Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

17. Мозък и тяло

Човешкият мозък е най-сложното устройство в пределите на известната нам вселена, но тъй като фактически за вселената ние още нищичко не знаем, възможно е той да стои на доста ниско стъпало в йерархията на органичните сметачни устройства. И все пак могъществото на нашия мозък и неговите потенциални възможности са тъй големи, че и досега си остават малко използувани и вероятно още ненапълно разгадани. В човешката съдба има едно странно обстоятелство, за което чувствителният ум не може да мисли без известна тъга — в продължение на поне петдесет хиляди години на нашата планета са живели разумни същества, хора, които биха могли да дирижират симфонични оркестри, да откриват теореми в полето на висшата математика, да бъдат секретари на Организацията на обединените нации или да пилотират космически кораби, ако бяха имали тая възможност. Може би 99 процента от човешките способности са били изразходвани напразно; дори и днес хората, които се смятат за културни и образовани, работят през по-голямата част от времето просто като автомати и само веднъж или два пъти през целия си живот се докосват за миг до тия могъщи, но дълбоко скрити възможности, с които разполага техният ум.

В следващите свои размишления аз ще пренебрегна всички свръхестествени явления, също и така наричаните псифеномени. Ако те съществуват и се поддават на някакво управление, то след време те биха могли да направляват цялата психическа деятелност на хората, да преобразят същността на цялата човешка култура по начин, който сега трудно може да се предвиди. Но при съвременното ниво на нашето невежество такива догадки са безполезни; те биха могли само неусетно да ни изведат в несигурното тресавище на мистицизма. Известните вече нам способности на мозъка са толкова изумителни, че не е нужно да призоваваме нови, още неизвестни.

Да разгледаме най-напред паметта. Досега още никой не е успял, макар и приблизително, да установи какво количество факти и впечатления е способен да съхрани нашият мозък в продължение на един човешки живот. Съществуват убедителни доказателства, които говорят, че всъщност ние нищо не забравяме; ние просто не можем да се доберем до нужната информация в даден момент. В наши дни ние вече рядко срещаме прояви на действително феноменална памет: в един свят на книгите и документацията такава памет не е много нужна. До откриване на писмеността цялата световна история и литература е трябвало да се съхранява в паметта и устно да се предава от поколение на поколение. Дори и днес все още се намират хора, които знаят наизуст цялата Библия или Корана — така както някога хората са запаметявали целия Омир.

Работата на д-р Уайлдър Пенфилд и неговите колеги в Монреал съвсем убедително показва, че посредством дразнене на определени участъци в мозъка с електрически импулси могат да се възстановят в паметта отдавна забравени неща. Човек отново преживява в ярки подробности (цвят, мирис, звук) изпитани някога впечатления — сякаш пред неговия мислен взор се прожектират кадри от стар филм, и то с пълното съзнание, че това са само спомени, а не събития, протичащи наяве в момента. Аналогични ефекти могат да възникнат и в състояние на хипноза. От това се е възползувал професор Фройд при лекуване на психически разстройства.

Когато открием как мозъкът филтрира и опазва цялата тая лавина от впечатления, която се влива в него всяка секунда от нашия живот, тогава може би ние ще се научим да контролираме паметта с помощта на съзнателни или изкуствени външни въздействия. Тогава възпоминанието ще престане да бъде неустойчив, зависещ от случайности процес; ако ви се доще да възпроизведете в паметта си страница от някой вестник, която сте чели преди тридесет години, вие ще можете да сторите това, като възбудите съответните клетки на главния мозък. В известен смисъл това ще бъде нещо като „пътуване в миналото“ — вероятно единственият възможен начин за такова пътуване. Такова контролиране на паметта би било наистина една вълшебна проява на власт, която за разлика от много други необикновени сили, подчинени на човека, би служила вероятно само за общото добро на хората.

