Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

5. Безтегловност

От всички природни сили най-тайнствена и най-безпощадна е силата на земното притегляне. Тя властвува над нас от люлката до гроба и ни наказва за най-малката наша грешка спрямо нея. И няма нищо чудно в това, че, съзнавайки своята рабска прикованост към Земята, хората всякога са гледали със завист на птиците, на облаците, смятали небето за обиталище на боговете. Широко разпространеният израз „небесно създание“ предполага свобода от силата на притеглянето, свобода, която доскоро ни беше позната само от нашите сънища.

Има много обяснения на тези сънища; някои психолози се опитват да открият техния произход в това, че в миналото нашите прадеди са живели по дърветата. Ние обаче трудно можем да си представим, че мнозина от нашите преки праотци са прекарвали живота си, подскачайки от дърво на дърво. С не по-малко основание би могло да се твърди, че нашата левитация насън съвсем не е някакво възпоминание от миналото, а предчувствие за бъдещето. Някога, в бъдещето, „безтегловността“ или намалената сила на притеглянето ще стане привично, а може би и нормално състояние на човека. Не е чудно да дойде и такова време, когато на космическите станции, както и на планетите със слаба гравитация ще живеят повече хора, отколкото на Земята; а когато бъде написана история на човечеството, тези — да речем — сто милиарда души, които вече са прекарали своя пълен с трудности живот, борейки се срещу земното притегляне, ще се окажат само едно нищожно малцинство. Твърде е възможно също така, че нашите далечни потомци, завладели космоса, ще бъдат тъй безразлични към силата на притеглянето, каквито са били и нашите далечни прадеди, които без никакви усилия са плавали из моретата.

Дори и днес повечето живи същества на нашата планета почти не усещат силата на притеглянето. Наистина тя властвува над по-големите надземни животни — слонове, коне, хора и кучета, но животинчетата, по-дребни от мишките, изпитват от нея само незначително неудобство. За насекомите дори и това не може да се каже; мухите и комарите са тъй леки, тъй „безтегловни“, че могат свободно да се носят във въздуха и притеглянето им досажда не повече, отколкото на рибите.

Затова пък нас гравитацията ни безпокои доста много, особено сега, когато полагаме решителни усилия да се отървем от нея. Проблемът за гравитацията винаги е занимавал физиците съвсем независимо от интереса, който ние днес проявяваме към космическите полети. Силата на притеглянето като че ли заема съвършено отделно място от другите природни сили: светлина, топлина, електричество, магнетизъм, които могат да бъдат генерирани по множество различни начини и притежават свойството на взаимопревръщане. И наистина съвременната техника е основана преди всичко на подобни превръщания — топлина в електричество, електричество в светлина и тъй нататък.

А ето че ние съвсем не умеем да получаваме гравитация; изглежда че тя е съвсем безразлична към каквито и да било въздействия, с които ние се опитваме да й повлияем. Доколкото ни е известно, гравитационно поле може да бъде създадено само чрез присъствието на материална маса. Всяка частица от дадена материя притежава свойството да привлича други материални частици във вселената; общата сума от всички подобни привличания в която и да е точка съставлява и местната гравитационна величина. Естествено, тя бива различна в различните светове, тъй като материята на едни планети е огромна, на други — доста незначителна. На повърхността на четирите гигантски планети от нашата слънчева система — Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун — притегателната сила е по-голяма, отколкото на повърхността на Земята; на Юпитер например тя е по-голяма два пъти и половина. Друга крайност представляват луните и астероидите, където гравитацията е толкова слаба, че човек ще трябва добре да се вгледа в някой падащ предмет цели няколко секунди, преди да забележи, че той се движи.

Общо взето, притеглянето само по себе си представлява една невероятно, почти невъобразимо слаба сила. Може да ни се струва, че това противоречи на здравия разум, както и на нашия ежедневен опит, но все пак, когато поразмислим малко, верността ка това твърдение става очевидна. И наистина, за създаването на доста умереното гравитационно поле, в което ние живеем, е нужна гигантската маса земна материя — от шест квинтилиона тона! Ние можем да произведем сто пъти по-мощна магнитна или електрическа сила с помощта само на няколко килограма желязо или мед. Когато с обикновен подковообразен магнит повдигаме парче желязо, малкото количество метал, съдържащ се в магнита, превъзмогва притегателната сила на цялата наша планета! Този именно факт, че гравитационната сила е крайно слаба, прави нашата пълна неспособност да я управляваме, да я изменяме, тъй непонятна и досадна.

