Пробуждането

- Ако решиш да продължиш да бягаш, няма да те коря. Но те моля да ми дадеш още една възможност. Последна.

Кимнах с глава. Тя ме придърпа към себе си и ме прегърна, целуна ме по бузата и ме пусна да си ходя. Тори вече бе завила зад ъгъла на сградата и бе изчезнала от погледа ми, когато Лиз изпищя зад мен.

- Клоуи!

Извърнах се толкова бързо, че загубих равновесие. Леля Лорън ми махаше с ръка да продължавам напред, ала аз виждах само фигурата зад нея. Майката на Тори.

Извиках, за да я предупредя, ала госпожа Енрайт вече протягаше ръка. От пръстите и излетя светкавица. Тя порази леля Лорън с ужасно пращене и я събори на земята. От устата и бликна кръв и обагри бетона под главата и.

Втурнах се към леля Лорън. Бях направила едва няколко стъпки, когато майката на Тори ми направи заклинание и аз замръзнах неподвижно на мястото си. Стори ми се, че тя каза нещо, ала не чух какво. Докато се взирах надолу в простряната на земята леля Лорън, в ушите ми звучаха собствените ми безмълвни писъци. Най-сетне гласът на госпожа Енрайт достигна до съзнанието ми.

- Сигурно трябва да попитам къде изчезна скъпата ми щерка.

- Ето ме - обади се глас зад мен.

Госпожа Енрайт вдигна глава. Свъси вежди. Отвори уста. И тогава изхвърча назад, застигната от заклинанието на Тори. Аз се раздвижих. Скочих към леля Лорън, ала Тори ме сграбчи за ръката.

- Трябва да тръгваме - каза тя.

- Не. Аз.

Госпожа Енрайт дойде на себе си, разпери ръце и изпрати заклинание. Тори ме изблъска от пътя му и то се удари в стената, като остави черна дупка в нея.

- Можеш да се пребориш с нея - окуражих я аз. - Спри я, преди да е взела пушката.

- Не мога.

Тори се отпусна на ръката ми. Аз я дръпнах. Тя измърмори едно „Хубаво", пусна ме, а после си плю на петите и изчезна зад ъгъла. Майка и

отново вдигна ръце. И тогава прозвуча глас, който отвлече вниманието и:

- Тук са!

Хвърлих последен поглед към леля Лорън и хукнах да бягам.

Вече нямаше как да стигнем до портала. Скоро разбрах защо леля Лорън ни пусна напред - за да ни пази гърбовете, тъй като всеки работник, който влиза в задния двор, може да ни види, а ние не можехме да си позволим лукса да вдигнат тревога.

Надникнахме иззад ъгъла на съседната сграда, видяхме откритото пространство, дочухме приближаващите се гласове и осъзнахме, че няма да успеем.

- Ами сега? - попита Тори.

Не и отговорих.

- Хайде! - прошепна тя. - Имаш ли план?

Искаше ми се да я сграбча, да я разтърся и да и кажа, че нямам никакъв план. Нямах време дори да си помисля за план. Леля ми можеше и да е мъртва. Мъртва. Това бе единствената мисъл в главата ми.

- Клоуи! - шептеше тя. - Побързай! Какво ще правим?

Исках да и кажа да ме остави на мира. Сама да си измисли план. Но зърнах очите и. Страхът в тях бързо преминаваше в паника и думите ми така и останаха неизречени.

Тя току-що бе научила, че Лиз е мъртва. Видя как майка и по всяка вероятност бе убила леля Лорън. Нито аз, нито тя бяхме в състояние да мислим, но една от нас трябваше да го направи.

- Леля ти спомена, че групата „Едисън" няма да посмее да приближи главния вход - каза тя. - Ако се затичаме.

- Ще направят изключение. Или ще ни пресрещнат по някакъв начин. Но. -

озърнах се. Погледът ми се спря върху най-голямата сграда в двора. -Фабриката.

- Какво?

- Не се отдалечавай от мен.

Знаех, че има два входа - авариен изход, през който бяхме избягали в събота вечер, и главен вход, през който се бе вмъкнал Дерек. Най- близо бе главният вход. Докато вървяхме натам, шепнешком се обърнах към Лиз и я помолих да избърза напред, за да огледа пътя. Ако види някого, да ни свирне с уста.

Вратата се намираше в една ниша. Втурнах се вътре и се залепих за стената, а Лиз влезе през вратата, без да я отваря. Върна се само след секунда.

- Отпред има пазач - информира ни тя. - Ще отвлека вниманието му.

Открехни лекичко вратата и чакайте да ви свирна. Нали знаеш къде да се скриете?

Кимнах с глава. Когато бяхме тук в събота, Дерек ни накара да отворим всички врати, за да търсим изход и аз си спомних, че вътре имаше складово помещение, което бе идеално за скривалище.

После Лиз ни свирна, че пътят е чист и аз открехнах вратата. Тори нетърпеливо пристъпваше от крак на крак зад мен, макар че я бях помолила да гледа внимателно да не би някой да дойде.

Вътре Лиз стоеше до една затворена врата на пет-шест метра от нас. Пазачът бе застанал до нея и се взираше в топката на бравата, която бавно се извърташе ту на едната, ту на другата страна.

Ние се промъкнахме зад гърба му. Чувах далечния грохот на машините и смеха и гласовете на работниците. Но в секцията, в която бяхме ние, бе тихо.

Лесно стигнахме до страничния коридор, докато пазачът се чудеше и маеше на тайнствените движения на бравата.

Лиз се втурна след нас.

- Сега накъде?

Посочих към съседния коридор. Тя бързо изтича напред, зави зад ъгъла и ни свирна, че пътят е чист. Късметът не ни изневери и ние се добрахме до безопасното складовото помещение. Когато вратата се затвори, в празния коридор проехтя гласът на пазача.

- Хей, Пийт, ела! Трябва да видиш нещо. Бравата се движеше сама. Казвам ти, откакто Дан заби нос в гатера, тук сноват призраци.

Той беше прав. В събота вечер бях видяла как призракът на един мъж скочи в този гатер. После бе излязъл и бе повторил действието си. Това някакво покаяние ли беше? Леля Лорън бе сторила много злини, може би дори бе извършила убийство. Ако е мъртва, дали ще отиде в ада? Дали тя.?

Преглътнах тежко.

- Ами сега? - прошепна Тори.

Огледах се. Помещението имаше размера на класна стая и бе пълно с кашони.

- Огледай отзад - казах аз. - Има доста прах, което означава, че не влизат тук много често. Ще се скрием.

Лиз дотърча до нас.

- Идват!

- Ка.?

- Доктор Давидоф и Сю. Тя те е видяла до вратата.

Благодарение на Тори, която бе толкова добра охрана.

- Вътре ли са? - попитах.

- Още не.

- За кого питаш? - поинтересува се Тори, щом Лиз отлетя. - Какво става? Какво ти каза тя?

Аз и обясних, после открехнах леко вратата.

- Какво правиш? - дръпна ме тя за ръкава. - Полудя ли? Затвори я веднага!

Кажи на Тори да пази тишина и тя ще вдигне олелия. Помоли я да се отдръпне и тя ще те блъсне на огневата линия. Нареди и да внимава да не дойде някой и тя ще се отпусне на рамото ти. Отворих вратата, за да чуя какво става, а тя взе да ме дърпа обратно в стаята.

„Ах! Това е началото на едно красиво приятелство."

Приятелство ли? Ще имаме късмет, ако издържим и временното партньорство.

Казах и, че се опитвам да чуя нещо. Тя започна да спори и аз и хвърлих гневен поглед, но за първи път в живота ми той сработи. Тори затвори уста и се отдръпна, кисела и сърдита, ала тиха.

- Мога ли да помогна - проехтя гласът на пазача откъм коридора.

- Да, търсим две момичета - отвърна д-р Давидоф. - Мислим, че влязоха тук. Избягаха от близкия дом за групово пребиваване. Петнайсетгодишни са. Едното момиче е високо над метър и шейсет и има къса тъмна коса. Другото е метър и петдесет и е с руса коса.

- С червени кичури - допълни Сю. - Кичури, боядисани в червено.

Пазачът се закикоти.

- По описанието ми прилича на моята дъщеря, само че нейните кичури са сини. Миналата седмица бяха виолетови.

- Деца - засмя се насила д-р Давидоф. - Тези двечките много често бягат. Нали знаете какви са момичетата. Измъкват се, за да се видят с гаджето и да си купят ново червило. Не го правят от лошотия, но ние се притесняваме за тях.

- Разбирам. Ако ги видя, ще ви повикам. Имате ли пропуск?

- Сигурни сме, че влязоха тук.

- Не. Това е единствената врата, която може да се отвори отвън, а аз не съм мърдал от мястото си.

- Разбирам. Но може би ако хвърлим един поглед.

Изскърца стол и аз си представих как едрият мъж се изправя.

- Това тук е фабрика, бе, хора. Имате ли представа колко правила за безопасност ще наруша, ако ви пусна вътре?

- Ще носим каски и предпазни очила.

- Това не е обществена сграда. Не можете да влезете без пропуск и придружител.

- В такъв случай ще можем ли да говорим с управителя?

- Навън е. Има среща. Днес няма да се върне. Вашите момичета не са тук. Но ако толкова държите да проверите, добре. Елате с полиция и ще ви пусна.

- Предпочитаме да не намесваме полицията.

- Е, ще се наложи, защото само така можете да минете покрай мен.

Когато пазачът ги отпрати, ние се притаихме и зачакахме да се стъмни.

Всяка си намери местенце далеч от другата, за да не се налага да си говорим. В началото се чувствах добре. Не че двете с Тори имахме какво да си кажем. Но като измина известно време, разбрах, че дори препирните ни са за предпочитане пред мълчаливото очакване, когато можехме само да мислим. И да плачем. Доста си поплаках, но съвсем тихо. Толкова често изваждах плика, че той се намокри целият от сълзите ми. Щеше ми се да го отворя, но се ужасявах при мисълта, че каквото и обяснение да съдържа, то едва ли щеше да е достатъчно добро, по-точно, нямаше как да е достатъчно добро, а аз отчаяно се нуждаех от смислено обяснение.

Но не издържах дълго. Разкъсах плика. Вътре имаше пари, които мушнах в джоба си, без да ги броя, и разгънах писмото.

В началото леля Лорън обясняваше какво представлява некромантията. В

семействата с некроманти не всеки виждал духове. Повечето не ги виждали. Леля Лорън например не виждала духове. Нито майка ми и нейните родители. Но вуйчо ми виждал. Братът близнак на майка ми, вуйчо Бен - дори не знаех, че тя е имала близнак. Ето какво пишеше леля Лорън:

„Бен почина много преди да се родиш. Твоята майка ти показа снимките му, но ти беше много малка и не разбираше. Когато тя си отиде. вече нямаше никакъв смисъл да говорим за Бен. Той започна да вижда духове, когато беше малко по- голям, отколкото си ти сега. Замина да учи в колеж заедно с майка ти, но не издържа. Върна се у дома. Майка ти също искаше да напусне и да се прибере вкъщи, за да го наглежда. Но той настоя тя да остане в колежа. Обещах, че аз ще се погрижа за него, ала не разбирах през какви изпитания преминава. Когато стана на деветнайсет, умря при падане. Дали е скочил сам или е бягал от духовете - така и не разбрахме."

Имаше ли някакво значение? Каквото и да е станало, убили са го заложбите му. Не преставах да си казвам, че духовете няма да ме наранят, ала вътре в себе си бях сигурна, че греша и ето доказателството. Само защото не можеш да бутнеш някого от покрива, не означава, че не можеш да го убиеш.

„Майка ти търсеше помощ за Бен преди неговата смърт. Нашето семейство имаше връзки със света на некромантите и накрая някой и даде името на човек, който да я свърже с групата „Едисън". Само че Бен падна от покрива месец преди тя да получи съобщението. По-късно, когато започнах да уча медицина, аз се свързах с групата. Щом са учени, казах си аз, ще имат нужда от лекари; а желанието ми беше да помагам на хора като Бен. Майка ти стоеше настрана. Поне по онова време. Докато не реши да роди дете."

Решила е да има деца дори след случилото се с брат и?

И сякаш за да отговори на въпроса ми, леля Лорън бе написала:

„Трябва да разбереш, Клоуи, че това е като всяко друго генетично разстройство. Риск, който ние приемаме. Ако имаме дете и то притежава свръхестествени сили, справяме се с това. Ала майка ти не искаше да поеме риска. Не и след смъртта на Бен. Искаше да си осинови дете, ала за баща ти това не беше възможно. Имаше. някои неща в миналото му. Агенциите по осиновяване смятаха, че не е подходящ за родител. Майка ти беше нещастна. Много искаше да си има деца. Потърси други възможности, но те струваха пари, а по онова време те обитаваха една миша дупка в центъра на града. Всяко спечелено пени отиваше за финансирането на новия бизнес на баща ти. И аз и казах за успехите на групата „Едисън". Екипът бе изолирал гените, които прехвърлят некроманството в новозаченатия организъм. Като тествахме потенциалния преносител на този генетичен код и нормалния родител, можем да определим каква е вероятността дете, родено от техния съюз, да е некромант. Джени бе много развълнувана. Направих тест на нея и на баща ти. и той със сигурност показа, че колкото и деца да имат, всичките ще са некроманти. Опитах се да я убедя да обмисли някоя друга възможност, като например изкуствено осеменяване от друг биологичен баща, но тя бе тъй уморена и толкова съкрушена, че нямаше сили да помисли за алтернативите. При това, тя подозираше, че се опитвам да застана между нея и баща ти, тъй като не криех, че го смятах за неподходящ за нея. Не си говорихме близо една година. После аз и се обадих, за да и съобщя удивителна новина. Тук, в лабораторията, имаше напредък. Не можехме да и осигурим дете, което няма да е некромант, ала можехме да елиминираме опасностите, довели до смъртта на брат ни. Тя можеше да роди дете, което да контактува с мъртвите по свой собствен начин."

Но, както знам, не е станало точно така. Когато внезапно започнах да виждам духове, леля Лорън си казала, че всичко е наред. Не съм била един от безуспешните експерименти - просто съм се нуждаела от време, за да се приспособя към новите си способности. Групата „Едисън" настоявяла да постъпя в Лайл Хаус и тя се съгласила, като продължавала да храни надежда, че накрая ще разберат, че съм съвсем наред и че ще могат да ми кажат истината.

Леля Лорън продължавала да вярва в това до мига, в който научила, че вдигам зомбита в Лайл Хаус. Е, отново си казала тя, не е кой знае какво, ще се справим. От групата обещали, че каквото и да се случи, няма да ме убият. Некромантите не са опасни, казали и те, и затова няма смисъл да я ликвидираме.

