(Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент)

Глава 12

Когато ренегатите изчезнаха от погледа му, Стив премести колене напред, доколкото можеше, и започна да блъска кола с гръб, за да го разклати. Дълго нямаше никакъв резултат, после, след страхотно засилване в люлеещите се ръце на мъртвия си партньор, той усети как колът мръдна малко настрани. Всъщност толкова малко, че едва го забеляза. Нямаше значение. Това означаваше, че има шанс. „Ще стане — каза си той. — Ще се измъкнеш, Брикман.“ Пое си дъх и поднови тласъците да разшири дупката на кола.

Часовете минаваха. С падането на нощта Стив беше постигнал, по негова преценка, движение два пръста в горната част на кола и можеше да го върти, като движи раменете си.

Тъмнината донесе облекчение на друг проблем. С напредването на деня Стив беше забелязал, че въжетата стават по-стегнати и затрудняват дишането му. Трябваше му известно време да разбере какво става. Под лъчите на топлото пролетно слънце изровеният труп беше започнал да се надува. На сутринта щеше да се надуе още повече. Ако скоро не се освободеше, щеше да бъде смачкан в кола, задушен от надуващото се като балон тяло.

Освен това на съседните дървета се бяха събрали черни птици с широки крила и дълги извити клюнове, някои дори бяха накацали по земята да разгледат странното полумъртво животно, коленичило по средата на просеката. Стив ги прогони със силни животински писъци — пресъхналото му гърло можеше да издава само такива. Птиците насочиха вниманието си към останките от по-стария труп, който беше захвърлен непокрит в плиткия гроб. Стив знаеше, че когато го изкълват до кости, птиците ще чакат гласът и тялото му да отслабнат. И тогава…

Ужасните картини на онова, което щеше да се случи, ако не се отвържеше, освободиха нови резерви на сила. Паниката му стихна. Трябваше максимално да използва оставащата му енергия. През нощта с упорита решимост той залюшка тялото си назад и напред, наляво и надясно. Болката в краката му обхвана цялото му тяло, стана толкова силна, че мозъкът му беше почти като под упойка. Беше стигнал до точката, при която претоварената му нервна система превръщаше болката в някакво перверзно удоволствие.

Докато Стив се бореше за живота си, главнокомандващият Карлстром седеше на един мек фотьойл. Около него имаше други високопоставени членове на Първото семейство. Филмът, който се прожектираше тази вечер, беше един от любимите на Карлстром — хилядагодишното съкровище „Пясъците на Иво-Джима“ с участието на легендарния Джон Уейн.

Уейн, който беше умрял няколко десетилетия преди Холокоста, беше пътеводна светлина на Бащата-основател — Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви. Обикновените трекери не знаеха нищо за актьорите или филмовата индустрия отпреди Холокоста. Федерацията нито притежаваше, нито произвеждаше някакво изобразително изкуство или литература. Нямаше никакви музиканти. Цялата музика се създаваше електронно; певците, изпълняващи балади за света със синьото небе, бяха от различни станции. Осигуряваната от КЪЛЪМБЪС видеопрограма беше единственият източник на информация и развлечения — във Федерацията те се състояха от „Вдъхновения“ и видеоигри. Първото семейство обаче — както всеки елит — имаше достъп до същинска пещера на Аладин с богатства отпреди Холокоста, съхранени в кондиционирани трезори в Клаудландс. Най-високо ценени бяха филмите с Уейн. Голям екип от специалисти ги поддържаше в идеално състояние. В най-добрите си филми Уейн въплъщаваше най-благородните качества на трекерството и от неговите превъплъщения цели поколения лидери на Семейството бяха черпили сила и вдъхновение.

Карлстром наблюдаваше Уейн да умира, както го беше наблюдавал безброй пъти — писмото в джоба на гърдите му беше открито и прочетено, знамето бе издигнато на върха на планина Сарабачи. За Карлстром съдържанието на писмото беше смущаващо сантиментално, но общото послание от филма беше вярно, поражението на вече изчезналата японска нация беше съвсем аналогично на сегашната борба за завладяване на повърхността. Когато бъдеше спечелена последната битка, знамето щеше се вее редом с флага на федерацията на всички върхове в Северна Америка. Светът със синьото небе отново щеше да бъде спечелен.

