Пробуждането

Опашката едва се помръдваше, а в закусвалнята бе горещо и задушно. Не след дълго клепачите ми натежаха.

- Уморена ли си, мила?

Изправих глава и видях, че до масата стои възрастна жена в жълто палто. Тя ми се усмихна. Аз също и се усмихнах.

- Имаш ли нещо против да седна за малко? - и тя посочи празния стол срещу мен.

Хвърлих поглед към Дерек, пред него имаше още петима души.

- Когато младежът дойде, ще стана - увери ме тя. - Тук има ужасно много хора, нали?

Кимнах и и направих жест с ръка да седне. Тя седна.

- Имам правнучка на твоята възраст - каза жената. - Предполагам, че си на четиринайсет.

- Правилно - отвърнах аз с надеждата, че гласът ми не звучи много напрегнато. Не биваше да отговарям на никакви въпроси, не биваше, дори ако давах грешни отговори, но не знаех как да постъпя. Погледнах към Дерек за спасение, ала той усърдно четеше дъската с менюто.

- В девети клас ли си?

- Да.

- А кой е любимият ти предмет, мила?

- Театър.

Тя се засмя.

- Не съм го чувала. Нещо като актьорско майсторство ли е?

Аз и обясних и докато разговаряхме, усетих, че се отпускам. Свършихме с темата за възрастта и училището, но тя не ми задаваше никакви лични въпроси - дори не ме попита за името. Беше просто една възрастна дама, на която и се говореше, а това за мен бе приятно разнообразие.

Бъбрихме си, докато пред Дерек не бе останал само един човек. После на масата зад мен избухна весел смях. Обърнах се и видях две двойки, година-две по-големи от мен. Момичетата подметнаха нещо с отвращение. Едното момче имаше червено лице и се смееше глухо. Другото не си правеше труда да сдържи смеха си и се превиваше на две.

И четиримата гледаха към мен.

Целият ресторант гледаше към мен.

Беше като кошмар, в който децата в училище ти се присмиват, а ти продължаваш да вървиш по коридорите и не знаеш защо ти се смеят, а после осъзнаваш, че си без панталони. Бях сигурна, че панталоните ми са на мен. Единственото, за което можах да се сетя, бе черната ми коса. Не беше чак толкова зле, нали?

- О, мила - прошепна старицата.

- К-какво има? К-какво съм направила?

Тя се наведе към мен, очите и блестяха. Сълзи? Защо ще.?

- Извинявай - каза. - Аз само. - и тя тъжно изви устни в усмивка. -

Исках само да си поприказваме. Ти изглеждаше толкова добро момиче.

Зърнах Дерек, който вече бе напуснал опашката и идваше към мен, като се мръщеше на хихикащите се момчета. Жената стана и отново се надвеси над масата.

- Беше ми приятно да поговорим, мила.

Тя постави длан върху моята ръка. и ръката ми премина през дланта и.

Скочих на крака.

- Извинявай - повтори тя.

Лицето и бе толкова тъжно, че ми се щеше да и кажа, че всичко е наред,

че вината е моя. Но преди да успея да изрека и дума, тя изчезна и единственото, което чувах, бе смехът около мен, подмятания от рода на „луда" и „шизо", стоях, без да помръдна, сякаш краката ми бяха вкопани в пода; тогава Дерек ме хвана за ръката толкова нежно, че едва усетих докосването му.

- Хайде - каза.

- Да - викна присмехулникът. - Според мен пропускът на гаджето ти изтече.

Дерек бавно вдигна глава и изви устни по познатия ми начин. Стиснах го за ръката. Той запримига и кимна. Когато тръгнахме да си ходим, другото момче подхвърли:

- Сваляш мацки от психото ли? - Той поклати глава. - На това му викам да си отчаян.

Мога да се закълна, че докато минавахме покрай витрината, нямаше посетител в ресторанта, който да не ни гледа. Улових няколко погледа: в тях се четеше съчувствие, жалост, антипатия, отвращение. Дерек мина откъм витрината, като преграда между мен и останалите.

- Не биваше да го правят - каза. -

Хлапетата - да. Те са идиоти. Но възрастните не биваше да се държат така. Какво от това, че може да си умствено разстроена?

Той ме отведе до паркинга и спря в самия му край, в сянката на съседната сграда.

- Повече няма да ги видиш - успокои ме той. - А ако се отнасят с някой, който наистина е с умствено разстройство по същия начин, не би трябвало да ти пука за тях. Шепа малоумници.

Нищо не казах, само се взирах в паркинга и треперех. Той се въртеше около мен, като се опитваше да ме предпази от вятъра.

- Т-трябва да тръгваме - казах аз. - Ти трябва да се нахраниш.

Съжалявам.

- За какво? Задето си говореше ли? Какво от това? Всички го правят. Не би трябвало да им прави впечатление.

- А ти?

- Разбира се. Не е моя работа. Аз.

- .не би се смял така. Знам. Но не може да не ти направи впечатление. Вероятно ще се направиш, че не забелязваш, но ще си мислиш за това и какво му има на човека, който го прави, дали няма да му хрумне да извади оръжие или. - обвих ръце около себе си. - Говоря глупости. Но ти знаеш какво искам да кажа. Седях си в ресторанта и разговарях с някого, без да разбера, че това е дух.

- Ще започнеш да ги разпознаваш.

- Как? Те приличат на живи хора. Говорят като тях. Разбираш едва когато преминат през стената, но не и преди това. Нима трябва да престана да разговарям с непознати? Да не обръщам внимание на хората, които срещам? Това ли е нормалното поведение? - Тръснах глава. - Пак се разбъбрих. Извинявай, че въвлякох и теб в проблемите си.

- Нима мислиш, че ми пука? - Той се опря с едната си ръка на стената и се надвеси над мен. - Ще се научиш. Другите некроманти са се научили.

Просто трябва да разбереш какъв е номерът.

- Преди да ме заключат ли?

- Като поскиташ още малко по пътищата и си поговориш самичка в ресторантите, с удоволствие ще поискаш да те заключат където и да е, стига да има меко легло и горещ душ.

Успях да се усмихна.

- В момента съм съгласна и на топла храна.

- Какво ще кажеш за горещ шоколад?

- Моля?

- На път за насам зърнах едно от онези кафенета, по подобие на „Старбъкс". Широки фотьойли, камина. Вътре нямаше много хора. В този град кафето едва ли струва по пет долара.

Представих си как съм се свила във фотьойла пред огъня и си посръбвам от огромната чаша с димящ шоколад. Усмихнах се.

- Готово - каза той. - Ще си поръчаме и препечени курабийки или сладкиши. Истинска вечеря, при това хранителна. Мисля, че беше натам .

И ние тръгнахме.

Кафенето се намираше на една и съща улица с цветарския магазин. Заради сковаващия студ се постарахме да стигнем до него възможно най-бързо. Минахме напряко през два паркинга и зърнахме едно игрище, което също щеше да съкрати пътя ни. Понечих да премина на другата страна на улицата, но Дерек ме спря.

- Това не е място, на което би искала да попаднеш посред нощ.

Той, разбира се, имаше право. Мястото изглеждаше съвсем безобидно -тясна залесена ивица с люлки и катерушки и с голям център за игра в дъното, - но между детските съоръжения и дърветата имаше много тъмни участъци. След залез-слънце, когато хлапетата се прибираха у дома си, то се превръщаше в идеално свърталище за по-големите и по-опасни деца.

Дерек огледа внимателно парка и прецени посоката на вятъра.

- Няма никой - каза най-после той. - Да тръгваме.

Затичахме се към отсрещния тротоар. Когато излязохме на открито, вятърът ни захапа злобно и настървено. Люлките се поклащаха и скърцаха. Докато ги отминавахме, внезапен порив на вятъра ме блъсна отпред. Аз залитнах и изстенах, а устата ми се напълни с пясък, който вятърът бе вдигнал от земята и бе запратил право в лицето ми. Докато се въртях объркано, Дерек стрелна глава нагоре. Изплюх пясъка и се обърнах към него. Той бе застинал неподвижно с вдигнато нагоре лице.

- Какво надушваш? - попитах.

- Не съм сигурен. мислех, че. - Вятърът промени посоката си и ноздрите му потрепериха. Очите му се разшириха. - Бягай!

Той ме блъсна и аз хукнах да бягам. През последните дни правех главно това - „бягах от опасностите" толкова често, че мозъкът ми автоматично включваше краката ми на бързи обороти и аз забравях за болките в стъпалата си.

Дерек тичаше след мен и аз чувах стъпките му.

- Клоуи! - изкрещя той, когато на пътя ми се изпречи нечия фигура.

Дерек ме сграбчи за раменете и преди да спра напълно, стъпалата ми се отлепиха от земята. Той подпря и мен, и себе си на пластмасовата пързалка. Един мъж прегради пътя ни. Друг се появи от обратната посока. И двата пътя за бягството ни бяха отрязани. Дерек огледа детската пързалка, ала пред нас се издигаше здрава стена от пластмаса висока три метра. На още три метра встрани имаше пожарникарска кула, ала тя нямаше да ни е от полза.

Мъжете изглеждаха на по двайсетина години. Единият бе висок и слаб, с дълга до якичката руса коса. Носеше карирано яке и ботуши и очевидно не си бе правил труда да се бръсне последните няколко дни. Другарят му беше по- нисък и набит, мургав и тъмнокос. Носеше кожено яке и маратонки.

Не изглеждаха като типовете, които се навъртат из градинките и преджобват децата за цигари и пари. Приличаха на хора, които посещават автомобилни състезания и досаждат на момичетата, като ги разпитват за имената и телефонните им номера.

Не изглеждаха пияни. Вървяха в права линия и гледаха с ясен поглед, а очите им блестяха в мрака като.

Дръпнах се назад.

Дерек ме стисна здраво за раменете, наведе се напред и прошепна:

- Върколаци.

Двамата върколаци спряха на няколко метра от нас.

- Само минаваме оттук - каза Дерек с твърд глас. - Ако това е ваша територия.

Русият го прекъсна със смях:

- Наша територия ли? Чу ли го, Рамон? Интересува се дали това е наша територия.

- Знам, че сте върколаци и ми е ясно.

- Върколаци ли? - провлечено попита Рамон. - Върколаци ли каза той?

Русокосият вдигна пръст към устните си в едно преиграно „Шшшт!" и обърна главата си към мен.

- Тя знае - каза Дерек.

- Тц, тц, тц. Не е по правилата, паленце. Нали не разказваш на всичките си гаджета какви сме? Не казвай дори на най-хубавките. Татко ти не те ли е научил на това? Впрочем, кой е баща ти?

Дерек не отговори.

- Той е Каин - заяви Рамон.

- Така ли мислиш? - Русокосият присви очи и наклони глава на една страна. - Може и да е.

- Ако бе срещал повече такива, Лиъм, сега нямаше да питаш. Този - и

той посочи към Дерек - е истински Каин. Такива като него имат три общи черти. Големи колкото къща. Грозни като окаляна ограда. Тъпи като галоши.

- Тогава той не е. - обадих се аз, преди Дерек да ми изшътка.

Лиъм пристъпи по-близо до нас.

- Каза ли нещо, сладурано?

- Само минаваме оттук - отвърна Дерек. - Ако това е ваша територия, извинявайте...

- Чу ли това, Рамон? Той се извинява. - Лиъм направи още една крачка към нас. - Нямате представа на чия територия сте, нали?

- Не. Не ви познавам. Ако трябва, ще.

- Това е територия на Глутницата.

Дерек поклати глава.

- Не, Глутницата се намира в Сиракюз.

- Мислиш, че са завладели само един град? - учуди се Рамон. - Целият щат Ню Йорк е техен.

- Нали знаеш как постъпва Глутницата с нарушителите? - попита Лиъм. -Татко ти сигурно ти е показал снимките.

Дерек мълчеше.

- Знаеш ли за кои снимки говоря? - настояваше Лиъм. - На последния, нарушил територията на Глутницата.

Дерек продължаваше да мълчи.

- Баща ти не те е обичал много, нали? Щото ако те обичаше, щеше да ти ги покаже, за да не направиш грешката, която правиш в момента. Последният път, когато някакъв помияр се доближи твърде много до Глутницата, бил накълцан с електрическа резачка. После го фотографирали, а снимките разпространили като предупреждение за останалите.

Стомахът ми се обърна. Стиснах очи, докато образът във въображението ми изчезне. Говореха така, за да ни изплашат. и успяха - поне с мен. Сърцето ми кънтеше в гърдите толкова силно, че бях сигурна - те също го чуват. Дерек ме стисна за рамото, за да ме успокои.

- Не, не съм виждал никакви снимки. Но благодаря за предупреждението.

Ще.

- Кой е твоят баща? - попита Рамон. - Закари Каин ли? Ти си по- тъмен, но приличаш на него. Пък и си на подходящата възраст. А това обяснява защо не те е възпитал правилно.

- След като е мъртъв и така нататък - додаде Лиъм. - Но ако е бил Зак, би трябвало да си предупреден да не се доближаваш до територията на Глутницата.

- Така ли? - попита с равнодушен глас Дерек.

- Нима не знаеш как умря баща ти? Тъпакът решил да се присъедини към въстанието против Глутницата и го заловили. Измъчвали го до смърт точно там, в Сиракюз. - Той хвърли поглед към Рамон. - Мислиш ли, че са използвали електрическата резачка?

- Щом като Глутницата е толкова безпощадна, защо и вие сте на нейна територия? - намеси се Дерек.

- Може би и ние сме от Глутницата.

- Тогава не бихте говорили така: „тяхната" територия, „те" ще направят

това, ще сторят онова.

Лиъм се засмя.

- Я, гледай ти. Един Каин с мозък.

Сигурно си го наследил от майка си.

- Искаш ли да знаеш защо сме тук? - започна Рамон. - Заради мисия на милосърдие, а молещите за милост сме самите ние. Виждаш ли, миналата година се сближихме с онова хлапе от Австралия. Но много скоро разбрахме защо е напуснал дома си.

- Ядеше хора - заяви Лиъм.

- Яд-дял е хора? - не исках да го изговарям на глас, но думите сами се изплъзнаха от устата ми.

- Отвратителен навик. Виж, да ловуваш хора? Да ги убиваш? - Той се

усмихна. - Това поддържа спортната форма. Но чак пък да ги ядеш? Не ми е в стила. Е, ако не броим оня път в Мексико.

Дерек го прекъсна:

- След като са разрешили на вас да минете през тяхната територия, значи ще пропуснат и мен. Не правя нищо лошо.

- Може ли да си довърша разказа? - настоя Рамон. - Значи така, австралийчето хич не беше дискретен по отношение на лошия си навик.

Глутницата подочу за него. И сега трябва да знаете, че и тримата сме в списъка им.

