Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

10. Непобедимият космос

Човекът никога не ще завладее космическото пространство. След всичко казано в последните две глави това изявление може да изглежда малко смешно. И все пак то изразява една истина — истина, която нашите деди добре са знаели, която ние забравихме и която нашите потомци ще трябва с болка на сърцето да научат отново.

Нашият век е необикновен в много отношения — той е наситен със събития и явления, които нямат прецеденти в историята на човечеството и които никога вече не ще се повторят. Под тяхното влияние в нашите умове е настъпило някакво объркване: ние вярваме, че това, което е истина днес, ще си остане истина завинаги, макар и приложението на тези истини да бъде от още по-голям мащаб. И тъй като вече сме победили разстоянието тук, на нашата планета, ние си мислим, че ще можем да извършим нещо подобно и в бъдеще. Фактите обаче говорят съвсем другояче; най-добре ще разберем това, ако навреме забравим настоящето и се обърнем мислено към миналото.

За нашите прадеди необятността на Земята е била необорима истина, направляваща техните мисли и господствуваща над техния живот. През всички минали векове светът се е оказвал действително огромен и през целия си живот човек е могъл да види само една нищожна част от неговите безкрайни простори. Стотина или — в най-добрия случай — хиляда километра са се оказвали едва ли не цяла безконечност. Велики империи и цивилизации са процъфтявали на един и същ континент, без да знаят нищичко една за друга; само легенди и слухове са стигали до тях като от някоя далечна планета. Когато пионерите и търсачите на приключения в миналото напускали своите домове, отправяйки се към нови, непознати земи, те се прощавали завинаги с родните места и с другарите си от детинство. Само преди петдесет-шестдесет години родителите са се прощавали със своите синове и дъщери, отиващи в имиграция, с пълната увереност, че вече никога не ще се видят с тях.

И ето че сега в срок, равен само на един човешки живот, всичко това невъобразимо се е променило. Над моретата, по които Одисей е странствувал цели десет години, реактивният самолет по линията Рим — Бейрут профучава за около един час. А спътниците, пуснати в най-близката до Земята орбита, прекосяват разстоянието между Троя и Итака за по-малко от една минута.

Психологически, а вероятно и физически за нас вече няма на Земята отдалечени места и това отговаря на действителността. Когато някой наш приятел потегли за страна, смятана в миналото за далечна, ние вече не изпитваме това чувство на вечна разлъка, което е натъжавало нашите прадеди — дори и ако този приятел няма никакво намерение да се върне при нас. Ние знаем, че той се намира само на няколко часа път с реактивен самолет и че е достатъчно само да вдигнем телефонната слушалка, за да му чуем гласа. Ще минат още няколко години и световната съобщителна система, осъществена с помощта на изкуствените спътници, ще ни позволи да се виждаме с приятелите си, живущи на другия край на света, тъй лесно, както сега разговаряме с хора, които се намират в друга част на нашия град. И тогава разстоянието на Земята ще спре да се скъсява, защото тя ще стане, така да се каже, точка без размери.

Обаче ние не трябва да се надяваме, че новата сцена, където сега се пренася действието на човешката драма, ще се съкрати по размери също така, както това сега става със старата. Ние сме премахнали разстоянието тук, на малката Земя, ала с пространството, което зее между звездите, ще трябва да се примирим веднъж завинаги. И отново, както по времето, когато е кънтял гласът на Омир, човечеството е изправено пред необятността на вселената, пред нейното главозамайващо величие, пред перспективи, които спират дъха, и препятствия, които всяват ужас. От свят, който е станал много малък, ние ще се пренесем в свят, който винаги ще си остане много голям — в свят, чиито граници винаги ще се отдалечават от нас по-бързо, отколкото ние ще можем да се приближаваме към тях.

Нека най-напред разгледаме твърде скромните междупланетни разстояния в пределите на нашата Слънчева система, която ние днес се готвим да щурмуваме. Дори и самият първи „лунник“ трябва да се смята за значителен успех в този щурм — той пропътува повече от 320 милиона километра далеч от Земята, тоест шест пъти повече от разстоянието между Земята и Марс. Когато човекът се научи да използува за космически полети ядрена енергия, тогава Слънчевата система ще почне да се „свива“, докато стане не много по-голяма от сегашната Земя. Пътуването до най-отдалечените от Земята планети вероятно ще трае не повече от една седмица, а полетите до Марс и Венера ще бъдат извършвани за няколко часа.