Когато филмът свърши, Карлстром остави другите и се върна в личното си жилище. На видеоекрана до леглото имаше припламващо лого, което показваше, че в пощенската кутия чакат две съобщения. Карлстром отвори първото на екрана. Беше кодиран сигнал, състоящ се от няколко буквено-цифрови поредици. Той пъхна личната си карта-ключ, въведе петцифрения номер на идентификационната си карта и натисна бутона „ДЕКОДИРАНЕ“. Плетеницата от букви и цифри се подреди в думи. Беше сигнал от един МХ полеви оперативен работник, Хай Сиера.

Съобщението гласеше: „ХАНГ-ФАЙЪР ХВАНАТ И ПОДЛОЖЕН НА ИЗПИТАНИЕ“.

Карлстром изтри сигнала от паметта на монитора и отвори второто съобщение. Беше от оперативен МХ работник от вътрешния щат У и се отнасяше до сестрата на Брикман. По време на последния час Роз имала сериозен проблем с дишането и при преглед в секцията за първа помощ било установено, че на врата и китките й са се появили червени белези. Роз беше под наблюдение. Карлстром потвърди получаването на съобщението и поиска да бъде държан в течение за състоянието й. Необичайните отношения между Брикман и сестра му се бяха оказали неоценимо средство за ориентиране в здравословното състояние на младежа. Докато се събличаше, Карлстром размишляваше върху възможностите за онова, което можеше да се случи, ако един от тези „психоблизнаци“ имаше нещастието да претърпи фатален инцидент. Взе душ, после легна в чистото си удобно легло. Мисълта, че най-обещаващият нов член на АМЕКСИКО може би прекарва много по-неудобно нощта някъде далеч, предизвика слаба усмивка върху устните му. Опитът, който Брикман трупаше сега, щеше да е много болезнен, но не смъртно опасен. Хай Сиера щеше да се погрижи за това.

Когато се зазори, основата на кола все още бе здраво забита, но върхът окуражаващо се преместваше. Като блъскаше силно тялото си надясно, Стив успя да протегне левия си крак настрана, после да повдигне коляно. Опрял крак в земята, можеше да действа с по-голяма сила. След известно време извъртя и десния си крак и натисна кола нагоре и наляво.

Когато слънцето се издигна в утринното небе, Стив усети, че колът леко се повдига. Наведе се настрана и назад и се опита да стъпи с двата крака на земята, но се оказа невъзможно. Беше завързан твърде плътно между кола и тялото на мъртвия на-ко. Трупът се беше издул повече и въжетата, които го свързваха с него, се врязваха в тялото му. За щастие въжето около врата беше закрепено само за кола. Това го беше спасило от бавно задушаване, но вратът му беше разранен и кървеше от усилията да го освободи и сега привличаше вниманието на кръжащите над главата на мъртвия на-ко мухи. Стив знаеше, че трябва да се освободи преди изгрев-слънце. Още един ден без вода под удушаващото тегло на разлагащия се труп щеше да го отслаби до такава степен, че да зависи от милостта на птиците, които щяха да се върнат да се нахранят с останките на „Тайсън“. Той отново започна да дърпа и блъска, като бавно се въртеше в кръг, влачейки мъртвеца със себе си.

Денят мина, слънцето залезе, а Стив все още беше в същото положение — но точно преди да падне мрак успя да премести коляно между бедрата на на-ко и в същото време да стъпи на земята с два крака. Залюля се напред и назад и после в кръг, бавно се изправи и с едно последно дръпване измъкна кола от дупката. Той обаче бе по-дълъг от краката му и Стив не можеше да се изправи. Катурна се настрана. Падането му беше омекотено от издутия труп. Остана да лежи в сгъстяващия се мрак, без да се опитва да помръдне, доволен да се наслади на лукса да протегне крака.

Когато схващането премина в тъпа болка, той направи оценка на положението си. Ножът. Трябваше да намери ножа.

Джоди го беше пуснала между коленете му, но когато се беше дърпал, за да разклати кола, го беше изпуснал. Къде ли беше сега?

Стив погледна над раменете на мъртвия на-ко и го видя да лежи върху дупката от кола, с дръжката наполовина в нея.

