Пробуждането

Пробуждането 2

Кели Армстронг

За автора

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк Таймс - както с трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните автори на криминални и хорър творби в света - Шарлейн Харис, Лоръл К. Хамилтън и Ким Харисън.

Анотация

В „Пробуждането" - книга втора от трилогията „Най-тъмните сили", приключенията на Клоуи Сондърс продължават. Оказва се, че Клоуи е плод на научен експеримент - тя не само вижда призраци, но и умее да пробужда мъртвите. Животът и обаче е застрашен и то точно от онези, които са я използвали за опитите си. Заедно с тримата си приятели, които също са надарени със свръхестествени способности, Клоуи ще трябва да намери някой, който да и помогне да си спаси живота и да си върне свободата.

Когато вратата на килията ми изщрака и се отвори, първата мисъл, която прониза упоения ми мозък, беше, че Лиз е променила решението си и се е върнала. Но нима духовете отварят врати? Да, понякога ме молеха да отворя някоя, за да говоря със зомбито на мъртвец, притежавал свръхестествени способности и станал жертва на лудия учен, но те самите нямаха нужда да отварят врати.

В Лайл Хаус не бях единствената със свръхестествени способности. Саймън можеше да прави магии. Рей изгаряше хората с голи ръце. Дерек притежаваше нечовешки сили и свръхразвити сетива и очевидно, много скоро щеше да може да се превръща във вълк. Тори... е, не бях сигурна каква точно бе Тори -може би едно объркано дете, чиято майка, член на управата, я бе настанила в Лайл Хаус.

На Джулия

Когато вратата на килията ми изщрака и се отвори, първата мисъл, която прониза упоения ми мозък, беше, че Лиз е променила решението си и се е върнала. Но нима духовете отварят врати? Да, понякога ме молеха да отворя някоя, за да говоря със зомбито на мъртвец, притежавал свръхестествени способности и станал жертва на лудия учен, но те самите нямаха нужда да отварят врати.

Седнах в леглото, разтърках насълзените си очи и запремигвах в опит да пропъдя мъглата, останала в организма ми от приспивателните. Вратата остана открехната за миг. Свлякох се от леглото, преминах на пръсти по дебелия килим на наподобяващата хотелска стая спалня, като се молех някой да повика онзи в коридора, за да мога да избягам, преди тези хора да са започнали експериментите си с мен...

- Здравей, Клоуи - разцъфна във вежлива усмивка д-р Давидоф и широко отвори вратата.

Д-р Давидоф не беше много възрастен - може би петдесетгодишен, - но ако трябваше да му дам роля във филм, щеше да е на изкуфял учен с треперещи ръце. Сигурна бях, че ще работи усърдно над нея и ще я изиграе блестящо.

Жената зад него имаше шикозна руса прическа и носеше елегантен костюм. За нея ще е ролята на майката на най-противното момиче в класа. Което си е попадение право в десетката, защото и в действителност беше тя, майката на Виктория - Тори Енрайт, единственото момиче от Лайл Хаус, което не бяхме включили в плана си за бягство и с пълно основание, като се има предвид, че тъкмо тя бе една от причините да избягам от дома.

Майката на Тори носеше хартиена торбичка с логото на магазините „Мейсис", сякаш току-що бе свършила с покупките и на връщане се бе отбила, за да направи някой и друг ужасяващ експеримент, преди да се прибере у дома за вечеря.

- Сигурна съм, че имаш много въпроси, Клоуи - каза д-р Давидоф, когато седнах на ръба на леглото. - Тук сме, за да им отговорим. Но най- напред ще трябва и ти да ни помогнеш.

- Саймън и Дерек - изрече госпожа Енрайт. - Къде са?

Преместих поглед от нея към д-р Давидоф, който се усмихваше и кимаше окуражително с глава, сякаш не се съмняваше, че ще издам приятелите си.

Не съм проблемно дете. Никога не съм бягала от вкъщи. Никога не съм тропала с крак, не съм пищяла, че животът е несправедлив и искам изобщо да не съм се раждала. Винаги, когато баща ми казваше, че отново се местим и трябва да сменя училището, аз преглъщах през сълзи: „Ама, аз тъкмо си намерих приятели", кимах с глава и му казвах, че разбирам.

Приеми съдбата си. Надявай се на най-доброто. Бъди голямо момиче.

Сега, като погледнах назад и видях, че винаги съм правила онова, което се иска от мен, си дадох сметка, че отдавна съм се включила в играта. Когато възрастните ме галеха одобрително по главата и ми казваха, че вече съм пораснала, всъщност имаха предвид, че се радват, задето не съм пораснала достатъчно, за да задавам въпроси, да се съпротивлявам.

Гледах д-р Давидоф и госпожа Енрайт и си мислех за онова, което ми бяха сторили - бяха ме излъгали, бяха ме заключили тук - и вече ми се искаше да тропна с крак. Искаше ми се да крещя. Ала нямаше да им доставя това удоволствие.

Срещнах погледа на госпожа Енрайт и опулих очи:

- Искате да кажете, че още не сте ги открили?

Помислих си, че ще ме удари през лицето, ако в същия момент д-р Давидоф не беше вдигнал ръка.

- Не, Клоуи, не сме намерили момчетата - каза той. - Много сме загрижени за здравето на Саймън.

- Защото мислите, че Дерек ще го нарани, така ли?

- Не нарочно, разбира се. Знам, че Дерек е привързан към Саймън.

„Привързан" ли? Колко странна дума използва той. Дерек и Саймън бяха несъщи братя, но бяха много по- близки, отколкото всички кръвни братя, които познавах. Наистина, Дерек беше върколак, ала точно тази част от същността му винаги щеше да го възпира и нямаше да позволи Саймън да бъде наранен. Щеше да го защити на всяка цена - вече бях виждала да го прави.

Вероятно скептицизмът се бе изписал на лицето ми, защото д-р Давидоф поклати глава, сякаш изразяваше разочарованието си от мен.

- Добре, Клоуи. Щом като не споделяш загрижеността ни за Саймън, може би ще се разтревожиш за здравето му.

- К-какво з-за... - когато бях напрегната, започвах силно да заеквам, а не исках те да разберат, че са уцелили слабото ми място, затова заговорих по-бавно: - Какво му е на здравето?

- Състоянието му.

Очевидно, не само аз гледах твърде много филми. Ей сега щяха да ми кажат, че Саймън има някакво рядко заболяване и ако не вземе лекарствата си през следващите дванайсет часа, ще експлодира.

- Какво му е на състоянието?

- Страда от диабет - отговори д-р

Давидоф. - Нивата на кръвната му захар трябва да се следят и да се регулират.

- С някоя от онези тест-лентички ли? - изрекох бавно, докато в същото време трескаво мислех.

Саймън имаше навика да изчезва в банята преди хранене. Мислех си, че просто обича да си мие ръцете. Веднъж се сблъсках с него на вратата и го видях как бързо мушна малка черна кутийка в джоба си.

- Точно така - каза д-р Давидоф. - Ако се грижи добре за себе си, диабетът може лесно да се контролира. Ти не знаеше, защото нямаше нужда да знаеш. Защото Саймън води напълно нормален живот.

- С едно изключение - обади се майката на Тори.

Тя бръкна в хартиената си торба и измъкна от вътре малка раничка. Приличаше на раницата на Саймън, но не можех да се закълна, че е същата -може да са я купили отнякъде. Вярно е, че тя издърпа от нея суичъра на Саймън, ала той трябва да е оставил в стаята си в Лайл Хаус още цял куп дрехи. Колко му е да грабнат един пуловер?

После се появи скицник и комплект цветни моливи. Стаята на Саймън бе пълна с комикси, нарисувани от него. Ето пак - колко му е да.

Госпожа Енрайт разлисти скицника, като от време на време се спираше на някоя страница. Недовършените рисунки на Саймън. Той никога нямаше да ги остави.

Накрая госпожа Енрайт остави на масата едно електрическо фенерче. Същото, което той пъхна в торбата си, преди да излезем от Лайл Хаус.

- Саймън се подхлъзна, когато прескачаше оградата - каза тя. - Беше метнал раницата си през рамо и тя падна. Нашите хора бяха по петите му, така че трябваше да я изостави. Тук има нещо, от което той се нуждае много повече от дрехите и моливите си.

Тя отвори тъмносиня найлонова торбичка. Вътре имаше две спринцовки, които приличаха на писалки, първата беше пълна с някаква течност, а другата бе празна.

- Инсулинът, който трябва да замести веществото, което организмът на Саймън не може да произведе. Инжектира си го с тези спринцовки три пъти дневно.

- А ако не го направи?

Думата взе д-р Давидоф:

- Не искаме да те плашим и да те лъжем, че ако Саймън пропусне дори една-единствена инжекция, ще умре. Но той вече пропусна сутрешната и сега сигурно се чувства замаян. До утре ще започне да повръща. След два-три дни ще изпадне в диабетна кома.

Той взе торбичката от ръката на торината майка и я постави пред мен.

- Трябва да му я занесем. Но за да го направим, ще се наложи да ни кажеш къде се намира.

Съгласих се да опитам.

В един добър сценарий главната героиня никога не постига целите си още от първия път. Тя трябва да си начертае план, да се натъкне на

препятствие, да го заобиколи, да се сблъска с друго, да потърси друг път,

после с трето, пак да заобиколи. Едва когато изгради характера си и стане

силна, тя може да заслужи наградата и да успее.

Моята история бе започнала да се вмества в този отдавна доказал се модел. Поне доколкото можеше да се вмести история, измислена от ученичка по киноизкуство. Или, поточно, от бивша ученичка по киноизкуство. Клоуи Сондърс, петнайсетгодишна, която иска да стане следващия Стивън Спилбърг, и чиито мечти да пише и режисира касови холивудски филми рухнаха в деня, в който получи първата си менструация и заживя живот, какъвто някога си бе представяла, че ще заснеме с кинокамера.

Тъкмо тогава започнах да виждам духове. След странното си поведение в

училище бях откарана от мъжете с бели престилки в дом за групово

пребиваване на психически разстроени деца. Работата е там, че аз наистина виждах духове. При това, в Лайл Хаус не бях единствената със свръхестествени способности.

Саймън можеше да прави магии. Рей изгаряше хората с голи ръце. Дерек притежаваше нечовешки сили и свръхразвити сетива и очевидно, много скоро щеше да може да се превръща във вълк. Тори... е, не бях сигурна каква точно бе Тори - може би едно объркано дете, чиято майка, член на управата, я бе настанила в Лайл Хаус.

Саймън, Дерек, Рей и аз осъзнахме, че въдворяването ни на едно и също място не е никакво съвпадение и затова се махнахме от дома. Двете с Рей се оказахме разделени от момчетата и след като избягахме при леля ми Лорън - човекът, на когото вярвах най- много, - се озовах тук, в нещо като лаборатория, ръководена от същите хора, които притежаваха и Лайл Хаус.

Сега те очакваха от мен да им помогна да заловят Саймън и Дерек.

Е, време е да ви представя и някои от спънките, с които се сблъсках. Затова, като истински разказвач на приказки, аз казах на д-р Давидоф къде да намери Саймън и Дерек.

Първа стъпка: установяване на целта.

- Двете с Рей трябваше да се крием, а момчетата изостанаха, за да ви

заблудят с магиите на Саймън - признах на д-р Давидоф. - Рей тичаше пред нас и не чу, но в последната секунда Саймън ме дръпна и ми каза, че ако се разделим, ще се срещнем по-късно на едно определено място.

Втора стъпка: установяване на препятствието.

- Къде е това място ли? Това е проблемът. Аз не знам къде е. Говорихме, че имаме нужда от сборен пункт, но всичко се завъртя тъй лудешки! Просто решихме да избягаме, а Дерек заяви, че трябва да го направим същата нощ. Момчетата сигурно са избрали мястото и са забравили, че не са ми го съобщили.

Трета стъпка: описание на обиколния маршрут.

- Всъщност, имам някаква представа - говорихме за някои места. Едно от тях трябва да е било сборният пункт. Бих могла да ви помогна да го намерите. Момчетата ще гледат за мен, така че вероятно ще се крият, докато не се убедят, че съм аз.

Вместо да бягам от тук, по-добре щеше да бъде, ако ги накарам да ме изведат навън и да ме използват за примамка. Ще изброя няколко места, за които никога не сме говорили с момчетата, така че няма да има опасност да ги заловят. Планът ми беше блестящ.

Реакцията?

- Ще го имаме предвид, Клоуи. Но засега ще ни кажеш за кои места става въпрос. Щом стигнем там, имаме начин да открием момчетата.

Препятствия. Те са основна част от процеса. Но какво се получи в действителност? Чист провал.

Д-р Давидоф и майката на Тори взеха списъка с измислените от мен места и излязоха, като не ми дадоха нищо в замяна - нито отговори, нито направиха някакъв намек защо са ме затворили тук и какво ще стане с мен.

Седях, кръстосала крака на леглото си, и се взирах в колието, което държах в ръце, сякаш то беше кристална топка, която можеше да ми даде отговор на всички въпроси. Мама ми го бе дала, когато бях дете и виждах „караконджули" - духове, както вече знам. Каза, че медальонът ще ги възпира и те наистина спряха да ме навестяват. Винаги съм си мислела, че, както казва татко, тези неща са на психологическа основа. Вярвах, че няма да се появяват и те не се появяваха. Но сега не бях толкова убедена.

Дали мама е знаела, че съм некромант¹? Би трябвало, ако ми се е предало по наследство от нея. Наистина ли колието възпира духовете? Ако е така, силата му сигурно е отслабнала. Дори самият медальон изглеждаше странно - можех да се закълна, че яркочервеният камък бе станал възморав. Едно беше сигурно обаче - той не можеше да отговори на моите въпроси. Трябваше да си отговоря сама.

1 Човек, който може да призовава духове и да общува с мъртвите. - Б. пр.

Отново си сложих колието на шията. Каквото и да искаха от мен доктор Давидоф и останалите, то не беше нещо добро. Никой не заключва децата, на които иска да помогне.

Нямах намерение да им кажа как да открият Саймън. Ако той имаше нужда от инсулин, Дерек щеше да му го набави дори ако се наложеше да влезе с взлом в някоя аптека.

Трябваше да се съсредоточа върху задачата да измъкна себе си и Рей от тук. Ала това не беше Лайл Хаус, където единственото препятствие между мен и свободата бе охранителната система. Макар спалнята ми да приличаше на стая в хубав хотел - с двойно легло, килим на пода, фотьойл, писалище и собствена баня, - в нея липсваха прозорци, а от вътрешната си страна вратата нямаше дръжка.

