окаже в капан без път за бягство.

Реши да продължи. Спомни си за упражненията в Академията. Шамрон го убеждаваше да действа така, сякаш от това зависи не само неговият живот, а и животът на екипа му. Вече чуваше потропването на токчетата им. Когато едната жена избухна в смях, сърцето му едва не подскочи.

Най-сетне и последната пластинка поддаде. Той сложи ръка на дръжката и със задоволство усети, че тя се задвижи. Открехна вратата, промъкна се вътре и затвори точно когато жените стигнаха площадката. Въоръжен единствено с шперца си, сдържа дъха си, докато те отминаха със смях. За миг изпита омраза към тях заради безгрижието им.

Заключи вратата. Извади от чантата фенерче с размерите на цигара и насочи тънкия му лъч около себе си. Намираше се в малко антре, от което се влизаше във всекидневната — прохладна, боядисана в бяло, с ниски и удобни мебели и изобилие от разноцветни възглавнички и покривчици. Тя смътно му напомни за нощния бар на Мими. Пристъпи бавно, но внезапно спря, когато светлината на фенерчето му падна върху нечии неоновожълти очи. Дебелата котка на Мими лежеше, свита върху една табуретка. Тя го изгледа безизразно, после сложи муцунка върху предните си лапи и затвори очи.

Габриел си имаше списък с набелязани цели, подредени по важност. На първо място бяха телефоните на Мими. Откри първия върху малка масичка във всекидневната. Вторият бе поставен върху нощното шкафче в спалнята, а третият — в стаята, която тя използваше като кабинет. Към всеки от тях прикачи миниатюрно устройство, наричано в Службата „отражател“. Това беше предавател, който покриваше както телефона, така и помещението, в което се намираше апаратът. Предавателите имаха широк обхват и щяха да позволят на Габриел да използва апартамента си в „Интерконтинентал“ като подслушвателен пост.

В кабинета намери и втората цел от своя списък — компютъра на Мими. Седна, включи го и вкара компактдиска в CD-драйвера. Софтуерът се задейства автоматично и започна да записва данните от хард диска: пощенски кутии, документи, снимки, дори и аудио- и видеофайлове.

През това време огледа останалата част от кабинета. Прелисти връзка писма, надникна в чекмеджетата на бюрото, прегледа папките. Липсата на време му позволяваше да направи само повърхностен оглед на нещата, но не откри нищо, което да привлече вниманието му.

Провери как напредва свалянето на информацията, изправи се и разходи лъча на фенерчето по стените. На едната бяха закачени няколко снимки в рамки. Повечето показваха Мими с други хора. На една фотография видя младата Мими, наметната с кефия. На заден план се извисяваха пирамидите в Гиза. Те, както и лицето й, бяха обагрени в светлината от залязващото слънце. Мими, Ню Ейдж идеалистката, опитваща се да спаси света от разрушение чрез силата на позитивното мислене…

Втора снимка привлече погледа му: Мими, положила глава върху лавандуловосиня възглавница, гледаше право в обектива. Бузата й бе притисната до лицето на мъж, който се преструваше на заспал. Над очите му бе нахлупена шапка, така че се виждаха само носът и брадичката. Но и това бе достатъчна част за експертите по лицево идентифициране, за да определят със сигурност самоличността. Габриел извади малък цифров фотоапарат от чантата на хер Клемп и засне фотографията.

Върна се при бюрото и видя, че свалянето на информацията е приключило. Извади диска от драйвера и изключи компютъра. После погледна часовника си. Беше в апартамента от седем минути — две в повече от планираното. Прибра диска в чантата, отиде до входната врата, но преди да излезе, спря за момент. Искаше да се увери, че площадката е празна.

На стълбището нямаше жива душа. Във фоайето беше само портиерът нубиец. Той пожела приятна вечер, когато Габриел мина край него и излезе на улицата. Куинел седеше върху капака на колата си и пушеше. Беше олицетворение на самото безразличие. Като добър професионалист, той не вдигна поглед, когато Габриел зави наляво и пое към моста Тахрир.