Но тя продължавала да се тревожи и затърсила отговори, също като мен, разбрала онова, което и аз - че са я излъгали. Очевидно са лъгали за доста неща, продължаваше тя, но не навлизаше в подробности.

„И това промени всичко за мен, Клоуи. Знам колко е ужасно да си призная, че съм прозряла грешката си едва когато са застрашили живота на собствената ми племенница. Дотогава бях правила всичко, защото смятах, че така е правилно. Но като изпълнявах тези си задължения, аз бях забравила за лекарската клетва - първо, недей да вредиш. Само че аз навредих и съм убедена, че ще заплатя за това, но няма да допусна ти да плащаш заедно с мен. Ето защо трябваше да те оставя да избягаш."

Следваха три финални параграфа. В първия заявяваше, че ако чета това писмо, значи тя не е успяла да избяга заедно с мен. Оставила съм я и тя ме разбира. Ако е била убита, значи такава е била цената, която е трябвало да заплати. А ако е заедно с групата „Едисън", не бива да се връщам за нея. Трябва да продължа напред и да намеря Саймън и неговия баща Кит. Нямала представа какво е станало с Кит. Тя се била ровила в папките на групата „Едисън" и била убедена, че те нямат общо с изчезването му.

Съветваше ме винаги да нося медальона си. Спомних си колко бързаше да

ми го върне, когато влязох в Лайл Хаус без него. В писмото не пишеше много за него, само се споменаваше, че той ме предпазва от духовете. Но не беше така. Или може би наистина действа и ако го изгубя, духовете ще ме безпокоят повече, а способностите ми ще излязат извън контрол.

Пишеше и за баща ми. Той не знаел нищо, дори нямал представа, че съм некромант. Така че, ако аз избягам, а тя не успее, трябвало да стоя далеч от него.

И последния параграф. Само три изречения.

„Тя много искаше да си роди дете, Клоуи. А ти си толкова прекрасна, колкото беше и в мечтите и. Целият и свят се въртеше около теб."

Сълзи пареха очите ми, а в душата ми се разгоря онзи болезнен огън, който не стихваше никога. Толкова дълбоко си поех въздух, че цялата потръпнах, сгънах писмото и го мушнах обратно в джоба си.

Бяхме чакали повече от час, когато Лиз дотърча при нас с новината:

- Тя не е мъртва. Леля ти. Добре е.

От вълнението, изписано на лицето и, човек би помислил, че става въпрос за нейната собствена леля. За нея нямаше значение, че леля Лорън бе част от групата, отговорна за убийството и. Искаше само да ме зарадва. Докато гледах грейналото и лице, си казах, че колкото и да се старая да съм добра, никога няма да бъда всеотдайна като Лиз.

Нова грижа прекъсна мислите ми. Какво ли щяха да сторят на леля Лорън, задето ни бе помогнала да избягаме? Задето ги беше предала. Това ми напомни за едно друго предателство. Предателството на Рей.

Бях и се доверила. Препоръчах я на момчетата, убедих ги да я приемат в групата ни, а тя ни бе измамила.

Тъкмо Рей бе настояла, че момчетата няма да се върнат. Тъкмо тя бе предложила да отида при леля Лорън и когато се поколебах, ме бе убедила.

Спомням си нощта, в която тръгнахме, спомням си как лежахме и стискахме очи в креватите си, за да заспим. Тя много се вълнуваше за способностите си, а ни най-малко не се безпокоеше за онова, което ни чака навън. Сега вече знам защо не се е тревожила.

Леля Лорън ми каза, че Рей наистина си мисли, че ми помага. Предателството е като трудната любов - принудила ме е да следвам определената посока с убеждението, че е най - вярната и че аз се инатя и затова не я виждам.

А сега и двете паднаха в капана на групата „Едисън". Щом сиянието на новия и живот избледнее, Рей ще види недостатъците му, ще разбере смисъла им и ще осъзнае истината. Надявах се да не стане така. Молех се те да се държат, да изпълняват онова, което им нареди групата „Едисън" и да ме чакат да се върна. А аз наистина щях да се върна.

Най-после Лиз дойде да ми каже, че д-р Давидоф и неговият екип са се отказали и са решили, че двете с Тори сме се промъкнали през парадния вход и вече сме далеч. Бяха оставили човек, който да наблюдава входа от скривалището си, в случай че Дерек се появи, следвайки оставената от мен следа.

В пет часа сирената изсвири и отбеляза края на работния ден. До пет и половина сградата се опразни. Но ние продължавахме да чакаме. Мина шест, мина седем.

- Навън сигурно се е мръкнало - прошепна Тори и допълзя до мен.

- Смрачило се е, но не се е мръкнало съвсем. Ще почакаме още един час.

Стана осем и ние си тръгнахме.

Промъкнахме се покрай нощния пазач, който седеше в закусвалнята и четеше „Плейбой". Лиз остана при него, за да е сигурна, че няма да ни чуе. Не ни чу.

За щастие тази сутрин двете с Тори се бяхме облекли в тъмни дрехи -Тори носеше морскосин спортен екип с надпис „Американ Ийгъл" и кожено яке, аз бях с джинси и зелена риза. Искаше ми се само да бях взела потопло облекло от това тънко яке. Щом слънцето залезе, стана студено и задуха леден вятър, който сигурно е прекосил реката и идваше право от Канада.

Щом стигнехме склада, нямаше да ни пука от вятъра. Но да се доберем дотам щеше да отнеме много време. Лиз не можеше да открие охраната, оставена от групата „Едисън", ето защо поехме по дългия заобиколен път, като притичвахме от скривалище на скривалище, за да стигнем до истинския сборен пункт - склада, където двете с Рей бяхме чакали Дерек и Саймън.

Както и миналата вечер, на входа висеше катинар, но не беше заключен. Вътре нямаше нищо за крадене, освен ако нямаш купувач, загорял за картонени кашони, щайги и дървени палети. Всички тези непотребни боклуци го правеха идеално скривалище. което означаваше и още нещо - наоколо съществуваха милион скришни местенца, където момчетата биха могли да оставят бележка.

След няколко минути, през които двете се щурахме в тъмнината, аз се предадох.

- Ще трябва да почакаме до сутринта - казах.

Отговор не последва. Озърнах се за Тори.

- Това е моята спирка - заяви тя някъде от лявата ми страна.

- Хм?

- Слизам тук. - Гласът и бе странно безизразен като на човек, който е твърде уморен дори да предаде малко живец на думите си. - Моето приключение, колкото и забавно да беше, свършва тук.

- Трябва да издържиш до сутринта. Ако не намерим някаква бележка от тях, все ще измислим нещо.

- А ако има бележка? Аз исках само да избягам, Клоуи, не да издирвам бащата на Саймън.

- Н-но той ще.

- Ще бъде нашият герой? - В гласа и прозвуча сарказъм. - Ще ни спаси от безумните учени, ще ни излекува и ще ни отведе в страната на чудесата?

Заговорих с по-твърд глас:

- Това може и да не е решение, но тъкмо сега нямаме кой знае колко възможности. Какво ще правиш в противен случай? Ще се върнеш при групата „Едисън" и ще им се извиниш, ще кажеш, че си сгрешила, така ли?

- Ще направя онова, което си бях планирала. Нуждаехме се една от друга, за да избягаме. Но аз не искам нищо друго от теб. Ще ти помогна да намериш бележката, но няма да чакам до сутринта. Прибирам се вкъщи, при татко.

Думите и ме накараха да млъкна, дори само защото се опасявах, че ще изрека нещо, за което после ще съжалявам, като например да я попитам кого точно има предвид. Дали знаеше кой е истинският и баща? Съмнявах се.

- Баща ти. Обикновен човек ли е?

- Разбира се. Той не знае нищо. Но аз ще му разкажа.

- Мислиш ли, че идеята е добра?

- Той ми е баща - рязко отвърна тя. - Когато разбере какво е направила майка ми. Всичко ще се оправи. Двамата с татко страшно се разбираме. Дори по-добре, отколкото те двамата с мама. Едва си говорят. Убедена съм, че все ще са заедно само заради нас, децата.

- Може би трябва да почакаш ден- два. Да видиш какво ще стане.

Тя се засмя.

- И да се присъединя към вашата банда от супер герои? Съжалявам, но имам алергия към неопренови костюми. - Тя се обърна с гръб към мен и маратонките и изскърцаха на бетонния под. - Кажи довиждане на Лиз вместо мен.

- Почакай! - Изух обувката си. - Вземи малко пари.

- Задръж си ги. В плановете ми не влиза да се разплащам с теб.

- Не ми ги връщай. Просто ги вземи.

- Задръж си парите, Клоуи. На теб ще са ти нужни повече, отколкото на мен.

Тя направи няколко крачки и спря. Остана за миг неподвижна, после тихо рече:

- Би могла да дойдеш с мен.

- Трябва да дам инсулина на Саймън.

- Вярно. Добре тогава.

Чаках да чуя нейното „Довиждане", ала до ушите ми долетя единствено шумът от маратонките и, последван от скърцането на вратата, когато излезе навън.

Лиз се върна от поста си и съобщи, че е видяла как Тори си тръгва. Обясних и положението и зачаках да ми се скара. Защо съм я пуснала да си върви? Защо не съм тръгнала след нея? Но Лиз само каза:

- Мисля, че не е искала да се навърта наоколо.

Толкова.

Известно време и двете мълчахме, после Лиз рече:

- Извини ме, задето не ти повярвах. Че съм мъртва.

- Не ти го съобщих подобаващо. Трябваше да измисля по-щадящ начин да ти го кажа.

Седяхме една до друга в мрака върху парчето мукава, което бях довлякла от купчината наблизо. Аз се бях облегнала на една щайга. Бях струпала още няколко касетки около себе си - като укрепление. Като малка, тъмна, студена крепост.

- Че защо им е да ме убиват? - попита Лиз.

Разказах и за експеримента и за генната манипулация, за файла, в който пишеше, че ще ни убият, ако не могат да ни рехабилитират.

- Но аз можех да бъда рехабилитирана - отвърна тя. - Ако ми бяха казали какво става, нямаше да пищя, че виждам полтъргайст.

Щях да вземам уроци, хапчета, каквото и да е.

- Знам.

- Защо тогава? Защо?

Единственият отговор, който можех да и дам бе, че те просто не се

интересуват от нас. Ние сме само субекти в техния експеримент. Опитали са да ни рехабилитират, тъй като все пак не сме животни, но само символично, за да докажат на себе си, че са се опитали да ни спасят.

Те твърдят, че ни убиват, защото сме опасни. Но не им вярвам. Аз не съм опасна. Брейди не е бил опасен. Може би Лиз и Дерек, но те не бяха чудовища. Дерек е искал да остане в Лайл Хаус, за да не нарани някого.

Тези учени тук се правеха на Господ, ала безуспешно, и се страхуваха не, че можем да нараним някого, а защото други хора със свръхестествени способности биха могли да научат за експеримента им. Ето защо убиват неуспешните си субекти и оставят единствено успешните.

Това си мислех. Но не го изрекох на глас.

- Не знам - казах и ние останахме още малко да седим мълчаливо в мрака.

Аз бях тази, която наруши тишината:

- Благодаря ти, Лиз. За всичко. Ако не беше ти, Тори и аз нямаше да можем да избягаме. Затова искам да ти помогна да прекосиш границата.

- Да прекося границата ли?

- Да отидеш на другата страна. Където са духовете. В отвъдното.

- О!

- Не знам защо още си тук. Ти. видя ли нещо? Някаква светлина?

Кратък смях.

- Мисля, че това се случва само във филмите, Клоуи.

- Но нали понякога изчезваш? Къде отиваш?

- Не съм много сигурна. Продължавам да виждам всичко в този свят, но вие не можете да ме видите. Сякаш се намирам от другата страна на силово поле, откъдето ви наблюдавам. Е, предполагам, че са други духове, но те само минават и отминават.

- Откъде идват?

Тя сви рамене.

- Не разговарям с тях. Помислих, че са сенките на други шамани, но. -Тя сведе очи. - Не исках да ги питам. В случай, че не са.

- А сега не можеш ли да ги попиташ? За да разбереш къде трябва да отидеш?

- Добре съм си тук.

- Но.

- Още не. Още не, разбра ли?

- Разбрах.

- Щом намериш Саймън и Дерек, ще отлетя за малко. Искам да посетя баба, да видя как е, както и брат ми, може би и приятелите, и училището. Знам, че няма да могат да ме видят. Но аз искам да ги видя.

Кимнах с глава.

Лиз искаше да си поспя. Затворих очи, за да я успокоя, но нямаше никакъв шанс да подремна. Беше ми много студено, бях много гладна.

Щом тя се измъкна навън, за да пази, аз се протегнах и се обърнах на другата страна. През мукавената си постелка усещах студа на бетона под мен. Тъкмо изпълзях, за да взема още картони, когато отново се появи Лиз.

- Добре, че си будна.

- Какво има? Идва ли някой?

- Не, Тори е. Седнала е пред склада. Просто си седи.

Открих Тори, свита между склада и кофата за отпадъци, загледана в

ръждясалия контейнер. Гледаше и не мигаше.

- Тори? - трябваше да я бутна по рамото, за да ме погледне. - Влез вътре.

Тя ме последва безмълвно. Показах и укреплението, което си бях построила, и тя се настани в него, като се сви по своя си странен начин.

- Какво се е случило? - попитах.

Тя не отговори веднага.

- Обадих се на баща ми. Разказах му всичко. Той ме посъветва да остана там, където съм, щял да дойде и да ме вземе.

- И ти си размислила. Добре. Ние ще.

- Пресякох улицата и отидох да го чакам на отсрещния тротоар -продължи тя, сякаш не бях изрекла и дума. - Стоях в една уличка, за да не може никой да ме види. Колата спря и тъкмо да се покажа, когато се отказах. Все си повтарях, че съм глупава, че съм се въртяла твърде дълго около теб, че съм станала параноичка, но трябваше да го видя със собствените си очи, за да повярвам. Беше неговата кола - на баща ми. Спря точно там, където му бях казала. Позабави се, стъклата бяха вдигнати и вътре не се виждаше нищо. После една от вратите се отвори и. - гласът и утихна. - Беше майка ми.

- Сигурно е прихванала обаждането - предположих аз. - Може да са си разменили колите. Или първа е потеглила с автомобила му, понеже е знаела, че ще очакваш да дойде с него. Той вероятно е пътувал с нейната кола и.

- Скрих се и отново позвъних у дома. Баща ми вдигна слушалката и аз затворих.

- Съжалявам.

Отново последва мълчание. После:

- Няма ли да кажеш „Нали ти казах"?

- Разбира се, че няма.

Тя поклати глава.

- Ти си твърде добра, Клоуи. Не ти правя комплимент. Има добри хора, има и твърде добри. Както и да е, върнах се. - тя бръкна в джоба си и извади нещо - .с храна.

Подаде ми един „Сникърс".

- Благодаря. Мислех, че нямаш пари.

