Призракът на Рембранд

Епилог

В Амстердам валеше — силен дъжд, барабанящ с костеливи пръсти по прозорци, покриви и врати. От онези потискащи дъждове, които карат хората да киснат сами по баровете и извикват опасни мисли в главите им.

Фин и Били стояха в стаята със сувенирите на Вилем ван Боегарт, стаята, която великият холандски майстор Рембранд беше прикрил по негова молба, когато рисувал портрета му. Портретът, който ги прати на другия край на света.

Както Пиетер им беше обещал, четиридневното плаване под пътеводната светлина на Сириус ги беше отвело до северния бряг на Сандакан, а после, след неколкодневно шумно присъствие в телевизионните репортажи, всичко свърши. Хансън, Ели и Максевъни останаха в Джакарта с надежда да си намерят работа на друг кораб, а Фин и Били се върнаха в Амстердам, където да се погрижат за делата на Пиетер Боегарт и да продадат къщата на улица „Херенграхт“, за да покрият загубите на Били от взривяването на яхтата му. Дерлаген пътуваше към къщата с документи, които да подпишат. Нито Фин, нито Били бяха споменали и дума за острова и за несметните съкровища, скрити там.

Били крачеше бавно из стаята, вземаше разсеяно разни предмети, оглеждаше ги и ги връщаше по местата им. Взе едно огромно яйце, снесено уж от изчезнал вид птица, повъртя го в ръка и го остави. Фин стоеше до входа на тайната стая, гледаше го и мислеше за недалечното минало.

— Имах една мечта, между другото — поде Били с копнеж в гласа. — Откакто твоят приятел в „Кортолд“… — Смръщи вежди в опит да си спомни името.

— Професор Шнеегартен — подсети го Фин.

— Да! — каза Били. — Шнеегартен! — Взе стъкления буркан с мумифицираната човешка глава и го вдигна пред очите си. После го върна на масичката и продължи нататък.

— Мечтата — напомни му Фин.

— Да, мечтата — повтори Били и кимна. — Откакто твоят професор махна фалшивото платно и разкри истинския Рембранд отдолу, си мечтаех как ще намерим съкровището на стария Вилем ван Боегарт, после ще си купим кораб с най-съвременно научно оборудване, ще плаваме по седемте морета и ще търсим приключения от най-висш порядък. Дори име бях измислил. Щяхме да се наречем „Търсачите на съкровища“ и да направим документална телевизионна поредица за плаванията си. Щяхме да си намерим спонсори като състезателите във вашите американски ралита. Френска компания за производство на вино, която да ни осигури запаси до живот. Бартерни реклами на гел за коса, паста за зъби, коли и прочее. Щяхме да си купим папагал и да го наречем Капитан Флинт. И щяхме да поканим Джони Деп на дълбоководен риболов.

— Ако питаш мен, залагам на по-голямо съкровище и по-малко приключения — засмя се Фин. — Гелът за коса става. За папагала забрави. Плюят навсякъде и правят мръсотия.

— Такава хубава мечта беше — въздъхна Били.

Фин плъзна поглед из стаята и се намръщи.

— Той го спомена два пъти — каза накрая тя.

— Кое?

— На острова. Ти подхвърли за съкровището, че било като Малтийския сокол, само че истинско. А накрая, точно преди да отплаваме, той подчерта: „Кажи на племенника ми, че беше прав за птицата“.

— Не схващам.

— В „Малтийският сокол“ всички трескаво търсят птица, с идеята, че тя е зле маскирано съкровище, слой боя върху масивно злато, диаманти или нещо такова. Готови са на всичко, дори на убийство, а накрая птицата се оказва менте. Дебелакът я удря ли, удря с джобно ножче, но злато няма, само олово.

— Сидни Грийнстрийт. Той играе дебелака, Каспар Гутман.

— Ти каза, че съкровището в пещерата е като Малтийския сокол, само че истинско.

— Все още не схващам — каза Били, като я гледаше въпросително. — Въртиш се в кръг.

— Не в кръг — възрази Фин, повишила глас от растящо вълнение. — Слоеве. Като това да скриеш истинска картина на Рембранд под евтина имитация…

Били зяпна. Плъзна поглед из стаята, по щедро декорираната мазилка на тавана и стените. Лиани, птици, всевъзможни същества, големи и малки.

— Джунгла — прошепна той.

— Съкровище в джунглата — ухили се Фин. — Той ни го каза в прав текст. Каза, че все още имаме къщата на „Херенграхт“ и че в стаята със сувенирите има предостатъчно и за двама ни. — Фин намери моряшки кинжал, навярно използван от младия Вилем ван Боегарт по време на първото му плаване. Застана до стената и плъзна тънкото острие по мазилката. Вдигна се прах. Фин натисна по-силно, забивайки върха на кинжала под парче от мазилката, оформено като скъпоценен камък. Нещо червено блесна на фона на бялата стена.

Тя отстрани внимателно хоросана, разкривайки кървавочервен скъпоценен камък, голям колкото яйце на червеношийка. Състояние сам по себе си, а като него имаше още стотици. Фин заби тънкия връх на кинжала в едно равно пространство между орнаментите и изстърга участък колкото дланта си. Под хоросана грееше злато.

— Ето това е скрил Рембранд — прошепна Фин. — Самата стая! Цялата стая е съкровище! — Застърга ентусиазирано с кинжала. Златото не свършваше.

Чу се звук от входен звънец.

— Това трябва да е Дерлаген — каза Фин.

— Ще му кажа да си върви — заяви Били. — Тази къща се нуждае от освежаване. — Спря на входа. — Чудя се колко ли е часът в Джакарта.