Пробуждането

- Но го направи.

- Аз спях, Дерек.

- Какво сънуваше?

Спомних си и замръзнах на място.

- Сънувала си, че го призоваваш, нали?

- Аз. аз не исках. - разтърках лицето си. - Хората не могат да контролират сънищата си, Дерек. Ако ти можеш, значи наистина си по-умен от останалите.

- Разбира се, че не мога. Но ситуацията беше лоша - ти се намираше в близост до мъртвец. Би трябвало да ти е известно какво ще стане, след онова, което преживя в подземието?

Знаех го, особено след случката с прилепите. Отвътре нещо ме караше да се махна, ала нямах куража да призная страховете си. Опасявах се, че ще изглеждам малодушна. Боях се да не би Тори да ми се присмее, страхувах се да не ядосам Дерек и да не разочаровам Саймън. В стремежа си да изглеждам силна, бях проявила голяма глупост.

Искаше ми се да призная грешката си и да разкажа на Дерек за прилепите. Но като видях изражението на лицето му - арогантно и нетърпящо възражения, което сякаш говореше, че той е прав, а аз съм малка тъпа лигла - тутакси се отказах от намерението си.

- Всичко ли е наред? - Саймън застана зад Дерек, като се мъчеше да види нещо над рамото му.

- Той. отиде си - отвърнах аз. - Духът.

- Това е добре, защото ми се счу, че някой идва.

- И кога щеше да ни предупредиш? - озъби се Дерек.

- Не исках да се намесвам и да прекъсна Клоуи. - Обърна се към мен. -

Добре ли си?

- Разбира се, че е добре. - Тори се появи иззад Саймън. - Тя повика това нещо, нали така? Тя трябва да ни попита дали сме добре, след като ни събуди посред нощ и ни изплаши до смърт.

- Толкова беше изплашена, че не пропусна да си грабнеш четката за коса - забеляза Саймън.

- Като оръжие, разбра ли? Аз.

Застанах помежду им.

- Не споменахте ли току-що, че някой може да ни открие? Да си грабваме нещата и да тръгваме.

- Сега пък раздаваш заповеди, а, Клоуи? - обади се Тори.

- Не, само предлагам. Ако предпочитате да не обръщате внимание, така да бъде. Останете и когато дойде някой, обяснете му защо при вас има мъртвец.

- Да - изрече някой зад мен. - Може би ти ще ни обясниш, момиченце?

В отсрещния край на стаята стоеше човек, но в мрака се очертаваше само силуетът му. Отново се обърнах към останалите, ала никой не помръдваше. Всички погледи се бяха вторачили в мен.

- Клоуи? - повика ме Саймън.

От сенките излезе един мъж. В дългата му коса имаше само няколко сиви кичура, но лицето му беше набраздено като на осемдесетгодишен старец. Очите ми

се спряха на суичъра му с логото на хокейния отбор „Бъфало Сейбърс". Хвърлих поглед към скелета на пода, извърнат към мен в достатъчна степен, че да разчета същото лого, избледняло и едва забележимо върху дрипавата му блуза.

- Клоуи? - каза той. - Така ли се казваш, малката?

- Из-звинявай - отвърнах аз. - Не исках да те призова.

Саймън скочи и застана пред мен.

- Слушай, призрако, знам, че ме чуваш. Стана случайно.

Мъжът се втурна през Саймън. Аз изписках и паднах възнак. Саймън се завъртя на място, ала Дерек го дръпна настрана.

- С кого разговаря Клоуи? - попита Тори.

- С духа, когото повика - отвърна Саймън.

- Грабвайте си раниците - нареди Дерек. - Трябва да тръгваме.

Саймън и Тори го послушаха, а Дерек проследи погледа ми, за да прецени къде е застанал духът.

- Тя не искаше да те вдигне. Извини ти се и тъй като вече си тръгваме, това няма да се повтори. Върни се в твоя свят.

Духът направи крачка напред и се взря в Дерек.

- Ти ли ще ме накараш?

- Не може - отвърнах аз. - Дори не те чува. Наистина съжалявам. Много.

Духът се завъртя към мен. Отново понечих да отстъпя, ала Дерек ме подпря с ръка в гърба и спря отстъплението ми.

- Той не може да ти навреди - прошепна Дерек. - Стегни се и му кажи да си отиде.

- Много съжалявам. - Изправих гръб и тръгнах напред. - Нямах намерение да те призовавам. Стана случайно.

- Случайно! Как пък не! Ти и твоите приятелчета си мислехте, че ще е много забавно отново да ме вмъкнете в това. това нещо. - Той посочи към трупа. - Нима си въобразявате, че не мога да се справя с хлапета като вас? Да ме събудите от съня ми! Да ме търкаляте по пода. Дошли сте тук, за да правите разни сатанински ритуали.

- Сатанински ли? Не. Н-ние.

- Чухте ли това? - обади се далечен глас. - Тук има някой.

Дерек изруга и ме избута към задната част на сградата. Саймън и Тори влетяха в стаята.

- Двама мъже - каза Саймън. - Мисля, че са ченгета. Влизат през предния.

- Към задната врата - нареди Дерек. - Бързо!

Задната врата зееше отворена. Саймън се завъртя и се отправи натам. Последвахме го.

- Хей! - викна духът след нас. - Къде си мислите, че отивате?

Дерек ме блъсна отзад, за да не спирам.

- О, не, ти не, момиченце - заяви духът. - Още не съм приключил с теб. Ще си платиш за това.

Той ме следваше по петите и сипеше заплаха след заплаха, докато ние се изнизвахме през задната врата.

- Отиде ли си? - попита Тори, когато се приближих.

Кимнах с глава и си поех дъх. Леденостуденият нощен въздух опари дробовете ми. Но не усещах студ - носех риза, новия си суичър с вдигната качулка и яке, което ми бе доста голямо. По лицето ми се стичаше пот и аз се задъхвах. Две пресечки преди това се бях отделила от групата, като си мислех, че така по-лесно ще се откопча от него. Оказах се права.

Нямахме представа кой бе дошъл да провери откъде идва шумът. Може да са били ченгета, както каза Саймън, може да са били обикновени минувачи -побързахме да се махнем, преди да имаме възможност да ги огледаме.

В момента се намирахме на някакъв паркинг между един микробус и пикап. От близкия клуб ехтеше музика. Това ме изненада - претъпкан паркинг и пълен с посетители бар толкова късно през нощта по средата на седмицата. После погледнах часовника си и видях, че още няма полунощ.

- Не биваше да изчезваш по този начин - заяви Дерек.

- Казах ви какво ще направя. Успях, нали така?

- Не можеш да.

- Успокойте се - рече Саймън. - Трябва да намерим друго място, където да пренощуваме.

- Благодарение на нея - вметна Тори.

- Клоуи не е виновна.

- Виновна е. Дори Дерек го призна.

- Той нямаше предвид.

Вдигнах ръце.

- Поемам цялата вина. Може ли вече да спрем да се заяждаме? Знам, че сте на ръба на нервното изтощение, но ако искаме да се измъкнем от.

- Ако ще започнеш да ни държиш речи колко е важно да преодолеем различията помежду си и да действаме като един, ще се метна - заяви Тори.

- Е, наистина имах подобно намерение, но ме е страх да не ме излапа някоя генетично модифицирана акула.

Саймън избухна в смях.

- „Синята бездна" - възкликна той и погледна към Дерек. - Не си го гледал. Самюъл Л. Джаксън държи реч пред група оцелели как трябва да престанат да се карат помежду си и да действат като един. По средата на речта му акулата изскача зад него и го изяжда. Най-убийствената сцена на всички времена.

- И много поучителна за всеки, който произнася подобна реч, ето защо аз няма да го направя.

- Но ти имаш право - заяви Саймън. - Време е да наложим мораториум върху кавгите.

- Мораториум ли? - намеси се Тори. - Какви големи думи! Искаш да се изфукаш, нали, Саймън?

Всички обърнахме поглед към нея.

- Какво? - попита тя.

- Без кавги означава без заяждане, без обиди, без намеци, без хапливи реплики - обясни Дерек. - Следователно, през идните дни да не сме чули и дума от устата ти.

- Колкото до ситуацията, в която се намираме - обадих се аз, - поемам цялата вина, затова аз ще оправя нещата. Чакайте ме тук, а аз ще отида да намеря място.

Дерек ме хвана отзад за якето.

- Онзи разярен дух продължава да те търси, а пък и за главата ти дават много пари. Ще останеш тук с Тори. Двамата със Саймън ще намерим къде да пренощуваме.

Преди да тръгнат, Дерек се обърна към мен.

- Говоря сериозно, чакайте ни точно тук.

- Дори ако собствениците им - и Тори почука по двата автомобила - се появят?

Дерек пропусна въпроса и покрай ушите си.

- Ти отговаряш за нея, Клоуи.

Когато те тръгнаха, Тори ме попита:

- Защо го оставяш да ти говори така? Той се отнася с теб като с малко дете.

Не и отговорих, а започнах да се отдалечавам от мястото, на което ме бе оставил Дерек.

Тори се усмихна.

- Така ти отива повече.

Отведох я до две сгради, между които земята бе посипана с чакъл. Клекнах долу.

- Мястото тук е по-сигурно и не сме се отдалечили много.

Тя се вторачи в мен.

- Шегуваш се, нали?

Дръпнах ръкавите на якето си, за да си стопля ръцете.

- Наистина ли го слушаш?

- Само когато има право.

Тя щръкна над мен.

- И ще позволиш на едно момче да те командори? Значи така: нека жените си седят на задниците, докато мъжете намерят пещера, в която да пренощуват и по възможност ни донесат нещо за ядене, за да не умрем от глад?

- Аха.

- Е, няма пък. Ще им покажа, че момичетата не са по-лоши от тях.

Облегнах се на стената и затворих очи. Тя тръгна нанякъде. Отворих очи

и я загледах как се отдалечава.

Дерек ни нареди да чакаме. И ми каза, че аз отговарям за нея. В момента двете му заповеди си противоречаха. Знам, че щеше да ме посъветва да забравя за Тори и да се погрижа за себе си. Ала не можех да го направя.

- Спри! - викнах и аз и се затичах след нея.

- Ако се каниш да мрънкаш, задето ще ядосаме Франкенщайн, спести си го.

- Не идвам, за да те наставлявам. А да ти помогна да намериш къде да пренощуваме. Стига да не се отдалечим много, Дерек ще улови следата ни. -

Щом тя излезе на тротоара, аз се уверих, че качулката е все още на главата ми, после избързах напред и я улових за ръкава. - Може да тръгнем по някой лесен път, но аз трябва да избягвам срещите с хора.

- Е, аз пък не съм длъжна да го правя. Нито ме преследват духове, нито някой дава половин милион за главата ми.

- Така е, но ако групата „Едисън" наистина искат да ни хванат, вероятно ще намерят начин да ни накарат да се покажем на открито. И двете трябва да внимаваме.

Стигнахме до другия край на улицата. Тя се накани да завие наляво и аз отново я спрях.

- Оттам - посочих тъмната страна на улицата. - Намери някое добро място в уличката. Вятърът духа от север, ето защо имаме нужда от заслон на север. Ако намерим някой ъгъл в края на улицата или пък закътан вход, ще е най-добре, защото ще виждаме отдалеч кой идва. И колкото е по-слабо осветен, толкова по-добре. Нуждаем се от тъмно и уединено място.

- И ти обичаш да командваш като Дерек, знаеш ли? Единствената разлика между двама ви е, че ти го правиш по-любезно.

Но очевидно раздаването на любезни заповеди бе печеливша стратегия, защото тя не се опита да си тръгне, нито да вземе властта в свои ръце, а кротко вървеше до мен, докато двете проверявахме място след място.

Зад един ред складове открихме дълга тясна уличка - от едната и страна беше стената на сграда, а от другата се извисяваше здрава двуметрова ограда.

- Изглежда ми удобно - казах.

- Хм, да. Ако си Оскар

Боклукчията⁴ - и тя посочи към кофите за смет.

Повдигнах капака на едната и посочих нарязаната на ивици хартия вътре:

- За рециклиране. Наблизо няма ресторанти, така че боклукът няма да мирише.

Продължих надолу по улицата. Тя свършваше до една стена.

- Страхотно! - възкликнах. - Три стени и три кофи, които препречват част от входа. Можем да разместим кофите и да поставим на земята хартия, за да седнем.

- И може би, ако имаме късмет, ще намерим достатъчно голям кашон, в който да пропълзим и да си поиграем на бездомници.

- В този момент, Тори, ние сме бездомни.

Това и затвори устата. Спрях се в края на улицата и избухнах в смях.

- Ела тук.

⁴ Куклен персонаж от детската телевизионна поредица „Улица „Сезам". Любимата песен на Оскар във филма се нарича I Love Trash („Обичам боклука"). - Б. пр.

Тя въздъхна.

- Сега пък какво?

Помахах и с ръка да се приближи.

- О! - и тя протегна ръце, за да се стопли на топлия въздух, който духаше от отдушника.

- Разполагаме дори с отоплителна система - усмихнах се аз. - Какво по-хубаво?

- Твърде хубаво - чу се момичешки глас. - Ето защо мястото вече е заето.

Към нас по улицата идваха три момичета. Бяха на наша възраст. Едното беше русо, облечено с развлечени и изтъркани дрехи. Косата на другото беше на дредове. Третото носеше кафяво кожено яке и щом луната го освети, забелязах голям белег на лицето и - от окото до брадичката.

- Виждаш ли го? - момичето с рошавата коса посочи маркировката върху тръбите. - Това е нашият знак. Означава, че мястото е наше.

- Ние н-не го видяхме.

Извинявайте. Отиваме си.

Понечих да тръгна, ала Тори ме дръпна.

- Не, няма да си отидем. Не можете да резервирате улицата, независимо дали сте поставили знака си, или не. Който изпреварил, той натоварил. Искате си мястото? Утре елате по-рано.

- Моля?

Момичето с белега измъкна от джоба си автоматичен нож. Той щракна и се отвори. Тори се вторачи в острието, ала не помръдна. Двете момичета вкопчиха погледи едно в друго.

- Скивайте к'во става - каза белязаната на приятелките си. - Мацето ще оспорва правото ни на това място. Откога живееш на улицата, момиче? -попита тя, като изгледа Тори от глава до пети. - От девет часа сутринта, предполагам. Какво стана? Мама и татко ви забраниха да се срещнете с гаджетата на училищната забава?

Момичетата се изкикотиха. Тори сви пръсти, готова за заклинание. Хванах я за китката. Тя се опита да се освободи от мен. Накарах я да види ножовете в ръцете и на другите две момичета, но тя отново погледна към момичето с белега и целият и гняв от последното денонощие избликна за миг. Кашоните наоколо затрепериха. Хартиите зад момичетата се завихриха. Те помислиха, че е вятърът и не се обърнаха назад.