- Нямам. Свих го. - Маратонките и отново изскърцаха по бетона, когато тя се намести по-удобно върху мукавата. - Наблюдавала съм приятелите ми да го правят безброй пъти. Но аз никога. Знаеш ли защо? - не дочака отговора ми и продължи. - Защото се страхувах, че ще ме заловят. Не от магазина или от ченгетата. Не ми пука за тях. Ще ти прочетат едно конско и ще те накарат да платиш. Страхувах се да не разбере майка ми. Да не се разочарова от мен.

Чу се шумно пращене, когато разкъса опаковката на десертчето и си отчупи малко.

- Но сега това няма значение, нали така?

Тя пъхна парченцето в устата си.

След като в стомаха ми вече имаше нещо, пък било то само едно десертче, умората взе превес. Започнах да сънувам, малко след като дрямката ме пребори - кошмари, свързани с момчетата, които не мога да намеря, с госпожа Енрайт, която убива леля Лорън, с Тори, която ме завързва и ме оставя в ръцете на групата „Едисън"...

Събудиха ме някакви гласове.

Скочих на крака с пресъхнало гърло и се заозъртах в мрака за мъжете с пушки.

Тори хъркаше до мен.

- Лиз? - прошепнах.

Отговор не последва. Сигурно патрулира навън.

Помислих, че гласовете са ми се присънили. Но отново ги чух - „пссст-пссст-пссст", твърде слаби, за да различа някоя дума. Наострих уши, ала долових само шумолене като от хартия. Запримигах. Непрогледният мрак се превърна в пейзаж от назъбени канари, струпани на едно място - кашони и касети. Бледата лунна светлина едва- едва си проправяше път през мръсотията, полепнала по стъклата на прозорците.

Усетих полъха на мускусна миризма, мирис на животно. Плъхове? Потреперих.

Звукът отново се появи. Шум на хартия, сякаш вятърът се промушва през сухи листа. Може би беше тъкмо това.

„Сухи листа през април? Когато най-близкото дърво се намира на стотици метри от тук?"

Не, шумът беше като от дух. Като във филм на ужасите, когато се чува само безсловесен шепот, пъплещ надолу по гръбнака, който ти подсказва, че ей сега ще се случи нещо ужасно.

Отърсих се от усещането, станах и протегнах краката си. Потътрих обутите си в маратонки крака по картона малко по-дълго от необходимото с надеждата, че Тори ще се размърда. Не се получи.

Надух бузи и издишах. Досега се справях добре със страховете си и не преставах да действам. Не беше време да заровя главата си в пясъка и да си запуша ушите. Щом като способностите ми са изключително мощни.

„Неконтролируеми. "

Не, не са неконтролируеми. Татко бе казал, че всичко може да се контролира, ако човек има волята и желанието да се научи да го прави.

Шепотът сякаш идваше от съседното помещение. Тръгнах из лабиринта, очертан от кашоните и щайгите. Колкото и да внимавах, все се препъвах и потръпвах при всеки сблъсък.

С всяка крачка шепотът се отдалечаваше от мен. Бях прекосила склада, когато осъзнах, че шумът се отдалечава. Духът ме примамваше.

Спрях и се взрях в тъмнината, изпълнена с картонени кашони, и косата ми настръхна. Шепотът се виеше във въздуха около мен. Обърнах се и се блъснах в купчина касетки. В дланта ми се заби тресчица.

Поех си дълбоко въздух и казах:

- Ис-скаш ли да говориш с мен?

Шепотът утихна. Аз чаках.

- Не? Добре тогава, аз се връщам...

Зад мен се чу тихо хихикане. Извъртях се, отново се блъснах в касетките и устата, носът и очите ми се напълниха с прах. Когато започнах да кихам, хихикането се превърна в кикот.

Виждах достатъчно, за да съм сигурна, че кикотът не идва от човешко същество.

Върнах се по пътя, по който бях дошла.

Шепотът продължи, сега бе току до ухото ми и се превръщаше в гърлено стенание, от което цялата настръхнах.

Спомних си какво беше казал духът на некроманта в Лайл Хаус - че ме е проследил от болницата, където си имал работа с духовете, измъчващи психично болните пациенти. Предполагам, че единствено идиот със садистични наклонности, останал да се рее между двата свята години наред, в преследване на психично болни пациенти - или млади некроманти, - може да реши, че това е приятен начин времето да минава по-бързо.

Стенанието премина в странно нареждане, като скимтене на изтезавани души.

Извърнах се по посока на шума.

- Забавляваш ли се? Познай какво ще ти кажа. Ако продължиш, ще разбереш, че аз съм много по- издръжлива и силна, отколкото си мислиш.

Където и да си, ще те измъкна от там, независимо дали искаш да се покажеш, или не.

Думите ми бяха съвършено ясни - силни и непоклатими, ала духът само презрително изсумтя и продължи да скимти.

Пипнешком стигнах до една щайга, избърсах праха и седнах отгоре и.

- Давам ти последен шанс, преди да те измъкна навън.

Две секунди мълчание. После пак стенание, досами ухото ми. За малко да се катурна от мястото си. Духът се разкикоти. Затворих очи и започнах да го призовавам, като внимавах да не хабя много енергия, в случай че тялото му е някъде наблизо. Сигурно щеше да ми направи удоволствие да го запратя обратно в собствените му разлагащи се останки, но после щях да съжалявам.

Стенанието престана. Изненадана, аз се усмихнах и увеличих напрежението - съвсем леко.

Фигурата започна да се материализира - нисък, закръглен мъж, достатъчно възрастен, за да ми е дядо. Той се извиваше и се гърчеше, сякаш бе в усмирителна жилетка. Напънах се още малко.

Глухо тупване встрани ме накара да подскоча.

- Лиз? - извиках аз. - Тори?

Духът се озъби:

- Пусни ме да си ходя, ти, малка.

Следващото тупване заглуши отвратителното име, с което ме нарече -поне по-голямата част от него. То бе последвано от странен звук на нещо, което се приплъзва.

- Пусни ме, иначе.

Стиснах очи и се напрегнах още малко. Духът изпъхтя и изчезна през стената, сякаш бе изстрелян от люка на космически кораб. Почаках да видя дали ще се върне. Не се върна. Бях го пратила отвъд, в света на духовете. Чудесно.

Трето тупване. Скочих на крака, духът вече бе забравен. Изпълзях покрай струпаните на куп касетки и наострих уши. Тишина.

- Тори? - прошепнах аз. - Лиз?

„Хм, ако не са те, не е много умно да ги викам по име."

Тръгнах покрай купчината и намерих пролука. През нея се виждаше бледият четириъгълник на прозореца. Мръсотията бе размазана, сякаш някой се бе опитал да я изчисти.

Шумът се чу отново. После миризмата ме удари в носа - същият мирис на мускус като в съседното помещение, но десет пъти по-гаден. Пак дочух шум - сякаш малки нокти драскаха по бетона.

Плъхове.

Отдръпнах се и прозорецът се скри зад купчината. После: туп. Вдигнах поглед, ала късно - не успях да видя какво става. Дали някой не хвърляше нещо по прозореца? Да не би да са момчетата, които се опитват да привлекат вниманието ми?

Избързах напред, забравила за плъховете, но тогава зърнах черно петно върху тъмния под, което се придвижеше бавно, сякаш влачи нещо. Това трябва да съм подушила - умряло животно, което плъхът издърпва обратно в дупката си.

Нещо ме перна отгоре по косата, аз изпищях и запуших устата си с длан. Някаква сянка прелетя покрай мен и се удари в прозореца, като издаде познатия вече звук. Когато падна на земята, забелязах, че има тънки крила. Прилеп.

Неясната сянка на пода шляпаше с криле върху бетона и наоколо се чуваше драскане и шумолене. Но нали прилепите летят с помощта на ехолокация? Не би трябвало да се удрят в прозорците.

Освен ако няма бяс.

Най-после прилепът отново полетя. Размаха крила и се залюля във въздуха, сякаш бе още замаян. Литна към тавана, после се обърна и се стрелна право към мен.

Отстъпих назад, подхлъзнах се и паднах с оглушителен трясък на пода, от което ранената ми ръка пламна от болка. Помъчих се да стана, но онова върху което бях стъпила залепна за обувката ми и аз отново се сгромолясах на земята.

На подметката ми имаше нещо слузесто и студено. Аз го издърпах и го вдигнах пред очите си, за да го разгледам на лунната светлина. Нещото, което стисках между двата си пръста, бе разлагащо се крило. Прилепът, който бях видяла, си имаше две крила, така че тук трябваше да има още един, и то мъртъв.

Запратих крилото в другия край на помещението и започнах неистово да бърша ръката в джинсите си. Прилепът отново се спусна към мен. Наведох се, ала единият ми крак се подхлъзна и паднах. Когато се ударих в пода, ме обгърна ужасна смрад, която бе толкова силна, че се задавих. После зърнах прилепа на двайсетина сантиметра от лицето си, оголил зъби, които се белееха в тъмнината.

Светлината стана по-силна, лунните лъчи нахлуха в помещението и аз видях, че това не са зъби, а белите части на разлагащ се череп. Прилепът се разлагаше, едното му око се бе свило, а на мястото на другото зееше черна дупка. По- голямата част от плътта му я нямаше; по него висяха само останки. Прилепът нямаше нито уши, нито нос, само една костелива муцуна. Той отвори уста. Блеснаха редици от малки зъби и той започна да пищи -писукането му бе изкривено и ужасяващо.

Писъците ми се присъединиха към неговите. Нещото започна да се влачи, като се подпираше на изкорубеното си крило. Определено беше прилеп и аз го бях вдигнала от мъртвите.

С очи, вперени в прилепа, който се придвижваше към мен, аз бях забравила за другия, докато той не замаха с криле в лицето ми. Видях, че идва срещу мен, после зърнах хлътналите му очи, кървавите останки от ушите му и костите, стърчащи изпод окапващата козина. Още един прилеп зомби.

Мушнах се сред кашоните. Вдигнах ръце във въздуха, за да се предпазя от прилепа, ала беше късно. Той се блъсна в лицето ми. Тогава изпищях, истински запищях, докато разлагащите се криле ме удряха по главата. Студеното тяло се удари в бузата ми. Малките му нокти се вкопчиха в косата ми.

Помъчих се да го отпъдя. Той се пусна. Понечих да запуша устата си с ръце и усетих, че нещо ме дърпа за ризата. Погледнах надолу и видях, че прилепът се е закачил за нея.

Кожата му бе цяла. Онова, което погрешно бях взела за оголени кости, бяха гърчещи се ларви на мухи.

Запуших уста с едната си ръка да не изпищя. С другата започнах да ги удрям, ала те се бяха заловили здраво, подредените в редици зъби се отваряха и затваряха, а главата му се накланяше на една страна, сякаш се мъчеше да ме види.

- Клоуи? Клоуи! - Лиз се втурна през външната стена. Спря и се вторачи в мен с широко отворени очи. - О, Господи, Боже мой!

- М-махни ги. М-моля те.

Аз се извъртях, като продължавах да удрям с ръка по прилепа. После настъпих другия прилеп и чух болезнено хрущене. Когато се извърнах, онзи, който се бе заловил за мен, падна. Удари се в пода и Лиз блъсна най-горния кашон от купчината, тя се стовари върху него, а трясъкът от падането заглуши ужасяващия шум от чупене на кости.

- Аз-аз-аз.

- Всичко е наред - каза тя и се приближи до мен. - Мъртъв е.

- Н-не. Той е.

Лиз се спря. Погледна надолу към прилепа, който бях стъпкала. Той леко повдигна едното си крило, после отново го отпусна на пода. Крилото внезапно потрепна и прилепът заби нокти в бетона.

Лиз бързо се доближи до един кашон.

- Ще свърша с тази напаст.

- Не - протегнах ръка аз. - Така няма да стане. Той вече е мъртъв.

- Не, не е. Той е. - Тя се наведе, за да го види по-добре и най-сетне

забеляза разлагащото се тяло. Отстъпи назад. - О! О, той е. той е.

- Мъртъв. Вдигнах го от мъртвите.

Тя ме погледна. А изражението и... Опитваше се да го скрие, но аз никога няма да забравя този поглед - удивлението, ужаса, отвращението.

- Ти. - захвана тя. - Ти можеш.

- Стана случайно. Един дух ме преследваше. Аз. аз започнах да го призовавам и сигурно тогава съм събудила и тях.

Крилото на прилепа отново потрепна. Наведох се. Помъчих се да не гледам, но, разбира се, нямаше как да не видя малкото разбито телце върху бетонния под, от което стърчаха кости. А то продължаваше да помръдва, мъчеше се да се изправи, драскаше с нокти по пода, повдигаше смачканата си глава.

Затворих очи и се съсредоточих, за да освободя духа му. След няколко минути дращенето престана. Отворих си очите. Прилепът лежеше неподвижно.

- Какво беше това? Зомби ли? - Лиз се стараеше да говори спокойно, ала гласът и излизаше на пресекулки.

- Нещо такова.

- Ти. Ти можеш да възкресяваш мъртъвци?

Загледах се в размазания прилеп..

- Не бих го нарекла възкресяване.

- А хора? Можеш ли.? - Тя преглътна. - Правиш ли го с хора?

Кимнах с глава.

- Значи това е имала предвид майката на Тори. В Лайл Хаус си вдигнала зомбита.

- Случайно.

„Неконтролируеми способности."

Лиз продължаваше:

- Значи е като. като във филмите? Те са ре-ре. Как се нарича?

- Реанимирани.

Нямах никакво намерение да и казвам истината - че некромантите не реанимират тяло без душа. Само вземат някоя като Лиз и я вкарват обратно в разложения и труп.

Спомних си думите на полудемона, че мога да върна душите на хиляда мъртъвци в техните погребани черупки. Не и бях повярвала. Но сега.

Устата ми се напълни с жлъч. Обърнах се настрана и започнах да плюя.

- Няма нищо - доближи се до мен Лиз. - Ти не си виновна.

Хвърлих поглед към кашона, който тя бе стоварила върху другия прилеп, поех си дълбоко дъх и тръгнах натам. Когато понечих да го преместя, тя каза:

- Мъртъв е. Би трябвало. - млъкна и попита с тих и треперещ глас: - Не

е ли?

- Трябва да се уверя.

Повдигнах кашона.

Прилепът не беше мъртъв. Той беше - не искам да си спомням. До този миг аз бях толкова изплашена, че не можех да се съсредоточа и затова освобождаването на духа на прилепа ми отне. известно време. Но аз го направих. Зарадвах се, че проверих дали още е в тялото. Сега вече можех да се отпусна. или поне така си мислех.

- Трябва да поспиш - каза Лиз, след като бях лежала близо час с отворени очи.

Погледнах към Тори, ала тя продължаваше да хърка - откакто се бях върнала, не бе шавнала.