Бях се надявала, че Лиз ще ми помогне да избягам. Моята съквартирантка в Лайл Хаус, Лиз, не беше успяла да излезе жива оттам, и когато се озовах тук, аз призовах духа и с надеждата, че ще ми помогне да намеря изход. Имаше само един проблем. Лиз не осъзнаваше, че е мъртва. Съобщих и го по възможно най-внимателния начин. Тя подскочи, нарече ме лъжкиня и изчезна. Може би гневът и вече се бе поохладил. Съмнявах се, ала не

можех да чакам. Трябваше да се опитам да я призова отново.

Подготвих се за сеанса. Този момент бе толкова неубедителен, че никога нямаше да го използвам в мой филм. Без пукащи свещи, които да хвърлят призрачни сенки върху стените, без прашни черепи, подредени в ритуален кръг, без потири, за които зрителите знаят, че са пълни с червено вино, но тайничко се надяват да е човешка кръв.

Нима опитните некроманти използват свещи и тамян? От малкото, което бях научила за света на свръхестественото, разбрах, че някои от нещата, които виждаме във филмите, са истина. Може би далеч в миналото хората са знаели за некромантите, за вещиците и върколаците и сценариите се основават, макар и бегло, върху стари истини?

Моят метод - ако изобщо бих могла да го нарека така, тъй като го бях използвала само два пъти - се базираше на опита, грешките и няколкото съвета, дадени ми неохотно от Дерек. Като момче, което, макар и едва на шестнайсет, изучаваше предмети на ниво колеж, Дерек обръщаше голямо внимание на достоверността на фактите. Ако не бе сигурен в нещо, изобщо не си отваряше устата. Ала когато го притиснах, ми призна, че доколкото знае, некромантите призовават духове в два случая: когато се намират на гроба на мъртвеца, или като използват негова лична вещ, така че седнах на пода с кръстосани крака и суичъра на Лиз в ръце.

Представих си Лиз, представих си и себе си, как я издърпвам от чистилището. В началото не се напрягах много силно. Последният път, когато съсредоточих всичките си сили, за да призова един дух, бях призовала цели два наведнъж и ги бях запокитила в мъртвите им и погребани тела. Сега не се намирах на ничий гроб, което не означаваше, че някъде тук няма трупове. Така че отначало поддържах ниско нивото на енергията, като постепенно го увеличавах, съсредоточавах се все повече и повече, докато...

- Какво по.? Хей, коя си ти?

Ококорих очи. Пред мен стоеше тъмнокосо момче приблизително на моята възраст; то имаше осанката, външността и арогантно вирнатата брадичка на футболна звезда. Нима бе съвпадение да открия духа на друго дете на това място? В главата ми се прокрадна едно име - името на едно от децата, обитавали Лайл Хаус, което бе отведено от там преди моето пристигане и за което се предполагаше, че е било изпратено в психиатрична клиника, също като Лиз.

- Брейди? - предпазливо попитах аз.

- Да, но аз не те познавам. Не познавам и това място.

Той се завъртя и огледа стаята, после потърка тила си. Щях да го попитам дали е добре, но се спрях. Разбира се, че не е добре. Мъртъв е. Като Лиз. Мъчително преглътнах.

- Какво е станало с теб? - попитах тихо.

Той подскочи, сякаш гласът ми го стресна.

- Има ли още някой тук? - попитах с надеждата, че е усетил присъствието на Лиз отвъд границата, през която аз не бих могла да я видя.

- Струва ми се, че чух. .. - той ме гледаше изучаващо със свъсени вежди. - Ти ли ме доведе тук?

- Аз. не исках. Но. след като вече си дошъл, можеш ли да ми кажеш. ?

- Не. Нищо не мога да ти кажа. - Той изправи рамене. - Независимо за какво искаш да говорим, не проявявам интерес.

Извърна поглед встрани, твърдо решен да не проявява интерес. Щом започна да избледнява, бях готова да го пусна да си отиде. Да почива в мир. После се замислих за Рей, за

Саймън и за Дерек. Ако не получех желаните отговори, можеше да се срещнем с Брейди на оня свят.

- Казвам се Клоуи - побързах да се представя аз. - Приятелка съм на

Рей. От Лайл Хаус. Бях с нея там, след като ти.

Той продължаваше да избледнява.

- Почакай! - извиках аз. - М-мога да го докажа. Спомни си дните в Лайл Хаус. Опитал си да се спречкаш с Дерек и Саймън те е отстранил. Без да те докосне. Използвал е магия.

- Магия ли?

- Специално заклинание, с което отблъсква противника. Саймън е магьосник. Всички деца в Лайл Хаус.

- Знаех си. Наистина знаех. - Той се материализира отново и изруга под носа си. - През цялото време се мъчеха да натикат диагнозите си в гърлото ми, а аз им казах къде да си ги заврат, но не можех нищо да докажа.

- Съобщил си на сестрите за случката със Саймън, нали?

- Сестри ли? - изсумтя той. - Елитни охранители. Поисках да говоря с

истинския шеф - Давидоф. Те ме заведоха на среща с него на едно друго място, което приличаше на склад.

Описах му какво представлява сградата отвън.

- Да, същата. Вкараха ме вътре и. - лицето му се изкриви и той започна

да си спомня. - Дойде някаква жена и ме заговори. Русокоса. Каза, че е лекар. Белоус? Или Фелоус?

Леля Лорън. Сърцето ми щеше да изскочи.

- И тази жена, д-р Фелоус.

- Настояваше да кажа, че Дерек е започнал пръв. Че ме е заплашил, че ме е ударил, блъснал, и тъй нататък. Замислих се. Щеше да е малкото ми отмъщение заради отношението на тоя тъпак, с което трябваше толкова дълго да се примирявам. Само се будалках с него, когато Саймън се нахвърли срещу мен и ме размаза с онова заклинание.

Във версията, която ми бяха разказали, тъкмо Брейди се бе нахвърлил на

Дерек. Това дало повод на Саймън да се намеси, защото последния път, когато Дерек замахнал срещу някого, счупил гръбнака на хлапето.

- Значи д-р Фелоус е настояла да кажеш, че Дерек е започнал боя.

- Нямаше да го направя. Той щеше да ми го върне, а не ми трябваха други проблеми. И тогава се намеси Давидоф. Изведе я от стаята, но аз чувах как я навиква в коридора. Тя продължаваше да настоява, че Дерек е напаст и че единствената причина, поради която Давидоф го държи в дома, е защото не иска да си признае, че е направил грешка, като е включил и неговия тип.

- Тип ли?

- В експеримента.

Мраз прониза сърцето ми.

- К-какъв експеримент?

Брейди сви рамене.

- Каза само това. Давидоф и нареди да тръгва. Заяви, че е сгрешил с другите и че Дерек е различен.

„Другите? Дали е имал предвид другите върколаци? Или другите субекти от експеримента? Дали и аз не бях също такъв субект?"

- Споменаха ли.? - започнах аз.

Той извърна глава на една страна, сякаш гледаше нещо с крайчеца на

окото си.

- Какво има? - попитах.

- Не го ли чуваш? Ослушах се.

- Кое?

- Шепота.

- Може би е Лиз. Тя.

Брейди се вкамени. Подбели очи. После главата му се върна в предишното положение, жилите на врата му изкочиха навън, костите му изпукаха. Гърлото му се сви в спазъм и нещо вътре в него загълголи. Аз инстинктивно се втурнах на помощ. Ръцете ми преминаха през него, но усетих топлината на тялото му - изпепеляваща топлина, която така ме изненада, че паднах по гръб.

Когато дойдох на себе си, Брейди се беше успокоил. Брадичка му бе наведена, разкършваше раменете си, сякаш се е схванал. Погледна надолу към мен. Тъмните му очи горяха с жълтооранжев пламък. Мраз пропълзя от гърдите към гърба ми.

- Изплаши ли се, детенце? - гласът, който излизаше от устата на Брейди, принадлежеше на жена, при това беше висок и ясен, почти момичешки. - Имаш изключително добре развити инстинкти, но няма защо да се страхуваш от мен.

- К-къде е Брейди?

Тя наведе поглед към тялото, в което бе влязла.

- Харесваш ли го? Хубав е, нали? Всички творения на д-р Лайл са много хубави. Съвършени топки от съвършена енергия, готова да изригне.

За миг „Брейди" застана пред мен, лицето му се надвеси над моето, обля ме с горещия си изпепеляващ дъх, който имаше удивително сладък аромат. Оранжевите очи се впиха в моите, зениците се свиха като на котка.

- Момчето не може да ти помогне, детенце. Но аз мога. Трябва само да.

Ирисите и се извърнаха навътре и потъмняха, станаха кафяви като очите на Брейди, после отново пожълтяха и тя изръмжа:

- Дърпат го назад. Призови ме, детенце. Побързай.

- Да те п-призова.

- Призови ме. Аз мога.

Очите и отново се обърнаха, ръмжането стана по-дълбоко, прозвуча нечовешки - един звук, който накара кръвта ми да замръзне във вените. Отстъпих назад и се блъснах в стената.

- Призови ме - повтори тя, гласът и стана дрезгав и дълбок като този на Брейди. - Мога да отговоря на всичките ти въпроси. Призови ме.

Образът на Брейди затрептя, после се сви като картина на телевизионен екран, когато издърпаш електрическия кабел от контакта. Блесна бяла светлина и него вече го нямаше. Стори ми се, че на вратата се почука, ала не можех да помръдна -взирах се в пространството, където допреди малко беше образът на Брейди.

Вратата се отвори, влезе д-р Давидоф и ме намери залепена за стената.

- Клоуи?

Залитнах напред, като потърквах предмишниците си.

- Клоуи?

- П-паяк - посочих към леглото. - П-пропълзя ей там.

Д-р Давидоф подтисна усмивката си.

- Не се страхувай. Ще изпратя някого да почисти, докато ни няма. Отиваме на разходка. Време е да направиш една истинска обиколка и да получиш истински отговори.

Докато вървях след д-р Давидоф надолу по коридора, се опитвах да се отърся от мислите си за онова, което се случи в стаята ми. Бях некромант: моята единствена специалност бяха духовете. Така че, онова сигурно беше дух, независимо колко силно инстинктите ми се съпротивляваха срещу подобна вероятност. Единственото, в което бях сигурна бе, че никак не бързах да се върна отново там.

- Е, Клоуи. - д-р Давидоф спря и забеляза как търкам настръхналата кожа на ръцете си. - Студено ли ти е? Ще наредя да включат отоплението в стаята ти. За нас е много важно да се чувстваш удобно.

Продължихме разходката си.

- Но не става въпрос само за физическо удобство, нали? - додаде той. -Душевното удобство е също толкова важно, та дори повече. Чувството за сигурност. Знам, че си разстроена и объркана и че когато отказахме да отговорим на въпросите ти, ти се почувства още по-зле.

Горяхме от желание да видим местата, които фигурираха в списъка ти.

Не беше отсъствал дълго, така че не беше успял да посети местата, които му описах и които бяха разположени на километри от тук. Знаех много добре какво е искал да провери: дали Рей ще потвърди разказа ми. Ще го

потвърди. Тя не знаеше къде е сборният ни пункт, бях и казала само, че по-късно момчетата ще се срещнат с нас.

Д-р Давидоф отвори една врата в дъното на коридора. В нея беше охранителният център и стената бе покрита с плоски монитори. Младият мъж, който седеше на стола, се извъртя, сякаш бе сгащен да се рови в порнографски сайтове.

- Защо не отидеш да си вземеш кафе, Роб? - попита д-р Давидоф. - Ние ще поемем дежурството ти.

Когато охранителят излезе, той се обърна към мен.

- По-късно ще разгледаш останалата част от сградата. Засега - той махна с ръка към екраните - смятай това за предварителна обиколка.

Нима си мислеше, че съм толкова глупава? Знаех какво искаше да направи: да ми покаже колко добре пазено е това място, в случай че планирам още едно бягство. Ала в същото време ми предоставяше възможност да разбера срещу какво се изправям.

- Сама виждаш, че в стаята ти няма камера - каза той. - Нито в останалите спални. Само в коридора.

Две камери в коридора, по една във всеки край. Хвърлих поглед към другите екрани. Някои прехвърляха образа от една камера на друга, като даваха изглед от всички възможни ъгли към коридорите и входовете. Две от тях показваха лабораториите - в тях нямаше хора, а светлината беше мъждива, вероятно защото бе неделя.

Върху бюрото се мъдреше монитор от по-старите модели, от който излизаха кабели във всички посоки, сякаш бе инсталиран набързо. Малкият екран бе черно-бял и показваше помещение, подобно на склад - всички кашони бяха избутани встрани, покрай стените. Зърнах гърба на момиче, седнало в пуф- кресло.

Беше потънала в него, протегнала обутите си с кецове крака до конзола за игри, къдриците и падаха върху облегалката на креслото. Приличаше на Рей. А може би беше друго момиче, което ми показваха, за да ме убедят, че тя е добре, че си играе, че не я държат заключена, че е спокойна.

Момичето в пуф-креслото се протегна да си вземе газираната напитка и тогава видях лицето и. Беше Рей.

- Да, Рей ни каза, че тази игра отдавна е излязла от мода. Ала когато обещахме да я заменим с игра последен модел, тя отказа.

Докато говореше, той не откъсваше поглед от екрана. Изражението на лицето му излъчваше... привързаност. Колкото и да бе странно, думата, която той бе използвал по отношение на Дерек, тук пасваше отлично.

Щом се обърна към мен, лицето му се промени, сякаш казваше: „Много те харесвам, Клоуи, но ти не си Рейчъл." И аз. се смутих. Дори малко се засегнах, сякаш част от мен все още искаше да му се харесам.

Той посочи към екрана.

- Както сама виждаш, не бяхме готови да ви приемем тук, деца, но се приспособяваме. Няма да стане уютно като в Лайл Хаус, но вие петимата ще се чувствате удобно, може би дори по-удобно, отколкото в дома, тъй като ще избегнем всяка погрешна интерпретация на фактите.

Ние петимата ли? Това трябваше да означава, че няма намерение да „убие Дерек като бясно куче", както искаше леля Лорън. Въздъхнах с облекчение.

- Аз не се извинявам, Клоуи - продължи д-р Давидоф. - Може би трябва, но ние бяхме убедени, че Лайл Хаус е най-доброто решение.

Покани ме с жест да седна. В стаята имаше два стола - един за охранителя и друг, който стоеше до стената. Щом се насочих към него, столът внезапно се търкулна от мястото си и се спря точно пред мен.