- А оня чешит се скри в миша дупка - продължи Лиъм, - като ни остави ние да оперем пешкира. Глутницата не се интересува дали ядем хора или не. На няколко пъти сме се сблъсквали с нея, така че, що се отнася до тях, изразходвахме всичките си номера. Веднъж вече настигнаха Рамон. За щастие той се измъкна. Поне по-голямата част от него.

Рамон вдигна нагоре ризата си. Хълбокът му бе нашарен с белези на заздравяващи рани, каквито бях виждала само благодарение на специалните ефекти във филмите.

- И сега сте се запътили към Сиракюз за среща с Глутницата -предположих аз. - За да се изясните.

- Точно така. Такъв беше планът ни. Но това е като руска рулетка. Ние коленичим и се оставяме на тяхната милост, но може никога да не се изправим отново. Тогава ни се отвори невероятна възможност.

Той погледна към Рамон, който кимна с глава. В първия миг никой от тях не каза и дума. Лиъм самодоволно се усмихваше и мълчеше.

- Каква възможност? - най-после попитах аз, тъй като бях убедена, че Дерек няма да го направи.

- Допишка ми се. На около пет километра северно от тук. Спрях встрани от магистралата, слязох от колата и познайте какво надуших!

- Мен - отвърна Дерек.

- Отговора на нашите молитви. Един Каин? - Лиъм поклати глава. - С какво сме заслужили подобно благодеяние? Глутницата ненавижда всички Каин. Смята ги за шепа неандерталци, които са толкова глупави, че винаги попадат в беда. Ако те предадем на Глутницата и им кажем, че тъкмо ти си онзи, който похапва хора.

Усетих как зад мен Дерек се размърда.

- Каниш се да тръгваш, така ли, пале? Би било невъзпитано. Ако избягаш, ще хванем момичето ти и ще я държим докато не решиш да се върнеш и да ме изслушаш.

Дерек застина на мястото си, но с гърба си усещах как сърцето му бие, чувах как накъсано вдишва и издишва, докато се мъчи да запази спокойствие. Ръката ми се плъзна, мушна се в джоба и сграбчи ножа. Дерек отново ме стисна за рамото и го разтърка.

- Всичко е наред - прошепна той. - Всичко е наред. - Ала сърцето му продължаваше яростно да бие, което ми говореше, че нищо не е наред.

- Ами, да - обади се Лиъм. - Ще стане много добре. Глутницата не са някакви чудовища. Горкото сираче е сгрешило. Но повече няма да прави така. Те ще разберат. Той сигурно има. - погледна към Рамон. -Петдесет на петдесет?

Рамон помисли и кимна с глава.

Лиъм отново се обърна към нас.

- Шансът му да оцелее е петдесет на петдесет. Но дори да няма никакъв шанс, те ще приключат бързо. Няма да използват електрически резачки.

- Защо ни разказвате всичко това? - попитах аз. Сякаш наблюдавах класическа сцена от филм с Джеймс Бонд, в която злодеят обяснява на Бонд как ще постъпи с него, като му дава време да измисли план за бягство. Надявах се и Дерек да направи същото. Нямаше да съм му от голяма помощ с върколаците, но поне можех да му спечеля малко време.

- Добър въпрос, сладурче. Защо не го награбим на мига, не го метнем в автомобила и не го закараме право при вълците в Сиракюз? Защото Водачът не е глупав. Ако му подхвърлим непознато момче, което скимти и хленчи, че не е направило нищо, може да се вслуша в думите му. Виж, има само един начин планът ни да успее. Приятелят ти трябва да дойде и доброволно да си признае.

- Да, бе! - изсумтя Дерек.

- Не ти харесва планът ни?

Дерек го стрелна с очи.

Лиъм въздъхна:

- Добре тогава. Ще го направим по втория начин. Ще те убием и ще се позабавляваме с приятелката ти.

- Аз ще го убия - предложи Рамон. - Ти можеш да се заемеш с момичето. За мен е твърде млада.

Лиъм се ухили.

- Харесвам ги младички.

Той ме огледа от горе до долу, а от изражението му космите на главата ми се изправиха. Дерек стискаше рамото ми като с менгеме.

- Остави я, тя няма нищо общо - изръмжа той.

- Как пък не - оголи зъби Лиъм. - Надявах се да го кажеш. Без съмнение ще ми хареса да предложа на Глутницата жертвен агнец. Но малка хубавица като тази тук, която знае всичко? Това е. - и той се усмихна, - много сладко.

Той ме погледна така, че аз се сгуших в Дерек, а ръката ми стисна ножа още по-силно. Лиъм отново пристъпи напред, Дерек ме обгърна с ръка, а стомахът му завибрира.

Лиъм протегна ръката си към мен. Дерек се напрегна и онзи се отдръпна, после пак се протегна, като наблюдаваше как ще реагира и щом Дерек се напрегна отново, той започна да се смее и се смя дотогава, докато и Рамон не избухна в смях.

- Скивай, - каза Лиъм. - мисля, че палето си е намерило самка. Колко хубаво! - Той се наведе към Дерек и понижи глас. - Няма да се получи. Никога не се получава. Защо просто не ми я дадеш и аз ще ти помогна да го преодолееш. Ще те заболи, но поне ще стане бързо. Това е най- добрият начин.

Дерек ме избута зад себе си. Върколаците виеха от смях.

- Според мен отговорът му е „не" - забеляза Рамон.

- Не я замесвай в това - повтори Дерек.

Лиъм поклати глава.

- Как бих могъл? Погледни я само.

Толкова е крехка и красива с големите си сини очи, които гледат тъй уплашено. - Той надникна иззад Дерек и насочи поглед към мен. - Черната коса не и отива. Надушвам боята. Какъв е естествения и цвят? Обзалагам се, че е руса. Има вид на русокоска.

Като го погледнах, всичко вътре в мен се преобърна.

- Ако тръгна с вас ще я пуснете да си върви - предложи Дерек. - Нали?

- Не - прошепнах аз.

- Разбира се, че ще я пуснем - отвърна Лиъм.

- Дерек - прошепнах аз.

Той протегна ръка зад гърба си, като ми направи знак да мълча. Беше номер. Той имаше план. Със сигурност имаше някакъв план.

- Да се споразумеем - каза Дерек.

- Да се споразумеем ли? - засмя се Лиъм - Няма да преговаряме с теб, пале.

- Само в случай, че искате да ви съдействам. Ще дойда с вас, но първото, което ще направим, е да я качим на автобуса. Щом видя, че тръгва и е в безопасност, целият съм ваш.

- Хмм. - Лиъм се извъртя на петите си. - Интелигентността ти не е ли мъничко обидена, Рамон?

- Така е - отвърна Рамон и излезе напред.

- Ти каза, че ще я освободиш.

- И ще го направим. Щом изпълниш своята част от уговорката. Но дотогава тя остава като допълнителна гаранция. Не се притеснявай, добре ще се грижим...

Дерек се стрелна напред с такава бързина, че и двамата се сепнаха. Той сграбчи Лиъм за ризата и го запрати към Рамон. Двамата мъже паднаха на земята.

- Бягай - каза Дерек.

Измъкнах ножа от джоба си.

- Бягай!

Той ме бутна напред и аз полетях. Затичах се, но не много бързо, отдалечих се на безопасно разстояние, като държах ръката си върху оръжието и сегиз-тогиз хвърлях поглед през рамо, понеже не исках да изоставям Дерек сам.

Дерек хвана Рамон, блъсна го в стоманената пожарникарска кула и главата му силно издрънча.

Лиъм се втурна към Дерек. Докато Рамон лежеше неподвижно на земята, двамата с Дерек се изправиха един срещу друг и започнаха да се дебнат. Лиъм отново се втурна напред и Дерек се изви, но Лиъм го хвана отзад за суичъра, дръпна го и го запрати с все сила.

Дерек се търколи на земята. Лиъм се стовари върху него, а Дерек се мъчеше да се изправи, хриптеше и пъшкаше, пълзеше в пръстта. Аз се обърнах, готова да се затичам обратно. Ала в същия миг Дерек скочи на крака и хукна да бяга.

Носехме се на зигзаг през неосветен промишлен район, а Лиъм ни следваше по петите. Стигнахме до жилищен комплекс и той изостана, сякаш не искаше да го видят как гони две деца. Беше на стотина метра след нас и очевидно се канеше да скъси дистанцията помежду ни, когато навлязохме в по-уединено място.

На отсрещната страна на комплекса имаше пазарен център на открито. Когато стигнахме до него, погледнахме назад и видяхме, че Лиъм вече го няма. Продължихме да тичаме и стигнахме до още един пазар, две пресечки по-нататък, зад една затворена фурна.

Облегнах се на хладната тухлена стена, за да си поема дъх.

- Искаше да вземаш уроци по самозащита? - задъхано попита Дерек.

Кимнах с глава.

- Ето първият урок, който ни даде нашият баща: ако се изправите срещу по-силен противник, при първа възможност го изненадайте с някоя маневра. - Той се наведе към ухото ми. - И си плюйте на петите.

Напуши ме смях и зъбите ми престанаха да тракат. Поех си дълбоко въздух и се отпуснах, подпряла гръб на стената.

- Значи той е силен колкото теб? - попитах.

- Не знам какво са поправяли онези учени в мен, но явно не е била силата ми. Той може и да е по- дребен, но ми е равен по сила и има повече опит в битките. Претърпях сериозно поражение - призна си Дерек и избърса пясъка от брадата си. - Не само ти имаш нужда от тренировки. Баща ми ме научи да използвам силата си в своя полза. Но това не ми помага в битките с други върколаци.

Той разкърши рамене и отметна мокрия от пот кичур коса от очите си.

- Поемаме си дъх и продължаваме. Щом разбере, че ни е изгубил, той ще се върне и пак ще хване следата ни.

- Аз съм добре - отвърнах и се изправих. - Тръгваме, когато кажеш.

Над главите ни нещо шавна. Преди да успея да вдигна поглед нагоре, Лиъм скочи от покрива. Приземи се на краката си точно зад Дерек.

- Твоят приятел още не е готов да си ходи, хубавице. Най-напред трябва да свършим една работа.

Лиъм удари Дерек и той се олюля, от устата му шурна кръв. Аз затърсих ножа, ала той се бе скрил в гънките на джоба ми. Докато го измъкна навън, Дерек бе върнал удара на Лиъм и сега двамата се търкаляха на земята, като всеки се стараеше да притисне другия.

Колко ли подобни сцени бях гледала на кино? Дори бях написала няколко. Но по филмите сякаш всичко ставаше на забавен каданс, за разлика от настоящата жива сцена с участието на Дерек, за когото знаех, че е в голяма опасност. Пред очите ми се бе развилняла вихрушка от юмруци, ритници, пъшкане и охкане, примесени с кръв. Най-много от всичко ме впечатли кръвта, която се разпръскваше във всички посоки и се стичаше по телата им, докато аз тичах ту насам, ту натам с ножа в ръка.

Спомних си за всички случаи, когато седях сред публиката и освирквах глупавата, безполезна героиня, която гледа боя отстрани без да прави нищо, стиснала оръжието си в ръка, докато пребиват приятеля и. Знаех, че трябва да помогна на Дерек. Знаех, че е в беда, че по-голямата част от тази кръв, от пъшкането и ръмжането, идват от него. Не се страхувах да използвам ножа. Дори исках да го вкарам в действие. Ала не ми се предоставяше възможност. Юмруци, ритници, тела се мятаха безразборно и всеки път, когато ми се стореше, че мога да се вмъкна между тях, вместо Лиъм, пред мен се изпречваше Дерек и аз бързо се отдръпвах, за да не го пробода.

После Лиъм изправи Дерек на колене, сключил ръка около гърлото му, докато с другата го стискаше за косата. Дръпна главата му назад и пред очите ми се появи момичето в гората до паркинга за камиони, чието гърло бе прерязано и този път не се поколебах, изтичах до Лиъм и забих ножа в бедрото му до самата дръжка.

Лиъм нададе зверски вой и ме удари. Аз политнах във въздуха, все още стискайки острието в ръка. Чух как Дерек извика името ми и тялото ми се блъсна в стената. Главата ми издрънча в тухлите. Светлината на прожекторите над мен се разлетя на безброй светлинки.

Преди да падна на земята, Дерек ме сграбчи във въздуха.

- Д-добре съм - казах аз и го отблъснах.

Задържах се на крака, олюлях се, после пак се закрепих.

- Добре съм - казах аз, този път по-уверено.

Озърнах се. Ножът беше паднал до мен. Грабнах го.

Лиъм лежеше зад Дерек, гърчеше се на земята и когато се опита да спре

кръвта, изръмжа. Ние побягнахме.

Този път никой не ни преследваше, но това нямаше значение. Продължавахме да тичаме със съзнанието, че веднага щом има възможност, Лиъм ще се втурне по петите ни.

- Трябва да ти намерим тоалетна - рече Дерек, когато завихме покрай една сграда.

- На мен ли? Аз.

- Трябва да те отведа до някоя тоалетна.

Затворих уста. Явно Дерек беше в шок и имаше нужда от същото, за да се почисти и да провери до каква степен е пострадал.

- Той ще ни проследи - казах. - Трябва да го заблудим.

- Знам. Мисля по въпроса.

Започнах да си припомням всеки филм с бегълци, който съм гледала, в който героите заблуждават преследващите ги кучета. На пътя ни се изпречи огромната локва, останала от дъжда, зърнах и запълнената с боклуци канавка и забавих темпото. Локвата се простираше поне на три метра пред нас. Хрумна ми нещо.

- Качи се на бордюра и се движи по него - предложих аз.

- Моля?

- Просто го направи.

Затичахме се по протежение на бордюра и стигнахме до вратата на малък жилищен блок. Поведох Дерек нататък и дръпнах дръжката на бравата. Беше заключена.

- Можеш ли да я счупиш? - попитах аз.

Той изтри изцапаните си с кръв ръце и я сграбчи. Опитах се да го огледам добре и да видя доколко го е наранил Лиъм, ала беше толкова тъмно, че виждах само петна кръв по него - по лицето, по ръцете, по блузата му.

Той дръпна по-силно и вратата се отвори. Влязохме, пообиколихме и отново излязохме навън.

- Сега ще се върнем по същия път, по който се придвижихме дотук -казах аз. - По бордюра. Точно откъдето дойдохме..

Стигнахме до локвата и аз спрях.

- Ще прегазим през нея.

Дерек кимна с глава.

- Така че, като ни проследи и стигне до това място, той ще помисли, че сме влезли в блока и няма да се досети, че сме се върнали по стъпките си. Умно.