От време на време се пръскат слухове, че някоя изследователска група работи над проблема за управляване на гравитацията или „антигравитация“; но това се оказва само някакво недоразумение. Нито един компетентен учен в сегашния стадий на нашето невежество не ще се занимава със задачата за преодоляване силата на притеглянето. Наистина известен брой физици и математици работят в тая област, ала с много по-скромна цел: те просто се опитват да добият най-елементарни сведения за гравитацията. Добре ще бъде, ако този непосилен и методически труд действително доведе до някаква форма на контрол върху гравитацията; но аз се съмнявам дали мнозина измежду работещите над този проблем вярват в подобна възможност. Мнението на повечето учени по този въпрос е може би най-добре изразено в репликата на Джон Пийрс от лабораториите на телефонната компания „Бел“. „Антигравитацията — казва той — е работа изключително за птиците.“ Лошото обаче е това, че тя не е нужна на птиците, а на нас.

Доста изненадващ е фактът, че, според някои сведения, представителите на деловия свят гледат на антигравитационното устройство с по-малко скептицизъм, отколкото учените. През 1960 списанието „Харвард бизнес ревю“ проведе „Анкета върху програмата за завладяване на космоса“ и получи почти 2000 отговора на своя подробен въпросник от цели пет страници.

Отговаряйки на въпроса, колко вероятни странични резултати могат да имат изследванията на космоса, ръководните деятели на разните фирми и компания изразили своето отношение към възможностите за откриване на антигравитацията по следния начин: 11 на сто — „почти сигурно“; 21 на сто — „твърде възможно“; 42 на сто — „възможно“; 21 на сто — „твърде невероятно“; 6 на сто — „съвсем невъзможно“. Всъщност те признали това откритие за по-вероятно, отколкото разработването на минералните запаси на разните планети и тяхното населяване. Аз съм твърдо уверен, че повечето научни работници биха счели откриването на антигравитацията за по-малко вероятно. В дадения момент обаче мнението на харвардските бизнесмени по този въпрос има може би същото значение или по-точно, така няма никакво значение, както и мнението на професионалните физици.

Ние все още знаем толкова малко за гравитацията, че не можем с положителност да кажем дали тя се разпространява в пространството с определена скорост като радиовълните и светлината или пък се намира „винаги тук“. До времето на Айнщайн учените се придържаха към последната гледна точка и смятаха, че гравитационната сила се разпространява мигновено. Днес обаче преобладава мнението, че тя пътува със скоростта на светлината и подобно на светлината има някаква вълнова структура.

Ако гравитационните вълни действително съществуват, ще бъде неимоверно трудно да ги открием, понеже те носят нищожно количество енергия. Изчислено е, че гравитационните вълни, излъчвани от цялата Земя, притежават енергия, равна горе-долу на една милионна част от една конска сила; а общият сбор на гравитационната енергия, излъчвана от цялата Слънчева система — Слънцето и всички планети, — е равна само на половин конска сила. Така че всеки възможен генератор на гравитационните вълни, създаден от човека, би се оказал милиарди пъти по-слаб.

Въпреки това понастоящем се правят опити да се произведат и уловят такива вълни. При някои от тези експерименти се намеква за използуване на цялата Земя като „антена“; търсените вълни би трябвало да имат честота, равна само на един период в час. (Честотата, присъща на телевизионните и радиовълни, достига обикновено десетки милиона периода в секунда.) Дори и ако тези крайно прецизни опити имат някакъв успех, ще мине още доста време, преди да можем да очакваме каквото и да било практическо приложение от тях. А може би това никога няма да стане.