- Не съм уморена - отвърнах.

- Имаш нужда от почивка. Мога да ти помогна. Навремето помагах на баба да заспива.

Лиз никога не говореше за родителите си, а само за баба си и аз осъзнах колко малко всъщност знаех за нея.

- С баба си ли живееше?

Тя кимна с глава.

- Майката на майка ми. Не познавах баща ми. Баба казваше, че не се е застоял задълго при нас.

Отчитайки, че той вероятно е бил демон, сигурно е станало точно така.

Лиз замълча за миг, после тихо рече:

- Мисля, че е била изнасилена.

- Майка ти ли?

- Подочух нещичко. Неща, които не бяха предназначени за моите уши -баба разказваше на сестрите си, на приятелите, а по-късно и на социалните работници. Казваше, че мама е била доста буйна като млада. Не чак дива, а просто е пушела, пиела е бира и е бягала от училище. После е забременяла и това я е променило. Състарила се. Била потисната. От нещата, които чух, реших, че е била изнасилена.

- Ужасно.

Тя сви краката си в коленете и ги обгърна с ръце.

- На никого не съм го казвала. Не е нещо, което можеш да споделиш. Другите ще те изгледат по странен начин, нали разбираш?

- Аз никога няма да.

- Знам. Затова ти го казах. Както и да е, няколко години всичко беше наред. Живеехме с баба, тя се грижеше за мен, а мама работеше. Но после се случи онова нещо с мама.

В душата си почувствах хлад, щом се сетих за случилото се с моята майка. Беше я блъснала кола, а шофьорът избягал.

- Какво е станало?

- Ченгетата казаха, че е била на парти, напила се и паднала по стълбите. Беше ударила главата си много лошо и когато излезе от болницата, сякаш бе станала съвсем друг човек. Не можеше да работи, затова баба започна работа, а мама си оставаше у дома да ме гледа, но понякога забравяше да ми даде да ям или побесняваше, удряше ме и казваше, че за всичко съм виновна аз. Мисля, че ме винеше, задето не беше

щастлива.

- Сигурна съм, че не е.

- Не го е мислила. Знам. След това плачеше и ми казваше, че съжалява, купуваше ми бонбон. После роди брат ми, започна да взема наркотици и да краде, за което я арестуваха. Но все не влизаше в затвора. Съдът я пращаше в психиатрични клиники. Ето защо в Лайл Хаус бях толкова изплашена.

- Страхувала си се, че ще те изпратят в психиатрия. Трябваше да ти помогна. Аз.

- Нали се опита? Нямаше да има никакво значение. Вече са били решили.

- Тя млъкна за миг. - Мама се опита да ме предупреди. От време на време се появяваше в училище, дрогирана до козирката, бърбореше за разни експерименти и магии и ми казваше, че трябва да се скрия, преди да са ме открили. - Отново замълча. - Май не е била чак толкова луда, а?

- Не, не е била луда. Само се е опитвала да ти помогне.

Тя кимна с глава.

- Добре. Стига сме говорили за това. Трябва да си починеш, за да намериш момчетата. Баба все казваше, че съм способна да приспя всеки. По-добра съм била от всякакви хапчета. Знаеш ли защо?

- Защо?

Тя се ухили.

- Защото мога да ти говоря докато припаднеш. Хайде сега да видим какво да ти разкажа, за да ти доскучае и да заспиш? А, знам какво. За момчета.

За страхотни момчета. Имам цял списък, знаеш ли? Десетте най-секси момчета. Всъщност списъците са два. С по десет имена във всеки, защото исках един за реални момчета - онези, които познавам, - и един за момчета от филми и рок-групи. Не че те не са реални - нали, все пак, са си истински.?

Най-после се унесох и не се събудих, докато ръмжането на камион не ме накара тутакси да подскоча с омекнали колене.

През прозорците нахлуваше светлина. Погледнах часовника си. Осем и половина. От Лиз нямаше и следа. Дали пазеше отвън? Или вече си бе отишла?

Тори продължаваше да спи дълбоко и тихо да похърква.

Разтърсих я.

- Вече е сутрин. Трябва да потърсим бележката.

Тори отвори очи, измърмори, че сигурно няма никаква бележка, че момчетата отдавна са си отишли и че сме се прецакали. Истински слънчев лъч - това е нашата Виктория.

Но след като помърмори недоволно, задето не е задигнала някоя ментова дъвка, четка за коса или нещо за закуска, тя стана да ми помогне.

Бяхме търсили в продължение на около половин час, когато Тори заяви достатъчно силно, та да могат да я чуят и навън:

- Драскачите в този град изглежда разполагат с твърде много време.

Побързах да я попитам:

- Драскачите ли?

Тя махна с ръка към купищата щайги и кашони, струпани наоколо, и аз разбрах какво искаше да каже. Във всяка купчина имаше щайги, надраскани с графити.

- Поне веднъж месечно разкрасяват магазина на баща ми, но никога с такива фантасмагории.

Тя посочи към кашон, останал почти скрит в сенките. Докато повечето носеха обичайните надписи - прякори и символи, - върху този имаше рисунка с черен маркер на тийнейджър с татуировка на бузата - лапа с извадени навън вълчи нокти.

Ухилих се. - Саймън.

А когато Тори удивено ме погледна, казах:

- Това е Саймън.

- О, не. Това е момче с нарисувана лапа на бузата.

- Саймън я е рисувал. Това е един от комиксовите му герои.

- Знаех си.

- Помогни ми да вдигна кашона. Тя не помръдна.

- Защо?

- Защото бележката - и аз повдигнах кашона от едната страна - се намира под него.

- Защо ще пъха .

Естествено, под кашона имаше сгънато листче. Стрелнахме ръце към него. Аз бях първа.

Саймън бе нарисувал три картинки. В горния ляв ъгъл, като поздрав в началото на писмо, имаше един дух. По средата бе нарисуван Арнолд Шварценегер като Терминатора. Най-долу, на мястото на подписа, имаше светкавица, заобиколена от мъгла. До рисунката някой бе надраскал с двусантиметрови букви: „10 СУТР."

Тори я грабна от ръката ми и я обърна на обратната страна.

- Къде е съобщението?

- Ето тук - посочих аз картинките. - В него пише: „Клоуи, аз ще се върна. Саймън."

- Окей, твърде откачено е. И какво означава това? - тя посочи към отбелязаното време.

- Това трябва да е Дерек, който уточнява кога ще се върнат тук.

- Само веднъж на ден?

- Всеки път, когато се промъкват на това място, те рискуват много. Както и да е, времето не е толкова важно. Щом взема бележката, Дерек ще ме надуши. Ще тръгне по следите ми.

Тя сбърчи нос.

- Като куче ли?

- Страхотно, нали?

- Ъъъ, не толкова - направи физиономия тя. - Значи не са се шегували като казваха, че той е върколак? Това обяснява много неща, не мислиш ли?

Вдигнах рамене и погледнах часовника си.

- Остава ни малко повече от час, така че. - изругах през зъби, при което Тори повдигна вежди, уж изненадана.

- Не можем да позволим на момчетата да се върнат на това място -казах, - не и с пазача на групата „Едисън" отпред.

Нямаше пазач от групата „Едисън". Имаше цели двама. Изпратих Лиз да провери всички възможни входове. Тя се върна и съобщи за четири: главния вход, предната врата за доставки, задната врата за доставки и цялата ограда.

Съмнявах се, че Дерек отново ще се покатери през оградата. Така всички щяха да го видят. Ако бях на негово място, щях да използвам същия вход, който групата „Едисън" използва вчера - задната врата.

Но пък познавах Дерек достатъчно добре, за да призная, че не го познавам добре и не мога да прозра със сигурност неговата стратегия. Трябваше да се разделим и да наблюдаваме и трите входа.

Налагаше се да съм близо до Лиз, за да общувам с нея. Което означаваше, че Тори щеше да пази задния. Оставаше само да се моля Тори наистина да си отваря очите на четири.

В девет и половина вече бяхме заели позиции. Дворът на фабриката се намираше в края на жилищен квартал - район със стари къщи, на две преки от Лайл Хаус. Двамата с Дерек бяхме минали по този път в събота вечерта, когато избягахме, и аз още помнех разположението на сградите. Шосето вървеше в посока север-юг, а дворът на фабриката се простираше откъм южната му част.

Аз стоях срещу фабриката от другата страна на улицата, зад една от крайните къщи. В къщата нямаше никой - автомобилната алея бе пуста, а прозорците не светеха.

Приклекнах зад една барака, за да наблюдавам предния вход за доставки, готова да подсвирна с уста веднага щом зърна момчетата. В десет без петнайсет един спортен автомобил мина пред фабриката с бавна скорост: беше същото превозно средство, от което двамата с Дерек бяхме избягали в събота вечерта.

Когато минаваше покрай мен, забелязах, че зад волана седи Майк. До него бе майката на Тори - тя гледаше през страничното стъкло. Спортната кола продължи до ъгъла, направи десен завой и се отправи към задната част на двора.

Почаках да изчезне от погледа ми и се изправих. Когато тръгнах, над мен се извиси някаква сянка. Свих ръцете си в юмруци, ала преди да успея да се обърна, две ръце ме сграбчиха изотзад, едната запуши устата ми, другата ме стисна за кръста и ме издърпа зад бараката.

- Аз съм - изръмжа дълбок нисък глас.

Ръцете се отпуснаха и аз се обърнах. Пред мен стоеше Дерек с всичките си сто осемдесет и нещо сантиметра височина. Може би поради вълнението, че отново го виждам, но ми се стори, че изглежда по-добре от преди. Тъмната му коса бе все така дълга и тънка, а лицето му бе нашарено от акне. Но той изглеждаше... по-добре.

- Толкова се радвам да те видя - казах аз и му се ухилих.

Сумтенето му показа, че не е нужно и той да споделя моите чувства. Може би трябваше да се почувствам малко разочарована, ала ми олекна на душата и ми беше все едно. В този миг ръмжането на Дерек изразяваше много повече, отколкото каквато и да е усмивка.

- Толкова се радвам...

- Разбрах - отвърна той. - Престани да подскачаш, Клоуи. Ще те забележат.

- Няма ги. Затова. - погледнах зад него и усмивката ми се стопи. -Къде е Саймън? Добре е, нали? - бръкнах в джоба си да извадя инсулина. -Знам, че има нужда от това. Беше.

- Това е резервната писалка. Неговата си е в джоба му.

- О! Добре. Мммм, добре. И къде.?

- Отзад. Надуших миризмата на Тори и си помислих, че е капан, така че.

- Тори! Майка и... колата. Трябва да я предупредим.

- Какво?

Аз хукнах и му махнах с ръка да ме последва. Прекосих двора, като се стрелках от едно прикритие към друго, устремена натам, накъдето се бе отправил спортният автомобил. Дерек се мъчеше да не изостава, а резкият му шепот „Клоуи, върни се!" се смесваше с по-грубите ругатни, излизащи от устата му, когато скривалищата, които избирах бяха твърде малки за него.

Накрая, щом се втурнах покрай плета, той ме хвана за яката на якето и ме вдигна във въздуха, оставяйки ме да вися като някое безпомощно пале.

- Знам по-добър път. Тук съм от два дни и докато ви чаках, огледах наоколо. - Той ме пусна долу, ала продължи да ме държи за яката и аз не можех да стана. - Какво е това за Тори и майка и?

- Нямаме време. Лиз. Имаме нужда от Лиз.

- Лиз е жива?

Поколебах се, като си спомних колко много му липсваше.

- Не. Имах предвид. нейния дух. С право подозирах, че е мъртва. Но тя ми помага и ние се нуждаем от нея, за да оглежда пътя пред нас.

Откопчих се от него и се шмугнах в един процеп в плета. Проврях се на една страна и надникнах от другата страна. Лиз стоеше по средата на шосето две преки по-надолу. Подсвирнах с уста, като смятах, че това е достатъчно, за да ме чуе, ала Дерек въздъхна, мушна пръсти в устата си и изсвири толкова пронизително, че обиците на ушите ми се разлюляха. Не успях да разбера дали Лиз го е чула, защото той ме накара да приклекна, в случай че е привлякъл нечие друго внимание. След миг ми позволи да надникна иззад плета.

- Идва - казах аз.

Дерек кимна с глава. Огледа двора около нас, за да се увери, че никой не ни е видял.

- Нали искаше ти да водиш? - попитах. - Тогава води. Тя ще ни настигне.

Той не помръдна. Понечих да тръгна, но той ме дръпна за ръкава.

- Трябва да знам къде отивам.

- Двама пазачи от групата „Едисън" скришом наблюдават двора.

- Групата „Едисън"?

- Както и майката на Тори, плюс мъжът, който в събота вечер стреля по теб. Но майката на Тори е най- опасна.

- Майката на Тори ли? Групата „Едисън"? Какво. ?

- Дерек?

- Какво?

Вдигнах очи и срещнах погледа му.

- Вярваш ли ми?

Честно казано, нямах представа какъв ще бъде отговорът му, ала той без колебание изръмжа:

- Разбира се.

- В такъв случай, да, знам, че искаш още подробности. Но нямаме време. Не и ако Саймън е някъде там, а майката на Тори е по следите ни. Тя е вещица и не се бои да използва магии. Това достатъчно ли ти е?

Той погледна към отсрещния край на двора. Може би наистина ми вярваше, но тъй като не знаеше всички факти, Дерек се чувстваше със завързани очи и ръце.

- Стой зад мен - каза той и ние тръгнахме.

Лиз избързваше напред, оглеждаше пътя, а после ни подсвирваше да продължаваме. Начинът, по който Дерек бе изкривил уста, ми подсказваше, че не е никак доволен. което до известна степен бе нормално за него, така че не му обърнах внимание.

Спортният автомобил бе свърнал по един път зад фабриката. Покрай пътя се точеха малки промишлени сгради, повечето от които бяха струпани в дъното, от където влязохме с групата „Едисън" вчера, а сега там ни чакаше Тори. В тази посока се бе запътил и автомобилът.

Намирахме се все още в жилищния квартал северно от двора на фабриката - стояхме зад някакъв микробус в самия край на квартала. Надникнахме иззад него и зърнахме спортния автомобил, паркиран зад друго превозно средство. Майката на Тори, Майк и оплешивяващият шофьор стояха до него и разговаряха.

- Къде е Саймън? - попитах.

- От другата им страна. А Тори?

- Оставих я ей там... - посочих с ръка. - Мина отзад, за да наблюдава задния вход. Да се надяваме, че е залегнала и няма да я видят.

- Ако ставаше дума за теб - да. Но Тори? - последва присмехулно пръхтене.

Комплиментът му щеше да сгрее душата ми, ако не знаех, че Дерек смята Тори за една идея по- интелигентна от планктон.

- Можем да пресечем шосето и да притичаме през съседния двор -предложих аз. - После ще заобиколим.