Управлението на паметта би революционизирало цялата съдебна практика. На класическия въпрос: „Какво правихте през нощта на двадесет и трети…?“, никой вече не ще може да отговори: „Забравил съм“. Свидетелите не ще могат повече да спъват хода на разглежданото дело с показания от рода на: „Струва ми се, че видях…“ Нека се надяваме обаче, че стимулирането на паметта няма да стане принудителна съдебна процедура…

И колко хубаво би било да се върне човек в миналото, отново да преживее минали радости и в светлината на придобития вече опит да уталожи преживените скърби и неволи и да се поучи от някогашните си грешки. Често се говори, че пред мисления взор на умиращия човек само в миг преминава целият му живот. Това е заблуждение. Но може би ще дойде време, когато престарелите хора, загубили всякакъв интерес към бъдещето, ще могат отново да преживеят своето минало и отново да поздравят тия, които са познавали и обичали в младостта си. Както ще видим по-късно, това може да се окаже не приготовление към смъртта, а прелюдия към едно ново рождение.

Може би още по-важна придобивка от стимулиране на спомени из миналото би бил обратният процес — въвеждане в паметта на нови информации или „спомени“. Трудно бихме могли да си представим по-ценно изобретение от устройството, което писателите фантасти наричат „машина-педагог“. Според изображенията и описанията на художници и писатели, това забележително устройство обикновено прилича на старомоден апарат за къдрене на коса; и неговите функции биха били донякъде сходни, само че той ще работи над материала, който се намира вътре в главата, а не на нейната повърхност. Този апарат не трябва да се смесва с обучаващите машини, които днес намират все по-голямо приложение, макар че някой ден те може би ще бъдат признати за далечни прадеди на „машинния педагог“.

Такъв един автомат би могъл за няколко минути да запечата в мозъка знания и навици, за чието усвояване по друг начин на човек би му трябвало цял живот. Като убедителна аналогия тук може да послужи процесът при изработването на грамофонните плочи: изпълнението на музикалната пиеса може да е продължавало с часове; обаче плочата с нейния запис се щампова само за секунда и пластмасата идеално „запомня“ това, което оркестърът е изпълнил. А само преди едно столетие това би изглеждало дори и теоретически невъзможно за учените и с най-будно въображение.

„Запечатването“ на информация непосредствено в мозъка, което ще ни позволи да придобием знания без процеса на тяхното заучаване, днес ни изглежда също така невъзможно; то безспорно ще си остане невъзможно дотогава, докато нашето разбиране на процесите на психологическата деятелност не се придвижи значително напред. И все пак „машината педагог“ или някакъв друг способ, изпълняващ аналогични функции, е тъй осезателно нужен, че след няколко десетилетия цивилизацията просто не ще може да съществува без него. Обемът на натрупваните в света знания се удвоява всеки десет години и този темп също се ускорява. Днес вече дори и двадесетгодишният срок е недостатъчен за усвояване на необходимите знания; ако продължава така, то ние скоро ще почнем да умираме от старост, без да се научим да живеем, и цялата наша култура може да започне да се руши поради собствената си непостижима сложност.

В миналото всеки път, когато е възниквала каквато и да било нужда, тя винаги е била удовлетворявана почти незабавно. Ето защо, макар и да нямам ни най-малкото понятие как в действителност ще работи „машината педагог“, аз предполагам, че това ще бъде най-вероятно някакъв комплекс от методи, а не просто желязна машина, и съм твърде уверен че след време тя ще се появи между нас. Ако това не стане, то скоро ще надделее еволюционното развитие, разглеждано в следващата глава, и краят на човешката култура ще се окаже не тъй далечен.

Има много други възможности и някои съвсем безспорни перспективи, включващи непосредственото манипулиране върху мозъка. Вече е доказано например, че поведението на животните, а и на човека може твърде съществено да се измени чрез въздействието на слаби електрически импулси върху определени участъци на мозъка. Индивидуалните особености на животното може да се променят тъй основно, че котката да изпада в ужас при вида на някоя мишка, а свирепата маймуна да стане любезна и общителна.

Може би най-сензационните резултати от подобни експерименти, свързани с още по-сериозни социални последствия, отколкото първите постижения в полето на ядрената физика, се явява откриването в мозъка на така наречените „центрове на удоволствие“ или „центрове на възнаграждаване“. Животните с вкарани в тези центрове на мозъка електроди бързо се научават да манипулират с бутончето, което включва електрическия ток, който причинява усещане на неизмерима наслада; в тях се развива такова силно пристрастие към това, че нищо друго не ги интересува. Известни са случаи, когато маймуни са натискали „бутончето на удоволствие“ до три пъти в секундата в продължение на осемнадесет часа непрекъснато, през което време нито гладът, нито половото чувство не са могли да ги отвлекат от това занимание. В мозъка съществуват също така и участъци на болка и страдание — така наречените „наказателни зони“. Животното с не по-малко упорство се научава да изключва електрическия ток, който би раздразнил тия зони и би му причинил болка.