Нагазихме до глезените в леденостудената вода, която сякаш изми и последните останки от стреса в душата на Дерек. Щом стигнахме до отсрещния бряг, той ме поведе по вятъра, за да не може Лиъм да ни надуши. После ме вкара в едно кафене. Вътре имаше двама-трима посетители - всички се бяха скупчили в ъгъла около бара. Дори не вдигнаха глави да ни погледнат, когато се втурнахме право към тоалетната.

Дерек ме дръпна в мъжката и заключи вратата. Вдигна ме върху плота и преди да успея да кажа нещо, си изми хубаво ръцете и си нави ръкавите до лактите, сякаш се

готвеше за хирургическа операция.

- Ъъ, Дерек.?

Той намокри една хартиена кърпа, хвана ме за брадичката, повдигна лицето ми и го избърса.

- Дерек? Аз не съм наранена.

- Цялата си в кръв.

- Но това не е моята кръв. Честна дума. Тя е от.

- От върколака. Знам. - Той взе ръката ми и започна да я почиства. -

Затова трябва да я избърша.

- Дерек? - Наведох се, за да видя лицето му. - Добре ли си?

Той продължи да търка ръката ми с кърпата.

- Съществуват два начина да се превърнеш във върколак. По рождение, или ставаш такъв, когато те ухапе върколак. Ако слюнката му навлезе в кръвообращението ти, заразява те като вирус.

- И кръвта ли?

- Според татко става само със слюнка. Възможно е да е сгрешил, а ти имаш ранички и драскотини и цялата си в кръв.

Наистина имах няколко ранички и драскотини, както и петънца от кръв, но замълчах и го оставих да ме почисти.

Докато Дерек се занимаваше с мен, аз се опитах да установя до каква степен е наранен той. По издрасканите му страни бе полепнал пясък. Носът му беше в кръв. Дали не беше счупен? Едното му око посиняваше. Дали онова петънце в ъгълчето му не беше кръв? Устната му бе разцепена и подута. Дали зъбите му си бяха на мястото. Дали не му липсваше някой?

- Стига си се въртяла, Клоуи.

Не можех да остана неподвижна. Неговите рани очевидно изискваха повече грижи от моите, ала нямаше смисъл да споря, докато той не приключи.

Накрая, когато бе изтъркал и най- малкото петънце кръв от мен, както и два пласта кожа, аз се обадих:

- Добре, а сега да се заемем с теб.

- Съблечи си якето и суичъра.

- Дерек, аз съм чиста. Повярвай ми. Никога не съм била толкова чиста.

- Имаш кръв по маншетите си.

Докато събличах якето, ципът се закачи за колието ми.

- Закачи се. - започнах аз.

Дерек дръпна якето. и верижката се скъса, а медальонът падна. Той изруга и го улови във въздуха.

- .за колието ми.

Той отново изруга, после каза:

- Извинявай.

- Онова момиче ми го дръпна - излъгах аз. - Вероятно закопчалката се е разхлабила. Не е кой знае какво.

Той хвърли поглед към медальона в ръката си.

- Преди не беше ли червен?

През последните два дни не го бях поглеждала - нямах огледало, а той бе скрит под блузата ми. И преди смятах, че цветът се е променил, ала сега промяната бе очевидна - той бе станал почти син.

- Аз. мисля, че е нещо като талисман - казах. - Даде ми го мама, за да ме пази от караконджули - от духове.

- Хм. - Той се взря в него, поклати глава и ми го върна. - Тогава по-добре да е у теб.

Мушнах го в джоба си, на дъното, където щеше да е в безопасност. После свалих суичъра си и навих ръкави нагоре. По мен нямаше кръв, ала Дерек ме накара да си измия ръцете.

- Добре, а сега може ли да се погрижим за момчето, което всъщност се би? Имаш доста кръв по себе си. Мисля, че по-голямата част от нея е от носа ти.

- Така е.

- Няколко пъти те удари по гърдите. Как са ребрата ти?

- Сигурно са натъртени. Нищо трагично.

- Свали си ризата.

Той въздъхна - сега аз бях тази, която се суетеше.

- Ако искаш, ще изляза, за да можеш сам да се погрижиш за себе си.

- Нее.

Той си съблече суичъра, сгъна го и го остави на плота. Нямаше петна по-надолу от яката, докъдето се бе стичала кръвта от носа и устната му. Сигурно е нормално, когато се биеш с юмруци, а не използваш оръжие.

Заяви, че ребрата вдясно го болят при допир, но, честно казано, аз не можех да направя разлика между натъртено и счупено. Дишаше добре, а това бе най-важното.

- Добре, да видим носа ти. Счупен ли е? Боли ли те?

- Дори да е счупен, не можеш нищо да направиш.

- Дай да видя очите ти.

Той изръмжа, ала не се възпротиви. Кръвясалото ъгълче вече се проясняваше, а не виждах други наранявания. Но синината щеше да си остане. Когато му го казах, той само изсумтя. Намокрих нова хартиена кърпа.

- Бузата ти е изцапана. Нека да.

- Не.

Той ме хвана за ръката, преди да докосна лицето му. Взе кърпата и се наведе към огледалото, за да се избърше. Наблюдавах го, като се мъчех да не трепна. Чакълът го беше ожулил здраво по едната страна.

- Ще трябва да се погрижиш за това.

- Да.

Той се погледна в огледалото с каменно лице, но щом видя, че го гледам, извърна лице и отстъпи встрани. Подадох му друга влажна кърпа и той избърса врата и деколтето си, по които имаше кафеникави петънца от изсъхнала кръв.

- Остана ли малко от дезодоранта? - попита той.

Аз го измъкнах от джоба на якето си и го поставих на плота. Той продължи да се мие.

- Когато бяхме при люлките - захванах аз, - когато преговаряхте, ти не говореше сериозно, нали? Като им каза, че ще тръгнеш с тях? Беше номер, нали?

Мълчанието се проточи доста дълго.

- Дерек?

Той не вдигна очи, а протегна ръка и си взе нова кърпа, като избягваше погледа ми.

- Чу ли какво казаха? - попитах.

- За кое? - вперил очи в кърпата, той я сгъна внимателно преди да я хвърли в кошчето. - Че преследват хора за забавление? Че ги ядат? -Горчивината в тона му ме прониза цялата. - Да, чух го.

- То няма нищо общо с теб.

Той вдигна поглед.

- Така ли?

- Няма, освен ако трансформацията не те превръща едновременно във вълк и селски идиот.

Той сви рамене и откъсна още хартия.

- Имаш ли желание да преследваш хора, Дерек?

- Не.

- Мислиш ли си за това?

- Не.

- А да ги ядеш? Мислил ли си?

Той ми хвърли поглед, пълен с отвращение.

- Разбира се, че не съм.

- Някога сънувал ли си, че убиваш хора?

Той поклати глава.

- Само елени и зайци. - Аз се намръщих и той продължи: - През последните години сънувам, че съм вълк. Тичам в гората. Ловя елени и зайци.

- Така. Като вълк, а не като човекоядно чудовище.

Той намокри хартиената кърпа.

- И щеше да позволиш на онези двамата да те заведат при. - млъкнах. -

Глутницата. Това ли е желанието ти? Да им кажеш, че ще отидеш, а след като ме освободят, да им разкажеш цялата истина вместо. въведение? Като повод да се срещнеш с тях? Да бъдеш със себеподобните си?

- Не. Това няма никакво значение за мен. Татко казва, че е от значение само за другите върколаци. За другите момчета - защото те мразят всеки, който не е като тях. Аз ли? На мен не ми пука. Единствената причина, поради която бих искал да се срещна с върколак, е същата, поради която ти би поискала да се запознаеш с некромант. За да си поговорите, за да получиш някаква информация, каквото и да е. За предпочитане е да го направиш с такива, които не мислят, че да преследваш хора е много забавно.

- Като тази Глутница. Те убиват човекоядците и ловът на хора не им е приятен. Това ли си мислеше? Че можеш да отидеш при тях и че те ще ти помогнат? Когато те попитах дали си чул двамата главорези, имах предвид точно тази част, която засягаше Глутницата. Какво щели да ти направят. Как убивали върколаци с електрическа резачка и тъй нататък.

Дерек изсумтя.

- Значи не вярваш в това - кимнах с глава и се успокоих. - Никой не би повярвал. Че нарязват някого с електрически трион и разпространяват фотографии на жертвите си. Просто искаха да те изплашат.

- Не е така. Сигурен съм, че има фотографии. Сигурен съм също така, че онези двамата вярваха, че Глутницата е накълцала някого. Но фотографиите сигурно са подправени. С помощта на специални ефекти и грим, нали така?

- Да, но защо им е да го правят?

- Поради същата причина, която ти току-що спомена. За да плашат хората. Лиъм и Рамон мислят, че Глутницата наистина го е направила, ето защо гледаха да не навлизат в тяхната територия. Идеята не е никак лоша.

- Би ли се сетил сам за това?

Погнусата се върна на лицето му.

- Не, разбира се.

- Но имаше намерение да повериш живота си в ръцете на такива, които биха се сетили. Върколаци, които си играят да съдят себеподобните си. Които изтезават и убиват други върколаци. И макар да го знаеше, щеше да отидеш при тях, щеше да се престориш, че убиваш хора и щеше да очакваш да те помилват, само защото си дете? И щеше да се примириш с тяхното превъзходство? Ами ако бяха решили, че не заслужаваш да живееш, нима щяха да бъдат прави?

Казах го със саркастичен тон. Ала когато чух бавния му отговор -много, много бавен, наистина - сърцето ми яростно заби в гърдите.

- Дерек!

Той хвърли мократа кърпа в кошчето за боклук.

- Не, нямам желание да умра, ясно?

- По-добре да нямаш.

- Нямам, Клоуи - тихо каза той. -Говоря сериозно. Нямам.

Очите ни се срещнаха и паниката, загнездила се в душата ми, се превърна в нещо съвсем друго, сърцето ми продължаваше лудо да бие, гърлото ми пресъхна.

Извърнах поглед и изломотих:

- Добре.

Той подхвана:

- Трябва да тръгваме.

Кимнах с глава и скочих на земята.

Дадох якето си на Дерек и той го облече, без да спори с мен - то покриваше петната от кръв по суичъра му. Излязохме от тоалетната и най-после хората в кафенето ни забелязаха, ала само да ни предупредят, за да я ползваме, трябва да сме клиенти на заведението.

В кафенето имаше зимна разпродажба на промоционални термоси, украсени с логото му, така че Дерек взе един термос, пълен с течен шоколад, и две мукавени чаши. Както и няколко понички за вечеря.

Но не можехме да си тръгнем към автобусната спирка просто така. Лиъм вероятно продължаваше да ни търси заедно с Рамон. Ако са ни следили достатъчно дълго, сигурно знаеха, че сме били на спирката и щяха да ни чакат там.

Криехме се зад сградите от вятъра, после зачакахме на известно разстояние от спирката, докато не видяхме автобусът да идва. От върколаците нямаше и следа. Бях сигурна, че е така, защото това бе обикновена спирка, а не автогара - ако са проследили пътя ни до цветарския магазин, най-вероятно не са разбрали, че сме влезли, за да си купим автобусни билети.

И все пак, едва когато се качихме и автобусът потегли, аз най-после се отпуснах. Пиех втората чаша шоколад, когато клепачите ми натежаха.

- Трябва да поспиш - каза Дерек.

Прикрих прозявката си.

- Няма да е дълго, нали? Около час и половина?

- Двойно повече. Пътуваме по млечния път.

- Моля?

- По пътя, който спира във всички малки градчета - отвърна той.

Взе празната чаша от ръцете ми. Размърдах се, като се опитвах да се настаня удобно. Той сви на топка суичъра ми и го подложи на рамото си.

- Хайде - подкани ме той. - Аз не хапя.

- След всичко, което чух напоследък, това е добре.

Той издаде кълколещ кикот.

- Да, така е.

Облегнах глава на рамото му.

- След няколко часа ще спиш в легло - обеща той. - Но и тук е удобно, нали?

Нима друг път нещо така обикновено, е звучало толкова прекрасно? Но като се замислих, усмивката ми се стопи и аз вдигнах глава.

- Ами ако. ?

- Андрю не си е вкъщи? Или не ги е пуснал в дома си? Тогава ще намерим Саймън и ще отседнем в някой евтин мотел. Но довечера ще спим в легла. Гарантирам.

- Ще имаме и баня.

Той отново се изкикоти.

- Дадено. И баня.

- Слава на бога - успокоих се аз и отново поставих глава на импровизираната възглавница. - Ти какво очакваш с най-голямо нетърпение?

- Храната.

Засмях се.

- Разбира се. Топла храна. И аз искам същото.

- И душ. Копнея за душ.

- Е, ще трябва да се пребориш с мен за душа. Онзи мъж надуши боята ми за коса, а аз не я отмих много добре. Което обяснява защо толкова бие на очи.

- За боята. За цвета. Не исках да.

- Знам. Просто си взел първото, което ще промени вида ми. И то

наистина го промени.

- Да, но не изглежда естествено. Дори онези момчета го забелязаха.

Измий я и ще вземем нещо червеникаво, което да ти хареса. Затворих очи. Тъкмо задрямвах, когато Дерек си затананика някаква мелодия, но толкова тихо, че едвам я чувах. Вдигнах глава.

- Извинявай - каза той. - Тази глупава мелодия ми е влязла в главата. Нямам представа каква е.

Аз изтананиках няколко строфи от „Мечтателят".

- А, да - рече той. - Откъде. ?

- Вината е моя. Мама ми я пееше, за да ме приспи, и снощи аз също я тананиках. Изпълняват я „Мънкис", първата бой група в света. - Вдигнах очи към него. - Току-що изгубих и последните останки от онова, което ме правеше готина, нали?

- Нали сега не я пееш ти.

Аз се усмихнах, опрях глава на рамото му и заспах на тихото му фалшиво тананикане.

Слязохме на една от спирките по „Млечния път". Когато Саймън каза, че Андрю живее в покрайнините на Ню Йорк, помислих, че има предвид Хъдзън Вали или Лонг Айлънд, ала автобусът ни остави в някакъв град, чието име ми бе непознато. Дерек каза, че се намираме на петдесетина километра от Ню Йорк и на два-три километра от дома на Андрю.

Може би поради факта, че бяхме вече много близо до целта, стори ни се, че изминахме разстоянието за няколко минути. Вървяхме, шегувахме се, смеехме се. Ако някой преди седмица ми бе казал, че Дерек може да се шегува и да се кикоти, нямаше да му повярвам. Ала сега се бе отпуснал и изглеждаше изпълнен с енергия.

- Ей там горе е - каза той.

Движехме се по тесен път с дървета от двете страни. Не беше фермерски район. Приличаше повече на малка община, чийто къщите бяха встрани от шосето, скрити зад огради, зидове и вечнозелени храсти. Присвих очи и Дерек посочи напред.

- Виждаш ли старовремските газови лампи в края на онази уличка? При това светят, което е добър знак.