- Не, не е дух - каза д-р Давидоф. - Те не могат да придвижват предмети в нашия свят, освен ако не са от онзи особен тип - духовете Агито.

- Кои духове?

- Агито. От латински е и означава „да придвижиш нещо". Полудемоните се проявяват в много видове, както сама ще откриеш. Силата „Агито", както предполага и самото наименование, означава „телекинеза".

- Да движиш предметите със силата на ума си.

- Много добре. И тъкмо един такъв Агито приближи стола, при това е пред теб от плът и кръв.

- Вие?

Той се усмихна и за миг маската на треперещия немощен стар глупак се разпадна и аз зърнах под нея истинския човек. Видях гордост и арогантност, все едно мой съученик е получил на контролното си шест плюс и заявява: „Опитай се да ме надминеш."

- Така е, имам свръхестествени дарби, както и почти всички, които работят тук. Знам какво си мислиш. Че сме хора, които са разкрили способностите ви и искат да разрушат онова, което не разбират, като в комиксите.

- Х-мен.

Не знам кое беше по-стряскащо: че д-р Давидоф и колегите му имат

свръхестествени способности, или представата как този прегърбен непохватен човек чете „Х-мен". Дали като малък се е вълнувал от комиксите и си е фантазирал, че учи в Училището на професор Екзевиър за даровити младежи²?

Дали това означаваше, че леля Лорън е некромант? Че и тя вижда духове?

Преди да успея да задам някакъв въпрос, той продължи:

- Групата „Едисън" е сформирана преди осемдесет години от хора със свръхестествени способности. И колкото и да се е разрастнала през всичките тези години, тя все още се ръководи от хора със свръхестествени способности и е за хора с такива способности, посветена е на задачата да подобри живота на такива като нас.

- Групата „Едисън" ли?

- Наречена е на името на Томас Едисън.

- Изобретателят на електрическата крушка?

- Известен е най-вече с това си изобретение. Негово дело е и прожекционният апарат, за който точно ти си му благодарна, убеден съм. И все пак ти, Клоуи, реализира нещо, за което той е мечтал, но така и не го е постигнал.

Драматична пауза.

- Общуваш с мъртвите.

- Томас Едисън е искал да разговаря с мъртъвци?

- Вярвал е в живота след смъртта и е искал да научи за него, не чрез сеанси и спиритисти, а с помощта на науката. Предполага се, че по времето, когато е починал, той е разработвал такъв апарат - телефон за разговор с отвъдното. Но не открили никакви схеми.

Д-р Давидоф се усмихна съзаклятнически:

- Поне официално. Взехме неговото име, защото и ние като него използваме научния подход при изследването на паранормалните явления.

Да подобрят живота на хората със свръхестествени способности чрез науката. Къде ли го бях чувала? Само след миг си спомних и когато си спомних, потръпнах.

Духовете, които бях събудила в мазето на Лайл Хаус твърдяха, че са били субекти в експерименти, извършвани от магьосник на име Самюъл Лайл. Признаха, че отначало се съгласили доброволно, защото им обещали по-добър живот. Ала вместо да заживеят по-хубаво, те свършили като опитни мишки, пожертвани заради виденията на безумец, както бе уточнил единият от духовете. А онова нещо в стаята ми, бе нарекло Брейди - и, доколкото си

спомням, самата мен - „творения" на Самюъл Лайл.

- Клоуи?

- С-съжалявам. Аз просто.

- Уморена си, мога да си представя, цяла нощ си била на крака. Искаш

ли да си починеш?

- Не, д-добре съм. Просто. И как точно се вместваме ние в картинката?

А Лайл Хаус? Всичко е част от някакъв експеримент, нали?

² Училището, в което в серия американски комикси се обучават и тренират младежи мутанти, наречени „Х-мен". - Б. пр.

Той вирна брадичка - не много, но достатъчно, за да ми даде да разбера, че съм го хванала неподготвен и че това никак не му харесва. Приятна усмивка изтри предишното му изражение и той се отпусна на стола.

- Това наистина е експеримент, Клоуи. Знам как ще прозвучи, но те уверявам, че не правим проучването насила и използваме само психологическа терапия, щадяща субектите.

„Щадяща"? Нямаше нищо щадящо в случилото се с Лиз и Брейди.

- Добре, значи сме част от експеримента. - казах.

- Да притежаваш необичайни способности е едновременно благодат и проклятие. Съзряването е най-трудният период за нас, защото тъкмо тогава способностите ни се проявяват. Според една от теориите на групата „Едисън" е по-добре е децата ни да не знаят какво ги очаква в бъдеще.

- Да не знаят, че притежават свръхестествени способности?

- Да. Да ги оставим да растат като обикновени хора, да се претопят в обществото на нормалните хора и да не се безпокоят за предстоящата промяна. Ти и останалите сте част от това изследване. При повечето случаи методът ни проработи. Но при други, като теб например, способностите се проявиха твърде бързо. Трябва да ви разкрием истината и да се уверим, че междувременно няма да нараните себе си, или някого другиго.

Въдворяват ни в дом за групово пребиваване и твърдят, че сме побъркани, така ли? Дрогират ни? Няма логика. Ами Саймън и Дерек, които знаят какви са? Как биха могли да са част от това изследване? Но пък Дерек очевидно бе част от него, ако казаното от Брейди е истина.

Ами онова нещо, което ни нарече „творения на д-р Лайл"? Ами Брейди и Лиз, завинаги премахнати от това „изследване"? Убити. Нима субект, който не реагира добре на „щадящата психологическа терапия", трябва да бъде убит?

Непрекъснато ни лъжеха. Нима очаквах този път да казват истината? Ако исках да чуя истината, трябваше да направя само едно и аз го правех. Търсех собствени отговори.

Затова оставих д-р Давидоф да си бръщолеви, да ми разказва за изследването, за другите деца, за това как ще ни „оправят" и за нула време ще излезем на свобода. Усмихвах се и кимах с глава, докато в същото време кроях планове.

Когато д-р Давидоф свърши с рекламата, ме отведе да видя Рей, която все още беше в помещението приспособено за игри, погълната от серията за Зелда. Той отвори вратата и ме покани да вляза, после я затвори и ни остави насаме.

- Край на игрите, така ли? - обърна се бавно към вратата Рей. - Нека само довърша.

Като ме видя, тя скочи на крака и изпусна конзолата за управление на пода. Прегърна ме, после се отдръпна назад.

- Ръката ти - каза тя. - Заболя ли те.?

- Не, превързана е. Трябваше да я позашият.

- Ох!

Рей ме разгледа обстойно и рече:

- Имаш нужда от сън, момиченце. Бледа си като мъртвец.

- Некромантските ми гени избиват навън.

Тя се засмя и пак ме прегърна, преди да се върне и отново да потъне в пуф-креслото. Въпреки дългата нощ, в която не спряхме да бягаме, Рей изглеждаше добре. Но пък Рей бе от онези момичета, които винаги изглеждат добре - съвършена чиста кожа с цвят на мед, очи с цвят на мед и дълги къдрици, които на слънчева светлина също грееха с меден отблясък.

- Издърпай един кашон. Бих ти предложила стол, но напоследък декораторите. - подбели очи тя. - Толкова са бавни. Ала след ремонта няма да можеш да познаеш мястото. Стереосистеми, дивиди, компютър столове. А още от утре ще разполагаме с Уий³.

- Наистина ли?

- Ами, да. Казах им: „Хора, щом като аз ви помагам във вашето

изследване, очаквам малко обич в замяна. А игралните конзоли само ще допринесат за това."

- Не помоли ли и за по-голям телевизор?

- Трябваше. След като се оляха в Лайл Хаус, сега ще си изпочупят краката да ни направят щастливи. Много ще ни разглезят. Ние, разбира се, сме го заслужили.

- Така е.

Тя се ухили и лицето и светна.

- Чу ли? Аз съм полудемон. Екзост-Екзустио. Най-висшата степен

огнен демон, който съществува. Страхотно, нали?

Да си полудемон наистина беше страхотно. Но да си опитна мишка, която живее на ръба на унищожението? Определено не. Колкото и да исках да и кажа истината, не можех да го направя. Още не.

Предишната нощ Рей лежеше на леглото си в Лайл Хаус и се опитваше да запали клечка кибрит с голи ръце в отчаяно търсене на доказателство, че притежава свръхестествени способности. А сега бе открила, че е особен вид полудемон. Това бе важно за Рей, макар да не разбирах защо - просто трябваше да го приема, докато получа повече доказателства, че това не е най-хубавото, което би могло да и се случи.

- И знаеш ли какво още? - попита тя. - Показаха ми снимки на майка ми. Истинската ми майка. Не и на баща ми, разбира се, който е демон. Малко е стряскащо като си помислиш. Демоните не са точно. - За първи път очите и потъмняха от тревога. Тя премигна, за да отпъди облаците. - Но д-р

Давидоф твърди, че това не те прави лош или зъл. Майка ми ли? Казвала се e Джасинда. Не е ли красиво име?

Отворих уста да се съглася с нея, но тя продължи да бърбори развълнувано.

- Навремето е работила тук, като бащата на Саймън. Имат нейни снимки. Била е изумителна. Като модел. А д-р Давидоф казва, че дори биха могли да я открият и че ще се опитат да я намерят. Заради мен.

- Ами, осиновителите ти?

Облакът отново се спусна, този път остана по-дълго в очите и и ме накара да се почувствам зле, защото само аз можех да я сваля на земята. Първо трябваше да съобщя на Лиз, че е мъртва, после трябваше да накарам Брейди да си спомни последната вечер в дома, а накрая трябваше да напомня на Рей за родителите и. Мъчех се да намеря отговори, които да помогнат на всички ни. Не можех да и спестя жестоката истина.

Само след миг Рей каза:

- Те нямат свръхестествени способности.

- О!

- Не. Обикновени хора са. - Думите и прозвучаха неприятно. –

³ От английски Wii - петата домашна игрална конзола, произведена от Нинтендо. - Б. пр.

Казват, че когато майка ми си тръгнала оттук, скъсала всички връзки с групата. И не знам защо, но е трябвало да ме дадат за осиновяване. Д-р Ди твърди, че сигурно е станала грешка. Джасинда ме е обичала. Не би ме дала на други хора. Каза още, че онази история, която осиновителите ми бяха разказали, как майка ми не била в състояние да ме гледа, е чиста лъжа и че ако групата „Едисън" бе разбрала за осиновяването ми, щели да ми намерят родители като нас. Но когато открили следите ми, било твърде късно, затова само са ме наблюдавали отдалече. Щом разбрали, че имам проблеми, те открили осиновителите ми и предложили да ме настанят безплатно в Лайл Хаус. Обзалагам се, че са изминали седмици, преди моите хора изобщо да забележат, че не живея вече при тях и тогава са въздъхнали с облекчение.

- Не разбирам...

- Живях в Лайл Хаус близо месец. Знаеш ли колко пъти ме посетиха родителите ми? Колко пъти ми позвъниха по телефона? - Тя вдигна палеца и показалеца си и изобрази една нула във въздуха.

- Може да не са им разрешили да те посетят. Може да са ти изпращали

съобщения, които не са стигнали до теб.

Тя сбърчи нос.

- Как така не са стигали до мен?

- Осиновителите ти не са притежавали свръхестествени способности. Ако се бяха намесили, само са щели да усложнят нещата.

Тя се замисли над думите ми и погледът и стана някак далечен. После в очите и проблесна искра - надеждата, че е станала някаква грешка, че единствените родители, които някога е познавала не са я изоставили.

Рязко поклати глава.

- Не. Правех бели и мама с радост се е отървала от мен. - Тя впи пръсти в пуф-креслото, после ги отпусна и приглади с ръка гънките върху него. - Така е по-добре. Аз съм по- добре така.

По-добре и беше да е много специален полудемон, тръгнал по нов път, отколкото обикновено момиче с обикновен живот при обикновени родители. Протегнах ръка и взех конзолата за играта

- Докъде си стигнала?

- Решила си да ме победиш, а, момиченце?

- Точно така.

Обядвах заедно с Рей. Пица. За разлика от Лайл Хаус, тук се стараеха по-скоро да сме доволни, отколкото да ни осигуряват здравословно хранене.

Може би нямат намерение да ни оставят живи?

Докато разговарях с Рей и слушах развълнувания и глас, аз се дистанцирах от усещането за болка и предателство и се изправих пред реална и твърде тревожна вероятност.

Ами ако грешах? За всичко?

Нямах никакви доказателства, че тези хора тук са убили Лиз и Брейди. Лиз бе „сънувала", че се намира в болнична стая със завързани ръце и крака. Може би е загинала в автомобилна катастрофа на път за насам. Или пък се е самоубила през онази нощ. Възможно е да са я убили по невнимание, докато са се мъчели да я озаптят.

Нима и Лиз, и Брейди са загинали съвсем случайно, след като и двамата са напуснали Лайл Хаус?

Звучеше ми неправдоподобно.

Рождената майка на Рей и бащата на Саймън са работили за групата „Едисън", но и двамата са избягали, като са взели децата субекти със себе си.

Не, тук определено нещо не беше наред. Имах нужда от отговори, но нямаше да ги получа, ако остана заключена в клетката си. Пък и нямах никакво желание отново да срещна онова нещо в стаята.

Тъкмо си го помислих и д-р Давидоф дойде да ме отведе обратно. Вървях след него по коридора и си блъсках главата да измисля някакво извинение, за да отида другаде, в друга част от сградата, и да добавя още подробности към картата, която мислено рисувах.

Хрумна ми да помоля да говоря с леля Лорън. Ще трябва да се престоря, че съм и простила, задето през целия ми живот ме бе лъгала, предавала и ме бе подхвърлила на произвола на съдбата в групата „Едисън". Не бях чак толкова добра актриса. А леля Лорън не беше чак толкова глупава. Имаше причина, задето не е дошла да ме види. Изчакваше да мине време и да дойде моментът, в който ще се почувствам самотна, ще ми се иска да видя познато лице. Дотогава щеше да стои настрана.

Имаше още един човек, с когото можех да поискам да говоря.

Мисълта за този човек накара кожата ми да настръхне, както стана при мисълта да видя леля Лорън. Но имах нужда от отговори.

- Д-р Давидоф? - обадих се аз, щом се приближихме до вратата.

- Да, Клоуи?

- Тори тук ли е?

- Да.

- Мислех си. Иска ми се да я видя, да се уверя, че е добре.

Д-р Давидоф оцени искането ми като „превъзходна идея", а това означаваше, че нямаше и представа за моето прозрение: тъкмо Тори им бе казала за нашето бягство. Колкото до по-подробното оглеждане на това място, планът ми не проработи толкова успешно. Нейната килия се оказа през няколко врати от моята.