Стиснах китката на Тори още по- силно и прошепнах:

- Много са.

За моя изненада ръката и се отпусна. Очаквах да направи някакъв номер и продължавах да я стискам, ала тя се отдръпна от мен с думите:

- Добре. Тръгваме си.

- Чудесна идея - отвърна момичето с белега. - Следващият път, куклички, ако видите това - и тя посочи към знака, - по-добре се омитайте и дим да ви няма. Освен ако не сте си набавили хардуер, за да се включите в играта.

Тъкмо ги отминавахме, когато момичето с белега протегна ръка, удари Тори по гърдите и я спря.

- Животът на улицата съвсем не е такъв, какъвто си го представяте.

Трябва да научите много неща.

- Благодаря - изсумтя Тори и се опита да продължи напред, ала момичето с белега отново я спря.

- Да започнем с уроците още отсега? Ако изобщо ви влезе нещо в

главите, все ще има резултат. Така че, аз ще ви помогна да запомните поне

един. Дай ми якето си.

Тя протегна ръка. Тори се вторачи в нея.

- Моето вече е старо - рече момичето. - Твоето ми харесва повече.

Тори изпуфтя и понечи да си продължи по пътя.

Белязаната застана пред нея с ножа в ръка.

- Казах, че искам якето ти.

- И нейните обувки - момичето с дредовете посочи към мен.

- Добре, якето и обувките - съгласи се белязаната. - Свалете ги, хубавици.

Момичето в изтърканите дрехи пристъпи напред.

- Искам и джинсите на малката. Никога не съм имала маркови. - Усмихна се и в устата и проблесна украсен с лъскави камъчета зъб. - С него ще се чувствам като кинозвезда.

- Аха, ако се напъхаш в тях - каза онази с дредовете.

- Забрави за джинсите - отвърна момичето с белега. - Якето и обувките! Веднага!

Тори имаше нужда от якето си, а аз определено не можех да ходя без обувки. Наведох се да развържа маратонката си, престорих се, че губя равновесие, подскочих на един крак и махнах с ръка на Тори за помощ. За моя радост тутакси се притече. Опрях се на нея, наведена към обувката си, и прошепнах:

- Събори ги.

Тори свъси вежди.

Щракнах с пръсти.

- Направи го. Едно, две, три - кимах аз към всяко момиче поотделно.

Тори поклати глава.

- Ще ги вкаменя.

- Много са. Нападай.

- Размърдайте се, момичета - извика белязаната.

Тори гневно изпъшка и се наведе, като се правеше, че ми помага да си развържа обувката. После скочи с разперени ръце и удари белязаната с...

Момичето застина на място. Дотук със съветите ми.

Отначало другите две не забелязаха какво стана. Те нетърпеливо наблюдаваха своята предводителка в очакване пак да ни нападне.

- На три - прошепна Тори и започна да отброява: - Едно, две...

- Хей, какво. - обади се момичето с развлечените дрехи.

Тори стрелна ръце нагоре, но момичето се приближаваше. В същото време белязаната залитна, магията се развали. Тя тръгна към нас с изваден нож.

Приятелките и заеха позиция от двете и страни. Тори опита пак, но очевидно бе използвала всичките си сили, защото нищо не се получи.

- Какъвто и номер да сте ни погодили - рече белязаната, - беше много тъпо. Имате три секунди да съблечете всичко. И двете.

- Не мисля - отвърна Тори. - Махайте се.

Тори щракна с пръсти. Момичето дори не трепна.

- Казах да се махате!

Отново щракна с пръсти. Те продължиха да се приближават към нас. Завъртях се и забелязах, че зад нас е задънената улица, и след като единствения изход бе блокиран, се оказахме в капан. Момичето с раздърпаните дрехи скочи към мен и аз побягнах, а до мен тичаше Тори.

Към края на улицата рязко смених посоката, с надеждата, че ще изненадам преследвачите си и ще ги заобиколя. Изненадах само момичето с развлечените дрехи. Но онова с дредовете забеляза маневрата и ми препречи пътя.

Промуших се под ръката и с ножа, ала тя ме ритна отзад зад коляното. Кракът ми поддаде и аз паднах. Отдръпнах се от пътя и. Зърнах Тори с вдигнати ръце, сякаш се предаваше. После едната и ръка се стрелна напред и сграбчи ръката, в която белязаната стискаше ножа си. Острието блесна и разряза ръкава на коженото и яке.

Тори нададе див отмъстителен рев, сякаш ножът бе срязал ръката и. Вдигна ръце. Белязаното момиче отскочи назад, за да избегне удара, ала ръцете на Тори се устремиха нагоре, а после рязко ги спусна надолу.

Блъсна ме незрима вълна и само след миг се намерих на земята. Нечии маратонки тупкаха по бетонната настилка и когато вдигнах поглед, зърнах Тори да тича към мен.

- Добре ли си? - попита тя, но като видя, че съм в съзнание, не дочака отговора ми. - Ставай!

Понечих да се изправя, ала кракът все още ме болеше от ритника на момичето с дредовете. Озърнах се бързо. Тя лежеше на два-три метра от мен.

Тори ме задърпа и аз най-сетне се изправих на крака. Момичето с развлечените дрехи лежеше до стената. Тихичко простенваше. Белязаната се бе изправила на четири крака - в съзнание, но зашеметена.

Видях ножа на моята нападателка, грабнах го и хукнах към момичето с развлечените дрехи. Пътьом казах на Тори да вземе оръжието от ръката на белязаната, докато аз търся третия. Той бе паднал на метър от момичето. Грабнах и него. Тори вече бягаше надолу по улицата. Забравих за болката в крака си и се втурнах да я догоня.

- Взе ли ножа? - попитах.

- Че защо? Нали имаш два?

- Не затова ти.

- Хей! - чу се вик зад нас. - Хей!

Погледнах през рамо и видях белязаното момиче да тича след нас с ножа в ръка. Ненапразно исках да приберем и трите.

Мушнах единия нож в ръката на Тори и и казах да бяга. Тя се втурна напред и с дългите си крака скоро ме остави далеч зад себе си, а аз нямах това предвид. Двете имахме достатъчно преднина. Трябваше само да.

Хвърлих поглед назад към преследвачката ни и не забелязах бордюра. Препънах се и се помъчих да запазя равновесие, ала болното ми коляно се огъна и аз се пльоснах на тревата. Забих нокти в земята, за да се изправя, но момичето се стовари върху мен и ми изкара въздуха от дробовете.

Сборичкахме се, ако лудото ритане с крака от моя страна можеше да се нарече борба. Не след дълго тя вече ме притискаше към земята, опряла острието в гърлото ми. Това ме накара да спра.

- Аз. аз. аз. - запреглъщах. - Извинявай. Искаш ли якето ми? Или обувките?

Тя изкриви уста с отвращение.

- Ти нямаш нищо за мен, русокоске.

Дръпна качулката ми и ме хвана за косата. Изтръпнах и нададох писък.

- Червени кичури, а? - изсмя се тя. - Мислиш си, че е яко? Че си страхотна ?

- Н-не. Щом искаш обувките ми.

- Никога няма да ми станат. Исках якето на приятелката ти, но тя изчезна. Ама, че приятелка си намерила! Дори не се обърна назад. -Момичето се поотпусна, ала ножът бе все още до гърлото ми. - Имаше електрошок, нали?

- Моля?

- Онова, което ме събори. Парализира ме с електрошок, после и приятелките ми. Обзалагам се, че много сте се забавлявали.

- Н-не. Аз.

- Обещах да ти дам урок и тъй като у теб няма нищо, което да искам.

Тя повдигна ножа така, че острието му се спря на два сантиметра от окото ми. Видях го как се доближава и откачих - заритах и замятах ръце да се освободя, ала тя ме бе притиснала здраво с ръка за врата, въздухът не ми достигаше, за да се съпротивлявам, така че ми оставаше само да наблюдавам как острието се насочва право в окото ми. Хленч се изтръгна от гърлото ми. Тя се засмя и допря острието до скулата ми.

Натисна го върху кожата. Усетих пронизваща болка, последвана от гореща

струйка кръв, която се стичаше надолу по бузата ми.

- Този живот не е подходящ за хубави малки момиченца, русокоске. Сладурана като теб ще издържи най- много седмица. Ами аз? Аз имам късмет. Няма за какво да се притеснявам. - Тя наклони глава, за да ми покаже грозния белег на бузата си. - Ще ти направя същия.

Острието се заби в плътта ми и влезе дълбоко навътре. Затворих очи от болка и усетих как момичето яростно изръмжа и отскочи от мен.

Когато се изправих на крака, разбрах, че не тя е изръмжала. И не беше отскочила от мен - тя летеше нагоре с широко отворени очи, а ножът се заби в земята с острието надолу, когато Дерек я вдигна във въздуха. Засилваше я право в стената.

- Не! - извиках аз.

Казах си, че вече е твърде късно, много, много късно, ала в последния момент той се осъзна, и то така внезапно, че залитна. Момичето мяташе ръце и крака. Тя ритна Дерек, но той сякаш не усети нищо. Озърна се, видя оградата и с подскок я метна над нея. Момичето се строполи от другата страна.

Почти се бях изправила на крака, но все още се клатушках несигурно. Той ме сграбчи за яката и ме дръпна.

- Бързо!

Намерих падналия на земята нож и го грабнах. Дерек с такава сила ме блъсна напред, че залитнах. После хукнах да бягам. Той тичаше пред мен и определяше посоката. След около половин километър се извъртя и ме погледна по такъв начин, че аз отстъпих назад. Сграбчи ме за рамото и ме спря.

- Не ти ли казах къде да ни чакаш?

- Но аз.

- Не ти ли казах да не мърдаш от мястото си? - изрева той.

Страхливо се озърнах, защото можеха да ни чуят, но се намирахме зад складове, чиито прозорци бяха тъмни.

- Да - отвърнах му с тих и равен глас. - Каза ми. Но също така ми каза да внимавам за Тори, а тя се отдалечи.

- Пукнат грош не давам за Тори. Щом се е отдалечила, нека си ходи. Дори да попадне под някой автобус, остави я.

Когато вдигнах очи да го погледна, зад гнева му забелязах ужас и разбрах на кого се ядосваше - на себе си, задето едва не уби момичето, като го хвърли в стената, също като онова момче в Олбъни.

Без да кажа и дума, аз се откопчих от ръката му, впита в рамото ми.

Той се дръпна назад, като свиваше и разпускаше пръсти.

- Щом като си е тръгнала, остави я да си ходи - повтори той, този път по-спокойно. - Каквото ще да става с нея, не ми пука.

- Но на мен ми пука.

Той отстъпи назад, като разсеяно разтриваше ръката си. Когато видя, че го гледам, престана.

- Сърбеж - каза. - Най-обикновен сърбеж.

- Имаш ли и други симптоми? Треска или.

- Не - отвърна рязко той. - Не сменяй темата. Трябва да си по-внимателна, Клоуи. С труповете също. Трябвало е да помислиш какво можеше да стане.

Дерек имаше право. Но като го гледах как се чеше, си казах, че не съм единствената, която проявява небрежност към себе си и не обръща внимание на потенциалните опасности.

- Ами ти? - казах аз, когато той отново започна да се дръгне по ръката. - Върколак, който не беше преминал дори през първата фаза на Промяната, но който ясно съзнаваше, че се развива твърде бързо. А щом стана неспокоен, трескав и кожата го засърбя, не се сети, че Промяната може да настъпи по-рано от предвиденото? И тъй като прояви нехайство, допусна това да се случи точно в нощта на бягството ни.

- Аз нямаше да дойда с вас.

- Но ако не бях останала да те търся, Саймън нямаше да тръгне. Можеше да провалиш бягството ни, защото не знаеше какво точно става с теб.

- Но не го провалих.

- И аз не знаех, че мога да вдигам мъртвите докато спя. Но нима те

укорих? Някога да съм ти натяквала как едва не ме заловиха, задето останах да ти помогна?

Той извърна поглед, стисна зъби и каза:

- Аз също се мъчех да ти помогна. Но получих това - и той ми показа драскотините по лицето си.

- Защото като се събудих, някакво момче ме бе притиснало към пода! Знам, че ме предпазваше от това да не видя зомбито, което пълзеше по мен. Добре измислено, но лошо изпълнено. После пък съвсем изгуби търпение и започна да раздаваш заповеди.

- Опитвах се да помогна.

- И какво щеше да стане, ако бях постъпила с теб по начина, по който ти постъпваш с мен? Ако ти бях викала и бях настоявала да свършиш с Промяната, преди да ни заловят?

Той отново погледна встрани.

- Аз. За онази нощ. Не съм казал. - Той изправи рамене. - Трябва да се връщаме. Саймън ще се тревожи за теб.

Изминахме двайсетина крачки в мълчание, аз вървях след него. Когато сви рамене, разбрах, че мислите му отново се върнаха към случилото се и започнах да се моля да го забрави. „Моля те, забрави. "

Той се извъртя с лице към мен.

- Другия път, когато ти кажа да не мърдаш, ще ме слушаш.

- Аз не съм куче, Дерек.

Мъчех се да говоря спокойно, но челюстта му се напрегна и зелените му очи замятаха мълнии.

- Може и да не си, но явно имаш нужда някой да се грижи за теб, а аз вече се уморих.

- Тогава недей.

- Недей какво?

- Нали се разбрахме да не се заяждаме?

Лицето му потъмня.

- Това не е.

- Сърдиш се на себе си и си го изкарваш на мен.

Исках да разговаряме разумно, ала той избухна и ми се нахвърли толкова внезапно, че аз отстъпих назад и се блъснах в телената ограда.

- Сърдя се на теб, Клоуи. Не ме дочака. Попадна в беда. Наложи се да те спасявам.

Той продължаваше да се приближава към мен. Аз се притиснах към оградата и мрежата изскърца от тежестта ми.

- Престани вече - каза той. - Непрекъснато отстъпваш и ме гледаш по този начин.

- Сякаш ме плашиш ли? А може би наистина се страхувам.

Той отстъпи така внезапно, че потрепери, но бързо се овладя, а изражението на лицето му. За миг и то се промени, и отново ме погледна с мрачно недоволство.

- Никога няма ще те нараня, Клоуи. Трябва да го знаеш. - Той млъкна. Направи пауза. После се обърна и започна да се отдалечава. - Друг път сама ще се оправяш. Уморих се да се грижа за теб.

Искаше ми се да го последвам, да му крещя, че не съм го молила да се грижи за мен, че грижите му не са ми нужни, че не ги желая. Не и на такава цена - да се гневи, да се обвинява, да се презира.