Свърнахме по алеята - лъкатушеща и залесена като шосето и почти толкова дълга. Накрая свихме зад един ъгъл и къщата се показа пред нас. Беше хубава малка вила като къщите в някой стар английски град, с каменни стени, бръшлян и градини, които след месец-два със сигурност щяха да станат прекрасни. В момента най-красивата част бе светлината, която бликаше от предния прозорец.

- Тук са - казах.

- Някой е тук - поправи ме Дерек.

Понечих да избързам напред, но той хвана ръката ми. Обърнах се и видях, че ноздрите му се бяха разширили, а очите му внимателно оглеждаха къщата. Килна глава настрана и се намръщи.

- Чуваш ли нещо? - попитах.

- Нищо. - Той се обърна и заоглежда тъмната гора наоколо. - Много е

тихо.

- Саймън и Тори сигурно спят - предположих аз, но снижих глас и се озърнах, защото безпокойството му се предаде и на мен.

Когато стигнахме до калдъръмената пътека, Дерек клекна.

Наведе главата си до земята. Щеше ми се да му кажа да се изправи, да почука на вратата, за да разберем дали са вътре, да не се отдава на манията си за преследване. Ала вече бях разбрала, че онова, което аз приемам за параноично състояние, в неговото ново битие бе разумна предпазливост.

След миг той кимна с глава и когато се изправи на крака, от раменете му сякаш се бе смъкнала част от напрежението.

- Саймън ли е вътре?

- И Тори.

Той с нежелание се огледа за последен път, сякаш искаше да се втурне с всички сили към входа на къщата. Двамата продължихме по пътеката, а камъните поскърцваха под мокрите ни обувки.

Вниманието на Дерек бе насочено към околната гора и този път аз трябваше да го хвана за ръката. Дръпнах го, за да го накарам да гледа в пътя.

Предната врата беше открехната.

Дерек изруга. После си пое дълбоко въздух, сякаш да преодолее първите пристъпи на паниката.

Направи ми знак да стоя зад него, после като че ли премисли и ми махна с ръка да застана до стената досами вратата.

Щом се отдръпнах, той бутна вратата и я отвори още няколко сантиметра. После още малко. При третия опит той долови някаква миризма и ноздрите му се разшириха. Объркано свъси вежди.

Само след миг миризмата стигна и до мен. Силен горчив аромат, до болка познат.

- Кафе - изрекох само с устни аз.

Той кимна. Беше точно това - прегоряло кафе.

Открехна вратата още по-широко. Притиснах гръб в стената, като се борех с желанието си да надникна в къщата. Наблюдавах го как оглежда стаята, а по изражението на лицето му разбрах, че на пръв поглед не вижда нищо интересно.

Махна ми с ръка да остана на мястото си и влезе. Мен не ме свърташе на едно място - потупвах се по бедрата, свивах пръстите на краката в обувките си, а сърцето ми препускаше ли, препускаше. Защо ли не съм от онези момичета, които винаги носят джобно огледалце в себе си? Можех да го използвам като в шпионските филми и да видя какво става зад ъгъла.

Наведох се по-близо до вратата, но инстинктът ми подсказа да не изглупявам. Момчето с изострените сетива имаше повече шанс да успее.

Най-после Дерек излезе. Започна да ми обяснява с жестове, че ще влезе и ще огледа вътре, а аз да го чакам на същото място. После, като хвърли поглед към заобикалящата ни гора, той сякаш се довери повече на първото си усещане. Посочи към джоба ми и ми направи знак да отворя ножа. Аз го извадих. Той ми махна да стоя зад него, а усърдното му ръкомахане и мръщене говореха повече от всякакви думи: „Говоря сериозно, Клоуи".

Кимнах с глава.

Влязохме вътре. Парадният вход отвеждаше в малко преддверие с килер и оттам във всекидневната. Пред вратата на килера бяха разпръснати няколко писма. Помислих, че вероятно са мушнати в отвора за пощата, но не видях такъв на вратата и си спомних, че бях зърнала пощенска кутия в началото на дългата алея. Малка масичка бе тикната в единия ъгъл, а върху нея лежеше една от рекламите, разпространявани по пощата.

Дерек прекрачваше прага на всекидневната. Побързах да го настигна и едва след това направих „огледа".

Стаята бе малка и уютна, като в селска къща. Фотьойлите и диванът бяха отрупани с неподхождащи една с друга възглавници. Ръчно изплетени одеяла бяха прилежно сгънати на гърба на всяко кресло. Масичките до тях бяха чисти, ала върху долните им рафтове се виждаха купчини списания и много книги. Единственият електрически уред бе лампата - нямаше телевизор, нито компютър, нито каквато и да било техника. Една старовремска всекидневна стая, където можеш да си запалиш камината и да се свиеш до нея с книга в ръка.

Дерек се запъти към следващата врата. Дъсченият под изскърца и той се спря, а аз за малко да се блъсна в гърба му. Наостри уши. В къщата беше тихо. Зловещо тихо и спокойно. Дори всички да спяха, нямаше да е толкова тихо, като се има предвид, че и Саймън, и Тори яко си похъркват.

Влязохме в кухнята. Миризмата на прегоряло кафе ме удари в носа. Видях кафеварката върху плота, червената лампичка още светеше, на дъното имаше сантиметър утайка, сякаш пълна до горе кана бе вряла поне един ден. Дерек се приближи и я изключи.

Върху плота имаше чиния. Отгоре се кипреше припечена филийка, от която някой бе отхапал един залък. До нея имаше отворен буркан със сладко, а ножът за мазане беше все още в него. На масата имаше голяма чаша, оставена върху отворения вестник. Погледнах в чашата. Беше почти пълна, а сметаната вътре се бе втвърдила до мазен бял слой на повърхността.

Дерек отново ми махна да застана зад него и двамата се отправихме към задната част на къщата.

Къщата беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В задната част имаше още четири врати.

Първата водеше в стаята за гости - покривките на леглата бяха опнати, хавлиените кърпи бяха прилежно сгънати върху тоалетната масичка, - нямаше знаци скоро да е била ползвана. Следващата врата отвеждаше в кабинет, където имаше меко канапе - още едно място за спане, но отново без какъвто и да е знак, че някой е бил вътре. Банята беше отсреща. Тя също не изглеждаше да е била използвана - сапунът бе още в опаковката си, а шампоанът лежеше неотварян на поставката, готов за бъдещи гости.

В края на коридора се намираше голямата спалня на стопанина. И тя беше изрядно подредена като останалите помещения в къщата, ала леглото не бе оправено. Върху стола се диплеше халат за баня. На нощното шкафче имаше чаша, наполовина пълна с вода, и роман с меки корици. Към спалнята имаше баня със сгърчена рогозка и хавлия, метната на поставката над душа. Стиснах хавлията с ръка. Беше суха.

Щом се върнахме в коридора, Дерек отново клекна и започна да души.

- Били са тук - каза.

- Саймън и Тори ли?

Кимна с глава.

- Но снощи не са спали тук - забелязах аз. - Тази стая не е била използвана от дълго време.

Той отново кимна.

- Надушваш ли още някого? - попитах.

- Само Андрю. Пак ще проверя предната врата.

Той излезе, явно решил, че в къщата няма никой и че може да ме остави

сама. Срещнахме се отново в кухнята, където оглеждах припечената филийка. Той се наведе и я подуши.

- На Андрю ли е? - попитах аз.

Той кимна.

Приближих се до масата и погледнах вестника.

- Изглежда го е четял, докато си е пиел кафето и е чакал филийката да се изпече. Намазал я е със сладко, отхапал залък, а после.

А после какво? Това бе въпросът.

Взех в ръка кафеварката.

- Включена е поне от сутринта.

Той се приближи и я огледа.

- По пръстените се вижда, че е била пълна почти догоре. Сигурно е била включена от вчера, щом цялото и съдържание се е изпарило.

- Преди пристигането на Саймън и Тори.

Дерек не каза нищо. Той се взираше с празен поглед през прозореца над мивката.

- Станало е. като с баща ти, нали? - попитах аз. - Изчезнал е по същия начин?

Той кимна с глава.

- Усети ли и други миризми около вратата?

Тогава той бавно се обърна и съсредоточи цялото си внимание върху мен.

- Да, но има безброй причини някой да се приближи до вратата. Но като че ли никой не е преминал през нея. Поне няма скорошни следи.

- Масата в коридора отпред изглежда така, сякаш някой се е блъснал в нея и пощата се е разпиляла по пода. По състоянието на къщата съдя, че Андрю не е човек, който би могъл да остави подобен хаос.

- Така е.

- Значи нещо се е случило на вратата. Някой е дошъл, или е почукал и Андрю е побързал да излезе.

Също като с баща им. Не го повторих - вече знаех, че и той си го мисли.

Пообиколих из кухнята, като се опитвах да открия и други доказателства. Всичко бе така подредено, че всяко разместване щеше да се набие на очи, а такова нещо нямаше.

- Тук определено е закусвал само един човек - забелязах аз. - Нищо не показва, че Саймън или Тори са използвали допълнителната стая или банята за гости. Това предполага, че каквото и да се е случило на това място, то е станало преди тяхното пристигане.

Дерек кимна. И той бе стигнал до същото заключение.

Аз отворих шкафовете - всичко в тях бе изрядно подредено.

- Струва ми се, че Саймън е направил същото като нас - влязъл е, поогледал е, разбрал е, че нещо се е случило, а после.

А после какво? Отново същият въпрос.

- Ако са излезли, отвън ще има и втора следа - каза Дерек, докато крачеше към вратата на кухнята. - Ще проверя дали са се върнали на шосето, или...

- Или пък може това да ни помогне - казах и грабнах рисунката, окачена на хладилника сред сметките и записките. - Саймън я е рисувал, нали?

Не беше чак толкова очевидно, както предишното му съобщение, оставено в склада - герой от комикс върху хладилника на Андрю би се набил твърде много на очи. Саймън е вярвал, че Дерек ще разпознае неговата работа, дори да е небрежно нахвърляна скица.

- Да, негова е.

- Изобразил е нещо, което плува. Нямам представа какво означава, но.

- Къщичката край басейн - извика Дерек, който вече се бе запътил към задната част.

Затичах се след него, но докато стигна до вратата, тя вече се затваряше. Пристъпих навън в тъмния като в рог двор, ограден от всички страни с огромни дървета, които спираха лунната светлина. Дерек изникна от сенките и аз изпищях. Каза ми да се върна в къщата и затвори вратата.

- Не е ли там?

- Да изтърчим навън може и да не е много разумно.

Отново взе рисунката и започна да я проучва, сякаш искаше да се увери, че Саймън я е направил без чужда намеса.

- Предната врата - каза той. - Ще минем по дългия път. Ще се промъкнем.

Нетърпеливо ми махна с ръка да не изоставам и тръгна. Извадих автоматичния нож от джоба си и го последвах. Придвижвахме се много бавно към павилиона до басейна. На всеки няколко стъпки Дерек спираше и се оглеждаше, ослушваше се и душеше за следи. Беше много тъмно и трябваше да внимавам да не изоставам от него. С тъмните си дрехи и безшумната си походка той се сливаше с мрака и на мен ми беше трудно да го следвам; често трябваше да протягам ръце напред и да го докосвам по якето, за да се уверя, че все още е пред мен.

Най-после зърнахме пред себе си една полянка с белезникава постройка в средата. Последва остро изсвирване.

- Саймън - рече Дерек.

Той се втурна напред, като ме остави да се препъвам след него. Вратата щракна и се отвори още преди той да стигне до нея.

- Здрасти, брат ми - поздрави го Саймън шепнешком. Той потупа Дерек по гърба и найлоновото му яке изшумя. - Къде е Клоуи?

- Точно зад мен. - Дерек се обърна и ме видя да залитам в мрака. -Извинявай.

- Май забрави, че не всички имат нощно зрение като теб? - Саймън отново го мушна с пръст в гърба и го отмина, прегърна ме с една ръка и ми прошепна: - Радвам се да те видя.

Той ме стисна за горната част на ръката и тъкмо щеше да каже нещо, когато Дерек изсъска:

- Вътре.

Прекрачихме прага и влязохме в помещение, осветено от фенер. Като го видя, Дерек рязко се огледа.

- Спокойно - каза Саймън. - Няма прозорци. Дори ти не забеляза светлината, нали?

Дерек изръмжа и мина по-навътре. Както ми бе казал, това беше постройка, пълна с прилежно подредени приспособления за забавление и почистване на басейна и двора. Саймън и Тори бяха разпънали два шезлонга. Върху близката масичка бяха струпани празни пакети и кутии от диетична кока-кола. Озърнах се за Тори и видях, че спи върху един надуваем дюшек.

- Колкото повече спи, толкова по- добре - отбеляза Саймън. - Добре, че се появихте, защото още един ден насаме с нея. - той направи красноречив жест, като вдигна длан до гърлото си.

- Видях те - чу се сънен глас и Тори вдигна глава. - Повярвай, чувствата ни са взаимни.

Тя седна върху дюшека и приглади косата си назад, като неловко прикри прозявката си.

- Няма нищо по-отрезвяващо от това да прекараш цял ден с момче, което те кара да си мислиш: „Какво ли съм намирала в него?"

- Е, от това поне се роди нещо хубаво - измърмори Саймън.

Тори ме погледна.

- Изостави ме тук. Съвсем сама. Без оръжие. На милостта на онзи, който е отвлякъл приятеля на баща му.

- Първо, от онова, което чувам за заклинанията ти, ти разполагаш с много по-силно оръжие от мен - заяви Саймън. - Второ, да съм те изоставил ли? Моля те! Ти отказа да дойдеш с мен.

- Защото не виждах смисъл. Защо да препускаме и да търсим лошите? Убедена съм, че ако се навъртаме наоколо, те скоро ще ни открият. Трябваше да се махнем от това място, колкото е възможно по-бързо. Но не, горкият Дерек, горката Клоуи, може и да не ни намерят. Ало? - тя замаха с ръка към Дерек. - Той е човекоподобна хрътка. Ще ни открие.

Саймън се наведе към мен и прошепна:

- Беше забавно.

- А после. - продължи Тори.

Прекъснах я:

- А после си спомнихме, че наложихме мораториум върху заяжданията и че ако имаме спорни въпроси, трябва да почакаме, докато си намерим по -безопасно място.

- Нужен ни е план - заяви Дерек, - в случай че отново стане същото. Най-важното в момента е да намерим Андрю. - Той се обърна към Саймън. -Какво завари, когато пристигна?

По думите на Саймън същото, което заварихме и ние. Вратата отпред била открехната и те я оставили така, за да ни предупредят да бъдем предпазливи. Минали през къщата и щом Саймън осъзнал, че изглежда по същия начин, по който е изглеждал и техният дом, когато баща им изчезнал, те бързо излезли навън. Саймън оставил съобщението, открил ключовете и двамата с Тори се оттеглили в къщичката до басейна.