Докторът ме въведе вътре и заключи вратата. Щом резето падна, аз се промъкнах обратно, готова да се разпищя при най-малката опасност. При последната ни среща на четири очи с Виктория Енрайт, тя ме удари с тухла, завърза ме и после ме остави сама в непрогледния мрак на подземието. Ето защо е разбираемо, че тази заключена врата ме безпокоеше толкова много.

Единствената светлина в стаята идваше от будилника до леглото.

- Тори?

От матрака се надигна фигура - късата и коса бе щръкнала и образуваше ореол около главата и.

- Хм. Предполагам, че щом конското не помага, винаги могат да прибягнат до изтезания. Кажи им, че ще се предам, стига да те разкарат оттук. Моля те.

- Дойдох, за да.

- Позлорадстваш?

Пристъпих към нея.

- Така е. Дойдох, за да позлорадствам. Хубавичко да ти се посмея, задето и теб те държат под ключ, както и мен.

- Само да те чуя да казваш „заедно се забъркахме в това", ще побеснея.

- Хей, изобщо нямаше да сме в това положение, ако не ни беше издала на сестрите. Само дето не ти хрумна, че и теб могат да заключат, нали? На това вече му казвам „тъжна ирония на съдбата".

Миг мълчание. Последва остър смях.

- Нима мислиш, че аз ви издадох? Ако знаех, че ще бягате, щях да ти помогна да си събереш багажа.

- Но не и ако си тръгвах заедно със Саймън.

Тя провеси краката си от едната страна на леглото.

- Значи така: в пристъп на ревност съм попречила на плановете ви и правя така, че да изпратят теб и момчето, което ме отхвърли, в психиатрична клиника? В кой филм си го гледала?

- В същия, в който мажоретката тресва новодошлата по главата с тухла и я оставя да лежи на тясно в мазето.

- Аз не съм мажоретка - тя просъска думите с такава злоба, сякаш я бях нарекла с мръсно име. -

Щях да те изведа след вечеря, но Не- толкова-чаровният принц пръв се добра до теб. - Тя стана от леглото. - Саймън ми харесваше, но нито едно момче не заслужава да се унижавам заради него. Иска ти се да обвиниш някого? Погледни в огледалото. Ти си тази, която забърка кашата. Ти с твоите призраци. Ти си виновна, задето изгониха Лиз, ти вкара Дерек и мен в беля.

- Ти сама се вкара в беля. Не съм направила нищо.

- Да бе, не си.

Тя пристъпи към мен. Кожата и изглеждаше жълта, а около кафявите и очи се извиваше пурпурна линия.

- Имам сестра. Същата е като теб, Клоуи. Тя е мажоретката вкъщи - щом малката хитра русокоска започне да примигва с очи всичко става така, както тя го иска. Също като теб в Лайл Хаус, където Саймън си чупеше краката, за да ти угоди. Дори Дерек ти се притичваше на помощ.

- Аз не.

- Не правиш нищо. Там е работата. Нищо не можеш да правиш. Защото си една глупава и безполезна кукла

Барби, също като сестра ми. Аз съм по-умната, по-упоритата. Но нима има някакво значение? Не. - Главата и стърчеше над моята и тя ме гледаше отгоре-надолу. - Всички се тревожат за безпомощната малка русокоска. Ала позата на безпомощно дете сработва само, когато наблизо има кой да те спаси.

Тя вдигна ръце във въздуха. От пръстите и изскочиха искри. Аз паднах възнак и тя се ухили.

- Защо не повикаш Дерек да те спаси, Клоуи? Или малките призраци, твоите приятели?

Тори тръгна напред, а искрите се завихриха и образуваха топка синя светлина между вдигнатите и ръце. Аз се наведох. Топката изсвистя над рамото ми, удари се в стената и избухна в дъжд от искри, които опариха бузата ми.

Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Тори вдигна ръце, после ги отпусна надолу и невидимата сила ме блъсна отново. Стаята се разтресе, мебелите заподскачаха и се разтракаха. Дори Тори изглеждаше изненадана.

- Т-ти си вещица - заявих аз.

- Така ли? - Тя се взираше надолу към мен, очите и ме гледаха диво, а косата и стърчеше на всички страни. - Добре, че ми каза. Майка ми не престава да ме убеждава, че само си въобразявам. Закара ме в Лайл Хаус, накара ги да ме диагностицират като биполярна и ми предписа куп хапчета. А аз ги гълтах, защото не исках да я разочаровам.

Тя замахна с ръце. От връхчетата на пръстите и изскочиха светкавици и се насочиха право към мен.

От изненада Тори отвори широко очи и устните и беззвучно извикаха: „Не!".

Опитах да се махна от пътя им, ала не бях достатъчно бърза. Когато пращящите светкавици ме застигнаха, от някъде се материализира човешка фигура - момиче, облечено в нощница. Лиз. Тя блъсна тоалетната масичка, която се отлепи от стената и застана на пътя на светкавицата. Дървото се разцепи на хиляди малки трески. Огледалото се пръсна и, както бях коленичила с лице към пода, върху мен се изсипа дъжд от стъкла.

Когато вдигнах глава, в стаята бе тихо и Лиз бе изчезнала. Тоалетната масичка се бе преобърнала на една страна, а в средата и имаше дупка, от чиито ръбове излизаше дим и единственото, което ми дойде наум беше: „Това можеше да съм аз."

Тори седеше свита на пода – прибрала колене към гърдите си и заровила главата си в тях, тя се поклащаше напред-назад.

- Не исках да стане така, не исках. Толкова се ядосах, побеснях от гняв. И то се случи.

Също като Лиз, която щом се ядосаше, предметите край нея се разлетяваха на всички посоки. Също като Рей, която бе опарила майка си при един скандал помежду им. Също като Дерек, който в яда си запокитил някакво дете в стената и то си счупило врата. Какво ли щеше стане, ако и аз се разбеснея?

Неконтролируема сила. Не беше нормално за хора със свръхестествени способности. Не можеше да е нормално.

Внимателно пристъпих към Тори.

- Тори, аз.

Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя майката на Тори. Щом видя безпорядъка, тя застина на място.

- Виктория Енрайт! - При изричането на името майка и се озъби като върколак. - Какво си направила?

- Н-не беше тя - отвърнах. - Аз бях. Скарахме се и аз. аз.

Взрях се в дупката, пробита в тоалетката и не успях да довърша изречението.

- Много добре знам кой е отговорен за това, госпожице Клоуи. - Майката на Тори се озъби и на мен. - Макар да не се съмнявам, че и ти си изиграла ролята си. Ти си една малка подстрекателка, нали така?

- Даян, достатъчно - просъска д-р Давидоф от прага. - Помогни на дъщеря си да изчисти стаята. Клоуи, ела с мен.

Подсрекателка ли? Аз? Преди две седмици тази мисъл би ме развеселила. Но сега. Тори заяви, че всичко е започнало заради мен, защото момчетата са се втурнали да спасяват безпомощното момиченце. Не исках да е така. Но тя беше права донякъде.

Дерек бе поискал от Саймън да напусне Лайл Хаус, за да намери баща им. Саймън не искаше да изостави Дерек, който бе отказал да тръгне с него, тъй като се боеше, че ще нарани някого. Когато Дерек разбра, че съм некромант, в мен той видя начин да срази аргументите на Саймън. Госпожичката е разстроена, помогни и.

Аз бях в ролята на горкото момиченце, което не знаеше какво е да си некромант, което непрекъснато допускаше грешки и с всеки изминал ден се приближаваше все по-близо до момента, в който щеше да бъде въдворено в психиатрична клиника. „Виждаш ли я, Саймън? Тя е в опасност. Нуждае се от помощта ти. Вземи я, намерете татко и той ще оправи всичко."

Бях бясна на Дерек и му го показах. Но така и не се отказах от начертания план. Бащата на Саймън ни беше необходим - на всички нас. Дори на Дерек, който накрая се бе присъединил към нашата групата, след като бягството ни бе разкрито и на него не му оставаше друг избор.

Ако знаех какво щеше да се случи, нима щях да престана да търся отговори в Лайл Хаус? Нима щях да приема диагнозата, да пия лекарствата, да млъкна и да чакам да ме освободят?

Не. Грубата истина бе за предпочитане пред удобните лъжи. Убедена съм в това.

Д-р Давидоф ме върна в стаята ми и аз си казах, че така е по-добре. Имах нужда да остана сама и да опитам отново да се свържа с Лиз - сега бях сигурна, че тя е тук.

Започнах бавно, като постепенно увеличавах напрежението, докато най-после чух глас - толкова тих, че би могъл да е шумът на вятъра в отдушника. Огледах се с надеждата да видя Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките с жирафчета на краката. Ала освен мен нямаше никой друг.

- Лиз?

Тихо, колебливо:

- Да?

- Извинявай - казах и станах на крака. - Знам, че ми се сърдиш, не беше правилно да крия истината от теб.

Тя не отговори.

- Ще разбера кой те уби. Обещавам.

Думите излетяха от устата ми леко, сякаш ги четях от някъде, но се усетих да млъкна, преди да обещая да отмъстя за нея. Това бе едно от нещата, които изглеждат толкова добре на кино, но в истинския живот не можеш да не си помислиш: „Страхотно. и как точно ще го направиш?" Лиз мълчеше и сякаш чакаше да кажа още нещо.

- Може ли да те видя? - попитах. - Моля те?

- Не мога. да се измъкна. Трябва да си по-настойчива.

Отново седнах на пода, увих ръцете си в дрехата и и се съсредоточих.

- По-силно - прошепна тя.

Стиснах очи и си представих как дърпам Лиз и я измъквам от нейния свят. Още един напън и.

Познатият звънък смях бързо ме изправи на крака. Топъл въздух лъхна кожата на ръката ми.

Дръпнах ръкава си надолу.

- Ти. Не виках теб.

- Няма нужда да го правиш, дете. Когато призоваваш някого, духовете са длъжни да се подчиняват. Ти повика приятелката си и ти отговориха сенките на хиляди мъртъвци, които си проправиха път към своите разложени черупки. - Дъхът и ме погъделичка по ухото. - Черупките, заровени в гробището на няколко километра от тук. Хиляда трупове, готови да се превърнат в хиляда зомбита. Огромна армия от мъртъвци, която само ти можеш да командваш.

- Но аз. не.

- Не, не си. Засега. Способностите ти ще узреят с времето. И тогава? -

Смехът и изпълни пространството в стаята. - Скъпият ни д-р Лайл днес

сигурно танцува в ада, а мъките му отстъпват пред възбудата от неговия триумф. Създателят на най- красивата, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.

- К-какво?

- Малко от това, малко от онова. Усуквам оттук, дръпвам оттам и ето. Погледни какво се получи.

Стисках силно очи, за да не попитам какво точно има предвид. Каквото и да бе онова нещо, не можех да и се доверя, не и вярвах повече, отколкото на д-р Давидоф и групата „Едисън".

- Какво искаш? - попитах.

- Същото, към което се стремиш и ти. Да се освободя от тук.

Седнах в леглото. Но колкото и да напрягах очи, не виждах и следа от нея. Чувах само гласа и и усещах топлия и дъх.

- Затворена си тук, така ли? - попитах аз.

- Като фея под камбана, ако мога да употребя подобна метафора. Феите са продукт на човешкото въображение. Малки хора, които пърхат с крилца? Колко симпатично! Още по-точно, затворена съм като светулка в шише. Колкото до магическата енергия - нищо не може да се сравни с окован полудемон. Ако, разбира се, не смятаме истинските демони, но би било самоубийство да призовем някой от тях и да се опитаме да опитомим силата му. Попитай Самюъл Лайл.

- Умрял е, докато е призовавал демон?

- Обикновено призоваването е нарушение, което може да се прости. Духовете мразят да бъдат поробвани. Лайл трябваше да е доволен от мен, но човешките същества никога не се задоволяват с онова, което имат, съгласна ли си? Твърде арогантен, за да допусне възможността от провал, той пропусна да предаде нататък истинската тайна на своя успех - мен.

- Твоята магия дава сила на това място. А те дори не го забелязват?

- Лайл пазеше своите тайни до гроб и дори след него, макар че нямаше намерение да ги отнесе в отвъдното. Сигурна съм, че щеше да им каже за мен., ако не бе умрял. Дори некромант силен като теб трудно щеше да се свърже с дух от ада, така че сега аз съм тук и моята сила засилва действието на магията, която е направена на тази клиника. Останалите - групата „Едисън" - мислят, че сградата е построена върху място, където се пресичат земните магически центрове или друга подобна глупост.

- Значи, ако те освободя. ?

- Сградата ще се срути и ще се превърне в купчина тлеещи отломки, злите духове ще потънат в ада, където демоните ще ги изтезават во веки веков. - Тя се засмя. - Приятно ми е като си го помисля, но не, моето заминаване за тях ще е просто спънка. Значителна спънка, наистина - това ще сложи край на амбициозните им планове.

Да освободя демоните срещу обещанието, че богато ще ми се отплатят и

ще унищожат враговете ми? Хм, къде ли съм го виждала? О, да. Има го във

всеки филм на ужасите с демони, правен досега. А ужасите започват веднага щом демоните бъдат освободени.

- Не мисля - отвърнах аз.

- Ами, да. Само ме освободи и аз ще отмъстя на света. Ще започнат

войни и глад, ще свистят светкавици и гръмотевици, мъртвите ще излязат от гробовете си. Няма ли да ми помогнеш?

Гласът отново зазвуча в ухото ми:

- Такова дете си още! Вярваш в караконджули. От всички войни и кръвопролития, станали през последните сто години, демоните са отговорни вероятно едва за една десета; а това, ще добави някой, е вече високо признание. За разлика от човешките същества, ние притежаваме достатъчно мъдрост, за да знаем, че унищожаването на света, който ни поддържа, едва ли е в наш интерес. Освободи ме и, да, аз ще се позабавлявам, но навън няма да съм по-опасна, отколкото тук вътре.

Замислих се. и си представих как публиката пищи: „Ах, ти, глупачке! Не виждаш ли, че това е демон?"

- Не мисля така.

От въздишката и блузата ми се развя.

- На света не съществува по-тъжна въздишка от тази на полудемона.

След десетилетия самота в тази сграда, през които разтърсвах решетките на клетката си и виех в нечуващи ме уши, аз паднах дотолкова, че да се моля на едно дете. Задай ми въпроса, който те тормози, и аз ще се превърна в твоя учителка, ще му отговоря без да ти искам нищо в замяна. Всъщност навремето наистина бях учителка. Тогава една глупава вещица ме призова и ме изкуши да я обсебя, което не е никак разумно, дори ако се опитваш да унищожиш ужасното малко пуританско селце, което те е обвинило в.

