Призракът на Рембранд

22.

— Истинско чудовище — каза Били, вперил поглед в огромния, китоподобен корпус в мангровото тресавище. Приличаше на гигантска издута метална тръба, дълга над сто и трийсет метра, с подобна на тумор гърбица от горната страна и отчасти смазан команден пункт. Обозначението I-404 все още се различаваше отстрани под петдесетинагодишния налеп от ръжда, ракообразни и мръсотия. Целият съд беше обвит с плетеница от корени и лиани.

— Ето откъде си взел знамето — досети се Фин.

Уинчестър кимна.

— Направих малко проучване. Японците не припарват тук — някакво суеверие ги тресе, предполагам.

Лежаха на обраслото с трева било на малка пясъчна дюна в далечния край на Купата за пунш. Вдясно от тях беше плажът. Пред тях — тресавището. Зад гърба им се разстилаше гъста джунгла, плъзнала по стръмните склонове към другия край на острова. „Вражеска територия“, както се беше изразил професорът.

— Никога не съм виждал такова нещо — измърмори Били. — Не знаех, че японците — или който и да било друг — са имали толкова големи подводници през войната.

— Това са най-големите отпреди ерата на атомните подводници — изтъкна Уинчестър. — Клас „Сен Току“ 400. Построили са само няколко, четири или пет, струва ми се. — Махна към гротескните останки. — Виждате ли онази гърбица в предната част? Предназначена е била да превозва самолети. Три, със свити криле. Още са си там. Трябвало е да изпълняват специални задачи, да взривят Панамския канал например, да превозват високотехнологичен материал. Мислил съм си дали да не съживя някой от самолетите и да избягам с него, само дето няма кой да ми даде уроци по пилотаж. — Засмя се дрезгаво. — Тази е била пълна със златни кюлчета. Вероятно е пътувала за немските подводничарски докове във Франция. Злато срещу екзотичните суровини, с които Япония не разполагала. Едва ли е първият подобен курс на японска подводница.

— Друг документален филм, който си гледал на изследователския кораб? — попита Били.

— Не, знам го от разказите на баща ми — отговори Уинчестър и поклати глава. — Бил е в АНЗАК — Австралийски и новозеландски армейски корпус. После го взели военнопленник и го държали в един лагер в Сандакан на борнейския бряг. — Професорът погледна към Били изпод провисналата периферия на козята си шапка. — Втората световна война не е била само Хитлер, нацисти и Пърл Харбър. Хората тук са се страхували много повече от Тоджо и Ямамото, отколкото от „Луфтвафе“ и Ромел.

— Всичко това сега е без значение — намеси се Фин.

— Трябва да разберем какво е станало с приятелите ни. — Погледна към ръждясалия корпус на гигантската подводница, оплетена в блатната растителност под тях. — С колко хора ще си имаме работа?

— Трудно е да се каже — смръщи вежди Уинчестър.

— Предполагам, че екипажът на подводницата е бил от Рикусентай, както ги наричаше баща ми, японския еквивалент на морските пехотинци. Униформите им били зелени, а не кафеникави като на редовната японска армия. Екипажът е наброявал двеста-триста души. Нямам представа колко от тях са оцелели след корабокрушението. Никога не съм виждал повече от трима-четирима на едно място, а и изглежда нямат постоянни домове като тукашните китайци. Ловуват на малки групи.

— Как изобщо са оцелели? — смая се Били.

Уинчестър сви рамене.

— С насилие. В началото са имали по-голяма огнева мощ от местното население, макар да им отстъпвали по численост. Вероятно са нападали китайските села за храна и жени. Сега гледат да стоят далеч едни от други. — Професорът сви отново рамене. — Японците и китайците никога не са се долюбвали особено. Всеки етнос смята другия за по-низш. — Уинчестър се усмихна. — Нещо като американците и мюсюлманите.

— Или британците и австралийците — добави Фин в опит да защити сънародниците си.

— С какво оръжие разполагат? — попита Били, връщайки разговора към основната тема.

