Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн

III

Завърнал се на шхуната си, Дейвид Грийф дремеше в един шезлонг, захлупен със списание отпреди три месеца, когато някакви хълцащи, хлипащи звуци откъм водата го събудиха. Той отвори очи. От чилийския крайцер, на четвърт миля от тях, се чу камбанен звън за смяна на вахтата. Беше полунощ. Зад борда се чу плясък и ново изхлипване. На него му прозвуча като някоя земноводна твар или пък плач на самотен нещастник, който излива горчивите си скърби пред цялата вселена.

С един скок Дейвид Грийф се озова до ниския релинг. Там долу, откъдето се чуваше хлипането, се виждаше кръг развълнувана, фосфоресцираща вода. Той се надвеси през релинга и здраво прихвана под мишницата някакъв човек, задърпа го и го заповдига нагоре, местейки бързо ръката си, докато измъкна на палубата голия Алойшъс Панкбърн.

— Нямах пукната пара — оплака се той. — Трябваше да плувам, но не можах да намеря трапа. Беше отчайващо. Извинете ме. Ако ми дадете една хавлиена кърпа, за да си я вържа на кръста, и нещо силничко да пийна, ще заприличам на себе си. Аз съм мистър Фоли, а вие, предполагам, сте същият капитан Грийф, който ме е търсил, когато бях излязъл. Не, не съм пиян. И не ми е студено. Не ме гледайте, че треперя. Лавина ми даде само две чашки днес. Едва не припаднах от ужас, това е и вече бяха започнали да ми се привиждат разни неща, когато не можах да намеря трапа. Ще ви бъда много благодарен, ако ме заведете долу. Вие сте единственият, който се обади на обявата ми.

Клетникът трепереше в топлата нощ и долу, в кабината, преди да му даде хавлиена кърпа, Грийф се погрижи в ръката му да се озове половин водна чаша уиски.

— А сега разказвайте — рече Грийф, когато гостът му бе облечен с риза и дочени панталони. — Каква беше тая ваша обява? Слушам ви.

Панкбърн погледна към бутилката с уиски, но Грийф поклати глава.

— Добре, капитане, както кажете, макар че се заклевам в онова, което е останало от честта ми, че не съм пиян… ни най-малко. Също така това, което ще ви разкажа, е вярно, а ще ви го разкажа накратко, защото ми е ясно, че сте делови и енергичен човек. Освен това организмът ви е здрав. Алкохолът никога не е плъзвал из тялото ви като милиони червейчета, които разяждат всяка негова клетка. Никога не сте били в пъкъла. Аз съм там сега. Горя в пламъци. А сега слушайте.

Майка ми е жива. Тя е англичанка. Аз съм роден в Австралия. Получих образованието си в университетите в Йорк и Иейл. Аз съм магистър по хуманитарните науки, доктор по философия, а за нищо не ме бива. Нещо повече, алкохолик съм. Бях спортист. Правех скокове във вода от цели сто и десет фута. Имам няколко любителски рекорда. Плувам като риба. Получавах уроци по кроул от първия Кавил. Плувал съм тридесет мили в бурно море. Принадлежи ми и един друг рекорд. Видял съм сметката на повече уиски от който и да е мъж на моите години. Готов съм да открадна от вас пари, за да си купя чаша уиски. Накрая ще ви кажа истината.

Баща ми беше американец, възпитаник на военноморската академия в Анаполис. По време на Гражданската война е бил юнкер. През 1866 година е бил помощник на „Суони“. Капитан на кораба бил Пол Шърли. През 1866 „Суони“ товарил въглища на един остров в Тихия океан, чието име не искам да споменавам, и под протекторат, който тогава не е бил установен и който ще остане неназован. На брега, зад тезгяха на една кръчма, баща ми видял три медни клина, корабни клинове.

Дейвид Грийф спокойно се усмихна.

— Мисля, че мога да ви кажа името на острова, където са товарили въглища, и под чий протекторат е сега.

— Ами за трите клина? — Панкбърн зададе въпроса не по-малко спокойно. — Продължавайте, защото сега те са у мен.

— Разбира се. Били са в кръчмата на немеца

Оскар в Пеено-Пеенее. Джони Блак ги донесъл от шхуната си вечерта, когато умрял. Той току-що се бил върнал от продължително плаване на запад, където ловил трепанги и закупувал сандалово дърво. Историята е известна на всички по крайбрежието. Панкбърн поклати глава.

— Продължавайте — подкани го той.