В очите ми се появиха сълзи. Премигах, за да ги отпъдя и го почаках да се отдалечи на достатъчно разстояние. Едва тогава го последвах по пътя, който щеше да ме отведе при Саймън.

Тори беше вече там. Не каза и дума за онова, което се случи, сякаш ако проговори, би било равносилно на това да ми се извини, задето ме заряза.

Никой от нас нямаше желание да говори. Бяхме твърде изморени и ни беше

студено. Бяхме се настанили в една ниша в стената. Мястото беше сигурно, ала северният вятър духаше право в нас. Сгушихме се до стената, загърнахме се с тънките одеяла и се опитахме да заспим.

Събуди ме аромат на пържени наденички с яйца и аз стисках очи, за да задържа приятния сън със съзнанието, че когато ги отворя, ще имам късмет, ако получа натъртена ябълка и енергийно блокче за десерт.

- Стани и се усмихни - прошепна ми някакъв глас.

Прошумя хартиена торба. После в ноздрите ми нахлу аромата на пържените наденички. Отворих очи и видях Саймън да размахва хартиен плик с познатото лого току под носа ми.

- Макдоналдс?

- Шшшшт.

Саймън посочи към Тори, която още похъркваше до мен, после тихо се измъкна от нишата, като ми направи знак да го последвам.

Отведе ме в една уличка, където висеше пожарна стълба, и той ме повдигна на нея. Качихме се на покрива на триетажна сграда.

Отидох до ръба и погледнах надолу. На изток имаше парк, който блестеше от утринната роса, а отвъд него изгряваше слънцето и оцветяваше небето в розово.

- Красиво, нали? - възкликна Саймън. - Снощи паркът не бе съвсем безлюден, иначе щяхме да пренощуваме там. - Той остави торбата и напитките в краката си. - Е, става ли за закуска? Имам предвид покрива?

Отново погледнах към парка. След изминалата нощ мястото ми се стори по-хубаво от който и да е луксозен ресторант. Това беше най-милото нещо, което някой бе правил за мен.

- Идеално е - казах аз. - Благодаря ти.

- Така е. Ако не беше идеално, щях да обвиня Дерек.

- Дерек ли?

- Той предложи да се качим тук и ми помогна да смъкнем стълбата. Но закуската бе моя идея. Снощи минахме покрай „Мики Ди" и аз си рекох, че една кротка закуска, без караници и заяждания, ще ти се отрази добре.

Дерек е избрал мястото? Дали не се е надявал, че утринното слънце ще ме заслепи и аз ще полетя от ръба на покрива чак долу?

- Палачинки или наденичка? - попита Саймън, когато се настаних.

- Ти какво предпочиташ?

- Аз си имам закуска - и той вдигна нагоре увития си в хартия сандвич. - Мислех да ти купя и двете и онова, което остане, да го дадем на Дерек. Щом той е наблизо, никаква храна няма да хартиса.

Взех сандвича.

Той вдигна в ръце и двете чаши.

- Портокалов сок или млечен шейк с ягоди?

- Не мислех, че можеш да си купиш млечен шейк толкова рано сутринта.

- Аз мога - ухили се той.

Взех чашата от ръката му и той се усмихна още по-широко.

- Знаех си, че ще избереш точно това.

- Благодаря. Това - и аз размахах пликчето с храната - е наистина много вкусно.

- Напълно си го заслужила след неприятната нощ. Между другото, бузата ти е порязана. Трябва да почистим раната. Знам, че Дерек доста ти се скара снощи и то не един път.

- Всичко е наред.

- Не, не е. Да те напада, задето си вдигнала онова зомби? Беше прекалено, дори за него. Той беше.

- По-груб от обикновено?

- Аха. Мисля, че е защото започва да се променя - или пък защото още не е станало, - във всеки случай това не е причина да ти се нахвърля, не и след онова, което ти направи за него.

Вдигнах рамене и засърбах млечния шейк.

- А случилото се онази нощ, когато остана при Дерек по време на

Промяната му. - Саймън поклати глава. - Не знам как си успяла да запазиш хладнокръвие. Да го намериш в такова състояние, без дори да имаш представа, че е върколак!

- Досещах се.

Саймън отхапа от сандвича си и започна да дъвче, после вдигна поглед към небето и рече:

- Исках да ти кажа. Особено след като той те накара да си признаеш, че виждаш духове. Поспорихме; както винаги, победи той. Но ако знаехме, че ще го видиш в това му състояние, щяхме да те предупредим. Въпреки че знам какъв е, не съм сигурен дали бих се навъртал около него, още по-малко да му се притека на помощ. Иска се кураж. - Той ме погледна в очите. - Иска се голям кураж.

Убедена съм, че в този миг съм станала аленочервена. Извърнах поглед встрани и се съсредоточих върху сандвича.

- Високо оценявам онова, което направи за него, Клоуи. Дерек също, въпреки че най-вероятно не ти го е казал.

Преглътнах хапката си и минах на друга тема:

- А баща ти. Никога не си ми разказвал как точно е изчезнал.

Той се засмя.

- Стигат ти толкова приказки за Дерек, а? За жалост, той е в основата на цялата история. Стана точно след като счупи гръбнака на онова хлапе.

Когато излезе статия за случилото се в градския вестник, татко реши, че е дошло време да се преместим. Сигурно е знаел, че групата „Едисън" се опитва да ни открие. Трябваше веднага да заминем. Но.

Саймън отчупи загорялото крайче на сандвича си.

- Правили сме го много пъти. При първия знак, че се задават неприятности, си събирахме багажа и се премествахме на друго място. Двамата с Дерек не знаехме защо става така и все хленчехме. – Саймън млъкна, после отново заговори: - Не, само аз хленчех. Тъй като е бил отгледан в онази лаборатория, Дерек бе щастлив където и да е, само и само да сме тримата заедно. Аз мразех да се местим от едно място на друго. Тъкмо си намерех приятели, или сформирахме спортния отбор, или срещнех някое момиче.

- Познато усещане. Е, с изключение на момичетата, разбира се.

- Да, но се обзалагам, че ти никога не си мрънкала. Ти си като Дерек. Правите онова, което е най- правилно. Аз мрънках и се оплаквах, а татко все се мъчеше да ми осигури удобства. Онзи ден имахме баскетболна среща и бях много въодушевен, затова, когато татко видял статията във вестника, отишъл при Дерек. Помолил го да не ми казва, че след часовете ще ни посрещне и ще заминем. Но така и не се появи.

- И оттогава не си го виждал?

Саймън поклати глава.

- Прибрахме се, видяхме, че багажът е натоварен в колата, а ключовете са в кухнята. Той си беше взел портфейла, или пък портфейлът му е бил в джоба, когато, каквото там е станало.

- Подозираш, че е отвлечен, така ли?

- Нямам представа. Дерек не можа да открие чужда миризма в къщата. Всичко изглеждаше така, сякаш татко просто си е тръгнал, което е изключено. Дерек искаше да избяга.

Пак аз обърках нещата. Мислех си, че трябва да има някакво логично обяснение - може би Дерек бе разбрал погрешно думите на баща ни. На другата сутрин се отказах и двамата заминахме. Но бе твърде късно.

Заловиха ни на следващия ден.

- Групата „Едисън" ли?

- Излъгаха ни, че са от социалните служби. Ние им повярвахме. Върнаха ни обратно у дома, за да проверят дали татко не се е прибрал и когато не го намериха, заявиха, че трябва да бъдем настанени в дом за групово пребиваване, докато нещата се изяснят. Казаха, че след като сме били родени в Бъфалоу, трябва да ни настанят там. Което би трябвало да ни подскаже, че става нещо странно, но тогава не се замислихме. Така се озовахме в Лайл Хаус.

Саймън продължи да говори - обясни ми, че прибягнал до специалните заклинания, с които баща му го е учил да открива изчезнали хора, ала без успех. С помощта на компютрите в библиотеката Дерек направил издирване по името на баща им, ала не открил нищо.

- А сега, когато всички подробности около групата „Едисън" се изясниха, когато се разбра, че Лиз, Брейди и Амбър са били убити. – той погледна към паркинга за автомобили, - започвам да си мисля, че само си губим времето. Че него го няма. Че са го убили.

- Но леля Лорън бе убедена, че групата „Едисън" не е замесена в изчезването на баща ти. Беше сигурна, че той още е жив. Сещаш ли се за някое друго място, където може да е? Не познаваш ли някого, който би могъл да знае нещо повече?

- Мислех си да се върна в Олбъни, за да разговарям с хората, с които е работил, със съседите ни, с някого, който може би е видял нещо същия ден.

- Бихме могли да го направим. Разполагаме с достатъчно пари.

- Дерек не иска.

- Предпочита да остане тук ли? - Това не беше типично за Дерек.

- Не, просто не вижда смисъл да се връщаме и казва, че със сигурност е доста рисковано. Но има един човек, при когото бихме могли да отидем. Приятел на баща ми. Андрю Карсън. Живее в покрайнините на

Ню Йорк. Татко казваше, че ако някога изпаднем в беда и него го няма, да отидем при Андрю.

- Обадихте ли му се? Може би знае нещо за баща ти.

- Тъкмо там е проблемът. Татко вкара номера му в мобилните ни телефони, но когато ни хвърлиха в Лайл Хаус, ни ги взеха. Ние знаем името му и къде живее - неведнъж сме му ходили на гости. Ала когато се опитахме да го потърсим в компютъра, не открихме нищо.

- Номерът му може да не фигурира в телефонния указател. Или пък използва друго име.

- Или вече не е там. За последно го видяхме преди няколко години. Двамата с татко се скараха.

- В такъв случай може би не бива да се свързвате с него.

Саймън смачка хартията от сандвича си.

- Не беше точно караница. По- скоро недоразумение. Татко и Андрю продължаваха да се чуват, просто престанахме да му ходим на гости. Но той си остана човекът, на когото трябваше да се обадим в случай на нужда. Така че, на всяка цена трябва да отидем при него, както казва и Дерек. Аз просто. не съм готов да се предам и да се откажа да търся татко. Но след като двете с Тори сте с нас, а твоята снимка е разпространена навсякъде, Дерек е готов да купи автобусни билети за връщане.

- Да намерим друго решение, какво ще кажеш? Аз трябва да се махна от Бъфалоу. Говори с вашия приятел. Двете с Тори можем да заминем и да намерим Андрю, а вие с Дерек ще.

- Не. Нямам доверие на Тори, особено след онази нощ. Дерек също няма да е съгласен.

Не бях толкова сигурна. Можеше да се възползва от случая, за да се отърве от мен.

Саймън продължи:

- Дори да не е убийца, Тори е безотговорна и повърхностна. Много по-зле е от мен, което ще рече изключително повърхностна. Ще намерим друг начин.

През по-голямата част от деня и Дерек, и Тори страняха от мен, сякаш бях заразна. Саймън също се бе запилял нанякъде. Тръгна с Дерек за библиотеката, за да се опитат да открият баща си или неговия приятел Андрю. Тори се помъкна с тях, а аз останах да ги чакам в една хубава усойна уличка, която Дерек бе избрал за мен. Саймън ме снабди със списание за кино, закуска, четка за коса и сапун и ми обеща, че като се мръкне, ще ме заведат на баня.

Беше вече следобед, когато чух нечии стъпки по уличката и скочих, за да посрещна Саймън. Макар Дерек да беше по-едър, тъкмо Саймън вдигаше толкова шум. Дерек повишаваше тон само, когато.

Иззад ъгъла се появи начумереният Дерек.

... когато беше бесен.

В ръката си държеше навит на руло вестник, който насочи към мен сякаш бях кученце, изпишкало се на килима.

- Лоша Клоуи - измърморих аз.

- Моля?

Бях забравила за свръхразвития му слух.

- Лоша Клоуи - посочих към навития вестник и махнах с ръка. - Стига вече с това.

- Мислиш, че е смешно?

- Не, мисля, че е отегчително.

Той разгъна вестника. В най- долния ъгъл на първата страница имаше заглавие: „Забелязано е изчезнало момиче", беше поместена и моя снимка.

Отминах краткия текст и се зачетох в продължението на вътрешните страници.

Беше се случило предишната нощ, когато Дерек ми крещеше след сбиването с момичетата на улицата. Прозорците наоколо може и да са били тъмни, ала гласът на Дерек бе привлякъл вниманието на някаква жена, която ни е наблюдавала от прозореца на апартамента над магазина. Тя забелязала „момиче със светла коса и червени кичури" и „едър тъмнокос мъж", който и крещял. Така че сега полицията работела по друга версия - не съм избягала, а съм станала жертва на отвличане.

- Е? - попита Дерек.

Внимателно сгънах вестника, без да вдигам поглед към него.

- Май не трябваше да ми крещиш на публично място.

- Моля?

- Това е привлякло вниманието и. Как ме навикваше.

- Не, вниманието и е било привлечено от косата ти. Ако си беше вдигала качулката, както ти казах.

- Разбира се. Грешката е изцяло моя. След като едва не ме

обезобразиха, как така не съм усетила, че нападателката ми е дръпнала качулката? Лоша Клоуи!

- Това някаква шега ли е?

Вдигнах поглед към него.

- Не, не е никаква шега. Проблемът е сериозен. Шегата е тук - и аз посочих двама ни с ръка. - Цял ден се мусиш и се цупиш.

- Цупя ли се?

- Само гледаш как да ме объркаш и да ми спретнеш поредния скандал -любимия ти начин да минава времето. Не можа просто да дойдеш и спокойно да ми кажеш, че имаме проблем, който трябва да обсъдим. Какво му е смешното?

- Ти си мислиш, че изпитвам удоволствие от.

- Нямам представа от какво изпитваш удоволствие, ако изобщо изпитваш удоволствие от нещо. Но добре знам какво искаш. Да си отида.

- Моля?

- Изпълних си задачата. Измъкнах Саймън от Лайл Хаус. А половинчатите ти усилия да ме намериш, само и само да угодиш на

Саймън.

- Половинчати ли?

- Появяваш се след часове. Оставяш скрито съобщение. Идваш веднъж на ден. Да, точно така, половинчати.

- Не си права. Попитай Саймън. Тревожех се.

- Убедена съм, че си се преструвал добре. Но за жалост аз те открих и,

което е още по-лошо, мъкнех и Тори със себе си, а на всичкото отгоре са обявили награда за главата ми. Така че, време е да пуснеш резервния си план в действие. Превърни живота ми в ад, за да изчезна доброволно от компанията ви.

- Никога не бих.

- Не, няма да успееш - погледнах го в очите аз. - Защото нямам намерение да изчезна, Дерек. Ако ти създавам чак такова неудобство с присъствието си, имай смелостта да ми го заявиш право в лицето.