— Намирал съм всякакви видове стари и ръждясали пистолети „Намбу“ и пушки „Арисака“, но мунициите им трябва да са свършили отдавна — каза Уинчестър. — Не съм ги виждал да носят друго, освен церемониални мечове катана — собственост на офицерите им най-вероятно — и стари байонети. Сигурно имат копия, лъкове и тръби за стрелички. Местните пък си служат някакъв странен вид арбалет.

— Ловуват ли? — полюбопитства Фин.

— Ловуват, а от време на време и убиват. Не за забавление или като доказателство за мъжество както е при старите ловци на глави в Борнео и по другите острови на Малайзия и Филипините. Двете групи изглежда са създавали обичаите си в движение. Местните китайци са организирани в семейни общности. Японците, от друга страна, залагат на пълната самодостатъчност, нещо като войнишки социализъм, ако искате. Виждал съм малки деца да ловуват с приятелчетата си. Ако едно улови нещо, всички делят по равно. И в труда няма разделение. Всички ловуват. Всички готвят. Всички строят колиби и събират дърва за огрев. Мъже и жени по равно. Много ефективна организация на труда, между другото.

— Изглежда си ги проучил внимателно — отбеляза Фин.

— Аз съм учен и това ми е в природата. А и човек трябва да познава врага си. В мой интерес е да знам какво правят и да стоя далеч от тях — добави многозначително той.

— А те знаят ли за теб? — попита Били.

— Не съм сигурен — каза Уинчестър. — Не знам да са ми хващали дирите. Както казах, гледам да не привличам излишно внимание към себе си.

Повей на вятъра разроши гъстата светла трева по върха на дюната и довя миризма на сол откъм езерото. Фин се обърна и плъзна поглед по просторната водна шир, обградена отвсякъде с високите полегати, обрасли с тучна растителност стени на древния вулкан. Метално дървените островчета на старите кораби стърчаха като скелети на древни динозаври в тъмната гладка вода. На неколкостотин метра от тях преобърнатият хидроплан на Пиетер Боегарт се подаваше от водата като гигантска детска играчка, захвърлена и забравена.

В далечния край се виждаше обвитият в мъгли тунелоподобен вход на скритата лагуна. Слънцето грееше, пухкави бели облачета се влачеха лениво по синьото небе. Фин се запита как ли би изглеждал островът от сателит. Уинчестър беше прав. Петънце в средата на празен океан. В най-добрия случай би изглеждал такъв, какъвто беше — обрасъл с джунгла угаснал вулкан с вътрешна лагуна и пръстен от непроходими рифове.

Сигурна беше, че макар и рядко, тук са идвали хора, водени от любопитство или нужда. Знаеше и какво се е случило с тях. Останали без храна или вода, отчаяни моряци са намирали начин да прекарат малка лодка през рифовете и са плащали висока цена за предприемчивостта си. Младежи, тръгнали да търсят плажа на Леонардо ди Каприо или съвършеното място за подводно гмуркане; бездетна двойка на околосветско пътешествие и така нататък. Местните несъмнено наблюдаваха брега и научаваха за неканените посетители много преди те да разберат за присъствието на негостоприемните домакини — освен при бури като онези, които бяха изхвърлили на брега Уинчестър и „Кралицата“. Така или иначе, островът беше паяжина и Фин се беше уловила в нея.

— Чудя се как ли го е направил Вилем ван Боегарт — каза тя. Попаднал беше тук точно като Уинчестър и като тях двамата с Били. — Корабът му се е разбил, морето го е изхвърлило тук, но той е успял да избяга. И не как да е, а с истинско богатство.

— Май не схващам накъде биеш — погледна я въпросително Били.

— Как го е направил? — повтори Фин. — Професорът казва, че е невъзможно, но Вилем се е измъкнал оттук преди четиристотин години и е отнесъл съкровище със себе си. Явно има начин да се напусне островът, макар че ти не го знаеш, професоре. Не го знаят нито местните, нито оцелелите от екипажа на подводницата. Това е единственото обяснение.

— Няма начин — поклати глава Уинчестър. — Повярвай ми, скъпа моя. Ако имаше, досега да съм го открил.