Възможностите — за добро или за зло, които се крият тук, са толкова очевидни, че няма смисъл нито да ги преувеличаваме, нито да ги пренебрегваме. Използуването на електронни човеци роботи, управлявани по радиото от някоя централа станция, ще стане технически възможно още преди настъпването на 1984 година.

Едно от многото загадъчни явления, скрити в хипнотизирането, се състои в това, че в паметта на човека могат да се „вкарат“ лъжливи спомени и при това той да бъде твърдо убеден в тяхната достоверност, готов дори да се закълне, че това действително се е случило с него. Ние всички сме имали случай да видим насън нещо тъй ясно, че когато се събудим, да го смесваме с действителността; мен например цели двадесет години вече ме преследва „споменът“ за някаква страшна катастрофа на един изтребител „Спитфайър“; аз и досега не мога да разбера дали това е било халюцинация или действителна случка.

Изкуствените спомени, ако те могат да бъдат създавани, записвани на лента и след това вкарвани в мозъка чрез електрически или други средства, биха се превърнали във форма на възприемане на чужди опитности и чувства, далеч по-ярки (понеже в тях биха участвували всички органи на чувствата) от всичко, което може да създаде колективното могъщество на Холиууд. Такива спомени наистина биха се превърнали във висша форма на развлечение — нереално преживяване, по-реално от самата действителност. И ненапразно някои си задават въпроса: ще искат ли изобщо повечето хора да бодърствуват, ако фабриките за сънища ще могат да изпълнят техните любими желания само срещу няколко цента за електрическа енергия.

Не трябва да се забравя, че всички познания за окръжаващия ни свят идват у нас посредством малкото органи на чувствата, които притежаваме. Най-важни от тия органи са зрението и слухът. Ако получаваната информация заобиколи тия канали или ако техните нормални входове бъдат блокирани, ние ще изпитаме илюзии, които няма да имат нищо общо с външната действителност. Един от най-простите начини да се докаже това е следният: постойте известно време в съвършено тъмна стая, а после лекичко натиснете клепачите си. Вие ще „видите“ най-възхитителни фигури и цветове, макар че никаква светлина не ще въздействува на очната ретина. Зрителният нерв е бил „въведен в заблуждение“ от натискането. Ако ние познавахме електрохимическия шифър, чрез който изображенията се превръщат във възприятия, тогава ние бихме могли да дадем зрение на тия, които нямат очи.

Тук е уместно да споменем за един доста зловещ експеримент, проведен веднъж от известния физиолог лорд Адриан. Превъзхождайки изкуството на вещиците от „Макбет“, той взел окото на една жаба и съединил зрителния нерв към усилвател и високоговорител. Когато експериментаторът започнал да се движи из лабораторията, в ретината на окото се отражавало неговото изображение и изменяващите се съчетания на светлини и сенки се превръщали в серия от ясно доловими щракания. Грубо казано, ученият използувал своя собствен слух, за да „вижда“ през окото на животното.

Всеки може да си представи почти неограниченото продължение на този експеримент. По принцип чувствените впечатления на което и да е друго живо същество — животно или човек — могат да се предават чрез електрод непосредствено в съответния участък на мозъка. По този начин е възможно да се гледа на света чрез очите на друг човек и дори да се получи някаква представа за един вид превъплъщение в тяло на животно.

Ние си мислим, че известните нам органи на чувствата ни дават пълна картина на окръжаващия ни свят, но това е едно голямо заблуждение. Ние сме безнадеждно глухи и слепи във вселена, намираща се извън пределите на усещанията, възприемани от нашите чувствени органи. Светът на кучето — това е свят на мирисите, светът на делфина — това е симфония на ултразвукови импулси, тъй изпълнени със значения, както и зрителните усещания. Разсеяната слънчева светлина в някой облачен ден крие в себе си указания за посоката, доловими от пчелите — указания, които за нас си остават недостъпни: пчелата може да определя плоскостта на колебанията на светлинните вълни. Гърмящата змия отправя удара си в пълен мрак, насочвана от инфрачервената светлина на своята жертва — нашите направлявани ракети се научиха да вършат това само през последните няколко години. В мътните реки се въдят слепи риби, които изследват окръжаващия ги непрозрачен свят с помощта на електрически полета — това е природният радиолокатор. Всички риби притежават един интересен орган — странична „чувствена линия“ по продължение на цялото им тяло. Тя служи за възприемане на колебания и изменения в налягането на окръжаващата ги вода.

