Призракът на Рембранд

14.

Полетът до Сингапур беше изтощителен — петнайсет часа в чистак нов „Еърбъс 380“. Двуетажното чудовище излетя от летище „Шипол“ в Амстердам с повреда в климатика и с грацията на дванайсетколесен летящ кит. Някъде в огромния търбух на самолета имаше фитнес и кафене, но Фин така и не откри нито едно от двете.

Докато летяха над Европа и по-голямата част от Югоизточна Азия, Фин дрема сред врявата на петстотин души, дърдорещи на десетина различни езика. Събуждаше се колкото да хапне от претоплените ястия и да си размени по няколко несвързани реплики с Били, а накрая се предаде и отстъпи пред съмнителното удоволствие да изгледа поред три филма с Джон Траволта на малкия вграден в седалката екран. След известно време мисълта, че е на тринайсет хиляди метра във въздуха и се движи с деветстотин километра в час, започна да й се струва като нещо почти нормално.

След седем и половина часови пояса, един безвкусен като гума омлет, две чаши второкласен ризлинг и нещо като кифла с пилешко, която приличаше на плодов пай от „Макдоналдс“, те кацнаха на летище „Шанхай“ посред нощ. Според биологичните им часовници беше рано сутрин и време за закуска, но по пътя от летището Фин не видя друго, освен ярко осветени небостъргачи и десетина хиляди тухлени кооперации. Минаха по няколко улици с магазинчета в ниски сгради, но закусвалните бяха малко на брой и нарядко. Целият остров приличаше на огромен градски център.

Слязоха от таксито пред сграда с аристократична архитектура от деветнайсети век и обилно осветени палмови дървета околовръст. Беше като извадена от разказ на Съмърсет Моъм и се оказа точно такава. Изписаното със злато име на снежнобелия портик казваше всичко.

— „Рафълс“? — попита Фин.

Най-известният хотел в старата Британска империя.

— Самият той — кимна Били и нарами чантите им. — Ноел Кауърд, Ръдиард Киплинг и така нататък. Последният малайски тигър е бил застрелян в бара на „Рафълс“.

— Това не го знаех — каза Фин и вдигна вежда.

Били се усмихна.

— И аз, докато не го прочетох в брошурата на самолета.

— Няма ли да ни излезе скъпичко? — попита Фин, когато влязоха в просторното викторианско фоайе с безумно високи тавани и пищна декорация. Не беше крайпътен мотел, определено. Мраморните подове бяха застлани с копринени килими, а накъдето и да се обърнеш, погледът ти срещаше сребърни купи с екзотични цветя.

— Да — потвърди Били. — Но няма значение. Ще останем само една нощ. Обадих се от самолета на Талкингхорн и му казах за „Флоша“. Лодката беше застрахована срещу голяма сума, а имам и други средства. — Ухили се широко. — Включително и банков управител, който няма нищо против да раздува овърдрафта ми срещу привилегията един надут херцог да фигурира в списъка му с клиенти.

— Наистина ли стават такива неща?

— Можеш да се хванеш на бас, сладурче — отвърна Били, имитирайки Джеймс Кагни крайно неуспешно. — Само гледай.

Тя го последва до рецепцията, където Били се представи на хотелския управител от нощната смяна, мъж на шейсетина години с тюрбан и скъп костюм, вероятно „Армани“. Първото зарибяване беше аристократичният английски акцент на Били. Второто беше споменаването на думата „лорд“. Фин така и не видя да се разменят кредитни карти, пари или документи за самоличност. Нощният управител се изопна, размаха звънче и зараздава отсечени заповеди на подчинените си. В рамките на трийсет секунди багажът беше изтръгнат от ръцете на Били, а след още трийсет вече пътуваха с един от старомодните асансьори към президентския апартамент. Десет минути по-късно, обградена от уханието на портокалови цветове и джакаранда и победена внезапно от умората, Фин се мушна под копринените чаршафи и заспа моментално.

Когато се събуди след дългия безпаметен сън, беше сутрин, а Били стоеше до леглото й в пухкав бял халат и си бършеше енергично косата.