Всичко това ще бъде постигнато през следващите сто години. На пръв поглед може да ни се струва, че тогава Слънчевата система ще се превърне в уютно „домашно“ кътче от Вселената, а планетните гиганти от рода на Сатурн и Юпитер ще заемат в нашите представи почти същото такова място, каквото днес заемат Африка и Азия. (Качествените различия в климата, атмосферата и гравитацията, макар и твърде съществени, в дадения случай нас не ни интересуват.) До известна степен това може да се окаже вярно; обаче щом минем отвъд орбитата на Луната — а това е само на четиристотин хиляди километра от Земята, — ние ще се натъкнем на първата бариера, която разделя Земята от нейните деца, пръснати из цялата Слънчева система.

Чудодейната телевизионна мрежа, която наскоро ще покрие цялата Земя и ще направи всички хора съседи, не ще може да се разпростре в космическото пространство. Никога не ще бъде възможно да се разговаря с човек, който се намира на друга планета.

Моля, не тълкувайте погрешно това твърдение. Дори и при съвременните радиотехнически средства предаването на думи към другите планети не е свързано с никакви особени трудности. Обаче на радиосигналите им трябват няколко минути, а в известни случаи и няколко часа, за да достигнат съответната планета, тъй като радиовълните, както и светлинните вълни, пътуват с една и съща ограничена скорост от 300 000 километра в секунда. След двадесет години вие ще можете да чуете гласа на вашия приятел, намиращ се на Марс; ала думите, които ще чуете, ще бъдат произнесени най-малко три минути по-рано и също толкова време ще трябва за вашия отговор да стигне до него. При такива условия може да става въпрос за размяна на устни съобщения, ала не и за истински разговори. Дори и ако вашият събеседник се намира на Луната, сигналът ще се забавя с две и половина секунди и разговорът ще стане доста скучен. А на разстояние повече от милион и половина километра разговорите ще се окажат просто нетърпими.

За нашата цивилизация съобщителните средства с мигновено предаване на сигналите са станали обикновено явление, неразделен елемент от нашия ежедневен живот. За хора, привикнали на това удобство, „бариерата на времето“ може да окаже дълбоко психологическо въздействие. Това обстоятелство ще им напомня непрекъснато за тия всеобщи закони и ограничения, които нашата техника никога няма да преодолее, защото трябва да се смята за неоспорим факт, че никакъв сигнал, а още повече материално тяло не може да пътува по-бързо от светлината.

Скоростта на светлината, неразривно свързана със самата структура на пространството и на времето, представлява сама по себе си абсолютен предел на всички скорости. В тесните рамки на Слънчевата система това няма да ни създава особени неприятности, след като веднъж се примирим със забавянията в свръзката, произтичащи от тия именно обстоятелства. В най-лошия случай закъснението на сигналите ще се равнява, да речем, на десет часа: толкова време е нужно на земните радио-сигнали, за да достигнат орбитата на най-отдалечената планета — Плутон. При свръзка между трите „съседни“ свята — Земята, Марс и Венера — закъснението няма да превишава двадесет минути; то няма да пречи сериозно на търговските или административните съобщения, но затова пък ще бъде предостатъчно да наруши този личен звуково-слухов контакт, който създава илюзията за непосредствено общуване с нашите познати и приятели, където и да се намират те върху лицето на Земята.

Но трябва само да излезем извън пределите на Слънчевата система, за да се сблъскаме с космическа действителност от съвършено нов вид. Дори и днес подобно на тия диваци, които могат да броят до три, а смесват в едно всички останали числа — мнозина, общо взето образовани хора, не могат да схванат огромната разлика между околослънчево и междузвездно космическо пространство. Първото е пространство, което окръжава съседните нам светове — планетите; второто — пространство, което окръжава далечните слънца и звезди. И то е в буквалния смисъл на думата милиони пъти по-голямо.

В нашите земни работи не се среща „скок“ от такъв огромен мащаб. За да си представите мислено разстоянието до най-близките звезди в сравнение с разстоянието до най-близките планети, въобразете си един свят, в който най-близкият до вас предмет се намира не по-далеч от един метър, а следващият е отдалечен с хиляди километри.