- У теб ли са ключовете? - попита Дерек.

Саймън му ги подаде.

Дерек ги огледа.

- Като че ли тук е целият комплект. Колата все още ли е в гаража?

Саймън изруга под нос.

- Съвсем забравих да проверя.

- Добре, върви да погледнеш, макар да съм сигурен, че е там.

- Кола ли? - приближи се Тори. - Имаме си кола?

- Не, нямаме. - захвана Дерек.

- Ти си на шестнайсет, нали така? - попита Тори.

- Навърших шестнайсет преди два месеца, когато бях затворен в Лайл

Хаус, което означава, че нямам шофьорска книжка, но дори да имах.

- Но нали можеш да караш автомобил? - каза тя. - Изглеждаш достатъчно голям, така че нито едно ченге няма да те спре, стига да не превишаваш скоростта.

- Няма да открадна колата на изчезнал човек, за когото ще съобщят всеки миг. Мислех си, че ако автомобилът е още тук, значи Андрю не е заминал с него. Някой го е откарал със собствената си кола. Но не сме сигурни дали е станало с неговото съгласие, или не.

- И какво ще правим?

- Ще приемем, че е отвлечен и ще си плюем на петите, ще избягаме възможно най-далеч, в случай че решат да се върнат.

Тори се обърна към Саймън:

- Видя ли? Можем да подремнем, после ще постъпим така, както аз ти предложих.

- Имам предвид веднага - уточни Дерек.

Беше прав - колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре, - но аз почувствах как увесих нос при мисълта, че отново ще трябва да хванем пътя. Отново ще вървя. Пак ще се храня с енергийни блокчета и ще спя по улиците. Постарах се да не си представям къщата, топла и уютна, с легла, храна, душове.

Усетила погледа на Дерек върху себе си, аз се стегнах.

- Добре съм.

- Разбира се, че е добре - обади се Тори. - Нашата нахакана малка. -този път тя сама се спря. - Добре, добре, съжалявам, но нали разбирате какво имам предвид, момчета? Докато може да върви, Клоуи никога няма да си признае, че има нужда от почивка.

- Поспах в автобуса.

- Само час - допълни Дерек. - И нито миг през изминалата нощ.

- Какво стана тогава.? - Саймън млъкна. - По-късно, знам. Но Тори е права. Клоуи има нужда от почивка, и не само тя. Всички сме като пребити. Вече е късно. Ако тук сме на безопасно място, ще трябва да си починем, да заредим батериите си. В противен случай, в мига, в който имаме най-голяма нужда от нови сили, ще сме изнемощели.

Бях сигурна, че Дерек предпочита да продължим, но като размисли, той ни подкани с жест към вратата.

- Ще станем призори и половин час по-късно ще тръгнем оттук.

Който не е готов, ще изостане. Не включвайте осветлението. Не стойте близо до прозорците.

Всички се изкъпахме. Имаше две бани и стана бързо. Докато чаках, опитах да завържа верижката на медальона си - не исках да го държа в джоба. Не успях и потърсих някаква връв, но намерих остатък от панделка и завързах синджирчето с нея.

След банята се нахранихме. Андрю бе купил доста голямо количество готова храна - изглежда готвенето не му се отдаваше особено. Намерихме замразени ястия, пъхнахме ги в микровълновата фурна и те станаха по-вкусни и от най-изисканата вечеря.

Докато се хранехме, Саймън определи смените за дежурство. Дерек настоя да дежури първа смяна и ние се запътихме към леглата: двете с Тори щяхме да спим в едната стая, а Саймън зае канапето в кабинета. Никой не легна в леглото на Андрю.

Преди лягане се спрях в банята. Когато излязох, зърнах фотографиите по стените на коридора и застанах пред снимката на Саймън и Дерек. Сигурно са били на по дванайсет години - печаха бонбони от бяла ружа на открития огън. Саймън си беше Саймън - с щръкнала тъмноруса коса и широка усмивка той се пъчеше с пламтящото си произведение пред камерата.

Дерек изглеждаше по-различен. Снимката беше направена преди да навлезе в пубертета. Кожата му бе чиста, въздългата черна коса му влизаше в очите. По-висок от Саймън, но не много, и по-слаб - мускулите му още не се бяха развили. Не беше като за корица на списание, но определено бе от онези момчета, към които, ако бях на същата възраст, щях да хвърлям скришом погледи в час и щях да си кажа, че имат наистина хубави очи.

- Направихме я тук.

Подскочих. Саймън се засмя и поклати глава.

- Да - отвърнах аз. - Лесно се стряскам. Значи снимката е направена тук? - и аз посочих към фотографията.

Той кимна.

- Мисля, че беше през лятото, преди татко и Андрю да се скарат. Има една полянка, на която двамата с Дерек си разпъвахме палатка. - Той млъкна и се замисли. - Питам се дали Андрю е запазил всичките ни такъми. Знам, че Тори не е от онези, които ще мъкнат багаж на гръб, но.

- Ако това означава край на пренощуването в пълни с плъхове бараки, ще се навие.

- Утре ще убедя Дерек да ни даде малко време и да потърсим палатките. Знам, че си на края на силите си, затова няма да те карам да говориш много, но искам да ми кажеш какво изпуснах този път.

Усмихнах се уморено.

- Добре. - Понечих да се обърна, но се спрях по средата. - Нали нагласи будилника си? Ще ме събудиш ли, когато ти свърши смяната?

- Съмнявам се, че някой от нас ще дежури тази нощ. Дерек ме накара да определя смените, само защото не беше в настроение да спори. Аз ще изляза в три, но той няма да помръдне от мястото си.

- И той трябва да поспи.

- Съгласен съм и ще му се скарам.

Но Дерек не искаше да оставаме тук и в никакъв случай няма да позволи някой, който не притежава свръхестествени сили и остри сетива да охранява къщата. Най-доброто, което можем да сторим, е утре сутринта да намерим палатките и спалните чували, да отидем до най - близкото удобно място за лагеруване и да го накараме да си поспи.

Направих няколко крачки, когато той ми извика:

- Клоуи?

Обърнах се. В коридора беше тъмно, но от всекидневната стая идваше светлина, макар че лицето му оставаше в сянка.

- Дерек. държа ли се добре с теб днес? Знам, че когато напускахме Бъфалоу, ти крещеше и се притесних. Сега изглежда при вас всичко е наред.

- Така е.

Той не каза нищо и аз додадох:

- Наистина. Всъщност се разбираме отлично. Нещата се промениха към по-добро .

Не виждах изражението на лицето му, ала усещах вторачения му поглед, след което тихо изрече:

- Добре. - Паузата бе последвана от по-категоричното: - Това е добре.

До утре. Тогава ще поговорим.

Той се запъти към спалните.

За пореден път моя милост и сънят не бяхме в синхрон. Съзнанието ми бе твърде заето да си играе в страната на кошмарите.

Продължавах да си мисля за гората, заобикаляща къщата. Всеки път щом

някой клон остържеше стъклото на прозореца, аз подскачах, убедена, че това е прилеп и, разбира се, тутакси се сещах за прилепите зомбита, затворени в своите разлагащи се тела.

И след като ми се присъни как подскачам през гората като във филм на

Дисни и водя пееща върволица от зомбясали животинки след себе си, аз се събудих обляна в пот и реших, че е време да се заема с делата си. така да се каже. Отметнах завивките и погледнах часовника.

Наближаваше пет, което означаваше, че Саймън е бил прав, като каза, че Дерек няма да пусне друг да дежури.

Станах, грабнах едно палто от дрешника в коридора и се отправих към кухнята.

- Клоуи - проехтя ръмжащият глас на Дерек откъм гората, много преди да го зърна. - Казах на Саймън, че искам вие да си поспите.

Той спря, когато долови аромата на вкусни наденички. Представих си го как души във въздуха, а червата му куркат и се постарах да не избухна в смях.

Открих го седнал на тревата насред полянката. Подадох му походно столче и чиния с наденички в питки.

- Знаех, че няма да дойдеш, да не би случайно да ти стане удобно. Освен ако не си гладен.

Той взе наденичките. Измъкнах от джоба си бутилка кока-кола, съблякох палтото и му ги подадох.

- Трябваше да спиш - каза той.

- Не мога.

- Разбира се, че можеш. Затвори очи и. - той ме изгледа и измърмори: -Какво има?

Отправих поглед към гората. Във въздуха се долавяше съвсем слаб мирис на изгоряло дърво и това ме подсети за снимката в коридора.

- Видях една фотография - ти и Саймън. Той ми каза, че сте си разпъвали палатки наоколо. Това ли е мястото за лагеруване?

- Сменяш темата на разговор, така ли?

Той поклати глава, остави стола на земята, седна и ме погледна в очакване.

- Да, това е.

- Мирише така, сякаш през нощта някой е палил лагерен огън. Сигурно е горил шума? Или децата усилено се готвят за лятото?

- Значи така - определено минаваме на друга тема?

Аз млъкнах, после се наведох към тревата.

- Просто. - и махнах с ръка към гората. - Тревожа се, че, нали знаеш, в съня си ще.

- Ще вдигнеш някой труп?

Кимнах с глава.

- Затова не си могла да спиш, така ли? Мислех си за това в автобуса. Ти се страхуваше, че момичето е погребано там - онова, което си видяла да убиват.

Кимнах.

- Тревожех се, че ако се унеса, ще продължа да си мисля за нея, ще я призова, както призовах и онзи бездомник. Не мога да контролирам сънищата си. Помислих си, че е напълно възможно да е била погребана там и никой да не я е открил.

- Така че, ако я вдигнеш от гроба и оставим тялото и на видно място, за да го открият, няма да е толкова лошо, нали?

- Може би. ако бях убедена, че мога да я вдигна и бързо да я освободя.

Ами ако. Ами ако тя не си проправи път навън, а аз не разбера, че съм я вдигнала и.

Отново обърнах взор към гората.

- Ще донеса един стол и за теб - каза той.

Аз възразих, защото нямах намерение да остана дълго, ала той все пак отиде. Върна се откъм другата страна.

- Обиколих къщата - каза. - Ако наблизо имаше тяло, щях да го надуша. Тази нощ вятърът духа от правилната посока. В безопасност си.

- Но не. не става дума само за човешки трупове.

Разказах му как вдигнах труповете на прилепите в склада.

- Не съм ги призовавала - обясних аз. - Дори не знаех, че мога да вдигам и трупове на животни, че и те имат душа, дух, каквото и да е то. Ако заспя и сънувам, че призовавам мъртъвци, все някъде наблизо трябва да има мъртво животно. Може да го вдигна, без да разбера. После си тръгвам и го оставям, заключено в обвивката му. - поех си дълбоко въздух. - Знам, държа се като откачена.

- Имаш добра причина за това.

- Не го правя нарочно и това трябва да му придава друг смисъл, но.

- Не е нещо, което искаш да правиш.

Кимнах с глава.

Той отпи от кока-колата, затвори бутилката, мушна я в джоба си и се изправи.

- Да тръгваме.

- Къде?

- Мога да чуя всеки, който навлезе в имота. Така че няма смисъл да висим тук без работа. Можем със същия успех да вдигнем няколко мъртви животинки, нали?

- Никак не е смешно - свъсих вежди аз.

- Но аз не се шегувам, Клоуи. Ти се тревожиш, понеже не разбираш защо се случва това, как действа и как можеш да го спреш. Хайде да направим експеримент и да получим някои отговори. Нито ти, нито аз имаме да вършим нещо полезно през идните два часа.

Дерек приклекна до сплесканото като подметка същество, което някога е подскачало из гората, а сега изглеждаше така, сякаш отгоре му бе минал валяк.

Побутнах го с върха на обувката си.

- Мислех си за нещо по-...

- Цялостно ли? - каза той.

- С по-разпознаваеми черти, за да знам какво точно призовавам. Да, прав си, нещо по-цялостно.

- Това тук е било къртица. Мисля, че някъде там има и един заек.

- Всичко можеш да надушиш, нали? Страхотно.

Той ме изгледа с високо вдигнати вежди.

- Да можеш да откриваш полуразложени животни според теб е страхотно, така ли?

- Ами, това е. уникален талант.

- С него ще стигна далеч в живота.

- Хей, все някой трябва да разчиства пътищата от трупове. Плащат добре.

- Но не достатъчно.

Той се изправи и си пое дъх, направи още няколко крачки, наведе се и ръгна едно валмо заешка козина.

- Определено мисля, че ми трябва нещо по-цялостно - повторих аз. -Нещо като глава.

Смехът му приличаше на сумтене.

- Вероятно и тя е някъде наблизо, но ми се струва, че искаш телесните части да са прикрепени към тялото. - Той замълча, после добави: - Чудя се какво би станало, ако.

- Продължавай да се чудиш, защото няма да проведа този експеримент.

- Все ще намерим нещо.

Той направи още няколко крачки, после пак се спря и целият се скова, докато оглеждаше гората.

Приближих се до него и прошепнах:

- Дерек?

Отново огледа гората, поклати глава и продължи да върви.

- Какво беше това? - попитах аз.

- Гласове, но много далеч от тук. Вероятно принадлежат на хората, които са запалили онзи огън.

Той забавяше ход на всеки няколко крачки и се ослушваше.

- Сигурен ли си, че всичко е наред? - попитах.

- Да.

- Да пазя ли тишина?

- Няма смисъл.

След още няколко крачки аз се прокашлях.

- За онази нощ. Когато казах, че трупът в сградата не е проблем. Е, очевидно всичко е станало, след като онзи прилеп.

Почаках го да запълни недоизказаните думи, ала той продължи да върви.

- Знаех, че ще е проблем - казах аз. - Знаех, че трябваше да го кажа. Но, предполагам, не съм искала да. преигравам. Когато вдигнах онзи мъртвец, исках да си призная за прилепите, но.

- Нямало е нужда да ти казвам, че си постъпила глупаво, щом вече си го знаела. - Той отстрани ниския клон пред нас. - Да, трябвало е да си по-внимателна. Всички трябва да внимаваме. Ала нямаш нужда от мен да ти повтарям едно и също. Сигурен съм.

За миг ме погледна, после ноздрите му се разшириха и той повдигна лице срещу вятъра. Направи знак с ръка да се обърнем наляво.

- Що се отнася до това, че не съм предусетил настъпващата Промяната - излъгах. Сърбежите, треската, мускулните спазми - всичко сочеше, че Промяната започва. Аз просто. Също като теб, аз не исках да преигравам и да плаша Саймън. Мислех, че мога да се справя.

- Всички трябва да внимаваме. Особено сега, след като знаем какво са ни направили.