— Ставай — каза той. — Душът те чака. Закуска на верандата след петнайсет минути. Яйца. Бекон. Портокалов сок. Фунийки. Мармалад. Побързай.

Душът беше като късче от рая, а закуската надмина дори него. Апартаментът си имаше собствена веранда с изглед към широкия квадратен вътрешен двор на хотела — пълен, точно както гласяха рекламите, с десетки палмови дървета. В средата на масата кристална купа с размерите на топка за волейбол преливаше от всевъзможни плодове. Приборите бяха сребърни. Препечените филийки бяха сервирани на специална поставка, маслото беше охладено, но без да е твърдо, а бърканите яйца бяха просто перфектни. Беконът беше мечта; кафето — черно, ароматно и страхотно на вкус.

— Такава закуска ядат само филмовите звезди — каза Фин.

— Значи си Джулия Робъртс — засмя се Били. — Сипи си сок.

Фин се подчини охотно на заповедите, решена да се наслади докрай на закуската. След като ометоха всичко, двамата останаха на балкона да си допият кафето и да се порадват на гледката.

— Така — поде Фин, след като зяпа до насита алеите от трошен камък, цветята и палмите. — Достатъчно Ръдиард Киплинг за един ден. Какво следва?

— Какво следва? Да видим. Може да прескочим до Писателския бар за по една тигърска бира, предполагам.

Фин го замери с парче изстинала препечена филийка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Хотелът има компютър, който мога да използвам. Ще ми се да разбера нещо повече за златната фигурка, която плешивият Дерлаген ти даде, както и за онази книга, която взехме от къщата в Амстердам. Авторката беше жена на дипломат или нещо такова.

— Съвсем бях забравила за нея — плесна се по челото Фин.

Стана, върна се в апартамента и разрови чантата си. Намери книгата и кутийката със златната фигурка, излезе на терасата и ги сложи на масата.

— Агнес Нютън Кийт — зачете Фин в рекламния текст върху задната корица на обложката. — „Земята под вятъра“. Съпругът й е завеждал опазване на горите към колониалната служба. Самата тя е била репортер на „Сан Франциско Екзаминър“. Книгата разказва за приключенията им в Сандакан, отдалечена провинция на Северно Борнео. А аз си мислех, че цялото Борнео е отдалечено.

— Е, някои негови части сигурно са по-отдалечени от други — каза Били. — Страната е огромна. Третият по големина остров в света. Четвърт милион квадратни мили, почти изцяло покрити с джунгла. По площ е колкото Холандия, Франция и Белгия, взети заедно. И почти колкото пустинята на Саудитска Арабия.

— Май пак си чел брошури — усмихна се Фин.

— Полетът беше дълъг.

Фин извади лъскавата фигурка от кутията и я постави върху бялата ленена покривка.

— И какво общо има Северно Борнео с една златна висулка от Централна Африка?

— Знам ли? — вдигна рамене Били. — Както разбрахме, златото е трудно за датиране. И да е на хиляда години, и вчера да е претопено, видът му е все същият. Вечното злато и прочее.

— Манса, или цар Муса, е бил на поклонение в Мека през четиринайсети век — рече Фин, — но това ни отвежда само до Саудитска Арабия.

— Кой е търгувал със Саудитска Арабия по онова време?

— По онова време Саудитска Арабия не е имало. Само голям брой независими султанства. Има хипотези за натоварени със съкровища китайски флотилии, които пътували до Оман и Джеда в приблизително същия период като Манса Муса. Звучи пресилено, но все пак е възможност.

— Има и друга възможност, разбира се — че братовчедът Пиетер е бил богат и ексцентричен лунатик, който се е затрил някъде в джунглата, и всичките ни хипотези не струват пукната пара — каза Били с широка усмивка. — Ексцентричността е нещо като запазена марка на моето семейство, за което аз съм първокласен пример.

Фин взе малката статуетка и плъзна нежно палец по мекия метал.