Мнозина консервативни учени, ужасени от безкрайността на тия космически пустини, отричат всяка възможност за тяхното преодоляване когато и да било. Наистина някои хора просто не могат да извлекат какъвто и да било урок от историята: преди шестдесет години те се подиграваха с идеята за летателни апарати, по-тежки от въздуха, само преди десет (и дори пет!) години се присмиваха над идеята за междупланетни полети, а днес са твърдо убедени, че звездите завинаги ще останат недостъпни за нас! Но те отново се заблуждават, понеже не са успели да усвоят най-важния урок от историята на нашия век — че ако нещо е теоретически възможно и не противоречи на основните научни закони, то рано или късно това нещо ще бъде осъществено.

Един ден — може би още през този век, а може би и след хиляда години — човечеството ще открие наистина ефикасни източници на двигателната енергия за космическите кораби. Всяко техническо средство неизбежно минава през всички стадии на развитие, докато стигне максималния предел (ако то не бъде изместено от нещо по-съвършено). Такъв предел за скоростта на космическите полети винаги ще си остане скоростта на светлината. Нашите космически кораби вероятно никога не ще достигнат тази скорост, но те непременно ще стигнат много близо до нея. И тогава за полета от Земята до най-близката звезда ще са нужни по-малко от пет години.

Нашите разузнавателни кораби ще летят все по-далеч и по-далеч от своята база, непрекъснато разширявайки сферата на изследваното космическо пространство. Радиусът на тази сфера ще расте почти със скоростта на светлината (ала никога не ще я достигне). Пет години до Алфа на Кентавър, девет — до странната двойна звезда Сириус, единадесет — до вълнуващата загадка 61 на Лебед, първата звезда, за която се предполага, че има планетна система. Тези пътувания ще бъдат доста продължителни, но те не са невъзможни и това е важното. Човекът винаги с готовност е плащал съответната цена за правото да изследва и открива, а за изследване на космическото пространство трябва да се плати с време.

Един ден хората ще се опитат да извършат и такива пътешествия, които ще продължават със стотици, а дори и с хиляди години. Анабиозата е нещо напълно осъществимо и може да се превърне в решаващо средство за реализиране на далечни междузвездни полети. Друго разрешение на този проблем могат да се окажат напълно автономните космически „ковчези“, които ще кръстосват необятната вселена. Те ще позволят да се предприемат невъобразимо дълги пътешествия, по време на които едно поколение космонавти ще бъде сменявано от друго. Известен е предсказаният от теорията на относителността ефект на забавения ход на времето; съгласно този ефект за пътешественика, летящ със скорост, близка до скоростта на светлината, времето ще се движи значително по-бавно — обстоятелство, което може да послужи за основа на трето едно разрешение. А има и други, и то не малко.

Разполагайки с толкова много теоретически възможности за реализиране на междузвездните полети, можем да бъдем сигурни, че поне една от тях ще бъде осъществена на практика. Припомнете си историята на атомната бомба: теоретически съществуваха три различни начини за нейното създаване и никой не можеше да каже кой от тях е най-добрият. В края на краищата бяха изпробвани всичките три и те всички се оказаха ефикасни.

Ето защо, гледайки към бъдещето, ние можем да си пред-ставим картината на бавно (не по-малко от един милиард в час!) разпространение на човешката дейност отвъд пределите на Слънчевата система — сред звездите, пръснати из тая част на галактиката, където ние се намираме днес. Тия звезди слънца са отдалечени една от друга средно с по пет светлинни години; с други думи, ние никога не ще можем да се доберем от едно слънце до друго за по-малко от пет години.

За да можем по-добре да си обясним какво значи това, нека си послужим с някоя по-земна аналогия. Въобразете си просторен океан, осеян с острови; някои от тия острови са пустинни, други — обитаеми. На един от островите живеят енергични хора, които току-що са усвоили изкуството да строят кораби. Тези хора са готови да изследват океана, но са изправени пред два неумолими факта: пътуването до най-близкия остров ще трае цели пет години и никакви усъвършенствувания в конструкцията на корабите не е в сила да съкрати този срок.

Нека видим какво биха могли да постигнат островитяните при тия условия — та нали именно в такова положение ще се окажем и ние самите в недалечното бъдеще. След няколко столетия те ще успеят да основат колонии на най-близките и бегло да изследват много от останалите острови. На свой ред новородените колонии ще изпратят в океана свои пионери разузнавачи. По този начин ще възникне една своего рода верижна реакция, която ще разпространява изходната култура върху все по-разширяващите се пространства в океана.