Когато пак се разшавах, Дерек отново ме хвана над лакътя - ако продължаваше в същия дух, скоро щеше да ме боли колкото и наранената ми ръка.

- Куче - каза той и се обърна към оградения двор. - И преди си беше там.

В очакване да зърна как някой доберман пръска лиги зад оградата, аз също погледнах натам и очите ми се спряха върху малка къделя от бяла козина - беше от кученцата, които жените носят в чантичките си. Дори не лаеше, само се пулеше насреща ни и подскачаше на мястото си.

- Господи! Ама, че убиец! - Вдигнах поглед към Дерек. - Рискът е голям, но мисля, че можеш да го пребориш.

Той ми метна втренчен поглед.

- Това не е.

Вятърът промени посоката си и кучето се наежи. Дерек изруга и ме дръпна назад. Кучето нададе нисък, пронизителен вой. После сякаш полудя -заподскача, заизвива се и бясно залая, валмото бяла козина се хвърляше и яростно се удряше в оградата.

Дерек ме издърпа зад микробуса. Сега кучето не ни виждаше, но продължаваше да лае и да се зъби, а телената ограда звънтеше при всеки негов удар.

- Надуши ме - каза Дерек. - Надуши върколака.

- Винаги ли става така?

Той поклати глава.

- Преди само ги изнервях. Обикновено се вторачваха, понякога лаеха. Но сега? - Посочи към източника на данданията. - Ще се заема. Трябва да го накараме да млъкне.

- Аз ще. Почакай. Лиз!

Тя вече тичаше към нас.

- Можеш ли да отвлечеш вниманието на това куче? - попитах я аз. -Струва ми се, че иска да потича след някоя пръчка.

Тя смръщи вежди. После се усмихна.

- Да. Мога.

- Да потича след някоя пръчка ли? - прошепна Дерек, когато тя отлетя.

- Какво. ?

Дръпнах го към края на микробуса и посочих. Там, от другата страна на оградата, една пръчка се вдигна сама, после се люшна във въздуха. Лиз я размахваше в ръка, ала Дерек не виждаше тялото и - само пръчката. Кучето я видя как литна надалеч, обърна се назад към оградата и отново залая и заподскача. Лиз отново взе пръчката и потупа с нея кучето по гърба. Щом привлече вниманието му, тя я захвърли. Този път кучето хукна да я гони.

Вдигнах поглед към Дерек, който се бе вторачил в палето.

- Помниш ли какво си мислеше Лиз - че в нея има полтъргайст? Оказа се, че самата тя е полтъргайст. Полудемон, който има способността да движи

предметите със силата на мисълта си - телекинеза.

- Хм.

Той се обърна и отново се загледа в кучето, като бавно поклащаше глава, сякаш се чудеше защо сам не се е сетил. Вероятно защото не е знаел, че полудемоните могат да упражняват телекинеза, но нима това е извинение за Дерек?

- Чисто е! - извика Лиз. - И на кучето взе да му доскучава!

Двамата с Дерек прекосихме улицата. Насочихме се към страничния път от другата страна, който водеше към промишлените сгради в съседство с фабриката. Той спря.

- Тори - каза Дерек.

Надникнах покрай него.

- Къде? Не виждам...

Забелязах, че той вдигна лицето си срещу вятъра.

- Не я виждам, надушвам я.

Той кимна с глава и ме отведе до една стена, където се бе притаила Тори.

- Ние сме - прошепнах аз.

Тя зърна Дерек и дори не го поздрави, а надникна зад него.

- Къде е Саймън?

- Той.

- Добре ли е? Защо не е тук? - попита и се вторачи в Дерек. - Къде си го оставил?

- Припадна в една уличка - намръщи се Дерек. - Но не помня коя точно.

- Шегува се - обясних аз, преди Тори да се разфучи.

- Трябва да вървим - каза Дерек и посочи с пръст към Тори. - Ти отговаряш за нея.

- Моля? - обади се Тори. Дерек дори не я погледна.

- Гледай да не изостава. И да мълчи. ***

Щом тръгнахме, Лиз се появи и ми съобщи, че групата „Едисън" е в двора на фабриката и пак се промъква към задния вход. Намерихме мястото, където Дерек бе оставил Саймън - зад една сграда с избелял надпис „Продава се" на закованите с дъски прозорци.

- Е, къде е? - попита Тори.

- Хм. Сигурно е скъсал веригата си.

- Иска да каже, че Саймън е голямо момче и е свободен да ходи където си поиска.

Обърнах се към Дерек.

- Можеш ли да хванеш следата му?

- Да.

Той приклекна. Не беше същото като да лази, душейки по земята, но Тори го загледа удивено.

- Моля те, кажи ми, че не прави онова, което си мисля - каза тя.

Дерек се намръщи - не на Тори, а на мен.

- Дано да имаш добро обяснение за това - рече той и хвърли поглед към нея.

- Всъщност нямам - измърморих аз.

Той си пое дълбоко дъх и скочи на крака.

- Стойте тук.

Тори почака той да изчезне от погледа и и потръпна.

- Добре, де. Дерек винаги ми е бил странен, но тези вълчи маниери са направо зловещи. Е, предполагам, че на него му приляга. Зловещо момче със зловеща сила.

- Аз пък си мислех, че изглежда доста добре.

Тя се вторачи в мен.

- Какво пък? Така е. Вероятно защото промените в него вече са започнали, а и не е толкова стресиран, както беше в Лайл Хаус. Това със сигурност помага.

- Знаеш ли какво със сигурност ще му помогне? Малко шампоан. А също дезодорант.

Вдигнах ръка, за да я прекъсна.

- Миришеше си добре, така че не започвай пак. Убедена съм, че си е взел дезодорант и че той за първи път действа. Колкото до къпането, трудно ще се намери душ на улицата, а и ние скоро няма да изглеждаме много по-добре.

- Само казвам.

- Нима си мислиш, че той не знае какви ги говориш? Новините летят бързо, пък и той не е никак глупав.

Дерек напълно осъзнаваше какво впечатление прави на околните. Когато бяхме в Лайл Хаус, той си вземаше душ два пъти на ден и въпреки това не можеше да отмие специфичната миризма на пубертета.

Тя се върна, за да следи за Саймън. Аз останах на мястото си, три метра по-назад, добре скрита в храстите, да държа под око нея и отсрещния ъгъл в очакване на.

Леко потупване по рамото ме накара да подскоча.

- Все тъй плашлива, а?

Обърнах се назад и видях Саймън, а зад него Дерек.

Саймън се хилеше - толкова обичайно за него, колкото е мръщенето за Дерек.

- Чух, че си получила съобщението ми.

Измъкнах го и го размахах във въздуха.

Той дръпна листа от ръката ми и го мушна в джоба на якето ми. Хвана я, затърка с палец кокалчетата на пръстите ми и аз въздъхнах от облекчение, че го виждам, че най- после ги виждам и двамата след толкова тревоги и кошмари.

Ако бях по-смела, щях да ги прегърна. Но вместо това казах:

- Много се радвам, че ни открихте - и гласът ми секна.

Саймън ме стисна за ръката. Наведе се към ухото ми и прошепна:

- Аз.

Но после настръхна и вдигна глава.

- Хей, Саймън - обади се зад мен Тори.

- Какво прави тя тук?

Дерек ме ръгна с пръст.

- Попитай нея. Аз не получих отговор.

- Дълга история - отвърнах.

- Тогава ще се наложи да почака - заяви Дерек. - Трябва да се махаме от тук.

Саймън ми прошепна:

- Наред ли е всичко?

- Не - отвърна Тори. - Отвлякох я и я принудих да избяга с мен.

Използвах я като щит срещу мъжете с пушки и тъкмо се канех да я удуша и да захвърля трупа и някъде тук, за да заблудя преследвачите. Но се появихте вие и осуетихте злонамерените ми планове. Късметлии. Отново ще освободите Клоуи и пак ще спечелите нейната вечна благодарност.

- Вечна благодарност ли? - погледна ме Саймън. - Страхотно.

Това върви ли с доживотно робство? Ако е така, обичам яйца на очи.

Усмихнах се.

- Ще го запомня.

- Стига сте дрънкали - обади се Дерек. - Тръгвайте.

Във филмовата версия на бягството, щяхме да попаднем право в капана. Всички са пленени. с изключение на мен, главната героиня. Аз съм достатъчно умна, за да не допусна да ме заловят и да съставя дързък план за освобождаването на моите приятели. Но няма да е никак лесно. Или безшумно. С помощта на магия Тори и Саймън взривяват цял блок. Дерек запраща няколко камиона срещу преследвачите ни. Аз вдигам на крак цял взвод зомбита от близкото гробище.

Обаче колкото и страхотно да изглежда всичко това на големия екран, в момента предпочитах едно тихичко бягство. И точно това направихме. Хората от „Едисън" така и не напуснаха двора на фабриката.

Извървяхме няколко километра. Когато се отдалечихме на достатъчно

разстояние от фабриката, за да престанем да се спотайваме, Дерек ни отведе в търговската част от другата страна на квартала, където четирима тийнейджъри в обикновен учебен ден няма да изглеждат не намясто.

- Момчета, знам, че подобна тайнственост ви се нрави - каза Тори накрая, - но не може ли най - после да си хванем такси?

Дерек поклати глава.

Аз се прокашлях.

- С такси е рисковано, но ако има по-кратък път, краката ми със сигурност ще бъдат много доволни.

Дерек неочаквано спря. Аз се блъснах в него и това не беше първият път, откакто той бе настоял да върви пред мен. През целия път се препъвах в краката му и мънках извинения. Щом забавех крачка, за да му дам малко преднина, той тутакси ми се сопваше да не изоставам.

- Почти стигнахме - каза Саймън.

Той беше до мен - вървеше плътно край бордюра и не се откъсваше от Дерек. В нормални условия никога нямаше да се оплаквам от близостта на Саймън, но в случая имах странното усещане, че съм обградена.

Когато отново тръгнахме, понечих да поизостана и да вървя до Тори, която се влачеше на опашката, ала Саймън ме подхвана за лакътя и ме бутна обратно на мястото ми.

- Добре, де - казах аз. - Какво става? Защо сте ми препречили пътя?

- Пазят те - обади се Тори. - Предпазват те от големия лош свят.

Момчетата не отговориха. Каквато и да бе причината, те не ми я казваха. Още не.

Крайната ни цел беше изоставена индустриална сграда в същия квартал, толкова порутена, че дори бандитите и бездомниците избягваха да се навъртат около нея.

Тъкмо се канехме да влезем, когато се появи Лиз. Тя стоеше на мястото на липсващата входна врата, сякаш не можеше да прекрачи прага. Попитах я дали няма някоя магия, която да и пречи да влезе, но тя отрече и каза, че иска да поговори с мен. Махнах с ръка на Дерек и Саймън да продължат, и им казах, че ще остана да поговоря с Лиз.

Откакто срещнахме момчетата, тя не се бе появявала. Сега приклекна на мръсната земя до постройката и дръпна чорапите си нагоре - единия зелен, а другия оранжев.

- Знаеш ли, аз наистина обичах тези чорапи, но ако още един ден ги видя на краката си, ще се наложи да ходя боса цяла вечност.

Понечи да се усмихне, ала не успя и се отказа.

- Отлитам. Ти вече нямаш нужда от мен.

- Не, аз. искам да кажа, щом това е желанието ти, разбира се, но.

- Не прозвуча, както трябва. Аз просто. - Тя вдигна крак във въздуха и отново оправи чорапа си. - Трябва да вървя. Но ще се върна.

- Не нося блузата ти със себе си. Трябва да си определим сборен пункт или нещо подобно.

Тя се засмя, този път искрено.

- Никакви сборни пунктове повече. Аз ще те открия. Винаги те намирам. Просто. може да отнеме известно време. Трябва да свърша някои неща. А ти. - Тя погледна към сградата и тъгата в очите и прониза сърцето ми. - И ти имаш работа. Заедно с останалите.

- Лиз, аз.

- Всичко е наред. Ти си върши работата, а аз ще те намеря.

- Ще ми липсваш.

Тя протегна ръка и мога да се закълна, че усетих пръстите и да докосват моите.

- Много си сладка, Клоуи. Не се тревожи за мен. Ще се върна.

И изчезна.

Другите ме чакаха вътре до входа. Тръгнахме през отломките в здрача, строени в индийска нишка зад Дерек.

Докато вървяхме, косата ми настръхна, а тилът ми започна силно да пулсира. Забавих крачка. Сега пък Тори се блъсна в мен.

- Хайде, мърдай - настоя тя. - О, сетих се. Клоуи се бои от тъмното. Саймън, хвани я за ръка, или...

- Престани. - Саймън я подмина и застана до мен. - Добре ли си?

- Има. тук има нещо. Усещам го.

- Духове ли?

- Не мисля. Същото усещах и в подземието на Лайл Хаус.

Дерек изруга.

Обърнах се към него да го видя в тъмнината.

- Какво?

- Има труп.

- Моля? - възкликна Саймън, а Тори повтори думата с писклив глас.

- Тук някъде има труп. Надуших го вчера, когато двамата с теб се настанявахме.

- И не си направи труда да ми кажеш? - попита Саймън.

- Труп е. Умрял е отдавна. Някакъв бездомник. Като изключим това, мястото е много удобно.

- Удобно? Тъмно като в рог, пълно с боклуци, трупове на мъртъвци и плъхове. Добре си го избрал, брат ми.

- Плъхове ли? - ужасих се аз, като си спомних за прилепите.

- Страхотно - измърмори Тори. - Тя се страхува и от плъхове.

- Докато аз съм тук, те няма да се покажат - успокои ни Дерек.

Не ме притесняваха живите плъхове.

Той продължи:

- Не се сетих за трупа. Клоуи? Проблем ли е?

Да, беше проблем. Трябваше да кажа и за прилепите, как случайно ги бях вдигнала от мъртвите, докато се занимавах с онзи дух. Но като видях колко са изморени и с какво нетърпение очакваха да намерим място, където да си починем и да поговорим, да им разкажа всичко, което знам, се отказах. Щях да се справя. Докато не се опитам да призова духа на Лиз, нямаше да вдигна и този труп тук вътре.

Това им казах.

- Но близостта му те безпокои - рече Саймън. - Трябва да.

- Убедена съм, че не е толкова лесно да се намери безопасно място -заявих аз и се усмихнах пресилено. - Ще е интересно преживяване. Трябва да се науча да разпознавам това усещане.

- Да, разбира се - обади се Тори. - Клоуи ще се учи от него. Никога ли не се отказваш? Ти си като напереното зайче от рекламата за батерии.

Саймън се обърна към нея да я скастри, но Дерек ни направи знак с ръка, че трябва да продължим.