— Вилем ван Боегарт е отплавал с „Летящият дракон“ в края на седемнайсети век и се е върнал в Амстердам като богат човек. Поне това знаем със сигурност от рутера. И нашият малък златен конник може би сочи към източника на това богатство.

— Китайски кораб със съкровище?

— Адмирал Джън. Направил е седем велики пътешествия, последното през 1433-та. Говорим за стотици кораби. Превозвали порцелан и коприна в едната посока, връщали се със злато, скъпоценни камъни, слонова кост и подправки. Има данни за няколко урагана и потънали в резултат на това кораби. Може би нашият малък златен приятел идва от корабокрушение, което Вилем ван Боегарт е открил по време на плаването си с „Летящият дракон“.

— Би било направо страхотно, не мислиш ли? — въодушеви се Били. — Да поемем щафетата оттам, докъдето са стигнали Вилем и Пиетер. Ето това би било истинско приключение.

— Личният ми опит сочи, че опасността и приключенията често вървят ръка за ръка — охлади ентусиазма му Фин. — Спомни си какво стана с „Продъненият флош“.

— Не съм забравил — процеди през зъби Били. — Дори се надявам на нова среща с онези приятелчета.

— Звучи добре като за филмов сценарий, но реалността е нещо различно, повярвай ми. — Не беше нужно да рови надълбоко в паметта си, за да си спомни тялото на мъжа, умрял на една железопътна линия в Италия, или момчето, което заклаха пред очите й в Кайро до една гробница в Града на мъртвите. Беше се нагледала на насилствена смърт. В нея нямаше нито чест, нито кураж, само бруталност, болка и горещата медна миризма на проляна кръв. Кафето й загорча изведнъж, а топлината на жаркото слънце я удари в главата. — А корабът?

— Вече говорих с корабния агент. „Кралицата“ трябва да хвърли котва в пристанище Журонг около полунощ. Мисля, че трябва да сме там, когато пристигне.

Малко след единайсет вечерта „Кралица Батавия“ чакаше при източните подходи на Сингапурския проток, на миля или там някъде от остров Сентоса, тоест на благоразумно разстояние от главния плавателен канал към товарния пристан на пристанище Кепел. Кепел беше едно от шестте докови съоръжения на сингапурското пристанище, което се простираше от Журонг на запад до Марина Бей на изток. Преди време малки кораби като „Кралицата“ можели да минават през протока Джохор между остров Сингапур и малайзийския материк, но с построяването на Джохорско-сингапурския брод през двайсетте години на двайсети век протокът беше затворен за кораби.

— Не мога да стоя още дълго тук — заяви Соления Хансън, застанал до дясното перило на кораба. — Ако не внимаваме, онези от пристанищната охрана ще дойдат да душат. — Плъзна поглед в нощния мрак. Тъмнината беше непрогледна. Морето тъмнееше като набраздена локва черно мастило, а звездите се криеха зад плътен облачен слой. Нямаше луна. Единствената светлина идваше от крайбрежните хотели на остров Сентоса и ярките неони на Сингапур.

— Търпение, капитане — каза Ласло Арагас до него.

Беше със същия тоалет като преди — бял костюм, лъснати до блясък обувки и панамена шапка, кривната на главата. Липсваха само слънчевите очила. Заменени бяха с други — антикварни на вид и с рогова рамка, които незнайно защо изглеждаха още по-заплашително. Бинокъл за нощно виждане руско производство висеше на кожена каишка от врата му. Сандъците с логото на „Слазенгер“ чакаха на палубата недалеч от двамата мъже. На мостика над тях Ели Санторо стоеше на пост, готов при нужда да се свърже с Максевъни и да му нареди пълен напред.

— Лесно е да се каже — отвърна Хансън. — Само че мен някак не ме блазни идеята да се озова в шанхайския затвор, задето съм се опитал да внеса контрабандно вашите топки за тенис.

— Няма да ходиш в Шанхай — успокои го Арагас. — Не сега и не заради мен, поне. — Вдигна бинокъла за нощно виждане пред очите си и се взря в мрака. — А — тихо промърмори той. — Идват. — Обърна се към Хансън и се усмихна. — Искаш ли да погледнеш?