— Разбира се, било е, преди аз да дойда по тези места — обясни Грийф. — Разказвам само това, което съм чул. После пристигнал еквадорският крайцер, и то от запад на път за дома. Офицерите разпознали клиновете. Джони Блак бил мъртъв. Но те хванали помощника му и корабния дневник. И отплавали на запад. Шест месеца по-късно, отново на път за дома, спрели в Пеено-Пеенее. Не били открили острова, а историята се разчула.

— Когато революционерите настъпвали към ГуаЯкил — подхвана разказа Панкбърн, — федеративните офицери, които смятали, че няма надежда да задържат града, прибрали парите от държавната хазна, около един милион долара в злато, но в английска валута, и ги натоварили на американската шхуна „Флърт“. Щели да потеглят на разсъмване. Но капитанът американец се измъкнал посред нощ. Продължавайте.

— Това е стара история — заразказва отново Грийф. — В пристанището нямало друг кораб. Федеративните предводители не могли да избягат. Притиснати с гръб до стената, не им оставало нищо друго, освен да задържат града. От Кито с усилен марш пристигнал Рохас Салсед и разбил обсадата. Революцията била потушена и единственият древен параход, който съставлявал еквадорския флот, бил изпратен след „Флърт“. Настигнали я между островите Банкс и Новите Хебриди, легнала на дрейф и вдигнала флаг за бедствие. Капитанът бил умрял предния ден: малария.

— А помощникът? — реши да провери осведомеността му Панкбърн.

— Помощникът бил убит една седмица преди това от туземците на един от островите в архипелага Банкс, когато изпратили на брега лодка за вода. Били останали без щурман. Екипажът бил подложен на мъчения. Това било нарушение на международните закони. Хората искали да признаят, но не можели. Разказали за трите клина, забити в дърветата на брега, но къде бил островът, не знаели. На запад, далеч на запад, това било всичко, което знаели. По-нататък историята има две версии. Едната е, че всички умрели от мъченията. Другата е, че оцелелите били обесени на носа. Във всеки случай еквадорският крайцер се завърнал в родината без съкровището. Джони Блак донесъл трите клина в Пеено-Пеенее и ги оставил в кръчмата на немеца Оскар, но как и къде ги е намерил, не разказал на никого. Панкбърн с мъка погледна към бутилката с уиски.

— Само два пръста — изхленчи той. Грийф помисли и му наля мъничко. Очите на Панкбърн заискриха и той отново се съживи.

— Точно тук се появявам аз с липсващите подробности — каза той. — Джони Блак все пак е разказал. Разказал е на баща ми. Писал му е от Левука, преди да продължи към Пеено-Пеенее, където умрял. Баща ми му бил спасил живота при сбиване една вечер във Валпарайсо. Някакъв китаец, търговец на бисери от остров Търсди, който търсел нови места за ловуване на север от Нова Гвинея, купил клиновете от един негър. Джони Блак платил за тях според теглото на медта. Както и китаецът, той не подозирал нищо, но на връщане спрял за морски костенурки на същия бряг, където казахте, че е бил убит помощникът от „Флърт“. Само че той не бил убит. Туземците го държали в плен и той умирал от гангрена на челюстната кост, където бил ранен от стрела в схватката на брега. Преди да умре, разказал всичко на Джони Блак. Джони Блак писал на баща ми от Левука. Дните му били преброени — рак. Баща ми, десет години след това, вече капитан на „Пери“, взел клиновете от немеца Оскар. И от баща ми, нали разбирате, според последната му воля в завещанието, аз получих клиновете и данните. Знам острова, ширината и дължината на брега, където трите клина били забити в дърветата. Сега те са в пансиона на Лавина. Ширината и дължината са в главата ми. Е, какво ще кажете?

— Съмнителна история — мигновено отсъди Грийф. — Защо баща ви не е отишъл сам да си прибере съкровището?

— Не му трябваше. Почина някакъв негов чичо и му остави цяло състояние. Той напусна флота, но

в Бостън стана жертва на върлуващата епидемия от медицински сестри и майка ми се разведе с него. Освен това и тя получи наследство с около тридесет хиляди годишен доход и се пресели в Нова Зеландия. До смъртта на баща ми миналата година аз бях разделен между двамата, половината от времето прекарвах в Нова Зеландия, другата половина в Съединените щати. Сега съм изцяло във властта на майка ми. Той ми остави парите си — о, няколко милиона, но майка ми уреди да ме поставят под опека заради пиенето. Пари имам колкото щете, а не мога да пипна и едно пени извън мизерните им подаяния. Но моят старец, който бе подочул, че пия ми остави трите клина и данните за съкровището.! Направил го чрез адвокатите си, без знанието на майка ми; казал, че то било повече от всякаква осигуровка за живот и че ако ми стиска да отида и да го намеря, ще мога да се наливам до козирката, докато умра. Милиони в ръцете на опекуните ми, купищата парици на майка ми, които ще бъдат мои, ако ме превари в гроба, още един милион, който чака да бъде изровен, а в това време аз съм принуден да прося от Лавина за по две чашки на ден. Истински ад, дали? Особено като се има предвид жаждата ми.