— Може би не си го търсил достатъчно упорито — не се предаде Фин.

— Може би трябва да оставим темата за по-късно — прошепна Били. — Имаме си компания.

Четирима вървяха в колона по плажа долу. Онзи най-отпред беше облечен в окъсани шорти и също толкова парцалива риза, избеляла от солта и слънцето, но запазила спомен от зелената си окраска. Японско армейско кепе бе килнато на главата му. Бродирана червена звезда на кокардата, сега избеляла до розово.

Държеше меч в дясната си ръка и бамбуково копие в лявата. Върхът на копието беше от някакъв червеникав метал, който лъщеше на слънцето. Гарвановочерната му коса беше подстригана много ниско, почти до кожа. Беше с тежки ботуши и навои като тези на Уинчестър, но направени от плат, а не от кози кожи. Явно беше водач и преден пост на групата — очите му шареха нащрек.

Двамата зад него носеха тежка на вид мрежа, окачена на прът. Мрежата изглеждаше оплетена от нещо като груб канап. Ратан най-вероятно, помисли си Фин — според собствените й наблюдения тази упорита лиана се увиваше около всяко второ дърво на острова. Полезно растение на място като това. „Двамата“ всъщност бяха жени, облечени със семпли саронги и окъсани зеленикави ризи като на мъжа отпред. На главите си имаха шапки от широки листа, бяха боси и невъоръжени.

Последният в колоната беше полугол, с набедрена превръзка, цялата в кръпки, и бамбуково копие в ръка. Изглеждаше много по-млад от другите, почти момче. На раменете си носеше тънка бамбукова пръчка с дневния улов — десетина големи риби, нанизани на пръчката през хрилете.

— Ако свърнат от плажа, свършено е с нас — прошепна Фин, без да сваля очи от наближаващата група. Сърцето й се беше качило в гърлото.

— Не виждам какво друго могат да направят — каза Били, — освен ако не са тръгнали към тресавището, което ми се струва малко вероятно.

— Последвайте ме — подкани с остър шепот Уинчестър. Плъзна се по задната страна на дюната и хукна към мангровите дръвчета, придържайки се към високата трева и избягвайки откритите пясъчни участъци, където следите му щяха да личат отдалеч. На границата на блатото спря и им махна да побързат. Двамата хукнаха надолу по дюната и през високата трева към Уинчестър, който клечеше приведен, с гръб към тъмната, смрадлива вода на мангровото тресавище.

— Наведете се бе! — изсъска Уинчестър. — И се оплескайте с кал! — Погледът му се спря върху червената коса на Фин. — Косата най-вече! — нареди той.

Фин и Били се подчиниха, последваха примера на Уинчестър и се проснаха в плитката смрадлива вода. Фин загреба с две ръце от калта и я размаза по косата и лицето си. Надигна глава, колкото да вижда върха на дюната, като се опитваше да не мисли какво ли плува в гъстата кална супа наоколо й. След миг малкият отряд превали билото и пое в колона по обратната страна на пясъчното възвишение. Тръгнаха по някаква позната само на тях пътечка през джунглата, но после водачът им спря внезапно. Огледа се, вдигна поглед към балдахина от клони, после обърна очи към тресавището.

— Видя нещо — прошепна Били с изтънял глас.

— Да не сте помръднали — предупреди ги професорът.

Фин наблюдаваше вражеския отряд. Мъжът начело излая някакви заповеди и другите се изнизаха по пътечката сред дърветата. Водачът изостана. Стоеше и се оглеждаше, като често вдигаше поглед към дърветата. Наклони глава. Ослушваше се. Фин не чуваше друго, освен тихата въздишка на вятъра в клоните и гръмливия пулс на собственото си сърце. Накрая мъжът се завъртя бавно на триста и шейсет градуса, вдигнал церемониалния меч пред себе си като стрелката на някакво отчитащо устройство. После се обърна, последва спътниците си и изчезна в сенките на джунглата.

— Чакайте — каза тихо Уинчестър.

Цареше тишина.

— Сега какво? — попита Били.

— Чакайте — повтори Уинчестър. — Може да е номер.