И все пак минат не минат няколко години и ето — ние узнаваме, че някой отчаян изобретател е построил и продемонстрирал — поне както той сам твърди — някакъв антигравитационен апарат. Подобни устройства в повечето случаи се оказват лабораторни модели, които обезпечават издигането във въздуха на твърде незначителен товар (или по-право, създават впечатлението за такова издигане). Някои от тези устройства биват електрически, други — чисто механически, основани, така да се каже, върху принципа „повдигане сам себе си за косите“, и биват снабдени с небалансирани маховици, коленчати валове, пружини и вибриращи тежести. Скритият в тях замисъл е, че действието и противодействието не винаги биват равни и противоположни и че понякога може да се спечели известна изкуствено добита сила, насочена в определена посока. И макар всички да сме съгласни с това, че човек не може сам да се издигне във въздуха, ако се хване и непрексънато се дърпа за косата, все пак кой знае, може би няколко последователни и точно разпределени по време тласъци биха дали желания резултат?…

Така изложена, тази идея наистина изглежда напълно абсурдна; ала опитайте се да разубедите образования и искрено убеден в своя успех изобретател, когато той демонстрира прекрасно изработена машина с десетки детайли, движещи се във всички възможни направления, и когато твърди, че тази измислена от него вибрираща играчка преодолява притеглянето на товар от 15 грама и че по-голям модел би могъл да ви издигне на Луната. Вие можете да бъдете 99,999 на сто сигурен, че той греши, ала не можете да го докажете. Ако някой ден бъде открито средство за контролиране на гравитацията, то безспорно ще се основава върху несравнено по-усъвършенствувана техника, отколкото върху обикновени механически устройства; най-вероятно е, че подобно откритие ще се появи като страничен резултат при работата в някоя съвсем непозната област на физиката.

Възможно е също така, че ние не ще постигнем голям успех в проумяване на гравитацията, докато не можем да изолираме и себе си и приборите, с които работим, от нейното влияние, като създадем лаборатория в космоса. Всъщност да се правят опити за проучване на гравитацията върху повърхността на Земята това е все едно да се провери някой радиограмофон в тенекиджийница: явленията, които искаме да определим, ще бъдат заглушени от обкръжаващата среда. Само в лаборатория, разположена върху някой спътник около Земята, би ни се удало да изследваме свойствата на материята при условие на безтегловност.

Причината, поради която предметите в космоса обикновено се намират в състояние на безтегловност, се отнася към редицата измамливо прости истини, които почти винаги биват погрешно тълкувани. Мнозина измежду нас, подведени от безотговорни журналисти, все още живеят с впечатлението, че космонавтът е безтегловен затова, защото се намира „вън от пределите на земното притегляне“.

Това е съвсем неправилно. Никъде в цялата вселена, дори и върху най-отдалечената галактика, която изглежда като бледо петънце върху снимката, направена в Паломарската обсерватория, няма да се окажем вън от пределите на земното притегляне, макар че, разбира се, на разстояние от няколко милиона километри то ще бъде съвсем нищожно. Колкото повече се отдалечаваме от Земята, силата на гравитацията, разбира се, отслабва, ала бавно и на тия скромни височини, достигнати досега от космонавтите, тя е почти тъй мощна, както и на морското равнище. Когато майор Гагарин погледнал към Земята от височина над триста километра, напрежението на гравитационното поле, сред което се е движел, все още е съставлявало 90 на сто от своята нормална величина. И въпреки това теглото му е било равно на нула.

Ако всичко това изглежда някак неясно, то виновна е най-вече семантическата бъркотия. Цялата беда се състои в това, че у нас, обитателите на земната повърхност, се е установил навикът да си служим с думите „притегляне“ и „тегло“ като синоними. При обикновени, земни условия, това практически нищо не ни вреди: където има тегло, там има и притегляне и обратното. Но все пак това са съвсем самостоятелни физически състояния, всяко от които може да съществува независимо от другото. Такъв е обикновено случаят в космоса.

Понякога те могат да бъдат наблюдавани поотделно и на Земята, както ще докаже тук описаният опит. Предлагам ви да не го провеждате, а само да си представите мислено, но ако моите логически разсъждения не могат да ви убедят, тогава — смело напред! Вдъхновявайте се от титаническия пример на Галилей, който също отказвал да бъде убеждаван теоретически и имал нужда от експериментална проверка. Но аз предварително свалям от себе си всяка отговорност за възможните осакатявания.

Вие ще имате нужда от бързопадащ люк (за тази цел би отлично послужил един от люковете, които обикновено са монтирани под бесилката) и една обикновено банска теглилка. Поставете теглилката върху люка и застанете на нея. Тя несъмнено ще покаже вашето точно тегло.