Оставих го и тръгнах.

Но не стигнах далече. Сблъсках се в Саймън и Тори, а Дерек ни настигна. После захвана своята си песен. Не каза направо, че трябва да се махна - все още имаше над какво да поработи по тази идея. Ала новите събития току-що му бяха дали възможността, от която се нуждаеше, за да убеди Саймън, че е време да посетят приятеля на баща им. Автобусът потегляше в четири часа. Но най-напред трябваше, разбира се, да се погрижат за маскировката на бегълката, която струваше половин милион долара.

Дерек ме заведе в тоалетната в парка, който бях видяла от покрива. Постройката беше заключена и зазимена, ала той с лекота преодоля ключалките и ме вкара вътре. Увери се, че водата не е спряна и стовари на плота кутия с боя за коса.

- Трябва да я боядисаш - посочи към косата ми той.

- Ще държа качулката си.

- Вече опита.

Той излезе навън.

Напрягах очи, за да мога да виждам на мизерната светлина, идваща от малките мръсни

прозорчета. Трудно разчитах упътването, но правилата наподобяваха тези на червената боя, която бях ползвала, така че я нанесох по същия начин. Не знаех какъв цвят бе избрал Дерек. Изглеждаше ми черен, но и червената боя ми изглеждаше по същия начин. Престанах да мисля за цвета и едва когато отмих боята от косата си и се погледнах в огледалото.

Косата ми беше чисто черна.

Бързо отидох до вратата и я отворих, за да се видя по-добре. После пак се върнах пред огледалото.

Черна. Не блестящо черна като косата на Тори, а безинтересна и мътно черна.

До този миг никога не се бях вълнувала за прическата си. Бях отрязала дългата си права коса до раменете на пластове, от което тя изглеждаше разчорлена като на бездомно дете. Най-лошото нещо, което можех да кажа за нея, бе, че ме правеше да изглеждам "сладка" - нещо, на което едно петнайсетгодишно момиче не държи твърде много. Но с черната коса не изглеждах никак сладка. Сякаш бях кълцала косата си със захабена ножица.

Никога не носех черно, защото то сякаш изцеждаше и последната капчица цвят от и без друго бледото ми лице. Сега видях, че има нещо още по-лошо от това да облека черна риза.

Приличах на фен на готиката. На болен фен - блед и с дълбоко хлътнали очи.

Приличах на мъртвец.

Приличах на некромант. Като онези отвратителни картинки в Интернет.

Сълзи бликнаха в очите ми. Премигах, за да ги отпъдя, взех един парцал и несръчно се опитах да разнеса остатъка от боята върху белезникавите си вежди, като се молех да се получи.

Зърнах влизащата Тори в огледалото. Като ме видя, тя застина на място.

- О! Господи!

По-добре да ми се беше присмяла. Ужасеното и лице, после съчувствието, заменило ужаса и, ми подсказаха, че положението е изключително лошо.

- Казах на Дерек да ме остави аз да избера цвета - простена тя. -Казах му.

- Хей! - повика ни Саймън. - Има ли голи?

Той отвори вратата, видя ме и премига с очи.

- Дерек е виновен - започна Тори. - Той.

- Моля те, недей - казах аз. - Нека не се караме.

Саймън хвърли поглед през рамо, когато Дерек влезе.

- Какво? - попита Дерек. После ме погледна. - Хм!

Тори ме избута навън през вратата и като минаваше покрай момчетата, просъска към Дерек:

- Боклук.

Щом излязохме навън, тя каза:

- Поне сега знаеш, че никога не бива да си боядисваш косата в черно. Преди две години позволих на една приятелка да ме изруси. Получи се почти толкова зле, както и сега с теб. Косата ми заприлича на слама и .

И двете с Тори се впуснахме в истории за коси и прически.

Оставихме различията си настрана и когато се качихме на автобуса, вече си лакирахме ноктите - аз на нея, тя на мен.

Или пък не беше така.

Тори наистина се опита да ме разведри. Ситуацията предизвика у нея повече съчувствие, отколкото през онази нощ, когато мъртвецът се опитваше да лази по мен. Но колкото повече се приближавахме към автобусната спирка, толкова повече тя помръкваше, което съвпадна с разпаленото обсъждане на нашето финансово положение - с какви пари разполагаме, колко ще струват билетите, ще трябва ли отново да използвам кредитната си карта.

Използвах я пак. Дерек каза, че така е добре - след като заминаваме, нека си мислят, че още сме в Бъфалоу Макар че не очакваше картата ми още да е валидна. Но беше. Според мен бе напълно логично. От банката или от полицията може да са посъветвали татко да я блокира, ала той никога не би ме лишил от единствения ми източник на средства, дори от това да зависеше връщането ми у дома.

Замислих се за него - колко ли се тревожи и какво ли прави сега.

Изпитвах голямо желание да му се обадя, ала знаех, че не мога. Така че, продължих да си мисля за него и за леля Лорън, от което се почувствах ужасно.

За да отклоня мислите от семейството си, аз се съсредоточих върху своите другари по съдба. Знаех, че липсата на пари потиска Тори. Затова се опитах да и дам две стотачки. Сгреших. Тя ми се нахвърли и когато стигнахме до автогарата, отново не си говорехме.

Саймън и Тори купиха билетите. Очаквах да им направят забележка -момиче и момче без придружител купуват еднопосочни билети до Ню Йорк, -ала нямаше никакви коментари. Вероятно нямаше проблем да пътуваме сами. Бяхме достатъчно възрастни.

Не че някога бях пътувала сама. Дори на градските автобуси не се качвах без придружител. Това ме подсети за хората, с които пътувах най-често - леля Лорън и татко. Престанах да се тревожа за тях и мисълта ми се прехвърли към още един важен човек в моя живот: Лиз.

Лиз бе казала, че може да ме намери, но аз бях сигурна, че е искала да каже „в Бъфалоу". Колко ли време ще ме търси? Ще мога ли да я призова, без да държа зеления и суичър в ръка. от стотици километри разстояние? Ще трябва много да се постарая, а това не бе лишено от риск.

Вероятно се бе прибрала в отвъдното. И, може би, така бе най- добре. Но при мисълта, че никога повече няма да я видя, помръкнах повече и от Тори и когато автобусът пристигна, настроението ми бе по - черно и от боядисаната ми коса.

Саймън бе отишъл да вземе сода за из път. Тори вече бе на изхода на автогарата. Понечих да нарамя раницата на гърба си, ала Дерек я грабна и я метна на своето рамо, което би било много хубаво, ако не бях сигурна, че той просто искаше да побързам.

- Престани да се цупиш - каза той и тръгна редом с мен. - Какво толкова, коса.

- Не е. - и млъкнах. Защо ли си правех труда?

Саймън притича и се нареди на опашката. Подаде ми бутилка „Д-р Пепър".

- Добре ли си?

- Мисля си за татко и Лиз. Искаше ми се да им бях казала, че заминаваме.

Дерек се наведе към ухото ми.

- Усмихни се, хайде - прошепна той. - Имаш вид на похитена, а хората ни гледат.

Озърнах се. Никой не ни обръщаше внимание. Саймън сръга брат си и прошепна:

- Отпусни се.

Той ми махна да седна на първото свободно място.

- Добре ли е така?

Кимнах с глава и се настаних.

- Назад има още места - обади се Дерек. - Тук няма да се съберем всичките.

- Така е - отвърна Саймън и седна до мен.

Вече излизахме от града и аз гледах през прозореца навън.

- Ще се върнем и ще ги приберем - каза Саймън.

- Знам. Просто. днес съм малко потисната.

- Не те коря. След онази гадна нощ и след гадния ден преди това. И цялата гадна седмица.

Усмихнах се.

- Поне има последователност.

- А пък и това - посочи косата ми той - не те кара да се чувстваш по-добре, но щом стигнем в Ню Йорк при Андрю, ще си я измиеш и боята ще излезе.

- Имаш опит в това, така ли?

- Аз? Пфу. Нямам. Та аз съм момче. Момчетата не си боядисват косите. Дори балсам не използвам, ако мога да мина и без него. - той прокара пръсти през косата си. - Това е естественият ми цвят.

- Не съм казала.

- Е, не ми е за първи път. Няма да е и за последен. Когато имаш вид на азиатец, а косата ти е руса, всеки си мисли, че си се изрусил.

- Но нали майка ти е шведка?

- Точно така. Виновна е генетиката, а не химията. - Той се наведе към мен и прошепна: - Веднъж се бях боядисал. За малко, като теб. Заради момиче.

- Аха.

Той свали седалката си назад и се настани удобно.

- Беше преди две години. Момичето ми харесваше, но тя все говореше за някакво момче, на което през лятото косата му ставала светлоруса, колко страхотно изглеждал.

Прихнах да се смея.

- И ти се боядиса.

- Млъкни. Беше хубавичка, ясно? Купих светла боя за коса, после целия уикенд не се прибирах вкъщи, а ритах топка навън с Дерек. В неделя през нощта си боядисах косата. В понеделник сутринта отидох на училище и казах: „Хей, виж к во стана с косата ми само след един уикенд на слънце."

- Сериозно?

- Не можех да си призная, че съм боядисал косата си заради момиче. Щях да изглеждам като пълен глупак.

- Мисля, че постъпката ти е много сладка. Е, имаше ли ефект?

- Разбира се. Следващия уикенд дойде на танци с мен. След това аз се прибрах у дома, измих си косата и боята падна. Заклех се никога да не правя така заради момиче, преди да го опозная добре и да съм сигурен, че го заслужава.

Засмях се и казах:

- Благодаря. - А когато той вдигна вежди в почуда, аз добавих: -Задето ме разведри.

- Много съм добър в разведряването. Когато Дерек е до мен, често се налага да го правя. - Той бръкна в раницата си. - Нося още нещо, което може да подобри настроението ти. Или да ти изкара ума от страх.

Измъкна новия си скицник и започна да го разлиства. След няколко страници го обърна към мен, за да виждам по-добре.

- Ей, това съм аз - казах.

- Наистина ли мислиш, че прилича на теб? Или лазещия мъртвец ти подсказа? - Той ми подаде скицника. - Нарисувах го сутринта, докато Дерек се ровеше в Интернет. Спомних си за онази нощ.

На рисунката аз бях коленичила върху одеяло, а трупът бе пред мен. За щастие, Саймън не бе нарисувал сцената, в която аз пищях в предсмъртен ужас, а бе уловил един по-късен момент, когато аз си мислех, че е навън с Тори.

Бях със затворени очи и с вдигнати ръце. Трупът се вдигаше заднешком, сякаш следваше движението на ръцете ми като кобра, която танцува под звуците на свирката. Спомних си колко бях ужасена, ала на рисунката изглеждах по съвсем различен начин - спокойна, уверена. Изглеждах силна.

- Давам си сметка, че може би не това е мигът, в който би искала да те обезсмъртят - забеляза той.

Аз се усмихнах.

- Не, страхотна е. Може ли да я взема?

- Когато я довърша. Ще намеря моливи и ще я оцветя. - Той си взе скицника обратно. - Помислих, че ще е интересно да списвам нещо като дневник с рисунки за нас. За всичко, което ни се случва.

- Като комикс ли?

- Избягвам да използвам тази дума, защото се боя да не ме вземете за някой маниак. Точно така, като комикс. Само за нас, разбира се. За да се поразсеем малко. На хартията всичко изглежда много по-готино, отколкото в действителност. - Той отпи голяма глътка от диетичната си кола и бавно затвори капачката на бутилката. - Ако искаш, би могла да ми помагаш. Писането на сценарии не е много по-различно от списването на комикси.

- Като филм, разказан с неподвижни картинки.

- Правилно. Не съм добър в писането. Знам, че това са истински случки и няма какво да измислям, но нямам представа какво да включа и какво да пропусна.

- Ще ти помагам.

- Страхотно.

Той отвори скицника си на страницата, която идваше след сцената с мен. Бе нахвърлял някои скици.

- Чудех се откъде да започна.

През следващите няколко часа аз плетях интригата, а Саймън рисуваше. Започнах да се прозявам и той затвори скицника.

- Подремни си. Остават цели пет часа до нашата спирка. Ще имаме много време да работим върху това, щом пристигнем в дома на Андрю.

- При него ли ще останем?

Саймън кимна.

- При него има много място. Живее сам, без жена, без деца. Ще ни приеме, няма проблем.

Той прибра скицника и бавно дръпна ципа на раницата си.

- Има и още нещо, за което си мислех. Знам, че момента не е подходящ, но щом се настаним, мислех си, че ти и аз бихме могли.

Над нас надвисна нечия сянка.

Саймън не си направи труда да вдигне поглед.

- Какво има, Дерек?

Дерек се надвеси над седалката, като се подпираше с една ръка на облегалката, за да се задържи на крака, тъй като автобусът се клатушкаше. Изглеждаше объркан и притеснен.

- Скоро ще спрем в Сиракюз.

- Хубаво.

- Трябва да хапна нещо. Умирам от глад.

- Добре. Мислех да слезем и да вземем нещо за вечеря.

- Не мога. Не и тук - като видя, че Саймън се обърка, Дерек снижи глас: - Тук е Сиракюз.

- Не мисля, че ще се навъртат около автобусната спирка.

- Нещо не е наред ли? - попитах аз.

- Не-е - отвърна Саймън и вдигна поглед към брат си. - Ще ти взема нещо за ядене, разбра ли?

Дерек се колебаеше. Всъщност видът му не бе толкова загрижен, а по-скоро нещастен. Само защото Саймън му се беше ядосал?

Докато наблюдавах как Дерек, залитайки, се връща на мястото си, се

замислих за него. Саймън и Дерек не бяха просто заварени братя - те бяха близки приятели. Но от нещата, които Саймън говореше, си личеше, че той има и други близки приятели, съотборници, гаджета. Докато Дерек. За него съществуваше единствено Саймън.

Затова ли искаше да се отърве от мен? В това имаше логика, ала не беше вярно. Докато бяхме в Лайл Хаус, Дерек никога не бе проявявал ревност задето Саймън прекарваше времето си с мен. В такива случаи Дерек просто отиваше по собствените си дела. По-скоро Саймън бе този, който го следваше по петите.

Може пък да не изпитва ревност. Просто се чувства лишен от внимание.

Бях толкова разтревожена, че когато спряхм е в Сиракюз, предложих аз да донеса храната на Дерек, а Саймън и Тори да се поразтъпчат.

Щях да предложа на Дерек да си сменим местата. Когато се върнах в автобуса, го заварих да гледа през прозореца.

- Наред ли е всичко? - попитах аз.