Мъчително бавно Стив пренесе на гърба си двойния товар на мъртвия на-ко и на кола, който беше изсмукал силите му до такава степен, че едва можеше да се движи. Но имаше и друг проблем. Той виждаше ясно над рамото на на-ко, но не можеше да види собствените си ръце, които бяха вързани около кръста на мъртвеца. Можеше да се премести приблизително на точното място, но оттам нататък трябваше да налучква. А не можеше да си позволи да допусне грешка. Едно неправилно движение и ножът можеше да се плъзне в дупката с дръжката надолу. Ако паднеше на дъното, с него беше свършено.

Като стигна, според него, до най-доброто положение, Стив изследва внимателно въздуха с пръсти. Усети как средният пръст на дясната му ръка докосва ръба на наклоненото острие. Пое дълбоко дъх, с безкрайно внимание бутна мъртвото тяло напред и опита отново. Този път успя да плъзне плоската част на острието между показалеца и средния пръст на дясната си ръка, стисна го здраво, хвана го и с пръстите на лявата си ръка го дръпна по-далече от дупката. Въздъхна — ножът вече бе на сигурно място, — внимателно го пусна, след това го бутна под дясната си ръка и стисна здраво дръжката.

„Браво, Брикман. Сега давай нататък.“ Трябваше да освободи ръцете си, но китките му бяха вързани с въже зад гърба на жертвата му. Тъй като тялото все повече и повече се раздуваше, дланите му се бяха раздалечили, което правеше невъзможно да хване дръжката на ножа с две ръце. Оставаше му само едно нещо. Трябваше да изпусне газовете, които се бяха събрали в корема на трупа.

Стив премести острието между пръстите си, опря го в меката част на гърба между гръдния кош и таза, запъна дръжката в някаква вдлъбнатинка в земята и като претърколи двойното тегло върху ножа, заби острието. Въздухът излезе от тялото с бавно, гъргорещо съскане. В ноздрите на Стив нахлу ужасна воня. Той лежеше, кашляше и повръщаше — а после забеляза, че въжетата малко са се отпуснали. Все още беше вързан здраво, но те вече не се врязваха така жестоко в плътта му. Той хвана дръжката на ножа с нокти, успя да го измъкне малко и започна да реже въжетата около китките си. Когато падна и последната витка, почувства огромно облекчение. Щеше да успее!

Прерязването на останалите въжета не му отне никакво време. Стив се изправи, протегна вдървените си крайници и се запрепъва между дърветата надолу към реката, като разтриваше китките си. Пи жадно. Отново беше оцелял… но докога? Освен ножа, който му беше дала Джоди, и дрехите на гърба си нямаше нищо друго. Ренегатите бяха взели всичко от скривалището. Бяха взели всяко залче храна, кошовете за риба и примките, гърнето от огнището, раницата, оръжията, шлема и дрехите, свалени от мъртвите на-ко. И най-лошо от всичко — бяха му взели ботушите.

Стив тръгна обратно по склона и се замисли за страхотните проблеми, пред които беше изправен. Предметът, чиято загуба чувстваше най-остро, беше бойният нож на Нейлър. По време на престоя му в Рио Лобо в дръжката изкусно беше скрит един миниатюрен, но мощен радиопредавател. Стив беше получил скрития апарат, за да установява контакт с полевия екип МХ. Задачата на екипа беше да следи неговото местонахождение и да предава всички съобщения до и от Карлстром. На теория той трябваше също да осигури подкрепа в критична ситуация — такава като тази, в която беше сега. Загубата на радионожа означаваше, че сега не може да поиска помощ. Отново трябваше да се оправя сам.

Така да бъде. Предпочиташе го.

Въпреки това бе обезсърчен и недоволен. МХ трябваше да предвиди възможността да изгуби ножа и да му осигури втори предавател за далечна връзка. Той не знаеше къде точно би могъл да го скрие. Единственото сигурно място беше задникът му. Но и това място беше опасно. Ако при някакъв случаен инцидент радиото в дръжката на ножа бъдеше открито, можеше да твърди, че не е знаел за него и че ножът не е негов. Но ако някой откриеше подобен апарат набутан в ректума му, едва ли щяха да му повярват, че е седнал върху него по невнимание.

Потта му започна да замръзва и той потрепери. Беше студена нощ и преди зазоряване щеше да стане още по-студено. Стив вдигна глава към небето. Безформен облак скриваше звездите. Как обясняваха мютите нощ като тази, когато хилядите и хиляди зорки очи по трептящата мантия на Мо-Таун не гледаха към тях? Мистър Сноу щеше да му отговори. Той имаше отговор на всичко.

