Призракът на Рембранд

8.

Фин и Били оставиха стария професор да мърмори над картината и се спуснаха по обратния път към изхода на Съмърсет Хаус откъм Странд. Валеше още по-силно и вече се стъмваше. Стояха под внушителния каменен портал и гледаха мрачно към улицата. Като всяка друга пътна артерия по това време и Странд беше задръстена от коли, а табелките по покривите на изгърбените черни таксита примигваха като светулки в дъжда. Е, гневни клаксони почти не се чуваха. Това беше Англия, все пак. Опашка от хора, повечето с чадъри, се виеше унило покрай бордюра при таксиметровата стоянка.

— По това време на деня ще мине поне час, докато се вредим за такси — изпъшка Били.

— А метрото?

— Най-близката станция е Темпъл, на Крайбрежната — каза той. — Докато стигнем там, ще подгизнем. А тъй като вали, метрото ще вони на мръсни чорапи.

— Не мисля, че имаме голям избор — въздъхна Фин.

— Всъщност, нямате никакъв избор, госпожице Райън — каза непознат глас зад нея.

Нещо твърдо я мушна в областта на кръста. Тя погледна стреснато през рамо. Зърна добре облечен мъж, азиатец, но не китаец, навярно от някоя малка източноазиатска държава. В едната си ръка държеше чадър, а другата беше покрита с вестник. Може би държеше ролка бонбони, но едва ли, помисли си Фин. После видя, че са двама — този зад нея и още един зад Били. Ръцете с чадърите бяха с тънки гумени ръкавици. Професионалисти.

— Зад ъгъла има паркиран автомобил. Синьо ауди. Ще се качите в колата без излишен шум. В противен случай ще ви убием и двамата. Ясно? — Твърдото нещо, най-вероятно цев на пистолет, я смушка в гърба.

Фин хвърли бърз поглед към Били. Изглеждаше уплашен, но не беше загубил самообладание. Тръгнаха заедно по стълбите и свърнаха надясно. Двамата мъже зад тях не се съобразяваха с множеството пешеходци — вървяха право напред, използвайки Фин и Били като ледоразбивачи. Хората на тротоара отстъпваха да им сторят път, навели глави, заслепени от чадърите си, вперили поглед в собствените си крака. Отвлечени насред тълпата. Натикаха ли ги в колата — край. Явно не ставаше въпрос за обикновен обир, а за нещо много по-лошо. Похитителите очевидно ги бяха причакали, което значеше, че са ги следили — от кантората на Талкингхорн, а може и от по-рано.

Боричкане. Думата й дойде сякаш отникъде. Госпожица Търнър, преподавателката й по физкултура в Портланд, го наричаше така. Госпожица Търнър, създателката на инквизиторски упражнения „Търнър“. Госпожица Търнър с тъмнеещия мъх над горната устна и наднормените количества тестостерон. Госпожица Търнър, която можеше да се конкурира с всеки сержант по строева подготовка. Секси дума като „гимнастика“ — никога. Боричкане. Джеки Чан и как да падаме.

Ново смушване в гърба. Фин продължи напред. Трябваше да направи нещо веднага, защото знаеше без всякакво съмнение, че ако се качат в синьото ауди, все едно са мъртви. Нещо я сграбчи отвътре — гняв и ледено хладнокръвие. Не само заради факта, че и преди се беше оказвала в подобно положение, при това неведнъж — под улиците на Ню Йорк, на трийсет метра под повърхността на Карибско море, в джунглите на Юкатан с майка си, когато беше още дете. Сега беше различно. Беше нещо вродено, нещо, което госпожица Търнър можеше само да окуражи, но не и да създаде. Нещо, с което се раждаш. Нещо в ума й, нещо твърдо като диамант — спокойствие, неестествено и смъртоносно.

— Ясно — прошепна тя с надежда Били да се досети.

Бяха подминали островчето в средата на улицата вляво от тях, където се издигаше църквата „Сейнт Мари Ле Странд“. Мина автобус R52 и гумите му изсъскаха по мокрия асфалт. Сега между тях и улицата имаше метална бариера с прикачени кутии за вестници и няколко привързани велосипеда. Вдясно оставаше заключеният вход на метростанция Странд, който не се използваше вече повече от десет години.

Свиха зад ъгъла и излязоха на Сари стрийт. Врявата на трафика утихна рязко. На няколко метра ги чакаше тъмносиньо ауди, паркирано на широкия тротоар до изхода на старата метростанция. На шофьорското място се различаваше тъмен силует. Осветлението беше изгасено, но двигателят работеше и ауспухът бълваше дим в дъжда. Трима срещу двама. Още двайсет, най-много трийсет секунди и щеше да е твърде късно. Трескавият й поглед отбеляза ниска порта от ковано желязо до някакъв вход, две мръсни кофи за боклук и малка купчина строителни отпадъци. Бог да ви благослови, госпожице Търнър от портландската гимназия, където и да сте. Боричкане.