А сега нека разгледаме последствията от неизбежната „бариера на времето“. Контактите между острова родител и неговите колонии ще бъдат крайно ограничени и нетрайни. Посланиците, връщайки се от пътуването си до най-близката колония, ще могат да съобщят само това, което се е случило там преди цели пет години. На тях никога няма да им се удаде да доставят по-прясна информация, а съобщенията от по-отдалечените острови ще трябва да пътуват още по-дълго време — може би и цели столетия. Така че от другите острови ще пристигат не новини в буквалния смисъл на думата, а само исторически сведения.

Никакъв повелител на морските стихии — Александър или Цезар — не би успял да създаде империя, простираща се отвъд пределите на кораловите рифове, които ограждат неговия остров; той ще умре, преди разпоредбите му да стигнат до неговите наместници. Управлението на отделните острови под каквато и да е форма би било невъзможно; и с това свършва цялата аналогия от историята на човечеството. По тази именно причина научно-фантастичните разкази за междузвездни империи и заговори си остават чисти измислици, лишени от всякаква реална основа. Опитайте се да си представите как би протекла американската война за независимост, ако известията за събития, развиващи се, да речем, през 1776 година, бяха стигнали до Англия по времето на кралица Виктория, когато Дизраели става министър-председател, а неговите срочни инструкции върху това, как да се постъпи при създаденото положение, пристигнат в Америка, когато Айзенхауер бива повторно избран за президент. Това сравнение е достатъчно, за да изтъкне абсурдността на всички концепции за междузвездно правителство и единна междузвездна цивилизация.

Всички новоизградени чуждозвездни колонии ще бъдат независими — все едно дали те желаят това или не. Тяхната свобода ще бъде ненакърнимо защитена от времето и пространството. Те ще трябва да тръгнат по свой път и сами да определят съдбините си без помощта и вмешателството от страна на майката Земя.

А сега нека пренесем нашия разговор на друго ниво и разгледаме едно очевидно възражение. Можем ли със сигурност да твърдим, че скоростта на светлината е действително границата на всички скорости? В миналото са рухвали вече толкова много „непреодолими“ бариери; защо и тази да не сподели участта на останалите?

Ние няма да спорим по този въпрос, нито ще изтъкваме причини защо учените смятат, че никакви излъчвания, никакви материални тела никога не ще могат да надминат скоростта на светлината. Вместо това нека се опитаме да допуснем обратното и да видим докъде ще стигнем. Да разгледаме най-оптимистичния случай: нека предположим, че скоростта на придвижването в пространството някой ден стане безкрайна.

Нека си представим времето, когато развитието на техниката дотолкова ще превишава днешния си уровен, колкото транзисторният приемник превъзхожда каменната брадва и че ние ще можем да стигнем до което си искаме място мигновено — толкова лесно, колкото набирането на номер върху телефонен диск. Това действително ще „стесни“ вселената до крайност и ще сведе физическата й необятност до нула. Но тогава какво ще остане?

Ще остане всичко, което наистина има някакво значение. Защото обликът на вселената има два характерни аспекта — нейната мащабност и нейната вцепеняваща разума сложност. Веднъж отстранили първия аспект, ние се сблъскваме лице срещу лице с втория. Нека го разгледаме.

Опитайте се сега да си представите не размерите на вселената, а количеството на обектите, намиращи се в нея. Повечето хора днес са запознати с простата система, с която учените си служат за означаване на големи числа; нейната същност се заключава чисто и просто в четене на нули, така например „сто“ става 10², „милион“ — 10⁶, „милиард“ — 10⁹ и тъй нататък. Този полезен трик ни позволява лесно да боравим с числа от каквато и да е величина. Дори и военният бюджет изглежда доста скромен, когато неговият сбор се означи 5,76×10⁹ долари вместо 5 760 000 000 долари.

Числото на слънцата в нашата галактика (тоест в това вихрено струпване на звезди и космически прах, в чиито покрайнини, в едно от най-отдалечените спирално извити разклонения се намира като случаен гост и нашето Слънце) е равно на около 10¹¹ или записано изцяло — 100 000 000 000.

Нашите съвременни телескопи ни позволяват да наблюдаваме около 10⁹ други галактики. И няма никакви признаци, че някъде, дори и в най-отдалечените, достъпни за наблюдаване пунктове, се намира границата на тези галактики. Веророятно в цялата вселена има най-малко толкова галактики, колкото звезди има в нашата галактика. Впрочем нека се ограничим само към галактиките, достъпни за нашето наблюдение. Общото число на намиращите се във всички тях звезди е равно приблизително на 10¹¹x10⁹ или 10²⁰.