Сега, без да вдигате поглед от стрелката на теглилката, помолете някой измежду вашите познати (при едно доста подобно положение Волумний казал на Брут: „Това не е работа за приятел, господарю!“)15 да дръпне пружината, която задържа люка над отвора, върху който сте застанали. Стрелката на теглилката изведнъж ще падне на нула — вие ще бъдете безтегловен. Ала в никакъв случай няма да се освободите от притеглянето на Земята, а ще останете изцяло в сферата на неговото въздействие — нещо, в което ще се уверите само половин секунда по-късно.

Но защо се оказахте без тегло при тези условия? Работата е там, че теглото — това е сила, а силата не може да се почувствува, ако тя няма, така да се каже, опорна точка. Вие не можете да усетите сила, когато блъскате леко люлееща се врата; по същата причина не усещате и тегло, когато под вас няма никаква опора и падате свободно надолу. Така и космонавтът с изключение на времето, през което включва двигателите по своята ракета, непрекъснато пада свободно. Това „падане“ може да бъде отправено надолу или нагоре, или дори настрани — какъвто е случаят при орбиталните спътници, които се намират в състояние на „вечно падане“ около Земята. Тук посоката няма никакво значение; докато падането става свободно и нищо не го задържа, всеки падащ предмет ще бъде безтегловен.

Следователно човек може да бъде в състояние на безтегловност дори и при наличността на силно притегляне. Вярно е и обратното: за да имате тегло, вие нямате нужда от притегляне. Изменението на скоростта — или с други думи — ускорението го замества напълно.

За да докажем това, нека възпроизведем във въображението си един опит, още по-невероятен от току-що описания. Отнесете банската си теглилка в някое отдалечено кътче между звездите, където гравитационната сила е практически равна на нула. Плавайки в междузвездното пространство, вие отново ще бъдете без тегло: застанал върху теглилката, вие ще забележите, че стрелката стои на нула.

Сега прикрепете отдолу под теглилката един ракетен двигател и го включете. Платформата на теглилката ще почне да ви „натиска“ отдолу под краката и вие ще изпитате едно съвсем убедително чувство на тегловност. Ако натискът на мотора бъде правилно изчислен и регулиран, той ще може да ви предаде чрез силата на ускорението, с което се издигате, същото това тегло, което сте имали и на Земята. Ако някои от другите осезателни органи не ви разкрият истинското положение на нещата, на вас ще ви се струва, че си стоите спокойно на повърхността на Земята и че усещате нейното притегляне, а не че летите някъде посред звездите.

Това чувство на „тегло“, пораждано при ускорение, ни е добре познато; ние го забелязваме в асансьора, когато почне да се издига, и в автомобила, когато изведнъж тръгва или рязко спира, само че в последния случай силата е насочена не във вертикално, а в хоризонтално направление. С помощта на това просто средство — ускорението, теглото може изкуствено да се увеличава почти неограничено; и в ежедневния живот се срещат просто удивителни примери на променящото се тегло от подобен характер. Така детето, което се люлее на някоя градинска люлка, неусетно преминава от състояние на безтегловност в най-горната точка на извисяването, когато люлката за миг остава неподвижна, към три пъти увеличеното си тегло, в най-ниската точка на дъгата. А когато скочите от стола или от някоя стена, ударът в земята за миг увеличава вашето тегло десетина пъти.

Ние измерваме тия сили по начин, означаващ колко пъти се е увеличила силата на притеглянето чрез ускоряване. Когато казваме, че човек изпитва въздействието на 10 g, това значи, че той се усеща десет пъти по-тежък от обикновено. Обаче действителното притегляне на Земята не влиза в сметката, когато теглото се създава изцяло с помощта на ускорението и трябва само да се съжалява, че една и съща дума се употребява за описване на явления, които могат да бъдат предизвикани от две съвършено различни причини.

Най-удобният начин за създаване на изкуствено тегло съвсем не е ускорението, извършвано по права линия — нещо, което може за кратко време да ни пренесе далеч, отвъд хоризонта — а движението в кръг. Всеки, който се е возил на въртележка, знае, че бързото движение в кръг може да създаде значителна сила. На този принцип почива действието на млечния сепаратор — както някои от нас, селските момчета, знаем от ранното си детство. Новите варианти на тия машини от огромните центрофуги, използувани днес при изследвания в областта на космическата медицина: чрез тях теглото на човек може да бъде увеличено десет-двадесет пъти.