— Трябва да се върнем в пещерата — настоя нетърпеливо Били. — Изобщо не трябваше да идваме тук без оръжия. И без план. — Единственото им „оръжие“ беше дългата дебела бамбукова пръчка, която Уинчестър използваше за бастун.

— Мисля, че се махна — прецени накрая професорът. Надигна се, подгизнал от водата.

Били помогна на Фин да се изправи и двамата се огледаха ухилени един друг.

— Много добре изглеждаш — каза Били и се засмя.

Фин вдигна ръце да махне калните кичури от лицето си. После избърса колкото можа калта около очите си, бърчейки нос от гадната миризма.

— Боя се, че приятелят ти е прав — промърмори Уинчестър. — Избързахме и не обмислихме добре тази наша разходка. Трябва веднага да се върнем в пещерата. Ако онзи тип е забелязал нещо, може да загазим. Току-виж изпратили патрул да ни търси.

Фин огледа набързо крайниците си за пиявици, но навоите на Уинчестър явно си бяха свършили работата. Поеха през тревата към подножието на дюната.

— Ще оставим следи, ако минем по плажа — отсъди Фин.

— Ще вървим досами водата — каза Уинчестър. — Приливът ще започне скоро и ще отмие следите ни.

— Хайде, размърдайте се — подкани Били и стъпи на пясъка.

Само от няколко крачки разстояние долетя внезапен вик, от който кръвта им изстина.

— Отаку! Тейриу! Сате! — Водачът с изпокъсаната униформа пристъпи откъм сенките с меча в ръка. Зад него излязоха и другите, включително и младежът с копието. Изтеглиха се наляво зад водача си, отрязвайки пътя за отстъпление към дюната.

Фин, Били и Уинчестър бяха в капан. Мръднеха ли напред, щяха да налетят право на острия меч; назад ги чакаше единствено блатото.

— Какво ще правим сега? — изохка Фин.

Мъжът с меча пристъпи напред, размахал хипнотично оръжието си. Момчето се премести вдясно, заобикаляйки ги по фланга с вдигнато копие.

Уинчестър пристъпи вдясно, уж да хукне към дюната.

— Ямате кудусай! — изкрещя японецът с кепето. — Уакамаре-уасу?

Не беше точно въпрос. Фин не разбираше думите, но значението им беше ясно.

— Да-ме! — изкрещя момчето с копието. Двамата с мечоносеца пристъпиха още по-близо.

Фин направи крачка назад към блатото.

— Здравата загазихме — отбеляза Били. — Този тип не е в настроение за преговори.

А после мъжът с меча направи своя ход — нападна Уинчестър с вдигнато острие, като крещеше нечленоразделно през стиснати зъби. Уинчестър вдигна тоягата си да блокира меча и със закъснение разбра, че ударът от горе надолу е бил уловка. Вместо да го посече отгоре, мъжът се завъртя на пета като танцьор и мечът му заходи в широка дъга, която трябваше да пререже професора през средата.

Уинчестър направи опит да отскочи назад, но беше безнадеждно. В същото време младокът вдигна копието си и се засили, целейки се в хълбока на Фин.

Чуха се три остри пукота в бърза последователност. Мъжът с меча застина насред замаха си, а кепето му изхвърча сред кървав фонтан заедно с горната половина на главата му.

Като по магия две червени петна разцъфнаха в гърдите на младежа и той се строполи на земята. Мъжът с меча, съвсем мъртъв, се срина назад заедно с оръжието си. Трясъкът от изстрелите още ехтеше из просторната Купа за пунш.

— К’во става, мама му стара? — възкликна Били, втренчен сащисано в труповете. Завъртя се към Уинчестър, и той стреснат като него. — Нали каза, че мунициите им били свършили отдавна?

— Така си е — потвърди Уинчестър.

— Моите не са — изрече глас на английски със силен акцент.

Откъм джунглата се появи набит мъж с маскировъчна униформа, дълго мачете на кръста и много голям автоматичен пистолет в ръка.

— Казвам се Фу Шън — представи се той. — Бързо идвайте с мен, ако искате да освободите приятелите си.