Бихме ли могли ние по някакъв начин да осмислим подобни чувствени възприятия, ако те бъдат въведени в нашия мозък? Несъмнено да, но само след основна и продължителна тренировка. Ние трябва да се научим да използуваме всичките наши собствени органи на чувствата: новороденото не може да вижда, както не може да вижда отначало и човек, на когото внезапно се е възвърнало зрението — макар че зрителните механизми и в двата случая могат да работят идеално. Преди това разумът трябва да проанализира и класифицира импулсите, постъпили в мозъка, да ги сравни с друга информация от външния свят — докато те всички образуват една цялостна картина. И само след това ние „виждаме“, такова едно сумиране трябва да бъде възможно и с другите органи на чувствата — тогава ние наистина ще трябва да измислим нови глаголи за означаване на тия възприемания.

Пилотът, събиращ информация от десетките скали и циферблати в някой самолет, извършва аналогично действие. Той се приобщава към своя самолет интелектуално, а може би и емоционално. Един ден с помощта на телеметрически устройства ние ще можем да извършваме същото това нещо и с което да е животно. Тогава ще опознаем най-сетне пътя на орела в небето, пътя на кита в океана и пътя на тигъра в джунглата — по този начин ние ще подновим роднинството си с животинския свят, чието прекъсване се явява като една от най-печалните загуби за човека.

Нека обаче се върнем към по-конкретни и близки задачи. Не ще и съмнение, че диапазонът и ефективността на възприеманията, извършвани от нашите собствени органи на чувствата, могат съществено да се увеличат с помощта на такива достатъчно прости средства, като тренировка и медицински препарати. Всеки, който е имал случай да наблюдава как някой слепец разчита буквите на Брайл или определя местоположението на предметите по звука, лесно ще се съгласи с това. Аз веднъж имах случая да видя слепец в ролята на съдия по тенис на маса и просто не бих повярвал, че това е възможно. Той е бил съдия дори на срещи за световен шампионат! Слепите представляват най-блестящи образци на изострена чувствителност, но има и много други примери: разни дегустатори на чай и вина, парфюмеристи, глухи, способни да разбират говора по мърдане на устните. Тук можем да споменем и естрадните „ясновидци“, които откриват скрит предмет, долавяйки почти незабележимите движения на своите помощници.

Всичките тия постижения са или резултат на интензивни тренировки или компенсация при дефект в някой орган на чувствата. Но както е известно (а може би много добре известно), такива препарати като мескалин и лизергинова киселина също могат извънредно много да изострят нашите възприятия, вследствие на което светът ни се струва много по-реален и по-ярък, отколкото е в действителност. Макар и това впечатление да е изцяло субективно, тъй както пияният шофьор си мисли, че той управлява автомобила с голямо майсторство — това явление представлява изключителен интерес и може да има важно практическо приложение.

Една неоценима способност на разума, която безусловно е постижима, тъй като вече е проявявана неведнъж, е съзнателният контрол над болезнените усещания. Възможно е, че известното твърдение: „болката изобщо не съществува“, е правдоподобно, макар че това съвсем няма да помогне на повечето от нас, особено когато ни боли зъб. Повечето пъти (ала не винаги) болката изпълнява много важната функция на предупреждаващ сигнал; и малцината хора, които не усещат болка, се намират в постоянна опасност. Следователно няма защо да се стремим напълно да премахнем болезненото усещане, но ще бъде много полезно, ако бихме могли — след като тя е изпълнила предупредителната си мисия — да я „изключваме“, като натиснем, така да се каже, някакво мислено копче в нашия мозък.