- Нямам въпроси.

- Нито един?

- Нито един.

Гласът и се заизвива около мен.

- Като стана дума за вещици, бих могла да ти разкрия тайната за тъмнокосата вещица, която посети преди малко. Нейната майка -изключително амбициозна жена - чула за една друга вещица, която носела в утробата си детето на магьосник, така че и тя решила да последва примера и. И сега плаща за постъпката си. Магьосниците със смесена кръв винаги са опасни.

- Бащата на Тори е магьосник, така ли? - без да искам попитах аз.

- Мъжът, когото тя нарича „татко"? Не. Истинският и баща? Да.

- Значи затова. - млъкнах. - Не, не искам и да знам.

- Разбира се, че искаш. Ами момчето-вълк? Чух ги да ти говорят за него. Помня хлапетата. Живееха тук.

- Тук ли?

- Четири палета, сладки до немай къде. Съвършени малки хищници, показваха зъби и нокти, преди още да се научат да променят формата си -всички, с изключение на най- голямото. Единакът. Умният вълк. Веднъж братята му от глутницата прекалиха със зъбенето и онези, които не искаха животинчетата да бъдат включени в групата, се погрижиха за останалото.

- Какво стана?

- Какво става с кученцата, които хапят ръката на стопанина си? Убиват ги, разбира се. Всички, с изключение на най-умния, който не се включваше във вълчите им игри. Той се превърна в истинско момче. -

Гласът и отново ме погъделичка по ухото. - Какво още да ти разкажа. ?

- Нищо. Искам да си вървиш.

Тя се засмя.

- Затова ли поглъщаш всяка моя дума като сладка медовина?

Докато се борех с любопитството, открих айпода си, пъхнах слушалките в ушите и надух звука.

По-късно същия следобед д-р Давидоф отново почука на вратата ми. Очевидно беше станало време за урок по история. Той ме отведе в кабинета си и задейства кода, за да отвори малък като килер склад, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.

- Всъщност това не са всичките справочници, с които разполагаме.

Останалите са в библиотеката, която скоро сама ще видиш. Но това тук - и той посочи с ръка килера - са книгите, които всяка обществена библиотека би нарекла „специалната ни колекция", съставена от най- редките и най-ценни екземпляри.

Той измъкна от полицата червено томче в кожена подвързия. На корицата със сребърни букви бе написано: „Некромантия".

- Ранна история на некромантите. Това е копие от осемнайсети век.

Известни са само три екземпляра от тази история и единият от тях е пред теб.

Той ми го подаде церемониално, сякаш ми връчваше бисер от кралската корона. Не исках да показвам заинтересуваността си, ала щом усетих протритата кожена подвързия между пръстите си и долових миризмата на отдавна отминало време, ме прониза вълнуваща тръпка. Почувствах се като всеки измислен герой, израснал сред унижения, на когото са дали вълшебната книга с думите:

„Ето какъв си в действителност".

Не можах да се въздържа и да не си падна по идеята, защото тази история бе програмирана в ума ми.

Д-р Давидоф отвори още една врата. Пред очите ми се разкри удивително уютна стая с кожени кресла, изобилна зеленина като в джунгла и оберлихт.

- Моето тайно скривалище - каза той. - Можеш да седнеш тук и да четеш книгата си, докато аз работя в кабинета.

Щом той излезе, огледах тясното прозорче на тавана, но дори да съумеех да се изкатеря на шест метра височина, за да го достигна, нямаше да мога да се провра през него. Така че се настаних в креслото с книга в ръка.

Тъкмо я бях отворила, когато той се върна.

- Клоуи? Налага се да изляза. Ти ще се оправиш ли?

Да ме остави сама в кабинета? Постарах се да не кимам твърде въодушевено.

- Ако ти трябва нещо, набери деветка - каза той. - Тази врата ще е заключена.

Естествено.

Почаках външната врата да хлопне.

Бях убедена, че е заключил моята вратата, както бе обещал, но трябваше да проверя.

Рей би казала, че ключалката е като за богаташко момиче - направена да държи настрана единствено деца, които винаги са разполагали с лична баня и само от време на време нахлуват в стаята на сестра си, за да вземат назаем четката и за коса, докато тя е под душа.

На малката масичка бяха струпани подвързии за книги. Издърпах една, достатъчно корава за целта, и по примера на Рей я промуших в цепката на вратата, докато ключалката не изщрака.

Ето на, за първи път влизах някъде с взлом. Или по-скоро излизах.

Пристъпих в кабинета на д-р Давидоф. Търсех шкафче, преливащо от папки с резултати от изследването, но тук имаше само един компютър.

Поне беше „Мак" - бях по- запозната с тях, отколкото с обикновените модели. Поразмърдах мишката и компютърът се задейства. Появи се прозорче с името на потребителя. Имаше само един - Давидоф. Щракнах върху него и тутакси блесна прозорчето за парола. Игнорирах го и кликнах на „Забравена парола". Появи се: „Обичайното". С други думи, неговата обичайна парола, така предположих. Това наистина ми помогна.

Напечатах думата „Давидоф". После „Марсел"

„Ох, нима си помисли, че ще е толкова просто?"

Опитах всички варианти около „Лайл Хаус" и „Група Едисън", а после написах нещо, което сметнах за вътрешно прозрение: думата „Агито" по всевъзможни начини. След третия безуспешен опит компютърът отново ми подсказа с думата: „Обичайното". Още няколко опита и той ме посъветва да вкарам главната парола. Страхотно. Ако знаех каква е.

Спомних си, че някъде бях чела: повечето хора държат паролата си близо до компютъра. Проверих под клавиатурата, под мишката, под монитора. Когато се мушнах под бюрото, чух шепот:

- Джасинда.

Подскочих тъй внезапно, че си ударих главата.

Последва звънък смях.

- По-внимателно, дете.

Беше полудемонът. Пак тя.

- „Джасинда" е паролата, така ли? - попитах, докато излизах заднешком изпод бюрото. - Майката на Рей се е казвала така. Защо ще.? - и млъкнах.

- Питаш ме каква е връзката между д-р Давидоф, Рей и майка и?

Още една пикантна тайна. Ох, тези учени, толкова надути и високомерни! Преструват се, че са над човешките слабости. Глупости. Всички стават жертва на алчността, амбицията, горделивостта, сластта. Особено ми допада сластта. Доста е забавно.

Докато тя бърбореше, аз написах: „Джасинда" на клавиатурата.

Прозорчето за паролата изчезна и компютърът на д-р Давидоф започна да зарежда данните.

Отворих прозореца „Намери" и затърсих на моето име. Екранът започна да се пълни с резултати.

Опитах се да щракна върху заглавието „Генезис II субекти", ала сгреших и вместо него отворих „Генезис II", под който бяха наредени всички файлове със същото наименование.

Първият параграф приличаше на текст, изваден от медицинските списания на леля Лорън - резюме за протичането на някакъв експеримент. Зачетох се:

„Благословията да си надарен със свръхестествени способности е съпътствана от два сериозни недостатъка: опасни или неприятни странични ефекти и непрекъсната борба за асимилация в човешкото общество. Настоящото изследване е опит да се редуцират и дори да се елиминират тези недостатъци чрез генетична модификация."

Генитична модификация ли? Косата ми настръхна.

„ДНК пробите на пет субекта, представляващи пет от главните видове, бяха модифицирани ин витро. Тази модификация имаше за цел да редуцира страничните ефекти на свръхестествените заложби. Очаквахме, че редуцирането им ще допринесе за асимилацията, но последваха и други тестове върху двайсет деца без оглед на тяхната наследственост. Останалите пет останаха в качеството си на контролна група и бяха отгледани като притежаващи свръхестествени способности. По време на интервенцията изследването претърпя известен недостиг на част от субектите (Приложение А), но по-късно възстановихме контакт с повечето от тях."

Недостиг ли? Сигурно имат предвид изчезналите деца - като Рей, Саймън и Дерек. Нима искат да кажат, че има и други като нас, които те не са открили?

„При останалите субекти, наблюдавани по време на пубертета, се забеляза драстична редукция на страничните ефекти в девет от случаите (Приложение Б). Но при субектите, при които нямаше подобрение, самата генетична модификация показа сериозни и неочаквани странични ефекти (Приложение В)."

С треперещи ръце написах на клавиатурата „Приложение В" и затърсих. Скоро документът се появи.

„Единият проблем, отбелязан при деветте успешни субекта, бе общата редукция на способностите, което може да е неизбежна последица от редукцията на негативните странични ефекти. Както установихме обаче, при неуспешните субекти се случи тъкмо обратното. Техните способности се засилиха, както и негативните странични ефекти, особено внезапните изблици на тези способности и, което е по- сериозно, тяхната неконтролируема природа, видимо основана на емоциите."

Неконтролируеми способности. Основани на емоциите.

Спомних си как Тори плачеше, задето не може да се контролира и щом се ядоса, нещата просто се случват. Както става при Лиз. При Дерек. При Рей. И при мен ли?

Минах на другата страница. Тя описваше най-подробно начинът, по който се справят с тези „неуспешни" субекти - въдворяват ги в домове за групово пребиваване, опитват се да третират способностите им с медикаменти и да ги убедят, че са психично болни. А когато не успяваха.

„Силата на свръхестествените им способности нараства по време на пубертета, което означава, че способностите на тези неуспешни субекти ще продължат да се увеличават. Оттук следва логичната хипотеза, че техните способности ще стават все по-опасни и неконтролируеми и ще застрашават живота на самите субекти, живота на невинните хора около тях и, което може би е най-важно, че те представляват огромен риск за цялата общност от индивиди със свръхестествени способности.

Предприехме този експеримент с надеждата да подобрим качеството на живот на хората със свръхестествени заложби. Ние не можем да застрашаваме света с нашите действия. Като съвестни учени, трябва да поемем отговорността за неуспехите си и да се справяме решително с тях, за да минимализираме вредите.

Решението не е взето единодушно, но всички се съгласиха с едно: ако предварителният процес на рехабилитация се окаже неуспешен, за наше най-дълбоко съжаление, съществуването на субекта ще трябва да се прекрати по най-бърз и хуманен начин."

Най-долу имаше списък с имена. До всяко от тях бе отбелязан настоящият му статус.

Питър Ричи - рехабилитиран Майла Ендрюс - рехабилитирана Амбър Лонг - премахната Брейди Хърш - премахнат Елизабет Дилейни - премахната Рейчъл Роджърс - в процес на рехабилитация Виктория Енрайт - в процес на рехабилитация И накрая, най-долу, бяха вписани още две имена:

Дерек Суза - ???

Клоуи Сондърс - ???

Нямам представа колко време се взирах в списъка и в тези въпросителни, преди да чуя гласа му. Рязко се извъртях и телбодът падна на килима.

- Кафе - казваше д-р Давидоф току пред вратата. - Без кофеин и сметана.

Докато затварях компютъра, преценяващо огледах пространството между вратата към читалнята и празното място под бюрото. Мястото под бюрото беше по-близо, но така щях да попадна в капан. Във внезапен изблик на смелост аз се втурнах към вратата. Успях да стигна до нея, но не и да вляза в читалнята, точно когато вратата към коридора щракна и се отвори. Извъртях се и се притиснах към стената досами високия шкаф с книги. Бях скрита, но не напълно.

Протегнах ръка към дръжката на вратата. Ако я отворя достатъчно, за да мина през нея, той щеше да ме види.

„Отиди до бюрото", замолих се аз. „Провери си пощата. Провери си гласовите съобщения. Моля те, моля те, моля те, не ме проверявай точно сега."

По шума на стъпките му разбрах, че се е запътил право към мен. Залепих

се до стената и затаих дъх. Появи се ръката му. После едното му коляно.

После.

Той се спря. Ръката и коляното му се обърнаха към бюрото. Той се наведе и вдигна телбода от пода.

Господи! Той знаеше. Трябваше да изляза от положението. Да измисля нещо и да се предам, преди да ме е хванал. Направих крачка напред. В тишината се чу тракане. От зъбите ми ли? Не, поставката за писалки върху бюрото му се тресеше, писалките и моливите потракваха.

Д-р Давидоф се вторачи в тях, наклони глава, сякаш се канеше да каже: „Нима това е мое дело?" Хвана поставката. Тя спря да се тресе. Щом дръпна ръка от нея, мишката се плъзна по бюрото.

„Е," - обади се глас в ухото ми. - „Тук ли ще стоиш?"

До себе си видях Лиз. Тя мушна пръст във вратата.

„Влизай!"

Уверих се, че д-р Давидоф е с гръб към мен и влязох.

„Заключи я!" - прошепна Лиз.

Завъртях ключа. Писалките отново затракаха и заглушиха прищракването на ключалката.

Лиз влезе през стената и ми махна с ръка към креслото, сякаш отпъждаше коте. Едва бях седнала с книга в ръка, когато вратата се отвори.

Д-р Давидоф бавно огледа стаята. Проследих погледа му със свъсени вежди, сякаш се чудех какво търси. Насилих се да гледам през Лиз, която се бе курдисала на малката масичка.

- Д-р Давидоф?

Той не отговори, само се озърташе наоколо.

- Забравихте ли нещо? - попитах аз.

Той измърмори, че ще провери вечерята и излезе, като на прага се спря, за да огледа стаята за последен път.

- Благодаря ти - обърнах се аз към Лиз, щом д-р Давидоф отново заключи вратата. - Знам, че си ми бясна, задето ти казах, че си мъртва.

- Защото очевидно не съм мъртва, нали така? Ти ми заяви, че причината, поради която вече не мога да придвижвам предметите, се дължи на факта, че съм дух. - Тя се усмихна тайнствено, сви колене към гърдите си и ги прегърна с ръце. - Затова се потрудих здраво върху местенето на предмети. Ако се съсредоточа, мога да го направя. Което означава, че вероятно съм шаман.

По-рано се бях опитала да и обясня защо не съм и казала, че е дух. Казах и, че може да е шаман, защото Дерек ми бе обяснил, че шаманите могат да се проектират в астралното пространство и да се появяват без телата си.

- Те ме дрогираха - продължи тя. - Ето защо всичко ми е мътно в главата. Не мога да се събудя и духът ми витае наоколо.

Тя отново провеси крака и започна да описва осмици със стъпалата си във въздуха, като се любуваше на танца на жирафчетата върху чорапите си.

Сама не вярваше на думите си. Знаеше, че е мъртва. Ала не беше готова да се изправи срещу тази истина.