Вървях и усещах познатите симптоми на нарастващата паника, в онази част от мен, която не преставаше да си повтаря думите: „генетична модификация ", „неконтролируеми способности". Колко ли могат да се влошат нещата, докъде ли ще стигне всичко това, как ли.?

- Клоуи?

Блъснах се в ръката му и тогава разбрах, че е спрял и се вглежда в мен.

- Ще измислим нещо - тихо каза той. - Ще се справим.

Извърнах поглед встрани. Треперех толкова силно, че чак зъбите ми тракаха. Дерек ме хвана за брадичката и обърна лицето ми към себе си.

- Всичко е наред - каза.

Погледна надолу към мен, като продължаваше да ме държи за брадичката и да ме гледа в лицето. После ме пусна и бързо се отдалечи, като грубо изсумтя.

- Тук има нещо.

След миг аз го последвах. Когато го настигнах, той бе клекнал до една мъртва птица.

- Този повече ли ти харесва?

Аз се наведох. Трупът изглеждаше напълно нормален, сякаш птицата бе заспала. Съвестта ми позволяваше временно да върна духа вътре в това тяло. Понечих да застана на колене, ала тутакси скочих.

- Не е мъртва.

- Разбира се, че е мъртва - настоя той и я побутна с крак.

- Не, тя се дви. - изпод крилото и изпълзя трупен червей и аз се дръпнах назад. - Не можем ли да намерим труп без гратисчии в него?

Дерек поклати глава.

- Или ще е с червеи като тази, или ще е в крайна фаза на разложение. -Той се наведе и се взря в него. - В първия стадий на ларвата на мухата месарка, което означава, че птицата е мъртва от не повече от. - Страните му порозовяха и гласът му се понижи с още една октава. - Но не ти трябва да знаеш чак толкова много, нали?

- Вярно, ти си правил научен проект за тези неща, нали? - Той рязко вдигна глава към мен и аз додадох: - Саймън ми разказа, когато оглеждах трупа в изоставената сграда. Предупреди ме да не споменавам пред теб за конкурса, защото си останал на второ място.

Той изсумтя.

- Да. Не казвам, че моят проект бе най-добър, но във всички случаи, беше по-сполучлив от онази тъпотия с еко-горивото. - Той млъкна за миг и продължи: - Не това исках да кажа.

Няма нищо лошо да се занимаваш с подобни проблеми, но момчето използваше неточни научни методи. Получи гласовете на еколозите. Но аз получих наградата на публиката.

- Тъй като, очевидно, публиката е заинтересувана повече от развитието на ларвите в труповете, отколкото от опазването на околната среда.

Последва кратък смях.

- Така излиза.

- Да се върнем на нашата червива находка. Предполагам, че ще трябва да се заловя за работа и да се опитам да я превърна в немъртва.

Коленичих до птицата.

- Да започнем с. - захвана Дерек.

Аз ококорих очи и той млъкна.

- Искаш да млъкна, а? - каза той. - Щях да направя някои предположения относно, хм, тестовия процес, но предполагам, че ти и сама ще се справиш.

- Понеже нямам идея какво означава това, ще си спестя срама и благосклонно ще отстъпя тази част на теб. Но когато дойде ред да се викат духовете...

- Млъквам и те оставям да работиш. - Той седна с кръстосани крака. -Спомена, че в случая с прилепите, ти си призовавала дух, който не си можела да виждаш. Значи си призовавала не определен дух, а така, изобщо. Сега трябва да започнеш с точно определен дух. Това ще ни покаже дали можеш да вдигнеш мъртво животно, докато призоваваш духа на точно определен човек.

- Разбрах. Ще опитам с Лиз.

Помислих си, че ако ще подхождаме научно, ще трябва да имаме някакъв критерий, контролна мярка. Можех да започна с най- ниското „стъпало на способностите" си - просто да си кажа наум: „Хей, Лиз, тук ли си?"

Направих го и погледнах към птицата. Никаква реакция.

Представих си Лиз и отново я призовах. Нищо. Представих си как я издърпвам. Нищо. Опитах пак, като дърпах още по-силно и се концентрирах в нейния образ. Продължих да оглеждам птицата и да се озъртам наоколо с надеждата,

че ще получа знак от Лиз.

- Колко още да се напрягам? - попитах аз.

- Колкото се може по-силно.

Спомних си какво ми бе казал полудемонът за вдигането на зомбита от гробището, което се намираше на километри разстояние от мен. Бях убедена, че преувеличава. И все пак.

- Все пак, не се напрягай твърде много- посъветва ме Дерек, като видя, че се колебая. - Винаги можем да опитаме пак.

Напънах се. После още малко. Тъкмо затварях очи, след като бях огледала птицата за пореден път, когато Дерек ме спря.

Погледнах надолу. Едното крило на птицата помръдна. Станах и се приближих.

- Може и да са червеите - предположи Дерек. - Почакай.

Той стана, взе една клонка и тъкмо протягаше ръка към птицата, когато брадичката му се вирна. Очите му се присвиха и ноздрите му се разшириха.

- Дер.?

В далечината нещо изпука и аз млъкнах. Той скочи напред и ме събори. Аз се изтърколих на земята. Нещо ме ужили по ръката точно над превръзката и докато падахме, изжужа във въздуха. Шумно се удари в земята зад нас, откъдето избухна гейзер от кал и мръсотия. Дерек бързо се надигна, ала остана да ме покрива като щит. или не - по- скоро ме пазеше да не взема да скоча от мястото си. Хвърли поглед през рамо.

- Добре ли си? - попита. Когато се обърна към мен, ноздрите му отново се разшириха. - Ранена си.

Дръпна ръкава ми. В едната му гънка имаше дупка.

- Мисля, че изстреляха стреличка - казах аз. - Одраска ме. Падна ей.

Той вече бе открил мястото. Ала онова, което намери там, не беше стреличка с приспивателно.

Когато Дерек ми показа куршума, сърцето силно заудря в гърдите ми. Поех си дълбоко дъх и отхвърлих мисълта за групата „Едисън".

- В имота на Андрю ли се намираме? - попитах аз.

Той кимна с глава.

- Може да са ловци.

Той отново кимна. Стана и заоглежда гората. Наоколо бе тихо.

- Започвай да пълзиш - каза ми шепнешком той - и влез в гъсталака. Аз ще се приближа и ще погледна.

Високата трева в краката ни изригна. Дерек отново се хвърли върху мен и прошепна:

- Не се изправяй!

Сякаш имах избор - той беше върху мен и ме притискаше със своите сто килограма.

Ужасен крясък отекна в гората, ние погледнахме надолу и видяхме, че мъртвата птица се е изправила на крака, а крилете и се пляскат в земята. С известно задоволство ще отбележа, че не бях единствената, която подскочи от ужас.

Дерек се свлече от мен.

- Освободи.

- Знам.

Допълзях до отсрещния край на полянката - бях на достатъчно разстояние, за да не се притеснявам, че птицата ще ми налети.

- Чуваш ли? - дочу се някакъв глас между крясъците и.

Щом птицата изпищя, аз се съсредоточих, за да освободя духа и, ала единственото, което ми идваше на ум, беше: „Накарай я да млъкне! Накарай я да млъкне!" Последва нов пукот. И двамата се притиснахме към земята. Над главите ни изсвистя куршум и се удари в един дънер сред дъжд от трески.

Както лежах по корем, аз затворих очи. Дерек ме сграбчи за ръката.

- Опитвам се - казах. - Дай ми само.

- Остави. Да тръгваме.

Той ме бутна и ние забързахме напред, приведени ниско над земята. Зад нас птицата продължаваше да пищи, заглушавайки шума от нашето бягство. Щом тя спря, спряхме и ние. Чувах как нещо вилнее в храстите - птицата ли беше или нашите преследвачи? Нямах представа. Само след миг птицата отново запищя и този път крясъците и граничеха с панически ужас, от което ми настръхна косата.

Затворих очи, за да я освободя.

- Още не - рече Дерек.

Той ме поведе по-нататък до един храсталак. Успяхме да влезем в него и се спотаихме. Крясъците на птицата поутихнаха, но сега я чувах как се движи.

- Какво по .

Гласът беше мъжки, прекъсван от едно „пффт", което всеки любител на криминални филми би разпознал като шум от заглушител на пистолет.

Бях убедена, че не се произвеждат заглушители на ловни пушки и че ловците не носят допълнително оръжие.

Птицата закряка по-високо. И мъжът започна да ругае с по-висок глас. Още два изстрела със заглушител, последвани от пукот, сякаш използваше и пушката си. Крясъците на птицата се превърнаха в ужасяващо гълголене.

- Господи, какво е това? Направо му пръснах главата, а то още е живо!

Обади се и друг мъж, който дрезгаво се изсмя:

- Мисля, че това отговаря на въпроса ни, нали така? Малката Сондърс е намерила момчетата.

Хвърлих поглед към Дерек, ала той се взираше напред, откъдето идваше гласът. Затворих очи и се съсредоточих върху птицата. След миг сърцераздирателните писъци спряха.

После се чу още едно изгракване и аз стиснах очи, убедена, че не съм успяла да освободя духа на птицата. Ала звукът идваше от радио. Дерек наостри уши. Аз чувах по-голямата част от онова, което казваха, и то ми бе достатъчно, за да се уверя, че мъжете наистина бяха от охраната на група „Едисън".

Бяха ни открили. И този път не си играеха с приспивателни стрелички. Защо да го правят? Ние бяхме опасни експериментални субекти, които бягаха за втори път. Те вече не се нуждаеха от оправдание, за да направят онова, което отдавна са искали да сторят: да спрат рехабилитацията и да ни „отстранят" от своите проучвания. Единствената, която може би се мъчеше да запази живота ми, бе леля Лорън, предателката. По-лесно щеше да им бъде, ако ни убият и погребат тук, далеч от Бъфалоу.

- Саймън! - прошепнах аз. - Трябва да го предупредим и.

- Знам. Къщата е натам. Ще заобиколим.

- Не можем да се върнем в къщата. Те ще отидат най-напред там, ако вече не са го направили.

Той извърна поглед встрани и стисна зъби.

- Аз. мисля, че трябва да опитаме, нали? - казах. - Добре, ако внимаваме...

- Не, права си - отвърна той. - Аз ще отида. Ти ме чакай тук.

Когато той тръгна, аз го сграбчих отзад за палтото.

- Не можеш.

- Трябва да предупредя Саймън.

- И аз ще дойда.

- Не, ти ще останеш тук. - Понечи да се обърне, но се спря. - Отдалечи се от това място. На километър нагоре има един път - той посочи на север. - Ще го видиш. Лесно се стига до там - двамата със Саймън много често ходехме до него. Щом ти дам знак, тръгваш. Като стигнеш до пътя, ще се скриеш. Аз ще те намеря.

Той тръгна. Исках да възразя, ала знаех, че ще е безсмислено - нищо нямаше да го спре да се върне за Саймън. Беше прав като не искаше да го придружа. Щях да съм му в тежест. По-добре бе да изчакам да ми даде знак и.

Пронизителното изсвирване на Дерек разцепи нощния мрак. После той свирна още един път, след това трети път и аз разбрах какво е имал предвид като ми каза, че ще ми даде „знак" - не само на мен, а и на Саймън, за да го събуди от сън.

Звукът беше достатъчно силен, за да събуди всички - пък и да съобщи на целия екип за сигурност къде точно.

Тази мисъл заседна в съзнанието ми. Започнах да го ругая на ум и да го

наричам както ми хрумне, включително и с думи, за които не бях подозирала, че знам.

Той знаеше, че подсвиркването му ще привлече вниманието на цялата група „Едисън". Тъкмо затова го е направил, а не се е спрял на по-тихия вариант, като например да хвърля камъчета в прозореца на Саймън.

Привличаше вниманието им към себе си и предоставяше възможност на мен и на Саймън да се измъкнем.

Искаше ми се да му се развикам. Преследвачите ни имаха пистолети. Истински пистолети. При това не се бояха да ги използват. Ако се хванат на въдицата му.

„Нищо няма да му се случи. Дава ти възможност да избягаш. Използвай я. Тръгвай!"

Измъкнах се от храсталака и бавно се затичах, превита на две, като избягвах шубраците, за да не вдигам шум. Дочух стъпки и затърсих с очи къде да се скрия, но като не видях подходящо място, легнах на земята.

На три метра от мен минаха две фигури. И двете бяха облечени от глава до пети в защитни костюми като снайперисти от армията. Дори шапките им имаха предпазители за лице и бяха направени от метална мрежа.

Изпращя радио и се чу мъжки глас:

- Екип „Браво"?

Единият от двамата - по гласа разбрах, че е жена - отговори.

Мъжът продължи:

- Той е тук. Настъпваме от изток, за да обкръжим.

Гръмна пушка и сърцето ми подскочи в гърлото. Шум от чупещи се клони прозвуча по микрофона на радиото.

- Хвана ли го? - попита жената.

- Не съм сигурен. Това бе екип „Чарли". Оттеглят се. Идват насам.

Още един изстрел. Далечно пращене. Бях убедена, че сърцето ми бие толкова силно, че тези двамата могат да го чуят, ала те продължиха към глъчката в далечината. Към Дерек.

„Браво", „Чарли". Бях гледала достатъчно военни филми, за да се досетя, че край къщата имаше поне още две двойки въоръжени патрули. Шестима въоръжени ескперти по сигурността. Бяха достатъчни, за да обкръжат Дерек, а после.

„Продължавай да вървиш. Той ще намери изход. Забрави ли, че притежава свръхестествени заложби?"

Ала заложбите нямаше да му помогнат срещу шестима тренирани професионалисти. Нямаше да спрат куршумите.

Изчаках докато двамата изчезнат и внимателно огледах върховете на дърветата. През последните две лета, които бях прекарала на лагер заедно със съучениците си, имахме дни, посветени на играта „Сървайвър". Изложих се на повечето спортни дисциплини, но имаше едно състезание, за което дребната фигура бе предимство. освен това, на рафта у дома, още стояха трофеите от състезанията по спортна гимнастика, които бях печелила.

Изтичах до най-близкото дърво и се хванах за най-ниския клон. Ако

Дерек увиснеше на него, тутакси щеше да го счупи и да се озове на земята, но аз се добрах до следващия, който бе по-як и изскърца съвсем леко в знак на протест.

Продължих да се катеря нагоре, докато не се уверих, че над мен се разстила балдахин от новоизраснали листа, който ме скрива от погледите. Заех удобна позиция и свирнах с уста - тъничко проницателно пищене, който щеше да накара Дерек да подбели очи.

„Какво те кара да мислиш, че изобщо ще те чуят?"

Свирнах още веднъж.

„А дори и да те чуят, защо ще си правят труда да се занимават с теб? Знаят къде е Дерек. Ще го хванат."