Стив сложи мъртвия на-ко в плиткия гроб, затрупа го с пръст и камъни, потисна гаденето си и направи същото с оглозганите останки на „Тайсън“. Актът на повторно погребение не беше продиктуван от някакви чувства на уважение към двамата убити — във Федерацията смъртта беше край на всичко. Тялото се изхвърляше със същата липса на церемонии, с която човек изхвърля отпадъци. Причината бяха птиците. Ширококрилите лешояди имаха навика да кръжат високо в небето над умряло или умиращо животно, преди да кацнат и да започнат да ядат. Можеха да се видят от мили и да привлекат вниманието не само на други птици, но и на мюти и ренегати. А въпреки че беше практически беззащитен, Стив нямаше желание да се откаже от задачата си. Той сложи последния камък, събра нарязаните парчета въже и отиде в скривалището. Ръцете му отвратително миришеха на смърт.

В непрогледната тъмнина Стив пипнешком намери леглото — правоъгълна отъпкана пръст една стъпка над пода. Покривката от кожи я нямаше. Нямаше значение. Той се хвърли с благодарност върху дебелия слой изсушена папрат. Блаженство. Истински лукс. Думи, които липсваха в езика на трекерите. Факт, който не беше попречил на Стив да се радва на усещането, което беше изживял при любовта, без да може дай даде име.

Стив знаеше, че не бива да се отпуска. Трябваше веднага да започне своето дълго и мъчително пътуване към последната съобщена му позиция на племето М’Кол, но изтощеното му тяло просто отказа. Болеше го от главата до пръстите на краката. Разкъсаната от въжетата кожа беше възпалена и кървяща, целия сякаш го пронизваха нажежени до червено игли, бавен огън гореше в костите му. „Смъртта — помисли той — ще е благодат.“

Мислеше за Клиъруотър и за нощта, която бяха прекарали прегърнати, за топлината на прегръдката й и за гъвкавата отзивчивост на намазаното й с масло и парфюмирано тяло. Буйните емоции, предизвикани от сливането им, и горчивите спазми от насилствената раздяла не преставаха да го преследват. Неусетно заспа, но вместо в желаната забрава изпадна в объркан сън, в който се намери в безкрайно пътуване през чужда местност, застрашен от неясни преследвачи, нападнат от умопомрачаващи и сложни проблеми, чието решение знаеше, но не можеше да си спомни. Събуди се изцеден и изтощен както преди да заспи.

Вдигна глава и видя през входа да се промъква дневна светлина. Кристо! Време беше да тръгва. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Все още всичко го болеше. Той бавно седна, после се люшна напред. Насмалко да забие нос в пода. „Хайде, Брикман, можеш да се справиш!“

Като изпълняваше заповедите на инструктора, който се спотайваше някъде в мозъка му, Стив се изправи и с обичайна гимнастика отпусна ръцете и краката си. Щеше да слезе до реката да пие и да се измие, после щеше да се опита да намери някакъв начин да защити краката си. Мютите използваха бизонска кожа. Всякаква кожа щеше да свърши работа, но ренегатите на Малоун бяха отмъкнали всичко. Той взе парче връв. Можеше да направи нещо като подметка и да разнищи една от вървите на по-тънки нишки, но какво би могъл да използва за игла?

Докато се чудеше, чу слаб приглушен вик. После чу други гласове — неясни, но ставаха по-силни. Чуха се и слаби бойни призиви на мюти. След това чу шум като от промъкване на няколко тела през храсти. Сви се в най-тъмния ъгъл. Беше хванат в капан! И изведнъж си спомни. Разбира се! Убежището! Кожените покрития бяха свалени, но изплетената от ракита преграда си беше на мястото. И мютският арбалет с торбата стрели все още беше в малкото складово пространство зад нея!

Преди обаче да може да помръдне, мълния дневна светлина прониза мрака — някой отмести, завесата на входа. Стиснал ножа, Стив се хвърли в един ъгъл, където нямаше да бъде открит откъм стъпалата, и клекна, готов да скочи върху врата на неканения си гост. Най-малко от всичко очакваше отново да види лицето, което се показа. Жълтата фуражка, приведен под раницата си, с въздушна пушка в ръце, задъхан.

Но не и с бавни реакции.

Усетил враждебно присъствие, Жълтата фуражка се завъртя с пушка, насочена към гърдите на Стив, и отстъпи от вдигнатия нож.