На следващата сутрин хер Клемп се почувства зле. След като получи подробното описание на симптомите, господин Катуби определи, че неразположението е на бактериална основа и предсказа, че пристъпът ще е бурен, но кратък.

— Кайро ме предаде — оплака се немецът. — Бях съблазнен от него, а той се отплаща на моята привързаност с отмъщение.

Прогнозата на портиера за бързо оздравяване се оказа погрешна. Бурята в червата на хер Клемп вилня много дни и нощи. Бяха повикани лекари, предписани бяха медикаменти, но като че ли нищо не се оказа ефикасно. Господин Катуби, загърби лошите чувства към госта и лично пое отговорността да се грижи за него. Той му предписа доказано от времето лекарство — варени картофи, овкусени с лимонов сок и сол. И му доставяше лично този цяр по три пъти на ден.

Болестта смекчи заядливия характер на хер Клемп. Той стана любезен с портиера и дори се извиняваше на камериерките, когато трябваше да почистват ужасната му тоалетна. Понякога, влизайки в стаята, господин Катуби намираше госта, седнал във фотьойла до прозореца, да гледа уморено към реката. Обаче той прекарваше повечето време, излегнат апатично в леглото. За да се разсейва от досадата на своето затворничество, хер Клемп слушаше музика и новини на немски от транзистор с миниатюрни слушалки, защото не искаше да притеснява останалите гости на хотела. Главният портиер откри, че му липсва предишният хер Йоханес Клемп. Понякога поглеждаше от своята кабинка във фоайето и жадуваше да види свадливия немец да крачи тежко и шумно по мраморния под, със стиснати челюсти, готов за конфронтация.

Една сутрин, седмица след деня, в който хер Клемп се разболя, господин Катуби почука на вратата му и бе изненадан от силния глас, който му извика да влезе. Той мушна картата си, след което видя изненадано, че гостът опакова багажа си.

— Бурята свърши, Катуби.

— Сигурен ли сте?

— Толкова сигурен, колкото може да е човек при това положение.

— Съжалявам, че Кайро се отнесе толкова зле към вас, хер Клемп. Предполагам, решението ви да удължите престоя си се оказа погрешно.

— Може би, Катуби, но тогава никога нямаше да мога да размишлявам за миналото, нито пък вие.

— Това е арабската болест, хер Клемп.

— Аз не страдам от такава болест, Катуби. — Той сложи транзистора си в куфара и затвори ципа. — Е, нов ден — нов късмет!

Тази вечер във Франкфурт валеше дъжд. Пилотът от „Луфтханза“ го обясни достатъчно многословно — спомена дъжда още на летището в Кайро и два пъти по време на полета им предостави нови безинтересни данни. Габриел се бе съсредоточил върху дразнещия глас на пилота, защото така поне можеше да мисли за пороя, вместо постоянно да гледа часовника си и да пресмята часовете до следващото масово убийство на невинни, замислено от Халед. Когато наближиха Франкфурт, той наведе глава към илюминатора, надявайки се да зърне първите светлинки в южногерманската равнина, но видя само непрогледен мрак. Самолетът се гмурна в един облак и прозорчето се нашари с хоризонтални дъждовни струйки, а Габриел видя в подскачащите по стъклото капчици групата на Халед как се придвижва към позицията на следващия си удар. После внезапно се показа пистата — бавно се издигаше да ги посрещне, лъскава и гладка като черен мрамор. И ето че кацнаха.

Той влезе в терминала, отиде до една телефонна кабинка и набра номера на транспортна фирма в Брюксел. Представи се като Стивънс — едно от многобройните му телефонни кодови имена — и поиска да го свържат с господин Парсънс. Чу серия от прищраквания и неясни шумове, след това проехтя далечен женски глас. Габриел знаеше, че в този момент девойката седи пред контролния пулт на отдел „Операции“ в сградата на булевард „Цар Саул“.