Хансън кимна. Арагас измъкна бинокъла през главата си, като внимаваше да не събори панамената си шапка. За шестте дни, откакто отплаваха от Маривелес, Хансън нито веднъж не го видя без нея. Арагас се хранеше в каютата си, а според Базуки, самоанския стюард и помощник-готвач, дори тогава шапката не слизала от главата му.

Хансън вдигна бинокъла пред очите си. Светът потъна в зелени оттенъци. На триста метра дясно на борд се виждаха очертанията на бърза лодка, острият й нос оставяше широка зелена ивица от разпенена вода зад нея. Дори през лещите за нощно виждане силуетът на лодката се различаваше ясно, както и широката тъмна ивица по дължината на борда — наближаваше ги една от половин дузината моторници „Родман 55“ на сингапурската брегова охрана. Нямаше смисъл да дава заповеди на Максевъни. Моторниците „Родман“ развиваха тридесет и пет възела в спокойно море, а „Кралицата“ трудно можеше да вдигне и половината от тази скорост. С други думи, бяха прецакани.

Свали бинокъла и се обърна към Арагас.

— Копеле.

— Предателството е чудно нещо, нали? — изхили се Арагас.

Хансън усети как вътрешностите му се стягат на възел. Край на играта.

— Мога да изхвърля през борда нещастния ти задник още сега. — Извади сгъваемия нож от джоба си и острието лъсна с изщракване. — Но първо ще ти срежа някоя артерия за забавление на акулите.

— Не ставай глупав, капитане. Онази лодка разполага с петдесетмилиметрова картечница, а хората ми също са въоръжени добре. Да не споменавам за четирите средни звукови торпеда „Уайтхед“. Докато се обърнеш, корабът ти ще се превърне в старо желязо. Ще си мъртъв, преди първата акула да ме е захапала.

Патрулната моторница наближаваше. Прожектор блесна на носа й и лъчът му окъпа в ярка светлина целия фланг на „Кралицата“.

Ели излезе на мостика и извика разтревожено на Хансън.

— Проблем ли имаме, шефе?

— Ще ти кажа, ако има нещо — извика на свой ред Хансън. Ели се прибра в кабинката. Хансън се обърна към Арагас. — Значи си нещо като ченге?

— Правилно сте разбрали, капитане, аз съм нещо като ченге. Да сте чували за ТИОК?

— Частни копои — отговори Хансън. ТИОК беше съкращение от Търговска и индустриална охранителна корпорация, приватизирано крило на сингапурската полиция, което обикновено се занимаваше с индустриални престъпления и разузнаване.

— Специалист. Антитероризъм.

— Че то в днешно време кой не е? — изсумтя Хансън. — Човек ще си помисли, че другите престъпления са изчезнали.

— За мен е така — отвърна Арагас. — Тероризмът е скъпо занимание за всички замесени и най-често се финансира с търговия на наркотици.

— И какво правим тук? — попита Хансън.

— Същото, което ти обясних в самото начало — отговори наконтеният дребен мъж.

— Превозваме топки за тенис. — Хансън кимна с глава към купа сандъци с тигровото лого.

— Точно — усмихна се Арагас.

Патрулната лодка застана успоредно на „Кралицата“, прожекторът ги заслепи, и след няколко секунди униформени мъже плъзнаха по стълбата, която Хансън бе наредил да спуснат за удобство на посетителите от остров Сентоса. Мъжете бяха въоръжени с ръчни картечници и деветмилиметрови автоматични пистолети. Изглеждаха адски делови.

Арагас кимна на водещия офицер — тип с три нашивки на пагоните и надупчено лице, сякаш са го влачили по черен път — и вдигна брадичка към сандъците.

— Мембука диа! — нареди той.

Мъжът със странното лице пристъпи напред и удари един от сандъците с приклада на оръжието си. Дървото се сцепи и той го разкърти допълнително с ръце. Арагас отиде до сандъка и извади един от познатите тъмносини контейнери на „Слазенгер“. Върна се при Хансън и издърпа вакуумираната капачка. Чу се леко съскане и четири яркожълти топки за тенис изпаднаха от тубата, разпиляха се по палубата на „Кралица Батавия“ и се търкулнаха към парапетите.