Стигнахме до една стая в средата на сградата, в която нямаше прозорци. Дерек запали фенера. Той хвърляше достатъчно светлина, за да огледаме наоколо. По-рано през деня момчетата бяха донесли отнякъде касетки за сядане и бяха постлали вестници върху мръсния под. Зад касетките, сложени до прилежно сгънати евтини одеяла, бяха скрити две чисто нови раници. Е, не беше като в „Хилтън", нито дори като в Лайл Хаус, но бе много по-добре от мястото, където прекарахме миналата нощ.

Щом седнахме, Дерек извади от джоба си пълна шепа с енергийни шоколадови блокчета и ми подаде едно.

- О, да, сигурно умирате от глад - и Саймън бръкна в джобовете си. -Мога да ви предложа една натъртена ябълка и един кафяв банан. Както неколкократно повторих на един човек, павилионите не са място, откъдето можеш да си купиш пресни плодове.

- Но във всички случаи са подобри от десертчетата. Поне за теб, Саймън.

Дерек подаде едно блокче и на Тори.

- Защото ти не можеш да ги ядеш, нали? - попитах. - Което ми напомня. - Извадих инсулина. - Дерек ми каза, че това са ти резервите.

- Страшната ми тайна е разкрита.

- Не знаех, че е тайна.

- Всъщност не. Просто не го разгласявам.

С други думи, ако децата знаеха, че той има хронично заболяване, щяха да се отнасят с него по различен начин. Той контролираше състоянието си, така че нямаше нужда останалите да знаят.

- Запаси ли? - поинтересува се Тори. - Искаш да кажеш, че нямаш чак такава нужда от инсулина, който ти носим?

- Очевидно няма - измърморих аз.

Саймън гледаше смутено ту нея, ту мен, а после кимна с разбиране.

- Вие сте мислели.

- Че ако не си вземеш лекарството през следващите двайсет и четири часа, ще умреш? - додадох аз. - Не точно, но нещо от този род. Приложиха ни номера „с неговата опасна болест, ако не си вземе лекарството, ще умре". Очевидно той все още сработва.

- Май ви разочаровах, а?

- Без майтап. И ето ни тук в очакване да те открием минути преди смъртта ти. А я се виж! Ти дори не се задъхваш.

- Добре тогава. Спешен медицински случай, втори дубъл.

Той скочи на крака, залитна, катурна се на една страна и едва-едва повдигна глава.

- Клоуи? Ти ли си? - закашля се той. - Носиш ли ми инсулина?

Аз го поставих в протегнатата му ръка.

- Ти спаси живота ми - каза той. - Как ще ти се отплатя?

- Доживотно робство ми звучи добре. Обичам бъркани яйца.

Той държеше в ръка парченце плод.

- Няма ли да ги замениш за натъртена ябълка?

Засмях се.

- Вие, хора, сте много странни - обади се Тори.

Саймън седна на щайгата до мен.

- Такива сме. Ужасно странни и страшно скучни. Популярността ти се сгромолясва от самия факт, че си близо до нас. Тогава защо не.

- Клоуи? - прекъсна го Дерек. - Как е ръката ти?

- Нейната.? - Саймън изруга под носа си. - Престани да ме засенчваш.

Първо храната. Сега пък ръката и. - Обърна се към мен. - Как е тя?

- Добре е. Зашита и превързана.

- Трябва да я погледнем - каза Дерек.

Саймън ми помогна да си съблека якето.

- Само тази дреха ли носиш? - попита Дерек. - Къде ти е пуловерът?

- Нямахме възможност да си вземем дрехи. Имам пари. Ще си купя един пуловер.

- Два - намеси се Саймън. - Щом слънцето залезе, става доста студено. Снощи сигурно си станала на ледена шушулка.

Свих рамене.

- Мислех си за друго.

- За леля си и за Рей - обясни Тори.

- И д-до това ще стигнем - казах аз, когато Саймън хвърли поглед към мен. - Имаме много да си разказваме. Вие сте първи, момчета.

- Тогава да започнем от самото начало - захвана Дерек и се настани удобно на щайгата си. - Последния път, когато те видяхме, двете с Рей тичахте към склада. Ние отвлякохме вниманието на преследвачите и избягахме, но после известно време не можехме да се върнем, защото се страхувахме да не ни видят. Когато накрая отидохме там, вас ви нямаше.

- Рей ме убеди да си тръгнем. -

Рей ми беше казала, че когато останала насаме със Саймън, той изобщо не споменал името ми, а се тревожел само за брат си. Сега вече знаех, че това не е било истина - сигурно е била наясно, че от думите и ще се почувствам зле - толкова зле, че ще тръгна с нея и сега се чувствах засрамена, задето се бях подвела. - Тя. каза ми някои неща. Убеди ме да тръгнем и да потърсим леля Лорън, за да прегледа ръката ми, а после.

Разказах им за последните два дни, за нещата, които се бяха случили и за които бях разбрала. Когато най- после свърших, всички мълчаха, дори Тори.

- Значи Брейди и Лиз са мъртви - бавно изрече Саймън. - Предполагам, че и другото момиче също е мъртво - онова, което са извели от дома преди време.

- Амбър - каза Тори. - Казваше се Амбър.

Кимнах с глава.

- Името и беше в списъка. Имената и на тримата бяха там.

Отново последва мълчание.

- Рей и леля Лорън са още там - напомних най-после аз. - Знам, че Рей ни предаде и че леля ми е една от тях, но. Трябва да ги освободя. Не очаквам някой от вас да ми помогне.

- Права си - рече Саймън. - Рей ни измами, но не заслужава да умре заради това?

- Знам, че няма да можем да ги спасим сами.

Погледнах крадешком към Дерек. Той кимна с глава и аз почувствах разочарование, сякаш съм се надявала да заяви, че ще се справим. Но, разбира се, той имаше право.

Нямаше да можем.

- Само да намерим баща ти и аз ще се върна - казах. - Сега поне знаем защо е избягал от там и ви е взел със себе си.

- Защото се е оказало, че да прилагат генно инженерство върху сина му не е добра идея?

В гласа на Саймън имаше горчивина, която ме удиви. Тази мисъл не ми беше хрумвала. През цялото време бях приемала бащата на Саймън като „добрия". Само че и той, както и останалите родители, бе включил сина си в експеримента.

- Опитвали са се да направят каквото е нужно - казах аз, като имах предвид писмото на леля ми. - Мислили са, че ще облекчат живота ни. Групата „Едисън" им е продала тази мечта и когато нещата са се объркали, баща ти си е тръгнал. И леля Лорън се опита. - Докоснах писмото в джоба си. - Само че твърде късно.

- А родителите на някои от нас дори не съжаляват за стореното - обади се Тори. - Нечии майки се оказаха злобни кучки. Но сега поне никой не може да каже, че не постъпих честно. - Тя обели и последното парченце от блокчето си. - Няма да се вържа на тези приказки, че сме безуспешен експеримент. Целта им е била да засилят свръхестествените ни способности. Ние сме плод на техните усилия. Сега искат просто да ни научат да направляваме тези свои сили.

- Върни се да им го кажеш - посъветва я Саймън.

- Ами ти? - махна с ръка Тори. - Способностите ти са си наред. В Лайл Хаус дори не те привикваха на консултации.

- Саймън не е в списъка. Смятат, че с него са имали успех.

- Каквото и да означава това - размърда се на мястото си Саймън. -

Така наречените успешни експерименти нямат кой знае какви способности, но е възможно още да не са довели нещата докрай. Когато това стане, ще се сблъскам със същите проблеми.

Тори кимна с глава.

- Бомба със закъснител.

Нещо подобно бе казал и полудемонът.

Не бях им споменала за полудемона. Това само ненужно щеше да усложни историята и бе идеална възможност за Дерек да ме упрекне колко глупаво съм постъпила като съм я слушала. Ами онова, което каза - да се върна и да я освободя? Не исках да се замислям в момента. Ако наистина се върнем, ще намерим бащата на Саймън и той ще ни посъветва как да спрем групата „Едисън", без да освобождаваме демони.

- Баща ми ще попълни празнотите - каза Саймън.

- Страхотно! - възкликна Тори. - Ще освободим лелята на Клоуи и Рей, ще получим отговори на всички въпроси. трябва само да намерим изчезналия ти баща. И как върви търсенето? - Тя се огледа. - Не много добре, както виждам.

В очите на Саймън проблесна гняв, ала след няколко премигвания изчезна.

- Работим по въпроса.

- Как?

- После ще разбереш - отвърна Дерек. - Но първо трябва да намерим топли дрехи за Клоуи...

- Клоуи, Клоуи, Клоуи. Престанете да се тревожите за бедната малка

Клоуи. Още не е замръзнала. Ами баща ви? Имате ли някакви следи? Някакви указания?

- Още не - каза Саймън.

- Какво правихте през последните два дни?

Гневът му се възпламени отново и този път той не го скри, а се обърна към нея с такава бързина, че тя се сви и отстъпи назад.

- Използвахме всеки миг да постигнем три неща: да оцелеем, да намерим Клоуи и да открием баща ни. Ами ти какво правеше?

- Бях заключена.

- И какво от това? Нима това спря Клоуи? Нещо да добавиш, Тори? Да си открила нещо? Или просто си се възползвала от нейното бягство?

- Тори ми помогна - обадих се аз. - Без нея.

Тя рязко се извърна с лице към мен.

- Не смей да ме защитаваш, Клоуи Сондърс!

Мълчание. След малко Дерек рече:

- Къде да те отведем, Тори? При баба ти и дядо ти? При някоя приятелка? Сега си навън и си в безопасност, а аз съм сигурен, че има къде да отидеш.

- Нямам.

Понечих да им кажа какво се случи с баща и, ала тя ме спря с поглед.

- Няма къде да отиде - обясних. -Както и аз.

- Все имаш някого - продължи Дерек, - може и да не е в Бъфалоу, но ние ще ти купим билет за автобуса.

- За предпочитане такъв, който заминава веднага, нали? - попита тя. -Никъде няма да ходя. Ставам част от малката ви група от деца герои, които търсят своя Супертатко.

Саймън и Дерек се спогледаха.

- Не - отвърна Дерек.

- Не? Извинявай, но не аз ви издадох, а Рей. Аз помогнах на Клоуи.

- Рей ли я измъчваше в Лайл Хаус?

- Измъчвала? - презрително сумтене. - Не съм...

- Правеше всичко възможно, за да изгонят Клоуи от дома - заяви Саймън.

- А когато не успя, се опита да я убиеш.

- Да я убия ли? - Тори стисна устни. - Аз не съм като майка си. Не

смей да ме обвиняваш.

- Подмами я в подземието - продължи Дерек. - Удари я с тухла по главата, завърза я и и запуши устата, после я заключи вътре. Въобще разтревожи ли се дали тя е добре? Провери ли дали не си и строшила черепа?

Тори понечи да отрече, но по ужаса в очите и разбрах, че подобна възможност изобщо не и беше хрумвала.

- Дерек - казах аз. - Не мисля, че.

- Не, тя не мисли. Можеше да те убие с онази тухла, да те задуши, когато ти запуши устата, да ти причини сърдечен удар от ужас, да не споменавам какво щеше да стане, ако не бе успяла да се освободиш от въжетата. Само след два дни можеше да умреш от обезводняване.

- Никога нямаше да оставя Клоуи да умре. Не можете да ме обвинявате в такова нещо.

- Не - отвърна Дерек. - Обвиняваме те само за това, че искаше да я въдворят в психиатрична клиника. И защо? Защото не я харесваш. Защото говореше с момчето, по което ти си падаше. Може и да не си майка си, Тори. Но ти си. - той я прикова с леден поглед на мястото и. - Не искам такова нещо да се навърта около нас.

Изражението на лицето и. съжалих я, нищо, че тя не би приела съчувствието ми.

- Нямаме ти доверие - заяви Саймън с по-мек тон от този на брат си. -Не можем да се движим с човек, на когото не вярваме.

- Ами ако нямам нищо против? - намесих се аз. - Ако с нея се чувствам сигурна.

- Но не е така - каза Дерек. - Ти не си като нея и никога не би направила, това, което направи тя. - Той срещна втренчения поглед на Тори. - Аз съм като теб. Клоуи няма да те накара насила да си тръгнеш, защото ако ти се случи нещо, ще се чувства ужасно. Но аз? На мен не ми пука. Заслужи си го.

Това вече бе много грубо. Саймън се смути, отвори уста.

Аз го изпреварих:

- Но къде ще отиде? Тя няма пари. Към когото и да се обърне, тутакси ще повика родителите и.

- Не ме интересува.

- Не можем да постъпим така - обади се Саймън. - Не е правилно.

Знаех, че Дерек не е лишен от съчувствие - не можеше да забрави какво бе сторил на момчето, нападнало Саймън. Но в себе си сякаш имаше строги критерии, по които преценяваше и балансираше нещата в живота, така че ако случайно се озовеш на погрешната страна като Тори, той, без да му мигне окото, ще те запрати в ъгъла и ще те остави на милостта на съдбата, каквато и да е тя.

- Не бива - възразих аз.

- Няма какво да го обсъждаме. Тя няма да дойде с нас.

- Добре. - Станах и си изтупах джинсите. - Хайде, Тори.

Саймън се изправи и аз помислих, че ще ме спре. Но той ме последва до вратата. Тори ни настигна и тримата влязохме в съседната стая, ала Дерек скочи и ме дръпна за ръката с такава сила, че изгубих равновесие.

Потреперих и отлепих пръстите му от ръката си.

- Не тази.

Той бързо ме пусна, осъзнал, че ме е хванал за ранената ръка.

Помълча малко, после каза:

- Добре.

Обърна се към Тори:

- Имам три условия. Първото: какъвто и проблем да имаш с Клоуи, трябва да го преодолееш. Ако и направиш нещо, свършено е с теб.

- Разбрано - отвърна Тори.

- Второ: не се задявай със Саймън. Той не се интересува.

Тя се изчерви и се озъби:

- Мисля, че вече всички го разбраха. Номер три?

- Не бъди такава егоистка.

След като грозната сцена приключи, за пръв път в живота си усетих вълнение от предстоящото обикаляне по магазините. Нямах търпение да изляза от влажната, тъмна, студена дупка, която твърде много ми напомняше за омразните подземия. Да се махна далеч от мъртвото тяло, чиито флуиди ми опъваха нервите. Да си взема топли дрехи, истинска храна и да се изкъпя в истинска баня със сапун, течаща вода и тоалетна. Не ме питайте как се справях с „телесните си нужди" до този момент - ще премълча отговора.

- Щом се отдалечим на достатъчно разстояние от тук, ще опитам кредитната си карта - казах аз. - Сметката ми вероятно е блокирана, но си струва да направя един опит. Човек винаги има нужда от още пари.

- Имаме си - обади се Дерек.

- Добре. Щом мислите, че няма да е безопасно да опитам...

- Клоуи, ти няма да излизаш. Ще излезем, но без теб. Ти ще останеш тук.

