Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн

VI

В един зноен тропически ден, когато замираше и последният полъх на далечния югоизточен пасат и настъпваше сезонът на северозападните мусони, на хоризонта пред „Китиуйек“ изникна от морето обраслият с джунгли бряг на остров Франсис. С помощта на компас и бинокъл Грийф намери вулкана, отбелязан на картата под името Редскар, мина край залива Оуен, намери входа на залива Ликикили,

загуби и сетния ветрец. Двете спасителни лодки бяха спуснати на вода, Карлсен хвана лота и теглена, шхуната бавно навлезе в тесния, дълбоко врязан в сушата залив. На брега нямаше пясъчна ивица. Манпровите дървета започваха от самата вода, а зад тях се издигаше стръмният бряг, обрасъл с джунгла, сред която тук-там стърчаха нащърбени чукари. След една миля, когато бялата рязка на издадената скала сочеше западюгозапад, лотът потвърди верността на данните в „Справочника“ и котвата се спусна с трясък на девет клафтера.

Останалата част от деня и следобеда на следващия ден те прекараха в очакване, без да напускат борда на „Китиуйек“. Не се появи нито едно кану. Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Само от време на време изпляскваше някоя риба или се разкряскваха папагали какаду и това сякаш бяха единствените живи твари. Веднъж обаче една огромна пеперуда, с размах на крилете дванадесет инча, изпърха високо над върховете на мачтите и се зарея към отсрещната джунгла.

— Няма смисъл да изпращаме лодка, веднага ще я нападнат — каза Грийф.

Панкбърн не можеше да повярва и предложи да слезе на брега сам и дори да плува до там, ако не му дадат малката лодка.

— Те не са забравили немския крайцер — поясни Грийф. — Готов съм да се обзаложа, че гъсталакът гъмжи от хора в този миг. Вие как мислите, господин Карлсен?

Старият моряк, преживял много приключения на островите, определено беше съгласен с него.

Късно следобед на втория ден Грийф заповяда да спуснат на вода една спасителна лодка. Той зае мястото си на носа, в устата му димеше запалена цигара, а в ръка държеше пръчка динамит с къс фитил, защото си беше наумил да налови купища риба. До седалките сложиха шест уинчестъра. Олбрайт, който бе на кърмовото гребло, с едно пресЯгане можеше да взема маузера си. Те наближиха брега и поеха покрай избуялата стена от зеленина. От време на време спираха и си почиваха на греблата сред дълбока тишина.

— Две срещу едно, че гъсталакът гъмжи от хора… в лири, разбира се — прошепна Олбрайт.

Панкбърн отново се ослуша и прие облога. След пет минути съзряха ято кефали. Кафявите гребци задържаха греблата. Грийф допря късия фитил до цигарата си и хвърли пръчката. Фитилът беше толкова къс, че динамитът се взриви в мига, в който стигна водата. И в същия този миг гъсталакът оживя. Разнесоха се неистови предизвикателни крясъци и черни и голи тела заподскачаха между мангревите дървета като маймуни.

В спасителната лодка всички грабнаха пушките.

После започна изчакването. Стотина чернокожи, неколцина от които бяха въоръжени с древни шнайдери, а повечето с томахавки, закалени на огън копия и стрели с костен връх, се скупчиха върху коренищата, които стърчаха над залива. Не се чуваше нито дума. Двете групи се гледаха през двадесет фута вода. Стар, едноок негър с четинесто лице бе подпрял на хълбока си шнайдер и го държеше насочен срещу Олбрайт, който от своя страна го покриваше с маузера си. Няколко минути продължи тази жива картина. Поразените риби изплуваха на повърхността или още се мятаха полузашеметени в прозрачните дълбини.

— Всичко е наред, момчета — спокойно каза

Грийф. — Оставете пушките и скачайте във водата. Мистър Олбрайт, хвърлете тютюна на онзи едноок звяр.

Докато гребците се гмуркаха за рибата, Олбрайт хвърли връзка тютюн на брега. Едноокият кимна с глава и сгърчи лице при опита да изрази дружелюбие. Пушките бяха свалени, лъковете отпуснати, а стрелите върнати обратно в колчаните.

— Познават тютюна — обади се Грийф, докато гребяха назад към шхуната. — Ще имаме гости. Господин Олбрайт, ще извадите един сандък тютюн и няколко ножа. Ето, идва едно кану.

Едноокия, както подобава на войн и предводител, гребеше към тях сам, за да се изправи срещу опасността, застрашаваща племето му. Карлсен, надвесен над релинга, за да помогне н а госта да се качи на борда, извърна глава и небрежно пророни

— Те са изровили парите, господин Грийф. старикът целият е накичен с тях.

Едноокия се запрепъва на палубата миролюбиво ухилен, но без да успее да скрие страха, който, макар и победен, още не го напускаше. Бе куц с единия крак и обяснението се криеше в ужасния белег, дълбок няколко инча, който прорязваше бедрото от хълбока до коляното. Дрехи върху си нямаше никакви, нямаше дори една връв, но носът му бе продупчен на десетина места и във всяка дупка имаше издялани кости, щръкнали като бодли на таралеж. Около врата и върху мръсните му гърди бе провесен наниз от златни лири. На ушите му бяха закачени сребърни монети от половин крона, а от хрущяла, разделящ ноздрите, висеше голяма монета от едно пени, потъмняла и зеленясала, но ясно различима.

— Грийф, почакай малко — каза Панкбърн, като си придаде напълно безразличен вид. — Казваш, че са виждали само мъниста и тютюн. Много добре. Ето какво ще направим тогава. Те са намерили съкровището и ние трябва да им го измъкнем, като им предложим стоки за размяна. Събери настрани целия екипаж и им обясни, че трябва да проявяват интерес само към пенитата. Схващаш ли? Златните монети трябва да се посрещат с презрение, а сребърните да се приемат просто от снизхождение. Трябва да се искат само пенита.

Панкбърн взе ръководството на размяната. За пенито от носа на Едноокия даде десет пръчки тютюн. Сделката беше явна несправедливост, тъй като всяка пръчка струваше на Грийф един цент. Но срещу монетите от половин крона Панкбърн даде само по една пръчка. Наниза от лири не искаше и да погледне. Колкото повече отказваше, толкова повече Едноокия настояваше за размяната. Накрая, със сърдит и раздразнен вид, сякаш правеше голяма отстъпка, Панкбърн му даде две пръчки за наниза от десет лири.

— Свалям ти шапка — каза Грийф на Панкбърн същия ден на вечеря. — Много остроумно. Ти обърна стойностната система. Те ще си мислят, че пенитата са най-ценното им притежание, а лирите не струват нищо. Затова ще си пазят пенитата и ще ни принуждават да приемаме лири. Панкбърн, пия за твое здраве! Момче! Още една чаша чай за господин Панкбърн.