Малките лабораторни модели са способни на нещо много повече. Ултрацентрофугата на Бимс, въртяща се с невероятната скорост от 1 500 000 оборота в секунда (не в минута!), създава ускорение, по-голямо от един милиард g. Поне в този случай ние сме надминали природата: изглежда твърде невероятно, че никъде, където и да било във вселената, може да съществува гравитационно поле, превъзхождащо по мощност земното гравитационно поле повече от няколкостотин хиляди пъти. (Впрочем някой ден такива полета могат или може да възникнат — виж глава 9).

Следователно създаването на изкуствено тегло е сравнително лесна работа и ние можем да извършваме това в своите космически кораби и на космическите станции, когато ни омръзне да „летим“ вътре в тях. Плавното въртене ще се възприема като усещане, неотличимо от притеглянето, само че „нагоре“ ще означава направление към центъра на кораба или на станцията, а не от центъра, какъвто е случаят на Земята.

И така, ние можем да имитираме гравитационната сила, обаче не умеем да я контролираме, да я управляваме. И най-главното: ние не сме способни да я премахнем, нито да я неутрализираме. Истинската левитация все още си остава мечта. Засега ние можем само да се „крепим“ във въздуха с помощта на балони или да „летим“, като използуваме някои механичен принцип на противодействие, тоест с помощта на самолети, хеликоптери, ракети и реактивни апарати за вертикално издигане (колеоптери). Възможностите на първото средство са ограничени: балонът изисква твърде огромно количество от скъпи или огнеопасни газове; другите средства са не само скъпи, но и крайно шумни; освен това те не дават никаква гаранция срещу някое неочаквано и съдбоносно „приземяване“. Това, което бихме желали да имаме, е някакво приятно, чистичко, да речем, електрическо или атомно средство за неутрализация на притеглянето, което да се управлява само с едно завъртване на ключа…

Въпреки гореспоменатия скептицизъм на физиците, такова едно устройство не бива да се смята за неосъществимо по принцип — ако то бъде подчинено на известни вече добре изучени природни закони. Най-важният от тия закони е принципът за съхранение на енергията, който може да се изрази по следния начин: „Не може да се получи нещо от нищо“.

Законът за съхранение на енергията напълно зачерква възможността за възхитително простичкия и удобен „гравитационен екран“, описан от Х. Г. Уелс в романа му „Първите хора на Луната“. В тази най-голяма от всички космически фантазии (кога ли Уолт Дисней или Джордж Пал ще направят някой сериен филм от него?) ученият Кейвър създава материя, непроницаема за гравитационните сили — така както металният лист е непроницаем за светлината, а изолаторът — за електрическия ток. Сфера, покрита с „кейворит“, може, както пише Уелс, да се откъсне и отдалечи от Земята с цялото си съдържание. Отваряйки и затваряйки съответните капаци, космическите пътешественици ще могат да се придвижват в желаното от тях направление.

Идеята за кейворита изглежда напълно разумна, особено след като Уелс се разправи с нея, но за съжаление тя е чисто и просто неосъществима. В нея е вложено едно физическо противоречие, подобно на това, което съществува в изразите: „неподвижна сила“ и „непреодолим обект“. Ако кейворитът действително съществуваше, той би станал неизчерпаем източник на енергия. С негова помощ би било възможно например да се издигне някакъв тежък предмет на известна височина, а после да се освободи, за да може да падне под действието на притегателните сили и да извърши определена работа. Това би могло да се повтаря безброй пъти, осъществявайки по този начин отколешната мечта на всички автомобилисти — безгоривен мотор. Но това е просто невъзможно, както е известно на всички, освен на изобретателите на вечен двигател.

Макар че идеята за гравитационен екран от такъв прост вид може да бъде отхвърлена, няма нищо абсурдно в мисълта за възможното съществуване на вещества с отрицателна гравитация, тоест способни да падат не надолу, а нагоре. По самата природа на нещата едва ли бихме могли да се надяваме да открием подобни материи тук, на Земята; те би трябвало да „плават“ някъде из космическото пространство, бягайки от планетите като от чума.

Материята, притежаваща отрицателна гравитация, не трябва да се смесва със също така хипотетическата антиматерия, чието съществование се постулира от някои физици. Тази материя се състои от елементарни частици с електрически заряди, противоположни на зарядите в частиците на обикновената материя: вместо електрони в тях има позитирони и тъй нататък. Подобно вещество в обикновено гравитационно поле все пак би паднало надолу, а не нагоре. Ала щом то влезе в съприкосновение с обикновената материя, двете маси ще анихилират с мигновено отделяне на енергия, много по-свирепа от енергията, излъчвана при избухване на атомна бомба.