На Изток това е толкова обикновен трик, че никой не му се удивява особено много. Аз съм виждал и фотографирвал отблизо цели групи мъже и деца как ходят по жарава, която стига до глезените им. Някои от тях получиха обгаряния, ала никой не чувствуваше болка; всички се намираха в състояние на хипноза, предизвикано от религиозен екстаз.39

Последните развития в звуковото обезболяване доказват, че и мистериозният Запад разполага с някои трикове от този род. Според тази техника, прилагана успешно от мнозина зъболекари, пациентът, към чиито уши са прикрепени две слушалки, трябва сам да контролира яснотата на предаването така, че да чува музиката сред множество смущаващи шумове. Зает по този начин, той става безчувствен към всяка болка; сякаш всички негови пътища за възприемане на информация са затворени за всички други „предавания“. Вероятно и това, както и постиженията на огнеходците, е само една форма на самохипноза, обаче ние можем да я вършим само с помощта на машини. Може би един ден като йогите и факирите ние не ще имаме нужда от тези „умствени“ патерици.

Има само една крачка от хипнозата до съня — това загадъчно състояние, на което ние отдаваме една трета от нашия и без това твърде кратък живот. Досега още никой не е доказал, че сънят е безусловно необходим, макар и да не можем да преживеем без сън повече от няколко дена. Изглежда че това е резултат на далечно, в продължение на милиони години, приспособяване към денонощното сменяване на светлина и тъмнина. Тъй като отсъствието на светлина е затруднявало всякаква активна деятелност през нощта, повечето животни придобили навика да спят до изгрева на слънцето. По същата причина други животни са придобили навика да спят през зимата; обаче това съвсем не значи, че всички трябва да почиват от октомври до февруари. Нито пък е задължително и ние да спим винаги от 10 часа вечерта до 7 сутринта.

Някои морски животни никога не спят, макар че те може би си почиват по някакъв друг начин. Повечето акули например трябва непрекъснато да се движат, иначе приливът на вода в техните хриле ще престане и те ще загинат от недостиг на кислород. При делфините положението е още по-тежко: те трябва да се показват на повърхността всеки две-три минути, за да поемат въздух, и затова не могат да си позволят никаква почивка. Би било много интересно да се узнае спят ли обитателите на океанските глъбини, където светлината никога не се променя и в продължение на стотици милиони години е царувал само непрогледен мрак.

Отдавна се е предполагало и наскоро бе доказано, че всички хора сънуват; това е довело към създаване на теория, според която сънят е повече психологическа, отколкото физиологическа потребност; по мнението на един специалист сънят ни позволява да изпадаме в състояние на безумие по няколко часа в денонощието. Това обяснение съвсем не е тъй убедително. Най-вероятно е, че сънищата — това са страничен, допълнителен продукт на безразборната деятелност на спящия мозък, защото едва ли може да се приеме, че един такъв сложен орган напълно ще прекъсва всяка деятелност. (Интересно е да се узнае какво сънуват електронните изчислителни: машини?)

Във всеки случай някои особено надарени хора като Едисон са могли да водят напълно активен живот, прекарвайки в сън само по два-три часа на денонощие. В медицината са известни случаи, когато хора не са спали по няколко години наред, без това да им е причинявало някаква вреда. Дори и ако не можем съвсем да премахнем нуждата от сън, голямо постижение би било, ако можем да съкратим необходимото за сън време, да го „сгъстим“, да речем, до два-три часа истинско изолиране на съзнанието, и то така, че човек да може да избира времето за тая цел по свое желание.

Твърде вероятно е, че създаването на световна телевизионна система и общодостъпните телефонни мрежи, пренебрегвайки всички граници на времето, рано или късно ще преустроят живота върху основата на двадесет и четири часова деятелност. Само това обстоятелство е достатъчно да наложи свеждането на времето за спане до минимум; и очевидно средствата за постигането на тази цел са вече налице.

Преди няколко години в Русия бяха пуснати на пазара доста акуратни апарати „Електросън“, не по-големи от една кутия за обувки и не по-тежки от два килограма. По електроди, прикрепени към клепачите и към тила, в кората на главния мозък се пускат слаби импулси електрически ток с ниска честота и човек бързо потъва в дълбок сън. Макар че този апарат очевидно е бил създаден за нуждите на медицината, съобщава се, че мнозина го използуват за съкращаване на времето за спане до няколко часа на денонощие. С такъв апарат са разполагали учените, работещи по програмата за Международната геофизическа година в Антарктика. Той очевидно е намерил добро приложение по време на полярните нощи, дълги до шест месеца.