— Ясно! — изписка Фин колкото глас имаше и се метна с превъртане на тротоара. Ръката й зашари слепешката и след миг сграбчи парче стара водопроводна тръба. Претърколи се с лице към похитителите и замахна силно, целейки се в коленете. Тръбата удари нещо и влажният, хрущящ сблъсък разтърси ръката й до рамото. Мъжът изпищя и изпусна вестника и чадъра. Фин видя, че в ръката му наистина има оръжие — плосък, тежък на вид автоматичен пистолет. Сетне се възцари хаос.

— Is do nach bhfuil seans ar bith ann! — изкрещя Били, завъртя се на пета и изрита мъжа зад себе си в слабините. — Perite! Irrumator mentula! Spaculatum tauri!4

Фин мерна онзи в аудито да се измъква иззад волана.

— Насам! — изпищя тя и сграбчи Били над лакътя. Изтича, подпъхна оловната тръба във веригата, която заключваше металната решетка на входа към старата метростанция, и натисна с всички сили. Ръждясалите брънки се скъсаха веднага. Фин дръпна решетката настрани и хлътна в метростанцията, следвана по петите от Били.

Невероятно, но осветление имаше. Поне половината флуоресцентни лампи по тавана на старото фоайе за продажба на билети работеха. Вдясно имаше облицован с бели плочки вход и надпис: „ОТТУК КЪМ МОТРИСИТЕ“. В доброто старо време е имало два големи пътнически асансьора, но сега единственият изход беше по металните стъпала на спиралното сервизно стълбище, стъкмено в шахтата на единия асансьор. И тук осветлението работеше. Двамата поеха бързо надолу, стъпалата дрънчаха под краката им, а ехото умножаваше данданията. Въздухът между старите тухлени зидове беше влажен и спарен.

— Къде отиваме, по дяволите? — извика Били, на няколко стъпала над Фин.

— Откъде да знам? — извика в отговор тя.

Появи се нов звук. Високо над тях — стъпки по металното стълбище, после оглушителен трясък. Старата асансьорна шахта усили неимоверно звука.

— Стрелят по нас! — изкрещя Били.

Изтрещя нов изстрел и звукът се сля със звънтежа от рикошетите в металната конструкция на стълбището.

— Хайде!

Фин тичаше по безкрайните сякаш стъпала. След миг те все пак свършиха. Свършиха при тесен стръмен тунел, ярко осветен… и както се оказа — къс. Фин се озова на старата влакова платформа. Наби рязко спирачки, Били връхлетя отгоре й и я избута напред към чакащото множество. Право пред тях имаше спряла мотриса с отворени врати.

— Мама му стара — прошепна Били.

На стената до тях имаше плакат — трима маршируващи войници с пушки и текст отдолу:

На стената имаше и голяма метална табела с името на станцията: „ПИКАДИЛИ СЪРКЪС“.

Множеството на платформата се състоеше от мъже и жени със старомодни дрехи, някои държаха свити чадъри, други носеха вестници или пакети. Имаше и мъже в униформи. Немски униформи. Клаксон разцепи въздуха, отвърна му друг от началото на влака. Тълпата се юрна напред и глас с ясен британски акцент извика:

— Внимавайте с пролуката между платформата и влака, дами и господа. Моля, внимавайте с пролуката! Внимавайте с пролуката, mein herren! Auflachen der kluft bitte!

— Определено не е Канзас — измърмори Фин.

Откъм прохода зад тях се чуваха забързани стъпки.

— Какво ще правим? — каза Били.

— Ще се качим на влака.

Смесиха се с множеството и тълпата ги повлече през отворената врата. Кратка пауза, после вратите се затвориха и мотрисата потегли.

— Това е лудост някаква — прошепна Били.

Точно пред тях, хванал се за прикрепения към тавана лост, стоеше мъж с кепето и сивата униформа на сержант от Nazi Landspoliezei, редовната нацистка полиция. Стискаше под мишница брой на „Сигнал“, немската версия на списание „Лайф“. Над него имаше малко рекламно пано на „Д-р Керът“, което гарантираше отлично здраве при редовна употреба. Сержантът от Landspoliezei имаше кобур с пистолет на кръста. Изглеждаше отегчен.

— Дали се качиха? — попита Фин.

— Не видях.

— Знаеш ли къде отива този влак?

— Не, знам само, че онази спирка определено не беше Пикадили.