Той рязко се обърна, сякаш го бях стреснала, кимна с глава, взе храната и смотолеви нещо като благодарност.

Седнах на празното място до пътеката.

- Тук ли сте живели преди?

Той поклати глава и отново се загледа навън. Приех това като знак, че не е в настроение за разговори и тъкмо да предложа да си сменим местата, когато той рече:

- Живели сме почти навсякъде в щата, с изключение на този град. Не можем. Тук има. и други.

- Други ли?

Той заговори тихо:

- Върколаци.

- В Сиракюз?

- Наблизо. Цяла глутница.

- О!

Така ли живеят върколаците? На глутници като вълците? Искаше ми се да го попитам, но се страхувах да не би да си помисли, че му се присмивам.

Затова казах:

- И това е проблем, така ли? Ако те надушат?

- Аха. - Той млъкна, после неохотно додаде: - Пазим териториите си.

- О!

- Да.

Той продължаваше да се взира през прозореца навън. Виждах отражението на очите му, неподвижни и далечни, потънали в мисли, които очевидно не желаеше да споделя с друг. Понечих да стана.

- Когато бях малък - започна той, без да извърне поглед към мен. -Когато живеех там, където ме бяха заключили, останалите правеха така. Разпределяха си територията.

Отново седнах.

- Другите върко...

Възрастна жена вървеше по пътеката и когато се приближи, аз казах:

- Субекти?

- Да - и тогава се обърна към мен. - Те бяха глутница, както се изрази ти, и понякога обявяваха неща, като например пясъчника за игра, за своя територия и ако.

Той вирна брадичка и отмести погледа си към предната част на автобуса.

- Саймън идва - каза. - Търси те. По-добре е да отидеш при него.

Щеше ми се да отвърна, че тук съм си добре, че искам да ми разкаже за себе си. Възможността да науча нещо за личния живот на Дерек не се появяваше често, но моментът отмина.

- Ти върви - отвърнах аз. - Седни до него.

- Не-е. Добре съм си.

- Наистина, аз.

- Клоуи? - Той ме погледна в очите. - Отивай.

После гласът му омекна.

- Нали?

Кимнах с глава и тръгнах.

Заспах и ми се присъни Дерек - онова, което бе споделил с мен, както и нещата, които полудемонът бе казал за него и за другите върколаци. Сънувах и леля Лорън сред апаратура и епруветки, която казваше, че иска да подчини Дерек като куче, както и Брейди, който пък ми разказа как леля Лорън се опитала да го накара да обвини Дерек за боя помежду им.

Връхлетяха ме спомени и водовъртеж от образи, когато внезапно някой ме разтърси. Събудих се и видях, че автобусът е спрял. Дерек стоеше на пътеката и се протягаше към мен над Саймън, който спеше.

Тъкмо да попитам какво става, когато погледнах към Дерек и всичко ми се изясни. Очите му светеха, а кожата му блестеше от пот; косата му бе мокра и сплъстена. Усещах парещата му длан през блузата си.

Скочих на крака.

- Ти си.

- Да - прошепна той. - Намираме се близо до Олбъни. Тук е паркингът за тежкотоварни камиони. Трябва да сляза.

Протегнах ръка да събудя Саймън, ала Дерек ме спря.

- Просто исках да ти кажа, в случай че не се върна. Всичко ще е наред.

Ще се срещнем у Андрю.

Грабнах суичъра и якето си.

- Идвам с теб.

Бях сигурна, че ще се противопостави, но той само кимна с глава, извърна лице встрани и измърмори:

- Аха. Добре.

- Ти тръгвай - казах. - Аз ще говоря с.

Хвърлих поглед към Саймън, но нямаше нужда Дерек да ми казва да не го будя. Щеше да е по-добре, ако уведомя някого, който няма и да си помисли да ни проследи - Тори. Направих го и побързах да настигна Дерек.

Догоних го в края на гората до спрелия камион.

- Трябва да навляза колкото е възможно по-навътре - заяви той. -Стъпвай в следите ми. Кално е.

Ухаеше на дъжд и във въздуха се носеше мразовита влага. Гниещата окапала шума се пързаляше под краката ми. В далечината лаеше куче. Дерек спря, ослуша се и кимна, сякаш да потвърди, че кучето е много далеч, после отново закрачи.

- Ако приключа с това - захвана той. - Ако видиш, че Промяната е към края си, ще трябва да изчезнеш.

Аз не отговорих и той каза:

- Клоуи...

- Няма да се превърнеш в кръвожадно чудовище, Дерек. Ще си останеш същият, но външно ще си като вълк.

- А ти го знаеш благодарение на огромния опит, който си натрупала с върколаци ли?

- Съгласна съм, но.

- Може и да си права. Татко каза, че ще стане точно така - ще си бъда аз, но във вълча кожа. Но след всичко сторено от онези хора? Та нали са си играли с гените ни? Нямам представа какво ще стане. Затова, щом моментът настъпи, изчезваш от тук, забранявам ти да се навърташ наоколо.

- Добре.

Той отново ме изгледа с трескавите си очи.

- Говоря сериозно, Клоуи.

- Аз също. Имаш право. Не знаем какво ще стане и не можем да рискуваме. Щом ти се появят кучешките зъби и опашката, ще хукна с писъци към паркираните камиони.

- Можеш да пропуснеш писъците.

- Ще видим.

Вървяхме, докато прожекторите на паркинга останаха далеч зад нас и едва се виждаха през дърветата. Луната бе покрита с облаци. Не знаехме дали е пълнолуние, или е в първата си четвърт. Не беше важно.

Промените на върколаците нямаха нищо общо с лунните цикли. Това ставаше независимо от луната и от времето - подходящо или не.

Дерек забави крачка, като чешеше ръка през ризата си.

- Ето един дънер. Седни да си починеш. Аз ще навляза малко по-навътре. Сигурен съм, че това няма да е най-приятната гледка на света.

- И преди съм я виждала.

- Но по-нататък ще става още по- лошо.

- Нищо ми няма.

Излязохме на малка полянка и Дерек свали суичъра си. Под тениската мускулите на гърба му се свиваха и разпускаха като змии, които искат да се освободят и да излязат от капана си. Бях го виждала и преди, така че не се разтревожих, но гледката ми напомняше за нещо.

- Като си помисля, може би няма да гледам. Освен ако не си донесъл други дрехи, защото този път със сигурност ще се наложи да се съблечеш.

- Правилно. Стой тук.

Той изчезна в гъсталака. Аз се обърнах с гръб към него. След няколко минути листата зашумоляха и той излезе.

- Облякох се - каза. - Обух си къси гащи. Вече си ме виждала така.

Страните ми пламнаха като си спомних, което бе глупаво от моя страна, защото да видиш момче по боксерки не е по-различно от това да го видиш по плувки. Бях виждала дори момчета по бельо, когато пощуряваха и вършеха лудории из летния лагер, втурваха се в бараките ни, а аз и останалите момичета се смеехме и дюдюкахме на воля. Ала нито едно момче в лагера не изглеждаше като Дерек.

Бавно се обърнах към него с надеждата, че е твърде тъмно и той няма да забележи, че съм се изчервила. Но и да беше светло, той пак нямаше да ме види. Беше застанал на четири крака с клюмнала надолу глава, вдишваше и издишваше като спортист, който се готви за старт.

Хвърлих вината върху съобщението, което Саймън ми бе оставил, задето в съзнанието ми се мержелееше рисунката на Терминатора, но Дерек изглеждаше точно като него, в онази сцена, където киборгът се появява за първи път, свит, гол - не че Дерек бе съвършено гол или пък с напомпани мускули като на Шварценегер, но пък не приличаше и на шестнайсетгодишно момче - гърбът му бе мускулест, бицепсите му бяха изпъкнали, а.

Достатъчно. Извърнах очи към гората и си поех дълбоко дъх.

- Седни тук - посочи Дерек чистото място до себе си, където бе постлал своя суичър.

- Благодаря - отговорих аз и седнах.

- Ако положението стане напечено, изчезвай. Ще те разбера.

- Няма.

Той отново погледна към земята, затвори очи и започна да вдишва и издишва. По гърба му премина спазъм и той потрепери, после се протегна и задиша по-дълбоко.

- Добре го измисли. Протягаш се и ... - млъкнах. - Добре, няма да говоря. Нямаш нужда от треньор.

Откъм него се чу глух тътен и ми бе нужно време, за да разпозная в този грохот неговия смях.

- Продължавай. Говори.

- Ако има нещо, което бих могла да направя. знам, че по-вероятно е да няма, но.

- Просто остани тук.

- Това мога. - Забелязах, че от известно време кожата му не се гърчеше. - Може дори да престанем да се тревожим. Изглежда всичко отмина. Вероятно е било фалстарт. Ще почакаме още малко, после.

Гърбът му се изви нагоре като полумесец и той нададе сподавен вик. Успя да си поеме въздух, след което конвулсиите пак започнаха. Ръцете и краката му се сковаха. Извивката на гърба му достигна невъобразима висота, гръбнакът му щръкна. Главата му се отпусна напред. Кожата му се набразди и гърбът му се изви още повече. От гърлото му излезе пронизително скимтене.

Главата му щръкна нагоре и за миг очите му срещнаха моите - те бяха диви и ужасени от болката, повече дори от първия път, защото преди, колкото и да бе изплашен, той знаеше, че всичко става по реда си, че тялото му ще издържи и ще премине през изпитанията. Но сега, след като знаеше за мутациите, вече не беше толкова сигурен.

Пръстите му се забиваха във влажната пръст, връхчетата им изчезнаха, а опаката страна на дланите му се промени, вените изпъкнаха, китките му се уголемиха. Той нададе още един вик, като се опита да сподави края му и да запази тишина. Протегнах се и поставих ръка върху неговата. Мускулите му изпъкваха и се движеха. Новопоявилите се остри косми се наежиха срещу дланта ми, а после се скриха. Разтърках ръката му, наведох се и му прошепнах, че всичко ще е наред, че ще се справи.

Гърбът му се изви нагоре, той шумно вдиша и в настъпилата за миг тишина до ушите ми долетя шум от стъпки, който идваше откъм пътеката.

- Тук ли сте, деца?

Беше шофьорът на автобуса. Думите му отекнаха силно в притаилата се гора, зад гърба му светеха фаровете.

- Някой ви е видял да влизате в гората. Имате една минута да излезете, защото автобусът тръгва.

- Тръгвай - прошепна Дерек с гърлен, неузнаваем глас.

- Няма.

- Трябва да.

Срещнах погледа му.

- Няма да тръгна. А сега тихо.

- Десет секунди! - извика шофьорът. - Няма да задържам автобуса, докато вие се мотаете из гората.

- Ако се приближи, ще се скриеш там - и посочих към близкия гъсталак. - Аз ще го спра.

- Няма да се приближи.

И наистина, Дерек не бе успял да довърши изречението си, когато шофьорът тръгна да се връща. Няколко минути по-късно светлините на автобуса се отдалечиха от паркинга.

- Няма страшно - въздъхнах аз. - Имам пари. Ще хванем.

Дерек отново се сгърчи. Този път главата му се стрелна нагоре и той повърна в храстите. Тресеше се в конвулсии и след всеки гърч стомахът му се изпразваше, докато накрая съдържанието му започна да се стича от всяка клонка около него и болезнената воня се смеси с острия мирис на потта му.

Козината ту се показваше, ту пак се отдръпваше навътре, а той се гърчеше и повръщаше, докато стомахът му се изпразни напълно, но той продължи да се напъва, въпреки че вече нямаше какво да изкара навън; сухите конвулсии звучаха болезнено в нощта. Изправих се на колене и поставих ръката си между лопатките му, като търках и потупвах потната му кожа и шепнех успокоителни думи, без да съм сигурна, че изобщо ги чува.

Мускулите на гърба му се извиваха и подскачаха под дланите ми, прешлените на гръбнака му се впиваха в тях, кожата му бе подгизнала от пот и бе покрита с остра тъмна четина, която вече не се прибираше обратно в плътта му, а ставаше все по-дълга.

Най-после Дерек престана да се напъва и повръща, тялото му затрепери от изтощение, а главата му клюмна досами земята. Разтърках раменете му.

- Браво - казах. - Справяш се чудесно. Вече си към края.

Той тръсна глава и от устата му излезе звук, подобен на „не", но тъй като идваше от самото му гърло, приличаше повече на ръмжене.

- Няма нищо - повторих аз. - Или ще се получи, или няма. Не можеш да забързаш процеса.

Той кимна с глава. Тя бе клюмнала надолу, лицето му не се виждаше, ала аз забелязах промените в него, стесняването на черепа му в слепоочията, скъсяването на косата и щръкналите остри връхчета на ушите, които се дръпнаха към горната част на главата му.

Разсеяно го търках по гърба, после спрях.

- Да престана ли? Искаш ли да се отдалеча, за да имаш повече пространство около себе си?

Той поклати глава и се помъчи да си поеме дъх, като залюшка глава ту наляво, ту надясно. Масажирах го между раменете. Козината му вече не се движеше и гръбнакът му се бе прибрал. Ала раменете му бяха различни от преди. Разположени по друг начин, мускулите му бяха неравни и плътни, сякаш му бяха пораснали гърбици. Козината му бе станала по-мека, като на хъскито на приятелката ми Кара - с остри връхчета и мекичка отдолу.

Дерек ми бе казал, че върколаците заприличват на истински вълци. Но на мен ми бе трудно да повярвам. Всъщност бях чувала, че причината, образът на върколака като човек с вълча глава и козина, да бъде толкова популярен в ранното холивудско кино, е защото било много трудно да превърнеш човек във вълк. Щом те не са успявали да го направят с помощта на грим и протези, човешкото тяло едва ли би могло да го постигне толкова лесно. Но като гледах как Дерек трепери и пъшка по време на Промяната, разбрах, че съм грешала. Дори моето развинтено въображение все още не можеше да възприеме какво точно става, при все че беше ясно като бял ден: той се превръщаше във вълк.

- Изглежда отново прекъсна - обадих се аз.

Той кимна.

- Вероятно така трябва. Засега толкова.

Тялото му се скова. Мускулите под дланта ми се размърдаха, но съвсем бавно, сякаш се настаняваха удобно и се готвеха за трансформацията.

Гърбът му се изви нагоре, крайниците му се изопнаха, главата му клюмна и онзи. звук - ужасното пукане и щракане, сякаш костите му се чупеха, се появи отново. После главата му се вирна и звукът от чупене потъна в нечовешкия вой, изтръгнал се от устата му. Главата му се замята наляво-надясно и тогава зърнах лицето му - носът и челюстта се удължиха в муцуна, вратът му се удебели, веждите изчезнаха, черните му устни се свиха назад и оголиха острите му зъби.