— Какво ще искате? — попита тя.

— Гласова идентификация.

— Имате ли запис?

— Да.

— Качество?

Използвайки термини на иврит, които нито един подслушвач не би могъл да разбере, той лаконично описа техническите средства, с които бе прихванал и записал гласа на субекта.

— Пуснете записа, моля.

Габриел натисна бутона „Старт“ и доближи касетофона до микрофона на слушалката. Прозвуча мъжки глас на отличен френски: Аз съм. Звънни ми, когато имаш възможност. Нищо специално. Чао!

Махна касетофона и долепи слушалката до ухото си.

— Няма файл със сходен глас — каза девойката.

— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 698/Д.

— Изчакайте. — Минута по-късно тя отново се обади: — Съвпада.

— Нужна ми е идентификация на телефонния номер.

Габриел превъртя касетата да намери втория прихванат разговор и отново приближи касетофона до слушалката. Чу се сигналът от телефона в кабинета на Мими Ферере, която набираше номер за международен разговор. Когато бе набрано последното число, той натисна бутона „Пауза“.

Девойката в другия край на линията изрецитира телефонния номер: 00 33 91 54 67 98. Габриел знаеше, че 33 е кодът на Франция, а 91 — на Марсилия.

— Проверете го.

— Изчакайте. — След две минути девойката каза: — Телефонът е регистриран на името на господин Пол Веран, булевард „Сен Реми“ № 56, Марсилия.

— Искам още една гласова идентификация.

— Качество?

— Същото като на предишния запис.

— Пуснете записа.

Габриел натисна „Старт“, но този път гласът бе удавен от звука на съобщение на немски, което прогърмя от високоговорителя над главата му: Achtung! Achtung!52 Когато съобщението свърши, той отново натисна бутона „Старт“. Сега записаният женски глас се чу ясно.

Аз съм. Къде си? Звънни ми, когато можеш. С много обич.

Бутон „Стоп“.

— Няма съответствие.

— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 572/Б.

— Изчакайте. — След малко отново се чу: — Съвпада.

— Моля ви, запишете, че субектът се казва Мими Ферере. Адресът й е: улица „Бразилия“ № 24, апартамент 6А, Кайро.

— Добавих го към файла. Продължителността на това обаждане е четири минути и двадесет и две секунди. Нещо друго?

— Трябва да предадете съобщение на Езекил.

Езекил беше телефонното кодово име на дирекцията на отдел „Операции“.

— Съобщението?

— Нашият приятел си прекарва времето в Марсилия на адреса, който ми дадохте преди малко.

— Булевард „Сен Реми“ № 56?

— Точно така. Имам нужда от инструкции от Езекил къде да отида.

— Обаждате се от летището във Франкфурт ли?

— Да.

— Прекъсвам този разговор. Отидете на друго място и звъннете отново след пет минути. Тогава ще имам инструкциите за вас.

Габриел затвори телефона. Отиде до един щанд за вестници, купи си немско списание, после измина краткото разстояние в терминала до друга телефонна кабина. Същият номер, същият кодиран език, същата девойка в Тел Авив.

— Езекил иска да отидете в Рим.

— В Рим ли? Защо?

— Знаете, че не мога да ви отговоря.

Нямаше значение. Той знаеше отговора.

— Къде да отседна?

— В апартамента близо до Пиаца ди Спаня. Знаеше го.

Беше приятна тайна квартира в горния край на Испанските стълби, недалеч от църквата „Санта Тринита дей Монти“.

— След два часа има полет от Франкфурт за Рим. Ще ви запазим билет за него.

— Искате ли номера ми на редовен пътник?

— Моля?

— Нищо.

— Желая ви безопасен път! — каза девойката и затвори.