Антигравитационното вещество не би причинявало толкова затруднения при боравене с него, но то положително би поставило пред нас известни проблеми. Така например, за да го свалим на Земята, ще имаме нужда от тъкмо толкова енергия, колкото е необходима, за да издигнем същото количество обикновена материя от Земята в космоса. И ако миньорът, работещ на някой астероид, напълни багажника на своя космически кораб с вещество, притежаващо отрицателна гравитация, той би видял голям зор, докато се прибере у дома си. Земята ще го отблъсква с всичката си сила и той ще трябва да се бори за всеки метър от своето придвижване надолу.

Така че употребата на вещества с отрицателна гравитация, дори и ако те съществуват, ще бъде по всяка вероятност доста ограничена. Те биха могли да се използуват като строителни материали: сгради, построени наполовина от обикновени материали и наполовина от вещество с отрицателно тегло, не биха тежали почти нищо и затова биха могли да се изграждат на неограничена височина. Главният проблем за архитекта тук ще представлява тяхното „закотвяне“ при силен вятър.

Твърде възможно е, че ние ще можем чрез съответна обработка да „дегравитизираме“ обикновеното вещество, така както превръщаме парче желязо в постоянен магнит. (По-малко известен е фактът, че може да се създадат и тела с постоянен електрически заряд — „постоянни електрети“.) Това би изисквало изразходване на огромно количество енергия, тъй като дегравитизацията на един тон материя ще означава пълното му издигане от повърхността на Земята — чак в космоса. А за тая цел, както би ви обяснил всеки ракетен инженер, е нужно точно толкова енергия, колкото е необходима за издигането на 6500 тона на височина от един километър. Тази шест и половина хиляди тонкилометра енергия представлява стойността на входния билет за вселената. Гратиси и намалени тарифи тук не се предвиждат. Възможно е, че ще трябва да платим и повече, но в никакъв случай по-малко.

Общо взето, постоянно дегравитизираното или безтегловното вещество изглежда по-малко вероятно, отколкото гравитационният неутрализатор или „дегравитатор“. Това очевидно ще бъде някакъв апарат, снабдяван с енергия от някой външен източник, апарат, който би прекъсвал действието на гравитацията само докато е включен. Много важно е да се отбележи, че подобен апарат ще може не само да създава безтегловност, но и ще служи като източник на движение.

Защото ако теглото бъде точно неутрализирано, ние само ще „висим“ неподвижно във въздуха; но ако го пренеутрализираме, тогава ще изхвърчим нагоре и ще се отдалечим от Земята с равномерно увеличаваща се скорост. По този начин, каквато и да било система, управляваща гравитацията, ще бъде едновременно и двигателна система. Това би следвало да се очаква, тъй като тежестта и ускорението са тясно свързани помежду си. Подобен източник на движение ще бъде нещо съвсем ново; и трудно може да се разбере от какво ще се „отблъсква“ той. Та нали за всеки първичен автономен двигател трябва да съществува и някаква точка на противодействие; дори и ракетата — единственото известно нам устройство, — което може да предизвика тласък и във вакуум — се отблъсква от струите на изгорелите газове.

Терминът „космически двигател“ е измислен за такива именно несъществуващи, но силно желани двигателни системи; той няма нищо общо със съществуващите днес двигатели, нито със супердвигателите, фабрикувани в Детройт. Не само авторите на фантастичните романи, но и все по-голям брой от специалистите по космически полети започват да вярват в това, че все някъде трябва да съществува някакво по-безопасно, по-безшумно, по-евтино и изобщо „по-спретнато“ средство за прелитане на другите планети от ракетата. След няколко години чудовищата, щръкнали на космодрума на нос Кенеди, ще съдържат в горивните си резервоари толкова енергия, колкото имаше и първата атомна бомба; и тяхното управляване ще стане по-несигурно. Рано или късно там ще се случи някаква катастрофа. Ние имаме належаща нужда от космически двигател не само за изследване на Слънчевата система, но и за спасяване на щата Флорида от гибел.