Едното око улови погледа ми и дълбокият ужас в него ме потресе. Не можех да се страхувам. Не можех да се махна. По никакъв начин нямаше да направя нещо, което да влоши състоянието му. Затова посрещнах погледа му без да мигам и продължих да разтривам гърба му.

След миг мускулите под дланта ми се отпуснаха и той остана неподвижен, тишината се нарушаваше единствено от дишането му - звукът напомняше повече дишането на куче, отколкото на човек. Гърбът му ту се повдигаше, ту падаше, докато той вдишваше и издишваше. После отново го обхвана мощен гърч и аз си казах, че това трябва да е последното изпитание, че трансформацията му сигурно ще приключи с него. Но козината между пръстите ми се отдръпна. Той се изви още един път, отвори уста и от нея потекоха лиги. Тръсна глава, за да паднат и извърна лицето си настрани.

Дерек се задави и кашля около минута, крайниците му трепереха.

После много бавно се плъзнаха настрани, сякаш повече не можеха да удържат тялото му и той се свлече на земята, задъхан и треперещ, козината му бе набола като тъмно стърнище, тялото му бе почти като на човек, а от трансформация бяха останали само якият врат и раменете.

След още едно дълбоко и разтърсващо вдишване, той се претърколи на едната си страна с изпънати крака, а докато връщането към предишната му форма приключваше, той прикри с ръка лицето си. Свих се на мястото си, като се стараех да не тракам със зъби. Дерек обгърна с ръка голия ми глезен - там, където чорапът ми се бе свлякъл в обувката.

- Премръзнала си.

Не усещах студ. Треперенето и настръхналата ми кожа се дължаха повече на изопнатите ми нерви, но аз отвърнах:

- Малко.

Той се обърна, хвана ме за коляното и ме привлече по-близо до себе си, за да ме предпази от острия вятър. Тялото му излъчваше топлина като радиатор и аз спрях да треперя. Той отново обгърна с ръка глезена ми и аз усетих грубата му като на кучешка лапа кожа.

- Как си? - попита той, гласът му все още бе странен, напрегнат и дрезгав, но думите се разбираха.

Засмях се.

- Аз трябва да ти задам този въпрос. Добре ли си?

- Да. Вероятно това ще се случи още няколко пъти. Частична Промяна, после пак връщане към нормалното.

- Практиката учи.

- И аз така мисля. - Той свали ръката от очите си. - Не отговори на въпроса ми. Добре ли си?

- Нищо не съм правила.

- Напротив - погледна ме той. - Направи много.

Очите му срещнаха моите, аз надникнах в тях и усетих. Не знам какво точно бе това. Странно нещо, което си нямаше име, а аз не можех да преценя добро ли беше, или лошо; усещах го в стомаха си да се свива на топка и да подскача, накрая извърнах поглед и се вторачих в гората.

- Аха, трябва да тръгваме - рече той и понечи да се изправи.

- Почакай. Полежи още малко. Почини си.

- Аз съм... - той седна и се олюля, сякаш главата му бе олекнала. - Не много добре. Дай ми една секунда.

Легна по гръб, а клепачите му трепереха, сякаш не можеше да ги държи отворени.

- Затвори очи - казах.

- Но само за минутка.

- Мммм, хммм.

Преди още да е успял да ги затвори напълно, потъна в дълбок сън.

Лежах сгушена до него, докато кожата му изсъхна от потта и той започна да трепери в съня си. Полека махнах ръката му от глезена си. Той го пусна, но после сграбчи ръката ми. Погледнах как огромната му длан обгръща моята, сякаш бях играчка в ръцете на дете.

Радвах се, че останах. Важното е, че до него имаше някой, без значение кой. Щях да се радвам да помогна на когото и да било.

Не можех да си представя през какво преминаваше - не само болката, но и несигурността. Нормално ли бе това за младите върколаци? Да започват Промяната, а после да се преобразяват обратно? Или бе дело на групата „Едисън"? Ами ако никога не свърши? Нима тялото му ще го подлага на тези адски мъки, отново и отново?

Предполагах, че и той се пита същото. Което не извиняваше изблиците му, ала все пак ми помогна да го разбера и да не приемам нещата толкова лично, следващия път когато ми се нахвърли.

Издърпах ръката си изпод неговата, той изсумтя и се размърда, ала не се събуди, а само подпъхна ръка под другата и потрепери. Побързах да отида в гъсталака да прибера дрехите му Когато се върнах, разгледах суичъра, върху който седях, но той се бе превърнал в мокър изкалян парцал. Реших да му дам якето си - то сигурно щеше да му стане, - ала скоро стана ясно, че той няма как да бъде облечен.

Нямаше никакво значение, че са развлечени. И без това дрехите, които

Дерек носеше, сякаш имаха за цел да изглежда по-малко страшен - като дебело непохватно куче, вместо мускулест вълк. И все пак, не можех да обуя джинсите му, без да го събудя. Затова реших да подредя дрехите върху него. Засуетих се около якето, та да може рунтавата му страна да бъде отвътре, и в същия миг долових някакво движение в шубрака. Сгуших се до Дерек на земята и замрях.

Не чух нищо, надникнах над него и зърнах между дърветата някакъв мъж.

Той вървеше бързо, а лицето му бе изкривено от ярост. Пред него, ниско до земята, се движеше нещо.

Някой е спрял на паркинга и води кучето си на разходка?

Хвърлих поглед към Дерек. Ако кучето го надуши, ще стане лошо. Леко се надигнах и запълзях напред с всичка сила. В гъсталака зърнах жълта козина. Мъжът рязко размаха ръка и в нея проблесна метал, сякаш държеше кучето си на синджир. Изглеждаше бесен. Не го укорявах. Времето беше студено, влажно и кално, а кучето му настояваше да си свърши работата в най-отдалечения край на малката горичка.

Но когато мъжът вдигна крак, за да срита кучето си, съчувствието ми тутакси се изпари и аз се напрегнах, за да възпра гневния си вик. После видях, че пред него не вървеше куче. Това бе момиче с дълга руса коса, облечено в светла блуза и джинси, което пълзеше на четири крака, сякаш искаше да избяга от мъжа.

Той отново я ритна, тя се сгърчи и продължи мъчително да се влачи напред, сякаш от болки нямаше сили да се изправи, за да побегне. Обърна лице към мен и аз видях, че е почти на моята възраст. Спиралата се беше размазала в тъмни петна около очите и. По лицето и се стичаше мръсотия. Всъщност мръсотия, примесена с кръв - от носа и се стичаше кръв и капеше върху блузата и.

Скочих на крака и мъжът вдигна ръка. Блесна метал - не беше синджир, а острието на нож. За момент не виждах нищо друго освен ножа, споменът ме върна към момичето в малката уличка, което бе опряло върха на острието в челото ми. Ужасът, който с труд бях притаила в себе си, ме прониза цялата.

Мъжът сграбчи момичето за дългата коса. Главата и се вирна нагоре и гледката ме отърси от сковаващия ме ужас. Отворих уста да извикам, да изкрещя нещо и да отвлека вниманието му, така че момичето да може да избяга.

Ножът разпори въздуха, устремен към гърлото на момичето и това ме накара да извикам. Острието мина през нея, без да остави драскотина и аз помислих, че не я бе улучил. Ала в същия миг гърлото и се разтвори, зейна дупка и от нея шурна кръв.

Паднах назад и закрих устата си с ръце, за да не изпищя. Той хвърли умиращото момиче настрана и изпъшка с отвращение. Тя се свлече на земята, кръвта и продължаваше да шурти, устните и се движеха, а очите диво се въртяха.

Мъжът се обърна към мен. Аз побягнах, препъвайки се и залитайки. Трябваше да стигна до Дерек, да го събудя, да го предупредя. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато се добера до него. Когато се отпуснах до тялото му, с крайчеца на окото си забелязах някакъв отблясък и се обърнах да погледна мъжа. видях го на същото място като първия път: той продължаваше да крачи и да размахва ръце.

Отвори уста, изрече нещо, ала не се чу никакъв звук. Защо ли? В гората бе толкова тихо, че дишането ми прорязваше тишината като пуфтене на локомотив, ала аз не чувах дори стъпките на мъжа.

Осъзнах, че през цялото време наоколо е царяла тишина.

Почаках да видя отново блясъка на метал и го видях на същото място като предишния път. После той ритна момичето, отново на същото място.

Бръкнах в джоба на якето си, което все още бе увито около тялото на Дерек, и измъкнах ножа, който взех от онова момиче в уличката. Вече бях убедена, че не съм в опасност, но не ми се щеше да рискувам. Изпълзях към безшумните същества, които се движеха през гората. Мъжът отново срита момичето, но отново не се чу никакъв шум, тя падна безшумно, без никакъв звук.

Духове. Като мъжът във фабриката.

Не, не бяха духове. Духовете не вдигаха шум, но можех да ги чувам като говорят. Можех да общувам с тях. А това бяха просто образи. Метафизични филмови клипове на някакво събитие, което е било тъй жестоко, че е оставило отпечатъка си върху целия район и се повтаря ли, повтаря.

Мъжът сграбчи момичето за косата. Стиснах очи, ала пак ги виждах -споменът за тях се бе запечатал в мозъка ми и сега се разиграваше наново под клепачите ми.

Преглътнах и отстъпих назад. Отново излязох на полянката, сгуших се до Дерек, прибрах колене и се обърнах с гръб към сцената, разиграваща се в гората. От това не ми стана по-добре. Не ги виждах, но знаех, че са там, нищо, че в действителност не бях видяла как момичето умира. По някакъв начин то все се появяваше пред очите ми.

Момиче на моята възраст е било убито в тази гора и аз станах свидетел на последните и ужасяващи мигове, гледах я как кърви до смърт в гората. Един живот, млад като моя, бе свършил на това място и нямаше значение колко пъти бях срещала смъртта на кино, защото това тук бе различно и аз нямаше никога да го забравя.

Бях се сгушила в мрака и треперех. Мразя тъмнината, откакто се помня. Сега разбрах защо - като малка често виждах духове в мрака, но родителите ми твърдяха, че това са „караконджули". Сега, знаейки, че „караконджулите" са били истински, не ми ставаше по-леко.

Всеки полъх на вятъра ми звучеше като човешки вик. Всеки шум в гората сякаш идваше от някое нещастно създание, което съм вдигнала от мъртвите. Всяко проскърцване на дърветата за мен бе труп, който се измъква от студената земя. Всеки път, щом затворех очи, виждах мъртвото момиче. После видях и мъртвите прилепи. След това отново момичето, погребано в гората, което така и не е било открито - то се пробуждаше в плиткия гроб, уловено в капана на своето разлагащо се тяло, неспособно да вика, да се освободи.

Държах очите си отворени.

Хрумна ми да събудя Дерек. Нямаше да ми се разсърди. Но след онова, през което премина, бе глупаво да се разцивря, че не мога да остана на това място, само защото ми се привижда как зад мен някой убива човек. Но за всеки случай го сръгах няколко пъти с надеждата, че ще се събуди.

Ала той не се събуди. Бе изтощен и имаше нужда от почивка, а даже и да се бе събудил, какво можеше да направи? Щеше да се наложи да чакаме на автобусната спирка до сутринта.

Ето защо седнах и се опитах да не мисля за нищо. Но не успях и заповтарях наум таблицата за умножение, което ми напомни за училище и ме накара да се запитам дали някога ще се върна там; и тогава си спомних за Лиз, за ненавистта и към математиката и се запитах къде ли е сега, как е и...

После започнах да изричам наизустени диалози от филми, ала и това ми напомни за предишния ми живот, за татко и как сигурно се тревожи за мен. Направо пощурявах като се мъчех да измисля безопасен начин, по който да се свържа с него, и се разстроих още повече поради невъзможността си да го направя.

Най-после направих онова, което винаги ме бе успокоявало - затананиках си „Мечтателят". Беше любимата песен на майка ми, с която ме приспиваше, винаги когато сънувах кошмари. Знаех само едно стихче и припева, но ги тананиках под носа си и ги повтарях отново и отново.

- Клоуи?

Пръстите му докоснаха рамото ми. Премигах и видях Дерек до себе си, клекнал неподвижно, по гащета и с потъмняло от тревога лице.

- С-съжалявам. Отнесла съм се.

- Спиш с отворени очи? Седнала? От доста време се мъча да те събудя.

- О? - Огледах се и видях, че вече е ден. Бързо запримигах и се прозях. - Нощта беше дълга.

- Цяла нощ ли си седяла така? - Той приседна на земята. - Заради случилото се с мен ли? Знам, че никак не е било лесно да наблюдаваш.

- Не това е причината.

Опитах се да мина без обяснения, но той си знаеше своето и накрая трябваше или да му призная истината, или да го оставя да си мисли, че тъкмо неговата Промяната бе причина за състоянието ми. Разказах му за момичето.

- Не беше истинско - заявих накрая аз. - Е, да, наистина се е случило някога. Но онова, което наблюдавах, бе нещо като призрачно повторение на онова, което се е случило.

- И ти си го гледала през цялата нощ?

- Не, то ставаше. - махнах с ръка зад рамото си - зад мен. Аз не гледах.

- Защо не ме събуди?

- Беше уморен. Не исках да те безпокоя.

- Да ме безпокоиш ли? Това е най- тъпото. - той млъкна. - Не използвах правилната дума. Инат си, не си тъпа. а и ако сега ти крещя, няма да ти помогна, нали?

- Така е.

- Другия път ме събуди. Не очаквам подобна смелост от теб и не ме впечатляваш като се правиш на много силна.

- Тъй вярно.

- И ако другия път не ми кажеш, наистина ще се развикам.

- Тъй вярно.

- Не съм ти командир и ние не сме на учение, Клоуи. Не ми харесва непрекъснато да се занимавам с теб.

Не се засегнах.

- Не исках да. - въздъхна той, поклати глава и стана. - Дай ми минута да се облека и ще отидем на спирката, ще се постоплим и ще хапнем нещо.

Той взе дрехите си и се отправи към гъсталака, като не преставаше да говори:

- Централната автогара е в града. Надявам се, че ще имаме пари за такси. Когато влезем в автогарата, ще се обадим, ще разберем какви са цените на автобусните билети и в колко часа тръгват, за да пресметнем колко пари ще ни останат след това.

- Аз имам. - измъкнах няколко банкноти от джоба си - осемдесет.

Другите останаха в раницата ми. Не ми се мъкнеше по пътя.

- И моите пари повечето са в раницата, която забравих в автобуса - и той изруга под носа си.

- Снощи ти не беше в състояние да си спомниш каквото и да е. Трябваше да се сетя да взема моята.