Далечното трополене на ботуши изпод краката на двамата отдалечаващи се снайперисти спря. Чуха се тихи гласове. После стъпките започнаха да се приближават към мен.

„Ами сега, какво ще правиш?

Измисли някакъв план, иначе... "

Заглуших вътрешния си глас и свирнах пак, този път по-тихо, колкото да съм сигурна, че ме чуват.

Радиото изпращя.

- „Алфа"? Тук е „Браво". Мислим, че току-що чухме момичето Сондърс. Опитва се да се свърже със Суза. Заловихте ли го вече?

Напрегнах се да чуя отговора, ала не успях.

- Ще поогледаме наоколо и щом я хванем, ще дойдем да ви помогнем.

Което означаваше, че не са заловили Дерек.

„Или пък е при тях и имат нужда от помощ, за да го озаптят."

Отново характерният шум от радиото, още един разговор, който не успях да чуя. Жената приключи разговора, после каза на партньора си:

- Настояват да се върнеш и да им помогнеш за момчето. Аз ще се справя с момичето.

„Е, това не се получи много добре, нали?"

Мъжът тръгна. Застинах неподвижно, защото жената започна да ме търси. Мина само на метри от дървото, на което се бях покатерила, и продължи нататък. Почаках да се уверя, че няма да се върне обратно и опрях крак на ствола.

Тя се обърна. За миг остана на мястото си, като осветяваше с фенерчето тревата в кръг около себе си. Приготвих се да се спусна, ала тя тръгна към мен, като вървеше много бавно, насочваше лъча на фенерчето към земята и спираше до всеки храст, до всяко място, обрасло с по-висока трева.

Когато стигна до моето дърво, аз се притиснах плътно към клона и стегнах хватката около него. Когато си помръднах крака, той се отърка в кората на дървото и в краката и се посипаха частици дървесен прах.

Тя насочи лъча към тях.

„Моля те, недей. Моля те, моля те."

Лъчът от фенерчето се люшна нагоре към клоните.

Аз се пуснах от клона. Изобщо не се замислих колко ще е глупаво да пада върху въоръжена жена, която сигурно е два пъти по-едра от мен. Просто се пуснах и се изтърсих от клона, а вътрешният ми глас крещеше:

„Какво правиш?!". само че подправено с доста псувни.

Тупнах върху жената. Двете се търкулнахме на земята, а тя омекоти удара от падането ми. Скочих на крака, без да обръщам внимание на нараненото си тяло. Измъкнах ножа и.

Жената лежеше в основата на дървото, главата и бе на сантиметри от него. Над лицето и се спускаше предпазна мрежа, но през нея аз видях, че очите и са затворени, а устата виси безизразно. Сигурно се бе ударила лошо в ствола и бе изгубила съзнание. Устоях на порива си да проверя дали е добре, грабнах радиото и и се заозъртах за пистолета. Нямаше го. Нямаше нито пушка, нито пистолет. поне не ги виждах. Огледах наоколо да не би да го е изпуснала. Нямаше нищо.

Или партньорът и го бе взел, или го е мушнала под якето си. Спрях, за да проверя, но се опасявах, че може да се събуди. Хвърлих и един последен поглед, грабнах фенерчето от земята и побягнах.

Бях убедена, че тичам натам, накъдето ми бе казал Дерек, така че преследвачите трябваше да са останали зад гърба ми. Ала не мина и минута, когато отново чух тропот на ботуши. Проснах се на земята и покрих радиото. Намалих звука до край, макар че откакто го бях взела, то не бе издало нито звук.

Изпълзях до близките храсти и останах да лежа по корем. Стъпките отекваха успоредно на посоката, в която се придвижвах и нито се приближаваха, нито се отдалечаваха.

- Можеш ли да ми обясниш как стана така, че цял взвод изгуби четири деца в по-малко от двайсет акра гора? - обади се мъжки глас. - Давидоф няма да е доволен.

Друг мъж отвърна:

- Ако имаме малко късмет, той никога няма да разбере. До разсъмване остава още час. Това е доста време. Колко далеч могат да стигнат?

Те продължиха да вървят и да разговарят, а гласовете и стъпките им заглъхваха. Когато се отдалечиха, понечих да изпълзя навън, но се спрях. Ако и четиримата сме на свобода в гората, защо да търся безопасно място? Не е ли по-добре да намеря останалите?

„Ехо, ако отидеш на мястото, където Дерек очаква да бъдеш, няма да се мъчиш да ги търсиш. Те ще те намерят."

Ами ако имат нужда от помощта ми?

„Без да искаш нокаутира една жена и вече се мислиш за Рамбо, така ли?"

Беше малодушно от моя страна да се скрия на безопасно място, ала вътрешния ми глас имаше право - ако Дерек искаше да ме намери на мястото, което ми бе посочил, най- добре да отида там и да го чакам.

Но аз наистина донякъде се чувствах като Рамбо - с нож в едната ръка и радио в другата, затъкнала фенерче на колана си, аз безшумно пълзях през гъстата гора.

„Да, но внимавай много да не се набодеш на собственото си оръжие."

Прибрах острието.

- Клоуи? - прошепна женски глас.

Извърнах се толкова бързо, че кракът ми се подхлъзна на меката пръст.

- Тори?

Вторачих се в мрака. В гората бе толкова тъмно, че различавах само силуети, които с еднакъв успех можеха да са както дървета и храсти, така и човешки същества. Пръстите ми докоснаха фенерчето, но бързо се отдръпнаха от него и аз продължих да се взирам.

- Тори?

- Шшшт. Насам, мила.

Обръщението ме накара да настръхна цялата.

- Лельо Лорън?

- Шшшт. Следвай ме.

Зърнах една фигура. Виждаше се толкова слабо, колкото се чуваше и гласът - пред мен сияеше само светлата и блуза. Аз не помръднах. Звучеше като леля Лорън и фигурата имаше нейният ръст, ала не бях убедена, че това е тя и затова не хукнах след нея, като някое малко дете, на което много му се иска да повярва на онова, което вижда, и с лекота влиза в капана.

Извадих фенерчето си и го включих, но фигурата се стрелкаше между дърветата и бе невъзможно да видя нещо повече от силует и риза. По едно време тя погледна назад и аз зърнах профила и и кичур руса коса - неясна картина, която обаче бе достатъчна за мен да реша, че това е тя.

Леля ми махна с ръка да побързам, свърна вляво и навлезе още по-дълбоко в гората. Последвах я предпазливо, без да се вслушвам в лошото си предчувствие. Тъкмо минах покрай един храсталак, когато от там изскочи друга фигура. Преди да успея да се обърна, някой ме сграбчи презраменете, а една ръка запуши устата ми и прекъсна писъка надигнал се в гърлото ми.

- Аз съм - прошепна Дерек.

Той се мъчеше да ме издърпа в храстите, ала аз се съпротивлявах.

- Леля Лорън - казах. - Видях леля Лорън.

Той ме изгледа така, сякаш не е чул добре.

- Леля ми. Тя е тук. Тя. - и аз посочих натам, накъдето бе изчезнала.

- Тичах след нея.

- Никого не видях.

- Носеше светла риза. Изтича покрай.

- Клоуи, бях точно на това място. Видях те да се приближаваш. Никой друг не е минавал. - той млъкна, защото осъзна какво говори. Щом като аз съм я видяла, а той не е.

Нещо ме пристегна в гърдите.

- Не.

- Било е илюзия - рече бързо той. - Заклинание, с което да те вкарат в капан. Баща ми правеше подобни неща и. - той потърка уста с ръката си, после продължи с по- твърд глас: - Точно това е било.

И аз си мислех същото, но сега, след като го чух от устата му, си казах, че със сигурност е било дух.

Видяла съм духа на леля Лорън. Погледът ми се премрежи и ръката му, хванала моята, бе единственото, което ми помогна да не се строполя на земята.

- Клоуи? Било е магия. Тъмно е. Не си могла да видиш добре.

Това беше вярно. Напълно вярно. И все пак. Отърсих се от мислите си, изправих се и се отдръпнах от него. Той се поколеба с протегната напред ръка, готов да ме хване, ако припадна, но аз направих крачка встрани.

- Добре съм. Е, какъв е планът?

- Ще чакаме тук.

Дочуха се стъпки. Шмугнахме се в храсталака и приклекнахме. По дърветата се плъзна лъч от електрическо фенерче.

- Знам, че сте тук, деца - чу се мъжки глас. - Чух ви да говорите.

Ние не помръдвахме. Плиткото дихание на Дерек свистеше в ухото ми. Бях опряла гърба си в него и усещах лудото биене на сърцето му. Лъчът прорязваше тъмнината и се приближаваше към нас. Отмина храстите, където се криехме. После се спря, върна се назад и блесна право в очите ни.

- Хей, вие двамата! Я излизайте оттам.

Заслепена от силната светлина, успях да зърна само силуета на някаква неясна фигура.

- Излизайте - повтори той.

Усещах в ухото си топлия дъх на Дерек.

- Щом ти кажа да бягаш, дим да те няма. - После изрече с по-висок глас: - Свали пистолета и ще излезем.

- Свален е.

Тъй като не отместваше лъча от очите ни и се криеше зад светлината, ние нямаше как да разберем дали казва истината.

Той вдигна свободната си ръка и я размаха във въздуха.

- Нямам пистолет. Хайде, идвайте...

Мъжът падна по лице напред, сякаш някой го удари отзад по тила.

Фенерчето се търкулна на земята и лъчът му се стрелна нагоре. Дерек прелетя покрай мен и се хвърли върху мъжа, който бе започнал да се изправя. Саймън пристъпи в мрака иззад непознатия и вдигна ръце, готов да направи друго заклинание.

- Бягайте - каза Дерек, като с мъка удържаше буйстващия мъж. Двамата със Саймън се поколебахме и той изрева: - Бягайте!

Ние си плюхме на петите, ала продължихме да хвърляме поглед назад.

Чувахме шума от борбата, която обаче не продължи дълго; не бяхме изминали много път, когато Дерек ни настигна. Забавихме крачка, ала той ни тупна по гърбовете да продължаваме да тичаме. Луната надничаше иззад дърветата и ни осветяваше пътя.

- Тори? - обърнах се шепнешком към Саймън.

- Разделихме се. Тя.

Дерек ни направи знак да млъкнем. Не спряхме да тичаме, докато не зърнахме светлините на някакви къщи между дърветата - разбрахме, че сме близо до пътя. Направихме още няколко крачки. После Дерек отново ни тупна, този път ни удари силно между плешките, ние изгубихме равновесие и паднахме на земята. Той се настани между нас. Опитахме се да станем, ала Дерек ни бутна отново долу.

Саймън вдигна окаляното си лице и разтърка брадата си.

- Струва ми се, че зъбите ми изпопадаха. Всичките.

Дерек му шътна да мълчи, завъртя се и легна по корем с лице, обърнато на другата страна. Последвахме неговия пример. Проследих погледа му, който бе насочен някъде над гората и след малко дочух стъпки.

Дерек се напрегна целият, готов да скочи, но стъпките бяха на доста голямо разстояние от нас, после шумът им утихна и на негово място се чуха гласове. Радиото в джоба ми изцвърча. Извадих го и проверих силата на звука.

Саймън погледна през Дерек към мен и беззвучно изрече с уста:

- Радио?

После посочи в посока на гласовете, за да попита дали е на някого от тях.

Кимнах с глава.

- Жестоко - изговори отново беззвучно той, после вдигна палец във въздуха да ме похвали и аз се изчервих.

Дерек хвърли поглед към радиото, кимна и изсумтя, което приех като: „Добра работа. стига само да не си извършила някоя глупост, за да се добереш до него."

- Открих „Алфа 1" - каза мъжки глас толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да го чуя.

Съймън махна с ръка към Дерек да увеличи звука, ала Дерек поклати отрицателно глава. Той чуваше отлично, така че нямаше защо да рискува.

- Къде е? - обади се женски глас от отсрещната страна.

- Извън строя е. Изглежда е изкарал един-два рунда с нашия млад върколак.

- Занесете го на сигурно място. Групата „Делта" все още държи момичето на Енрайт, нали?

Хвърлих поглед към Дерек, ала той съсредоточено слушаше, без дори

лицето му да трепне.

- „Делта 2" е с нея. Не съм сигурен дали ще бъде добра стръв, затова изпратих „Делта 1" да доведе Карсън от автомобила.

Последните думи накараха Дерек да наостри уши. Саймън ме погледна и безмълвно изрече: „Андрю". Гласовете замлъкнаха, но само след миг жената отново се обади по радиото - викаше „Делта 2". Отговори и мъжки глас.

- При теб ли е Карсън? - попита тя.

- Още малко и съм при него.

- Добре. Задачата ти е да го убедиш да повика хлапетата. Ще трябва да ги примами да влязат вътре.

- Няма да го направи.

- Не очаквам да ни сътрудничи доброволно - озъби се жената. - Но след като е в ръцете ни, ще прави каквото му наредим. Ако откаже, застреляй го.

Саймън вдигна глава - очите му бяха потъмнели от тревога. Дерек му направи знак да слуша, без да вдига шум.

Отново се обади „Делта 2":

- Хм, някой да е местил камиона?

- Моля?

- Камиона. С Карсън. Той. не е тук.

Последвалата разправия бе толкова силна, че Дерек постави и двете си ръце върху говорителя, за да заглуши звука.

През следващите няколко минути те уточняваха дали „Делта 2" е отишъл където трябва и се увериха, че никой не е местил Андрю и камиона. Нямаха логично обяснение за станалото - заложникът им бе избягал. със собствения им камион.

- Значи Андрю е в безопасност. А Тори? - попитах аз, щом радиото

замлъкна.

В първия миг Дерек не каза нищо и това бе по-добро от грубия отговор, който очаквах: „Какво за нея?" Предишният ден бе изстрелял, че не му пука, ако ще Тори да попадне под колелата на минаващ автомобил. Сега всички знаехме, че я грози смъртна опасност и вече не му беше толкова лесно да го каже.

- Ще отида да огледам - заяви той. - Ако я открия, добре.

Краят остана неизречен, но аз го знаех. „Ако не я открия, ще трябва да я изоставим." Колкото и лошо да звучеше, това щеше да е най- правилно.

Нямах желание Дерек да се изправи пред куршумите заради Тори. Ужасно беше да си го призная. Не мразех Тори - дори бях започнала мъничко да я харесвам. Но, ако трябваше да се вземе трезво и трудно решение: да изложим ли нечий друг живот на опасност, за да спасим нейния? В този случай не можех да взема нейната страна. Не можех да жертвам нито Дерек, нито Саймън, нито себе си. Подобен избор щеше да бъде твърде мъчителен за мен.

- Много внимавай и. - думите, които се канех да изрека бяха „Върни се бързо", ала не бях чак толкова коравосърдечна - самата мисъл ме задушаваше. Така че ги преглътнах и повторих:

- Внимавай много.