— Топки за тенис — каза Арагас. — „Слазенгер Ултра Вис“.

— Какво става, по дяволите? — смая се Хансън, вперил поглед в топките.

— Става най-старото нещо на света, капитан Хансън — заговори Арагас. — Установихме какво точно сте склонен да направите срещу пари. В конкретния случай вие се показахте като човек едновременно корумпиран и интелигентен. А това са два актива, които ще се окажат особено полезни в бъдеще.

— Мислех, че сте ми спретнали капан.

— Капан е американска дума, използват я в техните полицейски сериали, капитан Хансън, но тя няма място в реалния свят. В момента разполагаме с половин дузина официални свидетели, които ще се закълнат, че сте бил заловен в опит да внесете незаконно стока на територията на Сингапур. Фактът, че става дума за тенис топки, е без значение. Престъплението е едно, независимо дали става дума за кокаин или кокосови орехи, за хероин или херинга, за шабу или шотландски понита. Могат да ви осъдят за контрабанда по всяко удобно за мен време… разбирате ли?

Хансън разбираше, че мазното дребно копеленце го е хванало за гушата, а самият той не е в положение да преговаря. Че поминъкът и дори животът му висят на косъм.

Някъде в далечината се чу корабна свирка. Водата се плискаше в корпуса в еднообразен и безспирен ритъм.

— Какво искаш?

— Съдействие.

— Тоест?

— Корабът ти е продаден на нови собственици. Американка и един британски гражданин с аристократичен произход — и двамата млади. Наследили са кораба като част от тръстово споразумение на „Боегарт Шипинг Лайнс“.

Хансън кимна.

— Трябва да ни чакат в Сингапур.

— Да — каза Арагас. — Получих информация, че човек на име Кан проявява подчертан интерес към двамата. Името познато ли ти е?

— Естествено. Като на всеки друг в този бизнес. Говориш за пирата.

— Той не се възприема като пират. С пиратите е лесно да се оправиш. Тях ги мотивира единствено алчността, а алчността се подхранва лесно. Нашият Кан се има за революционер, за идеалист, за родолюбец. Също като онова приятелче господин Бен Ладен или Джаксън Абанг Абдул Рауф вярва, че Бог е на негова страна. Няма нищо по-опасно от истински вярващ, капитан Хансън, запомнете го от мен. С такива хора не можеш да се оправиш, като им дадеш плик с дебела пачка пари. — Арагас млъкна и се обърна към мъжа с трите нашивки. Щракна с пръсти и сержантът даде отсечени заповеди на другите мъже, качили се на „Кралица Батавия“. Заеха се да смъкват сандъците в патрулната лодка.

— Та какво казваше? — подкани го Хансън.

— Кан е водач на организация, която има много дълги пръсти, капитан Хансън. Опита се да отвлече новите собственици в Лондон, а после да ги елиминира в Холандия. Без съмнение ще се опита отново и тук, в Сингапур.

— Защо?

— Защо наистина. Това е въпросът, на който се надявам да намеря отговор.

— И аз трябва да го направя вместо вас?

— Би било добре, капитан Хансън. Интересно ми е с какво са толкова важни тези двама младежи, че да представляват заплаха за човек като Кан.

— И ако открия нещо?

— Ще ми докладвате.

— Как? По радиото ли да го съобщя? Кан следи всички морски честоти. Така си избира кои кораби да нападне. Освен това има шпиони в офисите на всички големи търговски компании. — Махна към мъжете, разтоварващи сандъците. — Бас държа, че има шпиони и сред собствените ви хора.

— Полицаите от бреговата охрана не са мои хора, както се изразихте, капитане. Може да се каже, че тази операция си е само моя. — Обърна се и щракна отново с пръсти.