- Но пък ти се тревожеше за мен. Нищо. Имаме достатъчно пари. У мен има стотина.

Той млъкна. Чу се шум, сякаш се потупваше по джобовете.

Изруга.

- Трябва да са се изръсили по пътя. Къде бяха джинсите ми?

- Точно там, където ги остави, сгънати под дървото. Най-напред бръкнах в джобовете. Вътре беше само обвивката на енергийното блокче.

- Знам, че бях. - Млъкна и отново изруга. - Не, преместих парите в джоба на якето, което оставих в автобуса.

- Осемдесетте долара ще стигнат за билети до Ню Йорк и ще ни останат за закуска. Ще повървим, а после ще хванем градския автобус до автогарата.

Той излезе от храсталака, като си мърмореше под носа:

- Глупак, глупак.

- Както вече казах, ти си имаше други грижи. Аз също. Никой от нас не е свикнал с ролята на беглец. Ще се научим. А сега да влизаме. Вече премръзнах.

Докато Дерек беше в тоалетната, аз влязох в сградата и взех разписанието и цените на билетите. Момчето бе много любезно и дори ме упъти кой номер автобус да взема до централната автогара.

Когато Дерек излезе от банята, суичърът му бе мокър и чист, косата му бе влажна и блестеше - бе изпрал блузата и бе измил косата си в умивалника.

- С коя новина да започна - с добрата или с лошата. - млъкнах. -Въпросът ми е тъп. С лошата, нали?

- Аха.

- Ще трябва да извървим пет километра, за да стигнем до най- близката автобусна спирка, а после да се прехвърлим на друг автобус за централната автогара. Каква е добрата новина ли? Два ученически билета до Ню Йорк струват шейсет долара, така че ще ни останат и за закуска.

- И за дезодорант.

Тъкмо щях да отвърна, че последното не е от значение, ала по вирнатата му брадичката разбрах, че за него е важно, така че кимнах с глава и казах:

- Разбира се.

Купихме дезодорант и евтин гребен. И да, ползвахме ги и двамата. Парите ни бяха твърде малко, за да харчим за щяло и нещяло.

Откъм ресторанта лъхна аромат на бекон с яйца и лигите ми потекоха, ала бюджета ни не можеше да покрие топла закуска. Грабнахме по една кутия с шоколадово мляко, две енергийни блокчета и две пакетчета фъстъци и се отправихме към автобусната спирка.

След като изминахме около километър в мълчание, Дерек рече:

- Много си тиха тази сутрин.

- Просто съм уморена.

Изминахме още трийсетина метра.

- Заради снощи ли? - попита той. - Ако искаш да поговориш за това.

- Всъщност, не.

На всеки няколко крачки той поглеждаше към мен. Не бях в настроение да споделям преживяванията си, ала мълчанието ми явно го притесняваше, затова казах:

- Не преставам да мисля за момента, когато видях, че момичето е в беда. Когато още мислех, че е истина. Щях да направя нещо.

- Какво? - прекъсна ме той.

Свих рамене.

- Да се развикам. Да го стресна.

- Ако това се беше случило в действителност, и през ум не е трябвало да ти минава да се месиш. Мъжът е имал нож. Очевидно е бил готов да го използва.

- Не това бе най-важното - измърморих аз и се взрях в дребните камъчета, които подритвах.

- Ясно. Най-важното е.

- Като видях острието, застинах на място. Мислех си само за онова момиче в уличката, което ме заплаши с ножа. Ако снощната случка ставаше наистина, щях да оставя човек да умре, защото бях твърде изплашена, за да му помогна.

- Но тя не е била истинска.

Вдигнах поглед към него.

- Разбирам - продължи той. - За теб това не е важно. Но станалото в онази уличка. все не ти остава време да позабавиш темпото и. - той махна с ръка и затърси думата. - Да премислиш нещата. Говори ли със Саймън за това?

Поклатих глава.

Той се намръщи.

- Но нали му каза какво се е случило?

Отново поклатих глава.

- Трябвало е да му кажеш. Имаш нужда да поговориш с някого. Не можеш да споделиш с Тори. Лиз става за слушател, но я няма. - Той млъкна за миг и додаде: - Можеш да поговориш с мен, но сигурно вече си наясно, че не ме бива за тези неща. Искам да кажа, че ако искаше да. - Той се отдалечи малко от мен, после се върна с твърда стъпка, прегърбил рамене в хапещия студ. - Трябва да се обърнеш към Саймън. Той ще иска да узнае какво е станало и трябва ти да му го кажеш.

Кимнах с глава, въпреки, че не знаех дали ще го направя. Напоследък Саймън прекарваше предостатъчно време да успокоява бедната Клоуи. Трябваше да започна сама да се справям. Но имаше нещо, за което наистина се нуждаех от помощ.

- Мислех си - захванах аз, - че след всичко, което се случи, би трябвало да се науча да се защитавам. Да упражня някои хватки за самозащита.

- Това е добра идея.

- Страхотно, ти би ли могъл. ?

- Ще помоля Саймън да те научи - продължи той.

- О! Мислех. предполагах, че това е по-скоро по твоята част.

- Баща ни обучи и двамата ни. Саймън е добър, освен ако. - и той погледна надолу към мен. - Искам да кажа, ако искаш, добре, мога да ти помогна. Но Саймън е по-добър учител. По-търпелив е.

Той кимна и двамата отново потънахме в мълчание.

Стигнахме до автобусната спирка двайсет минути по-рано. Дерек ми нареди да стоя зад него, за да може продавачката да види, че съм тийнейджърка, без обаче да ме разгледа отблизо, в случай че са разпространили снимката ми. Отиде сам до гишето. Но ми се стори, че има проблем и отидох при него.

- Какво става? - прошепнах.

- Няма да ни даде билети за младежи.

- Това не са билети за младежи, а ученически билети. Щом като не можете да ми представите лична карта, няма да получите такива билети.

- Но в Бъфалоу ни продадоха билетите, без да ни искат лични карти - и аз извадих използвания си билет и и го показах.

- В Бъфалоу може - изсумтя тя. - Но тук, в столицата на щата, ние работим по правилата. Нямаш лична карта, не получаваш ученически билет.

- Добре, тогава ни таксувайте като възрастни.

- Няма да ни стигнат - промърмори Дерек.

- Моля?

- Един билет за възрастни струва трийсет и осем, а ние имаме около шейсет.

Наведох се и погледнах през отвора на гишето.

- Моля ви, много е важно. Тук на билета се вижда, че вече сме си купили билети за Ню Йорк, но на приятелят ми му стана лошо и трябваше да слезем от автобуса.

- Не ме интересува.

- Ще ни дадете ли един билет за възрастни и един ученически? Ще ни стигнат за.

- Следващия! - извика тя и махна с ръка на мъжа след нас.

Тук спираха и автобуси на „Грейхаунд", ала на табелата им ясно пишеше, че ученически билети се продават само срещу специална карта. Все пак опитах. Жената зад гишето бе по-отзивчива от предишната, но ни обясни, че не може да издаде билет с намаление, ако не вкара номера на ученическа карта в компютъра. Така че нямахме късмет.

- Все ще измислим нещо - казах аз, щом се отдалечихме от гишето на „Грейхаунд".

- Тръгвай без мен. Ще ти дам указания как да стигнеш до къщата на Андрю. А той ще дойде да ме прибере от тук.

- Ами ако не си е у дома? Може да се е преместил или просто да отсъства. Тогава ще трябва да намеря Саймън и да изхарчим сума пари, за да дойдем всички до тук и да те приберем.

Дерек кимна в знак на съгласие.

- Живял си наблизо известно време - вдигнах ръце аз. - Знам, че не пазиш хубави спомени от това място, но няма ли някой, от когото би могъл да заемеш една десетачка?

- Някой приятел ли?

- Е, да, може би.

Последва кратък смях.

- Така е, с право се съмняваш. Вече сигурно си разбрала, че не се сприятелявам с никого. Не виждам смисъл, особено при положение, че не се задържаме задълго на едно място. Имам си татко и Саймън.

Това ми е достатъчно.

Неговата глутница.

Той продължи:

- Предполагам, че бих могъл да намеря някого. Саймън все трябва да има някой приятел или съотборник, който да му дължи пари. Не е много вещ в тези неща - дава назаем, а после не си ги търси.

- Но като помисля малко, вие сте изчезнали при доста неприятни обстоятелства и може би идеята не е добра. Последното, което искаме, е някой да повика ченгетата.

Отидох при щанда с брошурите и взех една, в която бяха посочени цените на билетите и разписанието на автобусите. После се приближих до картата на щата Ню Йорк и започнах да я проучвам. Дерек четеше над рамото ми.

- Ето - посочи той някакъв град върху картата. - Можем да си позволим билети за възрастни до Ню Йорк, ако вземем автобуса от този град.

- А как ще стигнем до него.

В това бе въпросът.

Най-лесният начин да стигнем до там, бе като стопаджии. Не бяхме толкова глупави, че да вдигаме палец по шосето, след като можехме незабелязано да се промъкнем в някой автомобил. Ето защо решихме да се върнем на спирката за камиони. В градския автобус, с който се върнахме, аз подремнах няколко минути, а после започна дългата разходка.

Бяхме на половината път, когато Дерек каза с кисел глас:

- Съжалявам.

- За какво?

- За всичко. Снощи ти ми помогна да премина през цялата гадост, която трябваше да изтърпя. И ето какво получи за награда. Да висиш в Олбъни и да не можеш да си тръгнеш от тук.

- Истинско приключение. Не си спомням откога не съм пътувала с градски автобус. Пък и правя физически упражнения. След цяла седмица затворена в Лайл Хаус и в онази лаборатория имах нужда от една разходка.

Повървяхме още малко.

- Знам, че си уморена - заяви той. - И гладна. И ядосана.

- Уморена - да. Гладна - малко. Но ядосана? Не - вдигнах поглед към него. - Наистина. Не съм ядосана.

- Станала си мълчалива.

Засмях се.

- Обикновено съм си мълчалива. Но последните две седмици не бяха никак обикновени.

- Знам, че не говориш много, но си. - той сви рамене. - Мислех, че си ми ядосана. - Той мушна ръце в джобовете си. - Ти беше права онази нощ, след случката в уличката. Бях побеснял - ядосвах се на себе си. Нужно ми бе известно време, за да се успокоя и да го разбера.

Кимнах с глава.

- Онова, което сторих на хлапето, когато живеехме тук. Не съм мислил, че ще се случи отново. Толкова пъти съм преминавал през това, толкова пъти съм се питал какво се обърка и какво бих направил, ако пак се озова в същото положение - припомнях си всички стратегии за справяне с подобни ситуации, на които ме е учила д-р Джил.

- Д-р Джил ли?

- Да, знам. Побиваха ме тръпки от нея още преди да разберем за групата „Едисън". Но пък беше истински психиатър и се опитваше да ни помогне. В техен интерес беше да ме научат да контролирам настроенията си. Така че бях убеден: ако нещо подобно ми се случи отново, ще се справя по-добре. И какво стана? Почти същият сценарий. а аз се държах по абсолютно същия начин.

- Ти се спря, преди да я запратиш в стената.

- Не, ти ме спря. Ако не беше изкрещяла, щях да го направя. Какви ти стратегии? Какви упражнения на ума? А когато онова се случи, дори не ми хрумна, че бих могъл да постъпя другояче. Не можех. Сякаш мозъкът ми се заключи.

- Но все пак не ти отне много време да се съвземеш.

Той вдигна рамене.

- Това все пак е някакъв прогрес, нали?

- Предполагам - отговори той, ала не звучеше много убеден.

Планът ни беше следният: да се върнем на автобусната спирка и да се скрием в някой камион. Седяхме в ресторанта със сода в ръка и Дерек се вслушваше в разговорите наоколо, като си набелязваше кои шофьори пътуват в нашата посока.

Първият камион бе паркиран точно отпред и нямаше как да се качим в него незабелязано. Другият бе заключен с огромен катинар, който Дерек не можеше да строши. Третият път, както се казва в поговорката, беше на късмет.

Проследихме шофьора до неговия камион, който всъщност се оказа фургон. Щом той влезе в кабината, ние се промъкнахме отзад.

Човекът явно работеше в строителството. Във фургона миришеше на дървени стърготини и бензин, беше пълен с инструменти, въжета, стълби и платнища от брезент. Когато фургонът излезе на магистралата и шумът от двигателя стана достатъчно силен, за да се размърдаме, Дерек постла брезента и направи легло.

- Имаш нужда от сън - заяви той. - Вонят, но.

- По-меки са от картона. Благодаря.

Той ми подаде половинка от енергийното блокче, което сигурно бе оставил за всеки случай.

- Не, запази го за себе си - казах аз.

- С пълен стомах се спи по-добре. И не ми казвай, че стомахът ти не е празен. От тук го чувам.

Приех блокчето.

- Вземи и това - съблече суичъра си. - Не ухае много приятно, но поне е топъл.

- Ти имаш нужда.

- Нямам. Още ме тресе от снощи.

Взех суичъра.

- Всичко е наред, Дерек. Не съм ядосана.

- Знам.

Настаних се в импровизираното легло и се завих със суичъра. После изядох блокчето.

Когато свърших, Дерек рече:

- Не можеш да спиш с отворени очи, Клоуи.

- Не искам да потъна в дълбок сън, може да се случи нещо.

- Нали съм тук? Заспивай.

Аз затворих очи.

Фургонът забави скорост и аз се събудих. Дерек беше отзад, отвори вратата и надникна навън.

- Тук ли ще слезем? - попитах аз.

- Сигурно сме доста далеч. Но не сме в град. Това е друга спирка.

- Пиш-пауза след огромното кафе, което изгълта.

- Аха. - Той отвори вратата още по-широко, за да огледа навън. – Бих предпочел да сме в някой град.

- Може и да не спре в град. Да слизаме, докато още можем.

Дерек кимна и затвори вратата. Фургонът намали съвсем и спря.

- Мушни се под платнището - прошепна Дерек. - Може да надникне тук.

След минута задната врата се отвори. Притаих дъх. Фургонът не бе чак толкова голям и ако шофьорът решеше да се качи отзад, за да вземе нещо, със сигурно щеше да стъпи върху нас. Ала той остана отзад до вратата. Затракаха инструменти, сякаш търсеше нещо в кутията. После тракането спря. Наострих уши.

- Забравил съм новото менгеме - измърмори мъжът. - Страхотно.

Вратата се затръшна. Започнах да се измъквам изпод брезента, но Дерек прошепна:

- Чакай. Още е отвън.

Измина една минута, той се ослуша и каза:

- Хайде.

Станах и отметнах брезента на предишното му място, а Дерек отново надникна навън.