Тези мои разсъждения върху перспективното въвеждане в употреба на устройство, което може да се окаже изобщо неосъществимо и което безспорно се намира вън от възможностите на съвременната наука, може да изглеждат малко преждевременни. Съществува обаче едно общо правило: когато възникне някоя техническа необходимост, все ще се появи нещо, което да я задоволи или… да я заобиколи. Ето защо аз съм убеден, че след време ние ще имаме на ръка някакво средство, с което да неутрализираме гравитацията или да я преодолеем с „груба сила“. Във всеки случай такова едно средство ще ни даде възможност както за левитация, така и за придвижване в мащаби, ограничаеми само от наличните енергийни ресурси.

Ако антигравитационните устройства се окажат много обемисти и скъпи, тяхното използуване ще бъде ограничено — на стационарни инсталации и в огромни транспортни машини може би с размери, каквито нашата планета още не е виждала. Човечеството изразходва ежегодно значителен дял от своята енергия за пренасяне на стотици милиона тона нафта, въглища, руда и други суровини от едно място на друго. Голяма част от полезните изкопаеми в света не се разработват поради това, че районите, където лежат, са недостъпни. Може би ние ще съумеем да ги използуваме с помощта на сравнително бавноходни антигравитационни товаровози, които ще пренасят по въздуха няколкостотин хиляди тона наведнъж.

Можем също така да си представим и пренасянето на огромни товари и сурови материали, „разсипани“ по „гравитационни проводи“ — направлявани и фокусирани силови полета, в които предметите ще се движат в уравновесено състояние подобно на желязо, привличано от магнит. За нашите потомци може би ще бъде обикновено нещо да гледат как техните стоки и имущества се движат от място на място по въздуха без никакво видимо транспортно средство. В още по-големи мащаби изкуствените гравитационни полета, станали източници на движение, биха могли да се използуват за управляване на вятъра и океанските течения, както и за изменяне на тяхната посока; ако някой ден ще контролираме времето, ние, разбира се, ще имаме нужда от нещо подобно.

Не ще и съмнение, че управлението на гравитацията ще бъде от голямо значение за космическите кораби — както за тяхното движение, така и за осигуряване удобството на екипажа и пътниците; ала то крие и други космически приложения, които не са толкова очевидни. Най-голямата измежду планетите, Юпитер, е недостъпна за непосредствени изследвания от страна на човека поради своето високо ниво на гравитация — два и половина пъти по-мощна от земната. Този огромен свят има и много други отрицателни черти (например извънредно плътна, неспокойна и отровна атмосфера), така че малцина учени се отнасят достатъчно сериозно към възможностите за нейното непосредствено изследване от страна на човека; предполага се, че за тази цел ние винаги ще прибягваме до услугите на роботи.

Аз лично се съмнявам в това. Така или иначе, винаги ще има случаи, когато роботите ще изпадат в някаква беда и хората ще трябва да им се притекат на помощ. Рано или късно ще се наложи от научна и практична гледна точка човек сам да изследва Юпитер; а някой ден ние дори може да пожелаем да основем там постоянна база. За тая цел ще ни трябва известна форма на контрол върху гравитацията — освен ако успеем да развъдим някаква специална раса юпитерски колонисти, притежаващи физиката на горила (повече за изследването на Юпитер ще намерите в глава 9).

Ако всичко това изглежда твърде далечно и фантастично, то позволете ми да ви напомня, че съществува една още по-важна за нас планета с високо ниво на гравитация, на която след може би по-малко от петдесет години хората вероятно не ще могат да стъпят. Тази планета е нашата родна Земя. Не се ли научим да контролираме гравитацията, ние може да обречем нашите космически пътешественици и преселници на вечно изгнание. Човек, който е поживял няколко години на Луната, където теглото му е било равно само на 1/6 от земното му тегло, при връщането си на Земята ще се окаже безпомощен инвалид. Той може би ще има нужда от месеци на мъчителна тренировка, преди да се научи отново да ходи, а децата, родени на Луната (каквито непременно ще има през следващото поколение), може би съвсем не ще съумеят да се приспособят към новите условия.

За да се избегне всичко това, на нас ни трябва някакво ефикасно портативно устройство за управляване на гравитацията — тъй компактно, че да може да се носи на гърба или около кръста. Нещо повече, то би могло да стане дори постоянна част от облеклото на човека, съвсем обикновено като ръчния часовник или джобния транзисторен приемник. Тогава човек би могъл да го употребява за намаляване на теглото си до нула или пък като източник на движение.