— Къде се намира островът?

— Далеч оттук.

— Кажете името му.

— В никакъв случай, капитан Грийф. И без това ще спечелите половин милион без много труд. Ще плавате по мои указания и едва когато навлезем навътре в океана и изминем част от пътя, ще ви кажа, но не и преди това.

Грийф вдигна рамене и не пожела да говори повече за това.

— Ще ви налея още една чашка, а после ще изпратя лодката да ви закара до брега — каза той.

Панкбърн се слиса. След почти петминутен спор, със себе си той облиза устни и отстъпи.

— Ако обещаете, че ще тръгнете, ще ви кажа сега.

— Разбира се, че искам да тръгна. Нали затова ви потърсих. Кажете ми името на острова.

Панкбърн погледна към бутилката.;

— Бих изпил тази чашка сега, капитане.

— Няма да стане. Щях да ви дам една чашка,

ако си бяхте тръгнали. Но щом ще ми кажете името на острова, трябва да го направите на трезва глава.

— Остров Франсис, щом настоявате. Бугенвил го е нарекъл Барбур.

— Сам-самичък там далеч в Коралово море — рече Грийф. — Знам го. Намира се между Нова Ирландия и Нова Гвинея. Сега е една мизерна дупка, но по времето, когато хората от „Флърт“ са забили трите клина и когато ги е получил китайският търговец на бисери, е бил съвсем прилично място. Параходът „Кастър“, който набираше работна ръка за плантациите на Уполу, беше унищожен там преди две години й всичките моряци бяха избити. Добре познавах капитана му. Немците изпратиха крайцер, изстреляха няколко залпа към джунглата, опожариха петшест села, избиха двама-трима чернокожи и доста прасета и… и това бе всичко. Негрите там винаги са си били лоши, но преди четирийсет години станали направо ужасни. Това е било, когато са унищожили един китоловен кораб. Чакайте да видя. Как се казваше?

Той пристъпи към полицата с книги, измъкна дебелия „Справочник на Южния Пасифик“ и го запрелиства.

— Да. Ето го. Франсис, или Барбур — той прескачаше излишното. — Туземци войнолюбиви и коварни. .. меланезийци… човекоядци. Китоловен кораб „Уестър“ унищожен… да, така се казваше. Плитчини… носове… места за закотвяне… а, Редскар, залив Оуен, залив Ликикили, може би е някъде тук; силно нарязана брегова линия, блата, обрасли с мангрови дървета, дъно на девет клафтера, удобно за захващане на котва, когато бялата рязка на скалата сочи западюгозапад. — Грийф вдигна очи. — Това е вашият бряг, Панкбърн, готов съм да се закълна.

— Ще тръгнете ли? — нетърпеливо попита другият. Грийф кимна.

— Струва си да опитаме. Ако ставаше въпрос за сто милиона или за някаква подобна налудничава сума, не бих повярвал и за миг. Ще отплаваме утре, но имам едно условие. Вие изцяло трябва да се подчинявате на моите заповеди.

Гостът му закима радостно, съгласен на всичко.

— А това означава никакво пиене.

— Ще ми е доста трудно — изскимтя Панкбърн.

— Това са моите условия. Ще се погрижа да не се отрази зле на здравето ви. И ще работите… тежка работа, работа на обикновен моряк. Ще стоите на вахта и всичко останало, обаче ще се храните и ще спите при нас, на кърмата.

— Съгласен — Панкбърн протегна ръка, за да скрепят споразумението. — Ако това не ме довърши — прибави той. .

Дейвид Грийф щедро наля три пръста в чашата и му я подаде.

— Тогава ето последната ви чаша. Пийте. Панкбърн протегна ръка, но тя не стигна чашата. Във внезапен пристъп на решителност, той се подвоуми, изпъна рамене и изправи глава.

— Мисля, че не искам — започна той, после, безсилен да устои на глозгащата го страст, бързо се пресегна към чашата, сякаш се страхуваше, че ще му я отнемат.