- Вляво има дървета - каза той. - Ще минем през тях, после ще заобиколим и преди да продължим, ще си вземем нещо за пиене от ресторанта.

- И ще използваме тоалетната.

- Да. След мен!

Ние се измъкнахме навън и се стрелнахме към дърветата. Да бягам след Дерек беше по-лошо, отколкото до тичам след Тори - с дългите си крака той бързо се отдалечаваше от мен и много скоро разстоянието помежду ни се увеличи.

Когато той спря и се обърна назад, очаквах, че ще ми се скара и ще ми се развика, че изоставам, ала той безгласно изруга. Някой тичаше след мен. Тъкмо се канех да ускоря темпото, когато една ръка се стовари на рамото ми.

Дерек се готвеше за атака. Зърнах изражението на лицето му, характерната извивка на устните и диво замахах с ръце към него, за да го спра. И той спря, ала погледът му не се откъсваше от човека зад мен.

- Знаех си, че съм качил някой и друг пътник без билет - изрече мъжки глас.

Той ме извъртя към себе си. Беше шофьорът на фургона. Мъж на средна възраст със сива коса, вързана на конска опашка, и сурово изсечено лице.

- Н-нищо не сме взели - казах аз. - Съжалявам. Някой трябваше да ни докара.

- Исусе - възкликна той и ме обърна с лице към слънцето, за да ме огледа по-добре. - На колко години си?

- П-петнайсет.

- Обзалагам се, че току-що си ги навършила - поклати глава той. -Бягаш от вкъщи. И за това се обзалагам. - Гласът му поомекна. - Не тръгвайте по този път, деца. Говоря ви от личен опит, доникъде няма да ви доведе.

Дерек се приближи с поглед, вторачен в шофьора - толкова напрегнат, че сигурно не чу и дума от онова, което мъжът каза. Мушнах ръка в джоба си и докоснах с пръсти автоматичния нож, но не го извадих - само се уверих, че е на мястото си, че не съм толкова безпомощна, колкото се чувствах.

Направих знак на Дерек, без да съм сигурна, че ще забележи, ала той го видя, кимна разсеяно с глава, за да ме увери, че все още може да се контролира.

Мъжът продължи:

- Каквото и да става вкъщи, не е толкова страшно, колкото ви се струва.

Вдигнах очи към него.

- Ами ако е?

Той замълча, после тъжно кимна.

- Добре. Може и така да е. Случва се по-често, отколкото си мислите, но има други начини да се справите с това. Можете да отидете някъде другаде. Има хора, които ще ви помогнат.

- Добре сме си и така- обади се Дерек с нисък дрезгав глас.

Мъжът поклати глава.

- Никак не сте добре, синко. Ти на колко си, на седемнайсет? И бягаш? Пътуваш на автостоп?

- Добре сме - избоботи Дерек с още по-нисък глас, който напомняше ръмжене. Прокашля се и се поотпусна. - Благодарим ви за загрижеността, господине.

- Благодариш ми? Наистина ли? - поклати глава шофьорът. - Ще ви заведа вътре и ще ви купя нещо топло за ядене. После ще се обадя тук-там. Ще намеря място, където да се подслоните.

- Ние не можем. - започнах аз.

- Никой няма намерение да ви връща у дома. Хайде, тръгвайте - и той ме стисна за рамото.

Дерек излезе напред.

- Съжаляваме, господине, но не можем да дойдем с вас.

- Напротив, можете.

Дерек ми махна с ръка да отида при него. Понечих да направя крачка натам. Мъжът ме стисна още по- здраво.

- Пусни я - Дерек отново бе започнал да ръмжи.

- Не, синко. Няма да нараня приятелката ти, но ще я заведа вътре и ще се обадя на някого, който би могъл да помогне. Надявам се, че и ти ще дойдеш с нас, но изборът си е твой.

- Тръгвай - прошепнах аз толкова ниско, че само Дерек можеше да ме чуе. - Ще те настигна.

Бях убедена, че ме е чул, но се престори, че не е.

- Отново ще ви помоля, господине. Пуснете я.

- Думите ти ми звучат като заплаха, синко. Голямо момче си, но едва ли искаш да се заяждаш с човек, който двайсет години е работил в строителството и е участвал в повече схватки, отколкото сам иска да признае. Не искам да те нараня.

Дерек се стрелна, бърз като светкавица. Обхвана с ръце шията му, преди мъжът да успее да свие ръцете си в юмруци. Хвана в ключ главата му и го дръпна надолу, аз се отдръпнах и ръката ми, стиснала бръснача, излетя от джоба навън. Мъжът се вторачи като хипнотизиран в него. Аз го затворих и го върнах обратно в джоба си.

- И ние не искаме да ви нараним - каза Дерек. - Но сам виждате, - той стегна още повече ключа около шията му и продължи да го стяга, докато очите на мъжа се разфокусираха, - че мога. Знам, че се опитвате да ни помогнете, но не разбирате в какво положение сме.

Дерек хвърли поглед към мен.

- Бързо се върни във фургона. Вземи въже и малко парцали.

Аз хукнах натам.

Двайсет минути по-късно ние бяхме на два километра от фургона и крачехме през полето. Пред нас имаше шосе, което се точеше успоредно на магистралата.

- Не мислиш, че постъпихме правилно, така ли? - обади се Дерек.

Свих рамене.

- Не го стисках много силно. След час ще се развърже, а и мобилният телефон е до него, в случай че се появи някакъв проблем.

Кимнах с глава. Извървяхме още петдесетина метра.

- Какво щеше да направиш ти? - попита той.

- Знаеше плана ми. Онзи, който се престори, че не чуваш.

Той отговори, едва когато стигнахме шосето.

- Добре де. Чух какво каза. Но не мислех, че той ще те остави да избягаш. Знаех, че мога да го поваля, без да го нараня, преди нещата да са се влошили. А щом мога, значи трябва да избера дали да го направя. Така ни е учил баща ни да се справяме с подобни ситуации.

Замислих се и кимнах с глава.

- Имаш право.

Той се изненада.

- Нямам опит с тези неща и с вземането на подобни решения - казах. - С

момичето в уличката и с групата „Едисън" беше лесно. Ако някой ни нападне, имаме пълнотоправо да се защитим. Просто.

- Този мъж се опитваше да помогне на двама бегълци. Не заслужаваше да свърши по този начин - завързан и със запушена уста.

Аз кимнах.

- Но дори и такъв като него представлява заплаха за нас, Клоуи. Нищо, че не го е искал. Трябваше да се махнем, в противен случай неговата „помощ" щеше да ни върне в ръцете на групата „Едисън".

- Знам.

Слязохме от шосето, когато чухме, че се приближава кола, напрегнато изчакахме докато ни отмине и погледнахме, за да се уверим, че стоповете и не светят и няма да намали. Нямаше значение дали шофьорът е някой луд, който иска да ни похити, или пък е някоя баба, която с охота би ни откарала където поискаме. Трябваше да реагираме по един единствен начин -да бягаме. А ако не можем да бягаме, да се бием.

Автомобилът продължи по пътя си, без да намали скоростта.

- Не можем да се доверим на никого - измърморих аз. - Дори на добрите.

- Аха. Много гадно, нали?

Така си беше.

Продължихме по второстепенните пътища, които минаваха успоредно на магистралата. Съдейки по времето, прекарано във фургона, Дерек пресметна, че сме близо до следващия град, в който спират автобусите, ала истината беше, че нямахме никаква представа къде точно се намираме. Колкото и километри да оставаха до града, трябваше да ги извървим пеша - повече нямаше да се качваме на автостоп.

Друг проблем, с който се сблъскахме по пътя, бяха кучетата. Щом надушеха Дерек, тези, които бяха завързани на каишка, започваха лудо да се мятат и да лаят. Но никой не им обръщаше внимание - кучетата лаеха по всеки човек, който минава, така че това не правеше впечатление на стопаните им.

Но не всички кучета бяха завързани. Не едно и две дотърчаха до пътя. Накрая ние си изработихме автоматична реакция. Щом чуехме лай, моментално спирахме. Аз заставах зад Дерек. Той стоеше неподвижно и чакаше. Щом кучето се появеше наблизо, то оглеждаше добре Дерек и мигом побягваше на безопасно разстояние от него, като не преставаше да скимти.

- Винаги ли бягат така? - попитах аз, докато наблюдавахме как един жълт лабрадор подви опашка и се прибра в двора на стопанина си.

- Зависи от кучето. Питаш за едрите селски песове, като това тук ли? Да. Лично мен ме притесняват разглезените градски кученца. Татко казваше, че е от прекалено многото кръстосване за чистота на породите. Това ги прави капризни и разваля нрава им. Миналата година бях ухапан от чихуахуа - и той ми показа избледнелия белег на ръката си. - Отхапа цяло парче от мен.

Прихнах да се смея.

- И това ти го направи чихуахуа?

- Хей, това животинче беше по- злобно и от питбул. Със Саймън ритахме

топка в парка. И изведнъж този малък плъх цъфна отнякъде, подскочи и захапа ръката ми. Не искаше да я пусне. Разтърсих го, а стопанинът му ми се разкрещя да не съм посмял да нараня малкия му Тито. Накрая го отхвърлих от себе си. Целият бях в кръв, а онзи дори не се извини.

- Не му ли се стори странно? Че кучето му ти се е нахвърлило така?

- Нее. Заобяснява, че сигурно се е ядосало заради топката и че трябва повече да внимаваме. Щом стане нещо необичайно, хората се втурват да дават какви ли не обяснения за случилото се.

Казах му за момичето в уличката, което обвини Тори, че я е нападнала с електрошок.

- Да - отвърна той. - Трябва да внимаваме, но обикновено хората все имат някакви свои обяснения.

Дръпнахме се встрани, за да дадем път на един пикап, чийто шофьор ни вдигна ръка за поздрав. И аз му махнах и гледах след него, за да се уверя, че няма намерение да спира.

- Всички животни ли реагират по този начин като те видят? Помня, че ми каза как плъховете бягали презглава от теб.

- Повечето. Виждат човек, ала надушват нещо друго. Това ги обърква. Но най-зле е с кучетата. -

Той млъкна за миг и додаде: - Всъщност не, с котките е още по- лошо. Не понасям котки.

Засмях се. Сенките се удължиха и Дерек ме отведе на слънчевата страна на пътя.

- Веднъж отидох в зоологическата градина - продължи той. - Урок на открито за петокласници. Татко каза да не ходя заради вродената ми особеност. Разсърдих се. Ама много. Тогава още не плашех животните толкова. Те просто ставаха неспокойни в мое присъствие. Ето защо помислих, че татко е несправедлив и отидох въпреки забраната.

- Как?

- Подправих подписа му и занесох писмено разрешение в училище.

- И какво стана?

- Онова, което татко очакваше. Хищниците се наежиха, останалите животни обезумяха от страх. Но съучениците ми много се забавляваха. Видяха дори как слонът изгуби контрол.

- Наистина ли?

- Аха. Почувствах се зле. След това не се приближавах до огражданията. Във всеки случай бях отишъл заради друго.

- За какво? Почакай. Заради вълците, така ли?

Той кимна.

- Искал си да видиш дали ще те разпознаят като един от своите.

- Нее. Не бях чак толкова глупав. - Известно време вървяхме, потънали в мълчание. - Добре де. Така беше. Имах тази. - той затърси думата.

- Фантазия?

По погледа му разбрах, че не търси точно тази дума.

- Тази идея, че ще ме подушат и. - Той сви рамене. - Не знам точно какво. Мислех, че просто ще направят нещо. Че ще се случи нещо страхотно.

- И случи ли се?

- Да, ако смяташ за страхотно да гледаш как вълк се блъска до кръв в оградата.

- О!

- Беше. - погледът му стана отнесен, той се взираше надолу по пътя, а лицето му не изразяваше абсолютно нищо. - Лошо. Плюх си на петите и се махнах оттам, ала той не престана. На другия ден едно дете в училище каза, че е трябвало да приспят вълка.

Вдигнах поглед към Дерек.

Той продължи да говори, без да откъсва очи от пътя:

- Върнах се вкъщи и грабнах вестника. Страницата със случката липсваше. Татко бе прочел първо нея. Бе разбрал какво е станало, но не ми каза нищо. Видя, че през онази нощ бях разстроен и вероятно си е казал, че това е достатъчно наказание за постъпката ми. Така че, отидох в супера и купих един вестник. Беше истина.

Кимнах с глава, не знаех какво да кажа.

- „Внезапна, непровокирана от нищо агресия към хората" - издекламира той, сякаш думите са били на устата му през цялото време. - Обикновено вълците не реагират така. Всички истории за големия лош вълк са пълна измислица. Да, те са хищници и са опасни. Но не искат да имат нищо общо с хората, ако това не се налага. Изключения правят случаите, когато вълкът е болен, когато умира от глад, или защитава територията си. Аз бях вълк единак, влязъл в територията на глутницата. Онзи вълк бе водачът. Негово задължение беше да защитава глутницата си. И заради това е бил убит.

- Ти не си бил виновен.

- Това не е извинение. Татко ми бе разказвал за вълците. Знаех как се държат. Виждал съм го и при другите момчета, другите субекти.

- Помниш ли ги? Саймън не беше убеден, че си ги спомняш.

- Да, помня ги. - Както вървеше, той започна да се разтрива отзад по тила, после ме погледна. - Умори ли се?

- Малко.

- Сигурно вече сме близо. Така че, ъъъ.

Сякаш затърси какво да каже. Надявах се да продължи да разказва за себе си или за върколаците, ала когато най-после проговори, ме попита:

- Онова специалното училище, което посещаваш. Театър ли учиш там?

- Аз съм в групата за театрално изкуство. Но ние учим и общообразователните предмети - математика, английски език, естествени науки.

Преминахме към по-простички неща и разговаряхме за тях през останалата част от пътя.

Стигнахме до близкия град и намерихме автогарата - всъщност това бе цветарски магазин, в който продаваха и автобусни билети. Отново опитахме да ползваме намалението за ученици и този път успяхме, точно както стана и в Бъфалоу. Мила родна картинка.

Останаха ни малко пари, както и повече от два часа до тръгването на автобуса. Какво щяхме да правим с времето и парите ли? Куркащите ни стомаси дадоха отговор на този въпрос.

Вече се мръкваше, макар че бе твърде рано, за да се стъмни съвсем, така че никой не обръщаше внимание на момичето и момчето, които се шляеха наоколо. Отдалечихме се на няколко преки, докато търсехме откъде да си вземем евтина топла храна. Обонянието на Дерек ни отведе до един китайски ресторант за бързо хранене. За жалост, явно бе доста популярен и пред него се извиваше дълга опашка. Когато той отиде до касите, аз седнах на една свободна маса.