— Спокойно, боец!

Стив го гледаше, стиснал ножа.

— Не съм дошъл да ти създавам проблеми — каза Келсо. — Така че се успокой, прибери този нож и всичко ще бъде просто превъзходно.

С трясък по стъпалата го последва Джоди Казан. Също задъхана. Видя Стив, отпусна се до стената и прикладът на пушката й тупна на пода.

— Кристо! Ето те и теб! — Думите й бяха съпроводени с нервен смях. — Това тичане поне не се оказа… съвсем безполезно… — Тя спря да си поеме дъх и се обърна към Жълтата фуражка. — Каза ли му?

— Дай ми възможност. Твоето приятелче едва не ме прободе.

Джоди погледна Стив.

— Не е чудно, като се има предвид какво му направи.

— Просто следвах заповеди, Каз. Кажи му да прибере ножа.

— Добре, добре. — Тя махна с ръка към двамата. — Успокой се, Брикман. Не е време да се бием помежду си. — Протегна ръка за ножа. — Вярвай ми.

Стив й даде ножа.

— Прикривай стълбите — каза й Жълтата фуражка, опря пушката на рамото си и посочи с пръст към Джоди, докато тя заемаше позиция. — Тя ти е истински приятел. Не знам какво каза на шефа, но той реши да ти даде втора възможност. Предполагам не е очаквал, че ще можеш да стигнеш далеч самичък. — Изгледа Стив с уважение. — Никога не съм чувал някой да е успял. Да… ти си наистина опасно копеле. — Подаде му ръка. — Аз съм Келсо. Дейв Келсо. Добре дошъл на борда.

— Звучи като предложение, което не мога да откажа — каза Стив. Приличното на менгеме ръкостискане му даде да разбере колко силен е ренегатът.

— Неблагодарно копеле, нали? — каза Келсо на Джоди. — Ние рискуваме главите си да може да се присъедини към най-добрата банда нарушители от тази страна на Скалистите планини, а той се държи като човек, на когото са предложили чиния с лайна.

— Дай му шанс, Келсо. Трябва му време да се съгласи. — Джоди се обърна към Стив. — Малоун обеща да ти разреши да се присъединиш към нас, при условие че се съглася да дойда и да те взема — обясни тя. — Келсо и още двама предложиха да дойдат с мен, в случай че имам нужда от помощ.

— Най-лошото решение, което съм вземал — намръщи се Келсо.

— Защо? — попита Стив.

— Защото сме затънали до гуша в проблеми, приятелче! Не чу ли? Преследва ни голям отряд мюти!

Преди Стив да може да отговори завесата на входа за трети път се отмести. Келсо и Джоди се обърнаха да защитават стълбите, но бързо свалиха пушките си, когато двама ренегати скочиха по стъпалата. По-младият изглеждаше само няколко години по-стар от Стив, другият имаше обветрено лице, оградено от къса брада, и носеше зелена командирска фуражка с червен кръст отпред. Белият кръг около кръста беше потъмнял от кал.

Джоди представи най-напред по-стария ренегат.

— Това е Медицинската шапка, а този е Джанковски — Джинкс за кратко. Стив Брикман.

Двамата ренегати отговориха с кимане.

— Как е положението? — попита Келсо.

— Не е добро — отговори Медицинската шапка и спря да си поеме дъх. — Идват й от двете страни на долината.

— Видяха ли те да влизаш тук?

— Не мога да кажа — отговори задъхан Джинкс. — Най-близкият, когото видях, беше до реката.

— Е, няма да им отнеме много време да дойдат — изсумтя Келсо и се обърна към Стив. — Това е твоят район. Имаш ли някакви умни идеи?

— Винаги можем да използваме задния изход. — Стив свали капака на убежището.

Келсо приклекна, надзърна вътре и тихо подсвирна.

— Докъде стига този тунел?

— На около осемдесет метра по билото. Излиза между куп камъни и гъсти храсти. Другият му край е покрит с каменна плоча и един дънер. Трябва само да се повдигне.

Келсо погледна другите.

— Какво ще кажете?

Медицинската шапка се обърна към Стив.

— Ти използвал ли си го?

— Не, но проверих изхода. Когато ви чух, реших да вляза вътре… само че нямах време.

Медицинската шапка погледна Келсо, после каза:

— Да го проверим.