Но не Дерек тръгна. Тръгнахме ние. Накара ни да потеглим преди него, за да ни пази гърба. Щом ни видеше, че сме стигнали без проблем до пътя, щеше да отиде да търси Тори.

Не бяхме направили и двайсет крачки, когато на пътя ни се изпречи някаква фигура. Саймън вдигна ръце, готов за заклинание.

- Саймън, аз съм. .. - рече мъжът, като завърши с „ууф", тъй като заклинанието го застигна и той падна възнак на земята.

- Андрю! - викна Саймън и се втурна към него.

Мъжът се изправи с кисела усмивка на лицето и изтупа дрехите си с ръка.

- Виждам, че си усъвършенствал магията за отблъскване.

Андрю бе малко по-висок от Саймън, ала имаше набито телосложение, беше як, с широко лице и извит нос. Остриганата му като на пехотинец коса беше сива, въпреки че не изглеждаше по- възрастен от баща ми, и приличаше на оттеглил се боксьор. Не очаквах, че онази уютна и чиста къщичка е обитавана от такъв човек.

Щом ме погледна, усмивката му се стопи, а бръчката между веждите му стана още по-дълбока, сякаш лицето ми му беше познато, но не можеше да се сети откъде. Понечи да каже нещо. После наостри уши.

- Някой идва - каза Андрю.

Саймън погледна към едрата фигура, която се приближаваше безшумно.

- Това е Дерек.

- Не, не може да е. - започна Андрю.

Дерек излезе на полянката и луната го освети. Андрю вдигна поглед към него и премигна. Вторачи се в Дерек, сякаш се мъчеше, без особен успех, да види в него момчето, което познава.

Освен изненада, в очите му се появи и някакво безпокойство, може би дори страх, сякаш виждаше не сина на своя приятел, а огромен и силен върколак. Той побърза да прикрие страха си, но не преди Дерек да го забележи и да извърне поглед встрани, с напрегнати мишци и стиснати зъби, в опит да покаже, че всичко е наред, че не му пука. Но аз знаех, че му пука.

- Ти. пораснал си.

Андрю се опита да се усмихне, но не успя съвсем, а на Дерек това му се стори дори по-лошо от страха, който се бе изписал на лицето му. Престана да гледа към него и измърмори:

- Да.

Саймън посочи към мен.

- Това е.

- Нека позная. Момичето на Даян Енрайт.

Поклатих глава.

- Клоуи Сондърс.

- Заради косата е. - уточни Саймън. - Беше руса, но трябваше да я боядисаме, защото.

- По-късно - каза Дерек и погледна към Андрю. - Дъщерята на Енрайт е в ръцете им. Виктория.

Андрю свъси вежди.

- Сигурен ли си?

Саймън взе радиото ми и го размаха.

- Клоуи го е отмъкнала от тях. Чухме, че ти си избягал и че са заловили Тори.

- Тогава ще отида да я освободя. А вие тримата ще се качите в камиона.

Той ни обясни къде да го намерим и се накани да тръгва.

- Идвам и аз - каза Дерек. - Ще я намеря по-бързо от теб.

Андрю бе готов да възрази, ала като хвърли поглед към Дерек, му стана ясно, че само ще си изгуби времето, така че взе радиото от ръцете ми и ни нареди да се настаним на сигурно място в камиона.

Намерихме камиона - стар джип, - скрит зад плевника на съседите.

Вратата му беше отворена. На мястото на ключа за запалване бе напъхано парче метал. Саймън тъкмо го оглеждаше, за да види дали ще може да запали двигателя, когато от гората изскочиха трима души и се затичаха към нас: Дерек, Андрю и Тори.

Двамата със Саймън отворихме предните врати, минахме отзад и седнахме. Дерек се настани на седалката до шофьора. Тори седна от другата ми страна.

- Бързо я спасихте - каза Саймън, когато Андрю включи двигателя.

- Нямаше нужда да ме спасяват - отвърна Тори. - Мога сама да се грижа за себе си.

Дерек измърмори, че ще си спомни думите и, когато се наложи отново да рискува живота си, за да и помогне.

Андрю подкара джипа и аз попитах Тори какво се бе случило. Хванали я и била държана под охрана, докато останалите са ни търсели. Отначало я пазили двама души, но когато нещата се объркали, оставили само един охранител.

- И с едно хубавичко заклинание те изгубиха единствения си затворник.

- Наистина ли мислиш, че не са се сетили за способностите ти? - попита Дерек.

- Е, подцениха ме - отвърна тя.

Дерек изсумтя. Саймън понечи да я попита нещо, ала Андрю ни шътна да мълчим, докато се друсахме през неравното поле. Караше със загасени фарове и напредвахме бавно.

Саймън се размърда до мен, като се мъчеше да се настани удобно на тясната седалка. Дланта му докосна крака ми, после намери ръката ми и я хвана. Усмихна ми се и аз му отвърнах.

Очаквах да ме стисне окуражително и да ме пусне. Ала той прие усмивката ми като позволение, вплете пръсти в моите и остави ръката си в скута ми. Въпреки че бях уморена - в главата ми се блъскаха най-различни въпроси, а във вените ми продължаваше да блъска адреналин - прониза ме странна тръпка. Но ми се стори доста глупаво. Да се разтреперя, задето ме е хванал за ръката? Да не сме в пети клас?

Бях убедена, че за Саймън това не е кой знае какво. Вярно, не беше първото момче, което ми държи ръката, но опитът ми се простираше дотам.

Безпокойството ми бързо премина, щом стигнахме шосето и Андрю включи фаровете. Попита ни дали сме добре и първото, което излезе от устата ми, бе:

- С вас ли беше леля ми Лорън?

Той се намръщи и очите ни се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

- Лорън Фелоус. Тя работи за.

- Познавам леля ти, Клоуи, но не, тя не беше там.

- Клоуи мисли, че я е видяла - обади се Дерек.

Саймън направи гримаса.

- Моля?

- Аз. видях някого. Приличаше ми на нея, гласът и звучеше като нейния, но в тъмното.

- А ти видя ли я? - обърна се Саймън към Дерек.

- Не - отвърнах аз. - А би трябвало, защото тя мина точно покрай него.

- Видяла си дух - рече Тори. - И си помислила, че е леля ти.

- Сигурно е било магия - заяви Дерек. - Използват такива неща, нали, Андрю?

- Естествено. Омайващи магии и измамни картини. Щом не си успяла да я видиш добре, значи е направено умишлено - който и да е бил, не е искал да видиш образа отблизо.

В това имаше логика, ала все не можех да се отърва от усещането, че наистина я бях видяла. Не леля Лорън, а нейният дух.

Саймън се наведе до ухото ми и тихичко ме заубеждава, че не биха убили леля Лорън, защото е твърде ценна за тях.

- Как е ръката ти? - попита Дерек, когато се смълчах и останах така дълго време, потънала в собствените си тревоги.

- Сама ли отвори шева? - поинтересува се Саймън.

- Не - отвърна Дерек. - Одраска я куршум.

- Куршум ли?

Андрю изви покрай бордюра и натисна спирачките.

- Простреляли са те?

- Не, не. Драскотина, нищо повече.

Андрю се поколеба, но аз го уверих - както и Саймън, - че съм добре, а Дерек потвърди, че куршумът само ми е скъсал блузата и ме е одраскал.

Андрю се върна обратно на шосето.

- Щом спрем, ще почистим раната. Не мога да повярвам, че са. - поклати глава той.

- Хей, обелих си дланта - обади се Тори. - Ожулих я до кръв.

- Трябва да прегледаш и шевовете на Клоуи - каза Дерек. – Преди няколко дни се поряза на парче стъкло. Зашиха я, но трябва да я видиш.

Тори размаха ожулената си ръка.

- Кой иска да я види? Кой? - и тя завъртя очи. - Предполагам, никой.

- Изглежда възпалена - казах. - Трябва да я намажем с йод.

Тя тъжно се усмихна.

- Винаги мога да разчитам на теб, нали? Нека позная кой е изпратил кавалерията да ме спаси.

- Нали каза, че нямаш нужда от спасители? Или забрави? - обади се

Саймън.

- Важното е, че се е сетила.

- Нямаше да те оставим там, Виктория - погледна към нея Андрю. - Наричат те Тори, нали?

Тя кимна с глава.

Той и се усмихна.

- Хубаво е, че сте заедно със Саймън.

- О, не - отвърна Саймън. - Ние не сме заедно.

Тори потвърди и то със същата страст.

- Не, имам предвид. - в огледалото Андрю местеше погледа си от Тори към Саймън и обратно. - Аз, ъъъ, исках да кажа и четиримата. Радвам се да ви видя заедно. Двамата с Кит бяхме единодушни в едно - че групата не бива да държи субектите разделени.

- Значи и вие сте работили за тях? - попитах аз. - За групата „Едисън"?

Саймън кимна с глава.

- Измъкнал се е малко преди татко. - Той хвърли поглед към Андрю. -

Ето как са разбрали къде могат да те открият, нали? Когато избягахме, те са очаквали, че ще дойдем тук и са те задържали, за да те използват като стръв.

- Такъв поне е бил планът им. Във всеки случай им е послужило като добро извинение да ме отвлекат. От години чакат повод.

- Защо? - попита Тори.

- По-късно ще ви разкажа. Най- напред нека намерим нещо за хапване, а междувременно вие ще ми обясните какво ви се е случило.

Единственото отворено заведение, откъдето можехме да си купим храна, беше закусвалня в съседния град. Аз не бях гладна, но Саймън настояваше да ми вземе млечен шейк и докато той разказваше на Андрю какво ни се бе случило, аз си отпивах от напитката. Той му описа Лайл Хаус, каза му за бягството ни, за споразумението, за експеримента, за смъртта на Лиз, Брейди и Амбър.

- Рейчъл е още там - каза накрая Саймън. - И лелята на Клоуи, която сега явно е тяхна заложница, каквато беше и ти.

- Освен ако не е. - започна Тори.

Саймън я погледна и тя млъкна.

- Тя е добре. Но трябва да я измъкнем, както и баща ни. Лелята на Клоуи не мисли, че те са го задържали, но той сигурно е при тях.

- Ще се наложи да се съглася - каза Андрю. - Според собствените ми разследвания това е единственото обяснение.

Дерек му хвърли остър поглед.

- Търсил ли си го?

- Търсих всички ви.

Карахме близо час и минахме само през един голям град. Все повече се

отдалечавахме от Ню Йорк. Най- после Андрю свърна в една частна алея, по- дълга и по-криволичеща от алеята пред дома му.

- Къде се намираме? В тайна квартира за хора със свръхестествени способности? - Саймън ме сръга с лакът. - Сякаш сме в някой филм.

- Навремето къщата наистина е служила за това. Приютявала е бегълци от

Кабалите - обясни Андрю.

- Кабалите ли? - попита Тори.

- Това е друга история. Но мястото служи повече като общежитие за гости на нашата група. Къщата е била собственост на един от първите ни членове - наследствено имение, което той е завещал за каузата ни.

- Каква кауза? - попита Тори.

- Наблюдение и окончателно разпускане на групата „Едисън".

Щом автомобилът заподскача по неравностите на калната алея, той намали скоростта.

- Поне такава беше идеята ни. Започнахме като групичка бивши служители на „Едисън" - дезертьори като мен, загрижени и отговорни за действията си. Не само за проекта „Генезис 2", който безспорно е сред приоритетите ни, но действията на групата „Едисън" се простират далеч отвъд границите на този проект. Накрая към нас се присъединиха и други, които съсредоточаваха вниманието си не само върху дейността на групата „Едисън", а и върху работата на Кабалите и на останалите организации на хора със свръхестествени заложби. Но групата „Едисън" си остана наша първа грижа - ние наблюдавахме дейността и и, от време на време, я саботирахме.

- Саботирахте ли я? - ококори се Саймън. - Страхотно.

- Съвсем мъничко. Една от основните целите беше да я контролираме, за огромна погнуса на някои от нашите членове, в чието число съм и аз.

- И татко ли беше замесен? - попита Саймън.

Андрю поклати глава..

- Предполагам, знаеш, че баща ви и аз.

- Се скарахте.

- Да. Заради тази група. Баща ви винаги се е държал настрана от нея. За него тя бе твърде политически натоварена. С желание ни помагаше, но иначе не вземаше участие в дейността и. Според него тя би предизвикала ненужно внимание към вас двамата. Но някои от членовете ни оказаха натиск върху мен, за да го вкарам в групата. Като баща на два субекта от най-амбициозния - и потенциално най- опасния - проект на групата „Едисън", той щеше да изиграе важна роля в привличането на влиятелни членове от общността на надарените със свръхестествени способности. Вбеси се. Бе посветил целия си живот на това да не огласява нищо около вас, а аз исках от него точно обратното. Признавам, че подкрепях идеята. Но подцених опасността, която представлява за вас групата „Едисън". Осъзнавам го едва сега.

Той направи още един завой и намали скоростта, защото коловозът в тази част на пътя бе по-дълбок.

- След като с баща ви изчезнахте, а до ушите ни достигнаха слухове, че вие, момчета, сте в ръцете на групата „Едисън", някои от членовете повдигнаха въпроса за по-активно участие от наша страна. Бяхме убедени, че вие - както и останалите субекти - сте в опасност. Онези от нас, които имаха по-голямо влияние, настояваха пред групата да не ви нараняват.

- Е, сгрешили са - обади се Тори.

- Така е и вашата история ще ни даде доказателствата, от които се нуждаем, за да действаме.

Отново завихме и пред нас се появи къщата. За миг онемяхме и се вторачихме в нея. Тя бе като излязла от страниците на готически роман -огромна, хаотично построена сграда във викториански стил, на три етажа, заобиколена от гора. Нямаше да се изненадам, ако вътре, забулени в мрака, живеят фантасмагорични страховити същества.

- Страхотно! - възкликна Саймън. - Тъкмо място за хора със свръхестествени сили.

Андрю се усмихна под мустак.

- През следващите няколко дни ще живеете тук. Можете да влезете и да си починете, докато ние начертаем план за действие - погледна към нас, докато паркираше. - Но не се настанявайте твърде удобно. Смятам да помоля групата ни да нахлуем в седалището на „Едисън", а ние от дълго време не сме били там. Ще се нуждаем от помощта ви.

Легнах в леглото и заспах. Не бях сигурна, че ще мога да заспя след преживяното през изминалата нощ - тревогата за живота на леля Лорън, притеснението от гората наоколо, пълна с трупове на животни, които само чакаха да бъдат вдигнати от мъртвите. За първи път от седмици бяхме извън опасност, а на изтощения ми до краен предел мозък и премалялото ми тяло им беше нужно съвсем малко, за да изключат напълно и да ме благословят с дълбок и упоителен сън.