Колкото до способността си да премества предмети, д-р Давидоф бе казал, че това го могат един вид духове: телекинетичните полудемони. Когато Лиз се разбеснееше, предметите се нахвърляха върху човека, който я е вбесил. Сега, като дух, тя най-сетне се бе научила да контролира силата си.

Приживе Лиз си мислеше, че това е полтъргайст. Когато умря, тя самата се превърна в такъв. Просто все още не можеше да го приеме. И аз нямаше да я насилвам.

За вечеря имахме спагети с кюфтенца. Любимото ястие на Рей. Аз не можех да ям и само посръбвах от чашата си с кока-кола, ала Рей не забелязваше липсата ми на апетит. Приличаше на хлапе в първия ден след завръщането си от лагера, което има толкова много за разказване, че от бързане думите се сливат в една и излизат като безспирен поток от устата му.

Бе имала упражнения, лекция по демонология и дълга беседа с д-р Давидоф, който и бе разказал за майка и и за надеждите им да се свържат с нея. А докато тя говореше, аз си мислех: „Ние сме генетично модифицирани.

Ние сме франкенщайнови уроди - неуспешни франкенщайнови чудовища. И аз нямам представа как да ти го съобщя."

- Днес видях Брейди - изломотих най-после.

Рей замръзна на място с вдигната във въздуха вилица, от която висяха краищата на спагетите.

- Брейди ли? Сериозно? Той е тук? Боже мой! Страхотно. - Усмивка грейна на лицето и. - Знаеш ли кои ще са първите му думи? „Нали ти казах." Непрекъснато повтаряше, че с него всичко си е наред и ще се случи нещо странно.

- Той е мъртъв, Рей. Свързах се с неговия дух.

Тя премига. Бавно затвори и отвори очи, а после сякаш всеки мускул на лицето и се парализира и то застина като маска, погледът и стана пуст, безизразен.

- С-съжалявам. Не исках да го изстрелям така изведнъж, като...

- Защо ти е да изричаш такава - тя сякаш предъвкваше всяка дума и търсеше най-подходящата за случая, после отсече - злонамерена лъжа.

- Лъжа? Не! Никога не бих.

- Защо го правиш, Клоуи?

- Защото сме в опасност. Били сме генетично модифицирани, ала неуспешно. Групата „Едисън" са убили Лиз и Брейди и.

- И е само въпрос на време да убият всички ни. Ха-ха-ха! Наистина гледаш твърде много филми. А пък момчетата са ти промили мозъка с техните глупави конспиративни теории.

- Конспиративна теория ли?

- Всичките им твърдения относно Лайл Хаус и злите хора, за които е работил бащата на Саймън. Така са ти промили мозъка, че си превърнала хората от групата „Едисън" в отрицателни герои. Така че не ми ги разправяй тези за Лиз и Брейди!

Гласът ми прозвуча толкова студено, колкото и нейният.

- Не ми вярваш? Добре. Ще призова Лиз и ти ще и зададеш такъв въпрос, на който единствено тя може да отговори и никой друг.

- Не си прави труда.

Изправих се на крака.

- Не, говоря сериозно. Настоявам. Ще ти отнеме не повече от миг.

Щом затворих очи, столът и изскърца. Пръстите и се впиха в ръката ми. Погледнах и видях лицето и на сантиметри от моето.

- Не си играй игрички, Клоуи.

Убедена съм, че си в състояние да ме накараш да повярвам, че Лиз е тук.

Надникнах в очите и и долових в тях страх. Рей нямаше да ме остави да повикам Лиз, защото не искаше да разбере истината.

- Нека да. - захванах аз.

- Не.

Тя стисна ръката ми още по-силно, пръстите и ме пареха. Ахнах и се дръпнах назад. Тя бързо ме пусна, по лицето и премина сянка. Започна да се извинява, после млъкна, прекоси стаята, повика придружител и каза, че сме свършили с вечерята.

Радвах се, че се върнах в килията си. Трябваше да помисля как да убедя Рей, че трябва да избягаме и. как да постъпя, ако не успея.

Трябваше да изляза. Бях сигурна, че въпросителните до името на Дерек означаваха, че още не са решили какво да правят с него. Същите знаци стояха и до моето име.

Незабавно трябваше да измисля план за бягство. Ала в мига, в който се излегнах на леглото и се замислих, разбрах, че кока-колата, която изпих на вечеря, не е била чиста. В нея е имало приспивателно.

Потънах в сън без сънища и се събудих едва когато някой ме докосна по рамото. Отворих очи и видях Сю - сивокосата жена, която ни беше преследвала в двора на фабриката. Стоеше и ми се усмихваше като грижовна медицинска сестра. Стомахът ми се сви и аз извърнах поглед встрани.

- Време е да ставаш, мила - каза тя. - Днес д-р Давидоф те остави да си поспиш, но следобедът ти е пълен с часове, които, знам, не искаш да пропуснеш.

- Следобедът ли? - седнах в леглото аз. - Колко е часът?

- Наближава единайсет и половина. Рейчъл и Виктория тъкмо свършват със сутрешните уроци, така че ще се срещнете в трапезарията за обяд.

За обяд имахме вегетариански сандвичи, салата и бутилирана вода. Очевидно Тори бе избрала менюто. Рей ме поздрави вежливо и млъкна. Но поне от време на време обръщаше поглед към мен, което не можех да кажа за Тори.

Привършвахме, когато в трапезарията влезе д-р Давидоф.

- Извинете ме, че прекъсвам обяда

ви, момичета - каза той, - но се налага да говоря с Клоуи.

Станах от мястото си.

- Разбира се. Къде.

- И тук може.

Без да бърза той се настани на един стол. По гърба ми се стичаха капки пот като на малко дете, което са изправили пред класа.

- Благодарим ти за помощта при търсенето на Саймън, Клоуи. Както знаете, момичета, много се тревожим.

- Разбира се - отвърна Рей. - Той се нуждае от лекарството. Ако имах и най-малка представа къде можете да го откриете, щях да ви кажа.

Тя млъкна и ме погледна. Тори също ме погледна и аз разбрах защо докторът разговаря с мен пред тях двете.

- Направих списък на вероятните места - бързо изрекох. - Само това знам.

- Не бяха там, Клоуи - заяви д-р Давидоф. - Ето защо преразгледахме предложението ти. Днес следобед ще те вземем с нас.

Край. Порой клишета с грохот се заблъскаха в главата ми. Първо: никога не гледай зъбите на харизан кон. Второ: ако звучи твърде хубаво, за да е истина, вероятно е така. През последните няколко дни толкова често ме бяха лъгали и мамили, че аз не просто се съмнявах в здравословното състояние на този кон, а и най-щателно го преглеждах.

- Искате да дойда с вас.

- Да и ако имаме късмет, момчетата ще те видят и ще се покажат. Съществува обаче един проблем.

О, сигурна бях, че при подобен сценарий ще срещнем доста проблеми.

- Местата, които си ни описала, ни съмняват - рече той. - Момчетата са умни, пък и баща им ги е научил. Биха избрали или някое усамотено място, или такова, което е изключително оживено, а местата, които си ни дала, не отговарят нито на едното, нито на другото. Струва ни се, че си пропуснала да включиш в списъка едно много важно място. - Той млъкна и се вторачи в лицето ми. - Но ако такова място не съществува, няма да има смисъл да те водим с нас.

И отново - край. Време е за развръзката. Д-р Давидоф знаеше защо искам да отида с тях и бе решил да се включи в играта ми. Дали да не рискувам и да продължа?

- Хайде, Клоуи - прошепна Рей.

- Не мисли, че като не си отваряш устата, ги защитаваш - обади се и Тори. - Саймън е болен, Клоуи. Ако умре, надявам се да те преследва до.

- Достатъчно, Тори - спря я д-р Давидоф.

- Аз. може да ми хрумне още нещо - казах.

Господи, най-добре ще е да ми хрумне някаква друга идея. Но с моята забавена мисъл ще ми е нужно доста време, за да измисля нещо наистина хитро, а аз нямах толкова време. Затова със запъване заразказвах някаква несвързана история за това как двамата с Дерек сме тичали през двора на фабриката, за да намерим къде да се скрием. Може би тъкмо това място бе избрал той за сборен пункт. Само че тогава беше тъмно, а ние влизахме в толкова много сгради, че не съм съвсем сигурна в коя точно сме се крили, макар че, ако я видя, ще я разпозная.

Д-р Давидоф се усмихна и аз очаквах нещо повече от тази усмивка, ала той каза само:

- В такъв случай би било добре да дойдеш с нас, нали?

- И аз - обади се Тори. - След като дойдохме тук, почти не съм излизала от стаята си, а не съм била навън, откакто Клоуи пристигна в Лайл Хаус. И аз искам да дойда.

- Това да не ти е излет в полето? - измърмори Рей.

- Засега нямаме нужда от помощта ти - отвърна д-р Давидоф.

- Мислите, че искам да ви помогна? Е, ще се оглеждам и за Саймън. Но всъщност трябва да напазарувам.

- Да напазаруваш ли? - д-р Давидоф се вторачи в нея, сякаш не я бе чул добре. Всички я загледахме.

- Знаете ли откога не съм си купувала нещо ново? Пролет е, а дрехите ми са от миналата година.

- Каква трагедия! Няма ли да се оплачеш в Комитета за човешки права? -

Рей гледаше към Тори. - Ще оживееш някак си. Сигурна съм, че дрехите още

ти стават.

- Което не може да се каже за твоя гардероб. Имаш ли още нещо, което да навлечеш, Рейчъл? Защото досега сме те виждали само с два тоалета.

Рей вдигна ръка и разпери пръсти към Тори.

- Харесваш ли изгарянията от трета степен, а, кралице Виктория? Досега си имала само изгаряния от първа.

- Момичета, престанете. Виктория.

- А когато майка ми ме затвори в Лайл Хаус, двете се споразумяхме. Ако спазвам добро подобрение, тя ще ми купи нов лаптоп. Най-добрия, който се продава на пазара.

- И защо? - попита Рей. - За да пращаш по-бързо съобщения на приятелчетата си?

- Не. За да разработя софтуерния си проект, с който ще кандидатствам в Технологичния институт.

Рей се засмя и Тори и хвърли гневен поглед. Говореше съвсем сериозно. Тори, компютърен гений? Помъчих се да си го представя, но дори моето въображение не беше толкова развинтено.

Тори се обърна към д-р Давидоф:

- Очевидно състоянието ми не може да се подобри и майка ми го е знаела, когато ми обеща. Така че, тя ми дължи този лаптоп.

Д-р Давидоф се намръщи, сякаш се опитваше да следва логиката на мисълта и. После поклати глава.

- Добре, Виктория. Ще наредя да.

- Знам какво ми е нужно и сама ще си го избера.

Д-р Давидоф стана.

- Както желаеш. Утре ще.

- Днес. Искам и нов гардероб за пролетта.

- Добре. Ще помоля някого да те заведе...

- Нима си мислите, че ще позволя на някоя четирийсетгодишна мърла да ми избира дрехите? Ще изляза днес, така че и Клоуи да ми даде второ мнение.

- Искаш Клоуи да ти помогне да си избереш нови дрехи? - удиви се Рей.

- Е, със сигурност не желая да го направиш ти, повлекано. Клоуи може и да е загубенячка, но поне е загубенячка с пари и са я понаучили как да се облича елегантно.

- Не, Виктория - намеси се д-р Давидоф. - Няма да.

Тя се приближи до него, вдигна се на пръсти и му прошепна нещо в ухото. По лицето му премина сянка - той се изненада и едновременно с това се ужаси.

- Ясно - отвърна. - Да, сега, като си помисля, вероятно трябва и ти да дойдеш, за да ни помогнеш да намерим момчетата.

- И аз мисля така.

Тя отплава обратно към стола си. Шантаж? Преди две седмици бих се ужасила. Но днес това ме впечатли.

Моментът сякаш беше взет от класическото кино. Нашият герой, уловен в капана на джунглата, измисля какво ли не, докато най- сетне излезе на свобода. и разбира, че е на километри разстояние от цивилизацията и няма представа как ще стигне до дома си. По същия начин и аз се мъчех да развия сюжетната линия на моя разказ, в който щях да „помогна" да намерят Саймън и Дерек, без да имам ни най- малка представа как бих могла да се възползвам от възможността.

А и д-р Давидоф не ми даде време да измисля следващия си ход. Той повика Сю и каза на останалите да ни чакат пред парадния вход. Помолих да вляза за малко в стаята си, за да си взема по - топла дреха, ала той заяви, че ще ми я донесат. Добре, че се сетих да им обясня коя точно дреха да вземат - зеления суичър на Лиз.

Докато двете с Тори чакахме отпред заедно със Сю, почувствах познатите вече тръпки да пробягват по гърба ми.

„Тръгваш, без да се сбогуваш?", прошепна полудемонът в ухото ми. - „И ме оставяш в този капан, макар че направих толкова много за теб?"

В гласа и нямаше заплаха, тя само ме дразнеше.

- Извинявай - автоматично изрекох аз.

„Извинение? Боже, боже, какво вежливо дете. Няма нужда да ми се извиняваш. И без друго не очаквах да ме освободиш точно сега. Щом си готова, ще се върнеш, и когато се върнеш, аз ще те чакам."

- Момичета? - д-р Давидоф се приближи до нас. - Колата е тук.

Последвахме го навън и познатият топъл полъх разроши косата ми.

„Довиждане, дете. Много да внимавате - ти и малката ти групичка от

магьосници и чудовища. Бъдете нащрек и дръжте в готовност безценните си способности. Не искам апокалипсисът да започне без мен."

Пътувахме с микробус заедно с д-р Давидоф, майката на Тори и шофьора, когото не познавах - рус младеж от охраната. В друга кола зад нас се бяха настанили Сю, един оплешивяващ шофьор и тъмнокосият мъж, който в нощта на бягството ни от Лайл Хаус държеше пушката.

В колата имаше и четвърти човек: леля Лорън. Не я бях видяла, но д-р Давидоф беше споменал, че и тя ще присъства. Когато го каза, аз бързо се шмугнах в микробуса, за да не я видя, когато излиза.

Как да се изправя лице в лице с леля Лорън? Като си го помислех, стомахът ме заболяваше. През последните двайсет и четири часа се опитвах да не мисля за нея и за онова, което може да направи.

Майка ми почина, когато бях на пет години. Леля Лорън бе нейната по- малка сестра. През годините, когато се местехме от квартира в квартира заедно с баща ми, който пък все бе някъде по работа, а мен оставяше с поредната бавачка и икономка, леля Лорън бе единственото сигурно нещо в живота ми. Човекът, на когото можех да разчитам. Ето защо, след като избягах и ме раниха, когато двете с Рей останахме сами, без момчетата, се бях обърнала за помощ към нея.