Вероятно ние всякога ще имаме нужда от сън — този „балсам за уморени мозъци“, само че без да трябва да губим една трета от живота си за това. От друга страна, има известни обстоятелства, когато продължителното изключване на съзнанието би било твърде полезно; то е много желателно например за болни, възстановяващи здравето си след операция. И преди всичко за космонавти и пътешественици, тръгнали на далечен път. Именно във връзка с това днес се обръща сериозно внимание на възможностите за прилагане на анабиоза, без която ние никога не ще стигнем до звездите, нито до пътуваме повече от няколко светлинни години „отвъд“ Слънцето.

Овладяването на безопасна и удобна за прилагане форма на анабиоза — а в това няма нищо невъзможно от гледна точка на медицината, доколкото тя може да бъде разглеждана като продължение на общата анестезия — би могло да има извънредно важни последствия за обществото. Хора, които страдат от неизлечима болест, биха се решили да „прескочат“ десет-двадесет години с надежда, че в това време медицината ще намери средства да ги излекува. По същия начин ще може да се изпратят в бъдещето лудите и престъпниците, на които съвременната наука и съвременното общество не са в състояние да помогнат. Нашите потомци, разбира се, едва ли биха се радвали на подобно наследство, но в края на краищата те не ще могат да „върнат“ тези пришълци назад.

Всичко казано дотук ни позволява да смятаме, макар и още никой да не е доказал това, че легендата за Рип Ван Уинкл е научно правдоподобна и че процесът на остаряването може да се забави и дори да се преустанови по време на анабиозата. По този начин спящият човек би могъл да пътува през вековете, спирайки се от време на време да изследва бъдещето, така както ние днес изследваме космическото пространство. През всяка епоха се срещат хора, които не могат да се приспособят към своето време и които биха предпочели да се отправят на такова пътешествие, ако им бъде предоставена тази възможност. Така те биха могли да видят света такъв, какъвто ще бъде дълго след нормалната продължителност на техния живот.

И ето че стигнахме до въпроса, който представлява може би най-голямата загадка. Съществува ли изобщо нормална продължителност на живота или пък всички хора умират фактически в резултат на някакви нещастни случаи? Наистина днес ние живеем, средно взето, много по-дълго време от нашите прадеди, обаче — според данните, с които разполагаме — абсолютният предел не се е изменил от дните, когато са записани първите сведения по този въпрос. Библейските седемдесет години и до ден днешен си остават средната граница, както е било и преди четири хиляди години.

Нито един човек, ако се съди само по достоверни сведения, не е живял повече от 115 години; често се споменават много по-големи показатели, обаче с почти пълна увереност може да се каже, че това са или случаи на измама, или някакви грешки. Изглежда че човекът е най-дълголетният бозайник. Някои риби и костенурки живеят до двеста години. Колосална възраст достигат само дърветата; най-дълголетният жив организъм това е невисокият и неугледен бор, който расте в подножието на Сиера Невада. Неговата възраст се изчислява на 4600 години40.

Смъртта (не старостта!) е явно необходима за прогреса както в социално, така и в биологично отношение. Дори и ако не загине от пренаселеност, един свят от безсмъртни скоро би престанал да се развива, би се разплул. Във всяка сфера на човешката деятелност се срещат примери на смешното и неприятно влияние на хора, които по силата на своята напреднала възраст са престанали да бъдат полезни. И все пак смъртта — както и сънят — не изглежда да се явява като биологическа неизбежност, дори и да е необходима за еволюцията.

Нашето тяло не прилича на машина: то никога не се изхабява, понеже непрекъснато се пресъздава от нови материали. Ако този процес би се извършвал с неизменна ефективност, ние бихме станали безсмъртни. За съжаление няколко десетилетия след нашето раждане очевидно става някакво нарушение в работата на ремонтно-сервизния цех на организма; материалите са все тъй добри, но старите планове и чертежи се загубват или пренебрегват. В резултат на това важни служби в организма вече не се възстановяват както трябва след постигналата ги авария. Сякаш клетките на тялото започват да забравят своите задължения, с които някога така акуратно са се справяли.