Единица с двадесет нули — това, разбира се, е величина съвсем недостъпна за нашето схващане. Напразно бихме се опитвали дори да си я представим. Обаче с помощта на някои прости сравнения е възможно косвено да си представим нейната огромност.

Ние току-що предположихме, че ще дойде време, когато, набирайки известен номер върху диска, ще можем с помощта на някакво фантастично средство на телепортация да се прехвърлим на което и да било място в космическото пространство тъй лесно и бързо, както днес се свързваме с някой абонат по телефона. Но как ли би изглеждал космическият „телефонен указател“, ако неговото съдържание бъде ограничено и обхваща само разните слънца, без никакъв опит да се включат и планетите, а още по-малко — милионите различни места на всяка планета?

Днес става все по-трудно да си служим с телефонните указатели на такива градове като Лондон и Ню Йорк, макар че в тях са нанесени, да речем, не повече от милион или 10⁶ абонати. Космическият указател на 10²⁰ номера би трябвало да бъде 10¹⁴ пъти по-голям. Той би съдържал повече страници, отколкото съдържат всичките книги, отпечатани от деня на създаването на печатарската преса.

Нашият фантастичен опит може да продължи и по-нататък: нека разгледаме още едно възможно последствие, явяващо се в резултат на двадесетзначни телефонни номера. Представете си само какъв невъобразим хаос ще настъпи в космоса, ако наберете номер 27-945-015-423-811-986-385 вместо номер 27-945-015-243-811-986-385 — тогава вие ще се намерите на съвсем друго място във вселената, а не там, където сте искали… Това не е никаква шега. Погледайте добре тия многозначни редици, опитайте се да почувствувате тяхната тежест и значение и помнете, че на вас ще ви трябва всеки знак, за да означите общия брой на звездите. А ако искаме да изчислим също и количеството на техните планети, то цифрите ще нараснат още повече.

Пред такива величини трябва да отстъпят дори и тези, чийто дух не трепва пред безбрежността на светлинните години. Преброяването една по една на всички песъчинки по всички крайбрежия на света би било много по-лесна задача от изследването на космическото пространство.

А сега нека се върнем към нашата изходна позиция. Космическото пространство може да бъде нанесено на карти, може да бъде кръстосвано надлъж и нашир, може да бъде заселвано — ограничения в това отношение няма да има; но то никога не може да бъде завладяно в пълния смисъл на думата. Когато човечеството достигне върха на своето развитие и Адамовото семе се пръсне навсякъде, както звездите във вселената, дори и тогава ние ще продължаваме да пълзим като мравки по лицето на Земята. Мравките са плъзнали по цялата Земя, но значи ли това, че са я покорили? И какво всъщност знаят за света и една за друга техните безчислени колонии?

Така ще бъде и с нас, когато се разпръснем далеч зад пределите на майката Земя, когато роднинските връзки и взаимоотношенията отслабнат, когато до нас ще достигнат само неясни и закъснели слухове, предавани от втора или трета… или от хилядна уста за всяка все по-намаляваща шепа хора, от каквито тогава ще се състои светът. Макар че Земята ще продължава опитите си да поддържа връзка със своите рожби, в края на краищата всичките усилия на нейните историци и архивари ще се окажат безсилни пред времето, разстоянието и пред огромната информация. Защото дотогава, когато човешкият род ще стане на „още толкова години“, броят на отделните общества може би значително ще надхвърли броя на хората, които са живели на Земята от сътворението на света до наши дни.

Опитвайки се напразно да осъзнаем мащабността на Вселената, ние излязохме извън границите на възможното; така ще бъде винаги и занапред: при всеки нов опит ние ще стигаме до тия граници рано или късно. В повечето случаи това ще става „рано“.

Когато излезете на открито през някоя лятна нощ, погледнете нагоре към небето. Почти право над вас ще свети най-ярката звезда на северното полушарие — Вега от съзвездието Лира. Тя се намира на 26 светлинни години от нас. За кратко живущи същества като нас това е почти границата на едно възможно космическо пътуване с билет за „отиване и връщане“. Ала отвъд тази граница, маркирана от синкавобелия фар, който свети петдесет пъти по-ярко от нашето Слънце, може да проникнат само нашият разум и нашите тела — ние никога не ще изпратим там нашите сърца.

Защото нито един човек не ще успее да се върне у дома от едно пътуване отвъд границите на Вега и отново да прегърне тези, които е познавал и обичал тук, на Земята.