Всеки, който е готов да приеме по начало реализирането на управляемата гравитация, не трябва да се плаши от възможностите за по-нататъшните усъвършенствувания в тази област. Миниатюризацията е станала вече едно от ежедневните чудеса на нашия век — дали за добро или за лошо, това не се знае. Първата термоядрена бомба беше голяма колкото цяла къща; днешните бойни глави с „икономични размери“ не са по-големи от кошче за отпадъци; и все пак едно такова „кошче“ отделя енергия, достатъчна да запрати парахода „Куин Елизабет“ на Марс. За мен тази ежедневна проява на съвременната атомна техника изглежда много по-фантастична, отколкото вероятността за разработване на индивидуално средство за управление на гравитацията.

Индивидуалният гравитатор, ако бъде произвеждан достатъчно евтино, би могъл да стане едно от най-революционните изобретения на всички времена. Тогава ние бихме се избавили — подобно на птиците и рибите — от тиранията на вертикала; придобили бихме свободата на третото измерение, тоест ще можем да се движим в което си искаме направление. В градовете никой няма да ползува асансьора, ако намери достатъчно удобен прозорец. Голямата подвижност, която бихме придобили по този начин, и то без всякакви усилия, би ни заставила да се учим отново и да свикваме със съвършено нов начин на живот — почти като този на птиците. Но още преди всичко това да навлезе в ежедневния живот, ние вече ще бъдем добре запознати с него — дотогава безброй филми за космонавти, движещи се в орбита, ще запознаят хората с представата за безтегловността и ще пробудят у тях желание да изпитат свързаните с нея приятни усещания. Възможно е също левитаторът да изиграе такава роля в планините, каквато аквалангът изигра в морето. Професионалните водачи из Алпите и шерпите, разбира се, ще негодуват, но какво да се прави — прогресът е неумолим. Цели тълпи „въздушни“ туристи ще бродят над Хималаите и ще се трупат на върха Еверест така, както днес се трупат по плажовете на Флорида или близо до Кан… Това е само въпрос на време.

Дори и ако границата на желаното — индивидуалната левитация — се окаже недостижима, ние все пак може да се научим да строим малки машини, в които бавно и безшумно (и двете качества са еднакво важни) да се носим в небесата. Само преди шестдесетина години идеята за „плуване“ из пространството е изглеждала съвсем нереална, докато въртолетът не ни отвори очите. И сега, когато експерименталните машини, движещи се на въздушни възглавници, „летят“ където си искат, ние няма да се успокоим, докато не почнем да скитаме на воля над повърхността на Земята, и то с такава свобода, каквато не може да ни даде нито един автомобил, нито самолетът.

Към какво в края на краищата ще ни изведе такава свобода — това никой не може да каже. Но аз имам само още едно, заключително предположение. Когато се научим да контролираме гравитацията, във въздуха ще могат да се издигат и настанят нашите жилища. Къщите вече не ще бъдат приковани към едно място и ще станат по-подвижни от днешните туристически авторемаркета; те ще могат лесно да се местят по суша и по море, от един континент на друг, от една климатическа зона в друга; ще следват слънцето със сменяването на годишните сезони и ще се отправят към планините за зимните спортни месеци.

Първите хора са били номади; такива може да се окажат и последните, само че на много по-високо техническо ниво. Бъдещата подвижна сграда ще се нуждае не само от неосъществимата сега-засега двигателна система, но и от електроснабдяване, съобщителни връзки и други видове полезни съоръжения, също така непостижими за съвременната техника.

За съвременната, ала не и за утрешната — както ще видим малко по-късно.

Това ще донесе и гибелта на големите градове, гибел, която може да се окаже неизбежна и по много други причини. То ще означава също и края на всяко привързване към разни географически и регионални обекти; във всеки случай в тази остра форма, която познаваме днес. Човек може да стане скитник, блуждаещ по Земята; циганин — повел своя движен от атомна енергия керван през небесните пустини, от един оазис към друг.

И все пак, когато този ден дойде, човек няма да се чувствува бездомен изгнаник без никакво родно огнище. Светът, който ще може да бъде обиколен за 90 минути, вече никога не ще представлява за хората това, което е представлявал за техните прадеди. За тия, които ще дойдат след нас, единствената истинска самота ще се крие само в междузвездното пространство. А на тази наша мъничка Земя, всякъде където биха стигнали по въздуха или по море, нашите потомци винаги ще се чувствуват като у дома си.