- Където ще си на сигурно място - каза Тори. - Не бихме желали да си счупиш нокътя, докато натискаш бутоните на банкомата.

- Тори. - обърна се към нея Дерек. - Предупредих те. Не се занимавай с нея.

- Ударът бе насочен към теб, вълче.

Гласът му се понижи с още една октава и се превърна в глухо ръмжене.

- Не ме наричай така.

- Моля ви! Няма ли да спрете да се заяждате? - Застанах между двамата.

- Ако досега не съм ви доказала, че внимавам и мога да се грижа за себе си.

- Доказа ни го - отвърна Саймън. - Там е проблемът.

Той ми подаде изрезка от вестник. Прочетох заглавието и бавно се отпуснах върху една щайга, без да откъсвам поглед от статията.

Баща ми предлагаше награда от половин милион долара на онзи, който даде информация, с помощта на която да ме върнат у дома жива и здрава. Имаше и моя снимка от последната ми година в училище. Бяха публикували и фотография на татко от нещо, което приличаше на пресконференция.

В нощта след кризата, която бях получила в училище, баща ми дойде в болницата да ме види. Беше долетял от Берлин и изглеждаше ужасно -уморен, небръснат, разтревожен. На снимката от пресконференцията той изглеждаше още по-зле - имаше тъмни кръгове около очите, а лицето му бе цялото набраздено от дълбоки бръчки.

Нямах представа как групата „Едисън" са обяснили моето изчезване. Сигурно са съчинили за пред него някаква история, може би, че са ме преместили и още е рано да ме посети. Искали са да скрият изчезването ми, но са действали твърде бавно.

Все пак се опитваха да прикрият следите си. Според сестрите и моята съквартирантка Рейчъл Роджърс, която бе интервюирана за вестника, аз бях избягала.

Дали татко им бе повярвал? Предполагам, че да. В статията се цитираха думите му, че не се е справил със ситуацията - всъщност, че не се е справил с доста неща около моето възпитание - и отчаяно търси възможност да започне отначало. Щом го прочетох, сълзите закапаха по вестника. Избърсах го с ръка.

- Половин милион? - Тори четеше иззад рамото ми. - Сигурно групата „Едисън" са размахали пачките, само и само да ни върнат обратно.

Саймън ми посочи датата. Вчера сутринта, когато все още бяхме под тяхна опека.

- Добре - заяви Тори. - Накарали са бащата й да привлече вниманието към бягството й, така че никой да не задава въпроси. Той предлага сума, която никога няма да изплати, защото всъщност знае къде е дъщеря му.

Поклатих глава.

- Леля ми каза, че татко не знае нищо за групата „Едисън". - Вторачих се в статията, после бързо сгънах изрезката. - Трябва да го предупредя.

Дерек застана на пътя ми.

- Не можеш да го направиш, Клоуи.

- В момента, в който се е захванал с това, се е изложил на опасност без дори да го осъзнава - размахах вестникарската изрезка във въздуха. -Трябва да предупредя.

- Той не е в беда. Ако не се беше появил пред медиите, може би щеше да бъде. Но сега, ако нещо му се случи, ще привлече още повече внимание. Очевидно, той не се съмнява в историята, която са му пробутали за бягството ти, затова ще го оставят на мира. докато накрая не открие истината.

- Но аз трябва да му съобщя, че съм добре, ясно ли ви е? Той се тревожи.

- Ще трябва да почакаш още малко.

- Сигурни ли сме, че и той не е в играта? - попита Тори. - Какво каза леля ти? Измамила е майка ти? Или и майка ти е била вътре?

Измъкнах писмото от джоба си и прокарах пръст по редовете му. После им казах какво пише в него - онази част, която ги интересуваше.

- А за баща ти? - поинтересува се Дерек.

Поколебах се, после кимнах с глава.

- Какво пише?

- Че не е бил замесен, както ви казах.

- Което означава, че ако Клоуи се свърже с него, няма да и стори нищо лошо - отбеляза Саймън.

Дерек затърси с поглед очите ми. После тихо рече:

- Клоуи...

- Тя ми каза. леля ми ме посъветва да стоя настрана от него.

Малко по-късно и тримата отидоха на пазар, затова предположих, че Дерек ми имаше достатъчно доверие и не мислеше, че ще изтичам до първия уличен телефон и ще се обадя на баща ми.

Също както леля ми, и той смяташе, че трябва да стоя настрана от татко. Дерек каза, че общуването с мен може да застраши живота му; леля Лорън вероятно смяташе, че това би застрашило моя живот.

Обичах баща си. Той работеше твърде много, често отсъстваше от вкъщи, не знаеше какво точно да прави с мен, но вършеше всичко по силите си.

Беше ми заявил, че докато съм в Лайл Хаус, ще се навърта наоколо, ала когато го повикаха по работа и той тутакси замина, аз не му се разсърдих. Беше си уредил едномесечна отпуска, когато изляза от дома и това бе много по-важно за мен. Той смяташе, че в Лайл Хаус, под грижите на леля ми, ще съм в безопасност.

Сигурно си мисли, че съм била наранена и сърдита и затова съм избягала. И че сега неговата дъщеря шизофреничка се скиташе из улиците на Бафълоу. Искаше ми се да му се обадя, да му кажа, че съм добре. Ала Дерек и леля Лорън бяха прави - това нямаше да е добре. нито за него, нито за мен.

За да се разсея и да престана да мисля за баща си, аз реших да огледам наоколо и да намеря трупа. След случката с прилепите, ако имаше начин да изостря сетивата си, трябваше веднага да започна с упражненията, за да усещам наличието на мъртъвци, преди да съм се сблъскала с техните духове.

Изглежда сетивата ми действаха като радар. Колкото повече се приближавах до трупа, толкова по- силно усещах присъствието му Това трябваше да ме улесни, но само на теория. „Усещането" се изразяваше в съвсем леко чувство на безпокойство, иглички отзад на тила и тъпо главоболие; а когато то се засилваше, беше невъзможно да преценя дали е заради близостта на трупа, дали се дължи на опънатите ми нерви или на нещо друго.

Не знаех какво е това място. В Бъфалоу гъмжи от изоставени постройки и къщи. Ако тръгнете по шосе И90, ще ги видите - полуразрушени стени, заковани с дъски прозорци, запустели дворове. Тази постройка не беше по-голяма от обикновена къща и бе разделена на отделни стаи, ала отвън не приличаше на такава. Беше пълна с боклуци - мукавени кашони, парчета от дъски, изпочупени мебели, купища отпадъци.

Убедена съм, че щях да открия трупа и без да използвам свръхестествените си способности - стаите бяха само осем на брой. Но аз исках да ги тренирам. Най-после го намерих в един ъгъл в задната част на постройката. От вратата изглеждаше така, сякаш там имаше купчина дрипи. Когато се приближих, зърнах нещо да се белее - човешка ръка, чиято плът вече се беше разложила и от нея стърчаха само костите. Приближих се още малко и видях останалата част - крак, после череп - от трупа бяха останали предимно кости. Вероятно излъчваше някаква миризма, ала човешкото ми обоняние не бе толкова съвършено, че да я усетя.

После видях, че дрипите всъщност са дрехи и изобщо не са парцаливи, а се бяха надиплили около човешките останки. Трупът бе обут в боти и носеше ръкавици, джинси и фланелка с отдавна избелял надпис на гърдите. Изпод шапката се подаваха кичури посивяла коса, а по облеклото или по тялото не си личеше дали трупът е на жена или на мъж, но аз инстинктивно реших, че е мъж.

Миналата зима по някое време този човек е пропълзял на това място, за да се скрие от студа, свил се е в ъгъла и повече не е станал. Едва ли сме първите, които са го открили. Нима всички просто са го зарязали, както ние се канехме да направим? Никой ли не се е сетил да извести властите, за да го измъкнат от тук и да го идентифицират?

Дали не беше в списъка на изчезналите? Ами, ако някой го чакаше да се върне у дома? Дали не са предложили награда за него, както бе направил баща ми за мен?

Но едва ли е била толкова голяма, в това бях сигурна. Половин милион долара. Такава сума би накарала всеки чудак в Бъфалоу да излезе да ме търси. Какво си въобразяваше татко?

Той нищо не си въобразяваше. Просто искаше да се върна вкъщи жива и здрава.

Премигах, за да отпъдя сълзите. Страхотно. Дори когато оглеждам трупове, не спирам да се тревожа за баща си.

Ами този човек тук? Все някой се притеснява за него. Ако успея да се свържа с духа му, може би ще мога да предам съобщението му. Но не можех да рискувам да го върна обратно в тялото му, както бях направила с прилепите.

Някой ме потупа по рамото и аз се обърнах.

- Извинявай - каза Саймън. - Мислех, че си ме чула като влизах.

Виждам, че си намерила нашия съквартирант. Опитваш да се свържеш ли?

- Опитвам да не се свържа.

- Изглежда е тук от доста време - и той приклекна до трупа. - Бихме могли да си поиграем на следователи и да разберем откога е мъртъв. Не виждам червеи по него.

- Сега не им е сезонът.

Той трепна.

- Ух, да. Тук е твърде студено. Сигурно е умрял преди няколко месеца. Трябваше да се досетя. Преди две години Дерек направи научен експеримент с буболечки и разложено месо. - Той улови погледа ми. - Да, отвратително е. Но пък е много интересно. Само недей да питаш Дерек за това. Беше много ядосан. Класираха го едва втори на финала.

- Какъв мързеливец.

Той се изправи и аз отстъпих крачка назад.

- Привърших тук и трябва да продължа нататък. Не бива да съм близо до труповете.

Помислих си да му разкажа за прилепите. Щеше ми се да споделя с някого, но.

- Само проверявах дали мога да използвам способностите си, за да открия трупа.

- Струва ми се, че отговорът е положителен.

Аз кимнах с глава и ние излязохме от стаята.

- Можем да отидем на друго място - предложи той. - Дерек ще се съгласи. Наистина.

- И тук съм добре. Като стана дума за Дерек, къде е той?

- По магазините. Изпрати ме обратно, за да не оставаш сама. - Той се наведе към ухото ми. - Мисля, че искаше да прекара повече време с Тори.

Засмях се.

- Да се обзаложим ли кой от двамата ще се върне жив?

- Дерек, разбира се. Няма спор. Когато тръгвах, той и нареди да отиде и да купи още одеяла. Сигурно вече е тръгнал насам, като я е оставил сама да си търси пътя с надеждата, че няма да го намери.

- Но той защо се ядоса толкова? Задето Тори остана с нас?

- Ядосан ли? Не давам повече от пет точки. Раздразнен? Единайсет точки. Ще го преодолее. Ние също ще трябва да го преодолеем. Поне докато на нея не и писне и внезапно си спомни за някоя отдавна забравена леля някъде в Пеория.

Върнахме се на старото си място и Саймън подреди най-доброто, което им бе предложил магазинът - сок, мляко, кисело мляко, ябълки, бисквити и сирене.

- Храна от всички групи. с изключение на една - и той ми подаде блокче шоколад. - Десерт.

- Благодаря.

- Ако ме извиниш за миг, ще ти спестя гледката на кръв и игли преди вечеря.

- Спокойно. Подобни неща не ме притесняват.

Той все пак се обърна настрана, за да си измери количеството глюкоза в кръвта, после си направи инжекцията.

- А пък аз си мислех, че противогрипните ваксини са гадни - казах. -Всеки ден ли си биеш инсулин?

- Три пъти се боцкам с иглата. Но с глюкомера - повече.

- Три пъти?

Той остави инсулина встрани.

- Свикнал съм. Определиха диагнозата ми, когато бях на три години, така че не си спомням ден

без инжекции.

- И цял живот трябва да го правиш?

- Има една помпичка, която мога да ползвам. Залепва се за крака и показва колко е кръвната ми захар и колко инсулин да си бия. Сложиха ми такава, когато бях на тринайсет. Но. - той сви рамене. - Бях сключил сделка с баща ми, че ще ми сложат такава помпичка, само ако не я използвам за оправдание да ям всичко, което искам. Не е хубаво да си вкарваш големи количества инсулин. Прецаках се.

- Ял си твърде много от това ли? - попитах аз и размахах блокчето шоколад.

- Нее. Голямо количество въглехидрати. Купувахме си пица със съотборниците и не се задоволявах само с две парчета, защото останалите излапваха по шест наведнъж. Вземат те на подбив, че пазиш диета като някое момиче.

- Да, това вече е жестока обида.

- Хей, бях само на тринайсет. Знам, че е било глупаво, но когато винаги си новият ученик, иска ти се да се приспособиш. Убеден съм, че знаеш как съм се чувствал. И ти вероятно си сменяла училищата като нас.

- Десет. Не, единайсет пъти.

- Страхотно! - той отхапа от ябълката си. - Сега наближавам изключително зрялата шестнайсетгодишна възраст и вече съм преодолял някои неща. Двамата с татко тъкмо обсъждахме отново въпроса с помпичката, когато той изчезна.

- Саймън? - проехтя гласът на Тори.

- Край на мира и спокойствието - измърмори той, после викна в отговор: - Тук сме!

Дерек се появи, натоварен с торбички и носеше пари в брой. Бях му дала кредитната си карта и ПИН- кода, а той бе намерил банкомат без камера. Картата ми бе все още валидна. Беше изтеглил лимита ми за деня от четиристотин долара. Не можехме да повторим това действие - ако използвам картата пак, в банката ще разберат, че още сме в Бъфалоу, а Дерек се страхуваше, че и хората от „Едисън" биха могли да го узнаят.

Той ми подаде парите и квитанцията, дискретно сгъната на четири. Тори я грабна и я разгъна.

- Господи! Това банковата ти сметка ли е или издръжката за колежа?

Взех си я обратно.

- Баща ми внася издръжката направо в сметката. За петнайсет години сумата е набъбнала.

- И просто те оставя да си я теглиш?

- Защо не?

- Хм, ами защото може да ги профукаш. Не, чакай. Нека отгатна. Ти си твърде отговорна, за да го направиш, нали така?

- Тя е умна - обади се Саймън.

- Така ли го наричаш? Мислех, че е по-... - и тя зина с уста.

Страните ми пламнаха.

- Достатъчно - изръмжа Дерек.

- Да, не забравяй кой ти даде пари да купиш това - и Саймън посочи с пръст пазарската и торба.

Тори стисна уста.

- Похарчих двайсетачка за храна и одеяло. Ще и ги върна. Аз също съм отговорна. Но не толкова - тя посочи с ръка към разписката ми -отблъскващо отговорна.

Взех чантата от ръцете на Дерек.

- Какво сте ми купили? - попитах и бръкнах вътре. - Раница. Два пуловера. Благодаря.

Разгънах пуловерите и Тори се задави със содата, която отпиваше.

Смееше се неудържимо.

Бавно и спокойно се обърнах към нея.

- Ти ли ги избра?