— Добре. След теб, Брикман.

— Трябва ми факла.

Медицинската шапка му даде една факла, а Келсо извади кълбо връв, подаде го на Джоди и каза:

— Върви с него и дръж връвта. Аз ще я размотавам. Когато стигнеш, дръпни два пъти. Ще ти отговоря с едно дърпане. След това, ако пътят е чист, дръпни още три пъти и завържи факлата, така че да можем да я изтеглим. Мюти не мюти, няма да вляза в тая дупка без светлина.

Стив спря пред входа.

— Някой да има излишни ботуши?

— Можеш да си вземеш твоите — каза Джоди. — Донесох ги.

— После — каза Келсо. — Нямаме време за губене. И без това ни създаде достатъчно неприятности. О, и още нещо, Брикман…

— Да?

— Аз ще се погрижа за арбалета…

Стив показа на Келсо как последният да затвори дупката зад себе си и запълзя в тунела. Гъмжеше от буболечки, въздухът беше застоял, студен и влажен. Издигаше се нагоре под ъгъл и излизаше в дупка, четири фута широка и шест фута дълбока, затрупана с дървета и преплетени клони, върху които имаше пръст и камъни.

По краищата имаше по-малки подпиращи камъни с тесни, понякога тънки като косъм пролуки между тях, през които проблясваше дневна светлина и които позволяваха да се огледа околната местност. По този начин всеки, който идваше от тунела, можеше да чуе и до известна степен да види какво става навън и да избере най-подходящия момент за излизане.

Като буташе раницата пред себе си, Джоди се измъкна наполовина от тунела и обърна изкаляното си лице към Стив.

— Кристо! — прошепна дрезгаво тя. — Не бих искала пак да правя това. Виждаш ли нещо?

— Засега нищо. — Стив й подаде факлата. — Върни се в тунела. Аз ще отворя.

Той изпълзя в малка вдлъбнатинка, издълбана в страната на плитката яма, избута плоския покриващ камък и предпазливо подаде глава. До ушите му достигнаха няколко пронизителни, прилични на птичи крясъци, които той разпозна като сигнали, подавани между М’Кол воини, но те идваха отдалеч. Стив се измъкна пълзешком, огледа бързо наоколо и пъхна глава вътре.

— Джоди!

Тя се показа.

— Няма никой, освен птиците — прошепна той. — Но ще огледам още веднъж, за да съм абсолютно сигурен/Остани тук. Като чуеш поредица от почукване по плочата, три, два, три, изведи другите.

— Добре!

Стив върна плочата на мястото й, изправи се, обърна се и замръзна. Мистър Сноу, белобрадият летописец, седеше на един голям камък, а от двете му страни стояха мечки М’Коли — Доктор-Хук и Кид-Креол — двама воини, които бяха посещавали уроците на Стив за бой с тояги.

За момент Стив онемя. Хитрият стар мют сигурно през цялото време бе стоял скрит наблизо, но начинът, по който се беше появил, правеше да изглежда сякаш е изскочил от въздуха.

— Ка-ка-какво правиш тук? — заекна Стив.

Мистър Сноу отговори със загадъчна усмивка:

— Кадилак каза, че пак ще се срещнем. Видя го в камъните. Не се ли радваш да ме видиш?

Стив почувства как кръвта нахлува в бузите му.

— Да… разбира се… но… — Защо се чувстваше толкова неспокоен винаги когато пронизителният поглед на Мистър Сноу се спреше върху него? Искаше да попита за Клиъруотър, но изведнъж почувства езика си вързан, неспособен да произнесе името й.

Мистър Сноу сякаш разбра и каза:

— Знам. Имаш много въпроси. Ще имаме достатъчно време да говорим по-късно. Защо не извикаш приятелите си да излязат?

— Самичък съм, древни. Нямам никакви приятели.

Мистър Сноу въздъхна.

— О, Брикман, Брикман… мислех, че винаги си казваме истината.

Стив не каза нищо.

Мистър Сноу вдигна ръце нагоре.

— Виж, ние знаем, че там има още четирима. Никой няма да им направи нищо, затова моля… нека избегнем неприятностите.

Стив не помръдна.

Мистър Сноу се обърна към Кид-Креол.

— Натрупай храсти пред входа. Ще се опитаме да ги изкараме с пушек.

Не мина много време преди другите да излязат.