Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн

IV

Дълъг е преходът от Папеете на Дружествените острови до Коралово море — от 150 западна до 150 източна дължина — по права линия това е все едно да се прекоси Атлантическият океан. Но „Китиуейк“ не се движеше по права линия. Многобройните интереси на Дейвид Грийф често ги отклоняваха от курса. Той спря да огледа набързо безлюдния остров Роуз, за да види дали може да бъде населен с хора и засаден с кокосови палми. След това поднесе почитанията си на Туй Мануа от Източен Самоа и хитро се опита да получи дял от монопола върху търговията на трите острова на този умиращ крал. В Апиа качи неколцина агенти, на път за новите им назначения, и натовари стоки за Гилбъртовите острови. Отби се на атола ОнтонгЯва, провери как вървят работите в плантациите му на остров Изабел и закупи земи от вождовете на крайбрежните племена в северозападна Малаита. И по целия този криволичещ път се мъчеше да направи от Алойшъс Панкбърн истински мъж.

Този ненаситен пияница, макар и да живееше на кърмата, бе заставен да върши работата на обикновен моряк. И не само поемаше щурвала и стоеше на вахта, дърпаше шкотове и въжетата на талията, но му възлагаха най-мръсната и най-тежка работа. Увиснал нависоко в такелажа в боцмански стол, той остъргваше мачтите и ги смазваше от горе до долу. Гърбът го заболяваше да жули палубата с къс пемза и да я търка с прясна вар, но това развиваше похабените, отпуснати мускули. Когато „Китиуейк“ хвърлеше котва и туземните моряци се гмуркаха под водата, за да изстъргват медната обшивка на дъното с влахнести черупки от кокосови орехи, Панкбърн трябваше да се гмурка заедно с останалите, и то толкова пъти, колкото и всеки друг от екипажа.

— Погледни се — каза му Грийф. — А беше направо половин човек, когато дойде на борда. Не си изпил нито една чаша, не умря, а отровата е почти изхвърлена от теб. Трудът направи това. Той е по-добро средство от разни там медицински сестри и секретари. Заповядай, ако си жаден. Опитай това.

С няколко сръчни удара на тежкия нож Грийф изряза триъгълно парче от черупката на върха на кокосов орех, обелен от влакнестата обвивка. Рядката хладна течност с лек вкус на мляко се разпени и шупна до ръба. Панкбърн пое природната чаша с поклон, отметна глава и я задържа така, докато не изпразни черупката. Той изпиваше много от тези орехи всеки ден. Чернокожият слуга, шестдесетгодишен туземец от Новите Хебриди, и неговият помощник, единадесетгодишно момче от остров Ларк, се грижеха те никога да не му липсват.

Панкбърн не възразяваше срещу тежката работа. Той се нахвърляше на работата, никога не кръшкаше, винаги преварваше туземните моряци и скачаше пръв да изпълни дадената заповед. Но страданията му, докато изтласка алкохола от организма си, бяха наистина епични. Дори и когато последната капка от отровата бе изхвърлена, страстта, като натрапчива мисъл, остана в съзнанието му. Тъй беше, когато, след като даде честна дума, той слезе на брега в Апиа и се опита да извади от строя кръчмите, като изпие всичките им налични запаси. Тъй беше и когато в два часа сутринта Дейвид Грийф го намери пред „Тиволи“, откъдето бе изхвърлен от Чарли Робъртс заради буйствата му. Алойшъс, както и

преди, изплакваше скърбите си на звездите. Но този път той отмерваше ритъма с обли коралови камъчета, които с удивителна точност хвърляше през прозорците на Чарли Робъртс.

Дейвид Грийф го отведе със себе си, но изчака следващото утро, за да се заеме с него. Това, което стана на палубата на „Китиуейк“, в никакъв случай не можеше да се види в някоя забавачница. Грийф го удряше с голи юмруци, бъхтеше го и го налагаше — това бе най-жестокият побой, който бе получавал през живота си.

— За доброто на душата ти, Панкбърн — така Грийф подчертаваше всеки удар. — За доброто на майка ти. За поколението, което ще дойде след теб. За доброто на света и на вселената, и на цялото бъдно човечество. А сега, за да ти набия добре урока в главата, ще повторим всичко отначало. Това за доброто на душата ти. Това заради майка ти, а това заради малките дечица, немечтани и неродени, чиято майка ще обичаш заради тях, и заради любовта, когато с моя помощ възвърнеш мъжеството си. Хайде, вземи си лекарството. Още не съм свършил с тебе. Едва започвам. Има още много причини и сега ще ти ги изредя една по една.