Тя вдигна ръце.

- Оох! Предложих аз да избера нещо, но Дерек настоя той да го направи. - Тя се обърна към него. - Нищо чудно, че се забави толкова. Сигурно ти е било нужно доста време, за да намериш нещо толкова грозно.

Беше ми купил два съвършено еднакви сиви суичъра, направени от полиестер, който може да се намери само в евтините магазини с намалени стоки, от онези, които лъщят като пластмаса и се залепват за кожата.

- Какво?

- Хубави са. Благодаря.

Тори протегна ръка и улови етикета, после се засмя.

- Така си и знаех. За момчета са. Размер дванайсет, за момчета.

- Е, и? Момичешките струваха повече. Помислих си, че за Клоуи няма да има значение.

Тори ме погледна. После спря очи на гърдите ми и избухна в смях.

- Какво? - попита Дерек.

- Нищо - Тори вече пръскаше слюнка. - Поне си откровен, нали?

- Тори - обади се Саймън. - Млъкни. Клоуи, утре ще ти вземем нещо друго.

- Не, Дерек има право. Тези ще ми станат. Благодаря. - Измърморих, че ще ги пробвам и изскочих от стаята с пламнали страни.

Когато падна здрач, се подготвихме за пренощуване. Беше едва осем часът и Тори горко се заоплаква. Дерек и заяви, че ако иска, може да остане будна цяла нощ, но само ако не използва фенера, за да не изтощи батериите му. Вече не бяхме в света на електрическите ключове. Трябваше да използваме слънцето, когато то е на небето, и да спим, когато го няма.

За мен нямаше проблем. Не бях в настроение за нощно парти. Саймън се бе опитал да ме ободри, но това ме потисна още повече. Не желаех да имам нужда от ободряване. Исках да се радвам на живота, да подскачам безгрижно и да се усмихвам.

Не можех да спра да мисля за леля Лорън. Мислех си и за Рей, както и за баща ми, но най-вече за леля Лорън. Казвах си, че засега татко и Рей са в безопасност. Групата „Едисън" нямаше да безпокои баща ми, докато бяха сигурни, че той не знае нищо за тях. А Рей бе на път да бъде „рехабилитирана", както пишеше в онзи файл. Но не виждах причина, заради която групата „Едисън" би оставила леля Лорън жива. Всеки път, щом отворех очи, аз очаквах да видя нейния дух пред себе си.

Дори когато успявах да си наложа да не се тревожа за нея, затъвах в притеснения за обикновените неща около мен и се гърчех в дълбоко разочарование.

Бях намерила момчетата. Бях донесла инсулина на Саймън. Самичка бях разгадала тайните на групата „Едисън". И каква ми е наградата? Тори, която не пропуска да ме клъвне всеки път, щом и се предостави възможност, да ме злепостави в очите на Саймън.

Ако е имало миг в живота ми, когато не е трябвало да се държа като глупачка и досадница, той беше сега. Можех да разговарям с мъртъвци. Можех да ги вдигам от гроба. През последната седмица бях замисляла толкова планове и схеми, че можех да си спечеля достойно място в „Сървайвър".

Но въпреки всичко единственото, за което мислех бяха думите на Тори.

Радвах се, че Саймън ме защитава, но той го правеше така, както би го направил и за по-малката си сестра. Продължавах да си мисля за начина, по който ме защитаваше, по който ме стискаше за ръката, по който се навеждаше към мен и ми шепнеше на ухото - искаше ми се в жестовете му да съзра нещо повече. Ала не успях.

И какво от това? След всичко преживяно, наистина ли се самосъжалявах задето едно страхотно момче не се интересува от мен „по онзи начин"? Това ме караше да изглеждам в собствените си очи като нещо повече от обикновена досадница. Държах се като глупавата патка, за каквато ме мислеше и Дерек.

Като стана дума за Дерек. наистина не бива. нима забравих в какво може да се превърне той? Не, просто бях забравила как се чувства човек, който се намира на отсрещната страна. Поне щях да изляза от конфликта, породил се между него и Тори, по-силна от преди. Или щях да загубя и малкото зрънце самоувереност, което имах.

Нощта премина в мятане и въртене, изгуби се в кошмарите за леля Лорън, за баща ми и за Рей.

Непрекъснато се събуждах, дишах тежко и обилно се потях, докато другите спяха кротко. Задишах дълбоко студения въздух, за да се успокоя и заспя като тях, но отново се върнах в света на кошмарите.

Накрая спящият ми мозък се разтовари и се насочи натам, накъдето бе насочено и будното ми съзнание преди това: трупът в съседната стая. Но този път умът ми не се занимаваше с обективното състояние на трупа. Сънувах как натиквам жалкият му дух обратно в неговата черупка, а той пищи и ме проклина.

После ми се яви друг сън - отново се намирах в подземията. Усещах тежката ужасяваща воня на смърт. Почувствах, че Дерек е зад мен и топлината, която тялото му излъчва, когато ми прошепна: „Клоуи, стани."

Да стана, но как? Бях заклещена в мазето заедно със страховитите неща, които пълзяха към мен, докосваха ме с костеливите си безплътни пръсти, а от вонята, която излъчваха, стомахът ми се преобръщаше.

Дерек ме разтърси и аз се помъчих да го отблъсна, да му кажа, че не ми помага.

- Клоуи!

Стреснах се и сънят се изпари. Над мен в мрака блестяха зелените му очи.

- Дерек? Какво.?

Той запуши устата ми с ръка. Устните му се приближиха до ухото ми и той прошепна:

- Будна ли си вече? Трябва да направиш нещо за мен.

Настойчивостта в гласа му ме събуди окончателно.

Примижах и се вторачих в него в мрака. Очите му не светеха ли? Или това бе обичайният им блясък в тъмното, като при котките?

Дръпнах ръката му от устата си.

- Отново ли се променяш?

- Моля? Не. Добре съм. Слушай сега. Нали си спомняш трупа в съседната стая? - попита той бавно и предпазливо.

Кимнах с глава.

- Ще трябва да се съсредоточиш върху него, разбра ли? Направи го заради мен. Ще мислиш за духа, който е бил в тялото. Трябва да освободиш.

- Да освободя ли? Аз. аз не го призовах.

- Шшшт. Просто се съсредоточи и го освободи, без да будиш останалите. Можеш ли да го направиш?

Аз кимнах. Опитах се да седна. Нещо тежко притискаше краката ми към пода. Надигнах се на лакти. Дерек се хвърли напред с такава бързина, че аз видях само тъмната му сянка да се надвесва над мен, ръцете му се стрелнаха към раменете ми и ме натиснаха към земята, като не ми даваха да се помръдна.

Уплаших се. Не разбирах какво точно прави. Съзнанието ми просто регистрираше ставащото: едно момче ме притиска към пода посред нощ, а аз инстинктивно ритам, за да се освободя. Заудрях го с ръце и крака. Забих нокти в лицето му и той падна назад, виейки от болка.

Надигнах се, но краката ми все още бяха притиснати към пода. и едва сега разбрах защо. Един труп пълзеше към мен.

Беше тялото от съседната стая, почти само кости, покрити с дрехи и ивици човешка кожа. По черепа бяха залепнали кръпки мазна коса. На мястото на очите имаше празни хралупи. Устните му отдавна бяха изчезнали и черепът бе застинал в постоянна усмивка, разголваща разядени зъби.

Аз изскимтях, скелетът спря и се опита да повдигне глава, а черепът му се заклати наляво-надясно, очните кухини се заозъртаха с невиждащ поглед, челюстите му зинаха и издадоха гърлен звук, нещо като „Гаа-гаа. агаа".

Нададох ужасен писък, достоен за „безпомощната героиня" от филмите на ужасите, който прокънтя в стаята.

Ритах с крака и се борех, опитвах да се освободя от натиска на това нещо. Дерек ме сграбчи под мишниците и ме издърпа. Запуши с длан устата ми, но пак чувах как писъкът кънти наоколо. Изръмжа ми да престана и когато се опитах да млъкна, разбрах, че не викам аз.

- Какво е това? - пищеше Тори. - Какво е?

Лъч от фенерче. Насочен право в очите ни. А после тя наистина запищя, и то толкова силно, че от звукът ушите ми зазвъняха. Трупът отстъпи назад, отвори уста и на свой ред нададе пронизителен вопъл.

Саймън също се събуди. Щом зърна трупа, той заруга и изрече цял набор от псувни.

- Затвори и устата! - изръмжа към Саймън Дерек, като сочеше Тори с пръст. - Клоуи! Успокой се. Трябва да се успокоиш.

Закимах с глава, без да отлепвам поглед от нещото. Опитах да си напомня, че не е „нещо", а е човешко същество, но виждах само купчина кости, скрепени с някое и друго парче месо, лишена от очи глава, която се поклаща напред-назад, в такт с потракването на оголените зъби...

Бързо си поех въздух, после издишах.

- Успокой се, Клоуи. Само се успокой.

В гласа му нямаше нищо успокояващо, тонът му издаваше, че е раздразнен и се опитва да ме накара да се стегна и да се заловя за работа. Откопчих се от ръцете му.

- Трябва да. - започна той.

- Знам какво трябва да направя - озъбих му се аз.

- Какво е това нещо? - изломоти неясно Тори. - Защо се движи?

- Изведи я оттук - нареди Дерек.

Саймън отведе Тори навън и аз се помъчих да се успокоя, ала сърцето ми препускаше като лудо и ми пречеше да се съсредоточа. Затворих очи и тутакси усетих, че нещо се движи по стъпалото ми. Погледнах надолу и видях как костеливите пръсти се протягат да ме уловят за крака.

Дръпнах се назад. Една мръсна ръка, покрита с дрипи, се протегна, костите на пръстите драскаха по вестника на пода, докато трупът се опитваше да се оттласне напред, но бяха твърде раздробени и не успяваха да се задържат. Как изобщо бе в състояние да се движи? Но се движеше. Също като прилепите, сантиметър по сантиметър, той се приближаваше към мен.

- Ти го повика - каза Дерек. - И сега се опитва.

- Нищо не съм повикала.

- Все някак си го призовала и сега се мъчи да те намери.

Съсредоточих се, но още при първия допир до крака ми аз се дръпнах бързо встрани. Нещото се спря, черепът му потрепери и щом се обърнах на другата страна, празните хралупи на очите му последваха движението ми, сякаш ме наблюдаваха.

- Ще трябва да го освободиш - заяви Дерек.

- Опитвам се.

- Опитай по-настоятелно.

Стиснах очи и мислено си представих трупа. Видях, че духът е заклещен вътре в него и започнах мислено да го измъквам...

- Съсредоточи се - прошепна Дерек.

- Правя го. Но ако млъкнеш.

Трупът спря, сякаш ме чу. После протегна ръка напред, невиждащ, търсещ. Докосна крака ми и пръстите си запроправяха път към коляното ми. Преодолях желанието си да се отдръпна. Трупът имаше нужда да ме открие и аз го оставих. Не му обръщах внимание, а се съсредоточих върху.

- Какво направи предишния път? - попита Дерек.

Вторачих поглед в него.

- Опитвам се да помогна - обясни той.

- Ще ми помогнеш много повече, ако млъкнеш.

Той срещна погледа ми.

- Трябва да го освободиш, Клоуи. Няма начин някой да не е чул писъците му, така че имаш най- много пет минути преди да нахлуят вътре и да видят как трупът пълзи.

- Така ли мислиш да ми помагаш?

- Не исках.

- Вън.

- Аз просто.

- Вън!

Той отстъпи. Затворих очи и си представих скелета със заключения вътре дух.

Един костелив пръст докосна оголената кожа между ризата и колана на джинсите ми, аз подскочих и вперих очи натам; черепът бе на сантиметри от лицето ми - той залиташе и се поклащаше.

Острата му коса се допря до гърлото ми и аз изстенах. Трупът остана неподвижен. После черепът се приближи още повече. Усещах мириса му -леката воня на смърт, която не бях забелязала преди, накара стомаха ми да се свие, а мисълта, че в разлагащия се труп има някой .

Той се приближи още малко.

- Спри. М-моля те, спри.

Той спря. Останахме да стоим така - око до очна кухина, - докато аз започнах бързо да вдишвам и издишвам, като се стараех да не поемам вонята му твърде надълбоко.

Чаках следващата стъпка, ала такава не последва.

Бях му казала да спре и той бе спрял.

Спомних си мрачните стари картинки в Интернет, на които се виждаше как некроманти предвождат армии от мъртъвци. Спомних си и книгата за способностите на некромантите, дадена ми от д-р Давидоф.

Способността да общуваш с мъртвите. Способността да ги вдигаш от гроба. Способността да ги контролираш.

- О-отстъпи назад - казах аз. - М- моля те.

И той отстъпи бавно, докато потракваше със зъби. От гърдите му се изтръгна гърлен звук. Ръмжене.

Коленичих.

- Легни, моля те.

Скелетът легна и повдигна глава към мен, черепът му се заклатушка наляво-надясно като глава на змия, а ръмжането му се превърна в съскане. Като чух съскането, надникнах в черните дупки, където са били очите му и видях омраза. Неприязънта се излъчваше на талази от трупа. Той ми се подчиняваше, не защото го искаше, а защото трябваше. Това бе поробен дух, призован от некромант, натикан в дребния скелет, принуден да го кара да се движи, за да се подчини на волята на своя господар.

Преглътнах тежко.

- С-съжалявам. Не исках да те викам. Не се и опитвах дори.

Той изсъска и продължи да поклаща глава, сякаш не копнееше за друго, освен да ми покаже каква е смъртта.

- Толкова съж.

Преглътнах думите си. Уловеният в капан дух не се нуждаеше от извинения. Имаше нужда от свобода. Затворих очи и се съсредоточих, за да го освободя, което ставаше далеч по-лесно без трупа, пълзящ по краката ми.

Щом си представих как издърпвам духа навън, тракането мигновено престана и аз погледнах към него с мисълта, че без да искам съм му наредила да пази тишина. Ала трупът бе рухнал неподвижен в краката ми.

Духът си бе отишъл.

Уморено си поех дъх, потърках лицето си с длани и вдигнах поглед -фигурата на Дерек бе изпълнила отвора на вратата.

- Ако мислиш, че някой може да ни е чул, трябва да си грабваме багажа и да изчезваме - заявих аз със забележително твърд глас. - Ще оставим трупа тук, за да го намерят и да го погребат.

Докато говорех, хрумна ми шантавата идея, че Дерек може да се е впечатлил от начина, по който се бях справила. Но той стоеше и мълчаливо опипваше драскотината на бузата си.

- Извинявай много - казах. - Паникьосах се, когато ти.

- Дадох ти възможност да се махнем от тук. Казах, че ако това - и той махна с ръка към трупа - е проблем за теб, ще отидем да се скрием другаде.

- Мислех, че няма да е проблем, щом не призовавам някой дух.