Немският полицай ги гледаше и на лицето му беше изписана тревога. Понечи да каже нещо, после се извърна.

— От това направо ме побиват тръпки — измърмори Били и отлепи поглед от полицая. До рекламното пано на „Д-р Керът“ имаше още един плакат. Строга черно-бяла илюстрация на силен мъж с навити ръкави на ризата, с кепе на главата и сериозно изражение на лицето. Държеше тежък чук на рамо и имаше огромни мускули. Посланието внушаваше как трябвало да се помага на войниците, жертващи живота си на фронтовата линия, което не звучеше особено смислено, защото мъж с такива мускули трябваше да е на фронта при другите, вместо да работи във фабрика, освен ако нямаше сърдечно заболяване, но тогава не би носил чук на рамо… Били наби мислено спирачки — беше на косъм да си изгуби ума.

Фин стисна ръката му. Влакът започна да забавя.

— Следващата спирка май е доста близо — каза Фин.

— Загазихме — прошепна Били и я сръга.

Вратата в другия край на вагона се отвори с трясък. Двамата азиатци, вече без чадъри, бяха станали трима. Единият разбутваше хората, накуцвайки. Изглеждаше адски ядосан.

— Мамка му — изруга Фин.

Хвърли се в ръцете на нацисткия сержант, измъкна люгера от кобура на кръста му и избута мъжа встрани от пътя си — всичко това с едно движение. Пистолетът беше прекалено лек. Не беше истински. Въпреки това Фин го размаха по посока на преследвачите и половината пътници във вагона се разпищяха инстинктивно. Всички се наведоха, включително и тримата азиатци.

Влакът спря на ярко осветена станция. Табелата гласеше: „ЛЕСТЪР СКУЕЪР“.

— Ама това не е… — започна Били.

Фин метна люгера на пода, когато вратите се отвориха. Обърна се и избута Били на платформата.

— К’во става бе! — Мъж с големи слушалки отскочи назад миг преди да го стъпчат. — Вас кой ви пусна! Гардероб! Мамка му! Провалиха снимките! Шон! Кой, по дяволите?…

Били и Фин, която все така го буташе изотзад, заобиколиха снимачния екип с камерите, прескочиха някакво оборудване и разбутаха безцеремонно тълпата от оператори, осветители, каскадьори, първи, втори и трети помощник-режисьори, озвучители, сценични работници и цял куп зяпачи, натегачи и друга пасмина, които се стичаха при външните снимки на всеки високобюджетен филм. Както можеше да се очаква, някой изрече на висок глас класическата гневна реплика, с която замерят всеки, който попадне случайно на такива снимки и наруши, пък макар и за миг, скъпата и крехка илюзия на седмото изкуство.

— Хей! Не виждате ли, че снимаме филм тука? — Все едно кинематографичната фантазия е по-важна от реалния живот, позволил си нахалството да й застане на пътя.

Били събори някакъв прожектор и нагорещената крушка се пръсна с трясък. Фин мерна плакат, който съобщаваше, че това е снимачна площадка на „Дриймуъркс“ по новелата „SS Великобритания“ на Лен Дейтън, после всичко това остана зад гърба им, когато хлътнаха през някаква широко отворена врата и се озоваха пред ескалатора на истинската метростанция Холбърн. Изкачиха на бегом бавния ескалатор, като разбутваха хората, и скоро се озоваха под открито небе. Намираха се на Хай Холбърн, близо до кантората на Талкингхорн и Британския музей. Дъждът беше спрял. От преследвачите им нямаше и следа. Без да чака, Били стъпи на платното и вдигна ръка. Черно такси наби спирачки. Качиха се и Фин затръшна вратата. Таксито се включи в трафика и Фин погледна назад — куцукащият азиатец и приятелчетата му тъкмо излизаха от метрото. Още миг и щеше да е твърде късно.

— Къде отиваме, ако мога да попитам? — каза шофьорът, без да се обръща.

— Остров Канви — отвърна Били и се намести на широката, удобна седалка.

— Че то т’ва е в Есекс бе, човек! — възкликна шофьорът.

— Ще платя.

— Ще платиш я. Бая разстояние е. Поне трийсет километра.

— По-скоро четирийсет — уточни Били с въздишка.

Шофьорът сви рамене и се включи в средното платно. Десетина минути по-късно вече излизаха от Лондон и се движеха на изток покрай Темза на път към Ла Манша.

— Какво беше онова, преди да подхванеш ругатните на латински? — попита Фин.

— Нещо грубо на корнуолски, което съм запомнил — отвърна Били. — Свързано е с кози и със сексуалните навици на близки роднини.

— Какво има на остров Канви?

— Домът ми — отвърна Били. — „Продъненият флош“.