Сержантът се приближи и наби токове пред Арагас. Костюмарят протегна ръка. Сержантът бръкна в джоба на куртката си и извади оттам масивен телефон с по-голяма от обичайното антена. Подаде го на Арагас, който на свой ред го връчи на Хансън.

— Това е сателитен телефон „Хюз 9505А“. Активирано е ограничение на паметта, което означава, че можеш да се обаждаш единствено на мен. Включи го, натисни бутона с единицата и телефонът ще свърши останалото. Ще се справиш ли, капитане?

Мъжете от бреговата охрана свалиха и последния сандък с топки за тенис.

— Да, не изглежда трудно — каза Хансън и взе телефона. Беше необичайно тежък за размера си. Нямаше смисъл да изпада в истерия и да раздава юмруци — Арагас го беше изработил съвършено. — Имаш ли някаква представа какво е намислил Кан? Наркотици? Оръжие? Какво?

— Носи се слух… — Арагас плъзна поглед по палубата. Последният сандък беше изчезнал заедно с полицаите. Сержантът стоеше сам до стълбата. Арагас махна леко с ръка и мъжът се спусна надолу към патрулната лодка. — Носи се слух, че Кан търси голямо съкровище от войната.

— Такива слухове с лопата да ги ринеш — изръмжа недоверчиво Хансън. — От години се разправят какви ли не приказки. Японска плячка от филипинската окупация, златни монети, изхвърлени в пристанището на Сингапур точно преди инвазията. Има и друг един слух — че Бруклинският мост се продава.

Арагас не обърна внимание на последното.

— Чувал ли си за една японска подводница — 1-52?

— И аз чета „Нешънъл Джиографик“. Уж била пълна със злато и опиум. Британците я потопили в средата на Атлантика. На три мили дълбочина.

— Има някои съмнения около идентичността на подводницата. Японците може да са всякакви, капитане, но не са глупаци. Някои хора дори биха ги нарекли хитри. Кан е изровил информация, която подсказва, че може би е имало две транспортни подводници 1–52.

— Май не схващам докрай идеята.

— Едната е била примамка. Именно тя е потънала. Втората, истинската 1–52, изчезнала още преди да напусне Китайско море.

— Къде?

— Наредено им е било да пазят пълна радиотишина, но според информацията на Кан подводницата е била видяна за последно от една рибарска лодка на първи януари 1944-та близо до североизточния бряг на Палауан.

— Датата има ли някакво по-специално значение?

— Да, защото предшества с два месеца официалната дата за отплаването на 1–52 от Япония. Пак тогава започва и страшна морска буря, останала в историята като Новогодишния тайфун. Японските и съюзническите военноморски операции били прекратени за десетина дни. Според свидетелите от рибарската лодка подводницата изглеждала в беда.

— Защо просто не се е потопила?

— Кой знае? Била е модел С-3, от който са построени само три екземпляра. Нов дизайн. Може да е възникнал технически проблем. Може би хората в рибарската лодка са били прави и капитанът е търсел безопасно място за подводницата си.

— Къде?

— Навярно точно това е открил Кан — тихо каза Арагас. — Той, както и новите собственици на този кораб.

— А аз съм между чука и наковалнята.

— Така изглежда, капитан Хансън. Така изглежда. — Арагас го потупа по рамото и се усмихна. — Понякога да си между чука и наковалнята си има предимства. По-трудно е някой да те издебне в гръб. — Потупа го отново по рамото, после тръгна към стълбичката. Обърна се, преди да се е спуснал надолу към патрулната лодка, и каза: — Дръж ме в течение. — Махна с ръка и изчезна.

Тъп рев на забавящи се обороти дойде от небето и Хансън вдигна поглед. Светлините на огромен самолет примигваха отгоре, самолет, който захождаше към международното летище „Чанги“.

Хансън погледна към мостика и видя цигарата на Ели да прогаря мрака. Вдигна палец в знак, че всичко е наред. След малко чу глухия усилен рев на двигателите, които Максевъни беше включил, усети и леката промяна в посоката, когато Ели насочи „Кралица Батавия“ към далечните светлини на Сингапур. Хансън си погледна часовника. Наближаваше полунощ.