За да се избягнат провали в паметта, трябва да се водят по-добри „дневници“. Може да дойде време, когато с помощта на същите методи ние ще можем да помогнем и на нашето тяло. С откриването на азбуката умственото забравяне е престанало да бъде неизбежно; възможно е, щото по-сложните средства на утрешната медицина ще могат да излекуват и физическото „забравяне“: ние ще се научим да съхраняваме в съответни устройства за запаметяване идеалните прототипи на нашите тела. Тогава ще може от време на време да се проверяват отклоненията от предишната установена норма и да се премахват, преди да са станали сериозни и опасни.

Биологическото безсмъртие и запазването на младостта са толкова съблазнителни неща, че хората никога не ще престанат да се стремят към тях: винаги ще ги блазни примерът на същества, които живеят със стотици години и няма да се плашат от печалните приключения на доктор Фауст. Би било глупаво да се мисли, че този стремеж никога, абсолютно никога няма да се увенчае с успех. А дали такъв един успех ще бъде желателен — това е съвсем друг въпрос.

Тялото е носител на мозъка, а мозъкът — седалище на разума. В миналото тази тройка е била неразделна, ала това няма да бъде винаги така. Ако не се научим да предпазваме нашите тела от разрушение, то ние бихме могли навреме да ги подменим.

За такава подмяна не трябва непременно да служи друго тяло от плът и кръв: това може да бъде и машина. И с това може би ще се ознаменува следващият стадий на еволюцията. Дори и ако мозъкът не е безсмъртен, той несъмнено може да живее много по-дълго от тялото, което в края на краищата бива разрушавано от болести и нещастни случаи. Преди доста години по време на една знаменита серия от експерименти руски хирурзи успяха в продължение на няколко дни да поддържат живота на една кучешка глава с помощта на чисто механически средства.

Ако мислите, че животът на мозък, лишен от всяка подвижност, би бил много еднообразен, значи вие не сте разбрали напълно това, което вече казахме дотук за органите на чувствата. Мозък, съединен чрез проводници или радиолинии със съответните органи, може да участвува във всяка деятелност, реална или въображаема. Когато се докоснете до нещо, давате ли си изобщо сметка, че вашият мозък не се намира на върха на пръстите ви, а на цял метър разстояние от тях? И бихте ли забелязали разликата, ако този един метър се превърне в няколко километра? Радиовълните губят за такова пътешествие по-малко време, отколкото нервните импулси, разпространяващи се по вашата ръка.

Човек може да си представи такова бъдеще, когато на хората, все още обитаващи органически тела — обвивки, ще гледат със съжаление тия, които са преминали към несравнено по-богата форма на съществуване и са станали способни мигновено да превключват своето съзнание или сфера на внимание в която и да е точка по суша, море или небе, където се намират съответно възприемателни органи. Възмъжавайки, ние се разделяме с детството; някой ден ние може да бъдем споходени от втора, още по-удивителна зрелост, при която ще се простим навеки с плътта.

Но да предположим, че се научим безкрайно дълго да поддържаме живота на мозъка; няма ли тогава той да се окаже прекомерно натоварен с жизнен опит, впечатления и спомени, наслоени като текстовете върху някой древен пергамент-палимпсест, които така ще го препълнят, че няма да остане място за нищо друго? В крайна сметка вероятно така и ще стане, но аз бих желал още веднъж да подчертая, че ние нямаме ни най-малката представа за пределния капацитет за вместимост на добре „тренирания“ мозък, дори и без спомагателни механически средства, които безспорно ще се появят след време. Тогава пределите на непрекъснато съществуване на човека може да се определят приблизително с кръглата цифра хиляда години; впрочем анабиозата може да превърне това хилядолетие в значително по-дълъг срок.

Възможно е обаче, че и тази бариера ще бъде преодоляна. Такова предположение аз изказах в своя роман „Градът и звездите“, където се опитах да нарисувам едно практически вечно, безсмъртно общество, населяващо заключения свят в града Диаспар след един милиард години. Бих желал да свърша тази глава с думите на стария наставник Джесерак, който запознава героя на романа със законите на живота:

Може би това е само една фантастична мечта? Не мога да кажа; но мисля, че реалностите на далечното бъдеще ще се окажат още по-изумителни. В следващата глава ние ще се опитаме да зърнем мислено макар и само някои от тях.