А леля Лорън ме върна обратно при д-р Давидоф. Ако беше мислила, че връща в правия път своята заблудена племенница, че я оставя в ръцете на хора, които могат да и помогнат, колкото ядосана и наранена да бях, щях да я разбера. Но леля Лорън не бе измамена от тези хора. Тя бе една от тях.

Беше включила мен - или по- скоро майка ми - в техния експеримент. Беше ги оставила да убият Брейди и Лиз, както и другото момиче, може би дори им е помогнала да го направят. А сега, след като вече знаех всичко, трябваше да я гледам в очите и да се преструвам, че няма нищо тревожно.

В микробуса имаше седалка по средата, която можеше да се завърта, и на нея седеше майката на Тори. През първата част на пътуването ни тя четеше „Уолстрийт Джърнал", като сегиз-тогиз вдигаше поглед, за да се увери, че сме тук. Двете с Тори пътувахме, вперили поглед всяка в своя прозорец, сякаш не бяха потъмнени до степен, че да виждаме навън само неясни сенки.

Нямах никаква възможност да си взема раницата. Дори на Тори не и разрешиха да вземе чантичката си, независимо, че се беше борила със зъби и нокти. Добре поне, че имах пари. Бях пристигнала в Лайл Хаус със свитите на руло банкноти от по двайсет долара и с кредитната карта, напъхана в обувката ми, които все още си бяха на местата. Носех джинси, риза с дълги ръкави и кецове. Би било добре да си сменя бельото и чорапите, ала точно сега повече се тревожех, задето ризата на гърба ми бе толкова тънка.

- Д-р Давидоф? - наведох се напред, доколкото ми позволяваше коланът на седалката. - Взехте ли суичъра, за който ви бях помолила?

- О, да. Наистина ще ти е нужен. Навън е студено. Даян? Би ли го подала на Клоуи?

Щом видях да ми подават зеления суичър над седалките, въздъхнах с облекчение.

- Не беше ли на Лиз? - попита Тори.

- Не мисля.

- Не мислиш ли? - Тя го грабна от ръцете ми и зачете етикета. - Откога носиш блузи среден размер? Обзалагам се, че все още си купуваш дрехите от щанда за деца.

- Много смешно. Да, обикновено нося малък размер.

- Супермалък.

- Но предпочитам широките суичъри, разбра ли?

- Да не би да съм толкова глупава? Това е същият суичър, който бях взела назаем от Лиз. Същият, за който ме пита онзи ден.

Майката на Тори свали вестника в скута си.

- Аз-аз си помислих, че Лиз може да си го поиска. Рей бе споменала, че все още е у теб, затова.

- И затова си се самоназначила за пазителка на вещите на собствената ми приятелка?

Майката на Тори сгъна вестника в скута си и го приглади с дългите си червени нокти.

- Това суичъра на Лиз ли е, Клоуи?

- М-може би. Когато тръгнахме от Лайл Хаус, грабнах, каквото ми попадна в тъмнината. И аз имам подобен. Днес ще го облека, а после ще ви го дам, за да го върнете на Лиз.

- Гледай наистина да го върнеш - и Тори протегна ръка, за да ми го подаде.

Майка и го издърпа от пръстите и и го сгъна на коленете си.

- Ще се погрижа Лиз да си го получи.

- Може ли да си го облека днес? Д-р Давидоф каза, че е студено.

- Нищо няма да ти стане.

Тори завъртя очи.

- Не е кой знае какво, мамо. Дай и го.

- Казах не. Коя част от отговора ми не разбра, Виктория?

Тори възропта под носа си и отново се загледа през прозореца.

Майка и ме погледна, но изражението на лицето и не говореше нищо.

- Сигурна съм, че и без него ще се чувстваш добре.

Когато шофьорът спря на улицата зад фабриката, зъбите ми тракаха, но не само от студа. Майката на Тори бе разбрала защо съм взела суичъра -знаеше, че съм научила за смъртта на Лиз. Защо иначе един некромант ще носи нейна лична вещ със себе си?

Първо д-р Давидоф, а сега и майка и. Нима имаше някой, който да не е прозрял плана ми?

Може би един-единствен човек.

Онзи, който продължаваше да гледа на мен като на сладката малка Клоуи. Онзи, който мислеше, че аз всъщност не съм имала намерение да бягам от Лайл Хаус, а съм се оплела в мрежите на момчетата.

- Лельо Лорън?

Когато двете със Сю слязоха от автомобила, аз се приближих. Имах чувството, че сякаш наблюдавам непознат човек, приел външността на моята леля.

- Премръзнала си. - Тя ми разтри ръцете, като внимаваше да не стисне твърде здраво ранената ми ръка. -

Къде е палтото ти?

Видях как майката на Тори ни гледа. Ако се разбъбря пред леля Лорън, тя ще и обясни защо искам да взема суичъра на Лиз.

- Забравих го. Миналата седмица беше по-топло.

Тя се огледа.

- Някой да има излишен. ?

Тъмнокосият мъж, познат ми от събота вечерта, се смъкна от предната седалка и и подаде найлоново яке.

- Благодаря ти, Майк - каза леля Лорън и ми помогна да го облека.

Ръкавите му бяха с двайсетина сантиметра по-дълги от ръцете ми. Аз ги навих нагоре с надеждата, че допълнителните маншети ще ме стоплят повече, ала якето бе толкова тънко, че не ме предпазваше дори от вятъра.

- Взехте ли инсулина? - попитах аз.

- У мен е, миличка. Не се тревожи.

Докато групата се готвеше да започне търсенето, аз не се отделях от леля Лорън. На нея това и харесваше, беше ме прегърнала с едната си ръка и търкаше рамото ми, за да ме сгрее. Стисках зъби и търпях.

- А сега, Клоуи - каза д-р Давидоф, когато всички бяха вече готови, -ще ни кажеш ли откъде да започнем?

Сборният ни пункт бе най- близкият до фабриката склад. Така че, целта бе да ги държа колкото е възможно по-далеч от склада, ако преследвачите решат, че това е моментът да огледат наоколо.

- Тръгнахме от склада, където вие хванахте следите ни, и направихте това - аз вдигнах ранената си ръка.

- Когато изпълзяхте през прозореца - уточни д-р Давидоф.

Кимнах с глава.

- Не разбрах, че съм се наранила и продължихме да тичаме. Дерек искаше да се отдалечим възможно най-бързо от склада. Ние тичахме ли, тичахме, заобикаляхме сградите и се мъчехме да намерим сигурно скривалище. Аз-аз. не обърнах внимание. Беше тъмно и не виждах добре. Но Дерек виждаше и аз го следвах.

- Върколаците виждат много добре през нощта - измърмори д-р Давидоф.

- Най-после открихме удобно място, където Дерек предложи да се скрием, докато си отидете. Ала подуши кръвта.

Леля Лорън стисна пръсти около ръката ми, сякаш си представяше как ме разкъсват.

- Така че, той ми помогна - продължавах аз. - Превърза раната ми. Но заяви, че е лоша и че има нужда от зашиване. После надуши Саймън. Ето защо си тръгнахме - заради ръката ми и заради Саймън, - но преди да се махнем от там, той каза, че скривалището е добро и че трябва да запомним мястото.

- А ти не го запомни - обади се Тори. - Добре си го измислила.

- Беше тъмно, а и всичко ми беше объркано в главата. Помислих, че говори за себе си - че той трябва да го запомни.

- Разбираме, Клоуи - отвърна д-р Давидоф. - Имаш право. Този разказ

изглежда по-обещаващ от предишните ти истории. Що се отнася до това, че ще си спомниш, щом го видиш, макар да.

- Наложи се да разкъсаме блузата ми, за да превържем ръката ми. Тук трябва да са останали следи от нея.

- Добре, Клоуи, тогава ще тръгнеш с госпожа Енрайт.

Леля Лорън ме прегърна през раменете.

- Клоуи ще тръгне с мен.

- Не, ти ще вземеш Виктория.

- Но.

Майка и я прекъсна:

- Можеш ли да предизвикваш видения, Лорън?

- Не, но.

- Изобщо имаш ли някакви способности?

Леля Лорън ме стисна още по- силно.

- Да, Даян. Имам способностите на завършил медицина лекар и затова ще съм първата, която ще е тук, щом открием Саймън...

- Ще бъдеш наблизо - каза д-р Давидоф. - Клоуи трябва да ме придружи, но няма да допуснем момчетата да я видят. Даян ще се погрижи за това.

Оказа се, че да предизвикваш видения, много прилича на онова, което сме гледали в научнофантастичните филми:

злодеят непрекъснато изчезва, прикрива се в полето на своята магическа сила. Този специален ефект се постига много лесно. Очевидно така е и в реалния живот при положение, че си вещица.

Майката на Тори вървеше до мен, почти незабележима. Тъй като нямах никаква възможност да се откъсна от нея, трябваше да продължа да играя ролята си и да се правя, че търся сборния ни пункт, което ми даваше шанс да се оглеждам откъде най- лесно бих могла да се измъкна. Може би щях да открия дупка в стената, твърде малка, за да може майката на Тори да се провре през нея и да ме последва, някоя удобна за целта купчина от кашони, които бих могла да съборя върху нея, или пък забравен чук, с който да и разбия черепа.

Никога през живота си не бях „разбивала черепа" на някого, ала с майката на Тори бях готова да се пробвам.

Погледната от шосето, сградата приличаше на най-обикновена фабрика с няколко пристройки. Но щом влезеш и се приближиш, виждаш, че навсякъде в двора има сгради, повечето от които дори не се използват. Първокласен имот. Или би могъл да бъде. ако не беше бълващата дим фабрика, която сваляше цената на всички имоти в района.

Пушекът бе единственият признак, че фабриката работи. Вероятно доста под капацитета си, както много от промишлените предприятия в Бъфалоу. Нямах представа какво произвеждат. От наличностите в складовете можеше да се заключи, че тази тук изработва метални изделия. Миналия път, когато тичахме между сградите, ние се криехме зад някакви варели и наблюдавахме как един камион товари нещо, но шофьорът му бе единственият работник, когото видяхме.

Третата постройка, която огледахме, бе отворена, така че не стана необходимо майката на Тори да прави магии, за да отключи вратата. Когато влязохме, аз си казах: „Това изглежда подходящо."

Последните две бяха пълни с оборудване и метални цилиндри. Очевидно това помещение не се използваше и навсякъде се търкаляха щайги и кашони.

Влязохме навътре и аз забелязах наклонена на една страна купчина. До нея бяха струпани малки метални тръби, идеално средство за разбиване на черепи.

Отправих се натам с наведени очи, сякаш търсех скъсаната си риза.

- Мисля, че вече можем да спрем с целия този цирк, Клоуи - обади се майката на Тори.

Бавно се обърнах, за да имам време да изобразя удивление на лицето си.

- Тук няма никаква риза - продължи тя, - нито пък сборен пункт. Вероятно той съществува някъде в този комплекс, но не и на това място.

- Да опитаме в следващия.

Когато минавах покрай нея, тя ме улови за ръката.

- Всички сме наясно, че отново се опитваш да избягаш. Но Марсел се надява истинският сборен пункт да е някъде наблизо, а в момента ти оставяш следи, които ще примамят Дерек да се върне, щом реши, че сме си отишли.

Оставям следи ли? О, не. Защо не се сетих по-рано? Не бива да съм тук, за да не привлека вниманието на Дерек. Ако той подуши, че съм била близо до фабриката.

- А-аз. не се опитвам да избягам. Искам да помогна на Саймън. Трябва да намерим.

- Момчетата не ме интересуват. Интересуваш ме ти.

- Аз ли?

Тя ме стисна още по-здраво.

- Другите деца бяха в Лайл Хаус от месеци, държаха се прилично,

работеха усърдно, за да се оправят. И изведнъж пристигаш ти и носиш куп

проблеми. Само за седмица от дома избягаха четири деца. Ти си една малка подстрекателка, нали?

Аз послужих като катализатор, не бях подстрекателка. Но нямаше никаква полза да я поправям.

Тя продължи:

- Докато останалите приемаха лъжите ни и се молеха някой да ги спаси, ти започна да действаш. На дъщеря ми не и стиска дори да те последва.

„Аха, защото си сломила борбените и сили, нали така? Защото си я накарала да мисли, че трябва да се прави на идеалната пациентка, за да ти угоди ?"

- Съдбата ни изигра лоша шега, Клоуи Сондърс. Набута те право при

скъпата ти леля Лорън, която все се тормози и кърши ръце. Щяха да си паснат идеално с моята безгръбначна щерка. Но там, където съдбата ни прецаква, свободната воля оправя всичко. Мисля, че с теб можем да постигнем съгласие, което ще е от полза и за двете ни. - Тя пусна ръката ми. - Д-р Джил ме уверява, че си се свързала с духовете, участвали в първите експерименти на Лайл.

Не казах нищо, а продължих да гледам непоколебимо напред.

- Знам, че сте се изправили една срещу друга - продължаваше майката на Тори. - Нашата д-р Джил е истинска фанатичка, убедена съм, че си го забелязала. Обсебена е от тайните на Лайл. Амбицията е нещо здравословно. Но обсебването не е. -

Тя ме изгледа. - И какво ти казаха тези духове?

- Нищо. Съвсем случайно ги събудих и те не пожелаха да си бъбрят с мен.

Тя се засмя.

- Предполагам. Но пък ти, на твоята възраст, да будиш мъртъвци.? -Очите и блестяха. - Удивително.

„Ясно, постъпих глупаво. Само потвърдих, че мога да призовавам мъртвите. Нека ми послужи за урок."

- Ще можеш ли отново да се свържеш с тях? - попита тя.

- Бих могла да опитам.

- Находчива и логична. Тази комбинация ще те отведе далеч. Тогава ще направим следното. Ще кажа на д-р Давидоф, че сме открили мястото и то е тук. Ризата е изчезнала, вероятно момчетата са я прибрали. Но пък са оставили това.

Тя измъкна един лист от джоба си. Беше лист хартия, внимателно откъснат от скицника на Саймън. От едната страна имаше част от рисунка, очевидно излязла изпод неговата ръка. На обратната страна имаше надпис с печатни букви: КАФ. НА БЪФ. 2 СЛ.О.

- Среща в „Кафенето на Бъфалоу" в два следобед - казах аз. - Но листът е твърде чистичък. Ще разберат, че не сме го намерили тук.

Взех го, приближих се до металните тръби, наведох се и прокарах листа по мръсния под. После спрях и без да се изправям, вдигнах поглед към нея.