Кафявите моряци и чернокожите слуги и готвачът зяпаха и се хилеха. И през ум не им минаваше да поставят под съмнение загадъчните и неразбираеми постъпки на белите. Що се отнася до Карлсен, помощника, той не изпитваше жалост и одобряваше лечението, прилагано от неговия работодател;

докато Олбрайт, суперкаргото, само подръпваше мустак и се подсмихваше. Те бяха хора моряци. Животът им бе суров. А с проблема за пиенето, засягащ тях самите, както и другите около тях, бяха се научили да се справят по начини, които едва ли се преподават в медицинските колежи.

— Момче! Кофа чиста вода и кърпа! — заповяда Грийф, след като свърши. — Две кофи и две кърпи — добави той, като погледна собствените си ръце.

— Няма що, бива си те — каза той на Панкбърн. — Всичко провали. Бях изкарал напълно отровата от тебе. А сега направо смърдиш на нея. Трябва да започнем отначало. Господин Олбрайт, нали знаете оная стара верига, затрупана на пристана за лодки. Открийте собственика й, купете я и я докарайте на борда. Трябва да има към сто и петдесет клафтера. Панкбърн! Утре сутринта започваш да изчукваш ръждата от нея. Като свършиш, ще я изтъркаш с шкурка. После ще я боядисаш. И нищо друго няма да правиш, докато тази верига не заблести като нова.

Алойшъс Панкбърн поклати глава.

— Напускам. Остров Франсис може да върви по дяволите, хич не ме интересува. Аз да не съм ти роб. Бъди така добър веднага да ме свалиш на брега. Аз съм бял човек. Не можеш да се отнасяш така с мен.

— Господин Карлсен, ще се погрижите господин Панкбърн да остане на борда.

— Скъпо ще ти струва това! — извика Панкбърн. .— Не можеш да ме задържаш!

— Мога да ти дръпна още един бой — отвърна Грийф. — И ще ти кажа само едно нещо, впиянчен хлапако; ще продължавам да те бъхтя, докато ми се натъртят юмруците или докато у теб не се събуди желание да изчукваш ръждата. Взел съм те в ръцете си и ще направя човек от тебе дори ако се наложи да те убия. Бъди готов следобед да завъртиш чука. Господин Олбрайт, веднага докарайте тая верига на борда. Господин Карлсен, пратете лодките да я вземат. И не изпускайте от очи Панкбърн. Ако започне да залита или го втресе, дайте му да пийне, но мъничко. Може да има нужда от една глътка след снощи.

Останалото време, докато „Китиуейк“ стоеше на котва в Апиа, Алойшъс Панкбърн изчукваше ръждата. Чукаше по десет часа на ден. И през целия дълъг преход до Гилбъртовите острови продължаваше да чука. После започна търкането с шкурка. Сто и петдесет клафтера са деветстотин фута и всяка брънка от дългата верига бе изтъркана и излъскана като нова. А когато и последната брънка бе повторно боядисана с черна боя, той показа на какво е способен.

— Хайде, дай ми още някоя мръсна работа — каза той на Грийф. — Ще оправя и останалите вериги, ако кажеш. И вече няма защо да се тревожиш за мен. Няма да пийна нито капка повече. Ще тренирам. Когато ме наби, пробуди гордостта ми, но нека ти кажа, че то бе само временно. Ще тренирам! Ще тренирам, докато целият не стана толкова твърд и толкова чист, колкото тази верига. И някой ден, господ ще даде, Дейвид Грийф, някъде, някак ще бъда в такава форма, че ще те набия, както ме наби ти. Така ще ти размажа физиономията, че и собствените ти негри да не те познаят! Грийф ликуваше.

— Сега говориш като мъж! — извика той. — Единственият начин някога да ме набиеш е да станеш мъж. А тогава може би…

Той замълча с надеждата, че другият ще схване намека. Алойшъс се позамисли, а после изведнъж в очите му просветна нещо подобно на прозрение.

— Мисълта ти беше, че тогава няма да искам? Грийф кимна.

— По дяволите, така е — скръбно изрече Алойшъс. — Наистина вярвам, че няма да искам. Разбирам мисълта ти. Но въпреки това ще продължавам така и ще стана друг човек.

Топлата светлина, която струеше от загорялото лице на Грийф, сякаш стана още по-топла. Той протегна ръка.

— Нанкбърн, в този миг те обичам заради думите ти.

Алойшъс стисна ръката му и поклати глава с тъжно откровение.

— Грийф — проплака той, — ти ме ядоса, ти пробуди гордостта ми и страхувам се, че този път завинаги.