- Ами инсулина?

- Сигурна съм, че момчетата вече са намерили инсулин.

- Не може ли да го оставим тук в случай на нужда?

Тя се колебаеше. Не и се щеше да си прави труда, но пък ако така спечели доверието ми.

- После ще взема ампулите от Лорън и ще ги донеса - каза. - А сега трябва да докладваме за находката си.

Тя се обърна, за да си тръгне, аз стиснах една метална тръба в ръка, скочих и я стоварих в тила и.

Тя се извъртя, пръстите и се свиха. Отстъпих назад и се блъснах в купа кашони, тръбата излетя от ръцете ми и издрънча на пода. Протегнах се да я взема, ала г-жа Енрайт се оказа побърза, грабна я и замахна към мен.

Отвори уста, но преди да каже и дума, над главата ми профуча кашон. Тя отстъпи встрани, за да го избегне. Зад нея стоеше Лиз.

Хвърлих се към купчината тръби, ала госпожа Енрайт ми направи още една магия. Почвата изчезна изпод краката ми, разперените ми ръце се удариха в пода и болка прониза ранената ми ръка. Огледах се и зад струпаните кашони ми се мярна нощницата на Лиз.

- Това е Елизабет Дилейни, предполагам - госпожа Енрайт отстъпи назад и се опря в стената, очите и зашариха наляво-надясно и тя се приготви за следващия летящ предмет. - Изглежда, че едва след като умря, разви способностите си. Защо ли това не стана по-рано? Каква загуба!

Лиз замръзна в камарата кашони, поразена от факта, че смъртта и е потвърдена и от госпожа Енрайт.

После изправи гръб, присви очи и ги насочи към купчината метални кутии.

- Дори и мъртва, ти можеш да си полезна, Елизабет - заяви госпожа Енрайт. - Полтъргайстите не са често срещано явление и това ще помогне на д-р Давидоф да преодолее разочарованието си от загубата на скъпите Саймън и Дерек.

Металните кутии се заклатиха и политнаха към пода, докато тя се напрягаше, а жилите и изскочиха от неимоверното усилие. Аз неистово махах към нея, за да я накарам да съсредоточи силата си върху най- горната. Тя кимна с глава и я бутна. ала госпожа Енрайт просто отстъпи встрани.

- Достатъчно, Елизабет - спокойно изрече тя, когато кутиите изтрополиха зад гърба и.

Лиз грабна някаква дъска и я запрати срещу нея.

- Казах, достатъчно.

Тя ми направи още една магия, този път изпрати срещу ми токов удар, който ме запокити на пода задъхана и трепереща. Лиз коленичи над мен.

Прошепнах и, че съм добре и се надигнах до седнало положение. Цялото ми тяло пулсираше.

Госпожа Енрайт се огледа, ала нямаше как да я види, ако Лиз не задвижеше нещо.

- Не мога да те нараня, Елизабет, но мога да нараня Клоуи. Дори една клечица да политне във въздуха, ще я поразя с електричество. Ясно ли ти е?

Изправих се на крака и се втурнах към вратата. Но само след две крачки замръзнах. Буквално.

- Нарича се „сковаваща магия" - обясни госпожа Енрайт. - Много е ефикасна. А сега, Елизабет, ще трябва да се държиш прилично, докато ние с Клоуи.

Магията се развали. Залитнах и се извих, за да запазя равновесие, и като погледнах към нея, видях, че тя бе замръзнала. От сенките излезе тъмна фигура.

- Сковаваща магия, а? - Към нас идваше Тори. - Така ли я наричаш, мамо? Права си. Много е ефикасна.

Тя вървеше към неподвижната фигура на майка си.

- Значи аз съм едно разочарование, така ли? Клоуи е момичето, което би желала за своя дъщеря? Знаеш ли, това щеше много да ме нарани. ако бях сигурна, че наистина я познаваш. Или че познаваш мен. - Тя се приближи още повече. - А пазаруването, мамо? Заключена съм в килия, животът ми се разпада, а ти наистина повярва, че искам да отида на пазар? Ти ме познаваш точно толкова, колкото и тя - и тя махна с ръка към мен. - Ти.

Тори залитна назад и отвори уста, когато майка и се освободи и и направи магия.

- Имаш още много да се учиш, Виктория, за да успееш да ме нараниш.

Тори срещна погледа на майка си.

- Нима си мислиш, че съм тук, за да ти отмъстя? Това, което направих, се нарича бягство.

- Бягство ли? Ще избягаш и ще заживееш на улицата? Принцесата на татко ще спи по пейките?

Огън припламна в очите на Тори, но тя отвърна спокойно:

- Ще се оправя.

- Как? Имаш ли пари? А кредитна карта?

- Как бих могла да имам, когато ме държеше под ключ?

- Обзалагам се, че Клоуи има. Убедена съм, че тя никога не е излизала от стаята си без пари или карта. За всеки случай.

И двете ме погледнаха. Аз не казах и дума, но лицето ми трябва да ме е издало. Госпожа Енрайт се засмя.

- О, ще намеря пари, мамо - каза Тори. - Ще ги взема от теб.

Тя отпусна ръцете си надолу и аз, и майка и бяхме разтърсени от силна вълна, която ни блъсна в гърдите. Тори размаха ръце над главата си.

Изскочиха искри, те бяха подхванати от порива на вятъра и се завихриха заедно с мръсотията и прахоляка от пода. Стиснах очи и покрих носа и устата си с ръка.

- Това ли наричаш силна магия, Тори? - провикна се през воя на вятъра майка и. - Това е една най- обикновена сръдня. Въобще не си се променила. Ето и сега, викаш природните сили да вият и тропат вместо теб.

- Нима мислиш, че само това мога? Само гледай.

Тори замръзна на място, омагьосана от майка си. Вятърът утихна. Прахът и искрите запърпориха по пода.

- Гледам - каза госпожа Енрайт. - Но онова, което виждам, е едно недоносче с нова лъскава кола, което обикаля безсмислено наоколо, без да го е грижа, че някой ще бъде наранен. Егоистична и прибързана, каквато си била винаги досега.

В очите на Тори проблеснаха сълзи. Майка и тръгна към нея, а аз отстъпих назад към купчината метални тръби.

- Е, Виктория, ако си приключила с изблиците си, ще повикам Лорън да дойде да те вземе, и да се надяваме, че този път няма да те изпусне.

Лиз се приближаваше към госпожа Енрайт, а погледът и бе вторачен в друга купчина кашони. Поклатих глава. Ъгълът бе лош и тя щеше да ги види, когато започнеха да падат. Наведох се и вдигнах една метална тръба.

- Лорън Фелоус няма да е единствената виновница за малкото ти приключение - продължаваше госпожа Енрайт. - Ти току-що си спечели още една седмица изолация - сама в стаята си, без уроци, без посетители, без музика. Ще разполагаш с много време, за да размишляваш.

Замахнах с тръбата. Тя се удари в тила и с противно храс. Тръбата излетя от ръцете ми. Госпожа Енрайт се извъртя и аз помислих, че не съм я ударила достатъчно силно. Скочих да взема тръбата, която се бе търколила встрани.

И тогава тя се свлече.

Заклинанието престана да действа, Тори се втурна към майка си и коленичи до нея. Аз сторих същото и проверих пулса и.

- Мисля, че нищо и няма - казах.

Тори остана коленичила до нея.

Докоснах я по ръката.

- Ако ще тръгваме, трябва да.

Тя ме отблъсна. Скочих на крака, готова да си тръгна. После разбрах какво правеше тя - претърсваше джобовете на майка си.

- Нищо - просъска през зъби тя. - Не носи дори кредитната си карта.

- Аз имам пари. Хайде.

Тя хвърли последен поглед към майка си и ме последва.

Двете с Тори се мушнахме под чергилото на едно ремарке. То беше без шофьорска кабина, така че нямаше опасност скривалището ни да отпраши нанякъде. Казах си, че това е идеалното място за криене. Тори не се съгласи с мен.

- Седим тук като на гюме - просъска тя и коленичи.

- Страхотно! - той отхапа от ябълката си. - Сега нел

- Мислех си - захванах аз, - че след всичко, което ловците не носят допълнително оръжие.

- Седим тук като на гюме - просъска тя и коленичи. - Само да дръпнат чергилото и ще ни видят.

- Ако дойдат по-наблизо, ще си плюем на петите.

- А как ще разберем, че са наблизо? Нищичко не виждам.

- Лиз наблюдава вместо нас. - Преместих краката си в по-удобна позиция. - Колкото до Лиз.

- Тя е мъртва - гласът и стържеше като с пила. - Чух какво каза майка ми. Тя е убила Лиз, нали? Тя и онези хора.

- А-аз ще ти обясня по-късно. Трябва да пазим тишина. Някой ще ни чуе.

- Наоколо няма никой, не знаеш ли? Защото Лиз - моята приятелка Лиз -е дух и ни пази. Очевидно тя ти е помагала, Бог знае откога, а ти дори не си направи труда да ми съобщиш за смъртта и, да ми кажеш, че са я убили.

- Казах на Рей.

- Че как не? Рейчъл. Как ти се струва това? - Тори срещна погледа ми. - Ако искате да знаете кой ви предаде, погледнете натам.

- Рей ли? Не. Тя никога не би.

- Е, все някой го е сторил. Ако не сме двете с теб, ако не са и момчетата, кой е тогава?

- Трябва да пазим тишина. Звукът се разпространява на вълни във въздуха.

- Нима? Леле-мале! Сега пък ще ми даваш и уроци по физика. Дерек ли те научи?

- Тори?

- Какво?

- Млъкни.

Тя млъкна за около пет секунди, после захвана:

- Не трябваше ли Лиз да дойде досега? Откъде знаеш, че още е навън?

- Тя идва и си отива. Затова се нуждаех от суичъра и, за да.

Лиз се шмугна под чергилото и увисна над главите ни.

- Кажи и да млъкне!

- Вече и казах - прошепнах аз. - Няколко пъти.

- Чули са ви и идват насам. Леля ти и един мъж с пушка.

Съобщих новината шепнешком на Тори.

- Какво? Тогава защо още сме тук? - и тя се стрелна на една страна.

Сграбчих я за ръката.

- Хей! - възкликна тя толкова високо, че Лиз трепна.

- От коя страна идват? - попитах Лиз.

Тя посочи наляво. Изпълзях

надясно и повдигнах брезента.

Лиз побърза да излезе навън.

- Вече не ги виждам.

Примижах срещу слънцето. На пет-шест метра от нас имаше някаква постройка, но не виждах входа и. Надвесих се, за да огледам по-добре.

Вляво от мен се издигаше купчина ръждясали варели. Бихме могли да се

скрием между.

- Клоуи! - изписка Лиз. - той е точно.

Трополенето по ремаркето прекъсна думите и.

- Покрийте се! - викна Лиз. - Покрийте се!

- Какво става? - прошепна Тори. - Хайде!

Опитах се да се покрия, но Тори ме блъсна, аз излетях и се пльоснах по корем, забила лице в прахоляка.

- Е, така е по-лесно - обади се един глас.

Изтърколих се по гръб. На ремаркето стоеше Майк - човекът, стрелял по нас в съботната нощ.

- Лорън? - каза той. - По-добре ми подай пушката. Аз ще се оправя с това.

Без да ме изпуска от очи, той скочи на земята. Протегна ръка, когато леля Лорън се появи иззад ремаркето с пушка в ръце.

- Съжалявам, Клоуи - обърна се към мен тя.

Насочи пушката и се прицели.

- Н-недей. Аз-аз няма да се съпротивлявам. Аз.

Тя изви пушката настрана и стреля в Майк. Стреличката се заби в ръката му. Той се вторачи в нея. После коленете му се огънаха.

Леля Лорън изтича към мен и ми помогна да стана.

- Тори, махай се оттук. Когато ви чухме, той съобщи по радиото на останалите.

Пристъпих назад, без да отделям поглед от леля Лорън и махнах с ръка на Тори да е готова за бягство. Леля Лорън ме сграбчи за ръката; но аз се дръпнах, тя отслаби хватката си и отстъпи назад.

- Защо, мислиш, го прострелях? - попита тя. - Защо пуснах толкова лесно Тори да избяга от мен? Опитвам се да помогна. Ще намерим момчетата, после ще открием и Кит - бащата на Саймън.

В ушите ми се чу странен звън. Мисля, че беше сърцето ми, което пееше от радост. Леля Лорън бе осъзнала, че греши. Тя още ме обичаше. Щеше да уреди всичко, да реши проблемите ми, както винаги досега, и да постави нещата по местата им.

Нима можех да си представя нещо по-хубаво?

Не, затова направих още една крачка назад, като прикривах ръката с тялото си и скришом махах на Тори да е готова. Твърде често ме бяха мамили, за да си падна по приказно щастливия край, който ми предлагаше.

- Клоуи, моля те - леля Лорън ми подаваше кутията със спринцовката и инсулина. Щом се пресегнах да ги взема, тя стисна ръката ми. - Сгреших, Клоуи. Направих голяма грешка. Но ще я поправя. - Тя ми подаде кутията. -Тръгни натам - и тя посочи към фабриката. – Движи се плътно до стената. Трябва да го скрия под ремаркето.

Леля Лорън ни настигна, заобиколихме складовете и тръгнахме към главния вход. Тя се кълнеше, че отпред не пази никой от групата „Едисън". Нямаше да рискуват и да се приближат твърде много до фабриката, макар че навън пред входа не се виждаха никакви работници.

Ами ако ме лъжеше и ни вкарваше в капан? Надявах се заклинанията на Тори да ни помогнат да се освободим.

Като стигнахме отсрещния край на двора, ние се спряхме зад склада, за да си поемем дъх.

- Е, момичета - каза леля Лорън. - Отсреща има портал - оттам доставят суровите материали. Затворен е, но съм убедена, че и двете ще можете да се промушите. Завивате надясно, отминавате две пресечки и тръгвате по улицата. В дъното ще видите супермаркет.

Кимнах с глава.

- Знам къде е.

- Добре. Минавате отзад и чакате. Там ще се срещнем.

Тори си плю на петите, но аз останах с поглед, впит в леля Лорън.

- Клоуи?

- Тори не ни е издала, нали?

- Не. А сега.

- Била е Рей, нали?

Леля Лорън не каза нищо, но аз видях отговора в очите и.

- Сгреших, като мислех, че тя постъпва правилно, Клоуи.

Бавно се заобръщах. Тя хвана ръката ми и мушна в нея прегънат надве плик.

- Тук е обяснението, има и малко пари.

Когато отказах да го взема, тя се наведе и го напъха в задния ми джоб.